Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

3.1.1. Цената на труда преди индустриалната революция (самозадоволяване, неплатени работни системи, платен труд)

Икономиката на земеделското общество до индустриалната революция е било доминирана от земеделското производство. Отношението към земята е определяло истинското социално положение на всеки член от обществото. Притежателите на земята и онези, които са позволявали на останалите да я работят, са били господари. Работещите на полето и реализаторите на земеделския продукт са били фермерите и техните семейства. На този етап в човешкото развитие богатството е зависело от контрола върху земята и способността тя да бъде обработвана — така се правела и оценката на вложения труд. Търговията и добиването на ценни материали — злато, скъпоценни камъни и др. имали второстепенно значение. Пряк резултат от това е, че икономическите приоритети са се свеждали до придобиването на повече земя с политически или военни средства. Социална политика практически не е имало с изключение на някои индивидуални или колективни действия, основани на благотворителността, разни помощи и други добронамерени акции, но те не включвали паричния обмен.

Икономиката от тези епохи е зависела предимно от работата на доминиращата група работници — фермерите, които били около 90% от цялото население. Основната им грижа била да се произведе достатъчно храна за да се подсигури съществуването. Те били и консуматорите на огромна част от продукцията, а възможностите за продажба на някакви свръхколичества били твърде ограничени. Поне две трети от работата се прилагала в системи за самозадоволяване. Почти не е имало платен труд, а където това е било възможно, заплащането било в натура. Правото да обработват земята фермерите заплащали с част от продукцията си. Срещу това собственикът на земята предоставял къщи за фермерите, организирал обществената и законодателна система и осигурявал отбраната. Ясно е, че при такава икономическа система на взаимно компенсиране в натура или чрез някакви действия, парите като средство за решаване на спорове или уреждане на договорни отношения стават излишни.

Една съвсем незначителна част от това общество, заето с търговия (далечна при това), би имало полза от въвеждането на една монетарна система — сложна и трудна за управление в големи мащаби. Не е имало монетарна система, която да подкрепя търговията, понеже нуждата от такава обменна система чрез третата единица за оценка, т.е. парите, още не е била усетена от огромната част от населението. Ако някой се бе опитал да оцени икономическата ефективност чрез монетарен БНП, както това става сега по целия свят, резултатът само би бил подценяване на земеделската икономика в големи мащаби, но и би взел за основа част от икономиката, която въобще не представлява цялото, нито пък има връзка с него.

Само радикалните икономически промени, свързани с индустриалната революция, които насърчаваха развитието на по-рано незабелязваната монетарна система, са в състояние да разглеждат БНП монетарно и като мерна единица за икономическото развитие. Оттук и появата на съвсем нова за времето си концепция за икономически напредък, лежаща изцяло (или почти) върху постиженията в монетарната част на икономиката.

3.1.2. Приоритетът на монетарните дейности в системата на индустриалната революция

Краят на индустриалната общество настъпи в резултат на нарастващото значение на манифактурното производство. През 18-ти век тази промяна започна първо в Англия, а по-късно в целия свят. Доминиращ фактор в икономиката стана манифактурно произведената стока. С изобретяването на парната машина от Джеймс Уат през 1793 г. и нейното въвеждане в производството става очевидно че човешките усилия могат да се заменят до непредвидима степен. С това обществото се преориентира от земеделието към индустриалното производство.

В това ново общество фермерите постепенно били заменени от фабрични работници, а занаятчиите — от машинните техници. Историята на индустриалната революция е същевременно и история на промяната на икономическите сфери: в рамките на двеста години хората, работещи в земеделския сектор, се преориентират и заетостта отива в полза на фабричното производство — съотношението показва спад с около 40% на заетите в селското стопанство. Към края на процеса, занимаващите се с земеделие в напредналите индустриални държави не са повече от 10%28 от цялото население. Високоспециализираните фабрични работници вече не могли да се издържат сами чрез самозадоволяване. За да живеят, те имали нужда от заплащане срещу труда, който предлагали, така че взаимното натурално компенсиране от миналото вече останало в историята.

Основните икономически ценности започнали да е свеждат до материалните предмети и тяхната обменна стойност. Системата се обръща с главата надолу — платеният труд става правило, а неплатения — изключение. Платеният труд при индустриалната революция става стандарт за всички дейности, свързани с производството на предмети и стоки. Променя се и отношението към неплатения труд — по-рано са го считали за еднакво продуктивен, но сега, сравнен със стандартния платен труд, започнали да го оценяват като непродуктивен. Обслужващата сфера се оценявала като вторична, дори и когато била платена, понеже тя не допринасяла пряко с нищо за производствения процес. Икономическите постижения на една нация се измервали чрез БНП, откъдето се правел извод за благосъстоянието на народа в монетарни единици според заплатеното производствено постижение.

Днес, на границата с обслужващата икономика, ние сме още под влияние на тази анахронична концепция за благосъстояние. Икономистите започнаха да гледат на БНП като на мерна единица за националното благосъстояние едва наскоро.

3.1.3. Развитие на населението29

Индустриалната революция и промените в обществото бяха искрата, довела до такъв демографски растеж на населението, че той може да се опише само с думата „експлозия“. Разбира се, човечеството е преживявало и други подобни моменти, но историята не познава такъв драматичен демографски бум, какъвто настъпи през последните два века. Предишните увеличения са били частично компенсирани от масови епидемии, суши (глад) и войни. Индустриалната революция обаче влияе силно и върху тези регулативни фактори.

Установено е че в началото на земеделската епоха — около 10 000 години преди Христа, броят на хората, населяващи Земята, е бил около 5–10 милиона души, живеещи главно на евразийския континент. Те все още се занимавали с лов и събиране на корени и плодове и били организирани в кланове от четири до пет фамилии — общо 20–25 души. Гъстотата на човек никога не достигала до повече от един човек на квадратен километър и варирала силно в зависимост от природните условия и климата. Епидемиите не били още фактор, поради тази разпръснатост, но насилствената смърт, периоди на глад и детската смъртност поддържали твърде ниска средна продължителност на живота.

С въвеждането на първите земеделски оръдия на труда човек е трябвало да се установи в постоянен дом, за да обработва земята. Това довело до относителна независимост от кратковременните екологически промени и до възможността да се изхранват повече хора. Земеделското общество е могло да изхранва значително повече хора от онова преди него и населението започва да расте, понякога с 1% годишно. Появата на големи населени места обаче води до появата на непознат дотогава фактор, регулиращ броя на населението — епидемиите. Феноменът имал решаващо демографско значение, тъй като в някои години смъртността скачала от 30–40 на 1000 жители до десет пъти повече. Внезапното изчезване на почти половината население означавало катастрофа, но същевременно регулирало иначе волното умножаване на населението. През следващите 12 000 години растежът на населението на Земята е бил относително стабилен, достигайки до 650–850 милиона към 1750 г., рождената дата на индустриалната революция.

Поради експлоатирането на нови енергоизточници, нови производствени системи и напредъка в медицината и хигиената — все резултат от индустриалната революция — предишните ограничения пред демографския растеж били преодолени. Гладът станал непознат поради научния и по-ефективен подход към земеделието и развитието на транспорта, който можел вече бързо да превозва храни от едно място на друго. Епидемиите също били забравени поради появата на нови лекарствени средства и особено на ваксините, плюс съвременна хигиена и средства за санитарен контрол. През следващите двеста години само войната е имала силно влияние върху растежа на населението.

Растеж на населението

Източник: Cipolla, The Economic History of World Population

От 1750 до 1850 г. населението на света почти се удвоява и става от около 750 близо 1 200 милиона. Следва ново увеличение при по-голяма скорост и към 1950 г. населението е вече 2,5 млрд., за да достигне през 1999 г. 6 милиарда души.

Демографски растежът се обяснява с удължената продължителност на живота, спада в смъртността, особено при новородените и децата, който компенсира намалената раждаемост. Една напоследък забелязваме тенденция на естествено „свиване“ на населението: в развитите държави раждаемостта пада под смъртността, но не поради глад, епидемии или войни.

Тези данни се забелязват навсякъде по света, където обществата са или се трансформират в индустриални. В началото на индустриалния процес в Англия смъртността е била 30 на хиляда души, а петдесет години по-късно, когато процентът на заетите в селското стопанство намалял около 40%, смъртността паднала на 23. Същото е наблюдавано и в други страни: Германия — от 27 на 18, Франция — от 24 на 19, в Русия — от 40 на 29. Тези промени настъпват между 1850 и 1900 г., когато тези държави преживяват индустриализацията. Смъртността сега за повечето страни се движи в рамките на числа по-малки от 10.

Индустриализацията има пряко влияние върху смъртността и продължителността на живота, но тя влияе и върху раждаемостта. Днес това се вижда в доста страни, където само една по-зряла икономика може да възстанови раждаемостта в нормалните й граници.

3.2.1. Населението днес и утре

Според доклада на ООН за развитието на човечеството през 1992 г. населението на земята е било 5,4 милиарда души и расте с около 1,5% годишно. Към 2000 г. неговият брой ще бъде 6,1 милиарда, а десет години по-късно — 7 милиарда души!

Населението обаче не расте еднакво навсякъде по света. При индустриалните държави растежът е твърде скромен — около 0,5% годишно, докато при развиващите се този процент е 1,8. Трудно е да се приеме че развиващите се страни ще продължат да растат с това темпо, защото това би означавало удвояване на населението им на всеки 39 години. И наистина, ако сравним динамиката в растежа на населението за периода 1960 — 1992 и предвиденото за 1992 — 2000 ще видим един спад от 2,3% до 1,8%. Изглежда процесът на индустриализация провокира един и същи процес: първоначално демографски бум, последван от стабилност или даже спад. Явлението, наблюдавано сега при развиващите се страни, е същото като в развитите държави отпреди два века.

В резултат на цялостното подобряване на жизненото равнище и основните демографски показатели продължителността на живота повсеместно расте и от 1960 г. насам бележи ръст със 17 години. В момента тя е 65, 7 години, което означава, че новороденото днес ще живее в продължение на почти 66 години, ако факторите, определящи смъртността през това време останат едни и същи. Твърде невероятно е обаче факторите да се запазят през това време. В миналото продължителността на живота е растяла постепенно, особено за онези, които са над 60 годишни и които могат да очакват още двадесет години към живота си, ако са граждани на индустриализирани страни. Докато при развиващите се страни продължителността на живота не показва зависимост от пола, в индустриализираните страни жените живеят с пет години повече от мъжете.

Ако вземем предвид всички тези фактори, ще видим, че сме изправени пред едно бъдеще, когато населението на развиващите се страни ще се е удвоило към 2025 г., докато в индустриализираните страни процесът ще е много по-бавен. Това ще бъде и едно по-зряло бъдеще, защото хората ще бъдат по-възрастни (повечето от тях). Броят на хората, определени като „зависими“ — тези под 5 и над 64 годишна възраст — спрямо работещото население ще спадне. В индустриално развитите страни това съотношение е вече 50%, докато развиващите се страни демонстрират по-високи съотношения поради „младата“ им демографска структура.

В резултат на всичко това съставът на трудовото население по възраст, пол и квалификация претърпява значителна промяна с времето, поради променящите се социо-демографски фактори. От своя страна, тези промени ще повлияят върху търсенето на работна сила в бъдеще поради разликата в ефективността на вложения труд в иначе едно структурирано общество. Ще се промени и картината на предлагането на труд поради това, че ще се появяват нови възможности и някои установени видове труд ще престанат да се търсят. Така системата ще промени приоритетите и търсенията си.

В чисто аритметичен план растежът на заетостта в миналото може да се свърже с растежа на населението. OECD твърди, че 85% от растежа на заетостта в страните-членки през 80-те години се дължи на увеличаването на населението. Значи трябва да очакваме, че регионите с най-бърз растеж на населението ще имат и най-висока заетост. Националните различия обаче и особено разликите, идещи от участието на жените в трудовия процес и неадекватната възможност да се абсорбира новопостъпващата работна сила, са причината за значителните различия в този процес.

Зависимостта на все по-голям брой възрастни хора ще се увеличи, а оттам нуждата да се финансират пенсионните фондове и да се търсят промени във възрастовите граници за пенсиониране. Така ще се повлияе и върху структурата на работната сила. Демографията трябва да се приеме за екзогенен фактор поне в рамките на една генерация, увеличаването на съотношението на зависимите пенсионери от днешните 19% до над 22% през 2005 г. в индустриализираните страни трябва да бъде третирано с други средства.

Имиграцията от тези страни с „по-млада“ демография може да бъде само частично решение на въпроса. За да се поддържа възрастовата зависимост на днешното ниво в индустриализираните страни ще е необходимо имигрирането на близо 200 милиона имигранти на работна възраст през следващите десет години. Това е близо една пета от населението на OECD. Социалните проблеми, които ще настъпят с тази имиграция, не могат да се опишат. За пример ще послужи фактът, че нетната имиграция в Европейската общност през последното десетилетие бе 1,4% от цялото население и дори традиционните имигрантски страни като САЩ и Канада публикуваха данни за някакви си 2,8% имиграция.

Най-законния начин да се увеличи границата на възрастовата зависимост е да се вдигне възрастовата граница за пенсиониране. Разширяването на границите от 15 — 64 на 15 — 69 ще добави автоматично 3,9 от американското, 4,7 от френското и 4,9 от немското население към групата на независимите. Тази техническа промяна ще намали зависимостта драстично и ще прекомпенсира демографските ефекти на бъдните години. Едно разширение от някакви си година-две ще е повече от достатъчно, за да балансира непосредствените демографски промени. С увеличаване на продължителността на живота обаче непрекъснато увеличаване на пенсионната граница ще стане периодично правило.

Съвсем друг ефект би имало намаляването на относителния брой млади хора, практикуващи платен труд. Това означава, че ефектът на навлизането на по-квалифицирана работна сила на пазара, налагащо повишаване на квалификацията на всички работници, ще намалява. Стимулираната емиграция ще има подобен ефект върху средния работник, тъй като емигрантите са обикновено по-слабо квалифицирани от местните работници. В резултат повече ресурси ще трябва да се отделят и повече програми да се разработят за да се запази работната сила в състояние на активност през целия й живот.

Винаги, когато мислим за бъдещето на труда, трябва да имаме предвид тези демографски развития и тяхното влияние върху състава на днешния и утрешния пазар на труда.

3.2.2. Образование и заетост

Образованието е предпоставка за заетост и, може би, най-важния актив за едно човешко същество, изправено пред бъдещето. Разбира се, това не е някаква застраховка срещу безработицата, но като цяло образованието подобрява шансовете за намиране на работа.

Вече открихме две тенденции, оказващи основно влияние върху образованието и обучението: намаляващия жизнен цикъл на познанието и увеличаване на продължителността на живота. В миналото човек е получавал някакви познания или умения, които не са се променяли през целия му живот. Днес обаче той има нужда от практически непрекъснато обучение или образование, за да е в крак с новото в сферата на труда. Колкото по-сериозно и специализирано е образованието му и колкото по-бързо навлизат нововъведенията на работното му място, толкова по-кратки стават интервалите, през които даденият работник трябва да се обучава. В АйБиЕм установили, че текущият „живот“ за основното, училищното познание е около 20, университетските познания — 10, специфични познания за дадена работа — едва 3 години. Това означава, че на всеки три години даден инженер ще трябва да опресни 50% от специализираните си познания, за компютърните програми това става веднъж годишно!

Последиците от този ускоряващ се процес са ясни. Само непрекъснатото обучение на работната сила, в частност на по-старите работници, може да я поддържа активна на пазара на труда и да увеличи шансовете да се намери отново работа при положение, че е загубена.

Едно изследване на OECD от 1989 г. показва „…пряката връзка между нивото на образование и заетостта за цялото работно население. Хората с най-нисък образователен ценз са и най-често безработни — именно те носят бремето на безработицата в едно развито общество“.

Равнища на безработица по степен на образование (мъже)

Източник: OECD, 1994.

Ролята на образованието и обучението в разработването на умения, свързани с труда, са ключов елемент, определящ икономическото развитие на всяко общество. Това означава различен подход за различните възрасти. За младите това означава възможността да получат поне основно образование и когато това е възможно, да завършат средно образование. Двете дават възможност на младия човек да си намери работа за пръв път и база за увеличаване на квалификацията, когато това стане нужно. При възрастните обучението и допълнителната квалификация трябва да се продължават с цел адаптиране към новопоявяващи се технологии и структурни промени.

Образованието и обучението са свързани не само с правителствата, но и с работодателите: правителствата играят основната роля при определяне на структурата на националната образование, а работодателите определят обучението, необходимо след формалното образование или във връзка с него. Във всеки случай, целта е качеството на образованието и обучението да съответстват колкото се може по-точно на бъдещите нужди. Не можем да си представим по-голяма загуба на човешки усилия и идеализъм от това високообразовани хора за отговарят на изискванията на трудовия пазар, но не и на конкретните му нужди поради разминаване в насочеността на познанията.

Ние сме изправени и пред друг проблем — способността да подбираме информация. При всеки опит за портретиране на бъдещото общество експертите ни предлагат вариант на онова, което наричаме „информационно общество“, появило се в резултат на информационната революция. Това предполага, че ние сме изправени пред все по-големи информационни потоци. Днешните компютри и комуникационни технологии ни дават възможността да получаваме толкова информация, колкото не сме получавали през всичките предишни хилядолетия взети заедно. Едно нещо обаче трябва да ни е ясно: всяко нормално бъдещо общество няма да е базирано само на информацията и богатството на човечеството няма да зависи от количеството придобита информация, а от способността да подбираме измежду нея онова, което ни е нужно.

И преди да се появят модерните информационни технологии и електронните информационни мрежи нашата нервна система се товареше с невероятни по форма и съдържание „информации“. В ежедневието подбираме онова, което решим че ни се струва важно и отхвърляме всичко останало. Процесът на подбор на информацията е функция на личния опит и предразположение в дадена ситуация. Например, като погледнем нанякъде, огромният обем информация, идваща до очите ни, се разграничава и селектира на база състоянието на ума ни, доколкото сме любопитни или заинтересовани какво отношение ще имаме към онова, което е пред очите ни. Опитът, който споменахме, е свързан с нашето образование и професия. Художникът ще отбележи цветовете, архитектът формите, а социалният работник типът хора, от които е заобиколен и т.н. Предвид този феномен трябва да заключим, че почти всеки момент в човешкия живот предлага повече информация, отколкото можем да обработим и огромната част от нея волю-неволю бива отхвърлена.

Наличието на електронните посредници, които ни дават достъп до различни видове информация, същевременно по-бързо и по-лесно може да обърка процеса на подбор. Днешните комуникационни системи без съмнение увеличиха до крайност излишната информация, неадекватните новини, повтарянето и потретването на едни и същи сигнали и публикации. В тази си роля те подлагат на изпитание способността ни да подбираме и анализираме информация и именно тук седи основното предизвикателство, отнасящо се до така наречения информационен век.

Това, от което се нуждаем в бъдеще, не е просто увеличаване на притока на информация, а ефективността, с която ще можем да я отсяваме, за да правим съответните нужни ни изводи. Тази ефективност зависи от образованието и опита ни, от нашата култура и ценностна система, от целите и задачите, които сме си поставили. Именно те дават смисъл на онова, което получаваме — останалото е „бял шум“, както се изразяват техниците. Резултатът е в това, че нарастващите обеми информация, до които ще имаме достъп, ще имат някаква стойност само ако причиняват засилване на чувството за отговорност и разбирателство, по-висока култура и, накрая, засилена способност за анализ. Всичко това обаче е постижимо само при едно положително и ефикасно образование. Само така ще посрещнем предизвикателствата на утрешния ден и не само на пазара на труда, а на живота въобще.

3.2.3. Труд, активност и жизнен цикъл (от младини до старини)

До индустриалната революция човечеството не е било свидетел на такава промяна в демографията. Независимо за кого говорим — донеолитния ловец или земеделеца отпреди 1750 г. — продължителността на живота е била между 20 и 45 години без някакви тенденции за увеличаване. И тогава станало чудо — хората започнали да живеят по-дълго! Около 1900 г. продължителността на живота в Западна Европа била 47 години, през 1950 г. тя станала 67 години, за да стигне до днешните 77. Цифрата продължава да расте! За да станат нещата още по-приятни ще кажем, че за разлика отпреди — може би с изключение на няколко години преди смъртта ни, ние ще преживеем тези години в относително добро здравословно състояние. Така времето, през което можем да се занимаваме с различни неща става доста дълго. За съжаление социалните и икономически системи, в които живеем, не са реагирали на тази промяна по адекватен начин. Социалните ни системи са организирани така, като че ли сме в 1950 г., а образователната ни система чак сега се опитва да влезе в тон с концепцията за обучение през целия живот.

Различните фази на човешкия живот се характеризират с различни степени на образованост, подготовка, заплащане на вложения труд, доброволен труд и други дейности. Тези други дейности съставляват освен задължителните, свързани с живота, като ядене и сън, също свободно време, което може да бъде насочено в напълно непродуктивна посока, ако се прояви такова желание. В класическата система на индустриализираните страни първо получаваме образование от родителите си и после го продължаваме чрез посещаване на основно училище и гимназия. Освен това основно образование, повечето от времето ни е отделено за онези „другите“ дейности и понякога доброволен труд. Активното икономическо участие е рядко, понеже в повечето случаи училищното образование е задължително. Тази първа част от живота ни приключва с взимането на средно образование и навлизане на пазара на труда или с продължаване на образованието ни във висше учебно заведение.

По традиция следващата фаза е свързана с активно икономическо участие, в което заплатеният труд играе най-важна роля. Както отчитат специалистите на Световната организация по труда, между 80% и 90% от общото население между 25 и 55 годишна възраст съставлява наличната работна сила. Образованието и обучението са силно намалени и се практикува и доброволен труд. Тази фаза трае до официалното пенсиониране, когато платеният труд изведнъж прекъсва и се освобождава време за доброволен труд или други действия. Тази, иначе скована система, не отговаря на желанията на индивида, комуто липсват образование и обучение за нуждите на втората фаза, и който преживява шок при настъпване на третата фаза, нито пък съответства на нуждите на едно модерно общество.

Може би като реакция срещу недостатъците на установената система ние сме свидетели на две основни тенденции: особено през последните няколко десетилетия младите навлизат в редиците на трудещите се доста по-късно — някъде към 25-та и дори към 30-та годишна възраст — поради по-дългото обучение. По-възрастните, от своя страна, се пенсионират по-рано — в САЩ, например, пенсионерите на сравнително млада възраст скачат от 1,2 милиона през 1970 г. на 2,5 милиона през 1990 г. В Германия цифрата е 8000 на 210 000, във Франция от 11 600 през 81-ва на 200 000 през 1989 г. Между 1976 и 1983 г. поредица от специални мерки даде възможност на всички френски работници (на надница и срещу месечна фиксирана заплата) да се пенсионират на възраст 60 години — при това по схемата на пълно пенсиониране. Други държави, предприели подобни действия, бяха Канада, Ирландия, Германия, Нова Зеландия, Норвегия, Швеция и САЩ.

Тази втора тенденция — да се движим към по-ранно пенсиониране — сега се обърна и много държави предприеха мерки за увеличаване на възрастта на пенсиониране на работещите главно поради претоварване на пенсионните фондове и програми. Поправките на американския закон за пенсиониране, нанесени през 1983 г., бяха първата инициатива, целяща увеличаване, а не намаляване на възрастовата граница. Ефектът от тези поправки ще се усети през 2000 г., като увеличаването на границата ще става с два месеца годишно от 62 годишна възраст на 66 към края на периода. Промени настъпиха и в други страни като Франция, Германия, Япония, Швеция и Обединеното кралство, където увеличиха или възрастта за пенсиониране или броя на годините, през които е помагано на общественото осигуряване, или пък чрез предлагане на по-неблагоприятни условия за пенсиониране.

Последното в този насока е въвеждането на по-подвижни пенсионни схеми и възможността да се комбинира пенсията с приходи от друга заетост или различни други възможности за постепенно пенсиониране. Съответното законодателство е прието в редица страни като Дания, Франция, Германия, Италия, Япония, Испания и Швеция. То позволява на по-старите работници да прекратят работа постепенно и да останат активни по-късно без да преживяват шока на внезапното пенсиониране.

3.2.4. Жените и трудът

3.2.5. Индустриализираните срещу развиващите се страни

3.2.6. Ефектите от хоризонталния и вертикалния обмен

При анализа на ефектите от трансфера (обмена) на приходи правим разлика между хоризонталния трансфер или в рамките на една възрастова група или работещо поколение (интравъзрастово) и вертикалния трансфер, т.е. от една група на друга (интервъзрастово). Интервъзрастовият трансфер има два аспекта, като първият е сравнението между една генерация и следващата в даден исторически момент, а другият аспект е отношението на дадена генерация към самата себе си в различни исторически моменти. При икономическия анализ първият аспект често е наричан „подход на напречното сечение“ и най-често ползват именно него. При анализа на ефектите от този трансфер трябва непрекъснато да имаме предвид тези разлики.

Разпределението на паричните средства между населението на различните страни е твърде различно. Най-богатата една пета част от това население е получавала средно 3.9 пъти повече от петия най-беден човек в Полша, 4.3 в Япония, 5.8 в Германия, 7.5 във Франция и 9.6 в САЩ и Великобритания, според изследване на ООН за годините между 1980 и 1992 г. Няма точна дефиниция за това как да се преразпределят парите в едно общество, но най-често се мисли, че растящите разлики са нежелателни. За съжаление твърде много страни преживяват именно такова увеличение на социалната пропаст, при която богатите стават по-богати, а бедните — все по-бедни. Щатското бюро по заетостта е установило, че през 1967 г. горната пета от американските семейства е имала приходи 7.3 пъти повече от най-бедната част от населението. През 1972 г. това съотношение нараства на 7.7, а през 1977 г. става 8.0, 9.1 през 1984 и 9.7 през 1989 г., като то продължава да расте. В много развиващи се страни положението е още по-лошо, като в някои региони най-бедната част от населението (до 40% от общия брой) получава под 10% от целия приход, правейки гореспоменатото съотношение близо 30 пъти.

Повечето правителства се опитват да стеснят пропастта чрез редица мерки като прогресивно или друго данъчно облагане и резерви за социално подпомагане. Постоянна тема за спорове между икономистите обаче е как или дори нужно ли е въобще приходът да се разпределя. Понеже теориите за максимално доброто разпределение са нормативни, а не позитивни, да се постави цел пред дистрибутирането е все едно да се формализира виждането на човека за това към каква етика да се придържа обществото. Нито утилитарния, нито максималистичния подход към проблема може да го разреши.

Анализът на отношенията между поколенията не страда от подобни дефекти. В смисъла на парични постъпления е много по-лесно да се сравни състоянието на едно поколение спрямо миналото и следващото. От 1950 г. до първата петролна криза бе наблюдаван растеж от 5% годишно в брутния национален продукт. Това бе един период на небивал подем в строителството, търговията, производството, инвестирането и успоредно с това период на непрекъснато търсене на работна сила. През периода почти нямаше страна, която да страда от неравномерно разпределение между поколенията, защото положителното икономическо развитие съответстваше на ниската зависимост между тях. След това растежът намаля, а някои основни демографски промени доведоха до там, че все по-малко работници трябва да поддържат все по-голям брой пенсионери и безработни. Въпросът дали пенсионната политика трябва да бъде „плащане в движение“ или чрез акумулиране на капитал не стои, защото по-нататъшното стопяване е относително независима величина, понеже и двете системи не са имунизирани срещу демографски промени.

Правдата и справедливостта между поколенията при системата „плащане в движение“ зависи от отношението между заплатите на днешните пенсионери — когато те са работили — и реалните им пенсионерски приходи със заплатите на днешните работници и това, което те могат да очакват като пенсии в бъдеще. Системите на акумулиране на капитали са неутрални по отношение на разпределението между поколенията само дотолкова, доколкото не се очакват промени в приложимите лихвени проценти. Демографските промени обаче влияят върху лихвените проценти защото се получават вариации в отношението „акумулиране — деакумулиране“ при капитала и те детерминират разликите в лихвените проценти. Като последица и двете системи страдат от застаряващо население и увеличаваща се зависимост на възрастни хора — „плащане в движение“ пряко, система на акумулиране на капитал индиректно. Бъдещите работници ще са по-зле от родителите си, защото ще трябва да дадат повече, а като пенсионери ще получат по-малко. По-дълъг трудов стаж или повече за пенсионния фонд са двата начина за компенсиране на удължения човешки живот.

3.3.1. Анатомия на заетостта и безработицата

Равнища на безработица за периода 1969–1995

Източник: OECD

През нашето десетилетие броят на безработните в индустриализираните страни ще надвиши всичко, което историята е познавала и ще достигне близо 35 милиона души или около 8.5% от цялата трудова сила. Подобни нива не са резултат само на увеличаващото се население, нито пък са нещо исторически нормално. През годините след Втората световна война до към началото на 70-те безработицата не бе тревожен проблем, понеже тя засягаше не повече от 10 милиона души, без понякога рязко да се покачва. В рамките на едно десетилетие от 1972 до 1982 г. броят на безработните рязко скочи и за пръв път достигна 30 милиона души. Силната икономическа експанзия през 80-те подобри донякъде картината, но въобще не можа да снижи броя на безработните до някакво предишно ниво. Тенденцията към повишаване на тази цифра е жива. В момента имаме 35 милиона безработни официално, а броят на неофициалните безработни не е известен. Цифрите отразяват една човешка трагедия, както и икономическата неефективност, която същевременно подкопава обществения мир и доверието в пазарните механизми и демократичните институции.

Равнища на безработица по региони

Източник: Последни данни от OECD, ILO

Както се вижда от графиката, разликите при анализа на безработицата между периодите и различните географски региони са значителни. Ако в момента има страни, където безработицата е относително малка и там страдат от така наречения „неминуем“ процент безработни (вкл. хора, които непрекъснато се местят от работа на работа), повечето страни са в паника просто защото при тях безработицата е неминуем бич. Всеки процент над минималния „неминуем“ процент безработни говори за слабости в икономиката. Те трябва да се преодолеят, ако ще искаме хората да са заети в полезен, платен труд.

За съжаление не можем да оставим решаването на въпроса в ръцете на времето — демографското развитие непрекъснато увеличава натиска си върху трудовите пазари. В повечето страни очакванията са за значителна и постоянна безработица през следващите години. Там, където демографските фактори свиват броя на работещите — Германия и Швейцария, и помагат донякъде на пазара, законодателствата в тези страни ще трябва да се променят, за да включат все по-голяма част от старите работници в производителния труд, като по този начин ще обезсмислят демографския ефект.

Ръст на работната сила до 2 000 г.

Източник: ILO (ИЛО — „Международна организация по труда“)

През миналия век е било нормално човек да работи поне12–14 часа дневно в продължение на 6 или 7 дни седмично. Днес средната работна седмица е част от онова, което тя е била миналия век, като имаме предвид, че в повечето индустриални страни в неаграрните сектори се работи около 40 часа седмично: например, в САЩ — 34.7 часа, в Германия — 38.3, във Франция 38.9, според СОТ. Ако към това прибавим времето за отпуски, болнични и т.н. ще излезе, че в сравнение с нашите деди ние работим „парт-тайм“, допълнителен труд. Да не говорим и за това, че не само седмичните или месечни измерения са различни — целият ни трудов стаж е много по-къс от този на предците ни. Даже и при това положение работа има далеч не всеки!

В допълнение към това развитие настройката на хората от времето на индустриалната революция е изключвала каквато и да било мисъл за производствена заетост, свързана с натрупването на глобален приход и прилагането на метода „самозадоволяване плюс потребление“. Ако има производствен сектор, където думата „устойчиво“ да може да се приложи без всякакво съмнение, това е именно тук. Това става особено вярно в светлината на текущите промени, включително удължената производителност на живота: помощи за безработните, обществено осигуряване и разходи по здравеопазването и все по-очевидната невъзможност те да бъдат правилно управлявани.

Има много страни в Азия и другаде, които печелят от манталитета, съответстващ на ранните фази на индустриалната революция. Развитите индустриални страни обаче са изправени пред все по-сериозния проблем, наречен безработица (говорим за прилагането на платен труд). На пръв поглед като че ли имаме два паралелни процеса. От една страна, желанието да се поддържа колкото може по-добре една система, която ще дава средства и на онези, които не работят, а от друга страна, видима тенденция към „разглобяването“ на Социалното общество — или поне то да бъде основно реформирано — в посока на това, пазарът да определя заплатата, която даден работник ще получава. В първия случай ние сме изправени пред проблема за финансовата последователност и баланса. При втория проблемът е в това, че ако се даде работа на всеки, заплащането на общия труд ще е такова, че огромна част от населението ще трябва да живее под жизнения минимум — „работещите бедни“ в САЩ могат да бъдат приведени като нещастен пример в този случай.

Би изглеждал естествен стремежът да се търси някакъв компромис между тези две тенденции, при които хората биха се задоволили с някакво по-ниско равнище на монетарното им богатство. В подкрепа на това е и идеята, че социалните помощи убиват инициативата и желанието за труд и крият опасни морални ефекти. Това са все сериозни въпроси, които трябва да бъдат точно претеглени след много внимателен анализ на непосредствения живот.

Основен недостатък на тази идея е, че тя рисува една мрачна картина на бъдещето по два начина: първо, голямата част от населението ще се окаже под прага на бедността. В момента броят на тези хора е 1.4 милиарда, като от тях 100 милиона живеят в индустриализирани страни. Второ, разликата между бедни и богати ще се увеличи. В периода 1965 –1990 г. световната търговия се утрои, а търговията на услуги се увеличи четиринадесет пъти. Най-бедните 20% от световното население обаче въобще не промениха начина си на живот, като тяхната част от световната търговия е само 1%. Разликите са очевидни и в индустриализирания свят — 40% от семействата притежават само 18% от общите приходи.

Всичко това е в рязко противоречие с твърденията че днешният свят има много повече възможности да увеличава богатството на народите. Каквото и да говорим, ситуацията, създала се при търсенето на споменатия компромис — а търсенето е базирано само на екстраполирането на текущите тенденции, може да е всичко друго, но не и задоволителна. Именно тук докладът на Римския клуб се опитва да отвори пътя към създаването на една по-позитивна и активна социална политика.

3.3.2. Безработицата и социалната политика

Всички индустриални страни преживяват период на голяма безработица и техните правителства търсят всевъзможни начини да се справят с това нежелано положение. Програмите за активизиране на пазара на труда съдържат четири общи категории: да се мобилизира наличието на работна сила, да се повишават образованието и подготовката, свързани с упражняването на труд, да се развива желанието за активно търсене и да се създават нови работни места.

Първата насока — наличие на работна сила, представлява серия от програми, целящи да подобрят възможностите на хора, които трудно биха си намерили място на пазара на труда и биха останали без работа през целия си живот. Тук става дума за обучение на безработни възрастни и някои рискови групи, както и за специални мерки за безработните младежи и инвалидите. Друга част от стратегията е да се дават субсидии на частния сектор за наемане на работници или на хора, започващи собствен бизнес. Разходите в тези направления в индустриалните държави са се увеличили през последното десетилетие до около 0.5% от БНП, въпреки че разликите са значителни: англо-саксонците изразходват само една пета от парите, отделени от Швеция и Дания за тези цели.

Вторият момент — повишаване на квалификацията, е отнесен към отговорностите, поети от работодателите и държавната образователна система. В области, където ще се реши че образователните възможности се недостатъчни, политиката на пазара на труда може да играе съответстваща роля. Независимо от това, има една тенденция към засилване на елемента образование в политиката на пазара на труда, която има ефект в споменатото по-горе привличане на работна сила. Има страни където обаче бяха разработени по-широки схеми, които предвиждат обучение за възрастните независимо от това заети ли са или не, чиракуват ли младежите или са заети с други форми на обучение.

Третата част от тази програма цели развиване на процеси, при които търсещите работа и работодателите могат по-лесно да влязат във взаимен контакт. Това е довело до появата на нови методи, организационни промени или пренасочване на допълнителни ресурси за поддържането на нов вид отношения между двете страни. Службите по заетостта са гръбнакът на тази система и въпреки че те се занимават с всички работници и наематели на работна сила, дейността им е насочена главно към безработните, най-често към онези, които са били без работа твърде дълго време.

Последната категория — прякото създаване на нови работни места, е свързана или с намиране на временна работа, или с нормална заетост в обществения сектор или в организации с идеална цел. Тази твърде обща и ненасочена дейност е във видим спад през последно време. На нейно място идват дейности, които по-конкретно мобилизират възможностите за откриване на заплатени работни места. Общото виждане е, че създаването на работни места се оказва скъпо срещу доста съмнителен резултат. Независимо от това, ефектът е сериозен по отношение на индивидите, които често се нуждаят от специални условия на работното място и специфично обучение.

Няколко са проблемите, които влияят върху социалната политика и безработните. Освен несигурността в предприеманите мерки и техния успех или пък проблема със субсидирането на програмите за безработни, има и неяснота по въпроса за работната сила като дефиниция. Точното определение за работна сила изключва част от обществото, заинтересувана да прилага платен труд и не дава идеалната мярка за пълния потенциал на източниците на работна сила. Част от изключените хора се занимават с други производителни дейности като образование или доброволна работа; други може да не искат да работят при сегашните условия, а трети може да искат, но да не могат — поради здравословни причини или защото гледат родителите си. Особено висок е процентът на жените, незаети в производителен платен труд, докато при мъжете съотношението остава относително стабилно.

Въпросът за намиране на адекватно решение на проблема с безработицата винаги се свързва с противоречието, идващо от степента на регулиране на пазара на труда. След две десетилетия затягане на законодателната рамка и силно вмешателство на правителства и техните институции, схващането за общия пакет от правила започва да се променя. В началото на 80-те години — първо в САЩ, а после и в Обединеното кралство, започна една тенденция за ограничаване на вмешателството на официалните власти в пазара на труда. Тази тенденция впоследствие повлия на почти всички индустриални страни и има особено влияние върху Европа, където заплатите са високи, осигуровките също, но безработицата е голяма. Прави се сравнение със САЩ, където приходите се преразпределят по-неравномерно, минималните заплати са много по-ниски, бедността е по-разпространена, но безработицата е значително по-ниска от тази на европейските страни.

Групата по конкуренцията заявява, че „…европейският социален модел трябва да бъде основно преразгледан и модернизиран, за да може да се справи с основните икономически, социални и демографски промени, настъпили в световната икономика“. Ние подкрепяме това виждане с цялата си душа, но не считане, че само европейският модел подлежи на основен ремонт: повечето страни в света, включително САЩ, ще трябва да нанесат основни корекции на техните модели. Докато въпросът за това докъде трябва да се месим в пазара на труда и дали това е политически въпрос, включващ редица морални и философски аспекти, които не могат да намерят математически израз, проблемът с текущата безработица има значение, което не може да се оспори. Този проблем не е „в ляво“ или „в дясно“, нито пък е европейски или американски. Ефективното му решение ще изисква нови подходи, теории и тяхното прилагане.

3.3.3. Отрицателните морални ефекти на помощите за безработни

Повечето индустриализирани страни имат правила, които позволяват заплащането на помощи за безработните в една или друга форма за един или друг период от време. По някои схеми, всички индивиди, имащи едни и същи права, получават една и съща сума пари, докато другаде помощта е обвързана с предишните приходи на индивида и заменят дадена част от тях — обикновено при определен таван. Правилата, определящи кой има и кой няма право на помощ, варират силно в различните страни, но общо взето включват минимален трудов стаж и дисквалификация или намаление при положение, че безработицата е резултат на доброволно решение. Помощите за безработни са обект на правила, според които, ако работникът бъде потърсен, той трябва да се яви и да започне работа, да иска да работи и да сътрудничи на службите по обществената трудова заетост.

Смисълът на помощите за безработни е в това, че става въпрос за хора, изгонени от работа без вина и че по този начин им се дава финансова възможност да търсят нова работа. Доброволният отказ от работа се изключва. Помощите, следователно, имат не само икономическа, но и социална цел — да се намали бедността при безработните и да се омекоти шока от високата и растяща безработица.

При проценти на безработицата, наближаващи или дори надхвърлящи 10%, относително щедрите резерви за помощи отиват към 2% от брутния вътрешен продукт. Говорим за всички форми на помощи освен пенсиите.

В допълнение към застраховките за безработица и помощите тази сума покрива и остатъчни плащания, компенсации за работници, чиито работодатели са банкрутирали и специални помощи за някои видове дейности като строителството по време на лоши метеорологични условия.

От една страна, службите по заетостта предлагат редица инициативи и привличат хората към пазара на труда, като им помагат да намерят нова работа, а от друга страна, щедрите помощи винаги водят след себе си риска от морална разруха, която често води до измами и фалшификации. Тук се включват фалшивите декларации, търсене на обезщетение без да е положен труд, слаба активност в търсенето на нова работа, недекларирани приходи от временна работа или пък декларирането на неспечелени средства и т.н. Службите се опитват да затягат контрола и да предприемат най-различни мерки срещу тези явления и по този начин пресичат част от тази незаконна дейност от страна на безработните. Специфични действия, като отказа да се приеме подходяща работа, макар понякога на по-ниско квалификационно ниво, отколкото търсеното от безработния, или отказ да се посещават курсове за квалификация, води до временно или постоянно суспендиране на помощите.

Моралните щети обаче са нещо коренно различно от незаконните облаги от помощите или измамите. Става въпрос за ситуация, при която индивидите променят поведението си именно поради наличието на помощи и то така, че те остават с правата си върху тях без да нарушават закона. В много случаи трудовият статут е под контрола на самия индивид, понеже поведението на работника може да определи дали ще загуби или не работата си. По същия начин един безработен може да проявява повече или по-малко енергия в търсене на нова работа, докато получава помощите. Хората могат да имат такова поведение, че да са на печалба от това, че са безработни. Като казваме „печалба“ не подчертаваме обезателно, че тя е „парична“. Някои просто търсят повече свободно време и намалена компенсация от страна на системата вместо по-малко свободно време и повече приходи от платен труд.

Въпросът за степента на моралните щети, нанесени от системата в горния смисъл на думата, не може да намери лесен отговор, защото тези системи са многомерни и не намират характеристиката си в един единствен индикатор.

Засега изглежда че съотношенията са в полза на по-продължителното бездействие — приходите, получени по време на бездействие, са по-малко от онези, получавани по време на заетостта. Някои изследвания водят до заключението, че има, а други, че няма правопропорционална връзка между помощите за безработни и общата безработица, като така се стига до извода, че трябва да се изключат моралните щети. Отрицателните резултати обаче могат да лъжат, защото са ползвани прости мерни единици за щедрост и защото може да съществува обратна зависимост. Може и правопропорционалните зависимости при безработицата да са се изменили с времето. OECD заключават, че независимо от по-раншните изследвания, не са открили правопропорционална зависимост между помощите и общата безработица, някои по-нови регресии, които моделират безработицата като функция на броя хора, имащи право на помощи, подсказват, че смяната на работата и продължителността на получаваните помощи имат ефект върху растежа на безработицата. Научаваме също, че високите нива на отпусканите помощи водят не само до дълготрайна заетост, но засилват самоотлъчките, доброволното напускане на работа и неволната, частична безработица. Става ясно, че проблемът с моралните щети е бил част от системите за помощ за безработните и не може да се отмине без внимание.