Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

Ние сме деца на нашето време и действията ни са предопределени от околната среда и обществото, в което живеем. Ето защо, ако искаме да вървим към по-добро, е необходимо да преодолеем някои закостенели рамки в мисленето на повечето от нас. Неграмотността, преувеличеният страх от поемане на рискове и съпротивата срещу всякакви промени, заради далеч не оптималните, но познати и пробвани решения, са онези фактори, които пречат на човешкото развитие. Предложенията, които ще направим тук, са опит да се преодолеят препятствията пред мисленето на политиците и да се погледне на нещата от една съвсем друга гледна точка при разработването на държавната и социалната политика. Разбира се, с времето и тези предложения могат да се окажат погрешни или, ако не погрешни, то ограничени, на за момента те представляват начин да се реши болният проблем на всички общества — безработицата.

Всяка отделна личност и всички групи в нашето общество трябва да разберат ясно отговорностите си и да знаят как да ги посрещнат. Това не е валидно само за политиците и икономическите им съратници, а най-вече за онези, които са натоварени да решават въпроса за безработицата на макроикономическо ниво: работници и професионални съюзи, работодатели и фирми. Само когато те разберат, че предложенията, изредени тук, ще са им от полза и действат съответно върху тях, дилемата „труд и заетост“ ще бъде решена и пред труда ще се открие едно по-светло бъдеще.

5.1. Разработване на икономическа среда за динамично развитие на частната инициатива в ключовия втори слой на труда

Независимо от всичко, което вече се вижда на хоризонта, правителствата упорито предлагат концепции, разработвани по време на индустриалната революция. Често това означава нисколихвени инвестиционни заеми, вместо трудови субсидии, или пък наказание за трудовите навици на безработните (или липсата на такива), вместо да се подпомага всяко творческо начинание.

Една от причините за това е, че по време на индустриалната революция и правителствата, както и индустрията, се развиваха по същия начин: централизация и отново централизация. Днес правителствата са изправени пред същите проблеми, каквито имат да решават и индустриалците. Правителствата обикновено са „мащабни“, централизирани и изключително внимателни, докато малките формирования обратно — те са подвижни, гъвкави и подчинени на предприемаческия дух. Отношенията между две такива формирования никога не са лесни. Местните инициативи за трудова заетост, целящи задоволяването на местни нужди и ползващи именно местните ресурси, са най-удачната форма за ускоряване на регионалното развитие и икономически растеж на принципа „с дъното нагоре“. Примерите тук са свързани с инициативите за разкриване на работни места, предприети и подпомагани от OECD и Комисията по Европейските обществени групи в индустриалните страни, както Специалната програма за обществена заетост, започната от Световната организация по труда и редица други организации по целия свят. Последните обаче доста често се израждат и търсят преразпределение на политическата власт, срещайки автоматичната съпротива на централните правителства.

Сегашното „антитрудово“ отношение на правителствата при работата им по отношение на безработицата е базирано на централизираните инструменти за контрол върху безработните и борба с изкривяванията: „няма пари за онези, които отказват държавното заплащане, само защото трябва да приемат скучни работни места“. При едно отношение, което иска да подпомогне стремежа към съзидание, при което хората ще използват умения и труд в монетарните и немонетарни сектори но икономиката (самостоятелна работа, „направи си сам“ и т.н.) ще се търси децентрализиран подход, „поръчков“ начин на работа с цели общности — нещо, за което държавните чиновници не са готови. Новата ситуация от една безработица, състояща се от почти 50% в Централна и Източна Европа, т.е. в индустриализираните региони, изисква радикално нов подход при решаване на тези проблеми. Например, в Обединеното кралство само 10% от хората, занимаващи се със собствен труд през 1984 г., са започнали дейността си чрез правителствена програма, насочена в тази посока.

Високата цифра на безработицата може да се окаже основна движеща сила тук: практикуващите физически труд казват, че се чувстват по-добре, ако могат да кажат, че се „самонаемат“, отколкото че са безработни. Измежду онези 273 000 „самонаети“ в Англия болшинството твърди, че по-рано са били или безработни, или икономически неангажирани (домакини, пенсионери и т.н.). Работниците на физическия труд, които се „самонаемат“ са 31%, но измежду тях 16% са прехвърлилите се от заетост в самозаетост. Франция е пример за успешна проведена политика „с дъното нагоре“ и то децентрализирано. Последна дума при избора на заетост там има индивидът. Там са решили да изплатят на отскоро безработния определена сума, еквивалентна на капитализирания сбор от едногодишните помощи за безработни, ако безработният иска да започне свой бизнес.

Правителствата все повече се включват в програмите за защита на платените работници и зависимите от тях семейни членове, когато те станат негодни за работа поради болест, нещастен случай, старост или др., но тук отново те се срещат с опити за измама, както и с трудността при прилагане на една централна политика към невероятното разнообразие от проблеми, предлагани от живата практика.

Друг важен момент е ефектът върху фискалната политика от прилагането на частичен труд и ревалоризацията на немонетаризирания труд. Докато в първата област правителствата могат да играят прогресивна роля, във втората можем да очакваме само една крайно консервативна позиция. Именно тук трябва да се проведат много изследвания и да се правят предложения за адаптиране на фискалната политика към реалността около нас — все по-голямата роля на частичната заетост и на немонетаризираните трудови дейности. Част от проблема е в приемането на факта, че съществува „подземна“ икономика и че е по-добре да се реорганизира приходът от нея така, че тя да остане в рамките на законността. Големият въпрос ще е във възможността ни да запазим и дори да ускорим нейните креативни и производствени възможности.

Цялото това държавно вмешателство повдига въпроса за значението на държавата като източник на приходи и нейната ефективност в това направление. В петте големи западноевропейски страни сега повече от половината работоспособно население разчита на държавата за целия или част от седмичния си доход: заплатите на държавните чиновници, пенсиите, помощите за безработните и т.н. Това означава, че почти три четвърти от всички семейства в Англия, Франция, Италия, Швеция и Германия имат поне един член на семейство, чиито основен доход идва от националното или местното правителство. Дори и в САЩ — страната на свободната частна инициатива — 42% от възрастните работещи зависят от обществените пари. Докато през 1951 г. най-големият държавен работодател бе армията, сега войници, моряци и пилоти представляват малцинство пред армията от медицински сестри и учители: 40–50% от всички държавни работници са наети в здравеопазването, образователната система и някои други обществени услуги.

Ако националната държава се е превърнала в източник номер едно на доходи, то тогава начинът, по който тя разпределя тези доходи, става въпрос номер едно. Насърчава ли с поемането на рискове? По най-ефективния начин ли с разпределят парите? Съответства ли всичко това на нуждите на хората? Има ли днешната сложна система други алтернативи? Схемата на трите трудови слоя е може би единият от възможните отговори.

5.2. Увеличаване на стойността на немонетаризирания труд

Важно е да се разработят методи за оценка на натрупаното богатство. Световната банка направи важна стъпка, като започна публикуване на статистически данни за реалната покупателна способност, генерирана от приходите в редица страни. Трябва да се подчертае, че въпросната покупателна способност е представена в средни стойности и че във всяка отделна страна се наблюдава значителна разлика между отделните райони, градове и села, север-юг и т.н. Адекватната местна политика винаги трябва да отчита тези разлики.

Основният момент е в това, че понякога цената на дадени продукти, системи или услуги показва растяща бедност по сравнение с времената, когато те са били свободно достъпни (плащат за пречистване на питейната вода, докато в други региони с по-запазена екология водата си е същата както преди и много по-евтина). По отношение на икономическото значение на немонетаризираните и немонетизирани дейности — там където няма паричен обмен — трябва да се разработят индикатори, които точно да отчитат реалното натрупване на богатство в смисъл на стоки и услуги (и човешки отношения), независимо дали за тях се плаща или не.

Въпросният индикатор (индикатори) трябва също да покаже до каква степен при дадени ситуации или в дадена среда самостоятелното производство е получило развитие или пък е било унищожено. Наистина, нужен е индикатор, който да покаже реалното натрупване на богатство от гледна точка на този източник.

Що се отнася до общата екологическа обстановка, индикаторите и статистиката трябва да бъдат развивани колкото се може повече в посока към разработване на дългосрочни перспективи (промени на климатичните условия, постиндустриалните структури и тяхното влияние, комуникационните системи и т.н.). Нуждаем се и от индикатор на несигурността на подобни индикатори и хипотези. Трябва да се направи опит да се идентифицират несигурностите, които подлежат на управление (там, където честотата и обема на явленията са предвидими и могат да се вземат рационални решения), както и онези, които не могат да бъдат управлявани поради високото ниво на несигурност.

Необходимо е да се проведат специални изследвания и да се разработят индикатори за наблюдение на двупосочното движение на стоки и услуги между немонетаризирания и монетаризирания пазар. И в двата случая трябва да се установи, в каква степен това движение увеличава или намалява общото богатство. Това означава, че вместо да ограничаваме икономическия анализ до наблюдение на монетаризираната система и нейната ефективност, ние ще искаме да се детерминира цялостното ниво и границите на ефективността на монетаризираните системи до степента, която вече ще има смисъл да стимулира или реорганизира немонетаризираната система, която се явява необходимо допълнение към обслужващата икономика.

Тези проблеми не могат да се разглеждат като изключителна задача само на развитите постиндустриални страни. Бързо индустриализиращите се страни навсякъде по света използват технологии и методи за производство на богатството, които ускоряват предоставянето на услуги и свързаните с тях ограничения. От друга страна, характерът на икономиката на обслужването може да доведе до ситуация, при която много от т.нар. слаборазвити страни да се окажат с по-високо реално равнище на обществено богатство, отколкото количествено се е определяло досега. Голямо внимание трябва да се отдели на факта, че разглеждайки икономическото развитие през призмата на монетаризираната система, богатството, произвеждано в немонетаризираната система често се отклонява в друга посока — често се намалява, а понякога и унищожава. Работата е в това, че в Обслужващата икономика монетизираната система, ако трябва да се оптимизира производството, се нуждае от силна поддръжка от немонетизирани и немонетаризирани действия.

Много изследвания в Германия показаха, че границите между труд, обучение и развлечение все повече се размиват. Действията, осъществими във всяка от тези области често се осъществяват върху релсите на другите два. Продължаващото цял живот образование все повече и повече става нужно на всички, но особено на тези от 60-те години. Достъпността на работа с непълен работен ден може да нараства при смяна на дейностите, с адаптиране и съответното обучение, като изгодно се комбинират минал опит в един сектор с крачка към друг. Освен това, в някои сектори пожизненото образование трябва да се поддържа на високо ниво. В някои случаи може да се предвидят дипломи, автоматично губещи своята законност, ако те повторно не се потвърдят с нови експертизи или свидетелства, че навиците се поддържат на високо ниво до момента.

5.3. Възможностите за разработването на първия трудов слой за частична заетост на работоспособното население

След като вече сме изложили концепцията за многослойната трудова система, бихме желали да разгледаме възможностите за създаване на първия слой — основа на новата стратегия. В сърцето на този проблем лежи интегрирането на немонетаризираните и немонетизирани дейности в една ефективна работна рамка. Икономическите оптимизационни методи, погледнати в широк план, би трябвало да намерят по-удачния баланс между двата свята — монетаризираната и немонетаризирана система.

Всичките ресурси, използвани сега за подпомагане на безработните, ще формират финансовата система на споменатия първи трудов слой. Вече няма да се дават помощи на хора, които не желаят да работят, а ще се помага на онези, които проявяват активност. Трябва да се приеме, че дейностите в първия трудов слой няма да кореспондират на желанията на твърде много хора, но в това отношение ние не виждаме друга алтернатива. Възможността да се търси работа на второ ниво (втория слой) си остава и когато това се реализира, заетостта в първия слой става излишна. Важно е да се адаптира законодателството така, че да се оказва ефективна защита и да не се наказва по никакъв (икономически или социално) начин частичния труд.

Сегашната система на заплащане в частния и държавен сектор трябва да се промени. Трябва да отпадне системата на заплащане според възрастта, която води до жестока дискриминация на външните спрямо пазара на труда работници. Положителна алтернатива би била системата на заплащане на ефективността, която намалява прага за старите работници да си намерят работа във втория слой и премахва възможността те да бъдат подменени от по-млади работници срещу по-ниско заплащане.

Насърчаването и развиването на първия трудов слой трябва да стане държавна политика и там, където това се окаже необходимо, държавата решително ще се намесва. Подобряването на такива големи сектори в обществения ни живот, като образованието и здравеопазването, трябва да стане привилегирована област и в това направление трябва да се отиде още по-напред: нарастването на цените може би ще се окаже основния мотив поне да се изследват възможностите за създаване на „първи слой“ работни места в тези направления. В много страни съпротивляващите се на тази идея са заети в здравеопазването и другите социални услуги срещу ниско заплащане, често не съответстващо на положения от тях труд. Има страни, в които системата на социално осигуряване разчита на тези работници до такава степен, че без тях системата почти би се разпаднала. Организационните промени лесно биха създали работни места от „първия слой“ именно тук. Както казахме в самото начало — ние живеем в свят на човешки и материални ресурси, които са в изобилие, и ще е скандално ако в бъдеще ние продължаваме да се плашим от процесите и явленията поради многото обществени и организационни недостатъци, търпени от самите нас.

Съществуващите социални и неформални структури в бъдеще ще бъдат ползвани все повече и ще получават повече финансова помощ. Особеното им значение ще се усети в областите, където са по-евтината и по-ефективна алтернатива — спрямо формалните организационни и институционализирани, но тромави и скъпи решения. Тук именно е възможността да се въведе труда в „първи слой“ без да се поема непосредствения риск от нарушаване на монетаризираните сектори на икономиката чрез масово напускане или други подобни ефекти.

И отново трябва да подчертаем, че става въпрос за признаване на дейности, които допринасят за натрупване на богатството, независимо че не присъстват в сегашните национални счетоводни системи. Всички тези дейности, които нямат имплицитна или експлицитна пазарна стойност и не пречат на елементарните пазарни механизми, могат да създадат работни места от първи слой за онези, които се нуждаят от тях.

Във всичко това има скрит и един невидим механизъм за създаване на нови работни места, които до някаква степен ще отнемат напрежението върху основния слой, понеже ще се появят повече възможности за втория слой — той ще приеме повече хора, желаещи да работят в активната производствена част на икономиката. Този механизъм ще допринесе по един много положителен начин на движението за постигане на пълна заетост.

Вече казахме, че модерното общество чувства нужда от минимален брой монетарни инструменти. Но ние подчертахме и това, че монетаризираната икономика има своята граница на ефективност. Както при обслужващата икономика прехвърлянето на производствени дейности между секторите на икономиката вече става не само в границите на монетаризираната система — в много случаи те се „губят“ в немонетизирания свят. Целта ни трябва да е реинтегрирането на тези „изгубени“ дейности и трансформирането им в работа, като част от първия трудов слой, понеже заплащането на тази работа като че ли изглежда невъзможно. Интегрирането на монетаризираните и немонетаризирани дейности като начин да се определи точно богатството на обществото е въпрос с основно значение.

Трябва да забравим изкривената си представа за това, че обществото в което живеем, вече няма такива възможности да създава богатство. Интегрирането на немонетизираните дейности в дефиницията за богатство и неговото натрупване ще доведе до отчитането им в една бъдеща политика и ще даде не само една по-реалистична представа за реалното състояние на икономиката, но и ще помогне за достигането до изводи за това по какъв път да се развива икономиката и как да се търсят решения на проблема с безработицата. Този доклад няма и не може да даде окончателните отговори на тези сложни въпроси, чието решаване изисква „поръчково“ анализиране на обстановка, възможности, човешки желания, традиции и т.н. Без съмнение, той няма да представи някаква нова утопия, а ще отвори пътя за един нов подход, който, приемайки несигурността и възможностите, идещи от нея, може да бъде фалшифициран, но може — и в това ни е надеждата — да даде първоначален тласък на една лавина от нови идеи.

По дефиниция бъдещето е несигурно, но тази несигурност трябва да създаде надежда и желание да се опитат нови възможности, като се дава път на новите, отговорни и продуктивни решения на проблема за заетостта.