Бягащият ловец

Пролог

Рамон Еспехо се пробуди зареян в море от мрак. За миг остана отпуснат и безразличен, унесен в безметежно спокойствие, а след това съзнанието се върна лениво, като нежелана закъсняла мисъл.

След дълбоката и топла пустота споменът кой е не носеше никаква радост. Макар все още да не беше напълно буден, все пак усети бремето на собственото си съществуване, натежало върху сърцето му. Отчаяние, гняв и постоянното глождещо терзание прозвучаха в ума му като нечие покашляне от съседната стая. За някакъв блажен интервал беше никой, а сега отново бе самият той. Първата му наистина съзнателна мисъл бе да отрече разочарованието, което изпита от това, че е жив.

Беше Рамон Еспехо. Работеше по договор за проучване на рудни залежи край Нуево Жанейро. Беше… беше… Рамон Еспехо.

Макар да бе очаквал подробностите от живота му да се изсипят на порой — какво е правил предната вечер, какво трябва да прави днес, какви недоволства таи в душата си, какви негодувания са го карали да кипне напоследък, — следващата мисъл просто му изневери. Знаеше, че е Рамон Еспехо… но не знаеше къде е. Нито как се е озовал тук.

Притесни се. Опита се да отвори очи и откри, че те вече са отворени. Каквото и да представляваше това място, беше напълно лишено от светлина, по-тъмно от джунглата нощем, по-тъмно от дълбоките пещери в пясъчните скали близо до Лебедова шия.

А може би беше ослепял.

Тази мисъл отключи пружинната на паниката. Беше чувал истории за мъже, напили се с евтин синтетичен мускат или със Сладката Мери и събудили се слепи. Това ли беше направил? Дотолкова ли бе изгубил власт над себе си? Вадичката страх проряза леден жлеб по гръбнака му. Но главата не го болеше, нито изпитваше парене в корема. Стисна очи, после примига силно няколко пъти с ирационалната надежда да раздразни зрението си и да го принуди да се върне. Единственият резултат бе взрив от ярки пастелни петна през ретините, порой от забързани цветове, по-притеснителни и от тъмнината.

Първоначалното усещане за сънлива летаргия го напусна и той се опита да извика. Усети, че устата му бавно се движи, но не чу нищо. Беше ли и оглушал? Опита се да се превърти, да се надигне и да седне, но не успя. Не лежеше върху нищо, носеше се без съпротива. Умът му заработи трескаво. Вече беше съвсем буден, но все още не можеше да си спомни къде е, нито как се е озовал тук. Може би беше в опасност: обездвижеността му бе едновременно показателна и зловеща. Беше ли в някакъв руден изкоп? Може би го беше затиснало срутване. Помъчи се да се съсредоточи върху усещането за тялото си, да изостри чувствителността си към него и най-сетне реши, че не чувства никаква тежест или натиск, нищо, което да го затиска. „Човек не изпитва нищо, ако гръбначният му стълб е счупен“, помисли си в миг на смразяващ ужас. Но след кратък размисъл се увери, че не би могло да е така: можеше да движи тялото си малко, макар че когато понечеше да се вдигне, нещо го спираше, дърпаше гръбнака му, дърпаше ръцете и раменете му обратно надолу, откъдето ги беше вдигнал. Беше все едно да се движиш през сироп, само че сиропът го избутваше обратно, задържаше го леко, но настойчиво и неумолимо.

Не можеше да усети никаква влага по кожата си, нито въздух, лъх, топлина или студ. Не лежеше върху нещо плътно. Първото му впечатление явно се беше оказало вярно. Плуваше, загърнат в плътен мрак и задържан на място. Като насекомо в кехлибар, плътно затворен в лепкавия сироп, който го обкръжаваше, в който като че ли беше напълно потопен. Но как дишаше?

Не дишаше, осъзна той. Изобщо не дишаше.

Паниката разби съзнанието му като стъкло. Всички следи от мисъл угаснаха и той започна да се бори за живота си като звяр. Задращи в обгърналата го пустота, опитваше се да се измъкне нагоре към някакъв въображаем въздух. Помъчи се да изкрещи. Времето престана да означава каквото и да било, борбата го погълна напълно, така че когато отново се отпусна изтощен, не можеше да прецени колко дълго е продължила. Сиропът около него нежно и неумолимо го издърпа точно там, където бе в самото начало. Имаше чувството, че трябва да е задъхан, очакваше да чуе туптежа на кръвта в ушите си, да усеща запъхтените удари на сърцето в гърдите си… но нямаше нищо. Никакъв дъх, никакъв пулс. Никаква изгаряща жажда за въздух.

Беше мъртъв.

Беше мъртъв и се рееше над огромно сухо море, което се простираше до вечността във всички посоки. Макар и сляп и глух, усещаше необятността на този неизмерим, непроницаемо черен океан.

Беше мъртъв и в Преддверието на Ада. Същото Преддверие на Ада, което папата в Сан Естебан непрекъснато отричаше. И чакаше в мрака Деня на Страшния съд.

Едва не се разсмя от тази мисъл — беше по-добре от онова, което му бе обещавал католическият свещеник в малката църковна обител в селцето му в планините на Северно Мексико: отец Ортега често го уверяваше, че ще отиде право в огньовете и изтезанията на Ада веднага щом умре неизповядан, — но не можа да я изтласка от ума си. Беше умрял и тази пустота — безбрежният мрак, безкрайният покой, затворен сам и единствено със собствения си ум — бе това, което винаги го беше очаквало през целия му живот, въпреки благословиите и опрощенията на Църквата, въпреки греховете му и редките, полуискрени покаяния. Всичко онова нямаше никакво значение. Пред него се простираха безчет години без нищо освен собствените му грехове и провали, за които да мисли. Беше умрял и наказанието му бе винаги и вечно да бъде себе си под неумолимото невидимо Божие око.

Но как все пак беше станало? Как беше умрял? Паметта му изглеждаше някак ленива, неотзивчива като тракторен двигател в студена зимна сутрин — труден за стартиране и задвижване, без да трещи и да се дави.

Започна да обрисува в ума си най-познатите неща. Стаята на Елена в Диеготаун, с малкото прозорче над леглото, дебелите кирпичени стени. Крановете на умивалнята, стари и вече ръждясали, въпреки че човечеството едва ли бе на планетата от повече от четиридесет години. Малките яркочервени стоножки, които щъкаха по тавана, многобройните им крачета се люшкаха като гребла. Острите миризми на куркума и марихуана, разлята текила и печени чушки. Ревът на транспортни кораби в небето — пореха въздуха и излитаха в орбита.

Последните събития от живота му бавно започнаха да придобиват очертания, все още смътни и мъгливи като в объркана прожекция. Беше ходил в Диеготаун за Благославянето на флотата. Имало беше парад. Беше ял печена риба и жълт ориз, купени от уличен продавач, и беше гледал фойерверките. Пушекът миришеше като в открита мина, а изразходените фойерверки съскаха като змии, докато падаха в морето. Обгърнат от пламъци великан, който размахваше ръце в ужасна болка. Реално ли бе това? Миризмата на лимон и захар. Старият Мануел Гриего беше приказвал надълго и широко за плановете си, когато корабите на енье най-сетне се появят от хиперпространствения скок към колонията Сао Пауло. Изчерви се от внезапния и силен спомен за мириса на тялото на Елена. Но това беше преди…

Имало беше скандал. Беше се карал с Елена, да. Сякаш пак чу гласа й — висок, обвинителен и зъл като лая на питбул. Беше я ударил. Това го помнеше. Тя пищя, мъчеше се да му издере очите, изрита го в топките. А след това се помириха, както ставаше винаги. По-късно, докато потъваше в доволен сън, тя прокара пръстите си по белега от мачете по ръката му. Или това бе в някоя друга нощ? Толкова много от нощите им заедно завършваха така…

Все пак беше имало друга нощ, още по-преди… Но мислите му боязливо се отдръпваха от това, както муле се дърпа от змия на пътя.

Беше я напуснал преди разсъмване. Измъкнал се беше от стаята й, натежал от миризмата на пот и секс, докато тя все още спеше, за да не му се наложи да говори с нея, и бе усетил хладината на утринния бриз по кожата си. На пътя му се разпръсваха плескуни, тревожните им писъци звучаха като изпаднали в паника обои. Беше долетял с фургона си до станцията на екипировчика, защото щеше да… преди да го хванат…

Умът му отново запъна. Но сякаш не гадната липса на памет бе погълнала личния му свят, а нещо друго. Имаше нещо, което умът му не искаше да си спомни. Бавно, като скърцаше със зъби, той насили паметта си да се подчини на волята му.

Беше прекарал деня в пренастройване на две вдигателни тръби на фургона. Някой беше там, с него. Гриего — роптаеше за някакви части. А след това беше отлетял към джунглите, затънтените краища, terreno cimarrón1…

Но фургонът му беше експлодирал! Нали? Изведнъж си спомни как фургонът избухва, но си спомни, че го вижда отдалече. Взривът не го беше поразил и все пак… споменът бе наситен с отчаяние. Унищожаването на фургона беше свързано с това, каквото и да беше то. Опита се да докара на фокус този момент: яркостта на пламъка, горещия внезапен вятър на ударната вълна…

Ако сърцето му биеше, щеше да спре от ужас, щом паметта се върна.

Вече си спомни. И може би ако беше умрял и се бе озовал в Ада, щеше да е по-добре.