Бъди ми враг

11.

Спуснаха се от дълбокия син здрач, за да се приземят на пътеката между викторианските надгробни плочи. Еверет бе обиколил два пъти над зоната за кацане, за да се увери, че наоколо няма хора, които разхождат кучетата си. Те нямаше да вдигнат очи. Никой с куче на каишка не вдигаше очи. Приземи се леко на отъпкания сняг. Сен беше след него. Около тях стояха каменни ангели, с приведени глави, скръстени ръце. С ореоли от сняг.

— Да ги скрием добре.

Завлякоха бръсначите зад параклиса. Снегът бе покрил изхвърлените презервативи, фасовете и иглите, които винаги се трупаха из задните дворове на запуснатите викториански постройки. Някой беше направил усмихнат снежен човек и го бе снабдил със снежна ръка, в която бе боднал празна кутийка от бира.

— Добре — каза Еверет. — Ето го плана. Аз отивам и вземам мама и Виктъри-Роуз. Свързвам се с кораба. По времето, когато ги доведа тук, Евърнес ще е над зоната за изтегляне. — Беше заел израза от Кол ъф дюти: Модърн уорфеър. — Капитанът ни прибира, а аз правя скока далеч оттук. Изчезваме в друга вселена, преди някой да се е усетил. Просто.

— Може ли да кажа нещо? Планът ти е добър, но има един пропуск.

— Какъв?

— Каза, че ти ще отидеш.

— Така казах.

— А аз какво ще правя?

— Оставаш, за да наглеждаш бръсначите.

— Ще имаш нужда от мен.

Еверет преглътна раздразнението си.

— Това е Хакни.

— Това е твоят Хакни.

— Ако в моя Хакни не заковеш нещо за стената, някой ще го открадне.

Сен се намръщи.

— Не ми харесва — изръмжа тя. — Но хубаво — след което, без да каже каквото и да е и без всякакво предупреждение, улови Еверет за раменете и го целуна силно по устните. Тъй като беше с една глава по-ниска от него, трябваше да се повдигне на пръсти, за да го достигне. Преди Еверет да реагира и да успее да осъзнае какво се случва, тя го пусна. — За късмет и любов.

Сен изглеждаше мъничка и изгубена, петънце сивота на снега, сама част от зимата. Тя вдигна ръка за благословия. По устните си Еверет все още усещаше вкуса ѝ — мед, кайсия, странната ѝ мускусна миризма, — докато крачеше надолу по пътя в гробището под костеливите пръсти на клоните на дърветата.

Домът зовеше Еверет. Започна да ходи по-бързо, почти затича. Доста глупаво и несигурно начинание в снега, но краката му познаваха всяко камъче и всяка пукнатина из тези пътеки. Никога не бе изпитвал страх в това гробище. Призраци, вампири, възкръснали мъртъвци — Еверет смяташе тези суеверия за толкова глупави, че дори не си и помисляше за тях. Мъртвите от викторианската епоха спяха дълбоко и много, много непробудно. Бяха добра, спокойна компания. През главния вход, през Хай Стрийт, през железопътния мост, после през откритото общинско пространство и най-сетне на Роудинг Роуд. Можеше да тича по целия път. Пътникът бърза във вечерта — една от картите таро на Сен, изображение на решен на всичко мъж, с бричове и шапка от осемнайсети век, крачещ по пътека, която се извиваше надалеч от погледа. Пътникът бързаше, защото пътешествието му бе отнело по-дълго време, отведе го по-далеч, отколкото някой би могъл да си представи, но домът е близо, много близо. Виждаше се в края на Роудинг Роуд, как застава пред къщата. Щеше ли да позвъни на вратата, или щеше да влезе през задния двор както винаги? Отваряш вратата и просто влизаш. Майка му щеше да припява с грешните думи на някоя песен по радиото. Виктъри-Роуз щеше да вечеря. Как би могъл да им каже? Спрете онова, което вършите, и елате с мен. Вземете си палтата, някакви скъпоценности и дребни, ценни вещи, които могат да се продадат. Не, няма да ти трябват паспорт, телефон и пари. Хайде. Над вас е надвиснала ужасна, ужасна опасност.

Защо им беше дори да помръднат?

Защото се бе върнал. Беше достатъчно. Ще обясня всичко, но сега просто ме последвайте.

Дъхът на Еверет излизаше на големи, топли облаци, докато тичаше по централната алея между покритите със снежни гугли надгробни плочи. След което видя фигурата между себе си и изхода за Стоук Нюингтън Хай Стрийт и спря. Беше малко повече от тъмен силует на жълтия фон на уличните светлини, но размерите, очертанията, стойката, дрехите — всичко във фигурата предупреждаваше: Започни да се страхуваш. Сянката излезе в едно езеро от светлина от охранителните прожектори, които Съветът на община „Хакни“ беше инсталирал. Еверет мигновено разбра всичко.

— Не — прошепна той.

Обърна се, побягна. Само след няколко стъпки извика от болка и вдигна ръка към лявото си рамо. Нещо го бе ужилило като стършел. Подуши изгоряла тъкан, горяща плът. Без да спира, Еверет хвърли поглед през рамо. Другото му „аз“, врагът, анти-Еверет го следваше спокойно, преднамерено по алеята. Насочи към него пръста си като пистолет. Еверет се хвърли и претърколи по чист инстинкт. Снегът не омекоти падането. Снегът крие в себе си твърди неща и остри ръбове. Той изкрещя, когато ребрата му се блъснаха силно в една строшена надгробна плоча. Видя как в мрака премигна нишка червена светлина. Когато види лазер, синът на един физик веднага го разпознава. Лъчът се поколеба, след което проряза в негова посока като острието на меч. Еверет се претърколи в безопасност зад постамента на един викториански погребален ангел. По алеята се посипаха отломки от клони, прецизно изрязани. Първият лъч го бе ранил леко. Ако го беше уцелил чисто, щеше да прогори дупка право през него и да го среже на две.

Лазерите не можеха да прерязват камък. Или могат? Еверет взе решение да не се размотава наоколо, за да види резултатите от този експеримент. Запълзя в коварния сняг, като опитваше да се изправи. Хълбокът го болеше. Сигурно имаше страхотна синина. Надяваше се това да е всичко. Давай. Давай. Дръж главата ниско под височината на надгробните плочи, ако искаш въобще да я задържиш.

— Виждам те!

Собственият му глас, викаше го. Подиграваше му се. Неговият глас. На кой свят бяха открили този друг Еверет? Какво му бяха казали, какво му бяха обещали? Какво му бяха сторили?

Еверет се хвърли напред приведен, докато измъченият въздух пищеше зад него. Нещо премина над главата му. Бял взрив. Експлозията му изкара въздуха, оглуши го и го накара да залитне несигурно. Каменните отломки разкъсаха едната страна на балтийското му яке. Ангелът бе натрошен и пушеше. От него бяха останали само краката — с пръсти, заровени в снега.

Давай. Давай.

Лазери като ветрило в небето. Клонките се сипеха около Еверет като водопад сред бляскащ сняг. Той вдигна ръце, за да се предпази от хвърчащи камъчета, и продължи да тича.

— Мога да изравня всичко наоколо със земята — чу се гласът.

Мисли. Мисли. Ще те спаси единствено мисленето. Нищо друго. Той е аз. Всичко, което аз знам, му е известно. И всичко, което той знае, е известно на мен. Това е преимущество. Малко. Единственото. Еверет знаеше, че никога няма да надвие в битка двойника си. Трябваше да неутрализира тези оръжия, да го изкара на улицата, на публично място, където не можеше да ги използва открито. Той затича навътре между дърветата, като се пързаляше от надгробна плоча на надгробна плоча, поемайки по дългия, заобиколен път към главния вход, осветлението и задръстването по Стоук Нюингтън Хай Стрийт.

Покрай него профучаха ракети. Еверет залегна зад един мавзолей. През желязната решетка, която защитаваше мъртвите викторианци, видя как една линия от експлозии осветява нощта. Дърветата горяха. Надгробните камъни падаха като домино.

— Няма да стане — извика анти-Еверет.

Еверет видя как врагът му напредва през яркия пушек и мъглата. Онова, което помислиш, си помисля и той. Какво иска? Иска Инфундибулума. Това означава, че не може да ме убие. Не може да си позволи риска да увреди Доктор Квантум. Не знае дали е у мен. Това е неговата неизгодна позиция и моето преимущество. Но имам и друго. Не му е известно, че не съм сам.

Бавно, тихо, Еверет пропълзя настрани от мавзолея.

При първата експлозия Сен извика. След това видя как червените лъчи блещукат над върховете на дърветата и чу как дървото се нацепва и пада. Тя помръдна и подскочи в нервно безсилие. Това гласът на Еверет ли беше? Какво викаше? Когато дърветата избухнаха в отблясъци, а светлият дим се надигна към небето, вече не можеше да стои на едно място. Тя се плъзна в амуницията на бръснача и я затегна. Индикаторът за наличната мощност бе замръзнал на 20 процента. Достатъчно за полет и за сражение. Едно последно нещо, преди да дръпне кабела за ускорението. Сен свали ципа на екипировката си за оцеляване в балтийски условия и извади картите таро „Евърнес“. Целуна тестето, след което с добре усвоена лекота го разцепи с една ръка и обърна най-горната карта. Двама рицари — единият в черна, а другият в бяла броня, се бяха изправили един срещу друг с щитове и зъбати боздугани. Бъди ми враг.

Най-страшният враг, последният, срещу когото ще се изправиш, си самият ти.

Чак тогава увеличи мощността, натисна напред лоста за управление и започна да се издига вретеновидно над кулата от червени тухли на параклиса в Гробищния парк „Абни“. Вече над върховете на дърветата, успя да се ориентира по-добре къде се разиграва битката. Там долу беше тъмно, плътно обрасло с дървета, сред които се подаваха зъбите на надгробни паметници. Никакъв проблем. И в по-лоши условия беше управлявала въздушен кораб, дълъг двеста метра. Между дърветата пронизваха лазери. Сен дръпна лоста за управление и бръсначът се гмурна към облака от нажежена от лазери пара.

— Еверет! — той стоеше на кръстопътя на две алеи. Сен застави бръснача да увисне във въздуха. — Добре ли си?

Но защо стоеше на открито? Защо наоколо му нямаше разрушения? Защо носеше различни дрехи? Защо беше без яке, а ръкавите му навити посред зима?

Имаше нещо нередно тук. Много, много нередно. Сен зави остро надясно, точно когато Еверет се прицели в нея. Дясната му ръка се разтвори. От нея изригна огън. С една ръка Сен улови дръжката на моновлакното. В забавеното време на абсолютната криза препускащите ѝ мисли заповядаха: Намери оръжие. И: Измъквай се. Тя направи оценка на ситуацията в частта от секундата преди ракетата да порази целта. Сен удари закопчалката на сбруята и пропадна към склона на една високо натрупана купчина сняг, а бръсначът експлодира.

Дано вътре не се крие нещо…

Твърдо.

Нищо не можеше да е по-болезнено. В купчината сняг трябваше да има бордюр или постамент. Но се налагаше да се раздвижи. И то бързо. Сен се надигна леко. Ракетата не беше уцелила бръснача в идеалния център. Левите перки бяха извадени от строя; останалите две го бяха изпратили в полудяла смъртоносна спирала. Еверет — не, другият Еверет, белият рицар срещу черния, който беше нейният Еверет — проследи как разбитата летателна машина се устреми към грозд от кръстове. За момент гърбът му беше обърнат към нея. Като стисна зъби от болката в хълбока, Сен отключи моновлакното и замахна с него като с камшик.

При този звук от раздвижване другият Еверет се завъртя вихрено. Около него се посипаха клони, прерязани от влакното. Сен отново замахна, преди другият Еверет, не-Еверет, да е успял да завърти някое от своите странни и плашещи оръжия срещу нея. Една спретната редичка от брезови фиданки, посадени покрай алеята, бяха уцелени и рухнаха на земята от два метра височина. Телеграфен стълб се свлече, срязан на части, а една трета от него остана да виси на жиците. Сен нави обратно влакното и го завъртя над глава. Клоните в непосредствения ѝ радиус започнаха да падат. Не-Еверет се приведе под въртящата се смъртоносна нишка. Насочи пръст. Сен се хвърли зад един надгробен камък. Лазерът изцвъртя в заснежената гора. Тя надникна и отново запрати шибващо влакното към не-Еверет. Беше бърз, също толкова бърз и пъргав като нейния Еверет, нейния черен рицар. Видя как ръцете на не-Еверет се разтварят. Сен се хвърли зад ново укритие, докато ракетата взривяваше надгробния камък на парчета.

— Еверет Синг! — извика тя. — Еверет Синг! Какво вечеря на Коледа?

Еверет видя как бръсначът блесна между дърветата като мраморен ангел, възкръснал от гробницата си. След което проследи мигновената жълта резка на ракетната опашка и чу експлозията. Останките на бръснача влязоха в свредел и завиха полудяло, преди да се разбият в надгробните камъни. Почти извика. Почти скочи, за да се втурне да помогне. Почти. Еверет с усилие на волята не надигна глава. Заповяда на ужасяващо силния шок в стомаха и на страха в сърцето си да останат там. Не се надигай, дръж се ниско. Беше забелязал нещо да пада от бръснача в мига преди взрива. Беше я видял. Трябваше да е тя. Сен беше добре; трябваше да е добре. Така че отново снижи глава и надникна през ръждивите железни пречки на мавзолея, като се надяваше да види някъде момичето, макар да бе почти сигурен, че никой не можеше да преживее такова падане.

А после видя как се посипаха клони. Видя падащите фиданки и свлечения телеграфен стълб, който подскачаше на жиците си. Видя как лазерите блещукат в натрупания сняг. Проблясък и усещането за удряща целта си ракета. Еверет запрехвърля числата наум, като оценяваше приблизително размер, вместимост и капацитет, опитвайки да пресметне колко ракети оставаха на анти-Еверет. Точно тогава гласът ѝ извика името му два пъти и попита: Какво вечеря на Коледа?

Докато все още се страхуваше, че може да е мъртва, не бе почувствал сълзи в очите си, но когато разбра със сигурност, че е оживяла, се появиха. Еверет ги избърса с ръкава на дебелото яке. Преглътна два пъти, преди да каже нещо. Не искаше Сен да долови сълзите в гласа му.

— Фазан! — викна в отговор.

Гласът му и така бе задавен от емоцията. Помисли си: Умно, умно момиче! Един въпрос ти казва, че съм жив, че съм истинският и къде съм.

— Фазан макхани, ориз с шафран и топли питки!

А после затича приклекнал. Претърколи се, за да избегне ракетата, която отнесе мавзолея, зад който само допреди миг се криеше. Поредната прахосана ракета, отбеляза.

— Въоръжена съм! — извика Сен.

Еверет чу как дърветата се чупят и разбиват, след което нов ракетен взрив. И още една. Той вдигна все още топлите парчета от някакъв надгробен камък, затича се и ги хвърли колкото можа по-силно към мястото, където според изчисленията му се намираше неговият враг. Лазерите прорязаха през шубраците. Един млад чемшир пламна, а Еверет, потърсил укритие зад надгробната плоча на някакъв захарен магнат, чу как в ледения въздух шибна камшик. Сен сигурно бе спасила режещото моновлакно от бръснача. Това си беше страховито оръжие. И очевидно имаше ясна представа как да го употреби най-добре. Лазерите се размахаха полудяло. Еверет принуждаваше анти-Еверет също да търси укритие. Ситуацията беше патова, но нямаше да се проточи много. Експлозии, престрелка в Гробищния парк „Абни“; накрая полицията щеше да се появи, ако вече не бяха на път. Това може би устройва идеално анти-Еверет, помисли си Еверет. Имаше пълното основание да подозира, че анти-Еверет е бил привлечен от самата Шарлът Вилие. Ако той и Сен попаднеха в ръцете на полицията, Шарлът Вилие щеше да задейства политическите връзки на Ордена, точно както бе постъпила по време на полицейското разследване около отвличането на баща му. Еверет трябваше да ги измъкне от там по възможно най-бързия начин.

След което, приклекнал зад каменната надгробна плоча, нагазил до глезените в снега, най-после осъзна какво трябва да бъде сторено. Беше просто. Беше гениално. Изискваше единствено способността човек да вижда случващото се по нов начин и изискваше математика. Той извади телефона си и го включи. Имаше отлично покритие. Когато Теджендра му бе дал Доктор Квантум, второто, което Еверет направи, бе да го синхронизира с телефона си. Първото беше да го отнесе при Райън, за да се похвали.

— Виж, това означава, че мога да го управлявам от разстояние с телефона си — беше обяснил.

— Дошъл си чак дотук, за да те гледам как програмираш в свободното си време? — беше се учудил Райън. — Дори и за откачалка със сходни интереси това е невероятно скучно.

Не и сега, Райън Спинети. Пет почуквания му дадоха контрол върху Доктор Квантум, който беше на мостика на въздушния кораб, увиснал над „Уайт Харт Лейн“. Беше използвал същия процес, за да събере плейлиста за Сен — колко неловко беше пък това? Сега следваше трудната част, когато се изискваше да помисли внимателно — време, с което не разполагаше. Трябваше да отвори Инфундибулума и да получи достъп до базата му от данни със скокови точки през бавната, скъпа, силно ограничена телефонна връзка. Крайната точка до „Уайт Харт Лейн“ все още се намираше в паметта на Скоковия контролер. От нея можеше да пресметне скоковата точка за настоящото си местонахождение. Еверет отвори GPS-а. Изяждаше батерията мигновено.

Всеки Портал на Хайзенберг се отваряше и в двете посоки. Когато отвори портала към улицата на З₂, един захвърлен вестник бе долетял по вятъра от онзи Лондон. Водата бе нахлула като след порой от наводнения град на З₈. И нямаше нужда Порталът на Хайзенберг да бъде достатъчно голям, за да изпратиш през него въздушен кораб. Можеше да е голям точно толкова, колкото да преминат двама души. Все пак трябваше да е изключително точно фиксиран, за да не се озове на десет метра във въздуха или заровен на три четвърти в земята заедно с мъртвите викторианци. И фиксирането на разположението на портала щеше да е сложна работа, като се има предвид, че на Еверет му се налагаше да го направи, докато отбягва злия си брат близнак киборг с лазерни ръце и ракетно въоръжение от паралелна вселена.

Калкулациите на Еверет бяха прекъснати от внезапната тишина в гробището. Той вдигна очи. Прекалено тихо е, помисли си и изведнъж изпита боязън от възможността да бъде издебнат и атакуван изненадващо.

Вратарски рефлекси. Лазерът прокара изгаряща линия през бузата на Еверет, докато се хвърляше встрани от тъмната сянка, която изскочи пред черните дървета. Заболя. Заболя ужасно. Потърси прикритие зад един надгробен паметник, като гребна шепа сняг, за да успокои пламналата си лява буза.

Същите вратарски рефлекси спасиха и анти-Еверет. Може и да бе припяващият звук от влакното или просто почувства движението на въздуха с кожата си. И на него му се наложи да се хвърли на земята, когато моновлакното на Сен шибна като камшик, за да пререже ръката и половината крило на един от каменните ангели. Главата на ангела съвсем бавно клюмна напред и падна. Сен отново шибна с камшика. Десет сантиметра от една надгробна плоча, зад която анти-Еверет бе потърсил спасение, бяха отнесени. Еверет видя нечия фигура в оранжев авиаторски костюм да притичва до новото си укритие, точно когато анти-Еверет изскочи, когато ръката му се разтвори и накара малкото молещо се херувимче, зад което Сен се криеше, да избухне.

— Сен!

— Еверет Синг!

— Прикривай ме.

— Аз ще му спипам лили гозбата, Еверет Синг.

Еверет притисна силно гръб към студения камък и се върна към телефона си. Бузата го болеше. Такава болка не бе изпитвал никога досега. Щеше да му остане белег. Истинско изгаряне от лазер, а не като измисленото, което Теджендра твърдеше, че е получил. Това завинаги щеше да го бележи като по-различен от неговия двойник.

Чу шибване на камшик и ракетна стрелба. С колко от тези разполагаше анти-Еверет? Всеки взрив обаче бе следван от камшичен удар. Еверет не знаеше какво би направил, ако не чуе ултразвуковото шибване на моновлакното. Не се опитвай да разбереш, помисли си той. Свърши твоята част от работата. Свърши онова, което само ти можеш да направиш.

Зареди софтуера Матика и вече въвеждаше GPS координатите си, когато… Изходен резултат… Изходен резултат… Изходен резултат… Чертичките за силата на сигнала се поколебаха и изчезнаха.

— Не! — изкрещя Еверет Синг.

Лазерите превърнаха клоните над него в подпалки. Той присви рамене срещу дъжда от димящо дърво. Отново пълни чертички. Изходен резултат: код за крайната цел на портален скок. Той излезе от Матика. Толкова бавно, бавно, бавно. И отвори Скоковия контролер. Входна, изходна точка, диаметър на апертурата. Въведе три метра. Продължителност. Пръстите му се поколебаха. На какво разстояние беше Сен?

— Сен!

— Оми!

Нощта се освети от отблясъци. Беше ли останало нещо от Гробищния парк „Абни“? Но вече знаеше къде е тя. Еверет настрои продължителността на десет секунди.

— Сен, бялата светлина.

— Кое?

Еверет натисна бутона Скок. Бялата светлина огря всеки ангел и всяко херувимче в гробището. Той надникна над ръба на надгробната плоча. Порталът на Хайзенберг беше диск от ослепителна светлина сред разтрошените паметници и мавзолеи. Видя Сен, размазано оранжево петно, трудна за разпознаване в отблясъка. Беше ли преминала? Нямаше време. Еверет напусна укритието си и се хвърли към Портала. С периферното си зрение забеляза как врагът му също излиза иззад осакатения каменен ангел, с вдигнати ръце, сочещи пръсти. Еверет се гмурна в светлината…

… и се удари силно в палубата на Евърнес. Претърколи се. Лазерната светлина прогори една дъга през далечната стена. След това Порталът на Хайзенберг се затвори в график. Еверет спря рязко в комуникационната станция на Шарки. Самият Шарки беше на крака и вече носеше пожарогасителя към горящата линия, която лазерът на анти-Еверет бе пирографирал в обшивката на стената. Един монитор се олюляваше и разпращаше фонтан от искри, след като подвижното му рамо бе отрязано.

— „Нашият свет и красив дом, гдето бащите ни Те славословеха, биде изгорен с огън“ — заяви Шарки, като удавяше пламъците в пяна.

Капитан Анастейзия бе на колене до него. Очите ѝ бяха разширени от загриженост. Ръцете ѝ бяха силни и меки, и знаеха къде боли.

— Сен, медицинското сандъче.

— Няма време! — Еверет примижа от болката в ребрата, гърдите, бузата. Жив си, ето какво ти казва всичко това. — Могат да ни проследят!

Капитан Анастейзия се намръщи. Еверет настоя:

— Всеки път, когато предприемаме скок, оставяме следа. Скочихме директно дотук от „Абни“. — Никой ли не го разбираше? В шок ли бяха изпаднали всички, или просто бяха глупави? — Трябва да преместим кораба!

Мостикът се изпълни с бяла светлина. Един греещ диск увисна на около трийсет сантиметра от палубата, точно пред големия наблюдателен прозорец. Шарки пусна пожарогасителя и насочи натам пушките от шлифера си.

— Сен! — извика капитан Анастейзия. — Пълен назад! — Ръцете на Сен вече бяха на контролните лостове.

Белият диск се проясни. Екипажът на кораба гледаше през кръгъл прозорец право в мрачна камера с каменни стени. Порталът бе обкръжен от бюра, осветени в премигващо синкаво от компютърни монитори. Отряд от мъже и жени в черно, носещи меки черни кепета, стояха с вдигнати оръжия в основата на метална рампа. Зад тях се виждаха добре познати на екипажа на Евърнес фигури: Пол Маккейб, опърпан, в зле ушит костюм, и Шарлът Вилие, смъртоносна и облечена стилно, с убийствен грим.

— Елате ми, доркас! — изкрещя Сен и налегна с цялата си малка тежест лостовете за ускорението. — Елате ми, доли полони!

Бавно, съвсем бавно Евърнес се задвижи. Двеста метра нанокарбонов корпус, товарни отсеци, акумулатори и баласт трябваше да наберат инерция. Бавно, съвсем бавно отвореният скоков портал започна да се измества към големия прозорец. Обратното, помисли си Еверет. Порталът остава на място. Корабът се отмества от него. Всичко е относителност. Шарлът Вилие осъзна какво прави Евърнес. Еверет я чу да издава остра заповед. Войниците се поколебаха. Колебанието им струва ценно време. Скоковият портал премина през големия прозорец и увисна насред въздуха. Командирът на отряда, блондинка, която Еверет разпозна от предишната си среща с частната армия на Портален свят 10, осъзна грешката и се хвърли нагоре по рампата до самия край на портала. За момент Еверет си помисли, че тя може да направи опит да скочи, след което корабът се отдели напълно от портала. Независимо от това Сен натискаше лостовете за ускорението, а Евърнес се оттегляше сантиметър по сантиметър от отворения портал на Хайзенберг. От гледна точка на Еверет изглеждаха като група войници, стоящи във въздуха, обкръжени от ярка светлина.

— Трябва да направим скок — каза той.

— Не си в състояние — каза капитан Анастейзия.

— Не разбирате! — извика Еверет, преди да си спомни за погледа в очите на капитана, за тона на гласа ѝ последния път, когато се бе опълчил на властта ѝ на собствения ѝ мостик. — Мадам, с цялото ми уважение, трябва да направим скок на Хайзенберг. Изпратили са някой при майка ми и сестра ми. Изпратили са агент.

— Него — каза Сен. — Той е. От друга равнина. Него. Еверет. Но… жужиран. И си имаше стрелящи неща.

— Трябва да скочим надалеч оттук.

Еверет се застави да стане от пода въпреки болката до кости. Капитан Анастейзия сложи ръка на гърдите му.

— Къде ще откарате кораба ми, мистър Синг?

Еверет едва не отблъсна задържащата го ръка. Капитан Анастейзия долови напрежението, което нарастваше в него, и очите ѝ се разшириха. Еверет си припомни думите на Макхинлит, че е учила френски бойни изкуства при майсторите в Марсилия. В тази вселена французите си нямаха национално бойно изкуство.

— Помните ли, когато бяхме приклещени между Шарлът Вилие и Кралски дъб? — На сто метра пред носа Порталът на Хайзенберг се превърна в плътно бял диск, смали се до ослепителна бяла точка и изчезна в ясния нощен въздух. Капитан Анастейзия не помръдваше. — Помните ли? — попита отново Еверет. — Зачудих се дали по същия начин, по който Шарлът Вилие може да отвори портал на самия мостик… защото винаги оставяме следа там, откъдето сме минали… не е възможно скоковият пистолет също да оставя следа, спомен за порталите, които отваря? И един от тези портали, точно един от тях, ще се отвори там, където е баща ми. — Еверет стоеше с мъка на краката си. Болеше го, по-лошо от всякога досега, дори след най-грубите футболни срещи, когато от противниковия отбор подритваха вратаря, докато реферът не гледа. Имаше чувството, че се връща от война. Което си беше самата истина. Все още водеше война. Винаги щеше да е на война, той и всеки, когото познаваше, когото обичаше, хората, в чийто живот се появяваше. Преди петнайсет дни Теджендра бе отвлечен точно пред Института за съвременно изкуство, само петнайсет дни, а Еверет бе уморен, толкова, толкова уморен. Какво беше казала Сен, когато капитан Анастейзия обърна нейната карта Пътникът бърза във вечерта? Чака ме дълъг път, преди да отпусна глава за сън? — Не мога да го направя. Макхинлит също. Трябва да върна скоковия пистолет обратно на мястото, където е направен.

— И къде е то, мистър Синг?

— Трябва да идва от някой от деветте свята на Множеството. — Капитан Анастейзия кимна. — Не съм сигурен. — Капитан Анастейзия повдигна вежда. — Мисля… вярвам… вярвам напълно и абсолютно, че идва от равнината, която вие наричате З₁.

Шок: не се случи така, че всички да възкликнат едновременно или да се отдръпнат ужасено с вдигнати ръце; шокът е нещо, което усещаш като електричество, което подушваш като промяна във времето. Шокът е химия.

— З₁ е под ембарго, мистър Синг — обясни капитан Анастейзия. — Напълно, абсолютно.

— Трябва да отидем там.

— От таласъмите и страховете, и ужасите на нощите ни, ще ни опази Той и неговата доркас — каза Сен. Стискаше здраво картите таро „Евърнес“ в ръка.

В същия момент се обади и Шарки:

— „Ще пратя върху вас и глад и люти зверове, които ще те обезчадят; мор и кръв ще преминат през тебе; и ще нанеса меч върху тебе.“

— Преди петнайсет години всички пътувания между равнините до З₁ бяха прекратени — каза капитан Анастейзия. — Порталите на Хайзенберг бяха запечатани. Никой не знае защо. Но бих рискувала с предположението, че трябва да е истински ужасно, за да наложат карантина на цял свят. А ти предлагаш да отведеш моя кораб, моя екипаж и моята дъщеря там.

— Да — произнесе Еверет Синг.

Друг отговор нямаше. Беше отправил толкова молби към капитан Анастейзия и нейния кораб, толкова пъти бе настоявал и ги бе излагал на опасност, и все така не виждаше края на всичко това. Но докато си го помисляше, вече бе наясно, че тя е стигнала до същото заключение, че единственият начин всичко да свърши е да се отиде докрай, където и да бе този край.

— Е, знам само, че не можем да останем още дълго в този свят — каза капитанът. — Мистър Синг, отведете ни оттук. — Тя откри един неповреден микрофон: — Мистър Макхинлит, насочете мощностите ни към скоковия портал. Когато прецените, мистър Синг.

Еверет отвори Инфундибулума. Беше лесна работа да открие точката в З₁, която отговаряше на същата позиция над футболното игрище „Уайт Харт Лейн“. Завлачи я в Скоковия контролер. Таблото светна в зелено. Той натисна бутона.

Вуум и Еверет Синг бе изчезнал.