Бъди ми враг

17.

— Шест милиарда души, капитан Сикссмит. — Гласът на разточително облечената жена звучеше дрезгаво в обширната зала. Думите ѝ бяха ясни и ужасяващи. — Осемдесет процента от човечеството е… не, не мъртво. Далеч по-лошо. Трансформирано. „Повече от човешки“, както казват Наан… когато изобщо говорят с нас. Всички тези хора се промениха. Изгубихме ги завинаги. Бяхме умни и гениални, капитан Сикссмит. Блестящи. Нашите култура, технология, постижения бяха обект на завист из Деветте свята, дори на Земя 4… защото бяха нашите постижения. Може би проявихме арогантност. Може би бяхме заслепени от онова, което нашите Портали на Хайзенберг ни показаха за множеството начини, по които онези светове се различаваха. Може би защото бяхме Земя 1, първият свят, разработил скока на Хайзенберг… тъкмо тук, в този колеж, капитан Сикссмит. И ние бяхме основателите на Множеството от Познати светове. Трябваше да водим останалите и да даваме пример. Или може би видяхме колко необятна е Целостта… всички онези милиарди други Земи… и разбрахме, че никога не бихме могли да проучим всички. Винаги щеше да има поредната Земя отвъд, и поредна, и поредна. Каквато и да беше причината, обърнахме гръб на невъобразимо обширното, за да се съсредоточим върху съвсем малкото. Щяхме да осъществим последната индустриална революция, онази, която да ни осигури контрол върху самата материя.

— Нанотехнология — прошепна Еверет в ухото на Сен. Все още стояха приклекнали близо до дървения парапет в края на малката галерия, горе в сенките. — Инженерна манипулация на нещата във възможно най-малък мащаб. Двигатели, направени от един атом, умни молекули, машини, по-малки и от най-малкия вирус.

— Еверет.

— Има една идея, свързана с нанотехнологията… нещо, наречено репликатор. Нещо като миниатюризирана машина на Фон Нойман… извинявай, не знаеш какво е това. Както и да е, репликаторът е наномашина, която построява свое копие, а това копие построява копия, които на свой ред се копират. Съвсем скоро разполагаш с милиарди, трилиони копия, които удвояват броя си на всеки няколко секунди. Отначало се случва бавно, но става все по-бързо и по-бързо. Накрая репликаторите могат да изядат цяла планета. Експоненциален растеж. Втората степен е доста страшно нещо в света на математиката…

— Еверет, млъкни. Искам да чуя доната.

— Разработихме прототип на нанотехнологичен репликатор — каза Императрицата. — Моделирахме го по образеца на най-успешния микрорепликатор, който до този момент ни бе познат — на вируса. Не е необходимо да знаете всички подробности. Онова, което трябва да знаете, е, че беше гениално. Оказа се по-успешно, отколкото някога бяхме мечтали, но го изпуснахме от контрол. Обърна се срещу нас. Не, не е точно така. Това му придава нещо като собствена воля, някаква злонамерена интелигентност. Единствената му цел е да се дублира и да издирва материали, които да преобразува в още репликатори. И тъй като бяхме използвали дизайна на вирусния модел, нещо органично, търсеше органична материя, с която да се подхранва. Нас, капитан Сикссмит. Изгубихме шест милиарда човешки същества. Видели сте тъмната кула на Канари Уорф. Това са остатъците от лондонската популация. Париж, Ню Йорк, Пекин, Лагос, Кайро: все едно и също, навсякъде по света.

— Видях я — обади се капитан Анастейзия.

Внезапно заговори лейтенант Кастинидис, а гласът ѝ бе силно напрегнат:

— Не сте видели нищо. Не и в истинския смисъл. Огледахте ли лицата? Видяхте ли ги истински? Всички си имаме по някой там вътре. Повечето близки наши хора. Бях дете, когато се появиха Наан, на четиринайсет години. Моята майка, баща ми, голямата ми сестра, цялото ми семейство… всички, които познавах, за които ме бе грижа и които обичах… всички са там вътре. Нищо не сте видели. Нищо.

— Благодаря, лейтенант — се чу гласът на слабия офицер. Капитан Хърбавел, помисли си Еверет. Винаги измисляше свои собствени имена за хората. — Удариха ни здраво. Стигнахме до ръба. Гледахме в лицето окончателното измиране на човешкия вид. Но се сражаваме, капитан Сикссмит. Сражаваме се с враг, който е прекалено малък, за да бъде забелязан с просто око, който лети по вятъра като прах, който може да инфектира живо тяло и да го изяде отвътре навън, който може да приеме каквато форма пожелае. Разработихме нови технологии, нови оръжия, защитни съоръжения. Все още не е напълно сигурно дали ще спечелим. От нас останаха малцина. Разпръснати сме, разделени сме, отблъснати в покрайнините, островите, отдалечените местности, които можем да отбраняваме. Оксфорд е аванпостът ни, щабът, откъдето ръководим нашата инвазия. Тук се доближаваме максимално до врага, оттук наблюдаваме какво прави, в какво се преобразява, това е място, през което опитваме да се доберем до плановете и стратегията му.

— Разбира се — прошепна Еверет в галерията горе. — Всички онези хора. Абсорбирали са паметта, целия им опит. Когато една комплексна система достигне определено ниво на сложност, бум! Пробужда се.

— Да не ти става хубаво, пиленце? — попита Сен.

— Веднъж вече комуникирахме с Наан — продължи жената. — Или по-скоро веднъж Наан комуникираха с нас, само веднъж, в съобщение, излъчено до всеки оцелял човешки аванпост: „Това е Наан. Това е бъдещето на разума на тази планета. Това идва след човечеството. Времето на човечеството е приключило. Считайте себе си за последното поколение на един отмиращ вид. Ерата на Наан настъпи и ще продължи вечно. Вие ще го приемете и ще изпитвате радост от ролята, която изиграхте, за да се появи Наан. Целта на Наан е да се разпространи в тази и във всяка друга вселена, да приобщи целия живот и да се превърне в крайния разум“. — Осемдесет думи, двайсет секунди. Нищо оттогава. Единствено мълчание… И Наан, които бавно асимилират всеки биологичен живот. Какво сте чували за нас, капитан Сикссмит? Какви легенди се разказват за нас на вашия свят? Екологична катастрофа, технологичен колапс, машинен бунт, чума, която е превърнала хората в зомбита?

— Наноубийци, които се крият зад очите ти. — Този път Сен беше коментирала шепнешком.

— Наан са всичко изброено и по-лошо — продължи Императрицата. Разбирате ли сега защо този свят е затворен, напълно и за постоянно? Не можем да позволим на Наан да напуснат този свят. Изпуснем ли го в Деветте свята, никога повече няма да можем да го ограничим.

— Така че изпитахме загриженост, когато товарен въздушен кораб от Земя 3 се появи от нищото над онова, което някога беше Хакни — каза Капитан Хърбавел.

— По всичко личи, че карантината ви не е толкова добре затегната, колкото си мислите — каза небрежно капитан Анастейзия.

Думите ѝ потънаха като камък във вода. Очите на всички зад високата маса се вторачиха в нея. Съществуваше мълчание, което можеше да сплаши дори Анастейзия Сикссмит.

— Не беше достатъчно просто да запечатаме скоковите портали — обади се Капитан Хърбавел. — Практикуваме пълна планетарна хигиена. Имаме защитни кодове на всички наши портални адреси. Всичко, което опита да скочи от… или във… който и да е от нашите Портали на Хайзенберг, бива пренасочено автоматично. Вместо да пристигне в крайната си точка, се появява в конвективната зона на слънцето. Нашето слънце, но в друга вселена. Разположението в пространството е различно. Пет милиона градуса могат да се погрижат отлично за всяка Наан зараза. Или за каквото и да е друго, като заговорихме. — Офицерът остави намекът в думите му да увисне във въздуха. — Така че, капитане, кажете ми, защо вие не сте се превърнали в пепел във вътрешността на слънцето?

Еверет забеляза, че Шарки хвърли поглед на капитан Анастейзия. Главата ѝ кимна едва забележимо. Казваше му: Довери ми се, аз съм капитанът. Довери ми се така, както ми се довери, когато предизвиках Ма Бромли на ръкопашен бой на мостика на собствения ѝ кораб над пагубните плитчини на Гудуин Сендс.

— Откраднахме скоков пистолет — отговори капитан Анастейзия с простичка откровеност.

— Този тук? — Капитан Хърбавел извади скоковия пистолет от скритото чекмедже в задната част на високата маса и го остави на издраскания лакиран плот пред себе си.

— Много добре ви е известно, че да, сър — отвърна капитанът.

— И сте го откраднали, казвате?

— Откраднах го, сър. От специален пратеник на Множеството на Десетте познати свята — уточни капитан Анастейзия. Сред офицерите и длъжностните лица премина изумено мърморене.

— Защо не излъга? — изсъска Сен толкова високо, че Еверет изпита опасение, че ще ги чуят.

— Какъв е смисълът? Знаят всичко — прошепна в отговор той.

— Смисълът е, че така постъпват ветровиците. Сухоземните не заслужават да знаят истината.

Само че тя излъга, помисли си Еверет. Не капитан Анастейзия беше отнела скоковия пистолет на Шарлът Вилие. А той, Еверет Синг.

— Може би въпросът, сър, преди всичко е как един представител на Множеството е успял да се сдобие с такъв пистолет — продължи меко капитан Анастейзия. — Множеството трябва доста да е закъсало, след като на дипломатите му се налага да ходят въоръжени.

— За капитан на търговски въздушен кораб сте доста добре запозната с интерравнинната политика — отбеляза Капитан Хърбавел.

— Народът ми цени високо доброто образование — отвърна капитанът.

— Мадам, определено не сте в позиция да се държите лекомислено — отсече Капитан Хърбавел. Императрицата вдигна ръка.

— Достатъчно, бригаден генерал — заповяда тя.

Значи така, помисли си Еверет. Бригаден генерал Хърбавел.

Императрицата отново насочи вниманието си към капитан Анастейзия:

— Десет Познати свята ли казахте?

Еверет не виждаше лицето на капитан Анастейзия, но знаеше, че тя се усмихва. Сен стисна юмрук: бяха постигнали малка победа.

— По-рано тази година Земя 10 осъществи независимо контакт със Земя 2 — отговори капитан Анастейзия. — Множеството изпрати дипломатическа мисия, която да започне преговори по присъединяване.

Сега заговори нов глас, който Еверет разпозна. Направо разкъса сърцето му:

— Което вероятно би обяснило това устройство.

Еверет приближи още повече парапета, като се напрягаше да чуе по-добре, изплашен, че една невнимателна стъпка или бутнато гълъбово перо от ръба може да привлече вниманието към тях. Теджендра остави Доктор Квантум върху дългата издраскана маса. Носеше обикновен тъмен костюм и закопчана догоре риза без яка.

— Моля, обяснете, доктор Синг — каза бригадният генерал.

— Това е преносим компютър. Относително високотехнологичен по стандартите на останалите Познати светове, но дори не се доближава до нашето равнище.

— Не виждам как… — започна Бригаден генерал Хърбавел.

В гласа му се долавяше леко раздразнение. Еверет имаше впечатлението, че баща му с удоволствие предизвиква военните. Не, не баща ми, помисли си той. Никога не е бил мой баща. Но този доктор Синг сякаш правеше същото, което би направили баща му в тази ситуация.

— Идеята на скоковия пистолет е, че отваря портал към случайна паралелна равнина — продължи доктор Синг, като прекъсна офицера по средата на изречението. Все пак гласът му беше по-мек от гласа на Теджендра, който Еверет познаваше, някак по-извинителен. — Шансовете да пристигнат по-скоро в нашата вселена, отколкото във всички останали са толкова малки, че математически са незначителни.

— И искате да кажете…? — отсече бригадният генерал. На Еверет му се стори, че видя как доктор Синг се присви от шибващата интонация.

— Направили са директен скок.

— Като са използвали това… устройство?

Жената отново вдигна ръка, за да накара генерала да замълчи.

— Казвате, че са разрешили навигационния проблем?

— Така смятам, агистрат. Програмният език е различен от нашия, но интерфейсът е доста праволинеен. Това е седемизмерен топографски колектор на матриците на квантовото поле за седем милиарда свързани паралелни вселени.

По-възрастната жена се обърна към доктор Синг и повдигна вежда.

Бригадният генерал вече бе забележимо раздразнен и хапеше долната си устна.

— Някой ще ми…

— Оставете доктор Синг да се изкаже, генерале.

— Разбира се, агистрат. — Той почти изплю последната дума.

— Вярвам… разбира се, не разполагам с експериментални доказателства… но вярвам, че това устройство, стига да е настроено правилно, би способствало отварянето на Портал на Хайзенберг където пожелаете. И не просто до друг Портал на Хайзенберг. А във всяка една точка на всяка една паралелна вселена. Навсякъде в Целостта. Не просто из деветте… извинете, десетте свята на Множеството.

— Боже мой — произнесе тихо лейтенант Кастинидис.

— „Ще ги водя в пътеки, които им са били непознати; ще обърна тъмнината в светлина пред тях, и неравните места ще направя равни“ — обади се Шарки.

— Капитане, вярно ли е това? — обърна се агистратът към капитан Анастейзия.

— Да, мадам. — Капитан Анастейзия бе отговорила простичко и ясно, както една жена с отговорност и власт на друга.

— И как се сдобихте с това устройство?

Еверет затаи дъх. Щеше ли да излъже? Имаше ли смелостта да каже истината?

— Моят народ има една дума: гаферия. Означава традицията да даваш убежище и подслон на изгубени пътешественици. Но можем да проявяваме и… гъвкавост. При нас дойде младеж. Беше бежанец. Целият негов свят бе по петите му, защото притежаваше машината, която сега е в ръцете ви, доктор Синг. — Нищо в гласа или поведението на капитан Анастейзия не издаваше, че разпознава копието на Теджендра. Еверет виждаше част от профила на Шарки. Неговото лице също оставаше безизразно. — Беше сам, далеч от дома, съвсем сам в непознат свят, където нямаше на кого да се довери. Какъв друг избор имах?

— След малко ще се разплача, Еверет Синг — измърмори Сен.

— Не.

— Какво?

— Млъквай.

Генералът се канеше да се намеси, но агистратът отново вдигна ръка.

— Вашият… уникален гост. Ще си поговорим с него.

— Той е на четиринайсет години, мадам — обясни капитан Анастейзия.

— Очаквате от мен да повярвам, че единствената работеща карта на Целостта се намира в ръцете на тийнейджър? Бог да ни е на помощ.

— Това е думата ми, мадам. Дали ще ми повярвате, зависи от това дали до вас са достигнали разкази, че думата на една жена от ветровиците е закон.

— Чувала съм разказ, който е достатъчно интересен, че да ми се стори убедителен.

Генералът повече не можеше да се въздържа.

— Агистрат, с цялото ми уважение. Вече става дума за проблем в сигурността.

— Генерале…

— Оцених риска и нямам друг избор, освен да се позова на Отбранителен протокол 4.

— Какво е това? — прошепна Сен.

— Откъде да знам? — Еверет видя как доктор Синг си пое остро дъх и седна поизправено, сякаш по гръбнака му бе пробягала ледена тръпка. Лейтенант Кастинидис хвърли разтревожен поглед на командващия си офицер. — Но не смятам, че е хубаво.

— Лейтенант, придружете капитана и първия ѝ офицер до карцера.

По средновековното дюшеме изскърцаха краката на тежки столове. Сен пъхна ръка в палтото си, за да извади картите таро „Евърнес“. Извади една от тестето, обърна я между пръстите си и я пусна съвсем, съвсем внимателно през една пролука в пода на галерията. Картата се преобърна и преобърна, преобърна, пропадайки сякаш безкрайно. После удари пода и времето отново потече нормално. Секунди по-късно върхът на ботуша на Шарки се спусна към нея и в последния момент се дръпна, за да я избегне. Шарки светкавично спря, наведе се, грабна картата и я пъхна в ръкава на обемния си шлифер. Вдигна поглед нагоре и намигна.

— Вие също, доктор Синг — нареди генералът. Копието на Теджендра погледна обезпокоено агистрата. Тя кимна. — И оставете устройството! — заповедта бе дадена с повишен тон.

— Сен — прошепна Еверет. — Дай ми управлението на алпинисткото въже. — Ще последвам та… доктор Синг.

Момчето надникна предпазливо през прозореца. Времето се бе променило, откакто със Сен бяха влезли в галерията. От небето се сипеше лек, ситен снежец. Ветровиците и военният им ескорт бяха достигнали козирката над стълбите на колежа. Копието на Теджендра прекосяваше двора, вдигнал яка, за да се предпази от неочаквания снеговалеж. Сен свали управлението и сръчно го надяна на китката на Еверет.

— И внимавай с него, оми. Аз ще остана тук. Не възнамерявам да изпускам този комптатор от очи. Нямам никакво доверие на онзи шарпи там долу.