Бъди ми враг

20.

Еверет М докосна земята леко като създание от сънищата. Бутна нагоре пилотските си очила, удари ключалката на хамута и завлече бръснача до един осветителен стълб, наполовина скрит сред избуяла трева и пълзящи растения. Отвсякъде се издигаха кулите на Лондон. Еверет М бе съвсем сам. Той протегна ръце и се завъртя на триста и шейсет градуса. Извика силно, просто за да докаже съществуването си:

— Аз съм! В този мъртъв град съм! Еверет Синг!

От дърветата избухнаха птици. Дъхът на Еверет М се носеше на облаци.

Мадам Луна се приземи до него. Под нея сякаш не се огъна дори една тревичка. Не реагира на крясъците на Еверет. Не реагираше на каквото и да е.

Птиците направиха завой и бавно започнаха да кацат обратно по предишните си места. Ако наистина бяха птици. Наан можеха да приемат много и различни форми, можеха да носят чуждото тяло като костюм. На нищо в този свят не можеше да се има доверие. Копията Вилие бяха прави. Истината бе далеч по-ужасна от която и да е от легендите, раздухвани из общинското училище „Борн Грийн“.

Тъмната кула бе съставена от лицата на хората, асимилирани от нея. Еверет М нямаше нужда да ги вижда, за да е сигурен, че лицата ще го посещават още дълго в сънищата му. В миг на страх и съмнение беше загърбил ролята на Крал на Лондон, за да се превъплъти в самотен, изплашен и много, много премръзнал човек.

— Готови ли са акумулаторните батерии? — попита той. — Дай ми ги. Искам да се махна оттук.

Мадам Луна не помръдна. Еверет М се канеше да я попита втори път, нетърпеливо, когато главата ѝ трепна, леко движение, завъртане на врата като на птица.

— Идват.

Еверет М се почувства много, много малък и много, много сам.

— Кой? Какво?

— Въздушният кораб. Наблюдавам го на далекообхватните сензори. Странно. Изпитвам затруднения да установя точното му местоположение. Сякаш нещо внася смущения в приемателите ми. Като облак между мен и въздушния кораб. Движещ се облак. Но не точно облак, а по-скоро… сняг. Частици. Насекоми. Не. Не насекоми. Еверет Синг! Еверет Синг! Защитавай се. Наан идват.

Спорът можеше да се чуе още от мостика. Не думи, а два ясно отличими гласа, които крещяха. Единият принадлежеше на жена, висок, но твърд. Другият пък бе нисък и натежал от глазгоуско ръмжене. Макхинлит.

Еверет вървеше по петите на капитан Анастейзия, докато тя се отдалечаваше от мостика. Сен бе на една стъпка до него.

— Бона! Тупалки!

— Макхинлит има, както ги наричаме ние, проблеми с овладяването на гнева — произнесе Еверет.

— Макхинлит има, както го наричаме ние, нещо от нашите — каза Сен.

От централната пътека Еверет можеше да види обръча от войници на товарната палуба и двете фигури в центъра му. Едната бе облечена в плътно прилепналото облекло на войник от Агистратурата. По повърхността му се преливаха камуфлажни шарки. Другата носеше кожено пилотско яке върху яркооранжеви работни дрехи. Гледаха се лице в лице, очи в очи. На онзи вид разстояние, от което можеш да вкусиш дъха на опонента си. На шията и челото на Макхинлит се бяха издули вени. Елена Кастинидис стоеше като скулптура от лед, студена, без да помръдва. Очите ѝ гледаха Макхинлит, без да мигнат. Ръцете ѝ бяха стиснати в юмруци.

Когато капитан Анастейзия се спусна с дрънчене по витата стълба до товарната палуба, се обърнаха глави.

— Мистър Макхинлит, какво означава всичко това?

Войниците отстъпиха, когато капитанът пресече обръча им. Токове на ботушите ѝ отекваха като пистолетни изстрели. Еверет можеше да си представи колко разширени и вбесени са очите ѝ. Тя спря толкова близо до инженера и лейтенанта, колкото бяха и те двамата помежду си. Дъхът им излизаше на пара. Макхинлит не отдели поглед от лейтенанта.

— Това момиченце ми краде електричеството.

— Мадам, моите уважения, но вашият член на екипажа прекъсна захранването към бойните ни костюми по средата на зареждането им — обясни лейтенант Кастинидис.

— Ето две неща, които трябва да знаеш, момиченце — заяви Макхинлит. — Първо, не съм член на екипажа, а машинен инженер. Машинен инженер първи клас, и съм си отслужил на борда на военновъздушния кораб на Негово Величество Кралски дъб. И второто е подобно: аз съм член на екипажа. А вие сте пасажери на моя кораб.

Еверет почувства потупване по рамото. Той се огледа. До него стоеше Шарки.

— Забрави нещо. — Шарки измъкна Доктор Квантум от полите на шлифера си. — „Ще дойда като крадец; и няма да знаеш в кой час ще дойда върху тебе.“ След всички неприятности, които си имах, за да го измъкна от онова приятелче, ми е неприятно да откривам, че го оставяш да се търкаля наоколо.

— Всичко е наред, баща ми…

— Само че не е баща ти. И не бих отхвърлил идеята, че са способни да създадат малко отвличане на вниманието.

— Все още се нуждаят от мен заради паролата.

— Сигурен съм, че тези джентълмени са напълно способни да подпъхнат нещо в комптатора ти, за да засекат паролата — каза мрачно Шарки.

— Биха ли го направили?

— Аз бих.

Еверет пъхна таблета под мишница, притисна го плътно до себе си.

— Капитане! — избумтя парадният глас на генерала от горната пътека. — Имам двайсет войници, които трябва да заредят и приведат в бойна готовност снаряжението си, преди да сме достигнали Лондон.

— Мразя го този оми — изсъска Сен на Еверет. — Бих му забила ножа, ако можех.

Изтънялата, чиста омраза в гласа ѝ беше достатъчно убедителна за Еверет, за да реши, че е напълно способна на това, стига да ѝ се откриеше възможност. Страстите и омразите ѝ му се струваха необичайни и тревожни. Идваха много по-отдалеч от образованата средна класа на възпитаното семейство Синг-Брейдън. Припомни си злорадството, с което Сен бе наблюдавала юмручния бой пред кръчмата „Рицарите на вятъра“, когато Макхинлит и Шарки се бяха изправили срещу братята Бромли. Беше крещяла за кръв.

— Да де, да заредят с нашето електричество — изплю се Макхинлит. — Електричество, което ми е необходимо за работата на кораба.

— Електричество, което взехте от нас — заяви лейтенантът.

— Електричество, което ни дадохте. Ха, давате с едната ръка и вземате с другата.

Еверет не виждаше лицето на капитана, но много добре си представяше потиснатата ярост и унижението зад стиснатата ѝ челюст, разширените ноздри и очи, напрегнатите рамене. И преди беше усещал острието на гнева ѝ — когато бе поставил под въпрос авторитета ѝ, след като тя бе насочила Евърнес към отколешните полета, където ветровиците провеждаха своите дуели. Караха я да изглежда като аматьор на собствената ѝ товарна палуба.

— Ето нещо, което и вие трябва да знаете, мистър Макхинлит — каза капитан Анастейзия. — Това е моят кораб. Лейтенант Кастинидис, вие и вашият отряд сте добре дошли на борда на Евърнес. Вземете каквото ви е необходимо и се оборудвайте. Моят главен инженер ще ви съдейства. Гостоприемството към непознатите и хората в нужда е нашият начин.

Еверет се усмихна на лекото заяждане. Отряд 27 разполагаше с електромагнитни пушки, нанотек скенери, както и умна броня, която можеше да се слива с околността и дори да осигурява невидимост пред сензорите на Наан, но не разполагаха с въздушен транспорт. Бяха товар. Агистратурата се придържаше към остатъците от някога могъща технология, преправяха, ремонтираха, чупеха я, когато се развали или искаха да върши нещо различно, но основите на тази технология бяха подкопани от враговете им. Имаше прекалено малко хора. Нямаше нови идеи. Бойните костюми, блестящи и златисти като на бронзови самураи, бяха кърпени и белязани с драскулки, заварки и допълнително инсталирани резервни части. Доктор Синг беше евакуиран с реактивен самолет, но за такива летателни апарати се нуждаеха от машинни инженери, хора по поддръжката и течно гориво. Не им достигаше обслужващ персонал. Бяха пръснати. Бяха прогонени надалеч, из своите острови и плата.

Спорът не беше заради електричество или защото някой не е поискал разрешение. А за страх. Войниците бяха изплашени. Макхинлит беше изплашен. Еверет беше изплашен. Дори капитан Анастейзия беше изплашена. С всяка следваща секунда Евърнес приближаваше все повече сърцето на обсебения от Наан Лондон.

Макхинлит и лейтенантът останаха още миг изправени лице в лице, след което отстъпиха. Стиснати челюсти, разширени ноздри.

— Мистър Макхинлит, след мен — нареди капитан Анастейзия. — Екипаж, всички в офицерската столова. Дивано.

Еверет М замръзна. Студът в него се протегна и го парализира. Не можеше да помръдне. Мускулите му се бяха сковали. Тялото му не реагираше и той не знаеше какво да прави. Наан идваха.

Беше ли чул страх в гласа на Мадам Луна?

Не замръзвай. Никога не замръзвай. Замръзнеш ли, ще се окажеш поредното лице в кулата от пищящи души. Свърши онова, за което са те обучили. Еверет М си свали ръкавиците, хвърли пухкавото пилотско яке, изрита пилотските ботуши, изплъзна се от топлите панталони. Последни бяха шапката, очилата. Костюмът кожа отдолу беше точно това, което се съдържаше в името му. Беше тънък, прилепнал по тялото и покрит с нещо, което приличаше на татуирани електронни схеми.

— Не възнамерявам да облека това — беше заявил в залата за съвещания на тъмната страна на Луната.

В този момент търпението на Чарлз Вилие почти се бе изчерпало.

— По дяволите, просто си го сложи!

Веднъж облечен, донякъде наподобяваше на контактните костюми от анимирания сериал Неон Генезис Евангелион. Изложена на студения вятър и снежните вихрушки из Хайд Парк, тъканта му бе по-топла, отколкото би предположил на пръв поглед — Трин бяха също толкова изобретателни в текстила, колкото и при другите си технологии, — но стопеният сняг се просмукваше през стъпалата му.

— Помогнете ми, Мадам Луна.

Мадам Луна се разпадна.

Разцепи се по централната си част. От горната част на главата до най-ниската точка на торса ѝ. По дланите и вътрешната част на ръцете ѝ се появиха тъмни линии. От тях бликна светлина. Мадам Луна потръпна в спазъм и се разгъна. Чертите ѝ се разтопиха и потекоха, като я промениха от старица с меко изражение до чиста аниме бойна броня. Вътрешността ѝ стана куха, докато машинните елементи на Трин се пренареждаха, отваряха пространство с размерите на човек. С размерите на Еверет М. Вече нямаше Мадам Луна. На посипаната със снежен прашец трева в Хайд Парк стоеше боен костюм, по-бял от бялата земя. Бронираният костюм се разтвори като черупката на някакво подводно създание. Електрическите схеми на Трин грееха от енергия. Принтираните шарки по трикото на Еверет М започнаха да греят в отговор. Но се поколеба да пристъпи в него и да се отдаде на костюма. На Луната беше страхотна манга. Тук обаче бяха само двамата — момчето и неговото извънземно. Мадам Луна използваше същата технология — нанотехнология — и беше направена от същия материал като Наан. Нищо друго не можеше да накара машината да се разтече като вода, да промени формите и предназначението си, да промени дизайна си от този на старица до убийствен боен бот. Щом пъхнеше глава в шлема и той се сключеше около него, щеше ли да остане някаква разлика между неговото лице в тази безлична маска и лицето му, уловено в капана на лъскавата повърхност на Кулата на душите? Трин не те изяждаха отвътре навън. Така твърдяха. Това е наша нанотехнология. Но беше ли така? Той и Мадам Луна бяха единственото нещо от Земя 4. И за двама им това бе цял един нов свят. Кой изобщо знаеше нещо конкретно за Трин? Всички знаеха, че Трин опазваха тайните си на обратната страна на Луната. Цялостното въздействие на технологията им би разрушило земната цивилизация. Твърде много, твърде бързо. Лъжеха ли освен това? Дали теорията, че Разумът на Трин в действителност не осъзнава себе си, че е просто една великолепна машина, не беше още един техен конструкт? Достатъчно умни ли бяха, за да се преструват, че не са разумни?

Чарлз Вилие бе наситил с технологията им всяка частица от тялото му — как тогава Еверет М можеше да се доверява на собствените си мисли, откъде да знае дали вместо негови не са на Трин? Бяха му дали дума, която можеше да му осигури пълен контрол над програмния код на костюма, да изключи въоръжението му, да отключи бронята и да му позволи да излезе на свобода. Ако шлемът се затвореше, дали нямаше да го накара да забрави думата? Щеше ли някога да се отвори отново?

Контакт с Наан след три минути.

Еверет М виждаше очертанията на нанотехнологичния облак като буреносен фронт, който нахлуваше от северозапад през парка. Само с една мисъл можеше да приближи изображението на усиленото си зрение. Не искаше да го прави.

Сега си съвсем сам срещу перфектната буря от смъртоносна, излязла от контрол нанотехнология и единственият ти съюзник е чуждоземен боен робот, който може да променя формата си.

Формулирано по този начин, решението не беше толкова трудно за вземане. Той пристъпи в Мадам Луна. Тя се сключи около него — внимателно, но напълно. Еверет М беше виждал венерини мухоловки в лабораторията по биология и подобно на всеки младеж бе очарован от техния бавен ужас. Бойната броня на Трин се затвори около тялото му точно като онези растения. Ботушите се заключиха по местата си и запечатаха прасците му. Шевът на плаката на корема му се стопи и изчезна. Еверет изохка от неочаквана болка, когато трикото се свърза с бронята и имплантите му. Краищата на пръстите му нараснаха и се сляха с върховете на ръкавиците. Ракетните портове по ръцете на бронята се сляха с портовете в кожата му. Костюмът беше в него. Той беше костюмът. Надмогна мигновената паника, щом шлемът обгърна лицето му като стиснат юмрук. За момент остана сляп и глух, след което сензорите се свързаха със схемите на Трин в нервната му система и вече можеше да вижда и чува също толкова ясно и свободно, както и през собствената си кожа. През нервните пътища и мускулите му премина горящо могъщество. Само с една мисъл можеше да подскочи чак до онези дървета. Със следващата — да изравни цялата Парк Лейн.

Краката му все още бяха мокри.

Източното небе бе почерняло от летяща нанотехнология. Еверет М не се нуждаеше от зрението си на Трин, за да види птиците, нещата, които приличаха на птици, нещата, които променяха външността си от птици на неща, които не трябваше, не можеха да съществуват, какво остава да летят. Еверет М разтвори ръце към връхлитащата буря от Наан.

— Елате ми!

— Дивано на два пъти в един и същи ден — каза Еверет, докато заемаше мястото на масата за конференции, за което вече мислеше като за свое. — Трябва да е нов рекорд за кораба.

Студените погледи успяха да смразят следващите му остроумни реплики. Нямаше правото да се шегува с историята на кораба и традициите му. Беше екипаж, а не пътник, но все още не беше от нашите. Може би никога нямаше да бъде от нашите.

— Сен, картите — нареди капитан Анастейзия.

Ето защо бе свикала дивано. Беше ритуал за Евърнес, пасажерите не можеха да станат свидетели на случващото се. Не и пред очите на умните хора от Оксфорд, рационалните учени, които можеха да се надсмеят над видяното и да го сметнат за варварско суеверие.

Сен извади съвсем бавно картите таро „Евърнес“ от мястото им до сърцето си. Целуна тестето. Прошепна на картите нещо, което Еверет не можа да чуе, размеси ги с една ръка и ги остави на масата пред капитан Анастейзия. Капитанът поклати глава и плъзна тестето през конферентната маса до Еверет.

Внезапно Еверет се почувства наистина изплашен. А беше един от онези рационални учени. Не беше длъжен да взема картите таро „Евърнес“. Не вярваше в магия. Но вярваше в силата им.

Беше изплашен, но в него се надигна гордост. Бяха му дали картата таро „Евърнес“. Не беше потомствен ветровик, нито отраснал сред ветровици, но вече не беше сухоземно, просто товар в трюма. Беше от два свята. Беше беглецът по равнини. Беше от нашите. Знаеше правилата и традициите при картите. Цепиш три пъти. Подреждаш горните шест карти на кръст. Слагаш последната карта в центъра на кръста. Картите бяха с лице към полирания нановъглерод.

— Това не е магия — беше казала Сен още първия път, по време на пътуването им с вечерния влак за Хакни Грейт Порт, когато бе използвала картите в опит да му отнеме Доктор Квантум.

Гледането на тези карти беше взиране малко нагоре, малко надолу, малко встрани. Състоеше се в това да прозреш какви са нещата в действителност, в дълбочина, под всичко останало. Независимо от това, когато обърна първата карта, Еверет затаи дъх.

Борещ се мъж, заключен в скалите, с ръце над главата, който си проправяше силом път през Земята. До повърхността му оставаха или километри, или милиметри. Мъжът, попаднал в капан под земята, нямаше начин да знае със сигурност.

— Земните шупли — каза Сен. — Приближават врагове и няма ясен път към победата. Нещо се ражда или преражда. Сляпа надежда. Следващата карта.

Небостъргач в класическия манхатънски стил Емпайър Стейт, който се издигаше стъпаловидно, равнище по равнище, до изострен връх. Забодено на този връх — едно-единствено око, оградено с пламъци, в триъгълник. Доста наподобяваше Окото на Саурон на Толкин.

— Височините на Андромеда. — Сен не разясни възможните значения на картата. Образът бе прекалено пресен в спомените им. Тъмната кула, пълна с очи и лица. Безкрайният писък на кулата над Кучешкия остров.

Еверет познаваше тези карти. Беше ги обръщал и преди — върху омазнената тапицерия на елвлака от мрежата на „Лондон Транспортейшън“, докато заобикаляха катедралата „Свети Павел“. Едни и същи карти неминуемо се появяваха във всяко тесте, но дали вярваше на магията, която се случваше точно сега? Сен я биваше с картите — беше я виждал как размесва. Дали тя не ги подреждаше? Дали поредността им не отразяваше собствените ѝ надежди и страхове? Дали нейните емоции не оформяха картите, а картите на свой ред оформяха емоциите на хората около нея? Дали вместо магьосница не беше фокусница?

Следващата карта. Ето нещо, което досега не беше виждал. Мъж, седнал на покрива на влак. Гледаше някъде извън картата и се усмихваше широко. В едната му ръка имаше високо вдигната за наздравица чаша, а в другата — цял бут шунка. Онова, което мъжът не виждаше през рамо, бе, че влакът навлиза в тъмен тунел.

— Човекът на излет — каза Сен. — Бона времената няма да продължат вечно. Но и тези мийзи времена. Знаеш ли накъде отиваш? Другата карта, Еверет Синг.

Бебета, увиснали в пашкули като плодове в овощна градина. Жени в рокли от осемнайсети век, които беряха бебетата и ги събираха в кошове на гърбовете си. Като се загледа по-внимателно, Еверет установи, че пашкулите са изплетени от паяжина, а бебетата имат очи на насекоми и малки нокти — осем малки нокътя, — които си пробиваха път през обвивките.

Сен възкликна тихичко.

— Паячетата. На кого можеш да се довериш? Любовта се превръща в нещо извратено. Бижу семената покълват и израстват до странно деяние.

Бяха останали само две карти, онези, които лежаха една върху друга в центъра на кръста.

Бурно море и самотна птица, която излиташе от разбиваща се вълна. Краката ѝ бяха в буреносните пръски. Над хоризонта се разширяваше светлинен лъч, толкова ярък, че сякаш грееше със собствена светлина от тъмната, издраскана рисунка. Беше бяла бездна. Картата не показваше откъде се излъчва тази светлина — маяк, слънцето, нещо по-голямо и по-мощно в сравнение с изброеното, — но птицата я следваше към дома.

— Светлата пътека. Пътят е открит, но крайната цел е невидима. Знаеш ли накъде си тръгнал? Слънцето ни заслепява.

Сен се пресегна през масата и плъзна Светлата пътека встрани от последната карта. Еверет бързо я обърна с лицето нагоре.

Вълчият сезон.

По чист инстинкт момчето протегна ръка, за я обърне отново с лице надолу. Ръката на капитан Анастейзия уловиха пръстите му.

Слънцето, планетите в челюстите на всепоглъщащия вълк. Унищожителят на светове. Сезонът на мрака се спуска. Лошите побеждават. Беше виждал тази карта и преди. Капитан Анастейзия беше обърнала същата карта, когато поиска от Сен да хвърли картите преди битката при Гудуин Сендс. Лошите тогава не бяха семейство Бромли, така че не те бяха спечелили. Шарлът Вилие и Орденът — те бяха лошите в крайна сметка. И бяха изстреляли Теджендра — истинския Теджендра, бащата на Еверет — в случайна паралелна вселена, и бяха превърнали Еверет и екипажа на Евърнес в изгнаници, бежанци, преследвани през алтернативните вселени. И сезонът на мрака все още владееше. Но светлината щеше да дойде. Това бе обещанието на Светлата пътека. Птицата сред буря бе като Евърнес. Светлината щеше да дойде и пак тя щеше да ги отведе у дома.

Сен не бе дала интерпретацията, осъзна той. Беше дала имената на картите и индивидуалните значения, но така и не бе разяснила пасианса. Картите бяха думите, но тя не ги бе съединила в изречения. Това е задачата на всеки един от нас, помисли си Еверет. Всеки от нас открива своите значения и бъдеще в комбинациите на подреждането.

И какво е твоето значение, Еверет Синг? Не го прави, Еверет. Също като малка вълна на плажа е. Вълната подкопава ръбовете на фантастичен пясъчен замък и след това цялата постройка рухва. Но онова, което вярвам за реалността, не е построено от пясък. Моите вярвания се поставят на изпитание от реалността на всяка крачка и там, където са слаби, там, където могат да бъдат подкопани, изпитанието ги прави по-силни. Вселената е рационална дори когато изглежда, че не е. Съществуват правила. И все пак, помисли си Еверет, съществуват хора. Хората не се подчиняват на правилата. И различните видове бъдеще, скрито в картите, се сбъдваха по начини, които сякаш никой не можеше да предвиди.

— Виждаш онова, което искаш да видиш. Сами намираме късмета си. — Нещо подобно бе казала капитан Анастейзия и когато тръгваха на бой срещу Ма Бромли и нейния флагмански кораб.

Земните шупли. Височините на Андромеда. Човекът на излет. Паячетата. Светлата пътека. Вълчият сезон. Картите останаха на масата за един дълъг миг. Всеки член на екипажа прочете в тях нейното или неговото бъдеще. След това Еверет събра картите и подравни тестето. Сен го върна грижливо до сърцето си.

— Намираме се над Западен Лондон — каза капитан Анастейзия. — По местата. Готови за действие.

— Капитане.

Капитан Анастейзия се задържа за момент, докато останалите от екипажа слизаха по витата стълба по посока на мостика и машинното.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Можеш да ме попиташ всичко, Еверет.

Еверет притисна ръце и чело към студения прозорец. Дъхът му образува замъглен кръг от разтичаща се кондензация. Покрайнините на мъртвия Лондон лежаха под воал от лек снежец. Редуцирани до бяло и черно, линиите и формите, които хората бяха оставили по ландшафта, се открояваха ясно: шосетата, изоставените железопътни линии, редиците къщи, границите на градините, които се превръщаха в джунгли. Почти можеше да повярва, че градът все още е в притежание на хората.

— Капитане, когато предизвикахте Ма Бромли…

— Правото на лично удовлетворение.

Капитан Анастейзия така и не бе обяснила какво се е случило от момента, когато бе преминала по въздушната пътека до Артър П, до времето, когато Еверет я бе забелязал да се катери по кулата на преобърнатия въздушен кораб. Натъртванията бяха избледнели; беше зашила разкъсаното си ухо и за да има някакъв баланс, бе окачила още обеци на другото. Така и не бе заменила изгубеното си палто. И никога не бе разказвала какво е правила на борда на Артър П с всички онези врагове около себе си.

— Да. Когато отидохте там сама, изправена пред цялото семейство Бромли… бяхте ли изплашена?

Капитан Анастейзия отговори без колебание:

— Да, бях. Много изплашена. Не за себе си. А за кораба, за всички вас. Боях се какво може да ви се случи.

Еверет погледна към черно-белия градски пейзаж, подобен на рисунка с молив. Изплъзваше се под корпуса.

— Трябва да отида.

— Не отивай, Еверет.

— Трябва да го видя.

— Твоят ба… доктор Синг… ще знае какво да търси.

— Трябва да знам дали ще работи с Инфундибулума.

Ако може, ще разбера. Той не познава добре Инфундибулума. Трябва да бъда там.

Лейтенант Кастинидис бе инструктирала екипажа какво може да очаква, когато влязат в Импириъл Юнивърсити. Въпросът не беше дали Наан ще дойдат, а кога.

— Искам да кажа, че когато се сражавахме срещу семейство Бромли, не бях изплашен, не и истински. Беше вълнуващо. Наистина. А когато отидохме да спасим баща ми, след като Шарлът Вилие ни връхлетя, стана прекалено неочаквано, бързо, случваха се твърде много неща, за да се изплаша. Дори когато се биех срещу другото си „аз“ в гробището, все едно участвах във футболен мач; всичко опираше до наблюдение, разбиране, реакция, просто така, бум-бум-бум, без време да обмисляш, без да ти остава време да се изплашиш. Но сега виждам как се задава. Виждах го още от Оксфорд, и ето че сме тук, и е само на няколко минути пред мен, и не мога да обърна кораба, и не мога да го спра, и те ще дойдат, Наан, те ще дойдат. Доктор Синг ми разказа за тях. Очите изчезват последни. Виждам го. Представям си го. Мисля какво ли е. Понякога не е хубаво да се мисли толкова много. Когато мислиш… тогава започваш да се боиш. И сега се боя, капитане.

— Разбира се, че се боиш. Само глупак не би се страхувал. Да бъдеш храбър, не опира до това никога да не се страхуваш. А какво правиш със страха си. Ето защо не е лошо да се мисли. Мисленето невинаги ти вдъхва страх. Мисленето е единственият начин да преодолееш страха.

— Да. И аз реших, че трябва да е нещо подобно. Благодаря ви, капитане.

— Ани. Ще разбереш кога ти е разрешено да ме наричаш така. — Тя отвори вратата на офицерската столова към витото стълбище. — Заемете поста си, мистър Синг. Евърнес има нужда от всеки член на екипажа.

— Да, мадам.

Бурята от Наан го връхлетя. Преобърна се над върховете на дърветата като вълна и се разби като плетеница от тъмни, пищящи крилати неща.

Еверет М насочи мисълта си към оръжейните системи. Схемите на бойния костюм на Трин се свързаха със схемите на Трин във вътрешността на тялото му. И ръцете му се разтвориха. Сега беше едно с бойния костюм, трикото, системите под кожата си. Чак до сърцевината на онова, което бяха инсталирали в него. Ракетните установки се позиционираха. Всеки гребен съдържаше по десет наноракети.

— Давай — прошепна Еверет М.

Ракетите бяха изстреляни. Откатът разтърси ръцете му назад и нагоре, но ракетите разполагаха със собствени системи за проследяване на целта. Видя как следите от двигателите им се разтвориха като ветрило пред лицето на вълната от Наан.

Сега.

Еверет събра ръце и бронята им се удари звучно.

За момент електромагнитният импулс го заслепи. Радиописъкът прониза тъпанчетата му толкова пронизително и силно, че за миг си помисли, че вътрешността на шлема му е оплискана с кръв.

Конвенционалните експлозивни ракети са безполезни срещу Наан, беше обяснил Чарлз Вилие. Наан просто щяха да се препрограмират в нова формация. Електромагнитният импулс обаче щеше да извади от строя софтуера им.

— Ами бойният костюм? — попита Еверет М. — Той няма ли софтуер? Не се ли движи всяка негова част — включително и в мен — от софтуер?

— За това се доверяваме на Мадам Луна — отговори Чарлз Вилие.

Бойният костюм стоеше на ръба на опръсканото с черни петънца заснежено поле. Наан бяха изпопадали в рязко очертана линия, фиксираща зоната, където масираният електромагнитен импулс от шейсет наноракети беше задействан от едновременната им детонация, за да ги съборят от небето. Черен сняг. Простираше се надалеч вляво и вдясно. Плътността му намаляваше с постепенното отдалечаване от фронта на изпопадалите Наан. Небето бе ясно. Унищожението — абсолютно. Еверет М огледа резултата от работата си. Направи крачка напред, за да премаже тялото на най-близкия Наан — четирикрила безглава птица с две мънички човешки ръце — под белия си ботуш.

В полезрението му се появиха прицелни кръгове. Еверет М не искаше да се замисля много за начина, по който Мадам Луна се е включила в очните му ябълки, но контролните дисплеи бяха като въртящи се кръгове, като във видеоигра, шутър от първо лице, където графиките изобразяват кой от героите трябва да наблюдаваш. Пет контакта, ниско и бързо. Там. Сред дърветата. Задаваха се.

Еверет М задейства пръстовите си лазери с една-единствена мисъл. Върховете на пръстите му се бяха споили с ръкавиците. И за това не му се искаше да се замисля особено.

Пет хрътки от ада. Имаха прекалено много крака. Черни като земно масло, с бели като смърт зъби. Пет помръдвания на пръстите. Петте Наан хрътки паднаха, нарязани на парчета. Нямаше кръв; нямаше кости; никакви меки, подути вътрешности. Асемблерите на Наан вече се раздвижваха и протичаха към ново единство.

Чарлз Вилие го беше предупредил, че ще се случи. Еверет М протегна напред длани. На всяка длан се отвориха кръгли портове. На електромагнитните пулсатори трябваха няколко секунди, за да заредят. Лазерите ги бяха свалили. Пулсаторите ги довършиха. Нямаше нищо за гледане, не се чу дори някакъв звуков ефект като от видеоигра. Просто обърна длан към дращещите половин хрътки и те мигновено се разпаднаха на черна течност.

Еверет М стисна юмруци, за да затвори портовете на пулсаторите и остави схемите им да се презаредят. Чувстваше се като Айрънмен. Тони Старк, милиардерът изследовател на Космоса, чиято частно построена ракета се бе разбила на Луната. Тони Старк беше построен наново от Трин, за да се превърне в супергерой в боен костюм — Железния човек, — който се сражаваше със силите на злото. Трин сетивата на Еверет М заискриха от множество контакти. Бяха го обкръжили. Бойният костюм се движеше също толкова лесно и леко, колкото и собствената му кожа. Еверет М се завъртя, изстрелвайки два откоса от лазерни лъчи. Димящите парчета от адските хрътки се преметнаха презглава във въздуха. Контролният панел на Еверет М издаде звън. Пулсаторите заредени. Беше като красиво бойно изкуство: обърни се, вземи на прицел, вдигни едната си ръка и стреляй, докато другата проследява следващата хрътка на Наан, която се надига от отъпкания сняг. А после всички бяха свалени и Еверет М стоеше в центъра на кръг от черни разплискани петна, подобни на мастило върху хартия.

Контакти. Още и още. Кръг отвъд първия кръг, а отвъд него трети, до един устремени към него. Откъде идваха? Колко подкрепления можеха да хвърлят Наан срещу него? Първата вълна експлодира в ураган от лазерен огън и електромагнитни удари. Втората се разби в него. В последния момент визуалният контролен панел иззвъня: пулсатори на линия. Но отвъд нея беше третата, най-голямата. Ето ги и тях, препускаха на шестте си крака през разплисканите останки на своите колеги. Един повален, три, пет. По-близо от преди. Еверет М отнесе две създания насред скок, всяко едно с по един електромагнитен импулс на пълна мощност. Пулсаторите не са на линия, премигна контролният му панел. Един последен контакт, точно зад него. Божичко, бързо се движеше. Еверет М се завъртя като вихър. Адската хрътка беше в най-високата точка на скока си. Прекалено бързо, за да рискува с лазерите. Челюстите ѝ се разтвориха и зъбите ѝ се забиха в лицевата пластина на Еверет М, след което го удари силно, превърна се в течност и се разплиска по гръдната му броня. Веществото на Наан пропълзя по него, като опитваше да намери някаква вдлъбнатина, някакъв недостатък в технологията на Трин. Еверет М улови края на платнището от Наан вещество и го обели от себе си. Наан се изви и нави, опитвайки да обхване ръката му. Еверет М замахна с ръка и го отхвърли надалеч. Нещото се превъртя във въздуха, за да започне да се преобразява наново в адска хрътка. Еверет М насочи рязко лявата си ръка към него и го пулверизира с един електромагнитен удар. На контролния панел заблещукаха нови контакти. Наан. Десетки.

— Колко още, докато въздушният кораб стигне дотук?

Приблизително четирийсет минути. Думите на бойния костюм се бяха оформили във вътрешността на главата му. На Еверет М не му се понрави, че са там. Бяха прекалено близо. Поне костюмът не говореше със спокойния, вразумяващ, влудяващ глас на Мадам Луна.

— В небето ще съм в по-голяма безопасност.

Можеше да се скрие сред покривите, сред комините, въздуховодите, климатиците и водните кули на Мейфеър, а после да пикира незабелязано откъм гърба на въздушния кораб и да се прилепи на него като бълха на слон, докато инсталираше проследяващото устройство.

А веднъж щом проследяващото устройство бъдеше инсталирано, Чарлз Вилие можеше да го засече, да отвори Портал на Хайзенберг и да го извлече от този уродлив свят.

Бръсначът му подскачаше в края на въжето, завързано за стълба. Можеше да се добере до него с двайсетина крачки. Нещо бутна Еверет М по десния крак. Той погледна надолу. От земята бяха избухнали черни пипала и се увиваха около ботуша му. Еверет М подръпна крака си. Пипалата се разтегнаха. Той насочи още мощност в бойния костюм и залюля десния крак напред. Пипалата се скъсаха, паднаха на снега и се просмукаха обратно в земята.

После уловиха левия му крак. Черни, лъскави пипала, които го облепиха до прасеца. Той се подръпна. Пипалата задърпаха на обратно. От земята изригнаха нови пипала и се увиха около коленете му. Само за секунди бе оплетен чак до бедрата. Еверет М захрани бойния костюм на пълна мощност и закрачи напред. Пипалата се напрегнаха, обтегнаха, скъсаха. Едва не падна по лице. Седемнайсет стъпки. Сега обаче левият му крак отново беше в плен, след като от земята изникнаха още пипала и се затегнаха като змии около него. Еверет М протегна ръце и отвори пулсаторите в дланите си. Но адските хрътки приближаваха, неумолимо и много, много бързо. После и десният му крак беше впримчен отново. Еверет М се задърпа. Пипалата се разтегнаха, но не поддадоха. Той отново дръпна. Пипалата дръпнаха в обратната посока. Върнаха крака му на земята и го задържаха там. Земята експлодира. Още пипала плъзнаха нагоре по краката му. Само за миг бе омотан до кръста. Бръсначът висеше в края на въжето си, само на седемнайсет крачки. Седемнайсет крачки, които никога нямаше да успее да направи.

Пулсатори на линия, съобщи контролният панел. Еверет М се прицели с длани в краката си. Изпържете се, зли, мъртвешки пипала. Но какво щеше да се случи със схемите на бойния му костюм при изстрел от упор? Той затвори пулсаторите и сграбчи чернотата. Пипалата се увиха по-здраво около бедрата му. Еверет раздвижи мускулите на бойния си костюм. Пипалата се разтегнаха, а после се разкъсаха. Но ето че се задаваха още, излизаха от дърветата: адските хрътки. Цяла стена от тях. Толкова много и толкова бързи. Еверет М направи на слуз първата вълна с контролирани откоси на пулсаторите. Втората вълна се разби в него. Три от хрътките наряза на димящи късове с лазерите, две превърна в летящи петна от Наан вещество, третото улови и разкъса на части. Пулсаторите презаредени. Еверет М се прицели в краката си. Трябваше да направи тези седемнайсет крачки, да остави бръснача да го издигне над всичко това. Залитна от силен удар в гърба.

Директно попадение от Наан единица, докладва бойният костюм.

Пипалата вече затягаха хватката около кръста му. И тогава връхлетя третата вълна от демони. Лазерите подпалиха въздуха, пулсаторите разплискаха мъртво Наан вещество по снега. Но бяха прекалено много и се движеха ужасно бързо. Около лицето на Еверет М се сключиха бели зъби и отново го покриха с пълзящо Наан вещество, и отново, и отново. Пипалата се извиваха все по-високо, до кръста, до гърдите, над раменете, обхващаха раменете му. Не можеше да се прицели. Не можеше да улучи каквото и да е. Чернотата се плискаше във визьора му като разлято мастило. Плисък след плисък, плясък след плясък, Наан технологията прекъсваше достъпа му до светлина. Не можеше да вижда. Беше сляп, оглушал, парализиран.

Сензорните мрежи са компрометирани, информира го бойният костюм. Останал съвсем сам в тъмното, Еверет чувстваше леките удари на още и още Наан демони, които се плискаха по цялото му тяло. Обвити сме в Наан субстрат с дебелина приблизително един метър.

Погребан жив в излязла извън контрол нанотехнология. Отвън сигурно изглеждаше като един от саркофазите за мумии, които беше виждал в Британския музей, заоблен ковчег с глава. Черен. Лъскавочерен. С още и още Наан, които не спират да се трупат върху него.

Софтуерната сигурност не е компрометирана, каза костюмът.

— Което означава? — попита Еверет.

Мога да поддържам основни жизнени показатели.

— Докога?

Докато не се изтощят батериите.

— Докога?

В текущото състояние няколко месеца.

Чак тогава Еверет М запищя. Пищя дълго, силно, пищя, докато гърлото му не прегракна. Чернотата отне писъците му, без да му върне нищо. Опита да се движи, да рита, да удря с юмруци, да помръдне само пръста на крака си. Мускулите му бяха напрегнати до крайност. Фокусира мощността върху Трин силата си, докато не почувства, че мускулите му всеки момент щяха да изскубнат сухожилия от костите му. Нищо. Не можеше да се движи, да вижда и чуваше единствено гласа на костюма, собствения си дъх, пулса си. Попаднал в капан във вътрешността на Мадам Луна. Ковчег от метал и пластмаса.

— Еверет?

Глас. Но не гласът на костюма. Не неговият глас. Не: неговият глас. Неговият глас от някъде другаде.

— Какво чувам?

Засичам поредица от вибрации през Наан материала и ги преобразувам в аудиосигнал.

— Звучи като глас. Моя глас.

Така е, Еверет Синг.

Чернотата просветля. Зрението на Еверет М посивя.

Наан материалът се очиства от визьора на шлема, каза костюмът, докато черните пипала се оттегляха от зрителното поле.

Еверет М премигна в белотата. Очертания, между него и светлината. Овална форма, която изпълваше по-голямата част от погледа му и закриваше светлината от зимното небе. Бавно започна да различава нещо. Петната и меките изблици като от глухарчета в очите му избледняха. Взираше се в лице.

Неговото лице.

— Здравей, Еверет — произнесе неговото лице.