Бягащият ловец

25.

Рамон Еспехо се пробуди зареян в море от мрак.

Малките светлинки — зелени и оранжеви, червени и златни, — които примигваха или проблясваха около него, не осветяваха нищо. Опита се да се надигне, но тялото му се възпротиви. Започна бавно да усеща механизмите около себе си, болката също. В един замаян, полусънен миг беше сигурен, че се е върнал в странните пещери под планинския връх, че отново е в цистерната, където се беше родил, и че отново плува в онзи безбрежен непроницаем океан. Трябваше да е извикал, защото чу тихите забързани човешки стъпки и над него замига евтин бял луминесцент. Опита се да вдигне ръката си срещу внезапната ярка светлина, но видя, че е оплетен в тънки тръбички, които пронизваха плътта му като половин дузина сахаели. А след това за китките го хванаха ръце — човешки ръце — и леко го натиснаха на леглото.

— Всичко е наред, сеньор Еспехо. Спокойно.

Мъжът беше към петдесетте, с къса сива коса на гъсти къдрици и малко тъжна усмивка. Носеше комбинезон на болногледач. Рамон примижа, за да го види по-добре. Да види стаята по-добре.

— Знаете ли къде сте, господине?

— Във Фидлърсджъмп — отвърна Рамон, изненадан от стърженето на гласа си.

— Добро предположение — каза болногледачът. — Докараха ви оттам преди седмица. Искате ли да пробвате отново? Знаете ли каква е тази сграда?

— Болница — каза Рамон.

Болногледачът го погледна по-директно. Все едно беше казал нещо интересно.

— Знаете ли защо сте тук?

— Бях се прецакал — отвърна Рамон. — Бях с фургона. Проучвах на север. Нещата тръгнаха зле.

— Това вече е добре. Досега казвахте, че сте плувал под водата, криел сте се от убийци на бебета. Задържите ли така, казвам на докторите, че се съвземате.

— Диеготаун. В Диеготаун ли съм?

— От няколко дни — отвърна болногледачът. Рамон поклати глава, смътно изненадан от залепената под носа му кислородна тръба, която изсъска тихо. Посегна да я махне.

— Сеньор Еспехо, недейте… не бива да сваляте това.

— Трябва да изляза оттук — каза Рамон. — Не мога да остана тук.

Мъжът хвана китката му и я стисна — успокоително, но и малко болезнено. Погледът му се впи в неговия. Беше красив. Само заради това, че беше истинско човешко същество, а не някакъв извънземен — беше красив.

— Няма смисъл, сеньор Еспехо. Следователят вече беше тук два пъти. Ако се опитате да си тръгнете, ще трябва да извикам охраната. А не можете да ги надбягате.

— Не можете да сте сигурен — отвърна Рамон. — Аз съм корав кучи син.

Мъжът се усмихна, все така малко тъжно.

— Поставили сме катетър в члена ви, сеньор Еспехо. Уринирате през него. Виждал съм мъже, които са се опитвали да го извадят. Ще останете с пикочна тръба, широка може би колкото кутрето ви. Докато не зарасне, нали разбирате. А много боли.

Рамон погледна надолу. Болногледачът кимна.

— Ще трябва да останеш доста време тук, Рамон. Опитай се да се отпуснеш и да се възстановиш. Ще ти донеса плодов крем. Трябва да се опиташ да хапнеш нещо. Нали?

Рамон се потърка по лицето. Брадата му беше гъста и твърда, каквато си беше открай време.

— Да. Добре.

Болногледачът го потупа съчувствено. Сигурно беше познавал много посещавани от полицията мъже в кариерата си. Може би знаеше по-добре от Рамон какво предстои.

Рамон се отпусна на тънката болнична възглавница, готов за дълга тягостна нощ, и отново заспа, преди да е разбрал, че го унася. Събуди се от хладната утринна светлина, нахлула от прозорците. Опита се да погледа новините, но веселият бъбрив глас на водещата го подразни. Примири се с тихото бръмчене на апаратите, с далечния звън на аларми. Изреди наум раните по тялото си и се зачуди какво да прави.

В началото беше изглеждало лесно — маха се от града, докато енье дойдат и си отидат, и цялата история с европеанеца ще е отшумяла. А после: освобождава се, връща се и вдига голямата врява около Манек и неговия кошер на север. А след това: връща се и се променя в друга личност, може би оставя на двойника си да оправи целия проблем с полицията. И ето го сега, вече в Диеготаун, вързан за оная работа чака да пристигне следователят. Сахаел май изглеждаше по-достойно.

Навън градът бе оживял със сутрешния трафик. Летящи фургони и транспортни съдове изпълваха въздуха, улавяха светлината на изгряващото слънце и я отразяваха в очите му като проблясващи над водата вълни. Тихото пулсиране на двигателя на совалка издаде някакъв трафик нагоре към увисналите в небето кораби. Рамон не можеше да види космодрума, но познаваше звука, както хората преди векове бяха познавали свирките на влаковете.

Почукването на рамката на вратата бе тихо и вежливо. Казваше: „Не ми се налага да те плаша. Все ми е тая дали те е страх от мен, или не. Толкова здраво те държа за жалкия задник“. Рамон погледна натам. Мъжът носеше тъмната униформа на полицията на губернатора. Рамон вдигна ръка за поздрав, интравенозната тръбичка се повлече след нея като водорасло.

Мъжът влезе. Беше млад и силен. Широк в раменете, квадратна прясно обръсната челюст, все още с лека сянка от четина. Беше точно мъжът, който Рамон си беше представял, че го преследва на север, преди да разбере за двойника си, мъжът, на когото самият той се беше преструвал по реката. Най-подходящата въплътена фикция.

— Изглеждате много по-добре, сеньор Еспехо — каза следователят. — Помните ли предишния си разговор с мен?

Рамон придърпа гъвкавата тъкан на болничната си риза. Каквото и да беше казал преди, не се броеше. Не е бил още с шибания си ум. Ако разказът не съвпаднеше, можеше да заяви, че е сънувал нещо, така че нищо казано преди не се броеше.

— Съжалявам, ese. Бях малко прецакан. Знаеш, нали?

— Да — отвърна следователят. — Затова исках да поговоря с вас. Нещо против?

Сякаш шибанякът щеше да си отиде, ако откажеше. Рамон сви рамене, добави още малко болка в списъка си от рани и махна небрежно към малкия пластмасово-хитинов стол до болничното легло. Полицаят кимна с престорена благодарност и седна в другия край на леглото, тежестта му придърпа дюшека към него.

— Чудех се какво точно се е случило.

— В смисъл? — Рамон посочи разнебитеното си тяло. Следователят кимна.

— Прецаках се — каза Рамон. — Отидох на проучване на север. Това работя.

— Знам.

— Да. Добре. Значи, бях горе и приземих фургона си до реката, точно до една издатина. Реших, че ще послужи като заслон, нали? И посред нощ шибаното нещо поддаде. Трябва да бяха три-четири тона камък. Отнесе ми фургона право в реката.

Рамон плесна с ръце, иглата над лакътя му дръпна плътта по начин, който беше дразнещо познат.

— Извадих късмет, че се измъкнах жив.

Следователят се усмихна хладно.

— Да сте се били с някого?

Рамон усети как гърдите му се стегнаха. Сърдечният монитор вляво го издаде, сините цифри заподскачаха почти до сто. Полицаят едва потисна усмивката си.

— Не знам за какво говорите — каза Рамон. — Мислех, че сте тук заради злополуката.

— „Злополуката“ е оставила рани от нож в хълбока и крака ви — каза следователят. — Защо не ми разкажете за това?

— О, по дяволите. Това ли? — Рамон се изсмя. — Не, човече. Това беше тъпият ми гаф. Бях извадил ножа си, от полевия комплект. Правех сала. Все едно, опитвах се да срежа едни лози за въже и се подхлъзнах. Паднах точно върху него. Помислих, че съм умрял. Разбираш, нали?

— Тъй. Не е имало бой, така ли?

— С кого ще се бия там? — отвърна с въпрос Рамон. Сините цифри се смъкнаха надолу. Полицаят не изглеждаше объркан.

— Забелязах, че раницата ви не беше между вещите, намерени с вас.

— Може да е паднала от сала. Не съм много наясно с последните няколко дни там.

— Можете ли да ми кажете къде точно се намираше фургонът ви, когато се е случило онова срутване?

— Тц. Всичко беше записано на компютъра. Не беше главната река обаче. Беше един от притоците. — Сигурно имаше сто места, които отговаряха на описанието.

Доказването, че Рамон е безобразен лъжец, току-що беше станало доста по-трудно. Полицаят изглеждаше раздразнен.

Би могъл да му кажеш истината, замърмори тънък гласец в ума на Рамон. Кажи му за Манек и юнеата, за сахаел и за другия Рамон. Би могъл дори да му дадеш доказателство. Би могъл да ги отведеш всички право до онази шибана планина и всичко под нея. Те те взеха пленник, изтезаваха те, едва не те убиха. Нищо не им дължиш. Никаква причина нямаш да лъжеш.

Само дето мъжът беше ченге, а Рамон — убиец.

И освен това — майната му.

Следователят се покашля, потърка брадичката си. Темата щеше да се промени. Рамон си пое дъх, мъчеше се да не прави нищо, което да промени данните на мониторите му. Нищо чудно, че държаха да го разпитват тук, а не да изчакат, докато излезе.

— Познавате ли Юстина Монтоя? — попита следователят.

Рамон се намръщи, търсеше капана във въпроса. Тръсна глава.

— Не мисля.

— Самата тя се нарича Кейко. Може би я познавате с това име. Тя е секретарката на губернатора. Развеждаше посланика. Служебен гид.

Рамон си помисли за жената в „Ел Рей“, дамата с европеанеца. Смеещата се жена. Беше изправила косата си, за да прилича на азиатка. Можеше да си е избрала и някое тъпо име.

— Не бих казал.

— А Джони Джо Карденас?

— Мамка му, човече. Всички познават Джо.

— Приятел ли ви е?

— Той не е приятел на никой. Респектира ме обаче. Както може да те респектира един червеняк, нали загряваш?

— Няма много добра репутация, а? Помислих си, че е странно, впрочем, когато чух, че се е забъркал в бой, за да защити Юстина Монтоя. Не е от този тип, дето ще направи нещо… кавалерско като това.

Замириса на опасност и Рамон настръхна.

— От какво да я защити? Някой се е опитал да я изнасили?

— Може би — каза ченгето. — Може би е искал да я защити точно от това, дори Джони Джо. Имало е много хора, които казаха, че мъжът, който е бил с нея, се държал доста грубо. Голяма клечка. Подхвърлял това-онова. Извил й ръката, когато се опитала да си тръгне, нещо такова. И тогава Джони Джо се забъркал. Може би я е спасил.

Тишината увисна помежду им, потискаща. Шията на Рамон запулсира там, където го беше пронизал сахаелът. Мониторите бръмчаха. „Той знае — помисли Рамон. — Награбили са Джони Джо, за да могат да кажат на енье, че са оправили нещата, а този pendejo шибано добре знае, че е скалъпено. Чака ме да се прецакам, за да награбят мен“.

— Шантаво е, да.

— Защо би направил такова нещо според вас? — попита полицаят. — Да се набута в беля, за да защити жена, която дори не е познавал?

Хайде. Кажи ми какъв герой е бил. Кажи ми как е защитил слабия. Кажи си какъв добър мъж си самият ти и може би, накрая, може би дори ще се изтървеш, че големият пич всъщност си бил ти, а не Джони Джо. Рамон се ухили. Някога можеше и да се хване.

— Човече, можеш ли да разбереш такъв като Джони Джо? По-добре изобщо не се опитвай, знаеш ли? Той все едно е съвсем друг вид.

Ченгето помръдна на мястото си. В очите му блесна яд.

— Съжалявам, че не мога да помогна — каза Рамон. — Жалко, че не го познавам по-добре Джо. За да мога да помогна, нали. Но просто не сме висели много-много заедно. Може просто да се е ядосал, нали така? Може би Джони Джо просто е направил едно добро нещо веднъж в живота си. Дори на гадняри като него може да не им харесва да гледат как бият едно момиченце, нали? Особено ако самият той й е хвърлил око примерно. — Изгледа дръзко ченгето. Беше се вкиснало. — Нещо друго има ли? Щото малко се поуморих.

— Може би по-късно — каза следователят. — Имахте късмет, че се върнахте жив във Фидлърсджъмп. Всичко, което се е случило там — унищоженият фургон, да се нараните сам с ножа така… Наистина е невероятно.

„В смисъл, че не ми вярваш — помисли Рамон. — Добре, докажи нещо и после ела пак. Тъпанар“.

— Благословен съм — отвърна Рамон и закима като благочестив идиот, пиян от тамян и енорийско вино. — Истински благословен. Бог още не е приключил с мен, нали?

— Не е. Пазете се, сеньор Еспехо. Ще намина, ако се наложи да ви питам за още нещо.

— Всичко, с което мога да помогна — отвърна Рамон, едва ли не натъжен, че полицаят става от леглото му. Обичаше усещането, когато печели. Размениха си още няколко неискрени учтивости и следователят си отиде. Рамон се отпусна на възглавницата и отново премисли всичко.

Знаеха, че Джони Джо, въпреки всичките му провали като добър гражданин и почтено човешко същество, не е убил европеанеца. Беше просто удобният кучи син за бесилката, изкупителната жертва — и ако не беше той, какво пък, майната му, поне го заслужаваше заради някой друг случай, когато беше убил и се беше измъкнал. Следователят знаеше, че това е пълен боклук. По дяволите, цялата колония сигурно знаеше, че е пълен боклук. Но какво можеха да направят? Да кажат на енье, че са се издънили? Че дори не са могли да хванат истинския убиец? Че са излъгали? Щеше да е самоубийство. Разследването беше приключило. Ако Рамон не им го отвореше отново, а той нямаше намерение да го прави, делото щеше да си остане затворено.

Не че на ядачите на млади щеше да им пука, така или иначе. Какво правеха хората помежду си беше без значение, защото човечеството не беше вид, от който енье се интересуваха, освен там, където хората бяха полезни. Да ги впечатлиш с усещане за законност, справедливост и ред в колонията беше все едно глутница псета да се опитат да впечатлят кучкаря си, като вият в хармония. Но губернаторът не знаеше това и така, по един извратен начин, така както всички не можеха да разберат нечовеците, това щеше да спаси задника на Рамон. Да, той можеше да се окаже следващият обесен, когато се наложеше удобен „извършител“ да поеме греха за нещо, но този път, за това убийство, губернаторът на колонията щеше да го духа. Какво друго можеха да направят?

Някаква тежест се вдигна от него и той се засмя с облекчение. Първоначалният му план действаше. Беше се губил из джунглата достатъчно дълго, та проблемът да се реши сам. Вече беше в безопасност. Чувстваше го.

Почти две седмици по-късно Рамон разбра какво е пропуснал.

26.

Излезе от болницата след осем дни, неукрепнал и с атрофирали крака. Беше облякъл една от ризите си и брезентови панталони — Елена му ги беше донесла един следобед, докато бе спал. Ризата беше доста голяма, широка на раменете и в гърдите, знак колко е отслабнал през времето, преживяно из горите и по реката. Новите белези наболяваха понякога, ако направеше грешно движение. Корабите на енье все още кръжаха високо над планетата, но тук, сред уличните продавачи, цигански лодки, сополиви улични музиканти с полунастроени китари и улични хлапета, пушещи цигари по ъглите, чуждите кораби не изглеждаха чак такава заплаха.

Беше решил първо да се отбие при Мануел Гриего. Щеше да му трябва нов фургон. Нямаше нужните пари, за да го купи наведнъж, а никоя банка на колонията или извън нея нямаше да му отпусне достатъчно голям заем, за да покрие разхода. Оставаше да сключи някои сделки и Мануел беше добре за начало. Но магазинът му беше далече от центъра, в края на съседния Нуево Жанейро, където живееха повечето португезе, а Рамон усети, че се уморява по-бързо, отколкото беше очаквал. Нямаше никакви пари и само една временна идентификационна бележка от болницата. Още досадни неща, с които трябваше да се оправи през следващите дни. В момента това означаваше, че щом седне на пейката в края на парка, ще му мирише на наденици, лук и печени чушки на подвижната скара, но няма да може да си купи.

В известен смисъл виждаше за първи път този град, втория си дом. Точно тези очи никога не бяха гледали тесните кафяви улици или пожълтялата трева на парка. Точно тези уши не бяха чували настойчивия крясък на градските плескуни или сърдития грак на тапанос от клоните на дърветата по брега на канала. Рамон се помъчи да се съсредоточи върху това какво изпитва, да потърси в душата си някакво притеснение или объркване, по-силно от обичайното. Но това, което всъщност чувстваше, беше умора, нетърпение и яд, че е твърде слаб, за да продължи да върви натам, накъдето иска, и без пукната пара, за да вземе рикша или автобус.

Очевидното място, където можеше да отиде, бе домът на Елена. Нямаше къде да спи, а тя му беше донесла дрехи, тъй че скандалът им отпреди да замине сигурно беше забравен. А тя щеше да има храна. Може би и секс щеше да му предложи, ако ставаше за това.

Почти се изкушаваше първо да се отбие в „Ел Рей“ да благодари на Микел Ибрахим, че бе скрил онзи нож от полицията. Но после отново си спомни, че няма никакви пари, а да опитва да удари безплатно бира щеше да е най-скапаният израз на благодарност. Вдиша дълбоко — ноздрите му се изпълниха с озоновата воня на градския въздух — и се надигна от пейката. Домът на Елена — това беше. А с това — и Елена.

Пътят не беше дълъг, но му се стори дълъг. Когато стигна до месарницата под жилището й, имаше чувството, че е газил цял ден през гъстите храсти, с Манек до него. Докато се качваше по мръсното, вмирисано на мухъл стълбище, се зачуди какво ли щеше да си помисли Манек за този широк плосък човешки кошер, открит към небето. Реши, че извънземните щяха да го оценят като наивност, като кюй-кюй, излезли да пасат в морава, където под слънцето се грее чупакабра. Корабите на енье прелитаха високо горе, изчезваха за миг и се връщаха отново.

Рамон спря на горната площадка и набра кода с тайната надежда, че Елена го е сменила в пристъп на яд, когато се бе измъкнал от нея. Но когато и последната цифра светна в зелено, ключалката прещрака, пантите изсъскаха и вратата се отвори широко, разбра, че са му простили.

Елена не беше вкъщи, но килерите бяха заредени с храна. Рамон отвори консерва боб — от самозагряващите се — и го изяде с една бира. Имаше вкус на подгряващия елемент, но не чак толкова, че да му развали апетита. Леглото миришеше на застоял пушек и евтини ароматни свещи. Следобедната светлина открояваше мръсното по прозорците; стоножки лазеха по тавана, въздухът вонеше на кланица от месарницата долу. Рамон се изтегна на леглото с натежали ръце и крака. Затвори за миг очи… и ги отвори в паника. Нещо го беше спипало, душеше го, дърпаше го от земята. Беше вдигнал ръка и стиснал юмрук, готов да убие извънземния или двойника си, или сахаела, или чупакабрата, или ченгето, преди размътеният му мозък да разпознае врясъка. Не беше тревога. Нито боен вик. Беше Елена, побъркана от радост.

— По дяволите — изпъшка той, но толкова тихо, че тя май не го чу, макар да беше допряла глава до неговата. Заплахата отмина. Елена се отдръпна от него, ококорила очи и свила устни като кукличка. Не изглеждаше толкова зле.

— Не ми каза, че излизаш — промълви тя, донякъде с укор, донякъде — доволна и изненадана.

— Казаха ми го едва днес — излъга Рамон. — А и да знаех, какво щеше да направиш? Да пропуснеш работа?

— Щях. Или щях да пратя някой да те вземе. Да те доведе тук.

— Мога да ходя — сви рамене Рамон. — Не е далече.

Тя го хвана за брадичката, поклати я, после го погъделичка отдолу с пръст, все едно че беше някое бебе. Очите й грееха весело. Познато му беше това изражение и нещастният му пострадал пенис леко се размърда.

— Големият мачо като тебе няма нужда от помощ, а? Познавам те, Рамон Еспехо. Познавам те по-добре, отколкото се познаваш самият ти! Не си толкова корав.

„Отрязах си собствения пръст“, щеше да й отвърне, но премълча: отчасти защото не беше точно той и отчасти — защото нямаше смисъл да й казва каквото и да било. Това беше Елена, в края на краищата. Луда за връзване дори когато беше с всичкия си, като сега. Не можеше да й се довери повече, отколкото тя можеше да се довери на него. Както и да изтълкува мълчанието му, не беше това, което си мислеше. Тя се усмихна и поклати бедра.

— Липсваше ми. — И го погледна премрежено. Жегна го болка в слабините и Рамон се отдръпна.

— За Бога, жено. Извадиха онова от кура ми само преди три дни. Не ми е минало още долу.

— Така ли? Боли ли? А какво ще кажеш за това?

Направи нещо много приятно с ръката си и го заболя, но не чак толкова, че да й каже да спре.

Следващите няколко дни се оказаха по-добри, отколкото беше очаквал. Елена беше на работа през по-голямата част от деня, оставяше го да спи и да гледа новините. Нощем се чукаха, слушаха музика и зяпаха скапаните теленовели, правени в Нуево Жанейро. Излизаше да походи колкото може, без да се отдалечава много от жилището в случай, че умората го хване бързо.

Силите му се връщаха по-бързо, отколкото бе очаквал. Теглото му все още беше под нормалното — заприличал беше на шибана вейка. Но се съвземаше. Възстановяваше се. Няколко пъти й разказа случката — онази, която беше съчинил. Скоро самият той започна да го вярва донякъде. Спомняше си грохота на свличащия се камък, подскачащия надолу фургон. Спомняше си как тича в студената северна нощ и вижда носещия се към реката фургон. И да не беше станало така, какво толкова? Миналото е такова, каквото си го направиш сам.

Единственото, което помрачаваше това време, бе онзи гласец в главата му, който му напомняше какво всъщност се беше случило, какво беше чул и какво — мислил. В ранните утринни часове, докато Елена все още спеше дълбоко, Рамон се будеше и откриваше, че не може да потъне отново в дрямката. Умът му се връщаше към разбирането, че двойникът му щеше да се оправя по-добре с Елена, че дори онази торба с лайна, която беше хвърлил в реката, щеше да е по-добър мъж, отколкото той се опитваше да бъде. Беше решил да скъса с нея, когато се върна, но ето, че беше тук. Пиеше бирата й, пушеше цигарите й, разтваряше й краката.

„Когато нещата се влошат отново — казваше си. — Няма смисъл да приключваш с неща, докато все още са добри“.

И, като призрак, оставаше Лиана. Помнеше как двойникът му бе разказал историята — само перчене и хвалби, без истинската болка. Без загубата. Вече започваше да разбира по-добре защо се беше получило така. Само за да избегне проява на слабост пред друг мъж. Трябваше и на себе си да го разкаже така. А това сега беше по-трудно, след като бе видял всичко, което беше видял. Напомняше си, че е важно да се види с Гриего, но така и не стигаше до това.

Близо седмица след като напусна болницата, се събуди преди разсъмване, измъчен от сънища, които не помнеше. Измъкна се от леглото, навлече един халат и безшумно, доколкото можеше, извади хубавото уиски на Елена от скривалището му зад кухненския килер. Трябваха му три дози и близо час колебание, докато събере смелост да отвори линк към градската директория и да я потърси. Но я намери. Лиана Делгадо. Все още готвачка, но на друго място. Адресът й беше покрай реката. Сигурно беше минавал сто пъти оттам, залитайки на връщане от баровете. Зачуди се дали тя го е виждала и ако беше — какво си е мислила. Елена измърмори нещо насън. Рамон прекъсна връзката, но идеята, пуснала корен там, в джунглата, започваше да расте отново тук, в града.

Искал беше да стане нов човек, подготвял се беше да е друг. Да започне отново. Тъй че защо не? Всички неща, които беше правил и търпял, можеше да отпаднат от него вече толкова лесно сега, със старото му име, лице и самоличност, както можеше да отпаднат, ако двойникът му бе останал жив. Означаваше само да направи нещата, които трябваше да направи: напуска Елена, намира си някое ново място, нов фургон, някакъв друг начин да е себе си. Себе си, какъвто винаги е бил, само че по-добър. И тогава, след като се очистеше от старите неща и си стъпеше на краката, след като щеше да има нещо в банката, а не да трябва да проси от жена само за да не спи в шибания парк, Лиана беше в директорията. Можеше да й се обади, стига да му стиска, да отиде при къщата й да пее като влюбен ученик под прозореца на любимата. Той беше Рамон Еспехо в края на краищата. Най-лошото, което можеше да стане, бе Лиана да го изпъди и ако това разбиеше сърцето му, какво? Беше достатъчно силен, за да си направи ново. По-добро.

В другата стая Елена се прозя и се протегна. Рамон удари тайно още една глътка от бутилката и тихо я върна на мястото й, изплакна чашата и се шмугна в банята да махне миризмата от дъха си. Ако Елена откриеше, че посяга без нея на най-доброто й, щеше да му го изкара през носа.

— Ей, сладур — подхвърли й, щом тя се домъкна в кухнята. Косата й беше разчорлена и беше вирнала леко брадичка.

— Не можа ли да направиш малко шибано кафе? — отвърна тя. — Чувствам се адски скапано.

— Трябва да си останеш вкъщи. Вземи си един ден отпуск.

— Неделя е, тъпако.

— Седни — каза Рамон и махна към евтиния пластмасов стол до масата. — Ще ти направя нещо за ядене, а?

Тя се усмихна вяло, черното й настроение се поразсея. Рамон огледа грижливо съдържанието на килера, червените етикети за трайност по консервите и кутиите малко го затрудниха. Може би беше попрекалил с уискито. Трябваше само да изглежда достатъчно трезвен, докато алкохолът изгори.

Взе консерва черен боб, две тортили, яйца от дъното на хладилника и парче сирене. Малко зелени чушлета и щеше да стане huevos rancheros. Добро ядене, защото с малко практика можеше да се сготви в един тиган. Рамон имаше достатъчно практика с готвенето във фургона, тъй че можеше да се оправи дори и малко пиян.

— Значи вече ще си хванеш работа в града? — попита Елена.

— Не. — Бобът се изсипа от консервата в единия край на тиганчето, засъска и запука, щом сосът започна да ври. Той посегна за яйцата. — Смятам да поговоря с Гриего за наемане на фургон. Ако му обещая част от дохода, ще ми трябват само три-четири добри удара да го изплатя.

— Три-четири добри удара — повтори Елена, все едно беше казал „сера злато и пикая розова вода“. — Кога за последен път си имал три-четири добри удара поред? Кога си имал изобщо?

— Имам някои идеи — отвърна Рамон и още докато го казваше, осъзна, че е истина. В тила му се въртеше някакво зачатие на план. Може би беше там още от първия път, когато бе сънувал за енье и за онова, от което бягаха Манек и събратята му. Усмихна се вътрешно.

Знаеше какво ще направи.

— Трябва да си намериш истинска работа — каза Елена. — Нещо стабилно.

— Не ми трябва. Добър рудотърсач съм.

Елена вдигна ръка като ученичка, поискала думата.

— Последния път, когато отиде навън, се върна три четвърти умрял и без нищо от боклуците ти.

— Лош късмет. Няма да се повтори.

— О. Късмета си ли контролираме вече?

— Беше заради еуропеото — каза Рамон, докато чукваше яйцата. — Той ме гонеше. Беше като проклятие. Този път всичко ще е точно.

— Звучи все едно, че си намерил Господ там — каза Елена и млъкна. Когато отново заговори, гласът й не беше толкова кисел. — Господ ли намери, mi hijo?

— Не. — Рамон смачка шепа сирене върху боба и хлъзна двете тортили на чиниите. Кафе. Трябваше да сложи вода. Знаеше си, че е забравил нещо. — Нещо друго разбрах обаче.

— Например? — попита Елена.

Рамон замълча, докато поднасяше яйцата, отсипа с лъжица боба и сиренето отгоре, сложи кафето да кипне. Усещаше погледа й върху себе си, нито обвинителен, нито съчувствен. Зачуди се какво става зад очите й; какво означава за нея светът. Беше по-предсказуема, по-позната, но в някои отношения винаги я беше чувствал толкова чужда, колкото Манек. Не й се доверяваше, защото не беше глупав, и все пак имаше нещо, някакъв друг импулс, който го подтикна да заговори.

— Например защо убих европеанеца, първо — каза той.

Обясни й колкото можеше по-ясно, макар споменът му да беше все още нещо сумрачно и смътно, нещо, което по-скоро помнеше, че знае, а не в което бе участвал реално. Реконструкция.

Бяха се напили, да. Нещата бяха излезли от контрол, да. Но имаше причина да се случи. Рамон отново го превъртя в ума си. Можеше да обясни казаното от ченгето — жената, смеха. Можеше да се досети, от казаното и премълчаното от близнака му, от онова, което знаеше за самия себе си, за усещането как целият бар се настройва срещу европеанеца, а самият той, Рамон, е на гребена на вълната.

Можеше със сигурност да каже какво беше, когато всички в уличката се бяха отдръпнали, всички, които му бяха подвиквали, за да го окуражат. Чувството за самота и за измяна. Беше станал каквото искаха да е и го бяха изоставили заради това.

Европеанецът, момичето, смехът. Всъщност изобщо не беше заради тях. Рамон не го беше убил, защото шибанякът трябваше да умре или защото жената беше една от тях, а мъжът външен, или за да я защити от насилие. Рамон го беше направил, за да си мислят другите хубави неща за него. Беше убил от нужда да е част от нещо.

Поклати глава и се усмихна. Елена не беше докоснала храната си. Кафето беше хладко, бобът — студен като масата. Очите й бяха впити в неговите, изражението й — неразгадаемо. Рамон сви рамене, изчакваше я да проговори.

— Бил си се заради някаква шибана жена? — попита Елена.

— Не. Не беше така. Онази дама беше с него, но…

— Не ти е харесало как се държи с нея и си предизвикал боя. Пиян егоистичен кучи син! А какво, мамка му, й е на жената, която те чакаше тук? Трябвало е да рискуваш да те убият, задник скапан, заради някаква пута, и за какво?

Рамон усети гнева, надигаше се в гърдите му. Беше й казал, беше оголил душата си пред нея, и единственото, което тя можа да направи, бе да го обърне в някакъв тъп скандал от ревност. Беше й говорил истински, беше й говорил така, както трябваше да си говорят истински любовници — и да получи това. Поредния шибан куп обвинения. Поредния боклук. Лицето му се наля с кръв, юмруците му се свиха.

Но после гневът заглъхна, яростта пропадна някъде дълбоко. Елена хвърли чинията си по него, храната се плисна в стената, събра моментално гмеж от стоножки. Рамон гледаше всичко това все едно, че ставаше някъде другаде, с някой друг. Знаел го беше, нали? Знаел беше, че няма да може да го чуе. Че дори да й се обясни по най-добрия възможен начин, тя няма да разбере. „Ако лъвовете можеха да говорят“, спомни си думите на Ибрахим.

— Това не се случва — промълви Рамон. Кротко, съвсем спокойно. Спокойствието му като че ли я стъписа, извади я от гнева. Видя, че се опитва да си го върне, и стана. — Ти не си лош човек, Елена. Малко си луда, но не виждам как може да живее човек в този шибан град, без да полудее малко. Но това…

Посочи храната, капеща по стената, малките й свити юмруци, жилището. Обгърна с жеста целия им живот заедно. И каза:

— Това повече няма да се случи.

Елена се опита. Провокираше го, крещеше. Засипваше го с обиди, дразнеше го колко жалък бил в леглото, всички неща, които беше правила преди, познатата, обичайната лудост. Когато стана ясно, че ще си замине, тя заплака, а после утихна, все едно мислеше над пъзел. Едва вдигна глава, когато той затвори вратата след себе си.

След час Рамон крачеше покрай реката, заслушан в музиката от лодките. Носеше чанта, натъпкана с два чифта бельо, четка за зъби, няколко документа, които беше оставил в жилището й. Всичко, което притежаваше. Слънцето блестеше над водата, а въздухът беше хладен, с първата захапка на есента. Беше все едно, че се е родил отново. Нямаше нищо — и все пак не можеше да се сдържи да не се усмихва. А някъде близо, в едно от малките жилища с тревясали дворове и течащи покриви, Лиана уреждаше живота си. Нямаше да е толкова трудно да я намери. И беше свободен човек.

Най-напред обаче беше Мануел Гриего и проблемът с фургона. Бъдеще трябваше да се създаде. И той вече имаше план за това.

— Рамон Еспехо?

Рамон спря, обърна се. Мъжът изглеждаше познат, но от фургона зад него трябваше да се приближат и двамата униформени катили, та лицето и гласът да добият контекст. Мъжът от полицейското управление. Ченгето. Рамон помисли да побегне. До реката бяха само няколко метра; можеше да скочи, преди да са го хванали. Но можеше да вземат лодки и да го измъкнат като най-гадната риба на света. Кимна за поздрав и каза:

— Ти си онова ченге. — Умът му заработи трескаво. Елена. Трябваше да е Елена. Обадила се е на ченгетата и им е снесла всичко, което й беше разказал за европеанеца. Бог току-що се бе отзовал на молитвите на Джони Джо.

— Рамон Еспехо, имам заповед от губернатора за вашето задържане за разпит. Можете да дойдете с нас доброволно или да ви арестувам. Както пожелаете.

Имаше блясък в окото на ченгето, живец в гласа му. Денят му вървеше добре днес.

— Не съм направил нищо — каза Рамон.

— Не сте обвинен, сеньор Еспехо. Трябва само да поговорим с вас за нещо.

Къщата на участъка беше най-старата в Диеготаун, израснала още с идването на първите колонисти и неподновявана оттогава. Там, където се виждаше, хитиновата надстройка беше посивяла от времето. Гипсът и боята бяха освежени заради енье, но сградата все пак изглеждаше стара, тъжна и мрачна. Злокобна.

Стаята за разпити не беше съвсем непозната територия за Рамон. Мръсни бели плочки, зацапани от неидентифицируеми петна и застрашителни пукнатини и щръбки. Дълга маса, нагласена малко прекалено високо, метален стол, занитен за пода и нагласен малко прекалено ниско, така че да се чувстваш като безпомощно хлапе. Светлината беше прекалено ярка и синкава, така че всички тук изглеждаха като мъртъвци. Въздухът беше застоял, спарен и неподвижен като в гробница — Рамон имаше чувството, че вдишва едни и същи четири глътки, откакто бяха влезли. Нямаше нито часовник, нито прозорец. Нищо, което да му каже колко са се проточили часовете. Единствената му компания беше униформеният пазач, който му каза, че не може да пуши, и старата плоска наблюдателна камера, монтирана в ъгъла на стената под тавана. Обстановката беше замислена да накара човек да се почувства дребен, незначителен и обречен. Действаше доста добре и Рамон усещаше как негодуванието от това подклажда гнева му.

Гняв към Елена и към полицията, към европеанеца и към кошера на извънземните, и към мъртвия му двойник. Не беше рационално, нито разбираемо дори, но само на него можеше да заложи сега и затова го подклаждаше. Нямаше пари за адвокат. Нямаше да се намери никой, който да го защити, ако не го направи самият той. А каква защита можеше да предложи? Че е бил толкова пиян, че не помни да го е направил? Елена щеше да е повече от щастлива да пофлиртува със съдията, да разкаже каквото знае и да забрави тази история завинаги. Че е било в самозащита? В защита на жената с правата коса? Дори не можеше да си спомни какво точно е станало, нито един смислен детайл. По-добре щеше да е да твърди, че изобщо не е бил в „Ел Рей“, когато е станало, каквото и да сочеха показанията на свидетелите и отпечатъците по гравитационния нож.

Не, доколкото можеше да прецени, беше си много здраво прецакан. Когато вратата се отвори и звукът от гласове най-сетне проряза спарения въздух, Рамон тъкмо бе решил, че ще е по-добре да скочи на нещастния pendejo, когото пращаха да говори с него. Поне щеше да нанесе някоя поразия, докато го свалят. И щеше да направи точно това, ако в стаята беше влязъл човек.

Енье беше като скала: зелено-черната му кожа с тъканта на лишей, сребристите като на стрида очи, вместени в бели месести влажни цепки. Малката пъпчеста уста — без устни и закръглена, — където се криеше клюнът. Вонята на киселина и пикня изпълни стаята, когато съществото се дотътри в ъгъла под наблюдателната камера и се изгърби, впило очи в Рамон. Полицаят, който го беше посетил в болницата и окаишил на улицата, влезе след него. Този път не беше толкова самодоволен, бе присвил устни и се бе навъсил делово, колосаната му риза му стоеше някак неудобно. Носеше черна платнена чанта в едната си ръка и цигара в другата. След него влезе още един — по-възрастен и облечен по-добре. Шефът на жалкия скапаняк. Рамон вдигна поглед към черното механично око на камерата и се зачуди кой ли още го наблюдава.

— Рамон Еспехо? — каза следователят.

— Да речем — отвърна Рамон и посочи с брадичка към съществото. — Тая тъпня?

— Ще ви зададем няколко въпроса — каза полицаят. — Разпореждането на губернатора е да отговорите пълно и честно. Ако не го изпълните, ще бъдете обвинен и наказан. Разбирате ли какво казах току-що?

— Бил съм арестуван и преди, ese. Знам как е.

— Добре — каза следователят. — Тогава можем да преминем направо на въпроса.

Вдигна платнената чанта на масата, дръпна ципа и извади нещо. След това разгъна нещото с широк жест — сигурно го беше упражнявал поне един час, кучият му син.

Мръсни дрипи, с почернели петна от кръв, нарязани на места почти на ивици. Можеше да са били кожа някога или дебел плат. Беше наметката му. Същата, която носеше, докато вървеше през северната джунгла, същата, с която беше увил ръката си в последната битка с двойника си. Същата, която Манек и извънземните му бяха дали. Погледна нагоре в лъскавите очи на енье и не видя нищо, което да може да разбере. Съществото изсъска и си подсвирна.

— Сеньор Еспехо — каза следователят. — Ще бъдете ли така добър, моля, да ни кажете къде точно намерихте това?

27.

Бяха започнали Бог знае от колко далече, отпреди колко хиляди — с времевото забавяне, мамка му, може би милиони — години. Дошли бяха от някаква чужда киша под някоя забравена звезда, бяха се борили, били и еволюирали също както човешката раса се беше издигнала от дребни жалки бозайници, криещи се от динозаврите. А след това бяха дошли сребърните енье, избили бяха децата им, разпръснали ги бяха сред звездите. Векове и векове в мрака, в сляпо бягство. Една група по този път, друга — по онзи. Толкова много изгубени. А после тук, на Сао Пауло, далече на север, където се бяха завили с планините като дете с одеяло. Да не го видят чудовищата.

Толкова дълго, толкова далече, а след това да оставят всичко в ръцете на един егоистичен шибаняк, здравата загазил със закона. Рамон почти изпита жал за тях.

„Ще ви убия всички — беше си помислил в онзи първи ден, с току-що заровилия се в плътта му сахаел. — Все някак ще отрежа това нещо от гърлото си. И ще се върна и ще ви убия всичките“.

И ето, че сега имаше своя шанс. Почеса се по ръката, въпреки че не го сърбеше.

— Може ли цигара?

— Защо първо не отговорите на въпроса ми — каза стиснал челюсти следователят.

Нищо нямаше да спечели, ако излъжеше. Манек и другите го бяха използвали. Бяха го създали като инструмент, за собствените си егоистични цели. Ако ги издадеше на енье, щеше да разчисти сметките си с тях и това щеше да го направи герой в очите на губернатора, всичко наведнъж. Имаше всякакво основание да им каже всичко. Точно както беше имал всякакво основание да си стои настрана в „Ел Рей“. Но на другата страна на везните бяха кии, малките. Убити без никаква причина, която Рамон или Манек можеха да проумеят.

Това, както и фактът, че не му допадаше идеята да играе по свирката на някакъв шибан извънземен, все едно дали беше Манек, или енье.

— Може би ще ми кажете от къде на къде ви интересува това?

Шефът на следователя хвърли поглед към енье, после — към наблюдателната камера и обратно. Съвсем леко трепване, като издал се играч на покер.

— Бихме искали да знаем — каза ченгето.

— Губернаторът иска да знае за шибаната ми банска хавлийка? И гащите ми ли ще ви накара да душите? Майната му.

Енье проговори. Гласът беше тънък, писклив и непривичен — същество, говорещо на език, който е не само чужд, но почти немислим за него.

— Защо ти отказваш?

Рамон вирна брадичка към следователя.

— Не ми харесва този шибаняк.

Енье помисли, дългият му език пробяга навън и омаза гърдите със слуз. Следователят едва не посиня от яд, но замълча. Чужденецът вече водеше шоуто, властта съвсем явно се беше прехвърлила. Рамон се постара да задържи тялото си отпуснато, докато мислите му се въртяха трескаво. Част от ума му беше завряла от паника, друга част остана предизвикателна и непокорна. Беше като в битка.

Харесваше му.

— Ти — каза енье. — Който наричат Пол.

Следователят зае почтителна поза, само дето не тракна токове. Рамон поклати глава отвратен.

— Ти си отстранен. Напусни. Не се връщай.

Следователят примига, устата му зяпна за миг, след това се затвори шумно. Погледна началника си, но той само сви рамене и кимна към вратата. Следователят — Пол — излезе от стаята за разпити вдървен, все едно че му бяха забили метла в задника. Рамон вдигна пръст към останалия вътре човек.

— Ей, ese. Сега ще я получа ли тая цигара?

Инспекторът беше по-възрастен и гневът му оставяше място за хумор в ъгълчетата на очите. Извади от джоба си евтина самозапалваща се цигара, драсна я на пода и я изтъркаля горяща по масата към Рамон. Миришеше на мухлясал картон и на нечий задник. Рамон дръпна дълбоко и издуха пушека на кръгчета, докато говореше.

— Това ми е хавлийката. — Посочи с лявата си ръка. — Имам си я от години. При злополуката с фургона ми значи си спях. Само това бях изнесъл. Мамка му, защо не взех и обувките? Още имам мехури.

— Откъде дошло? — изчурулика енье.

Дотук Рамон се беше оправил с лъжата си. За кратко дори беше изпитал гордост от нея.

— От вас — отвърна сега.

В последвалата тишина инспекторът се наведе напред, само на сантиметър. В гласа му имаше колкото топла добронамерена шега, толкова и хладна, стоманена заплаха.

— Не прекалявай, hijo.

Туловището на енье се люшна напред-назад, очите бавно се завъртяха. Езикът му, слава Богу, се беше прибрал в скрития клюн. Рамон знаеше от времето си с тях, преди години, че когато едно енье спре да се облизва, значи е доста ядосано.

— Спечелих го по пътя насам — каза Рамон. — От Земята. На кораба на енье. Двама от вашите искаха да се научат да играят покер. Играта вървеше, тъй че ги пуснахме да влязат. Издъниха се. По едно време се напих, давам на оня, големия pendejo, да заложи шибаната си хавлия вместо уиски. Каза, че му била боен сувенир или някакви такива говна. Не го схванах изобщо. Както и да е, той губи четворки и седмици на моите три дами и аз печеля хавлията. Беше по-голяма тогава. Накарах го да я подреже отдолу да ми става, но доста добре издържа досега. — Замълча да дръпне отново. — Сега ще ми кажете ли какво му е толкова важното на това?

Воня като от развалени яйца и варена ряпа изпълни стаята, толкова силна, че му залютя на очите.

— Този да бъде изолиран — каза енье. Очите му не се откъсваха от Рамон, но беше ясно, че говори на инспектора. — Без никаква комуникация.

— Ще се погрижим за това, сър — отговори инспекторът.

Енье се обърна и Рамон видя как старшият се вдърви, щом езикът на съществото се показа и го близна за довиждане. „Доста добре го понесе“, помисли Рамон. Някаква следа от насмешката трябваше да се е показала на лицето му обаче, защото когато енье се изтътри от стаята, началникът вдигна вежда и го изгледа без капка хумор. Рамон сви рамене и допуши цигарата. Имаше чувството, че ще му е последната за доста време.

Две униформени ченгета влязоха да го придружат до новата му квартира. Килиите под участъка също не бяха съвсем нови за Рамон, но за първи път вървеше трезвен по сивите циментови коридори. Зърна за миг инспектора, който още бършеше врата си с носна кърпа и говореше с някакъв висок стегнат мъж, в когото Рамон след миг разпозна губернатора. Трето лице вдигна очи към него, докато завиваше — жена с тъмна права коса. На слизане по стълбите Рамон съжали, че не му бе останал шанс да й махне. Не я беше виждал след онази нощ в „Ел Рей“.

Долу в килиите чакаше следователят. Рамон отдалече усети гнева му — излъчваше се от него като зной. Стомахът му се сви, устата му пресъхна. Пазачите го спряха и ченгето закрачи като дива котка напред.

— Знам, че лъжеш — каза следователят. — Мислиш си, че можеш да ги преметнеш с някаква тъпа история как изчезнал фургонът ти? Говното ти надушвам.

— И какво според тебе крия? — отвърна Рамон. — Мислиш, че всичко това е част от някакъв голям шибан план? Излизам навън, губя всичко, което имам, едва не умирам, и всичко заради някаква скапана хавлия? Какво си смъркал, а?

Полицаят пристъпи по-близо, впи очи в неговите. Дъхът му беше неприятно топъл. Миришеше на пипер и текила. Беше с пет-шест сантиметра по-висок от Рамон и се изпъна да го изтъкне. Рамон едва надви инстинкта да отстъпи назад, по-далече от гнева му.

— Не знам какво криеш — каза ченгето. — Не знам и защо се интересуват ония шибани лизачи на камъни. Но знам, че не Джони Джо Карденас е убил онзи посланик. Тъй че нещо против да ми кажеш какво всъщност става?

— Представа нямам, пич. Тъй че нещо против да ми се разкараш от пътя?

Нещо като полузъбене, полуусмивка изкриви устата на полицая, но той се дръпна встрани и се обърна към пазача:

— Сложете го в дванайсета.

Пазачът кимна и подкара Рамон. Беше все едно, че влизаше в убежище против силна буря: подсилен бетон и небоядисани врати с панти от композит. Рамон се остави да го обърнат към една от пресечките на коридорите, а после по къс проход. Въздухът беше застоял и душен. В една от килиите някакъв нещастник ревеше проклятия. Рамон се опита да отърси всичко това от ума си, но напрежението във вътрешностите го стягаше все по-силно и по-силно. Колко дълго щяха да го държат тука? Щеше ли да дойде някой в негова защита?

Нямаше си никого.

Вратата на килия дванайсет се отвори безшумно и Рамон пристъпи вътре. Беше малко помещение, но не и тясно. Четири нара до всяка стена, открита дупка в средата за тоалетна. Светлината беше бял луминесцент, скрит зад предпазно стъкло в тавана. Някой беше издраскал в стъклото думи, но лампата беше прекалено ярка и не можеше да се разчетат. Вратата се затръшна, магнитният лост изщрака глухо. Един мъж на един от долните нарове се обърна да го погледне. Беше огромен. Широк в раменете, черепът му — покрит с евтини татуировки и тънка черна четина, започнала да посивява на слепоочията. Очите му бяха като на куче. Топките на Рамон се опитаха да изпълзят нагоре по корема му.

— Здрасти, Джони Джо — каза Рамон.

Извлякоха го навън, преди Джони Джо да е успял да го довърши съвсем, и го замъкнаха в друга килия. Рамон легна на циментовия под и усети, че диша. В устата му имаше вкус на кръв. Май беше изгубил два зъба. Луминесцентът в тази килия беше изключен, така че беше съвсем като в гроб. Или в цистерната на извънземните. Изкикоти се на това, а след това — на болката, дошла след кикота. Смехът можеше да е и нещо друго. Отчаяние. Болка.

Да си стигнал толкова далече, да си изтърпял толкова много, само за да изгниеш в килия под участъка на губернаторската полиция. И за кого? За извънземните, които го бяха унизили и използвали? Пукаше му за тях. Нищо не им дължеше. На Манек и на шибаняците като него. Не им дължеше нищо. Вече не помнеше защо си го беше въобразил това. Кии, избитите от енье, не бяха човешки бебенца. Нищо не значеха. Ако просто им кажеше, можеше да си иде. Можеше да намери Лиана. Може би да прати писмо на Мартин Касау, да каже колко съжалява и че разбира защо Мартин се бе опитал да го убие. Можеше да седи до реката и да слуша плясъка на водата по камъните на кея. Можеше пак да си вземе фургон и да замине в пустошта, където нямаше нито хора, нито извънземни, нито затвори. Само трябваше да им каже.

Надигна се на лакти и изграчи:

— Ще кажа. Хайде, pendejos. Искате да знаете какво знам аз ли? Ще ви кажа. Само ме пуснете!

Никой не го чу. Вратата не се отвори.

— Само ме пуснете.

Изпадна в изтощителен сън там, на пода, и засънува, че двойникът му е в килията с него, пуши цигара и дрънка за някакви сексуални подвизи, които Рамон не помнеше. Опита се да му изреве, че са в опасност, че трябва да се разкарат оттук, а после си спомни, че другият е мъртъв. Двойникът му, който също така стана Манек и Паленки, вече беше подхванал някакво сладострастно описание как чукал онази с европеанеца, когато Рамон успя да се намеси — възрази по-скоро мислено, отколкото с думи, че това изобщо не се е случвало.

— Откъде знаеш? — попита двойникът му. — Ти не беше там. Откъде знаеш?

— Аз съм Рамон Еспехо — извика Рамон и се събуди от вика си.

Беше тъмно. Затворническият под беше по-корав от камък под гърба му. Рамон тръсна глава и последните пипала на кошмара се махнаха. Надигна се с мъка и опипа раните си. Реши, че са повече болезнени, отколкото опасни. Обзе го погнуса — заради слабостта му, заради готовността му да помогне на полицията дори след това, което му бяха причинили. Манек и извънземните го бяха окаишили като псе, но не го бяха заключвали с психопат просто за забавление. Трябваше да си човек, за да го направиш.

— Ще ви убия, скапаняци — заговори той на въображаемото ченге, инспектора, губернатора. — Все някак ще се измъкна оттук и ще ви убия един по един, жалки pendejos!

Не беше убеден обаче. Когато вратата се отвори, разбра, че е заспал отново. Инспекторът влезе, светлината от коридора очерта нимб около него. Щом очите на Рамон свикнаха с нея, той видя на лицето му примирение и лека насмешка.

— Не изглеждате добре, сеньор Еспехо.

— Да бе. Направи десет рунда с Джони Джо Карденас да те видя ти как ще изглеждаш.

— Нормално ще си изглеждам — каза инспекторът. — Обесихме го тази сутрин. Искате ли цигара?

— Не — отвърна Рамон. — Спирам ги. — После, след миг, протегна ръка. Инспекторът се наведе, драсна цигарата в пода и му я подаде.

— Носят и храна. И съжалявам за Пол. Не се справя толкова добре, когато някой го притесни. Реагира емоционално.

— Така ли го наричате?

Инспекторът сви рамене като човек, изтърпял твърде много години този свят.

— Все някак трябва да го нарека, нали? Ще направят версията ви на пух и прах. Просто ви го казвам, Рамон. Това ще стане.

— Защо да лъжа за фургона, че…

— На никой не му пука за фургона. Енье са се побъркали около тази наметка. Тя е някакъв чужд артефакт.

— Точно това го казах и аз!

Инспекторът все едно не го чу.

— Ако криете нещо, ще го разберем. Губернаторът няма да ви пази. Знае, че вие убихте посланика от Европа, въпреки че не иска да го признае. Ченгетата… е, не можем да ви пазим, ако губернаторът не иска. Енье са побеснели. Ще поискат да ви предадем на тях.

Рамон дръпна дълбоко от цигарата. Когато издиша, видя къде слабото течение от коридора засмуква въздуха и го завърта. Димът бе направил потока видим.

— Преговаряш от тяхно име?

— Казвам, че ще е по-добре да им кажете това, което искат да научат. Цялата сила е в тях.

Рамон отпусна глава на коленете си. Връхлетя го спомен, първият проблясък от този вид от много дни… последният, който щеше да го споходи, както се оказа. Беше започнало със смях. Женски смях, пробил над щракането и звъна на машината пачинко. Рамон беше в „Ел Рей“. Споменът сега бе съвсем ясен. Вонята на дим, гладко черното на бара. Помнеше чашата в ръката си, как звънваше, щом я чукнеше с нокът. Как задното огледало изглеждаше сиво от ниските светлини. Свиреше музика, но тихо. Никой не беше платил, за да включат колоните достатъчно силно за танци.

— Става дума за силата — каза европеанецът. Гласът му беше прекалено силен. Беше пиян, но не толкова, колкото се преструваше. Акцентът му беше силен и носов. — Разбираш ли какво имам предвид? Не като насилие. Не физическо насилие.

Жената до него се озърна из бара. Вътре имаше може би двайсетина души и всички можеха да чуят разговора между нея и спътника й от Европа. Тя засече само за част от секундата очите на Рамон, отразени в огледалото, после погледна настрани и се засмя. Нито се съгласи с европеанеца, нито възрази. Той продължи, все едно че му беше отвърнала; това, че мнението й беше без значение, само доказваше позицията му.

— Имам предвид, да вземем теб — каза той с ръка на нейната, все едно я сочеше. — Ти излезе с мен, защото беше длъжна. Не, не. Не ми възразявай, няма проблем. Имам богат опит, да. Разбирам. Аз съм големият пътуващ тузар и твоят шеф иска да е сигурен, че съм щастлив. Това ми дава сила, разбираш ли? Властта е сила. Ти излезе с мен и дойде в този бар, нали?

Жената каза нещо, но гласът й беше много тих, за да се чуе, устата й — присвита в усмивка. Не подейства.

— Не, сериозно — продължи мъжът. — Какво би направила, ако ти кажа, точно сега, да дойдеш в стаята ми с мен и да те чукам? В смисъл, наистина ли си в положението да откажеш? Би могла, нали? Би могла да кажеш, че не искаш. Но тогава ще наредя да те уволнят. Просто така. — Щракна с пръсти и се усмихна хладно.

Рамон отпи от чашата си. Уискито изглеждаше разредено. Но беше слушал приказките на онзи от Европа от доста време и ледът се беше разтопил до малки кръгчета, колкото нокътя на кутрето му.

— Или даже не в стаята ми — каза европеанецът. — В уличката, отзад. Мога да те изведа там и да ти кажа да си смъкнеш тази рокличка, да си разтвориш краката и сериозно, какво би могла да направиш? Просто хипотетично, нали. Просто казвам: какво ако? Това имам предвид под сила. Имам власт над теб. И не защото съм добра личност, а ти си лоша. Изобщо не става въпрос за морал.

Ръката му се смъкна от нейната. От мястото си Рамон предположи, че е продължила по бедрото й или може би дори по-натам. Тя вече седеше много сковано. Все още се усмихваше, но усмивката беше крехка. Машината пачинко беше спряла. Никой друг в бара не говореше, но европеанецът не го забеляза. Или може би го забеляза и точно това беше целта: всеки да чуе и да разбере. Рамон срещна очите на Микел Ибрахим и почука по ръба на чашата си. Барманът не проговори, просто му сипа още.

— Всичко е в силата. — Гласът на оня вече бе по-тих. В думите имаше басова нотка. Жената се засмя и избута косата си назад. Нервен жест. — Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — каза тя. Гласът й бе по-тънък. — Наистина. Но мисля, че е време да си…

— Не ставай — каза европеанецът. Не молеше.

„Боклук“, прошепна някой. Рамон си допи уискито. Беше му четвъртото. Може би петото. Микел имаше кредитните му данни. Ако беше без пари, Микел щеше да го е изритал навън. Рамон остави празната чаша на бара и бавно, преднамерено, постави двете си ръце с дланите надолу, и ги изгледа. Ако беше прекалено пиян, нямаше да му се сторят негови. Приличаха на неговите. Като цяло. Беше достатъчно трезвен. После погледна напред и се видя в мъглата на огледалото; видя, че леко се усмихва. Жената се засмя. В смеха й нямаше веселост. Имаше страх.

— Искам да кажеш, че разбираш — каза европеанецът. Гласът му беше тих. — А след това искам да дойдеш с мен и да ми покажеш колко много си съгласна с мен.

— Ей, pendejo — каза Рамон. — Сила ли искаш? Какво ще кажеш да дойдеш навън и да ти сритам шибания гъз?

Европеанецът се обърна, изненадан. Последва миг на пълна тишина, а след това барът ревеше, всички бяха станали на крака, ръкопляскаха. Рамон видя мига на страх в очите на мъжа от Европа, последвалия гняв. Намести ножа в ръкава си и се ухили…

— На какво се усмихваш, hijo? — каза инспекторът.

— Просто си мислех за нещо — отвърна Рамон.

Дълга пауза. Инспекторът се смъкна до него, все едно двамата бяха затворници в една и съща килия.

— Ще промениш ли версията си?

Рамон дръпна дълго от цигарата, въздъхна бавно и издиша дълга сива струя дим. Няколко коментара, един от друг по-гадни, му минаха през ума. Неща, които можеше да каже, за да им покаже на тия колко не го е страх от тях, нито от извънземните, за които се бяха направили на ловни кучета. Накрая каза просто:

— Не.

— Твоя работа.

— Все пак ще получа ли храна?

— Разбира се. И си направи една услуга. Премисли. И го направи бързо. Пол има една идея как да покаже на енье, че си пълен с говна. И ако те поискат да те качим на кораба им, заминаваш. И тогава си обречен.

— Благодаря за предупреждението — каза Рамон.

— De nada — отвърна инспекторът. От тона му ясно се разбираше, че за него наистина не е нищо. Тъй или иначе.

28.

Времето в килията беше странно нещо. Тъмнината го беше оставила с чувството, че е захвърлен и забравен. Сега, когато бяха включили осветлението, имаше усещането, че го наблюдават непрекъснато. Светлината беше безжалостна: правеше всяко петънце и драскотина в килията съвършено ясни. Рамон огледа раните си и заключи, че ще го боли и ще пикае кръв още дни наред, но пък нямаше да е последният, убит от Джони Джо Карденас. Щеше да се възстанови… ако енье му позволяха.

Имаше истории — всички официално отричани — какво ставало с хора, прегрешили срещу екипажите на транспортните кораби. Рамон беше слушал доста от тях и им вярваше — или не, според това кой ги разказваше, кога и къде. След като беше стигнал в колонията, всички те придобиха статута на разкази за призраци. Бяха забавно плашещи и нелепи, но не и нещо, за което да си хабиш времето в мислене. Сега обаче се чудеше. Ако го вземеха, щеше ли да издържи?

Нищо нямаше да спечели, ако запазеше тайната на Манек, след като енье бездруго щяха да я изтръгнат от него. Касапницата, която щеше да последва, щеше да е същата. Все едно щеше да е дали Рамон е предложил информацията, или са я измъкнали сами. Освен, разбира се, за самия него.

От друга страна, той беше корав кучи син. Тъй че може би щеше да издържи дори да се опитаха да го прекършат. Нямаше как да го разбере, без да е опитал.

Вместо да се занимава повече с това, се опита да напипа момента, в който беше престанал да мисли за Манек и извънземните под планината като за свои врагове. Трябваше да е станало все някога. Беше се зарекъл да ги убие заради всички унижения, които бяха струпали отгоре му, а ето го сега, чудеше се дали ще се окаже достатъчно силен да умре в тяхна защита, ако се наложи. Душевната промяна не беше малка, но все пак не можеше да каже кога е станало. Нито защо толкова му приличаше на момента, в който бе заговорил в защита на жената в бара. Нито защо перспективата да бъде изтезаван и да умре не го изпълваше с някакъв особен страх.

Но и с европеанеца не беше имало никаква гаранция, че ще оцелее. Можеше да умре толкова лесно, колкото беше убил. Не в резултата беше работата. Всичко бе в това да си човекът, който прави точно това, което прави. В основанието да те има, в това да умреш с хубава смърт, ако се стигне до това. И може би имаше слабост към изгубени каузи. Като онзи тип в теленовелата.

А имаше и дълги промеждутъци, когато Рамон знаеше, че ако го попитат точно в този момент, ще каже какво ли не, всичко. Стига само да го пуснат. Часовете течаха и той бе закрепил шансовете на Манек някъде на шейсет срещу четиридесет. Според това в кой цикъл на героизъм и страхливост се окажеше умът му, щом дойдеха, и дали щяха да го вбесят достатъчно, за да е готов да се жертва напук.

А после вратата се отвори и пазачите влязоха, инспекторът беше с тях. Беше си сменил костюма, тъй че Рамон прецени, че е изтекъл поне един ден, откакто го бяха довлекли в килията. Изглеждаше правдоподобно.

След като му щракнаха белезниците, охраната го отведе — един отпред, двама отзад и всички с електрически палки, извадени и заредени — до малка стая за свиждане. Изглеждаше уютно — нищо общо с усещането за кланица, което внушаваше останалото в тази сграда. Същият енье или някой, който дотолкова приличаше на него, че да заблуди Рамон, стоеше до една от стените, влажният му език пробягваше доволно по туловището му. Губернаторът също беше тук и — за изненада на Рамон — жената от бара. Инспекторът нареди на охраната да отведе Рамон до един завинтен за пода стол и да го окове за него. Губернаторът го изгледа със смесица от отвращение и хладна пресметливост. Жената му хвърли бегъл поглед, с безкрайно отегчена физиономия, и отново заби очи в бележника си.

„Всичко това е шибано по твоя вина — излъчи Рамон мисълта си към нея. — Ако се беше защитила сама, вместо да разчиташ да се бием заради теб, нямаше да съм толкова прецакан“.

— Така — заговори с досада губернаторът. — Можем ли да приключваме с това?

— В момента я водят в стаята за разпити, сър — каза инспекторът.

— Коя? — попита Рамон. — Какво става, по дяволите?

— Каквото ти казах, hijo — отвърна инспекторът. — Край на игрите.

Стенният екран изпука, избръмча и се оживи. Изникна ужасната стая за разпити, наклонена под смущаващ ъгъл. Рамон видя тила на следователя и петното, където започваше да оплешивява. Елена срещу него изглеждаше изнервена, въртеше цигара между пръстите си. Рамон се покашля.

— Ей! Ей-ей, чакайте! Няма да стане. Това шибано няма да стане! Аз тъкмо скъсах с нея. Тя е шибана loca!14 Не можете да й вярвате и на една дума!

Губернаторът погледна бегло инспектора. Влажните като на стрида очи на енье трепнаха, впити в Рамон. Жената се престори, че не го е чула.

— Сеньор Еспехо — заговори инспекторът с видимо раздразнение. — Правилникът за изслушване при екстрадиция изисква присъствието на губернатора, представител на чуждата сила, представител на полицията и обвиняемия. Това сте вие. Не казва и една проклета дума за правото на обвиняемия да говори. При цялото дължимо уважение към правата ви на гражданин, това е вашият шанс да си затворите шибаната уста, преди да съм я запушил. Ясно?

На екрана следователят и Елена минаваха през формалностите — нейното име и адрес, познава ли Рамон Еспехо.

— Но тя е лъжкиня! — извика Рамон, притеснен от хленча в гласа си.

— Познавам го този скапаняк от седем години — заяви Елена от екрана. — Когато се връща в града, отсяда при мен. Яде моята храна, оставя боклука си на моя под. Дори пера шибаните му дрехи, можете ли да го повярвате? Имам си добра работа, а си хабя свободното време, за да има чисти чорапи тоя мърляв cabrón!

— Значи връзката ви със сеньор Еспехо би могла да се нарече интимна?

Елена хвърли поглед на ченгето, наведе глава, сви рамене.

— Предполагам. В смисъл. Да. Интимни бяхме.

— Докато бяхте със сеньор Еспехо… седем години, казахте? Често ли перяхте дрехите му?

— Ами да.

— Тя никога… — Инспекторът поклати заканително глава и Рамон млъкна.

— И през цялото това време — каза следователят — виждали ли сте изобщо ето това облекло?

Извади наметката и с отигран жест я просна на масата пред нея. Рамон се озърна към енье. Очите му бяха втренчени в екрана, езикът му се стрелкаше неспокойно, бледозелените ресни по тялото му се гърчеха като червеи.

„Трябва да им кажа — помисли Рамон. — Мамка му, трябва да им го кажа веднага, преди да са ме предали на това нещо“. Призрачни образи заиграха в ума му — сребърните енье, тръгнали на изтребление. Какви ли методи щяха да измислят, за да изтръгнат информация от човек? Трябваше само да заговори, да каже няколко думи и да обрече на смърт Манек и съплеменниците му. Колко шибано трудно можеше да е това?

— Тая дрипа ли? Непрекъснато — каза Елена. — Оставя я на пода на шибаната баня всеки път, когато си вземе душ. И знаеш ли защо? Защото си мисли, че съм неговата проклета слугиня! Pendejo. Казвам ти, много по ми е добре без него. Това, че го изритах от къщи, беше най-умното нещо, което съм правила в живота си!

Паниката на Рамон го беше оглушила, тъй че смисълът на думите й стигна до него едва след миг. Обърна се към екрана зяпнал. В стаята за разпити мълчанието се проточи. Устата на полицая се задвижи, но не излязоха думи. Елена се почеса неделикатно. Главата на Рамон се замая. Това беше пълна глупост. Елена не можеше да е виждала наметката. Лъжеше — и лъжеше по най-подходящия начин, за да спаси жалкия му задник. Не можеше да го разбере това.

— Сигурна ли сте? — попита следователят. Гласът му прозвуча малко глухо. — Моля ви, огледайте тази дреха много внимателно. Сигурна ли сте, че сте виждали точно нея?

— Ами да.

— Но в показанията си заявихте, че сеньор Еспехо не е имал халат.

— Че то това не е халат — отвърна Елена. — Халатът е, да речем, стига ти някъде до глезените. Това ще е само малко под коленете. По-скоро риза. Наметка някаква.

— И тази… риза… — Следователят замълча. Рамон почти изпита съжаление към малкото лайно. Какво му беше останало да каже?

— Има го това, откакто се запознах с него — каза Елена. — Непрекъснато му казвах да я хвърли тая шибана дрипа, но той да ме е слушал някога? Изобщо. Нито веднъж, за нищо. Pinche шибаняк.

— А-ха. — И ченгето добави безнадеждно: — Сигурна сте?

— Приличам ли ти на тъпа! — попита намръщено Елена.

Обзе го смътно усещане за нереалност. Някой се беше добрал до нея. Някой се беше добрал до Елена между момента, в който беше дала показанията си, и сега, и я беше подучил как да измъкне жалките топки на Рамон от огъня. Зачуди се колко ли трябва да е струвало това. Доколкото познаваше Елена — сигурно доста. Не си позволи да се засмее, но облекчението, което изпитваше, бе като най-доброто уиски, което бе пил. По-добро дори.

Жената с правата коса до губернатора го погледна с напълно безизразна физиономия.

Проблемът на извънземните, осъзна Рамон, бе в това, че изобщо не можеха истински да разберат всички неуловими начини, с които хората можеха да комуникират помежду си. Сто години да говореше, Рамон така и нямаше да може да обясни на друг как точно вдигнатата й с няколко милиметра брадичка означаваше „няма защо“, „благодаря ти“ и „вече сме квит“. Рамон си представи душата на европеанеца, как пищи от гняв, окована някъде в пъкъла затова, че е спасен.

На екрана следователят се оплете в още няколко безсмислени въпроса, след което приключи разпита. Губернаторът чукна по бележника си и стената-екран угасна. Рамон потърка ръка в бедрото си, мъчейки се да скрие въодушевлението си зад привидния гняв.

— Още ли искаш да ми запушиш устата, pendejo? Не че имах намерение да се държа неразумно или нещо такова, знаеш. Но след като ме тикнахте тук, шибаняци, скапахте ме и се опитахте да ме предадете на онази голяма топка сопол ей там, ще може ли все пак някой да ми отключи шибаните белезници, за да мога да говоря с адвокат колко обезщетение мога да ви поискам за нанесените щети?

— Описанието му е състоятелно — изгука енье. — Той не представлява интерес.

Никога в живота си Рамон не се беше чувствал толкова дълбоко удовлетворен, че не представлява интерес. Губернаторът, асистентката му и енье напуснаха, докато го извеждаха навън. Инспекторът се зае с формалностите и процедурите с отегчена деловитост. Само задържането му издаваше, че иска да е сигурен, че нищо няма да се обърка в цялата тази история. След час Рамон най-сетне стъпи на улицата, изцеден докрай, но въпреки това — ухилен. Спря се, плю пред стълбището на участъка и закрачи през града. Беше минал почти половин каре, когато осъзна, че няма къде да отиде.

Беше тръгнал да потърси Лиана и да започне някакъв свой нов живот. Сега беше може би на два часа път до там, все още с идентификационния номер на китката, който използваха при арест, натъртен и пребит от срещата си с Джони Джо и не особено въодушевен от дългото ходене. Продължи и по някое време стигна някакъв площад — тъжно и прашно местенце в сянката на административен комплекс. Седна на една пейка — само за няколко минути обаче. Не държеше да се разправя с полицията повече, а допускаше, че прилича на скитник.

Скитник. Без дом. Без работа. Нищо нямаше освен един полусуров план да се преустрои и една тайна, която не можеше да каже на никого. Високо горе корабите на енье блещукаха, очертанията им се размиваха в мъглата от надвисналите над града пушеци. Слънцето скоро щеше да залезе и малкото звезди, които можеха да надвият градските светлини, щяха да изпъкнат. Рамон пъхна ръце в джобовете си.

Лиана вече бе като сън. Идея, която го бе споходила, докато е бил пиян, за да осъзнае колко е глупава, след като е изтрезнял. Опита се да си представи какво ще й каже, как ще обясни, че този пребит безпаричен рудотърсач без фургон, без място, където да преспи дори, струва нещо. Отделно, че току-що бе излязъл от пандиза на полицейския участък и сигурно миришеше на него. Отделно, че току-що беше станал новият Джони Джо, първият в списъка на обичайните заподозрени, който да бъде закопчан следващия път, когато на губернатора му потрябва някой да плати за издънката с някое неудобно неразкрито престъпление. Знаеше какво щеше да види Лиана, когато го погледне.

Щеше да види Рамон Еспехо.

Все още беше привечер, когато стигна до месарницата. Беше затворена отпреди часове, металните решетки бяха стегнали вратата и прозорците. Тръгна нагоре по страничното стълбище. В апартамента на Елена светеше. Задържа се дълго в полумрака на площадката. В задната уличка имаше котки — още един внесен от Земята вид. Гущери пробягваха по стената и прехвърчаха. Миризмата на съсирена кръв в улицата се смесваше с пушека на дърва и изхвърлени газове от фургони. Миризмата на Диеготаун лютеше, позната. Напрежението в раменете и стомаха му също беше познато. Горе в нощното небе Голямото момиче надничаше иззад високите облаци. Кънтеше далечна музика.

Той почука.

Тя отвори и той веднага видя въпроса в очите й. Имаше много причини, заради които можеше да е дошъл. Да каже „благодаря“. Да вземе някой боклук, който е забравил, и да си тръгне пак. Да остане. За всяка една пасваше различен поздрав и тя не знаеше кой да приложи. Той — също.

— Как е? — каза й.

— Изглеждаш скапано — каза му тя. — Ченгетата ли го правят това?

— Да си цапат шибаните ръце? Не, имаха си кой да го направи за тях.

Елена скръсти ръце. Не се беше отдръпнала встрани — от страх, че той няма да приеме поканата, предположи Рамон.

— Но ти не му остана длъжен, нали? — попита тя.

— Мъртъв е — отвърна Рамон. — Не го убих аз, тъй че нямам проблем. Но беше там заради мен и те го убиха. Излиза, че съм спечелил, нали?

— Корав cabrón — каза Елена с полунасмешка, но само „полу“. — Да не му се изпречваш на пътя.

Една орбитална совалка потрепери в нощното небе. Рамон се усмихна; болеше го малко покрай окото. Елена наведе очи, погледна плахо коленете му и се отдръпна. Той влезе и затвори вратата. Беше сготвила яхния с ориз — яденето, за което можеше да се каже, че го е сготвила, за да доизяде останалите от седмицата продукти. Или можеше да е мислено за двама. Рамон седна на масата и я остави да му поднесе паница.

— Беше добра — каза й. — С ченгетата. Особено онова, че е риза.

— Хареса ли ти? — попита Елена. — Идеята беше моя.

— Добро беше. Само дето с камерата така и не можах да видя лицето ти.

Елена се ухили, сипа и на себе си и седна. Атмосферата на срещата им изглеждаше крехка като стъкло. Рамон се покашля, но не намери думите, с които да продължи, така че гребна от яхнията. Не беше много хубава.

— Онази богата дама — каза Елена. — Дето дойде да говори с мен. Тя ли беше в „Ел Рей“?

— Да. Същата.

— Изглеждаше окей.

— Не знам. Изобщо не съм говорил с нея.

Елена присви очи, устните й изтъняха. Рамон усети недоверието й — излъчваше се от нея като топла вълна. Поклати глава.

— Сериозно. Една шибана дума не ми е казала. Чух името й само защото го каза едно от ченгетата.

— Влизаш в бой с нож с някакъв тип заради жена, с която изобщо не си разговарял? — Гласът й беше пълен с неверие, но не и сърдит.

— Е. Той не знаеше, че е бой с нож — каза Рамон.

— Ти си шибан луд.

Рамон се засмя. Елена се засмя с него. Крехкият момент отмина; скандалът, който бяха имали, вече беше просто един от многото. Един от хилядата преди и още хилядата, които предстояха, твърде незначителен, за да се помни. Той се пресегна и хвана ръката й.

— Радвам се, че се върна — каза тя.

— Тук ми е добре. Въобразих си за малко, че съм някой друг, но съм тук и съм си аз, нали? Да си Рамон и да не си Рамон е аубре.

— Какво значи това?

— Проклет да съм, ако знам — ухили се Рамон. — Просто един мой приятел често го казваше.

29.

Беше хладен и свеж октомврийски ден. Вдигателните тръби на фургона виеха, един от задните чифтове губеше мощност понякога. Ако Рамон не го държеше под око, щеше да е закръжил в дълъг и бавен кръг и terreno cimaron под него щеше да продължи, докато горивните батерии не се изтощят. Беше особено досадно, защото зимната нощ падаше рано толкова далече на север, а той би предпочел да остави фургона на автопилот и да поспи. Вместо това оставаше изгърбен над контролния пулт да прави диагностиката и да си повтаря, че това време на петокласни фургони под наем скоро ще свърши. Само четири-пет добри разходки поред. А след тази разходка четири или пет добри поред трябваше да е лесно.

Енье бяха останали над Сао Пауло още два месеца, совалки се издигаха в небето и се връщаха, понякога по десетина пъти на ден. Докато седмиците се изнизваха, Рамон откри, че му става все по-трудно да се задържи в града. След като и последните му рани общо взето зараснаха, импулсът му да се махне от града и да се запилее из дивото се върна. Търпението му с хората наоколо все повече и повече се изчерпваше. А за капак на всичко не смееше да пие.

От полицията бяха дали съвсем ясно да се разбере, че го държат под око. Не можеше да иде до магазина, без да мерне някой униформен да дебне наблизо. В малкото случаи, когато стъпваше в бар, все някое ченге сякаш се материализираше само след няколко минути. Два пъти го прибраха за разпит за дребни престъпления, с които нямаше нищо общо. И двата пъти си имаше алиби, което дори полицията не можа да отрече. Но беше съвсем ясно. Искаха да го разкарат и искаха да им се подчини. Щеше да го направи, ако имаше пари.

Вместо това стоеше вкъщи и пиеше по малко от уискито на Елена. Понаправеше ли главата, включваше връзката на Елена и ровеше по записи и страници за отговори на случайни въпроси. Така научи, че Мартин Касау е умрял преди три години при катастрофа, а Лиана е омъжена и си има дете. Откри и че името на европеанеца било Дориан Андрес и че търговските споразумения, за които бил дошъл да посредничи — споразумения, които щяха да бъдат подписани при това поколение или при следващото — са изпратени обратно на Европа, с надеждата, че процесът няма да бъде отложен за следващите сто или хиляда години и осъществен от децата на деца, чиито родители все още не са се родили. Космосът беше прекалено голям, та тези неща да са важни толкова, колкото политиците искаха да са.

И също така откри, че сребърните енье си заминават. Ядачите на младите бяха приключили с бизнеса и се отправяха към следващата колония. В търсене на плячката си, макар че никоя жена или мъж на планетата не го знаеше. Само той. Следобеда, в който трябваше да си тръгнат, имаше още един голям карнавал в тяхна чест, но вместо да присъства, Рамон си взе две бири, излази на покрива на жилището на Елена, сам, и погледа как корабите тръгват. Когато и последната светлина от двигателите им се стопи в тъмносиньото небе, Рамон им показа среден пръст. Шибани pendejos!

Елена го изрита някъде по първия сняг, но дори и това беше необичайно. Обикновено щеше да е казал нещо, тя щеше да се е ядосала и накрая щяха да си бият шамари и да се замерят с чинии. Вместо това една сутрин Елена го погледна, поклати глава и му каза, че му е време да заминава, преди да е направил нещо тъпо. Така им вървяха нещата, откакто му беше спасила задника с полицията. Все още се биеха, все още си крещяха, но когато бе нещо важно, просто се казваше. „Бобът е изстинал. Тази риза не е чиста. Време е да тръгнеш, преди да си направил нещо тъпо“. Планът, над който беше работил Рамон, бе толкова близо до завършване, колкото изобщо щеше да е някога, а зовът на откритото небе се усилваше в сърцето му с всеки изминал ден. Тя беше права. Трябваше да поизлезе за известно време. А после, след като градът и хората, и споменът за заплахата на енье се изключеха от системата му, щеше да трябва да се върне.

Гриего се инатеше като магаре, опяваше му защо не бил имал по-добра осигуровка на последния си фургон. Изтъкваше, че Рамон го моли да довери екипировка на един сбъркан шибаняк, който последния път излязъл с перфектно добра машина и се върнал гол и три четвърти умрял без нищо, което да покаже за това. Преговорите минаха над кутии от бирата на Гриего, докато двамата не се натряскаха като задници и не си пяха стари песни. На заранта и двамата помнеха, че са направили сделка, но договорът беше пълна дивотия. Подписите им бяха на него обаче, така че Гриего се съгласи да заеме на Рамон един фургон при условие, че наемът за машината ще е половината от всеки приход, придобит от тура, плюс амортизацията. Ебаваше го, но на Рамон му беше все едно. Бездруго нямаше да изкара нищо от тази разходка. Това беше само първата част от плана. Забогатяването идваше след това.

Двете луни бяха изгрели, Голямото момиче високо в небето, докато Малкото момиче тъкмо започваше да наднича над хоризонта. Хладната им синкава светлина позволяваше да се хвърлят погледи към терена долу. Океано Тетрико беше като кафе в тъмното, но Рамон знаеше, че на дневна светлина водата ще е пищно зелена. Зимата в океана беше време за цъфтеж, точно обратното на сушата. Нещо свързано с нивата на окисляване, но за него това означаваше безкрайна равнина от малки зелени вълни, хапещ зимен въздух и мирис на сол и тиня. Сега извикваше във въображението си всичко това, сглобяваше света в ума си. Откакто бе напуснал Диеготаун, не изпитваше онова усещане за гадене. Умът му беше по-спокоен, по-ленив, по-малко като на куче, затворено в кучкарник. Точно в мигове като този беше цялата разлика. Фургонът му звънна и той отново насочи вниманието си към поредната от почти безкрайните малки ръчни корекции, нужни, за да лети возилото както трябва.

С един истински фургон, а не тази полуумряла буца тенеке, щеше да е стигнал до Сиера Фуего на един скок, но знаеше, че и да остави пулта и да легне да дремне, недоверието му към фургона все едно ще го държи буден. Някъде към полунощ прелетя над Фидлърсджъмп, насочи фургона на изток към неизсечените гори и закръжи над тях, докато не намери малка поляна, на която да кацне. Снегът беше толкова дълбок, че щеше да е трудна работа да отвори вратата, ако се канеше да излезе навън. Но вътре, с включената отоплителна система, беше все едно, че се е загърнал в хубаво вълнено одеяло в студена нощ. Сви се на леглото и заспа, замислен каква е разликата между изнудването и кожодерството.

Планът, след като най-сетне се бе оформил, беше прост. Манек и съплеменниците му бяха клечали скрити на тази планета много преди да дойдат хората. Бяха избрали мястото, където да скрият кошера си. Можеше дори да имат други кошери, разпръснати из планетата. И май имаха — Манек не беше ли споменал нещо такова? Рамон щеше да им предложи сделка — те споделят информацията си за минералните ресурси на планетата, а той, след като направи достатъчно пари, за да не изглежда странно, слага забранителни знаци на участъците, които обитават, за да останат тези места неразработени и никой друг проучвател да не се набута в тях. За да може това да свърши работа, трябваше да сложи много забранителни знаци. Тъй че трябваше да направи много пари. Всъщност трябваше да стане един от най-богатите хора в колонията, тъй че беше доста важно Манек и събратята му да му разкрият много богати находища.

Номерът, разбира се, бе там, че трябваше да каже всичко това на извънземните така, че да разберат каква е сделката и какви могат да са последствията, ако те просто го убият на място, вместо да го изслушат. Беше записал всичко — дати, координати, описания на извънземните и техните отношения с енье — а след това беше криптирал файла и го беше дал на Микел Ибрахим да го пази в чекмеджето със стария гравитационен нож на Рамон. Микел беше доказал, че може да пази тайна. Може би, след като забогатееше, Рамон щеше да го наеме за главен управител или нещо такова. Все едно, бяха се разбрали, че Рамон ще мине да прибере данните, щом приключи с това пътуване. Ако не се върнеше до пролетта, Микел трябваше да предаде файла на ченгетата. Рамон съзнаваше, че доверяването на съдбата на извънземните на петокласния фургон на Гриего е мръсна работа: ако вдигателните тръби се издънеха или енергийната батерия гръмнеше, извънземните щяха да претърпят същата съдба, както и ако го убиеха. Но друг начин не беше видял. А и ако се стигнеше дотам, самият той щеше да е умрял и щеше да му е все тая.

Беше си риск, разбира се. Може би голям. Нямаше как да се разбере какво щяха да си помислят или направят тия кучи синове. Бяха по-странни от нортеамерикано, че даже и от японците. Ако не успееше да ги накара да разберат за застрахователната полица, която бе оставил зад себе си, вероятно щяха да го убият. По дяволите, можеше да го убият дори и ако разберяха. Кой можеше да каже? Но животът си е риск. Точно така човек разбира, че е жив.

Толкова далече на север утрото дойде късно и на Рамон му се наложи да циклира през стартера три пъти, докато всички вдигателни тръби не се размразят както трябва. Излетя чак към обед, пикира над заснежените върхове, загледан в ледените облаци високо над планините, тананикаше си. Леко на запад беше тънката сребристобяла ивица на Рио Ембудо, където едва не беше умрял. Някъде там — изяден от рибите и костите му вече отмити към морето — другият Рамон се бе превърнал в част от този свят по един невъзвратим начин. Рамон докосна челото си в знак на уважение към мъртвия. „По-добре ти, отколкото аз, cabrón“.

Беше се опасявал, че смяната на сезоните ще го затрудни в намирането на мястото, и си беше определил три дни за ровене из планините, но не му потрябваха. Приземи фургона на същата висока морава, на която бе кацнал преди толкова време, в един друг живот, загърна се в топлите непромокаеми дрехи и извади новия си полеви комплект. Отне му по-малко от час, за да открои формата на камъка под снега, да разпознае точно къде е и къде иска да отиде.

Докато газеше в снега, извади от раницата си геоложкия клин. Беше дълъг до лакътя му, със закален връх и малка взривна капсула в края. Рамон беше взел и сондажни заряди, но не искаше да смъква цялата скална фасада, ако не се наложи. Стигна до скалата, разчисти я с ръце, намери подходящо място, спря, за да прецени надвисналия сняг — да умре под лавина щеше да е много тъпо точно в този момент, — и намести клина.

Взривът изгърмя с рязък и сух екот. Врани, изпъстрени с бели пера, се разлетяха лениво от околните дървета и заграчиха възмутено, птицегущери се разхвърчаха по склона с плач на ридаещи жени. Дано върхът на клина да се беше забил в сребристия метал на кошера.

Дълго не се случи нищо. Рамон започна да се чуди дали не е сбъркал мястото. Или дали клинът не е влязъл достатъчно навътре. Или дали извънземните не са изоставили кошера и не са избягали в някой още по-отдалечен кът на света, още по-надълбоко. Това щеше да е точно неговият късмет. Ами ако бяха решили, че в края на краищата собственото му бягство е гаесу, и се бяха самоубили до един? Ако вътре в планината нямаше нищо освен мъртви?

Но когато понечи да се обърне, за да слезе при фургона за сондажните заряди, та да опита отново, снегът далече над него и вляво се раздвижи. Огромни късове изпращяха и западаха — камъкът отдолу се разтваряше в тънка цепнатина, невероятно черна на фона на белия сняг. А после, с писклив вой като на въртяща се центрофуга, излетя юнеа, светлите й лъскави страни блеснаха с жълтото на стара кост. Кутията надвисна над него за миг, все едно го оглеждаше.

Рамон замаха с ръце, за да привлече вниманието на съществото и също така да покаже, че не се страхува от него. Че е дошъл тук съзнателно. Чуждият съд увисна във въздуха, полюшваше се, все едно се чудеше на нещо. Рамон, успокоен от колебанието на извънземния, запали цигара и се ухили в студения вятър. Ребрата на отсамната страна на юнеата изтъняха и Рамон видя съществото вътре. Беше към два метра високо, кожата му бе жълтеникава, с вихрещи се шарки от черно и сребърно, покрити с белези от рани. Едното от пламтящите оранжеви очи беше потъмняло завинаги. Рамон се усмихна на стария си приятел и похитител.

— Ей, чудовище! — извика той, събрал ръце пред устата си. — Я слез! Едно друго чудовище иска да говори с теб!