Бягащият ловец

16.

Умът на Рамон реагира бавно. Трябваше да отговори, но нито едно от нещата, които дойдоха на езика му, не беше подходящо. „Аз съм Рамон Еспехо“ и „Аз съм Ти“, и „Защо трябва да ти казвам кой съм, pendejo?“ Усети как устата му се отвори и затвори и забеляза как изумлението в очите на близнака му премина в нещо друго, нещо по-опасно. Ръката му стисна ножа още по-здраво.

— Извънземни! — изтърси Рамон. — Там има шибани извънземни! Хванаха ме. Трябва да ми помогнеш!

Това беше ключът. Напрежението на другия малко спадна. Той огледа Рамон преценяващо, очите му все още излъчваха недоверие, но убийствения гняв вече го нямаше. Рамон бавно тръгна към него, като внимаваше да не направи нещо, с което да го стресне.

Беше го обзело странно любопитство. В края на краищата въпреки спомените, които говореха друго, това бе първият човек, когото наистина срещаше! Двойникът му беше мръсен и разчорлен — четината, която често затъмняваше брадичката му, беше вече бодлива брада. В черните му очи блестеше недоверие. Дясната му ръка беше увита в кървав парцал и Рамон се замая, щом осъзна, че един пръст липсва в мократа превръзка. Пръст, от който беше роден той.

Но другият Рамон също изглеждаше не както трябва. Беше очаквал, че ще е като поглеждане в огледало, но не беше. Лицето, което бе свикнал да вижда отразено, беше по-друго. Бе по-скоро като да се види на видеозапис. Чертите му може би не бяха толкова симетрични, колкото обичаше да се самоубеждава. Също така гласът беше по-висок, отколкото вярваше, че е неговият, и леко хленчещ. Гласът, който чуваше и който мразеше да чува на запис. Брадичката на другия Рамон се вдигна предизвикателно.

Как ли изглеждаше той в очите на своя двойник? По-мека коса. По-малко бръчки по кожата. Никакви белези и тънки мустаци. Много по-млад. И ако другият Рамон вече не беше осъзнал, че вижда самия себе си, нямаше никаква причина да подозира какво са направили извънземните. Предимството на Рамон бе в това, че знаеше какво бяха направили, кой е той и всичко, което знаеше другият. Предимството на другия беше, че не е полуудавен. И че има нож.

— Моля те — заговори Рамон, търсеше думи, които да прозвучат по-убедително. — Трябва да се върна във Фидлърсджъмп. Имаш ли фургон?

— Приличам ли на някой, дето има шибан фургон? — отвърна другият и разпери ръце като Христос на разпятието. — Бягам вече седмица от ония шибани твари. Ти как се отскубна от тях точно тук и сега, а?

Добър въпрос. Бяха далече от кошера на извънземните и съвпадението във времето бе подозрително. Рамон облиза устни.

— Изведоха ме навън — заговори той, решил да се придържа колкото може към истината. — За пръв път. Държаха ме в една цистерна. Под един връх, на север оттук. Казаха ми, че гонели някого. Мисля, че ме използваха. Да гледат какво мога да ям, такива неща. Май не знаеха много. За хората имам предвид.

Другият помисли над думите му. Рамон държеше погледа си встрани от ножа. По-добре и двамата да не мислят за него. Чу се, че продължава с изтънял глас. Уплашен глас.

— Опитвах се да се боря с тях, но те ми сложиха онова нещо. В шията. Точно тук, можеш да видиш къде влизаше. Ако направех нещо, което не им харесва, ме наказваха с шок. Вървя пеш от няколко дни. Моля те, не можеш да ме оставиш тук.

— Няма да те оставя тук — отвърна другият. В гласа му имаше отвращение. Отвращение и може би превъзходство. — И аз бягам от тях. Гръмнаха ми фургона, но и аз им погодих няколко номерца. Прецаках ги хубаво!

— Ти ли беше това? — каза Рамон, стараеше се гласът му да прозвучи възхитено, а не фалшиво. — Ти си този, дето им гръмна юнеата?

— Какво?

„Повече гафове няма да получиш — помисли си Рамон. — Поне докато ти държиш ножа“.

— Онова, летящата кутия. Така я наричат.

— Аха. Да. Аз бях. И аз те видях. Наблюдавах.

— Значи си видял онова, дето ми го сложиха във врата.

Другият като че ли с неохота прие, че в разказа на Рамон има някаква истина. Рамон забеляза как се отпусна стойката му — бе решил да не го убива.

— Как се измъкна?

— Една чупакабра уби чужденеца. Появи се изневиделица. Каишката се откачи, докато се биеха, и избягах.

Другият се усмихна на себе си. Рамон реши да го остави да мисли, че не са отгатнали плана му с плескуните. По-добре беше другият Рамон да си въобразява колко е умен и колко глупав е всеки друг.

— Как ти е името? — попита другият.

— Дейвид — отвърна Рамон, хвана се за първото име, което му хрумна. — Дейвид Пенаско. Живея долу, в Амадора. Банкер съм, към Юниън Тръст. Бях излязъл на лагер, сам, някъде преди месец. Хванаха ме, докато спях.

— Юниън Тръст има клон в Амадора?

— Да — отвърна Рамон. Не знаеше дали е вярно, не знаеше и дали съществува някакъв друг спомен, който още не се е върнал в паметта му и който можеше да разбие версията му. Излъга нагло и се замоли наум. — От половин година някъде.

— Гледай ти — измърмори другият. — Добре. Вдигай си задника, Дейвид. Чака ни работа, ако ще се махаме оттук. Довършил съм към една трета от сала. Като ще сме двамата, ще помагаш. Пък по-натам ще ми разкажеш повече каквото знаеш за ония pinche шибаняци.

И се обърна, и закрачи към гората. Рамон го последва.

Поляната беше на двайсетина метра навътре и мъжът не си беше хабил времето да прави заслон или огнище. Мястото не беше за живеене, беше за строене. Четири снопа подобна на бамбук тръстика лежаха овързани с ивици кора от куркума, червените стъбла тръстика лъщяха като лакирани. Понтони, помисли си Рамон. Свързани с тънки клони и вейки, достатъчно млади, за да се отрежат с назъбения заден ръб на ножа; щяха да плават над водата. Изобщо нямаше да ги пазят от нея — реката щеше да ги пляска по краката и задниците по целия път надолу, ако не намереха нещо, с което да покрият сала. А снопите бяха твърде малки и много хлабаво вързани. Беше страшно впечатляващо за един побъркан и сам pendejo с ранена ръка и тичащ след него демон от ада, но тоя сал нямаше да пренесе и един от тях до Фидлърсджъмп, да не говорим за двамата.

— Какво? — попита другият.

— Просто гледам — отвърна Рамон. — Ще ни трябва повече тръстика. Искаш ли аз да я нарежа? Само ми покажи къде я намери…

Мъжът се намръщи. Рамон знаеше какво си мисли зад тези тъмни очи. Рамон — или Дейвид — както му беше името сега — щеше да реже тръстиките по-бързо от него, но това означаваше да му даде ножа.

— Аз ще нарежа — заяви другият и кимна към по-гъстите дървета по-навътре в гората. — Ти иди намери здрави клони да ги сложим между сноповете. И нещо за ядене, ако успееш. Върни се преди стъмване. Ще се опитаме да го сглобим това нещо да може да отплуваме надолу сутринта.

— Ясно — отвърна Рамон.

Мъжът се изплю, обърна се и тръгна. Рамон се почеса по лакътя, където възлестият белег вече почерняваше, и тръгна в сумрака под дърветата. Сети се, че така и не беше попитал другия как се казва. Разбира се, че не беше: нали знаеше кой е. Уплаши се, че на другия Рамон пропускът му ще се стори странен. Трябваше да внимава повече.

Остатъкът от деня мина във влачене на нападали клони и широки листа куркума до бивака и в съчиняване на история, която да може да разкаже на двойника си. Веднъж спря, за да разчупи няколко захарни бръмбара и да ги изяде. Несварени бяха по-солени на вкус, с лигаво и неприятно месо. Но нямаше време за нещо повече. Опитваше се да не мисли за Манек и чупакабрата, кое от двете същества е загубило и кое продължава да го дебне под покрива от клони. Това не отменяше работата, която трябваше да свърши, тъй че нямаше смисъл да губи ценно време над този въпрос.

Към залез-слънце двамата с двойника му бяха събрали шест снопа тръстика и може би една трета от клоните, които щяха да им трябват за пода на сала. Двойникът му като че ли остана доволен от широката мека купчина листа, събрани от Рамон, макар че не стигна толкова далече да го признае. Рамон свари две шепи захарни бръмбари, а двойникът му опече бъчварски дракон — един от малките птицеподобни гущери, обитаващи храсталаците. „Драконът“ се гърчотеше изнервящо, докато се печеше, все едно бе още жив, въпреки че двата му мозъка бяха изрязани и рядката светла кръв — източена.

Говориха си за дреболии, Рамон предпазливо го попита за името и миналото му. После съставиха план за следващия ден — как да отнесат клоните и снопите до реката за сглобяването, колко още трябва да се насекат, налага ли се да обелят още кора за връзване.

— Правил си го това преди — подхвърли мъжът и Рамон за миг се притесни. Май се беше издал, че знае твърде много.

— Излизам на открито понякога. Когато мога. Повечето време кисна зад гишето — обясни той, като се постара да изглежда поласкан. — Банкиране. Скучна работа. Но парите са добри.

— Ходил ли си на проучване?

— Не — отвърна Рамон. — Просто излизам, на лагер. Разглеждам. Да се махна от хора за малко.

Изражението на другия поомекна, както Рамон всъщност очакваше. Жегна го гузна съвест, че си играе така с чувствата му.

— А ти? — попита Рамон и двойникът му сви рамене.

— Прекарвам много време на открито. Няма много смисъл да стоя в града. Човек може да си живее добре тук, стига да знае как. При добър сезон мога да изкарам шест-седем хиляди кредита.

Беше доста преувеличено. Рамон никога не беше взимал повече от четири хиляди и в най-добри времена. Две и петстотин беше по-близо до средното, а няколко сезона не беше докарвал повече от хиляда. Тъмните очи на другия го изгледаха предизвикателно и той поклати глава с престорено учудване.

— Това е доста добре.

— Не е трудно, стига да знаеш какво правиш. — Мъжът се отпусна.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Рамон.

— Шибаните извънземни — отвърна другият и започна да развива кървавия парцал. — Стрелях по тях и пистолетът ми изгърмя. Добре ме прецакаха.

Рамон се наведе да види. На светлината на огъня беше трудно да се разбере колко от червеното е самата отекла плът и колко — от отразените пламъци. Кожата на дланта приличаше на оставено да престои месо тако. На мястото на показалеца беше останало само чуканче, обгоряло до странно красиво мътно сребро.

— Обгорил си го.

Умът му се върна към бивака, където беше намерил табакерата, където Манек му беше разкрил историята с двойника му. Затова се беше задържал толкова дълго там. Беше се възстановявал след самолечението на раната.

— Мда. — Гласът на другия прозвуча небрежно и провлечено, с явна гордост от това, което бе направил. — Нажежих ножа до червено и с него. Трябваше. Много кръв течеше. Наложи се да изрежа и един кокал.

Рамон потисна усмивката си. Корави кучи синове бяха двамата с двойника. Не можеше да не изпита малко гордост и за себе си от това, което беше направил другият.

— Треска?

— От време на време — призна мъжът. — Не пълзи по ръката обаче. Тъй че кръвта май не е отровена. Иначе щях да съм умрял досега, нали? Кажи ми сега как те спипаха ония демони.

Рамон подхвана разказа си. Преди малко повече от месец излязъл сам на лагер далече на север. Любовницата му, Кармина, го зарязала и искал да поживее сам някъде, където да не може да го намери, а приятелите му да не могат да му предлагат съчувствието си. Видял летяща кутия, тръгнал да разузнае и извънземните направили нещо — ударили ли го, упоили ли го. Не помнел много за тази част. Свестил се затворен в нещо като цистерна, после го извадили и му казали да тръгне на лов. Беше съвсем проста версия за помнене и не толкова далече от истината, че другият Рамон да го хване. А той най-вероятно щеше да му съчувства. Разказа за взрива, който бе разбил юнеата, за принудителния поход, за нападението на чупакабрата и за бягството си. Престори се на удивен, когато другият обясни хитрината с плескуните. Задоволството му от това колко е хитър започваше да досажда. Ако Рамон не кимнеше или не изкажеше възхищение, другият го поглеждаше ядосано.

Всичко беше манипулация, отначало докрай. И май вършеше работа. Когато Рамон обясни как трябвало да се махне от цивилизацията и да остане сам, понеже утешението, предлагано от приятели, е толкова болезнено и унизително, колкото ако ти се подиграват, мъжът кимна мълчаливо. А щом разказът свърши, не го коментира. Нямаше да го направи. Мъжете не правят така. Само каза:

— Спим на смени, нали?

— Разбира се. Така е по-добре. Ще взема първата. Не съм уморен.

Беше лъжа. Беше ужасно уморен, но беше имал период в безсъзнание, което беше почти като сън, след като се бе измъкнал от реката. Другият Рамон не беше имал и това. А и щеше да е най-доброто, което би направил един банкер от Амадора, за да се отблагодари на своя спасител.

Мъжът сви рамене и му подаде ножа. Рамон се поколеба за миг, преди да го вземе. Леко хлъзгавият допир на увитата с кожа дръжка, балансираната тежест. Беше познато и в същото време различно от онова, което помнеше. След миг осъзна, че промяната е в собственото му тяло: никога не беше държал ножа без мазоли по ръцете. Другият изтълкува изражението му погрешно.

— Не е много. Но е всичко, което имаме. Няма да убие чупакабра или червеняци, но…

— Няма проблем — отвърна Рамон. — Благодаря.

Мъжът изсумтя, легна и обърна гръб към огъня. Рамон претегли отново ножа в ръката си, новите му длани вече привикваха с него. Тези невероятни спътници, с които пътуваше — хора и извънземни, — май изобщо не се притесняваха да му връчват ножове. Манек го беше направил, защото знаеше, че е в безопасност. Другият Рамон го беше направил, защото бе приел, че Рамон е съюзник. Беше грешка, която щеше да направи и той самият. Очевидно.

Рамон се загледа в тъмното, като внимаваше светлината на малкия огън да не го заслепи за сенките, и започна да претегля възможностите си наум. Мъжът го беше приел засега. Но до Фидлърсджъмп имаше много път и ако казаното от Манек беше вярно, той щеше да заприлича много повече на старото си „аз“, преди да стигнат там. Рано или късно мъжът щеше да се усети, че нещо не е наред. А дори да не се усетеше, Рамон не знаеше какво ще прави, щом стигнат в колонията. Един съдия трудно щеше да приеме, че той е истинският, законният Рамон Еспехо. А енье можеше да решат, че трябва да умре заедно със събратята на Манек. Нищо добро не можеше да произтече от двама Рамон, излезли заедно от джунглата.

Умното решение беше да убие другия. Имаше нож, двойникът му хъркаше, уморен и ранен. Едно бързо срязване на гърлото и проблемът отпадаше. Щеше да тръгне на юг, да продължи живота си, а кокалите на другия така и нямаше да ги намери никой. Точно това трябваше да стане.

И все пак не можеше да го направи.

„При какви обстоятелства убиваш?“ — отекна в паметта му въпросът на Манек. Рамон се отпусна за дългите бавни часове на нощното бдение и осъзна, че все по-малко и по-малко е способен да отговори на този въпрос.

Призори продължиха работата по сала. Рамон завърза наново тръстиковите понтони — двете му ръце ги стегнаха по-здраво, отколкото можеше двойникът му. Обсъдиха колко клони ще им трябват, за да довършат съоръжението. Обсъждането беше бързо и лесно — Рамон и другият подхождаха към въпросите еднакво и стигаха до едни и същи решения. Единствената същинска разлика бе в отказа на двойника му да отстъпи по-големия дял от работата. Беше логично по-здравият от двамата да понесе по-тежко бреме, но двойникът му не беше склонен да отстъпи на банкера от Амадора с изнежените ръце, а Рамон схвана достатъчно ясно импулса му, така че реши да не спори излишно.

Към обед бяха събрали достатъчно материал, за да сглобят сала. Рамон стъкми груб хомот от два отсечени клона и жилав светлосин бръшлян и с него издърпа тръстиката и клоните по късата пътека до реката. Това поне другият му позволи, като взе обелената кора и листата куркума. Рамон прецени, че това издава умората му.

Пясъчната ивица май беше по-малка, отколкото я помнеше, но все така затрупана с отломки. Без да пита мъжа зад себе си, той издърпа товара до брега малко по-надолу. Там плитчината създаваше по-спокойно място и беше удобно да изпробват сала, преди да се понесат по буйното течение.

Рамон смъкна хомота и клекна на брега. Можеше да види отражението си в спокойната вода и двойника си зад себе си. Двама мъже, подобни, но не и еднакви. Порастващата брада на Рамон беше по-мека и по-светла. Косата му висеше над челото и леко променяше формата на лицето му. Все пак можеше да минат за братя. След като знаеше какво да търси, видя къде бенките по бузата и шията на двойника му се повтарят от малки тъмни петна по неговите. Белегът на корема го засърбя.

— Не е зле — каза мъжът, изплю се замислено във водата и вълничките плъзнаха по огледалната й повърхност. Салът щеше да стане голям. По-ниската гравитация на Сао Пауло позволяваше на дърветата да израстват по-бързо и вместо да си губят времето да секат младите дръвчета на две, ги бяха оставили цели. Не беше лукс, но щеше да има достатъчно място.

— Трябва да сложим и един навес обаче.

— Като колиба ли? — попита Рамон, забил поглед в купчината пръти пред себе си.

— Навес. Нещо, под което да спим, да се крием от лошото време. И ако съберем достатъчно дърва, може да добавим и огнище. Покриваме дъното с листа куркума, слагаме няколко шепи хубав пясък и можем да палим огън.

Рамон примижа към мъжа, след това — нагоре по реката, където се бяха сбили Манек и чупакабрата. Опита се да прецени колко време бе плувал, колко далече го беше отнесла реката. Не можеше да е сигурен. Беше му се сторило много дълго, значи трябваше да е далече. Но тогава беше на ръба на смъртта, тъй че впечатленията му можеше да не са толкова точни.

— Дай да го мислим това по-надолу — каза той. — Искам първо да се махнем оттук.

— Шубе ли те е? — подигра се двойникът му. Тонът му беше язвителен и Рамон усети как го обзе яд и смущение. Безсилието на другия си личеше, гневът къкреше непрестанно под кожата му, готов да избие от желанието да удари и да се почувства по-добре, като нарани някого, и Рамон усети двойника си вътре в себе си. Трябваше много да внимава, иначе можеше да свършат с бой, който никой от двамата не можеше да си позволи.

— Дали ме е шубе сам срещу побесняла чупакабра и само с нож? Всеки, който не го е шубе от това, или е тъп, или побъркан.

Лицето на другия потъмня от обида, но той само сви рамене.

— Двама сме — каза навъсено. — Можем да я оправим.

— Може би — отвърна Рамон, като остави явната лъжа неоспорена. Можеха да надвият чупакабра толкова, колкото и да плеснат с ръце и да отлетят до Фидлърсджъмп. Но ако настоеше, щяха да се спречкат. — Работата е какво правим, ако е победил извънземният?

— Срещу чупакабра? — попита невярващо мъжът. Лесно беше да се изперчи и да каже, че да убият двамата звяра е нищо работа, но беше трудно да развинти въображението си толкова, че да допусне, че Манек може да надвие.

— Изглеждаше съвсем наравно, когато побягнах. Извънземният имаше някакво оръжие и простреля чупакабрата поне два пъти. Да не съм луд да вися там да видя как ще свърши, нали? Освен това, ако шибаният чужденец още е жив и с онова оръжие, хич не държа да ни догони.

— Ясно — процеди другият. — Е, щом така ще се чувстваш по-добре, пускаме се надолу за ден-два. После ще спрем някъде да добавим навес и огнище. И да проверим тръстиката, да сме сигурни, че е затегната достатъчно здраво.

Беше си чисто заяждане. Мъжът още го беше яд заради настояването на Рамон, че ще свърши работата по-добре с двете си ръце, отколкото той с една.

Някога Рамон щеше да се хване на въдицата, да се обиди, сигурно да се въвлече в бой, но не и сега. „Добре, pendejo — помисли си той. — Заяждай се колкото щеш. Знам колко те е шубе и теб“.

— Добър план — отвърна кратко.

Струпването на клоните и връзването им за снопите тръстика се оказа дълга работа, но не и трудна. Рамон скоро влезе в ритъма й — намества дървото, стяга от едната страна, после от другата, след това в центъра, където се кръстосва с друг клон. Едно, две, три, четири, после — отново. Навлезе в работата, отдал се на чистата физическа рутина. Дланите и стъпалата му, незащитени от мазоли, боляха и се покриваха с мехури. Не обръщаше внимание на болката обаче — тя си беше в реда на нещата. А и щом другият можеше да си отреже кокал от пръста, и той можеше да устиска с малко драскотини по ръцете.

Двойникът му се стараеше да работи бързо, колкото можеше, но осакатената ръка го забавяше лошо. Рамон забелязваше надигащото се в него безсилие, докато се мъчеше да не го издаде пред някакъв pinche чиновник. Когато слънцето започна да се смъква към дърветата на отсрещния бряг, Рамон с известно задоволство забеляза, че на превръзката на другия е избила прясна кръв.

Накрая наредиха върху клоните широките лъскави листа и ги пришиха, докато станаха като килим. Не пазеше съвсем от водата, но достатъчно, за да не си мокрят задниците по целия път на юг.

Салът не беше кой знае какво. Нямаше кормило, само едно импровизирано весло за насочване. А и беше доста малък. Все пак трябваше само да се задържи над водата достатъчно дълго, за да ги отнесе до Фидлърсджъмп. Когато го издърпаха в реката, заплува добре и щом двамата се качиха, изглеждаше здрав и надежден.

— Не е шибано лошо, Дейвид — каза двойникът. — Мъжка работа свърши, а?

— Справихме се добре — съгласи се той. — Дай да се махаме оттук.

В момента, в който думите излязоха от устата му, до ушите им стигна звук — далечният гърлен рев на чупакабра. Рев като от болка. Стомахът на Рамон се сви, а лицето на двойника пребледня.

— Да — измърмори двойникът, — по-добре ще е да тръгваме.

Рамон ги избута с веслото от пясъка и по-близо към средата на реката, където течението беше най-бързо. Другият клекна на ръба на сала и се загледа назад. Нито звярът, нито Манек се появиха от леса, а и ревът не се повтори. Рамон, стиснал веслото с две ръце, не можеше да се отърве от чувството, че са се измъкнали на косъм. Още една нощ на брега щеше да свърши лошо за тях. Може би дори още час. Шибано добре беше, че двойникът му бе стискал зъби и не се беше предал. Добре беше и че Рамон не можа да се насили да го убие през нощта. Сам изобщо нямаше да успее да довърши сала навреме.

Но ревът на хищника — макар и болезнен — също така го изпълни със странна меланхолия. Ако чупакабрата бе останала жива, значи Манек беше умрял. Атанаи на своя рояк беше убит в опит да защити своите събратя от насилието, което ги преследваше през звезди и столетия. А съществото, което бе осуетило татекреуде на Манек? Уплашена дребна маймуна от пустините на Мексико, спънала се в кошера, докато бяга от закона, и която и сега все още нямаше представа какви щяха да са последствията от разкритието му. Манек поне беше умрял, докато се опитваше да спаси своите. Беше умрял в бой. Нещо доблестно имаше в това, макар и да не беше успял да спаси съплеменниците си. По някакъв странен начин, който го изненада и притесни, Рамон усети, че Манек почти му липсва вече, след като всичко бе свършило. След като вече беше свободен. И въпреки цялата болка, която му бе причинил извънземният, въпреки омразата, която бе изпитвал на моменти към него и другите гадни същества, Рамон неволно изпита съжаление и тъга при мисълта за ужасната му смърт.

— Все пак по-добре ти, отколкото аз, чудовище — измърмори на себе си. — По-добре ти, отколкото аз!

17.

Първата нощ беше най-зле. Толкова далече на север реката беше спокойна, тъй че единствените опасности бяха дънерите и клоните, плаващи невидимо в тъмната вода, водни хищници като проклетите мормони и каракао, както и студът. Нямаха мотор, така че шансът да се ударят и разбият беше нищожен, освен ако нямаше скали и отломки, стърчащи от дъното чак до повърхността. С което оставаше студът.

Щом слънцето се сниши зад дърветата, реката сякаш изсмука цялата топлина от въздуха. Рамон беше с наметката от извънземните — достатъчно топла, но твърде къса, за да може да покрие и краката, и ръцете едновременно. Другият Рамон обаче бе пожертвал ризата си и крачолите на панталоните за превръзки и капани, тъй че се споразумяха да вземе гащеризона. Беше се свил на кълбо и въпреки това трепереше. Не можеше и дума да става за спане на смени. Светлината на половината луна бе прекалено ярка, а студът — прекалено неприятен, за да е възможен какъвто и да било сън. Рамон помисли да спрат на брега за през нощта, но не го предложи. Двойникът му щеше да го вземе за обида, а и той самият изобщо не го спомена. Освен това Рамон знаеше, че и двамата са загрижени да се отдалечат колкото може повече от чупакабрата. Зачуди се колко ли е голям ловният район на звяра. Мина му наум петдесет километра, но не знаеше откъде се взе това число. На заранта щеше да е безопасно да слязат на брега. Но може би на западния, за всеки случай.

— Ей, Дейвид — подвикна другият. Рамон примига и се съвзе, чак сега осъзнал колко малко му е оставало да задреме.

— Да? — отвърна и се закашля. Дано само да не беше настинка. Щеше да е точно неговият късмет.

— Да си бил някога в Диеготаун? — попита другият Рамон.

Рамон се помъчи да се съсредоточи и го погледна през рамо. Двойникът му вече седеше, присвил крака до гърдите си. Намръщеното му лице беше прорязано от бръчки. Беше съвсем ясно, че го наблюдава от доста време.

— Малко — отвърна той. — Защо?

— Мисля, че съм те виждал някъде. Какви си ги вършил в Диеготаун?

— Бизнес най-вече — каза Рамон. — Може да си ме мяркал в двореца на губернатора. Бил ли си там? — Адски добре знаеше, че не е бил, тъй че свиването на рамене не го изненада. Усети несъзнателен подтик да повтори движението — беше естествено, толкова познато движение за тялото му. Но с известно усилие поклати глава и се усмихна. — Имаше един бар, в който ходих няколко пъти — добави Рамон, без да знае защо реши да разкрасява, но вече бе късно да спре. — „Ел Рей“. Долу край реката. Бил ли си там?

— Не — грубо отвърна другият. — Не съм и чувал за него.

— Хм. Може и да бъркам името. С дървен под. Тоя, дето го държеше, се казваше Майкъл, Майко или нещо такова. Прилоша ми на улицата веднъж, на връщане. Имаше от ония, луминесцентните светлини. Това го помня.

— Не го знам. Може да си мислиш за бар в някой друг град.

Тонът му даде да се разбере, че разговорът е приключил, но в случай, че Рамон не е схванал намека, двойникът му се размърда и му обърна гръб. Рамон си позволи лека усмивка и сви рамене. Не беше изненадан, че другият Рамон лъже. Ако той беше срещнал непознат в джунглата, също щеше да внимава с тази тема. Беше добра спирачка за разговор.

Все пак изпита съжаление. Умът му продължаваше да се връща към момента преди сбиването като език, опипващ дупката, останала от изваден зъб. Все едно гледаше убиването на европеанеца на екран. Но как точно бяха стигнали нещата толкова далече? С еуропеото беше имало жена, с права коса като на азиатка. Знаеше, че жената не беше там, защото познава мъжа или го харесва; беше с него по-скоро като по работа. Но не можеше да определи как го знаеше. Помнеше смеха й — стегнат, къс, уплашен.

Как щеше да обясни на Манек, че смехът може и да не е свързан с нещо смешно? Извънземният нямаше да разбере, че същото нещо, което правят хората, когато им е забавно, може да изразява и страх. Вик за помощ.

Рамон се вкопчи в тази мисъл, помъчи се да я проследи назад до някой по-ясен спомен, но не успя. Само двойникът му го знаеше, а Рамон нямаше как да го попита.

Повече не си проговориха чак до разсъмване. Разбраха се да продължат покрай западния бряг, докато не видят удобно място с тръстика. Можеха да направят огнището с всякакъв материал, достатъчно здрав, за да задържи пръстта и пясъка, които щяха да пазят да не се подпали самият сал, но за навеса щеше да е най-лесно да използват тръстика. А тръстиката щеше да стане по-рядка, щом се отдалечаха повече на юг.

Преди обяд намериха добро място и Рамон леко подкара сала натам. Другият Рамон залитна при сблъсъка с брега, но салът удържа. За всеки случай Рамон провери всички понтони, но нито един възел не се беше разхлабил.

Другият се зае с тръстиката, а Рамон тръгна за храна. По-лесно щеше да е с пистолета, но намери няколко захарни бръмбара и успя да хване три дебели мръснокафяви твари, които приличаха на кръстоска между рак и змиорка. Представа нямаше какви са, но опитът сочеше, че отровните животни са с по-ярка оцветка, тъй че тия змиорчета вероятно ставаха за ядене. Все пак можеше да остави другия да ги опита пръв.

Двойникът му клечеше на земята, навел глава. Ножът беше в ръката му, порозовял от тръстиковия сок; приличаше не толкова на кръв, колкото на нещо като черешов сок. Купът тръстика на брега бе по-малък, отколкото Рамон очакваше. Той се окашля достатъчно силно и другият вдигна глава. Черните му очи се присвиха за миг, преди да вирне брадичка за поздрав.

— Намерих някои неща — каза Рамон. — Вероятно стават за ядене. Виждал ли си такива?

Двойникът му отмести поглед към змиорчатите.

— Не. Но са умрели. Тъй че да ги сготвим, а?

— Става. Добре ли си? Изглеждаш уморен.

— Не спах — измърмори двойникът му. — А преди това бягах да си спася шибания живот, дни наред. Още по-преди това пък ми гръмнаха шибаната ръка.

— Да вземем да спрем за ден — каза Рамон, пусна плячката си на земята и протегна ръка за ножа. — Да си починем. Малко да ни се върнат силите.

— Заеби — отвърна другият и погледна протегнатата му ръка.

— Не мога да ги изкормя с шибаните си нокти — каза Рамон.

Двойникът му сви рамене, подхвърли ножа във въздуха, хвана го за острието и му го подаде с дръжката напред. Скапан беше отвсякъде, но още имаше рефлекси.

Змиоркоподобните бяха лесни за кормене. Рамон почисти всичко, което не приличаше на мускул, придържаше се към хипотезата, че всякакви шантави смилателни ензими или отровни торбички едва ли ще са в тази тъкан. Набучи ги на шиш и докато се печаха, те замирисаха на печено телешко и гореща кал. Захарните бръмбари свари в тенекиеното канче от полевия комплект. Двойникът му седеше до реката, загледан с празен поглед в светлата вода. Рамон реши в края на краищата пръв да опита непознатите твари. Отряза едно парче, лапна го, задави се, изплю го и хвърли шиша в реката.

— Ще ядем захарните бръмбари.

Двойникът му го погледна изпод превързаната си ръка, с която бе засенчил очи.

— Дойдоха.

— Кои? — стреснато попита Рамон, но онзи не отвърна. Той проследи погледа му и разбра.

Бяха като ястреби, понесени от топлите въздушни течения. Огромните черни кораби-галери.

Сребърните енье се бяха върнали на Сао Пауло.

18.

След като ядоха, двойникът се сви на кълбо и заспа дълбоко. Оставаха още два часа дневна светлина, тъй че Рамон взе ножа и насече тръстика. Стръковете бяха зелени като трева, преди да ги отреже, но за минута-две почервеняваха. Работата не беше тежка и докато залезът изпълни небето на запад — далечните облаци станаха златни, оранжеви и мътнорозови — той почти беше удвоил купчината. Изми си ръцете и ножа в реката, после порови в раницата и намери грубия сив брус. Двойникът му не си беше правил много труд да точи ножа. Но пък горкият шибаняк имаше само една здрава ръка, съвсем добро извинение.

Седна до водата, заслушан в резкия съсък на стоманата в камъка и загледан нагоре. Дори след като дърветата и реката потънаха в тъмносивия здрач, корабите на енье високо в орбита блестяха със светлината на слънцето. По-ярко от звезди. Загледа как потънаха в сянката на Сао Пауло и започнаха да гаснат, все едно някой завъртя ключ, докато не останаха само виолетовите им и оранжеви прожектори — не толкова ясни, но видими все пак. Все едно Бог беше дошъл и сега зяпаше надолу, за да напомни на Рамон за касапницата, която беше видял в ума на Манек. И касапницата, която вероятно щеше да дойде, щом двамата с двойника му се върнеха в града.

Докато беше пленник на Манек, почти не беше отделял време да мисли за завръщането си от джунглата. Беше толкова невероятна перспектива, че по-непосредствени проблеми задържаха вниманието му. Но сега, след като вече беше свободен и пътуваше към цивилизацията със своя двойник, въпросът надвисна пред него с цялата си тежест. Потърка длан по ръката си, където вече се бе появила тънка черта, нащърбена и полуоформена. Белегът от мачете бавно се издуваше. Какво беше казал Манек? Че щял да продължи да се приближава към формата на източника. Напипа с пръсти тънката линия възлеста плът. Брадата му също се сгъстяваше, дланите му загрубяваха. Все повече и повече ставаше като другия. Затвори очи, разкъсван между облекчението, че вижда как собствената му плът си става старата, и тревогата от това, което предстоеше — никой нямаше да се заблуди, че са различни мъже. Никой нямаше дори да помисли, че са близнаци — твърде много си приличаха, за да са. Докато стигнеха до друго човешко същество, щяха да имат едни и същи белези, едни и същи мазоли, едни и същи лица, тела и коси.

Трудно щеше да е да се изтъпанчи и да заяви, че е Рамон Еспехо, с другия до него. Дори да нямаше начин да бъдат различени — макар че кой можеше да каже какви следи е оставила технологията на Манек? — губернаторът едва ли щеше да пренебрегне това. А Рамон се познаваше достатъчно добре, за да се досети какво ще мисли за него двойникът му.

По-добре щеше да е да продължат бързо и да стигнат до Фидлърсджъмп, докато все още изглеждат само подобни, но не и еднакви. Можеше да измисли някакъв повод да се измъкне. На юг, може би дори до Амадора. Трябваше да намери някой, който да му даде фалшиви документи. Не че имаше пари, с които да плати, но все пак не можеше да има двама Рамон Еспехо…

Ножът задра, брусът натежа в ръката му.

Да. Трябваха му пари, за да започне отново. Знаеше всичко за банковите си кодове, можеше да мине всички тестове за идентификация, които изискваха банките. Работата беше в това да се върне в Диеготаун, докато двойникът му все още се възстановява, да изтегли сметките, може би да вземе малко кредит и след това да отпраши на юг. Това щеше да остави другия затрупан с дългове, но поне хората щяха да го познават. Можеше да започне отново. Можеха и двамата. И нямаше да е кражба дори. Той беше Рамон Еспехо и щеше да вземе своите пари.

А ако полицията търсеше мъжа, убил европеанеца, е, тогава на двойника му може би нямаше да му пука чак толкова, че са му свили парите. Рамон се изсмя. Едва ли можеха да го обесят два пъти за едно и също престъпление. Представи си как е заседнал в Амадора, може би в някоя скромна къща край плажа на южния бряг. Сдобиеше ли се с документите, можеше да наеме нов фургон. Поне докато не намери достатъчно пари, за да си купи свой. Представи си как се събужда от шума на вълните, хладната утринна светлина. Представи си как се събужда сам, на толкова малко легло, че не може да събере двама. Елена в края на краищата щеше да има другия. И той щеше да я има. Рамон можеше да започне отначало. Като змия, сменяща кожата си, можеше да остави зад гърба си стария сив живот. Може би щеше да спре да пие толкова. Да спре да ходи по барове и да си търси поводи за бой. Да убива и да предизвиква да се опитат да го убият. Можеше да стане нов човек. Колко хора бяха мечтали за това и колко малко бяха имали този шанс!

Всичко зависеше от това да слезе бързо на юг, преди дублирането да е удебелило белезите му и да е втвърдило косата му. Преди бръчките по лицето му да станат като на другия, преди общите им бенки да потъмнеят достатъчно, за да личат и при пръв поглед. Не знаеше колко време ще отнеме това, но не допускаше, че ще е дълго. Само допреди няколко дни беше… един откъснат пръст, а вече почти се беше върнал към нормалното.

Далече горе един от корабите на енье изчезна и отново се появи, щом скоковите двигатели се охладиха. Вътрешностите на Рамон се стегнаха от спомена какво е да си на борда на тези кораби, когато запънат така. Първия път го беше изпитал със стария Паленки и работния му екип. Корабът беше излетял от орбита, издигна се като транспортен фургон и повече така и не изравни. Помнеше натиска от ускорението. Беше като пускането на водата от ваната след гореща баня или вцепенението след секс. Самите мускули бяха натежали по костите му. А той се усмихна, погледна Енрике Дебелия — не се беше сещал от години за Енрике Дебелия — и се ухили. Момчето също му се ухили. Оставяха всичко зад себе си и когато пътуването им свършеше, всеки, когото бяха познавали или с когото бяха говорили, или който ги беше тормозил, подигравал, прецаквал, или заради когото се бяха прецаквали, щеше да е умрял от старост. Беше чувал за конкистадорите, които изгаряли корабите си, щом стигали до Новия свят. Рамон, Паленки, Енрике Дебелия и всички останали правеха същото. Земята беше мъртва за тях. Само бъдещето имаше значение.

Тръсна глава, но умът му отказа да изостави дирята. Още един спомен се връщаше. Този път обаче можеше да разсъждава също така — да гледа реката, корабите на енье, звездите, почти пълната луна, едва изгряла на изток. Беше по-малко като преживяване този път, а по-скоро като силна и самостоятелна фантазия.

Когато стъпиха на кораба на енье, първата му мисъл беше колко странно миришеше — на киселина, на сол и на нещо напомнящо за пачули. Паленки измърмори, че миризмата му причинявала главоболие, макар че сигурно беше от рака. Разтовариха и подредиха оборудването, намериха си квартирите по начертаните на стените линии, хапнаха в приятната гравитация от ускорението на ракетите и се прибраха по каютите си — и тогава прозвуча сирената и пространствените двигатели се включиха да загряват.

Беше точно както си беше представял усещането от силен удар в корема. Светът се сви до точка, периферното му зрение се замъгли, звуците заглъхнаха, а след това — дисконтинуитетът. Така и не можеше да определи какво се променяше при време-пространствения скок: всичко можеше да е на едно и също място, гаечният ключ, който току-що бе изтървал, все още да е на средата на пътя си към пода и все пак знаеше — знаеше, — че е изтекло време. Много време. Че нещо се е случило, макар и да не осъзнава какво. Беше намразил това чувство.

Седмица след това видя първия енье. Помнеше усмивката на Паленки: разбираща и самодоволна, когато беше събрал екипа да им разясни етикета, който домакините им очакваха да се спазва. И тогава съществото се появи през люка…

Рамон изкрещя. После споменът си отиде, останаха само реката и лесът. Сърцето му се бе разтуптяло, ръката му беше стиснала ножа с всичка сила. Той оглеждаше дърветата и водата, готов да нападне или да побегне, все едно самият Сатана се беше надигнал с бич в едната ръка и нож в другата. Образът на енье — огромно, подобно на речен балван тяло; влажни неразгадаеми очи като на стрида; мърдащи дълги ресници; несъразмерно тънки и нежни ръце, като ръце на кукла, щръкнали от туловището му; едва видима гънка на мястото на клюна, скрит в плътта — бавно изтля в ума му и шокът на страха заглъхна. Рамон се изсмя насила, но смехът излезе тънък и писклив. Смях на страхливец. Той се изплю, гняв изпълни гърдите му.

Манек и онзи бял шибаняк в кошера го бяха направили слабак. Дори само споменът за ядачите на младите бе достатъчен, за да го накара да запищи като момиченце!

— Майната му — измърмори. Гърленото ръмжене, което долови този път в гласа си, го задоволи. — Не ме е страх от тия проклети гадини, мамка им!

Настроението му обаче все още беше кисело. А това означаваше, че трябва да внимава още повече да не се въвлече в бой с още по-изнервения си и раздразнителен двойник. Огънят беше изтлял, другият Рамон още спеше на земята до него. Рамон с яд осъзна, че отново трябва да поеме първата смяна. Хвърли шепа сухи листа и клони върху въглените. Пламъците засъскаха колебливо, но хвърлиха светлина и топлина. Рамон знаеше, че огънят по-скоро може да привлече опасност, отколкото да я прогони. Знаеше, че колкото по-ярък стане, толкова по-трудно ще вижда в тъмното, но му беше все едно. Искаше малко шибана светлина.

Едната луна изгря и бавно заплува покрай замръзналите в стационарни орбити кораби на енье. Беше Голямото момиче, скоро в близка орбита щеше да я последва Малкото момиче. Рамон зачака, премисляше мрачно колко тръстика е нарязана и колко работа още предстои. Накрая големият светъл диск застана точно над тях и той реши да събуди другия. Да го извика по име не ставаше, ефектът от това, че нарича двойника си „Рамон“, беше достатъчно притеснителен. Наведе се и го разтърси за рамото. Двойникът му измърмори насън и се обърна.

— Ей — каза Рамон. — Половината шибана нощ мина. Твой ред е да пазиш.

Онзи се извъртя на гръб, намръщен като съдия.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — попита сънено.

— Да пазиш — отвърна Рамон. — Аз изкарах първия пост. Сега ти ставаш, аз спя.

Другият мъж вдигна ранената си ръка да потърка очи, изруга и го направи с лявата. Рамон отстъпи назад и зачака изнервено. Двойникът му така и не ставаше. Когато заговори, гласът беше по-ясен, но пълен с презрение.

— Не си спал? Ти тъп ли си? Мислиш, че шибаната чупакабра ще преплува през реката да ни хване? Приказки на мекушаво банкерче. Скапаняк! Като искаш да пазиш, пази. Аз спя.

И се обърна, пъхна ръка под главата си като възглавница, с гръб към огъня. Гневът забуча в ушите на Рамон като разлютени оси. Импулсът да дръпне двойника и да опре ножа в гърлото му, та да го вразуми, може би дори завинаги, се бореше с желанието да го изрита в бъбрека, та да пикае кръв чак до Фидлърсджъмп.

Но ако го направеше, след това трябваше да му върне ножа и да спи уязвим и беззащитен на няколко стъпки от един вбесен cabrón. Така че изръмжа, загърна се плътно в наметалото и тръгна да си намери място за спане по-далечко, така че ако някой хищник ги намери, първо да изяде другия.

Утрото дойде. Рамон простена, обърна се на гръб и вдигна ръка над очите си да спре светлината още за минута-две. Гърбът го болеше. Главата му беше замаяна. Миризмата на печено откъм огъня обаче го разбуди съвсем. Другият беше събрал няколко ореха с бели ядки и беше хванал риба, беше я увил в листа от бръшлян и я бе сложил на въглените. Стар трик за готвене, когато няма с какво да се готви. Рамон го беше забравил или все още не си го беше спомнил.

— Хубаво мирише — каза той.

Другият сви рамене и обърна рибата в бръшляновите листа. Май понечи да каже нещо, но спря. Рамон си помисли, че храната явно не е предвидена за двама, но пък другият едва ли щеше да откаже да си я разделят. Рамон потърка ръце, клекна до огъня и се ухили.

— Много работа ни чака — каза другият. — Май имаме достатъчно тръстика обаче.

— Насякох малко снощи — отвърна Рамон. — Остава да съберем листа за подложка и да направим покрива. И огнището. Мисля, че ще намерим пясък по-надолу по реката. Нанос имам предвид. Ще е по-добре, отколкото кал от брега. И дърва за огъня.

— Да.

Другият издърпа рибата от въглените с лявата си ръка, остави я малко да изстине и я сряза наполовина с ножа — Рамон осъзна, че го е взел от него, докато е спал. Връчи на Рамон половината с главата.

Орехите бяха мазни и меки. Кожата на рибата се беше втвърдила и напукала, тънка като хартия и солена. Месото беше тъмно и сипкаво. Рамон въздъхна. Хубаво беше да яде нещо, което не е трябвало да приготвя сам. Радваше го, че другият не излезе толкова стиснат да откаже да я разделят.

— А как да разделим това? — попита другият и махна с ножа към купа почервеняла тръстика. — Ти да направиш навеса, а аз да ида да събера листа? И може би още малко клони?

— Става — отвърна Рамон и помисли дали тук има нещо, което му убягва. Събирането на листа и клони беше по-лесно от правенето на навеса, но той все пак щеше да работи с две ръце. А и двойникът му беше станал по-рано, за да приготви храната. Това почти компенсираше отказа да поеме втората смяна. Без да го обсъждат, отидоха до реката и си измиха ръцете. Ръката на другия май изглеждаше по-зле, но той не се оплака.

— Искам да знаеш нещо — каза само, след като я превърза пак.

— Казвай.

— Знам, че в тази работа сме заедно, ти и аз. И работата, която вършиш — събирането на захарни бръмбари, строенето на сала, всичкия този боклук… По-добре да сме двамата, отколкото само един, нали? Но почнеш ли пак да ровиш в раницата ми, без да питаш, ще те заколя, докато спиш. Ясно?

Очите му се впиха в неговите — с толкова тъмни ириси, че Рамон не можа да различи зениците, бялото с жилки кръв и пожълтяло като стар сапун. И за миг не му хрумна, че другият може да се шегува. Всъщност като си помисли, разбра, че щеше да изпита същото с някое изнежено банкерче, което рови в неговите неща. Зачуди се какво ли ще е, когато стигнат при хора. Може би щеше да се примири двойникът му да си задържи всички неща. Ножа си, раницата си. Дори Елена може би.

— Ясно — отвърна Рамон. — Просто исках да наточа ножа и си помислих, че имаш брус. Няма да се повтори.

Другият кимна.

— Трябва ми обаче — каза Рамон. — Ножът. Трябва да обеля кора да вържа тръстиката с нея. И ще трябва да нарежа още…

Другият изръмжа, без да отвръща, и Рамон се стегна за избухването. Но мъжът само плю във водата и му подаде ножа, с дръжката напред.

— Благодаря — каза Рамон и опита да се усмихне приятелски. Другият не отвърна. Рамон тръгна към бивака, а другият навлезе в гората, уж да събира листа и дърва. Рамон изчака, докато не се увери, че се е отдалечил достатъчно, и изръмжа: — Майната ти, ese.

Захвана се за работа. Събра достатъчно бръшлян и обелена кора за модела, който беше замислил като най-подходящ за навеса, после довлече тръстиката до сала. Веднага видя, че първите му идеи как най-добре да свърже навеса със сала са твърде оптимистични. Наложи се да отдели около час, докато го измисли отново. Мисленето над проблема и отдаването на чисто физическите действия му подействаха като хубаво уиски. Не беше осъзнал, че вътрешностите му са се стегнали на възел, докато не се отпусна малко. Да е с двойника си беше съвсем различно от това да е сам. Дори с Манек и с шибания сахаел, натикан в шията му, не се дразнеше толкова. Беше заради това, че е с друг човек — с който и да е друг човек. И особено с този сприхав кучи син!

В същото време разбираше, че той също изнервя двойника си. Как иначе? По-добре бе да мисли кои възли най-добре ще затегнат тръстиката за сала. Вече беше достатъчно наясно с провалите си като мъж. Нямаше смисъл да рови повече в тях.

Следобеда вече бе доволен от новата конструкция и все пак му отне още няколко часа да привърже тръстиката към сала, да изгради нова рамка и след това да оплете останалата като поддържащо скеле. Задели четири дълги пръта, с които да затисне пласта листа, който всъщност щеше да пази от дъжда. Стига другият изобщо да домъкнеше обратно мързеливия си задник, разбира се. Беше минал цял ден. Колко време е нужно да се съберат малко листа и да се намерят няколко шибани клона? Бяха в гора, мамка му, не беше чак толкова трудно.

Двойникът му се появи от гората час преди стъмване. Беше вързал с бръшлян на гърба си огромен наръч листа и зад него се влачеше импровизирана шейна от клони, натоварена с подходящи за горене съчки. Рамон беше длъжен да признае, че не е лош товар за човек с ранена ръка и без нож. Другият смъкна товара си до реката, клекна и загреба шепа след шепа вода. Високо горе корабите на енье висяха в небето.

— Добре си се справил — подхвърли Рамон.

— Бива — отвърна уморено другият мъж. — Може би трябва да затегнем някак дървата за огъня, та да не паднат.

— Прав си.

Другият огледа сала и потърка лицето си с ръка. Рамон се приближи и застана до него.

— Стабилно е — каза мъжът. — Добра конструкция. Само че май е малко, мм?

— Не го мислех да сме и двамата вътре едновременно. Един от нас ще трябва да стои на кърмата. Спим на смени. Нещо такова.

— А ако вали?

— Тогава който кормува се мокри — отвърна Рамон. — Или се бутаме двамата вътре все едно, че ще се опъваме.

— Мокрим се значи. Добре. Ножът у теб ли е?

Протегна ръка. Рамон пусна увитата в кожа дръжка в шепата му.

— Благодаря — каза мъжът.

А след това рязко се обърна и опря върха на острието в гърлото на Рамон. Очите му бяха присвити и гневни, устата — изкривена в широка усмивка, в която нямаше нищо добронамерено. Изражението, което беше видял европеанецът — Рамон беше сигурен в това.

— Така — процеди мъжът през зъби. — А сега ще ми кажеш ли какво по дяволите си ти?

19.

— Не… Не разбирам за какво говориш бе, човек — изломоти Рамон.

Другият натисна върха на ножа в шията му. Инстинктът да отстъпи беше силен, но Рамон го надви. Проявата на слабост в този момент щеше да е подкана. Постара се да остане спокоен, колкото може.

— Никакъв шибан банкер не си ти — изсъска мъжът. — Я го погледни тоя навес. И знаеш как да наточиш ножа ми. Кой банкер знае това?

— Казах ти. Прекарал съм много време в…

— В кучия гъз? Да бе, адски логично. И най-случайно се оказваш тук. Преди месец. И на никой не му пука, че те няма? Никой не праща група за издирване? Върви ли като за теб? И брадата ти. Да не ми казваш, че това на бузките ти е израснало за месец? Или чужденците ти даваха бръснач, докато беше при тях? И ръцете ти. Имаш мазоли на пръстите. Това от въвеждане на данни ли е?

Рамон си погледна ръцете. Коравата жълтеникава плът беше започнала да се връща по малко. Сви ги в юмруци. Мъжът помръдна ножа, натискът в кожата на Рамон стана болезнен.

— Ти си параноик, ese — каза Рамон. Гласът му беше нетрепващ и твърд. Опита се бързо да прецени шансовете си да избие ножа. Ако се хвърлеше назад, извън обхвата на другия, можеше да спечели няколко секунди. И мъжът щеше да се бие с лявата ръка. Но двойникът му беше уплашен, ядосан и побеснял като клозетен плъх от онова, което бе преживял последните дни. Реши, че е в по-неизгодна позиция.

За част от секундата си помисли какво ли ще направи другият, ако му каже истината. Ще го убие? Ще побегне? Ще го приеме като брат и ще продължат? Само последното изглеждаше смешно.

— И после ме питаш за „Ел Рей“, нали? — извика мъжът. — Какво, мамка му, знаеш за „Ел Рей“? Казвай кой си, шибаняк!

— Ченге съм — отвърна Рамон и сам се изненада от думите си. Но беше ясно. Беше историята, която си беше разправял наум дни наред. Оставаше само да я извърти. — Името ми наистина е Дейвид. Посланикът на Европа беше убит. Някои хора казаха, че си бил там. И мъжът с ножа отговаряше на описанието ти.

Двойникът му кимна, окуражаваше го да продължи, все едно Рамон потвърждаваше подозренията му. И сигурно правеше точно това, макар и само защото съчиняваше всичко. Преглътна, за да разхлаби възела в гърлото си. Щом успя, продължи.

— После ти изчезваш. Духваш от града. Шефът решава, че е някак странно, и ме праща да те проследя. Прекарал съм много време на север. Затова избраха мен. Намирам фургона ти гръмнат все едно, че си държал вътре бомба. Почвам да ровя наоколо, да търся ръка или крак. Следващото, което виждам, е онова, летящата кутия. Ей така, виси горе. Излизам да погледна и — бам! Ония с големите задници и с пера на главите ми взимат дрехите, прибират ми значката и пистолета, обличат ме в тия лайняни бебешки пижамки, почват да ме разкарват насам-натам и ми казват, че трябва да те намеря.

— И ти го направи — изръмжа другият, пристъпи още по-близо и желязото, притиснато в плътта на Рамон, защипа като сахаела. — Изпълняваше заповедите им като куче!

— Опитвах се да бавя отначало — каза Рамон. — Мислех си, че мога да ти спечеля малко време. Разбираш. Връщаш се в града, казваш какво е станало и пращат помощ. Но после намерихме онзи бивак. Твърде близо бяхме до теб. Единственото, което можех да направя, беше да чакам и да се надявам, че ще излезеш по-хитър от шибаните извънземни. И ти излезе. Така че — ето ни. — Не можа да се сдържи и добави: — Щеше да направиш същото в моето положение, човече. Сериозно.

— Не аз убих скапания европеанец — процеди през зъби мъжът. — Някой друг беше. Не го убих аз, мамка му.

— Рамон — каза Рамон и замълча, докато надвие замайването от това, че произнася името си така. — Рамон, ти ми спаси задника от онези демони pendejos. Ако питат мен, бил си в къщата ми в нощта, когато посланикът се е заклал. През цялото време.

В настъпилото мълчание чу далечния ек на ято плескуни, като църковни камбани. Острието на гърлото му потрепери, но Рамон не помръдна. Тънка струя кръв потече по ключицата му. Ножът беше пробил кожата. В тъмните очи на мъжа блесна объркване и неверие.

— Какви ги говориш?

— Дължа ти го — отвърна Рамон, като вложи в гласа си колкото можа повече искреност, без да издава слабост.

— Той не се е заклал. Убит е — възрази двойникът му.

Рамон сви рамене. След като лъжеше, по-добре да лъже на едро.

— Знаеш ли Джони Джо? Знаеш ли кой е?

— Джони Джо Карденас?

— Той. Знаеш ли защо се измъква толкова лесно?

— Защо?

— Защото ние го оставяме. Мислиш ли, че не знаем колко хора е убил? Работата е, че работи за нас.

Мъжът се отдръпна на педя. Ножът вече не докосваше шията на Рамон. Може би шейсет на четиридесет в негова полза вече. Рамон продължи да говори. Това беше номерът: двамата да продължат да говорят.

Трябваше да надвие с думи.

— Джони Джо е клепач? — попита стъписано двойникът му.

— Шеста година вече — отвърна Рамон, мъчеше се да си спомни от колко време Джони Джо е в Диеготаун. Числото като че ли не усъмни другия. — Снася ни непрекъснато какво става. И никой не го подозира, защото кой би го повярвал? Той е бандит. Всички знаят, че губернаторът иска да го обесят. Никой не го подозира, а той ни звъни всяка неделя като шибана курва.

— Аз не съм доносник.

— Не казвам, че си. Казвам това: Сао Пауло? Няма закони. Има ченгета. Аз съм един от тях, а ти ми помогна. Каквото и да е станало в „Ел Рей“, бил е някой друг. Така ставаме наравно.

— Откъде знаеш, че не съм невинен? Ако наистина не съм го направил аз?

— Ако не си, значи съм те надценил — отвърна Рамон и се ухили. Двойникът му се поколеба за миг, после и неговата уста се изкриви в усмивка. Ножът се отпусна. Мъжът отстъпи назад.

— Ножът е мой. Задържам го. Мой е.

— Щом държиш на това, окей — отвърна Рамон, постара се да го каже успокоително, като ченгетата, когато уговарят. Беше чувал няколко пъти този тон, така че не беше трудно да го изкопира. — Разбирам, че искаш да задържиш оръжието. Няма проблем. В края на краищата сме двама скапаняци, бягащи от пасмина шибани извънземни, нали? Все едно кой държи ножа, щом сме от една и съща страна.

— Ако ме прецакаш… — Двойникът му остави заплахата да увисне. Защото какво можеш да направиш, ако едно ченге реши да наруши думата си, помисли Рамон. Водиш го при съдия да видиш на кого ще повярва?

— Ако почна да се ебавам с хората, Джони Джо и всички pendejos като него ще се насерат — каза Рамон. Тежко. Авторитетно. Като ченге. — Не си струва. Казвам ти, че си чист, човече. Но всяка награда, която получиш затова, че ще издадеш ония шибани извънземни, я делим. Поравно.

— Заеби — изсумтя мъжът. — Аз ти спасих задника. Ти беше жива стръв. Взимам три четвърти.

Рамон усети, че стомахът му се отпуска. Беше се измъкнал. Кризата беше минала, оставаше само малко поза и размотаване.

— Шейсет на четирийсет. И не убиваш повече. Никого.

— Прецакан съм.

— Кой не е. Ние сме ченгетата, забрави ли? — Рамон се усмихна. Другият мъж се изсмя невярващо, после и той се усмихна криво. — Какво ще кажеш да наредим тия листа, та да можем да се разкараме оттук и да се върнем някъде, където има водопровод?

— Шибани ченгета — измърмори мъжът, но този път беше шега. Беше замаян от облекчение. И защо не? Рамон току-що му бе простил греховете.

Работиха, докато не се стъмни съвсем. Малкият навес беше почти готов: легло от листа и покрив с няколко пласта застъпващи се листа, така че дъждът да се стича във водата, вместо да капе вътре. Рамон обяви, че спират. Двойникът му беше готов да продължи цялата нощ, просто за да докаже нещо. И все пак, докато крачеха обратно към малкия бивак, Рамон усети, че отношението се е променило. Тъпо банкерче, изгубило се в дивата пустош, беше едно. Полицай, раздаващ опрощения, беше съвсем друго. Рамон накладе огъня, а другият стовари две шепи захарни бръмбари, орехи самоубийци и от яркозелените малки плодове, чието име Рамон така и не беше открил в класификациите на планетата и които имаха вкус на евтино бяло вино и круши. Не беше пир, но беше добро на вкус. След това Рамон пи вода, докато коремът му не се изду. Щеше да се наложи да пикае посред нощ, но засега залъга тялото си, колкото да заспи.

Двойникът му се изтегна до огъня. Рамон видя как затрепериха пръстите му и разбра, че му се ще да запали цигара. От тази мисъл и на него моментално му се допуши. Колко ли време оставаше, докато петната от никотина се появят отново и пръстите и зъбите му пожълтеят пак? Колко още, преди лъжливият танц с еднаквостите, който разиграваше с другия, престанеше да върши работа и истината изплуваше? Може би правилното решение бе да си тръгне веднага, да се скрие в дивите гори и да избяга завинаги и от двойника си, и от губернатора, и от полицията, и от енье?

Много пъти си беше мислил да заживее сам в дивите земи. Идеята да зачезне в горите изглеждаше по-приемлива, докато беше фантазия или пък нещо, което можеше да направи с един добър здрав фургон, в който да може да се затвори през нощта. Или поне ако имаше шибания си нож.

Слушал беше за мъже от първата вълна колонисти, които подивели. Заминали сами в горите и степите, в пустините и крайморските езера на планетата и не се върнали в цивилизацията. Някои истории може и да бяха верни. Колониите обикновено не привличаха хора, които не можеха да се откъснат от стария си начин на живот. Щеше да има и някои, които мразеха живота тук — мъже и жени, домъкнали жалките си лични провали по целия път от Земята. Рамон се замисли дали и той не е един от тях. Само че сега искаше да се върне. Така че все още не беше подивял. И докато пръстите му продължаваха да мърдат нервно към една табакера, която беше останала на дни зад него и отвъд една река, нямаше изобщо да забрави градовете.

— Защо стана ченге? — попита мъжът с вече провлечен глас, от умората и надделяващия сън.

— Не знам — отвърна Рамон. — Изглеждаше правилното решение за момента. Ти защо стана рудотърсач?

— Беше по-добре, отколкото в работен екип. Доста съм добър в това. А и от време на време трябваше да се махам от града. Да се поизгубя за малко.

— Тъй ли? — каза уморено Рамон. Беше изкарал дълъг ден след низ от дълги дни. Тялото му беше натежало за сън.

— Имаше един тип — продължи другият. — Мартин Касау. Бяхме приятели за малко, разбираш. Когато дойдох тук, в началото. Беше от тия, дето висят по центровете за пренасочване. Опитваше се да завърже приятелство с нови хора, защото никой от тези, които го познаваха, не го харесваше. — Изплю се. — Правеше се на трапер. Може и да е убил някои неща. Все едно, наби си в главата, че съм тръгнал подир мацката му. А не бях. Беше шибана кучка. Но той си наби в главата, че се опитвам да го отрежа.

Лиана. Рамон я помнеше, нощта в бара. Помнеше тъмночервения тапет, като засъхваща кръв. Беше отишъл при нея, седеше до нея. Тя все още миришеше на кухня — пържено олио и подправки, сгорещени тигани и лют пипер. Той предложи да я почерпи. Тя прие. Той я хвана за ръката. Тя се държеше нежно. Плахо. Беше пил доста и главата му беше леко замаяна. Фантазиите на Мартин за нея — отваря й блузата, шепне в ухото й мръсни, възбуждащи неща, събужда се в леглото й — го бяха опиянили не по-малко от пиенето.

— Пет пари не давах за нея — изсмя се мъжът. — Беше готвачка. Малко трътлеста, нали разбираш. Тъпчеше се с готвеното си. Мартин обаче… Майната му. Беше се побъркал по нея.

Стаята на Лиана беше отзад — пристройка от евтин хитин зад бара с малка баня, душ и без място за готвене. Светлините, изписващи „Лос Ранчерос“, изпълваха стаята с мъждива светлина. Беше я разсъблякъл под звуците на португалско фадо от приемника, певицата пееше тихо за любов, самота и смърт — песен, чиито думи сега чуваше отново. Красива песен. Въпреки топлия нощен въздух кожата на Лиана беше настръхнала. Помнеше пъпчивата гъша плът на ръцете й. На бедрата. На гърдите й. Беше срамежлива в началото. Чувстваше се гузна, че го е пуснала при себе си. После — не толкова. След това — изобщо.

— Тъй че Мартин си наби в главата, че чукам момичето му. Значи, той не излизаше с нея. Не й беше казал повече от десет думи през целия си живот. Но си мислеше, че е влюбен. И се побърка. Скочи ми с една метална кука. За малко не ме уби.

След това беше прокарал пръстите си през косата й, докато тя спеше. Беше му се доплакало, но не можеше. Дори сега, когато споменът израстваше като лоза в мозъка му, не можеше да каже защо му се беше доплакало, що за смесица от страст и тъга, самота и вина го беше трогнала дотам. Отчасти затова, че беше предал Мартин. Но само отчасти. Лиана.

— Тъй че, сещаш се — щом ми мина, викам си, май трябва да се разкарам. Изкупих на сметка един фургон от мястото, където работех, то пропадаше. Намерих някакъв стар проучвателен софтуер от вдовицата на един тип, който знаех, че беше умрял. Тръгнах. И после просто продължих. Знаеш как става.

— Знам — съгласи се Рамон. — Видя ли я пак?

— Трътлестата готвачка? Не, човече. За какво ми е?

Тя малко хъркаше — съвсем лек хрип, навътре и навън. Имаше евтин постер на Девата от станция Десперадо над леглото, светлосините очи и робата блестяха в сумрака. Рамон си беше въобразил, че е влюбен в нея. Пишеше й писма, но ги изтриваше, преди да натисне SEND. Не можеше да се сети какво бе писал в тях. Зачуди се дали другият помни съдържанието им. Ако не, думите си бяха отишли завинаги.

Не беше разказвал тази история. Никога. Но ако беше, щеше да я разкаже точно като двойника си сега. Някои неща просто не ги казваш на хората.

— Умълча се нещо — каза другият. — За Кармина ли мислиш? Побъркала те е, mi amigo. Чух го, когато разправяше за нея.

В гласа му се беше прокраднала насмешка и Рамон знаеше, че стъпва на опасен терен, но не се сдържа и попита:

— А ти? Имаш ли си мацка сега?

— Имам една за чукане — отвърна другият. — Голяма уста има понякога, но я бива. Нищо против нямам да я чукам. Доста е добра в леглото.

Време беше да рискува, да натисне малко.

— Влюбен ли си в нея?

Другият замръзна, после процеди през зъби:

— Не е твоя работа, cabrón.

Рамон го погледна в очите за миг и каза грубо:

— Прав си. Извинявай.

Без да прекрачи границата. Отстъпи, но по начин, подобаващ за едно кораво ченге. Не толкова страхливо, че да възбуди гнева на другия.

След миг мълчание добави:

— Да поспим, а? Утре ще е дълъг ден.

— Става — отвърна кисело другият.

Но както се беше надявал Рамон, въпросът коя обича той не се постави повече.

20.

Подкараха сала към обед на другия ден — сутринта мина в последни приготовления и неуспешен лов. Беше станало още по-тясно. Направиха огнището отзад, където един от двамата можеше едновременно да го поддържа и да насочва сала с веслото. Навесът минаваше по дължината от едната страна. Малко накланяше сала, но ако Рамон го бе поставил в средата, нямаше да може да вижда напред и да кормува. Разбира се, отчасти блокираше гледката му, където и да беше. За противотежест беше натрупал дървата за огъня от другата страна, но не толкова близо до ръба, че да се намокрят.

В средата на реката течението беше бързо и през целия следобед Рамон трябваше просто да поддържа курса. Другият мъж седеше до него с въдица в ръката. И ето ти го великия план за бягство, докаран до съвършения си край. Двама мръсни брадясали типа на един кекав сал ловят риба за ядене и се редуват в насочването с веслото. Рамон се почеса по корема. Белегът растеше, другият на ръката му — също. Косата му ставаше по-твърда — усещаше го. Несъмнено и бръчките на лицето му се връщаха.

Съжали, че не беше задържал табакерата. Или каквото и да е за огледало. Колко още време, докато другият разбере какво точно става? Всеки път щом двойникът му го погледнеше, Рамон усещаше как стомахът му се свива.

С придвижването им на юг горите се променяха. Остролистата куркума заотстъпва на порестия дъб. На два пъти Рамон успя да зърне големите пирамиди на колониите дорадо, страните им гъмжаха от пълзящите черни паяци. Звуците също се промениха. Цвърченето и гракът на хилядата разновидности полугущери-полуптици, заплашващи се едни-други и биещи се за храна и самки. По-гърлени викове, като на жени, пеещи на някакъв красив африкански език — това бяха кюй-кюй, готвещи се да сменят летните си кожи. А веднъж — и тихия, свирещ звук на червеняк откъм храсталаците. Рамон обаче не успя да види животното, а след като то не нападна, явно също не ги беше видяло.

Над тях небесните лилии бяха издухани на югоизток от някакъв вятър високо в атмосферата. Далечните им тела приличаха на тъмнозелени точки по синия небесен свод, разпръснати като тъмни звезди на дневната светлина. Една колония беше разцъфнала преждевременно и изригваше жълти и червени ивици, сигурно с дължина от по няколко мили, макар че от толкова далече Рамон можеше да ги скрие с палеца си. Когато се включеха и други, щеше да е като цветна градина, плаваща в пространството.

Но това, което продължаваше да привлича вниманието им, бяха реещите се черни кораби на енье. Шест от тях висяха във въздуха. За първи път му хрумна колко много приличат на кърлежи, а след като образът се загнезди в главата му, не можеше да се отърве от него. Беше избягал от дома си, от своя свят, оставил беше миналото си в корема на един огромен кърлеж и бе изхвърлен на тази красива планета. На никого от тях не му беше мястото тук — нито на енье, нито на Манек и неговите събратя, нито на човечеството. И все пак Сао Пауло ги търпеше.

Сигурно можеше отново да отлети. Да се качи на кораб на енье, да се премести на някоя друга колония. Или да повери съдбата си на небето и да се спусне там, където е решил Бог. Сао Пауло не беше толкова голяма, за да е спокоен, че никога повече няма да срещне своя двойник. Вселената, от друга страна, беше толкова голяма. По-голяма. В един миг — силно като върнал се спомен — Рамон отново почувства зейналата пропаст от съня си. Потръпна и хвърли поглед назад.

Заминаването щеше да означава да се сдобие с нова самоличност, но сега вече всичко щеше да изисква това. Истинският проблем беше в качването на кораба. Миризмата на енье, гласовете им. Да знае какво бяха направили и какво правеха, и истинската цел на тези колонии. Преди сигурно щеше да може да го направи. Двойникът му, седнал на ръба на сала и отпуснал глава на здравата си ръка, той сигурно щеше да може да го направи. Но Рамон бе почувствал потока, беше станал бездната и беше чул виковете на умиращите кии. На умиращи бебета. Не можеше да го направи. Вече не.

Най-лесното беше все пак да убие другия. Ако двойникът му беше мъртъв, всичко това щеше да си отиде. Щеше да може да се върне в живота си, да изтегли малката застрахователна полица за фургона и да се опита да започне отново. Пострадал беше при срутване. Защо не? Полицата беше достатъчно малка, за да си прави някой труд за нещо повече от повърхностно разследване, и нямаше да намерят нарязани и препродадени парчета. Можеше да върне живота си, вместо да го отстъпва на този cabrón. А ако ченгетата търсеха някой, когото да натопят за смъртта на европеанеца, щяха вече да са го намерили, докато се върнеше.

Дори нямаше да е трудно да го направи. Готвеше. Пазеше нощем, докато другият спеше. Дори да не разполагаше с ножа, имаше други начини. Мамка му, можеше просто да бутне кучия син от сала. Самият той едва не беше умрял в реката, а тогава беше близо до брега. Насред реката, където течението беше най-силно, другият почти със сигурност щеше да се удави. А и да стигнеше по чудо до сушата, там имаше червеняци. И стотици мили до Фидлърсджъмп. Беше най-безопасното нещо. Беше разумното нещо.

Дори си го представи. Изправя се, вдигна веслото. Две крачки, три. Замахва с веслото, бързо и силно. Направо чу в ума си вика на другия, плясъка и гъргоренето. Така щеше да намести всичко. Щеше ли да е убиване всъщност? Щеше ли всъщност да е убийство? В края на краищата един Рамон беше отишъл в джунглата и един Рамон щеше да се върне. Къде беше убийството тук?

„При какви обстоятелства убиваш?“

Рамон издиша бавно и извърна очи. „Млъкни, Манек! Ти си мъртъв!“ Другият се обърна рязко, тъмните очи го изгледаха недоверчиво.

— Нищо — каза Рамон и вдигна ръка. — Просто се хванах, че задрямвам.

— Аха. Добре. Недей. Нямаме друго весло, а не ми се бута тоя сал до брега да търсим ново.

— Да. — Рамон помълча. — Ей. Ese. Да те попитам нещо.

— Ще го запишеш ли? Ще го кажеш на съдията?

— Не — отвърна Рамон. — Просто се зачудих за нещо.

Онзи само сви рамене, без да се обръща.

— Питай, щом искаш. Ако не ми харесва въпросът, ще ти тегля една.

— Оня, дето не го уби ти. Еуропеото.

— Оня, дето не съм го виждал и не ми пука за него?

— Същият. Ако го беше направил ти… знам, че не си, но ако беше. Защо? Не е чукал жена ти. Не е искал да ти вземе работата. Не е имал нищо против теб.

— Не е ли? Откъде знаеш?

— Ами, не е — каза Рамон. — Видях доклада. Не е било самозащита. Тогава защо?

Онзи мълчеше. Подръпна кордата на въдицата, остави я да се изпъне отново, подръпна пак. Рамон помисли, че изобщо няма да отговори. Когато го направи, гласът му беше небрежен.

— Бяхме пияни. Той ме ядоса… И всичко се сговни — добави двойникът му, вече без преструвки. — Просто така се получи.

Беше се опитал да даде на заден, помисли Рамон. Европеанецът се беше опитал да върне нещата назад, само до подхвърлените обиди. Рамон беше този, който наложи условията на боя. Нещо около смеха на жената с правата коса. Това, както и моментът, след като европеанецът падна, когато тълпата се отдръпна. В това беше всичко. Защо можеше да убие човек, чиято смърт не му носеше нищо, и все пак да не може да убие някой, който има всичко на света, от което да спечели? Когато самият му живот може да зависи от това?

Двойникът на Рамон хвана четири риби: две сребърни писии с тъпи муцуни и изненадани уста, един шаран с черни люспи, а след това нещо, което Рамон не беше виждал и което сякаш имаше толкова очи, колкото и зъби. Това го хвърлиха обратно. Мъжът опече трите останали риби, докато Рамон направляваше сала с веслото. Птици или същества толкова близо до тях, че да заслужават това име, се обадиха от короните на дърветата, прелетяха над тях, снишиха се над реката да пият.

— Знаеш ли — заговори двойникът му, — винаги съм мислил, че ще е добре да поживея малко на открито. Сред дивото. Когато тръгнах, мислех да се задържа тук три-четири месеца. Сега искам просто да се върна в Диеготаун и да спя в истинско легло. Под покрив.

— И аз — каза Рамон.

Мъжът отряза къс бяло месо от писията, подхвърли го в шепата си да изстине и го лапна. Рамон видя в очите му насладата, издаваща колко е огладнял.

— Добра ли е?

— Не е зле — призна другият, а после замълча и кривна леко глава. И тогава Рамон също го чу — далечно глухо ръмжене, непрекъснато като радиовръзка, настроена на празен канал. Осъзнаха едновременно какво чуват. Вода, падаща — невъобразим водопад.

— Дай на изток — каза двойникът. — Източният бряг е по-близо.

— Там е чупакабрата!

— Тая шибана гад е на дни зад нас. Давай. На изток!

Рамон извъртя веслото и подкара сала под ъгъл. Двойникът махна рибите от въглените и мина напред да погледне реката. Звукът се извиси от едва доловим шепот в рев, който почти заглушаваше думите му.

— По-бързо, мамка му! Вече го виждам.

Рамон вече също можеше да го види. Лека мъгла, там, където стръмно пропадащата вода изхвърляше пяна във въздуха. Бързеи може би. Или все пак водопад? Но салът им нямаше да издържи и на най-малкия напор. Трябваше да стигнат до сушата.

— Давай! — изрева двойникът, коленичи и загреба със здравата си ръка, все едно това можеше да помогне. Раменете на Рамон се схванаха от стискането на веслото, заболяха го. Калният бряг се приближаваше пълзешком. Ревът се усили. Мъглата се извиси.

Близо бяха до брега, но нямаше да се справят. Течението беше прекалено бързо и салът не можеше да го надвие. От двете им страни започнаха да се плъзгат едри камъни, водата се пенеше около тях. Ревът стана оглушителен. Брегът беше на четири метра. Три и половина.

Нещо във водата задържа вниманието на Рамон: завъртане. Въртоп, а това означаваше нещо и в някакво свое затънтено кътче умът му знаеше какво. Без да разсъждава, Рамон прехвърли веслото, забута сала обратно, насочи го право към центъра, където потокът беше… правилен. Брегът се заотдръпва.

— Какво правиш, по дяволите!? — изкрещя другият — Какво, мамка му…

В същия миг болезнен стържещ звук заглуши грохота на водопада, предният понтон се пръсна, салът се наклони рязко и изхвърли Рамон напред до огнището. Другият мъж едва се задържа да не падне във водата. Водният поток се изви в дъга от двете страни на сала, ледена вълна заля задния край и се отцеди между хлабавите клони. Рамон се хлъзна бавно напред, внимаваше да не отмести сала от онова, което бе задържало устрема им. Огромен камък точно под повърхността, остър като носа на каяк, беше разцепил предния понтон почти на две и ги бе спрял. Половин метър към брега и щяха да са го подминали. Десет метра по-напред Рамон видя ивиците, където водата набираше скорост, преди да започне да пада. Изненаданият радостен вик на другия едва стигна до ушите му, но тупанията по раменете му издадоха съвсем ясно смисъла му.

Беше ги спасил. Колкото и опасна да беше позицията им, поне бяха живи. Още. Четири метра бърза вода все още ги деляха от сушата, но салът беше заседнал здраво.

— Въже! — изкрещя двойникът в ухото му. — Трябва да намерим някакво въже и да издърпаме тоя pinche шибаняк на брега! Чакай тук!

— Какво… Ей! Недей…

Но другият вече бе направил две дълги бързи крачки и скачаше над водата. Салът се наклони на една страна, а след това на другата, счупената тръстика се изви. В един болезнен миг Рамон беше убеден, че тласъкът от отскока на другия го е откъснал от скалата, но салът спря да се люлее. Рамон седна и зачака със стегнат на възел от страх стомах. Щеше ли да успее двойникът да стигне до брега, или бързеят щеше да го отмете през ръба на пропастта? И ако го отнесеше, какво, по дяволите, щеше да стане с него? А самият сал, притиснат в камъка от постоянния напор на водата, беше като монета, балансираща на ръба. Ако понтонът поддадеше или нивото на водата се вдигнеше, беше мъртъв. А въже? Къде, по дяволите, щеше двойникът му да намери въже? Бяха насред джунглата. Докато си помисли всички тези неща, видя как хлъзгавото тяло на двойника му се измъкна от водата.

Пред очите на Рамон той клекна на брега, пое си дъх за миг, навел глава, след това изчезна между дърветата. Рамон клекна на предницата на сала, за да добави тежестта си към неговата с надеждата да го задържи на място — и в същото време присвит и готов да скочи към брега, ако салът се откачи. Но докато времето течеше, а слънцето напичаше гърба и раменете му, тревогата и страхът му се смесиха с някакво странно чувство за покой.

Беше като една от онези безсмислени дзен истории, които Паленки обичаше да разказва, когато се напиеше. Беше заклещен на ръба на водопад, на сал, който всеки момент можеше да се откъсне от спрелия го камък, чакаше мъж, който също така в известен смисъл беше самият той, да се върне от дивия лес, намерил нещо, с което да го спаси — мъж, който сигурно щеше да се опита да го убие, ако знаеше цялата ситуация. А и да успееше да се измъкне оттук, щеше да е бясна гонитба, докато стигне до град, в който бъдещето му беше съвсем несигурно, където законът, в края на краищата, можеше все още да го търси, докато отгоре се спускаха сеещи смърт чужденци. И за какво си мислеше?

Колко хубаво гали слънцето.

Изтекоха часове. Когато краката го заболяха от клечането, рискува да седне. Салът продължаваше да се накланя насам-натам, но не чак толкова, че това да го разтревожи. Умът му се зарея. Спомни си лениви следобеди под жаркото слънце на Мексико, следобеди, в които нямаше нищо за правене, освен да се моли дъжд да напълни щерната, преди да е пресъхнала. Нямаше я настойчивостта на току-що върналия се спомен. Просто нещо, което му се беше случвало някога, когато беше момче, на друга планета. Покрай него премина ято риби, люспите забляскаха зелени и златни под кожата на забързаната вода. Рамон не знаеше дали са се забързали към смъртта си при водопадите напред, или знаят някой трик, който ще ги опази. Трябваше да съществува някакъв начин обитателите на дълбоката бърза вода да се справят с капризи на географията като този. Може би беше само това, че когато достатъчно тела бъдат хвърлени в бездната, няколко ще оцелеят — като семена, хвърлени върху камък, шепа от тях могат да намерят запълнена с пръст ниша. Все едно беше дали хиляда ще умрат, ако сто продължат да живеят. Това трябваше да са чувствали Манек и неговите събратя, докато са излитали в небето.

Риба, обрекла вярата си на реката.

Когато се появи на речния бряг, двойникът му трябваше да вика, за да го събуди от полудрямката му. Носеше на рамо намотка дебела дива лоза. Рамон не разбра дали е знаел за това растение, но знанието все още не беше се върнало в паметта му, или бе просто щастливо откритие — всъщност не го интересуваше особено. След дълга поредица жестове най-сетне схвана намеренията на другия: щеше да хвърли лозата към него, вързана около малък клон. Рамон пък трябваше да я овърже за сала и да хвърли клона обратно. След като затегнеха двойното въже за едно дърво до брега, Рамон трябваше да освободи сала и да остави силата на водата да го отнесе към брега. Идеален план, стига лозите да се окажеха достатъчно здрави. Хрумна му, че оценката на другия за риска е доста оптимистична, но пък не разполагаше с по-добър план.

Отне им три опита, докато лозата стигне до Рамон, и още пет, докато се върне при двойника му на брега. Мъжът се хилеше, докато стягаше импровизираното въже за дървото. Рамон не беше толкова уверен. Но дори планът да го отнесеше само по-близо до брега, щеше да може да преплува късото разстояние. Когато мъжът му даде сигнал, Рамон започна да клати сала ту насам, ту натам, за да го освободи. Няколко дълги минути изглеждаше, че салът е заклещен по-здраво, отколкото си беше представял, но след това се освободи с рязко залитане. Щом лозата се изпъна, а салът потрепери и се наклони, Рамон изгуби равновесие. Купчината дърва за огъня се откъсна, клони и съчки се разпиляха в реката и се понесоха към мъглата. На колене, Рамон изчака, докато салът бавно, със скърцане и пращене, почти се долепи до брега, изрева дивашки и скочи в калта.

— Шибано добра работа, pendejo! — ревна мъжът в ухото му и го затупа по рамото, ухилен като идиот. Ревът на водопада бе толкова силен, че трябваше да си крещят, за да се чуят. Въпреки волята си Рамон усети, че също се хили.

— Мислех, че няма никакви водопади по тази река — извика той.

— Уж не трябваше да има — съгласи се другият. — Но толкова далече на север кой ти проверява картиращите програми? Пропуснали са го.

— Дано не са пропуснали и други — каза Рамон. — Ходи ли да огледаш? Много ли е зле?

Беше огледал. Ревът и мъглата били резултат от два пропада, един малко повече от три метра, вторият — някъде наполовина. Салът щял да се разбие на трески. Но след пропастта реката била отново гладка и сравнително спокойна. Номерът бил да пренесат сала по-надолу и оттам да заплуват отново.

Вързаха сала по-добре, с надеждата, че ще оцелее, ако нивото на реката неочаквано се покачи. След това поеха навътре в джунглата. Имаше пътеки на дивеч, но никое от животните не беше мъкнало сал за двама души. Рамон започна да съжалява, че го бяха направили толкова голям. Нощта падна, преди да са намерили добра пътека, така че си устроиха импровизиран бивак.

— Много зор ще видим, докато го смъкнем — измърмори мъжът.

— Да — съгласи се Рамон. — Но пак е по-добре, отколкото да правим нов. Пък и няма много тръстика толкова на юг.

— Мислиш ли, че ще можем? Да го пренесем това шибано нещо?

Някъде от далечината се разнесе вой. Звънлив, дори приятен звук, който напомни на Рамон за койоти и звънци. Той въздъхна и плю в огъня.

— Ще можем. Корави копелета сме.

— Само един май нямаше да се оправи обаче.

— Прав си.

— Хубаво стана, че не те убих, а? — каза мъжът. Тонът му беше шеговит, но Рамон знаеше, че е зъбата шега. Не забравяй, че те държа на върха на ножа, казваше му мъжът. Жив си, защото аз го позволявам. Беше от онези неща, които щеше да каже самият той. Да напомни на ченгето кой на кого какво дължи. Едва сега, като се виждаше отвън, разбираше колко отчужден и глупав е бил. И е всъщност.

— Хубаво, да — отвърна с усмивка.

21.

Утрото беше сиво. Вятърът бе натежал от миризмата на дъжд. Двойникът му бе станал преди него и вареше медена трева. Рамон се прозя и разтърка очи. Лакътят го засърбя и той се почеса, усети коравия възел на белега, където бе захапало мачетето. Беше вече почти с познатата големина и твърдина.

— Идва буря — каза другият. — Доста мокро ще е до довечера.

— По-добре да тръгваме тогава.

— Мислех дали да не намерим сушина и да изчакаме да мине.

— Добра идея. Какво ще кажеш за Фидлърсджъмп? Там е достатъчно сухо.

— Имаме дни, преди изобщо да можем да се надяваме, че ще видим хора.

— Ще станат повече, ако се ебаваме тук като ученички и се пазим да не ни се намокри косата — каза Рамон.

Другият го изгледа намръщено.

— Добре. Щом така искаш, правим го.

Закусиха с медената трева, ароматна и засищаща като жито, след като зърната са се пръснали от варене, и очертаха маршрута, който щеше да е най-разумен. Не беше изненада, че нямаха различия в идеята. Другият възрази на няколко предложения на Рамон, но беше по-скоро заради самото възразяване.

— Ще трябва да поразчистим храстите. По някой клон тук-там. Ако ми дадеш ножа, ще разделим мръсната работа.

— Мога и сам — отвърна другият.

— Ти си решаваш.

Когато се върнаха при сала, Рамон направи прост хомот от лозите, с които го бяха изтеглили от реката. На сушата понтоните служеха по-скоро за плъзгачи и влаченето се оказа по-лесно, отколкото да вдигат сала. Двойникът вървеше напред, разчистваше каквото може или се връщаше, за да вдигнат сала над камъните и храстите, в които се заплиташе. Слънцето се катереше невидимо към върха на дъгата си. Корабите на енье надничаха през малкото пролуки в облачната пелена. Работата беше убийствена, но Рамон стискаше зъби и теглеше. Гърбът му пищеше от болка, стъпалата му бяха готови да закървят, раменете му се бяха ожулили от хомота, но все пак не беше като да изгори чукана на изгубения си пръст. Щом бе способен на това — а ако се съдеше по другия, беше, — тегленето на някакъв сал през гората не заслужаваше да му мисли дори.

Часовете течаха и тежестта сякаш започваше да става по-поносима. Безкрайната болка в мускулите започна да става не толкова усещане, колкото част от заобикалящото го. Другият притичваше напред-назад, разчистваше пътеката, минаваше отзад, повдигаше сала и го буташе през по-гъстите места. Рамон не говореше много — беше се привел напред и теглеше. Усещаше, че двойникът му започва да го уважава. Знаеше колко щеше да го дразни това и тази мисъл вливаше още сила в мишците му. Мислеше за Христос — как носи кръста си, докато римляните го бият и тълпата крещи. Салът трябваше да е по-лек от кръста, а и не го чакаше собствената му смърт, щом стигнеше до водата, а спасението му. Нямаше място за оплакване.

Третия път, когато залитна, си ожули прасеца на един камък. Не го заболя, но му потече кръв. Той изруга тихо и понечи да напъне пак. Ръка на рамото му го спря.

— Чш, спри малко. Ще си скъсаш жилите. Време е за обед.

— Мога да продължа. Няма проблем.

— Да, добре, корав задник си. Разбрах. Вземи си почини, аз ще ида да намеря някаква храна.

Рамон се изсмя, после смъкна хомота и се просна по гръб. Небето вече беше по-тъмно и по-близко от катедрален свод. Чу нещо, което можеше да е далечен тътен или само бученето на кръвта в ушите му. Двойникът му поклати глава, обърна се и тръгна. Рамон се усмихна.

Беше странно — да не може да реши харесва ли, или не човека, който беше самият той. Никога не се беше виждал какъв е отстрани. Хитър, находчив, корав като стара кожа, но затворен в страховете си и готов да вини всеки друг освен себе си. Цялата тази несигурност и гневът, който кипи вътре, готов да избухне при най-малката провокация; настръхнал като петел срещу всеки, който се мерне пред очите му. Такъв беше винаги. Само че трябваше да се превърне в чудовище, за да го разбере.

Но у този мъж имаше и достойнство, въпреки слабостите му. И изумителна сила на волята. Беше измислил как да убие Манек. Беше затворил раната от липсващия пръст, след като повечето хора щяха да се опитат да преживеят с отворена рана, и фактът, че не умираше от треска, бе доказателство за здравия му разум. Беше способен дори на някакво необяснимо състрадание. Да го спре сега. Да излъже за Лиана, за да не издаде слабост. Що за човек беше всъщност? Всички страни от личността му сякаш си противоречаха и в същото време се напасваха една с друга.

Единственото, което продължаваше да му се струва непонятно, дори и сега, беше оставането му с Елена. Не можеше да проумее защо двойникът му трябваше да го прави. Разбираше защо той щеше да го прави, но този, другото му „аз“, със сигурност можеше да подреди живота си по-добре. Дори да бяха един и същи човек.

Не помнеше кога е задрямал, но се събуди, когато другият го разтърси за рамото. Рамон плесна ръка над белега на лакътя си почти преди да отвори очи. Мъжът клечеше до него и държеше две малки джабали. Рамон се надигна, схванатото му тяло простена.

— Къде ги намери?

— Късмет — отвърна мъжът. — Хайде, запалих огън. Може да си поговорим, докато ги очистя тия нещастни pendejos.

Рамон бавно седна, после се изправи.

— Утре аз ще готвя. Ти направи и закуската, и обеда.

— Хубаво — отвърна другият. — Щом искаш, няма да те спирам.

Рамон седна до огъня и го загледа, докато кормеше и дереше животинчетата. Дървото съскаше и пращеше, пламъците пърхаха като криле, щом вятърът лъхнеше по-силно. Щеше да им отнеме още два часа, докато стигнат до по-ниския бряг. Зачуди се дали дотогава ще завали и кой от двамата ще прекара нощта под навеса. С толкова напрягане сигурно беше спечелил уважението на другия, но едва ли чак толкова.

— От Мексико ли си? — попита двойникът.

— Какво?

— Мексико. На Земята. Оттам ли си?

— Да — отвърна Рамон. — От Оаксака. Защо?

— Просто си мислех. Приличаш на мехикано. Лицето ти е такова.

Рамон се загледа в огъня. Пожела си другият да заговори за каквото и да е друго, но не и как изглежда. Мъжът срещу него или прихвана, или началната тема не го интересуваше толкова, защото я смени веднага:

— Какво е да си ченге? Харесва ли ти?

— Да — отвърна Рамон. — Допада ми. Работата е добра, знаеш ли.

— На мен ми се струва скапана — каза мъжът. — Ще ме прощаваш. Но през цялото време трябва да хващаш типове, които просто се опитват да я карат някак, и им пръскаш топките. И защо? Защото губернаторът ти казва? И какво? В смисъл, кой е губернаторът? Вземи му властта и парите и мислиш ли, че ще се държи по-различно от хората, дето ги гони?

— Е, да — отвърна Рамон, мислеше си как щеше да отговори едно ченге. — Губернаторът е един надут скапаняк португе. Така е. Но не всичко е в това. Да, отчасти е колониален боклук. Проверка на лицензи, разрешителни и говна. Но не е само в това.

— Не е ли?

— Не е — каза Рамон. — Има и наистина лоши pendejos. Калтаци, дето влизат в църквата и опикават олтара. Ония, дето се забъркват с малки деца. С такива задници също си имам доста работа.

— Оня дето намушка посланика, искаш да кажеш? — подхвърли другият хладно.

— Заеби това. Говоря за лошите. Тия, дето им трябва да убиват. Разбираш ме.

Мъжът вдигна глава. Имаше кръв по ръцете, червена и потъмняваща. Рамон забеляза нещо на лицето му — нещо неочаквано. Болка. Объркване. Съжаление. Гордост. Нещо.

— Всякакви сбъркани копелета се въдят — продължи Рамон играта си на ченге. — Повечето време не ни пука кой как си кара живота. Но има изнасилвачи. Има такива, дето искат да убиват хора без никаква причина. И няма нищо по-лошо от някой, който наранява кии.

— Кии?

— Деца — отвърна Рамон, изненадан от гафа си. — Деца, които са твърде малки, за да се защитят сами. Дори да разберат какво изобщо става. Нищо шибано по-долно няма от това. Затова съм ченге. И хората го знаят, нали? Хората знаят, че от едната страна са те, но пък от другата страна съм аз.

Тук Рамон замълча. Вече не знаеше какво говори. Думите, мислите. Всичко се беше омесило в главата му. Енье, които мачкат мъничките чужди същества; европеанецът; Микел Ибрахим, който взима ножа му; чувството, че е Манек и гледа как умират близките му. Манек беше прав. Не трябваше да се смеят. Нищо за смях нямаше тук. Ако тя не се беше смяла…

— Добре ли си? — попита мъжът.

— Да — въздъхна Рамон. — Нищо ми няма. Просто… Няма нищо.

Мъжът кимна и отново се зае с двете трупчета — сложи ги над огъня. Мазнината закапа и засъска, месото почна да се пърли. Миризмата на дъжд се усилваше. Двамата я пренебрегнаха.

— Можех да съм ченге — измърмори накрая другият. — И щях да съм добър.

— Щеше — съгласи се Рамон и уви ръце около свитите си колене. — Щеше да си страхотен.

Замълчаха. Чуваше се само съсъкът на капещата в огъня мас и постоянното шумолене на листа. Мъжът обърна животинките да се опекат и от другата страна.

— Беше добър ход. Когато се опитвахме да се доберем до брега. Изобщо не я видях оная шибана скала. Но ти, ese. Тръгна право към нея. Щяхме да паднем със сигурност, ако не беше.

Даваше изход на Рамон — възможност да сменят темата. Макар и да не знаеше какво го тормози, разбираше, че е добре да се измъкне от него, и Рамон се вкопчи в тази възможност.

— Всичко е в потока. Да знаеш как изглежда, когато нещо го нарушава. Просто го чувстваш.

— Каквото и да е, справи се шибано добре. Аз нямаше да мога.

Рамон махна пренебрежително. Ако това продължеше много дълго, щяха да прекалят. Не го искаше. Точно сега, в този момент, харесваше другия. Много му се искаше да харесва двойника си, а шибаният cabrón не беше често за харесване.

— Щеше да направиш същото, ако ти беше с веслото.

— Тц. Нямаше.

И Рамон изведнъж го осени, че двойникът му може би е прав. Влизането в ума на Манек може би го беше научило на нещо за това да си река. За потока. Точно защото двамата с двойника му бяха започнали като едно и също „аз“, тези последни няколко дни бяха различни. Нямаше вече причина да са идентични. Преживели бяха различни неща, бяха научили от света различни уроци. Той не беше изгубил пръст. Двойникът му не беше имал сахаел, забит в гърлото.

„Няма да се отклоняваш от човека“, изтътна дълбоко в мозъка му гласът на Манек. Но как можеше да го избегне? Светът изглеждаше различен според това къде седиш.

Месото беше горещо и пареше на пръстите. Но беше най-вкусното месо, което помнеше да е ял. Гладът го правеше това. Другият мъж като че ли изпитваше същото. Хилеше се, докато смъкваше още розовата плът от костите. Говореха си за други неща, по-безопасни. Когато дойде време да тръгнат отново, двойникът му хвана хомота.

— Ти тръгваш напред и чистиш — каза, докато нагласяваше лианата през раменете си. — Аз ще тегля тоя боклук по-натам.

— Не е нужно да го правиш — отвърна Рамон, но двойникът му само махна с ръка. Рамон изпита тайно облекчение. Тялото му беше като пребито до смърт от наказанието, което му бе наложил. Но все пак имаше проблем. — Мога и аз да тегля. Ножът все пак е у теб.

Двойникът му се намръщи, измъкна ножа от раницата му и го подаде с дръжката напред. Рамон го взе и кимна. Повече не коментираха.

Разчистването на храстите се оказа почти толкова мъчителен труд, колкото и тегленето на сала. Налагаше се да сече храст или клон почти на всяка стъпка. А ножът се затъпяваше. На два пъти се изляха пелени от дъжд, запляскаха по листата и по раменете му, но секнаха бързо. Когато бурята удареше сериозно — ако удареше, — щеше да е тежка. Но пък пороят може би щеше да ускори реката.

Стигнаха до брега малко преди стъмване. Рамон се опита да извика възторжено, но прозвуча някак саркастично. Другият се ухили уморено. Огледаха щетите, нанесени на сала от прехода им. Един от понтоните се беше разхлабил и се наложи да го стегнат. Скелетът от клони, оформящ пода, беше пострадал, но не чак толкова лошо, че да тръгнат да го оправят.

— Дай ми ножа — каза двойникът му. — Ще обеля малко кора да затегна тая тръстика. Ти събери дърва за огън и можем да го пуснем пак тоя шибаняк. Тръгнем ли тая вечер, може и да изпреварим бурята.

— Става — отвърна Рамон. — Но сигурен ли си, че не искаш ти да събереш дърва? По-лесно е от беленето на кора.

— Не искам да правя и една шибана стъпка повече — каза мъжът. — Ти събери.

Рамон му подаде ножа. Двойникът му се усмихна, сякаш с връщането на оръжието току-що бяха сключили някакво мълчаливо споразумение. Рамон навлезе между дърветата, изпратен от съсъка на стоманата в бруса. Гората тук беше бързо растяща, с меко дърво, което израстваше бързо и рухваше. Никакви вкаменени столетници. Лесно щеше да събере нападали клони и сух мъх.

Ако нагоре по течението валеше — а беше ясно, че нагоре вали, — пороят можеше да вдигне нивото на реката всеки момент. Можеше вече да се е вдигнало. Извадеха ли късмет, това можеше да им предложи по-бърз път на юг.

Унесен в сметките си, Рамон не разбра какво вижда, докато сърцето му не се разтупка от страх. В меката пръст имаше пресни отпечатъци, широки две педи. Четирипръста лапа с дълбоко забити следи от ноктите. Чупакабра. Някъде наблизо имаше шибана чупакабра!

Пусна наръча клони, който държеше, обърна се и побягна назад към реката, но се натъкна на самия звяр, зяпнал в него с очи, изпълнени колкото с глад, толкова и с омраза. Устата зееше, дебелият раздвоен език се полюшваше. Зъбите на звяра бяха пожълтели и остри като ками. Рамон замръзна, а черните, изпълнени с ярост очи се впиха в неговите. Стегна се за смъртта, но звярът така и не нападна. Дори тогава, осъзнал, че нещо тук не е наред, му бяха нужни няколко бързи дъха, преди да забележи сплескването по гривата на врата на животното, месестото, приличащо на въже нещо, заровено в шията на чупакабрата. Сахаел.

Погледът му бавно се измести от звяра към фигурата зад него. Изтощен и целият в рани, Манек стоеше в пълния си извисяващ се ръст. Раненото му око бе почерняло и от него сълзеше жълта слуз, но здравото бе все така нажежено оранжево. Ръцете на извънземния се люшнаха за миг, леко като водорасли под морето. А после той проговори с дълбокия си почти жалостив глас.

— Ти се справи добре.

22.

— По дяволите! — изхриптя Рамон. — Ти си мъртъв! Умря!

Извънземният завъртя глава. Перата леко се вдигнаха и клюмнаха отново.

— Това, което казваш, е аубре. Не съм мъртъв, както виждаш — каза Манек. — Твоята задача беше да влезеш в потока, като човека. Ти го направи в съгласие със своето татекреуде. Моята функция беше осуетена за малко, но вече се върна в правилния си канал.

— Как ме намери?

— Реката тече на юг. Ти си ограничен от реката — каза Манек. — Въпросът ти е странен.

— Но ние пътувахме по-бързо от теб. Можеше да сме на другия бряг на реката. Не можеше да знаеш, че ще сме тук.

— Не можех да те настигна надолу по реката по-бързо, отколкото мога да вървя. Не можех да стигна до теб на отсрещния бряг на реката. Следователно тръгнах там, където можех да вървя и където и ти можеше да си. Предполагаш неща, които не са се случили. Това е аубре. Трябва да престанеш да изразяваш аубре.

Чупакабрата изръмжа тихо, туловището й се раздвижи неспокойно, но като задържано сякаш от невидими вериги. По едната страна на звяра имаше следи от изгаряне, където Манек го беше прострелял: козината беше опърлена и се виждаха широки червени ивици подута плът. Добре го беше подредил Манек. Сахаел потрепери два пъти и ранената плът се изду като червей. Рамон изпита мимолетно съчувствие към звяра — докато беше търпял това противно нещо в шията си, беше разбрал какво става. Зачуди се за миг колко пъти е наказвал Манек чупакабрата, докато тя разбере, че вече не е господар на себе си. И на колко трика е успял да я научи.

— Е? — заговори отново той с престорена дързост. — Сега какво си намислил? Можеш просто да го убиеш оня нещастен шибаняк.

Манек мълчеше.

— Не си точен — проговори най-сетне. — Човекът не трябва да знае за нас. Илюзията за знанието му трябва да се коригира. Ти се доказа като подходящ инструмент. Това ще се изрази. Човекът до водата ли е сега? Трябва да се приближиш до него бързо.

— Те са тук — каза Рамон. — Ядачите на младите. Онези кораби горе са техните. Ами ако наблюдават? Ако те виждат!

Манек като че ли се поколеба, но можеше и да е от силното желание на Рамон да е така. Главата му се поклати.

— Правят го, знаеш ли — продължи Рамон. — Имат сензори. Очи. Миналия път като дойдоха, губернаторът ги помоли да помогнат да намерят едно хлапе, изгубило се в тиера хуесо. И го направиха. Два часа им отне и ни казаха точно къде е малкият pendejo. Откъде знаеш, че не ме наблюдават точно сега? Че не ме следят заради онзи, дето го убих? И виж сега какво става: отиваш, убиваш го и те виждат енергийния заряд. Мислиш, че ще го сбъркат с паднало дърво ли? Ще разберат.

Беше си най-чистата проба боклук, която беше ръсил. Манек нямаше нужда да убива двойника му с енергиен заряд, не и с шибана чупакабра на каишка, готова да направи каквото й каже. Впрочем Манек беше достатъчно силен, за да му откъсне врата като на пиле и без чужда помощ. Но вече нямаше сахаел във врата си да каже на Манек какви са намеренията му или да му помогне да прецени, когато лъже. Ако чуждото същество не му повярваше, най-лошото, което можеше да направи, бе да го убие. И той зачака, изпъчил гърди, все едно го предизвикваше на бой. Манек помръдна неловко. Чупакабрата изскимтя.

— Какъв по-добър курс препоръчваш? — попита Манек.

— Оставяш ме да се върна при него — каза Рамон. — Ти оставаш тук. Разбра ли ме? Точно тук. Ще измисля някакъв повод да го накарам да дойде с мен тук. Под дърветата, където няма да те види, разбра ли? После коригираш каквато там шибана илюзия искаш.

„Защото — добави наум — ние ще сме отново на сала и далече оттук, докато ти още висиш тук като грозно момиче на танци“. Манек остана смълчан и неподвижен като камък в продължение на три бавни дъха.

— Защо би направил това? — попита накрая извънземният.

— Това е моето татекреуде, чудовище. Трябва да ти помогна да го заловиш, нали? Ей ме. Помагам.

— Не — заяви Манек и гласът му прозвуча почти облекчено. — Твоята функция е да се държиш, както би се държал човекът. Опитваш се да заблудиш.

— А какво щеше да направи човекът според теб? — ядосано попита Рамон. Отчаянието, кипнало в гърдите му, изби в гняв. — Опитвам се да си спася кожата. Мислиш ли, че той не би предал всеки друг, за да се измъкне?

— Не — отвърна Манек. — Той — не би го направил. Ти си изпълнил своята функция, трябва да знам…

Викът беше тънък и писклив, като вик на малко момиченце. Всички — и Рамон, и Манек, и чупакабрата — обърнаха глави. Двойникът стоеше на пътеката зад Рамон. Лицето му беше бледо и безкръвно като мрамор.

— Това е в съответствие — каза Манек. — Потокът го води по точната пътека. Вие понякога сте чудесни същества. Подозирам, че твоето невежество е… Човекът? Къде отива? Ти ще го задържиш! Ще го направиш незабавно!

— Стой тук! Стой тук! Стой! — извика Рамон, обърна се и драсна след другия. Извънземният едва ли щеше да остане на мястото си, но дори да се задържеше за миг, това щеше да е един миг повече за тях. Веднага щом реши, че Манек не може да го чуе вече, Рамон насочи цялата си енергия и внимание в бягането. Ако успееха да стигнат до сала и да се спуснат в реката, все още можеха да изпреварят тоя кучи син. Все още можеха да се измъкнат. Само да не беше строил проклетия навес. Само шибаната река да не си беше изпречила проклетите водопади пред тях. Ако всичко, което ги бе принудило да спират по пътя си, не се беше случило, Рамон нямаше сега да хвърчи с трясък през гората, да вдига високо крака, за да прескача храсти, корени и камъни с чуждото същество и новото му кученце чупакабра по петите му. Усети се, че вика на другия, на двойника си, който вече бе толкова далече, че не можеше да го види.

— Давай! — извика Рамон. — Бягай! Давай, кучи сине!

Да можеше само да стигне реката…

Стигна я. Водата беше побесняла и грохотът на водопада бе станал по-силен. Другият не се виждаше никакъв, а там, където трябваше да е салът, надолу под ъгъл към брега се спускаха кални бразди. В първия миг не можа да го повярва. Зареден от смъртен страх, отчаяние и паника, двойникът му беше успял някак да избута сала сам, нещо, което Рамон нямаше да повярва, че е възможно. Затича, краката му затъваха в калта, студената вода намокри коленете, после бедрата му. Там, на пет метра от брега и на десет от мястото, където стоеше, салът подскачаше в буйната вода, двойникът му се бе присвил на кърмата. Рамон успя да види ококорените му от страх очи.

— Спри! — изрева той. — Върни се. Спри!

Мъжът на сала махна с ръка — широк отчаян жест, в който нямаше никакъв смисъл. Рамон изригна поток ругатни и хвърли поглед през рамо. Манек и чупакабрата тъкмо излизаха от дърветата, бяха се забавили съвсем малко въпреки каишката и раните на извънземния. Рамон вдигна ръка към Манек с дланта напред — жест, който трябваше да означава „Всичко е наред, хванах го“. А после, без да изчака реакцията на извънземния, вдиша дълбоко и се гмурна. Дрехата му подгизна веднага, но той не спря да я махне. Реката бе мътна — малките мехурчета от водопада и понесената от водата тиня скриваха всичко на повече от метър разстояние. Рамон заплува натам, където според него трябваше да е салът.

Двойникът му също като него се беше оставил на милостта на водата, каза си. А тя ги влачеше с еднаква скорост. Трябваше само да доплува до сала. Течението обаче беше силно и Рамон усети как го повлича. Изплува за въздух и изрева:

— Шибаняк! — Устата му се напълни с вода, преди да успее да каже нещо повече. Салът беше по-близо, но не толкова, колкото се надяваше. Взрив от енергия изригна във въздуха — Манек стреляше от брега. Мъжът изръмжа и загреба с веслото, а Рамон си пое дъх и се гмурна отново. Може би Манек щеше да улучи кучия син и да му реши проблема.

Студът тук беше неприятен, но не чак като убийствения мраз по-нагоре. Може би бяха стигнали по-далече на юг, отколкото си беше мислил. Или може би водата бе по-топла от дъжда, от който реката бе придошла. Водата над него блесна още два пъти от изстрелите на Манек. Значи салът поне все още беше близо. Вихър в мътилката го предупреди миг преди да го удари ужасно мощна вълна, водата го блъсна в корема като юмрук.

Реката определено беше по-бърза. Манек вече приличаше на малка фигурка на брега. Необяснимо, но чупакабра газеше покрай брега, освободена от сахаел, бягаше, все едно всички демони на ада са по петите й. Рамон изплю вода и подскочи нагоре, мъчеше се да намери двойника си. Салът вече беше по-навътре в реката и двойникът му ревеше нещо към него, към Манек или към Бога. Манек като че ли се беше отказал да стреля и Рамон не се гмурна повече, а заплува кроул. Вълните го подмятаха. Салът бавно се приближи, а после реката ги раздели и отново ги доближи. Другият мъж сега беше на колене, изпънал веслото във водата. Продължаваше да крещи. Рамон все още не можеше да чуе думите, но изражението на двойника му вече бе по-скоро окуражаващо.

„Твърде малко и твърде късно, cabrón“ — помисли той, но все пак се пресегна към веслото. Пръстите му се плъзнаха по него, грубата повърхност му се стори невероятно здрава след пляскането във водата. Изтласка се отново напред и се вкопчи с две ръце. Усети дръпването, когато двойникът му започна да го тегли към сала, но самият той се отпусна, ръцете и краката му бяха изтръпнали от изтощение. Нека и този дребен страхлив кучи син свърши малко работа.

След по-малко от минута ръката на другия го докосна по рамото. Салът беше точно пред него. Рамон вдигна ръка и стисна сплетените клони. Задърпа се, другият му помогна и го извлече горе. Рамон се свлече на покритата с листа палуба. Дробовете му се издуваха като мехове.

— Мамка му! — изръмжа другият. — Помислих, че изобщо няма да се справиш, ese.

„Благодаря“, помисли Рамон, но си спести силите да го каже.

— Кучият син ни е проследил — каза двойникът му и се върна на веслото. — Ти нали каза, че чупакабрата го е убила.

— Така си мислех — изпъшка Рамон и седна. Оригна се. — Манек е сложил сахаела на нещастния шибаняк. Заробил го е. Никога не съм мислил, че може да ми стане жал за чупакабра. Останаха ли ни дърва за огън и…

Вдигна очи към мъжа — двойника си — и видя ужаса, изписан на познатото лице. Примига и се озърна през рамо. Очакваше всичко: Манек да върви по водата като някакъв извънземен Христос, огромна вълна, дори европеанеца, върнал се от Ада с Дявола от дясната му страна. Нямаше нищо. Сива река, бурно небе. Вълни с малки бели гребенчета. Погледна отново другия. Веслото висеше забравено в ръцете му. Лицето му се бе изкривило от страх.

— Какво? — попита Рамон, а след това погледна надолу. Наметката се беше разтворила и коремът му беше гол. А на кафявата кожа — дебелият възлест белег. — О!

— Иисусе Христе! — прошепна другият. — Ти си аз! — Беше го зяпнал, замръзнал от ужас.

— Успокой се — каза Рамон. — Ще ти обясня…

— Какво си ти? — изрева мъжът. — Какво, мамка му, си ти?

Беше извадил ножа. Мълния огря света, блесна по голото острие. Гърмът изтрещя оглушително. Рамон колебливо се изправи на клатещия се сал.

— Какво, мамицата му, си ти?! — В гласа на двойника му вече имаше истерия. Беше изпуснал веслото и то се отдалечаваше, пленник на реката.

— Чуй ме! Ще престанеш ли да си такова жалко дребно човече и да ме чуеш? — каза Рамон. После, взрян в очите на другия — очи, които бе виждал в огледалото през целия си живот — въздъхна. — Заеби. Няма значение.

Наистина нямаше значение. Това вече не беше бой с думи.

23.

Два и половина на два и половина. Арена, усложнена от огнището и навеса. Щеше да е от онези битки, които не продължаваха дълго. Рамон смъкна мокрото наметало и го уви около лявата си ръка, после отстъпи, та навесът да остане между тях. Да влезе в бой срещу нож гол не го радваше особено, но с наметалото около ръката до лакътя имаше нещо, с което да блокира. А двойникът му трябваше да държи ножа с лявата си ръка, докато Рамон можеше да използва дясната. Но пак не бяха равностойни. Изобщо. Рамон щеше да загуби.

Другият се присви, ножът бе готов за удар. Нямаше нищо. Ако имаше дърва за огъня, щеше да може да грабне клон и да го използва като тояга. Ако водата не беше отнесла веслото, можеше да използва него.

— Ти ги доведе тук! — извика другият.

— Не съм!

— Лъжлива торба лайна! — изрева двойникът му. — Ти си един от тях. Ти си чудовище!

— Да. Да, чудовище съм. И все пак съм по-добър човек от теб.

— Чудовище!

Рамон не си направи труд да отговаря. Другият го беше решил. Точно както Рамон щеше да направи на негово място. Единственото, което разбираше, бе, че няма никакво основание, никакво обяснение, никакво оправдание, което да приведе и което да направи края по-различен от този, който щеше да бъде.

— Ти си шибан страхливец, знаеш ли го? — каза Рамон, надяваше се да разяри двойника си и да го накара да направи грешка. — Ти си путка. Това с Елена е въздух и го знаеш.

— Недей да ми говориш за Елена!

— Ти беше влюбен в оная готвачка, Лиана. Оная, дето я сви от Мартин Касау. И дори не ти стиска да го признаеш! Държиш се за Елена, защото те е шубе да не си сам. Защото знаеш, че без нея не си част от нищо и от никого. Ти си просто един pendejo с третокласен фургон и няколко инструмента на проучвател.

Лицето на двойника му пламна от гняв. Рамон присви колене, за да смъкне центъра на тежестта, готов да се дръпне в каквато посока се наложи. Освен назад. Нямаше сал зад него.

— Не знаеш нищо, говно!

— Знам всичко. Хайде, давай — подкани го Рамон. — Искаш да танцуваш? Страхотно. Давай. Ще ти го начукам и ще ти сера отгоре.

Мъжът замахна обезумял, салът се разлюля от изместването на тежестта му. Рамон отстъпи встрани и се завъртя, изрита във въздуха. Мъжът срещу него се превъртя, вече в по-ниска стойка. Само си бяха сменили местата. Двойникът му държеше ножа странично, в защитен блок. Гневът се беше изцедил от него; очите му бяха присвити и хладни. Това не беше добре. Ако беше обсебен от страх или сляпа ярост, Рамон щеше да има шанс. Ако кучият син обаче мислеше, Рамон току-що беше станал европеанецът.

Онзи опита с финт — отляво и отдясно. Пробваше го. Рамон застъпва ситно назад, петите му напипаха грубия ръб на сала. Мъжът замахна и Рамон се сниши, влезе отдолу и покрай ножа, преди да е успял да го закачи. Салът изскърца и подскочи и двамата залитнаха, но другият пръв успя да си върне равновесието. Блесна нова мълния. Гърмът дойде почти преди блясъкът да е угаснал. Рамон се ухили. Двойникът му също се озъби. Каквото и да ги чакаше, колкото и лошо да беше това тук, все пак имаше нещо радостно в него.

При какви обстоятелства убиваш?

Когато шибанякът трябва да умре.

Рамон замахна предпазливо с незащитената си ръка и бързо я отдръпна, щом ножът блесна нагоре, за да блокира. Другият заби ниско и го резна малко над коляното. Плитко. Нищо работа. Закръжиха тромаво, Рамон леко отскачаше на пети. Заваля лек дъжд и листата под краката им станаха хлъзгави. Другият се стегна за атака, лекото му изгърбване издаде намеренията му. Рамон отскочи и салът се разлюля бясно. Мъжът се хлъзна на коляно, след това моментално се изправи.

— Уби го, защото си мислеше, че това ще ги направи като теб! — извика Рамон.

— Какво?

— Уби оня pinche европеанец, защото мислеше, че всички ония хора в „Ел Рей“ ще си кажат, че си шибан герой! Жалък си!

— Майната ти, чудовище! — изрева другият и замахна. Точно това трябваше да стане. Рамон не си остави време да помисли: скочи напред, като остави острието да се хлъзне през ребрата му, и затисна ръката на другия до хълбока си. Болката изпищя в него, щом ножът опря в кокала, но другият не можа да го издърпа и да удари отново. Със свободната си ръка Рамон сграбчи ранената му ръка и я изви. Двойникът му изпъшка от болка и се опита да се отскубне. Вкопчиха се един в друг и се заборичкаха в пиянска прегръдка. От толкова близо Рамон успя да помирише другия — силна нечиста воня, която му се стори изумително противна. Мръсният му дъх на леш го блъсна в лицето. Рамон все още задържаше ръката с ножа затисната до хълбока си, но другият изгуби опора и се хлъзнаха по палубата. Дъжд и речна вода ги заляха. Нещо удари сала и той се завъртя дивашки. Нямаше весло, което да ги укрепи, нито веслар.

— Не трябва да си жив, шибано изчадие — изсъска в лицето му двойникът му. — Не трябва да си жив!

— Работата е, че не разбираш потока — отвърна Рамон със странно спокоен тон, все едно си говореха в някой бар. — Не разбираш какво е да си част от нещо по-голямо. И, Рамон, копеле нещастно, ти дори няма да го разбереш. — И заби глава в носа и челото на двойника си. Усети как хрущялът поддаде. Противникът му изрева и се дръпна. Рамон се вкопчи в него и двамата се превъртяха. Малкият навес се натресе в гърба му, изпращя и поддаде. Превъртяха се още веднъж, мъчеха се да се изправят, мъжът отказваше да пусне ножа, Рамон — да пусне него. Паднаха заедно във водата.

Рамон неволно изпъшка и нагълта вода. Другият замаха с ръце и двамата се отделиха един от друг, понесени от течението на кипналата река. Рамон мярна червеното петно, извряло от ребрата му — кръвта му, смесена с водата, станала част от нея. Ставаше част от реката.

Щеше да е лесно да остави нещата така. Живото море го зовеше и част от него искаше настойчиво да се влее в него, да се слее с реката напълно. Но чуждото в него помнеше скръбта на гаесу, а човешкото в него отказваше да се предаде и двете заедно му вляха нова сила, накараха го да продължи. Обърна се и зарита срещу течението, а топлината и кръвта изтичаха от него.

В бушуващата река щеше да оцелее този, който пръв стигнеше до сала. Рамон риташе и загребваше с всички сили. Водата около него беше като розов воал. Неговата кръв. Мисълта пробяга в ума му — „Колко лошо ме е ударил?“ — и си отиде. Нямаше време за мислене.

Видя сала — тъмно петно сред водата — и заплува към него. С периферното си зрение засече двойника си — пляскаше отчаяно с ръце в същата посока. Дебела лиана се разплете от сала и се люшна по повърхността. Рамон стисна зъби и заплува към нея. Сега. Можеше да се справи, още малко.

Ръцете му плеснаха върху сала. Другият беше вляво от него, също изпълзяваше на сала, устата му бълваше вода и слюнка. Някакъв клон закачи нещо: Рамон си помисли, че е наметката му, но веднага си спомни, че тя е увита около ръката му. Клонът бе закачил отпраната му кожа. Другият вече беше почти на сала. Рамон вдигна крак, закачи се с пета и се напрегна отчаяно, за да се прехвърли. Изтръгналата се лиана се хлъзна покрай гърба му и го плесна като водна змия. Дъждът го удари с хиляди малки юмруци. И беше горе. Беше отново на сала. Превъртя се по гръб — а двойникът му стъпи тежко на гърдите му и натисна.

Двойникът му дишаше все едно току-що е пробягал миля за четири минути. Косата му беше полепнала по черепа като мъх по камък, устата се бе изкривила в бяла усмивка, обкръжена от кръвта на счупения нос. Лъснаха жълти зъби. Рамон понечи да си поеме дъх, но натискът от стъпалото на другия му попречи. Усети как и на неговото лице се изписва зла усмивка.

— Имаш ли нещо да кажеш, преди да умреш, чудовище? — попита двойникът му.

— Да — изпъшка Рамон и се помъчи да вдиша. — Знаеш ли… какво, Рамон?

— Какво?

Рамон се изсмя хрипливо.

— Ти не се харесваш много.

Времето придоби онази странна, безсилна и полусънна леност, която съпътства миговете на ужас и болка. Рамон се наслади на реакциите, пробягали една след друга по лицето на другия: изненада, последвана от объркване, объркване, заменено със смут, смутът — с гняв, който се извиси над Рамон като летни гръмоносни облаци, смалили планинските върхове, и всичко това — за по-малко от два удара на бясно затуптялото му сърце. Острието се вдигна, готово за удара, който щеше да разпори гърлото на Рамон. Докато вдигаше ръцете си срещу него, Рамон си помисли за следите по кости и кожа от опитите на умиращи да спрат стоманата с плът; точно така оставаха тези следи и нищо друго не можеше повече да направи той, освен да покаже на въображаемия следовател, който можеше да види тленните му останки, че до последния миг не се е предал в своята лична битка с ада.

Рамон закрещя от чисто животинска ярост, удавила страха и безнадеждността на усилието му. И изведнъж изтръгналата се лиана се изправи рязко над водата като бяла змия; жици засвяткаха и засъскаха там, където трябваше да е главата й.

Двойникът му отскочи назад. Убийственият удар се превърна в непохватно париране, щом сахаел изплющя към него. Рамон се превъртя, озова се почти до ръба на сала и погледна нагоре.

Сахаел вече се беше увил два пъти около крака на двойника му и веднъж около корема му и зейналата му паст напираше към шията му. Близнакът му беше вкопчил двете си ръце в него и се мъчеше да го задържи по-далече от себе си. Мускулите му се издуваха и трепереха. Рамон почти очакваше да чуе как ще изпращят костите под напрежението. Едва след миг осъзна, че щом и двете му ръце са се вкопчили в сахаела, трябва да е пуснал ножа.

Ето там, да. В останките от навеса. Острието блесна при новата мълния и още преди да изтрещи гръмотевицата, Рамон вече пълзеше напред с протегната ръка. Изтърканата кожена дръжка лепна топла в дланта му.

Другият крещеше нещо, едно и също, отново и отново. Едва след миг Рамон осъзна, че вика: „Убий го! Убий го, убий го, убий го!“ Не спря, за да помисли, просто се задвижи. Тялото му знаеше какво иска. Замахна с ножа в дясната си ръка и го заби с все сила в корема на другия. После — още два пъти, за по-сигурно. Бяха се притиснали един в друг като любовници: преди Рамон да успее да се отдръпне, брадата на другия се забърса в неговата, дъхът му го блъсна в лицето със землистата воня на гнило. За секунда усети сърцето на другия мъж, забухало в гърдите му. После отстъпи назад. Лицето на мъжа срещу него бе пребледняло, очите — облещени и кръгли като монети. Същият израз на изненада на лицето му, същото, което бе видял на лицето на европеанеца: „Не е възможно това да става с мен, не и с мен“. Сахаел, сякаш погнусен от кръвта, се смъкна от двойника на Рамон и затихна увит в краката им.

— Pinche puto — изръмжа двойникът му и падна на колене. Салът се разтърси. Дъждът се смесваше с кръвта и багреше палубата в розово, стичаше се по лицето, корема и краката му. Рамон отстъпи назад и клекна. Сахаел се раздвижи, все едно ги огледа един по един, но атака не последва. — Ти не си аз — изпъшка мъжът. — Ти никога няма да бъдеш аз! Ти си шибано чудовище.

Рамон сви рамене, без да възрази.

— Имаш ли още нещо да кажеш? Говори бързо.

Близнакът му примига, като че ли плачеше, но кой можеше да види сълзи в този дъжд?

— Не искам да умра! — прошепна. — Иисусе Христе, не искам да умра!

— Никой не иска — каза кротко Рамон.

Лицето на двойника му се раздвижи, стегна се. Той събра сили, надигна се съвсем малко и се изхрачи право в лицето на Рамон.

— Майната ти, задник! — изхриптя другият. — Кажи им, че умрях като мъж!

— По-добре ти, отколкото аз, cabrón — каза Рамон, докато храчката се стичаше по лицето му.

24.

Двойникът се беше втренчил в ангелите или каквото там виждат умиращите — нещо, което Рамон бездруго не можеше да види. Устата му се отпусна и кръвта бликна между устните и по брадичката му.

Имаше ли го това съвсем леко дръпване, когато другият издъхна, когато връзката помежду им се скъса? Или беше само въображението му? Невъзможно беше да се разбере.

Рамон превъртя тялото до ръба на сала и го избута във водата. Трупът на двойника му подскочи веднъж, два пъти, а след това потъна. Рамон изтри храчката на мъртвия с опакото на ръката си.

Бурята тласкаше малкия сал насам-натам и Рамон не можеше да каже доколко гаденето му е от непредсказуемото въртене и лашкане, доколко заради смъртта на другото му „аз“ и доколко — от загубата на кръв. Сахаел запълзя по сала, бялата му плът вече напомняше на Рамон по-скоро за червей, отколкото за змия. Жиците му засвяткаха, но не се насочиха към него.

— Имаме ли проблем с теб? — попита Рамон, но чуждото нещо не реагира. Не беше знаел, че Манек може да отпрати сахаел да действа самостоятелно. А може би го контролираше по някакъв начин от разстояние? Тъй или иначе, това нещо беше по-многофункцонално, отколкото бе допускал. Манек трябваше да го е пратил след тях веднага след като бе освободил чупакабрата.

Въздъхна тежко и огледа раните си. Раната в ребрата беше сериозна, но не толкова дълбока, че да се тревожи за пробит дроб. Това беше добре. Кракът му, както откри, също беше порязан в някакъв момент. Помнеше нещо от самото начало на боя. Малко трудно беше да възстанови подробностите. Раната кървеше обилно, но беше повърхностна. Щеше да се оправи.

Усещаше как се стапя адреналинът. Дланите му трепереха, гаденето се усили. С изненада откри, че плаче, но сълзите извираха не от умората или страха, нито дори от облекчението, което идваше след тежък бой. Скръбта, която го бе обсебила, беше дълбока. Скърбеше за своя близнак — за човека, който беше някога. Неговият брат, а и много повече от брат, си бе отишъл. И си беше отишъл, защото той самият го беше убил.

Може би беше предопределено да свърши така. В колонията имаше място само за един от тях. Така че или той, или двойникът му трябваше да умре. Мечтите му как се измъква, как се превръща в нов човек, бяха само това. Мечти. И сега, като тялото на мъжа, когото беше убил, си отиваха. Той беше Рамон Еспехо. Винаги. Никога не беше хранил истинска надежда, че ще бъде някой друг.

Бавно разви прогизналата наметка от ръката си. Болката се засилваше. Прободеният му хълбок бе най-неотложният проблем. Можеше да притисне наметката в него, да запуши кървенето. Зачуди се дали ще помогне, ако първо изцеди водата от плата. Опита се да прецени колко далече е от Фидлърсджъмп и медицинска помощ. И се запита какво ли ще открият, като го прегледат. Дали Манек и събратята му бяха оставили някакви изненади за докторите?

Колкото и да беше обзет от скръб, несигурност и болка, някакво кътче в ума му трябваше да е предвидило атаката. Беше не повече от леко трепване в крайчеца на полезрението му — и сахаел шибна към него, изпънат като копие. Рамон изобщо не помисли. Ножът просто се озова там, където трябваше да е, в мига, в който трябваше да е там, и направената от човек стомана прониза чуждата плът само на половин педя под жиците при главата на нещото. Пулсът му не се ускори. Рамон дори не трепна. Твърде уморен беше за това.

Сахаел издаде дълъг пронизителен вой. Искра опърли върха на ножа там, където се беше врязал в тънкото месесто тяло. Сахаел се замята като змия, задърпа Рамон насам-натам с гърчовете си. Той заби върха на ножа в един от клоните и прикова сахаел към дървото. Плътта под острието беше побеляла и се гърчеше бясно. Жиците и гъбестата мембрана, които се бяха впили преди в шията на Рамон, увиснаха като глава на мъртва твар.

— Ако се върнеш… — заговори Рамон, а после забрави какво иска да каже. Плътта му бе натежала като прогизнало дърво. Няколко дъха след това си спомни. — Свърших работата на Манек, но аз съм Рамон Еспехо, не някакво си проклето псе. Върнеш ли се, казваш му това. Ти и всички останали от вас можете да се ебете.

И да го разбра, сахаел не го издаде с нищо. Рамон кимна и измърмори небрежно низ ругатни, докато издърпваше ножа. После изтика змиеподобното тяло от сала. То потъна във водата. Само главата се виждаше, заподскача все по-далече под дъжда, сива, смътна, докато не изчезна. Рамон поседя още миг, дъждовните капки пляскаха по гърба и раменете му. Грохотът на гръмотевица го разбуди.

— Съжалявам, чудовище — каза той на реката. — Просто е… каквото е.

Имаше да свърши твърде много неща. Трябваше да се стегне. Беше премръзнал. Беше сериозно ранен и губеше кръв. Беше загубил веслото, а с него — и малката възможност да направлява сала, с която бе разполагал. Така и не бяха събрали дърва за огън, а и бездруго не беше останало нищо, с което да го запали, въпреки че трябваше да се изсуши и стопли, щом бурята отминеше. Умът му бързо се върна към водопада и онзи странен покой, който го беше обзел, когато заседна на скалата. Мисълта по някакъв начин бе свързана със съня, че е Манек, и за пътуването му от Земята с енье. Имаше усещането, че нещо дълбоко започва да се прояснява, като разпознаване на лице, познато някога, а след това забравено. Когато осъзна, че е заспал, и насила отвори очи, дъждът беше спрял и златистозеленият залез огряваше облаците отдолу. Чу звънливия хор на ято плескуни някъде високо над себе си.

Трябваше да намери весло. Нещо, с което да насочва сала. Ами ако имаше нов водопад или бързеи? Е, щеше да чуе грохота и щеше да му мисли тогава. А и близначният му двойник бездруго му дължеше едно бодърстване. Нека шибанякът да стои и да ги пази. Заслужаваше си го кучия син, след като го беше зарязал в гората. Уви се в останките от листа куркума, та дано се стопли поне мъничко. Беше му все едно дали ще умре.

Дните минаваха в треска. Реалност и сън, минало и бъдеще, сплетени в едно. Рамон се оказа във властта на спомени за неща, които не беше възможно да са се случвали: лети като лястовица над покривите на Мексико Сити с ребро от чуждата юнеа между зъбите; Елена плаче като дете за неговата смърт, а после се чука с Мартин Касау на гроба му; гази през джунглата със сала, вързан на главата му; Манек и белият чужденец в ямата го поздравяват и вдигат празнична веселба в негова чест — да пием всички за Рамон Еспехо, героя на чудовищата! — двамата носят тъпи островърхи шапки и надуват пищялки. Съзнанието му вибрираше, раздвояваше се и отново се сливаше като мехур, издигащ се в буйна вода. В редките мигове на проясняване пиеше вода от реката и почистваше раните си. Срезът на ребрата му зарастваше и хващаше кора, но кракът му се подуваше и пареше като при инфекция. Щеше да се осмели да отвори раната, да не би да има някое чуждо тяло — треска, плат или Бог само знае какво, — което да й пречи да зарасте, но някъде по време на трескавите си сънища беше изгубил ножа — може би водата го беше отнесла през ръба. Веднъж, когато се събуди, беше по обед, се почувства толкова силен и здрав, че си въобрази, че може да си хване риба. Но само пълзенето до ръба на сала, за да пие, го изтощи.

Една нощ Малкото момиче плаваше в небето, но беше с лицето на Елена, гледаше го отгоре неодобрително. „Казах ти, ще те хване чупакабра!“ — каза луната.

В друга нощ — или може би беше по-късно същата нощ? — видя Ла Лорона, Плачещата жена, вървеше по речния бряг, сияеше в тъмното, кършеше ръце и оплакваше всички изгубени деца, скръбта й беше безкрайна и неутешима.

В друг момент беше заседнал в пясъчен нанос и по-голямата част от деня му мина в чудене как би могъл да освободи сала, като е толкова изтощен, докато не осъзна, че е облечен — с неговата си риза и с якето, — и следователно все още спи и сънува. Събуди се и видя, че салът си е все така добре насред широката и спокойна вече река.

Най-изнервящото обаче бяха гласовете във водата. Манек, двойникът му, европеанецът, Лиана. Дори когато беше напълно буден ги чуваше в плясъка и ромона на водата, като разговор в стая наблизо, чиито думи можеше почти да долови. Веднъж му се стори, че двойникът му крещи: „Мадре Диос, помогни ми! Помогни ми! Иисусе Христе, не искам да умра!“

Най-лошото беше, когато чуеше смеха на Манек.

Малката, спокойна част на ума му, която понякога можеше да наблюдава останалото и да го преценява, разбираше всичко това. Халюцинациите, изгарящата жажда, достатъчно силна, за да мотивира дори човек, изгубен сред руините на собствения си ум, подуващия се и почервеняващ крак. Рамон беше в беда и не можеше да направи нищо, за да се спаси. Твърде объркан беше, за да може да подреди и най-простата молитва.

На два пъти се улови, че се унася в някакъв странен сумрачен сън. И двата пъти насила успя да се върне в съзнание, а смъртта се отдръпна някъде към брега. В края на краищата Рамон Еспехо беше корав кучи син, а той беше Рамон Еспехо. Все пак, дойдеше ли третият път — а той неизбежно щеше да дойде, — не мислеше, че ще може отново да се измъкне.

Корабите на енье си оставаха единствените му спътници. Не ястреби вече. Врани и лешояди, висяха в небето и го наблюдаваха. Искаха да умре.

Когато чу бърборенето на непознати гласове — пискливи и възбудени като на маймуни, — отначало си помисли, че е някаква нова фаза на влошаващата му се треска. Не стига, че си въобразяваше познати гласове. Сега цялата колония Сао Пауло щеше да го придружи към ада с многоезичната си глъч. Рибарската лодка, цепеща бавно през водата към сала, беше нов сън. Боята против ръжда, бяло и сиво, но разкрасено с грубия образ на Девата, беше хубав щрих. Нямаше и да допусне, че умът му е способен на такъв изящен детайл. Мъчеше се да накара Девата да намигне, когато салът под него се наклони. Някакъв мъж коленичи до него; черна като катран кожа, широко отворени загрижени очи.

„Да се надявам на яки е прекалено — помисли Рамон, — но пък винаги съм мислил, че Иисус ще прилича поне на мексиканец“.

— Жив е! — извика мъжът. Испанският не беше майчиният му език, а онзи, който го беше научил на него, бе имал ямайски акцент. — Извикай Естебан! Бързо! И ми хвърли въже!

Рамон примига, понечи да се надигне и не успя. На рамото му имаше ръка, леко го бутна надолу.

— Всичко е наред, мучачо — каза черният мъж. — Всичко е наред. Намерихме те. Естебан е най-добрият доктор по реката. Ще се погрижим за тебе. Само не се движи.

Салът отново се разлюля, завъртя се във водата. После се случи още нещо, скок във времето, и той вече беше на носилка, заметнат с наметалото като с одеяло, издигна се над лодката. Нарисуваната Дева му смигна мимоходом.

Палубата миришеше на рибешки черва и нагорещена мед. Рамон изви врат, мъчеше се да различи нещо, каквото и да е, нещо, което да го увери, че това е истинско, а не пореден сън на умиращ мозък. Облиза бавно устни. Жена — към петдесетте, с посивяла коса и с изражение, което казваше, че нищо не може да я изненада — седеше до него на палубата. Хвана го за китката и той се опита да се вкопчи в нея. Тя избута вдървените му пръсти и го задържа здраво, за да измери пулса му. Корабите на енье горе примигаха и изчезнаха. Жената изсумтя неодобрително и се наведе над него.

Едва сега му хрумна, че е стигнал до Фидлърсджъмп. Първата му реакция бе облекчение — толкова дълбоко, че се доближаваше до религиозен трепет. Втората беше смътен, подозрителен гняв, че могат да му откраднат сала.

— Ей! — повтори жената. Той не знаеше колко пъти го е казала, знаеше само, че не е първият. — Знаеш ли къде си?

Той отвори уста и се намръщи. Беше го знаел. Само преди миг. Но си беше отишло.

— Знаеш ли кой си?

Това поне заслужаваше един кикот. Тя май остана доволна от реакцията му.

— Аз съм Рамон Еспехо — каза той. — И, с ръка на сърцето и пред Бога, това е всичко, което мога да ти кажа.