Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

4.1.1. Производството на богатство и новите реалности

Адам Смит търсеше начин да развие богатството на народите и да разкрие начина, по който се произвежда стойност. Пишейки първата си книга върху икономическите теории, той реагираше на промяната на обществото, което го бе създало — появата на Индустриалната революция. Проблемът, заинтересувал Смит, е не толкова в това кое доминира върху обществото, а в търсенето на най-динамичния елемент, който би позволил увеличаването на богатството на народите, та да може, като такъв, да се пребори с бедността, глада, нищетата. Независимо че по онова време индустриализацията е била един малък обществен феномен, тя се оказала ключът към решаването на проблема с бедността. Тя се превърнала в икономически и морален императив.

Смит бе прав. Той остана прав в продължение на двеста години, но за съжаление идеите му не могат да помогнат да се справим с новия преход, чието начало усещаме сега.

Основното понятие „икономическа стойност“ е било свързано с производствената дейност и производствения труд, измерени с монетарен метър. Все по-голямото значение на услугите като неразривна част от производствената система, е било неизвестно и впечатлението от недоимъка и непрекъснатата борба срещу него е пречило на хората да схванат, че подобрените индустриални процеси могат да предложат решение на проблема. По онова време икономическите кризи са били обяснявани или със свръхпроизводството, или с реалната инфлация, като само войните са правили изключение. Експлозията на производствените процеси в резултат на колосалния технически и научен напредък при навлизането им в ерата на масовото потребление през третото десетилетие на нашия век е основната причина за промените в икономическата теория. Представата, че предлагането е „еластично“ се възприе от всички икономисти, а понятието „стойност“ бе прехвърлено към търсенето — най-вече чрез трудовете на Кейнс и Хикс.

Даже и сега, при неокласиците (дори и онези, които се наричат защитници на предлагането) тази парадигма има сериозно влияние. През 70-те години обаче икономическата реалност тръгна в една посока, която не бе едно просто продължаване на тенденциите отпреди двеста години. За пръв път в историята на индустриализираните страни инфлацията започва да се увеличава в мирно време. Очевидно феноменът се дължи на непредвидени развития, идещи от скованото предлагане, но за момента това остана неразбрано.

Римският клуб изигра една неосъзната роля в този процес. Поради това че клубът бе приел възможността растежът да намали своята скорост, първият доклад на Римския клуб бе критикуван от почти всички икономисти в света. Те ни упрекваха, че не сме разбрали ролята на науката и технологиите, и че именно те ще поддържат „еластичността“ на предлагането така, както на всеки му е угодно. Именно тук бе входът, през който дяволът — във формата на текущата тенденция — намери своя път към умовете на икономическите анализатори.

Нещо повече. Заети само с инфлацията, някои институции, като централните банки, започнаха да търсят начини да се борят с нея. В резултат на тези усилия те трябваше първо да постигнат някаква независимост от официалната държавна политика на дадена страна. На второ място, те започнаха да контролират инфлацията и по този начин имплицитно признаха, че предлагането се самоограничава — сковано е. Именно по тази причина сега страдаме от някаква икономическа шизофрения: фактически монетарните власти намаляват икономическата активност за да контролират инфлацията, а в същия момент икономическата позиция на правителствата и на много икономически наблюдатели говори за вариации в търсенето като основа за икономическо развитие. Оттук и несигурността в рационалността на днешната икономическа наука и дълбоките съмнения за икономическото ни бъдеще.

При това положение ние трябва първо да се запитаме: как при произвеждането на богатство са се изменили системите за предлагане и как и защо технологическият напредък като че ли не успява да поддържа еластичността на предлагането. Отговорът може да се намери в практиката, при положение че отхвърлим някои схващания, които ни пречат да разберем из основи истината за производството.

4.1.2. Богатството на народите като някакъв „чеиз на природата“ или настойничеството

Така, както дотук оценяваме икономиката, ние се осланяме на брутния национален продукт и начина, по който той се е променял във времето като кантар на всички приходи на нашето икономическо благосъстояние. Тази система за оценка обаче има своите недостатъци, като основният от тях е, че тя не отчита околната среда като важен източник на продукт в това равенство. В някои случаи — а те очевидно се увеличават — така нареченият икономически растеж не води до истински растеж на богатството и благосъстоянието.

Всяко добро, което е лесно дъстъпно, както въздухът, няма цена и според икономическата теория няма стойност. Унищожаването на свободно достъпни продукти в процеса на производството не намалява националния продукт, нито пък икономическия растеж и благосъстояние. Тук лежи основното противоречие, защото не може една система, която започна да произвежда повече с цел да увеличи богатството, да постигне точно обратното. Стоките, които намаляха, имат по-малка стойност от гледна точка на истинското богатство в сравнение с времето, когато ги имаше в изобилие. Нашата икономическа система въобще не отчита това — само оценените стоки имат стойност. Докато дадена стока не стане труднодостъпна и следователно оценена, истинската й цена не се признава и първоначалното количество не се отчита.

Парадокс е че в едно общество, където достъпът до питейна вода е ограничен и хората я заплащат, те са по-богати от обществото, където питейната вода е без пари! Извиняваме се за израза, но е майтап да оценяваме икономическото състояние по това, че на едно място копаят дупка и плащат за пълненето й с вода, и че тези хора са по-богати от онези, които никога не са се захващали с подобен идиотизъм. Трябва, следователно, да намерим адекватен начин да оценяваме оригиналния продукт, стойността на наследеното и даденото от природата, и нейните грижи за нас. Когато и да се захванем с производството на редки продукти, ние трябва да вземем под внимание не само ефекта върху другите, вече станали редки продукти, но и върху онези свободно достъпни блага, дадени ни от природата.

4.3.1. Развитието на производителността в немонетаризираните системи и техните ограничения

Някои политически и икономически фактори биха били центъра на нашето внимание, ако бяхме в състояние да се справим с тях. Това обаче е трудно, защото производственият процес не можа да стане достатъчно подвижен, независимо от технологическия процес. Много икономисти, които защитават „предлагането“, постъпват именно така. За съжаление нещата не седят така, защото те приемат желаното за истина — че икономическото развитие може да се отдели от закона за намаляващите приходи чрез непрекъснато обновление и въвеждане на нови изобретения в производството. Това си остана само една мечта.

Всички събития и процеси в науката и човешкия живот са обекти на закона за намаляващите приходи. Единственото изключение, което повечето икономисти приемат като даденост, е самото технологическо развитие, за което се счита, че е освободено от подобни ограничения. Много икономисти стигнаха дотам да твърдят, че пазарните условия са дали подтика и възможността да правим нови технологични открития независимо че с въвеждането на технологии, базирани на научни открития, процесът остана до голяма степен екзогенен.

Ако бяхме попитали икономистите и индустриалците, какво технология биха желали да бъде разработена през 1973 г., те без съмнение щяха да посочат технология, която да замени петрола или поне да намали изразходването му. Това не стана, а инфлацията стигна космически величини. Вместо това започна бързото развитие на компютърната техника и информатиката — неща, които през 1973 г. все още се считаха за лукс. Трябваше да минат десет години на ограничено снабдяване с енергия, за да може светът да се настрои към новите условия. В този момент обаче стремежът към икономически растеж, характерен за периода 1947–1973 г. бе вече значително отслабнал.

4.3.2. Немонетаризираните дейности

4.4.1. Обслужващият сектор като нова реалност

Когато четем днешните статистики за трудовата заетост, виждаме че в индустриализираните страни вече 70–80% от активното население работи в обслужващия сектор. Растежът на броя на работните места през последните 25 години е без прецедент — особено в САЩ и то най-вече в обслужването. Официалните цифри обикновено се представят в графично изражение и там най-често се вижда спад в броя на работните места в производството.

Според OECD от 1960 до 1995 г. броят на работните места в САЩ се е удвоил: само в обществения сектор са се появили нови 30 милиона работни места. В Япония заетостта е нараснала с 12 милиона работни места между 1973 и 1992 г., а в Океания за този период са се появили нови 2 милиона работни места в обществения и частния сектор. Докато в обслужването се наблюдаваха годишни увеличения с 2.7% в САЩ, 2.3% в Япония, 2.1% в ЕО и 1.4% в ЕФТА, повечето страни бяха свидетели на спад на работните места в индустриалния сектор. Казано накратко, обслужването бе двигателят на икономиката и заетостта през последните две десетилетия. Освен това обслужването е доказало своята гъвкавост, способност да се адаптира към промяна на условията за производство, към различни социални и културни условия.

Води се сериозен спор относно схващането за производителност на услугите. Понятието се размива поради факта, че ефективността на една услуга не е същата като при употребата на индустриален продукт. Увеличаването на броя произведени автомобили от една поточна линия не води до същите резултати като увеличаването на броя на пациентите, посещаващи един лекар или броя на студентите, които едновременно ще слушат лекция в една аудитория. При първия случай говорим за общия брой автомобили, произведени за единица време, а при останалите случаи положителния резултат може да се измери със здравословното състояние на пациента или с образователното ниво, постигнато от даден студент. В теоретичен план това означава, че трябва да се преместим от измерването на потоци (произведени продукти) към измерването на стоки (нива или крайни резултати). В този дебат става очевидно че трябва да приемем понятието „качество на резултата“ като ключ към измерване на истинското ниво на производителност в обслужващата икономика. Оптимизирането на качеството при реализацията е правилната мярка за оценка на производителността на услугите.

Другият основен въпрос е за влиянието на технологичното развитие върху услугите, качеството на услугите и развитието на заетостта. Би изглеждало логично да се каже, че технологическите достижения — поне досега — са довели до увеличаване на броя на работните места по решаващ начин и във всички области. Големият въпрос сега е да се разбере дали технологиите и увеличаването на тяхната ефективност създават една рационализация в много обслужващи дейности до степен, при която броят на наличните работни места ще спадне до точката, където новите работни места, създадени от новите обслужващи дейности, ще бъдат отхвърлени. Най-новите изследвания намекват, че традиционните обслужващи дейности като банковото, застрахователното дело, независимо от отбелязания ръст, може би се намират в началния етап на драстично съкращаване на възможностите за създаване на нови работни места.

От историческа гледна точка през последните двеста години редовно се правят предвиждания, че всяка следваща технологична вълна ще довежда до висока безработица и намаляване на реалните доходи. Досега тези предвиждания не се сбъдват: увеличеното производство се придружава от търсене на повече работна сила и увеличаване на доходите. В допълнение, разпространението на нови технологии — като ползването на компютри — има твърде дълъг предварителен период преди масово да се научат да ги ползват както трябва. Исторически погледнато трябваше да минат повече от двадесет години след въвеждането на електричеството, за да може то да се окаже видимо влияние върху увеличаване на производителността на труда. Следователно можем да очакваме, че много време ще мине — може би две десетилетия — преди да станем свидетели на масово увеличаване на производството, което дразни толкова онези, които търсят положителни индикатори в тази област в общо икономически план.

Каквото и да е положението, би трябвало да е ясно за всяка развиваща се страна, а това се отнася най-вече „драконите“ от Източна Азия, Източна Европа и Латинска Америка, че е необходимо насърчаването и развитието на адекватни услуги за тяхната модерна „индустриализация“ като главен приоритет.

Независимо от всичко услугите ще са ключът към проблемите на заетостта, защото съществува основна разлика между работника на поточната лента или в мината и работника в обслужването. Политиката на заетостта може да експлоатира тази ситуация по един много позитивен начин.

Ясно е също, че повечето услуги изискват по-високо образователно ниво и даже постоянно или периодично опресняване и преквалификация — нещо характерно за всички браншове и дейности, което пък ще доведе до адаптирането и усъвършенстването на образователните системи.

Във всеки случай ние сме изправени пред невероятно увеличаване на способностите ни да произвеждаме богатство, което трябва да се организира и насърчава, но въпросът дали наистина ще е възможно да се предпазим от безработицата, си остава. Дали ще успеем да дадем възможност на всяко човешко същество да развие способностите си до техния максимум и дали всяко от тях ще стане „просуматор“ е въпрос на бъдещето.

4.4.2. Материални и нематериални продукти на обслужващата икономика

Редица книги и материали върху съвременното състояние на икономиката и процесите в нея подсказват, че сме свидетели на все по-дълбокото „дематериализиране на продуктите“. Промяната от традиционната система на индустриалната революция, концентрирана върху производството на стоки за потребление, към новата обслужваща икономика често се обяснява с прехода от „материални“ към „нематериални“ стоки и ценности. Понятието „нематериални“ произлиза от наблюдението на икономистите от онова време, че производственият процес е възможен благодарение на съществуването на материали — ресурсни материали и инструменти. Днес, когато услугите и информацията играят все по-голяма роля, продуктите често са „нематериални“ — някаква информация или компютърна програма. Независимо от това тези продукти имат потребителна стойност — или връзка с нея — понеже техните помощни или трансмисионни системи остават „материални“.

Независимо дали е само намек или се заявява открито, смисълът на този подход е в искането обслужващата икономика да не е „толкова материалистична“ и да е по-отворена към „нематериалните“ ценности. По този начин думата „качество“ често се използва като аналог на „нематериалното“ и често се свързва с представата, че едно образование от по-висока степен е задължителна предпоставка за по-качествено производство.

При всички тези анализи се поддържа една дисхармония между инструмента и неговото ползване. Чукове, компютри, радиоприемници, ракети, химически заводи и т.н. са все инструменти, при това материални, чиято употреба изисква някакво умение. Келтските камъни са били надписвани с чук и длето, средновековните схоластици ползвали мастило и перо върху папирус. Съвсем доскоро писателите ползваха пишещи машини, а сега работим с компютри. Всичките тези инструменти изискват специални познания за ползването им, независимо от степента на технологическия напредък, който е довел до създаването им. Ние не познаваме инструмент, който да е бил използван без някакво познание или култура, колкото и елементарна да е тя.

Въпросът за „нематериалния“ характер на услугите може би трябва да се разглежда по следния начин: винаги е съществувала някаква комбинация между материални и нематериални ресурси в каквато и да било икономическа активност. Истината е, че по време на индустриалната революция — и според нас правилно — приоритет е била материалната страна на проблема: „нека произведем първо нещата, пък после ще търсим начин да ги ползваме. В края на краищата живеем в свят на недоимък!“ При новата обслужваща икономика, където материалните инструменти и качествените условя на ползването им са интегрирани, както винаги е било, последните доминират, просто защото при сегашната икономическа система те струват повече (пари и усилия) от елементарното производство на инструменти. Свидетели сме на преместване на ударението в самото понятие за функцията на инструмента; към една „нематериална“ негова функция, обяснима с ползването му, а не като в миналото, обяснена само с неговото материално съществуване.

Бе подчертано, че при обслужващата икономика е даден приоритет на функциите, като основната грижа е в създаването на системи, даващи резултат. Независимо от това, тези системи са силно зависими от материалните продукти, даже и когато те произвеждат абстрактни неща като комуникации и софтуер. Трябва да сме внимателни да не използваме израза „нематериален“ при описването на текущото икономическо развитие, за да не излезе картината смътна и донякъде идеалистична.

Функционирането на една система е нематериално априори, точно така, както машинните инструменти са материални априори. Нужната интелигентност в двата случая може да се развие в много различни посоки. Повече познание ще отиде в обслужващата икономика като продължение на нормалната тенденция към прогрес през цялата история на човечеството. Индустриализацията се е нуждаела от повече инвестиции в образованието, отколкото традиционното земеделие. Познанието не е нищо ново за човечеството: даже изобретателят на лъка и стрелите е бил „интелектуалец“ за своето време. Щом това стане ясно, ние вече можем да опишем текущото повишаване на образователното ниво не като нещо ново, а просто като нещо адекватно на днешните икономически реалности. Новата обслужваща икономика не означава нематериални спрямо материални блага и не означава тяхното третиране по този начин. Става въпрос за растящото и продължаващо растежа си значение на онези нематериални аспекти — познания и култура — които са нужни за оптималното ползване на материалните инструменти.

4.4.3. Тенденцията към централизирано производство и обслужващите полезни системи

Основен закон, подържащ живота на индустриалната революция, бе създаването на мащабна икономика. Концентрацията на производствени средства и масовото производство бяха основните насърчения за икономически растеж през последните две столетия. Повечето производствени процеси сега са многократно по-големи от тези, характерни за миналия век. Парадигмата на мащабните икономики е в мащабното захранване с ресурси, където производството се увеличава, понеже на изхода количествата са малко над входните. Ако на входа подадем само 5%, на изхода ще видим увеличение от 7%, и така производителността — продукт / количество на входа, ще се окаже по-висока с 2%. През миналия век нашите икономисти се опитваха да експлоатират „мащабната“ страна на производството до крайния й предел. Докато мащабната икономика е приложима при определени обстоятелства, при повечето производствени системи обаче в някакъв момент намаляването на възвращаемостта става нещо неминуемо. Причина за това има и те може да се всякакви — например неефективна организация, контрол или управление на производствените процеси. Привидно изглежда, че тези недостатъци могат да се преодолеят с разработването на нови управленски стратегии, които ще се справят с недостатъците на текущата система и така ще привлекат повече печалба.

Има обаче нещо, което влияе върху ефективността на производствените системи и чието влияние е решаващо: все по-голямо значение на така наречените вторични или „непродуктивни“ дейности. Самият характер на индустриалната революция е довел до създаването на икономическа система, при която разходите по производството са относително малка част от разходите, които се правят, за да може продуктът да стигне до консуматора.

Светлина върху този момент хвърля едно изследване на Изследователския институт Бател, Женева. През 60-те години институтът изследва работата с една машина, която може да произвежда 500 000 одеяла годишно. Производствената цена на едно одеяло е могла да падне много при положение, че всички одеяла са абсолютно еднакви. По онова време годишният пазар на одеяла в Швейцария е бил действително около половин милион одеяла. Машината обаче произвеждала един много специален вид одеяла и станало ясно, че те могат да се продадат само чрез някаква световна търговска мрежа. Изяснило се, че за подобно огромно количество одеяла в производство, при това само от един вид, разходите по съхраняването на суровините, самото производство, съхраняването на готовата продукция, изпращането й на различни пазари, организирането на пласмента и т.н. стават огромни. Общата стойност само на обслужващите дейности по това производство се оказала повече от 90% от онова, което купувачът трябвало да плати за единица продукция. Чистите производствени разходи, като изключим някои съпътстващи дейности, се оказали по-малко от 10% от крайната единична цена на продукта. Така той се оказал неконкурентен, защото увеличението на обслужващите функции щяло да се окаже много повече от увеличението на производителността на въпросната машина.

Това изследване се оказало силен удар върху традиционното схващане за „мащабната“ икономика. Разбира се, въвеждането на нови технологии увеличава производителността дори в някой момент печалбата от това да е незначителна. Ако обаче изследваме не само основния производствен процес, а и увеличаването на всички функции, свързани с доставянето на продукта до неговото местоназначение — купувача, пред нас ще се появи една по-различна функция, видна на фигурата по-долу.

Нарастване на производителността

Източник: Fuente: Giarini, O./Stahel, W., The Limits to Certainty

Първата част на изменената крива отразяващ производителността почти като традиционната — увеличаването на количеството води до увеличаване на производителността. При дадена точка в това развитие, когато цената на обслужващите функции, подпомагащи основното производство, нараства по-бързо от увеличаването на производителността, кривата започва да показва спад. Спадът се дължи на покачването на цената на единица продукт и на обслужващите функции, необходими за да стане продуктът достъпен.

Както виждаме, има някаква граница на процеса на концентрация и свързаните с него производствени приходи. Много корпорации зарязаха стремежа към гигантските заводи и мегафабрики след като усетиха това явление. Процесът на акумулиране на производството вече спря в много сектори, а даже и в такива традиционно големи сектори като металургията. Там вече се създават по-малки производствени единици, които са в състояние ефикасно да интегрират съпътстващите обслужващи функции. Процесът на децентрализация, за който говорим, е относително нов и е пряк резултат от растящото значение на интеграционните услуги в нашата индустрия.

В допълнение към децентрализирането на производството виждаме подобна тенденция в обслужващите полезни системи. Традиционната икономика от времето на индустриалната революция е гледала на разстоянията като на изключително важен фактор. Производствените и обслужващите обекти са гледали да са по-близо един до друг, за да може дистрибуцията да е проста и евтина. С въвеждането на нови транспортни средства значението на разстоянията започва да намалява. С въвеждането на революционните възможности на информационните технологии разделянето на производител от консуматор вече бе възможно на нулева цена. Когато в процеса са ангажирани информационни и други услуги, свързани с банки данни, където не се иска транспортиране на физически продукти, разширяване на местните пазари, т.е. степента на концентрация на консуматори вече няма значение. Все по-голяма част от продукцията се характеризира именно по този начин — децентрализирано производство чрез световни мрежи и дистрибуция пак чрез тях като допълнение към общата тенденция за децентрализиране на нашата икономика.

4.4.4. Прехвърлянето на служители от индустрията към обслужването и ефектът върху производителността

По-новата икономика на индустриалната революция показва прехвърляне на сили от индустриалното производство към обслужващия сектор. През 1970 г. 34% от трудово заетото население на Северна Америка е работело в индустриалния сектор, а сега то е по-малко от една четвърт. Същото е положението и в Европейския съюз — от 41% на 30% сега. През последните две десетилетия в земеделието са били заети по-малко от 5% от работното население. Големият наплив през това време бе в посока към услугите. В САЩ и Канада цифрите показват скок от 60% през 1969 г. на 72.5% през 1992 г., а в Европа увеличението е от 42% на над 60% за същия период. От доста време върви спор дали това прехвърляне от високопроизводителния индустриален труд към предполагаемо ниско продуктивните работни места в обслужващия сектор има някакво влияние върху цялостната продуктивност на икономиката. Безмилостното свиване на индустрията увеличи налягането върху някогашната група професионалисти, които започнаха да се чувстват несигурно. Спадането на значението на труда, практикуван от „сините якички“, и увеличаването на значението на „белите якички“ създаде впечатлението че икономиката, по-рано синоним на индустриална производителност, губи именно това — производителността.

За някои икономисти загубата на „хубави“ работни места е хронология на технологическите шокове, при която работниците се подменят с машини. Производителността не би трябвало да страда от това, а напротив — ще се забележи видимо подобрение. Други застават на позицията, че търговията води до изчезване на високоплатените индустриални работни места, което предизвиква сериозен спад на производителността. Трети виждат увеличение на уменията, но спад в компенсацията, което води до висока производителност, но и до спад на средните заплати.

Независимо от всичко това, прави впечатление един проблем, с който всички изследвания неминуемо се сблъскват: как да се измери производителността на услугите спрямо производството? На този въпрос отговор няма, защото услугите не са в опозиция, а в помощ на индустриалното производство. Всяко увеличение на ефективността на услугите ще има сигурен ефект върху традиционните оценки за производителността в индустриалния сектор. Повечето индустриализирани страни стават все повече доставчици на услуги вместо производители на стоки. Услугите не се броят така лесно, както произведените автомобили, и затова цифрите, илюстриращи производителността стават все „по-замазани“ и сигурно подценяват истинското положение. Един очевиден пример за това е невъзможността на персоналния компютър да повлияе по някакъв начин върху производствените статистики.

Независимо от това че големият бум в производителността в резултат на новите информационни технологии тепърва предстои, досега трябваше да се види поне малко промяна от това, че почти всеки има персонален компютър. И понеже влиянието на компютрите върху производителността е ясно за всеки, който лично ги ползва, очевидно статистиката някъде греши…

Според OECD Америка води пред Европа по отношение прехвърлянето на работните места от индустрията към обслужването. Но Америка не създаде онези така наречени McJobs, т.е. работни места за нискоквалифицирани работници, често свързвани с обслужващата икономика. Напротив! Докато през 80-те там бяха открити 51 работни места на всеки 1000 души в работна възраст (много повече от Европа), те бяха най-вече в професионалните технически, административни или управленски категории и по-малко в клерикалните или „продажби и услуги“. Като че ли увеличаването на обема на обслужващия сектор не води имплицитно до разстройване на производителността.

4.4.5. Работното място на бъдещето

Миналото ни е познато първо с механизацията, а после с автоматизацията в икономиката и най-вече в манифактурните индустрии. Механизацията замести човешката работа, по-рано зависеща от чистата мускулна сила, с алтернативни енергийни източници. Където бе невъзможно пълното заместване имаше поне помощ. Процесът на автоматизация бе крачка напред не само чрез заместване на човешки усилия до още по-голяма степен, но и чрез покриване на цялостен работен процес плюс някои контролни функции върху него.

Сега сме пред прага на нов процес — информатизация чрез засилено прилагане на информационните технологии. Работното място на бъдещето ще се определя от влиянието на комуникацията върху него и дифузията на информацията в работната атмосфера. Това пък ще има сериозно влияние върху производствените системи и процеси в нашите заводи и върху административната работа в офисите ни. Същевременно това означава повече гъвкавост при изпълнението на всякакви работни операции от страна на бъдещите служители и работници.

Тенденцията да се интегрира информационната технология в даден производствен процес, като по този начин се обвържат относително изолираните компютърно-обработени техники в една голяма мрежа, ще характеризира бъдещите заводи и техните администрации. Фактически всичко ще бъде планирано, ръководено и контролирано от една интегрирана информационна система, обединяваща по-рано изолираните решения. Въпросната интеграция ще повлияе и върху хоризонталните и вертикални измерения понеже различните задачи на планиране, дизайн, производство, маркетинг, дистрибуция и рециклиране, свързани с даден продукт, ще станат обект на инструмент с тотално присъствие, състоящ се от една компютърна мрежа.

Разбира се, ще е нужно по-качествено администриране на процеса и по-качествени услуги, така че администрацията и услугите на бъдещето няма да напредват само благодарение на развитието на информационните технологии, но и благодарение на нуждите на едно гъвкаво производство. Бъдещото развитие в тази област ще зависи от нуждите на един информационизиран производствен процес в най-широк смисъл на думата и навлизането на електронната среда. Вътрешната и външна комуникация ще се определят от колективния характер на информационната технология и телекомуникациите като транспортно средство.

Административното работно място на служителя от услугите на бъдещето ще бъде обвързано с компютър и многофункционални терминали, съдържащи интелигентни теле– и видеофони и връзка с интелигентна мрежа. Тези терминали ще обработват много повече информация отпреди и ще помагат повече на хората, работещи с тях. Същевременно обаче, тези хора ще се нуждаят от повече информация и образование, за да могат ефективно да ползват новите системи и да показват повече гъвкавост и адаптируемост към промените.

4.4.6. Телеработата като алтернатива на традиционна заетост

„Телеработенето“ е важна част от процеса на компютъризация и лицето на работното място на бъдещето. Става въпрос за преместване на работната дейност далеч от мястото, където би трябвало да се работи, при това новосъздаденото работно място може да е практически навсякъде. Доставката на работни задачи и резултатите, дадени от работника, или пък взаимоотношенията работник-работник или работник-клиент се осъществява чрез телекомуникационна връзка. Така се стига до ново разпределение на работното време между новия офис в центъра на града, офис в квартала, където работникът живее, най-често управляван от трета страна, и жилището на работещия.

Видимите предимства на телеработата са в намаляването на разходите, увеличената производителност и работнически морал, подобрените услуги за клиентите и организационната гъвкавост. Пестенето на разходи иде от намалените режийни за офиси, които често са големи и скъпо оборудвани, както и от намалените транспортни разходи. Увеличената производителност и работнически морал резултират от гъвкавостта в работата на телеработника, понеже той е в правото си да избира кога и къде да работи.

Променящите се демографски характеристики на нашето общество налагат определени промени в пазара на труда. Телеработата може да отклони проблемите по набиране, обучение и преквалификация на личния състав. От една страна, ще има по-малко текучество, защото работещите ще действат доброволно, мотивирано и по-гъвкаво, докато от друга страна, повече задачи ще бъдат прехвърляни на подизпълнители, работещи по „конкретни“ аспекти, а не като „стоящи на резервната скамейка“. По-лесно ще се откриват хора с нужната квалификация, понеже търсенето ще се разпростира далеч извън даден регион. Това е особено важно при краткосрочните проекти, които обикновено изискват усилията на специалисти, които не винаги живеят наблизо. Телеработата предоставя възможности за частични инвалиди или временни инвалиди, както и за жени по време на майчинство.

Ще с наблюдава коренна промяна и в корпоративната култура, която ще е нужна за овладяване на новата работна система и организирането и управляването на телеработниците. Традиционните методи за контрол и изчисляване на показателите няма да се прилагат и продуктът ще се оценява повече качествено, отколкото от гледна точка на това, как и кога са получени дадени резултати. Това пък ще наложи промени в отношението към управлението и сигурно ще провокира появата на нови теории на управлението и нови управленски техники. Като последствие и успоредно с договорното наемане на независими експерти значително ще се променят традиционните отношения работник — работодател.

Телеработата ще създаде нови възможности, но и нови изисквания към работещите от всички звена в смисъл на тяхната квалификация. Телеработата ще включва „употребата на подвижна комуникация за пренос на данни кат интегрирана част от работата на всеки работник, а не като някаква специална функция. Свързана е също с новата гъвкавост на трудовата заетост“31.

Но телеработата има своите недостатъци и те са главно в социалните измерения на труда и възможността за пробиви в системите и разпадане на системите от гледна точка на сигурността. Резултатите от подобни провали биха били значително по-сериозни в сравнение с традиционната организация. За всеки инструмент или система е важно по какъв начин ще бъде използвана. От това зависи коя страна ще надделее — положителната или отрицателната.32 Можем с доста увереност да кажем, че обществото така или иначе ще трябва да се научи как да борави с една икономика, която все повече разчита на телеработата за бъдещото си развитие.

4.5.1. Минималният гарантиран доход

Вече подчертахме, че в съвременната икономика е изключително важно да се разработи стратегия за натрупване на национално богатство, в която да са включени немонетаризираните и немонетизирани видове труд. Същевременно е важно да се разберем, че пренебрегването на социалното значение на парите може да доведе до съвсем погрешно разбиране за нещата. Тук не говорим за връщане към утопиите на миналия век, когато са виждали бъдещето без пари. Парите са едно от основните човешки изобретения, благодарение на което напредъкът е възможен. Разбира се, човешките слабости са такива, както при религиите и опиатите — вместо да служат за добро, парите често се използват и за нечисти цели. Трябва също да е ясно, че старите утопии за общество без пари са били един несъзнателен опит да се избягнат днешните реалности и възможности в техния позитивен смисъл, като израз на съпротива на възможните нови развития. Общество тип „Робинзон“ и особено общество на масовата взаимозависимост не е практично и по всяка вероятност би довело до пълен разпад.

Понеже днешната ни икономическа система е базирана в основата си на парите и ние не целим промяната на това положение, от голямо значение е всички да имат някакъв достъп до определена сума пари, с които да заплащат елементарните и минимални жизнени нужди. Говорим за правилно хранене, обличане, жилищно осигуряване, здравеопазване и т.н. За съжаление почти 1.4 милиарда души нямат достъп и до тези елементарни жизнени нужди и се намират под нивото на бедността, определено от ООН през 1995 г.

Оттук следва, че каквато и социална политика да се изработва в областта на заетостта и труда, тя трябва да има за цел осигуряването на минимално необходимото заплащане за задоволяване на гореописаните нужди. Достъпът до тези пари е първата крачка към личната свобода. По частен и по обществен път, когато е необходимо, всеки трябва да има достъп до минимално необходима сума пари за производителен труд. Единият от вариантите за предоставянето на тези пари е много прост: универсален и безусловен базисен приход за всеки гражданин, предоставен от държавата. Основният доход ще даде на индивида форма на материална независимост, непозната по време на индустриалната революция, освен от притежателите на големи имоти. Жените няма да се зависими от мъжете, нито пък работниците от работодателите, както и безработните от някаква държавна служба, отпускаща им социални помощи. Шокът, който сега съпровожда всяка промяна на статута на дадено семейство, вече ще изчезне — основният работещ може да почине или да остане без работа, но това няма да се отрази драстично върху живота на цялото семейство.

Базисен универсален приход е вариантът, който ще опрости сегашната изключително сложна данъчна система и системата за социални помощи. В настоящия момент държавата губи много повече от данъчни облекчения, отколкото от социални помощи, но са твърде малко хората, които разбират това. При сегашната схема на приходите всички приходи от всички източници се облагат и всеки плаща съобразно възрастта и здравословното си състояние. Схемата с универсалния основен приход ще премахне капана, при който много от нископлатените хора сега губят доходи заради облекченията, стараейки се да печелят повече. Ще изчезне и капанът на безработицата, който кара хората да не се завръщат на работа, понеже това им е на загуба.

Най-важното обаче е, че универсалният доход за всеки ще окуражи поемането на рискове и иновацията, предприемаческия дух. Абсолютната бедност сковава рискуването и творческото търсене, което е единственият шанс на жените, младите хора и хората на пределна възраст да намерят мястото си в създаването на богатство. Това може да стане с прилагането на производителен или непроизводителен труд чрез монетаризирана или немонетаризирана дейност. Образоването и обучението могат да се интегрират със заетостта така, че да отразяват индивидуалното желание на всеки, а не само нуждите на работодателя. При това положение мотивацията за работа би заместила финансовия интерес като основен критерий при подбора на работа. Технологичните промени биха били по-лесни, защото работниците не биха имали интерес да запазят работното място на всяка цена — базисният им държавен доход ще поддържа достойнството и социалното им спокойствие.

Аргументите срещу схемата със задължителния базисен доход за всеки гражданин касаят най-вече разходите и съмненията, че хората ще се стремят към труд. Някои експерти разработиха „прходно-неутрални“ схеми, ползвайки текущи цифри, като изчислиха базисния доход близо до сегашните данъчни облекчения и социалните помощи. Без съмнение, някои хора ще се откажат от формалната заетост и ще се „самонаемат“ или „самообслужат“ като поемат в собствени ръце утилизационния период на някои продукти, вместо да останат зависими от скъпите експертни услуги. Това възможно увеличение на „неформалната“ икономика ще увеличи цялостното натрупване на богатство независимо от всичко. Натрупване ще се изчислява в активи и в опериране на системи, независимо че според критериите на индустриалната революция увеличение няма да има — там то се измерва с платен труд спрямо продадени продукти. Схемата с основния приход ще даде тласък и на немонетаризираните дейности като гледане на собствените родители, вместо заключването им в старчески домове. Различни форми на кооперативна дейност биха станали възможни чрез събиране на приходите на участниците докато начинанието навлезе в икономическия оборот.

Дебатите по схемата за задължителен доход за всеки вече започнаха и с това се появиха и първите формули. Пример за такава формула е предложената от Милтън Фридман идея за „отрицателен данък общ доход“. Появата на толкова много облекчения, застрахователни схеми и други видове защити и помощи прави появата на такъв доход твърде вероятна. С времето процесът ще се засили поради две основни причини: на първо място, е нуждата от координиране на онова, което вече съществува, и на второ място, нуждата да се даде някаква инициатива на едно твърде рисково общество, като се отхвърлят отрицателните тенденции и моралните щети от спекулативното поведение на индивиди, чиято единствена цел е натрупването на привилегии от колкото се може повече източници.

4.5.2. Отрицателният данък общ доход

Отрицателният данък общ доход е едно възможно решение на проблема, как да се организира ефективна система за базисен приход. Става въпрос за алтернатива в духа на предишната глава, според който нашето общество ще трябва да се освободи от перверзния ефект на текущата система за социално осигуряване върху икономическата ефективност и социалната структура. Тази система не само ще е по-лесна за организиране, и следователно по-евтина, но тя ще е и по-хуманна, защото ще подмени сегашната неразбираема система за социални помощи и облекчения с една единствена и проста система за монетарна помощ. Всички други пречки пред хората да започнат работа отново — нещо характерно при много други социални схеми за помощи — ще намалеят чрез въвеждането на адекватен отрицателен данък общ доход.

Отрицателният данък общ доход е социална програма без категории, която зависи само от дохода и никакви други характеристики на индивида — възраст, семейно положение, инвалидност и др. Всеки, който няма никакъв доход, получава някакъв базисен доход, онези със средни доходи получават по-малко и то така, че да не бъдат принуждавани да се откажат от труда въобще. Това се постига, като се разрешава на индивида да задържа доходите си при постепенно намаляване на допълнителната парична помощ. По този начин страшният „капан“ на бедността — ситуацията, при която спирането на финансовата помощ компенсира или свръхкомпенсира допълнителните приходи, когато индивида е по-зле, ако работи — се игнорира.

Критиците на отрицателния данък общ доход твърдят, че ще се унищожи работната етика, защото засегнатите няма да влагат толкова усилия в труда си. Тази ситуация обаче е по-скоро субект на количеството отпускани помощи. Ако те са твърде големи, хората ще изберат или въобще да не работят или да работят по-малко. Живият експеримент в Ню Джърси доказва това. Следователно, въпросът е да се намери точната мяра, така че тя да не влияе върху трудовата етика. Вторият мотив „против“ е във високата цена, но тук нещата са повече в областта на етиката, а не на икономиката, защото може да се повдигне въпроса дали трябва хората да бъдат оставени под прага на бедността заради подобряването на пазарната ефективност. Сегашните социални помощи далеч не засягат всеки нуждаещ се в индустриалните страни и е наистина по-евтино от една алтернатива, която обаче ще достигне до всеки, който има нужда от помощ.

Гари Бекер предлага още един механизъм: Спечелен Кредит върху Данък Общ Доход (СКДОД). Той твърди, че системата би била една „отлична алтернатива, както на по-високите минимални доходи, така и на една широка програма за социална помощ, насочена към бедните семейства, без да намалява заетостта, без да насърчава мързела и без да увеличава държавните разходи“33. СКДОД е базиран на семейна основа и действа както следва: до дадено ниво на семейните доходи семейството получава допълнителен кредит, равен на 40% от приходите му. При по-високи доходи кредитът намалява успоредно до момента, когато семейството не получава никакви допълнителни средства.

Бекер счита системата за по-добра от другите, защото тя награждава бедните семейства с работещи членове, а не ги наказва, както става при другите системи. Отстраняват се недостатъците, свързани с повишаване на минималните доходи, и не намалява стремежа на фирмите да наемат работници с по-малко умения. Напротив! Тя кара поне образованите да търсят начин да се квалифицират. Моралният компонент на тази система обаче както и при останалите не може да се отчете. В момента, в който субсидията спре и на дадено ниво изчезне, се появява моралната опасност. Реакцията на хората е трудно предвидима. Ние приемаме това предложение, понеже то представлява един интересен подход към субсидирането на труда, а не на мързела — нещо, което за нас е от огромно значение.

4.6.1. Икономическото положение на развиващите се страни

Опасно е да се правят обобщени анализи за икономическото състояние на всичките 144 страни, членове на ООН, които съставляват третия свят. Докато всичките са бедни в монетарния смисъл на думата, между тях има значителни разлики в културата, икономическите условия, социалните и политическите структури. Класификационната система на ООН разграничава три основни групи в третия свят: най-бедните 43 страни са определени като „най-неразвити“. Следват 88 износителки на петрол и 13-те богати петролни държави, които формират организацията ОПЕК, чиито доходи драматично нараснаха след 1970 г.

Всички тези държави си имат свои проблеми, обусловени от историческото им (понякога и колониално) минало, човешките ресурси, икономическата структура и политическата ситуация, географското положение и т.н. Развиващите се страни имат някои общи характерни черти, по които се различават от останалите страни в света. Тези черти са: ниско жизнено равнище, ниска производителност на труда, бърз растеж на населението и тежестите на зависимостта между поколенията, високи и често растящи нива на безработица, значителна зависимост от земеделското производство, зависимост и слабости в международните отношения.

Ниските жизнени стандарти се изявяват количествено и качествено във формата на ниски и неравномерно разпределени доходи, широко разпространена бедност, неадекватни жилищни условия, недохранване и лошо здравеопазване, ограничено или никакво образование, висока детска смъртност, кратка продължителност на живота и в повечето случаи масово настроение на безнадеждност.

В развиващите се страни производителността на труда е значително по-ниска от новоиндустриализираните или вече индустриализираните страни. Това се дължи на липсата на комплиментарни фактори като капитал и/или опитно управление. За ефективна борба с това положение е необходимо да се мобилизира инвестирането в капитални продукти и да се ускори формирането на човешки капитал чрез инвестиране в обучение и образование. Нужни са и институционални промени, за да се използва напълно тази нова физическа и човешка инвестиция. Тези промени може да включват реформа в земеделието и отдаването на земите, корпоративните данъци, кредитирането и банковите структури, създаването и заздравяването на една нова, честна и ефективна администрация и реструктуриране на образователните и професионалните програми за подготовка на хората с цел да посрещнат изискванията на новото време.

Трябва да се реши и демографският проблем, типичен за тези страни. Изглежда нереалистично да се очакват значителни подобрения на човек от населението, когато всеки напредък се обезсмисля от непрекъснатия демографски растеж. В тази категория проблеми влиза и взаимозависимостта по линия на възрастовите групи. При развиващите се страни процентът се изчислява на 50% спрямо 30% за развитите държави. Възприемането на някои мерки по ограничаване на раждаемостта изглежда неминуемо, а зависимостта между поколенията може да се подобри само индиректно.

Поради непрекъснатия растеж на населението проблемът с безработицата и малкото работни места се усложнява с времето. За подобряване на положението е необходимо създаването на повече работни места от появяващите се на пазара на труда кандидати. Дори този демографски бум да спре, недостиг на работни места ще има в продължение на още 15 — 20 години. Облекчение може да има само при основно преструктуриране на икономиката, която все още е силно зависима от земеделието (в Африка 75% от работното население е заето в земеделието, докато в индустриализираните страни то не е повече от 5%). В третия свят индустрията почти навсякъде е недоразвита.

Ясно е, че панацея за всички болести няма; ясно е, че помощ трябва да се даде и най-наболелите проблеми да се решават. Важно е да се знае, че не всички промени в развиващите се страни трябва да се извършват така, както това би се извършило в индустриалните страни. Докато повечето индустриални стани имат огромни количества луксозни стоки, играчки и автомобили, то екологическите, социалните и човешките разходи, вложени в тяхното производство и потребление не винаги са желателни, понеже могат да замърсят околната среда, да замърсят и разрушат градове и села, да предизвикат висока престъпност и насилие, да разложат социалните структури.34

Специалното положение на развиващите се страни, изправени все повече пред действията на монетаризираните икономики, е описано вече от Алберт Теведире преди двадесет години35. Днес това положение става още по-изявено и видимо поради увеличената глобализация и откритието, че развиващите се страни са потенциални пазари с нарастващи възможности за развитите стани в бъдеще. Теведире развива тезата за слабостта на едно общество, концентрирано главно върху парите и тяхното печелене в сравнение с една система на бедност с някакви други степени на свобода и независимост. В този смисъл той цитира Ниерере по въпросите на официалната танзанийска политика: развитието на една страна се определя от нейните хора, а не от парите. Четирите условия за развитието са различни и те са: хора, земя, добра политика и добро ръководство36. Тук се направи важна крачка в правилна посока: да се разкъса здравата връзка между парите и благосъстоянието на хората, която бе исторически наложна от индустриалната революция.

Следваща стъпка ще трябва да е интегрирането на немонетаризираните и немонетизираните контрибуции в една по-обща рамка. Това е особено важно за развиващите се страни, които са в уникално положение да наблюдават политиката на индустриализираните страни, да оценяват техните недостатъци и грешки, и да се учат от техния опит. Те нямат тази необходимост, усещана от развитите страни по времето, когато са били зависими изцяло от монетаризираните компоненти на икономиката.

Докато в монетарен план много страни са наистина бедни и техните икономики са неразвити, традиционният фокус върху БНП, който обхваща само част от икономическите резултати (а при развиващите се страни с тяхната малка индустриална база това наистина е най-малката част) може да доведе до сериозно недоразумение относно положението на тези региони. Важно място трябва да заемат немонетизираните и немонетаризирани части на икономиката, които тук, повече от където и да било другаде, допринасят за богатството и благосъстоянието на хората.

4.6.2. Стойността на немонетаризираните дейности в развиващите се страни

Отдавна подчертахме значението на немонетаризираните дейности за икономиката, за богатството и благосъстоянието на населението на една страна. Интегрирането на монетаризираните и немонетаризираните дейности дава насърчение на една икономика, която иначе би била по-слабо ефективна. В развиващите се страни виждаме една ситуация, в която все още има твърде много немонетаризирани дейности, които са неразделна част от икономиката, засилваща производителността на тази система. Изправени обаче срещу нуждата от увеличаване на растежа в монетарния сектор, много от тези немонетаризирани и, следователно, неоценени дейности отстъпват на новите монетизирани производствени процеси, които от гледна точка на монетарния БНП увеличават богатството, но в реални величини до унищожаването на богатството.

Понеже така наречените продуктивни или монетизирани дейности може да се окажат паразитиращи върху немонетизираните дейности, като домашната работа, гледането на деца и т.н., изключително важно е особено за развиващите се региони, където населението е значително и голяма част от дейностите са именно такива, да се приеме един интегриран възглед върху бъдещото им развитие. Хората в развиващите се страни биха били по-добре в реални измерения, ако развитието на монетизирания труд не унищожи по-ценни дейности, увеличаващи истинското, но не монетарно богатство на обществото.

Начина, по който много развиващи се страни се опитват да се справят с проблемите си е много ценен опит, който може да е от полза за така наречените „развити“ страни — в нашия случай монетаризираните икономики. Да вземем примера с африканското семейство, което доставя на члена на семейството, настанен в болница, храна и други предмети, които не са под задължително медицинско наблюдение. Болницата при системата на тази страна не може да си позволи допълнителен персонал и средства да се грижи за пациентите си. При един и същи бюджет грижи могат да се отдадат на повече хора, а и грижите са повече в сравнение със системата, която е монетизирана и която от гледна точка на БНП показва значително благосъстояние. Частните (домашни) грижи, вместо лечението в болница, са само един пример за това, че една „неразвита“ технология може да е на по-високо ниво от напълно монетизираните решения.

В повечето развиващи се страни неформалната част на икономиката играе важна роля. Наблюдението върху развитието на трудовите сили показва, че 75% от работниците са активни и във формалния и в неформалния сектор. Съществува двупосочно ресурсно „течение“ между тях, и доходите от формално заетите членове на семействата формират значителна част от първоначалния капитал за развиването на някакъв малък бизнес. Земеделските продукти на роднините от село подсигуряват провизии за градските сродници, а останалата провинциална рода може да послужи за гледане на деца, ритуални и други помощи, от които градските хора се нуждаят. Очевидно има голямо движение на стоки и услуги, които остават незабелязани за статистиката, но които съставляват значителна част от богатството и благосъстоянието на хората. Пълното унищожаване на този неформален икономически сектор в полза на въвеждането на контролни монетизирани процеси ще отнеме от много хора в изостаналите райони на света и малкото, с което разполагат.

4.7.1. Истината за световното производство и заетостта, търговията и инвестициите

Когато навигаторът на Христофор Колумб за първи път видял земя, европейците решили, че са открили Азия. Живеещите там местни хора били наречени „индианци“, както ги знаем и до сега. Твърде много исторически открития, изобретения и други човешки постижения са минали по същия път: хората тръгват да търсят едно, а откриват нещо съвсем друго. Подобен е и случаят със Световната търговска организация (СТО) по отношение на икономическата система, която се появи през последните 30 години.

Основното съображение тук е, че невероятният прогрес по време на индустриалната революция доведе до появата на обслужваща икономика, при която 80% от производствените разходи, ако включваме ползването, отпадъчните дейности и рециклирането, зависят изцяло от обслужването. Като такава модерната индустрия по същество се е превърнал в една обслужваща индустрия. Традиционното деление на икономиката на земеделие, индустрия и услуги, сега се подменя от схващането, че услугите са неразривна част от производствения процес и като такива не могат да се отделят от него, като че ли са напълно независими. В икономически план това означава, че е настъпила революция и то най-вече в онази част на икономическата система, която наричаме „предлагане“. Именно тя променя правилата и параметрите, които управляват основните слагаеми в икономиката като заетостта, производителността, мащабността и т.н.

Ако отидем още по-нататък ще се убедим, че самото понятие „икономическа стойност“ се е променило. Цените вече не се отнасят към една равновесна система, базирана на детерминистко виждане, където сигурността е основен теоретичен критерий. Днес цените отразяват една вероятностна система, дори и когато са интегрирани във формализираните договорни отношения, защото част от икономическата им стойност ще бъде „произведена“ по времето на тяхната употреба и рециклиране, или когато други услуги се свържат с тях. Стойността винаги се свързва с работата в реално време, докато несигурността зависи от вероятния период на употреба на дадена система и от всичките непредвидими събития, които настават в човешкото битие. Тук говорим за всичко, което може да се случи през следващите пет минути или следващите петдесет години!

Такава промяна в икономическото мислене неминуемо се отразява върху световната заетост, търговия и инвестиционен процес. Новата обслужваща икономика се занимава с реализацията във времето, а не със стоки, които могат да се пласират тук и там срещу пари. Щом веднъж приемем, че услугите трябва да се интегрират в производствената система и не представляват някакъв отделен сектор на икономиката, трябва да признаем, че става въпрос за нова интерпретация на глобалната икономика. Нека разгледаме производствената система и различните степени.

Жизнен цикъл на продукцията в обслужващата икономика

За опростение приемаме, че всяка от петте степени поема едни и същи разходи, т.е. около 20% от общите разходи по производството и употребата на дадена стока от първия момент на нейното измисляне и създаване, до нейното изхвърляне и процесите на рециклиране (където това е възможно). Приемаме още, че всяка от тези дейности предполага същата възможност да се получи рента. Тук вече е интересно да се отбележи, че само 40% от разходите по един изнесен в чужбина продукт се генерират у дома. Другите 60% от свързаните разходи идат от дейности в страната, където продуктът отива. Разпределението на парите, спечелени в този процес трябва да се извършва по същия начин: 40% у дома и 60% зад граница.

Този анализ може да е твърде опростен, защото в някои случаи изследванията и разработките на високотехнологични стоки позволяват допълнителна рента, но те трябва да бъдат сравнени със стоки, които пък почти не се нуждаят от изследвани и развитие, като за производството им е нужно съвсем малко познание. Допълнителните разходи по експлоатирането на дадена система също са различни и то в зависимост от продукта и количеството обслужване, което той ще получи по време на експлоатация. Накрая, изхвърлянето е също въпрос, защото има стоки, които просто изчезват при ползването им, но има и такива, чието унищожение не е лесно и при които е нужно рециклиране, което означава разходи — често значителни. Така или иначе нашият пример идва да покаже, че повечето от разходите се генерират на място, там където се експлоатира един продукт. Даже и когато производствените мощности се прехвърлят в други страни, те пак съставляват не повече от 40% от цялата верига.

Така погледнато, дори спадът на сумите на глобалните преки инвестиции не плаши никого като някакъв сигнал за растящ протекционизъм. В една система генерираща приходи у дома, тези приходи остават там за разширяване на дейностите без да има нужда от допълнителни трансфери. Разбира се, това не е вярно за първоначалните инвестиции, нужни за дистрибуцията и експлоатацията (сервизни мрежи и т.н.), както и за някои видове стоки и услуги. Въпреки това „Преките чужди инвестиции сега са най-важното средство за доставяне на стоки и услуги на чуждите пазари и за свързването на различните национални икономики в едно общо цяло“, казва Карл Сувон.37

От тази гледна точка можем до оборим традиционното схващане за противоположността на международната търговия и пряката чужда инвестиция. И двете предполагат допълнителни дейности в страната, където се продава стоката. В случая с външната търговия 40% от дейностите се извършват в страната — износител, докато преките външни инвестиции в издигането на производствени предприятия съживяват още 20% от цялата необходима активност. Откриването на една страна за международна търговия не само развива дистрибуцията, услугите (като част от експлоатацията на продукти) и системата за унищожаване и рециклиране на изразходваните стоки, където може да се привлекат допълнителни приходи, но и прави тези дейности абсолютно задължителни. Същото е валидно за преките чужди инвестиции, привлечени за основаването на производствени предприятия.

Независимо от всичко, твърде много хора са подвластни на погрешни схващания и редица традиционни недоразумения, които продължават да закриват голяма част от истинската картина за реалното движение на икономиката такава, каквато тя е сега. Точно като при Колумб, който до края на живота си е вярвал, че е намерил другата страна на Азия. Да вземем няколко примера от света на обслужващите дейности:

• В едно преобладаващо манифактурно общество е било нормално да се свързва понятието стойност с производството на потребителски стоки, докато услугите са били считани за нещо съвсем отделно. В резултат на това, когато времената узрели за едно по-сериозно оглеждане на обслужващата сфера, хората я анализирали в границите на традиционните рамки. Иначе казано, вместо да погледнат от гледна точка на ролята им в производствения процес, в началото (говорим за 70-те и 80-те години на нашия век) икономистите се опитали да дефинират обслужващите дейности от гледна точка на старата система на производство на потребителски или материални продукти. Така се родила идеята за „нематериалните продукти“. В началото на „Уругвайския кръг“ бе модерно да се дефинират услугите като стоки, които „падайки върху палците на краката не причиняват болка“. Това е опит да се вкара понятието за услугите в конвенционалната картина на индустриалното производство. Ако бяха успели по някакъв начин да дефинират услугите като „непотребителски стоки“ щеше да се намери решение на почти всички теоретически и практически икономически проблеми и в последствие международната търговия с услуги нямаше да е по-различна от международната търговия с потребителски стоки.

• Понятието за услугите или за една модерна икономика, основана от „нематериални стоки“ се появи в резултат на недоразумение. Веществените продукти и услуги не са нещо отделно, а допълват един общ процес. При употребата на даден веществен продукт се произвежда услуга: автомобилът е веществена стока, а придвижването от едно място до друго с него е услуга. Следователно разликата между материално и нематериално е в ума на наблюдателя, а не е част от реалното състояние на нещата. Ако вземем за пример телекомуникациите — нито един телефон и нито една информационна система не могат да работят без веществени продукти, а и последните не могат да бъдат ползвани без адекватни услуги.

• Истинската разлика, станала очевидна преди около 30 години, е в това, че по времето на Индустриалната революция решителна е била цената на произведените веществени продукти и тя във всеки случай е отразявала вложените ресурси в тяхното производство, докато при обслужващата икономика разходите и качеството на придружаващите услуги стават количествена детерминанта.

• Промяната на парадигмата, а и на цялата реалност, е близо свързана с дефиницията за стойността, дадена от Дж. С. Мил. Той признава, че потребителските стоки не са краят и че не са всичко в икономическия живот и че в действителност тяхната употреба или приложение е вложена в самото им физическо съществуване. Следователно, достатъчно е да се „оттъргува“ стоката, без да се взима предвид начина, по който в действителност тя ще бъде използвана. При съвременните технологии обаче, независимо че от една страна, цената за „твърдия“ продукт непрекъснато спада, цената на услугите, свързани с неговото ползване, продължава да расте. Без инвестиране в обслужващи дейности от всякакъв вид и най-вече в човешки капитал, така нареченият „хардуер“ престава да има някаква по-нататъшна цена.

• Всичко това означава още, че все по-голяма част от разходите и производството на икономическо богатство са свързани с мястото и начина, по който потребителите печелят от всичките икономически стоки. Алвин Тофлър говори за „просуматори“, а фактически това означава, че търговските системи, които се нуждаят от все повече услуги, за да съществуват, са свързани с процес на инвестиране, което издирва все повече „потребители“.

• И така, от гледна точка на световната икономика, основната разлика между индустриалната революция и сегашната обслужваща икономика е в това, че в миналото чуждата инвестиция в дадена страна е била алтернатива на износа; сега износът е тясно свързан с инвестирането. Това произтича от обстоятелството, че инвестирането е свързано с потреблението и след това с унищожението на продукта, както и с това, че потреблението е свързано с присъствието или неприсъствието на консуматори на даден пазар.

В този смисъл може да се види, че през последните години някои официални декларации на Световната търговска организация са насочени към значението на инвестирането в една ефективна световна икономика. Ние също се надяваме, че днешният Христофор Колумб ще спре да говори за индианци и потребителски стоки и все повече ще се насочва към развиването на ефективни икономически дейности, основани на новите икономически реалности.

4.7.2. Световните инициативи по отношение на търговията и инвестициите: СТО и ГАТС

Днес се чувства появата на една надежда, свързана с обслужващата икономика, която далеч надхвърля теорията за сравнителните предимства. Сега световните производители се нуждаят от интерес към установяването на местни утилизационни системи, където печалбата от техните инвестиции ще бъде добре гарантирана. Така ние откриваме един голям общ интерес към процеса, при който бедните забогатяват, защото те са терена, върху който се разработват новите пазари и защото се увеличава способността им да се превръщат в просуматори, а понякога и да управляват качествено съществуващите системи.

Предшественикът на Световната търговска организация (СТО) — ГАТТ бе видял значенето на услугите по време на „Токийския кръг“ при дискутирането на „безтарифните“ бариери в търговията. В действителност тези бариери са системни условия за ползването на продуктите и независимо че по онова време идеята за обслужваща икономика още не бе изказана открито, по този начин бе направена първата крачка. Както вече показахме, по време на уругвайския кръг бе изказана първоначалната идея, че ако услугите можеха да бъдат дефинирани просто като още един вид стоки, развитието на международната търговия не би било никакъв проблем. В процеса на дебатите нещата се изместиха и преговарящите на уругвайския кръг успяха да положат такива принципи като правото на собственост и националния характер на предприятията, които станаха темелите на една инвестиционна политика, носеща новия дух на обслужващата икономика.

Може би сме достигнали до едно разбиране, което кара недоразуменията да избледняват и което открива едни по-оптимистични перспективи пред развитието на световната икономика. В този процес СТО може да се окаже главната движеща сила в задвижването на световното натрупване на богатство с нова скорост. Ключът към световната икономика е обслужващата икономика. При всеки случай на излизане на нови пазари се създават и нови работни места. Всяка търговия и инвестиция води със себе си нови работни места и то в двете страни — износителката и вносителката. Ние не говорим за система на „сравнителните предимства“, при която и двете страни могат да се окажат печеливши като разменят производствените си процеси, оставайки на едно и също ниво на заетост. Ние говорим за една реалност, допринасяща за създаването на богатство и на трудова заетост — такава, каквато често я виждат съвременните икономисти.

Почти всички страни започнаха да разбират значението на преките чуждестранни инвестиции в техните икономики. В резултат те започнаха да се конкурират за тях чрез държавната си политика. UNCTAD открива, че от общо 373 промени на местните законодателства, отнасящи се до чуждестранните инвестиции за периода 1991 — 1994 г., само пет не са били в полза на по-голяма либерализация. За всички е ясно, че за да се привлекат чужди инвестиции в страните им трябва да се създаде законодателна предпоставка инвестициите да бъдат направени в условия, гарантиращи националното присъствие в процесите, гаранции срещу национализация, международен арбитраж в случаи на спорове и позволяване на трансфера на фондове.

Бъдещето в този смисъл изглежда доста оптимистично след като СТО пое функциите си на 1 януари 1995 г. и започна широкото третиране на въпроса за световните пазари и за преодоляване на ограниченията, свързани с воденето на търговия на национално равнище — до и на самата граница. Особено важна част от СТО е ГАТС — Общото споразумение за търговията и услугите, което поставя обслужващата икономика и нейните същностни черти в едно ново, по-видимо положение. Измежду многото икономисти, работещи в тази посока, Джулиън Аркел подчертава някои особено актуални въпроси, които трябва да намерят скорошно решение: приключването на преговорите за достъпа на много услуги до всички пазари, създаване на СТО инвестиционен код и увеличението на СТО чрез включване на Русия, Китай, Тайван и някои други страни, по-рано членували в СССР. Ако СТО и ГАТС могат да постигнат задълбочено разбирателство по тези въпроси, ще се направи една изключително важна крачка в правилна посока.

Услугите сега са толкова обвързани със световните производствени процеси и толкова важни за генерирането на работни места, че ефективните ГАТС-споразумения стават императив. Разбира се че имаше проблеми при преговорите по ГАТС по време на уругвайския рунд, но най-големият недостатък е самото разбиране за услугите като дискретни дейности, отчислявани по сектори, а не като за дейности с агрегатни функции в процесите на производство и потребление. Ако се приеме един по-интегриран подход към търговията с услуги, широките ефекти върху заетостта, причинени от услугите, може би ще станат още по-очевидни и ще се приемат политически решения, отразяващи тяхното влияние върху световната икономика и проблемите на заетостта.

В този смисъл ще е може би по-добре да се интегрира търговията с преките външни инвестиции по-експлицитно — може би в рамките на допълнителни правила, изработени от СТО. Друга мярка, в насока „по-дълбока интеграция“, може да бъде координирането на националните конкурентни политики. Както споменахме, вече съществува конкуренция между нациите, но некоординираните промени пречат и понякога убиват, вместо да развиват търговията и инвестициите.

Като имаме предвид влиянието на заетостта и труда, основен момент стават трудовите права и „социалният дъмпинг“. Трудът е една доста сложна тема, ако отидем отвъд широко известните забрани на детския труд или на видове труд в затворите, и се заемем с правата на профсъюзите да организират и пазарят изкуствено поддържани ниски заплати (социален дъмпинг) като ограничение върху търговията и развитието. Развиващите се страни считат, че ниското заплащане и не толкова регулираните трудови условия са тяхното предимство в търговията и начин да се привлекат нужните чужди инвестиции, така че това положение не трябва да бъде ограничавано от световната общественост. Въпросът е политически и за развитите страни е доста труден, защото при тях и заплати, и работни условия са обект на колективен договор, познат отдавна. Много внимателно ще трябва да се водят преговорите, за да се постигне онзи деликатен баланс между легитимните искания за трудови права и трудова практика и чисто протекционистките съображения. По този въпрос може още да се каже, че по-тесните връзки между СТО и СОТ (Световна организация по труда) може би са възможността, която ще събере икономическите и трудови измерения на едно международно ниво.

4.7.3. Заетост, глобализация и конкуренция

След Втората световна война повечето страни станаха по-отворени и все по-обвързани помежду си. Феноменът се изразява чрез цифрите, показващи растежа на световната търговия, който е неколкократно пъти по-висок от увеличението на производството. От друга страна, явлението се вижда в качеството на взаимоотношенията, което също няма прецедент в историята. Докато по-рано страните търгуваха най-вече със суровини и материали плюс готова продукция, сега почти всички части на производствената верига се изнасят или внасят. В резултат на това съотношението „експорт спрямо БНП“ се увеличи в редица страни, въпреки, че то не е еднаква за всички. Особено голямо увеличение отбелязаха в САЩ (от 5.8% до 10.6% между 1970 и 1992 г.), Германия от 21% до 33% и Франция от 15% до 23%.

Растеж на световната търговия спрямо брутния национален продукт.

Източник: По данни на ООН и Световната банка за 1994 г.

Развитието в посока на все повече отговорност в международната търговия и други производствени дейности се дължи най-вече на либерализираните мерки, приети през 80-те години и изграждането на международни пазари като Европейския съюз, НАФТА, МЕРКОСУР и АСЕАН. Освен тях обаче имаше и вълни от либерализация на търговията в развиващите се страни, които по-рано спазваха стратегията на обмен на вноса. През 80-те години повече от половината от 27-те страни, за чиито тарифи имаме данни, са свалили вносните тарифи и мита до сравнително ниски нива.

Новият подход за по-отворени икономически отношения доведе до появата на доста загриженост за ролята на националното, на наднационалното, на конкуренцията и безработицата в плана на глобалната икономика. Например, Европейската група за наблюдение на конкуренцията фокусира вниманието си върху: „проблемите, които Европа трябва да реши, ако иска да посрещне днешните глобални предизвикателства“. Борбата срещу безработицата се определя като „икономически императив“ след като високите нива раждат бедност и маргиналност и като правило упражняват политически натиск в полза на все повече протекционизъм. В трите си доклада групата предлага серия от мерки за подобряване на политиката за заетостта и пазара на труда, като особено се подчертава повишаването на компетентността, непрекъснатото обучение, гъвкавостта на работното време, частичната заетост и въвеждането на необходимите инвестиции за пълното ползване на възможностите, предлагани от новите технологии.

В този смисъл настъпващата глобализация и въпроса за конкуренцията могат да се окажат „бинго“ за всички участници — работници, предприемачи, региони и нации. Те са една възможност за постигане на по-високо ниво на благосъстояние и повече богатство за една икономика, адаптирана към реалностите на „новото обслужване“, което тя изисква.

4.11.1. Интензитета на труда в периода 18 — 78 годишна възраст

За да установим сегашния интензитет на труда, трябва да изследваме трудовото участие на хората в монетизираните трудови пазари. Това е отношението на активното население, т.е. хората от двата пола, които доставят нужния труд за производството на стоки и услуги, независимо от служебния им статус, в сравнение с общия брой хора в дадена възрастова група. Колкото е по-висок делът на активното населени в специфична възрастова група, толкова по-висок е трудовият интензитет. Въпросният интензитет е субект на даденото законодателство, социалните настроения и индивидуални решения.

(от стр. 171 — графика на активното население според Световната организация по труд за 1995 г.)

Както виждаме, има явно засилване на икономическата активност в групата 15 — 24 годишна възраст в резултат на приключването на процеса образование (средно или третично, както казахме по-рано). Преди 15-годишна възраст поне в индустриализираните страни активността на трудовия пазар е незначителна. Това рязко се променя при свършване на учебния процес и индивидите започват работа в зависимост от личните си предпочитания и наклонности. По-нататък трудовият интензитет е относително стабилен в продължение на няколко десетилетия. При мъжете частта на икономически активните хора обикновено достига над 90%, докато при жените цифрата е сравнително по-ниска. В зависимост от интегрирането на жените в трудовата дейност в различните страни нивото на тяхното участие рядко надминава 75%. През това време участието на жените показва едно твърде характерно спадане до много ниски нива във възрастовата група между 30 и 39 години. Едно от очевидните обяснения тук е желанието на жените да отделят това време на домакинството и на отглеждането на деца.

В края на втората фаза забелязваме, че броят на хората, прилагащи труд, спада постепенно. Става въпрос за време, когато пенсионирането става основен фактор при решаване на продължителността на работното време и интензитета на икономическата активност. Все повече хора успешно напускат трудовия пазар и искат да отделят време на някакви други дейности, вместо на платен труд.

4.11.2. Образованието и трудът в хода на новия жизнен цикъл

Ако приемем идеята, че трудовата интензивност е свързана с индивидуалните преференции за лична трудова интензивност, ще стигнем до една крива, подобна на кривата, обозначаваща „лични предпочитания“ в предишната таблица. Това е една опростена изразена форма на активността на съответните нации дотолкова, доколкото тя показва един рязък старт при началото на трудовата дейност и затова трябва да се оценява по същество повече като качество, а не като количество.

(Графики от стр. 173 за традиционния жизнен цикъл при монетизираната икономика и новия жизнен цикъл при „цялата“ икономика)

В глава 3.2.3. „Труд, активност и жизнен цикъл (от младини до дълбока старост)“ ние вече описахме различните фази на активност в човешкия живот. Сега ще предложим една алтернативна система за разпределението на работата и трудовата интензивност, които са по-удобни и посрещат по-адекватно нуждите на хората през различните етапи на трудовата им активност. През първата, образователна фаза в гимназиалното образование трябва да се въведе временното предлагане на труд и то на официално ниво. С това младите ще получат трудов опит без да бъдат подлагани на онзи стрес, който се преживява при получаване на неподходяща работа успоредно с обучението. Същевременно това ще бъде едно — поне частично — облекчение на някои финансови проблеми. Въвеждането на временен труд в образователната система ще заздрави връзките между теория и практика и ще създаде по-тесни връзки между образователните институти и останалата част на икономиката.

Във втората фаза промените в трудовия интензитет като цяло са малко, а алтернативната система на „многослойна“ заетост ще засегнем по-нататък в подробности. Тази фаза обаче затихва постепенно, а не свършва рязко. Все повече възможности ще има за по-възрастните да се пенсионират постепенно чрез намаляване на трудовия товар според личните им предпочитания и нужди. На 60 годишна възраст могат да очакват да живеят още около двадесет години и постепенното им откъсване от трудовия процес може да е от значителна полза за установените три основи на социалната осигурителна система. Ще се намали и демографският стрес върху системата „плащай в движение“ при застаряващите общества. Доброволната работа, на която вече сме свидетели, може да се увеличи като заместител на по-рано платения труд, понеже ще има доста възрастни хора, които биха желали да останат активни без обезателно да искат — или да имат нужда — да им с заплаща за усилията.

И през трите фази, но в различна степен, имаме нужда от образование и преквалификация. И по-рано обяснихме: непрекъснатото образование е необходимо, за да остане човек активен на трудовия пазар и за да може да посрещне нуждите и изискванията на едно все по-сложно и все по-бързо развиващо се общество.

4.11.3. Временната заетост за младите в периода на формалното им обучение

Липсата на опит е голяма пречка и проблем за младите, навлизащи в пазара на труда. Този проблем е независим от образователното ниво и той става по-сериозен с увеличаването на възрастта. Според OECD младите хора с по-сериозно образование имат повече шансове да намерят работа в повечето страни на света. Независимо от това, на много места — особено Италия, техните шансове за работа са пет пъти по-ниски в сравнение с работници с опит и еднакво образователно ниво.

Изискването за по-добро и по-високо образователно ниво не трябва да лишава младите хора от възможността да трупат трудов опит. Определено се чувства нуждата от усъвършенстване на прехода „училище — труд“, особено като имаме предвид ситуацията, в която са много страни сега: приключването на образователния процес в страни като Германия и Швейцария е достигнало средната възраст от 25 години. Традиционната система на последователност, при която редовното обучение се следва от влизане в пазара на труда, сега изглежда като второстепенна алтернатива. Една паралелна система, при която временната заетост е интегрирана в учебния процес, изглежда по-обещаваща. Така наречената система на „двойно чиракуване“, въведена в Австрия, Германия и Швейцария, при която болшинството младежи се ангажират в обучение, организирано и провеждано от работодатели, които посещават и преподават в учебните заведения ден-два годишно е пример за ново образователно ниво. За съжаление, въвеждането на такава система на трето ниво не привлича много внимание. Обикновено ангажират студентите във временен „стаж“ — система като „двойното чиракуване“ при висшистите почти не съществува.

В края на краищата, всички млади хора преживяват прехода от училищната скамейка до работното си място. Колкото по-добре са подготвени те, толкова по-лесно ще си намерят работа и толкова по-голяма ще е ползата от тях за обществото. Трябва да създадем система, при която, от една страна, образователното ниво да е колкото се може по-високо, а от друга, образователното ниво да не създава допълнителни проблеми при навлизане на младите хора в сферата на платения труд.

4.11.4. Допълнителна работа за хора над 60-те

Първо сме задължени да опровергаем едно широко възприето недоразумение: старите работници допринасят по един положителен начин за успеха на техните работодатели и не са само товар, както често считат по-младите. По въпроса е изписана доста хартия, четенето на която ни убеждава, че старите работници имат сериозен принос в бизнеса. Те имат опит, може да им се вярва, трудолюбиви и ефективни са в действията си; мислят преди да действат и показват изработен колективизъм в работата. Освен това, те като че ли са по-гъвкави по отношение на нови задачи и промяна в трудовите условия от по-младите им колеги. Тези положителни характеристики на старите работници могат и трябва да бъдат експлоатирани не само до пенсионна възраст — 60 години в повечето страни и по-нататък. Продължителността на живота и подобреното здравеопазване биха позволили един такъв подход.

Основен проблем при наемането на стари работници е проблема за заплащането „за стаж“. По традиция, по-старите работници са по-скъпи от младите им колеги, които фактически субсидират високите им заплати. Оттук и ситуациите, при които старите получават заплати, не съответстващи на ефективната им производителност, с което карат работодателя да търси начин да се освободи от тях, а в случаи на масови съкращения да освобождава старите с „предимство“. Положението е още по-сложно в страни, където пенсиите растат с възрастта и старите работници стават още по-скъпи.

Независимо от това, наблюдава се тенденция към заплащането на този труд на база показатели — най-вече в англосаксонските страни. Става дума за конкуренция между старите работници. Временната трудова заетост в този смисъл може да допринесе за трансформирането на една система на заплащане на труда, защото с преминаването на „частична“ пенсия ще облекчи финансовото ограничение и за работника и за работодателя.

Според EBPI38 сегашното разпределение на приходите за стареещото население не отразява тенденцията за увеличаване на приходите от временна трудова заетост. Данните за 1994 г. показват, че със своите 44% от общия доход социалните осигуровки са най-големият източник на доход, следван от пенсиите и пенсионните планове със своите 20%. Спечеленото от труд — около 15% е дори зад доходите от активи, изчислени на 17%. Лекото повишаване на приходите от заработка, някъде към 13% през 1984 г., трябва да се оценява с много внимание, защото говорим за един предишен спад от онези 21%, отчетени през 1974 г. Във всеки случай, това е слаб признак, че нещата все пак се променят.

Въпросът за „постепенното пенсиониране“ като част от установените „три основи“ на обществената осигурителна система и като израз на личния избор и предпочитание е тясно свързан с частичната трудова заетост. Даже и в страни като Германия, Франция или Япония, където традиционното схващане за частичната заетост доминира в мисленето от твърде дълго, нещата видимо се променят. Особено желанието на хората над 60 години за един „по-гъвкав“ живот са допринесли за търсенето на „по-гъвкави“ трудови дейности.

Засега опитът с въвеждането на частична трудова заетост като начин за „постепенно пенсиониране“ дава добри резултати. Първоначалните организационни проблеми се преодоляват относително бързо и инвестициите в допълнителните административни, планови и други разходи се намаляват чрез ограничаване на самоотлъчките, увеличената гъвкавост, подобрения трудов морал и производствен ръст. Трябва да се отбележи, че ограничеността в мисленето като че ли е най-голяма пречка пред заработването на допълнителни средства от стария работник, особено когато той е на „следпенсионна“ възраст. Хората като че ли са твърде скептични към такава работа, особено когато не са я практикували, но там, където тя е станала практика, всички я възприемат положително. Същевременно младите печелят много от настойничеството на хора с богат опит, които иначе те е биха и познавали.

Понеже ползата от допълнителната частична работа за възрастните дава повече приходи в сравнение с разходната част, структурно и медицински погледнато няма пречки пред удължаването и разнообразяването на „работния“ живот на човека. Практиката показва, че онова, което може да се свърши от временно работещите, е доста повече от работата, която се върши сега.

4.11.5. Работа и дейности за инвалидите и проблемите на четвъртата възраст

Инвалидността също е въпрос на дефиниция, понеже граничната линия между инвалидите и здравите е въпрос на много противоречиви нормативни определения. Някой с нарушено зрение може да не усеща неравнопоставеност, работейки някъде, където силното зрение не е основно изискване за упражняване на съответния труд, но ще има твърде много проблеми, ако се кандидатира за боен пилот или микрохирург. Пианистът става инвалид, ако загуби дори само върха на някой от пръстите си и то на лявата ръка, докато един атлет в някоя дисциплина може да страда от повече недъзи и пак да на върха. Затова именно не може да се очертае точна граница между инвалидите и здравите — нещата винаги трябва да се поставят в конкретната им среда. Това обаче не трябва да пречи на нашето общество да включва в своите програми най-доброто за хората с проблеми. Ние не говорим само за физически недъзи и на това трябва да се обърне особено внимание.

Инвалидите съставляват поне 10% от световното население, според изчисления на ООН. В това число са включени всички онези, които са преживели някаква злополука, травма или болест, водеща до дълготрайни физически или умствени промени. Докато инвалидността е характерна за индустриализираните и развиващите са страни, причините като че ли са различни. В развиващите се страни е по-вероятно инвалидността да е причинена от болести, недохранване или войни. Дегенеративните болести, свързани с напредването на възрастта, са основните причини за инвалидността в индустриализираните страни. Тук именно четвъртата възраст влиза в ролята си — тя често се съпътства от засилено влошаване на здравето. Независимо от това, четвъртата възраст няма нищо общо с развитието на „безсилието“ — тя е просто термин, с който се прави разлика между онова, които наричахме „трета възраст“, и хората, които сега са много или „супер“ стари.

Според едно изследване на френската застрахователна компания SCOR дълготрайните застраховки „зависимост“ при 70 годишните са по-малко от 5% и не надвишават 10% преди 80-годишна възраст като реализация на застраховката. Това означава, че дори и възрастните хора чувстват голяма независимост и относително добро здраве. Окончателният физически срив настъпва след 80-те години, след което само в рамките на 15 години цифрата се качва на 50%.

Инвалидността често се свързва с бедността дори и в индустриализираните страни. В САЩ афроамериканците и коренните американци са предразположени към инвалидност два пъти повече от белите, а децата в бедните семейства са с 13% по-недоразвити умствено в сравнение с децата на семействата със средни и над средни доходи. Тези данни са приблизително еднакви с данните от почти всички региони на света.

Като капак на и без това незавидно състояние, инвалидите имат да преодоляват редица бариери по пътя си към социално и икономическо участие в живота: техният достъп до образованието е ограничен и оттам възможностите им за намиране на работа. В отговор на това положение някои страни са приели мерки за подобряване на възможностите за просперитет на инвалидите. В Германия е определена квота за наемане на инвалиди на работа — 6% в обществения и 6% в частния сектор. Законът за „Американците с недъзи“ от 1992 г. предписва редица стандарти за трудовия живот на инвалидите в САЩ.

Развитието на технологиите и особено развитието на информационните технологии в производствените процеси и все повечето работни места в производството „без физически труд“ увеличават възможностите на физически недъгавите хора. Докато в миналото голяма част от труда се е бил тежък и изнурителен, и производителността е била свързана с доминирането на механически действия, при новата обслужваща икономика работните места все повече представляват точки, където се концентрира информация и познание. Подобна работа може да с извършва от много инвалиди точно така, както биха я вършили и здравите им колеги. В някои случаи, особено при хората с висока степен на инвалидност или пък страдащи от умствени недостатъци, непреодолими трудности все пак ще има, но в огромната си част нещата са се променили и ще продължават да се променят.

4.12.1. Основни предложения за политика на пълна заетост

Още веднъж ще обърнем внимание на основните параметри и съдържание на една нова политика, насочена към създаването на колкото се може повече работни места. За правилното разбиране на новата концепция е изключително важно да се вникне в реалностите на едно трансформирано общество и неговата икономика. Ние трябва да приемем факта, че живеем в условията на обслужваща икономика, при която щом веднъж е определена целта на икономическото и социалното развитие, трябва да се комбинират трите начини на работа и производствена дейност, за да бъде тя постигната: заетост (платен труд), самостоятелно производство и немонетаризирани дейности, доброволно производителни монетаризирани, но немонетизирани дейности. Тази комбинация от трите вида дейности не се базира на добри намерения, а е реалността — такава, каквато е.

Поради позитивистичното отношение и резултати от това икономическият подход — по чисто морални причини — връща в центъра на нещата отново предлагането: трудът, иначе казано, производителната дейност, е най-очевидният израз на нашата личност и свобода. Ние сме най-вече онова, което правим. Политиката трябва да е насочена към това, хората да имат възможност „да се възпроизвеждат“. Това не означава, че търсенето ще се пренебрегва. Системите на търсенето обаче трябва да се използват като селекционни механизми за избиране на онова, което предлагането трябва да даде. Предлагането, дори и в икономическите системи, е винаги повече, а търсенето избира между предлаганото. Изобретателността, инициативата и предприемачеството се откриват винаги на страната на предлагането. Но без търсене предлагането може да расте в погрешна посока — като раково образование.

Ключов момент, на който също трябва да се обърне внимание, е повторното дефиниране на частните и обществените инициативи и дейности. През цялата индустриална революция ролята на икономическата теория е била да дефинира така наречените „обществени ресурси“, върху които ръка е имало само правителството. Според културата и политическия режим на всяка страна разпределението на обществени дейности е ставало на вертикален принцип, сектор по сектор, между държавата и частните институции.

При обслужващата икономика този вертикален „сектор по сектор“ начин на разпределение може да се замени с хоризонталния принцип на разпределение. Държавата може да се меси на различни нива в международен, национален и локален план и по различен начин за да създаде основната трудова заетост, състояща се от около 20 часа труд седмично или 1000 часа годишно, като организацията може да е най-различна. Този труд трябва да се заплаща с гарантиран минимум, съответстващ на идеята за отрицателен ДОД. Приемането на този първи „трудов слой“ е необходимо условие за получаването на държавни помощи, които ще бъдат разделени като заплати според индивидуалните нужди, съобразени с регионални, локални и прочее разлики и особености. Ако даден индивид, по каквито и да било причини, не желае да вложи труд срещу заплащане, той няма да има право на социална помощ. Над това първо ниво на платен труд всякаква правителствена или държавна интервенция се забранява така, че на практика първото ниво от една страна ще предостави минимума, а от друга ще гарантира максималното развитие на частната инициатива. Ролята на държавата над това ниво ще се състои в създаване на най-удачната законова рамка за развитие на една ефективна и динамична икономка според социалния консенсус и подпомагане — до колкото е възможно — на предприемачеството.

Важен психологически аспект, когато разглеждаме първия „трудов слой“, е свързан с дефинирането на самото личностно присъствие на хората в трудовия процес. В края на краищата, в обществото винаги има много хора, които извършват изключително престижни обществени видими дейности. Индивидите в една такава система биха имали свободата и стимула да се самоопределят от гледна точка на собствения си имидж и от страна на обществото, като нещо друго, когато извършват дейности над първото, основно ниво.

4.12.2. Осигуряване на първия трудов слой

При организирането на първия трудов слой трябва да се има предвид, че независимо от сериозната прилика с това, което сега наричаме „частична заетост“ нещата са съвсем различни. Първият слой трудова заетост трябва да се възприеме като основна трудова единица в икономиката. Тази трудова заетост ще представлява една малка част от времето, с което хората разполагат, така че това ще позволи едно по-гъвкаво разпределение на човешките дейности като цяло и по-точно дефиниране на човешката личност в частност. Идентичността на хората, следователно, няма да се определя на база този първи трудов слой, а по-скоро въз основа на неговите/нейните свободни предприемачески действия на второ ниво.

Основната единица труд, равностойна на днешната временна заетост, ще бъде заплатена на минимално ниво, за да се премахне абсолютната бедност и тя ще засегне хората на възраст между 18 и 70 години, та дори и на 78. Трите основни групи от населението, които са били изключени от икономическия живот по време на индустриалната революция — младите, старите и жените — биха били включени пълноценно в него, ако се реализира една такава политика. Младите биха имали големи възможности да сравнят наученото в училищата с реалната практика, като същевременно се научат да се грижат сами за себе си. Ще се появи изискването към висшите учебни заведения да бъдат по-дълбоко интегрирани в обществото чрез личните и практически връзки между теория и практика. Жените с малки деца, а и мъжете в подобна ситуация, които искат да организират живота си по новому, ще имат голяма полза от такава система. Накрая, възрастните, около 60-те, могат да започнат период на постепенно пенсиониране, като остават полезни за обществото и най-вече готови да предадат натрупания опит, печелейки същевременно от производствената и активност в монетаризираната и немонетаризираната част на икономическата система.

Последното съображение е важно и с това, че възрастните ще бъдат по-добре интегрирани в обществото и ще имат повече сигурност — на 60 годишна възраст сега на тях им остават средно по още 20 години живот. При тези условия възможността да получиш работа (платена или частично платена, или подпомагана в една неплатена дейност) ще стане важна съставна част към трите основи на системата за социални осигуровки (държавни пенсии, трудови пенсии и частни спестявания и застраховки от всякакъв вид). Така ще се намали и товарът върху по-младите поколения, които сега издържат възрастните, като по този начин всички ще бъдат поставени в по-изгодно положение в икономически и културен план.

Вече подчертахме че първият трудов слой не трябва да се възприема за „частична заетост“ в класическия смисъл на думата, а да се дефинира от обществото като основна единица труд, върху която да се градят преките и косвени политически решения. Така всички финансови ресурси, които сега се отделят за допълнителни помощи за безработните ще се изменят и ще бъдат поставени в основата на новата програма. Вече виждаме, че на много места по света се упражнява силен натиск тези средства да се трансформират в някакъв вид заплати, за да се насърчават хората да се върнат на работа. На хората трябва да се помогне да бъдат активни, а не да „проспиват“ дните си. В края на краищата, хората са първо производители и чак тогава потребители.

Основната единица за пълна заетост, съответстваща на онова, което сега наричаме частична заетост, съставлява голяма част от заетостта като цяло. В Европа през последните 20 години бяха създадени много повече „частични работни места“ в сравнени с нормалните, пълновременни места. Много от тях са, разбира се, неприемливи за хората, търсещи работа. Но от друга страна, те са идеално решение за все повече хора. Там, където частичната заетост не е много добре защитена от законите и от системите за нормални осигуровки, ще е нужна промяна в законодателството. Тенденцията е вече очевидна и движението, което започна преди няколко години в много индустриализирани страни, трябва да продължава. Частичната заетост някога се наказваше — особено при възрастните хора. Фискалната система, образователната система и самата организация на „трите основи“ все още правят частичната заетост не особено ефективна на много места. В отделните страни могат да се предприемат практически стъпки за подобряване на това положение.

На много места, където въвеждат частична работна заетост, работодателите не само заменят две „частични“ работни места срещу едно нормално, но поставят начало на едно динамично развитие в икономическия процес. Изглежда, поради активността на частично работещите се увеличава общата заетост в една по-ефективна среда. Две „временни“ работни места не са просто равни на едно нормално — те са по-производителни и по-ценни; подобряват общото състояние на труда и представляват сбор от едно плюс едно равно на повече от две. Същото би било валидно и при един „първи трудов слой“.

Все повече фирми в редица страни, които са изправени пред проблема да освобождават старите работници, от една страна, и да наемат по-млади, от друга, предприемат обновени схеми, които включват създаването на „частични“ работни места. Основна грижа сега са социалните услуги, особено когато задължителната военна служба се подменя с професионална войска, защото те ще загубят много от сега заетата работна сила. Нуждата от създаването на първия трудов слой посреща нуждата от евтина и доста често неквалифицирана работна сила. Разбира се, тук е нужно едно ново „подреждане“ на социалните услуги.

По-нататък ще е необходимо по-доброто разбиране на връзката между монетаризираната и немонетизирана икономика: наистина, има вече доста инициативи, които са възприели част от онова схващане на практика, без да имат предвид именно този подход. Опитът да се намалят цените в здравеопазването, и по-специално болничните услуги, е единият пример. Невидимият аспект в тези усилия е едно търсене на „самозадоволяването“ или собственото „производство“ — болните се гледат от приятели или роднини, като по този начин поемат една — иначе монетаризирана — болнична работа върху плещите си. Същото е валидно и при гледането на деца, когато родителите им работят. Търсят се или монетизираните решения (инвестиране в детски градини) или се мобилизират частни домове за ползването им като такива (нещо, което става с милиони баби по земята), като за обществените власти остава да се намесят на две нива: уточняване, дали личните инфраструктури са адекватни на поставените задачи, и предоставянето на някаква финансова помощ или друго насърчение за хората, поемащи тази работа. Стойността на последното решение би била много ниска. Откриването и ползването на взаимозависимостите между монетаризираните и немонетаризирани дейности ще открие нови и неподозирани възможности.

Ние бихме искали сериозно отчитане на немонетаризираните дейности, практикувани от хората за самите тях и без намерение за някакъв обмен. Инициативите или удобната среда трябва да се определят не като нещо друго, а като икономически начин за постигане на повече богатство, дори когато говорим за самообразование, самостоятелен ремонт или самолечение. В допълнение, много доброволни дейности, при които не се заплаща на другите за труда, могат да бъдат допълнително развивани при нормално развитие на обществото.

Ключов момент в определянето на всяка социална политика трябва да стане измерването на увеличеното богатство, дошло от самостоятелното производство и немонетизираните дейности. От основно значение ще е признаването на това увеличение в рамките на една адекватна икономическа теория и измерването му чрез съответните индикатори.

4.12.3. Ключовата роля на втория слой монетаризиран труд,базиран на частната инициатива

Говорихме вече за насърчения, ако трябва и на обществено ниво, за създаване поне на частични работни места за всички. Само в тази насока трябва да са насочени държавните усилия при разработване на социалната политика. Значението на тези усилия е огромно, още повече че освен нарастване на населението сме свидетели и на рязко увеличаване на продължителността на живота. Тези официални насърчения, за които говорим, не трябва по никакъв начин да пречат на втория трудов слой, лежащ изцяло върху монетаризираната частна сфера. Винаги се сблъскваме с едно погрешно схващане, което сега трябва да се избягва на всяка цена: разработването на обществена политика за създаване на частични работни места (около 20 часа седмично) не цели подмяната на частната инициатива. Напротив! Ограниченото работно време и относително ниското заплащане за вложения труд не обезкуражава частната инициатива, защото тези, които имат нужда и желание, могат да напуснат слоя и да се заемат с втора дейност, изцяло свързана със собствената им инициативност и „частна“ производствена дейност.

Ние вярваме, че в едно съвременно общество стремежът човек да остане без каквато и да било трудова заетост трябва да се премахне и че с това ще се засили възможността човек да развива частната инициатива над или на ниво първи трудов слой. Вторият слой монетаризиран труд остава в центъра на икономическото развитие, и той позволява на всеки да смени първия слой, наемайки се на работа според желанията си. Като такъв, вторият слой до голяма степен прилича на сегашната система на трудова заетост, но е по-гъвкав.

Хората са свободни да решават дали и в каква степен да полагат трудови усилия на това ниво. Може да се започне от един час повече спрямо първия слой — например платено преподаване на някаква дисциплина — до 80 или 100 часа седмично. Това е вече подмяна на основния слой и съответства на заетостта на най-активните труженици. Разбира се, монетарният приход на хората в рамките на онова, което им е абсолютно необходимо, за да са над границата на бедността, зависи от труда им в монетаризираната част на икономиката. Заплащането ще се извършва така, както е в момента, като системата за определяне на заплащането остава, общо взето, непокътната.

Сравнен със сегашната икономика, вторият слой на труд ще бъде много по-гъвкав, защото е съобразен с твърде различни групи от обществото. Конвенционалното схващане за 40–45 часова работна седмица ще се размие и организацията на труда ще се адаптира към желанията на ангажираните хора. В резултат на това, тази организация все повече ще съответства на интересите на трудещите се, от което ще се повдигне производителността и морала на работниците.

Вторият трудов слой ще повиши и приходите на хората в пенсионна възраст чрез допълнителна заетост или частното капитално натрупване. Традиционните пенсионни схеми само ще спечелят от тези два основни момента в посока на разнообразяване на бъдещите пенсионни приходи за хората извън трудовия пазар.

4.12.4. Третият слой производителен немонетаризиран и немонетизиран труд

Над първите два слоя има и трети, като в него са включени всички немонетаризирани дейности, описани в глава 4.3.2. Трудът на трето ниво е различен от другите две нива, защото е неплатен и доброволен по своя характер. Той е комплиментарен в смисъл, че даден активен човек допринася за благосъстоянието на обществото без да бъде компенсиран с пари. Много дейности, които нямат пазарна цена или пък имат, но тя не може адекватно да се определи, спадат към този трети слой трудова дейност.

Нашето общество печели много от подобна работа и все повече хора се наемат да я вършат. Комисията по демографски промени на Германия заявява, че активността на населението е нараснала много: 27.2% от мъжете на възраст между 25 и 34 години и 16% от жените на същата възраст са ангажирани в някакъв вид доброволен труд на регулярна основа. Доста от тях са „почетни“ членове на всевъзможни „бюра“. Повечето от дейностите са в сферите на здравеопазването, социалните и културни сектори на обществото, както и политиката. Тази висока ефективност остава сравнително постоянна по време на целия жизнен цикъл. По-възрастните групи от населението — 35–44, 45–54, 55–64 години, показват активност съответно 29.2%, 25.4% и 28.9%. При жените цифрите достигат до 16%, а после спадат до около 13%. С това се доказва теорията за трайния характер на доброволната работа през всички етапи на живота.

Според изследването на германците, с времето броят на жените, упражняващи висококвалифициран труд, ще се увеличава — при това труд без монетарна компенсация. Това е особено валидно за по-старите поколения, които още сега с готовност споделят натрупания опит и се стараят да помогнат на хората, които не са имали техния късмет в живота.