Бягащият ловец

5.

В тъмното — обездвижен и недишащ — Рамон усети как паметта му започва да се прояснява. Начинът, по който Гриего беше свил рамене. Грохотът и дрънченето на платформата на чупакабрата. Кръвта на европеанеца — бледа на червената светлина и черна на синята. Вкусът на каменна прах. Вкусът на устата на Елена. Детайли, които ставаха все по-ясни и като се съсредоточеше, той вече можеше да чуе гласовете, да усети плата на ризата, която беше носил. Всичко. Съществото от планинския хълм го беше взело и беше направило нещо с него. Затворило го беше в тази необятна и пуста чернилка с помощта на процес, който не можеше да си представи, и по причини, които не можеше да предположи. Тишината и празнотата променяха естеството на времето. Вече не съществуваше усещане за време. Не можеше да определи колко време е бил тук, нито дали е спал. Не можеше да прецени колко здрав е разсъдъкът му повече от къде е север — без контекст понятия като лудост и посока бяха безсмислени.

Когато се появи, движението бе толкова леко, че Рамон почти повярва, че си го е въобразил. Нещо го бутна. По кожата му премина течение — невидимо течение в невидимо море. Имаше усещането, че го въртят на бавни кръгове. Нещо плътно се удари в раменете му, а след това се вдигна нагоре по гърба му, или пък той потъна надолу. Гъстата като сироп течност изтичаше покрай него, течеше по лицето и тялото му. Помисли си, че се изцежда, въпреки че също толкова лесно можеше да си представи, че го вдигат през нея. Потокът стана по-гъст и буен. Разтърси го глухо вибриране: буум. После отново, заби през плътта и костите му: буум, буум. Размътена водниста светлина се появи над него, много смътна и немислимо отдалечена, като звезда в някое далечно съзвездие. След това се усили, стана по-ярка. Течността, в която плуваше, се изцеди, повърхността стана по-близка, все едно той се издигаше от дъното на езеро. Най-сетне изплува и последните остатъци от течността изчезнаха.

Въздух, светлина и звук го удариха като юмрук.

Тялото му се загърчи като жива риба в тиган, всеки мускул се стегна на възел. Изви се в дъга като епилептик — петите и главата понесоха тежестта, гръбнакът му се огъна като лък. Нещо, което не успя да види, го плесна по корема и той усети как някаква игла се хлъзна навътре в основата на гръбнака му. Повърна с болезнено усилие — от устата и носа му блъвна гъст кехлибарен сироп. А после отново, на болезнени, разтърсващи спазми, които изхвърляха още, все едно че дробовете му бяха пълни с това вещество.

„Ще живея — каза си Рамон. — Не е по-лошо от това да ти е призляло от много мускат. Мога да преживея това…“

Друга дълга игла се заби във врата му. Вледеняващ огън го жегна там, където го прониза; усети как слюнкоподобният секрет потече по хълбоците му, след това горещината се вля в него като вряла вода.

„Какво сте направили с мен? — опита се да изкрещи Рамон. — Какво сте сложили в мен?“

Изведнъж, много рязко, сърцето му се събуди за живот… и с ужасно, рязко потръпване той започна да диша.

Въздухът, който гълташе, режеше като стъкло, сърцето му блъскаше в гърдите. Светът почервеня. Болката изтласка всякаква мисъл, всякакъв усет за самия него, след това бавно заглъхна.

Разтърси го нова вълна на гадене. Повърна пак, плачеше от болка и срам и кашляше. Струваше му се, че това продължава часове, но миговете на покой между спазмите постепенно се удължиха и като че ли част от силата му започваше да се връща. Сърцето му престана да се блъска като птица, мъчеща се да се освободи от мрежа. Надигна се предпазливо.

Беше гол на дъното на метален резервоар, не повече от два на два. Толкова с безбрежния катраненочерен океан! Стените бяха прекалено високи, за да погледне над тях, а светлините — синьо-бели и остри — бяха твърде ярки, за да различи тавана. Опита се да се изправи, но мускулите му бяха омекнали. Беше страшно студено. Смъкна се на металния под и затрепери, зъбите му затракаха. Опита се да вдигне ръка, но импулсът бавно достигна до мускулите и ръката му се залюля като пияна. Силни миризми, които не можеше да определи, пареха ноздрите му.

Нещо подобно на змия се надигна над ръба на резервоара — дебело колкото ръка на щангист, с мъртвешки сив цвят като загнило месо и сегментирано като червей. Сякаш пулсиращи спазми преминаваха по цялата му дължина. Рамон видя как се поколеба, все едно го преценяваше, а след това се изпъна надолу към него. Три дълги тънки пипала се разгънаха оттам, където трябваше да е главата му. Сивата змия избута небрежно тромавото париране на Рамон и го сграбчи за рамото. Рамон се замята немощно, но силата му си беше отишла, а змийската хватка бе студена и безжалостна като смърт. Друга змия се протегна надолу и се уви около кръста му.

Змиите го вдигнаха плавно от резервоара. Той се опита да изкрещи, но звукът, който успя да издаде, не беше повече от хрипливо покашляне. Вече беше високо във въздуха, в нещо, което приличаше на просторна пещера с висок таван, изпълнена с шум, движение и невъобразими форми. Пещерата кипеше от дейност, която Рамон не можеше да сведе до никакви понятни шаблони, понеже нямаше база за каквото и да било сравнение. Носът и устата му бяха пълни с някаква остра лютива миризма, наподобяваща формалдехид.

Двете змии го поставиха на платформа до една от стените на пещерата. Повърхността й бе плътна, но гъбеста, като огромен черен език. Той рухна, щом го пуснаха, краката му бяха твърде отслабнали, за да удържат тежестта му. Зачака на ръце и колене, зяпнал ужасните ярки светлини, задъхан като хванато в капан животно, за момент закопня за безвременния мрак, който бе оставил зад себе си.

Тук, в ъгъла между стената и пода на пещерата, беше по-сумрачно. В сенките тромаво се задвижиха смътно очертани фигури. Очертаха се, щом излязоха напред, окъпани от светлината, но Рамон все още не можеше да ги различи. Умът му продължаваше да се мъчи да ги вмести в познатите човешки представи, но те — ужасно, ужасяващо — отказваха да се поберат. Прекалено големи бяха, прекалено нелепи, а очите им бяха оранжеви и грееха ярко.

От края на изпънато във въздуха пипало се показа игла и се заби бързо в рамото на Рамон, толкова бързо, че той не успя да се задвижи и да окаже съпротива. Прониза го нова топла вълна, от която кожата му настръхна и изведнъж се почувства по-силен. Що за инжекция му бяха били? Глюкоза? Витамини? Сигурно имаше и успокоително — главата му се проясни и той се почувства по-буден и по-малко уплашен. Надигна се на колене и инстинктивно прикри с ръка слабините си.

Фигурите бяха спрели на няколко стъпки от него. Бяха три, всички двукраки, едната по-голяма. Рамон вече ги виждаше по-ясно. Умът му ги прие като измама — вече си мислеше за тях като за хора, облечени в гротескни костюми, и продължи да търси с поглед някой неубедителен детайл, който да издаде маскировката им.

В същото време осъзнаваше, че истината е съвсем друга. Изобщо не бяха дегизирани човешки същества. Бяха чужди, несъпоставими с нито една от познатите му извънземни раси. Рамон беше странствал сред звездите на един от огромните кораби-галери на сребърните енье, а веднъж беше зърнал за миг три космати шестокраки х'дзеи по задните улици на Акапулко, екзотични същества, които приличаха на кръстоска между котка и гъсеница. Туру ги беше виждал само на видео и дори тогава беше настръхнал. Тези извънземни не бяха туру, нито енье, нито циан, не бяха представители на нито една от Великите раси. Не бяха част от познатата му вселена. Мястото им не беше тук. Сто въпроса, обвинения и молби се бореха в ума му. „Кои сте вие? Какво искате? Моля ви, не ме убивайте“.

Но поне бяха хуманоидни двукраки, не паяци, октоподи или големооки медузи, въпреки че нещо в движенията на крайниците им изглеждаше смущаващо странно. Двете по-малки бяха на ръст към два метра, по-голямото една педя по-високо, с което и най-ниското се оказваше много по-високо от Рамон. Торсовете им бяха цилиндрични и сякаш с еднаква ширина в бедрата, кръста и раменете, и със сигурност тежаха поне по сто и трийсет килограма, въпреки че основното впечатление, което създаваха, бе за гъвкавост и изящество. Кожите им бяха гладки, лъскави, но всяко същество бе със своя характерна оцветка: едното беше на сини и златисти петна, второто — светлокехлибарено, докато най-голямото имаше жълтеникава плът, покрита със странни спираловидни шарки в сребристо и черно.

Всички носеха широки колани с накачени по тях неразпознаваеми предмети от метал и стъкло, а на шиите едва забележими въжета от някакъв пепелявосив материал. Ръцете им бяха непропорционално дълги, дланите огромни, пръстите — три пръста, два палеца — несъразмерно тънки и деликатни. Главите им бяха разположени ниско, в кухина между раменете и леко издадени напред на дебели къси вратове, което им придаваше войнствена и агресивна външност, като озъбени костенурки. От теметата им под нелепи ъгли се спускаха гребени коса или пера. Шипове стърчаха от раменете им, от тиловете и горната част на гръбнаците и образуваха настръхнали гриви. Главите им бяха грубо триъгълни, сплескани отгоре, но издути в основата на черепа, с рязко изострени надолу лица. А лицата бяха лица от кошмар: големи меки черни зурли, нашарени със синьо и оранжево, потръпващи и душещи, с уста като кървящи рани, прекалено широки и без устни, и малки зяпнали очи, разположени прекалено ниско от двете страни на зурлата. Оранжеви очи, пламтящи и безлични като лъскави топчета.

Зяпнали в него.

Гледаха го, все едно беше някакво насекомо и това разпали искрата на гнева в него. Той се изправи и на свой ред ги изгледа с ярост, все още треперещ, но решен да не издава страха си. Рамон Еспехо не коленичеше пред никого! Особено пред гадни свръхестествени чудовища като тези!

— Кой от вас… — изграчи Рамон, закашля се и започна отново: — Кой от вас, скапани шибаняци, ще плаща за фургона ми?

Съществата не реагираха на думите му. Голямото изпъна напред странно подвижната си ръка — движение, което напомни на Рамон за водорасло, раздвижено от леко океанско течение. Рамон се намръщи, когато странникът изви онова, което беше помислил за пръсти, назад към себе си — веднъж, два пъти, три пъти. Съществото спря, след което повтори движението. Имаше нещо изкуствено в жеста, все едно го беше запомнило наизуст, сякаш естественият за него еквивалент щеше да е безсмислен за хората. От дълбините под тях отекна глух тътен — сърцето на планината, което изтуптя два пъти и затихна. Рамон се огледа. Съществото повтори въртящия жест.

— Искаш да се приближа до тебе ли? — попита Рамон навъсено.

Голямата зурла на създанието потрепери, перата по главата му се изправиха и паднаха. Странният въртящ жест се потрети. Рамон внезапно си спомни за един журналист, който бе дошъл на Сао Пауло от Кигиаке — единствената му испанска дума беше gracias. Чуждоземното беше точно като него — един-единствен жест, повтарян по всеки повод, прилаган повсеместно.

То се обърна, направи няколко нечовешки изящни крачки, след което отново извърна торса си към Рамон и повтори жеста. „Последвай ме“. Другите две същества стояха на местата си като вкаменени, само зурлите им потръпваха нервно.

— Взет съм в плен от чужденци, а са толкова тъпи, че не могат да говорят — изсумтя Рамон, отново обзет от дързост и гняв. — Ей, ти. Pendejo. Защо, мамицата ти, съм длъжен да те последвам, а? Кажи ми поне една добра шибана причина.

Съществото стоеше неподвижно. Рамон се изплю, плюнката изчезна още щом падна върху черната, наподобяваща език платформа, която сякаш я засмука с мляскащ звук. Рамон поклати глава отвратен — всъщност май не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Тръгна бавно напред, с колебливи стъпки по смущаващо влажната кадифена повърхност, която поддаваше под краката му, и се заозърта притеснено, чудеше се дали да не опита да побегне. Да побегне, но накъде? А и някои от предметите, окачени на колана на съществото, почти със сигурност бяха оръжия…

Съществото изчезна във врата, изсечена в голата скала, като преди това отново погледна назад и направи любимия си жест.

Като се мъчеше да понесе голотата си като дреха, Рамон го последва в тъмното. Другите две чудовища вървяха плътно зад него.

6.

След време Рамон не можеше да си спомни ясно това вървене. Бяха го превели през тунели, широки и високи едва колкото чуждите същества да могат да минат. Тунелите се скосяваха стръмно нагоре и надолу, завиваха рязко и се затваряха в кръг като че ли произволно. Скалата беше леко фосфоресцираща и осигуряваше светлина, колкото да може да вижда къде стъпва. Отказваше да погледне през рамо следващите го две сенки, въпреки че нервите му се гърчеха като червеи.

Тишината тук, в недрата на хълма, бе почти мъртвешка, макар понякога през дебелите пластове скала да се чуваше далечно смътно фучене. За Рамон този звук бе като писъци на прокълнати души, оставени сами на студа и на милостта на някой далечен бог. Понякога прекосяваха ярко осветени и оживени пространства, помещения, пълни с дрънчене, грохот и наситена миризма на гнило, помещения, просмукани от огненочервени, сини или зелени отблясъци, помещения тъмни като мастило освен смътно сребристата линия на пътеката, по която вървяха. Веднъж постояха задълго неподвижни в едно помещение, в което вътрешностите на Рамон се смъкнаха, и той се зачуди дали не са в нещо като асансьор.

Всяка зала, през която минаваха, изглеждаше по-сюрреалистична от предишната. В една неща, които приличаха на огромни паяци, лежаха скупчени в центъра на нещо като басейн с бавно движещо се светещо синьо масло. Друга камера с висок таван беше пълна със също такива същества — гъмжаха около струпани на тераси по пещерния под странни обекти. Оборудване може би, машини или компютри, макар повечето неща да бяха толкова непознати, че сетивата му ги регистрираха като смътни неразличими петна, нелепа смесица от форми, сенки и мигаща светлина. Далече в другия край на пещерата две гигантски същества — подобни на тримата му спътници, но високи пет-шест метра — се трудеха в полумрак, вдигаха и трупаха огромни късове, наподобяващи восъчни пити, с бавни изящни движения, нереални и кошмарно красиви като динозаври на стопкадър от стари филми на ужасите. Встрани от тях по-дребно същество подбутваше поток от нещо като шупнала меласа надолу по стъпаловидно образувание от нападали канари, сякаш го подтикваше да потече по-бързо.

Умът му не можеше да побере всичко. Съзнанието му бясно кръжеше в отчаяно усилие да проумее видяното. Кошмарното вървене се превърна в непрекъсната поредица невъобразими гледки. Огромно сиво пипало се протегна от една стена, погали съществото пред него, а след това се спусна на пода и се хлъзна назад, гърчеше се като змия. Миризма като на кардамон, пържен лук и спирт изпълни въздуха и се стопи бързо. Дълбокият пулсиращ тътен, който беше чул по-рано, отекваше на интервали привидно без никакъв ред, но Рамон се улови, че започва да се учи да го предчувства.

В тунелите между камерите беше тясно, тъмно и тихо. Гърбът на водещото същество блестеше смътно на фосфоресцентната светлина от скалите и за миг на Рамон му се стори, че шарките по плътта му се движат, гърчат се и се променят като живи същества. Залитна и инстинктивно се вкопчи в ръката на съществото, за да се задържи. Кожата му беше топла и суха, като змийска. В затвореното пространство на тунела успя да подуши миризмата на чуждото същество — беше тежка, мускусна, като зехтин, като карамфилово масло, необичайна по-скоро, отколкото неприятна. То нито погледна назад, нито спря или издаде звук. Трите същества продължаваха да крачат невъзмутимо със същата равномерна скорост и Рамон нямаше избор, освен или да върви с тях, или да го оставят сам в ледения мрак на този невъобразимо чужд лабиринт.

Най-сетне спряха в поредната ярко осветена камера и Рамон едва не се блъсна в широкия гръб на съществото отпред. За човешкото око имаше нещо смътно нередно в пропорциите и измеренията на камерата: беше по-скоро ромбоидна, отколкото правоъгълна, подът беше леко наклонен, таванът наклонен под друг ъгъл и с нееднаква височина, всичко — объркващо, всичко — на ръба на възприятията, и Рамон се чувстваше замаян, гадеше му се. Светлината беше прекалено ярка и прекалено синя. Залата бе изпълнена с тих, едва доловим за слуха ромон.

Това място не беше създадено от човешки същества, нито беше предназначено за тях. По стените пъплеха малки пълзящи картини, все едно тънък маслен слой се стичаше от тавана към пода и носеше със себе си накип от непрекъснато променящи се образи: вихрушки от ярки цветове, геометрични форми, сложни импресионистични фигури, огромни сюрреалистични пейзажи. От време на време пробягваше и нещо познато: изображения на дървета, планини, скали, малки лица, които сякаш се взираха злобно в Рамон като от хаоса на някакъв трескав сън, преди да се излеят надолу и подът да ги погълне.

Съществото, което го бе водило, му посочи с жест да продължи напред. Рамон тръгна предпазливо, замаян и объркан, несъзнателно се накланяше на една страна, за да компенсира кривината на пода. Стъпваше много внимателно, сякаш очакваше всеки момент залата да се разлюлее или наклони.

В центъра имаше дълбока кръгла яма, оградена с метал, а на дъното на ямата — друго чуждо същество.

Беше още по-високо от водачите на Рамон и много по-дебело, долната част на тялото му беше издута и поне четири пъти колкото обиколката на другите същества, а гребенът му бе много по-дълъг. Кожата му беше бяла като личинка и без никакви шарки. Бяла от старост? Боядисана така в знак на по-висок ранг? Или съществото беше от друга раса? Не можеше да се определи, но когато очите му се извърнаха към Рамон, той бе пленен и потресен от силата зад този поглед, от суровата властност, която излъчваше. Забеляза с ново стъписване, че съществото е физически свързано с ямата — някакви неща, които можеше да са жици или пръчки, излизаха от тялото му и се скриваха в гладките метални стени, оплитаха го сякаш в мрежа. Някои бяха черни и сиви, други излъчваха светлина, а някои, лъскаво червени и кафяви, пулсираха бавно и ритмично, сякаш изпълнени със свой собствен противен, гнусен живот.

Пламтящите оранжеви очи го гледаха съсредоточено. Рамон остро усещаше голотата си, но нямаше да се огъне пред волята на това чуждо същество дори само за да се прикрие. Огромната бяла глава се завъртя. И проговори:

— Съществително. Глаголна форма. Идентификатор. Семантичен заместител. Чувство за идентичност.

Рамон зяпна, мъчеше се да не издаде изумлението си. Съществото говореше на испански (самият той говореше и малко английски, португалски и френски, както и португлиш, разваления лингва франка на колонията, разбира се). При това говореше съвсем ясно, въпреки че гласът му звучеше смущаващо дрезгаво и метално все едно, че беше машина. Как по дяволите беше научило човешки език?

— Какво ми говориш, мамка му? — отвърна Рамон. — Иисусе Христе, какво искаш от мен?

— Идиоматична вулгарност. Религиозен страх — изстърга съществото с нещо подобно на разочарование.

— Безпоточно. — Огромното туловище се раздвижи в паяжината си от жици и кабели, издутият корем се разтърси на вълни, като оживял.

Рамон усети, че му се повдига.

— Какво искаш от мен?

— Ти си човек — изрече монотонно чудовището.

— Да, шибан човек съм. Какво си мислеше, че съм?

— Липсва ти татекреуде. Ти си дефектно същество. Естеството ти е опасно и клони към аубре.

Рамон плю на пода. Наглостта на дрезгавия глас и упоритият поглед на немигащите оранжеви очи го ядосаха. В моменти на стрес — когато бе изгубил първия си фургон при един пиянски облог, когато Лиана накрая го заряза, когато Елена заплашваше да го изхвърли — гневът на Рамон никога не го изоставяше. Сега се върна, за да го изпълни с увереност и жар.

— Що за същества сте вие? — попита той кипнал. — Откъде сте дошли? От тази планета ли? От някъде другаде? Какво си мислите, че правите? Нападате ме, задържате ме против волята ми? А фургонът ми? Е? Кой ще ми даде сега нов фургон?

Изведнъж абсурдността на ситуацията го порази. Натикан в някакъв извънпланетен мравуняк, заключен дълбоко някъде в недрата на планина, обкръжен от демони. И ръмжеше заради скапания си фургон! Едва успя да надвие пристъпа си на смях, уплашен, че ако започне, няма да може да спре.

Съществото го гледаше мълчаливо отдолу.

— Ако искаш да говориш, говори смислено — изръмжа Рамон. Ядът му носеше усещане за сила и контрол, колкото и да осъзнаваше, че това чувство е лъжливо. И най-малката дреболия, която можеше да му помогне да запази самообладание, беше добре дошла. — Като не ви харесва какво съм, разкарайте ме от тая насрана дупка.

Огромното белокожо същество сякаш се затрудни, докато осмисли думите му. Зурлата му се вдигна, все едно душеше във въздуха.

— Това са звуци, не думи — каза монотонно съществото след дълга пауза. — Дисонанс извън правилния поток. Не трябва да говориш с безсмислени звуци, иначе ще бъдеш коригиран.

Рамон потръпна и извърна очи. Гневът му угасна толкова бързо, колкото се беше разпалил, и сега се чувстваше изтощен, смразен от невъзмутимостта на съществото.

— Какво искате от мен? — отрони той уморено.

— Ние не „искаме“ нищо — каза то. — Отново говориш извън потока на реалността. Ти имаш функция: следователно съществуваш. Ще изпълниш тази функция, защото предназначението ти е да го направиш, твоето татекреуде. „Искане“ не съществува: всичко е неизбежен поток. Ти си човек. Ще течеш в руслата, в които ще тече един човек. Тъй като той е от теб, нашият път към него ще бъде очертан ясно. Ще изпълниш своята функция.

Гласът на съществото като че ли се проясняваше, докато говореше, сякаш всяка изречена дума му носеше повече разбиране за езика на Рамон. Той се зачуди колко ли още трябва да поговори, преди да добие мексикански акцент и да започне да ругае.

— А ако не функционирам както искате? — попита Рамон.

Чужденецът замълча, сякаш леко озадачен. Най-сетне проговори:

— Ти живееш. Следователно упражняваш своята функция. Без да функционираш, не би могъл да съществуваш. Да съществуваш и същевременно да не съществуваш — това би те превърнало в противоречие, аубре, нарушение в потока. Аубре не може да се толерира. За да възстановим балансирания поток, ще се наложи да премахнем илюзията, че съществуваш.

Това поне беше достатъчно ясно. Рамон настръхна. Започна да подбира думите си внимателно.

— И каква функция трябва да изпълня?

Жарко оранжевите очи отново се впиха в него.

— Внимавай — предупреди съществото. — Това, че трябва да интерпретираме за теб твоето татекреуде, е знак, че си склонен към аубре. Но ще проявим милост, тъй като не си правилно същество. Слушай: един човек избяга от нас. Преди три дни той побягна от нас и ние не бяхме в състояние да го намерим. С този акт той се издаде, че е аубре, и така доказа, че не съществува. Следователно илюзията му за съществуване трябва да бъде отречена. На човека не бива да му се позволи да стигне до човешко поселение, да каже на други човешки същества за нас. Ако направи това, ще попречи на нашето татекреуде. Такава намеса е гаесу, основно противоречие. Следователно ти ще го намериш, за да се възстанови балансираният поток.

— Как се очаква аз да го намеря, след като вие не сте могли?

— Ти си човек. Ти си като него. Ще го намериш.

— Но той може вече да е навсякъде! — възрази Рамон.

— Там, където ще отидеш ти, и там, където е отишъл той, е едно и също. Ти ще отидеш, където е отишъл той, и ще го намериш.

Рамон помисли.

— Значи казваш, че там навън е имало човек, който ви е открил и е избягал, и сега искате аз да ви помогна да го хванете, преди да е успял да стигне до цивилизацията? Искате да ви стана ловецът? Това ли ми казваш?

Съществото в кабелите помисли.

— Да.

— И защо, мамка му, да го правя?

Дълбокият страховит тътен отново се извиси от дълбините на планетата. Рамон отново си припомни къде е и с какво същество си говори. Главата му се замая. Чудовищното същество долу в ямата като че ли не забеляза страданието му.

— Ти си изпълнен с цел — заговори то почти търпеливо. — Твоето сърце бие. Обменяш газове. Правиш това с предназначение. Да съществуваш и в същото време да си без предназначение е противоречие. Твоят език е дефектен с това, че може да изразява илюзорни състояния. Предназначението ти е да помогнеш в локализирането на човека. Ако си без предназначение, илюзията за твоето съществуване ще трябва да бъде коригирана.

Е, това поне беше съвсем ясно. Хващаш или умираш. Отговорът беше прост. Щеше да излъже. Нямаше никакво намерение да играе игричките на тези демони, но също така изобщо нямаше да може да се измъкне от тях, докато е затънал до задник в шибаната им планина. Излезеше ли на открито, поне имаше някаква надежда. Прониза го смразяваща мисъл.

— От колко време ме държите тук? — попита Рамон. — Още ли е лято навън? Защото проследяването на някакъв смахнат шибаняк през зимата няма да се получи.

Чудовището замълча. Рамон се изнерви. Ако времето, прекарано в мрак, се окажеше толкова дълго, че да са се сменили сезоните, бягството от чужденците щеше да е самоубийствено. Климатът навън щеше да го убие толкова ефикасно, колкото и нож в гърба.

— Колко време бях в оня шибан резервоар?

— Три дни — отвърна без колебание съществото.

Жегна го страх — толкова по-остър от това, че не го очакваше.

— Човека, когото искате да проследя. От толкова време ли бяга? През цялото време, откакто съм тук?

Съществото помълча дълго, преди дълбокият му дрезгав глас да отвърне:

— Да.

Толкова далече на север нямаше начин да е съвпадение — бяха го проследили. Някой нещастен шибаняк от полицейската служба беше дошъл на север след него, за да издири убиеца на еуропеото, а вместо това се беше натъкнал на тази сцена от пъкъла. Рамон неволно си го представи: ченге от Диеготаун или може би от агентите по сигурността на самия губернатор, доближава се крадешком до бивака му, но намира само овъглена земя, усукана пластмаса и тези чудовища, които излитат от огромната метална стена, която той беше открил. Дали кучият син беше имал време да повика помощ? Никакви сателити не стигаха толкова далече на север, но полицията разполагаше с радиостанции, чийто сигнал можеше да рикошира от атмосферата. Дали съществата бяха унищожили полицейския фургон също като неговия?

Рамон беше живял като бедняк през целия си живот и като при повечето бедняци инстинктът да изпитва страх от полицията беше жигосан в душата му. Мисълта, че са били толкова близо, че да попаднат в същата клопка на съществата, в която бе попаднал и той, докара в устата му тръпчивия вкус на паника. И все пак логиката му подсказваше, че точно сега най-голямата му надежда е в ченгето. Обикновено последното, което искаше да види, беше полицията, но съществуваха достатъчно бедствени ситуации — като тази, — когато дори човек като него, бягащ колкото може по-далече от лапите на закона, щеше адски да се зарадва да види ченгета. Стигнеше ли вестта до Фидлърсджъмп, помощ щеше да дойде. Военните сили на колонията. Трябваше да се надява човекът, когото бяха пратили да го проследи, да е също толкова добър и в бягането, колкото в дебненето.

А ако дойдеше моторизираната част и Рамон бъдеше освободен, тогава какво? Беше убил европеанеца. Щеше ли губернаторът все още да е толкова ожесточен от това, че да го окачи на бесилото? Или участието му в разкриването на това чуждо гнездо щеше да му спечели амнистия? Беше заклещен между Сцила и Харибда.

— Добре — каза Рамон. — Щом искате този тип да бъде намерен, ще ви го намеря. Не ми е приятел. — Почеса се хитро по брадичката. Нямаше да е добре, ако отстъпеше лесно. — Ако ви го хвана — попита лукаво, — какво получавам в замяна?

Съществото го загледа мълчаливо, толкова дълго, че Рамон се уплаши да не би да е преиграл.

— Ти си погрешно и противоречиво същество. Аубре може да се прояви в теб. Ще предотвратим подобни прояви, като те придружим.

— Вие? Всички?

— Ние. Не-ние. Вашият език е несъвършен, допуска противоречия, където противоречия не съществуват. Ще отделим част от цялото. Манек ще се пожертва, за да поддържаме потока. Манек е ние и не-ние. Манек ще те придружи и ще те наблюдава. Чрез него твоето татекреуде ще бъде защитено.

Какво пък, мисълта, че извънземните ще го пратят сам навън в джунглата, като му се доверят, че ще изпълни възложената му задача, през цялото време му се беше струвала твърде хубава, за да е истина. Но обстоятелството, че щеше да има само един пазач, все пак беше повече от благоприятно. Две-три от тези същества доста щяха да го затруднят в бягството. Повече щяха да го направят невъзможно. Но виж, само един…

Съществото, което го беше довело, се приближи безшумно. Беше зловещо: такова огромно нещо не можеше да е толкова тихо.

— Манек, а? — заговори му Рамон. — Манек ли се казваш? Аз съм Рамон Еспехо.

Докато още се чудеше дали да опита да си стиснат ръцете, Манек изведнъж се протегна и го хвана за раменете, вдигна го като кукла и го задържа неподвижно във въздуха. Рамон се замята инстинктивно — опитът от многото нощи по барове и улици се върна заедно с гнева в ръцете и краката му. Все едно блъскаше океана. Манек не помръдна.

Светлобяла змия изпълзя от ямата.

Рамон я загледа с ужас и възхита, като хипнотизиран. Очевидно беше някакъв кабел — от видимия край се подаваха две голи жици, — но движенията му бяха толкова гъвкави и живи, че не можеше да не мисли за него като за зла бяла кобра. Изправи се почти на равнището на очите му, полюшна се бавно, после нацели сляпата си бяла глава към Рамон. Главата леко потръпна, все едно че змията вкусваше въздуха, за да намери жертвата си. След това се изпъна към него.

Рамон отново се замята отчаяно, за да се измъкне, но Манек го задържа без усилие. Кабелът-змия се приближи и Рамон видя, че пулсира в ритъм и че двете голи жици вибрират като потрепващ змийски език. Настръхна, усети как се свиха тестисите му. Вече чувстваше много остро голотата си — беше незащитен, безпомощен, всички меки части на тялото му бяха изложени на враждебния въздух.

— Ще го направя! — изкрещя Рамон. — Казах, ще го направя! Няма нужда да ми правите това! Ще ви помогна!

Кабелът го докосна по гърлото под адамовата ябълка.

Усещането бе като от допир на мъртви устни, последван от двойно болезнено жегване и мигновен вледеняващ студ. Странна тръпка прониза тялото му, все едно някой проследи с нежни като перце пръсти цялата мрежа от нерви в плътта му. Погледът му за миг се замъгли, после отново се проясни. Манек внимателно го смъкна на земята.

Кабелът се беше впил в шията му. Като се мъчеше да надвие гаденето, той вдигна ръце, хвана го и усети пулса му в шепите си. Беше топъл като човешка плът. Дръпна го предпазливо, след това — малко по-силно. Усети, че плътта на гърлото му се задвижи с дръпването. Да го изтръгне явно щеше да е толкова трудно, колкото да откъсне носа си. Кабелът запулсира отново и Рамон осъзна, че пулсът е в ритъм с ударите на сърцето му. Пред очите му кабелът като че ли бавно потъмня, все едно се пълнеше с кръвта му.

С ужас видя, че другият край на кабела по някакъв начин се е свързал със съществото, което го държеше — сливаше се с дясната му китка. Манек. Беше на верижка. Ловно куче за демони.

— Сахаел няма да те нарани, но ще ти помогне да решиш своите противоречия — заговори съществото в ямата, сякаш доловило отчаянието му, но неспособно да го разбере. — Трябва да му се радваш. Ще ти помогне да се опазиш от своето аубре. Ако проявиш своето аубре, ще бъдеш коригиран. Ето така.

Рамон се намери на пода, макар да не помнеше да е падал. Едва сега, след като болката бе отминала, осъзна, че никога в живота си не е изпитвал нещо по-ужасно — като плувец, погледнал през рамо вълната, заляла главата му. Не помнеше да е крещял, но гърлото му беше раздрано и ехото от писъка му сякаш още трептеше от стените на залата. Пое си дъх и повърна. Вече знаеше, че ще направи всичко, което се иска от него, само и само това да не го сполети отново, всичко. И за първи път, откакто се събуди в непрогледния мрак, Рамон Еспехо изпита срам.

„Ще ви убия всичките — помисли си. — Все някак ще отрежа това нещо от гърлото си. И ще се върна и ще ви убия всичките“.

— Овладей себе си — проговори отново белокожото чудовище. — Поправи аубре и дори такова дефектно същество като теб може да постигне кохезия или дори координирано ниво.

Беше му нужно известно време, докато осъзнае, че цялото това техническо бръщолевене е израз на пренебрежително добродушие: строго, но добронамерено предупреждение, заплахата с пъкления огън, размаханата пред очите възможност за изкупление и върви си и повече не съгрешавай. Тоя кучи син беше мисионер!

Манек го вдигна на крака и го подбутна към тунела. Месестата каишка — сахаел — се сви според разстоянието помежду им. Манек издаде някакъв звук, който Рамон не можа да разтълкува, явно се отказа от нежното подканяне и закрачи енергично напред, а сахаелът задърпа Рамон за гърлото. Той нямаше никакъв избор, освен да последва Манек като куче, подтичващо по петите на господаря си.

„А ти, mi amigo — помисли Рамон, втренчил очи в равнодушния гръб на Манек, — ще си най-първият, който ще умре“.

7.

Обратно в тунелите. Пещера след пещера, през ритмично отекващия и заглъхващ шум, през сгъстяващите се сенки и ярката синкава светлина. Рамон крачеше механично, с натежали като олово крака, теглен от Манек — задушаващият повод бе впит в гърлото му. Леденият въздух изцеждаше топлината от тялото му и дори усилието от вървенето не можеше да го стопли.

Докато залиташе напред, Рамон отчаяно търсеше някаква надежда.

Колко време щеше да мине, докато Елена забележи отсъствието му? Месеци най-малко. Или можеше да реши, че отново е заминал в Нуево Жанейро без нея, да предаде сведенията си, да прибере и хонорара си и да задържи парите за себе си. Или да духне след някой пиянски гуляй с друга жена. Вместо да започне да го търси, по-вероятно щеше да побеснее от гняв и да тръгне да се чука за отмъщение с някой космат рудотърсач от вмирисаните на ром бардаци. Мануел Гриего също щеше да очаква да е на терен поне три-четири седмици. Рамон мълчаливо се укори за приказките си за лов и за фантазиите си как щял да изчезне задълго в Сиера Хуесо, за да поживее сред дивото. Мануел можеше да реши, че изобщо няма да се върне, особено ако подозираше (а най-вероятно подозираше), че Рамон знае, че ченгетата го гонят.

Единствените, които щяха да го търсят, бяха хората на закона. А законът щеше да го е подгонил с идеята за публична екзекуция.

Нямаше си никого. Това беше истината. Беше живял живота си по свои собствени правила — винаги по свои правила — и ето ти я цената. Беше съвсем сам, на стотици мили от най-близкото човешко селище, пленен и заробен.

Ако искаше да се измъкне, трябваше да намери изход сам.

Манек дръпна рязко сахаела и Рамон вдигна очи, едва сега разбрал, че са спрели. Чуждото същество тикна в ръцете му някакъв вързоп. Облекло.

Дрехата се оказа цяла, без ръкави — нещо като пижама или гащеризон, с широко наметало в добавка и обуща с твърди подметки, всичко направено от странна сива материя. Той ги навлече с изтръпналите си от студ пръсти. Чуждите същества очевидно нямаха опит в шиенето за хора — дрехите бяха изработени непохватно и бяха неудобни, но поне му предлагаха някаква защита от вцепеняващия студ. Едва когато покри голотата си и топлината започна да се връща в крайниците му, зъбите му затракаха.

Манек отново го поведе по ярко осветен бял коридор, към поредната зала с висок сводест таван. По пода щъкаха твари, големи колкото листни въшки и със същия цвят, блъскаха се една-друга и в краката му, пееха нещо неразбираемо с високи звънливи гласчета. В центъра на помещението имаше кутия с костенобял цвят — като онази, която бе унищожила фургона му. Когато се приближиха, Рамон видя, че не е плътна — милиони тънки нишки в мътнобяло и кремаво оформяха мрежа от ребра, която се раздвижи, за да образува отвор и след това се затвори зад тях.

В кутията имаше широка ниска пейка, която изглеждаше пригодена за цилиндричното туловище на Манек, и по-малка издатина, вградена в стената, където можеше да седне Рамон, свил крака до гърдите си.

Манек огледа кутията, дългите му тънки пръсти внимателно обходиха контролния пулт. Рамон се чувстваше натежал и замаян, изтръпнал от умора и стрес — твърде много беше видял и преживял за толкова малко време. Беше ужасно изтощен. Може би инжекцията, която му бяха били, глюкозата, адреналинът или каквото беше там, се изчерпваше. Изведнъж Манек го хвана и го вдигна във въздуха като дете. Рамон се възпротиви, но Манек изви ръцете му зад гърба и ги овърза с някакво тънко лепкаво вещество, върза и краката му и седна пред пулта. Докосна един от плочестите бутони и кутията рязко се издигна.

Ускорението отметна главата на Рамон и я прилепи до стената под неудобен ъгъл. Въпреки ужаса от положението, в което се бе озовал, той разбра, че няма да може да остане буден задълго. Още докато се издигаха към високия таван, очите му се затвориха, сякаш плавно нарастващото ускорение неизбежно го тласкаше и към съня.

Скалата над тях се разтвори.

Докато съзнанието му угасваше, удавено в съсъка на бял сняг, той видя над дупката в камъка самотна бледа звезда.

Смразяващият вятър го събуди с плесник и той с усилие изправи гръб. Кутията се люшна наляво и Рамон се усети, че гледа право надолу между пролуките в плетеницата от ребра, през океан от въздух, към смалените корони на дърветата. Кутията рязко се наклони на другата страна и помръкващото вечерно небе се завихри около главата му и превърна за миг смътните, току-що изгрели звезди в бели завъртулки светлина.

Манек седеше зад контролния пулт непоклатимо, корав и студен като статуя, перата по главата му тръпнеха под силния порив на вятъра. Наклониха се отново и започнаха да се снишават косо през въздуха. Рамон прецени, че едва ли е останал в безсъзнание за повече от минута-две. Онова точно зад тях беше планинският връх на чуждите същества, отворът за изход вече се свиваше като ирис на далечно око, а това точно отдолу беше склонът, където го бяха пленили. Докато се спускаха към него, небето рязко започна да помръква. Слънцето беше потънало под линията на хоризонта преди секунди и бе оставило само тънка огненочервена резка на границата между земя и небе. Останалата част от небето беше с цвета на презряла слива, на патладжан и на пепел и бързо изтляваше в мастиленочерен мрак горе и на запад. Настръхналият от дървета планински склон се понесе нагоре да ги посрещне. Твърде бързо! Със сигурност щяха да се разбият…

Докоснаха повърхността леко и безшумно като перце. Манек изключи двигателя. Тъмнината ги погълна. Обкръжиха ги потайните хищни шумове на вечерта. Манек сграбчи Рамон, вдигна го като парцалена кукла, смъкна го от кутията, отнесе го на няколко крачки встрани и го пусна на земята.

Рамон неволно изохка, сепна се и се засрами от проявената слабост. Ръцете му все още бяха вързани зад гърба и да лежи върху тях беше мъчително болезнено. Превъртя се по корем. Земята под него бе толкова студена, че подканяше за сън, но колкото и да беше замаян и объркан, той знаеше, че това означава смърт. Замята се и се загърчи, и успя да се увие в дългото наметало — оказа се изненадващо топло. И тъкмо да заспи въпреки болката и неудобството, в клепачите му удари светлина — а нали тук нямаше никаква светлина — и той отвори очи.

Светлината му се стори ослепителна, но намаля, след като очите му се приспособиха. Манек беше донесъл нещо от кутията, малко кълбо, прикрепено към дълга метална пръчка, и тъкмо забиваше острия край на пръчката в пръстта; кълбото засия със смътна синкава светлина и започна да излъчва топлина. Пред погледа на Рамон Манек обиколи кълбото — сахаел видимо се скъсяваше с всяка стъпка — и се приближи към него бавно, сякаш се колебаеше. Едва сега, докато гледаше дебнещите му стъпки, влажния блясък в ъглите на оранжевите му очи, бърчещия му се и потрепващ нос, начина, по който полюшваше и въртеше неспокойно глава, присвиващите му се на всяка стъпка рамене, докато чуваше ръждясалия хрип на дъха му, докато вдишваше силната му миризма — едва сега някакво последно, упорито кътче в ума на Рамон напълно прие факта, че е пленник, сам в дивата пустош и изцяло зависещ от милостта на Манек.

Това просто осъзнаване го порази с такава сила, че той усети как кръвта се отцеди от лицето му, и докато се гърчеше и пълзеше назад в безполезно усилие да се отдалечи от Манек, губеше връзката си със света, губеше съзнание и потъваше в мрака.

Чуждото същество застана над него, размазано през мъгливия бял сняг на отмалата, и сякаш се извиси безкрайно нагоре в небето, очите му бяха като горящи оранжеви слънца. Това бе последното, което Рамон видя, преди снегът да полепне по лицето му и да го затрупа — и всичко изчезна.

Утрото дойде с изгаряща болка. Беше заспал на гръб и вече не усещаше ръцете си. Останалите части на тялото го боляха, все едно са го пребили с тояги. Чуждото създание отново стоеше над него — или може би изобщо не беше помръдвало, може би беше стояло така цяла нощ, надвиснало над него — загадъчно, ужасно, неуморно и неспящо. Първото нещо, което видя в това утро Рамон през прорязаната с кървавочервени жилки мъгла на болката, беше лицето на чуждото същество: дългата потръпваща черна зурла със сини и оранжеви шарки, перата, полюшващи се на вятъра и извиващи се като пипалата на някое огромно насекомо.

„Ще те убия“, отново си помисли Рамон. Много малко гняв имаше в това. Само дълбока, животинска увереност. „Все някак ще те убия“.

Манек го вдигна на крака и го пусна, но краката му отказаха да го задържат и той рухна. Отново го изправиха и Рамон отново се свлече.

Когато Манек посегна за трети път, Рамон изкрещя:

— Убий ме! Защо просто не ме убиеш? — Запълзя назад, по-далече от протягащата се ръка на Манек. — По-добре просто ме убий, тук и веднага!

Манек спря. Главата му се кривна на една страна и той изгледа Рамон със странно, птиче любопитство. Горещите оранжеви очи се надвесиха над него немигащи.

— Трябва да ям — продължи с по-благоразумен тон Рамон. — И съм жаден. Трябва да си почина. Не мога да използвам ръцете и краката си, ако са вързани така. Не мога да стоя дори, камо ли да вървя! — Усети, че гласът му отново се е извисил, но не можеше да го спре. — Слушай, тъпанар с тъпанар, трябва да се изпикая! Аз съм човек, а не машина! — С върховно усилие се надигна на колене. — Това ли е аубре? А? Добре! Убий ме тогава! Не мога да продължа така!

Гледаха се мълчаливо. Рамон, изтощен от избухването си, дишаше накъсано и се олюляваше. Манек го огледа внимателно, зурлата му потрепери. Накрая съществото каза:

— Ти притежаваш ретехуе?

— Откъде да знам, мамка му? — изграчи Рамон, гърлото му беше пресъхнало. — Ебал ли съм го какво е? — Стегна се колкото можеше и изгледа с гняв чуждото същество.

— Ти притежаваш ретехуе — повтори съществото, но този път не беше въпрос. Пристъпи бързо напред и в първия миг Рамон потръпна, уплашен, че смъртта, която си бе поискал, идва. Но вместо това Манек го освободи от връзките.

Отначало не почувства нищо в ръцете и краката си: бяха мъртви като изсъхнало дърво. След това усещането отново потече в тях, парещо като лед, и те започнаха се гърчат в конвулсии. Рамон изопна стоически лицето си, но Манек трябва да беше забелязал и изтълкувал вярно внезапната бледнина на кожата му, защото се наведе и започна да разтрива ръцете и краката му. Рамон се присви при допира — напомни му отново за змийска кожа, суха, твърда и топла, — но силните пръсти на чуждото същество се оказаха изненадващо ловки и нежни, освободиха стегналите се на възли мускули и Рамон откри, че контактът не го отвращава чак толкова. Пропъждаше болката в края на краищата, и това беше важното.

— Крайниците ти имат недостатъчно стави — отбеляза Манек. — Тази поза нямаше да е неудобна за мен. — За да покаже, заогъва ръцете си под невъзможни ъгли. Затворил очи, Рамон почти можеше да повярва, че слуша човешко същество — испанският на Манек бе много по-съвършен от този на съществото в ямата, а в гласа му се долавяше по-малко от ръждивия машинен тембър. Но отвореше ли очи, отново виждаше ужасното чуждо лице, грозно и зверско, само на педя от своето, и стомахът му се обръщаше отново, и той за пореден път трябваше да се приспособи към факта, че си говори с чудовище.

— Сега се изправи — каза Манек. Помогна на Рамон да се вдигне и го подкрепи, докато той тъпчеше бавно в полукръг като в ритуален танц на окуцял племенен шаман, та схванатите мускули да се отпуснат и кръвообращението да се възстанови. Най-сетне можеше да стои, без да го държат, макар краката му да се огъваха от напрежение.

— Загубихме време тази сутрин — каза Манек. — Цялото това време можеше да се приложи в изпълнение на функциите ни. — Рамон почти си представи, че чува въздишката му. — Преди не бях изпълнявал такъв тип функция. Не разбрах, че притежаваш ретехуе, и съответно не отчетох всички фактори. Поради това ще се наложи да търпим забавяния.

Рамон изведнъж разбра какво би трябвало да означава ретехуе. Беше по-скоро изумен, отколкото ядосан.

— Как не си могъл да разбереш, че съм разумен? Не беше ли там през цялото време, докато говорих с бялото нещо в ямата?

— Ние присъствахме, но все още не бях интегриран — отвърна простичко Манек. Не изясни повече и Рамон трябваше да се задоволи с това. — След като вече съм, ще те наблюдавам внимателно. Ти трябва да демонстрираш ограниченията на човешкия поток. След като бъдем информирани, пътят на човека ще се предвиди по-добре. — Посочи с жест около тях. — Тук е последното място, където човекът беше видян. — Гласът му беше дълбок и звучен и на Рамон му се стори, че прозвуча едва ли не тъжно. — Ще започнем тук.

Рамон се огледа. Наистина имаше следи от малък импровизиран бивак. Скромен навес, достатъчно голям, за да се спи в него, направен от зелени клони, вързани с ивици дървесна кора. В оградената с камъни дупка за огнището беше останала пепел — ченгето беше пекло нещо на овъгления край на пръчка. Човекът, когото бяха пратили да залови Рамон, явно беше прекарал достатъчно време на открито, за да знае как да оцелява с каквото намери. Браво на него.

Манек стоеше безмълвен до костенобялата кутия, дебелият месест сахаел бе прикрепен към ръката му. Рамон го загледа, очакваше да види каква стратегия ще приложи съществото. Чужденецът обаче не предприе нищо. След няколко минути неловко мълчание Рамон се покашля.

— Чудовище. Ей. След като вече сме тук, какво точно искаш да направя, а?

— Ти си човек — каза Манек. — Дръж се така, както би се държал той.

— Той има инструменти и дрехи, не е вързан на каишка — отвърна Рамон.

— Твоето сливане ще бъде приблизително в началото — каза Манек. — Това се очаква. Няма да бъдеш наказван за това. Нуждите ти ще те доведат до сходно течение. Това е достатъчно.

— Като стана дума за нужди и течение, казах ти, че ми се пикае.

— Това е добре. Започни с осъществяване на пикаене.

Рамон се усмихна.

— Остани тука тогава, а аз ще осъществя пикаене.

— Ще наблюдавам — заяви Манек.

— Искаш да ме гледаш как пикая?

— Ще изследваме бреговете, които ограничават възможните канали на човека. Ако тази задача е необходимост за съществуването му, ще я разбера.

Рамон сви рамене.

— Просто имаш късмет, че не съм срамежлив в тия неща — подхвърли и закрачи към най-близкото дърво. — Някои и една капка не могат да пуснат, ако ги гледат.

Земята беше камениста, а стъпалата му бяха станали чувствителни. Дългата баня в гела на съществата явно беше размекнала всички мазоли. Докато опикаваше дървото, Рамон се помъчи да осмисли поведението на чуждото същество. Ограниченията на човешкия поток, беше казало то. Като за същество, толкова силно съсредоточено върху прагматичните резултати, странният интерес на Манек към нуждата на Рамон да уринира трябваше да изглежда неуместен. Не приличаше на дейност, особено важна за залавянето на беглеца. Но съществото също така не беше знаело и че завързването на ръцете му отзад ще го затрудни. Може би тия чудовища се нуждаеха от него, за да разберат какви са навиците на хората. Оказваше се, че е нещо повече от ловна хрътка. Само с това, че е човек, той беше водач за тях.

След като изпразни мехура си, се позабави, възползваше се от възможността да насочи ума си към измисляне на стратегия. Не можеше да откаже на тия същества. Демонстрирането на болката, която можеше да причини „каишката“ му, го бе убедило в това. Но в каторжния труд съществуваше дълга история на протести, в които нещата просто отнемаха повече време и материал от очакваното. Забавяния. Рамон можеше да бачка за тия дяволи, но не беше длъжен да е добър работник. Щеше да се движи бавно, да обяснява тънките детайли около пикаенето, срането, ловуването и правенето на капани толкова дълго, колкото Манек щеше да позволи. Всеки час, който Рамон можеше да похаби, щеше да е още един час за ченгето, за да може да се върне в цивилизацията и да изпрати помощ. Как щяха да се развият нещата, след като станеше това, Рамон не знаеше.

Тръсна два пъти пениса си, колкото наистина се полагаше, след което пусна туниката надолу, за да покрие коленете му. Огромната глава на Манек се поклати, но дали това беше знак на одобрение, или отвращение, нямаше как да се разбере.

— Завършен ли си? — попита Манек.

— Разбира се — отвърна Рамон. — Напълно, засега.

— Имаш ли други нужди?

— Ще трябва да намеря прясна вода за пиене — каза Рамон. — И храна. Трябва да ям.

— Сложни химични съединения, чийто потенциал може да се усвои, за да се улесни потокът и да се предотврати разливане — каза Манек. — Това е мехибан. Как ще произведеш това?

— Да го произведа? Няма аз да го правя. Ще го хвана. Ще го ловя. Вие какво правите, по дяволите?

— Ние консумираме сложни химични съединения. Те са ае еут-елои. Направени неща. Но оекх, който имам, няма да те нахрани. Как добивате храна? Ще ти позволя да си я произведеш.

Рамон се почеса по ръката и сви рамене.

— Ами, ще убия нещо. Ще се опитам да си направя прашка, може да убия някой плескун или гущерица, но ми пречи това шибано нещо във врата. Няма да искам да ми го махнеш, а само да го удължиш достатъчно, за да мога да ти покажа как става, а?

Манек остана равнодушен като дърво.

— Не си го и мислех, чудовище. Значи ще е капан. Може да отнеме повече време, но ще стане. Хайде.

Всъщност най-бързото и най-лесното щеше да е да събере захарни бръмбари. Беше видял няколко, дори и толкова дълбоко под дървесния балдахин. Половин час бране на миани пък щеше да му донесе едно скромно ядене — толкова далече на север човек можеше да ги бере от дърветата с шепи. Изхранването в дивата земя не беше трудно. Аминокиселините, изградили биосферата на Сао Пауло, бяха почти идентични с тези на Земята. Но това щеше да е прекалено просто, щеше да им позволи да се придвижат бързо, към следващата фаза в техния лов, каквато и да беше тя. Тъй че Рамон се залови да учи извънземния как се правят капани.

Екипировката му се беше изпарила заедно с фургона, разбира се. Ако идеята наистина беше, че ще хваща вечерята си лесно и добре, това щеше го ядоса. Но тъй като намерението му сега беше да бави, това обстоятелство само го подразни. Шибаните същества бяха унищожили фургона му в края на краищата.

Зарови из храстите за необходимите за клопката неща: жилава лиана, няколко по-дълги пръчки, достатъчно изсъхнали, за да се чупят, но и достатъчно зелени, та първо да се огънат, шепа плодове, местен еквивалент на ореха — с лепкава ядка, която миришеше на мед и смола, — които да послужат за примамка. Подразни се, когато откри, че от всичко това го заболяват пръстите, които по-рано бяха закоравели като стара кожа. Сиропената баня, в която го бяха киснали извънземните, явно беше стопила всички мазоли и от ръцете му, поради което пръстите му се оказваха почти непригодни за истинска работа. През цялото това време Манек го наблюдаваше мълчаливо. Рамон се усети, че обяснява процеса, докато работи. Тежкият безмълвен поглед на съществото го изнервяше.

Когато най-сетне нагласи клопките, отведе Манек в храстите, за да изчакат някое нищо неподозиращо животинче да се завърти наоколо. Едва ли щеше да отнеме много време — животните толкова далече на север бяха наивни, не познаваха капани, никога досега не бяха улавяни от човешки същества, тъй че бяха лесни за хващане. Все пак щеше да се помотае колкото се може по-дълго, преди да провери капаните.

Седнаха сред храсталаците. Манек го наблюдаваше с нещо, наподобяващо ту дълбоко любопитство, ту нетърпение, но най-вероятно беше чувство, което Рамон не бе изпитвал никога, нито бе чувал да го назовават.

— Съществото-храна ще дойде при теб, за да бъде свършено ли? — попита Манек с тъжния си звучен глас.

— Не и ако вдигаш такъв шибан шум — изшепна Рамон. — Не че имаме съгласието му.

— То е незнаещо? Това е ниедутои?

— Не знам какво означава това — отвърна Рамон.

— Интересно — каза Манек. — Ти разбираш цел, разбираш убийство, но не ниедутои. Ти си смущаващо същество.

— Казват ми го непрекъснато.

— При какви обстоятелства убиваш?

— Аз ли?

Манек не каза нищо. Рамон въздъхна. Жегна го яд, че разваля лова, макар и да си напомни, че всичко все пак е игра за печелене на време.

— Хората убиват по всевъзможни причини. Ако някой се кани да те убие, убиваш го първи. Или ако чукат жена ти. Или защото са толкова бедни, че трябва да ограбят някого за пари. Това може да стигне далече. Или ако някой обяви война, тогава войниците тръгват и се избиват. Или понякога… понякога просто влезеш в погрешния бар и почнеш да се държиш като cabrón и някой може да се ядоса и да те убие за това.

За миг все едно се беше върнал в „Ел Рей“. Не можеше вече да си спомни какво точно беше казал еуропеото, за да започне всичко. Подробностите бяха мътни и несигурни, като полузабравен сън. Имало беше машина пачинко, малките й стоманени топки отскачаха бясно от мрежата игли. И една жена с права черна коса. Не че мъжът беше казал нещо на Рамон. Просто никой не го харесваше тоя шибаняк. Всеки искаше да му срита задника, но Рамон бе този, който го направи.

„Защо всъщност го уби?“

Рамон потръпна. Твърдият поглед на Манек все едно надничаше в душата му, сякаш всяка истина и лъжа в дългия му жалък живот бе изписана на лицето му. Изведнъж го обзе срам.

— Обявил си война на съществото-храна — звънна отново гласът на Манек и чувството за вина моментално го напусна. Манек го разбираше толкова, колкото куче можеше да прочете вестникарска новина. Въздържа се да се засмее с усилие на волята.

— Не — отвърна Рамон. — То е просто животно. Аз имам нужда от храна. То е храна. Това не е убийство, само лов.

— Съществото-храна не се ли убива?

— Да, добре. Хубаво. Убиваш животни, за да ги изядеш, ако ти трябва храна. — Помълча, след което добави: — И също ако чукат жена ти.

— Разбирам — отвърна съществото и потъна в мълчание.

Чакаха. Слънцето се издигаше все по-високо в съвършено ясното небе. Манек похапна от своя оекх, който се оказа кафява паста с гъстотата на меласа и със силна кисела миризма. Рамон се почеса по шията, където сахаелът се впиваше в плътта му, и се помъчи да пренебрегне празнината в корема си. Гладът обаче бързо се усили и въпреки добрите си намерения да се бави колкото може, само два часа по-късно той се надигна и отиде да провери улова си — два скакалеца (почти като земните, но топлокръвни и можеха да кърмят малките си от малките месести цицки, подаващи се между цепнатините на черупката) и една гордита, от местните пухкави кръгли двуутробни, които колонистите наричаха „дебелачетата на Девата“. Гордитата беше умряла лошо, изпохапала се от паника. Щръкналата й козина вече бе почерняла от гъстата катранена кръв. Манек гледаше с интерес, докато Рамон изваждаше животните от примките.

— Трудно е да си помислиш, че това може да има нещо общо с храна — промълви извънземният. — Защо тези същества се удушават заради тебе? Това ли е тяхното татекреуде?

— Не — отвърна Рамон, докато връзваше телцата на една връв. — Не е тяхното татекреуде. Просто нещо, което им се случи. — Усети, че е зяпнал ръцете си, докато работеше, и дланите му, кой знае защо, го притесниха. Побърза да се отърси от това чувство. — Вашите хора не ловят ли храна?

— Ловът не е за храна — заяви твърдо Манек. — Ловът на същества като тези е загуба. Как могат да го оценят? Техните мозъци са твърде малки.

— Стомахът ми също е твърде малък, но ще оцени тях. — Стана и метна през рамо връвта с улова си.

— Сега гълташ ли съществата? — попита Манек.

— Първо трябва да се сготвят.

— Сготвят?

— Да се опекат, над огън.

— Огън — повтори Манек. — Неконтролирано изгаряне. Правилната храна не изисква такава подготовка. Ти си примитивно същество. Тези стъпки губят време, време, което би могло да се използва по-добре за изпълнение на твоето татекреуде. Ае еут 'елои не възпрепятства потока.

Рамон сви рамене.

— Не мога да ям твоята храна, чудовище, а тези не мога да ги ям сурови. — Вдигна трупчетата да ги огледа. — Ако ще продължаваме с упражняването на функцията ми, трябва да запаля огън. Помогни ми да събера съчки.

След като се върнаха на поляната, Рамон запали огън с триене. Когато пламъците запращяха, странникът се извърна и го погледна.

— Горенето действа. Какво ще направиш сега? Желая да наблюдавам тази функция „готвене“.

Нямаше ли нотка на отвращение в гласа му? Изведнъж му просветна колко странен трябва да изглежда процесът за Манек: улавяне и убиване на животно, одиране на кожата и изваждане на вътрешните органи, разчленяването му, изпичането на мъртвото трупче над огъня и след това изяждането му. За миг всичко това му се стори нелепо и отвратително, а никога не му беше изглеждало така. Взря се в гордитата в ръката си, после в самата ръка, лепкава от тъмната кръв, и смътното чувство за нещо нередно, с което се беше борил цялата сутрин, отново се усили.

— Първо трябва да ги одера — заяви твърдо Рамон и потисна неудобството си. — Преди да мога да ги сготвя.

— Те вече имат дермис, нали?

За своя изненада Рамон се усмихна.

— Трябва да им смъкна „дермиса“. Кожата. Да я изрежа. С нож, разбираш ли? Просто ще ги одера, нали? Загуба на пари си е, но пък и кожата на скакалците не струва кой знае какво.

Зурлата на Манек потрепери и той подбутна с крак едрите скакалци.

— Изглежда неефикасно. Не се ли губи голяма част от храната, като я хвърляш? Цялата кора.

— Не ям кожа.

— Аха. — Манек се приближи до Рамон, смъкна се на земята и краката му се извиха нелепо назад. — Ще е интересно да наблюдавам тази функция. Продължавай.

— Трябва ми нож — каза Рамон. След като Манек не отвърна, добави: — Човекът ще има нож.

— И на теб ли ще ти трябва?

— Ами, не мога да го одера със зъби — отвърна Рамон.

Без да казва нищо, съществото извади един цилиндър от колана си и му го подаде. Объркан, Рамон понечи да му го върне, но Манек се пресегна, направи нещо на цилиндъра и от него изщрака твърда сребриста жица, дълга петнайсетина сантиметра. Рамон взе странния нож и започна да корми гордитата. Жицата се хлъзгаше леко в плътта. Гладът навярно го беше накарал да се съсредоточи само върху работата, защото чак след като набучи телцето на една пръчка и се залови с първия скакалец, осъзна какво бе направило съществото току-що.

Беше му дало оръжие.

Беше допуснало грешка. И щеше да умре заради нея.

Постара се да надвие внезапния приток на адреналин, да задържи ножа спокойно и ръцете му да спрат да треперят. Надвесен над работата си, докато отрязваше задните люспести крака на телцето, Рамон хвърли поглед към Манек. Съществото като че ли не беше забелязало нищо. Проблемът беше къде да го удари? Да го прониже в тялото беше твърде рисковано — не знаеше къде са жизнените органи и не можеше да е сигурен, че ще нанесе смъртоносен удар. Манек беше много по-едър и по-силен от него. Съзнаваше, че в по-продължителна борба ще загуби. Трябваше да стане бързо. Гърлото, реши той в изблик на възбуда, все едно че полетя. Щеше да посече с ножа толкова дълбоко в гърлото, колкото можеше. Съществото имаше уста и дишаше, в края на краищата, тъй че някъде в гърлото трябваше да има дихателна тръба. Успееше ли да я прекъсне, щеше да е само въпрос да остане жив достатъчно дълго, докато Манек не се задави в собствената си кръв. Шансът беше малък, но Рамон бе готов да рискува.

— Виж тук — каза той и вдигна гордитата. Одраната плът беше мека и розова като на риба тон. Манек се наведе точно както Рамон се надяваше, очите му се взряха в трупчето в лявата му ръка, пропускайки ножа в дясната. Замайващата възбуда пред убийството го изпълни все едно беше на улицата пред бара в Диеготаун. Чудовищата не знаеха, че съществото, което бяха пленили, също можеше да бъде чудовище! Изчака, докато Манек извъртя леко главата си, за да огледа гордитата по-добре, при което оголи нашарената с черни и жълти ивици плът на гърлото си, и удари…

И изведнъж се намери проснат по гръб на земята, зяпнал виолетовото небе. Стомашните му мускули се бяха стегнали на възел и дишаше тежко, на пресекулки. Болката го беше поразила като гигантски каменен юмрук, беше го смазала и отхвърлила настрани. Беше свършила за едно мигване на окото, твърде бързо, за да я запомни, но тялото му все още беше изтръпнало и трепереше от шока. Беше изпуснал ножа.

„Глупак“, помисли Рамон.

— Интересно — каза Манек. — Защо направи това? Аз не представлявам никаква опасност за теб, така че не е необходимо да се защитаваш. Не съм храна за теб, така че не е необходимо да ме убиваш, за да ядеш. Не си ми обявил никаква война. Не съм ходил в бар, нито имам пари. Не съм чукал жена ти. И все пак изпитваш подтик да убиваш. Какво е естеството на този подтик?

Рамон щеше да се разсмее, стига да можеше. Беше комично и трагично, и заслужено след отчаяния му изблик. Надигна се и седна. Погледна изцапаните си с кръвта на гордитата ръце.

— Ти… — почна задъхано. — Ти знаеше.

Перата на Манек настръхнаха и се отпуснаха. Злият, неумолим оранж на очите му блестеше на меката светлина, процедила се през горския балдахин.

— Сахаел участва в твоя поток — заговори съществото. — Няма да позволи от твоя страна действия, които биха възпрепятствали твоето татекреуде. Ти не можеш да ми навредиш по никакъв начин.

— Можеш да четеш мислите ми значи.

— Сахаел може да предотврати действие, ако е аубре, преди действието да бъде извършено. Не разбирам „четеш мислите ми“.

— Знаеш какво мисля! Знаеш какво ще направя, преди да съм го направил.

— Не. Пиенето от първоначалните намерения би нарушило потока и би повлияло на твоята функция. Ти биваш коригиран само когато намерението ти изразява аубре.

Рамон избърса очите си с опакото на ръката си.

— Значи не можеш да разбереш какво мисля, но можеш да разбереш какво се каня да направя?

Манек обмисли мълчаливо въпроса му, след което отвърна:

— Всяко движение е каскада от намерение към действие. Сахаел пие от горната част на каскадата. Намерението за действие предшества действието, така че не можеш да действаш, преди аз да съм разбрал за действието, което предприемаш. Опити да ми навредиш не могат да бъдат изпълнени и ще бъдеш наказан. Ти си примитивно същество, след като не знаеш това. — Кривна глава и го изгледа съсредоточено. — Моля, върни се към конкретния въпрос. Какво е естеството на този подтик? Защо желаеш да ме убиеш?

— Защото човек трябва да е свободен — отвърна Рамон и дръпна безпомощно залепената за гърлото му месеста каишка. — Държите ме пленник!

Манек завъртя глава, все едно тези думи не значат нищо за него и буквално ги изтръсква от ушите си. После вдигна с лекота Рамон и го изправи на крака. И за негов срам и унижение внимателно постави ножа в дланта му.

— Продължи функцията. Белеше кората на трупа на малкото животно.

Рамон бавно завъртя ножа в ръката си и поклати глава. Беше все едно с голи ръце. Можеше да надвие това нещо толкова, колкото някое бебе да надвие баща си. Представляваше за него толкова нищожна заплаха, че то бе готово да му връчи оръжие с пълно безгрижие. Изпита мигновено желание да забие ножа в собствените си гърди и да сложи край на унижението, но изтласка мисълта, преди сахаел да е нанесъл наказанието си.

Подостри още една пръчка с „ножа“ наниза и скакалците и нагласи суровото месо над огъня, отначало достатъчно високо, за да се пекат бавно, но щом миризмата на мас и месо разбуди корема му, ги пусна направо върху жаравата.

Жилавото месо се оказа по-вкусно, отколкото помнеше да е било — солено, с щедър землист вкус. След като оглозга трупчетата до тънките жълти кокалчета, избърса дланите си в дрехата си и се изправи.

— Да вървим. Трябва да намеря прясна вода.

— Разкъсаната плът не е ли достатъчна?

Рамон се изплю.

— Мога да преживея седмици без храна. Без вода ще умра за дни.

Съществото също стана и се остави Рамон да го поведе през гъстия лес към един студен буен поток, кипнал в бяло над каменистото дъно. Толкова далече на север ледниците захранваха потоците, а по-натам те се сливаха в голямата Рио Ембудо, която минаваше през Фидлърсджъмп. Докато клечеше и пиеше от шепи ледената вода, Рамон за миг си представи, че изпраща писмо в бутилка и как тя подскача надолу и бързеят я отнася към цивилизацията. „Пленен от чудовища! Пратете помощ!“ Все едно да накара ято плескуни да го отнесат до Диеготаун. Напразни мечти.

Избърса си устата с ръка и седна.

— И това ли е всичко? — попита Манек. — Поглъщане на мъртва плът и вода. Изпускане на урина. Това ли са каналите, които ограничават човека?

— Ами, трябва и сране от време на време. Като пикаенето е — в смисъл почти. И трябва и да спя.

— Ти ще направиш тези неща — заяви Манек.

Рамон стана и закрачи обратно към бивака и летящата кутия. Странникът го последва.

— Не можеш просто да заповядаш тези неща. Не съм някаква pinche10 машина, да й натиснеш бутона и да заспя. Нещата си идват с времето.

— А „срането“?

Обзе го гняв. Това същество беше идиот. Беше го пленила раса от идиоти.

— И то си идва с времето — изсумтя Рамон.

— Тогава ще наблюдаваме времето — заяви Манек.

— Добре.

— Докато наблюдаваме, ще ми обясниш „свободен“.

Рамон се спря, погледна през рамо. Светлината играеше по пъстрата кожа на съществото и то се сливаше с околния свят като в камуфлажна униформа.

— Готов си да убиеш, за да си свободен — каза Манек. — Какво е „свободен“?

— Свободен е да не съм с нещо шибано, лепнато за врата ми — изръмжа Рамон. — Свободен е да мога да правя каквото искам, когато искам, без да съм длъжен да играя по нечия шибана свирка.

— Тази игра обичайна ли е?

— Боже! — изрева Рамон и се обърна рязко срещу пазача си. — Свободен е да си шибано сам за себе си! Свободен е да не отговаряш пред никого за нищо! Нито пред шефа си, нито пред жена си, нито пред pinche губернатора и малката му pinche армия! Човек, който е свободен, проправя своята си пътека там, където иска да я проправи, и никой не може да му застава на пътя. Никой! Толкова шибано тъп ли си, че не разбираш?

Задъха се, все едно беше тичал, лицето му почервеня от нахлулата кръв. Горящите оранжеви очи го гледаха. Сахаел запулсира и го обзе внезапен страх — предчувствието за болка, която така и не последва.

— Свободен е да си без задръжки ли?

— Да — отвърна Рамон, отсяваше думите, все едно говори на дете, което не харесва. — Свободен е да си без задръжки.

— А това възможно ли е?

Мисли и спомени пробягаха в ума му. Елена. Времето, когато трябваше да я кара без алкохол, за да изплати фургона си. Полицията. Мъжът от Европа.

— Не — отвърна Рамон. — Не е. Но не си истински човек, ако не опитваш. Хайде. Бавиш ме. Щом ще ме държиш с това шибано нещо, поне не изоставай, докато вървя.

В бивака Рамон потъна в мълчание, а чуждото същество му го позволи. Самото то изглеждаше замислено и вглъбено, доколкото можеше да прецени човек за същество с външност като неговата. Щом денят започна да помръква, Рамон наистина изпита нужда да се облекчи, съпроводена с унижението от това, че чуждото същество го гледа.

— Какво ще кажеш за една вечеря, а? — попита делово след това Рамон, като се мъчеше да се отърси от срама си. — Още храна? Бездруго вече е твърде късно да ходим където и да било.

— Ти току-що изпразни вътрешностите си — каза Манек. — Сега ще ги пълниш отново ли?

— Това е да си жив — отвърна Рамон. — Ядене и сране, не спират, докато не умреш. Мъртвите човеци не серат, нито ядат, но живите трябва да го правят, иначе скоро ще спрат да живеят. — Осени го неочаквана мисъл и той погледна лукаво извънземния. — Човекът също ще трябва да яде. Човекът, когото преследваш. Няма да е зле да научиш как ще го прави. Ще ти покажа как се лови риба.

— Няма ли да слага клопки? Като теб преди малко?

— Ще слага — отвърна Рамон. — Но ще ги слага във водата. Ела. Ще ти покажа.

След като чуждото същество разбра какво му трябва, реши да съдейства. Приготвиха груб рибарски прът от тънък сух клон от гигантската куркума наблизо и — след отегчителни обяснения с Манек, на когото му трябваше доста време, докато разбере какво иска Рамон — намотка бяла гъвкава метална корда, осигурена от Манек. Друга, по-твърда, беше извита за кука, а Рамон обиколи по брега, обръщайки камъните, докато не намери един тлъст оранжев бръмбар, който да използва за стръв. Зурлата на Манек затрепери от внезапен интерес, докато Рамон нанизваше насекомото на куката.

Рамон го отведе до едно по-удобно място край потока и метна въдицата. Докато държеше пръта, от време на време хвърляше крадешком погледи към Манек. Съществото стоеше неподвижно и наблюдаваше водата. Въпреки цялото нетърпение, което издаваше понякога около продължаването на задачата им, сега изглеждаше съвършено доволно да стои така, вцепенено, толкова дълго, колкото потрябва. По средата на потока Рамон зърна за миг синкавото проблясване на скочила над водата риба, но нищо не захапваше стръвта му. Изобщо не беше от най-търпеливите и започна да се изнервя. За да запълни времето, си заподсвирква една тъпа мелодийка, на която Елена го беше научила в началото на връзката им. Не можеше да си спомни думите, които вървяха с нея, но беше все едно. Песента го накара да се замисли за Елена: дългата й черна коса и бързите й ръце, хванали мазоли от многото часове в малката й зеленчукова градина. Беше дребничка и мургава, много хубава, макар лицето й да беше нашарено с кратерчета, останали от някаква детска болест. Понякога Рамон погалваше белезите с пръсти и тогава Елена извръщаше поглед настрани. „Престани“, казваше му. „Престани, напомняш ми колко съм грозна“. А после, ако не беше пил прекалено, той отвръщаше: „Не, не, не са толкова лоши, много си красива“. Но Елена така и не му вярваше.

— Какъв е този звук, който правиш? — попита Манек и го откъсна от унеса.

Рамон се намръщи.

— Подсвирквах си, чудовище. Една песничка.

— „Подсвирквах“ — повтори съществото. — Друг език ли е това? Не разбирам, макар че чувам структура, подреждане. Обясни значението на това, което казваш.

— Нищо не казвах — отвърна Рамон. — Беше музика. Вие нямате ли музика?

— Музика — повтори Манек. — Аа. Подреден звук. Разбирам. Извличаш удоволствие от последователното подреждане на определени шаблони. Ние нямаме музика, но е интересна математическа функция. Да подреждаш това, което случайно разширява потока. Можеш да продължиш подсвиркването на музика, човек.

Рамон не прие поканата му. Издърпа въдицата и заметна отново. Първото клъвване донесе нещо, което не беше виждал никога. Това не беше странно — всяка седмица имаше нови твари, уловени в мрежите в Диеготаун и Лебедова шия, толкова малко все още беше позната Сао Пауло. Уловеното се оказа тумбест сив дънен обитател, чиито люспи бяха нашарени с бели, леко пъпчиви издутини. Изсъска му, когато го освободи от куката, и той с отвращение го хвърли обратно във водата. То цопна и изчезна в бързея.

— Защо изхвърли храната? — попита Манек.

— Беше чудовищна — отвърна Рамон. — Като тебе.

Намери нова буболечка и продължиха да наблюдават водата. Нощта бавно настъпваше. Небето над горския балдахин преля към изумителния виолет на залеза на Сао Пауло. Затанцуваха зелени, сини и златни петна. Загледан в тях, Рамон за миг почувства дълбокия покой, който винаги му даваше дивата земя. Макар да бе пленник, макар плътта му да бе пронизана от сахаел, небето беше красиво и носеше утеха.

След няколко минути най-сетне улови една тлъста бяла риба с ярки пурпурни хриле. Докато я вадеше от водата, хвърли поглед към наблюдаващия с любопитство Манек и поклати глава.

— Нямате музика, не ядете истинска храна. Мисля, че ти си едно много тъжно същество. Ами сексът? Имате ли си поне това? Чукаш ли, а? Момче ли си, или момиче?

— Момче — отвърна съществото, — момиче. Тези понятия не се прилагат за нас. Сексуалното възпроизвеждане е примитивно и неефикасно. Ние сме се издигнали над това.

— Колко лошо — каза Рамон. — Това издигане вече е прекалено! Все пак, предполагам, че поне не се налага да се притеснявам, че може да се промъкнеш в навеса ми през нощта, а? — Ухили се, като видя объркването на лицето на съществото, и тръгна обратно към бивака. Манек закрачи мълчаливо до него. Там Рамон хвърли още дърва в огъня и изпече рибата, като за миг съжали, че няма чесън или прах хабанеро, да я натрие с тях. Все пак рибата беше топла и сочна и след като се наяде до насита, той опуши няколко парчета, уви ги в листа за другия ден, отпусна се на земята и се прозя. Чувстваше се сит и странно доволен, въпреки бедственото си положение и нечовешкия си спътник.

Нямаше повече въпроси, нито нелепи заповеди. Когато най-сетне тялото му започна да натежава, Рамон се прибра в грубия навес, направен от ченгето, пъхна ръце под главата си и се остави на дрямката, почти забравил, че съществото стои до него и го гледа.

Да гледа. Всеки час, прекаран тук с него, беше още един шанс за непознатия, който го беше преследвал, а сега беше плячката му. Онзи, когото чуждите не бяха превърнали в кукла. Който не беше убил европеанеца.

Който все още беше свободен.

8.

Утрото бе студено и ясно. Рамон се събуди бавно, върна се в съзнание толкова постепенно, че така и не беше съвсем сигурен кога е преминал разделителната линия между сън и будност. Дори след като се събуди напълно остана съвсем неподвижен, загърнат в наметалото си и вкусващ звуците и мириса на утрото. В гънките на чуждото облекло му беше уютно и топло, но въздухът щипеше мразовит на лицето му, наситен с острата канелена миризма на гората от куркума. Чуваше ромона и клокоченето на потока, подсвиркванията на малките „птици“, събудили се със слънцето, и, някъде отдалече, странния отекващ зов на дескамисадо, връщащи се в леговището си след дългата ловна нощ.

Макар тялото му да се беше схванало от спането върху коравата камениста земя и мехурът му да бе толкова пълен, че болеше, Рамон се размърда с неохота. Беше толкова мирно да си лежи тук; мирно и познато. Болките бяха стари приятели. Колко пъти се беше будил сам в гора като тази след дълъг ден в търсене на рудна жила? Много, помисли си. Твърде много, за да може да се преброят, твърде много, за да ги помни.

Почти можеше да си въобрази, че това е просто поредната утрин, като всички онези други, че нищо не се е променило, че всичко е било един лош сън. Вкопчи се в тази мисъл и не искаше да я пусне. Отвори полека очи. Високите дървета бяха добили сякаш лазурен блясък, който играеше по пронизаните им от зората корони. Отвъд тях, далече на югозапад, шепа ярки звезди вече гаснеха срещу издигащото се слънце: Лъкът на цигуларя, ярко различимото северно съзвездие, от което беше взел името си Фидлърсджъмп11, тъй като беше най-южната точка, от която можеше да се види Лъкът. Той гледа, докато небето не погълна и последната ярка звезда, след което се размърда и илюзията за безопасност и нормалност умря, щом усети дръпването на сахаел в меката плът на гърлото си. Надигна се с неохота и седна. Манек стоеше край навеса, капки роса бяха обсипали главозамайващо нашарената му мазна кожа. Перата му се развяваха на утринния вятър. Като че ли не беше мръднал от мястото си, откакто Рамон си беше легнал, наблюдавал го беше през цялата нощ. Рамон потръпна от тази мисъл.

Докато се изправяше със стон, видя, че очите на съществото са отворени, и попита:

— Какво, чудовище? Чакаш ли нещо?

— Да — отвърна то. — Ти се върна към функционално състояние. Сънят завършен ли е вече?

Рамон се почеса по корема под дрехата и се прозя така, че насмалко да си изкълчи челюстта. Клонки и листа се бяха оплели в косата му и той я разчеса с пръсти, за да ги махне. Иначе подслонът се оказа здрав — добре стъкмен, сух и с точните размери. Ченгето дори беше застлало пласт клонки от куркума за изолация. Личеше си, че е прекарал много време сред дивото.

— Сънят завършен ли е вече? — повтори съществото.

— Чух те първия път — отвърна Рамон с досада. — Да, сънят е шибано завършен. Вашият вид не спите освен всичко друго, а?

— Спането е опасно състояние. Изважда те извън потока. Ненужно прекъсване на функцията. Нуждата за сън е недостатък в природата ви. Само неефикасни същества се нуждаят да са в безсъзнание половината си живот.

— Тъй ли? — каза с още една прозявка Рамон. — Е, трябва да опиташ някой път.

— Сънят е завършен — заяви Манек. — Време е да започнеш да изпълняваш функцията си.

— Не бързай толкова. Трябва да се изпикая.

— Нали вече се изпика.

— Ами, това е непрекъснат шибан процес — отвърна Рамон: преиначаваше думите на един свещеник, който веднъж проповядваше на площада в Диеготаун. Проповедта беше за променливото естество на душата, мъжът, който я държеше, беше с почервеняло лице, потен. Рамон и Пауел Домингес го замерваха със захаросани бадеми. Не се беше сещал за това от години и все пак сега си го спомняше толкова ясно, все едно се е случило едва преди няколко мига. Зачуди се дали сиропът, в който го бяха държали извънземните, може да е направил нещо с паметта му. Чувал беше, че някои хора, когато се събуждат от стазис, понякога страдат от амнезия или силно душевно разстройство.

Сега, докато стоеше до псевдобора с мрежеста кора и пикаеше в корените му, усети, че в ума му се връщат още по-странни изблици на памет. Мартин Касау, първият му приятел, когато бе дошъл в Диеготаун, беше живял до пристанището, в двустайно жилище с масленожълт бамбуков под, който се белеше по ъглите. Носили си бяха пиене там всяка нощ цял месец, пееха и лочеха бира. Мартин му разправяше истории как докато работел из горите като трапер, подмамил една чупакабра в яма със заострени колове, а Рамон на свой ред навърташе измишльотини за сексуалните си подвизи в Мексико, една от друга по-сензационни и невероятни. Хазяйката на Мартин веднъж дойде и ги заплаши, че ще се обади да ги арестуват, а Рамон й се показа гол. Спомни си стъписаното изражение на старата жена, как се бяха разтреперили ръцете й, без да може да реши обида ли е пенисът му, или заплаха. Беше все едно, че го гледа на запис: просветна силно като самото преживяване и след това се отвя отново и остана само спомен.

Рамон се почеса разсеяно по корема, пръстите се задвижиха по гладката кожа. Горкият Мартин. Зачуди се какво ли е станало с кучия му син. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това, което ставаше с него.

— Вие и не пикаете, нали? — каза Рамон, след като изтръска последните капки.

— Изхвърлянето на брак е необходимо само защото поглъщаш неправилни храни — отвърна Манек. — Оекх осигурява подхранване без брак. Така е създаден — за да увеличава ефикасността. Твоята храна е пълна с отрова и инертни вещества, които тялото не може да абсорбира. Затова трябва да правиш пикаене и тръскане. Това е примитивно и неестествено.

Рамон се изхили.

— Примитивно, може би. Но вие сте тези, които вървите против природата! Животни сме, и вие, както и ние. Животните спят, ядат други животни, серат и ебат. Вие не правите нито едно от тези неща. Кой тогава е неестествен, а?

Манек го изгледа отгоре.

— Същество, обладано от ретехуе, има капацитета да бъде повече от животно. Ако една способност съществува, трябва да бъде използвана. Следователно вие сте неестествени, защото сте се вкопчили в примитивното, въпреки че притежавате способността да се издигнете над това състояние.

— Вкопчването в примитивното често е доста забавно… — почна Рамон, но Манек, който, изглежда, започваше да става нетърпелив, го прекъсна.

— Започнахме с правенето на пикаене — каза съществото — и се върнахме до това място в цикъла. Сега сме готови. Ще влезем в юнеа. Ще продължим.

— Юнеа?

Манек замълча. После отвърна:

— Летящата кутия.

— Аа. Но трябва да ям все пак. Не можеш да накараш човек да тръгне без закуска.

— Ти можеш да изкараш седмици без закуска. Това докладва снощи.

— Което обаче не значи, че бих искал — отвърна Рамон. — Ако държиш да работя възможно най-добре, ще трябва да ям. Дори машините трябва да се презареждат, за да работят.

— Никакви забавяния повече — заяви Манек и заопипва заканително сахаела. — Тръгваме веднага.

Рамон помисли да възрази, да настои, че има още някоя биологична функция, необходима на човешката природа… можеше да увърта и усуква още час-два, просто за да спечели повече време. Но Манек изглеждаше решен, а той не искаше съществото да прибягва до сахаела, за да го принуди да се подчини.

— Добре, добре, идвам. Изчакай само секунда.

Беше направил каквото можеше за ченгето. Всеки кучи син, излязъл навън да го арестува, трябваше да е шибано благодарен за онова, което бе направил досега! Рамон взе увитите в листа късове опушена риба и тръгна след съществото към костенобялата му кутия. Студена закуска пътьом все трябваше да свърши работа.

Коремът му подскочи, когато странният съд се понесе във въздуха. Полетяха на югозапад. Зад тях на север останаха високите върхове на Сиера Хуесо, горните им склонове вече забулени от кипнал сив облак — там зад тях, горе, валеше сняг. На юг светът се снишаваше в гориста низина, след това се накланяше към южния хоризонт, димящ и плискащ като чиния със супа, размътена от блата по границите на кръгозора. Също на границите на кръгозора, оттук само като тънка сребърна лента, сред свят от зелени, сини и оранжеви дървета и черен камък, беше Рио Ембудо, главният канал на огромната речна система, която отводняваше Сиера Хуесо и всички северни земи. На стотици километри на югозапад Фидлърсджъмп клечеше на скалистите си, прошарени с червени жилки брегове над същата тази река, с паянтовите си хотели и къщи, пълни с миньори, трапери и секачи, с кейовете, пълни с рудни баржи и плаващи грамади изсечени дървета, готови скоро да поемат към Лебедова шия. Натам, към безопасността на градските светлини и шумната човешка гмеж почти със сигурност се беше отправило онова ченге.

Как щеше да го направи? Всеки, който можеше да построи навес толкова добре като тоя полицай, нямаше да се затрудни изобщо със сглобяването на сал с подръчни материали. Стигнеше ли до Рио Ембудо и построеше ли сала, ченгето щеше да продължи по течението на реката до Фидлърсджъмп — много по-лесно и по-бързо, отколкото да върви пеш през гъстата гора. Точно там щеше да отиде самият той и точно това щеше да направи, ако се окажеше изхвърлен тук, без фургон, отчаян и сам. И беше сигурен, че полицаят ще направи същото. Съществата бяха проявили голяма съобразителност с избора си да го използват като ловно куче в края на краищата — той наистина знаеше как ще постъпи полицаят, накъде ще тръгне. Наистина можеше да го намери.

Колко още трябваше да се бави, за да даде време на ченгето да се измъкне? Възможно ли беше онзи вече да е стигнал до реката? От склоновете на Сиера Хуесо имаше дълъг път пеш през грубия терен. От друга страна, вече бяха изтекли няколко дни…

Под тях се изпъна поредната гъста гора от куркума — високи мършави дървета с полупрозрачни синкавобели игли, като милион ледени висулки. Продължиха полета си. Огромен като Вавилонската кула мравуняк се беше извисил над дърветата и странните, металически на вид насекоми, като живи скъпоценни камъни забръмчаха на рояк нагоре в защита на своята царица. После — широка поляна, празна, ако не се брои шестокракият труп на вакеро, с наподобяващото му на кон туловище — полуизядено от чупакабра и оставено да изгние. Отново куркума. Въртяха в кръг. Как все пак смяташе Манек да намери ченгето?

— Какво търсим? — извика Рамон, за да надмогне шума на насрещния вятър. — Тук отгоре не можеш да видиш нищо. Имаш ли сензори на това?

— Долавяме много неща — отвърна Манек.

— Ние? Аз не долавям и едно шибано нещо.

— Юнеа участва в моя поток, и сахаел. Ти не можеш да се включиш заради природата си. Поради това си повод за голямо разочарование. Но това е твоето татекреуде и следователно трябва да се приеме.

— Не искам изобщо да участвам в проклетия ви поток. Само попитах дали имаш някакви сензори на това нещо. Не питах дали го вадиш на първата среща.

— Необходими ли са тези шумове? — попита Манек. Ако Рамон изобщо вярваше, че извънземните изпитват някакви понятни за човека чувства, би казал, че съществото се е подразнило. — Търсенето е изразът на…

— На твоето шибано татекреуде, каквото и да значи това. Както кажеш. Като не мога да го правя това с потока, може пък това да е най-доброто, което бих могъл да направя, а? Да завържа малко приятелски разговор?

Перата на главата на Манек щръкнаха и паднаха рязко. Дебелата му глава се раздруса. Той се обърна към Рамон, а пролуките на дъното на костената кутия се стесниха, шумът на вятъра затихна.

— Прав си — каза Манек. — Това плюене на въздух е основната достъпна за теб форма на комуникация. Вярно е, че трябва да се включа в по-висшите ти функции, за да ти помогна да избегнеш аубре. И ако разбера по-добре механизма на една некоординирана същност, природата на човека също ще стане по-ясна.

— Това прозвуча почти като извинение, чудовище — каза Рамон.

— Този термин е странен. Аз не съм изпаднал в аубре. Нямам причина да изразявам съжаление.

— Да, добре. Щом казваш.

— Но ако желаеш да говорим, ще съучаствам по този начин. Наистина разполагам със сензори. Те са в естеството на юнеа, както пиенето от твоя поток е в естеството на сахаел, или ръководството и насочването на тази форма — съществото посочи себе си — е в моята. Човекът обаче до голяма степен е като другите същества и откриването на каналите, в които е обвързан, е деликатно.

Рамон сви рамене.

Най-добрият им шанс да хванат полицая беше да се отправят на запад към Рио Ембудо, да продължат още на юг от мястото, докъдето можеше да е стигнал пеш, и да изчакат там край реката, докато кучият син не се появи на сала си. Но ако съществото виждаше нещата по друг начин, Рамон не изпитваше особена охота да го просвещава. Ако Манек държеше да се лашка безсмислено насам-натам като топки на мисионер, Рамон нямаше нищо против.

— Какво ще правиш с нещастния шибаняк, щом го хванеш?

— Коригираме илюзията за съществуването му — отвърна Манек. — Да бъдем забелязани не може да се случи. Илюзията, че се е случило, е основно противоречие, гаесу, отрицание на реалността. Ако е било възможно да бъдем видени, нямаше да сме това, което сме, нямало е никога да сме били това, което сме. Това, което не може да бъде намерено, не може да бъде намерено. Това е противоречие. Трябва да се разреши.

— Това е безсмислено. Човекът вече ви е видял.

— Той все още е в плен на илюзията. Ако бъде възпрепятстван да стигне до своя вид, информацията не може да се разпространи. Ще трябва да бъде коригиран. Илюзията за неговото съществуване ще трябва да бъде премахната. Ако той е реален обаче, ние не може да сме.

Рамон разви едно парче риба, изсмука месото и пусна костта на пода на летящата кутия.

— Знаеш ли, чудовище, за да схвана безсмислиците ти, трябва да пия поне половин нощ.

— Не разбирам.

— Точно там е проблемът, cabrón.

— Твоето поглъщане на течност влияе на комуникацията ти? Времето в бивака не беше ли достатъчно да изразиш това?

— Онова беше речна вода — отвърна раздразнено Рамон. — Алкохол. Имам предвид да пия алкохол. Леле, срещнал съм единствения дявол в ада, който изобщо не е чувал за силно питие.

— Обясни „силно питие“.

Рамон се почеса по корема. Гладката кожа под пръстите му за миг му се стори странна. Как можеше да обясни пиенето — истинското пиене — на същество с шибан дяволски ум?

— Има едно нещо. То е течно — започна той. — Нарича се алкохол. Получаваш го от неща, които ферментират. Ферментиране. Разпадане. Картофите правят водка, а гроздето прави вино, а ечемикът прави бира. И когато го пиеш, когато човек го пие… извисява го над него самия. Разбираш ли? Всичко, което уж трябва да бъде, не го бърка повече. Всичкия дребен шибан боклук, дето му пречи, това го разкарва, отпуска те малко. Майната му. Не знам. Все едно да разправяш на девственица какво е да се чукаш.

— Отслабва връзките — каза Манек. — Прави те свободен.

Спомените отново връхлетяха Рамон. Светът изчезна.

Беше на четиринайсет, с двете дълги години пред него, докато реши да се запише в един работен екип и да се махне от Земята. Август донесе гръмотевични бури в планините на Мексико, огромни бели облаци, които ставаха тъмносиви отдолу. Рамон бе слязъл от малкото планинско пуебло и сега живееше в бараката на едно по-голямо момче, в бидонвил на северния склон на едно плато край Мексико Сити.

В деня на спомена, който го споходи, седеше на безформената купчина гнила дървения и изтъркана пластмаса, която двамата с по-голямото момче наричаха на шега своята „предна веранда“, и наблюдаваше как облаците се оформят и издигат към небето. Бурята щеше да стигне до тях през нощта, поне така си мислеше. Опитваше се да прецени дали съборетината ще издържи, или ще се срути под напора на силния вятър и дъжда. И точно тогава по-голямото момче се появи, крачеше наперено по тясната кална уличка, отделяща едната редица бараки от другата. Водеше момиче — прегърнал го беше през кръста с едната си ръка. В другата държеше бутилка.

Рамон не попита откъде ги е намерил. Помнеше стипчивия вкус на джина, възбудата и отвращението си от звуците на по-голямото момче и момичето, които се чукаха вътре, докато той седеше отвън и броеше секундите между мълниите и гърма. Когато дъждът дойде, по-голямото момче беше заспало, а Рамон, вече пиян, бе споделил с момичето остатъка от джина и тя след това даде и на него да я чука. Вятърът блъскаше стените и ги люлееше. Дъждът се стичаше на вадички по прозорците, от тавана капеше, а Рамон тласкаше ли, тласкаше. Тя бе извърнала очите си настрани.

Беше най-хубавата нощ, която Рамон помнеше да е имал на Земята. Навярно най-хубавата нощ, която бе имал оттогава. Сега не можеше да си спомни името на по-голямото момче, но виждаше в ума си бенката на шията на момичето, точно над ключицата й, и белега на устната й, където я беше разцепила лошо и беше зараснала накриво. Винаги си беше мислил за нея само когато пиеше джин, а предпочиташе уиски.

Ръката на Манек го докосна по рамото и той се съвзе и я избута, без да мисли.

— Наблюдаваше се вълнение — каза Манек. — Ти придоби фокус, но отправната му точка беше размътена.

— Спомних си нещо — отвърна Рамон. — От това е. Веднъж, когато пих. Когато пиенето ме освободи.

— А, добре. Доверието продължава да нараства. Това е чудесно. Твоето татекреуде придобива фокус. Но все още не се вливаш в потока.

— А ти все още продължаваш да си шибано гаден. Искаше да знаеш за пиенето на твърд алкохол. Ето. Твърдият алкохол ти помага да можеш да изтърпиш нещата, които не можеш да търпиш. Прави човек свободен така, както нищо друго не може да го направи. Когато си пиян, е все едно, че си сам. Всичко е възможно. Всичко е добро. Все едно държиш в ръцете си мълния. Нищо друго не прави човек толкова цялостен.

— Значи силното питие е добро. Увеличава каналите на потока и фокусира намерението. Създава свобода, а това е едно от централните желания на човека. Да пиеш означава да изразиш добродетел.

В задната уличка европеанецът седеше, стиснал корема си с ръце. Тълпата се отдръпваше. Рамон отново изпита смразяващото чувство, че е предаден от тях.

— Има си добри страни — отвърна той. — Защо ми задаваш всички тези проклети въпроси? Не трябваше ли да търсиш някого там долу?

— Желая да се включа към теб — отвърна странникът. — Ти не можеш да усетиш потока. Тези думи на глас са единственият ти канал. — Съществото говореше като корабния психиатър от звездния скок на Рамон и той вдигна ръце да го спре.

— Писна ми от приказки. Остави ме малко на мира, мамка му.

— Може би ти е нужен период на асимилиране — съгласи се Манек все едно, че си говореха за вдигателна тръба, на която й трябва настройване, и се обърна. Рамон се облегна на тънките бели ребра на кутията и надникна навън над искрящото оранжево-черно море от листа. Ако не беше пил, може би нямаше да убие еуропеото и изобщо нямаше да е тук.

Но да бъде в Диеготаун и да не пие беше немислимо. Все едно да му кажеш да полети с фургона без гориво или да изкопае мина с голи ръце. Само така можеше да понася хората. Рамон беше пияч, но бутилката не го държеше под властта си. Когато беше тук, в дивия свят, на открито и далече от човешката гмеж, не му трябваше уиски, тъй че не го пиеше. Една бутилка можеше да му стигне за месец на терен — и да не изкара и половин нощ в града. Не беше пияница и това беше доказателството му, че не е.

Първият признак, че нещо се е променило, бе, че летящата кутия внезапно спря и увисна безшумно във въздуха. Все едно висяха от небето на въже. Рамон погледна надолу, примижал срещу слънцето на привечерта, но дърветата не изглеждаха по-различни от всички стотици хиляди дървета, над които вече бяха прелетели.

— Има ли нещо? — попита той.

— Да — отвърна Манек, но не добави нищо повече. Летящата кутия започна да се спуска.

Този бивак беше по-голям от предишния. Навесът беше по-голям — достатъчно, за да се седи в него — а в огнището, направено с камъни и пясък, имаше доста пепел. Беглецът можеше да е останал тук ден, ако беше поддържал огъня непрекъснато, или два, ако го беше използвал само за готвене. Манек поведе, движеше се бавно през малката поляна и полюшваше глава сякаш в ритъм с някаква бавна вътрешна музика. Рамон заподтичва след него, воден за врата. Купчина черупки от захарни бръмбари проблясваше под шарката на слънчевата светлина. Куп кожи от плескуни лежаха изоставени, едната сдъвкана и след това зарязана от някое дребно зъбато лешоядно зверче. Сивкавосин филтър от цигара лежеше смачкан на земята до навеса.

Ченгето беше бягало три дни, преди Манек да поведе Рамон в този лов. Още ден оттогава. Ако беше прекарало една нощ в първия си бивак и две тук, това означаваше, че вече му остава само един ден преднина. Рамон го изруга наум, че се мотае. Всичко зависеше от това кучият син да се добере до реката, да отплава на юг и да се върне с помощ. С губернатора, с полицията, може би дори с корабите не енье, които трябваше да пристигнат днес-утре. Това щеше да е най-добре — могъщата раса покровител на човечеството се изтърколва отгоре като покрит с мъх балван и помита Манек и манекчетата веднъж и завинаги.

Рамон се изкикоти, но чуждата гад не му обърна внимание. Продължаваше да оглежда терена.

Имаше няколко места, забеляза Рамон, където полицаят беше навлизал в гората, и още няколко, откъдето се беше връщал. Счупените клонки и утъпканата шума го издаваха толкова ясно, все едно беше оставял знаци. Това беше базата му за операции значи. Човекът беше имал план или беше мислил по-задълбочено, вместо просто да бяга. Може би беше търсил нещо. Възможно ли беше да е имал някакъв авариен сигнализатор, скрит тук наблизо? Изглеждаше прекалено голямо съвпадение, но сърцето на Рамон се разтуптя само при мисълта за това. Или пък беше идиот и продължаваше да си въобразява, че той е преследвачът, а Рамон — жертвата. В този случай Манек със сигурност щеше да го намери, да го убие и да върне Рамон в гадната тъмнина и шум на чуждия кошер, за да не се чуе никога повече за него.

Манек спря при навеса, пресегна се и размести листата, от които мъжът си беше направил постеля. Между зелените и сини листа имаше нещо — мръсно, бяло, с тъмночервено от засъхнала кръв. Манек се наведе и рязко изцъка, което Рамон изтълкува като задоволство. Почеса се по лакътя, притеснен от чувството, че нещо не е наред, и попита:

— Que es12?

Извънземният вдигна парче плат — ръкав от риза. Беше смачкан и усукан като превръзка или турникет, втвърден от засъхнала кръв.

— Явно добре сте го ударили горкия pendejo — подхвърли Рамон, стараеше се да изглежда доволен.

Манек не отговори. Пусна превръзката върху разбърканата шума и закрачи към огнището. Сахаел се разтегли и изтъни, но все пак задърпа Рамон след него. Нещо блесна в пръстта до наредените около пепелта камъни. Сребристо и синьо. Манек спря и го загледа. Рамон се приближи до него и раздвоен между учудването и страха, коленичи и погали с пръсти табакерата, която му бе подарила Елена.

— Това е мое — промълви той.

— Артефактът е на човека — отзова се Манек, сякаш в потвърждение.

— Не — настоя Рамон. — Това е мое. Моя вещ. Полицията… не е възможно да са го имали, освен ако не…

Върна се объркан до навеса и вдигна зацапания с кръв ръкав. Беше грубо зебло, направено да изтрае месеци на терен. Копчето в края на ръкава беше счупено наполовина.

— Това е моята риза! Онзи pendejo носи моята риза!

Обърна се рязко към Манек. Ушите му забучаха от внезапно кипналия гняв.

— Защо шибаният кучи син носи моята риза?

Перата на гребена на Манек се изправиха и паднаха; цветните шарки заиграха по лъскавата кожа. Само знанието, че сахаел ще му нанесе невъобразима болка, спря Рамон да му посегне.

— Отговори ми!

— Не разбирам. Облеклото, с което си осигурен…

— … е ваша риза — изрева Рамон и дръпна ядосано с ръка чуждата дреха. — Вие сте я направили, шибани дяволи. Вие ме накарахте да я нося. А това тука е моята риза! Моята. Носех я от Диеготаун. Купих я. Облякох я. Моя е, а някакъв… някакъв…

Мартин Касау изведнъж се появи в ума му, силен като наркотично видение спомен. Името й беше Лиана. Онази, за която беше говорил Гриего. Беше готвачка в „Лос Ранчерос Грил“ край реката. Мартин си беше въобразил, че е влюбен в нея, и цяла седмица съчиняваше стихове, започващи със сравнения на очите й със звезди, и завършваше някъде на разсъмване след бутилка евтино уиски с приказки как щял да я чука. Рамон я беше видял в мръсния нощен бар, който всички наричаха „Кафе Америкен Рик“, макар че имаше някакво друго име за алкохолния лиценз.

Рамон се беше напил. Видя я отново, с черната коса, стегната зад овалното лице. Трапчинките в ъгълчетата на устата й. Наситено тъмночервеното на тапета зад нея. Беше я видял и си бе спомнил всички образи, които беше изтърпял, всички фантазии на Мартин за тялото й. Когато тя вдигна очи и срещна погледа му, беше като стичаща се по хълм вода. Нямаше избор. Просто отиде при нея.

Мартин, вече пред него, държеше металната кука… Рамон пусна кървавата дрипа в краката на Манек и ръката му се вдигна към корема. Ръката на Мартин изглеждаше одрана, без кожа, но кръвта беше на Рамон. Болката беше отвратителна, кървенето, което Рамон усети в слабините си толкова силно, че си беше помислил, че се е напикал… Вдигна чуждата дреха, почти очакваше Мартин от спомена му да замахне отново, да го посече отново…

Пръстите му докоснаха гладкия, почти непокътнат корем. Дебелият възлест белег беше изчезнал, на негово място имаше само една тънка като косъм резка. Едва сега осъзна, че го беше знаел — пръстите му многократно бяха търсили липсващата следа от раната, тялото му знаеше по-добре от ума, че нещо липсва. Повдигна бавно ръкава си. Белегът, който бе получил от боя с мачете с Чуло Лопес при бара край Литълдог, дирите бяла плът от ноктите на Елена, които се отваряха и затваряха, докато се деряха като подивели животни по време на секс, бяха изчезнали. Петната от цигари по пръстите му ги нямаше. Нямаше ги драскотините и мазолите по дланите, натрупани от цял живот работа с голи ръце. През годините ръцете му се бяха опърлили почти до черно от слънцето, но сега кожата му беше гладка, непокътната и светлокафява като яйчена черупка. В душата му се надигна дълго потискана тревога и той изстина.

— Какво сте направили с мен? — прошепна стъписан от ужас. — Какво, мамка му, сте направили с мен? С тялото ми?

— А! Интересно — каза Манек. — Способен си на катенае. Това би могло да ни затрудни. Съмнявам се, че човекът е способен на множествено интегриране, а и да беше, това не би произвело това объркване. Трябва да внимаваш да не се отклониш. Ще попречи на фокусирането ти в татекреуде, ако станеш прекалено различен от човека.

— За какво ми говориш, чудовище?

— За терзаенето ти. Започваш да осъзнаваш кой си.

— Аз съм Рамон Еспехо!

— Не — отвърна Манек. — Не си.

9.

Рамон — стига да беше Рамон — седеше на земята, отпуснал лакти на коленете си и навел глава. Манек, извисил се до него, обясняваше с дълбокия си тъжен глас. Човекът, разкрил кошера на странните същества, беше Рамон Еспехо. Никой не го беше проследил — никакво ченге, никакъв друг фургон от юг. Разкриването на гнездото им само по себе си бе представлявало противоречие и за да коригират илюзията, че човекът съществува, го бяха нападнали. Беше избягал, но не и невредим. Един издатък — пръст — бил откъснат от него при атаката. Тази плът бе изиграла ролята на семе в създаването на изкуствено същество — ае еут 'елои, — което било включено в потока на оригиналното същество и се беше събудило с паметта и знанията на Рамон. Наложи се Манек да го обясни два пъти, докато Рамон осъзнае напълно, че това… е самият той.

— Ти участваш в неговия поток — продължи Манек. — Цялото присъства в частта и частта може да изрази цялото. Имаше известна загуба на точност и беше взето решение в полза на функционалното знание и непосредственото възстановяване пред физическото приближение. В хода на процеса се деформираш до формата, от която е възникнал фрагментът.

— Аз съм Рамон Еспехо — заяви Рамон. — А ти си една лъжлива курва с дъх на руски задник.

— И двете неща са погрешни — търпеливо отвърна Манек.

— Лъжеш!

— Езикът, който използваш, е неправилен. Функцията на комуникацията е да се предава знание. Да лъжеш означава да възпрепятстваш предаването на знание. Това не е възможно.

Лицето на Рамон пламна. После се вледени.

— Лъжеш — прошепна той.

— Не — отвърна тъжно извънземният. — Ти си изкуствено същество.

Рамон се изправи рязко, но Манек не отстъпи. Огромните оранжеви очи примигаха.

— Аз съм Рамон Еспехо — извика Рамон. — Аз долетях с фургона. Аз поставих зарядите. Аз! Аз съм този, който го направи! Не съм някакъв шибан пръст, израснал в някаква шибана цистерна!

— Започваш да ставаш възбуден — каза Манек. — Сдържай гнева си или ще приложа болката.

— Приложи я! — изрева Рамон. — Давай, страхливецо! Страх ли те е от мен? — Събра слюнка и се изплю в лицето на Манек.

Храчката го улучи под окото и бавно потече по лицето му. Манек изглеждаше повече озадачен, отколкото обиден, и изобщо не прояви обичайното човешко отвращение. Изтри внимателно слюнката и заби поглед в мокрото по пръстите си.

— Какъв е смисълът на това действие? Усещам, че това вещество не е отровно. Има ли функция?

Цялата борбеност напусна Рамон като въздух, изригнал от спукан балон.

— Изтрий си лицето, pendejo — прошепна той уморено и отново седна и обви коленете си с ръце.

Беше вярно. Беше изчадие. Студена пот изби на челото му и под мишниците. Започваше да вярва на твърденията на Манек: не беше истинският Рамон Еспехо, не беше дори истински човек, беше някакво чудовище, родено в цистерна, неестествено създание, едва на три дни. Всичко, което помнеше, беше фалшиво, беше се случило на друг човек, не на него. Той никога не беше живял извън онзи връх, никога не беше чупил глави в бой по барове, никога не беше чукал жена. Никога не беше срещал истинско човешко същество въпреки спомените си за всички хора, които си мислеше, че познава.

Как му се искаше изобщо да не беше идвал в планината, изобщо да не беше поставял онзи фатален заряд! А след това осъзна, че той не беше правил нито едно от тези неща. Беше ги правил другият. Той нямаше нищо освен настоящето, нищо освен Манек и гората наоколо. Не беше нищо. Не беше никой. Беше чужд за света.

Тази мисъл беше главозамайваща, почти невъобразима и той съзнателно, с огромно усилие я изтласка. Замислеше ли се дълбоко над това, щеше да полудее. Вместо това се съсредоточи върху физическия свят — върху студения вятър в лицето му, върху облаците, запълзели по злокобно помръкналото небе. Който или каквото и да беше, беше жив, сред света, реагираше на него с животинска напрегнатост. Дърветата куркума миришеха толкова хубаво, колкото паметта му казваше, че трябва да миришат, вятърът бе също толкова свеж и прохладен; внушителната гледка на Сиера Хуесо далече на хоризонта, слънцето, проблясващо по снежните шапки на най-високите върхове. Беше красиво както винаги и красотата извиси сърцето му както винаги. „Тялото продължава да живее — помисли Рамон с горчивина. — Дори когато не ни се иска да е така“.

Изби с усилие и тази мисъл от ума си. Не можеше да си позволи отчаяние, ако държеше да оцелее. Нищо не се беше променило въпреки произхода му, все едно дали беше отгледан в саксия като стрък пипер, или се беше изтърсил с писък и плувнал в кръв от майчината си утроба. Беше Рамон Еспехо, все едно какво говореше извънземният, все едно как изглеждаха дланите му. Трябваше да бъде, защото нямаше кой друг да бъде. Какво значение имаше дали там някъде съществува някой друг, който също си мислеше, че е той? Или сто такива? Беше жив, тук и сега, в този миг, все едно дали беше на три дни, или на трийсет години, и това беше важното. Беше жив — и смяташе да остане така.

Вдигна очи към чужденеца, който изчакваше с изненадващо търпение.

— Как може да е вярно това, което казваш? — попита със свити устни. — Не съм някой невеж селянин, знам какво е клонинг. Просто едно бебе, което трябва да порасне като всяко бебе. Не би могло да има моите спомени. Просто не става така.

— Нищо не знаеш за това, което ние можем или не можем — укори го Манек, — и въпреки това твърдиш обратното. Имаш предвид създаването на нов индивид от подобен основен молекулярен шаблон. Този процес би бил развитие. Ти си израз на рекапитулиране. Двете са различни. — Манек замълча. — Идеята се вмества лошо в твоя език, но ако придобиеш достатъчно атакка, за да я разбереш напълно, това би те отклонило още повече от модела. Пречи на нашето татекреуде.

— Коремът ми. Ръката ми. Белезите, които имах…

— Съвършената достоверност беше пожертвана. С течение на времето те ще клонят към формите, които изразяват цялото.

— Ще ми се върнат белезите?

— Всички твои физически системи ще продължават да се доближават до формата първоизточник. По подобен начин напредва и възвръщането на информация.

— Паметта ми? Казваш, че всичко това се ебава и с паметта ми?

— По-доброто приближение е по-добро приближение — отвърна съществото. — Самоочевидно е.

Рамон го зяпна. Изведнъж осъзна защо чужденците нямат секс. Те също бяха отгледани в цистерни, точно като него. Може би дори бяха създадени в същата! Той и този отвратителен кучи син бяха братя, по-сходни, отколкото той и истинският Рамон Еспехо.

— Направили сте ме чудовище, също като теб — каза той горчиво. За малко да се разтрепери отново. — Не съм дори човек повече!

Сахаел запулсира предупредително и стомахът на Рамон се сви от страх, но болката не дойде. Вместо нея, за огромна изненада на Рамон, Манек протегна дългата си многоставна ръка и я постави непохватно на рамото му като в жест на утеха, копиран от лошо описание.

— Ти си живо същество, обзето от ретехуе — заговори той. — Произходът ти е без значение и не би трябвало да те притеснява. Все пак можеш да изпълниш своето татекреуде, като упражняваш функцията си. Никое живо същество не би могло да желае повече от това.

Думите му бяха толкова близо до онова, което Рамон си бе помислил преди малко, че го стъписаха. Той избута ръката на съществото от рамото си и стана. Сахаел изтъня и се издължи, даваше му възможност да се отдалечи. За нова изненада на Рамон, Манек не тръгна след него. Рамон седна край огнището, взе табакерата от земята и я отвори. Беше най-близката до огледало вещ, с която бе разполагал, откакто го извадиха от цистерната. Лицето му бе по-гладко от онова, с което беше свикнал, с по-малко бръчки около очите. Бенките и белезите бяха изчезнали. Косата му беше по-мека и по-светла. Изглеждаше различен, неоформен. Изглеждаше млад. Приличаше на себе си, но и не приличаше.

Светът около него заплаши отново да се завърти и той се подпря с ръце върху здравата повърхност на Сао Пауло, закотви се в реалността, закотви се в настоящето. Ако разкритието на Манек беше истина, ако там някъде съществуваше друг Рамон Еспехо, това променяше всичко. Криенето вече не носеше никакво предимство. Ако другият Рамон се върнеше във Фидлърсджъмп, можеше и да има реакция на разказа му за тайна база на извънземна раса, разбира се, но нито онзи, другият Рамон, нито никой нямаше да знае, че съществува той. Можеше да изпратят въоръжена група за проследяване или дори да нападнат извънземните, но нямаше да търсят него. Но пък ако успееше наистина да намери другия Рамон, двамата може би щяха да измислят как да обърнат играта на тия същества. Знаеше какво щеше да направи самият той, ако го преследваха. Той щеше да измисли начин да убие преследвачите си. И това сега беше единственият шанс за Рамон. Ако успееше да предупреди другия Рамон, че го преследват, и да му се довери, че ще предприеме правилните действия, заедно можеха да унищожат съществото, което държеше каишката му. Изведнъж се обнадежди. Ако казаното от Манек се окажеше вярно, в джунглата имаше още един ум като неговия. Обзе го гордост заради другия Рамон — въпреки цялата мощ на тези чудовища той им се беше измъкнал, беше ги надхитрил, показал им беше какво може един човек.

Но щеше ли другият Рамон да му помогне, или щеше да се ужаси от него толкова, колкото и от извънземния? Ако помогнеше на другия Рамон да се спаси от преследвачите си, той, разбира се, щеше да му е благодарен. Опита се да си представи как самият той би обърнал гръб на човек, притекъл му се на помощ точно когато най-много се нуждае от нея. Не вярваше, че би го направил. Щеше да прегърне другия като брат, да го укрие, да му помогне. Да го уреди в работата, може би да почнат да работят заедно…

Рамон се изплю.

Беше тъпо. Не, щеше просто да забие ножа между ребрата на другия Рамон — неговите ребра — и да се смее, докато чуждото изчадие не издъхне. И все пак имаше ли някакъв друг избор? Имаха обща позиция засега, а ако измислеше начин да убие Манек и да се освободи от сахаела, с останалото можеше да се оправи след това. Въпросите кой и какво е той, и как би могъл да се вмести в един свят с друг Рамон в него, трябваше да почакат. Първо беше оцеляването. Първо беше освобождаването му от робството. А първото, което трябваше да направи, бе да спечели доверието на Манек, да го накара да си мисли, че му съдейства с цялото си сърце, да му внуши лъжливото чувство за сигурност, докато не му се открие възможност да натика ножа в гърлото на това чудовище.

Планът, колкото и да беше аморфен, му вдъхна увереност. След като имаше план, можеше поне да продължи напред.

— Успокоил си се — каза Манек. Рамон не беше чул приближаването му.

— Да, демоне. Мисля, че да.

Отвори табакерата. Беше празна, с гравираното Mi corazón от Елена в среброто. Сърце мое. На, пуши, докато пукнеш. Рамон се изхили.

— Не разбирам реакцията ти — каза Манек. — Ще я обясниш.

— Просто исках да запаля цигара — отвърна Рамон с много дружески тон. „Виждаш ли колко съм безопасен? Виждаш ли колко съм готов да ти сътруднича?“ — Явно обаче оня алчен шибаняк ги е изпушил всичките. Кофти, нали? Ех! Една цигара нямаше да ми дойде никак зле. — Помисли си тъжно за цигарата, с която бе запалил фитила преди толкова време. Или беше цигарата, похабена от другия? Цигарата, която бе изпушил с други дробове, в друг живот.

— Какво е „пушене“? — попита Манек.

Рамон въздъхна. Когато не говореше като извънземен, съществото говореше като малко дете.

Опита се да му опише изпушването на една цигара. Зурлата на Манек започна да потръпва от отвращение, преди да е стигнал и до средата.

— Не разбирам функцията на пушенето — каза Манек. — Функцията на дробовете е да осигуряват кислород на тялото. Пълненето на дробовете с пушеци от горящи растения и отпадъчните продукти от непълното им изгаряне не вредят ли на тази функция? Каква е целта на пушенето?

— Пушенето ни носи рак — отвърна той, като едва сдържаше усмивката си. Извънземният изглеждаше толкова сериозен и озадачен, че той не можеше да устои на изкушението да се побъзика с него.

— Какво е „рак“?

Рамон обясни.

— Това е аубре! — изстърга с тревога гласът на Манек. — Твоята функция е да намериш човека и няма да ти бъде позволено да осуетиш тази цел. Не се опитвай да ми пречиш, като хванеш рак!

Рамон се изкиска. След това се разсмя. Смехът го заля на вълни и скоро той вече се държеше за корема и се давеше от смях. Манек се приближи, гребенът на главата му започна да се вдига и пада по начин, който напомни на Рамон за дете, канещо се да пита мама и тате какво толкова смешно е казало.

— Криза ли имаш? — попита Манек.

Това вече му дойде в повече. Рамон зарева и зарита, сочеше Манек с пръст, без да може да спре да се смее. Не можеше да говори. Нелепостта на ситуацията, както и напрежението, на което бе подложен умът му, го правеха съвсем безпомощен. Извънземният пристъпваше напред-назад, възбуден и объркан. Пристъпът бавно премина. Рамон се отпусна на земята, съвсем изчерпан.

— Зле ли ти е? — попита Манек.

— Нищо ми няма — отвърна Рамон. — Добре съм. Ти обаче си много смешен.

— Не разбирам.

— Да, не разбираш! Точно това те прави толкова смешен — смешен тъжен тъп дявол.

Манек го изгледа строго.

— Имаш късмет, че не съм свързан. Ако бях, щяхме да те унищожим веднага и да започнем с друг дубликат, защото тези пристъпи доказват, че си дефектен организъм. Защо изпадна в тази криза? Симптом на рак ли е тя?

— Тъп cabrón — отвърна Рамон. — Смеех се.

— Обясни „смях“. Не разбирам тази функция.

Той затърси обяснение, което Манек да разбере.

— Смехът е добро нещо. Доставя удоволствие. Човек, който не може да се смее, е нищо. Смехът е част от нашата функция.

— Не е така — възрази Манек. — Смехът спира потока. Пречи на правилната функция.

— От смеха се чувствам добре — настоя Рамон. — Когато се чувствам добре, функционирам по-добре. Като храната е.

— Твърдението е погрешно. Храната осигурява енергия за тялото ти. Смехът — не.

— Друг вид енергия. Когато нещо е смешно, се смея.

— Обясни „смешно“.

Той помисли и си спомни една шега, която бе чул последния път в Литълдог. Елой Чавес му я беше разправил, когато седнаха да пият.

— Слушай тогава, чудовище. Ще ти разкажа една смешна история.

Разказването не се получи много добре. Манек постоянно го прекъсваше с въпроси, питаше за определения и обяснения, докато най-сетне Рамон не каза раздразнено:

— Копеле тъпо, историята няма да е смешна, ако не млъкнеш и не ме оставиш да я разкажа! Всичко разваляш с въпросите си!

— Защо това прави инцидента по-малко смешен? — попита Манек.

— Все едно! — сопна се Рамон. — Просто слушай.

Извънземният замълча и този път Рамон разказа историята гладко, без прекъсване, но когато свърши, Манек само помръдна зурлата си и го изгледа с безизразните си оранжеви очи.

— Сега трябваше да се смееш — каза му Рамон. — Това е много смешна история.

— Защо този инцидент е смешен? — учуди се съществото. — На човека, за когото разказа, е било заповядано да извърши сношение с женско същество от неговия вид и да убие голямо месоядно същество. Ако това е било неговото татекреуде, той не го е изпълнил. Защо се е сношил с месоядното? Аубре ли е бил? Съществото го е наранило и е можело да го убие. Не е ли разбирал, че това може да е резултатът от действията му? Държал се е противоречиво.

— Точно затова историята е смешна! Не разбираш ли? Той е чукал чупакабрата!

— Да, това го разбирам — отвърна Манек. — Нямаше ли историята да е по-„смешна“, ако мъжът беше изпълнил функцията си правилно?

— Не, не и не! Тогава изобщо нямаше да е смешна! — Погледна Манек накриво, както си седеше като някаква огромна, много сериозна буца, със скръбно лице, не можа да устои и се разсмя отново.

И тогава дойде болката — разкъсваща, смазваща и унизителна. Продължи по-дълго, отколкото досега: адска, тотална, отвратителна. Когато най-сетне свърши, Рамон се намери свит на кълбо, пръстите му дращеха сахаела, който пулсираше със собствения му пулс. За негов срам плачеше, огорчен като куче, изритано без причина. Манек стоеше над него мълчалив и неумолим — и в този момент Рамон видя в него образа на съвършеното зло.

— Защо? — извика Рамон и изпита срам, като чу колко сломен е гласът му. — Защо? Не направих нищо!

— Заплаши да хванеш рак, за да избегнеш предназначението си. Въвличаш се в криза, която възпрепятства функционирането ти. Извличаш удоволствие от противоречия. Извличаш удоволствие от неуспешно хармонизиране. Това е аубре. Всеки признак на аубре ще се наказва така.

— Но аз се смях — прошепна Рамон. — Аз само се смях!

— Всеки смях ще се наказва така.

Зави му се свят. Беше забравил. Отново беше забравил, че това същество на другия край на каишката му не е странно оформен човек. Умът зад тези оранжеви очи не беше човешки ум. Беше се оказало лесно да го забрави. И беше опасно.

Ако искаше да живее — ако искаше да се спаси и да се върне сред хората, — трябваше да помни, че това същество не е като него. Той беше човек, все едно как бе създаден. А Манек беше чудовище. Беше се оказал глупак да го възприеме другояче.

— Няма да се смея повече — каза Рамон. — Нито да хващам рак.

Манек не каза нищо повече, а седна до него. Тишината между тях се проточи — странна и тъмна като пустошта между звездите. Много пъти Рамон се беше чувствал отчужден от хората, с които бе принуден да си има работа — нортемехиканос, бразилци и дори чистокръвните мехиканос, с които се родееше благодарение на едно изнасилване. Мислеха различно тези чужди хора, чувстваха нещата различно, не можеше да им се довери напълно, защото и не можеше да ги разбере напълно. Често и жени, дори и Елена, го караха да изпитва същото. Може би точно затова бе преживял по-голямата част от живота си сам, затова се чувстваше повече като у дома си сам сред дивия свят, отколкото с други от собствения му вид. Но всички те имаха повече общо с него, отколкото можеше изобщо да има Манек. От нортеамериканос бе отделен от история, култура и език — но дори един гринго знаеше как да се смее и побесняваше, ако го заплюеш. Нямаше такава обща база, която да сближи Рамон и Манек. Между тях лежаха светлинни години и милион векове еволюция. Не можеше да приеме нищо за подразбиращо се от само себе си у съществото в другия край на сахаел. От тази мисъл му стана по-студено, отколкото от вятъра, задухал от планините.

Беше нещо, което Микел Ибрахим, управителят на „Ел Рей“, бе казвал неведнъж: „Ако лъвовете можеха да говорят, пак нямаше да можем да ги разберем“. Единственият му шанс бе в това никога да не си позволи да забрави, че е вързан за лъв.

Манек го подкани:

— Време е да възобновим функционирането си.

— Остави ме малко — отвърна Рамон. — Все още не мога да вървя.

Манек помълча малко, а после се обърна и закрачи между изоставения навес и дърветата. Сахаелът се изпъваше и дърпаше. Рамон се помъчи да го забрави. Някъде по време на заслепяващото наказание си беше прехапал езика. В устата му имаше вкус на кръв. Не някаква чужда течност — кисела човешка кръв. Когато изплю, беше червено. И да беше таил някаква мисъл или страх, че се е превърнал в нещо нечовешко след онова, което бяха направили с него Манек и приятелите му демони, вече ги нямаше. Манек беше показал колко безкрайно е отдалечен от човешкото и с това бе показал колко самият Рамон е човек.

— Има едно нещо — заговори Рамон. — Планът ти — да наблюдаваш мен и след това да търсиш. Ако наистина съм същият като шибаняка, който е там някъде, мога да ти кажа някои неща, които ще направи той. Специфични неща. Не просто нещо, за което би могъл да се сети всеки човек.

Манек се върна при него, докато той изтупваше пепелта и листата от странната си дреха.

— Имаш прозрение за вероятния му поток. Ще изразиш това прозрение.

— Реката. Той ще се запъти към реката. Ако успее да стигне до нея и да си направи сал, може да слезе по течението до Фидлърсджъмп. Ще яде риба, а речната вода е безопасна за пиене. Би могъл да пътува и денем, и нощем, и няма да му се налага да почива. Това ще е най-доброто за него.

Манек замълча, зурлата замърда, все едно вкусваше идеята. И защо не, помисли Рамон. Вкусването на идеи не беше нещо по-странно от всичко останало у съществото, което го държеше под властта си.

— Човекът е бил тук — каза най-сетне Манек. — Ако неговата функция е да стигне до реката, става по-добър израз на нашето татекреуде. Ти функционира добре. Избягването на аубре е по-добро от смешното.

— Щом казваш.

— Ще продължим — заяви Манек и поведе Рамон към летящата кутия.

Когато закръжиха над леса, Рамон се замисли по-внимателно за бивака, който бяха оставили зад себе си. Някои дребни неща привлякоха вниманието му. Защо другият Рамон беше напускал бивака и се беше връщал толкова пъти след това? Защо си беше правил труда да хваща и дере животни, след като ги имаше идеалните за ядене захарни бръмбари? Къде беше шишът, на който беше пекъл животинчетата? Постепенно започна да се убеждава, че двойникът му, там някъде из джунглата, играе някаква игра. Очертаваше се и друг план освен неговия, а той не можеше да види много ясно очертанията му.

Ако той беше Рамон Еспехо, пресъздаден от парче плът с помощта на невъобразима чужда технология, ако наистина беше идентичен с онзи мъж, мъжа, който помнеше, че е, не трябваше ли вече да знае какво е? Може би простото приемане на идентичността му не беше толкова просто. Замисли се дали сахаел може да прави нещо повече, освен да го унизява с болка. Вероятно можеше да вкарва нещо в кръвта му, нещо, което да го прави по-спокоен, по-податлив, по-склонен да пренебрегва въпросите, които повдигаше необичайното му положение. Всъщност, като си помислеше, едва ли можеше да очаква от себе си да реагира така.

Манек му бе наредил да не се отклонява от идентичността си като Рамон Еспехо и той бе изпълнил тази заповед. Но така ли щеше всъщност да реагира един човек? Така ли щеше да е реагирал той, ако пътят му до този момент не беше през цистерната?

Нямаше как да разбере. Можеше само да изтласка тези съмнения от ума си и да заложи на другия Рамон Еспехо, който дебнеше някъде из тези гори. Вероятно беше близо. Три дни беше бягал според Манек. Вече бяха станали пет. Допускаше, че ще може да покрие трийсет километра на ден, особено с всичките демони на ада по петите му. Това щеше да постави двойника му почти до реката в края на деня. Освен ако раните го бяха забавили. Освен ако не бяха гноясали и не беше умрял сам в горите, далече от всякаква помощ. Рамон потръпна при тази мисъл, след което я отхвърли. Беглецът беше Рамон Еспехо. Кораво копеле като него нямаше да умре лесно!

Господи, дано!

10.

Рамон изобщо не беше възнамерявал да напуска Земята. Беше едно от онези случайни стечения на обстоятелства и нищо повече. На петнайсет се беше хванал на работа в откритите мини на Южно Мексико. Един от операторите се разболя — много прах в дробовете — и Рамон зае мястото му. Началникът му показа как да управлява стария подемник, предупреди го, че високите три етажа земекопи няма да забавят, ако им се изпречи на пътя, и кариерата му започна. Шестнайсет часа под слънцето, толкова горещо, че пластмасовите спойки около надупчения визьор се пукаха и стапяха, докато разместваше и заглаждаше шлаката под виковете на началството. Парцалите, които връзваше на устата си, започваха сутрин с всевъзможни ярки цветове — синьо, червено и оранжево — и завършваха посивели от прах. След като един от по-старите работници го скъса от бой, той се включи в бригадата на Паленки — старият Паленки беше смахнат чешит, зъл като плъх и безмилостен като рака, който накрая го уби. Но се грижеше никой да не се ебава с екипа му. Та тъкмо той показа на Рамон как да тика женски тампон в шлема, за да пази очите си от потта.

Ужасни времена бяха, докато работеше в мините. Спеше на нар в една дървена барака, не по-добра от скитническите дупки, в които бе отраснал. Храната имаше вкус на пръст. Изтощението беше безкрайно, а парите едва стигаха да се напие в събота вечер. И все пак имаше работа.

Паленки се оказа билетът му от лотарията. Старият кучи син беше накарал екипа си да се учи. Нощем, когато никой не искаше да прави нищо друго, освен да спи и да се опита да забрави изтеклия ден, Паленки ги караше да гледат учебни филми по минна технология и промишлена геология. Рамон го ненавиждаше, но не искаше да бъде съкратен от работната група. Тъй че, макар и с неохота, се учеше. И макар да не го признаваше, започна да му харесва. Започна да разбира камъка, как се е оформяла земята, сгъвайки в себе си древни истории, докато някой като него не дойде да я разтвори. Половинчасовите уроци бяха най-хубавата част от деня му, почти си струваше да се лиши от сън заради тях.

А може би Паленки го бе забелязал в него. Защото дойде времето, когато корабите на сребърните енье пристигнаха на платформите над Мексико Сити. Невъобразимо огромни, те надвиснаха като ястреби, закръжили високо във въздуха. Последва договорът. Планета колония. Първата вълна бе напуснала преди трийсет години, а сега енье искаха да отпратят след тях кораб, който да закара нужната на планетата индустриална инфраструктура. Първите колонисти нямаше да стигнат до планетата през следващите няколко столетия, според земните часовници, но с ефектите на относителността и изменящите реалността корабни двигатели на енье Рамон щеше да е там след не повече от година корабно време. Всеки, който сключеше договор да замине в космическия мрак, за да отнесе спорните плодове на човешката индустрия, щеше по дефиниция да надживее всички, които оставаха. Това само по себе си изглеждаше достатъчно, за да убеди Паленки. Той прие договора и включи със себе си всички от работния екип.

Рамон помнеше как се качи на орбиталната совалка до платформата, плъзна се два пъти около Земята и накрая кацна точно над мястото, откъдето бе излетял. Беше на шестнайсет и оставяше своя свят зад гърба си. Единственото съжаление, което изпита при тази перспектива, бе, когато погледна надолу от кораба на енье. Синьото на океана, бялото на облаците, масивите индустриализирана суша, искрящи в нощта като вечен огън. Земята ставаше по-хубава, когато се отдалечаваш от нея. Отдалечиш ли се достатъчно, беше дори красива.

Паленки умря на кораба. Туморът бе притискал сърцето му месеци наред. Рамон и останалите от работния екип побързаха да се реорганизират, опасяваха се, че енье няма да уважат договора без Паленки, и се оказаха прави. Споразумението беше анулирано и когато големите кораби стигнаха до колонията Сао Пауло, излишните момчета бяха оставени на чуждия свят като общи работници. От едно нищо на Земята Рамон се оказа едно нищо на свят-колония. Нямаше начин да се върне на Земята — всички, които бе познавал, вече бяха мъртви. Но знаеше онова, на което го беше учил Паленки, намери още учебни материали, хвана се като чирак в една проучвателна фирма, която фалира след няколко години. Преди закриването й закупи един от старите фургони и се устрои като независим.

Първото му бягство в terreno cimarrón беше като печалба от лотария, като завръщане в място, което е забравил. Огромното празно небе, горите и океанът, огромните разломи на юг, високите планини на север. Празно. За първи път, откакто се помнеше, се оказа истински сам — и плака. Спомни си как седеше на седалката на водача, оставил на автопилот, и плачеше като човек, видял Иисус.

— Страдаш от ефекта на рекапитулация — каза Манек. — Когато мозъчните ти структури завършат формирането си, спомените ще станат по-малко натрапчиви.

Рамон го изгледа накриво, чудеше се дали се опитва да го успокои, да го укори или да провери доколко начинът му на изразяване е разбираем в човешки термини.

— За какво ми говориш, по дяволите?

— Докато невронните ти пътеки се настроят в правилния си поток, по-стари шаблони ще налагат временно неподходящи изпъкналости.

— Благодаря. Не това ме притесняваше. — След малко попита: — Значи, ако се постарая сериозно, мога да накарам паметта си да се върне напълно?

— Не — отвърна Манек. — Процесът ще бъде възпрепятстван от волята ти. Не трябва да се опитваш да си спомниш определени събития. Това ще влоши функцията ти. Ще се въздържаш.

— Един вид да не си чоплиш раната, за да зарасне по-бързо. — Рамон сви рамене и смени темата. — Ей. Вие как се озовахте тук, между другото?

— Ние участваме в потока. Нашето присъствие е неизбежно.

— Това ясно. Но вие, дяволи, не сте оттук, нали? Не може да сте оттук. Няма никакви градове или фабрики, или от онези неща като мравуняците на туру. Не ядете животните и растенията тука, както щяхте да правите, ако шибаната ви раса беше еволюирала с тях. Тази планета не е ваша. Тъй че как се оказахте тук?

— Нашето присъствие беше неизбежно — повтори Манек. — Предвид ограниченията в потока на онова, което вашият несъвършен език би нарекъл моята раса, този изход беше необходим.

— Криете се в планински хълм — заговори Рамон, загледан между изтънелите ребра на летящата кутия към зелено-оранжевите петна на дървесните корони на три метра под тях. — Ядосани сте и сте загрижени да спрете другата ми версия, та никой да не разбере за вас. Знаеш ли какво си мисля?

Манек не реагира. Над очите му се спусна тънка прозрачна мембрана и замъгли оранжевия цвят. Рамон си помисли, че има птици, които правят нещо такова — имат клепачи, през които могат да виждат. Или беше риба? Ухили се и се отпусна назад.

— Мисля, че сте се озовали тук по същата причина като мен. Мисля, че се криете от нещо.

— От какво се криеше човекът? — попита Манек. Рамон се притесни за миг. Не беше мислил да му казва за еуропеото. Но имаше ли вече значение?

— Убих един. Беше с жена и не се държеше добре с нея. Аз бях пиян, а той беше прекалено шумен и се държеше глупаво. Каза нещо гадно, аз казах нещо тъпо. Свърши в задната улица. Оказа се, че бил посланикът от Европа. А аз го наръгах. Както и да е, исках да се разкарам. Да си намеря някое място, където няма да ме намерят, и да изчакам цялата работа да отшуми. И тогава намерих вас, pendejo.

— Убил си същество от твоя вид?

— Донякъде — отвърна Рамон. — Беше от Европа.

— Беше ли ограничил свободата ти?

— Не. И не беше чукал жена ми, нито някакъв друг боклук. Не беше това.

— Тогава защо си го убил?

— Ами така — отвърна Рамон. — Случва се понякога. Нещастен случай, един вид. И двамата бяхме пияни.

— Силното пиене — каза чужденецът. — Премахнало е задръжките ти.

— Да.

— Убиваш, за да бъдеш свободен, а свободата те кара да убиваш — каза чужденецът. — Този цикъл е аубре.

— Има си някои недостатъци — съгласи се Рамон.

Какво беше казал онзи cabrón? Рамон се помъчи да си спомни как беше станало. Европеанецът трябваше да е казал или направил нещо: да си е направил някоя шега или да е подхвърлил нещо, което да ги изкара на улицата. Заради жената ли беше? Като че ли да. Помнеше задънената улица, ножа, кръвта, сменяща цветовете си на променливата светлина, но липсваха неща преди това и му беше мътно. Не можеше да определи дали се дължи на това, че тогава бе пиян, или на неоформения му още нов, създаден от чуждите мозък.

Защо все пак го беше убил?

Въпросът изглеждаше все по-уместен.

В небето на север се трупаха огромни облаци на бели, сиви и жълти петна. Зелени балони — изпълнените с водород растения, които наричаха небесни лилии — изпъстряха облаците, рееха се на бавни, лениви кръгове, понесени от ветрове, които ги преобръщаха като медузи в морето. Бяха сигурен знак за идващото лошо време. Рамон видя блясъка на мълнии под облачната пелена, но беше твърде далече, за да чуе гърма. Щеше да вали, но не тук. Където и да беше сега другият Рамон, поне не се налагаше да се тревожи, че ще прогизне. Колко странно трябваше да е за другия Рамон — ранен, сам, без да знае, че съществува някой друг, който знае за извънземните и обмисля как да го опази жив и на свобода. Представи си за миг двойника си някъде там долу, скрит под листата, може би дори следеше с поглед как костенобялата кутия бавно завива в дъга.

Изплашен. Другият Рамон щеше да е изплашен. Изплашен не само от това, което бе открил, и от лова, в който той сега беше плячката, но също и от самотата — от това, че е толкова изолиран. Имаше разлика между изолация и самота. С фургона и запасите си той се беше радвал на самотата. Мисълта, че сега е единственият човек на север от Фидлърсджъмп, без никаква възможност да повика помощ, спящ в импровизирани убежища и бягащ от една непонятна чужда цивилизация — това беше друго. Опита се да си представи себе си на негово място. Опита се да си представи как щеше да се чувства самият той.

Щеше да иска да убие шибания извънземен. И знаеше, че е вярно, защото докато седеше тук до съществото, точно това искаше той. Рамон въздъхна. Другият Рамон поне нямаше да има това нещо, натикано в шията му.

Юнеа внезапно замръзна във въздуха и Манек потрепери. Пернатата му грива беше настръхнала и се полюшваше като трева под силния вятър. Ръцете му зашариха неспокойно по командния пулт. Страх стегна стомаха на Рамон.

— Видя ли нещо?

— Човекът е бил наблизо. Наскоро. Ти се оказа прав в тълкуването на неговия поток. Ти си годен инструмент.

— Къде е той?

Манек не отговори. Юнеа започна бавно да се полюшва напред-назад като увиснала на въже от небето. Рамон се изправи, ребрата на пода се впиха в меките му ходила. Сърцето му биеше бясно, въпреки че той не можеше да определи какво се надява или какво се опасява, че ще се случи. Сахаел потръпна за миг и замря.

— Къде е той? — повтори Рамон и този път Манек се обърна към него.

— Липсва — избоботи извънземният. — Ти ще изтълкуваш това.

Юнеа се раздвижи и се спусна надолу. Рамон залитна и седна. Зеленият балдахин се раздвои над дълга широка морава. Между тревите и дивите цветя имаше големи плоски камъни — гранит като че ли. А до един от тях нещо сякаш пърхаше. Рамон примижа и се взря. До ръба на грамадния камък в пръстта беше забит клон или дълга пръчка и на върха беше завързана дрипа, като знаме. Платът беше мръсен и светъл, с по-тъмни петна. Неговата риза. Останалото от ризата на Рамон, вързано за останалия ръкав.

— Какво е значението на този обект? — попита Манек.

— Мамка му, ако знам — отвърна Рамон. — Може би е бяло знаме, знак, че се предава? Възможно е да иска да говори.

— Ако желае да разговаря, защо го няма?

— Защото сте му откъснали пръста!

Манек не каза нищо. Юнеа направи бавен кръг над странния флаг. Рамон изцъка с език. Очевидно бе поставен тук, за да привлече вниманието им. И все пак идеята за предаване не се съчетаваше добре с интуицията му. Рамон Еспехо нямаше да иска да се предаде. Юнеа надвисна над камъка, започна бавно да се снишава. Рамон си представи своя двойник сред дърветата, сигурно ги следеше. Имал ли беше бинокъл в раницата, когато извънземните го откриха, или го беше оставил във фургона и беше изгорял? Не, бинокълът нямаше да е с него. Нямаше да има място в раницата и за него, и за сондажните заряди.

Безпокойството му се отприщи до пълна паника. Сондажните заряди! Клонът, забит точно до ръба на камъка, за да усили всяка вибрация в гранитната плоча. Не беше флаг. Беше спусък.

— Спри! — изрева той с половин секунда закъснение. Юнеа докосна повърхността и на Рамон му се стори, че видя как потрепери клонът в неизмеримо краткия миг, преди да последва взривът.

11.

Рамон се размърда. Имаше нещо, нещо много спешно, но не можеше да си спомни добре какво точно. Виеше му се свят, както когато се напиеше до степен да не може да върви. Само че сега имаше нещо много, много важно. А не можеше да си спомни какво е.

Черупката на юнеа беше първото нещо, което разпали искрата на осъзнаването. Костенобелите ребра и тънките нишки от стените и пода бяха натрошени и скъсани. Лежаха разпръснати по гранитния камък като клечки от детска игра. Само една стена и ъгъл бяха останали прави, огънати като старчески гръб. Въздухът беше горещ и миришеше на кисело — миризмата на експлозиви, много добре позната на проучвателите. Прясната пръст и чакъл по камъка показваха къде и как са изгърмели взривовете — под ъгъл нагоре срещу всеки оказал се на повърхността, вместо надолу в земята. Имаше спомен — вероятно по-скоро въображаем, отколкото истински, — че ребрата бяха изщракали, затвориха се и станаха непрозрачни миг преди взрива. За да го защитят. Него и онова същество… Манек.

Рамон понечи да седне, не успя и се свлече по гръб. Ръцете му бяха отслабнали; десният му крак кървеше обилно от отворена рана малко над коляното. Главата му започваше да се избистря, спомените от непосредствено случилото се започваха да се наместват.

Шибанякът се беше опитал да ги убие. Другият Рамон, където и да се намираше сега, беше разбрал, че е преследван, и беше заложил капан, за да убие чуждото същество. В сърцето му избухна гняв, последван почти мигновено от респект и някаква странна гордост. Нека да знаят чуждите, където и да са: Рамон Еспехо е един корав малък шибаняк и става опасен, ако му се изпречиш на пътя. Рамон се разсмя, зарева от смях, заудря безпомощно с ръце по земята, чак устата го заболя от смях. Шибано прецакване. Изведнъж го осени мисълта, че се смее, а не го наказват за това.

Сахаел все още се точеше от врата му. Но от бял беше станал тъмен като оток. Рамон преглътна. За първи път се замисли какво ли ще стане, ако злата гад умре, докато това е закачено за него.

— Чудовище! — извика и гласът му му се стори глух и далечен. Горният регистър на слуха му беше изгърмял от взрива, оставил бе само ниските басови тонове. — Чудовище! Добре ли си?

Отговор не последва. Рамон най-сетне успя да седне, хвана с една ръка тъмния пострадал сахаел и тръгна по него към масивното туловище на извънземния. Манек стоеше прав, но стойката му изглеждаше някак снишена и тромава, все едно му трябваше повече опора, за да запази равновесие. Едната му ръка със странно многото стави висеше отпусната. Лявото му око беше станало от пламтящо оранжево тъмнорубинено и по-издуто. Най-драматичната промяна обаче бе по кожата. Вместо сребристото, плуващо над черното като масло над вода, половината от тялото му беше станала пепелява. Плътта му също изглеждаше по-стегната, като наденица, изпечена и готова да се пръсне. Бяла слуз се стичаше от муцуната му и капеше по земята в краката му. Рамон нямаше представа какво му е, но нищо във външността на съществото не говореше добре за състоянието му.

— Чудовище? — повтори той.

— Ти не успя да предвидиш това — каза извънземният.

— Позна.

— Предназначението ти е да отразяваш потока на човека.

— Добре, значи толкова ме бива като инструмент — отвърна ядосано Рамон и се изплю. — Забравих, че шибанякът имаше още заряди в раницата. Беше грешка.

— Какви други устройства има?

Рамон сви рамене, мъчеше се да си припомни съдържанието на полевата си раница.

— Малко храна, но вероятно вече я е изял. И спасителен маяк, но с малък обхват. Беше предназначен да включва по-голям във фургона, но вие, скапаняци, се погрижихте за него. Пистолет. Имаше пистолет.

— Това е устройството, което ускорява метал с помощта на магнитно поле ли? — попита Манек. Гласът му бе станал сякаш по-равен и механичен, но Рамон не беше сигурен дали промяната е в съществото, или в собствените му уши.

— Същото.

— Беше премахнато от него — каза Манек. — Точно това отдели издатъка на човека.

— Предпазителят на спусъка му е откъснал пръста? — попита Рамон. — Искаш да кажеш, че шибанякът е направил всичко това без показалеца си?

Манек примига — клепачът на червеното око не се затвори докрай, — после попита:

— Съществено ли е това?

— Не. Просто е някак… впечатляващо.

Последва тихо хъхрене, което при други обстоятелства Рамон можеше да сбърка със смях. Но сега се зачуди дали чуждото същество не изпада в пристъп на кашлица или нещо такова. Слузта, която течеше от муцуната му, за миг стана яркосиня, след което отново побеля.

— С колко още заряда от този вид разполага човекът? — попита Манек.

— Не знам — отвърна Рамон. — Имах четири в раницата. Това е стандартът. Единия използвах, когато открих вас, копелета, тъй че остават три, но не знам дали е използвал само един тук, или всичките.

— Може ли това да се определи?

— Сигурно — отвърна Рамон. — Мога да огледам. Но първо май трябва да направя нещо за крака си. А и ти изглеждаш скапано.

— Ще определиш броя на използваните заряди — каза Манек и гласът му стана тънък и пронизителен. Рамон реши, че слухът му във високия регистър се връща. — Ще го направиш незабавно.

— Добре. Трябва да отида да огледам кратера. Смяташ ли, че шибаната ти каишка ще се изпъне дотам?

Извънземният остана неподвижен за миг, след което се затътри през отломките от летящата кутия към отворената в земята дупка. Стъпките му бяха измъчени и тромави. Рамон чу дъха му — отново нисък и хриплив. Съществото явно беше пострадало сериозно.

Кратерът беше широк, но плитък. Рамон огледа камъка и откъртените от взрива парчета. Ако зарядът беше заложен, за да пробие надолу или дори под плочата, парчетата щяха да са по-големи. Но другият Рамон беше наместил заряда под ъгъл нагоре, към онова, което щеше да го взриви. Клонът, послужил за детонатор, сега беше на трески. За миг Рамон си представи случайно прелетял плескун, закачил ненадейно клона, но успя да потисне кикота си.

Ако ръбът на каменната плоча беше по-непокътнат, щеше да има по-добра представа как е бил нагласен детонаторът. Доста сложно трябваше да е било. Можеше да се сети за три начина как да стане номерът, според скалната структура.

Но не това беше критичният проблем. Важният момент беше, че взривът бе насочен нагоре. Той закрачи около кратера, накуцваше, щом го пронижеше болката от раната в крака. Кратерът беше заоблен и с грубо триъгълно очертание. Рамон вече почти можеше да си представи как е било направено. Клонът беше нагласен като взривяващ механизъм, особено чувствителен към сравнително стабилния камък, но всеки, който свалеше ризата или изместеше самия клон, също щеше да взриви зарядите. Двойникът му не беше знаел от коя посока ще се приближат преследвачите му и беше заредил взривовете така, че да образуват груб кръг. Беше заложил всичко в този единствен капан и залогът не беше никак лош.

Рамон се наведе, пръстите му забърсаха пръстта по-скоро заради простото удоволствие от допира, отколкото от очакване, че ще научи нещо повече. Пръстта миришеше силно на взривно вещество. Зачуди се какво ли е било усещането, докато другият Рамон е поставял капана. Радостна възбуда или изпънати докрай нерви? Или и двете? Да рови и да намества сондажните заряди и импровизирания взривател, и да работи с осакатената дясна ръка при това. И беше подействало. Юнеа беше разбита, Манек — лошо ранен. Резултатът вече беше равен — удар за удар, фургон за летяща кутия. Обзе го смътно предчувствие, че другото му „аз“, там някъде сред дърветата, ще спечели.

— Ей, чудовище! — извика Рамон. Манек не беше помръднал от мястото си при ръба на кратера. Мълчанието му, толкова злокобно преди, сега приличаше по-скоро на слабост. Рамон закуцука към него. — Умрял ли си? Не можеш ли да ме чуеш?

— Чувам те — отвърна Манек.

— Напълно сигурен съм, че е използвал всичките три заряда. Повече такива неща няма да има.

Манек не отговори. Рамон се изплю и се почеса по темето. Извънземният потрепери и наведе глава. Перата по нея увиснаха като увехнал бръшлян.

— Не успях да изпълня своето татекреуде — проговори съществото. — Увреден съм. Човекът постигна успех. Ще се върнем при другите да обсъдим.

— Не! — каза Рамон и в главата му изплуваха ужасяващи образи от кошера на странниците. Не можеше да се върне в онова, да остане затворен в задушаващия мрак до края на живота си; ловът трябваше да продължи, иначе нямаше никаква надежда да се освободи от това същество. — Той трябва да е наблизо. Вече не разполага с нищо. Какво, ще ни спре с един ловен нож и с мръсните си панталони?

— Аз съм отслабен — каза Манек.

— Той също! Откъснали сте шибания му пръст! Гноясва вече няколко дни. Той бяга дни наред. Скоро ще рухне!

Манек мълчеше. Рамон се помъчи да го разбуди със силата на волята си, опита се да вкара нещо — гняв, решимост, дълг, жажда за мъст, каквото и да е — по наранения сахаел и в плътта на съществото. Не можеше да се върнат. Не биваше.

— Това ли е шибаното ти татекреуде, да се предадеш и да побегнеш при шибаната си мама? Като страхливец? Това ли е? Човекът още е жив, още върви към Фидлърсджъмп, само че ние вече знаем накъде отива. Можем да го догоним. Ако се затътрим обратно, ще отнеме дни. Дотогава може да е стигнал къде ли не. Ще е твърде късно да му попречим да разкаже на всички за вас!

Манек не отговори и Рамон продължи натиска:

— Този капан, който е заложил! Не можеше да изтрае много дълго. Нещо щеше да го задейства случайно. Не, той е наблизо. Вероятно се е задържал, за да види дали ще се задейства. Дори да се е качил на дърво някъде, не може да е далече. Все още можеш да го хванеш.

Главата на Манек бавно се завъртя. Съществото като че ли отказваше. Рамон изстина. Не можеше да свърши така. Трябваше да продължат след другия Рамон. Трябваше. Трябваше да има нещо… някакъв начин да принуди ранения извънземен да продължи, вместо да му позволи да се огъне и да побегне. Ръцете му затрепериха, умът му заработи бясно. Едва се сдържа да не се нахвърли върху Манек, да го срита, да го зашлеви, да го принуди да направи каквото трябва. Когато заговори, се изненада от собствените си думи:

— Какво ще си помислят за тебе? Другите там, в планината, братята ти? Те знаят, че си тук. Знаят защо и не можеш да ми кажеш, че не ти се възхищават заради това. Искаш да се върнеш със срам от този провал и да видиш как ще те погледнат ли? Чудесно. Искаш да знаеш какво е, когато твоите ти обърнат гръб? Страхотно. Да тръгваме тогава. Хайде, пребито псе такова!

И сега вече Рамон се засили и изрита съществото там, където трябваше да е глезенът му, ако имаше глезен, разбира се. Сблъсъкът беше мек и твърд едновременно, като ритник в дърво, обвито с пласт гума. Манек не реагира.

— Връщай се тогава, щом не ти стиска! — извика Рамон и лицето му се наля с кръв, сгорещена от гнева. — Остави го да се върне у дома и нека да видят, че си едно нищо. Че не си свързан с нищо. Не си от тях. Да видим колко ще ти хареса да не дават повече пет пари за теб. Или продължи напред, направи това, което искат да направиш, и си довърши работата! На тях не им стиска да го направят. Покажи им какво можеш ти! Кое е най-лошото, което може да се случи? Онзи шибан побъркан плъх може да ни убие. Това ли те притеснява? Връщането с провал по ли е добро от това да умреш в бой? Стегни се! Бъди мъж!

Извънземният наведе глава, перата се раздвижиха.

— Трябва да си почина — промълви Манек. — Но ти си прав. Да престана да функционирам е аубре. Да изразя своето татекреуде е първостепенно.

— Шибано си прав, първостепенно е!

— Ще се съсредоточа известно време върху възстановяването си. Когато процедирането няма да причинява повече щети, ще локализираме човека.

— Добре — съгласи се Рамон, обля го топлата вълна на облекчението. — Много добре! Браво, че ти се стегнаха малко шибаните huevos13. Ще го проследим пеш. Можем го.

— И той ли е така? — попита извънземният.

— Как?

— Ти не си координиран в мислите си — каза Манек. — Твоето татекреуде е нефокусирано и природата ти е склонна към аубре. Разбираш убийство и воля, но не ниедутои. Несъвършен си в своята същност и ако беше новоизлюпено кии, щеше да бъдеш препогълнат. Стремиш се да разделяш и също така да съединяваш отново. Потокът ти винаги е в конфликт със себе си и насилието от това обърква правилното ти функциониране, но също така преодолява граници, които иначе щяха да те ограничават. И човекът ли е това, или продължаваш да се отклоняваш?

Рамон се вгледа в здравото око на съществото, мъчеше се да осмисли казаното. Поток и конфликт, насилие и ограничение. Близост и отчужденост. Или може би той самият бе добавил това?

— Не, чудовище — отвърна накрая. — Не е отклонение. Винаги съм бил такъв.

12.

След час чужденецът се изправи на крака със стържеща въздишка, като верига, промушена през халка.

— Продължаваме — заяви мрачно и даде знак на Рамон да поведе.

Отне им по-малко от час бавно обикаляне около моравата, докато намерят дирите на другия Рамон. През дългите часове на утрото и следобеда Рамон водеше, а сахаел се влачеше след него към бавно и тежко крачещия Манек. Щеше да е по-трудно, ако Рамон не знаеше какви хитрини би приложил самият той, за да остави лъжливи следи. На два пъти се натъкнаха на уж грешка, допусната от другия мъж — кална стъпка нагоре по каменист бряг, отсечка разровена пръст, където можеше да е загубил равновесие и да е падал по склона. Рамон лесно прецени, че това са подвеждащи следи, и ги подмина.

Обликът на гората се променяше. На по-високия терен, близо до планините, всички дървета бяха куркума и местни подобия на бор. Колкото повече се доближаваха до реката, толкова по-екзотична ставаше растителността. Широко разклонени върби пердида с черни стволове, с очертания като полуразтопени женски тела; високи пескадос бланкос, наречени така заради белия цвят на листата и напомнящата за океан миризма на сока им; полуподвижни колонии коралов мъх с яркорозови скелети, показващи се изпод щедро зелената плът. Умората и пулсиращата болка в коляното му сякаш отшумяха и Рамон закрачи по-уверено. Почти имаше чувството, че знае предварително накъде отива, накъде бе отишъл другият Рамон преди него. Почти забрави за тежко тътрещия се зад него Манек.

Един плескун му кресна пътьом и го сгълча, писъкът му беше като на ядосан обой. Тънките сдъвкани кости на кюй-кюй лежаха разхвърляни под малка скала, бели като ребрата на юнеа. От моравата, където бе заложил капана си, другият Рамон грубо следваше течението на потока. Водата беше безпогрешен водач и макар покрай нея да нямаше никакви дири, Рамон откри, че рядко се оказват далече от ромона на потока. Изпълни го чувство за покой и усети, че се усмихва. Слънцето се издигаше бавно, температурата се вдигаше градус по градус. Ако носеше риза, Рамон щеше да се изкуши да я свали и да я върже на кръста си, не защото беше прегрял, а просто заради приятния допир на въздуха по кожата. Накрая, съвсем нетипично за него, Манек му извика да спрат. Кожата му беше пепелявосива и изглеждаше нестабилен.

— Ще починем тук — заяви Манек. — Необходимо е да се възстановим.

— За малко — каза Рамон. — Не можем да му позволим да се отдалечи много. Ако стигне реката… е, ако стигне реката, ще му трябва време да направи нещо като сал. И то с една прецакана ръка, тъй че това сто на сто ще го забави. Но ако заплува по течението, изобщо няма да го хванем. Трябваше с летящата ти кутия да отлетим надолу по реката. Можехме просто да го изчакаме да се спусне и щяхме да го хванем.

— Съображението е без ефект. Не го направихме, следователно не може да има предишно „ще“. Твоят език нарушава естеството на времето. Трябва да починем. Тук.

Беше хубаво място. Тук потокът се разширяваше в малко езеро, огряно от следобедното слънце, което блестеше сребристо по повърхността му. Рамон легна по гръб и смачканите листа и треви замирисаха на босилек, на мащерка, на неща, които изобщо не можеше да назове. Манек отиде до водата, седна и се огледа, преди да затвори очи. Нараненото му око все още беше с ярката червена резка, където клепачът не можеше да се затвори напълно.

Рамон обърна глава на една страна — едното му око бе наравно с повърхността на езерото — и загледа шарките на слънцето и вятъра по водата. А после забеляза купчинката.

Беше в края на ливадата, близо до малкия водопад, от който водата продължаваше пътя си надолу. Издигаше се малко по-високо от околните растения. Беше не по-дълга от ръката му до лакътя и не по-широка от педя. Той стана и тръгна към нея, сахаел го задърпа за гърлото. Видя, че пръстта е разкопавана, чимовете са махнати и след това нагласени отново. За миг изпита безпокойство. Приличаше на нещо, което би направил човек — другият Рамон. Все едно тук беше заровено нещо, което е искал да скрие, но какво ли можеше да е? Нищо толкова ценно не беше имал в раницата, за да иска да го съхрани. Може би бележка? Нещо написано, за да издаде извънземните? Но кой изобщо щеше да го намери тук?

Само след миг колебание — можеше да е забравил колко заряда бяха в раницата или пък капанът с взрива можеше да е бил само с два? — зарови пръсти в меката почва. И на три сантиметра под повърхността напипа плът. Издърпа с отвращение ръцете си. Пръстите му бяха почервенели от кръв. Плескун, одран и заровен толкова плитко, че едва ли щеше да е по-различно, ако бе оставен на открито. Огледа замислено трупчето и си спомни за кожите в първия бивак на другия Рамон. Каквото и да вършеше другият, беше преднамерено и го беше замислил отдавна, когато беше мислил за капани. Рамон откърши един клон от най-близкото дърво и побутна телцето с него. Като че ли нямаше никакъв механизъм, свързан с плескуна — никакви заострени пръчки или ножове. Другият Рамон можеше да е отровил месото, но изглеждаше безсмислено да очаква, че чуждите същества ще го ядат. Какво си мислеше мъжът — другото негово „аз“?

Рамон хвана телцето за тънките крака, отиде до езерото и го хвърли във водата. То потъна като камък. Очите на Манек останаха затворени, позата му — все така застинала и неотзивчива като статуя. Рамон размисли за миг. Можеше да го събуди и да му каже какво е намерил, или да запази тайната на другия Рамон. Странното жертвоприношение го правеше неспокоен; първият му импулс бе да каже за това. Но ако то беше част от замисъла на двойника му да надвие чуждите, щеше да е по-добре да го премълчи. Манек отвори рязко очи.

— Не мога да продължа повече. — Гласът му прозвуча извинително, може би засрамено дори. — Твърде изтощен съм. Трябва да се възстановя още.

— Няма проблем — отвърна Рамон. Изпита почти съжаление за него. Колко ли лошо бе пострадал? Умираше ли? — Бездруго скоро ще се стъмни. По-добре да си направим бивак за нощта.

Манек остана неподвижен и смълчан до края на деня и през нощта. Рамон донесе клони и листа, за да си направи навес — сахаел се изпъваше, приспособявайки се към движенията му. Когато падна нощта, вдигна Манек, колкото да гребне вода от потока и да събере две шепи захарни бръмбари. Чуждото същество не попита за смяната на храната, а Рамон не благоволи да му обяснява.

Когато от бръмбарите останаха само празните цветни черупки, Рамон легна на меката земя и се загледа в нощната звездна шир. Малкият огън, който беше запалил, за да възвари вода да измие раните и за готвене беше изтлял на въглени и пепел. При други обстоятелства щеше да е съвършена нощ. В далечината нещо извика — животно, птица или насекомо, което никога нямаше да бъде видяно от човешки очи. Звукът беше тънък и висок, след малко му отвърнаха други два. Друг спомен изпълни съзнанието му. Елена в жилището й. Една от първите им караници — заради навика му да лагерува извън фургона си. Тя беше убедена, че някое диво животно ще го нападне и ще го убие в тъмното. Един неин приятел бил убит от червеняци и тя твърдеше, че страдала от кошмари. Той спеше с нея от месец и не беше видял никакво доказателство за това, но когато й го каза, тя само се ядоса още повече.

Спорът завърши с това, че тя хвърли по него кухненския нож. Той я зашлеви. След това се чукаха.

Далече над него един метеор се плъзна в небето, изгоря и изчезна. Болният гринго надничаше към тях от звездите, а след малко започна да изгрява Каменният мъж.

Знаеше, че е луда. Елена беше от жените, които накрая убиват себе си или любовника си, или децата си, а той не я обичаше повече, отколкото тя него. Всичко му беше съвършено ясно и също така съвсем маловажно. Събраха се, защото си пасваха. Тя беше луда кучка. Той беше пияница и убиец. Заслужаваха се един друг.

Само дето не беше пиян, когато бе тук. На терен беше по-трезвен от падре. Тук, навън, беше по-добър човек.

Умът му се беше размътил и изгубил в съня, когато чуждото същество го дръпна и го събуди. Рамон се сепна, надигна се и прошепна:

— Какво има?

— Нещо ни наблюдава — отвърна Манек.

Мраз пробяга по гърба на Рамон. В джунглата дебнеха достатъчно истински чудовища, тъй че на Сао Пауло съществуваха сравнително малко митове за таласъми, крилати демони и други загадъчни и необясними същества. Призраците бяха друга история обаче. Много призраци имаше тук — от призрака на Грозния Пете, търсача на руда, който бродеше нощем да си търси глава на мястото на своята, изгубена при минна злополука, до Черната Мария, която се явяваше на мъже в мига на смъртта им. Един култ в Литълдог вярваше, че Сао Пауло е мястото, където отиват душите на мъртвите от Земята. Тъй че нощта тук гъмжеше от призраци като нощни пеперуди около светлина и тук, в тъмната горска пустош, не беше хубаво да мислиш за това — макар че той не вярваше в тези неща, разбира се. Каквото и да имаше там в тъмното, по-вероятно беше да е реално физическо същество, отколкото призрак.

При тази мисъл ужасът на Елена от червеняци и чупакабри внезапно се върна в ума му и той се промъкна почти плътно до извънземния. Затвори очи за двадесет удара на сърцето, докато се пригодят към тъмното, после се огледа. Беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Само с периферното си зрение засече за миг движение в чернотата под дърветата.

— Там — прошепна Рамон. — Вдясно от белокорото дърво. В храста.

Манек направи нещо с ръката си, от нея блесна лъч светлина и храстът изригна в огнено кълбо. Рамон подскочи.

— Хайде — каза Манек и тръгна напред. Рамон се задържа на половин крачка зад него, разколебан между любопитството, страха от онова, което дебнеше между дърветата, и притеснението от оръжието на Манек. Беше си мислил, че съществото е обезоръжено след разбиването на юнеа. Грешка като тази можеше да го убие, ако не беше по-предпазлив.

Трупът под дървото, сгърчен от предсмъртната агония и с опърлен гръб, се оказа джабали рохо, нещо като глиган, решил да си остане лисица, вместо да извърви останалата половина от еволюцията си. Изящните бивни от двете страни на зяпналата безжизнена уста бяха по-пригодни да впечатлят женска джабали, отколкото да кормят хора или извънземни.

— Нищо не е — въздъхна облекчено Рамон. — Не е опасно за нас.

— Можеше да е човекът — отвърна Манек. Съжаление ли имаше в гласа му? Облекчение? Страх? Кой можеше да каже?

Когато се върнаха в скромния си бивак, Рамон отново легна върху меките листа, но сънят не го хващаше. Умът му превърташе трескаво новите обстоятелства. Манек все още беше добре въоръжен. Другият Рамон нямаше пистолет, нито повече взривове. Опита се да си представи как би могъл да даде някакво предимство на другото си „аз“ — някакъв шанс, при който собственото му освобождение да стане възможно.

А след това какво?

Усети се, че се е втренчил в Манек, в странната му фигура, очертана на фона на студените звезди като езически идол, посветен на невъобразими богове. Скоро започна да се унася. В унеса си осъзна, че този, който през цялото време се учи, е извънземният — как се храни един човек, как пикае, как спи. Рамон не беше научил нищо. Въпреки цялата си стратегия и хитруване едва ли бе научил нещо повече за извънземните същества, отколкото при първото си пробуждане в тъмното.

Щеше да се учи. Ако наистина беше създаден така, както твърдеше съществото, то Рамон бе част от самия извънземен — продукт на чуждата технология. Беше нов човек. Можеше да научи нови похвати. Щеше да започне да разбира извънземните — в какво вярват, как разсъждават. Нямаше да остави нито едно средство неизползвано.

Сънят се прокрадна в него, леко го понесе надолу, под съзнанието, но решимостта му да узнае остана все така впримчена в ума му, като муха в мрежата на паяк. Рамон Еспехо усети тихия плясък на сънищата в ума си като вода по речен бряг и накрая ги остави да дойдат. Бяха странни. Сънища, каквито Рамон Еспехо никога не беше сънувал.

Но в края на краищата той не беше Рамон Еспехо.

13.

В съня си беше в реката. Не му се налагаше да диша, а да се движи във водата беше просто като мисленето. Безтегловен, обитаваше теченията като риба, като самата вода. Съзнанието му се движеше през водата все едно, че тя беше тялото му. Усещаше камъните по речното дъно там, където водата ги оглаждаше, и изместването, далече напред, където бреговете обръщаха течението в една или в друга посока. И още по-напред, отвъд това, чак до морето.

Морето. Огромно като нощно небе, но пълно. Потокът се движи напред, жив и съзнаващ. Рамон се носеше през водите, докато не доближи пъстрото дъно, а после то отплува: гръб на левиатан, по-голям от град и все пак нищожен сред тази бездна от живот.

А после самият той беше и бездната.

Сънуваше поток. Безсмислени срички придобиваха смисъл и отминаваха отново в безсмислие. Прозрения, дълбоки като любов и сън, го пронизваха и го оставяха изпълнен с ужасно благоговение. Небето бе океан, а потокът изпълваше пространството между звездите. Той следваше потока в продължение на стотици хиляди години, плуваше между звездите, коремът му бе натежал от все още неродени поколения, той търсеше убежище, безопасно място, далече от гонитбата, място, където да се скрие и да изпълни предопределението си. А го преследваше нещо неумолимо, тъмно и злокобно, и го зовеше с глас едновременно ужасяващ и изкусителен. Рамон се мъчеше да не чува този ужасен глас, мъчеше се да не позволи той да го притегли назад. Красотата на потока, могъществото му, дълбокото и безсловесно обещание; бореше се да изпълни ума си с това да не мисли за нещото зад него, нещото, което се пресягаше към него с мъртвешки пипала, все още вмирисани на кръв. Самият акт на мислене придаваше сила на нещото; съзнанието за него, дори в акта на отхвърляне, му придаваше реалност.

После, докато все още сънуваше, нещо го улови. Мощен въртоп го запокити в посока, която не можеше да назове, назад към сумрачното, адско място, откъдето се беше мъчил да избяга.

Изведнъж над него се появи мъртво слънце, надвиснало сиво сред пепеляво небе. Това бе неговият дом, мястото на излюпването му, изворът му, с извиращите от ледника реки. Сърцето му се беше свило от ужас. Знаеше какво предстои и в същото време не знаеше.

Около него имаше чужди тела, познати като любими. Огромният бял звяр в ямата, който бе разговарял с него, преди да започне този отчаян лов. Малките синкави очертания на яйцата каит, обречени да не се излюпят никога. Прошарените с жълто махадя и полуотрасналите атаруе, все още с превити гръбчета. (Това бяха думи, които Рамон не знаеше и все пак ги знаеше.) Всички млади — непоправимо изгубени, прекършени, безжизнени. Той беше Манек, атанаи на своя рояк, и тези мъртви, които го докосваха, които замърсяваха потока, бяха негов провал. Неговото татекреуде бе неизпълнено и всяко от тези красиви същества бе пропаднало в илюзия, защото той не бе успял да понесе бремето на истината.

Със скръб, толкова дълбока, колкото Рамон не бе изпитвал никога — повече от загубата на майка му и баща му яки, повече от съкрушилата сърцето му първа любов, — той започна да яде мъртвите и с всеки труп, който поемаше в себе си, ставаше все по-малко реален, все по-изгубен в аубре и грях, все по-прокълнат.

Но те нямаха край. С всяко телце, което погълнеше, те убиваха хиляда други. Пищящият мрак, който го беше преследвал в бягството, започваше тук, отваряше се тук като кутия, чийто капак се вдига вечно и вечно разкрива ужаса, който никога няма да свърши. Ядачите, безпогрешните, врагът. Те виждаха големите като балвани тела, чуваха странните звънливи гласове, извисени във възхвала на избиването, виждаха излюпените безжизнени и съкрушени под огромните машини. Кораби висяха във въздуха като хищни птици.

„Познавам този кораб — помисли си Рамон. Само Рамон, не Манек. — Бил съм на този кораб“.

С писък, който бе едновременно негов и на Манек, Рамон се събуди.

Манек се наведе над него, дългите му ръце го повдигнаха с нещо средно между нежност и гняв.

— Какво направи? — прошепна чуждото същество и прозвуча някак не толкова чуждо, объркано, изплашено и само.

— Да, гаесу — изломоти Рамон, без да знае какво говори. — Основно противоречие! Много лошо.

— Не трябваше да можеш да използваш сахаел така — каза раздразнено Манек. — Не трябваше да можеш да пиеш от моя поток. Отклоняваш се от човека. Това заплашва нашата функция. Няма да правиш това повече или ще те накажа!

— Ей. — Рамон тръсна глава и се върна към себе си. — Ти си тоя, дето го натика това проклето нещо във врата ми! Не обвинявай мен.

Манек примига със странните си очи и сякаш отстъпи, победен.

— Прав си — отвърна след дълго мълчание извънземният. — Твоят език допуска заблуда, но участието ти в моя поток беше неволно. Провалът е мой. Болен съм и ранен, иначе никога не бих изгубил контрол над сахаел. Все пак вината е моя.

Гласът му изненада и обърка Рамон. Все още беше дълбок и скръбен, но имаше още нещо в него — съжаление и страх, които не можеше да произтичат само от въображението му. Зачуди се дали през сахаел не продължава да изтича някакъв сигнал от ума на Манек към неговия. Имаше чувството, че се е натъкнал на плачещ мъж. В неудобството си сви рамене.

— Не се притеснявай. Ти също не си искал да стане така.

— Не бива да се отклоняваш повече — каза Манек почти умолително. — Твоят ум е изкривен и чужд. И така трябва да бъде. Ще престанеш да се отклоняваш от човека. Няма да се сливаш повече с мен. Ще чакаме тук и ще го заловим. Ако не стигне до своя кошер, няма да има гаесу. Ти не трябва да се отклоняваш повече.

— Добре, няма. Не се тревожи. Още съм си изкривен и чужд.

Манек не отвърна.

Около тях нощните звуци бавно се подновиха — изплашените от високите им гласове животни и насекоми започнаха боязливо да се връщат към своите песни, ухажване и лов. Рамон се замисли дали другият Рамон е чул, дали е достатъчно близо, за да разбере, че сондажните заряди не са довършили преследвачите му. Но за да беше така, трябваше да е много близо, а двамата с Манек бяха спали през по-голямата част от нощта непритеснени от нещо друго освен от онзи джабали и гадните сънища. Другият Рамон нямаше да пропусне шанса да ги нападне в съня им — той самият нямаше да го направи, — така че не можеше да е толкова близо. Все още беше някъде в леса и работата им да го заловят и премахнат все още им предстоеше. Но както Рамон вече знаеше, този лов не беше единственият.

— Сребърните енье — подхвана Рамон предпазливо. — Големите гадни неща с тела като балвани.

— Ядачите на младите — промълви Манек.

— От тях се криете значи.

— По-добре ще е, ако това не повлияе на функцията ти — каза Манек. — Не трябва да информира действията ти.

— Шибано не се отклонявай, разбрах! Но аз съм тоя, който може да ти каже какво е да си човек, и твърдя, че ако ми кажеш, ще помогне.

— Вече имаше твърде много участие… — почна Манек, но Рамон го прекъсна:

— Вече знам достатъчно, та цялото ми време да мине в предположения. Хората се опитват да разберат вселената. Съчиняват си истории за нея и след това гледат дали са прави. Това правим ние. Както си помислих, че има нещо интересно около онзи връх, и се оказах шибано прав, нали? Тъй че ако ми кажеш, може да престана да се чудя. Ако не — нищо друго не мога да направя.

Перата на Манек потрепериха по начин, в който Рамон долови примирение.

— Те дойдоха при нас, на планетата, родила първите от нас. В продължение на поколения изглеждаше, че са сиянае; правилната им функция изглеждаше, че тече в канали, сходни с нашите. Не съзнавахме различието, докато…

— Докато не започнаха да ви избиват — каза Рамон.

— Тяхното татекреуде се изразяваше в чупенето на излюпените. От десетте милиарда наши кии оцеляха по-малко от сто хиляди. Ядачите на младите извършваха ритуали с телата ни. Изглежда, им носеше удоволствие. Ние не виждахме никаква функция в това. За нашата функция е необходимо да съществуваме и така онези, които останаха, последваха каналите, които не включват ядачите на младите. От шестстотинте кораба знаем за триста шестдесет и два, които не успяха да се изолират от потока на врага. Четири дойдоха тук и изпаднаха в покой. За другите не можем да говорим. Тяхната функция е навлязла в място на ниедутои. То е част от тяхното татекреуде, ще се изясни, след като постигнем свързване. Ако не, то илюзията за тяхното съществуване няма да бъде призната.

Рамон седна на земята, в краката на Манек. Листенцата загъделичкаха дланите му, щом се отпусна. Мътната супа на чуждата мисъл и терминология не беше толкова смущаваща, докато не можеше да разбере нищо. Сега, след като всяка идея се оказваше наполовина понятна, след като всяка непреводима дума бе на ръба на разбираемото, беше по-лошо от главоболие.

— Те ще ви убият, ако ви намерят тук — каза той. — Енье. Ще ви убият.

— Би било състоятелно — отвърна Манек.

— Знаете, че те идват. Корабите галери. Идват тук преди графика.

— Това е известно. Те нямат нужда от покой. Техният поток е… неудържим.

— Значи затова трябва да спрете човека. Рамон. Другия Рамон. Ако стигне до Фидлърсджъмп, ще каже на всички къде сте и енье… мамка му! Онези pendejos ще слязат и ще ви изядат!

— Би било състоятелно — повтори Манек.

Хиляди въпроси загъмжаха в ума на Рамон. Дали човешките колонии, подпомагани от енье, не бяха всъщност тайни ловни експедиции, търсещи кошери като тези на Манек? Дали сребърните енье нямаше да се обърнат и срещу човечеството един ден, както срещу тези нещастни чужди кучи синове? Ако кошерът бъдеше разкрит, щеше ли колонията Сао Пауло да е постигнала мисията си — да е изпълнила функцията си — и ако да, щяха ли енье да търпят тя да продължи? И какво беше направил с него сахаел, че тези неща се оказваха изобщо мислими, тези чувства — възможни? Къде всъщност свършваше Манек и къде започваше Рамон? Във вълнението си той се вкопчи в един-единствен въпрос все едно, че всичко друго зависеше от него.

— Защо са го направили? — попита той. — Защо са се обърнали срещу вас?

— Естеството на тяхната функция е сложно. Техният поток има свойства, неизвестни за нас. Бяха като нас, докато не престанаха. Нашата надежда беше, че ти ще можеш да ни го разкриеш.

— Аз ли? — Рамон се закашля. — Аз едва сега разбрах какво се е случило. Как бих могъл да ви кажа какво и как мислят онези смахнати pendejos?

— Човекът е един от тях — каза Манек. — Той участва в тяхната функция. Ти имаш разбиране за убийство и цел. Ти убиваш, както те убиват. Разбирането на онова, което подтиква теб към убийство, би обяснило техния подтик. Свободата на силното пиене.

— Ние не сме това. Аз не съм част от шибания им холокост! Аз съм проучвател. Търся минерали.

— Но убиваш — настоя Манек.

— Да, но…

— Убиваш индивиди от своя вид. Убиваш онези, които са най-подобни на теб в своята функция.

— Това е различно.

— В какво е разликата?

— Не беше заради пиенето. То изкарва нещата извън контрол понякога. Беше нещо между другия тип и мен. Но аз не изядох шибаните му деца!

— Ако можем да разберем природата на ядачите на младите и израза на тяхното татекреуде, бихме могли да канализираме техния поток обратно в предишното му русло — каза Манек и Рамон долови в тона му безнадеждност. Дори отчаяние. — Може би е възможно да се намери нов метод за изпълняване на тяхната функция. Но не мога да намеря приемлива причина.

Рамон въздъхна.

— Не се и опитвай. Само ще се подлудиш. Няма начин да бъдат разбрани. Те са шибани извънземни.

14.

За своя изненада Рамон отново потъна в сън, а още повече се изненада на заранта, когато се събуди и видя, че се е облегнал на Манек, който беше стоял търпеливо и неподвижно през остатъка от нощта.

Преди това обаче, три пъти, преди слънцето да изгрее, в сънищата си Рамон беше нападнат от спомени. Единият беше за игра на карти на кораба на енье, по време на полета от Земята. Паленки беше имал добър ден — такива дни ставаха все по-малко — и беше настоял екипът да се събере и да поиграят покер… Рамон отново усети странно меките, отпуснати карти в ръцете си. Отново подуши силната кисела воня на огромните туловища на енье и неизменния смътен полъх на пренагрята керамика, като от оставен върху сгорещена печка празен тиган. Би фула на Паленки с кент флош. Спомни си как повехна радостта на болния, щом свалиха картите, и разочарованието, изпълнило очите на стария проучвател като сухи сълзи. Съжали, че не се отказа, без да показва картата си.

Това беше единственият спомен, който изглеждаше свързан със странното му взаимодействие с ума на извънземния. Другите два бяха за най-обикновени мигове: първият как се къпе в един хотел в Ню Мексико, преди да посети публичния дом, а вторият — за обяд с речна риба, поръсена с черен пипер, това беше станало скоро след пристигането му на Сао Пауло. И в трите случая споменът бе толкова жив, че все едно за миг бе престанал да живее в настоящето и бе заживял отново в миналото, сякаш наистина беше там, а не тук, седнал на тревата в мразовитата нощ до едно чудовищно и чуждо същество. Всеки път се събуждаше за секунда, виждаше седящия до него Манек, неподвижен като статуя, и оставаше с впечатлението, че съществото знае какво става с него, но не му предлага съвет как най-добре да се приспособи към това натрапчиво нахлуване на миналото. Рамон пък не попита. Умът му се връщаше към онова, което трябваше да бъде, и нищо повече. Все пак се зачуди колко ли години са минали, откакто другият Рамон си е помислил за онази игра на карти.

Птици запяха трепетната си песен, докато небето на изток изсветляваше от обсипания със звезди катран към по-сумрачно черно и най-сетне — до хладна предутринна светлина. Нещо изцвърча и побягна, когато Рамон стана, за да отиде за вода. Каквото и да беше, беше се промъкнало и тихо бе яло от трупа на джабали рохо в нощта. Птицегущери и пърхащи птици прелитаха между дърветата, викаха си и се биеха за места за гнездата си, за храна, за женски, които да родят децата им. Същите дребни борби на целия живот, навсякъде. По-големи зверове, скакуни и плоскоглавци, идваха до брега на потока, поглеждаха го равнодушно и пиеха. Риби подскачаха и пляскаха. Почувства се успокоен, докато гледаше всичко това — можеше да забрави за миг какво е, каква е наложената му мисия и колко нищожни са шансовете му.

След това — отново в бивака, за да изяде още захарни бръмбари, да направи обичайното представление с биологичните си функции и да се подготви за лова. Кожата на Манек все още беше пепелява, но мазните кръгове бяха започнали да се появяват отново. Стойката му оставаше приведена, движенията — плахи и измъчени. Рамон съжали, че не знае достатъчно, за да може да прецени колко сериозно е пострадало съществото — нямаше нужда да обмисля сложни планове, ако то просто щеше да падне в един момент. От друга страна, какво щеше да стане, ако не успееше да се освободи от сахаел след смъртта на Манек? Колко ужасно — да остане окован към гниещия труп на извънземния, докато той самият не умре от глад! А може би ако Манек умреше, и той щеше да умре — споделяха физически импулси през сахаел в края на краищата. Не беше помислял изобщо за това досега, а си беше сериозен повод за страх. Все пак при първа възможност щеше да рискува…

Когато стана достатъчно светло, станаха, без да се уговарят, и отново поеха по течението на потока. Дирята на другия Рамон водеше на север, макар Фидлърсджъмп да се падаше далече на юг. Може би се надяваше да излъже преследвачите си, като хване най-малко вероятната посока. Или навярно очакваше да намери там по-добро дърво за сал. Или пък имаше някаква друга причина, за която Рамон все още не се беше досетил.

Вървяха безшумно, чуваше се само шумоленето на сухи листа и иглици под краката им, надвивано от кресливите викове на анаранжада, глъчта на плескуни и бъбривия хор на сърдити щурци. Малко преди пладне излязоха на дивечова пътека. Меките влакнести дири на кюй-кюй подсказаха на Рамон, че подобното на антилопа животно е било тук предния ден и вероятно пак преди няколко часа. Тези земи щяха да са добри за лов, помисли си той и изпита смътно безпокойство, чийто източник не можеше да определи.

Предположи, че ще стигнат до реката, преди да падне нощта. Другият Рамон трябваше да е наблизо. Щяха да са му нужни около три дни, за да направи приличен сал, и то ако разполагаше с подходящите инструменти: брадва, дърво, въже. И с всичките си пръсти, разбира се. Другият Рамон щеше да работи без тези неща, но…

Но умното решение щеше да е да сглоби нещо треторазрядно — нещо колкото да се държи над водата — и да избяга с него по-надолу по течението. Спечелеше ли повече преднина, можеше да си позволи повече време, за да направи нещо стабилно. Беше въпрос на баланс: бързина срещу опасността да се довери на нещо толкова несигурно, че може да се разпадне във водата. Рамон крачеше, стараеше се да не вдига шум и се чудеше какви ли рискове щеше да поеме той, ако беше на мястото на другия. Рязко дръпване в плътта на врата му върна вниманието му към Манек.

Извънземният беше спрял. Оранжевото му око изглеждаше помътняло. Подутото червено бе потъмняло като съсирена кръв. Кожата му, нито пепелява, нито с мазните танцуващи шарки, които бе имала преди, бе като хартия за рисуване, зацапана с въглен.

— Трябва да спрем — каза Манек. — Трябва да върнем силите си.

Жегна го раздразнение. Губеха време. Но пък спирането беше признак, че Манек е изтощен. Не успяваше да надмогне щетите от капана на другия Рамон. Това поне беше добър знак. Манек можеше все още да е въоръжен, но не беше неуязвим. Ако другият Рамон можеше само да измисли как да прекъсне властта на извънземния над него, заедно щяха да могат да го унищожат.

Рамон сви устни. Нещо стягаше гърдите му и това не му харесваше. Не болка. Съжаление. Споменът за кии, премазани от могъщите енье, се върна в ума му. През няколкото изтекли часа споменът за съня, който го беше споходил предната нощ, заглъхваше, тъгата ставаше не чувство, а спомен за тъга. Убеждението, което бе имал, че всяка цена ще е оправдана, ако отхвърли ужаса на гаесу, също заглъхваше, но не изчезна. Мисълта беше на Манек, не негова, и той го знаеше. Това обаче не пречеше да усеща настойчивостта й.

— Добре, чудовище. Ще си отдъхнем. Но само за няколко минути. Нямаме много време.

Чуждото същество го изгледа и перата му се раздвижиха по начин, който накара Рамон да помисли, че е едновременно зарадвано и уморено. След това Манек се дотътри до широкия дебел ствол на един огнедъб с листа, широки колкото двете събрани длани на Рамон, и с кора, която се смъкна със скърцане като стиропор, когато Манек се облегна на него. Рамон седна до пътеката на дивеча, потърка се по брадичката и се загледа през дърветата. Беше странно, че не се беше бръснал толкова дълго. Обикновено досега мустаците му щяха да са израснали толкова, че да увиснат. Но по страните и брадичката си сега напипваше само мъх, все едно отново беше на дванайсет години. Разтвори халата си и огледа белега от раната, която Мартин Касау му беше оставил с куката. Бялата линия сега беше по-широка отпреди, но все още го нямаше възлестия пъпчив белег, както беше преди да го заловят извънземните. Раната от мачете на лакътя му все още не беше повече от малка бучка под кожата. Но растеше. Той отново ставаше онзи Рамон, какъвто се помнеше. И поне все още можеше да си пусне мустаци. Шибаните чужденци не го бяха превърнали в жена.

„Все пак ще ви убия за това, шибаняци“, помисли си. Но макар готовността да я имаше, гневът изглеждаше някак по-отдалечен — като нещо, което е избрал да чувства, без то наистина да го обсебва. Като обичта към Елена. Познато, но кухо.

— Какво ще правиш с мен? — попита Рамон. — Когато свърши това. Когато убиеш човека, какво става с мен?

— Твоето татекреуде ще бъде изпълнено — каза Манек.

— А какво става с някой, когато неговото татекреуде е изпълнено?

— Твоят език е дефектен. Да си изпълнил татекреуде значи да се върнеш в потока.

— Не разбирам това.

— Щом функцията ни бъде изпълнена, ще се върнем в потока.

Изведнъж, в проблясък на толкова силно прозрение, че се зачуди дали не се дължи на двупосочната връзка през сахаел, Рамон разбра какво ще се случи с двамата: щяха да умрат. Щяха да бъдат претопени в „потока“, каквото и да беше това. Щом изпълнеха своето татекреуде, нямаше да има повече причина да съществуват, като инструменти, премахнати след като работата, за която са били нужни, е свършена.

Манек може би беше доволен от тази съдба, за него тя сигурно дори беше желана, но колкото до Рамон, това бе още една основателна причина да избяга колкото може по-скоро.

— Както кажеш — отрони той уморено.

Отдихът се оказа по-приятен, отколкото бе очаквал. Беше по-уморен, отколкото си мислеше. Но пък вече втори ден вървяха пеша, след като за малко не ги уби взривът. Почти не беше спал. А сигурно и страданието на Манек по някакъв начин се беше предало през наранения и посинял сахаел.

Мисълта за връзката между събратята на Манек и енье го преследваше, но му беше трудно да го проумее. Война, която прекосяваше звезди, която продължаваше от столетия, може би — хилядолетия. Смъртна вражда към расата на Манек, вражда, която нямаше никакво разумно основание и която въвличаше човешкия вид като инструмент.

Оказваше се, че през цялото време са били ловни кучета за демони. Микел Ибрахим, Мартин Касау, самият Рамон. Всеки, през цялото време. Кучета, пратени в храстите да измъкнат наяве Манек и съществата като него. Промяната във виждането му за света бе толкова дълбока, колкото и истината за раздвояването му, но този път не му беше нужно указанието на Манек да не се отклонява. Този път беше свободен да мисли за това както намери за добре и той откри, че един дребен независим рудотърсач, бягащ от полицията на губернатора, изобщо не е подходящият човек, който би могъл да го разбере. Само главата го заболяваше повече.

Вместо това се замисли какво ли прави Елена сега. Трябваше да е почти обед… колко дни бяха изтекли, откакто се измъкна от жилището й преди разсъмване? Седмица? Повече? Не беше сигурен дори кой ден е. Не беше религиозен. Неделята означаваше най-вече, че баровете са затворени. Тъй че навярно беше делник и тя беше станала на разсъмване, взела си беше душ, навлякла си беше роклята и беше отишла на работа.

Забеляза разсеяно, че никога не се беше издънвал пред Елена. Беше убивал, беше лъгал, беше крал. Беше я бил и тя му беше посягала, но не беше ходил по курви край пристанището, когато бяха заедно. Дори когато се скарваха не се беше хващал с други жени.

Първо, Елена щеше да убие и него, и всяка жена, с която легнеше. И също така перспективата да намери жена, която би решила, че е достоен за вниманието й, камо ли за тялото й, го изпълваше или с болезнения страх, придобит от многото години отхвърляне, или с примирената сдържаност, произтичаща от очакването за отказ. Но освен всичко това и за своя изненада Рамон откри, че това просто не е нещо, което прави един истински мъж. Да чукаш жени, които предлагат плътта си за пари — това да. Да съблазниш жената на приятел — определено. Да се виждаш с повече от една жена, да — стига да си от този тип копелета с късмет, които могат да въртят бройки. Но да мамиш жена си, когато е станала твоя жена? Това някак си минаваше границата. Дори когато жената е побъркана невестулка в човешка кожа като Елена. Дори когато не я обичаш или дори не я харесваш особено, това не е нещо, което прави един мъж.

Неволно се изсмя. Костенурчата глава на Манек се вдигна и се извъртя към него, но в смеха на Рамон явно нямаше толкова веселие, че да предизвика гнева на сахаел.

— Излиза, че имам морал — каза Рамон. — Изобщо не бих си го помислил.

— А този звук? Израз на изненада ли беше?

— Да. Нещо такова.

— А каква е причината да се показва храна на дървесен клон? Не е ли по-добре да се изяде?

Рамон се намръщи объркано и Манек посочи към чатала на дървото, под което седяха. Там, увито в листа, които почти скриваха кръвта, висеше одраното телце на плескун. Рамон премести сахаел през рамото си и се качи, за да огледа трупчето. Беше като онова, което бе намерил при езерото. Скрито, но скрито лошо. Малко се смути, че не го беше забелязал сам. Лешоядите щяха да го открият по миризмата, както бяха намерили и убития от Манек джабали рохо. Двойникът на Рамон правеше нещо. Но…

Изпита усещане за почти физическа връзка и изведнъж проумя. Спомни си за Мартин Касау в ранните дни, докато бяха приятели. Пиянските истории, които разправяше за хващане в капан на чупакабри с помощта на прясно месо за стръв, която да ги подмами към ямата…

— Шибаният кучи син — изръмжа Рамон и скочи на земята. — Тоя pendejo е шибано побъркан!

— Какво означават тези думи? — попита Манек. — Излагането на храна е аубре?

— Не. Има функция. Това копеле ни води в ловния район на чупакабра, а месото трябва да я привлече към нас.

— Тази чупакабра. Опасна ли е?

— Шибано опасна. Ще го убие, ако го намери.

— Това би осуетило функцията му — каза Манек. — Действията му са лишени от смисъл.

— Не са. Той знае, че сме оцелели след взрива. Видял ни е и знае, че сме достатъчно близо, за да не му остане време да построи сал. Уморен е, ранен е и знае, че ще го догоним. Затова се опитва да ни примами на едно и също място с чупакабрата и се надява тя да ни убие, преди да е убила него. Рискът, който поема, е безумен, но е по-добре, отколкото да се предаде — каза Рамон и поклати глава с възхищение. — Корав cabrón имаме срещу нас!

За миг Манек вдигна объркано рамене, но след това като че ли разбра какво говори и изпитва Рамон. Сахаел може би му помогна да вникне в човешката извратеност.

— Ще намерим човека, преди това да се случи — заяви Манек и се изправи.

— Дано, по дяволите.

15.

Още два дни Рамон и Манек вървяха през леса — човекът водеше, извънземният го следваше по петите. Спираха, та Рамон да се нахрани и да пие, да пикае и да облекчи червата си, но почиваха само през нощта. Другият Рамон правеше биваците си небрежно, преспиваше една нощ в хралупа на ударено от мълния дърво, друга — в набързо приготвен навес. Огнищата и грижливо стъкмените заслони от предишните биваци вече ги нямаше и Рамон разбираше защо. Двойникът му вече бягаше не на шега. Бяха на финалната отсечка.

На пътя си намериха още три плескуна, а Рамон беше сигурен, че са пропуснали да забележат още няколко. Пътеката, която следваха, вонеше на кръв за съществата на Сао Пуло. И вече все по-често Рамон забелязваше следи от чупакабра: зловонната диря на пътеката, дървета, издраскани от остри нокти, а веднъж чу и далечен вик, самотен и застрашителен.

Манек оставаше отчужден и сдържан, но по-достъпен и разбираем отпреди. С всяка нощна почивка съществото възвръщаше силата и съсредоточеността си. Никакви странни сънища вече не безпокояха Рамон, а проблемите с татекреуде и убийството, с енье и геноцида възникваха по-рядко в разговорите им. Спомени все още обсебваха Рамон от време на време — мигове от детството му, дребни случки от времето, прекарано на кораба на енье, и пристигането на Сао Пауло. Откри, че може да ги пренебрегва по-лесно, ако преднамерено съсредоточи ума си върху дирята.

Предобеда на третия ден дивечовата пътека, която следваха, стигна до реката. Голямата Рио Ембудо. Онова, което отдалече представляваше тънка лента, сега се простираше в чиста шир студена ледникова вода, бърза и гладка. Бреговете бяха гъсто обрасли с дървета, оголените им клони се бяха изпънали към течението като дебели пръсти. Никакви човешки стъпки не се виждаха по разкаляния бряг, но Рамон не се съмняваше, че другият вече е бил тук и е видял същия този пейзаж. Но преди колко време? И къде щеше да е отишъл оттук, за да построи спасителния си сал? Рамон се загледа в слънчевата светлина, проблясваща по водната повърхност, и остави ума си да заобръща проблема. Ако той беше тук и свободен, ако бягаше от извънземния и се криеше от чупакабра, какво щеше да направи?

Почеса мъха по брадичката си, обърна се на юг и закрачи покрай брега. Манек го последва мълчаливо, сахаел се залюля между тях като въже. Реката ромолеше тихо. В друг ден, с друга някоя работа, Рамон щеше да спре, може би щеше да топне босите си крака във водата и да се порадва на красотата наоколо. Но сега умът му бръмчеше от стотици въпроси. Дали двойникът му беше успял да направи някакъв малък сал и бе отплавал на юг, и какво щеше да направи Манек, ако настигнеха другия Рамон, и колко голяма беше впрочем територията на чупакабра? Премълча всичко това, само преценяваше откъде най-добре да мине и как да се промушва покрай дърветата, за да не закачи сахаел за някой клон и той да го дръпне за гърлото.

Следите, оставени от двойника му, вече бяха по-малко — нямаше стъпки, по-малко бяха клонките, счупени на подходящата височина, та това да е направено от човек. Не че другият Рамон беше станал по-предпазлив — просто реката привличаше към бреговете си горски животни и човешките следи се губеха. Тук сигурно имаше повече кюй-кюй. Повече солени плъхове и алцес негрос. По калните брегове личаха следи от малки копита, други, разлати, с меки пръсти, малките клиновидни дири от птицеподобните гущери и каня. Покрай реката гъмжеше от живот. Планетата живееше. А те бяха двама чужденци и газеха в свят, който не беше техен. Трима чужденци, ако се броеше и другият Рамон.

Реката лениво зави на изток и му предложи величествена гледка с водата и далечната гора на отсрещния бряг, но ограничи видимостта напред. Той се спря и коленичи до една паднала куркума. Манек се извиси над него.

— Човекът не е тук — каза Манек. Гласът му се разнесе над водата като шум от свирене на далечен сипей.

— Тук е. Някъде.

— Може да е тръгнал срещу течението. Ако търсим в грешната посока, няма да можем да го намерим.

— Тогава ще преплава покрай нас, нали? Затова държа покрай брега. За да може да го видим, ако мине.

Странникът замълча.

— Ти не се сети за това — каза Рамон.

— Не съм подходящ инструмент за тази цел — отвърна Манек. Перата на главата му се раздвижиха в нещо, напомнящо отчаяние.

— Справяш се чудесно — успокои го Рамон. — Но ако не намерим този pendejo до залез-слънце, ще имаме проблем. Ще получи шанс да…

Звукът беше като от нещо падащо: трясък на клони и сипещи се листа, смътен полъх във въздуха. Звярът изскочи от дърветата почти безшумно. Едва когато Манек се обърна срещу него, чупакабрата оголи зъби и изрева.

Рамон беше виждал снимки на чупакабра — веднъж дори беше държал люспестата кожа на млад екземпляр. Нищо от това не го беше подготвило за реалността сега, когато се озова срещу създанието. Беше високо колкото човек и над четири метра дълго, крайниците му бяха машини от сила и бързина. Черни нокти увенчаваха подобните на човешки ръце лапи, а широката уста — с издърпани назад устни, оголили тъмночервените венци — изглеждаше прекалено малка за двата реда зъби. Очите му не бяха с червения блясък на карнавалната платформа, а чисто черни. Хищническата смрад — на гнило месо, и кръв — изригна към него като вълна.

Ръката на Манек се вдигна и енергията избухна в гърдите на чупакабрата. Ревът се извиси в по-горен регистър и въздухът изведнъж се изпълни с вонята на опърлени косми и плът, но изстрелът не се оказа достатъчен, за да спре звяра, и атаката му не се поколеба. Чудовището връхлетя върху извънземния и за първи път Манек се смали в очите на Рамон и той отстъпи инстинктивно във водата, макар че сахаел го дръпна за врата. Не можеше да откъсне очи от завихрилото се кълбо с двете чужди същества. Умът му беше блокирал от страх, пискливият му глас сам зареди „Отче наш“, без той да го съзнава.

Усещаше през сахаел тялото на Манек, вкопчено с чупакабрата, напрегнало всяко последно късче сила. Борбата не беше толкова безнадеждно неравна, колкото щеше да е, ако Манек беше човек — звярът беше по-силен и по-тежък, но не чак толкова, че Манек да е без никакъв шанс. Манек и Рамон изкрещяха от ужасната болка, когато съществото заби нокти в хълбока на извънземния. Но след това ръцете на Манек докопаха нещо и бойният рев на чупакабрата премина в тревога и след това в болезнен вой. Манек стисна по-здраво, възлестите му ръце заизстискваха въздуха от дробовете на хищника. Рамон чу как изпукаха ребрата на чупакабрата, чу мъчителното изпъшкване на чудовището и за миг го обзе замайващата надежда, че ще надвият.

Но след това чупакабрата се заизвива и започна да дере с крака. Един нокът прониза раненото око на Манек и непоносимата болка потече през сахаел в плътта на Рамон. Двамата с извънземния изкрещяха едновременно. Звярът отскочи назад, стъпи на земята и приклекна за нов скок. Страданието на Манек се сля с това на Рамон. Чупакабрата скочи напред и Манек изстреля нов лъч енергия. Не улучи и връхлитащият звяр го събори по гръб. Този път „ръцете“ на чупакабрата се стегнаха около Манек, дебелите задни крайници задраха краката и корема на извънземния с дългите си остри като саби нокти. Рамон изкрещя от ужасната болка, задърпа сахаел, сякаш можеше да изтръгне от себе си впитата в гърлото му каишка.

И за свое изумление усети потръпване в гърлото си — разхлабване, все едно метални пипала се отдръпнаха от костите и жилите му. Усетът му за болката на Манек намаля, удвоеното му съзнание помръкна. С влудяващо мляскане сахаел се измъкна от него, завъртя се като змия и шибна във въздуха към чупакабрата. Лъсналите оголени жици в края на сахаел се извиха в дъга, запращяха от енергия, удариха звяра и той изрева от болка, но Манек изглеждаше останал без сили и като че ли нищо не можеше да спре неумолимата чупакабра. Рамон, до бедрата в леденостудената вода, се наведе, бръкна в нея, затърси камъни, които да запокити по звяра… и умът му се проясни.

Беше свободен, а след като звярът убиеше Манек, следващият щеше да е той. Не беше време за бой. Беше време за бягство.

Пое си дълбоко дъх и се гмурна, зарита с крака и се понесе по течението. Шумът от битката заглъхна. Под искрящата речна повърхност плуваха яркозелени риби, невъзмутими за насилието на брега. Тънки златисти влакънца се издигаха от тинята по дъното и се накланяха под устрема на водата все едно, че сочеха пътя към морето. Рамон предпазливо заплува над златните нишки — възможно беше да жилят като медузи. Когато изплува, за да си поеме въздух, вече бе минал поне сто метра и воят на чупакабрата заглъхваше зад него. Напълни дробовете си и се гмурна отново.

Първият му импулс бе да плува към отсрещния бряг, но се отказа секунди след като си го помисли. Водата едва ли беше по-топла от леда, който я беше родил, и преплуването на реката щеше да е равно на самоубийство. Насочи се към близкия бряг, но когато ръцете му запляскаха безпомощно, разбра, че е в беда. Бързото течение го беше отнесло по-далече от брега, отколкото биха го направили собствените му усилия. Не чуваше никакъв звук от боя. Битката или беше свършила, или той вече бе достатъчно далече, за да я чува. Надигна глава и погледна брега. Беше далече. Сърцето му се сви.

„Хайде, Рамон — каза си. — Ти си корав pendejo. Можеш да го направиш“.

Заплува с все сила напряко на течението. Речните растения и ивиците водорасли под него му бяха водачи към несигурното спасение на сушата. Дланите и стъпалата му зацапаха и скоро изтръпнаха. Ушите го заболяха. Лицето и гърдите му се вкоравиха като гума, но той продължаваше да плува напред. Не можеше да умре тук. Трябваше да стигне до брега. Това беше проклетото му татекреуде.

Съсредоточи се единствено върху движенията си — краката ритат, ръцете гребат. Времето изгуби смисъл. Можеше да е плувал три минути или час, или цял живот. Студът беше убийствен и той усещаше как го прерязва като нож. Веднъж се поколеба, изкусен от мисълта, че може да си позволи миг отдих.

Беше мъртъв. Единствената причина да продължава да плува бе упоритостта му, а Рамон Еспехо беше много упорит. Дори когато се оставеше на течението, вдигаше уста над водата, за да глътне още въздух. И още. И още. Умът му започна да гасне и той си спомни съня — как се беше слял с реката, беше се превърнал в самия поток. Може би нямаше да е толкова лошо в края на краищата. Само още един дъх, за да може да си помисли за това. И още един.

Спаси го една пясъчна плитчина. Реката се разширяваше, източната й половина тук ставаше по-плитка. Над пясъка се издигаше плавей като рогата на някакъв кошмарен звяр. Той се добра до черното хлъзгаво дърво и го прегърна като любовница. Беше твърде премръзнал, за да трепери. Това не беше добре. Трябваше да се измъкне от водата. Реката все още пляскаше до коленете му. Рамон прехапа устна до кръв и болката съсредоточи ума му.

Трябваше да стигне до брега. След това да се изсуши и да се надява, че слънцето ще го стопли. В плитчината бяха заседнали достатъчно клони и дори дървета, за да може да се придвижва от една опора към друга; като че ли всичко, което падаше във водата нагоре по течението, се задържаше тук. Опасното беше да не се подхлъзне, да падне във водата и да не събере воля да стане. Трябваше да внимава.

Пое дълбоко дъх, оттласна се от черното дърво-любовница и залитна към малкия куп клони, оплетени с бръшлян и парчета кора. После — към един нисък камък. После — към ново хлъзгаво дърво. А след това водата вече не беше по-високо от глезените му и Рамон бавно се затътри към сухата земя. Рухна на брега, засмя се немощно и повърна поне няколко литра вода. Дрехата му беше прогизнала и натежала, обувките беше изритал някъде в реката. С непохватни, подути като наденици пръсти смъкна дрехата и легна гол, като с последните остатъци на волята си се помъчи да се извърти под ъгъл към слънцето.

Сънят не го обори, но и смъртта го пощади, защото след малко умът му се върна и той с усилие седна. Слънцето се беше изместило на три педи на запад. Зъбите му тракаха като лошо регулирана вдигателна тръба. Ръцете и краката му бяха посинели, но не и почернели. Чуждата дреха, която бе захвърлил встрани, беше изсъхнала и затоплена от слънцето. Навлече я непохватно и пак седна, започна да се смее и плаче. Шията му, там, където го беше пронизвал сахаел, бе неестествено гореща. Кожата там беше гладка като речен камък и изтръпнала като дамга на вещица. Рамон затърка с пръсти входната точка и се остави реалността да попие напълно в ума му. Беше успял. Беше свободен. Загледа се над водата с ликуване и неверие. Беше успял!

Не му направи впечатление, че близката купчина клони на пясъчната ивица е странна, докато не чу рязкото вдишване зад себе си. Обърна се и видя невероятна и позната гледка. Другият Рамон стоеше до дърветата на брега. Гърдите му бяха голи, панталоните раздрани до коленете. Тъмната му коса стърчеше безумно. Дясната му ръка беше увита в превръзка, почерняла от съсирена кръв, а лявата стискаше ножа, раницата бе преметната над обгорялото от слънцето рамо. Разбира се. Беше направил сал — клоните в купчината не се бяха вързали сами с бръшлян и кора, нали? Течението и жестоката ирония на боговете бяха довели двамата Рамоновци до едно и също място по едно и също време.

Надигна се бавно, колебливо, стараеше се да не стресне своя двойник. Вдигна ръка за поздрав. Гърлото му се беше стегнало от страх. Двойникът му отстъпи назад, изгледа го убийствено и изръмжа:

— Кой си ти, мамка му?