Бягащият ловец

1.

Рамон Еспехо беше вдигнал предизвикателно брадичка и подканяше противника си да нападне. Тълпата, запълнила уличката зад схлупения бар „Ел Рей“, бе образувала кръг от плътно притиснати тела, напрегнати между желанието да се приближат достатъчно, за да видят, и инстинкта да се отдръпнат на безопасно разстояние. Гласовете им представляваха смесица от викове, подканящи двамата да се сбият, и рехави неискрени увещания да се помирят. Едрият мъж, който се поклащаше и плетеше крака срещу него в тесния кръг, беше светлокож европеанец с почервеняло от алкохола лице, стиснал в юмруци широките си меки длани. Беше по-висок от Рамон, с много по-голям обхват. Рамон виждаше как очите му се местят неспокойно — бе притеснен колкото от него, толкова и от тълпата.

— Ела, pendejo2 — подвикна ухилен Рамон. Ръцете му бяха вдигнати и разперени, все едно се канеше да прегърне противника. — Искаше сила. Ела да я опиташ.

Мигащият луминесцент на надписите на бара превръщаше нощта ту в синя, ту в кехлибарена. Високо над тях нощното небе грееше с безбройните звезди, твърде ярки и близки, за да ги удавят светлините на Диеготаун.

Съзвездието Каменният мъж се взираше отгоре в двамата, докато те кръжаха и се дебнеха, най-ярката звезда тлееше застрашително като червено око, все едно ги наблюдаваше. Все едно ги подканяше.

— Принуждаваш ме, гаден малък грийзър!3 — изръмжа еуропеото. — Принуждаваш ме да ти изритам мършавия задник!

Рамон само се озъби и го подкани с ръка. Европеанецът искаше това пак да е словесна битка, но вече бе много късно. Гласовете на тълпата се сляха в един-единствен рев, като водопад. Еуропеото се задвижи тромаво, като падащо дърво. Огромният ляв юмрук се повлече във въздуха бавно като през меласа. Рамон влезе отдолу в замаха, пусна гравитационния нож да се изхлузи през ръкава и да падне в дланта му. Натисна и острието излезе в мига, в който юмрукът се заби в корема на по-едрия мъж.

По лицето на еуропеото пробяга израз на почти комична изненада. Дъхът му излезе рязко: вуфф.

Рамон мушна още два пъти с ножа, бързо и силно, и за по-сигурно го извъртя. Беше достатъчно близо, за да подуши щипещия ноздрите одеколон с мирис на цветя, с който се беше напръскал мъжът, и наситената с лакрица сладникава миризма на дъха му, който го удари в лицето. Тълпата затихна, когато европеанецът се смъкна на колене и после седна с разперени крака в мръсната кал. Големите меки длани се отвориха и затвориха безцелно, лепкави от кръвта, която изсветляваше, щом светлините станеха червени, и почерняваше, щом превключеха в синьо.

Устата на еуропеото се отвори и зяпна, кръвта бликна през зъбите. Бавно, много бавно, като в забавен каданс, той се килна и се свлече. Краката му изритаха, петите изтупаха няколко пъти в земята. Замря.

Някой в тълпата плахо изтърси мръсна ругатня.

Несдържаният самодоволен възторг на Рамон угасна бързо. Очите му пробягаха по лицата в тълпата — опулени очи, зяпнали в изненадано „О“ уста. Алкохолът в кръвта му като че ли се разреди, трезвостта изплува от дълбините на ума му. Обзе го убийственото чувство, че е предаден — тези хора го бяха подтиквали, насърчавали бяха боя. А сега го изоставяха затова, че го е спечелил!

— Какво? — изрева Рамон към другите посетители на бар „Ел Рей“. — Чухте го какво говореше! Видяхте го какво направи!

Но уличката се опразваше. Дори жената, която беше с европеанеца, същата, която бе предизвикала всичко, си беше отишла. Микел Ибрахим, управителят на „Ел Рей“, закрачи тежко към него, с маска на кротко, дори благочестиво страдание на едрото си мечешко лице. Протегна широката си длан. Рамон вирна отново брадичка, изпъчи гърди, все едно че жестът на Микел бе оскърбление. Управителят само въздъхна и поклати бавно глава, размърда приканващо пръсти. Рамон изкриви устни, извърна глава и плесна дръжката на ножа в протегнатата длан.

— Полицията идва — измърмори управителят. — Трябва да се прибереш вкъщи, Рамон.

— Ти видя какво стана — изръмжа Рамон.

— Не, не бях тук, когато стана — отвърна Микел. — И теб те нямаше, нали? Хайде, върви си вкъщи. И си затваряй устата.

Рамон плю на земята и тръгна сърдито в нощта. Едва когато закрачи осъзна колко е пиян. При канала до площада седна, облегна се на едно дърво и зачака да се увери, че ще може да върви, без да залита. Около него Диеготаун прахосваше седмичната си заплата за алкохол, каафа киит и секс. Музика кънтеше приглушено от грубите цигански лодки-жилища: забързани, весели звуци на акордеон, примесени с писък на кларинети, звън на чинели и виковете на танцуващите.

Някъде в тъмното скръбно подвикваше тенфин — не точно птица, летящ гущер по-скоро. Викът й беше шантав — като вик на жена, изпълнен с жал и отчаяние, нещо, което бе накарало суеверните мексикански селяци, съставящи голям процент от населението на колонията, да говорят, че Ла Лорона, Плачещата жена, е прекосила звездите с тях от Мексико и сега броди в нощта на тази нова планета, и оплаква не само всички деца, които е изгубила и оставила на Земята, но и всички, които ще умрат на този суров нов свят.

Той, разбира се, не вярваше в целия този боклук. Но докато призрачните викове се усилваха до разкъсващ сърцето писък, неволно потръпна.

Вече бе сам и можеше да признае, че съжалява, че намушка еуропеото. Щеше да е съвсем достатъчно да го напердаши хубаво, да го унизи, да го пребие като псе, нали така? Само че винаги прекаляваше, когато се напиеше и го хванеше ядът. Знаеше, че не бива да пие толкова, понеже когато се окажеше между хора, като че ли винаги свършваше така. Вечерта бе започнала с онзи гаден възел в корема, който май му носеше това, че е в града. А после, преди да се напие достатъчно, та възелът да се развърже, обикновено някой казваше или правеше нещо, за да го ядоса. Невинаги се стигаше до ножа, но нещата рядко свършваха добре. Не му харесваше това, но не изпитваше и срам. Беше мъж, независим търсач на руда на един суров свят — колония на по-малко от поколение от основаването си. Мъж беше, Господи! Пиеше здраво, биеше се здраво и ако някой имаше проблем с това, да бъде така благоразумен да запази шибаното си мнение за себе си!

Семейство тапанос — дребни подобни на еноти земноводни с люспи като бодли на таралеж — изскочиха от водата, изгледаха го с тъмните си лъскави очи и зашляпаха към площада, където щяха да ровят сметта за изхвърлени огризки. Рамон ги погледа, докато се отдалечат — водата се отцеждаше от тях на лепкави тъмни вадички, — въздъхна и бавно стана.

Жилището на Елена бе в лабиринта улици около Двореца на губернаторите. Бе кацнало над една месарница и въздухът, който влизаше от задния прозорец, често вонеше, вмирисан на съсирена кръв. Рамон помисли дали да не преспи в старото си возило, но се чувстваше мръсен и уморен. Искаше душ, бира и чиния с нещо топло, та коремът му да спре да ръмжи. Качи се бавно по стъпалата, като се стараеше да не вдига шум, макар че прозорците й светеха. От космическата база далече на север се издигаше совалка, оставяше след себе си яркосини и червени светлини, докато набираше скорост към звездите. Рамон се опита да прикрие щракането и съскането на вратата с пулсиращия грохот на двигателя на совалката, но без полза.

— Къде беше, мамка му? — изрева Елена, щом той влезе.

Беше облякла тънка памучна рокля с петно на ръкава. Косата й беше вързана на възел, по-черна от небето. Беше оголила зъби от гняв, широко отворила уста. Рамон затвори вратата и чу ахването й. Гневът я бе изоставил за миг. Проследи погледа й по кръвта на еуропеото, просмукана по едната страна на ризата му и крачола на панталоните. Сви рамене.

— Ще трябва да ги изгорим.

— Добре ли си, mi hijo?4 Какво се е случило?

Мразеше да го нарича така. Не беше ничие момченце. Но беше по-добре от скандал. Затова се усмихна, докато разкопчаваше колана си.

— Нищо ми няма. Другият cabrón5 го отнесе.

— Полицията… полицията няма ли да…

— Вероятно не — отвърна Рамон, смъкна панталоните до коленете си и издърпа ризата през главата си. — Все пак тия трябва да ги изгорим.

Тя не зададе повече въпроси, само взе дрехите му да ги занесе до общата за всички апартаменти в блока пещ за изгаряне, докато Рамон си вземе душ. Времевият индикатор в огледалото му показа, че до разсъмване остават три-четири часа. Той застана под течащата топла вода и заоглежда белезите си — широката бяла ивица на корема, където Мартин Касау го беше посякъл с тънка метална кука, уродливата буца под лакътя, където някакъв пиян кучи син го беше разпрал до кокала с мачете. Стари белези. Някои по-стари от другите. Не го притесняваха. Всъщност си ги харесваше. Правеха го да изглежда силен.

Изми се и излезе от банята. Елена стоеше при задния прозорец, скръстила ръце под гърдите си. Когато се обърна към него, Рамон вече бе готов за изгарящата пещ на яростта й. Но вместо това устата й бе като розова пъпчица, очите — широко отворени и кръгли. Гласът й прозвуча детски: е, като на жена, която се прави на момиченце.

— Беше ме страх за теб.

— Никога не бива да те е страх — отвърна той. — Корав съм като бича кожа.

— Но си сам — каза тя. — Когато убиха Томас Мартинес, бяха осмина. Тръгнаха право към него, когато излезе от къщата на приятелката си, и…

— Томас беше скапаняк — отвърна Рамон и махна пренебрежително с ръка, все едно й казваше, че всеки истински мъж според него трябва да може да се справи с осем катила, пратени, за да са равни силите. Устните на Елена се отпуснаха в усмивка и тя тръгна към него, бедрата й се люшваха напред с всяка стъпка, сякаш путенцето й идваше към него, а всичко останало се мъкне отзад с неохота. Можеше да тръгне и другояче, той го знаеше. Също тъй лесно нощта им можеше да мине като толкова много други, с викове, с хвърляне на разни неща, и да се стигне до удари. Но дори това най-вероятно щеше да свърши със секс и той бе искрено благодарен, че могат просто да се начукат, а после да поспят и да забравят за току-що приключилия похабен и празен ден. Елена свали роклята си. Рамон пое в прегръдката си познатата й плът. Миризмата на засъхнала кръв от месарницата долу се вдигна като гаден парфюм на Земята и на хората, дошъл заедно с тях през пустошта.

След това лежеше изтощен в леглото. Излетя нова совалка. Обикновено не бяха повече от една на месец. Но енье скоро щяха да дойдат, по-рано от обичайното, и платформата над Диеготаун трябваше да се подготви, за да приеме огромните кораби и чуждопланетните им товари.

Преди няколко поколения човечеството се бе измъкнало от гравитационните кладенци на Земята, Марс и Европа и беше поело към звездите с мечти за завоевания. Беше се готвило да разпръсне семето си из вселената като син на градски съветник в пристанищен бардак. Но бе разочаровано. Вселената вече беше заета. Други обитаващи звездните пространства раси ги бяха изпреварили.

Мечтите за империя повехнаха в мечти за богатство. Мечтите за богатство помръкнаха в засрамено удивление. Повече от великите и енигматични технологии на сребърните енье, циан и туру ги беше победила самата същност на пространството — така, както бе победила и всяка друга междузвездна раса. Безпределният мрак беше твърде голям. Твърде огромен. Комуникацията със скоростта на светлината бе толкова бавна, че трудно можеше изобщо да мине за комуникация. Управлението бе невъзможно. Законът, извън онова, което можеше да бъде наложено на място, беше нелепост. Външните постове на Търговския съюз, към който човечеството бе „убедено“ да се присъедини (също както канонерките на адмирал Пери бяха „убедили“ Япония да се отвори за търговия в едно много по-ранно поколение), бяха силно разредени, някои излизаха извън контакт за цели поколения, изгубени и забравени, или прехвърлени от някой бюрократ в графата с проблеми, с които да се оправя друго поколение и друг, нероден още бюрократ.

Установяването на власт — или поне на приемственост — през тази зейнала безбрежна Нощ бе нещо, което изглеждаше възможно единствено от провинциално стеснената гледна точка, наложена от взирането нагоре от дъното на гравитационен кладенец. Озовеше ли се навън сред звездите, човек осъзнаваше реалностите.

Никоя раса не бе в състояние да надвие такива огромни разстояния и затова всички се бяха устремили да надвият времето. И точно в това човечеството най-сетне бе успяло да намери някаква малка ниша в препълнения и хаотичен мрак на вселената. Енье и туру видяха щетите, нанесени от човечеството върху собствената му околна среда, дълбоко човешката склонност към промяна и контрол и също така дълбоко ограничената способност на хората да предвиждат последствията и в техните очи това се оказа по-скоро качество, отколкото порок. Големите институционални умове, човешки, както и извънземни, бяха навлезли в бавно като глетчер поколенческо споразумение. Там, където имаше празни планети, непроходими, неудобни и опасни, с дива флора и непозната фауна, щяха да се поставят хора. През бавните десетилетия или столетия, необходими, за да се опитомят, да се пречупят и изгладят чудесата и заплахите, поставени там от еволюцията, сребърните енье, туру и каквито там други велики раси се окажеха подръка щяха да действат като търговските кораби в древните времена, когато човечеството се беше разселило от островите и невзрачните хълмове на Земята.

Колонията Сао Пауло едва навлизаше във второто си поколение. Все още можеше да се намерят живи жени, които помнеха първото слизане на един девствен свят. Диеготаун, Нуево Жанейро, Сан Естебан. Амадора. Литълдог. Фидлърсджъмп. Всички градове на юг бяха разцъфтели след това, като плесен в петри. Хора бяха умирали от неуловимите токсини в местните храни. Хора бяха открили големите котки-гущери — скоро след това наречени чупакабра, на митичните изсмукващи млякото на козите същества от Старата Земя, — които бяха стояли, горди и тъпи, на върха на хранителната верига на планетата, и хора бяха загинали заради това откритие. Не сребърни енье с очи като на стриди. Нито туру — тия стъклени насекоми. Нито някой от загадъчните циани с тяхното увлечение към безтегловността.

А сега големите кораби идваха преди графика: всеки полужив кораб натежал, както предполагаха всички, с ново оборудване и с хора от други колонии, надяващи се да си намерят място тук, на Сао Пауло. И щедро предлагащи, също така, шанс за бягство за онези, за които колонията се беше превърнала в затвор. Не един беше питал Рамон дали не мисли да замине горе, навън в тъмната пустош, но грешно го разбираха. Ходил беше той вече из космоса. И беше дошъл тук. Единственото, с което можеше да го привлече напускането, бе шансът да се озове някъде с още по-малко хора, а това едва ли беше възможно. Колкото и зле да се беше приспособил на Сао Пауло, не можеше да си представи по-малко неприятна ситуация.

Не помнеше кога е заспал, но се събуди, когато слънцето на късната утрин, нахлу през прозореца и блесна в лицето му. Чу Елена в другата стая — тананикаше си, докато шеташе. „Млъкни, кучко зла такава“, помисли Рамон и примижа от болка, ударен от махмурлука. Изобщо я нямаше в пеенето — всяка нота излизаше от устата й фалшива и дразнеща. Остана да лежи, мъчеше се да потъне отново в съня, далече от този град, от гадния шум, от тази жена, от този миг във времето. После тананикането заглъхна, удавено от гневно съскане, и след малко в стаята лъхна миризмата на наденица с чесън и люти чушлета, и пържещ се лук. Рамон изведнъж осъзна колко празен е коремът му. Въздъхна, надигна се на лакът, смъкна отмалелите си от съня крака и тромаво се затътри към вратата.

— Изглеждаш скапано — измърмори Елена. — Не знам защо изобщо те пуснах в дома си. Не пипай! Това е моята закуска. Иди си спечели твоята!

Рамон заподхвърля ухилен наденичката от ръка на ръка, докато изстине достатъчно, за да отхапе.

— Работя по петдесет часа седмично, за да си направя кредита — продължи Елена ядосано. — А ти? Помотаеш се в terreno cimarrón и се върнеш в града да изпиеш каквото си спечелил. Свое легло си нямаш дори!

— Има ли кафе? — попита Рамон. Елена посочи с брадичка към овехтелия пластмасово-хитинен термос на кухненския плот. Рамон изплакна една калаена чаша и я напълни с вчерашното кафе. — Ще направя големия си удар. Уран и тантал. Ще направя толкова пари, че няма да ми трябва да бачкам повече, докато съм жив.

— И ще ме зарежеш и ще си хванеш някоя puta от кейовете да ти ходи по задника. Знам ви аз мъжете.

Рамон сви още една наденичка от чинията й. Тя го плесна по ръката толкова силно, че го заболя.

— Днес има парад — каза Елена. — След Благославянето на флотата. Губернаторът прави голямо шоу, да се подмаже на енье. Да си помислят, че сме безкрайно щастливи, че идват рано. Ще има танци и безплатен ром.

— Енье ни мислят за дресирани кучета — изломоти Рамон с пълна с наденица уста.

Тя стисна устни. Погледът й стана студен.

— Според мен ще е забавно — каза тя с нотка жлъч.

Рамон сви рамене. В леглото й спеше. А това си имаше цена, естествено.

— Ще се облека. Имам малко пари. Може аз да черпя.

Пропуснаха Благославянето на флотата. Рамон изобщо не държеше да слуша как свещениците мрънкат глупостите си, докато изливат черпаци светена вода по разнебитените рибарски лодки. Но стигнаха навреме за парада след това. Главната улица, минаваща покрай Двореца на губернаторите, бе достатъчно широка, за да се извлекат по нея пет платформи една до друга, ако спрат насрещното движение. Огромните подвижни скелета се движеха бавно и често спираха за по няколко минути. На тях бяха качени вечните теми: „Звездолет Туру“, обсипан със светлини, теглен от конски впряг; пластмасова чупакабра със светещи червени очи и челюст, която се отваряше и затваряше, оголвайки огромните зъби, направени от стари тръби, и естествено, огромните фигури на Иисус, Боб Марли6 и Девата от станция Деспегандо. Появи се и високата два човешки боя сатирична (разпознаваема, но не особено ласкателна) карикатура на губернатора с огромни бърни, присвити все едно е готов да зацелува задниците на сребърните енье, и по улицата се разнесе злъчен смях. Първата вълна колонисти, нарекли планетата Сао Пауло, бяха от Бразилия и макар едва ли някой от тях да беше стъпвал изобщо в Португалия, испаноговорещите колонисти, главно от Мексико, дошли с втората и третата вълна, повсеместно ги наричаха „португезе“. „Португалците“ все още господстваха на най-горните равнища в местното управление и администрация и заемаха най-високо платените длъжности, така че испаноезичното мнозинство, тоест гражданите втора ръка, изпитваха презрение и омраза към тях. Хор от дюдюкания и освиркване изпрати огромната платформа с губернатора.

След големите поклащащи се платформи следваха музиканти: духови оркестри, струнни оркестри, оркестри „мариачи“, маршируващи в строй отряди зуави, шляещи се музиканти на фадо. Шутове на кокили и премятащи се акробати. Млади жени с полудовършени карнавални костюми пърхаха като птици в шествието. Понеже Елена беше до него, Рамон гледаше да не се зазяпва много в полуголите им гърди (поне внимаваше да не го хване, че го прави).

Лабиринтът от странични улички гъмжеше от хора. Щандове с кафе и ром; пекари, предлагащи тестени сладкиши със захарна глазура, сатай и джъгджъг; улични певци и артисти; гълтачи на огън; раздавачи на три карти за „трупа“ — всички гледаха да измъкнат колкото могат от импровизираното празненство. През първия час беше почти забавно. След това постоянният шум, навалицата и човешката миризма започнаха да изнервят Рамон. Елена се беше вдетинила съвсем, пищеше от възторг като малко момиченце и го дърпаше от едно място на друго, харчеше парите му за бонбонени пръчици и захарни черепчета. Успя да я позадържи малко, като купи истинска храна — фуния от восъчна хартия с жълт ориз, люти чушки и късчета печено месо от маслоперка и висока тънка чаша ароматизиран ром — и я заведе на един склон в парка до двореца, където можеха да седнат на тревата и да гледат плъзгащата се пред тях широка бавна река от хора.

Докато Елена осмукваше последните капчици лютив сос от връхчетата на пръстите си, облегната на него и стегнала го с другата си ръка през кръста като с верига, ги мярна Патрисио Галегос и бавно се заизкачва към тях. Леко накуцваше, откакто си беше счупил бедрото при падане по един сипей — търсенето на находища не беше безопасна работа. Рамон го гледаше мълчаливо. Патрисио спря пред тях.

— Здрасти. Как е?

Рамон сви рамене, доколкото можеше с Елена, вкопчила се в него като бръшлян в тухлен зид.

— При теб?

Патрисио завъртя ръка — „горе-долу“.

— Проучвах едни минерални соли по южния бряг, за една от корпорациите. Досада, но плащат редовно. Не е като да си независим.

— Всеки прави каквото може — отвърна безразлично Рамон, а Патрисио кимна, все едно беше казал нещо особено мъдро. Долу по улицата платформата с чупакабрата бавно завиваше, огромната идиотска уста дъвчеше въздуха. Патрисио не си тръгна. Рамон заслони очи от слънцето и го изгледа.

— Какво има?

— Чу ли за посланика от Европа? — каза Патрисио.

— Забъркал се в бой снощи при „Ел Рей“. Някакъв побъркан pendejo го наръгал със счупена бутилка или нещо такова.

— Сериозно?

— Да. Умрял, преди да успеят да го закарат в болницата. Губернаторът е побеснял.

— И защо ми го разправяш на мен? — попита Рамон.

— Аз да не съм губернаторът?

Елена до него беше замръзнала като камък, присвила хитро очи. Рамон се опита да внуши на Патрисио да си тръгне или поне да млъкне. Той не прихвана.

— Губернаторът е адски зает с идващите кораби на енье. Сега трябва да спипа оня, дето е убил посланика, за да покаже как колонията може сама да пази закона, нали. Имам един братовчед, бачка за началника на полицията. Много е гадно там.

— Ами хубаво.

— Просто си мислех, нали. Ти се мотаеш в „Ел Рей“ понякога…

— Не и снощи — каза навъсено Рамон. — Може да питаш Микел, ако искаш. Снощи не съм се вясвал там.

Патрисио се усмихна и отстъпи неловко назад. Чупакабрата нададе глух синтезиран рев и тълпата избухна в смях и ръкопляскания.

— Добре, добре — замърмори Патрисио. — Просто си помислих, нали разбираш…

С това разговорът замря. Патрисио се усмихна неловко, кимна и закуцука надолу по хълма.

— Не беше ти, нали? — изсъска Елена шепнешком. — Не ти си убил шибания посланик, нали?

— Никого не съм убил. Още по-малко еуропео, да не съм тъпак. Защо не си гледаш шибания парад, а?

Вече се здрачаваше. В подножието на хълма близо до двореца палеха купчината дърва около Тъжния дядка — Мистър Хардинг7, както го наричаха някои колонисти от Барбадос — набързо скалъпена шестметрова кукла с лице като гротескна карикатура на еуропео или нортеамерикано, с боядисани в зелено бузи и огромен нос като на Пинокио. Кладата се разгоря и обгърнат от пламъци, великанът започна да маха с ръце и да стене като в предсмъртна агония, зловеща донякъде гледка, от която по гръбнака на Рамон пробягаха ледени тръпки, все едно му бяха дали съмнителната привилегия да гледа душа, изтезавана в пламъците на Ада.

Целият лош късмет, който преследваше хората през годината, уж трябваше да изгори с Тъжния дядка, но докато гледаше бавните гърчове на великана в пламъците и дълбоките му, електронно подсилени стонове отекваха от стените на Двореца на губернаторите, Рамон имаше мрачното предчувствие, че всъщност изгаря късметът му, че оттук нататък го чакат само мизерия и нещастия.

И един хвърлен крадешком поглед към Елена — която седеше смълчана, стиснала уста, с белите бръчици на яда в ъгълчетата, откакто я беше отрязал — се оказа достатъчен, за да му подскаже, че това предчувствие е на път скоро да се сбъдне.

2.

Беше се канил да не се връща навън още месец. Но колкото и страстно да се бяха чукали предната нощ, след една от най-яростните им свади, и да разкъсваха телата си като полудели, сега беше решил да се разкара, преди да се е събудила. Ако изчакаше, щяха само да стигнат до поредния бой и тя бездруго щеше да го изрита навън; предната нощ й беше замахнал с бутилка и тя щеше да побеснее от това, щом изтрезнееше. Все пак, ако не беше убийството при „Ел Рей“, можеше да се опита да поостане в града. Елена сигурно щеше да се успокои след ден-два или поне толкова, че да могат да си говорят, без да крещят, но разнеслата се новина за смъртта на европеанеца и за гнева на губернатора го караше да изпитва клаустрофобия в Диеготаун.

Когато тръгна към станцията на снабдителя, за да купи провизии и водни филтри, имаше усещането, че го следят. Колко души беше имало в онази тълпа? Колко от тях щяха да го познаят по външност — или по име? Снабдителят нямаше всичко в списъка на Рамон, но той все пак купи най-необходимите неща и след това излетя с фургона до склада за скрап на Мануел Гриего в Нуево Жанейро. Фургонът имаше нужда от доста ремонт, преди да може да поеме към дивия свят, и Рамон искаше Гриего да го направи веднага.

Дворът на Гриего беше в края на града. Изкорубените скелети на стари фургони, летящи платформи и едноместни совалки осейваха няколкото акра земя. Хангарът беше наполовина задръстен с боклук, наполовина празен. От мертеците висяха енергийни батерии със зловещото сияние, типично като че ли за цялата технология на туру. Ядрен генератор с големината на малък апартамент беше заел едната стена и си бръмчеше тихо. Складови артикули, струпани от пода до тавана; резервоари с редки газове и недиференцирана нанокаша, стари гуми и мазни зъбни предавки. Половината неща в магазина щяха да струват повече от едногодишна заплата само за да ги използваш; половината едва ли си струваха усилието да ги захвърлиш. Когато Рамон кацна на площадката, Гриего изчукваше една вдигателна тръба.

— Ей, ese8 — подвикна Гриего, когато Рамон щракна вратите и слезе. — Забравихме се нещо. Къде се губиш?

Рамон само сви рамене, после каза:

— Имам спад в задните вдигателни тръби.

Гриего се намръщи, остави чука и отри мазните си ръце в мазния си комбинезон.

— Включи диагностиката. Дай да видим.

От всички хора в Диеготаун и Нуево Жанейро — или сигурно на цялата тази планета — Рамон най харесваше стария Диего, тоест — мразеше го съвсем малко. Гриего беше експерт по всякакви возила, постконтактен марксист и доколкото схващаше Рамон — напълно освободен от морални преценки. Отне им малко повече от час, докато открият къде е прекъснала веригата по чип-платката на вдигателната тръба, да сменят картата и да стартират пълния автотест на системата. Докато фургонът пелтечеше и пухтеше, Гриего отиде до един от сивите складови контейнери, набра предпазния код, отвори охладителния панел и издърпа каса местна тъмна бира. Извади две бутилки и ги отвори с леко перване с дебелите си мазолести пръсти по капачките. Рамон взе подадената му бутилка, клекна с гръб към един бидон, пълен с изразходена смазка, и отпи. Бирата беше гъста и пенлива, с утайка като лъжица кал на дъното.

— Бива я, а? — подхвърли Гриего и удари четвърт от своята на една глътка.

— Не е зле.

— Навън си тръгнал значи.

— Този път ще е голямо — каза Рамон. — Ще се върна богат. Ще видиш.

— Ти по-добре се надявай да не извадиш чак толкова късмет — отвърна Гриего. — Прекалено многото пари убиват такива като теб и мен. Бог е пожелал да сме бедни, иначе нямаше да ни направи толкова дребни.

Рамон се ухили.

— Бог е пожелал ти да си дребен, Мануел. За мен само е пожелал да не взимам и едно проклето говно от никого. — В ума му бързо изплува еуропеото, зяпналата уста и кръвта, бликаща през щръкналите като надгробни камъни зъби, и той се намръщи.

Гриего клатеше глава.

— Пак същото, а? Този път. Точно като всеки път, когато излизаш навън. — Ухили се широко. — Знаеш ли колко пъти съм те чувал да го казваш?

— Аха. Този път е различно, както винаги.

— Върви с Бога тогава — каза Гриего и усмивката му помръкна. — Всички са се разшавали. Мъчат се да си довършат нещата. Чужденците хванаха всички по гащи, като дойдоха толкова рано. Странно обаче. Не виждам много хора да тръгват навън точно сега. Общо взето всички май се връщат за корабите — освен теб.

Рамон се изхили, но усети как неизменният страх стегна гърдите му още малко.

— Мислиш, че дават пет пари за някакъв си рудотърсач като мен? Какво ще има за мен, ако остана?

— Не казах, че трябва — отвърна Гриего. — Казах само, че не виждам много хора да излизат навън точно сега.

„Изглеждам подозрително — помисли Рамон. — Изглеждам все едно, че бягам от нещо. Ще каже на полицията и тогава съм прецакан“. Стисна бутилката толкова здраво, че пръстите го заболяха.

— Заради Елена е — подхвърли Рамон с надеждата, че полуистината ще прозвучи достатъчно убедително.

— Аха — измърмори Гриего и кимна разбиращо. — Помислих си, че може да е нещо такова.

— Пак ме изрита. — Опита се да прозвучи гузно въпреки облекчението, което го обзе. — Скарахме се заради парада. Попрекалих малко, това е.

— Знае ли, че излизаш навън?

— Не мисля, че й пука.

— В момента — сигурно. Но ти ще излетиш, а тя след три седмици ще реши, че всичко е простено. Ще вземе да дойде тук и ще ми разбишка мястото.

Рамон се изсмя — помнеше случая, за който говореше Гриего. Грешеше обаче. Онова не беше за помиряване. Елена си беше внушила, че Рамон е взел жена със себе си, когато замина на теренно проучване. Не беше спряла да кипи и да беснее, докато не беше разбрала, че момичето, с което беше свързана параноята й, си е в града и се е забъркало с един от магистратите, и дори тогава май все още продължаваше да кипи. Наложи му се да похарчи почти половината от парите, които бе спечелил от проучването, само за да черпи с бира и каафа киит всичките си бизнес контакти, които тя беше отблъснала.

Гриего не се засмя с него. Вместо това каза:

— Знаеш, че е луда, нали?

— Доста подивява понякога — отвърна с непривична полуусмивка Рамон.

— Не, познавам диви момичета аз. Елена си е направо луда. Знам, че харесваш онова момиче, долу при станцията. Как й беше името?

— Лиана ли? — попита с неверие Рамон.

— Същата, да. Живее в северния край. Имаше нещо с нея, нали?

Рамон си спомни онова време, когато беше по-млад, новак в колонията. Да, имало беше една жена с кожа като кафе с мляко и със смях, който правеше човек щастлив само да го слуша. Може би дори си беше мечтал за нея няколко пъти след това. Но онова бе донесло своето късче ад със себе си. Почеса белега, прорязал корема му. Гриего го изгледа учудено и Рамон се изсмя неловко.

— Тя е… Не. Не е такава. Нищо не може да има между жена като нея и такъв като мен. И да не си посмял да кажеш на Елена нещо друго.

Гриего махна с бутилката в ръка да го успокои, че ще пази дискретност. Рамон удари още една здрава глътка. Гъстата бира започваше да го хваща. Зачуди се колко ли спирт има в нея.

— Лиана е добра жена — каза той. — Елена обаче е като мен. Разбираме се един друг, знаеш ли? — Гласът му се изпълни с внезапна горчивина, която го изненада. — Един за друг сме.

— Щом казваш — подхвърли Гриего, а фургонът иззвъня в знак, че автотестът е приключил. Рамон се изправи и тръгна след Гриего към плуващите във въздуха данни от резултатите. Енергия и вариране, проверени на всяко ниво, съвсем малко под оптималното в най-високия обхват. Гриего посочи спада с кривия си показалец.

— Това е малко странно. Май трябва да погледнем още веднъж…

— Кабелът е — прекъсна го Рамон. — Солени плъхове проядоха стария. Трябваше да взема златен за замяна. Не можех да си позволя въглеродна верига.

— Аха. — Гриего цъкна с език в нещо средно между съчувствие и укор. — Да, би трябвало да свърши работа. Много са гадни тия плъхове. Това му е лошото като подплашим всички хищници, нали? Накрая излиза, че сме опазили всички гадини, дето са си яли, като солените плъхове и плескуните, и те плъзнат навсякъде.

— Ще изтърпя някой плъх повече, стига да не трябва да се притеснявам, че на улицата има чупакабра и червеняци всеки път, щом изляза да пикая — каза Рамон. — Освен това, ако нямахме гадини, как щяхме да разберем, че сме направили истински град, а?

Гриего изключи дисплея и сви рамене. Уредиха сметката: половината от наличния кредит на Рамон, половината — в носеща лихва графа, която складът за скрап поддържаше автоматично. Слънцето залязваше — бледорозово, златно и синьо с цвета на лапис. Звезди замигаха свенливо зад булото на дневната светлина. И Диеготаун се просна под тях, светлините му като вечен огън. Рамон довърши бирата и изплю утайката. Остави зрънца между зъбите му.

— Последната глътка не е най-добрата — каза Гриего. — Обаче карай. Все е по-добра от вода.

— Прав си.

— За колко излизаш?

— Месец — отвърна Рамон. — Може би два.

— Пропускаш целия празник.

— Това е идеята.

— Имаш ли достатъчно храна?

— Взех ловна екипировка. Мога да живея навън вечно, ако поискам. — Изненада се от собствения си тон, упорит и дори изпълнен с желание.

Последва кратко мълчание, преди Гриего да проговори отново — думи, от които нервите на Рамон се изпънаха до скъсване от внезапен страх.

— Чу ли за еуропеото, дето го убили?

Рамон вдигна сепнат очи, но Гриего само всмука въздух през зъбите си. Лицето му беше спокойно.

— Какво по-точно? — попита Рамон предпазливо.

— Губернаторът е побеснял, както чувам.

— Слаби са му нервите значи.

— Полицията намина. Две ченгета, много сериозни. Питаха дали се е отбивал някой, да търси читав фургон, та да духне бързо навън. Сещаш се, някой дето се опитва да се скрие, примерно.

Рамон кимна, гледаше фургона си. Гърлото му се беше стегнало, гъстата бира в корема му сякаш бе станала на камък.

— Ти какво им каза?

— Казах им, че не е — отвърна Гриего и сви рамене.

— Не е идвал никой?

— Двама — отвърна Гриего. — Хлапето на Орландо Васерман. И оня побъркан гринго от Лебедова шия. Но си рекох, я майната му, нали? Полицията не ми плаща, другите — да. Тъй че на кого съм задължен?

— Убит е човек — каза Рамон.

— Мда — съгласи се с насмешка Гриего. — Гринго. — Изплю се и отново сви рамене, все едно смъртта на някакъв си гринго или европеанец е нещо маловажно. — Казвам го само защото не съм единственият, когото разпитват. Заминаваш навън, може да го разберат погрешно, да ти стъжнят живота. Просто го имай предвид, когато зареждаш.

Рамон кимна.

— Мислиш ли, че ще го хванат?

— О, да — отвърна Гриего. — Ще трябва да го хванат. Задниците ще си скъсат, ако трябва. Да покажат на енье, че държим на правосъдието. Не че на тях им пука. Мамка му, шибаните енье се лижат за „здрасти“. Сигурно ще олижат губернатора и ще се впрегнат, ако и той не ги олиже. Както и да е, голямо шоу ще направи от процеса, всичко ще направи да докаже, че са избрали подходящия и са го сложили после тука като шибано куче. Знаеш, те решават кой го е направил. Не хванат ли друг, Джони Джо Карденас винаги е подръка. От години търсят да му окачат нещо на врата.

— Май ще е добре да се позадържа извън града тогава — каза Рамон. Понечи да се усмихне и се почувства все едно, че си е признал открито. — Нали разбираш. Просто да избегна недоразуменията.

— Мда. А и това е големият удар, нали?

— Да, големият удар.

Стартира фургона и веднага усети разликата. Вдигателните тръби все едно запяха, щом се издигна в небето. Целият Диеготаун, с хаотичния му лабиринт от тесни улички и сгради с червени покриви бе под него. Елена беше там долу някъде. Полицията също. Тялото на европеанеца. Микел Ибрахим и гравитационният нож, който Рамон му беше дал, просто му го беше дал. Оръжието на убиеца! И свит в някой бар или подземен бардак за опиум — или може би влязъл с взлом в нечия къща — Джони Джо Карденас, само чака да увисне на въжето.

И Лиана може би, някъде в хубавата част до пристанището, Лиана, която вече не мисли за Рамон и може би никога не е мислила.

Мислите му бяха прекъснати от пулсиращото бръмчене на совалка, издигаща се в редкия въздух. Нов товар метал, пластмаса или гориво, или хитин за гостоприемно чакащата в орбита платформа. Рамон обърна фургона на север и се понесе към външния свят сам, оставил зад гърба си целия ад, боклука и тъгата на Диеготаун.

3.

Денят на втори юни бе топъл. Той прелетя на стария си очукан фургон на север над Фингърлендс, земята на Зеленото стъкло, речните блата и Океано Тетрико и продължи дълбоко навътре към непознатата територия. Северно от Фидлърсджъмп. Най-северният външен пост на разрастващото се като метастаза човешко присъствие на планетата имаше хиляди хектари, непроучвани от никого. Никой не бе и помислял още да проучва толкова отдалечена земя, зърната само от орбита по време на първите огледи на колонията.

Човешката колония на Сао Пауло бе само на малко повече от четиридесет години и повечето й градове бяха разположени в субтропичната зона на змиевидния източен континент, проснал се почти от полюс до полюс. Колонистите бяха главно от Бразилия и Мексико, с малки примеси от Ямайка, Барбадос, Пуерто Рико и други карибски държави, и естествената им склонност бе да се разширяват на юг, към димящите земи близо до екватора. Не бяха хилави нортеамериканос в края на краищата; свикнали бяха с такъв климат, знаеха как да изтърпят горещината, знаеха как да разорават джунглите, кожите им не се съсухряха под слънцето. Тъй че гледаха на юг и като правило избягваха студените северни територии, може би заради едно негласно общо убеждение — прието още преди векове от първите испански заселници в Новия свят на двете Америки, — че животът не си струва да се живее по места, където съществува и най-малка вероятност да завали сняг.

Рамон обаче беше наполовина яки9 и бе отраснал по високите скалисти плата на Северно Мексико. Обичаше хълмовете и бялата вода и нямаше нищо против студа. Знаеше също, че планинската верига Сиера Хуесо в северното полукълбо на Сао Пауло е по-вероятно място за намиране на богата руда, отколкото по-равната местност около Ръката или Нуево Жанейро, или Литълдог. Върховете на Сиера Хуесо се бяха трупали много милиони години преди сблъсъка между континентални плочи да заличи океана между тях. Бившето морско дъно щеше да се е притиснало и избутано високо нагоре по линията на сблъсъка — и щеше да е богато на мед и други метали.

Едва ли златотърсачи като него си бяха правили труда да проучват земите на север; находките долу на юг все още бяха достатъчно богати, тъй че дългият път бе пречка за повечето хора. Сиера Хуесо беше картирана от орбита, но никой всъщност не беше стъпвал там, доколкото Рамон знаеше, и територията все още си оставаше дотолкова неизследвана, че върховете на веригата нямаха имена. Това означаваше, че толкова далече на север няма човешки поселения на стотици мили околовръст и никакъв сателит, който да препредаде мрежовите му сигнали. Ако изпаднеше в беда, можеше да разчита единствено на себе си. Щеше да е един от първите проучватели там, но щяха да минат години, икономическият натиск на юг щеше да се усили и на север щяха да дойдат повече хора — и щяха да следват картите, които Рамон щеше да е направил и продал, и да тълкуват данните, които той щеше да е заел на корпорации и власти. Щяха да тръгнат след него като тукашните мравки-скорпиони — първо една, после няколко, а след това безброй хиляди дребни насекомоподобни, истинска река. А Рамон беше първата мравка, привлечена от риска, от порива да проучва. Беше водач не защото бе избрал да бъде водач, а защото беше в природата му да търси дистанция.

Така беше по-добре — да си първата мравка. Макар да го признаваше с неохота, най-после бе осъзнал, че е по-добре да работи сам, далече от други рудотърсачи. Далече от други хора. По-големите рудотърсачески кооперативи може и да печелеха подобри договори, но също така носеха повече ром и водеха повече жени. А покрай тези двете — и повече бой, знаеше Рамон. Не можеше да се осланя на избухливия си нрав, той винаги му беше изневерявал. Теглил го беше надолу години наред, с боя и неприятностите, в които го въвличаше. Сега го беше въвлякъл в неприятност, която можеше да му струва живота, ако го хванеха. Не, все пак така беше по-добре. Да търсиш жилата на гърба на муле. Тоест сам-самичък със стария си фургон.

А и започваше да открива, че му харесва да е на открито така, сам със себе си, в един такъв ясен ден с голямото, меко слънце на Сао Пауло, което му намигаше от реки, езера и листа. Улови се, че си подсвирква небрежно, докато безкрайните лесове под фургона бавно преливаха от черен корен към дяволско дърво до местните еквиваленти на вечнозелените: куркума, пълзяща върба, хиерба. Най-после наоколо нямаше никой, който да му досажда. За първи път в този ден дори стомахът почти беше спрял да го боли.

Почти.

С всеки изминал час, с всяка гора и езеро, което се появяваше, приближаваше и се плъзваше встрани, мисълта за европеанеца, когото беше убил, се засилваше в ума му, образът се проясняваше пиксел по пиксел, ставаше все по-реален, докато вече почти, почти можеше да го види до себе си, в седалката на помощник-пилота, с онова глупаво изражение на тъпа изненада от собствената му уязвимост пред смъртта, все още отпечатано на широкото му бледо лице — и колкото по-реално ставаше това призрачно присъствие, толкова повече го намразваше Рамон.

Там, в „Ел Рей“, не го беше мразил. Човекът просто беше поредният кучи син, който си търсеше белята и беше намерил Рамон. Случвало се беше повече пъти, отколкото можеше да преброи. Беше част от начина, по който ставаха нещата. Връщаше се в града, напиваше се, намираха се с някой побеснял задник и един от двамата си отиваше читав. Можеше да е Рамон, можеше да е другият тип. Гняв, да, гневът имаше нещо общо с цялата работа, но не и омраза. Омразата означаваше, че познаваш някого, че ти пука за него. Гневът те издигаше над всичко — морал, страх, самия теб. Омразата означаваше, че някой има власт над теб.

Това беше мястото, което обикновено му носеше мир — дивите земи, далечните територии, незаселените места. Напрежението, идващо с това, че е сред хората, отслабваше. В града — Диеготаун или Нуево Жанейро, или където и да е, с твърде много хора струпани на едно място — Рамон винаги усещаше човешкия натиск върху себе си. Едва доловените гласове, смеха, който можеше да е или да не е насочен към него, безличните погледи на мъже и жени, пищното тяло на Елена и разстроеният й ум — това бяха нещата, заради които пиеше Рамон, докато беше в града. На открито оставаше трезвен. На терен нямаше причини да пие.

Но тук, където трябваше да намери мир, еуропеото беше с него. Рамон се вглеждаше в безбрежния небесен купол, а умът му се връщаше към нощта в „Ел Рей“, към внезапно смълчалата се от страх тълпа. Кръвта, изливаща се от зяпналата уста на европеанеца. Петите му, тупащи по земята. Проверяваше картите си, а вместо да остави ума си свободно да се понесе над цепнатините и плоскостите на повърхността, мислеше къде може да отиде да го търси полицията. Не можеше да се отърси от случилото се и безсилието от това бе почти толкова вбесяващо, колкото самото чувство за вина.

Но гузната съвест беше за слабите и глупавите. Всичко щеше да се оправи. Щеше да си прекара времето навън, да общува с камъка и небето, а когато се върнеше в града, европеанецът щеше да е стара история. Нещо полузабравено и преразказвано в хиляда различни варианта, нито един от които верен. Просто една малка смърт между всичките стотици милиони — естествени или не, — случващи се всяка година из цялата позната вселена. Отсъствието на мъртвия щеше да е като изваден от водата пръст — нямаше да остави дупка.

Планините очертаха линия през света пред него: лед и желязо, желязо и лед.

Това трябваше да са Зъбците, което означаваше, че вече е прелетял отвъд Фидлърсджъмп. Провери навигационните трансмитери. Нямаше никакъв сигнал. Беше излязъл извън човешкия контакт, извън непълната комуникационна мрежа на колонията. Сам. Промени курса на полета според първоначалния си план, за да обърка всякакви човешки хрътки, които законът можеше да изпрати след него, макар да знаеше, че е ненужно. Нямаше да го преследват. На никого нямаше да му пука за него.

Включи автопилота, наклони седалката назад, докато не стана почти като легло, и въпреки почти реалното укорително присъствие на еуропеото се остави навъртащите се под него мили да го приспят.

Когато се събуди, над хоризонта се издигаха още по-величествените върхове на веригата Сиера Хуесо, а слънцето се снишаваше и мяташе сенки по скалите. Изключи автопилота и спусна фургона на неравна планинска морава на южните склонове на веригата. След като изпъна мехурестата палатка, включи и последния периметров алармен сигнал, изкопа ямата за огнището и събра сухи дърва за огън, отиде до брега на малкото езерце наблизо. Толкова далече на север беше студено дори през лятото, а водата бе ледена и чиста — биочипът на манерката му не показа нищо по-обезпокоително от малка следа арсеник. Събра две шепи захарни бръмбарчета и ги отнесе в бивака. Сварени имаха вкус на нещо средно между рак и скарида, а черупките с грапавина като на гранит придобиваха непредсказуеми искрящи цветове на дъгата, щом се изсмучеше запълнилата ги плът. Лесно беше да се живее в тази дива страна, стига да знаеш как. В добавка към захарните бръмбари и други достъпни за събиране ядливи неща имаше вода подръка, а и лесен за лов дивеч, ако решеше да се задържи за повече от месец-два, за колкото щяха да стигнат продуктите във фургона му. Можеше да остане до равноденствието, зависи от времето. Дори се улови, че се чуди колко студено е през зимата тук, на север. Ако прескачаше на юг до Фидлърсджъмп за гориво и спеше във фургона през най-студените месеци…

След като се нахрани, запали цигара, отпусна се на гръб и загледа как планините започнаха да помръкват заедно с небето. Един клепок закръжи на фона на високите облаци и Рамон се надигна на лакът, за да го погледа. Съществото полюшваше огромното си плоско жилаво тяло, гребеше със заострените си криле. Нелепо пискливият му вик достигаше ясен до ушите му през въздушните течения. Силите им бяха почти равни — в момента може би го преценяваше, решаваше, че е прекалено голям за ядене. Клепокът се наклони на една страна и се хлъзна надолу и встрани, понесъл се сякаш по дълъг невидим въздушен склон, за да подгони дребните пискуни и скакалци из долината. Рамон го гледа, докато не се смали колкото дребна монета и не засия бронзов на гаснещата светлина.

— Добър лов! — извика след него и се усмихна. — Добър да е и за двама ни, нали?

Когато последният лъч дневна светлина докосна върха на хребета по източния склон на долината, нещо привлече погледа му. Прекъсване в скалата. Не беше цветът на геологична жила, а нещо по-смътно. Нещо в начина, по който се издигаше скалата. Беше не толкова тревожещо, колкото интригуващо. Рамон си го отбеляза наум — нещо странно, заслужаващо си да го проучи на заранта. Разлом може би.

Позадържа се още малко край огъня, докато нощният мрак не се сгъсти и чуждите звезди не настъпиха с ледените си искрящи легиони. Изреди наум имената на съзвездията, изрисувани от хората на Сао Пауло на мястото на старите съзвездия от Земята — Мулето, Каменният мъж, Цветът на кактуса, Болният гринго — и се зачуди (казвали му бяха, но бе забравил) в кое ли от тях примигва като звезда слънцето на Земята? После се прибра да поспи и да сънува, че отново е момче по студените каменни улици на своето пуебло на билото на хълма, седнало на покрива на бащината къща в тъмното, загърнато в опърпано вълнено одеяло, мъчи се да не обръща внимание на високите сърдити гласове на родителите си в стаята долу и търси с очи звездата на Сао Пауло в зимното небе.

4.

На заранта поля с вода останалата от огъня пепел и се изпика отгоре колкото да е сигурен, че е угаснал. Закуси с царевична питка с боб, а след това изключи пистолета от батериите на фургона и го прибра в кобура. Тежестта на оръжието лепна с вдъхваща увереност топлина на бедрото му. Тук навън човек не можеше никога да е сигурен дали няма да се натъкне на чупакабра или скубограб. Смени меките пантофи от кожа на плескун, които носеше във фургона, със старите си груби алпийски боти и тръгна към скалата, която му бе направила впечатление снощи. Както винаги, чувстваше се по-удобно със скърцащите по неравния терен боти, отколкото по улиците на града. Росата се беше просмукала в тревите и листата на храстите. Малки маймуноподобни гущери скачаха пред него от клон на клон, подвикваха си с тънки подплашени гласчета. На Сао Пауло имаше милиони неописани видове. За двадесетте минути, колкото му отне, докато стигне до едно по-обещаващо място в подножието на скалната стръмнина, сигурно се беше изкатерил покрай стотина растения и животни, които други човешки очи никога не бяха виждали.

Скоро стигна до мястото и започна огледа почти със съжаление. Беше си доставил удоволствие от самото усилие на изкачването, спираше се често, за да се наслади на гледката или да отдъхне на размътената слънчева светлина. Сега трябваше да се залови за работа.

Лишеят, впит в скалата на планинския склон, беше тъмнозелен и израснал на широки спирали, които му напомниха за пещерни рисунки. Отблизо разломът беше по-малко явен. Можеше да проследи пластовете от една скала на друга без следа от нарушаване или промяна в нивото. Онова, което бе засякъл в гаснещата светлина на предния ден, сега беше невидимо.

Смъкна раницата от раменете си, запали цигара и огледа замислено планинския скат. Камъните наоколо изглеждаха предимно метаморфни — издължената им зърнеста структура говореше за невъобразимото налягане близо до кората на Сао Пауло. Ледниците при преминаването си щяха да са издълбали този терен, застилайки всяко равно място. Все пак основният камък определено беше вулканичен или метаморфен. Утаечните пластове, ако изобщо имаше такива, щяха да са по-нависоко, където повърхността беше най-нова. Беше от тези места, където човек можеше да намери находката, на която се е надявал. Уранова руда вероятно. Волфрам или тантал, ако извадеше късмет. А дори да намереше само злато, сребро или мед, имаше места, където все още можеше да продаде данните. Информацията щеше да е по-ценна от самите метали.

Тъжната ирония на професията му му убягваше. Никога нямаше да напусне Сао Пауло по свое желание. Тъкмо нейната пустота бе това, което я превръщаше в толкова удобен пристан за него. В някоя по-развита колония глобалните сателити и мрежовите елементи по планетарната повърхност правеха самотата невъзможна. Сао Пауло все още имаше граници, извън които не беше познато почти нищо. Той и другите като него бяха ръцете и очите на колониалната индустрия — любовта му към неизвестните кътчета и ниши на света бе маловажна. Опитът му с тях, данните, проучванията и знанието — те имаха стойност. Тъй че печелеше парите си, като унищожаваше тъкмо нещата, които му носеха утеха. Порочна схема, но типична за вродената обреченост на човечеството да действа противоречиво. Той стъпка цигарата, извади от походната раница малка кирка и започна дългия и бавен процес с търсенето на добро място за поставянето на сондиращия заряд.

Слънцето грееше благосклонно. Рамон си съблече ризата и я затъкна в колана на пистолета. С кирката и малката полева лопата разчисти тънкото покритие от растения и почва. Коравата здрава скала бе на по-малко от половин метър под повърхността. Ако се беше оказало много повече, щеше да се наложи да се върне за инструментите във фургона — достатъчно мощни за малки разкопки, но скъпи и податливи на чупене, а виещият звук на цивилизация бе аргумент против използването им. Огледа отново склона и реши, че сигурно има места, които щяха да изискват по-екстензивна работа. Толкова по-добре, че бе започнал тук.

Предназначението на сондиращия заряд бе да изкърти от живата скала мостра с една ръка дължина. Или по-дълга, ако камъкът се окажеше особено мек. През следващата седмица Рамон щеше да събере поне десет такива ядки от места нагоре и надолу по долината. След това щеше да има три-четири дни, докато лабораторното оборудване на фургона пресее следите от руди, твърде слаби, за да се различат само с оглед. След като се справеше с това, Рамон можеше да обмисли стратегия за събиране на най-полезната информация по най-евтиния възможен начин. Още докато нагласяваше първия заряд, се улови, че вече си мечтае за онези дълги, бавни и мързеливи дни, докато вървят анализите. Можеше да ходи на лов. Или да проучи езерата. Или да легне на слънце и да спи, а тревите да му пеят под ласката на топлия вятър. Пръстите му играеха по експлозивите, дърпаха жици и настройваха чипове с лекотата и автоматизираното изящество на дългата практика. Много рудотърсачи бяха загубили кариерата и ръцете си — някои и живота си — от това, че бяха прекалено непредпазливи с инструментите си. Рамон беше предпазлив, но имаше зад гърба си и много практика. След като мястото бе избрано и разчистено, поставянето на заряда отне по-малко от час.

Странно — улови се, че отлага активирането му. Толкова спокойно беше тук, толкова тихо, толкова мирно! Оттук, отгоре, гористите склонове преливаха от черно в убито синьо и оранжево, дърветата се полюшваха като мъхнат килим, щом вятърът задухаше през тях. Ако не се броеше бялото яйце на мехурестата му палатка долу и фургонът до нея, сцената навярно не се беше променяла от самото начало на времето. За миг бе почти изкусен да забрави за извличането на мостра и просто да се отпусне и да продължи безметежно пътуването си, след като бездруго беше принуден да се крие сред хълмовете, но набързо потисна изкушението. Заглъхнеше ли шумотевицата около убития европеанец, щом се върнеше все пак щяха да му трябват пари, фургонът нямаше да издържи вечно, а не гореше от желание да се изправи пред укорителния поглед на Елена, ако отново се върне с празни ръце. Може би бездруго нямаше да се намери руда тук, каза си почти с надежда и посоката, в която бяха тръгнали мислите му, го учуди. Да си богат все пак не е лошо, нали? Стомахът му отново се сви от болка.

Вдигна отново поглед нагоре по стръмния склон. Беше красиво; грубо и девствено. Свършеше ли си работата тук, нямаше да е същото.

— Моите най-искрени извинения — промълви той на гледката, която скоро щеше да развали. — Но човек трябва все някак да си изкара парите. На хълмовете не им трябва да ядат.

Извади още една — последната — цигара от сребърната табакера и я запали като осъден на смърт преди екзекуцията. Слезе при канарите, които бе избрал за убежище, като изпъваше по пътя си фитила, присви се зад скалите и запали фитила с фаса.

Очакваният взрив не закъсня. Но звукът, който трябваше да е рязък, да отекне кратко от склоновете и да заглъхне, се извиси — все по-силен и продължителен. Склонът под Рамон се разтърси тежко като великан, размърдал се в тревожния си сън, и той чу забързания грохот на свличащи се камъни. Дори само звукът мигновено му подсказа, че е станало нещо ужасно нередно.

Обгърна го огромен облак прах, бял като мъгла и с вкуса на вар и камък. Срутване. Нищожният сондиращ заряд по някакъв начин бе предизвикал голямо срутване. Закашлян, Рамон се наруга и превъртя бързо в ума си онова, което беше видял. Как можеше да е пропуснал толкова нестабилен скат? Грешки като тази убиваха рудотърсачи. Ако си беше избрал прикритие малко по-близо от това, щеше да е мъртъв. Или по-лошо, осакатен и затрупан тук, където никой нямаше да го намери — заклещен под камъните, докато червеняците не дойдат и не оглозгат плътта от костите му.

Гневният гръмотевичен рев заглъхна, замря. Рамон се надигна иззад скалите и размаха ръка пред лицето си, сякаш с раздвижването на въздуха кислородът в него щеше да стане повече или поне щеше да намали гъстата каменна прах, която несъмнено се трупаше в носа и дробовете му. Бавно, с несигурни стъпки закрачи по новообразувалия се сипей. Камъните миришеха някак странно нажежени.

На мястото на срутилата се каменна фасада се издигаше метална стена. Висока колкото половината хълм и с ширина двадесет — двадесет и пет метра.

Беше невъзможно, разбира се. Трябваше да е някакво чудато естествено образувание. Той пристъпи напред и собственото му отражение — бледо като призрак на призрак — се задвижи към него. Щом протегна ръка, размътеният му двойник също се пресегна, спря се, когато и той се спря. Рамон замръзна, преди дланта му и призрачната длан да се докоснат, забелязал стъписаната и объркана физиономия на отражението си в метала — несъмнено отговаряше на изписаната на собственото му лице. След това предпазливо докосна стената с върховете на пръстите си.

Металът беше хладен. Взривът дори не го беше надраскал. И макар умът му да се бунтуваше срещу тази мисъл, това тука очевидно беше неестествено. Беше направено. Направено от някого и скрито от някого зад планинската скала, въпреки че не можеше да си представи от кого.

Отне му още един миг, докато осъзнае напълно какво означава това. Нещо беше заровено тук, под хълма, нещо голямо, може би някаква постройка, бункер. Може би целият хълм беше кух.

Това наистина беше голямо, точно както бе уверявал Мануел. Но находката не беше руда — беше този огромен артефакт. Не можеше да е човешки артефакт, човешката колония не беше толкова стара, че да остави зад себе си развалини. Трябваше да е от чужда цивилизация. Може би беше на милиони години. Учени и археолози щяха да се побъркат над тази находка; може би дори енье щяха да се заинтересуват от нея. Ако не успееше да договори откритието си за колосална сума, значи изобщо не беше толкова умен, колкото си въобразяваше…

Опря цялата си длан в метала и отражението му повтори жеста. Хладният метал завибрира под ръката му и докато изчакваше, стената запулсира по-силно — буум, буум — дълбоко и ритмично като ударите на някакво голямо скрито сърце, като сърцето на самата планина, огромно, каменно и древно.

В тила му отекна предупредителен звън и Рамон се огледа разтревожено. Друг на негово място можеше и да не реагира с подозрение на това странно откритие, но сънародниците му бяха преследвани стотици години и той самият помнеше добре онзи изпълнен с постоянен страх живот, едва сдържаната неприязън на мехиканос, които само чакаха да се появи повод да нападнат и пометат селцето им.

Каквото и да представляваше този хълм, каквато и да беше причината да е тук, в този трижди забравен, затънтен кът на една полунепозната планета, това не беше мъртва развалина — нещо живееше вътре. И след като беше скрито, то бе защото някой не искаше да бъде намерено. И най-вероятно този някой нямаше да се зарадва, че е открито. Някой невъобразимо могъщ, ако можеше да се съди по мащабите на артефакта… и най-вероятно опасен.

Изведнъж слънчевата светлина сякаш изстина на раменете му. Отново се заозърта нервно, чувстваше се прекалено открит на голия планински склон. Високо във въздуха изкрещя друг клепок, но този път виковете прозвучаха пронизително и пискливо като на прилеп. Като проклятие.

Време беше да се маха оттук. Да се върне при фургона… може би да направи кратък видеозапис на стената и след това да си намери друго място. Където и да е. Дори в Диеготаун, където заплахите поне бяха познати и предвидими.

Не можеше да побегне назад към бивака — теренът беше прекалено насечен. Но започна да се смъква по склона толкова безразсъдно, колкото смееше, пързаляше се по задник по камънаците сред облак прах и чакъл, когато можеше, скачаше от скала на скала, провираше се през трънливите храсти и високата заплетена хиерба, разпръсваше пред себе си скакалци и щипоноги.

Движеше се толкова бързо, че беше на една трета от пътя, преди хълмът зад него да се разтвори… И съществото се появи.

Високо над него в стръмния склон зейна отвор — пещера в металната стена, която само допреди миг не съществуваше, а сега просто беше там. Чу се пронизителен вой като от завъртаща се центрофуга и един дъх по-късно нещо излетя от разтворилата се дупка.

Беше с четвъртита форма и тромаво за полет, като нещо построено по-скоро да се движи във вакуум. Костенобяло и безшумно. Напомни на Рамон за призрак или за огромен плуващ из въздуха череп. На фона на празната синева на небето — атмосферата при върха бе толкова рядка, че звездите блестяха през синьото — можеше да е с всякаква големина и на всякакво разстояние. Странният кубичен предмет увисна в небето, след това бавно се завъртя. „Оглежда“, помисли си Рамон. Търсеше него.

Болезнен страх сви гърдите му. Бивакът. Летящата кутия явно търсеше нещо, а той изобщо не си беше направил труда да прикрие белия купол на палатката и фургона до нея. Не беше имал повод да го прави. Онова горе можеше и да не го види тук долу сред храстите, но щеше да види бивака му. Трябваше да стигне там — да се върне при фургона си и да се издигне във въздуха, — преди онова от хълма да го е открило. Но… щеше ли фургонът да изпревари летящата бяла кутия? Е, само да успееше да го вдигне във въздуха. Можеше да полети ниско, да затрудни кутията в засичането или атаката. Беше добър пилот. Можеше да пикира и на зигзаг между хълмовете чак до Фидлърсджъмп, ако се наложеше…

Но първо трябваше да стигне.

Затича колкото му сили държат, грубата паника изтласка и последните остатъци предпазливост. Чудовищната бяла кутия горе се беше изгубила от погледа му. Рамон стигна до края на сипея и се шмугна в храстите. Драките и ниските шубраци, които му се бяха сторили рехави и лесно преодолими, докато вървеше, сега се оказаха тежко препятствие. Клоните го хващаха, деряха лицето му и късаха дрехите му. Имаше чувството, че летящото нещо от хълма е точно над него, зад гърба му и готово да удари. Дъхът го изгаряше, докато тичаше с все сила, краката му заблъскаха като бутала към фургона.

— Нищо не съм направил — изпъшка Рамон, без да спира. — Моля ти се. Нищо не съм направил! Нищо не знам. Моля те, сънувал съм го!

На средата на пътя до фургона най-сетне спря и се подпря на едно дърво, за да си поеме дъх. Небето горе беше празно. Никаква призрачна кутия не висеше във въздуха да го търси. Изненада се, като видя, че пистолетът е в ръката му. Не помнеше да го е вадил. Но все пак тежестта и здравината на оръжието му вдъхваха увереност. Не беше беззащитен. Каквото и да беше онова шибано нещо, можеше да го застреля. Изплю се и гневът измести страха. Можеше и да не знае срещу какво се е изправил, но и то не го познаваше. Беше Рамон Еспехо! Щеше да пробие нов задник на чуждия скапаняк, ако му посегнеше.

Тласнат от обзелата го дързост и гняв, Рамон отново затича към фургона, поглеждаше с едно око към небето. Беше преодолял повече разстояние, отколкото си мислеше — фургонът беше само на още няколко минути тичане. Само онова да го оставеше да излети! Нямаше да спира, за да снима, не и с онова проклето нещо, което душеше за него. Но щеше да доведе сила от Диеготаун — личната гвардия на губернатора може би. Полицията. Армията. Каквото и да се криеше в този хълм, щеше да го изкара на светло и да разпука черупката му. Не го беше страх нито от него, нито от никого и нищо. Не го беше страх от Бога. Онова жалко хленчене — Моля ти се! Нищо не видях! — вече го беше забравил.

Стигна до моравата с бивака точно когато чуждото нещо отново се появи горе. Поколеба се, разкъсан между желанието да затича към фургона и да скочи назад към храстите.

Беше достатъчно близо, за да определи размерите му: беше по-малко, отколкото си мислеше — може би два пъти по-малко от фургона. Беше някак жилесто, с дълги бели нишки като накапало от свещ по стените му. Или лицето му. Когато се сниши още, буца задави гърлото на Рамон. Беше прекалено близо. Изобщо нямаше да може да се добере до фургона, преди то да застане между тях.

„Може би е дружелюбно — помисли Рамон. — Майчице Божия, дано да е дружелюбно!“

Фургонът избухна. Огнен гейзер и пушек изригнаха от моравата с рев като от водопад и птици с ребърчати крилца се разлетяха с писък над планинския склон. Ударната вълна блъсна Рамон, зашлеви го с пръст, камъчета и изтръгната трева. Той се олюля, мъчеше се да се задържи на крака. Парчета разтопен метал затупаха около него, прогаряха дупки в моравата. Това нещо стреляше по него! През пелената от дим Рамон видя как нещото се обърна, прелетя на пет метра над повърхността, възви отново към него. Мехурестата палатка изхвърча нагоре сред кълбо разширяващ се газ, парчета разкъсана пластмаса се завъртяха и разхвърчаха като подплашени бели птици сред горещата вълна на взрива.

Рамон зърна това само за миг. Вече беше побягнал с отчаяна бързина, кривеше на зигзаг, провираше се през гъстия храсталак. Чуваше накъсания си дъх, а сърцето му блъскаше в гърдите като юмрук. По-бързо!

По-скоро усети, отколкото видя приближаващия се зад гърба му чуждоземен съд. Изкрещя отчаяно, завъртя се, стреля три пъти към връхлитащото нещо колкото може по-бързо, след това се обърна и отново затича. Едно дърво избухна, докато го подминаваше, трески го шибнаха в лицето и през краката. Чу как тънкият вой се приближи, усили се, честотата му се удвои. Ударна вълна изби въздуха от дробовете му и той залитна. Стреля отново с пистолета, докато падаше, без да знае в какво се цели и дали е улучил.

След това нещо го удари. Силно. Мозъкът му се замъгли и угасна като внезапно духната свещ.

Когато се събуди, събуди се в мрак…