Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

Противно на настроенията на повечето икономисти трябва да кажем, че в сравнение с останалите професии, нашата професия не открива нищо ново. Ние само се опитваме да разберем вечното в живота на човека и неговите отношения със специфичните дадености на нашата планета. Опитите да осмислим истинския и универсален характер на икономиката са нещо като Ксеноновия парадокс че при все по-кратки интервали от време разстоянието между целта и стрелата се съкращава на две и целта никога не ще бъде достигната. Подбираме тази алегория неслучайно. Оптимисти сме, че някога ще стигнем най-близко до целта — както при хегеловата диалектика с нейния безкраен ред от идеи, всяка стигаща по-близо до истината.

Дотогава обаче трябва да се задоволим с факта, че няма дефинитивна теория. А няма и да има, защото всяка теория е валидна докато практиката не докаже нейната несъстоятелност. Ако искаме да пропътуваме разстоянието Париж-Мадрид пеша, теорията, че светът е плосък, ще ни свърши добра работа, но ако ще летим от Лондон за Ню Йорк по-удобна ще ни е теорията, че земята е кръгла, иначе никога не бихме видели статуята на свободата. Същото е валидно, ако искаме да летим за друга планета — там ще е нужно да си спомним, че има теория за „изкривения“ характер на извънземното пространство…

Всяка теория обслужва дадена историческа ситуация докато слабите й места не станат очевидни. Днес е нужна нова теория, с която да разширим погледа си върху света. Важно ще е да не се поддаваме на изкушението да „почистим праха“ от текущата теория, когато тя се окаже неприложима, само и само да я нагодим към живота „на всяка цена“. С това може да поставим край на възможността да се учим. В продължение на векове човечеството се е чувствало доста удобно с теорията за геоцентризма. Погрешното схващане че центърът на вселената е именно нашата Земя, не е пречило никому. То обаче е попречило на развитието, защото е трябвало до изхабят много средства, за да обясни защо даден феномен не съответства на системата на Птоломей. Велики астрономи положиха огромен труд, за да обяснят сложното поведение на редица видими звезди. Търсени са начини на всяка цена да се „насили“ очевидното, за да може то да се вмести в основната теоретична парадигма. Тогава се появиха Коперник и Галилей и освободиха едно мислене, „успокояващо“ теориите завинаги.

Следващите глави ще обяснят защо икономическите теории на гении като Адам Смит, Карл Маркс и Джон Мейнард Кейнс представляват скокове напред към разбирането на икономическите феномени. Същевременно ще подчертаем слабите им места и ограниченията, които те налагат, водени от стремежа да провокираме дискусия на тема ново икономическо мислене. Без по никакъв начин да си въобразяваме, че сме дори на светлинни години от тези гении, се стремим да се представим просто като изследователи, които провокират мисленето на новите гении, които ще се появят след нас.

2.1. Адам Смит и неговата „Богатството на народите“, Дейвид Рикардо и Джон Стюард Мил

„Богатството на народите“ излиза през 1776 г. Великият труд на Смит дава началото на нова ера в икономическото мислене, която наричаме „класическа икономика“. За първи път биват обединени в единна теория вижданията и идеите на редица схоластици, физиократи и меркантилисти — появява се единна система. Талантът на Смит не е нито в оригиналността на неговите идеи — той заимства от трудовете на Томас Мун, Уйлям Пети, Ричард Кантилън и най-вече от Дейвид Хюм, нито в техническото му изложение — той няма виртуозността на други писатели при разработването на нови техники за икономически анализ. Заслугата на Смит е в способността му да подбира най-обещаващите идеи за тогавашното време и да ги обедини с голяма мъдрост в една разбираема система, която за онова време е била невероятно близо до реалността. Тази система набляга най-вече на икономическия растеж и описва най-важните страни на функционирането на икономиката. Вниманието, което Смит отделя на икономиката и нейното значение, води до създаването на отделна дисциплина, влияла по-късно на всички политици. Освен Смит, единствено Маркс и Кейнс са имали подобно влияние върху общата икономическа политика.

Другите двама изключителни представители на класическата икономическа школа са Дейвид Рикардо („Принципи“, 1817 г.) и Джон Стюард Мил („Принципите на политическата икономия“, 1848 г.). И двамата доминират икономическото мислене по онова време — Рикардо в началото, а Мил до края на 19 век.

Общото между тях е, че те са за свободните, нерегулирани пазари, максималната индивидуална свобода, грижата за икономическия растеж, макро-ориентиран, но обогатен с културни, политически и социални фактори, както и в схващането им за върховенството на пазарните сили. Класическата икономика е икономика на производствения капитализъм в края на Индустриалната революция. Както при меркантилистите — основният принцип е в търсенето на начин за по-ефективно увеличаване на националното богатство.

Адам Смит вярвал, че човеците са рационални и че трудът им цели преди всичко задоволяване на личния икономически интерес. Той приемал, че конкурентните пазари съществуват и че в рамките на тези пазари производствените фактори се движат свободно за да увеличават икономическата си стойност. Централен момент в неговата теория е презумпцията, че всякаква предварителна договореност между хората би била по-неефективна при решаването на противоречия и конфликти, отколкото свободните природни процеси.

В тези рамки личният интерес на всеки рационален индивид и неговото желание да печели ще подтикват развитието на обществото. Капиталистът наблюдава пазара и произвежда търсени от консуматорите стоки с цел да увеличи приходите си. Конкуренцията между отделните производители ще доведе до произвеждането на стоки на цена, която ще даде на производителя такава печалба, с която да може да покрие разходите по различните фактори на производството. Ако печалбите са над нормалните за даден пазар, други фирми ще навлязат в дадения сектор, с което ще се упражни натиск върху цените, свеждайки ги до нормалните нива, при цената на самото производство, допълнителните свръхпечалби са невъзможни. Процесът на търгуване на различните производствени фактори, където по-производителните фактори се продават скъпо, ще канализира труда и земята в производство, което е най-продуктивно. Консуматорите насочват производството чрез техния избор, който ще вдига и сваля цените, а оттам и печалбите. Процесът води до задоволяване желанията на консуматорите при най-ниската социална цена без предварително държавно планиране. Според Смит, в края на краищата цените на свободния пазар ще се изравнят с производствените разходи.

Анализирайки богатството на народите, в уводните си бележки Смит казва: „Годишният труд на всяка нация е фондът, който задоволява всичките житейски нужди, които нацията консумира годишно и който се състои или от непосредствения резултат на този труд или от онова, което е закупено от други нации срещу същия този резултат“.6 Богатството, следователно, е годишният приток на стоки и услуги и, за разлика от убеждението на меркантилистите, нещо различно от акумулирания фонд от ценни метали. В неговата мисъл се вижда ролята на износа и вноса и тяхната взаимовръзка, защото първият се счита за финансов източник на втория. В мисълта прозира и схващането, че целта на всяка икономическа дейност е потреблението, която разчита на труда като основен производствен фактор, а не на земята — както твърдят физиократите.

Според Смит, богатството на една нация зависи от производителността на нейния труд и делът на трудещите се, заети в материалното производство. Икономиката автоматично постига пълна заетост на ресурсите си и така само способността на нацията да произвежда стоки и услуги може да бъде обект на изследване. Тази способност се развива чрез разпределението на труда, обяснено от Смит с неговия известен пример за производството на карфици.

Разпределението на труда зависи от натрупването на капитала и размера на пазара — т.е. възможността да се продадат повече стоки и услуги. Интересно е да се види как перспективите за производството се ограничават от акумулирания капитал в теорията на Смит. Понеже има доста време между началото на производствения процес и продажбата на готовия продукт, работниците имат нужда от консумативни продукти (капитал), с които да поддържат живота си по време на производствения процес. При една проста икономика, концентрирана върху производството, разделението на труда е ниско, въпросното време е кратко и нужният капитал — незначителен. С усложняване на производството времевата пауза се увеличава, а оттам и нуждата от увеличаване на капитала.

Основна функция на капиталиста се явява съкращаване на промеждутъка между началото на производствения процес и продажбата на готовата продукция. Чрез отклоняване на труда от непосредственото производство към създаване на стока, което позволява увеличаване на производителността, богатството на народа се увеличава. Ефикасното управление на стоката зависи най-вече от съществуването на ефективна обменна система. Монетаризирането на икономиката по време на индустриалната революция предоставя именно такава система на обмен, при която парите могат да се пестят и да бъдат трансформирани в капитал — и обратното. Формирането на капитала е ключовото, логистично решение за мобилизирането на човешките ресурси за развитието на една модерна манифактурна индустрия. Онова, което Смит първоначална пренебрегна — капиталното натрупване на средствата за производство — започна да става все по-важно, успоредно с нарастването на изискванията за все по-прецизни и „рафинирани“ средства за производство.

И така, капиталистите предоставиха нужния капитал, а работниците — нужния труд. Само комбинирането на тези два фактора можеше да доведе до увеличение на производителността, а оттам и на богатството. При прединдустриалното общество икономическите продукти бяха резултат на „лично, самостоятелно производство“ и стояха извън системата на обмен. След това и по време на индустриалната революция ключовата производствена активност става заетостта в модерния смисъл на думата. Номер „едно“ в икономиката става платеният труд.

Хората с готовност се „мъчат и потят“ в процеса на труда с цел да задоволяват „нуждите, потребностите и желанията на живота“. Смит решава, че хората така или иначе ще търсят начин да намаляват това усилие и така „даже обикновените работници“ естествено „ще насочат вниманието си към намиране на по-лесен и достъпен начин да упражняват този труд“. Естествено, оттук следва изобретателността и подобряването на качеството на машините, както и разделението на труда като естествен и необходим процес.

Последствията от „разделението на труда“ се изразяват в зависимостта между хората по отношение „нуждите и удобствата на живота“ в едно по-сложно общество. Именно чрез разделението на труда усилията им са по-специализирани, по-краткотрайни и по-ефективни. Ползата от ползването на машини насърчава изобретателността и увеличаването на производството. Последното се оценява като полезно за цялото общество, но е резултат от кумулативния ефект на индивидуални усилия. Интересно е, че Смит не вижда, че разделението на труда повишава квалификацията на работниците — той не мисли, че това е въпрос на лична гордост. Подходът му е изцяло утилитарен.

Смит е изпитал значителни трудности при опита си да обясни как се е появило разделението на труда и как е залегнало то като „принцип“ в естествената независимост, но и взаимозависимост между човешките същества. Разделението на труда едновременно произхожда и подтиква въпросната взаимозависимост, но тя няма да действа, ако хората разчитат на своята доброжелателност, а не на личния си интерес. Чрез търгуването и обмена, който произтича от него, индивидите могат да получат нужната им помощ чрез ангажирането си с нуждите на други. Разделението на труда, следователно, се появява от човешкия стремеж да „продава, обменя и купува едно нещо срещу друго“, а не толкова „да проявява човешка мъдрост в този процес“. Иначе изолираният индивид трябва да разчита на други да го осигурят с онова, което му е нужно, и трябва да се пазари с тях, за да го получи. Така различните форми на социална зависимост конфронтират индивида само като средство за задоволяване на частните му нужди — като някаква външна необходимост.

Разделението на труда за Смит стига дотам, докъдето позволява пазарът. Вярно е, че разделението на труда увеличава производителността, но тя пък стига до свръхпроизводство, защото онова, което клиентът иска и може да консумира, си има своите граници. Натрупаните излишества ще се ползват за обмен срещу труда и стоките (продукцията) на други членове на обществото.

Произвеждането на продукти в излишество разширява пазара и увеличава търсенето на труд — нещо полезно и за най-бедните членове на обществото. Така богатите „…биват водени от една невидима ръка, която дистрибутира по същия начин нужното в живота, както би станало, ако земята бе разделена на равни части измежду всички жители, та без нарочно намерение и без дори да го знаят, те помагат на обществото и дават продукти за развъждането на живите същества“.7 Този пасаж на Смит не показва как обществеността и частният труд работят заедно за увеличаване на националното богатство чрез един разширен пазар, който може веднага да бъде изконсумиран. Създаването на богатството зависи от труда — труд, който е все по-специализиран, на не се оценява по това му качество. Единствената му стойност е обменната цена — т.е. трудът става синоним на платената заетост.

Смит не е много точен по този въпрос — той не прави ясна разлика между относителни цени, общо ценово ниво и промените в жизнения стандарт. Историците, занимаващи се с икономика, отдавна спорят дали Смит въобще има трудова теория за стойността и цената. Той прилага една трудова теория за стойността към една твърде примитивна икономика, а по отношение на модерната икономика той упорита се държи за теорията за цената на производството (производствените разходи). Според Смит, общото ценово ниво може да се измери в злато, сребро или царевица. За да обясни промените в жизнения стандарт, той формулира една субективна теория за „трудовата незаетост (неполезност)“.

Теорията за стойността на Смит е базирана първо на цената на конкретен продукт, обясняваща характера на „частичното равновесие“. Обяснението зависи от едно важно условие: съществуването на „обикновени“ или „средни“ проценти на печалбата, заплати и рента в даденото общество и в дадена година. Той прави разлика между „естествената“ цена, която покрива производствените разходи и дава средна печалба, и „пазарната“ цена, която зависи от колебанието на „търсенето и предлагането“. Наблюдава се конвергенция между двете цени с времето — естествената цена се оказва равновесната цена, при която ренти, печалби и заплати са на „обикновеното“ си или средно ниво.

След като обяснява „частичното“ равновесие Смит отива към „общото“ равновесие. С него той описва необходимите условия, предопределящи икономическия баланс или равновесие. То се постига, когато всяка отделна стока се продава на естествената си цена и всеки производствен фактор (има се предвид работник) получава „естествената“ си заплата. Вижда се тенденция да се преместват ресурси вътре или между фирмите. Там, където необходимите условия не се задоволяват съвсем естествено, те ще бъдат възстановени, понеже предлагането на стоки отговаря на търсенето — на естествени цени. Същото е валидно и при цената на труда, която ще се върне на естественото ниво на заплащане. Изгубването или възобновяването на състоянието на „еквилибриума“ зависи от интереса и действията на производители и консуматори. Това е и най-добрият пример за това, че Смит подчертава „взаимозависимостта“ и „невидимата ръка“ като движещи сили в този процес.

Теорията за стойността, представена така, заслужава внимание. Смит приема съществуването на обикновени или средни заплати, печалби и ренти, валидни в дадено общество годишно. Това показва, че той е виждал икономиката като някаква статична система, състояща се от дадена стабилна система от фактори, както стабилно и постоянно търсене на тези фактори. Теорията му предполага и стабилна възвръщаемост, която влияе на продажните цени на стоките, и проценти, върху които индивидуалният продавач няма никакъв контрол.

Състоянието на равновесие се идентифицира от цената, която пък се детерминира от законите на търсенето и предлагането. Ценовото равновесие се счита за постижимо при положение, че пазарната информация е точна. Ако тя не е адекватна, появяващата се несигурност на пазара ще бъде компенсирана с научни познания и напредък. Пазарът произвежда цени, при които търсенето и предлагането се срещат. Той е емпирично идентифициран и измерим и определя цената на продуктите, които са произведени. Стойността се измерва със сумата пари, необходими за закупуването на продукта.

Смит и неговата школа признават, че цените се определят от съотношението между търсенето и предлагането, но не правят специален анализ на търсенето. Според тях, търсенето е дадена величина в даден момент и подлежи на промяна с времето. Разбирането за търсенето е като график, което означава, че ниските цени ще породят по-засилено търсене, а високите цени ще го ограничат, което тогава не е било известно. Поставянето на законите на търсенето и предлагането в центъра на икономическата теория поставя парите в центъра на икономиката. Цената на произведените продукти се измервала с пари плюс труда, нужен за производството им. Капиталът бил нужен по начин, по който не са имали нужда от него преди Индустриалната революция цели да се засили търговията и да се достави капитал за инвестиране в нови и все по-различни видове производство. По-късно банките започнаха да играят ключова роля в този процес, като предлагаха една по-ефективна структура на организиране и насочване на спестяванията и инвестициите, и по този начин бе изпреварена една традиционна система, разчитаща най-вече на самофинансирането.

Повечето от стоките, необходими за живота на хората вече трябвало да се купуват, защото те не били произвеждани от семейства, можещи да се самозадоволяват — т.е. семейства в земеделско общество. От Аристотел насам се е правела разлика между две различни видове цени: цена за ползване и цена за обмен. За класическите икономисти обменната цена съвпада с естествената. Цената за ползване според Смит е задължително предварително условие за появата на обменната цена. Смит обаче успял да забележи онзи „парадокс“, признат доста по-късно, че най-ценните неща — като храна и инструменти са евтини, а такива, като диамантите например, са много по-скъпи.

Никой не би предложил цена — т.е. да даде нещо полезно (опортюнистична цена) за нещо, общо взето, безполезно. Ще се появи обменна цена в момента, в който се появи някаква степен на полезност на дадената стока. Степента на тази полезност обаче няма да определи цената на продукта, понеже тя се определя от производствените разходи, притиснати от конкуренцията. Трябваше да минат още сто години, за да се разреши „икономическият парадокс“ чрез субективната теория на цената, разработена от Джон Хикс, в която се връзва обменната стойност и цена със степента на стойност в процеса на употребата. Дори и тогава стойността не бе обвързвана с употребата на даден продукт за период от време, включително всички действия от периода на изследванията до крайната реализация.

Писанията на Джон Стюард Мил хвърлят доста светлина върху сложността на този проблем. Той признава че продуктите имат „приложна“ стойност, но поддържа тезата, че тази стойност е включена в пазарната цена на продуктите, така че няма никаква нужда този въпрос да се обсъжда повече. Това може лесно да се възприеме, ако мислим за икономика, оформена от Индустриалната революция, при която наличността на продукти или система е най-важното — неговото експлоатационно представяне по-нататък се считало за вторично. Само на това сравнително просто нива експлоатацията на продукта може да се счита като „вградена“ в него. Обслужващата икономика започва оттам, където тази априори установена характеристика на обекта се отделя от продукта или самата система, които имат нужда от допълнителни услуги през периода на тяхната експлоатация.

Смит и другите класически икономисти като Рикардо не можаха да решат въпроса за заетостта. Независимо че основната им грижа бе икономическият растеж, те не дават обяснение защо съществува безработицата. В действителност те приемаха, че всеки, който иска работа или си я има, или може да получи такава без никакви усилия. Изправен пред аргумента на Томас Малтус, че може да се получи свръхпроизводство, водещо до безработица, Рикардо рязко отсича, че това е невъзможно и привежда като пример закона на Сей от 1803 г., че „предлагането създава собственото си търсене“. „Законът на Сей“ обаче не обяснява, какво се казва с фразата „предлагането, винаги имащо готов пазар“. Учени като Сей — както и класическите икономисти — са считали, че предлагането винаги ще намери пазар просто защото по тяхно време беднотията е била нормалното състояние на обществото. Те не са разбирали, че търсенето, при това платежоспособното търсене, трябва да се създава, нито пък са разбирали, как това може да стане не за друго, а защото по онова време масово търсене и масово предлагане просто не е имало. Последните две явления са характерни чак за началото на двадесети век.

Класическите икономисти са мислили, че процесите, които водят до появата на дадена стока на пазара са онези, които ще доведат приходите, с които стоката ще бъде закупена. Крайната цена на дадена стока е равна на вложените материали и труда плюс печалбата на манифактуриста. Доставчикът на суровините, производителят и работникът взети заедно, правят точно онази сума пари, която е нужна за закупуването на продукта. Вярното за една фирма е вярно и за всички останали: създава се достатъчно приход, за да се закупи всичко произведено. Свръхпроизводството просто е „невидимо“ за тези икономисти. Дори и когато капиталистът реши да спести част от печалбите си, той не ги държи някъде „скрити“, а инвестира в сгради и машини. По всяка вероятност, твърденията на Рикардо са били верни за времето си, след като банковото кредитиране е било в зародиш и не е имало организирана стокова борса за набиране на капитали. Наистина, повечето производители са финансирали инвестициите си от собствения си джоб.

Наблюдавайки процъфтяващата търговия навсякъде и раждането на поредица съвсем нови производствени дейности, Адам Смит чрез своята книга за богатството на народите се е опитал да се пребори с невероятната беднотия на сънародниците си. Той ясно е видял, че независимо от земеделския характер на повечето стоки на тогавашния пазар онова, което повечето негови съвременници са считали за маргинално, е ключовото производство към бъдещето — манифактурната производствена система, базирана на инвестирането и, следователно, вързана към монетаризацията на икономиката. Имайки пред вид този приоритет, по-голямата част от литературата, занимаваща се с производствената заетост до началото на нашия век, концентрира вниманието си върху производствената заетост като вид заплатена дейност в рамките на индустриалната производствена система. Това е бил главният път към прогреса. Всичко останало и особено услугите и всички системи на самозадоволяване и потребление са били считани за социално легитимни, на очевидно вторични спрямо основната цел. Кралят на икономиката са парите.

2.2. Карл Маркс и неговият „капитал“

Както винаги става, в края на всяка интелектуална ера се появяват мислители, които са встрани от доктрините на времето. Независимо от това че Маркс е споделял повечето от схващанията на Смит, Рикардо и Мил, той е първият водещ икономист, който забелязва че в индустриализираните страни на Западна Европа безработицата е чест гост. Явлението е трябвало да намери обяснение след като, според класиците, то не би трябвало да се появява, освен ако човек доброволно не иска да се труди. Според класическите икономисти естественият капиталистически ред ще расте и ще се развива — след като окончателно се установи — и не може да бъде променен. На тази теория Маркс противопоставя своята революционна теория8, според която обществото се подчинява на закона на историческия преход. Според тази теория, силите, довели до появата на даден обществен ред, се стремят да го стабилизират чрез подтискането на други сили, които се стремят да го разрушат и които са нови. Това става докато новите сили не победят и не наложат своя ред. Всеки, който разбира от този закон на промяната (трансформацията), трябва да се включи в редиците на новите сили, така че възелът да се развърже и да се открие пътят към една основна, революционна промяна на обществото — промяна, отправяща го към едно светло бъдеще.

Според Маркс, основният и движещ мотив за всяка социална промяна е икономически. Желанието и стремежът към по-добър живот е задължителен човешки импулс и в случай на конфликт този импулс е доминиращ. Логиката на постепенното икономическо развитие и прогресът в организацията на производството и методите на работа са в основата на всяка историческа промяна. В предговора към своята „Критика на политическата икономия“ (1859) Маркс обяснява твърде експилицитно марксическата историческа теория: „В процеса на обществено производство хората влизат в определени взаимоотношения помежду си, които са независими от тяхната воля, като тези производствени отношения съответстват на дадения етап на материалното развитие на тяхното производство. Общият сбор на тези производствени отношения прави икономическата структура на обществото истинската основа, върху която се строят законодателните и политически структури и на която съответства дадена форма от общественото самосъзнание. Начинът на производство определя общия характер на социалните, политически и духовни жизнени процеси. Не съзнанието определя битието, а обратно — социалното битие определя съзнанието на хората. На даден етап от своето развитие материалното производство влиза в конфликт със съществуващите производствени отношения — което е другият израз за едно и също явление — или с отношенията на собственост, в рамките на които са съществували преди. От производствени форми на развитие тези отношения се превръщат в техния антипод. Тогава идва периодът на социални революции и от промяната на икономическите закони на цялата огромна суперструктура последната се трансформира с една или друга скорост в друга“9.

Според Маркс, освен безкласовите общества, всички други се крепят аналитично на две основи: средства за производство и производствени отношения. Средствата за производство е фактически технологията, с помощта на която обществото произвежда стока, изразена в продукти, инструменти, научно познание и трудови умения. Тези средства по своята същност са динамични. Производствените отношения, обратно, са статични и тази тяхна характеристика се подкрепя от социалната структура, чиято функция е да запазва статуквото. Всички социални и културни форми, приети от обществото, се подчиняват на „надстройката“ и пазят недокоснати производствените отношения. Именно те са правилата, насочващи процеса. Съществуват обществени взаимоотношения, т.е. отношения между хората, и вещни взаимоотношения, т.е. между хората по повод на вещите. Самото третиране на проблема за икономическия строй е от основно значение за възможността да се произвежда. Исторически детерминираните производствени отношения дават обществените рамки, в които се взимат икономическите решения.10

Маркс следваше Хегеловата диалектика, считайки че статичните производствени отношения са тезата, а динамичните сили зад производството — антитезата. След един първоначален период на хармония между двете, противоречията в системата задължително трябва да се появят. Текущите производствени отношения, т.е. социалните и икономически институции не съответстват на средствата за производство, т.е. технологиите. Известната вече „класова борба“ подпомага на увеличаването на тези несъответствия и така се стига до социалната революция. С нея се появяват нови правила, които наново определят производствените отношения така, че те да съответстват на Хегеловия синтез, който иде от конфликта между тезата — предишните производствени отношения и антитезата — средствата за производство. Последващият период на хармония отново ще бъде нарушен от еволюцията на новите сили, които ще провокират нови противоречия. Процесът започва отново.

Всяка система носи семената на собственото си унищожение. Маркс проследява развитието на обществото от феодализма през капитализма до социализма и най-накрая до комунистическото общество. Именно и само тогава човешкото съществувание ще достигне до една стабилност, при която по-нататъшните конфликти са невъзможни. Капитализмът, който е продукт на сблъсъка между феодализма и промяната в средствата за производство, появила се от появата на манифактурата и засилената търговия, е обречен, защото вече не съответства на новите средства за производство.

Вземайки най-доброто от Рикардо, Маркс започва своя анализ на икономиката от изследване на цените на стоките. За разлика от Рикардо обаче той не се интересува толкова от силите, определящи цените на стоките, колкото от силите, определящи заплатите. Въпросът за заплащането е основен, понеже той разкрива обменните взаимоотношения между двете основни групи на обществото: капиталистите, които притежават средствата за производство, и пролетариатът, продаващ само своята работна сила като стока на пазара. Според Маркс, отчуждаването на работната сила от средствата за производство е главният елемент на капитализма. Ценовата теория го е интересувала само дотолкова, доколкото тя представлява социалното взаимоотношение между две основни обществени групи. Количествената връзка между стоките — иначе казано колко царевица за самун хляб — има второстепенно значение.

Преди капиталистическото производство производителят е произвеждал стоки за свое лично потребление. Стоките за масова употреба са се появявали главно заради потребителната им стойност. При капиталистическата система те вече се произвеждат не заради начина им на потребление, а заради обменната им стойност. Обменните взаимоотношения между собствениците на стока — особено между притежателите на средствата за производство и пролетариата — трябва да бъдат ясно разбрани за да може да се разбере капиталистическата система.

В своите работи Маркс ползва класификациите на Рикардо, давайки им обаче друга насока. Интерпретацията на теорията за цената на работната сила, установена като инструмент на социалистическата критика, не задоволява Маркс. Той започва своя най-известен труд „Капиталът“ (1867, първо издание на английски през 1883 г.) с известното извеждане на капиталистическия закон за експлоатацията от общия закон за обмен на равен труд, разработен от класическите икономисти. Капиталистическият парадокс лежи в съществуването на неспечелена печалба от един свят на еквивалентен обмен. Стоката се дефинира като обменна стойност. За да може да се обмени срещу нещо, тя трябва да е полезна, да има потребителна стойност, както и да е продукт на общественонеобходим труд. Всеки ненужен, излишен труд не може да бъде добавян към стойността на дадената стока. Стойността на стоката следователно е сборът от целия общественонеобходим труд, вложен в производството й. Продуктите на минал труд обаче добавят към стойността на новия продукт само онова, което те са стрували преди. В хода на производствения процес те не могат да добавят допълнителна стойност.

Маркс различава постоянен от променлив капитал. „Тази част от капитала, която се представя от средствата за производство — суровини, допълнителни материали, инструменти — в процеса на производството не претърпява количествени стойностни изменения. Аз, следователно, го наричам постоянен капитал. От друга страна, онази част от капитала, представляващ трудовата сила, в процеса на производството променя своята стойност. Тя освен че произвежда собствената си стойност, произвежда и нещо допълнително, свръхстойност и от постоянна се изявява като променлива величина. Аз я наричам «променлив капитал».“11

Необходимият труд е онова, което капиталистът трябва да заплати като заплати и то е еквивалентно на труда, нужен да се задоволят нуждите на работника и семейството му. Допълнителният труд се полага от работника в останалата част от работното му време и е идентичен с принадената стойност (свръхстойността). Оперативното отношение е съотношението свръхтруд спрямо общия труд и според Маркс то прогресивно намалява в резултат на технологическия напредък. Маркс вижда едно бъдеще, където на базата на техническото развитие, индустрията става революционна: „На първо място поради въвеждането на машини трудът става автоматичен и нещата се движат и развиват независимо от работника. Тези машини стават нещо като индустриално перпетуум-мобиле, ако не трябва да се изправят пред някои естествени пречки — слабите тела и силната воля на робите-човеци. Автоматизацията като капитал и понеже е именно капитал са превъплъщава в лицето на капиталиста с интелигентност и воля; става така, че тя се бори и влага живот и плът в борбата за намаляване до минимум на съпротивата, оказвана от гъвкавия и естествен човек“.12

По същото време с увеличаване на постоянния капитал пада нормата на печалбата. Промяната на техническия състав на капитала налага увеличаване на сумата на постоянния капитал на брой нает работник. Резултатът е концентрацията на средствата за производство в огромни мащаби. Конкуренцията между стария и по-новия капитал причинява акумулацията и концентрацията на капитала като прави „от много малки малко големи капитали“. Ако капиталистите не успеят да инвестират, те вече няма да могат да произвеждат с ефективност и ще трябва да напуснат пазара. Същевременно машините, пестящи труд и позволяващи по-голяма ефективност, причиняват спад в заетостта, а оттам и спад на приходите (заплатите) и печалбите. Това е така поради обстоятелството, че стойността на произведената стока зависи от броя на човекочасовете, разходени за производството й. Спадът на печалбите кара много производства да фалират, инвестирането в заводи и машини намалява и повече работници стават безработни. Кризата е в процес и може да спре само ако големи формирования закупят производствените средства на фалиралите фирми. Те вече биха могли да произвеждат на цени, на които огромната маса хора могат да купуват. Разбира се, Маркс е погледнал на този процес само като временно решение, защото с монополизирането на производството и липса от нужда за инвестиране ще се стигне отново да свръхпроизводство. Работниците няма да могат да купуват, защото заплатите им остават на нивото на елементарното задоволяване. Всичко това ще доведе до момент в който старата капиталистическа система, неудовлетворяваща нуждите на обществото, ще бъде унищожена чрез революция и на нейно място ще бъде изграден социализмът, а по-късно и комунизмът.

Това е марксовата версия на закон, според който спадането на печалбите ще доведе до краха на капиталистическата система. Закон, на който преди Маркс са гледали като на важен елемент на класическата доктрина. Смит го обяснявал просто — това е резултат от факта, че капиталът се натрупва по-бързо от прираста на населението. Рикардо и Мил считали, че това е последица от общия закон за намаляване на възвращаемостта. За Маркс това е демонстрация на бъдещото самоунищожение на капитализма, при който производството и заетостта се разпадат поради липсата на печалби. Според него нов цикъл, който да е резултат на появата на по-съвършени технологии, насърчаващи печалбите, е невъзможен.

Трябва задължително да се подчертае, че този закон е базиран на една константа при експлоатацията. Маркс не забелязал, че в него е вградено и приемането, че заплатите растат успоредно с производителността на труда. Подобен растеж на заплатите е в противоречие с марксовото виждане, че заплатите се определят и ограничават до обменната стойност на труда — т.е. минималния жизнен стандарт. Концепцията му не хвърля светлина върху факта, че различни количества продукт съответстват на същото количество вложен труд при различни степени на трудова производителност. Марксовата теория ги вижда като еднакви количества труд (като стойност).

Ако производителността расте, а заплащането на труда остава същото, т.е. равно на обменната стойност на работната сила, трудовата стойност на заплатата намалява и се увеличава експлоатацията. При подобни условия вече не ще е задължително да се отчислява намаляването на нормата на печалбата. На практика би станало просто следното: ангажираният капитал експлоатира по-малко работници, но по-интензивно.

Независимо че доктрината на Маркс не е напълно изчистена от противоречия и погрешни схващания, неговите и на съратника му Енгелс анализи и наблюдения върху реалния свят смайват със своята дълбочина и точност. Двамата бързо разбрали че индустриалната революция е донесла огромно увеличение на принадената стойност в целия свят. Оттам Маркс задава въпроса как да се разпредели абщественопроизведения продукт между членовете на обществото. Той категорично декларира, че сегашната система на разпределение е нечестна и че трудът е ограбен поради това, че средствата за производство са в други ръце. Само революцията ще може да върне принадения продукт на неговия реален създател — пролетариата — като експроприира капиталистите и преразпредели средствата за производство.

Интересно е да се отбележи от гледна точка на икономическия анализ, че установените преди това модели и системи в чисто детерминистката традиция на Нютон са били автономни, затворени, саморегулиращи се и водени от предварително фиксирани закони; системи, търсещи статичното равновесие, които вече биват разклатени. Маркс и Енгелс говорят за недетерминирани икономически отношения, за тяхната нестабилност, за случайното равновесие, което се постига понякога, и то в резултат на произволно подреждане на редица променливи величини. Дори и основната рамка на мислите им да изисква прилагането на стриктна детерминистична логика при дефинирането на явленията, те забелязали, че реалните явления предполагат определена диспропорция, която трябва непрекъснато, а накрая и със сила, да се изравнява. За съжаление нито Маркс, нито Енгелс последвали практически този индетерминизъм, нито пък приложили недетерминистки идеи при разработването на различните икономически системи, (дори и когато изходът от еволюцията — срутването на капитализма и появата на комунизъм — е детерминиран, начинът по който ще стане това не е), с цел да обяснят високата безработица. Безпрецедентната идея, че обществото има много по-голям капацитет да произвежда, отколкото да консумира — поради липсата на търсене — все още е част от класическата традиция в мисленето, подчертаващо решаващата роля на предлагането. Така или иначе, марксистката теория предлага наченките на индетерминизма. Именно несигурността ще ни изведе до теорията за нестабилността, като основа на всяко икономическо действие.13

2.3. Джон Мейнард Кейнс — „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“

Всички велики философи и икономисти са деца на своето време. Идеите им са един синтез от минал опит, проблемите на деня и искрица гениалност. Това е особено вярно за Джон Мейнард Кейнс, който описвал себе си „като предан ученик на класическата школа, който през 1923 не подлагаше на съмнение наученото“.14 Кейнс преживява икономическата криза от 29-та г., резултат предимно от експлозивното развитие на средствата за производство. Обществото навлезе в нова ера на масово производство на етап, когато масовото потребление още не бе познато. Общоприетото схващане по онова време е че хората все още живеят в свят на ограничения и че само някакво малцинство може да печели от една система за масово потребление. Подвижността и гъвкавостта на предлагането все още са подценявани — както при индустриалната революция. Резултатът е в това, че свръхпроизводството не намира пазар. Оттам спадането на цените при затварянето на икономическия цикъл, затварянето на заводите и увеличаването на безработицата поради неадекватно търсене. Истината е, че проблемът е бил решим и че решението е в потреблението — проблем от монетаризираната част на икономиката.

Отговорите на основния проблем за заетостта, давани от тогавашните големи икономисти, се оказали неадекватни. В най-добрите традиции на класиците те заявили че безработицата ще намалее, ако работниците решат да отстъпят част от и без това твърде високите си заплати. През 1932 г. Едуин Кенан, известен икономист от Лондонския икономически институт, заявил, че „светът трябва да приеме намаляването на заплатите без много да мрънка“.15 Не е ли това същото, което някои ни говорят сега!? Че ние трябвало да се съгласим на спад в жизнения ни стандарт, защото друг изход няма!… По негово време Кейнс е бил изправен пред същия проблем — икономиката залязва и никой не предлага смислено обяснение на явлението. Ако не говорели за високите заплати, то причината била търсена в „интервенцията и монетарната несигурност, отговорни за задълбочаването на кризата“. Някой трябвало да се захване и да обясни коренната причина за явлението — липсата на търсене. Кейнс, вече известен икономист, публикува своята книга „Обща теория за заетостта, лихвата и парите“ през 1936 г.

Ще обобщим най-важните моменти. Моделът ползва няколко променливи величини, с които описва функционирането на икономиката и оценява безработицата в една равновесна система. Първо, има ефективно търсене, което не е търсенето, осъществено от хората, защото те имат ресурса да купуват, каквото им трябва. Става въпрос за търсене, което се очаква от предприемачите и за което те предлагат днешната заетост, която вярват, че ще бъде ефективна за продуктите, които ще се произвеждат сега. Можем още да го наречем бъдещо търсене, защото то е очакването на онова, което дава ефект на днешната заетост. Оттук производителят може да извади маргиналната ефективност на капитала, т.е. нормата на приходите, които той ще получи, ако произведе само една единица стока повече. Това изисква увеличение на инвестицията, което е приемливо само дотогава, докато лихвеният процент, при който става увеличението, е по-нисък от маргиналната (частичната) ефективност на капитала. Иначе казано, предприемачът ще разшири инвестирането, ако очакваният приход е по-висок от цената му — т.е. от лихвения процент. Чрез този механизъм всяка промяна в лихвения процент ще влияе върху инвестиционния процес — по-високите лихвени проценти ще причинят свиване и спад в разширяване на производството.

Инвестиране означава добавка към стойността на капитала, идеща от производствената активност през даден период, включително цената на стоката. Потреблението е цената на продуктите (стоката), продадени на крайните купувачи през същия период. Приход е сумата, заплатена за производствените фактори плюс печалбата на предприемача, представляваща цялата стойност на продукцията. Тази сума е равна на сумата от потреблението и инвестирането. Понеже спестяването е част от прихода, неизразходван за потребление, то трябва по дефиниция да е равно на инвестирането във всеки период. Именно това е известната идентичност между спестяванията и инвестицията, която лежи в основата на икономическата теория на Кейнс. Други икономисти — и дори самият Кейнс в по-ранния си труд „Разговор за парите“ — са приемали, че тези суми могат да се различават.

Делът от националния доход, разходван за потребление, зависи от поредица фактори, включително разпределението на приходите между различните социални групи, разпределението между печалба и заплати и промени в нивото на националния приход като цяло, както и редица исторически и институционални фактори. Разпределението между печалба и заплати е важно, защото по-високият дял от първото се изразходва за потребление. В краткосрочен план изразходваното за потребление варира успоредно с търговския цикъл. Това означава, че засилените разходи стоят забавени след оборота така, че делът за потребление временно спада. В най-ниската точка на търговския цикъл тя обаче се покачва, понеже пренастройването на индивидуалните разходи не може веднага да се адаптира към спада на приходите. Кейнс обаче погледнал на нещата в дългосрочен план, приемайки че разходите на една страна за потребление са високи и относително стабилни дялове от брутния приход.

Вторият елемент на ефективното търсене, инвестирането, се детерминира от очаквания приход от инвестицията и цената на заема, взет за да се финансира инвестицията. Първото зависи частично от сумата на вече съществуващия капитал и степента на неговата употреба. С това икономистите били вече съгласни, но Кейнс въвежда концепцията за „очакванията“, поред която решенията в инвестирането не зависят само от оценката на текущото състояние на икономиката или на очакваните краткосрочни печалби, но също и на очакванията на бизнесмена за това, каква ще е бъдещата икономика и най-вече вероятността от появата на рецесия. Цената на заемания капитал — нещо което естествено и задължително се взема предвид — зависи от желанието на хората да държат пари, а не някакви ценни книжа или други приходоносни активи, желанието за ликвидност и количеството пари, което Централната банка ще реши да отпечата. Инвестиционният процес се определя от взаимодействието на всичките тези фактори.

Общата теория лежи върху схващането, че делът на потреблението с делът на инвестициите детерминират целия продукт и приходите на една икономика. Съвкупното потребление и съвкупните приходи са взаимозависими променливи и обяснението за нивото на всяка отделна променлива зависи изцяло от концепцията за еквилибрума. Кейнс искал да покажа как спестяванията и инвестициите могат да съществуват в баланс. Това може да стане само ако исканите спестявания и инвестиции са равни помежду си, където сумата, която бизнесменът иска да вложи, е равна на сумата, която семействата искат да спестят. Ако потребителските решения на семействата не са в тон с решението на предприемача да инвестира, ще имаме ниво на производителност, което не ще наема цялата налична работна сила — оттам ще дойде безработицата. Състоянието ще остава такова, докато нещо не се промени или в потреблението, или в инвестиционните процеси, като промяната най-вероятно ще настъпи в последното. Именно там може и да се упражни влияние, тъй като картината на спестяванията и потреблението е, общо взето, статична.

Кейнс отхвърля дълбоко вкорененото разбиране, характерно за класиците, че естественото ниво на заетостта е пълната заетост. При огледа на икономическата система не се вижда причина дадено ниво на потребление и инвестиции да доведат до производство, искащо пълна заетост. Потреблението и инвестиционният процес могат да наложат много изисквания към икономиката, които да доведат до инфлация или слабо търсене, водещо до безработица. Няма причина, и класиците никога не са предлагали такава, да приемем, че сборът от милионите индивидуални решения да потребяват или пестят ще доведе до такова търсене, което ще подсигури пълна заетост. Това може да стане само когато исканите спестявания и търсените инвестиции са в баланс помежду си — противно на това да приемем, че реалните спестявания и фактическите инвестиции наистина са равни помежду си.

Кейнс твърди че причината, поради която икономическата система не се саморегулира и поради която еквилибриума, характеризиращ пълната заетост, не настъпва, както твърдят класиците, е твърде опростеното виждане за поведението на лихвения процент като главен фактор. Те мислели, че спадът в инвестирането ще доведе до спад на лихвените проценти до степен, при която пълната заетост отново ще настъпи. Движението на лихвените проценти обаче е нещо далеч по-сложно.

Действията на спекулантите на фондовата борса ще попречи на спада на лихвените проценти до степен да насърчават инвестиране, водещо до пълна заетост. Първоначалният спад на инвестициите или потреблението води до рязък спад на приходите и по-нататъшен спад в инвестирането или потреблението. Това се нарича мултипликационен ефект. Системата не е саморегулираща се — първоначалните девиации в пълната заетост не били коригирани чрез промени в лихвените проценти. Напротив, те били влошавани чрез движение в приходната част. Само защото спадът в заетостта няма автоматично да се коригира от други промени в икономиката Кейнс решава, че правителството и монетарните власти имат задължението да се намесят и да коригират спиралата, водеща надолу към рецесия.

Кейнс приема, че е необходимо да се предизвика достатъчно еластичност от страна на търсенето, за да се насърчава и регулира икономиката до така наречената пълна трудова заетост. Чак през 30-те години икономическата теория и практика показват новата роля на държавата и, както Кейнс казва: „Централните лостове, необходими за осигуряването на пълна заетост ще са, разбира се, до голяма степен в ръцете на правителството. С това традиционните функции на властта ще бъдат значително разширени“.16 Правителството може да разшири потребителната способност да купува, като по този начин създава ситуация на пълна заетост на ресурсите, включително човешките ресурси. Процесът се улеснил чрез развиването на масовото потребление, започнало през 30-те години.

Моделът на Кейнс, разбира се, има пропуски. Олин подчертава, че Кейнс игнорира изключително интересната разлика между реализираните и планираните спестявания и инвестиции17; проблематичното схващане, че увеличаването на номиналните заплати автоматично причинява спад на реалните приходи18; погрешното схващане, че поведението на потребителя е винаги предвидимо и т.н. Трудовете на Кейнс обаче извеждат капиталистическия свят от Великата депресия. Общата теория не само показва основните проблеми на времето, но показва и начини за тяхното решаване, които не са само очевидни, но популярни и приятни. Рузвелт вече не нарушаваше правилата на играта, когато въведе Новата сделка и покачи заплатите, вместо да ги намали, и когато изразходваше обществените пари, вместо да бъдат спестени. Кейнс разработи една точна теория, отговаряща на нуждите на своето време. От една страна, тя оправдава правителствената интервенция в моменти на икономически спад и, от друга страна, подкрепи социалната политика — законодателството и профсъюзите — което води до увеличаване на търсенето.

2.4. Неокласическата икономика: търсене и предлагане

2.5. Отхвърлянето на детерминизма

2.6. Ролята на търсенето

Търсенето е като селекционен механизъм в една неминуемо асиметрична система. В икономическата и икономическа реалност огромният брой несигурни производствени актове се извършват непрекъснато преди да бъдат селекционирани от търсенето. Съществува огромна разлика между процесите, чиято цел е равновесието (търсене и предлагане) и онези, при които целта е някакъв подбор.

Подобен е подходът и на Карл Попър при неговото отхвърляне на индукцията и защита на емпиризма: „Няма индукция: ние не спорим в посока от фактите към теорията, освен ако «фалшифицираме». Подобна оценка на науката е селективна — като при Дарвин. Обратно. Теориите на метода, според който ние вървим през индукцията към проверката (а не фалшифицирането) са типично като при Ламарк — те подчертават околната среда, а не селекцията“.24

Както вече установихме, и класическите и неокласическите теории са детерминистки и са базирани на нютоновия модел, включващ фиксирани и разкриваеми закони. Единствената разлика е в това, че първата теория е подчертавала предлагането до момента, в който се е появило свръхпроизводство, и липсата на търсене е довела до революционизиране на мисленето. Икономическите кризи при индустриалната революция са били кризи на истинската дефлация, поради намалено търсене — подценявано от икономистите по принцип.

Всичко това претърпява промяна след ужасната криза от 29-та г., когато Кейнс въвежда понятието „ефективно търсене“. По този начин Кейнс отхвърля тогавашното схващане, че пълната заетост може да бъде поддържана или възстановена при долната част на търговския цикъл от някакъв самостоятелен механизъм. Пълната заетост не е нормалното състояние на нещата, поддържано от подвижността на заплатите или лихвените проценти. Според него заетостта е сама по себе си променлива величина, детерминирана от определени, причинно-следствени фактори. Кейнс смята, че в краткосрочен план нивото на заетостта се определя от производителността. Ако тя е висока, фирмата ще наеме повече работници. Производителността зависи от ефективното търсене или, иначе казано, търсене, основано на реално разходване на средства — независимо дали говорим за потребление или инвестиране. Така Кейнс насочил своето внимание към факторите, определящи потреблението и нивото на инвестициите за да разбере, от какво се определя нивото на заетостта.

Джон Хикс подчертава особено търсенето и с въведеното от него понятие за субективна теория за стойността той прави много при контрирането на теориите на Маркс и на класиците, говорещи за централно предлагане и разпределение на труда. Хикс помага на радетелите за свободния пазар да защитят своята позиция, като наблягат на концепцията за определяне на стойността в зависимост от търсенето.

С появата на неокласическата икономическа доктрина трудовата теория е оставена в покой и вниманието е насочено към потребителната стойност. Последната се определя като качество на продуктите, което насърчава индивидите да купуват, както казва Джоан Робинсън. Според Алфред Маршал потребителната стойност е равна на желанието или нуждата. Ключът към икономическото развитие, следователно, е подпомагане на растежа и даване на възможност на индивидите да купуват стоки, които имат потребителна стойност, без да причиняват инфлация. През 70-те години производителността рязко спадна и правителствата бяха изправени пред дилемата „инфлация и безработица“. Опитите да се решат тези проблеми със средствата, предложени от Кейнс, доведоха до още по-голяма безработица и инфлация. Увеличаване на търсенето без подтикване на производството означаваше увеличаване на „стагфлацията“, понеже стойността на насърченията падна. Целта на неокласицизма и неокласическата икономика на предлагането бе да се увеличи производството до адекватни нива на търсенето, признавайки, същевременно, че търсенето се базира на потребителна стойност.

Както видяхме по-рано, нищо ново няма в икономиката, базирана на предлагането — в края на краищата „Богатството на народите“ не се занимава с нищо друго. Икономическото развитие обаче вече не може да бъде само манипулиране на търсенето и предлагането с цел постигане на равновесие. И Кейнс с неговото управление на търсенето, и неокласиците, защитаващи предлагането, не успяват, защото мислят, че икономическата теория трябва да е в тон с детерминизма на научните закони, ако ще трябва да я приемем на сериозно. Разликата между двете е в това, че класиците гледали на „предлагането“ като на ключа за разбирането и предвиждането на икономическото развитие, докато неокласиците считали, че след като търсенето се разбере из основи, предлагането на стоки адекватно ще посрещне това търсене.

Съвсем нов подход при разбирането на сложността на производството и ролята на труда в него е нужен, защото нито предлагането, нито търсенето сами по себе си могат достатъчно пълно да обяснят икономическото развитие. В частност, това означава да се забрави виждането, че предлагането на стоки може да се увеличи чрез прилагането на технологии по такъв начин, че цените да се намалят и задържат на такова ниво, при което повечето хора могат да си позволят да купуват, като по този начин се създава търсене, осигуряващо икономическо развитие. Такава гледна точка зависи от погрешното прилагане на уж научни принципи към икономическата теория, както и на невъзможността да се видят технологическите граници.

Ако неокласическата икономика, ориентирана към търсенето, гледа на него като на процес на издаване на инструкции как икономиката да си гледа работата, то тя предлага достатъчно доказателства, че детерминистката философия все още доминира обществените науки и икономиката в частност. Обратно. Ако даден селекционен процес може да предложи някакви признаци или информация за начина, по който той ще действа в бъдеще, практически тези признаци и информация ще останат само една хипотеза, която може да се докаже по-късно по емпиричен път от фактите. В същото време голяма доза несигурност ще остане поради фундаменталната възможност да се предвиди една напълно предвидима среда, ако реалното време, еволюцията и динамиката се приемат за основни атрибути на истинския живот. Трябва да подчертаем отново, че се намираме в състояние на динамика, при която всяка статична, равновесна теория на икономиката не ще ни помогне да решим основните проблеми, пред които сме изправени. Нашата хипотеза е че сме в ситуация, където равновесните теории са твърде непълни за да имат някакво въздействие. Те трябва да бъдат реконструирани за да включат в себе си повече проблеми и по-малко непълни хипотези. С това автоматично се отхвърля възможността да се преразглежда старото икономическо мислене, което подчертава значението на предлагането. Факторът време дава по-широк смисъл на производствената функция, отколкото при класическата икономия и подчертава съответстващата роля на търсенето. Теорията за „дисбаланса“ иска задълбочено разбиране и на предлагането, и на търсенето, и то на различни нива.

Ако приоритетите в миналото са могли да се менят от едната в другата крайност от предлагането до търсенето, сега имаме нужда не само от разбиране на значението на предлагането като отделен работен инструмент, но също така и на факта, че селективната функция на търсенето е абсолютно необходима и е допълнение към производствената функция. Като аналогия на цитата на Попър можем да кажем, че икономическата система е задължена да произвежда на базата на хипотеза (та дори и на мечтите или някакъв друг процес, който насърчава действие и инициативност). Това е първата задължителна стъпка. Процесът търсене обаче също трябва да бъде колкото се може по-ефективен в селективното си действие (и трябва да включва критерии за най-полезното използване на материалите и човешките ресурси).

Всичко това не означава, разбира се, че търсенето е абсолютно непредвидимо когато се взимат производствените решения. Дори и най-добрите и съвършени изследвания на пазара сега включват едно минимално ниво на относителност и приблизителни признаци. Ние просто трябва да приемем, че сигурност няма и същевременно трябва да признаем, че приблизителността в преценките ни е все пак нещо по-добро от липсата на каквато и да било ориентировка. Ще трябва да живеем с някакво неминуемо ниво на несигурност, което само по себе си създава условия за напредък, промени, нови идеи и прогрес.

Независимо че от време на време може да изглежда трудно, селективното значение на търсенето се оказа задължително. Производство без контрол върху подбора може да се развие до точката, където цялата система се унищожава. Ракът е биологическата форма на неконтролирания растеж, при който не е имало ефективна селекция. Търсенето е ефективно поради възможността, която дава за провеждане на селекция. Детерминистката философия, която защитава точно дефинираното търсене в аванс е неестествена; предварителното планирано производство няма да е ефективно и се превръща само в начин да се унищожи материалния и човешки ресурс. Детерминистката амбиция може да съществува само чрез своите „несъвършенства“ — колкото по-големи са те, толкова по-добре.

С времето търсенето трябва да установи дали в действителност наличното производство е полезно. Понякога след първоначален бум (като при компютърните игри, например) следва пълен спад до изчезване. В други случаи, самият факт че селекционният процес съществува, е гаранция за продължителното търсене на по-високо качество на производството. Моцарт е създал своите опери измежду стотици други композитори. Неговият труд е предусловието, но последвалото търсене е подбрало именно него и всеки път, когато чуем неговата музика по радиото или на концерт, това търсене избира отново именно Моцарт.

При новата „обслужваща икономика“, където потребителната стойност взима предвид реалното време, търсенето изпълнява една задължителна, съответстваща на производството роля. Вече не говорим за приоритетите — предлагане или търсене в рамките на някаква равновесна теория, а гледаме на цялата икономика като на един единствен приоритет. Приемайки несигурността отново разполовяваме разстоянието между икономическите реалности и икономическото мислене — точно като стрелата при ксеноновия парадокс.

2.7. Наука и технологии: постижения, митове, мечти и предразсъдъци