Бъди ми враг

2.

Дебелото херувимче яздеше дракона като на родео, едната му ръка във въздуха, а другата — здраво заловено за драконовата грива. Беше сибирски дракон, жилав като сибирска белка, и подскачаше във въздуха над град от кристални небостъргачи. Малкото дебело личице на херувимчето грееше от невъздържана радост. Картата се завъртя във въздуха, запреобръща се и запърха надолу през катедралното пространство във вътрешността на въздушния кораб Евърнес. Приличаше на самотна снежинка. Приведен над Доктор Квантум, Еверет зърна движението с крайчето на окото си. Пресегна се и улови картата. Тантуресто ангелче, яхнало късметлийски дракон. Юбилео.

— Какво означава? — извика към сводестите ниши между газовите клетки. — Юбилео?

От сивата индустриална нановъглеродна конструкция се отдели някакъв предмет и приближи стремглаво към него. Сен Сикссмит се спускаше надолу с главата по едно въже от най-високата сервизна пътека. Главата ѝ бе отметната назад, ръцете ѝ бяха изпънати като криле на сокол. Въжето пищеше през макарите на алпинистката ѝ екипировка. Беше като неземен, усмихнат до уши ангел. Спря на метър от обърнатото нагоре лице на Еверет и го погледна от мястото си:

— Юбилео. Юбилей! Джубила! Тържество! Ликувайте-ликуйте! — дъхът ѝ излизаше на пара.

— Не ти ли е студено?

Сен беше облечена в плътно прилепнал сив пуловер, плетен клин, елече от пухкава кожа и боти със заострени върхове. Явно се чувстваше удобно в мразовития въздух. Еверет беше навлякъл две ризи, два клина и два чифта чорапи под торбестите си панталони и беше наметнат с едно старо военновъздушно палто, задигнато от Макхинлит от времето на службата му във флота на борда на въздушния кораб на Негово Величество Кралски дъб. Независимо от това Еверет бе бледен, разтревожен и започваше да оглупява от студа. Беше изрязал върховете на пръстите на вълнените си ръкавици. Студът се промъкваше в тях от ледения екран на Доктор Квантум. Само след половин час програмиране всяко натискане вече му се струваше болезнено като от удар с чук. Непрекъснато объркваше бутоните и кода, правеше грешка след грешка и се безпокоеше, че пронизващият студ, който се просмукваше през корпуса на въздушния кораб, отвлича прекалено силно вниманието му и не му позволява да забележи допуснатите неточности.

— Аз? На мен никога не ми е студено. Студът няма време да настигне Сен. Седналата работа, работата с мозък, от това ти става студено. Цялата кръв отива в главата. Всеизвестен факт е. Постоянната работа без никакви игри прави Еверет глупаво момче. И студено. Юбилео! Нека настъпят бона времена!

Еверет ѝ подаде картата. Сен я грабна и все така с главата надолу, я прибра в тестето с карти таро, като използва само едната си ръка. Пъргавината ѝ изумяваше Еверет. Той можеше да мисли в множество измерения, но тя умееше да се движи из тях. Като вратар, той имаше котешки рефлекси, но тя бе като вятър и мълния. Някой ден смяташе да я помоли да го научи как да борави с въжетата и макарите. Някой ден, когато не беше толкова зает да спасява Евърнес и всички, които летяха на борда му. Сен се преобърна и след едно грациозно извиване се приземи леко на палубата. Щракна с пръсти и картата „Юбилео“ се появи между тях. Пъхна я под пагона на палтото на Еверет. Той разбираше, че за нея картите са допълнителен език — третият ѝ език, след английския и диалекта палари на ветровиците, хората от въздушните кораби. Съществуваха неща, които можеха да се кажат само с карти таро „Евърнес“. Тя говореше чрез тях и говореше на тях. Еверет често я чуваше да им шепне из големите отекващи пространства на Евърнес. На един въздушен кораб се намираха достатъчно местенца, където да си представиш, че си сам. Беше я виждал да целува тестето във внезапен изблик на радост, а след това и с бавната любов на близък приятел за цял живот. Бяха сестра и приятели, тя и нейната книга с лица на вълци и пътешественици, ангели и кралици, херувимчета на дракони. Беше направила карта само за него: момче, което излиза от портал, докато жонглира със светове. Сен правеше нови карти, когато усетеше, че тестето се нуждае от тях. Но не бе добавила Беглеца по равнини към останалите карти. Картата беше лично негова, за употреба само в най-голяма нужда. Картата, не Еверет, щеше да разбере кога е подходящото време.

— Трябва ти почивка.

— Аз ни накиснах в тази каша. Аз трябва да ни измъкна от нея.

— И как ще го направиш, ако виждаш всички тези бижу буквички двойно? Почини си със Сен.

Еверет бе принуден да признае, че има нужда от почивка. Беше станал дълго преди зората да обагри в червено необятните ледове, дори преди корабния инженер Макхинлит, знаменитото ранно пиле. Отнесе закуската на капитан Анастейзия Сикссмит в нейната лати и когато почука на вратата, тя отвори с изцъклени очи, увита в три пуловера и обута в топли спални чорапи, намръщена. За пръв път не изглеждаше безкрайно радостна да види нещо сготвено от него. Еверет можеше и да е беглец по равнините, главен програмист и единственият им начин да измъкнат Евърнес и екипажа му от тази случайна паралелна Земя — където и из Целостта на мултивселената да се намираше тя, — но освен всичко друго беше и корабен готвач. Ветровиците, постоянно му напомняше капитан Анастейзия, бяха хора с апетит.

— Макхинлит е накарал корабите ножици да заработят. Искаш ли да увардим? — попита Сен.

На Еверет много му се искаше да хвърли поглед на дроновете. След като натисна спусъка на откраднатия скоков пистолет и измъкна Евърнес под носа на оръдията и изтребителите на Шарлът Вилие и Кралския военновъздушен флот, за да се появят на тази случайна паралелна Земя, всичко в обхвата на полето на Хайзенберг беше последвало кораба. Включително два дистанционни дрона, последна дума на техниката на въоръжение в Кралския военновъздушен флот — кораби ножици, свързани с невидима, тънка, но изключително здрава нановъглеродна нишка. Когато се движеха в подходящата формация, двата дрона можеха да използват нишката като нож за сирене, за да изрежат двигателните гнезда на Евърнес и да накълцат кораба като коледна гъска по деветнайсет различни начина. Откъснати от своя кораб-майка в друга вселена, дроновете бяха влезли в автоматичен летателен режим. През първите два дни екипажът на Евърнес бе твърде зает да установява къде са попаднали, че да забележи какво друго е преминало заедно с него през портала на Хайзенберг.

— Е, нямам намерение да оставям технология от Кралския флот да стои заровена в снега, за да си я намери всеки, който случайно намине оттук — беше обявил Макхинлит.

Преди да го изрече на глас, никой дори не си и помисляше, че е възможно навън да има някой друг. Макхинлит бе излязъл във виещата фъртуна заедно с първи офицер Шарки. Студът се оказа толкова силен, че върховете на пръстите моментално замръзваха по метала. За шестте дни, които бяха прекарали в инженерния отсек, Макхинлит разглоби дроновете на части и отново ги сглоби, но съгласно собствените си изисквания.

Сен вече беше преполовила пътя до централната сервизна пътека. Тя хвърли поглед през рамо:

— Идваш ли, оми?

Евърнес потрепери. Сен се улови здраво за парапета. Еверет избута техниката в безопасната половина на масата. Вибрацията беше дълбока и масивна; всяка част от кораба и всички на борда му бяха разтърсени до кости.

— Мразя, когато прави така — обяви Сен. Откакто го бяха привързали с котвените въжета, корабът от време на време се тресеше невероятно силно. — Какво го причинява?

— Откъде бих могъл да зная — отвърна Еверет.

— Нали си ученият.

— Да, но… — споровете със Сен нямаха смисъл. — Да вървим.

— Хващам се на бас, че е някое голямо ледено чудовище, дълбоко там долу — продължи Сен.

За момент Еверет обмисли дали да обясни колко слабо вероятно от научна гледна точка беше в ледовете да живее гигантско чудовище. Безполезно. Поне в миниатюрната, мрачна, миришеща на електричество, натъпкана с вехтории стаичка на Макхинлит можеше да е по-топло.

Беше осмият ден на Коледа върху безкрайните ледове, на чието място в една друга вселена се намираше Северно море, на трийсет километра от въздушното пространство на Дойчланд. Във версията на песента, която ветровиците пееха, на този ден любимата на певеца му изпращаше „осем вятъра веещи“1. Вятърът, остър, непрестанен и ледовит, се бе превърнал в нещо нормално, откакто Еверет задейства портала на Хайзенберг, за да се озоват на този бял свят. Вятър, който пищеше край обшивката на кораба като съскащи ножове. Вятър, който изтръгваше продължителни стенания като от извънземни китове от изпънатите въжета. Вятър, който дърпаше, блъскаше и тревожеше от всяка издатина — ледени пръсти, копнеещи за нещо, за което да се заловят, което да пипнат, разкъсат и пръснат по леда. Вятър, който разтърсваше Евърнес като куче, захапало плъх, докато капитан Анастейзия ги отдалечаваше от точката на скока. Ако теорията на Еверет беше правилна — че всеки скок на Хайзенберг оставяше следа подире си, — капитанът нямаше никакво желание специалните части, изпратени от ордена, да се озоват на главите им и дори направо във вътрешността на кораба. Порталната технология на З₃ беше достатъчно напреднала, за да открие тази следа и да отвори скокова точка на самия капитански мостик. Докато Еверет приготвяше коледната вечеря в камбуза на кораба, вятърът пищеше около корпуса. Всеки тиган, всяка тенджера и всеки прибор подрънкваха, докато момчето одираше и кормеше фазаните и приготвяше тестото за безквасните питки наан. Евърнес удържаше нановъглеродната си кожа стегнато срещу вятъра. Капитан Анастейзия го бе снижила на няколко метра над морето от лед. Закотвящите въжета, забити здраво в този лед, датиращ отпреди трийсет хиляди години, приковаваха кораба срещу титаничното движение на въздуха, който нахлуваше от север. Евърнес скърцаше, напрягаше се и трепереше на котвите, но не се поместваше.

— А сега — обяви капитан Анастейзия — да се нахраним.

Еверет отнесе до малката кухненска маса златисточервеното и зеленото сари, които беше купил от Ридли Роуд Маркет в Хакни Грейт Порт, и ги постла. Шарки произнесе великолепна продължителна молитва на гръмовния език от Стария завет. След това Еверет сервира: фазан макхани с ориз и шафран, с питки наан, които, нанизани на края на една вилица, бухнаха, като ги поднасяше над пламъка на газовата печка — малко театрално представление за публиката в кухнята. Не забрави и празничната халва — любимото на капитан Анастейзия; и неговата запазена марка — течен шоколад с щипка чили. Малкото помещение бе ярко осветено и наситено с аромат от пенджабската кухня, но пикантните ястия не успяха да подобрят настроението на екипажа. Всички се хранеха, притиснати лакът до лакът, коляно до коляно, в мълчание, като вдигаха очи при всяко поскърцване на корабните ребра, всяка промяна в шипенето по обшивката на подмятания от ветровете лед. На илюминатора се трупаше сняг. Еверет погледна през прозорчето и си помисли: Баща ми е някъде там. Когато Теджендра го изблъска встрани от дулото на скоковия пистолет на Шарлът Вилие, оръжието го изстреля в случайна паралелна вселена. Еверет бе постъпил по същия начин, когато накара Евърнес да направи скок, за да ги спаси от оръдията и изтребителите на Кралския военновъздушен флот. Имаше шанс баща и син да са прескочили в една и съща вселена. Шансът винаги съществуваше. Еверет разбираше вероятностите, можеше да изчислява възможностите. Подметни молив във въздуха: Какви са шансовете да се приземи на върха си и да остане изправен? Има такава възможност, макар и извънредно малка. А сега го повторѝ сто пъти подред. Такава бе вероятността баща и син да са прескочили в една и съща вселена. И дори тази малка вероятност да се беше изпълнила, там навън никой не можеше да оцелее повече от няколко минути без защита. Последния път когато Еверет видя баща си, той бе облечен в долнище на анцуг „Кентърбъри“ и тениска. И беше там, някъде. Не спирай да си го повтаряш. Не мисли за факта, че баща ти се намираше на двайсет и втория етаж на небостъргача Тайрон Тауър, когато Шарлът Вилие го прокуди в същата точка на друга вселена. Реалността е чудо; това бе един от първите уроци, които му бе преподал Теджендра. Двамата бяха на къмпинг в Дордон, Северозападна Франция. В една неподвижна, ясна нощ Теджендра вдигна Еверет от леглото и го изведе в тъмнината.

— Какво ще гледаме? — попита Еверет, почти шестгодишен.

Баща му просто посочи нагоре. Надалеч от уличното осветление и пътищата, небето блестеше с повече звезди, отколкото момчето бе виждало през живота си. Бяха красиви. Бяха ужасяващи. Гледаше безкрайността. А тя го призоваваше, трогваше, променяше го.

— Исках да ти ги покажа — каза Теджендра. — Когато бях на твоите години, небето в Батвала беше същото. Просто вдигаш очи и не можеш да откъснеш поглед. Това е в сърцевината на науката: чудото.

Теджендра беше някъде там. Еверет щеше да го намери. Из цялата мултивселена беше Коледа. Той продължи да съзерцава снега, който се трупаше по илюминатора, снежинка по снежинка.

Вътрешността на инженерния отсек на Макхинлит бе огряна в синя електрическа светлина от заваряване.

— Безопасно ли е?

— Инженерните ми умения държат задника ти във въздуха, а ти се тревожиш за няколко малки искри? — изрева гласът му с глазгоуски акцент отвътре. — Заповядай, влез в стаята ми за гости. Не пипай нищо. Кабели под напрежение.

Както и се бе надявал Еверет, в помещението беше затоплено. Миришеше на прегоряла смазка. И на Макхинлит — най-вече на Макхинлит. Капитан Анастейзия бе прекъснала водоснабдяването за душовете, отчасти за да не замръзне тръбопроводът, отчасти за да спестят намаляващите си резерви. След осем дни над ледовете всички започваха да намирисват. Сен го маскираше с все по-щедри дози от уникалния си мускусно-сладък парфюм. Макхинлит вдигна предпазните очила на кафявото си чело и погледна намръщено Еверет.

— Ти не трябва ли да се занимаваш със задачата да ни измъкнеш жалките гозби оттук?

— Оми има нужда от почивка — каза умолително Сен. — Една грешка, и това може да се окажем ние, кабум! Парченца навсякъде.

По-близо си до истината, отколкото мислиш, помисли си Еверет. Плашещо близо. Колкото по-дълбоко навлизаше в математиката на Инфундибулума — картата на всички паралелни светове в Целостта, — толкова по-комплексни и деликатни ставаха нещата. Баща му бе разработил зашеметяващ математически модел. Изящен и изкусен като скъпоценност. Колко повече навлизаше в него, толкова повече се разрастваше. Еверет имаше чувството, че размахва чук срещу блещукащите стени от крехък код. Една грешка, едно подхлъзване при транскрибирането и поредният скок на Хайзенберг щеше да разпрати всеки отделен атом на Евърнес и неговия екипаж в различни, отделни вселени. Щяха да умрат незабавно.

— А ти не трябваше ли да сглобяваш онова захранване? — отвърна на удара Еверет.

Идеята беше проста. Простотата беше нещо фундаментално във физиката, също като масата, заряда и спина. Колкото по-просто е нещо, толкова по-вероятно е да бъде истина, повтаряше Теджендра. Скоковият пистолет беше джобен Портал на Хайзенберг. Инфундибулумът беше контролен механизъм. Искаше се единствено да ги превърне в програмируема машина за където и да е. Еверет можеше да хакне операционната система на таблета си, за да осъществи интерфейс със скоковия пистолет — Макхинлит дори бе приспособил специални кабели и конектори, — но скоковият пистолет говореше език, различен от всичко, което бе виждал дотогава. В същината си беше същото — винаги трябва да е същото, универсален компютърен език от единици и нули, — но да накара устройствата да заговорят едно с друго, означаваше да се заеме с кода и да пренапише всеки ред, цифра по цифра. Код по код, Еверет превръщаше Доктор Квантум в преводач между два компютърни езика, които бяха толкова различни, че със същия успех можеха да произлизат от различни планети. Еверет подозираше, че случаят е точно такъв. А това означаваше бавен, къртовски труд, докато студът се просмукваше от обшивката на кораба право в пръстите, костите, мозъка му.

Макхинлит се ухили.

— Всичко е готово и лъснато. Трябва ми само енергиен източник, в който да го включа. Кажи ми обаче какво мислиш за тези красавици?

Двата дрона висяха от въжета, окачени за мрежестия таван на инженерния отсек. Поклащаха се леко, докато Евърнес се люлееше от вятъра. Бяха бели, насекомоподобни машини с реактивни двигатели, протегнати като криле на водни кончета над набитите им тела, съоръжени със сензорни капсули, комуникационни и енергийни клетки. Макхинлит беше комплектувал алпинистка сбруя под всеки от дроновете и бе заварѝл дръжки за основите на двигателите им. За да управлява машините, пилотът трябваше да седне в сбруята и да се улови за всяка от дръжките, които се спускаха от двете му страни.

— Виждам какво си мислиш, мистър Синг. Малко напомня за инженерната мисъл на първобитните хора. Завари малко чугун, готово. Работи. Лесно е. Пусни го и нещото ще се издигне. Просто. Безопасно.

— Бонару — каза Сен. Тя прокара пръсти по метала. По повърхността му имаше кондензирали капчици. — Може ли да пробвам?

Макхинлит я плесна през ръката.

— Не пипай каквото не ти е казано. Щом нямаме достатъчно мощност за гореща баня, определено нямаме мощностите да те изпратим да хвъркаш из небето, малка полони.

Сен се канеше да докара наранен и начумерен вид, но осъзна, че това нямаше да разтопи ледовете в отношенията с корабния инженер.

— Колко бързо? — попита ведро тя.

— Ами трябваше да се погрижа за съотношението мощност — маса — каза Макхинлит. — Не са предвидени за превоз на мързеливи задници като твоя.

Еверет си помисли: Аз бих попитал колко издържат батериите. Това беше разликата между него и Сен. Една от многото, много разлики.

— Ще ги нарека пчелички — обяви Сен.

Макхинлит се вторачи ужасено в нея.

— Бръсначи — предложи Еверет.

Не знаеше откъде му хрумна; просто му дойде на езика. Звучеше добре. Макхинлит кимна, като претегляше мислено името. Прилепваше, идваше си на мястото. Еверет виждаше, че се е сторило подходящо и на Сен. Тя го изгледа ядосано.

— Ти не трябва ли да работиш, за да измъкнеш сладката ми малка гозба оттук? — заяви разгневено тя и грабна картата „Юбилео“ от презрамката на Еверет.

По двестаметровата дължина на Евърнес започнаха да припяват аларми. Макхинлит захвърли пистолета за заваряване и изхвърча от отсека. Сен беше по петите му.

— Какво става? — извика Еверет през какофонията на десетина надвикващи се аларми.

— Заемете позиции! — нареди в отговор Сен през рамо. — Хайде, хайде.

— Само едно може да накара Шарки да заудря така камбаната — изкрещя Макхинлит. — Нещо е преминало през Портала на Хайзенберг.