Бъди ми враг

9.

Трябваше да има някакво правило. Ако вали през първия ден от срока, училището се отлага. Без дали, без но, никакви възражения. Автоматично. Допълнителен почивен ден. Снежен ден.

Еверет М се бе събудил дълго преди странната светлина, която винаги казва натрупан сняг, да започне да огрява през спуснатите завеси. Не можеше да спи в това легло. Беше хлътнало на същите места, удобно на същата страна, поддаваше и беше твърдо по съвсем същия начин, но не беше негово. Така че лежеше, вперил поглед в тавана или в греещия дисплей на цифровото радио, докато завесите не се превърнаха в равнина от жълто-сиво. Светлина като тази не толкова е отразена от земята, колкото идваща директно от небето — Еверет М го знаеше. Той отиде при прозореца и видя градината, живия плет, покривите под чист, девствен сняг. Докато лежеше буден в това чуждоземно легло, на този чуждоземен свят, бе натрупало мълчаливо, невидимо, дълбоко, сняг върху сняг.

Той потръпна.

По времето, когато излезе от училище, чистотата на снега бе нарушена. Човешките стъпки чертаеха пътеки от порта до порта, автомобилните гуми бяха отпечатали сиви, ледени следи по пътя. Снегът превръщаше в нещо видимо крайните цели и намерения на всички. На Стоук Нюингтън Хай Стрийт високопроходимите автомобили, собственост на училището, се бяха подредили броня до броня, със замъглени прозорци, с ауспуси, произвеждащи смог, с гуми, които превръщаха снега в мазна, черна киша. Следите от лапи през Гробищния парк „Абни“ свършваха пред червено петно и няколко пера. Снегът се бе стаил около раменете и главите на каменните ангели като одежди и корони.

Снежните топки го удариха, когато излезе от Кучешката наслада. Две по гърба и една в слепоочието. Той се завъртя, изненадан и побеснял. Яростта подхрани технологията в него. Еверет М почувства трепета от зареждащите се лазери. По пръстите му се появиха линии. Той ги накара да се затворят с усилие на волята. Еверет М имаше своите фантазии за могъщество. Всеки си има такива — хората си представят, че разполагат със суперсили, с които могат да отмъстят за всяко пренебрежение, всяка обида и несправедливост. Побойниците рухваха, саркастичните възрастни се стапяха. Но никой никога не го постигаше. Не съществуваха суперсили. Не съществуваха супергерои. Сега обаче имаше герой. Той си представи как загребва сняг в шепите си и го стиска толкова здраво с усилените си способности на Трин, че се превръща в лед. Можеше да се втурне към тях толкова бързо, че какъвто и отчаян опит да направеха да избягат, никога не биха му се измъкнали. Можеха да опитат да го обстрелят със снежни топки, за да го забавят, но във въображението си виждаше как разтваря пръстовите си лазери, за да проследи и да изпари снежните топки само за едно мигване на окото. Пуф-пуф-пуф-пуф. Без значение в коя посока направеха опит да побегнат, щеше да ги залови и да ги уцели с ледените топки толкова силно и точно, че щеше да ги заболи, наистина да ги заболи. Щеше да остави съобщение — никой да не посяга на Еверет М Синг. Слухът щеше да се разпространи из училището. Знаеш ли го онзи зубрач, вратаря? Чу ли какво направил?

Не. Не можеше да постъпи така. Първото правило на супергероите е: Винаги опазвай истинската си самоличност.

Дюдюкане и подвиквания от храстите.

— Ей, Еверет…

— Къде прекара Коледа?

— Трябваше да си останеш там; по-добре от тази дупка.

— Добре съм — извика Еверет към заснежения пейзаж. — Наистина.

Никакъв отговор, разбира се, но всичко беше наред. По-добре от наред. Беше „добре дошъл“. Не всеки на този свят е твой враг.

През цялата сутрин Еверет М опитваше да избегне момчето. В залата за събирания, където мисис Ейбрахамс — същата зала за събирания, същата учителка — пожела на всички добре дошли за новия срок и беше посрещната с въздишки и пъшкане, когато обяви, че парната инсталация на училището разполага с гориво за триседмични снегове и следователно часовете не се отлагат, той беше изчезнал в тълпата. Излизаше забързано от часовете, като използваше сетивата си на Трин, за да остави възможно най-много хора между себе си и онова момче. Откри начини да избягва минаването покрай шкафчетата. В голямото междучасие се скри в библиотеката, като си повтаряше, че е там, за да прочете вестниците, за да научи какво се случва в този свят и какво го прави различен от неговия. Министър-председател беше мистър Камерън, не мистър Портильо. Икономиката беше в лоша форма. Шпорите бяха паднали с още три места в класацията на лигата. Певец номер едно все още беше глупавият победител в „Екс Фактор“. На никоя страница в който и да е от вестниците Еверет М не успя да открие някакво доказателство, че някой е чувал за съществуването на Множеството или поне хората да са наясно, че обитават една от многото паралелни вселени. Звънецът удари. Еверет М включи своите сетива на Трин и се прокрадна из коридорите на училището „Борн Грийн“. Но на обяд нямаше измъкване — разтреперан и изложен на открито на площадката за игра. Черно на бяло, като удивителна на страница: нямаше начин да остане незабелязан. Райън Спинети проправи бразда от отпечатъци през снега.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Добре.

— Е, това е добре. — Стояха с ръце в джобовете, без да се гледат. — И сега, всичко, хм… наред ли е?

— Все още има разни работи, които не си спомням както трябва.

— Еха, това е… Какви например?

— Откъде да знам?

— Предполагам де.

Това бяха лесни лъжи. Еверет се замисли отново за черната кола, която Шарлът Вилие умишлено бе прицелила в него, за да го превърне в свое оръжие. Онова, което отговаряше на Райън, дори не се броеше за лъжа.

— Звучиш ми… не знам… различно.

Сърцето на Еверет М заби учестено.

— Нали ти казах, има разни неща, които не помня. Не беше приятно. Може ли да говорим за друго?

— Ясно, ясно. Е, ще минеш ли?

— Какво? Къде? — Еверет М никога не си бе пожелавал по-силно звънецът да оповести започването на часа.

— У нас. След училище. Знам, че е глупаво, но майка ми… ами тя доста се беше разтревожила за теб. И се пита дали не би ѝ помогнал да открие нещо, което е изгубила, пръстени или нещо подобно. Не получи ли есемеса ми?

— Изгубих си телефона.

Райън се намръщи.

— Изпратих ти го тази сутрин.

— Забравих къде го изгубих, но не е в мен от дни.

— Но аз отговорих на твоя есемес.

— Какво?

Сърцето му прескочи още един удар и в гърдите му се надигна напрегнат страх. Райън извади своето „Блекбери“ и почукна по екрана, за да отвори текстовото съобщение. Предай на мама: добре съм. Татко е добре. Щ с вдм скоро.

— Не си спомням да съм го изпращал.

— Определено е от теб. Това е твоят номер.

— Нали казах, изгубих си телефона.

— Но датата, от днес е.

Лъжи. Лъжи бързо. Лъжи безкомпромисно. Измисли най-добрата лъжа в живота си.

— Ами може, но понякога съобщението не се получава веднага.

— Мда. Предполагам. — Еверет М сам разбираше, че Райън далеч не е убеден. — Предполагам, че точно това си имал предвид с „Предай на мама: добре съм“. Но какво значи „Татко е добре“?

— Не зная! — Сега само гневът можеше да прекрати въпросите. — Не помня. Не беше приятно. Не искам да говорим за това повече.

Райън отстъпи пред разгорещения тон в гласа на Еверет.

— Съжалявам, съжалявам. Стига, стига. Е, ще минеш ли?

— Ще се видим.

Звънецът биеше. През снега се раздвижиха тъмни фигури и започнаха да се стичат във фунията на вратите.

— Идваш ли?

— Ще мина през тоалетната — отвърна Еверет М. — Ще се видим след малко.

Кабинката в тоалетната миришеше на цигарен дим. Мисис Ейбрахамс беше инсталирала димни детектори и също като в неговия свят учениците от З₁₀ с радост бяха постъпили варварски с тях. Еверет извади телефона си, истинския телефон, онзи, който му бе дала Шарлът Вилие. Пръстът му се поколеба над бутона за набиране. Не, нямаше да понесе да чуе плачливия, носов северноирландски акцент на Пол Маккейб.

На него му стигаше и едно текстово съобщение.

Той е тук.

Изпращане.

Интернет новината се разпространи около привършването на часовете. Прескачаше от телефон на телефон, от таблет в нетбук и в айпад: Яко! Виж! Учениците на „Борн Грийн“ чуваха телефоните си да издават сигнали или чувстваха как започват да вибрират. В момента, в който излизаха през портите, извън юрисдикцията на училището, бързаха да отворят съобщението. Жестоко видео! Истина ли е? Момичетата хараджуку7 на „Борн Грийн“ се бяха струпали около екрана. Еверет М се запита как могат да носят толкова къси поли, когато снегът замръзваше по канавките. Настръхнали крака над сладките чорапки до колената. Той потръпна и вдигна яка. Дъхът му излизаше на пара. В късния следобед небето беше наситено синьо, а хоризонтът на запад жълтееше. Такова небе означаваше, че температурите няма да се вдигнат и че ще застуди още.

— Ей, Еверет! Еверет! — момчетата, които му бяха устроили посрещането със снежни топки същата сутрин, също се бяха скупчили около едно блекбери. — Вярно ли е?

— Кое? — попита Еверет.

— Истина ли е?

— Има много истини.

— Да бе, умнико. Питам за онова във видеото.

— Какво видео?

— Не получи ли…

— Изгубих си телефона — прекъсна ги бързо Еверет М.

Видеоматериалът бе сниман с мобилен телефон, картината подскачаше, приближението бе налудничаво, звукът прекъсваше и се губеше. Футболното игрище на „Уайт Харт Лейн“ — същото, както и в света на Еверет М. Над стадиона беше увиснал цепелин. Еверет М и преди беше виждал рекламни цепелини. Този беше чудовище. Беше по-дълъг от стадиона. Рекламните цепелини по правило бяха торбести и на тях имаше реклами. Този имаше убийствените линии на акула и единствената декорация, поне доколкото можеше да види Еверет М, беше огромен хералдически герб, нарисуван в горната част на изострения му нос. Рекламните цепелини бяха привързани на въже като балони. Този си имаше двигатели. Беше си истински, стопроцентов въздушен кораб. Еверет М знаеше какво е и откъде е дошъл.

— Искам да кажа, трябва да е визуален ефект — каза Аббас, собственикът на телефона. — Някой пич просто си търси работа във фирма за специални ефекти.

— Ноа твърди, че го е видял със собствените си очи — обади се Уейн. — Сериозно. Честно. Още е там, точно над „Уайт Харт Лейн“.

— Някаква рекламна каскада е, нали? — намеси се Нилеш Вирди, последното от трите момчета. — Може би не на Шпорите, на „Найки“ или от този род? Помните ли всички тъпотии около Олимпиадата? — Всички погледнаха към Еверет М.

— Очевидно е комерсиален търговски кораб от паралелна вселена — произнесе той. — В паралелните вселени винаги има въздушни кораби. Нещо е протекло на квантово равнище между вселените и се е промъкнал. Може би в собствената му вселена под него има докове за въздушни кораби и така нататък. Очевидно е.

Аббас, Уейн и Нилеш го зяпаха.

— Сигурен ли си, че нещо не те е удряло по главата? — попита Аббас.

— Ако искате вярвайте, но си е точно това.

Еверет М ги остави втренчени в екрана с отворени усти. Казвам им истината, но е толкова невероятна, че не могат да я повярват. Той крие цял въздушен кораб по абсолютно същия начин, като кара всички да си мислят, че е някаква каскада или номер. Умен си, копие Еверет. На входа на парка, далеч от всички хора, които беше излъгал, той извади собствения си телефон. Мразеше мисълта за превзетия глас на Пол Маккейб, но този път текстовото съобщение нямаше да свърши работа.

— Здравей, Пол. Еверет Синг. Той идва, близо е.

— Еверет, дръж фронта. Мога да ти подсигуря подкрепления.

— Мога и сам да се погрижа. — Еверет М прекъсна връзката, след което каза на изключения телефон: — Лично е.