Целта на Борн

1

— Да — каза Супариута, — това е пръстенът, който бащата на Холи Мари Моро й е дал.

— Този пръстен ли? — Джейсън Борн го вдигна пред очите си. Беше най-обикновена златна халка с някакви букви, гравирани от вътрешната страна. — Не си го спомням.

— Не си спомняш много неща от миналото си — рече Супаруита, — включително и Холи Мари Моро.

Борн и Супаруита седяха по турски на пода в къщата на балийския шаман дълбоко в джунглата на Карагасем в югозападната част на Бали. Борн се беше върнал на острова, за да залови Ноа Перлис — шпионина, убил Холи преди години. Беше измъкнал пръстена от ръката на Перлис, след като го беше убил на по-малко от пет мили от това място.

— Майката и бащата на Холи Мари пристигнаха тук от Мароко, когато тя беше на пет години — каза Супаруита. — Приличаха на бежанци.

— От какво бягаха?

— Трудно е да се каже със сигурност. Ако историите за тях са верни, бяха избрали едно чудесно място, където да се скрият от религиозно преследване. — Официално Супаруита беше известен като Мангку, което означаваше едновременно свещеник и шаман, но и нещо повече, невъзможно да се изрази със западни термини. — Имаха нужда от защита.

— Защита ли? — Борн се намръщи. — От какво?

Супаруита беше красив мъж на неопределена възраст. Кожата му беше тъмнокафява, а усмивката широка и обезоръжаваща, разкриваща два реда бели, равни зъби. Беше едър за балиец и излъчваше някаква неземна сила, която очароваше Борн. Домът му — духовно убежище, заобиколено от градина с буйна растителност, през която тук-там успяваха да проникнат слънчевите лъчи, и от високи, измазани с хоросан стени — се намираше в най-сенчестата част и затова вътре беше прохладно дори и по обед. Подът беше от утъпкана пръст, покрит с рогозка от агава. Тук-там по пода и по стените се подаваха като живи странни неща с неясно предназначение — гърнета с билки, снопове корени, букети от изсушени цветя с формата на ветрило. Сенките, които изпълваха до краен предел ъглите, като че ли непрекъснато бяха в движение и сякаш бяха от течност, а не от въздух.

— От чичото на Холи Мари — отговори Супаруита. — Първоначално те са взели пръстена от него.

— Разбрал е, че са го откраднали?

— Помислил, че го е загубил. — Супаруита вдигна рязко глава. — Отвън има хора.

Борн кимна.

— Ще се справим с тях след малко.

— Не те ли е страх, че могат да нахлуят вътре с извадени пистолети?

— Няма да се покажат, докато не изляза от тук. Искат мен, а не теб. — Борн докосна пръстена с показалеца си. — Продължавай.

Супаруита наведе глава.

— Те се криеха от чичото на Холи. Той се беше зарекъл да я върне обратно в семейния имот във Високите Атласки планини.

— Били са бербери, така ли? Ами да, Моро означава мавър. — Борн се замисли. — Защо чичото на Холи е искал да я върне в Мароко?

— Ноа Перлис е последният, у когото е бил пръстенът, което означава, че ще да е убил Моли, за да го вземе. — Борн погледна пръстена в дланта си. — Защо го е искал? Какво толкова важно има в една годежна халка?

— Това е част от историята, която ти се опитваше да разгадаеш — рече Супаруита.

— Това беше преди време. Сега не знам откъде да започна.

— Перлис имаше апартаменти в много градове — каза Супаруита, — но базата му беше в Лондон. Холи отиде тъкмо там, когато беше в чужбина през осемнадесетте месеца, преди да се завърне в Бали. Перлис трябва да я е последвал тук, за да я убие и да вземе пръстена.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Борн.

Върху лицето на Супаруита се появи хилядаватовата му усмивка. Изведнъж заприлича на духа, извикан от Аладин.

— Знам, защото ти ми каза — рече той.

Сорая Мур забеляза различията между старото Централно разузнавателно управление под ръководството на покойната Вероника Харт и новото ЦРУ при М. Еръл Данзигер още щом влезе в централата във Вашингтон, окръг Колумбия. Първото беше, че мерките за сигурност бяха засилени до такава степен, че преминаването през различните пропускателни пунктове приличаше на проникване в средновековна крепост. Освен това не й беше познат нито един от охраната, която беше в момента на пост. Всички лица имаха онзи твърд, изцъклен поглед, какъвто само американските военни можеха да накарат да придобие някое човешко същество. Не беше изненадана от това. В края на краищата, преди да бъде назначен от президента за директор на ЦРУ, М. Еръл Данзигер беше директор на електронното разузнаване в Агенцията за национална сигурност (АНС), имаше дълга и забележителна кариера във въоръжените сили, а после и в Министерството на отбраната. Имаше също дълга и забележителна кариера на безочлив кучи син. Не, това, което я изненада, беше бързината, с която новият директор беше настанил своите хора зад официално неприкосновените стени на ЦРУ.

От времето, когато се наричаше Управление на стратегическите служби през Втората световна война, агенцията беше напълно самостоятелна, изцяло освободена от намесата както на Пентагона, така и на неговото разузнаване АНС. Сега, благодарение на засиленото влияние на министъра на отбраната Бъд Холидей, ЦРУ беше обединено с АНС, неговата уникална ДНК беше разводнена. Негов директор вече беше М. Еръл Данзигер, а той беше творение на министъра на отбраната Холидей.

Сорая, директор на „Тифон“ — антитерористична агенция под егидата на ЦРУ, в която работеха мюсюлмани, се замисли за промените, въведени от Данзигер през няколкото седмици, докато тя беше в Кайро. Почувства се късметлийка, че „Тифон“ беше полунезависима. Тя бе пряко подчинена на директора на ЦРУ и подминаваше шефовете на различните дирекции. Наполовина арабка, познаваше всичките си хора, които в повечето случаи беше подбирала лично. Те бяха готови да я последват и в ада, ако им кажеше. Но какво щеше да стане с нейните приятели и колеги в самото ЦРУ? Щяха ли да останат, или щяха да си отидат?

Слезе от асансьора на етажа, на който беше кабинетът на директора, облян в призрачната зелена светлина, която се процеждаше през специалните непробиваеми от куршуми и бомби стъкла, и застана пред млад мъж, слаб като тръстика, със стоманен поглед и късо подстригана коса като морски пехотинец. Той седеше зад бюро и ровеше из купчина документи. На табелката върху бюрото му пишеше: лейтенант Р. Саймънс Рийд.

— Добър ден, аз съм Сорая Мур — каза тя. — Имам среща с директора.

Лейтенант Р. Саймънс Рийд я погледна с неутрален поглед, в който обаче като че ли се долавяше едва забележимо презрение. Беше в син костюм, безупречна бяла риза и вратовръзка на червени и сини райета. Без да погледне компютъра си, той каза:

— Имали сте насрочена среща с директор Данзигер. Това беше преди петнадесет дни.

— Да, знам — рече тя. — Изпълнявах оперативна задача по отстраняване на пропуските в една мисия в Северен Иран, която трябваше да…

От зеленикавата светлина лицето на Рийд изглеждаше издължено, с по-остри черти и заплашително, почти като оръжие.

— Не сте се подчинили на пряка заповед на директор Данзигер.

— Новият директор на ЦРУ току-що беше назначен — отвърна тя. — Нямаше как да знам, че…

— Но директор Данзигер знае всичко, което му е нужно да знае за вас, госпожице Мур.

Сорая настръхна.

— Какво, по дяволите, означава това? И, за ваше сведение, обръщението е директор Мур.

— Нищо чудно, че не сте в течение, госпожице Мур — каза равнодушно Рийд. — Вие сте уволнена.

— Какво? Сигурно се шегувате. Аз не мога… — Сорая се почувства така, сякаш беше всмукана от помийна яма, току-що появила се под краката й. — Искам да видя директора!

Лицето на Рийд стана още по-сурово.

— От този момент разрешителното ви за достъп е анулирано. Моля, предайте служебната си значка, кредитните карти на агенцията и мобилния си телефон.

Сорая се наведе напред и опря юмруци в елегантното бюро.

— Кой, по дяволите, сте вие, за да ми казвате каквото и да било?

— Аз съм гласът на директор Данзигер.

— Не вярвам на нито една ваша дума.

— Картите ви са невалидни. Няма къде да отидете, освен навън.

Тя се отдръпна назад.

— Кажете на директора, че ще бъда в кабинета си, когато реши, че има време да му докладвам.

Р. Саймънс Рийд протегна ръка към нещо до бюрото си, вдигна малка картонена кутия без капак и я плъзна по плота към нея. Сорая погледна вътре и едва не се задави. Там, акуратно подредени, бяха всичките й лични вещи, които беше държала в кабинета си.

— Мога само да повторя това, което ти сам ми каза. — Супаруита се изправи, а с него и Борн.

— Значи дори тогава съм се интересувал от Ноа Перлис. — Не го каза като въпрос и балийският шаман не го прие като такъв. — Но защо? И каква е била връзката му с Холи Мари Моро?

— Каквато и да е истината за това — рече Супаруита, — изглежда вероятно да са се срещали в Лондон.

— А какво ще кажеш за странния надпис от вътрешната страна на пръстена?

— Преди време ти ми го показа с надеждата, че бих могъл да помогна. Нямам представа какво означава.

— Не е на никой от съвременните езици — рече Борн, който продължаваше да се рови в паметта си за повече подробности.

Супаруита пристъпи към него и сниши глас почти до шепот. Въпреки това думите му стигнаха до съзнанието на Борн като ужилване от оса.

— Както казах, ти си роден през декември, месецът на Сива. — Той произнесе името на бога Шива така, както го произнасят всички балийци. — Освен това си роден в деня на Сива, последния ден от месеца, което означава едновременно край и начало. Разбираш ли? Предопределен си да умреш и да се родиш отново.

— Вече го сторих преди осем месеца, когато Аркадин стреля в мен.

Супаруита мрачно кимна.

— Ако не ти бях дал извлек от възкресяваща лилия, беше много вероятно да умреш от онази рана.

— Ти ме спаси — рече Борн. — Защо?

Супаруита отново го възнагради с една от хилядаватовите си усмивки.

— Ти и аз сме свързани. — Той сви рамене. — Кой би могъл да каже как и защо?

Борн, който трябваше да се насочи към по-практически въпроси, каза:

— Отвън има двама. Проверих, преди да вляза.

— И въпреки това ги доведе тук.

Сега беше ред на Борн да се усмихне. Сниши още повече глас.

— Всичко е част от плана, приятелю.

Супаруита вдигна ръка.

— Преди да изпълниш плана си, има нещо, което трябва да знаеш, и нещо, на което трябва да те науча.

Направи доста дълга пауза, за да може Борн да се запита какво има предвид. Той познаваше шамана достатъчно добре и разбираше, когато предстои да обсъждат нещо сериозно. Беше виждал това изражение малко преди Супаруита да му даде отварата от възкресяваща лилия в същата тази стая преди няколко месеца.

— Чуй ме. — Сега шаманът не се усмихваше. — До една година ти ще умреш. Ще трябва да умреш, за да спасиш тези около теб, всички, които обичаш и за които те е грижа.

Въпреки цялата подготовка и умението да запазва самообладание Борн усети как през тялото му премина студена вълна. Едно е да се излагаш на риск, отново и отново да се надлъгваш със смъртта, често пъти на косъм от нея, а съвсем друго да ти кажат без заобикалки, че имаш по-малко от година да живееш. От друга страна, той можеше да предпочете да се изсмее — в края на краищата беше западняк, а в света имаше толкова много вярвания, че можеше лесно да се пренебрегнат 99 процента от тях. Въпреки това, докато се вглеждаше в очите на Супаруита, виждаше в тях истината. И преди необикновените способности на шамана му бяха помагали да види бъдещето, или поне своето бъдеще. „Ти и аз сме свързани.“ Веднъж вече беше спасил живота на Борн и сега би било глупаво да се съмнява в него.

— Знаеш ли как ще стане и кога?

Супаруита поклати глава.

— Нещата не стават така. Моите мигновени прозрения в бъдещето са като пробуждане от сън, изпълнени са с цветове и знамения, но в тях няма образи, подробности и яснота.

— Веднъж ми каза, че Сива ще бди над мен.

— Вярно. — Усмивката се върна на лицето на Супаруита и той въведе Борн в друга стая, пълна със сенки и миризма на тамян. — Следващите няколко часа ще бъдат показателни за помощта му.

Валери Заполски, личната секретарка на Рори Дол, донесе собственоръчно съобщението на директора на ЦРУ, защото, както каза, шефът й не е искал да повери новината на една компютърна система, дори толкова добре защитена от проникване на хакери като тази на ЦРУ.

— Защо Дол сам не донесе това? — попита намръщен Данзигер, без да вдигне очи от бюрото.

— Директорът на операциите е зает с друга работа — каза Валери. — Временно.

Тя беше дребна, мургава жена с леко присвити очи. На Данзигер не му хареса, че Дол беше изпратил нея.

— Джейсън Борн жив? Какво, по дяволите…! — Той подскочи от стола така, сякаш го беше ударил електрически ток. Хвърли бегъл поглед на съобщението, което беше кратко и без подробности, и лицето му почервеня, а главата му започна да трепери.

Тогава Валери направи фатална грешка, опитвайки се да прояви загриженост.

— Мога ли да направя нещо за вас, господин директор?

— Да направиш? — Той я погледна така, като че ли току-що беше излязъл от вцепенение. — Да, разбира се. Ето какво: кажи ми, че това е шега, нескопосана, лоша шега от страна на Рори Дол. Защото ако не е, аз съвсем сигурно ще те изритам от управлението.

— Това е всичко, Вал — каза появилият се на вратата зад нея Рори Дол. — Върни се в офиса. — Облекчението по лицето й само отчасти намали вината му, че я беше изпратил на предната линия.

— Дявол да го вземе — извика Данзигер. — Кълна се, че ще я уволня.

Дол пристъпи в кабинета и застана пред бюрото на Данзигер.

— Ако го сторите, Стю Голд ще ви налети като муха на лайно.

— Голд ли? Кой, по дяволите, е Стю Голд и от къде на къде би трябвало да ми пука от него?

— Той е адвокатът на ЦРУ.

— Ще изритам навън и неговия задник.

— Невъзможно е, сър. Фирмата му има железен договор с ЦРУ и той е единственият с разрешително за достъп нагоре чак до…

Директорът на ЦРУ махна заплашително с ръка.

— Смяташ, че не мога да намеря основателна причина, за да я разкарам? — Той щракна с пръсти. — Как й е името?

— Заполски. Валери А. Заполски.

— Ето, това е. Рускиня ли е? Искам да бъде подложена отново на най-щателно проучване и ако трябва, да се провери дори какъв лак използва за ноктите на краката, разбра ли?

Дол дипломатично кимна. Беше строен мъж с руса коса, която така подсилваше блясъка на искрящите му очи, че те приличаха на два пламъка.

— Напълно, сър.

— И Бог да ти е на помощ, ако бъде открито някакво петънце, колкото и малко да е, или дори някаква въпросителна в доклада за нея.

След неотдавнашното напускане на Питър Маркс директорът беше в отвратително настроение. Още не беше назначен нов директор на операциите. Маркс беше шеф на Дол и той знаеше, че ако успее да докаже лоялността си пред Данзигер, би имал добри шансове за поста му. Стиснал зъби в безмълвен гняв, той промени темата.

— Трябва да поговорим за новото сведение.

— Това не е някаква архивна снимка, нали? Не е шега, така ли?

— Ще ми се да беше. — Дол поклати глава. — Обаче не е, сър. Джейсън Борн е бил фотографиран, когато е подал молба за временна виза на летище „Денпасар“ в Бали, Индонезия…

— Дяволите да го вземат, знам къде е Бали, Дол.

— Просто съм изчерпателен, сър, съгласно инструкциите, които ни дадохте в първия ви работен ден тук.

Макар все още да беше гневен, директорът не каза нищо. Взе доклада и прикрепената към него черно-бяла снимка на Борн в юмрука си, в железния си юмрук, както обичаше да го нарича.

— Както може да видите от електронния надпис в долния десен ъгъл, снимката е направена преди три дни, в два и двадесет и девет минути следобед местно време. На нашия отдел за електронно разузнаване беше нужно толкова време, за да се увери, че няма грешка или засичане при предаването й.

Данзигер пое дълбоко въздух.

— Той беше мъртъв. Предполагаше се, че Борн е мъртъв. Бях сигурен, че сме се отървали от него завинаги. — Смачка снимката и я хвърли в кошчето, прикрепено към машинката за унищожаване на документи. — Още ли е там? Предполагам, че знаете поне това.

— Да, сър. — Дол кимна. — В момента е в Бали.

— Държите го под наблюдение, нали?

— Двадесет и четири часа в денонощието. Не може да мръдне, без да знаем за това.

Данзигер се замисли за момент, а после каза:

— Кой е нашият човек за мокри поръчки в Индонезия?

Дол беше подготвен за този въпрос.

— Ковън. Обаче, ако мога да отбележа, сър, в последния си писмен доклад от Кайро Сорая Мур твърдеше, че Борн е изиграл важна роля при предотвратяването на провала в Северен Иран, който разруши „Блек Ривър“.

— Почти толкова опасна, колкото репутацията му на измамник, е и способността на Борн да… как да го кажа? Да влияе напълно необяснимо на жените. Мур със сигурност е една от тях и затова беше уволнена. — Директорът на ЦРУ кимна. — Задействайте Ковън, господин Дол.

— Мога да го направя, сър, но ще му отнеме известно време да…

— Кой е по-близо? — попита нетърпеливо Данзигер.

Дол погледна бележките си.

— Имаме екип в Джакарта. До един час мога да ги натоваря на военен хеликоптер.

— Действай и използвай Ковън като подкрепление — заповяда директорът. — Наредете им да докарат Борн. Искам да го подложа на подробен разпит. Искам да проникна в мозъка му, да разбера тайните му, да узная как успява да ни се измъква, как при всички случаи успява да излъже смъртта.

Очите на Данзигер злобно проблеснаха.

— Когато свършим с него, ще му пуснем един куршум в главата и ще кажем, че руснаците са го убили.

2

Дългата нощ в Бангалор беше към края си. Изпълнена с вонята на открити канали, болести и човешка пот, наситена с ужас, безсилен гняв, неосъществени желания и отчаяние, бледата зора не направи нищо, за да върне цвета на града.

След като откри един лекарски кабинет, Аркадин проникна с взлом вътре и взе това, което му беше нужно — хирургически материали, йод, стерилен памук, бинтове и антибиотици вместо онези, с които не можа да се снабди в болницата. Докато вървеше с широки крачки през душните улици, разбираше, че трябва да спре кървенето на раната на бедрото. Не застрашаваше живота му, но беше дълбока и той не искаше да губи повече кръв. Още по-належащо бе да се скрие някъде, където да спре часовника, който Озеров беше нагласил да тиктака; нуждаеше се от място за почивка, където да анализира положението, в което се намираше. Наруга се, че беше допуснал да бъде спипан неподготвен от врага. Но същевременно си даваше добре сметка, че следващата му стъпка ще бъде от изключително значение. Провалът можеше лесно да се превърне в катастрофа със смъртоносни последици.

След пробива в местната му охрана вече не можеше да се довери на никой от обичайните си контакти в Бангалор, а това му оставяше само един избор: мястото, където упражняваше пълен контрол. Докато вървеше, набра един засекретен телефонен номер, който му даде достъп до поредица от секретни номера, и се обади на Стефан, Лука, Павел, Алик, а също и на Исмаил Бей, формалния лидер на Източното братство, което той контролираше.

— Атакувани сме от Маслов, Озеров и цялата Казанская — каза той кратко и без предисловия на всеки от тях. — От този момент сме в състояние на война.

Беше ги обучил добре. Никой не зададе излишни въпроси, само потвърждаваха с кратки отговори, че са приели заповедта. След това затваряха, за да започнат приготовленията. Аркадин ги беше инструктирал още преди месеци. Всеки командир имаше да изпълнява определена роля, всеки активираше своята част от плана, който буквално обхващаше цялото земно кълбо. Маслов искаше война и щеше да получи тъкмо това, а не само един фронт.

Аркадин поклати глава и се засмя с дрезгав глас. Този момент все някога щеше да настъпи. Беше неизбежен като следващото вдишване. Сега, след като за него това беше факт, почувства истинско облекчение. Вече нямаше да се налага да се усмихва през стиснати зъби, да се преструва на приятел там, където имаше само жестока враждебност.

Ти си мъртвец, Дмитрий Илинович, каза си Аркадин. Просто още не го знаеш.

Небето едва-едва порозовя, а той беше почти до дома на Чайа. Беше време за трудното обаждане. Набра деветцифрения номер. В другия край на руски отговори плътен, равен мъжки глас:

— Федерално управление за борба с наркотиците. — Придобилата вече мрачна слава ФСБ-2 под ръководството на Виктор Черкезов беше станала най-могъщата федерална агенция в руската държава, надминавайки дори самата ФСБ — приемник на КГБ.

— Полковник Карпов, ако обичате — рече Аркадин.

— Сега е четири сутринта. Полковник Карпов не е на разположение — каза човекът с глас, наподобяващ този на жив мъртвец от филм на Джордж Ромеро1.

— Аз също — отвърна Аркадин с едва доловим сарказъм, — но намирам време да говоря с него.

— И кой сте вие? — каза равнодушният глас в ухото му.

— Името ми е Аркадин, Леонид Данилович Аркадин. Иди и намери началника си.

За миг човекът в другия край като че ли затаи дъх, а после каза:

— Изчакайте на телефона.

— Шестдесет секунди — рече Аркадин, погледна часовника си и започна да брои, — не повече.

Петдесет и осем секунди по-късно след няколко щраквания един плътен, дрезгав глас каза:

— Полковник Карпов на телефона.

— Борис Илич, с вас почти сме се срещали много пъти през годините.

— Означава ли това, че бих могъл да зачеркна това почти? Откъде да знам, че говоря с Леонид Данилович Аркадин?

— Дмитрий Маслов продължава да ви създава ядове, нали така?

Когато Карпов не отговори, Аркадин продължи:

— Полковник, кой друг може да ви поднесе Казанская на сребърен поднос?

Карпов рязко се засмя.

— Истинският Аркадин никога не би предал ментора си. Който и да сте, само си губите времето. Довиждане.

Аркадин му каза един адрес, скрит в индустриалните околности на Москва.

За момент Карпов не каза нищо, но Аркадин, който слушаше внимателно, чу как дишането му стана по-учестено. Всичко зависеше от този разговор, от това дали Карпов щеше да му повярва, че той наистина е Леонид Данилович Аркадин и че казва истината.

— И какво трябва да правя с този адрес? — рече след известна пауза полковникът.

— Това е един склад. Отвън изглежда точно като стотиците други наоколо. Отвътре също.

— Започвате да ми досаждате, господин, който и да сте.

— Третата врата вляво близо до дъното ще ви отведе в мъжка тоалетна. Идете покрай писоарите до последната кабина от дясната страна, която не е тоалетна, а само врата за задната стена.

Последва само миг колебание, след което Карпов каза:

— И после?

— Влезте вътре направо, въоръжен до зъби — рече Аркадин.

— Искате да кажете, че трябва да взема един взвод с…

— Не! Идете сам. Освен това не казвайте на никого къде отивате. Кажете им, че отивате на зъболекар или на следобедно чукане, изобщо нещо, на което другарите ви ще повярват.

Последва нова пауза, този път пълна със заплаха.

— Кой е къртицата в офиса ми?

— Ех, Борис Данилович, не бъдете толкова неблагодарен. Нали не искате да развалите забавлението ми, и то след подаръка, който току-що ви направих. — Аркадин пое дълбоко въздух. След като разбра, че полковникът беше налапал стръвта, реши, че е настъпил подходящият момент да забие дълбоко куката. — Обаче ако бях на ваше място, не бих използвал единствено число — къртици е по-подходящо.

— Какво…? А сега ме чуйте…!

— По-добре ще е да действате, полковник, или обектите ви ще се ометат. — Той се засмя. — Ето телефонния ми номер, знам, че го нямате в списъка си. Обадете ми се, когато се върнете, и тогава ще разговаряме за имена и по всяка вероятност за много, много други неща.

Той прекъсна връзката, преди Карпов да може да каже и дума.

Към края на работния ден Дилия Трейн стоеше при бюрото си и гледаше триизмерен компютърен модел на дяволски хитроумно измислено взривно устройство, като се опитваше да намери начин да го обезвреди, преди часовниковият механизъм да спре да отброява секундите. Дълбоко в бомбата щеше да прозвучи сигнален звънец в момента, в който тя се провалеше, т.е. ако прекъснеше не тази жица, която трябва, с виртуалния прекъсвач, или го придвижеше погрешно. Самата тя беше създала софтуерната програма на виртуалната бомба, но това не означаваше, че разполага с безкрайно много време, за да измисли как да я обезвреди.

Дилия беше обикновена на вид жена в средата на тридесетте, с бледи очи, късо подстригана коса и кожа, чувствително повлияна от гените на колумбийската й майка. Въпреки че беше сравнително млада и с доста чепат характер, тя бе един от най-ценените експерти по експлозиви в Центъра за експлозивите и оръжията (АТФ). Беше също най-добрата приятелка на Сорая Мур и когато един от охраната се обади от пропуска, за да каже, че Сорая е във фоайето, го помоли да я изпрати право при нея.

Двете жени се бяха запознали в процеса на работата, всяка беше забелязала и оценила у другата нейния прям и независим характер — качества, които толкова трудно могат да бъдат открити в херметически запечатания от Белтуей обществен сектор2. Тъй като се бяха запознали при една от секретните мисии на Сорая, не беше нужно да крият една от друга каква е работата им и какво означава тя за тях — главният убиец за отношенията между хората във Вашингтон. Освен това и двете си даваха сметка, че за добро или лошо целият им живот е зависим от работата, че не стават за нищо друго, освен да работят, че не могат да разговарят за това и онова с цивилни, което донякъде оправдаваше тяхното съществуване, независимостта им като жени и това, че са важни, въпреки предразсъдъците, свързани с пола, които съществуваха тук, както и навсякъде другаде във Вашингтон. Заедно те всекидневно се бореха с вашингтонската върхушка като две амазонки.

Дилия се съсредоточи отново върху модела, който за нея беше нещо като един цял свят в миниатюра. След секунди беше погълната изцяло от проблема и изобщо не се замисли повече какво прави тук приятелката й по това време на деня. Когато над работното й бюро падна сянка, тя се вгледа в лицето на Сорая и веднага разбра, че се е случило нещо ужасно.

— За бога, седни, преди да си паднала на земята — каза тя и придърпа един свободен стол. — Какво, по дяволите, се е случило? Някой умрял ли е?

— Само работата ми.

Дилия я погледна изпитателно.

— Не разбирам.

— Бях изхвърлена на боклука, уволнена, извадена от играта — каза Сорая. — Уволниха ме без кой знае какви предубеждения… Но все пак с предубеждения — добави тя, шегувайки се мрачно.

— Какво стана, по дяволите?

— Аз съм египтянка, мюсюлманка, жена. На новия ни директор не му трябват никакви други причини.

— Не се безпокой, знам един добър адвокат, който…

— Забрави.

Дилия се намръщи.

— Нали нямаш намерение да ги оставиш да се измъкнат просто така? Та това е дискриминация, Рая.

Сорая махна с ръка.

— Нямам намерение да прекарам следващите две години от живота си в борба с ЦРУ и министър Холидей.

Дилия се облегна назад.

— Чак на такова равнище ли са нещата?

— Как можаха да ми го причинят? — каза Сорая.

Дилия стана, заобиколи бюрото и прегърна приятелката си.

— Знам, че все едно си зарязана от любовник, от някой, когото си мислела, че познаваш, но който само те е използвал, дори нещо по-лошо, лъгал те е през цялото време.

— Сега знам как се е почувствал Джейсън — каза мрачно Сорая. — През цялото време вадеше кестените от огъня вместо ЦРУ и какво получи за това? Беше преследван като куче.

— Аз пък ще кажа: добре че си се отървала от ЦРУ! — Дилия целуна приятелката си по главата. — Време е да започнеш нещо ново.

Сорая я погледна.

— Така ли? И какво точно ще правя? Единствено този свят в сянка познавам, единствено това искам да правя. А и заради това, че Данзигер толкова се вкисна, че не се върнах в ЦРУ, когато ми нареди, той ме е поставил в тайния черен списък на службата и повече няма да мога да работя в държавното разузнаване.

Дилия се замисли за момент.

— Виж какво, трябва да свърша някои неща в залата, да се обадя на един телефон, а после ще излезем да пийнем и да вечеряме. След това ще те заведа на едно специално място. Как ти звучи това?

— По-добре, отколкото да се прибера вкъщи, да се тъпча със сладолед и да зяпам телевизия.

Дилия се засмя.

— Така те искам. — Тя размаха пръст във въздуха. — Не се тревожи, тази вечер така ще се забавляваме, че изобщо няма да ти бъде тъжно.

Сорая унило я погледна.

— А мъчно?

— Е, ще се погрижим и за това.

Борн изскочи от къщата на Супаруита, без да погледне нито наляво, нито надясно. Хората, които го наблюдаваха, щяха да си помислят, че много бърза за някъде. Подозираше, че ще искат да го проследят до следващата му цел.

Чу ги как го следват през гората, привлечени от съсредоточения му вид. Вървеше бързо през храсталаците и искаше да се приближат още повече, за да може неговото нетърпение да се предаде и на тях. Знаеше, че животът му не е в опасност, докато не го разпитат. Искаха да знаят какво знае той за пръстена. Без съмнение си мислеха, че действат много потайно, но в Бали нищо не оставаше скрито. Борн беше чул, че са разпитвали за него в местното селце Мангис. След като беше разбрал, че са руснаци, вече не се съмняваше, че работят за Леонид Аркадин. За последен път беше видял врага си — първият завършил програмата за военно обучение „Тредстоун“ — в разкъсвания от боеве Северен Иран.

Сега, посред зелено-кафявата балийска джунгла, Борн зави рязко надясно, насочвайки се към огромен беригин — това, което западняците наричат баниан3, — балийския символ на безсмъртието. Хвърли се в прегръдките на многобройните разклонения на дървото, като се провираше нагоре през лабиринта от клони, докато се изкачи достатъчно високо, за да може да огледа околността. Птиците се обаждаха една на друга, а насекомите бръмчаха. Тук-там снопове слънчева светлина пробиваха многопластовия зелен свод и придаваха на меката земя цвят на шоколад.

Миг по-късно забеляза един от руснаците да се прокрадва предпазливо през гъсталака, като заобикаляше растящите близо едно до друго дървета. Беше подпрял на лявата си ръка цевта на автомат АК-47, а показалецът на дясната му ръка бе на спусъка, готов да изстреля дъжд от куршуми при най-малкия шум. Напредваше бавно към дървото на Борн. От време на време поглеждаше нагоре към дърветата, взирайки се внимателно в тях.

Борн се придвижи безшумно през клоните и зае позиция. Изчака, докато руснакът застана точно под него, и тогава се спусна като един от слънчевите снопове отгоре му. Петите му удариха руснака в раменете и изкълчиха едното, събаряйки го на земята. Като се сви на топка, Борн уби инерцията от падането с едното си рамо и се претърколи през глава. Изправи се и се хвърли срещу руснака, преди той да може да си поеме дъх. Въпреки това подготовката на противника му си каза думата и той успя да изрита с крак Борн в гръдната кост.

Борн изпъшка. Като скърцаше със зъби от болка, руснакът се опита да се изправи на крака. За миг времето като че ли спря и девствената гора около тях сякаш затаи дъх. Борн замахна рязко с дясната си ръка и ръбът на дланта му строши костта на изкълченото рамо на руснака. Той изохка, но заби приклада на автомата си в ребрата на Борн.

Като се подпря тежко върху автомата, руснакът се изправи на крака и се отправи, клатушкайки се, към мястото, където Борн лежеше оплетен от лианите. Насочи дулото на оръжието, но в същия момент Борн нанесе подсичащ ритник в коляното на противника си и го свали на земята до себе си. Автоматът изстреля къс откос нагоре и по двамата се посипаха листа, парчета кора и клони. Руснакът замахна с оръжието, опитвайки се да го използва като тояга, но Борн вече беше успял да застане под замаха му. С рязък удар с ръба на китката си пречупи ключицата му, а с дланта на другата ръка му нанесе такъв страхотен удар в носа, че хрущялът и костта се забиха в мозъка на човека. Когато той се свлече мъртъв на колене, Борн грабна автомата от окървавената му ръка. Видя грубата татуировка на змия, увита около кама, която руснакът беше си направил в затвора — твърдо доказателство, че е член на групировката.

Борн тъкмо разчистваше лианите наоколо, когато чу гърлен глас зад себе си.

— Хвърли оръжието — каза някой на руски с московски акцент.

Борн се извърна бавно и видя втория руски преследвач. Сигурно се беше ориентирал по изстрелите.

— Казах да го хвърлиш — изръмжа руснакът. Той също държеше автомат АК-47, насочен към корема на Борн.

— Какво искаш? — попита Борн.

— Много добре знаеш какво искам — отвърна руснакът. — А сега хвърли оръжието и ми го дай.

— Какво да ти дам? Само ми кажи какво искаш и ще ти го дам.

— Ще взема пръстена веднага, щом като хвърлиш автомата на партньора ми. — Той го подкани, накланяйки автомата си. — Хайде, шибаняк. Иначе ще ти прострелям единия крак, после другия и ако това не е достатъчно… нали знаеш колко болезнена може да бъде раната в корема, колко дълго ще агонизираш, преди да умреш от загуба на кръв.

— Партньорът ти имаше твърде лош късмет — каза Борн и в същото време пусна автомата на земята.

Съвсем инстинктивно руснакът не можа да се сдържи да не погледне към падналия си другар. В същото време падналият автомат го накара да погледне надолу. В този миг Борн замахна с една лиана като с камшик, който се уви около врата на руснака. С рязко движение го дръпна към себе си. Руснакът се преви на две, а Борн пусна лианата и стовари едновременно двата си юмрука отзад върху врата му.

Руснакът рухна на земята, а Борн се наведе над него и го претърколи по гръб. Човекът беше още замаян и дишаше на пресекулки като риба на сухо. Борн му удари една плесница, за да дойде напълно в съзнание, и натисна с цялата си тежест с коляно гръдната му кост.

Човекът го погледна със сините си очи. Лицето му беше неестествено червено и не можеше да задържи стичащата се от крайчеца на устата му кръв.

— Защо те изпрати Леонид? — попита Борн на руски.

Руснакът примигна.

— Кой?

— Не прави това — Борн натисна по-силно с коляно и мъжът изохка. — Много добре знаеш кого имам предвид. Леонид Аркадин.

За момент руснакът го изгледа, без да каже нищо. После въпреки незавидното си положение се засмя.

— Това ли си мислиш? — От ъгълчетата на очите му потекоха сълзи. — Че работя за онази торба с лайна?

Отговорът на руснака беше твърде спонтанен и твърде неочакван, за да беше заблуждаващ. А и защо щеше да лъже? Борн се замисли за момент, преценявайки положението.

— Ако не е Аркадин — каза бавно той, — тогава кой?

— Аз съм член на Казанската. — Гордостта, с която го каза, не будеше съмнение. Това също беше вярно.

— Значи те е пратил Дмитрий Маслов. — Неотдавна Борн се беше запознал с боса на Казанската групировка в Москва при твърде неприятни обстоятелства.

— Ако трябва да бъда точен — рече руснакът, — аз към подчинен на Вячеслав Германович Озеров.

— Озеров? — Борн никога не беше чувал за него. — Кой е той?

— Директор по операциите. Вячеслав Германович планира всяка фаза на действията на Казанската, а Маслов се разправя с все по-досадното правителство.

Борн се замисли за момент върху казаното.

— Добре, значи докладваш на този Озеров. Защо ти се стори смешно, че мислех, че те е пратил Аркадин?

Очите на руснака проблеснаха.

— Тъп си като галош. Озеров и Аркадин се мразят в червата.

— Защо?

— Враждата им е много стара. — Той изплю кръв. — Махни шибаното си коляно от гърдите ми.

— За какво се мразят?

Руснакът се ухили насреща му през окървавените си зъби.

— Махни се от гърдите ми.

— Ама разбира се. — Борн се изправи, грабна автомата на руснака и стовари приклада в главата му.

3

— Трябваше да се досетя — каза Сорая.

Дилия се обърна към нея и леко примигна.

— За какво?

— Че страстен играч като теб ще ме заведе в мястото, където се играе най-добрият частен покер в окръга.

Дилия се засмя, когато Рийс Уилямс ги поведе по облепения с тапети коридор, пълен с картини и фотоси на диви животни от Африка, предимно слонове.

— Чувала съм за това място — каза Сорая на Уилямс, — но за пръв път Дилия счете за уместно да ме доведе тук.

— Няма да съжаляваш — рече през рамо Уилямс, — обещавам ти.

Намираха се в къщата й от червено-кафяв пясъчник, построена във федералистки стил, встрани от площад „Дюпон“. Рийс Уилямс беше дясната ръка на комисаря на полицията Лестър Бъроус. Беше незаменима за него в много отношения и не на последно място заради широките си връзки с висшите ешелони на политическите кръгове в столицата.

Тя разтвори една двукрила врата и пред тях се откри библиотека, превърната в игрална бърлога с маса, покрита с дебело зелено сукно, удобни столове за шестима и облаци дим от ароматни пури. Когато влязоха, единствените звуци в стаята бяха тракането на чиповете и едва чутото шумолене на колодата карти, които след ловко разбъркване бяха раздадени на четиримата мъже, насядали около масата.

Освен Бъроус Сорая разпозна двама сенатори, единият младши, а другият старши, един влиятелен лобист и — тя разтвори широко очи — да не би това да е…?

— Питър? — промълви тя, не вярвайки на очите си.

Питър Маркс вдигна очи от чиповете, които броеше.

— Боже господи, Сорая! — Стана веднага, каза: — Излизам от играта, — след което обиколи масата със зеленото сукно, за да я прегърне. — Дилия, защо не заемеш мястото ми?

— С удоволствие. — Тя се обърна към приятелката си: — Питър е редовен посетител тук и аз му се обадих от офиса. Помислих, че ще ти е от полза да се видиш с един стар колега.

Сорая се усмихна и целуна Дилия по бузата.

— Благодаря.

Дилия кимна, остави ги и седна край масата. Взе от банката обичайното си количество чипове и подписа разписка за сумата.

— Как си? — попита Маркс и я отдръпна от себе си, за да я разгледа по-добре.

Сорая го изгледа с укор.

— Как мислиш, че съм?

— От приятелите ми в ЦРУ чух как е постъпил Данзигер с теб. — Той поклати глава. — Не мога да кажа, че съм изненадан.

— Какво искаш да кажеш?

Маркс я поведе през коридора до един спокоен ъгъл в гостната, където можеха да бъдат напълно сами. Френските прозорци гледаха към сенчеста алея, пълна със зеленина. Стаята беше с тапети в топъл светлокафяв цвят, а стените бяха покрити със снимки на Рийс Уилямс в Африка, заобиколена от тълпи хора от местните племена. На някои от тях тя беше с един по-възрастен мъж, вероятно баща й. Пред мраморната камина бяха наредени плюшени канапета и няколко кресла, тапицирани с плат на райета. Картината се допълваше от ниска полирана дървена маса и бюфет с два подноса с бутилки алкохол и кристални чаши. Никоя общинска заплата не можеше да купи тази великолепна къща. Сорая си помисли, че Рийс трябва да е наследница на огромно богатство.

Те седнаха на едно канапе с дебела тапицерия, извърнати леко един към друг.

— Данзигер само търси претекст да се отърве от висшето ръководство на ЦРУ — каза Маркс. — Иска свои хора, а това означава хора на министър Холидей, т.е. на властови позиции, но знае, че трябва да пипа внимателно, за да не заприлича на тотално унищожаване на старата гвардия, макар намеренията да са точно такива. Затова се махнах, когато разбрах, че идва той.

— Бях в Кайро. Не знаех, че си напуснал ЦРУ. Къде се установи?

— В частния сектор. — Маркс замълча за момент. — Виж какво, Сорая, знам, че можеш да пазиш тайна, затова ще рискувам и ще ти кажа. — Той направи малка пауза, хвърляйки бърз поглед към вратата, която старателно беше затворил.

— И така?

Маркс се наведе още напред и лицата им се доближиха.

— Постъпих в „Тредстоун“.

За момент не последва нищо, освен напрегнато мълчание, нарушавано само от тиктакането на месинговия часовник върху полицата на камината. После Сорая направи опит да се засмее.

— Я стига, „Тредстоун“ е мъртва и погребана.

— Старата „Тредстоун“, да — каза той. — Обаче има нова „Тредстоун“, възкресена от Фредерик Уилърд.

Името на Уилърд изтри усмивката от лицето на Сорая. Беше й известна репутацията му като спящия агент в АНС на „Тредстоун“ от времето на Стария. Уилърд беше изиграл основна роля в разкриването на престъпните методи за разпити на стария директор. Но оттогава като че ли изчезна вдън земя. Затова информацията на Питър й се стори малко вероятна.

Тя поклати глава и изражението й стана неспокойно.

— Не разбирам — „Тредстоун“ беше незаконна операция дори за потайните стандарти на ЦРУ. Беше закрита напълно основателно. Защо, за бога, ти е трябвало да постъпваш в нея сега?

— Отговорът е прост. Уилърд мрази Холидей също толкова, колкото и аз… колкото и ти самата. Обеща ми, че ще използва възможностите на „Тредстоун“, за да разбие доверието в Холидей и властовата му база. Затова искам да се присъединиш към нас.

Тя го погледна изненадана.

— Какво? Да се присъединя към „Тредстоун“? — Поклати глава и подозрително присви очи. — Почакай малко. — Знаел си, че ще ме изхвърлят в мига, в който влязох през вратите на централата на ЦРУ.

— Всички знаеха, Сорая, с изключение на теб.

— Боже господи! — Тя скочи на крака и тръгна из стаята, прекарвайки пръсти по книгите на полиците, по контурите на бронзовите слонове и плата на тежките завеси, без дори да съзнава, че го прави. Питър имаше благоразумието да не казва нищо. Накрая Сорая се обърна към него от другия край на стаята: — Дай ми една основателна причина, заради която да се присъединя към вас. И, моля те, да избегнеш очевидното.

— Е, добре, като оставим настрана това, че имаш нужда от работа, спри за момент и се замисли. Когато Уилърд изпълни обещанието си и Холидей си отиде, колко дълго мислиш, че ще се задържи Данзигер в ЦРУ? — Той се изправи. — Не знам за теб, но искам да се върне старото ЦРУ, онова, което Стария управляваше в продължение на десетилетия, онова, с което се гордеех.

— Имаш предвид онова, което отново и отново използваше Джейсън винаги когато това го устройваше.

Той се засмя, пренебрегвайки явния й сарказъм.

— Ама това не е ли едно от нещата, които разузнаванията умеят да правят най-добре? — Той се приближи до нея. — Хайде, хайде, кажи ми, че не искаш да се върне старото ЦРУ.

— Искам да ръководя отново „Тифон“.

— Аха, и не искаш да знаеш как Данзигер ще разтури мрежите на „Тифон“, които ти си изградила.

— Истината е, че откакто напуснах централата този следобед, мисля само за бъдещето на „Тифон“.

— Тогава се присъедини към мен.

— Ами ако Уилърд се провали?

— Няма — рече Маркс.

— В живота няма нищо сигурно, Питър, ти повече от много други би трябвало да го знаеш.

— Е, добре, съгласен съм. Ако той се провали, тогава всички ще се провалим. Но поне ще чувстваме, че сме направили каквото сме могли да върнем старото ЦРУ, че не сме преклонили глава пред Холидей, гледайки безучастно как вилнее АНС.

Сорая въздъхна и пристъпи, загледана в килима, към Маркс.

— Откъде, по дяволите, Уилърд ще намери средства да възстанови „Тредстоун“?

Дори само задавайки въпроса, тя осъзна, че се е съгласила с предложението. Знаеше, че се беше хванала на въдицата. Но докато си даваше сметка, за малко да пропусне болезненото изражение по лицето на Питър.

— Няма да ми хареса, нали?

— На мен самия не ми харесва, но… — Той сви рамене. — Името Оливър Лис говори ли ти нещо?

— Един от ръководителите на „Блек Ривър“ ли? — Тя го погледна изумена. После избухна в смях. — Майтапиш се, нали? Джейсън и аз дискредитирахме „Блек Ривър“. Мисля, че и тримата са следствени.

— Партньорите на Лис са, но той прекъсна всички връзки с „Блек Ривър“ месеци преди вие двамата с Борн да хвърлите лайното върху нея. Никой не можа да открие и следа от негово участие в незаконната дейност.

— Той е знаел, така ли?

Питър сви рамене.

— Възможно е просто да е имал късмет.

Тя му хвърли пронизващ поглед.

— Не го вярвам, а и ти също.

Маркс кимна.

— Напълно си права, че това не ми харесва. Какво говори това за чувството на Уилърд за етика? — Маркс пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Холидей играе мръсно повече от всеки друг, когото познавам. Ще кажа, че всичко, което може да го свали, ще е добре дошло.

— Дори и ако трябва да се сключи сделка с дявола?

— Може би ще е нужен един дявол, за да се унищожи друг дявол.

— Каквато и да е истината за това, което казваш, стъпваме на несигурна почва, Питър.

Маркс се усмихна.

— Защо мислиш, че искам да се присъединиш към мен? На даден етап ще ми е нужен някой, който да ме измъкне от лайната, преди да ме покрият напълно. И не мога да измисля по-подходящ човек от теб.

Мойра Тревър, с пистолет „Лейди Хоук“ в кобура на бедрото, стоеше права, загледана в празните офиси на новата й, но компрометирана фирма „Хартланд Риск Мениджмънт“. Мястото толкова бързо бе станало отблъскващо, че не й беше тъжно да го напусне, а само се изумяваше, защото фирмата й беше работила по-малко от година. Тук нямаше нищо друго, освен прах, липсваха дори спомени, които да вземе със себе си.

Обърна се да го напусне и видя един мъж, който изпълваше рамката на отворената врата към външния коридор. Беше облечен в скъп, шит по поръчка костюм с жилетка, с лъснати до блясък английски обувки с дебели подметки и въпреки ясното време носеше акуратно навит чадър с дървена дръжка.

— Предполагам, че вие сте госпожица Тревър?

Тя го изгледа втренчено. Имаше коса като стоманена четина, черни очи и акцент, който не можеше да определи. Държеше обикновена кафява книжна кесия, в която тя се вгледа с подозрение.

— А вие сте?

— Бинс. — Той й подаде ръка. — Лайънел Бинс.

— Лайънел? Сигурно се шегувате, сега никой не се казва Лайънел.

Той я изгледа, без да мигне.

— Мога ли да вляза, госпожице Тревър?

— И защо?

— Тук съм, за да ви направя предложение.

Тя се поколеба за момент, но после кимна. Той прекрачи прага като че ли без да помръдне.

Огледа се и рече:

— О, боже. Какво имаме тук?

— Улица „Пустота“.

Бинс леко се усмихна.

— Аз самият съм отдавнашен фен на Боб Дилън.

— Какво мога да направя за вас, господин Бинс?

Тя застана нащрек, когато той вдигна кафявата кесия и я отвори.

Извади две картонени чаши и каза:

— Донесох малко кардамонов чай.

Първото указание.

— Колко мило — рече Мойра и прие чая. Махна пластмасовия капак на чашата и надникна вътре. Чаят беше побелял от мляко. Отпи една глътка. И беше много сладък. — Благодаря.

— Госпожице Тревър, аз съм адвокат. Мой клиент би искал да ви наеме.

— Чудесно. — Тя огледа улица „Пустота“. — Малко работа ще ми е от полза.

— Клиентът ми иска да намерите един портативен компютър, който му беше откраднат.

Мойра се спря, поднесла чашата наполовина към устата си. Очите й с цвят на кафе се взряха в Бинс с необикновена острота. Тя имаше решително лице, отговарящо напълно на личността й.

— Сигурно ме бъркате с частен детектив. В района няма недостиг на такива, всеки от тях…

— Клиентът ми иска вас, госпожице Тревър. Само вас.

Тя сви рамене.

— Сбъркал е адреса. Съжалявам. Не е по моята част.

— О, мисля, че е. — В лицето на Бинс нямаше нищо заплашително или обезпокоително. — Нека да видим дали правилно съм осведомен. Вие бяхте изключително успешен оперативен агент на „Блек Ривър“. Преди осем месеца напуснахте и открихте компанията „Хартланд“, като привлякохте най-добрите и най-способните от вашия бивш работодател. Не отстъпихте, когато „Блек Ривър“ се опита да ви сплаши, а отвърнахте на удара с удар и станахте причина да бъде хвърлена светлина върху престъпните далавери на компанията. Сега, за негово нещастие, вашият бивш бос Ноа Перлис е мъртъв. „Блек Ривър“ беше разтурена и двама от основателите й са следствени. Прекъснете ме, ако до тук съм казал нещо, което не е вярно.

Крайно изненадана, Мойра премълча.

— Оттам, където се намира моят клиент — продължи той, — вие сте идеалният кандидат да намери и върне откраднатия лаптоп.

— И къде точно се намира вашият клиент?

Бинс се усмихна.

— Проявявате ли интерес? За вас ще има много добро възнаграждение.

— Не се интересувам от пари.

— Въпреки че имате нужда от работа? — Бинс наклони глава. — Но както и да е. Не говорех за пари, въпреки че целият ви обичаен хонорар ще бъде изплатен в аванс. Не, госпожице Тревър. Говоря за нещо много по-ценно за вас. — Той огледа празната стая. — Имам предвид причината, поради която се изнасяте оттук.

Мойра изтръпна, пулсът й се ускори.

— Не знам за какво говорите.

— Имате предател в организацията — каза спокойно Бинс. — Някой, който е на заплата в АНС.

Мойра се намръщи.

— Кой е вашият клиент, господин Бинс?

— Не съм упълномощен да разкривам самоличността му.

— Предполагам също, че не сте упълномощен да ми кажете откъде знае толкова много за мен?

Бинс разпери ръце.

Тя кимна.

— Добре. Сама ще намеря проклетия предател.

Странното беше, че този отговор накара Бинс лукаво да се усмихне.

— Клиентът ми каза, че това ще е отговорът ви. Не го виня, така че сега загубих хиляда долара.

— Сигурна съм, че ще намерите начин да компенсирате загубата с хонорарите си.

— След като веднъж ме опознаете, ще разберете, че не съм такъв човек.

— Прекален оптимист сте — каза Мойра.

Той кимна.

— Възможно е. — Отивайки към вратата, Бинс вдигна ръка. — Ако ме придружите… — Когато тя не се помръдна да го последва, той добави: — Моля ви да ми се доверите само този път. Ще отнеме само петнадесет минути от времето ви, какво имате да губите?

Мойра не можа да измисли нито един проклет довод, затова му позволи да я изведе навън.

Чайя живееше в мезонет в един от лъскавите многоетажни миниградове — изолирано гражданско общество, пазено денонощно от множеството опасности на града. Според Аркадин обаче тепърва щеше да се разбере дали предохранителните мерки щяха да държат града настрана, или обитателите щяха да се окажат затворници в цитаделата си. Както винаги, независимо по кое време се появяваше, Чайя му отвори вратата, когато той почука. Всъщност тя нямаше избор. Произхождаше от богато семейство и живееше в лукс, но всичко това щеше да се изпари, ако знаеха тайната й. Беше индийка, а мъжът, когото обичаше, беше мюсюлманин — смъртен грях в очите на баща й и тримата й братя, ако научеха за нейното прегрешение. Въпреки че Аркадин никога не беше срещал любовника й, беше взел мерки тайната й да не бъде разкрита. Чайя му дължеше всичко и му беше безкрайно признателна.

С пищна фигура, мургава, облечена в прозрачен халат и с още сънени очи, тя се движеше из огрения от слънцето апартамент с грациозността на актриса от Боливуд. Не беше много висока, но осанката й създаваше тази илюзия. Когато влезеше някъде, и мъжете, и жените се извръщаха към нея. Дали тя харесваше Аркадин, какво изобщо мислеше за него абсолютно не го интересуваше. Чайя се страхуваше от него и това беше всичко, което му трябваше.

Тук, над покривите на сградите, беше по-светло и се създаваше лъжливото впечатление, че денят вече е започнал. Обаче този апартамент, който беше нещо като огледало на живота и на двамата, бе пълен с измамни внушения.

Тя веднага видя окървавения му крак и го отведе в просторната баня, цялата в огледала и мрамор на розови и златисти жилки. Свали му панталоните и пусна топла вода. Виждаше се, че борави сръчно с хирургическите инструменти и той я попита дали е правила това преди.

— Някога, много отдавна — отвърна загадъчно тя.

Тъкмо затова беше дошъл тук в този момент, в който доверието беше от първостепенна важност. Той и Чайя виждаха нещо един в друг, нещо от себе си — печално, осакатено. И двамата бяха аутсайдери, чувстваха се не на място в този свят, който повечето хора обитаваха, прокрадваха се в периферията, полускрити в трептящите й сенки, които ужасяваха всички останали. Бяха някак встрани, чужди може би дори на себе си, но като че ли тъкмо поради този факт общуваха помежду си.

Докато тя го миеше и обработваше раната му, той обмисляше следващата си стъпка. Без съмнение трябваше да се махне от Индия. Онзи глупак Озеров къде ли щеше да предположи, че ще отиде? Кампионе д’Италия4 в Швейцария, където Източното братство държеше една вила, или може би в централата на братството в Мюнхен. Списъкът с вариантите пред Озеров по принуда щеше да бъде кратък. Дори Маслов имаше ограничени възможности да изпраща ударни групи по света за нещо, което можеше да се окаже безсмислено преследване. Никога не пилееше хора и средства на вятъра и тъкмо затова продължаваше да оглавява най-могъщата фамилна групировка в период, в който Кремъл безцеремонно разтурваше мафията.

Аркадин разбираше, че трябва да се прехвърли в място, което е абсолютно сигурно. Трябваше да избере такова, за което нито Озеров, нито Маслов щяха да си помислят. И нямаше да го каже на никого от организацията, поне докато разбереше как Озеров беше узнал за временния му щаб в Бангалор.

Това означаваше, че трябваше да уреди излизането си от града и от страната. Но първо трябваше да прибере лаптопа на Густаво Морено от мястото, където беше скрит.

Когато Чайя свърши, на устните й заигра лека усмивка.

— Да не би да искаш да кажеш, че мога да я отворя? Изгарям от любопитство.

— Донеси я тук.

Тя изскочи от стаята и след малко се върна с доста голяма сребриста кутия, привързана с червена панделка. Седна срещу него в напрегнато очакване с кутията в скута си.

— Мога ли да я отворя?

Аркадин погледна пакета.

— Вече си я отваряла.

По лицето й се мярна уплаха, която премина с такава бързина, с каквато чайка ситни по пристан. След това на красивото й лице се появи пресилена усмивка.

— О, Леонид, не можах да се стърпя, роклята е толкова хубава. Никога не съм докосвала такава коприна, сигурно струва цяло състояние.

Аркадин протегна ръка.

— Кутията.

— Леонид… — замоли се тя, но му я подаде. — Не съм я изваждала, само я докоснах.

Той развърза панделката, забеляза, че беше вързана отново изключително внимателно, и махна капака.

— Толкова я харесах, че бил убила всеки, който се приближи до нея.

Аркадин разчиташе тъкмо на това. Когато й я даде с нареждане да не я отваря, бе забелязал неудържимо любопитство в очите й и беше наясно, че тя няма да може да устои. Ала в същото време знаеше, че ще я пази с цената на живота си. Чайя си беше такава.

Роклята, която действително беше изключително скъпа, бе сгъната грижливо. Той извади лаптопа, скрит внимателно в гънките, и й я подаде.

Зает да поставя диска в лаптопа, почти не чу възклицанията от възхищение и благодарностите, с които тя го обсипа.

Директорът на ЦРУ М. Еръл Данзигер обядваше най-често на бюрото си, докато преглеждаше докладите от шефовете на дирекциите и ги сравняваше с тези на техните колеги, които му изпращаха ежедневно от АНС. Обаче два пъти седмично обядваше извън централата на ЦРУ. Винаги отиваше в един и същи ресторант — „Оксидентал“ на авеню „Пенсилвания“ — и обядваше с един и същ човек, министъра на отбраната Бъд Холидей. Данзигер, който си спомняше много добре как беше убита предшественичката му, изминаваше шестнадесетте пресечки до тези срещи в брониран джип „Юкон Денали“, придружаван от лейтенант Р. Саймънс Рийд, двама бодигардове и секретарка. Никога не оставаше сам, самотата го плашеше — състояние, което го съпътстваше още от детството, изпълнено с мрачни спомени за семейни кавги и липса на родителски грижи.

Сорая Мур го чакаше да пристигне. Беше научила разписанието на директора на ЦРУ от бившия директор на оперативния й отдел, който временно ръководеше „Тифон“. Седнала край една маса в хотел „Кафе дьо Парк“ на Уилър, който опираше до външния сектор на „Оксидентал“, забеляза пристигането на джипа точно в 13 часа. Когато задната врата се отвори, тя стана и докато придружителите се съберат на тротоара, успя да се приближи на най-близкото разстояние до директора, което бодигардовете му й позволиха. Всъщност един от тях с гръден кош, широк колкото масата, където беше седнала, вече се бе изправил срещу нея.

— Директор Данзигер — провикна се тя през рамото му, — името ми е Сорая Мур.

В момента, в който бодигардът сложи ръка на дръжката на пистолета си, Данзигер им заповяда да се отдръпнат. Беше нисък, четвъртит мъж, с приведени рамене. Беше си поставил за цел да проучи ислямската култура, което само увеличи непоклатимата му антипатия към региона. Нещо повече, намираше начина им на живот за назадничав, дори средновековен с неговите условности и обичаи. Твърдо вярваше, че ислямистите, както неофициално ги наричаше, никога няма да примирят религиозните си вярвания с темповете и прогреса на съвременния свят, независимо от това какво твърдяха. Зад гърба му, но не без известна доза възхищение, го наричаха Арабина заради това, че се беше зарекъл да избави света от ислямските терористи и всякакви други ислямисти, достатъчно глупави да застанат на пътя му.

Данзигер застана между бодигардовете си и каза:

— Вие сте египтянката, която сметна за нужно да остане в Кайро, въпреки че беше отзована.

— Имах да върша оперативна работа на предната линия, там, където куршумите и бомбите са истински, а не компютърни симулации — отвърна Сорая. — И, за сведение, съм американка като вас.

— Изобщо не сте като мен, госпожице Мур. Аз издавам заповеди. Не мога да имам доверие на тези, които отказват да ги изпълняват. Те не работят за мен.

— Вие така и не ме изслушахте. Ако знаехте…

— Набийте го в главата си, госпожице Мур, вече не работите за ЦРУ.

Приведен напред, Данзигер беше заел предизвикателната поза на боксьор на ринга.

— Не желая да ви изслушвам. Нали сте египтянка? Бог знае на кого сте лоялна. — Той ехидно се усмихна. — Всъщност може би знам. Може би на Амун Чалтум?

Амун Чалтум беше ръководител на Мухабарат, египетското разузнаване в Кайро, с когото Сорая беше работила напоследък и при когото беше останала в Кайро, когато Данзигер й бе наредил да се върне предсрочно у дома в противоречие с инструкциите на ЦРУ за изпълнението на дадена операция. Докато изпълняваше поверената й задача, тя се беше влюбила в Амун. Беше шокирана, изумена може би беше по-точната дума, че Данзигер притежава такава лична информация. Как, по дяволите, беше разбрал за нея и Амун?

— От един дол дренки — рече той. — Няма нищо общо с професионалното поведение, което очаквам от хората. Установяване на любовни отношения с врага, нали така се казва?

— Амун Чалтум не е враг.

— Очевидно не е ваш враг. — Той отстъпи назад, явно давайки знак на бодигардовете си да застанат пред него и да й попречат да се приближи. — Пожелавам ви късмет да си намерите друг държавен пост, госпожице Мур.

Р. Саймънс Рийд се подсмихна под мустак отзад, преди да се обърне и да последва директора, и заобиколен от антуража си, Данзигер влезе в „Оксидентал“. Минувачите наблизо се вглеждаха в нея. Сорая докосна с ръка лицето си и установи, че бузите й горяха. Искаше да му натрие носа, обаче той беше натрил нейния и тя сериозно бе подценила както интелигентността, така и осведомеността му. Погрешно беше предположила, че министърът на отбраната е подлъгал президента да сложи за директор на ЦРУ просто една пионка, един тъпанар, който Холидей без проблеми да контролира. Голяма грешка от нейна страна.

Отдалечавайки се от сцената на своя провал, тя се закле никога да не допуска подобна грешка.

Човекът на телефона, който и да бе той, беше прав за едно нещо. Складът в покрайнините на Москва не се различаваше по нищо от тези около него, наредени в спретнати редици. Скрит в мрака отсреща, Борис Карпов провери адреса, който си беше записал по време на телефонния разговор с мъжа, представил се за Леонид Аркадин. Да, мястото беше тук. Обърна се и даде знак на хората си, всички тежковъоръжени и с бронежилетки и шлемове. Карпов подушваше капаните, а този тук направо смърдеше. Нямаше начин да дойде сам, независимо колко добре щеше да е въоръжен, нито пък имаше намерение да си пъха врата в примката, приготвена му от Дмитрий Маслов.

Тогава защо беше тук? — запита се той за стотен път след телефонното обаждане. Защото, ако имаше някаква вероятност мъжът действително да е Леонид Данилович Аркадин и да е казал истината, тогава би било престъпна грешка да не тръгне по тази следа. ФСБ-2 и особено Карпов дебнеха Маслов и цялата Казанская вече години, без особен успех.

Неговият пряк началник Мелор Букин, човекът, който го беше примамил да напусне ФСБ с повишение в полковник и с обещание да го остави да действа самостоятелно, му беше дал картбланш да изправи Дмитрий Маслов и Казанската групировка пред съда. Карпов бе наблюдавал стремителното издигане на Виктор Черкезов и беше решен да се присъедини към него. Черкезов беше превърнал ФСБ-2 от дирекция за борба с контрабандата на наркотици в национална агенция за сигурност, която съперничеше на самото ФСБ. Букин беше приятел на Черкезов от детинство, а нещата в Русия ставаха най-често по този начин, и сега беше дясната му ръка. Букин, който беше обучавал Карпов, го бе довел по-близо до върха на пирамидата за власт и влияние във ФСБ-2. Той беше на телефона, когато Карпов се обади и му каза къде отива и защо. Букин го беше изслушал набързо и му даде благословията си.

Сега, след като безшумно беше разположил отряда си около обекта, Карпов поведе хората си във фронтална атака на склада. Нареди на един от тях да разбие с изстрел ключалката на входната врата, а после ги въведе вътре. Даде знак на хората си да заемат позиции между коридорите от наредени сандъци. Това стана часове след края на работния ден, затова не очакваха да видят работници вътре и не се разочароваха.

Когато всички влязоха вътре и заеха позиции, Карпов ги поведе през вратата на тоалетната, която се оказа на мястото, посочено от гласа по телефона. Писоарите бяха отляво, а срещу тях беше редицата на кабините. Хората му отваряха с ритници вратите, докато се придвижваха напред, но всички кабини се оказаха празни.

Карпов спря пред последната, а после се втурна вътре. Точно според описанието на гласа там нямаше тоалетна чиния, а само друга врата в задната стена. Усетил как в стомаха му се заформя студена топка, разби ключалката с откос от автомата си. Веднага блъсна вратата с рамо, втурна се през нея и се озова в канцелария с бюро, опряно в задната стена. В нея нямаше никой. Кабелите на телефоните бяха изтръгнати от гнездата им в стената. Обърнатите етажерки и бюра бяха с отворени чекмеджета, които като че ли му се присмиваха с абсолютната си празнота. Бързината, с която бяха опразнени, беше очевидна. Той бавно се огледа наоколо, без да пропуска и най-малката подробност. Нищо, вътре нямаше нищо.

Обади се по радиостанцията на хората си, заели позиции около склада, и те потвърдиха това, което студената топка, която глождеше стомаха му, вече му беше подсказала: откакто пристигнаха на мястото, никой нито бе влизал, нито излизал от склада.

— Мамка му! — Карпов подпря масивното си бедро в ъгъла на едно бюро. Човекът на телефона беше прав. Беше го предупредил да не казва на никого, беше му казал, че хората на Маслов могат да бъдат предупредени. Трябва наистина да е бил Леонид Данилович Аркадин.

Ролс-ройсът беше грамаден, нещо от юрския период на автомобилите. Блестеше като сребърен влак на паркинга пред учрежденската сграда. Лайънел Бинс избърза пред нея и отвори задната врата. Когато Мойра се наведе и влезе вътре, я лъхна миризма на тамян. Седна на кожената седалка и адвокатът затвори вратата след нея.

Настани се по-удобно и когато очите й започнаха да свикват с полумрака, установи, че седи до едър, широкоплещест мъж, със светлокафява кожа и открити, черни като кладенец очи. Имаше гъста, черна, почти вълниста коса и дълга, гъста брада, къдрава като на Навуходоносор. Вече си обясни почерпката с кардамоновия чай. Той беше някакъв арабин. Продължи да го разглежда и забеляза, че костюмът му, въпреки че беше ушит по западната мода, висеше на раменете и гърдите като берберска роба.

— Благодаря, че дойдохте — каза мъжът със силен, плътен глас, който проехтя сред просторното, облицовано с орехово дърво купе, — че направихте малка стъпка към доверието. — Говореше със силен, почти гърлен акцент, но английският му беше безупречен.

Миг по-късно шофьорът, който не се виждаше зад дървената преграда, вкара ролс-ройса в движението и колата се насочи на юг.

— Вие сте клиентът на господин Бинс, нали?

— Да, така е. Името ми е Джалал Есай и домът ми е в Мароко.

Значи берберин.

— И сте имали лаптоп, който е откраднат.

— Точно така.

Мойра седеше, опряла дясното си рамо във вратата. Изведнъж й стана студено. Вътрешността на купето й се стори задушаващо малка, сякаш с присъствието си мъжът окупираше цялата задна седалка, обгръщаше я, опитваше се да проникне в нея. Въздухът като че ли започна да шуми и да трепти, сякаш виждаше пустинен мираж.

— Все още не мога да разбера защо се спряхте на мен?

— Госпожице Тревър, вие имате някои, нека ги кажем, уникални способности, които според мен ще бъдат безценни да намерите лаптопа и да ми го върнете.

— И тези способности са…

— Противопоставихте се успешно на „Блек Ривър“ и на АНС. Мислите ли, че бих могъл да намеря дори един частен детектив, който е успял да направи същото? — Той се извърна към нея и се усмихна с едрите си, ослепително бели зъби, които проблеснаха на фона на мургавото му лице и подчертаха острите скули и хлътналите дълбоко навътре като на ястреб очи. — Не е нужно да отговаряте. Не го казах като въпрос.

— Е, добре. Тогава аз ще ви попитам. Мислите ли, че тези тайни служби са замесени в кражбата?

— Възможно е — отговори след кратка пауза той. — Дори е вероятно.

Мойра скръсти ръце на гърдите си, като да се предпази от логиката му, която малко по малко подкопаваше решителността й, и от вълните тъмна енергия, които той излъчваше. Никога преди не се беше чувствала така — все едно се намираше близо до ускорител на микрочастици. Тя поклати енергично глава.

— Съжалявам.

Есай кимна. Като че ли нищо, което беше казала или направила, не го изненадваше.

— Независимо от всичко, това е за вас.

Подаде й един плик, който Мойра изгледа с нарастващо подозрение и мрачно предчувствие. Защо се чувстваше като Ева, приемаща ябълката на знанието? Въпреки това, сякаш подчинявайки се на нечия друга команда, ръцете й поеха плика.

— Моля ви. В това няма никакви уловки — каза Есай. — Бъдете спокойна.

Тя се поколеба за момент, но после отвори плика. Вътре имаше снимка от среща на един от най-важните агенти, които беше успяла да отмъкне от „Блек Ривър“, с директора по операциите на АНС.

— Тим Ъптън? Той къртица на АНС ли е? Не е някакъв монтаж, нали?

Есай не отговори нищо, затова тя сведе очи и зачете прикрепения към снимката лист с посочени в него часове и места на тайни срещи на Ъптън с различни членове на АНС. Мойра въздъхна дълбоко, облегна се назад в седалката и бавно затвори плика.

— Изключително щедър жест от ваша страна.

Есай сви рамене, като че ли не се беше случило нищо, а в този момент като по команда ролс-ройсът намали скоростта и спря край тротоара.

— Довиждане, госпожице Тревър.

Мойра успя да хване дръжката на вратата, но след това се обърна към брадатия мъж и попита:

— И така, защо вашият лаптоп е толкова ценен?

На лицето на Есай се появи усмивка, широка като лъча на фар.

4

Борн пристигна в Лондон в потискащо навъсена, ветровита утрин. По течението на Темза се вихреше дъжд като мъгла, който забулваше Биг Бен и спусналите се ниско, натежали като олово облаци, притиснати във високите модерни сгради на града. Въздухът беше изпълнен със силна миризма на петрол и въглищен прах, но може би това бяха частици от индустриалните райони, шибани от вятъра.

Супаруита му беше казал адреса на апартамента на Ноа Перлис. Това беше единствената конкретна следа, оставена от него от времето, когато е бил жив и което сега бе забравено. Седнал на задната седалка на таксито по пътя от летище „Хийтроу“, той се взираше в минаващия покрай него пейзаж, без да вижда каквото и да било. Сега имаше цели отрязъци от време, когато забравяше, че беше имал живот преди амнезията. Но понякога, подобно на плесница, откъслеци от него изскачаха неочаквано на повърхността, за да му напомнят за липсващите спомени, които никога нямаше да се върнат отново. В първия момент се почувства някак смален, като човек, който живее половин живот, живее със сянка, която не може да види и дори поне малко да почувства. Въпреки това тя бе там, беше част от него, можеше за малко да я докосне по досадно ограничен начин — само някакви проблясъци в най-далечната периферия на зрението му.

Точно това му се беше случило в Бали, когато преди няколко седмици, опитвайки се да намери Супаруита, се бе изкачил до първия храм в комплекса Пура Лемпуянг. Застанал на същото място, което сънуваше, беше открил, че във времето преди амнезията там трябваше да се срещне с Холи Мари Моро. Беше изплувал спомен. Спомни си как беше наблюдавал от прекалено голямо разстояние, за да й помогне, докато тя падаше надолу по стръмната поредица от каменни стъпала към смъртта си. В действителност, както бе открил след това, скрит в сянката на високите каменни порти, Ноа Перлис я беше блъснал.

Апартаментът му беше в Белгрейвия, квартал на западен Лондон между Мейфеър и Найтсбридж. Намираше се в голяма къща в стил „Крал Джордж“, принадлежала някога на търговец, която сега беше разделена на отделни жилищни помещения. Ослепително бялата сграда имаше голяма тераса, която гледаше към ограден от дървета площад. Белгрейвия беше пълен с ослепително бели къщи в този стил, посолства и луксозни хотели — едно чудесно място за разходка.

Ключалката на входната врата не беше проблем, както и тази на апартамента на Перлис на втория етаж. Борн влезе в просторна, модерно обзаведена гостна, вероятно не от самия Перлис, който със сигурност не е имал време за такива домашни занимания. Въпреки че грееше слънце, въздухът вътре беше хладен, изпълнен с белезите на запуснатост и смътната тъга на забравения или изчезналия. В периферията на съзнанието на Борн се загнезди някакво неясно усещане, като че ли останало от последния път, когато Перлис е бил тук. Сега нямаше нищо друго, освен шумоленето на вятъра през старите рамки на прозорците и сънливото трептене на прашинките сред диагоналните снопове слънчева светлина.

Въпреки това осезателно се чувстваше някогашното мъжко присъствие — канапе с кожена тапицерия с цвят на уиски, едри пънове до камината, боядисани в тъмни тонове стени. Борн нямаше как да не заподозре и известна женска намеса в аксесоарите, когато видя месинговия свещник с изгорени наполовина свещи с цвят на слонова кост, изящните марокански нощни лампи, мексиканските плочки в кухнята, ярки като оперението на тропическа птица. А банята с плочките в розово и черно и с безупречния си ред недвусмислено показваше, че тук е пипала женска ръка. Докато беше там, той провери зад казанчето на тоалетната и вдигна капака, за да види дали Перлис не бе оставил нещо в тези предпочитани скришни места.

След като не намери нищо, премина в спалнята на Перлис, която го интересуваше най-много. Спалните са местата, където хората, дори такива професионалисти като Перлис, които отделят изключително внимание на сигурността, са склонни да крият свои лични вещи. Ако бъдат открити, те могат да дадат сведения за тяхното вътрешно аз.

Започна с дрешника с редиците черни или тъмносини панталони и сака, но без костюми, всички ушити по последна мода. Някой беше пазарувал за Перлис. Като отдръпна настрани закачалките с дрехи, Борн почука по задната стена и провери дали в нея няма празни места, но не намери такива. Направи същото и с другите стени, а после повдигна обувките чифт по чифт, за да провери дали в пода няма някой тайник. След това премина към шкафа и опипа дъното на всяко чекмедже, за да види дали Перлис не беше прикрепил със скоч нещо към него. В дъното на най-долното чекмедже намери един пистолет „Глок“. Прегледа го и установи, че е смазан добре и зареден. Прибра го в джоба си.

Накрая отиде при леглото, отмести настрани дюшека, за да провери дали в дървената рамка няма документи, снимки, компютърни флашки или някаква скрита преградка, в която да се съхраняват. Под дюшека е детински наивно да се крият каквито и да било ценни неща, но повечето хора правят точно това. Старите навици умират най-трудно. Той извади дървената скара от металната рамка на леглото, за да може да я огледа по-внимателно, но не намери нищо необичайно. След като сглоби отново леглото, седна на ръба му и се загледа замислен в седемте фотографии в рамки върху шкафа. Бяха подредени така, че да са последните неща, които Перлис е виждал преди да заспи и първите, когато се събуди сутрин.

Самият той се виждаше на всички, с изключение на една. Имаше снимка, на която Перлис се разхождаше в Хайд Парк заедно с Холи Мари Моро. Бяха спрели пред една от импровизираните трибуни за ораторите и очевидно Ноа беше накарал някой от тълпата да ги снима. На друга — явно направена със самоснимачка, те бяха в лодка, може би нагоре по течението на Темза. Холи се смееше вероятно на нещо, което Ноа беше казал. Изглеждаше спокойна, което бе твърде смущаващо за Борн, който познаваше Перлис и му беше известен трагичният край на историята им.

На третата снимка Ноа беше рамо до рамо с красив млад мъж в модерен костюм с жилетка. Кожата му беше тъмна и имаше екзотични черти. Нещо в лицето му напомняше на Борн, като че ли го беше виждал в забравения си живот или поне някой, който приличаше на него. На друга снимка двамата бяха с красиви придружителки в моден лондонски нощен клуб. В дъното се виждаше игрална маса, над която нетърпеливо се бяха надвесили залагащите. Насочи вниманието си към придружителките. Двете жени бяха наполовина скрити зад мъжете, но като се вгледа по-внимателно, разпозна Холи… и Трейси, което направо го шокира. Беше се запознал с Трейси преди месец в един самолет, който летеше за Севиля, и бяха станали съюзници, тъй като пътуваха заедно до Хартум, където тя беше умряла в ръцете му. Едва по-късно беше разбрал, че тя изпълнява нареждания на Аркадин.

Значи Трейси, Перлис, Холи и непознатият млад мъж бяха четворка. Какво странно хрумване на съдбата ги беше събрало и ги бе накарало да станат приятели?

След това погледът му се спря на портрет на младия мъж, който гледаше в обектива със смесица от подозрение и язвителна насмешка. Това беше подигравателна усмивка, каквато само издънките на богати фамилии с достатъчно много пари могат да използват като оръжие или примамка. На седмата и последна снимка бяха тримата — Перлис, младият мъж и Холи Мари Моро. Къде беше Трейси? Без съмнение тя ги снимаше или пък беше заминала на едно от безбройните си пътувания. Лицата им бяха осветени отдолу от свещите на богато украсена торта. Беше на рожден ден на Холи. Стоеше леко приведена между двамата мъже, едната й ръка отмяташе назад дългата коса, бузите й бяха издути и се беше приготвила да духне свещите. Гледаше някъде надалеч и очевидно мислеше какво да си пожелае. Изглеждаше много млада и напълно невинна.

Борн огледа още веднъж поредицата от снимки, а после стана и без да се съобразява с реда им, започна да ги оглежда една по една. Към гърба на снимката от рождения ден беше прикрепен със скоч неизползван паспорт на името на Перлис. Борн го прибра в джоба си, постави отново снимката в рамката, сложи я на мястото й и се загледа напрегнато в нея. Що за човек е била Холи Мари Моро? Как се беше запознал Перлис с нея? Били ли са любовници, приятели, или просто я е използвал? Тя ли го беше използвала? Прекара пръсти през косата си и потърка кожата, като се опитваше да накара мозъка си да се размърда и да си спомни нещо, което той явно не можеше. За момент го обзе истинска паника. Сякаш се намираше в малка лодка, която се носи по забулено от мъгла море и наоколо не се вижда нищо. Колкото и да се опитваше, не можа да си спомни времето, когато е бил заедно с нея. Всъщност, ако не беше онзи повтарящ се сън за смъртта й, който бе сънувал в Бали, изобщо нямаше да си спомни за нея. Нямаше ли да има край на кошмарната забрава на хора, появяващи се от гъстата мъгла на миналото му, витаещи като призраци, уловени от периферното му зрение? Обикновено той умееше да контролира емоциите си, но разбираше защо този път не беше така. Все още можеше да почувства как животът напуска Трейси Атъртън, докато я държеше в ръцете си. Беше ли държал Холи по същия начин, докато тя лежеше натрошена в основата на стръмното стълбище на балийския храм?

Седна на леглото, приведен напред, взирайки се в бездната на спомените за хора, които са му били близки и които сега бяха мъртви… заради него ли? Защото го бяха обичали? Той беше обичал Мари, в това нямаше съмнение. А Трейси? Може ли да обичаш някого само след дни, прекарани с него, най-много седмица? Дори един месец изглеждаше твърде кратко време, за да се разбере. Въпреки това споменът за Трейси не излизаше от главата му, трептящ и безкрайно тъжен. Това беше спомен за някой, когото той искаше да докосне, да разговаря с него, а не можеше. Разтърка очи с длани и тогава с болка разбра, че Холи беше означавала нещо за него, че беше вървяла редом с него и вероятно се беше смяла така, както го бе правила с Ноа Перлис, но той никога нямаше да разбере дали е било така. Единственият му спомен беше този от падането й по стълбите на храма. Падаше, падаше… А сега отново беше сам, защото не искаше Мойра да я сполети съдбата на всички други, които се бяха опитали да се сближат с него. Непрекъснато сам и завинаги…

Трейси трепереше, притисната в него, поемайки дъх за последен път. Джейсън, не искам да съм сама.

Не си сама, Трейси. — Спомни си как беше притиснал устни до челото й. — Аз съм тук с теб.

Да, знам, хубаво е, чувствам те около себе си. Миг преди да умре тя беше изпуснала въздишка, подобна на котка, която мърка от задоволство.

Завесите в апартамента на Ноа Перлис потрепнаха като живи и от опънатите му назад устни се изтръгна рязък, тъжен смях. Беше ли му прошепнала Холи същите думи, които му бе казала Трейси: Нашите тайни ни изяждат живи в най-ужасния ни час. Тя нямаше представа, че всеки час от неговия безпаметен живот беше най-ужасният му час, че тайните, които го изяждат жив, са тайни дори за самия него. Трейси му липсваше, липсваше му с остротата на тънка кама, забита между ребрата му, и това го накара да изохка на глас. Завесите потрепваха от вятъра, който се промъкваше през рамката на прозореца и като че ли Трейси беше тук с него и го гледаше с огромните си сини очи и широката си мегаватова усмивка като на Супаруита. Сред шумоленето на вятъра той чу гласа й и почувства как опакото на дланта й докосва бузата му и охлажда кожата.

Беше прекарал с нея много кратко, но тези дни бяха в изключително сгъстено време на битка, когато съществуването започваше и свършваше със стремежа да останеш жив, а всеки миг беше белязан от смъртта; когато войници от една рота ставаха приятели за цял живот.

Трейси го беше докоснала в място, едновременно силно защитено и абсолютно уязвимо. Тя се беше промъкнала в него и сега стоеше там, свита на кълбо, продължаваща да диша дори и след смъртта.

И сега, когато се беше почувствал така близо до нея и гласът й звучеше в главата му, той си спомни нещо, което тя бе казала в нощта, преди да бъде убита: Аз живея в Лондон, в Белгрейвия. Ако видиш апартамента ми, той е много малък, но си е мой и го обичам. Отзад зад къщата има уличка с частни конюшни и цъфнала круша, в която две лястовици свиват гнездо всяка пролет, а през повечето вечери една нощна птица ми прави серенада.

Той затаи дъх. Наистина ли беше съвпадение, че и Перлис, и Трейси живееха в Белгрейвия? Борн не вярваше в съвпадения, особено пък при хора от тази група: Трейси, Холи, Перлис, фамилията Херера, Николай Йевсен, Леонид Аркадин. Перлис и Йевсен бяха мъртви, както и Трейси и Холи, а само бог знаеше къде е Аркадин. Хората от фамилията Херера оставаха единствените живи връзки, които крепяха заедно това съзвездие.

Беше останала непроучена само снимката на младия мъж с надменната усмивка. Къде беше виждал това лице преди? Изглеждаше му влудяващо познато и въпреки това изкусно променено, като че ли беше виждал този човек, когато е бил по-млад… или по-стар? Във внезапен пристъп на гняв той измъкна картонената подложка и откри малък ключ, прикрепен със скоч към гърба на снимката. Отлепи го. Размерът му подсказваше, че е от шкафче или на някое от летищата, на железопътна гара или… Към ключа с парче тел беше прикрепен етикет, на който имаше поредица от числа, написани на ръка с мастило. Сейф, депозитна кутия. Обърна ключа от другата страна и забеляза две малки долепени една до друга букви: АБ.

Всичко си дойде на мястото. Този мъж беше Диего Херера, син и наследник на дон Фернандо Херера, който въртеше незаконна търговия с оръжие с покойния Николай Йевсен — прочутият търговец на оръжие, когото Борн беше убил миналия месец. Законният бизнес на дон Херера беше банка „Агуардиенте“. Беше поверил на Диего управлението на клона й в Лондон.

Ноа Перлис беше приятел на Диего Херера и двамата познаваха Холи. Борн взе снимката на тримата от рождения ден на Холи, вгледа се внимателно в лицата на всеки от тях и забеляза един и същ заговорнически поглед в очите им. Перлис е бил приятел на Холи и въпреки това я е убил. Този заговорнически поглед между приятели… и после убийство.

Точно тогава прозрението го връхлетя със силата не експресен влак. Той беше част от това съзвездие. Според Супаруита Холи беше получила пръстена от баща си, Перлис я беше убил, за да го вземе, а сега пръстенът беше у Борн. Бавно го извади и започна да го върти между пръстите си. Какво означаваше надписът от вътрешната му страна?

От снимката тримата — Перлис, Диего и Холи — като че ли му се присмиваха. Какво беше в основата на приятелството им? Дали беше някаква трипосочна сексуална връзка, физическо привличане, което в крайна сметка не беше означавало нищо за Перлис, или пък се бе сприятелил с Холи поради конкретна причина? И каква беше връзката на тези тримата с Трейси? Тук ставаше нещо, което Борн не разбираше, нещо интимно и същевременно отблъскващо. Обаче беше сигурен в едно: изключително важно бе да разбере каква е връзката между тях, ако искаше да разкрие тайната на пръстена.

Човекът, известен на оперативната дирекция на ЦРУ като Ковън, пристигна в Бали тъкмо навреме, за да се огледа и да последва Борн в Лондон. Сега седеше в кола под наем и с бинокъл в ръцете, с който наблюдаваше прозореца на втория етаж в апартамента на покойния Ноа Перлис. Завесите отново се размърдаха и той се опита да разбере кой беше в апартамента. В скута си имаше разпечатка от файла с досието на Перлис, което поиска. Сега знаеше за него каквото знаеше и ЦРУ, което, трябваше да се признае, не беше много, но достатъчно, за да накара Ковън да се запита защо Перлис бе привлякъл вниманието на Джейсън Борн. Макар че задачата му беше да залови Борн и да го предаде с белезници на ЦРУ, тя бе променена, когато той поиска досието на Перлис. Веднага след искането директорът Данзигер беше взел телефона и го подложи на безмилостен разпит защо се интересува от Перлис. Обикновено Ковън не си пъхаше носа в проблеми, засягащи ръководството, и предпочиташе да се промъква, да си изпълни мократа поръчка колкото е възможно по-бързо, по-чисто и по-ефикасно и да се махне, без да задава въпроси. Ала по някакъв необясним за него начин тази ситуация беше различна. В момента, когато директор Данзигер пое в свои ръце контрола над операцията, подозренията му се увеличиха. След това Данзигер сам ги потвърди и разпали още повече любопитството му, като промени по средата на операцията целта й. Сега нарежданията бяха Ковън да открие връзката между Борн и Перлис, преди да доведе непокорния агент в ЦРУ.

Въпреки че беше обяд, притъмня. От ниските облаци се изсипаха първите едри капки дъжд, след това започна здравата да вали. Водата тръгна да се стича от тротоарите в канавките, стовари се върху покрива на колата и по предното стъкло и замъгли и обезцвети всичко наоколо.

Ковън не се интересуваше много от промените в ЦРУ на директорско ниво. Мокрите поръчки си бяха мокри поръчки, не мислеше, че работата му далеч от столицата ще бъде застрашена, независимо кой ръководи парада. Но това беше преди Данзигер да издаде нови заповеди, което в най-добрия случай се считаше за непрофесионално, а в най-лошия за потенциално бедствие.

Сега, когато, примигвайки, забеляза през дъжда излезлия от сградата Борн, Ковън си даде сметка, че се пита какъв беше скритият план на директор Данзигер. Това не се случваше за пръв път с директор на ЦРУ, но този беше нов, не беше се издигнал по стъпалата на йерархичната стълбица, не бе спечелил лоялността на хора като Ковън, които рискуваха ежечасно и денонощно живота си на предната линия. Мисълта, че този натрапник може да го използва за лични цели, направо вкисна Ковън. Затова в мига, когато забеляза Борн да излиза от сградата, той реши да се справи със задачата по свой начин и да прати по дяволите директор Данзигер и скритите му планове. Ако Борн притежаваше нещо, което директорът толкова много искаше, за Ковън щеше да е по-добре да го вземе за себе си.

— В този лаптоп е цялата история на семейството ми — каза Джалал Есай.

— Едва ли това е причината „Блек Ривър“ и АНС да се втурнат след него — възрази Мойра.

— Не, разбира се.

Есай въздъхна и се облегна на стола си. Седяха край уединена маса на терасата към ресторанта в „Каравансарай“ — малък, изключително луксозен хотел във Вирджиния, който той притежаваше. От трите им страни се издигаха тухлени стени, покрити с бръшлян, а четвъртата представляваше поредица от огромни френски прозорци, които водеха към вътрешността на ресторанта.

Сервираха им ментов чай заедно с елегантно меню от съвсем прясно приготвени специалитети, но Мойра се интересуваше много повече от домакина. Сега той беше по-спокоен, или защото тя беше на път да се съгласи с предложението му, или защото бяха сред обстановка, която бе под негов контрол. Макар вътре ресторантът да беше пълен малко повече от половината, тяхната маса бе единствената заета на покритата с плочи тераса. Наблизо стоеше цяла свита сервитьори и чакаха да бъдат повикани от господаря си. В обслужването тук имаше нещо типично за Изтока, което лесно можеше да накара човек да си представи, че се намират отвъд границите на Съединените щати, и то доста далеч.

— Мога да излъжа, но уважението ми към вас е твърде голямо — каза Есай и отпи малка глътка чай. — Историята на фамилията ми представлява интерес, и то може би твърде голям за някои ваши правителствени среди, както и за известен брой хора и организации в частния сектор.

— И защо? — попита Мойра. — Моля ви, бъдете по-конкретен.

Есай се усмихна.

— Още щом ви срещнах, разбрах, че ще ви харесам, и бях прав.

— Обзаложихте ли се с господин Бинс?

Есай се засмя. Смехът му беше малко тъжен, с бронзови нотки и прозвуча като удар на гонг.

— Казал ви е за баса, така ли? — Той поклати глава. — Нашият Бинс е консервативен човек. Един облог е всичко, на което би се съгласил.

На Мойра й направи впечатление думата нашият, но за момента предпочете да не я коментира.

— Нека се върнем към главното.

Есай отпи още чай. Като повечето араби, директните разговори не бяха по вкуса му. Предпочиташе обиколния път, който дава на двете страни време да получат ценна информация, преди да бъде сключена сделката. Разбира се, Мойра го знаеше, но Бинс и Есай я бяха заслепили и това не й харесваше. Имаше нужда да възстанови позициите си, загубени от поредицата изненади, с които Есай я беше обсипал в колата и според нея най-добрият начин бе да диктува темпото, с което се водеше разговорът.

— Това има нещо общо с Ноа, нали? — каза внезапно тя. — Работила съм за него в „Блек Ривър“, а той е замесен в историята с лаптопа и затова се спряхте на мен, права ли съм?

Есай я изгледа.

— Както ви казах, вие сте подходящият човек за тази работа по много причини. Да, една от тях са отношенията ви с Ноа Перлис.

— Какво е направил? Той ли е откраднал лаптопа?

Есай беше взел менюто и го разглеждаше.

— Аха, днес специалитетът е дувърски морски език. Горещо ви го препоръчвам. — Погледът в черните му очи беше напълно сериозен. — Гарниран е с марокански кускус.

— В такъв случай как бих могла да откажа.

— Чудесно! — Той изглеждаше наистина доволен и когато се обърна, един сервитьор застана от дясната му страна. Поръча за двамата и подаде на келнера менютата. Когато отново останаха сами, забарабани с пръсти по масата и каза със същия тон: — Вашият покоен и, доколкото разбирам, не особено липсващ ви бос — господин Перлис, беше много замесен.

Мойра се усети, че се навежда напред в очакване.

— И?

Той сви рамене.

— Двамата с вас не можем да продължим, докато сделката не бъде сключена. Ще се съгласите ли, или ще откажете да намерите лаптопа?

Мойра усети, че започва да диша по-учестено, но имаше чувството, че стои някак встрани от тялото си, сякаш наблюдава тази сцена отвисоко. Можеше да каже „не“ дори сега. Обаче разбра, че не иска да се откаже от тази поръчка. Нуждаеше се от работа, от нова врата, която да се отвори пред нея и след като този човек й беше дал информацията, която би могла да спаси новата й фирма от банкрут, си рече, че може да се съгласи.

— Добре — чу се да казва тя. — Обаче искам двойно увеличение на хонорара.

— Дадено. — Есай кимна, като че ли беше очаквал този отговор през цялото време. — Много съм ви задължен, госпожице Тревър. Благодаря ви от сърце.

— Благодарете ми, когато ви върна лаптопа — рече тя. — А сега да се върнем към въпроса за Ноа.

— Вашият господин Перлис беше нещо като риба пилот. Искам да кажа, че преуспяваше, като се възползваше от инициативите на другите. — Той разпери ръце. — Не казвам нещо, което вече да не ви е известно, нали?

Мойра кимна.

— Този случай не беше изключение. Господин Перлис влезе малко късно в играта.

В главата на Мойра прозвуча предупредителен сигнал.

— Колко късно?

— Операцията по намирането и отнемането на моя лаптоп с незаконни средства беше замислена от ЦРУ. По-точно от малкото му звено в тъмна доба.

— В тъмна доба?

— Не ви ли е известен този термин? — Той махна с ръка. — Няма значение. — В тъмна доба е тайна програма, известна като „Тредстоун“.

Мойра занемя.

— Алекс Конклин е искал вашия лаптоп?

— Точно така. — Есай се облегна назад, когато пред тях бяха поставени предястията — салата от скариди с главите. Сервитьорът изчезна, без да каже дума.

— И той е замислил операцията?

— О, не, не е Конклин.

Есай взе вилицата с дясната ръка и за момент насочи вниманието си към ловкото отделяне на главите на скаридите. Като продължаваше да държи в ръка вилицата, той я погледна в очите по такъв шокиращ начин, че тя инстинктивно се отдръпна като опарена от огън.

— Вашият приятел Джейсън Борн дойде в къщата ми, където семейството ми се храни, спи и се смее.

В този ужасен момент, когато й се стори, че сърцето й спря да бие, тя разбра какво е усещането, когато спирачките на колата откажат и тя се понесе с нарастваща скорост срещу друга кола, с която ще се сблъска челно.

— Където жена ми кърпи дрехите ми, където дъщеря ми полага глава в скута ми, където синът ми ден след ден се учи да бъде мъж. — Гласът му заплашително потрепери и почти премина в крясък, изпълнен с желание за мъст. — Когато открадна лаптопа, Джейсън Борн потъпка всичко свято в живота ми. — Той повдигна с вилицата главата на една скарида, като че ли беше знаме на бойното поле. — А сега, госпожице Тревър, в името на всичко свято вие ще ми го върнете обратно.

5

Лондонското Сити с площ малко повече от една квадратна миля е историческият център на това, което днес е същинският Лондон. През Средновековието то обхваща Лондон, Уестминстър и Саутуарк, защитени от отбранителна стена, построена от римляните през втори век, около която модерната метрополия е разпростряла множеството си ръце като паяк, разширяващ мрежата си. В наши дни Ситито, малко по-разширено, е финансовият център на Лондон. Банка „Агуардиенте“, която беше повече търговска, отколкото за финансови операции на дребно, имаше един-единствен клон на „Чансъри Лейн“, непосредствено на север от „Флийт Стрийт“. От големите й, внушителни прозорци, които гледаха на югозапад, Борн можеше да си представи Темпъл Бар, историческата порта, която преди век е свързвала Ситито — финансовия център, с пътя за Уестминстър — лондонския политически център. Пред Темпъл Бар или Храмовата порта, получила името си от Темпъл Чърч (Храмовата църква), някога седалище на рицарите тамплиери, гледаха строго статуите на един грифон и два дракона. Разбира се, Борн не изглеждаше като Борн, а по-скоро като Ноа Перлис в резултат на няколкото покупки, които беше направил в магазина за театрални гримове в „Ковънт Гардън“.

Сивият камък и черният мрамор във вътрешността на банката също й придаваха строг вид, което подхождаше на институт, чиито клиенти бяха голям брой международни компании с бизнес в Ситито. Сводестият таван, наподобяващ църква, беше толкова висок, че изглеждаше някак замъглен, като небето отвън, което, освободило се от товара си, се бе надвесило подобно на гарваните в лондонския Тауър. Борн премина през леко кънтящия под до гишето за сейф депозити, където седеше един много слаб господин, като че ли изваден от роман на Чарлс Дикенс. Имаше рамене като закачалка, бледо лице и малки очички, които гледаха така, като че ли бяха видели всичко, което животът би могъл да им предложи.

Борн се представи с паспорта на Перлис като доказателство за идентичността си. Дикенсовата карикатура сви устни, докато разглеждаше, поднесъл със слабите си като клечки ръце отворения паспорт към светлината. После рязко го затвори и каза:

— Един момент, ако обичате, сър — и изчезна в тайнствената вътрешност на банката.

В ниското стъкло, което служеше за преграда между него и бледия чиновник, Борн наблюдаваше неясните отражения на хората зад гърба си — клиенти и банков персонал, всички заети със своите работи. Погледът му попадна на едно лице, което беше виждал и преди. Беше го забелязал тази сутрин, докато бе в магазина на „Тейвисток Стрийт“. В това нямаше абсолютно нищо необикновено, дори от всяка гледна точка беше напълно нормално. Само Борн и може би шепа други с подобен опит и умения можеха да забележат съсредоточеността на погледа и начина, по който очите оглеждат с математическа прецизност всяко кътче на просторното фоайе. Продължи да наблюдава как шарят насам-натам по познатия му начин. Мъжът преценяваше възможните пътища до него, разстоянията за бягство към изходите, местата, където имаше хора от охраната на банката, и т.н.

Миг по-късно Дикенсовата карикатура се върна с непроменено изражение, което остана непроницаемо като трезора на банката.

— Оттук, сър — каза той с глас, който прозвуча на Борн като на човек, правещ си гаргара. Отвори една незабележима вратичка в мраморната преграда и Борн мина през нея. Затвори я с едва чуто щракване на заключващия механизъм, след това го поведе между редовете от полирани дървени бюра, зад които стояха взвод мъже и жени в черни, консервативно ушити костюми. Някои говореха по телефоните, други с клиенти, седнали пред бюрата им. Никой не погледна бледия чиновник и Борн, докато минаваха покрай тях.

В края на поредицата от бюра Дикенсовата карикатура натисна звънеца близо до една врата с прозорец от матирано стъкло, през което се виждаше светлина, но нищо повече. След звъненето последва отговор, вратата се отвори и чиновникът отстъпи встрани.

— Право напред и после вляво. Кабинетът в ъгъла. — После с неприятна, лека усмивка каза: — Господин Херера ще изпълни молбата ви. — Той дори говореше като герой на Дикенс.

Борн бързо кимна, тръгна напред и после зави наляво към кабинета в ъгъла, чиято врата беше затворена. Почука, чу „влез“ и влезе.

От другата страна на вратата се озова в просторен, скъпо обзаведен кабинет с изумителна гледка към оживеното Сити. Виждаха се както историческите островърхи кули, така и модерните небостъргачи, изглеждащи странно на техния фон — според Борн едно нелеко съжителство на миналото с бъдещето.

В допълнение към обичайния практичен канцеларски ансамбъл като бюро, столове, шкафове, етажерки и други подобни, вдясно имаше и кът с кожено канапе и тапицирани с кожа кресла, масичка за кафе от стъкло и стомана, лампи и бюфет, подреден като бар.

Когато Борн влезе, Диего Херера, който приличаше още повече на баща си, отколкото на снимките, заобиколи бюрото и с широка усмивка протегна ръка, за да се ръкува с Борн.

— Ноа — рече той с плътен, сърдечен глас, — добре дошъл у дома!

В момента, в който Борн пое ръката му, върхът на автоматичен нож беше опрян в сакото му на мястото, под което се намираше десният му бъбрек.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Диего Херера.

Лицето на Борн остана напълно безизразно.

— Така ли се държи един банкер?

— Зарежи тези приказки.

— Аз съм Ноа Перлис, точно както пише в паспорта ми…

— Как пък не — прекъсна го рязко Диего Херера. — Преди по-малко от седмица Ноа беше убит в Бали от един или няколко неизвестни хора. Ти ли го уби? — Той натисна по-силно острието на ножа в сакото на Борн. — Кажи ми кой си или ще те накълцам като прасе в кланица.

— Чудесно — отвърна Борн, подхвана с една ръка въоръжената ръка на Диего Херера и силно я стисна. Когато усети как банкерът се напрегна, добави: — Само да мръднеш и ще ти пречупя ръката така лошо, че вече никога няма да можеш да я използваш както трябва.

Черните очи на Диего Херера проблеснаха с едва сдържана ярост.

— Ти, боклук такъв!

— Успокойте се, сеньор Херера, аз съм приятел на баща ви.

— Не ти вярвам.

Борн сви рамене.

— Ами обадете му се тогава. Кажете му, че Адам Стоун е в кабинета ви. — Борн не се съмняваше, че бащата на Херера ще си спомни за името, което беше използвал, когато се срещнаха в Севиля преди няколко седмици. Когато Диего Херера не показа с нищо, че е съгласен, смени тактиката. Сега тонът му стана подчертано примирителен.

— Бях приятел на Ноа. Преди известно време той ми предаде няколко инструкции. В случай, че умре, трябваше да отида в неговия апартамент в Белгрейвия, където да намеря в конкретно посочени места копие от паспорта му и ключ за неговата депозитна кутия, която държи тук. Искаше да взема каквото има в нея. Това е всичко, което знам.

Диего Херера не изглеждаше убеден.

— Ако си негов приятел, как така никога не е споменавал нищо за теб?

— Предполагам, че е било, за да ви предпази, сеньор Херера. И вие като мен знаете много добре колко потаен живот водеше Ноа. Всичко беше строго разграничено — приятели, колеги и т.н.

— А какво ще кажете за познати?

— Ноа нямаше познати. — Това Борн беше схванал интуитивно от кратките си, но много напрегнати срещи с Перлис в Мюнхен и Бали. — Знаете го също толкова добре, колкото и аз.

Диего Херера изсумтя. Борн се канеше да добави, че е бил приятел на Холи, но някакво шесто чувство, породено от дългогодишния му опит, го предупреди да не го прави. Вместо това каза:

— Освен това бях добър приятел на Трейси Атъртън.

Това, изглежда, впечатли Диего Херера.

— Така ли?

Борн кимна.

— Бях с нея, когато тя умря.

Банкерът присви очи.

— И къде беше това?

— В централата на „Еър Африка“ — отвърна Борн без миг колебание. — По-точно на авеню „Ел Гамхурия“, номер седемстотин седемдесет и девет.

— Господи. — Най-накрая Диего се отпусна. — Това беше трагедия, изключително голяма трагедия.

Борн пусна ръката му, а Херера затвори ножа. След това даде знак да преминат в нишата с канапето и креслата. Когато Борн седна, той остана прав при бара.

— Макар да е рано, мисля, че можем да пийнем нещо. — Наля по три пръста текила в две старомодни чаши от дебело стъкло, подаде едната на Борн и каза: — Можете ли да ми кажете какво стана накрая?

— Тя трябваше да предаде една картина — каза бавно Борн. — Попадна под кръстосан огън, когато офисите бяха нападнати от руски специални части, преследващи Николай Йевсен.

Диего Херера вдигна рязко глава.

— Търговецът на оръжие ли?

Борн кимна.

— Той използваше компанията „Еър Африка“, за да върти контрабанда.

Банкерът свъси вежди.

— За кого работеше тя?

Борн поднесе чашата към устните си, като наблюдаваше внимателно лицето на Диего, без да го показва.

— За човек на име Леонид Данилович Аркадин. — Отпи още една глътка текила. — Познавате ли го?

Диего Херера се намръщи.

— Защо питате?

— Защото — отвърна бавно Борн — искам да го убия.

„Той е жив — каза си Леонид Аркадин. — Вячеслав Германович Озеров не е бил обгорен до смърт в коридора на болницата в Бангалор. Дяволите да ме вземат, още е жив.“

Той се взираше в шпионската снимка на един човек, чиято дясна страна на лицето беше ужасно обезобразена. „Обаче здравата съм го наранил — рече си Аркадин и докосна раната на крака си, която зарастваше добре, — това е съвсем сигурно.“

Беше се настанил в един стар манастир, прашен и сух като старовремски философски текст, който се издигаше в покрайнините на Пуерто Пенаско, крайбрежен град в северозападния мексикански щат Сонора. Но в Пуерто Пенаско буквално всичко беше овехтяло. Неприветливият му индустриален пейзаж се компенсираше от широкия, покрит с бял пясък плаж и топлата вода.

За повечето хора Пуерто Пенаско не беше интересен обект за посещения, но това бе само една от причините Аркадин да го избере. Другата беше, че по това време на годината студентите от колежите прииждаха като река през границата от Аризона, за да се възползват от подходящото за сърф море, многоетажните хотели и от факта, че полицията тук не беше толкова строга, стига повече американски долари да сменят притежателите си. С толкова много млади хора наоколо Аркадин се чувстваше донякъде в безопасност, дори ако по някакъв начин Озеров и ударната му група успееха да го открият, както бяха направили в Бангалор, тъй като тук щяха да се открояват като монаси в пролетна ваканция.

Как Озеров беше успял да го открие в Индия, продължаваше да си остава досадна загадка. Да, лаптопът на Густаво Морено беше на сигурно място и той се бе свързал отново с далечния сървър, който съдържаше договорите с неговите клиенти, интересуващи се от покупка на оръжие, но половин дузина от хората му вече бяха мъртви, а по-лошото бе, че в строгата му система за сигурност очевидно имаше пробив. Някой в организацията предаваше информация на Маслов.

Тъкмо се канеше да отиде на плажа, когато мобилният му телефон иззвъня и тъй като в това западнало градче не навсякъде имаше добра връзка, остана на мястото си, загледан как купчините облаци на запад припламват като неонови реклами.

— Аркадин.

Беше Борис Карпов. Почувства известно задоволство.

— Казахте ли на някого къде отивате? — Последвалото напрегнато мълчание му беше достатъчно, за да се сети какъв можеше да бъде отговорът. — Не ми казвайте, там не е имало никой, всичко е било изнесено.

— Кои са те, Аркадин? Кои са къртиците на Маслов в агенцията ми?

Аркадин замълча за момент, оставяйки полковника да почувства остротата на куката.

— Опасявам се, че нещата не са толкова прости, Борис Илич.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябваше да отидете сам и да повярвате на това, което ви казах — рече Аркадин. — Сега нещата във вашата част от сделката станаха много по-сложни.

— Каква сделка? — попита Карпов.

— Вземете следващия международен полет, който успеете да хванете. — Аркадин продължи да наблюдава как залязващото слънце заля облаците с още цветове, докато станаха така наситени, че очите го заболяха. Въпреки това не ги извърна, красотата беше неустоима. — Когато пристигнете в LAX… предполагам, че знаете какво означава.

— Разбира се. Това е международното летище на Лос Анджелис.

— Та когато стигнете в LAX, обадете се на номера, който ще ви дам.

— Но…

— Искате къртиците, Борис Илич, така че да не го усукваме. Действайте.

Аркадин прекъсна връзката и тръгна през пясъка. Наведе се и нави крачолите на панталоните си. Усети как вълничките се разбиват в босите му крака.

— Аркадин може да не е убил лично Трейси — каза Борн, — но е отговорен за смъртта й.

За момент Диего Херера се облегна назад и остана замислен с чашата върху коляното си.

— Влюбили сте се в нея, нали? — Спря го с жест на ръката. — Не си правете труда да ми отговаряте, всички се влюбват в Трейси, без дори да се опитва, тя им действа така. — Кимна като че ли на себе си. — Имайки предвид себе си, мисля, че тъкмо това е най-изумителното. Някои жени опитват какво ли не и човек направо усеща отчаянието им, а това има само обратен ефект. Обаче с Трейси работата е съвсем друга. Тя имаше… — Той щракна няколко пъти с пръсти… — как му казвате?

— Увереност.

— Да, но и нещо повече.

— Самообладание.

Диего Херера се замисли за момент, а после енергично закима.

— Да, това е, почти никога не губеше самообладание.

— Освен когато й прилошееше в самолет — рече Борн, спомнил си как беше повръщала по време на ужасния полет от Мадрид за Севиля.

Диего отметна назад глава и избухна в смях.

— Наистина мразеше самолети… Жалко, че толкова често пътуваше с тях. — Отпи още малко текила, задържа я в устата си, за да усети вкуса й, преди да я преглътне. После остави чашата настрана. — Предполагам, че ще искате да се заемете със задачата, която нашият общ приятел ви е поставил.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Борн стана и заедно с Диего Херера излезе от кабинета. Минаха през няколко смълчани, полутъмни коридори, а после надолу по една рампа, която свършваше в отворения трезор. Борн извади ключа, но видя, че не е нужно да казва на Диего номера на кутията, защото банкерът отиде право при нея. Борн пъхна ключа в едната ключалка, а Диего своя в другата.

— Заедно, след като отброя до три.

Двамата завъртяха едновременно ключовете и малката метална врата се отвори. Диего извади дългата кутия и я занесе към малките ниши със завеси покрай една от стените.

— На ваше разположение е, сеньор Стоун — покани го с жест той. — Моля да натиснете този звънец, когато свършите, и ще дойда лично да ви взема.

— Благодаря ви, сеньор Херера. — Борн влезе в нишата, дръпна завесата и седна на дървения стол. За момент, докато слушаше леките стъпки на Диего Херера да се отдалечават, не направи нищо. После се наведе напред и отвори депозитната кутия. Вътре имаше малка книга и нищо повече. Извади я и отвори на първата страница. Стори му се, че е някакъв дневник, или, след като прочете още малко, история, която разглеждаше една по една разни случки, като явно се позоваваше на различни източници. Борн стигна до първото от имената и космите на ръцете му настръхнаха. Огледа инстинктивно нишата, макар освен него вътре да нямаше никой друг. Въпреки това осезаемо се чувстваше някакво движение, някаква неспокойна енергия, когато от много личните бележки на Перлис се появяваха призраци и може би зли духове, които се струпваха около краката му като гладни кучета.

Леонид Аркадин, Вячеслав Германович Озеров… или Слава, както го наричаше Перлис… и Трейси Атъртън. Борн започна да чете, а по челото му изби пот.

Мокрият пясък и солената вода жвакаха между пръстите на краката на Аркадин. Момичета в оскъдни бикини и хилави позьори по шорти за сърф, които стигаха под кльощавите им колене, играеха волейбол или тичаха нагоре-надолу по брега малко над линията, до която се разливаха високите вълни, стиснали бирени кутии в ръце.

Аркадин кипеше от гняв заради начина, по който Маслов и особено Озеров го бяха приклещили. Не се съмняваше, че Озеров беше убедил Маслов да го нападнат директно. Фронталната атака не беше в стила на Маслов. Той беше по-предпазлив, особено във време, така пълно с опасности за него и за Казанската групировка. Правителството го дебнеше и само чакаше да направи грешка. Засега, благодарение на задължени приятели и различни хитрости, изпреварваше с една стъпка Кремъл. Нито неговите следователи, нито прокурорите му бяха успели да изфабрикуват обвинения срещу него, които да издържат в съда. Маслов все още разполагаше с твърде много мръсотия, с която да очерни достатъчно ключови федерални съдии, за да отблъсква атаките.

Без да се усети, Аркадин беше нагазил в океана и водата започна да се издига над коленете му. Крачолите на панталоните му прогизнаха. Не обърна внимание. В Мексико можеше да се радва на свобода, каквато никога преди не беше изпитвал. Може би се дължеше на по-бавното темпо на живота тук, където удоволствието идваше от риболов, наблюдаване на изгрева и пиене на текила вечер, докато танцуваш с някоя черноока млада жена, чиято многоцветна пола се повдига при всяко завъртане около теб. Парите… поне такива суми, с каквито беше свикнал, тук бяха без значение. Хората печелеха скромно и бяха доволни.

Тъкмо в този момент я видя, или си помисли, че я е видял, да излиза от вълните като Венера, повдигната на блестяща розова раковина. Червеното слънце блестеше в очите му и го принуди да примигне и да закрие очи с ръка, но жената, която видя да се появява, беше Трейси Атъртън — висока, стройна, руса и синеока с най-широката усмивка, която бе виждал някога. Обаче това не можеше да е Трейси, защото тя беше мъртва.

Наблюдаваше я как се приближава. В един момент се обърна, погледна право в него и приликата изчезна. Аркадин й обърна гръб и се загледа отново в последните лъчи на залеза.

Аркадин беше срещнал Трейси в Санкт Петербург, в Ермитажа. От две години беше в Москва и работеше за Маслов. Тя беше там, за да види царските съкровища, а той за една от трудните срещи с Озеров, често завършващи с насилие. По онова време главният убиец на Маслов беше затрил хладнокръвно едно дете — малко, на не повече от шест години. За това злодеяние Аркадин беше направил лицето му на пихтия и му бе изкълчил едното рамо. Щеше направо да го убие, ако неговият приятел Тарканян не се беше намесил. След тази случка неприязънта между двамата беше продължила да се засилва, докато съвсем неотдавна пламна в Бангалор. Обаче Озеров, подобно на някой вампир, не можеше да бъде убит лесно. Аркадин се засмя и си каза, че следващия път ще забие дървен кол в сърцето му. Това, че Дмитрий Маслов беше продължил да ги принуждава да работят заедно, според Аркадин беше преднамерен садизъм, за което един ден щеше да си плати.

В онази мразовита утрин в Санкт Петербург той беше пристигнал рано, за да се увери, че Озеров не му е поставил някакъв скрит капан. Вместо това завари висока, стройна блондинка с огромни като слънчогледи сини очи и още по-широка усмивка да съзерцава един портрет на императрица Елизавета Петровна. Блондинката носеше дълго до глезените палто от еленова кожа с висока, боядисана в невероятно синьо яка, под което едва-едва се подаваше кървавочервена копринена блуза. Без каквито и да било предисловия тя го попита какво мисли за портрета.

Аркадин, който изобщо не беше обърнал внимание на картината, нито на нещо друго от експонатите в просторните зали, се вгледа в портрета и каза:

— Нарисуван е през 1758 година. Какъв интерес би могъл да представлява за мен?

Блондинката се обърна и го изгледа със същата обезоръжаваща напрегнатост, с каквато беше гледала картината.

— Това е историята на страната ви. — Тя посочи с тънкия си дълъг пръст: — Луи Токе, човекът, който я е нарисувал, е бил един от най-прочутите художници по онова време. Пътувал е чак от Париж до Русия по молба на Елизавета Петровна, за да я нарисува.

Аркадин, който беше пълен невежа, сви рамене.

— И какво от това?

Усмивката на блондинката стана още по-широка.

— Това, че е дошъл, е било показателно за положението и силата на Русия. По онова време отношенията между Франция и Русия са били много приятелски. Руснаците трябва да се гордеят с тази картина.

Аркадин, който се канеше да отговори нещо язвително, си прехапа езика и се загледа отново в царствената жена на картината.

— Красива е, нали? — каза блондинката.

— Ами, никога не съм срещал някоя, която поне малко да прилича на нея. Изглежда нереална.

— Обаче е била. — Блондинката посочи с ръка, като че ли да го накара да погледне отново императрицата. — Представете си, че живеете в миналото и стоите на картината редом с нея.

Сега, като че ли виждайки императрицата за пръв път или през очите на блондинката, Аркадин се съгласи.

— Да — рече той. — Да, мисля, че е красива.

— Аха, значи времето ми, прекарано тук, не е било напразно. — Усмивката й не избледня и с йота. Тя му подаде ръка. — Между другото, казвам се Трейси Атъртън.

За момент Аркадин помисли да й каже някое фалшиво име, което щеше да направи почти инстинктивно, но вместо това рече:

— Леонид Данилович Аркадин.

Въздухът изведнъж се изпълни с дъх на история — остър, загадъчен мирис на рози и кедрово дърво. Много по-късно разбра какво го беше привлякло и го бе засрамило. Беше се почувствал като ученик, твърде прост и разсеян, за да може да си научи уроците. В нейно присъствие той винаги чувстваше липсата си на образование като голота. Ала дори от първата им среща усети, че може да има полза от нея, че може да попие това, което беше научила. Научи от нея стойността на познанието, но част от него никога не й прости начина, по който го караше да се чувства. Използваше я безмилостно и се отнасяше грубо с нея, колкото повече я обвързваше със себе си.

Разбира се, това просветление дойде по-късно. А тогава единственото, което чувстваше, беше изблик на гняв и без да каже дума, той се отдалечи от нея и тръгна да търси Озеров, чиято компания за момента като че ли беше за предпочитане пред това същество.

Обаче намирането на Озеров с нищо не му помогна да намали внезапно обзелото го смущение, затова настоя да променят протокола и да излязат от Ермитажа. Тръгнаха по улица „Милионная“, където намериха едно кафене, преди лицата им да се вкочанят от ледения вятър.

Снегът беше започнал да се сипе с някакво странно, сухо шумолене, наподобяващо шума, когато хищници душат из храстите. Аркадин никога нямаше да забрави как Трейси Атъртън се беше появила. Палтото от еленова кожа се люшкаше около глезените й на ледени вълни.

По онова време, непосредствено след като Дмитрий Маслов беше изпратил Озеров и Миша Тарканян да го освободят от затвора в родния му град Нижни Тагил, Озеров беше по-старши от него — факт, който непрекъснато му натякваше. Той тъкмо му изнасяше лекция как да убие един политик, което беше и причината за пътуването им до Санкт Петербург. Този политик беше имал глупостта да влезе в съюз срещу Маслов и затова трябваше да бъде премахнат колкото е възможно по-бързо и ефикасно. Аркадин беше наясно с това и Озеров знаеше, че е така. Но въпреки това лайното със задоволство му повтаряше до втръсване инструкциите си, като че ли Аркадин беше някакъв малоумен петгодишен тъпанар.

Малцина биха се осмелили да прекъснат Озеров, но Трейси го направи. След като влезе в кафенето, тя забеляза Аркадин, отправи се с уверени крачки към масата им и каза с мекия си английски акцент:

— О, здравейте, не очаквах да ви срещна тук.

Озеров спря насред започнатата тирада и й хвърли заплашителен поглед, който би накарал повечето хора да се вкаменят. Трейси само се усмихна още по-широко и като придърпа един стол от близката маса, рече:

— Нали няма да имате нищо против да седна при вас? — Седна и си поръча кафе, преди някой от двамата да произнесе и дума.

Веднага след като келнерът се отдалечи, лицето на Озеров страховито потъмня.

— Слушайте, не знам коя сте и защо сте тук, но имаме важна работа.

— Виждам — отвърна равнодушно Трейси и махна с ръка. — Продължавайте, не ми обръщайте внимание.

Озеров блъсна назад стола си и процеди през зъби:

— Разкарайте се, госпожо.

— Спокойно — започна Аркадин.

— А ти си затваряй устата. — Озеров стана и се наведе над масата. — Ако не напуснете веднага, в същата тази секунда, ще изхвърля навън хубавия ви малък задник.

Трейси го изгледа, без да мигне.

— Не е нужно да използвате такъв език.

— Тя е права, Озеров. Аз ще я изпратя…

Но в същия момент Трейси хвана края на вратовръзката на Озеров, която заплашваше да се потопи в кафето й, и той се хвърли срещу нея, сграбчи я за яката и я изправи на крака. Копринената й блуза се разкъса, а невъздържаната постъпка привлече ненужно вниманието на клиентите и персонала. Задачата им трябваше да бъде изпълнена с най-малък шум, а Озеров я проваляше.

Аркадин се изправи и тихо рече:

— Пусни я. — Когато Озеров продължи да я държи, добави още по-тихо: — Пусни я, или още тук ще те наръгам.

Озеров сведе очи към острието на автоматичния нож, който Аркадин беше насочил към черния му дроб. Лицето му стана още по-тъмночервено, в гневните му очи проблесна нещо зловещо.

— Няма да забравя това — каза с леден тон и я пусна.

Тъй като продължаваше да гледа Трейси в лицето, не стана ясно на кого го казва, но Аркадин предположи, че се отнасяше и за двамата. Преди да се случи нещо още по-лошо, Аркадин заобиколи масата, хвана Трейси за лакътя и я изведе от кафенето.

Снежната виелица продължаваше с пълна сила и почти веднага косите и раменете им побеляха.

— Е, това беше интересно — рече тя.

Аркадин се вгледа в лицето й, но не забеляза страх.

— Опасявам се, че си спечелихте много лош враг.

— Върнете се вътре — каза Трейси, като че ли не го беше чула. — Без палто ще умрете от студ.

— Мисля, че не разбирате…

— Знаете ли къде е „Дома“?

Той примигна. Тя не слушаше ли какво й се казва? Ала приливът, върху който се носеше Трейси, го отвеждаше все по-далече от познатия бряг.

— Ресторантът на крайбрежния булевард, където е Ермитажът ли? Всички го знаят.

— В осем часа довечера. — Хвърли му една от патентованите си усмивки и го остави сред снега под погледа на разгневения Озеров.

Момичето, което беше взел погрешно за Трейси, си бе отишло, но Аркадин все още различаваше мокрите следи от стъпките й в пясъка, отвъд линията, до която стигаха вълните. Сега във водата имаше медузи, бяха като от млечно стъкло и лъскави. В далечината мексиканка пееше по радиото тъжна ранчера5, а медузите като че ли се поклащаха в такт с музиката. Падаше нощ и черното небе пред него се обсипа със звезди. Аркадин се върна в манастира, за да запали свещи вместо електрически крушки и да слуша ранчера, вместо да пусне телевизора. Само за една нощ Мексико като че ли беше влязло в кръвта му.

Започвам да разбирам защо Аркадин и Озеров са смъртни врагове — каза си Борн, когато вдигна глава от бележника на Перлис. — Омразата е силно чувство, кара иначе умни хора да изглупяват, или най-малкото ги прави по-невнимателни. Може би най-после открих ахилесовата пета на Аркадин.

За момента беше прочел достатъчно. Затвори капака на депозитната кутия, прибра бележника в джоба си и натисна звънеца, за да покаже, че е приключил. Макар на пръв поглед да беше странно, че Перлис е използвал такъв старомоден метод, за да запише онова, което очевидно е считал за изключително важна информация, при по-задълбочен размисъл човек можеше да стигне до заключението, че в това има безупречна логика. Електронните медии бяха прекалено уязвими от незаконно проникване в тях по толкова много начини, че отговорът наистина беше написаният на ръка текст. Съхраняван в трезор, той беше в пълна безопасност и при нужда можеше да бъде безвъзвратно унищожен само с клечка кибрит. Днес пренебрегването на модерните технологии често пъти е най-добрата защита от компютърни хакери, които могат да проникнат и в най-съвършените електронни мрежи и да възстановяват файлове, считани за изтрити.

Диего Херера дръпна завесата, взе металната кутия, върна я на мястото й, затвори вратичката и двамата мъже я заключиха с ключовете си.

Когато излязоха от трезора, Борн каза:

— Имам нужда от услуга.

Диего го погледна в очакване, но премълча.

— Има един човек, който ме следи. В банката е и чака да се върна.

Сега Диего се усмихна.

— Ама разбира се. Мога да ви покажа вратата, която се използва от клиенти, които се нуждаят, да го речем, от по-висока степен на дискретност от обичайната. — Почти стигнаха до кабинета му, когато по лицето му премина сянка на загриженост. — Мога ли да попитам защо този човек ви следи?

— Не знам — отвърна Борн, — макар че, изглежда, хората се лепват за мен като мухи.

Диего тихо се засмя.

— Ноа често казваше горе-долу нещо подобно.

Борн разбра, че по такъв индиректен начин Диего Херера се беше опитал да го попита дали е работил в екипа на Перлис. Започваше да харесва Диего, също както беше харесал баща му, обаче това не бе причина да му каже истината. Кимна като че ли в отговор на незададения въпрос.

— Не знам и кой е, но е важно да разбера — каза Борн.

Диего разпери ръце.

— Аз съм на вашите услуги, сеньор Стоун — каза той напълно в каталунски стил.

Диего може и да живее в Лондон, но сърцето му още е в Севиля — помисли си Борн.

— Нужно ми е този човек да бъде изкаран от банката на улицата, преди да напусна. Алармата против пожар би свършила добра работа.

Диего кимна.

— Считайте го за направено. — Той вдигна пръст. — При условие, че дойдете утре вечер в дома ми. — Даде на Борн един адрес в Белгрейвия. — Имаме общи приятели и няма да е любезно от моя страна, ако не ви окажа гостоприемство. — После се усмихна, разкривайки равните си бели зъби. — Ще хапнем, а после, ако искате да се позабавлявате, ще отидем във „Веспър Клъб“ на „Фулъм Роуд“.

Диего имаше навик, говорещ повече за практичност, отколкото за егоцентризъм, да взема нещата в свои ръце също като баща си. Това съответстваше на портрета му, който Борн беше успял да си състави, ровейки се в интернет преди няколко седмици, но „Веспър Клъб“ — едно казино само за изключително богати членове, влизаше в противоречие с тази представа. Борн си отбеляза мислено това и се приготви за действие.

Алармата в банка „Агуардиенте“ се задейства и Диего Херера видя как охраната бързо изкара всички навън, включително и преследвача на Борн.

Той се появи от страничния изход на банката и докато клиентите се мотаеха на тротоара в неведение какво ще последва, забеляза опашката да се спотайва в тълпата. Човекът наблюдаваше централния вход за Борн, но не беше в състояние да поглежда и към страничния.

Като се промъкна сред тълпата, която се беше удвоила заради любопитни минувачи и шофьори, надничащи от спрените си коли, Борн застана зад човека и каза:

— Върви право напред по улицата към „Флийт Стрийт“. — Той заби пръста си в кръста на мъжа. — Всеки ще приеме изстрела от пистолет със заглушител за пукот от ауспуха на някой камион. — Той натисна с длан тила на мъжа. — Не съм ти казвал да се обръщаш, нали? А сега тръгвай.

Мъжът се подчини на командата на Борн и започна да се промъква все по-бързо и по-бързо през тълпата по улица „Мидъл Темпъл“. Беше широкоплещест, с мръсноруса, късо подстригана коса, безизразно лице с такава зачервена кожа, като че ли имаше алергия или е стоял прекалено дълго на вятъра. Борн знаеше, че ще се опита да направи нещо, и то скоро. Един бизнесмен, който говореше оживено по джиесема си, се забърза към тях и Борн усети как късо подстриганият се навежда към него. Нарочно се блъсна в бизнесмена, като се остави да бъде отхвърлен встрани от удара. Същевременно се извърна към Борн със свита дясна ръка и събрани пръсти, за да му нанесе удар, когато Борн го ритна зад коляното. Почти в същия миг стисна дясната му ръка като в менгеме и пречупи костта.

Човекът се срути на земята, стенейки от болка. Когато Борн се наведе да го вдигне на крака, той за малко щеше да забие коляното си в слабините му, но Борн се дръпна встрани и го удари болезнено в бедрото, без обаче да го нарани.

В този момент Борн забеляза, че една кола се носи с голяма скорост срещу движението. Движеше се прекалено бързо, за да може да намали скоростта, камо ли да спре, преди да ги връхлети. Той изблъска мъжа на пътя й и, опирайки се на раменете му, се претърколи през покрива й. Скърцайки със спирачките, колата се опита да убие скоростта. Още щом обувките му стъпиха върху покрива на колата, отвътре го пробиха куршуми, за да бъде прострелян, но Борн вече се плъзгаше по капака на багажника.

Зад себе си чу шума от сблъсъка на колата с тялото на мъжа, а от рязкото натискане на спирачките замириса на изгоряла гума. Рискува да погледне назад и видя от колата да излизат двама мъже, въоръжени с пистолети „Глок“ — шофьорът и стрелецът. Когато се насочиха към него, на улицата се изсипа огромна тълпа от клиенти и персонала на банката. Чуваха се викове, а камерите на джиесемите защракаха. Двамата мъже не можеха да мръднат от местата си, приковани от тълпата. В този момент откъм „Флийт Стрийт“ започнаха да прииждат любопитни пешеходци. След секунди се чу и познатият вой на полицейските сирени и Борн, който се беше скрил в тълпата, се измъкна тихомълком от нея, зави на ъгъла по „Флийт Стрийт“ и изчезна.

6

— Изгубих връзката с него — каза Фредерик Уилърд.

— И преди си я губил — побърза да отбележи услужливо Питър Маркс.

— Сега е различно — сопна се Уилърд. Беше облечен в строг костюм на широки белезникави райета, синя риза с бяла яка и ботунели и тъмносиня папийонка на бели точки. — Ако не бъдем предпазливи и изобретателни, това може да стане постоянно.

Откакто беше постъпил във възстановената „Тредстоун“, Маркс бързо бе разбрал, че е смъртен грях да бърка възрастта на Уилърд със загубата на сили. Човекът може да беше минал шестдесетте, но все още можеше да надбяга половината оперативни агенти на ЦРУ, а що се отнася до умствените му възможности — далеч надминаваше способността им да намерят най-доброто решение на даден проблем. Маркс го считаше за толкова добър, колкото и основателят на „Тредстоун“ Алекс Конклин. Освен това той имаше изключителната дарба да напипва слабите места на противника и да намира най-ефикасни начини да ги използва. Че Уилърд е един вид садист, Маркс не се съмняваше, но то не беше нищо ново в тяхната тъмна работа, където садисти, мазохисти и всякакви други психопати се събираха като мухи на разлагащ се труп. Беше установил, че номерът е да откриеш странността на всеки от тях, преди да я използва, за да ти види сметката.

Бяха се настанили на едно канапе във фоайето само за членове и ако се съди по обстановката, само за мъже на организацията, към която принадлежеше Оливър Лист.

— „Монишън Клъб“ — рече Маркс, оглеждайки се за стотен път наоколо. — По дяволите, що за място е това?

— Не знам — рече сърдито Уилърд. — Цял ден се опитвах да разбера, без да открия и най-малката информация.

— Трябва да има нещо. Например кой е собственик на сградата?

— Една холдингова компания в Гренада — изсумтя Уилърд. — Очевидно фиктивна организация. Оттам нататък нишката става съвсем заплетена. Каквито и да са тези хора, определено не искат да се знае кои са.

— Няма закон срещу това — рече Маркс.

— Може би не, но ми се вижда странно и подозрително.

— Може би ще трябва да проуча по-подробно нещата.

Вътре имаше ехо като в катедрала, а стените от каменни блокове, готическите сводове и позлатените кръстове създаваха илюзията за църква. Дебелите килими и прекалено големите мебели подсилваха потискащата тишина. От време на време покрай тях минаваше някой, говореше за малко с униформената жена зад високото бюро в центъра на фоайето и преминаваше в полумрака.

Атмосферата напомняше на Маркс за преобладаващото настроение в новото ЦРУ. От това, което беше научил от бивши колеги, там коридорите бяха изпълнени с нов помощен персонал, който почти никога не се усмихваше, и с някаква натрапчива унилост. Тази отровна атмосфера донякъде притъпяваше вината, която чувстваше, че беше напуснал ЦРУ и че го нямаше, когато Сорая се бе върнала от Кайро. От друга страна, Уилърд го беше уверил, че след като се бе преместил, щеше да й бъде от по-голяма полза. „Така твоята мъдрост и съвети ще изглеждат по-обективни и ще имат по-голяма тежест“ — беше казал той. Оказа се, че е бил прав. Маркс беше сигурен, че е единственият, който би могъл да я убеди да постъпи в „Тредстоун“.

— За какво мислиш? — попита неочаквано Уилърд.

— За нищо.

— Грешен отговор. Приоритет номер едно е да измислиш начин да възстановим тайния контакт с Леонид Аркадин.

— Защо е толкова важно? Освен, разбира се, факта, че е първият завършил „Тредстоун“ и единственият, който се е измъкнал.

Уилърд сърдито го изгледа. Не му пукаше, ако някой хвърлеше обратно собствените му думи в лицето, особено пък ако този някой беше по-нискостоящ. Това беше проблемът на Уилърд — една от неговите странности. Маркс, най-схватливият ученик, постъпвал някога в редовете на ЦРУ, го беше разбрал. Уилърд беше убеден в превъзходството си и се отнасяше с всички в съответствие с това си убеждение. А че от време на време можеше да има по някое и друго зрънце истина, според него само укрепваше жестокия му контрол. Маркс предположи, че тъкмо тази арогантност беше позволила на Уилърд да проникне и да се представя за иконом вътре в АНС в продължение на толкова много години. Много по-лесно би било да получаваш заповеди от шефовете си, когато знаеш, че се опитваш да ги прекараш.

— Уморих се да ти повтарям това, Маркс, но в главата на Аркадин са последните тайни на „Тредстоун“. Конклин го подложи на поредица от психологически похвати, които сега са загубени.

— Ами Джейсън Борн?

— Заради начина, по който се развиха нещата с Аркадин, Конклин не използва тези похвати с Борн, така че в това отношение двамата са различни.

— Как така?

Уилърд, който беше легендарен с вниманието, което обръщаше на детайлите, придърпа маншетите на ризата си така, че да се показват на абсолютно еднаква дължина.

— Аркадин няма душа.

— Какво? — Маркс поклати глава, като че ли не беше чул правилно. — Ако не греша, не е известен научен способ или нещо друго, което да унищожи душата.

Уилърд вдигна очи.

— За бога, Питър, не ти говоря за някаква машина от научнофантастичен роман. — Той се изправи на крака. — Но следващия път, когато видиш пастора на своята енория, го попитай. Ще бъдеш изненадан от отговора му. — Той подкани Маркс да го последва. — Ето че идва новият ни бог и господар Оливър Лис.

Маркс погледна часовника си.

— Четиридесет минути закъснение. Точно навреме.

Оливър Лис беше неприятен тип. Приличаше, държеше се и дори се мислеше едва ли не за кинозвезда. Беше красив според стандартите на холивудския елит, с тази разлика, че, изглежда, не работеше по въпроса. Може би това бяха просто гени. Във всеки случай, когато влезе във фоайето, не се нуждаеше от друг антураж, освен от собственото си излъчване. Беше висок, строен и атлетичен и предизвикваше силна завист у мъжете, с които се срещаше. Харесваше силните питиета, червеното месо и младите, руси, закръглени жени. Накратко казано, беше точно онзи тип мъж, който Хю Хефнър си беше представял, когато е създавал „Плейбой“.

Усмихна се механично, без да спира, и им даде знак да го последват покрай портата на Цербер — жената в униформа — във вътрешността на „Монишън Клъб“. Беше време за закуска. Очевидно в съответствие с тукашната традиция това ставаше на затворена сред тухлени стени тераса, която гледаше към вътрешен двор. Неговият център беше оформен като билкова градина, макар по това време на годината там да нямаше почти нищо, освен червеникавокафява пръст и ниски преградки от ковано желязо, които да отделят ментата от градинския чай.

Лис ги отведе при една просторна маса. От него лъхаше на пчелен восък и скъп одеколон. Днес беше облечен като провинциален джентълмен с панталон от каша, сако от туид и вратовръзка с изрисувани гладни лисици. Скъпите му мокасини от волска кожа блестяха като огледала.

След като поръчаха, изпиха прясно изстискания портокалов сок и започнаха да отпиват ободрителното кафе, той премина направо на въпроса:

— Знам, че сте заети да се настанявате в новите си кабинети, да монтирате в тях електронна апаратура и т.н., но искам да оставите всичко това настрана. И бездруго съм наел офис мениджър за тази работа, а вие сте твърде ценни, за да пилеете време напразно. — Гласът му беше звучен и красив като обувките му. Потри длани като обичан чичо във възторг от поредното семейно събиране. — Искам и двамата да се съсредоточите само и изцяло върху един въпрос. Изглежда, че с ненавременната си кончина Ноа Перлис е оставил някои хлабави места.

— Не ни караш да се потопим в отровната помия на „Блек Ривър“, нали? — каза леко изненадан Уилърд.

— Ни най-малко. Прекарах шест месеца, за да прекъсна всякакви връзки с организацията, която помогнах да бъде създадена, защото виждах как влакът ще катастрофира. Можете да си представите как се чувствам, господа. — Той вдигна пръст. — Е, да, Фредерик, ти поне имаш някаква смътна представа какво трябваше да изтърпя. — Той поклати глава. — Не, Ноа лично вършеше тази конкретна работа вместо мен, никой в „Блек Ривър“ не знаеше за нея. — Той се облегна назад на стола си, докато сервираха закуската, а после, наведен над чудесно приготвените яйца по бенедиктински, продължи: — Ноа имаше един пръстен. Снабди се с него, като плати много скъпо, според мен с цената на лична трагедия. Без да употребявам много суперлативи, ще кажа, че пръстенът е уникален. Макар външно да изглежда като обикновена златна брачна халка, той е нещо далеч по-различно. Ето, вижте това. — Раздаде им няколко цветни снимки на въпросния предмет.

— Както можете да видите сами, от вътрешната му страна има поредица от символи, или ако искате да бъда по-точен, графеми.

— Какво е графема? — попита Маркс.

— Основната единица на даден език, всъщност на всеки език.

Уилърд примигна.

— Да, но що за дяволски език е това?

— Свой, собствен език, създаден от древен шумерски, латински и бог знае какъв друг мъртъв език, вероятно напълно загубен за съвременния свят.

— И искаш да зарежем всичко заради това? — попита недоверчиво Маркс. — За кого ни вземаш, за Индиана Джоунс ли?

Лис, който в момента дъвчеше, се подсмихна.

— Не е чак толкова стар, мой умнико. Всъщност не съществува повече от едно-две десетилетия.

— Пръстен? — Уилърд поклати глава. — И за какво ти е?

— Да си го гледам само аз. — Лис намигна и се потупа по носа. — Както и да е, пръстенът е бил в Ноа, когато е бил убит от Борн. Ясно е, че Борн го е убил, за да вземе пръстена.

Маркс поклати глава. Беше добре известно, че не е от онези, които ненавиждат Борн.

— И защо му е било да го прави? Трябва да е имал основателна причина.

— Имайте предвид, че Борн е убил отново, без да бъде провокиран. — Лис втренчено го изгледа. — Намери Борн и ще намериш пръстена. — Внимателно разряза жълтъка си и топна парче препечен хляб в него. — Имам информация, че Борн е бил видян сред пристигащите на летище „Хийтроу“, така че най-вероятно е отишъл в апартамента на Ноа в Белгрейвия. Започнете оттам. Изпратил съм ви всички подробности в мобилните телефони и съм ви запазил билети за нощния полет до „Хийтроу“ довечера, така че ще бъдете свежи и готови да действате веднага щом утре сутринта се приземите на летището.

Уилърд отмести настрана снимките и направи физиономия, която изпрати предупредителни сигнали в главата на Маркс.

— Когато се съгласи да финансираш „Тредстоун“, ти прие аз да отговарям за операциите — рече с тих, заплашителен глас той.

— Така ли? — Лис вдигна очи, сякаш се опитваше да си спомни. После поклати глава. — Не, не, не съм.

— Това… някаква шега ли е?

— Не, не мисля. — Лис пъхна парчето хляб в устата си и с удоволствие задъвка.

— Имам много конкретна програма — каза Уилърд, като наблягаше на всяка дума. — Както и конкретна причина да възстановя „Тредстоун“.

— Добре ми е известна манията ти по онзи руснак Леонид Аркадин, но истината е, Фредерик, че не ти възстанови „Тредстоун“, а аз. „Тредстоун“ е моя. Аз я финансирам. Ти работиш за мен. Да мислиш по друг начин означава много сериозно да не си наясно какви са задълженията ти.

Маркс заподозря, че на Уилърд му беше просветнало в главата, че с преминаването му от ЦРУ при Оливър Лис просто бе заменил един омразен шеф с друг. Както сам беше казал, когато привлече Маркс, няма връщане от сделка с дявола. И двамата бяха в това до злощастния му край, независимо в кой кръг на ада би могло да ги отведе.

Лис също наблюдаваше Уилърд. Усмихна се дружелюбно и посочи със зацапаната си с яйце вилица.

— По-добре си изяжте закуската, защото ще изстине.

След като хапна набързо и през това време прочете още от бележника на Перлис за кръвната вражда между Аркадин и Озеров, Борн се върна в Белгрейвия, този път на улицата, където живееше Трейси Атъртън. През мъглата, която се виеше над канавките и около комините на веригата от къщи в еднакъв стил, се виждаше, че е пълна със зеленина и прохлада. Къщата й беше спретната и кокетна, също като тези в съседство. До входната врата водеха стръмни стъпала. Забеляза, че на вратата имаше месингова табела с имената на обитателите на шестте апартамента.

Натисна звънеца за Т. Атъртън, като че ли все още беше жива и той идва да прекара следобеда с нея в приятна обстановка — да пийнат, да хапнат, да правят любов и да разговарят за живописта и нейната дълга и сложна история. Изненада се, когато се чу бръмчене и предната врата се отключи. Влезе вътре и се озова в тесен вестибюл, полутъмен, влажен и студен, каквито могат да бъдат само вътрешните помещения в Лондон през зимата или през пролетта.

Апартаментът на Трейси беше на третия етаж и до него водеше много стръмно стълбище с тесни стъпала, които от време на време скърцаха под тежестта му. Намери го чак в задната част на къщата и си спомни думите й. „Отзад навън има конюшни с цъфнала круша, в която две лястовици свиват гнездо през пролетта.“ Представи си, че лястовиците гнездят там и в момента. Стана му едновременно приятно и тъжно.

Когато предпазливо приближи, вратата едва-едва се открехна. Фигурата, която се показа, беше осветена отзад и за момент той остана като закован от изненада, а сърцето му се разтуптя, защото бе почти сигурен, че вижда Трейси. Висока, стройна, с руса коса.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Очите й развалиха магията, бяха кафяви, а не сини, нито големи като на Трейси. Усети, че може отново да диша.

— Името ми е Адам Стоун. Бях приятел на Трейси.

— О, да. Говорила ми е за вас. — Тя не му подаде ръка. Изражението й беше предпазливо неутрално. — Аз съм Криси Линкълн, сестрата на Трейси. — Продължи да не се отдръпва от входа. — Запознала се е с вас по време на полет до Мадрид.

— Всъщност полетът беше от Мадрид до Севиля.

— Точно така. — Криси недоверчиво го изгледа. — Трейси пътуваше толкова много. Добре, че летенето й харесваше.

Борн разбра, че го изпитват.

— Тя мразеше да лети. Започна да повръща пет минути след като ми се представи. — Изчака я да каже нещо, а после добави: — Може ли да вляза? Бих искал да поговоря с вас за Трейси.

— Ами, може — отвърна тя и някак с нежелание отстъпи назад.

Той влезе и тя затвори вратата зад него. Трейси беше права. Апартаментът беше малък, но хубав като самата нея. Мебелите бяха в масленожълто и наситенооранжево, на прозорците имаше блестящи от чистота кремави завеси, а разхвърляните тук-там декоративни възглавници на точици, с изрисувани по тях животни, и на райета добавяха още малко цветно разнообразие. Той мина през гостната и отиде в спалнята й.

— Нещо конкретно ли търсите, господин Стоун?

— Наричайте ме Адам. — По някакъв начин се беше досетил, че там, на задната стена, ще са френските прозорци и зад тях крушовото дърво и конюшните. — Търся лястовиците.

— Моля? — Гласът й беше съвсем малко по-висок и по-слаб, а говорът по-бърз, отколкото на сестра й.

— Трейси каза, че с настъпването на пролетта двойка лястовици гнездят в крушата.

Тя застана до него. Косата й имаше мирис на лимон. Носеше евтина мъжка памучна риза с навити нагоре ръкави, които откриваха загорелите й от слънце ръце, дънки не от модерните с ниска талия, а коравите „Ливайс“ с обърнати нагоре маншети, евтини обувки с ниски, поизтъркани токове. Беше леко запотена, като че ли беше чистила или размествала мебели. Не носеше бижута, нямаше дори брачна халка. Обаче фамилията й беше Линкълн, а не Атъртън.

— Виждате ли ги някъде? — попита с разтреперан глас тя.

— Не — отвърна той и се обърна.

Тя моментално се намръщи и дълго време не каза нищо.

— Криси?

Когато не отговори, той излезе от стаята и й донесе чаша студена вода от кухнята. Тя я взе, без да каже нищо, и я изпи бавно, като че ли беше лекарство.

Остави чашата и каза:

— Страхувам се, че сбърках, като ви пуснах да влезете. Бих предпочела да си вървите.

Борн кимна. Беше видял апартамента, не знаеше какво бе очаквал да намери, може би абсолютно нищо, освен спомена за нейния аромат, който се запазваше дълго след като излезеше. Нощта, която бяха прекарали заедно в Хартум, беше много по-интимна, отколкото ако бяха правили любов, един акт, който въпреки името си би изглеждал безличен и дори неангажиращ. Дошлото по-късно откритие, че Трейси беше работила за Леонид Аркадин, бе като студена плесница в лицето му. Но през седмиците след смъртта й не го напускаше мисълта, че в това уравнение има нещо сбъркано. Не че се съмняваше, че беше работила за Аркадин, но дълбоко в себе си не можеше да избегне подозрението, че историята не е така проста. Дали пък не бе дошъл тук, за да търси някакво доказателство, потвърждение на подозрението си?

Сега бяха стигнали до входната врата и Криси я отвори пред него. В момента, когато той се канеше да излезе, тя каза:

— Господин Стоун…

— Адам.

Тя се опита да се усмихне, но не успя и лицето й остана болезнено напрегнато.

— Знаете ли какво стана в Хартум?

Борн се поколеба. Загледа се в коридора, но това, което виждаше, беше лицето на Трейси, зацапано с кръв, докато я държеше в скута си.

— Моля ви, знам, че не бях много гостоприемна. Аз… не мога да мисля трезво. — Тя го покани отново да влезе вътре.

Борн се обърна и сложи ръка на полуотворената врата.

— Смъртта й беше от злополука.

Криси го погледна уплашено в очакване.

— Вие знаете това?

— Бях там.

Видя как лицето й силно пребледня. Гледаше го право в очите и като че ли не можеше да отмести поглед, сякаш с ужасяваща яснота виждаше предстоящата злополука.

— Ще ми разкажете ли как умря?

— Едва ли ще искате да чуете подробностите.

— Да — рече тя, — искам. Аз… трябва да знам. Тя беше единствената ми сестра. — Криси затвори вратата, заключи я и отиде до един фотьойл, но не седна. Предпочете да застане зад него, загледана в нищото. — Смъртта на сестра, това е… ами, не е същото като друга смърт. Аз… не мога да го обясня.

Борн я наблюдаваше как стои права, забила пръсти в облегалката на фотьойла.

— Беше ударена от парчета стъкло, едно я прониза. Кръвта й изтече за минути, никой не можеше да направи каквото и да било.

— Бедната Трейси. — Беше стиснала така силно облегалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Молих я да не отива, също както я молих да не приема тази проклета поръчка.

— Каква поръчка?

— Ами за този проклет Гоя.

— Защо ви е казала за Гоя?

— Не беше за картината, а за поръчката. Каза, че ще й е последната. Искаше да го знам. Предполагам защото знаеше, че не одобрявам това, което вършеше.

Тя потръпна.

— Тази контрабандна търговия с картини беше лошо нещо.

— Говорите така, като че ли е нещо живо.

Тя се извърна към него.

— В известна степен беше така, защото бе свързана с онзи мъж.

— Аркадин.

— Никога не ми е споменавала името му. Доколкото можах да разбера, той й поставяше много опасни задачи, но й плащаше толкова добре, че тя приемаше всичките, поне така ми казваше.

— Но вие не й вярвахте, така ли?

— О, вярвах й. Когато бяхме малки, сключихме споразумение никога да не се лъжем. — Косата й изглеждаше малко по-тъмна от тази на сестра й и по-гъста, дори буйна, а лицето й не беше толкова ъгловато, бе по-меко и по-открито. И по-угрижено. Движеше се по-енергично от Трейси, или това се дължеше по-скоро на факта, че го правеше на нервни изблици, като че ли задействана от някакви малки вътрешни експлозии. — Проблемът възникна, когато пораснахме. Убедена съм, че в личния й живот имаше твърде много неща, които тя отказваше да сподели.

— Не сте настоявали, така ли?

— Потайността беше нейният избор — каза тя, като че ли да се защити. — Уважавах желанията й.

Върнаха се отново в спалнята. Застана сред нея и се огледа наоколо като замаяна, като че ли беше изгубила сестра си и сега се чудеше, че не може да я намери. Светлината, която проникваше косо през прозореца, беше насечена на ромбове и правоъгълници от крушата. Беше мека, с нюанси, като кожата на сепия. Сега тя се премести в една от тези геометрични фигури.

Обви с ръце кръста си, като че ли се опитваше да сдържи емоциите си.

— Обаче съм сигурна в едно нещо. Този мъж беше чудовище и тя не работеше доброволно за него. Убедена съм, че я е държал с нещо, с нещо за нея.

Това беше ехо от собствените му подозрения. Може би в края на краищата тя все пак щеше да му каже нещо.

— Досещате ли се какво би могло да бъде?

— Вече ви казах. Трейси беше най-потайният човек на земята.

— Значи нямаше нищо, нито странни отговори на въпросите ви, нищо от този сорт.

— Не. — Криси произнесе отчетливо думата. — Е, мисля, че имаше едно нещо, но то ми се струва смешно.

— Смешно? Как така?

— Спомням си веднъж, че бяхме заедно и за пръв път сякаш нямаше за какво да си говорим, след като бях изчерпила всички новини за себе си. Почувствах се отегчена, но това не беше ново за мен. Предполагам, че съм била малко разочарована, защото се пошегувах с нещо от сорта, че си има някого, за когото не иска да ми каже.

Борн наостри уши.

— И?

— Ами, според мен това не й се стори смешно. Определено не й беше до смях. Имах предвид приятел или съпруг, но тя каза доста сърдито, че само аз съм семейството й.

— Не мислите, че…

— Не, не мисля — каза с категоричен тон Криси. — Изобщо не беше такава. Не се погаждаше с мама и татко. Всичко, свързано с тях, я обиждаше. Те от своя страна се чувстваха много обидени от нейното бунтарство. Аз бях добрата дъщеря. Станах професор в Оксфорд, следвайки стъпките на баща си. Но Трейси… Само Бог знае какво са си мислели, че възнамерява да прави. От времето, когато беше тринадесетгодишна, те враждуваха като куче и котка, докато един ден тя напусна къщата и никога повече не се върна. Не, мога да ви уверя, че не искаше да има собствено семейство.

— И вие намирате това за тъжно.

— Не — каза с известно предизвикателство Криси. — Намирам го за възхитително.

— Е, поне ще трябва да преследваме Борн — рече Маркс. — Това все пак е някаква утеха. Той е едната половина от уравнението „Тредстоун“, нали така?

— Не ставай глупав — рече троснато Уилърд. — Лис дори не си направи труда да го спомене като предложение за мир, защото знаеше, че ще му се изсмея в лицето. Знаеше, че аз съм единственият — поне от хората под негов контрол, който може да се приближи до Борн, без той да му пречупи врата или гръбнака. Не, планирал го е още от самото начало и то е единствената причина да се съгласи да възстанови „Тредстоун“, а аз му се набутах право в ръцете.

— Ама това е ужасно висока цена за един пръстен — рече Маркс. — Трябва да е много рядък, скъп или важен.

— Бих искал да погледна отново онази снимка с надписите — рече замислен Уилърд. — Това е най-добрата ни възможност да разберем нещо за пръстена, защото Лис няма да ни каже.

Те вървяха по алеята от монумента на Вашингтон към мемориала на Линкълн, мушнали ръце в джобовете на палтата си, превили гърбове срещу вятъра, но в последния момент решиха да свият към мемориала на ветераните от Виетнамската война. Докато вървяха, всеки проверяваше дали зад тях няма опашка. Не се доверяваха на никого, а най-вече на Оливър Лис.

Спряха и Уилърд се загледа в стената, мрачна с постоянните си сенки, въздъхна дълбоко и затвори очи. На устните му, като прокрадваща се котка, заигра едва доловима усмивка.

— Той си мисли, че ме е матирал, но аз си имам царица, която не може да контролира.

Маркс поклати глава.

— Нямам представа за какво говориш.

Уилърд отвори очи.

— Сорая Мур.

Маркс го погледна разтревожен.

— О, не.

— Казах ти да се опиташ да я привлечеш и ти го стори.

По дългата, леко наклонена алея, която водеше до величествената стена, видяха двама ветерани в униформи. Единият буташе другия, който беше в инвалидна количка. Спряха пред редиците с имена. Ветеранът в количката беше без крака. Той подаде на приятеля си малък букет и миниатюрен американски флаг на дървена поставка. Другият ги постави в подножието на стената, където техните другари бяха погребани за вечни времена.

Когато извърна глава от сцената, очите на Уилърд проблеснаха.

— Реших каква ще е първата й задача: да намери Леонид Аркадин.

— Ти каза, че си загубил следите му — отбеляза Маркс. — Откъде да започне да го търси?

— Това е неин проблем — отговори Уилърд. — Тя е умно момиче. Следя кариерата й, откакто се изяви в „Тифон“. — Той се усмихна. — Имай малко вяра, Питър. Тя е първокласен материал. Освен това има едно вродено предимство пред нас двамата. Много е красива и силно желана. Това означава, че Аркадин ще я подуши още преди да се приближи на пресечка от него.

Мозъкът му се движеше с голяма скорост в някаква негова, собствена орбита.

— Искам тя да бъде с него. Да стане негова близка, която да ми казва какво прави той и защо го прави.

Двамата ветерани продължаваха да стоят с наведени глави, погълнати от спомените си, докато туристи и роднини на загиналите се изреждаха един след друг покрай стената. Тук-там някои докосваха някое име. Една японска водачка на група с високо вдигнато жълто знаменце в ръка събра около себе си хората си, които продължаваха да щракат с фотоапаратите.

Маркс прекара пръсти през косата си.

— Не очакваш, че аз… Какво? Господи, искаш да й бъда сводник, така ли?

Уилърд имаше вид на човек, смучещ лимон.

— Откога си постъпил при скаутите? Със сигурност не е било в ЦРУ. Стария би ти изял сърцето на обяд.

— Тя ми е приятелка, Фред. От много отдавна.

— В тази работа няма приятели, Питър, а само жестоко потискани. Аз съм роб на Лис, ти си мой роб, а тя твоя робиня. Ето как са подредени нещата.

Маркс стана толкова мрачен, колкото Уилърд в края на закуската им с Лис.

— Ще й поставиш задачата, преди да тръгнем за летището. — Уилърд погледна часовника си. — Това означава, че имаш по-малко от шест часа да се приготвиш за Лондон и да свършиш каквото трябва. — Той пресилено се усмихна. — Повече от достатъчно за находчив човек като теб, не си ли съгласен?

7

— Време е да вървя — рече Борн. — И двамата трябва да поспим малко.

— Не искам да си лягам — каза тя и с тъжна усмивка изпя „Лоши сънища в нощта“. Вдигна въпросително глава. — Кейт Буш. Познати ли са ви песните й?

— Това беше от „Брулени хълмове“, нали?

— Да, дъщеря ми Скарлет е голям неин фен. Уверявам ви, че сега в Оксфорд такива като Кейт Буш са малко.

Минаваше полунощ. Той беше отскочил до един индийски ресторант, за да купи вечеря, и я бе занесъл в апартамента на Трейси, където, след като преглътна разсеяно една-две хапки, Криси остана да го гледа как яде. Предвид случилите се по-рано събития пред банката за него беше най-добре да не се мярка много на предната линия, дори да не се връща в хотела.

Докато я наблюдаваше, седнала срещу него на канапето, си спомни друг откъслек от разговора си с Трейси в Хартум в нощта, когато тя умря.

— В мислите си можеш да бъдеш всеки, да правиш каквото ти хрумне. Всичко е податливо на промяна, докато в реалния свят е много трудно да постигнеш някаква промяна, усилието е изтощително.

— Можеш да получиш изцяло нова идентичност, с която постигането на промяна не е толкова трудно, защото пресъздаваш собствената си история — бе отвърнал той.

Тя беше кимнала.

— Да, но това крие подводни ями. Нямаш семейство, нямаш приятели… Освен, разбира се, ако нямаш нищо против да си напълно изолиран.

— В нощта, преди да умре — рече сега той — тя ми каза нещо, което ме накара да си мисля, че в друго време и на друго място би се радвала да има свое семейство.

За момент Криси като че ли не можа да си поеме дъх.

— Може да ви се струва смешно. — Посъвзе се малко и продължи: — Виждате ли, смешното е… всъщност, като се замисля сега, то е ужасно трагично, че понякога й завиждах. Не беше обвързана с никого, така и не се омъжи, можеше да отиде, където и когато пожелае и го правеше. Беше като ракета. Обичаше да се движи по ръба на пропастта. Не знам, като че ли опасността беше за нея нещо като афродизиак, или може би приличаше повече на усещането, което хората изпитват на скоростно влакче в увеселителен парк. Като че ли се движат толкова бързо, че почти, но не съвсем, губят контрол. — Тя горчиво се засмя. — Последния път, когато се возих на такова влакче, ми прилоша.

Част от него искрено й съчувстваше, но друга част, професионалната, с други думи, същността на Борн, търсеше начин да се промъкне още по-дълбоко в нея, за да види дали Криси може да му каже още нещо за Трейси и загадъчната й връзка с Леонид Аркадин. Гледаше на нея като на средство за постигане на цел, като междинно стъпало, а не като на човешко същество. Ненавиждаше се за това, че се чувства по този начин, но дължеше успеха си тъкмо на тази безпристрастност. Това беше той, или поне онова, което „Тредстоун“ беше направила от него. Беше като осакатен, но обучен и изключително опитен. Също като Аркадин. Но въпреки това между тях имаше бездна, и то толкова голяма, че Борн не можеше да види дъното й, нито да предположи колко е дълбока. Двамата с Аркадин се гледаха през тази бездна, може би невидими за всички, освен за самите тях, всеки търсещ начин да унищожи другия, без междувременно да загине. Имаше моменти, когато той се чудеше дали това беше възможно и дали, за да се освободи светът от единия, трябваше да загинат и двамата.

— Знаете ли какво искам? — Тя се извърна към него. — Помните ли онзи филм „Супермен“? Не беше кой знае какво, но това няма значение. В него Луис Лейн умира и Супермен е така съкрушен от скръб, че се хвърля във въздуха. Лети около земята все по-бързо и по-бързо, по-бързо от скоростта на звука, по-бързо от скоростта на светлината, толкова бързо, че връща времето до момента, преди да бъде убита Луис, и я спасява. — Тя го гледаше в лицето, но като че ли не го забелязваше и виждаше нещо друго.

— Искате да върнете времето и да спасите Трейси.

— Ако можех. Но разликата е, че това, което сценаристите позволиха на Супермен да направи във филма, аз не мога да го направя… обаче поне щях да разбера какво да правя с моята скръб, дяволите да го вземат. — Тя се опита да поеме дълбоко въздух, но се задави от сълзите си. — Чувствам се прикована от тежест, като че ли на гърба ми е завързана котва, или това е тялото на Трейси — студено и сковано… Няма никога повече да се движи.

— Усещането ще отмине — каза Борн.

— Да, предполагам, ами ако не искам?

— Искате ли да я последвате в мрака? Ами Скарлет, какво ще стане с нея?

Лицето на Криси се зачерви и тя скочи. Борн я последва, когато се втурна в спалнята. Завари я да се взира през френските прозорци в крушата, сега обляна от сребриста лунна светлина.

— Дяволите да го вземат, Трейс, защо отиде? Ако сега беше тук, кълна се, че щях да й извия врата.

— Поне щяхте да я накарате да обещае, че никога повече няма да има нещо общо с Аркадин.

Борн се надяваше, че името на Аркадин може да я накара да си спомни нещо, което беше забравила. Усети, че двамата са стигнали до критичен момент. Нямаше намерение да си тръгне, докато тя не го изхвърли. Едва ли щеше го направи, тъй като сега той беше единствената й връзка със сестра й, бил е там, когато Трейси бе умряла. Това означаваше много за нея, чувстваше, че то ги беше направило по-близки, правеше внезапната смърт на Трейси по-поносима.

— Криси — каза тихо той, — споделяла ли е някога как се е запознала с него?

Тя поклати глава, а после каза:

— Може би в Русия, в Санкт Петербург. Беше отишла там, за да разгледа Ермитажа. Спомням си, защото и аз се канех да отида с нея, но Скарлет се разболя от инфекция на ухото, имаше висока температура и губеше ориентация. — Тя поклати глава. — Господи, колко различен живот сме водили двете! А сега… сега се стигна до това. Скарлет ще бъде съкрушена.

После се намръщи и попита:

— Защо дойдохте тук, Адам?

— Защото исках нещо да ми напомни за нея и защото нямаше къде другаде да отида. — Макар и с малко закъснение, той си даде сметка, че говореше истината или поне онази част от нея, която беше готов да сподели с Криси.

— И с мен е същото — каза с въздишка тя. — Скарлет беше на гости при родителите ми, когато се обадиха. Прекарваше си чудесно и ако се съди по писмата й, продължава да е така. — Тя отново го гледаше, но вниманието й беше насочено другаде. — Разбира се, вие можете да разгледате наоколо и да вземете каквото си искате за спомен от нея.

— Благодаря.

Тя кимна разсеяно, а после се загледа в конюшните и в напъпилото крушово дърво. Миг по-късно леко възкликна:

— Те са там!

Борн се надигна и застана до нея при прозореца.

— Върнали са се — каза тя. — Лястовиците.

Аркадин се събуди на разсъмване, обу банските и излезе навън, за да тича по морския бряг. Небето беше пълно с корморани и пеликани. По пясъка сновяха лакоми чайки и кълвяха останките от снощните пиянски партита. Насочи се на юг, докато стигна покрайнините на един от големите курортни клубове, после сви в обратна посока. След това се хвърли във водата и плува четиридесет минути. Когато се върна в манастира, в джиесема го чакаха над двадесет съобщения. Едно беше от Борис Карпов. Взе душ, облече се и си наряза пресни плодове. Ананаси, папая, банани, портокали. Изяде сладките късове с голямо количество кисело мляко. В Мексико се учеше да се храни здравословно.

Изтри уста с опакото на ръката, взе телефона и пристъпи към първото обаждане. Уведомиха го, че последната пратка по канала на Густаво Морено не е стигнала до клиента. Може би се беше забавила, а може и да бе изчезнала. Казаха му, че за момента това не може да се установи със сигурност. Нареди на хората си да го държат в течение и прекъсна връзката.

Каза си, че трябва лично да се занимае с липсващата пратка и ако има основания, да наложи строги наказания, а после набра номера на Карпов.

— Намирам се в LAX — каза той в ухото му. — А сега какво?

— Сега ще се срещнем лично — отвърна Аркадин. — Късно преди обяд има полет до Тусон. Обадете се предварително, поръчайте кола под наем — двуместна с подвижен покрив, колкото по-стара и разнебитена, толкова по-добре. — Той даде на Карпов инструкции накъде да кара. — Приближете се със свален гюрук. Бъдете готов да чакате на мястото час, а може би и повече, докато реша, че сте изпълнили всички условия за срещата ни. Ясно ли е?

— Ще бъда там преди залез-слънце — отвърна Карпов.

Борн още не си беше легнал, заслушан в звуците на апартамента, на сградата и на съседните къщи, заслушан как самият Лондон вдишва и издишва като някакъв огромен звяр. Извърна глава, когато Криси се появи в гостната. Преди час, около четири часа, тя беше отишла в спалнята, но по запалената нощна лампа и сухото шумолене на обръщаните страници беше разбрал, че не бе заспала. Може би дори не се беше и опитала.

— Още ли не сте си легнали? — гласът й беше тих, почти дрезгав, като че ли току-що се бе събудила.

— Не. — Той седеше на дивана, мисълта му беше спокойна и тъмна като морето, но сънят не идваше. По едно време му се беше сторило, че тя въздъхна, но това бе само диханието на града.

Тя се приближи, седна в другия край на дивана и подгъна крака под себе си.

— Ако нямате нищо против, бих искала да остана тук.

Той кимна.

— Не сте ми казали нищо за себе си.

Борн не отговори, не му се искаше да я лъже.

Отвън мина кола, после още една. В тишината излая куче. Градът беше притихнал, като че ли скован от лед, дори сърцето му не биеше.

По широките й устни премина едва забележима усмивка.

— Също като Трейси.

След известно време клепачите й натежаха. Сви се на кълбо като котка и положи глава върху ръцете си. Сега наистина въздъхна и след секунди бързо заспа. Малко по-късно той я последва.

— Трябва да си се побъркал — рече Сорая Мур. — Нямам намерение да прелъстявам Аркадин заради теб, Уилърд или някой друг.

— Разбирам притеснението ти — каза Маркс. — Обаче…

— Не, Питър, мисля, че не разбираш. Наистина го мисля. В противен случай нямаше да има това обаче.

Тя стана и отиде при парапета. Седяха на една пейка край канала в Джорджтаун. Блещукаха светлини, а лодките стояха неподвижни като заспали на стоянките си. Зад тях се разхождаха млади хора, пиеха и се прегръщаха. От време на време група тийнейджъри, застанали по-нататък, избухваха в смях. Нощта беше приятно мека. По тъмното небе се гонеха едва забележими облаци.

Маркс стана и я последва. Въздъхна, като че ли той беше огорченият, което я ядоса още повече.

— Защо става така — рече разпалено тя, — че жените са толкова подценявани, та мъжете ги използват само заради телата.

Каза го като въпрос и Маркс го знаеше. Подозираше, че до голяма степен гневът й се дължеше на факта, че тъкмо той — добър и верен приятел, иска това от нея. И, разбира се, защото идеята беше на Уилърд. Той знаеше, че тази задача ще бъде обидна за Сорая повече, отколкото за други жени, които нямаха толкова положително мнение за себе си. Знаеше, че Маркс беше единственият, който би могъл да я накара да приеме. Всъщност Маркс бе убеден, че ако Уилърд директно й беше поставил задачата, тя щеше да му каже да върви да се чука и да си тръгне, без повече да се обърне назад. И въпреки това, както трябва да беше предвидил Уилърд, тя бе тук. Макар да беше видимо бясна, не му каза да върви на майната си.

— От векове, през които жените непрекъснато са били потискани от мъжете, те са измислили уникални начини да вземат от тях това, което искат: пари, власт, ръководно положение в доминираното от мъжете общество.

— Нямам нужда от лекция за ролята на жените през историята — сопна се тя.

Маркс реши да не обръща внимание на забележката й.

— Каквото и да си мислиш, безспорен факт е, че жените имат една уникална способност.

— Би ли престанал с това уникално, ако обичаш?

— Способност да привличат мъжете, да ги прелъстяват, да намерят пукнатините в бронята и да използват тази слабост срещу тях. Знаеш по-добре от мен какво потенциално оръжие може да бъде сексът, когато е използван разумно. Това е особено валидно за тайните служби. — Той се обърна към нея. — В нашия свят.

— Боже господи, ти си бил един малък гадняр. — Тя се наведе над парапета, преплела пръсти със същата увереност като мъж, което беше типично за нея.

Маркс извади джиесема си, изкара на екрана снимка на Аркадин и й го подаде.

— Красив кучи син, нали? И магнетичен, доколкото разбирам.

— Ти ме отвращаваш.

— Подобно отношение не ти подхожда.

— А да чукам Аркадин ми подхожда, така ли? — Тя му подаде телефона обратно, но той не протегна ръка да го вземе.

— Можеш да се гневиш колкото си искаш, но фактът, че работата ти е да шпионираш, си остава. Ти си това. И още нещо, това е животът, който си избрала. Никой не ти е извивал ръцете.

— Така ли? А ти какво правиш сега?

Той предприе премерен риск.

— Не съм ти дал ултиматум. По всяко време можеш да станеш и да си отидеш.

— И после какво? Няма да имам нищо и ще бъда едно нищо.

— Можеш да се върнеш в Кайро, да се омъжиш за Амун Чалтун, да имаш деца.

Не го каза, за да я обиди, но самата идея беше обидна или по-скоро недостойна. Поне тя така я прие. Изведнъж ясното осъзнаване на факта как М. Еръл Данзигер я беше прекарал й нанесе последния жесток удар. С кариерата й в ЦРУ беше свършено, което само по себе си бе твърде лошо, но той се беше погрижил тя да не може да получи назначение в никоя конкурентна правителствена служба. За някоя от частните фирми, занимаващи се с подобна дейност, също не можеше да става дума. Тя нямаше намерение да се замесва с наемническа организация като „Блек Ривър“. Извърна настрани глава и прехапа устна, за да сдържи сълзите от отчаяние, които напираха в очите й. Почувства се така, както предполагаше, че са се чувствали жените през вековете, когато са се осмелявали да навлязат в света на мъжете, да приемат поръчки, да прехапват устни, за да не изказват мнението си, да пазят тайни, откривани им шепнешком след правене на секс, докато настъпи денят…

— Този човек не ти е съвсем непознат — каза Маркс, като внимаваше да не показва напрежението, което чувстваше в гласа си. — Той е толкова лош, колкото не можеш да си представиш, Рая. Заиграването с него ще бъде едно добро дело от твоя страна.

— Всички така казвате.

— Не, всички правим това, което е нужно. Това е началото и краят на цялата работа.

— Лесно ти е да го кажеш, теб не те карат да…

— Не знаеш какво са ме карали да правя.

Тя отново извърна глава. Той я наблюдаваше как гледа към канала и осветените петна във водата. От лявата им страна тийнейджърите отново избухнаха в смях, който като че ли се засилваше все повече и повече, подет от цялата група.

— Какво не бих дала да бъда една от тях — рече тихо Сорая. — Без никакви грижи в този шибан свят.

В този миг Маркс изпусна беззвучна въздишка на облекчение, разбрал, че тя ще преглътне горчивия хап, който й беше предложил. Щеше да приеме задачата.

— Любопитно. Много любопитно наистина. — Под топлите лъчи на утринното слънце Криси разглеждаше надписа, гравиран от вътрешната страна на златната халка, която Борн беше взел от Ноа Перлис.

— Имам представа от лингвистика — каза Борн, — но това не е на никой от известните езици, нали?

— Ами, трудно е да се каже. Има някои характеристики на шумерски, възможно и на латински, макар да не е нито единият, нито другият. — Тя го погледна. — Откъде го взехте?

— Няма никакъв смисъл, нали?

Тя поклати глава.

— Не, няма.

Криси свари кафе, докато Борн ровеше из фризера. Намери две препечени питки, макар че ако се съди по ледените кристали, полепнали по плика, сигурно стояха там от доста време. Намериха някакъв конфитюр и ядоха прави, и двамата изпълнени с нервно напрежение. Никой не спомена миналата нощ. После Борн й беше показал пръстена.

— Но това е само моето мнение, а аз далеч не съм експерт. — Тя му го подаде обратно. — Единственият начин да разберем със сигурност е да го занесем в Оксфорд. Имам приятел, който е професор в Центъра за изследване на древни документи. Ако това може да бъде разчетено, той със сигурност ще знае как.

Минаваше полунощ, когато лейтенант Р. Саймънс Рийд откри шефа си в денонощния корт за скуош във Вирджиния, където директорът на ЦРУ прекарваше по два изнурителни часа три пъти седмично с един от тамошните инструктори. Рийд беше единственият в ЦРУ, който можеше да съобщава лоши новини на директор Данзигер, без да се притеснява. Беше любимият ученик на Данзигер, когато той преподаваше за кратко в секретната Академия за специални операции на АНС, на която Стария, който се отнасяше с презрение към всичко, свързано с Агенцията за национална сигурност, викаше Академията за специални услуги, за да може подигравателно да я нарича със съкращението АСС6.

Рийд изчака да свърши последният гейм и след това уведоми директора на ЦРУ за присъствието си, като излезе на корта, на който беше топло и миришеше на пот, въпреки че климатичната инсталация работеше с пълна пара.

Данзигер подхвърли ракетата си на инструктора, уви една хавлиена кърпа около врата си и се отправи към адютанта.

— Колко лоша? — Предисловията не бяха нужни: фактът, че Рийд го беше издирил в този час и бе предпочел да дойде лично, вместо да се обади по телефона, беше достатъчно указание за директора.

— Борн е неутрализирал екстрадиращия екип. Или са мъртви, или са задържани от полицията.

— Боже господи! — възкликна Данзигер. — Как ги прави Борн тези работи? Нищо чудно, че Бъд имаше нужда аз да поема нещата в свои ръце.

Отидоха при една пейка и седнаха. На корта нямаше никой друг, единственият звук идваше от бръмченето на климатика.

— Борн още ли е в Лондон?

Рийд кимна.

— За момента да, там е.

— А Ковън там ли е, лейтенант?

Когато беше истински вкиснат, Данзигер се обръщаше към него само с чина му.

— Да, сър.

— Защо не се е намесил?

— Мястото е било твърде оживено. Имало е прекалено много свидетели, за да се опита да отвлече Борн от улицата.

— Други възможности?

— За съжаление липсват — отвърна Рийд. — Да направя ли нещо по въпроса? Мога да се свържа с нашите хора в АНС, за да…

— Всичко с времето си, Ранди. Засега не мога да се ползвам открито от хората ми там, няма да е правилно от политическа гледна точка, както би ми напомнил Бъд. Не, трябва да се справим с това, с което разполагаме.

— Ако се съди по броя на извършените от него убийства, сър, Ковън е дяволски добър.

— Добре. — Директорът на ЦРУ се плесна по бедрата и стана. — Пусни го след Борн. Кажи му, че има пълна свобода на действие да направи всичко необходимо, за да докара Борн.

8

След като Питър Маркс й постави задачата да намери и да се залепи за Аркадин, Сорая Мур се беше върнала в апартамента на Дилия Трейн, където беше намерила временно убежище. Беше прекарала последните два часа на засекретения си джиесем в разговори с оперативните си агенти от „Тифон“. Макар самата организация да не беше вече под нейно командване, не можеше да се каже същото за хората, които тя бе наела, обучила и подготвила за специалните задачи, които трябваше да изпълняват. Те бяха свързани с наблюдение и проникване в различни сунитски и шиитски среди, бунтовнически групи, джихадисти и изключително разнообразни политически фракции буквално във всяка страна в Близкия и Далечния изток. Независимо какви бяха нарежданията им и кой отговаряше за „Тифон“ сега, те продължаваха да са й верни.

В момента говореше с Юсеф, връзката й в Хартум. Аркадин беше добре известен в тази част на света, тъй като сега повечето от оръжието за там се доставяше от него.

— Аркадин изобщо не е в Близкия изток — каза Юсеф, — нито пък се е укрил в планините на Азербайджан.

— Няма го и в Европа, Русия и Украйна. Вече се уверих в това — рече Сорая. — Знаеш ли защо е преминал в нелегалност?

— Неговият бивш бос Дмитрий Маслов е издал срещу него фатва7, или както там го наричат руснаците.

— Мога да разбера защо — каза Сорая. — Маслов го нае да отнеме оръжейния бизнес от Николай Йевсен и преди няколко седмици той вършеше в Хартум тъкмо това. Но после избяга с целия списък на клиентите на Йевсен, който се съхранява в един компютърен сървър.

— Говори се, че Маслов открил Аркадин в Бангалор, но не успял нито да го убие, нито да го залови и сега той просто е изчезнал.

— В наше време никой не може да изчезне, не и за дълго — каза Сорая.

— Е, сега поне знаеш къде не е.

— Напълно си прав. — Сорая се замисли за момент. — Ще накарам някой да се порови в компютрите на имиграционните власти в двете Америки и може би в Австралия, за да видим дали няма да изскочи нещо.

Доколкото Борн си спомняше, Дейвид Уеб беше работил в Оксфорд — най-стария университет в английски говорещия свят — на два пъти, но, разбира се, може да е имало и повече визити. По онова време Центърът за проучване на древни документи се намираше в университетския Класически център в „Олд Бойс Скул“ на „Джордж Стрийт“. Сега той се помещаваше в нова сграда в ултрамодерния „Стелиос Йоану Скул“ за класически и византийски изследвания на улица „Сейнт Джайлс“ 66. Тя беше също толкова в разрез с изучаването на древни езици, колкото и с внушителните оксфордски сгради от осемнадесети и деветнадесети век. Тази част на „Сейнт Джайлс“ се намираше в центъра на Оксфорд, древен град, хартата за чието основаване е издадена през 1191 година. Центърът беше известен като Карфакс — дума, произхождаща от френската карфур, което означава „кръстопът“. Наистина четирите големи булеварда на Оксфорд, включително „Хай Стрийт“, се срещат на това място, също така прочуто по свой начин, както Холивуд и „Вайн Стрийт“, но с много по-богата история.

Преди да тръгнат от Лондон, Криси се беше обадила по телефона на приятеля си, професор Лайъм Гайлс. Оксфорд се намираше само на петдесет и шест мили и им беше нужен малко повече от час, за да стигнат там със стария й джип „Рейндж Роувър“. Трейси й го беше дала, когато бе започнала да пътува прекалено много.

Градът изглеждаше точно такъв, какъвто Борн го помнеше. Всички, които го посещаваха, се връщаха към времето на цилиндрите, тогите, каретите, теглени от коне, и комуникациите чрез пощата. Сякаш неговите обитатели бяха затворени в кехлибар. Всичко в Оксфорд принадлежеше на друго време, в което се живееше по-просто.

Докато Криси намери паркинг, слънцето беше започнало да наднича иззад купестите облаци и денят стана по-топъл, като че ли наистина бе пролет. Намериха професор Лайъм Гайлс в кабинета му — голямо помещение, което изпълняваше едновременно ролята на работно място и лаборатория. Рафтовете бяха пълни с ръкописи и дебели, ръчно подвързани книги. Беше наведен и разглеждаше внимателно с лупа един папирус.

Според Криси професор Гайлс беше ръководител на катедрата „Ричардс-Банкрофт“ във факултета, но когато вдигна глава, Борн с изненада видя, че не е на повече от четиридесет години. Имаше орлов нос и издадена напред брадичка и беше започнал да оплешивява, носеше малки, кръгли очила на все по-оголващото се чело. Ръцете му бяха силно окосмени и къси като на кенгуру.

Едно от безпокойствата на Борн беше, че при връщането му в Оксфорд някой може да го разпознае като Дейвид Уеб. Ала макар членовете на факултетите да продължават да са си там десетилетие след десетилетие, университетът беше огромен и обхващаше много колежи, а те бяха далеч от „Ол Соулс“ — колежа, където той бе изнесъл няколко лекции като гост-преподавател.

Във всеки случай Гайлс го прие като Адам Стоун. Искрено се зарадва да види Криси и се осведоми за нея и Скарлет, която очевидно познаваше лично.

— Кажи й да се отбие някой път — настоя той. — Имам малка изненада за нея, мисля, че ще й хареса. Знам, че е на единадесет, но разсъждава като петнадесетгодишна и това сигурно ще я заинтригува.

Криси му благодари, а след това го запозна със загадъчния надпис на пръстена. Борн му го подаде, а Гайлс запали една специална лампа и се загледа в надписа от вътрешната му страна, първо с просто око, а после с бижутерска лупа. Отиде при един рафт, свали някакви ръководства и ги запрелиства, като прекарваше палец по гъсто изписаните страници и малките, рисувани на ръка илюстрации. На няколко пъти снова напред–назад между пръстена и ръководствата. Накрая погледна Борн и каза:

— Мисля, че ще е от помощ, ако направя някои снимки на въпросния предмет. — Имате ли нещо против?

Борн му каза да го стори.

Гайлс занесе пръстена при един странен уред, наподобяващ края на фиброоптичен кабел. Внимателно стегна пръстена така, че жичката да е в центъра му. След това им подаде очила със специално обработени тъмни лещи и също надяна един чифт на главата си. Когато се увери, че очите им са защитени, изписа две команди върху компютърната клавиатура. Последва поредица от малки проблясвания с ослепителна синя светлина и Борн разбра, че професорът е активирал син лазер.

Безшумните проблясъци престанаха почти веднага след като започнаха. Гайлс свали очилата и те направиха същото.

— Чудесно — рече професорът и продължи да трака бързо по клавиатурата. — Хайде да погледнем.

Включи един плазмен екран на стената и там се появиха няколко висококачествени снимки в близък план на надписа от вътрешната страна на пръстена.

— Ето как написаното изглежда за невъоръженото око, гравирано върху повърхност от триста и шестдесет градуса. Ами ако е предназначено да бъде прочетено или гледано върху плоска повърхност, като повечето написани неща? — Той започна да мести дигиталните образи, докато те се сляха в една дълга лента. — Това, което ни е оставено, прилича на една дълга дума, което изглежда малко вероятно. — Той приближи образите. — Поне така изглежда на кръгообразната повърхност на пръстена. Но сега, когато имаме плоска повърхност, можем да видим две прекъсвания, така че това, което действително виждаме, са три отделни групи букви.

— Думи — рече Борн.

— Така изглежда — съгласи се със загадъчна нотка в гласа Гайлс.

— Обаче виждам някакви клинообразни форми — каза Криси. — Предполагам, че са шумерски.

— Е, да, наистина приличат на шумерски — съгласи се професорът, — но всъщност са староперсийски. — Той побутна към нея едно от разтворените ръководства. — Ето, погледни. — Докато тя следваше съвета му, Гайлс се обърна към Борн: — Староперсийският произлиза от шумеро-акадски, така че грешката на нашата скъпа Кристина може да й бъде простена. — Съчувствието, с което го каза, омаловажи помпозността на твърдението. — Но между двата има съществена разлика, без отчитането на която дешифрирането е невъзможно. Акадските клинообразни форми представляват цели срички, докато тези на староперсийски са азбучни, което означава, че всяка една представлява буква.

— А какво правят латинските букви между тях? — попита Криси. — И тези непознати символи? Те език ли са?

Гайлс се усмихна.

— Вие, господин Стоун, ме изправихте пред много любопитна и трябва да призная, дяволски вълнуваща загадка. — Той посочи към екрана. — Това, което виждате тук, е смесица от староперсийски, латински и… поради липса на по-добър термин, нека го наречем нещо друго. Мисля, че съм запознат с всички древни езици, които човечеството е открило и категоризирало, но това тук определено не е сред тях. — Той махна с ръка. — След малко пак ще се върна на него.

Премести хоризонтално мишката и постави курсора непосредствено под надписа.

— Първото, което трябва да ви кажа, е, че такова нещо като смесен език не съществува — клинообразното писмо и буквите просто не могат да се смесват. Така че, ако това не е език, тогава какво точно е?

Борн, който се вглеждаше внимателно в гравираните знаци, каза:

— Това е шифър.

Очите на Гайлс се разшириха зад лещите на очилата.

— Много добре, господин Стоун. Поздравявам ви. — Той кимна. — Наистина прилича на шифър, но като всичко останало в тези гравирани знаци той е твърде странен. — Отново се зае с образа, като размести отделните части, разделяйки клинообразното староперсийско писмо и латинските букви в две отделни групи, а в третата останаха „буквите“ на непознатия език.

— Северий — разчете от драсканиците латинската дума Борн.

— Което може да означава доста неща — обади се Криси — или да не означава нищо.

— Съвършено вярно — рече Гайлс. — Но сега да се заемем със староперсийския. — Започна да мести клинообразните форми. — Виждате ли как получихме втора дума. Домна.

— Почакай малко. — Криси се замисли за момент. — Септимий Северий е бил назначен за римски сенатор от Марк Аврелий около 187 година сл.Хр. Впоследствие той се издига до император през 193 и управлява до смъртта си осемнадесет години по-късно. Управлението му е било строга военна диктатура, отговор на ужасяващата корупция на неговия предшественик Комод. На смъртния одър той съветва синовете си „да направят богати войниците, като пренебрегнат всички останали“.

— Чудесно — каза Гайлс.

— Ето някои интересни неща за него. Роден е в днешна Либия и когато увеличава числеността на римската армия, прибавя към нея спомагателни корпуси — войници от далечните източни граници на Римската империя, които трябва да са включвали голяма част от Северна Африка и отвъд нея.

— Това какво отношение има? — попита Гайлс.

Сега в гласа на Криси се усети загадъчна нотка:

— Септимий Северий е бил женен за Юлия Домна.

— Северий Домна — каза Борн. Нещо проблесна дълбоко в главата му, отвъд завесите, които паметта му не можеше да пробие. Може би това бе проблясък на дежа вю, а може да беше и предупреждение. Каквото и да беше, подобно на всички свободно носещи се откъслеци от предишния му живот, които внезапно и необяснимо изплуваха на повърхността, то щеше да се превърне в сърбящо място, което той не можеше да почеше. Нямаше да има друг избор, освен да се примири, докато то само не разкриеше връзката си с него.

— Адам, добре ли си? — Криси го погледна озадачена и почти изплашена.

— Добре съм — рече той. Трябваше да внимава с нея, беше не по-малко наблюдателна от сестра си. — Има ли още?

Тя кимна.

— И става по-интересно. Юлия Домна е била сирийка. Семейството й произхожда от древния град Емеса. Прадедите й са били главни жреци на могъщия храм на Баал и затова са били много влиятелни из цяла Сирия.

— Значи тук имаме гравирани едновременно шифър и анаграма8, смесване на древен западен и древен източен език.

— Също както Септимий Северий и Юлия Домна са съединили Запада с Изтока.

— Но какво означава то? — попита замислен Борн. — Струва ми се, че още ни липсва ключът към загадката. — Той погледна в очакване Гайлс.

Професорът кимна.

— Третият език. Мисля, че сте прав, господин Стоун. Ключът към значението на „Северий Домна“ трябва да е в третата дума. — Той подаде обратно пръстена на Борн.

— Значи езикът си остава загадка — каза Криси.

— О, не. Знам точно какво представлява. Това е угаритски, един вече несъщестуващ първичен език, възникнал във важна част на Сирия. — Той погледна Криси. — Също като твоята Юлия Домна. — Можеш да видиш тук… и тук и отново тук, че угаритският е също толкова важна връзка между най-ранните първични езици и писменото слово, каквото го знаем днес, защото е първото известно доказателство за съществуването на левантийската и южносемитската азбука. С други думи, гръцката, староеврейската и латинската азбука водят началото си от угаритския.

— Значи сте сигурен, че тази дума е на угаритски — каза Борн, — обаче не знаете какво означава.

— Отново и да, и не. — Гайлс отиде при екрана и като сочеше всяка угаритска буква поотделно, я произнесе. — Виждате ли, знам всички букви, но подобно на другите две, тази дума е анаграма. Макар угаритският да се появява за кратко в студията за близкоизточните езици, самото му изучаване е твърде специализирана област, опасявам се, доста ограничена, заради преобладаващото мнение, че не води доникъде, т.е. че е бил по-скоро за улеснение, отколкото активен език. В света има само двама или трима учени, занимаващи се с изучаването му, и аз не съм от тях. Затова, за да разгадая анаграмата, ще ми е нужно необичайно дълго време, с което, откровено казано, не разполагам.

— Изненадана съм, че изобщо има някой, който го изучава — рече Криси.

— Всъщност съществува само една причина изобщо да има някакви учени, занимаващи се с изучаването му. — Гайлс отиде при компютърната клавиатура. — Има малка група, която смята, че угаритският притежава, как да кажа, магическа сила.

— Какво? Като черната магия ли? — попита Борн.

Гайлс се засмя.

— О, не, не, господин Стоун, нищо толкова фантастично. Не, тези хора вярват, че угаритският е играл ключова роля в трудовете по алхимия, че е бил създаден за жреци за заклинания, с които те да демонстрират връзката си с божественото. Вярват още, че самата алхимия е смесица от угаритски — произнасят се правилните звуци в правилната последователност — и конкретен научен опит.

— Например как да се превърне оловото в злато — обади се Криси.

Професорът кимна.

— Между другите неща и това, така е.

— Отново имаме смесване на Изтока със Запада — каза Борн, — както Северий и Домна и староперсийски и латински.

— Интересно. Не бях се замислял от тази гледна точка, но да. Знам, че може да звучи твърде хипотетично и нещата в голяма степен да се приемат на огромна доза доверие, но след като споменахте Юлия Домна и произхода й, можете да погледнете тук. — Гайлс затрака по клавиатурата. На екрана се появи карта на Близкия изток, която бързо се смени с карта на днешна Сирия, а после с конкретна част от страната. — Епицентърът на угаритския език е част от Сирия, която включва Големия храм на Баал, считан от някои за най-могъщия и най-стария от езическите богове.

— Познавате ли някой от тези експерти по угаритски, професоре? — попита Борн.

— Един — каза Гайлс. — Той е, как да кажа, малко ексцентричен като всички в тази тайнствена и доста периферна научна сфера. По една случайност с него играем шах по интернет. Е, това всъщност е някаква първична форма на шах, на която са играли древните египтяни. — Той се засмя. — С ваше позволение, господин Стоун, още сега ще му изпратя имейл с надписа.

— Съгласен съм — рече Борн.

Гайлс написа имейла, прикачи към него снимка на надписа и го изпрати.

— Обича пъзелите. Колкото са по-заплетени, толкова по-добре. Ако той не може да го преведе, никой не би могъл.

Сорая се беше излегнала на леглото, подпряна на една възглавница, в гостната на апартамента на Дилия и сънуваше любимия си Амун Чалтум, когото бе оставила в Кайро, когато джиесемът започна да вибрира на скута й. Преди часове го беше поставила на такъв режим, за да не безпокои приятелката си, която спеше дълбоко в спалнята си.

Отвори рязко очи, завесите на съня й се вдигнаха и като доближи телефона до ухото си, много тихо каза:

— Да.

— Попаднахме на нещо — каза гласът в ухото й. Беше на Сафа, една от жените в агентурната мрежа на „Тифон“, чието семейство беше избито от терористи в Ливан. — Най-малкото е възможно. В момента изпращам няколко снимки в компютъра ти.

— Почакай — спря я Сорая.

В лаптопа си имаше поставена карта на телефонна компания за интернет и я включи. Миг по-късно я свързаха. Видя, че файлът е изпратен, и го отвори. Имаше три снимки. Първата беше паспортна, Аркадин, сниман до раменете, същата, която Питър й бе показал, така че може би беше единствената му свястна фотография, която имаха. Но тази версия беше по-голяма и по-ясна. Маркс беше прав, той бе красив екземпляр: дълбоко хлътнали очи, агресивни черти. И рус. Плюс или минус? Не беше сигурна. Другите две очевидно бяха снимки от телевизионни камери за наблюдение. Образите не бяха контрастни, а цветовете слабо изразени. Бяха на едър и мускулест мъж, който носеше евтина спортна шапка с логото на „Даласките каубои“, вероятно купена на летището. Не можеше да види достатъчно от лицето му, за да е напълно сигурна, че е той. Обаче на втората снимка беше повдигнал назад шапката, за да се почеше по главата. Косата му беше много черна и лъскава, като че ли току-що я бе боядисал. Вероятно си е помислил, че е извън обсега на камерата, си каза тя, докато изучаваше лицето. Сравни го с архивната снимка.

— Мисля, че е той — каза Сорая.

— Аз също. Снимките са от камерите на имиграционната служба в далаското летище Форт Уърт преди осем дни.

„Защо ще лети до Тексас — запита се Сорая — вместо до Ню Йорк или Лос Анджелис?“

— Дошъл е с полет от парижкото летище „Шарл дьо Гол“ под името Стенли Ковалски9.

— Будалкаш ли ме? — попита Сорая.

— Няма такова нещо.

Човекът определено имаше чувство за хумор.

9

Леонид Аркадин наблюдаваше, присвил очи, как раздрънканият мръснокафяв кабриолет подскача по пътя, който водеше до кея. Слънцето приличаше на кървавочервен флаг на хоризонта. Отминаваше още един убийствено горещ ден.

Нагласи бинокъла пред очите си и видя как Борис Карпов паркира колата и излезе от нея да се поразтъпче. Със сваления гюрук и без багажник полковникът нямаше друг избор, освен да дойде сам. Огледа се наоколо, за момент погледна право към мястото, където Аркадин лежеше по корем, преди да продължи да се оглежда, без да го види. Аркадин беше идеално прикрит върху ламаринения покрив на една рибарска колиба и надничаше през процепа под табелата, на която на ръка бе написано BODEGA — PESCADO FRESCO A DIARIO10.

Около него непрекъснато бръмчаха мухи, вонята на риба го обгръщаше отвсякъде като отровен облак, а от горещината през деня ламарината още не беше изстинала и пареше корема, коленете и лактите му като пода на пещ, но тези неудобства не му пречеха да наблюдава.

Видя как Карпов се нареди сред пътниците за круиза по залез-слънце, плати си таксата и се качи на шхуната, която всекидневно плаваше до Морето на Кортес. С изключение на екипажа, състоящ се от мексиканци с прошарени коси, Карпов беше по-стар от останалите на борда с около тридесет години. Изглеждаше точно като риба на сухо, застанал на палубата сред момичета по бикини и техните пияни, измъчвани от хормони придружители. Колкото по-неудобно се чувстваше полковникът, толкова по-доволен беше Аркадин.

Десет минути след като шхуната се отдели от кея и отплава, той слезе от покрива на рибарската колиба и отиде до мястото, където беше завързана „цигарата“ — дълга, елегантна лодка, състояща се най-вече от двигател. Ел Хералдо — един бог знае откъде този жител на щата Сонора беше получил името си, го чакаше, за да потеглят.

— Всичко е приготвено точно както искахте, шефе.

Аркадин се усмихна на мексиканеца и сложи мощната си ръка върху рамото му.

— Какво щях да правя без теб, приятелю? — Той пъхна в ръката на човека банкнота от двадесет американски долара.

Ел Хералдо, нисък, широкоплещест мъж, застанал широко разкрачен на кривите си крака, се ухили до уши, когато Аркадин се качи в лодката. След като намери предварително заредената хладилна кутия, той я отвори, бръкна дълбоко навътре и остави там нещо в непромокаема торба с цип. После отиде при кормилото. Откъм кърмата се чу продължително, плътно ръмжене и се понесе струя синкав дим, когато включи двигателя. Ел Хералдо отвърза предното и задното въже и му ги подхвърли, а после помаха с ръка на Аркадин, който насочи моторницата към изхода на пристана, провирайки се между шамандурите, които маркираха краткия канал. Отпред беше дълбоката вода, където топлите цветове на залязващото слънце се плъзгаха по кобалтовосините вълни.

Бяха толкова малки, че подхождаха повече за река. Като Нева, помисли си Аркадин. Мислите му се насочиха към миналото, към Санкт Петербург при залез с кадифеното небе отгоре и леда по реката, когато двамата с Трейси седяха един срещу друг на една маса до прозореца в „Дома“ с изглед към водата. Освен Ермитажа по крайбрежния булевард имаше сгради с богато украсени фасади, напомнящи за венецианските палацо, недокоснати от Сталин и комунистическите му наследници. Дори Адмиралтейството беше красиво, без онази груба, военна архитектура, характерна за подобни здания в други големи руски градове.

Пред блини и черен хайвер тя говореше за експонатите в Ермитажа, чиято история той жадно поглъщаше. Беше му забавно, като си помислеше, че недалеч, на дъното на Нева лежеше трупът на политика, увит и завързан като чувал развалени картофи и утежнен с парчета олово. Реката беше по-спокойна от всякога и криеше зловещия мрак отдолу. За миг се замисли дали в нея има риба и ако имаше, какво щеше да направи тя с вързопа, който той беше спуснал този ден в нейния свят.

Когато преминаха към десерта, тя каза:

— Искам да ви попитам нещо.

Той въпросително я изгледа.

Трейси се поколеба, като че ли не беше сигурна как да продължи, или изобщо да го прави. Накрая отпи глътка вода и каза:

— Не ми е лесно, макар че колкото и да е странно, фактът, че почти не се познаваме, малко ме улеснява.

— Често пъти е по-лесно да разговаряш с хора, с които току-що си се запознал.

Тя кимна, но беше бледа и като че ли думите бяха заседнали в гърлото й.

— Всъщност става дума за услуга.

Аркадин го очакваше.

— Ако мога да ви помогна, ще го направя. Каква услуга?

Отвън по Нева бавно се носеше дълъг кораб за разходки и прожекторите му осветяваха големи участъци от реката и сградите на другия бряг. Можеха да се намират в Париж — град, в който Аркадин беше успявал много пъти да се промъкне, макар и за кратко.

— Имам нужда от помощ — рече едва чуто тя, което го накара да опре лакти на масата и да се наведе към нея. — Помощ, каквато вашият приятел… как му беше името?

— Озеров.

— Точно така. Винаги съм била добра в това много бързо да си съставям мнение за хората. Вашият приятел Озеров ми направи впечатление на човек, от какъвто имам нужда, права ли съм?

— И що за човек е той? — попита Аркадин, като се чудеше накъде бие и защо на тази жена, която преди говореше нормално, й е толкова трудно да намери нужните думи.

— На разположение.

Аркадин се засмя. Беше си наумила нещо.

— И за какво точно ви е нужен?

— Бих предпочела да му го кажа лично.

— Той не може да ви понася, така че по-добре ще е да го кажете първо на мен.

За момент тя погледна навън към реката и отсрещния бряг, а после се обърна към него:

— Е, добре. — Пое дълбоко въздух. — Брат ми е в беда… сериозна беда. Трябва да намеря някакъв начин… някакъв траен начин… да го избавя.

Брат й някакъв престъпник ли беше?

— Ще ми се да можех да отида в полицията за това. За съжаление не мога.

Аркадин се наведе още напред.

— В какво се е забъркал?

— Задлъжнял е до гуша на един лихвар — има проблем с хазарта. Дадох му пари, за да му помогна, но той просто ги профука и когато отново остана без средства, открадна едно произведение на изкуството, което аз трябваше да доставя на мой клиент. Благодаря на Бога, че успях да успокоя клиента, но ако някога се разбере, ще бъда свършена.

— Предполагам, че нещата междувременно са се влошили.

Тя унило кимна.

— Отишъл е при неподходящи хора, за да я продаде, получил една трета от това, което би трябвало да иска — крайно недостатъчна сума. Сега, ако не се направи нещо драстично, лихварят ще накара да го убият.

— Този лихвар достатъчно могъщ ли е, за да го стори?

— О, да.

— Толкова по-добре. — Аркадин се усмихна. Каза си, че за него беше детска игра да й помогне, но като някой шахматист вече виждаше как може напълно да я матира. — Аз ще се погрижа за това.

— От вас искам само да ме представите на Озеров — рече тя.

— Току-що ви казах, че той не ви е необходим. Аз ще ви направя тази услуга.

— Не — каза твърдо тя. — Не искам да ви замесвам.

Той разпери ръце.

— Вече съм замесен.

— Не искам да се замесвате още повече. — Слабата светлина от лампата падаше върху лицето й така, като че ли бяха в интимна сцена от пиеса и тя се кани да каже нещо, което щеше да накара публиката да ахне, след като дълго време беше затаила дъх. — Що се отнася до Озеров, освен ако не греша, той харесва повече парите, отколкото ме ненавижда.

Без да иска, Аркадин отново се засмя. Канеше се да й каже, че й забранява да говори с Озеров, но нещо в очите й го спря. Подозираше, че тя ще стане и ще си отиде и той никога повече няма да я види. А това никак не му се искаше, защото възможността да я държи с нещо важно за нея и да я използва щеше да бъде загубена.

Усилилото се подскачане на „цигарата“ върна Аркадин към настоящето. Беше пресякъл дирята на шхуната и сега се приближаваше откъм левия й борд. Включи радиостанцията и заговори на капитана, с когото имаше предварителна уговорка.

Пет минути по-късно моторницата се поклащаше редом с шхуната, от която спуснаха въжена стълба и закръгленото тяло на Борис Карпов започна да се спуска по нея.

— Добро място за среща на двама руснаци, нали, полковник? — каза усмихнат Аркадин и намигна.

— Признавам, че очаквах да се срещна с теб при съвсем различни обстоятелства — рече Карпов.

— Аз с белезници на ръцете или мъртъв сред локва кръв, предполагам.

Карпов, изглежда, имаше проблеми с дишането.

— Имаш завидна репутация със своите поразии и убийства.

— Всеки би се затруднил да опровергае тези слухове. — Аркадин със задоволство забеляза, че на Карпов, който имаше твърде нещастен вид, никак не му е до шеги. — Не се безпокойте, морската болест продължава само докато сме във водата.

Той се засмя, докато наблюдаваше как изтеглят стълбата. Отдалечи се от шхуната, оставяйки бледа диря по водата. Носът на „цигарата“ се вирна, когато започна да пори вълните, а Карпов шумно се тръшна на седалката и завря глава между краката си.

— Изправете се — предложи му Аркадин — и гледайте в определена точка на хоризонта, например в някой товарен кораб. Гаденето ще намалее.

След малко Карпов направи точно това.

— Не забравяйте да дишате.

Аркадин насочи моторницата на югоизток и когато прецени, че има достатъчно разстояние между нея и шхуната, рязко намали оборотите на двигателя, остави го да пърпори едва-едва и погледна пасажера си.

— Трябва да призная едно нещо на държавата ни — рече той. — Научила е служителите си да изпълняват безпрекословно заповеди. — Направи лек поклон. — Поздравления.

— Да ти го начукам — изсумтя Карпов, преди да се обърне към водата и да повърне през борда.

Аркадин измъкна хладилната кутия, заредена от Ел Хералдо, и извади от нея бутилка леденостудена водка.

— Ние, руснаците, не си падаме много по церемонии в морето. Ето нещо, което да ни напомни малко за дома. Ще ви оправи стомаха. — Той подаде водката на Карпов. — Обаче направете ми една услуга и си изплакнете устата, преди да отпиете.

Карпов плисна шепа морска вода в устата си, изжабури се и я изплю. После отвинти капачката и отпи голяма глътка. Затвори очи, докато преглъщаше.

— Така е по-добре. — Върна бутилката на Аркадин. — А сега на работа, колкото по-скоро се върна на сушата, толкова по-добре. — Но преди Аркадин да успее да отговори, той се обърна и отново повърна, увисвайки през борда на лодката, потен и отпуснат като дроб. Изохка веднъж, а после още веднъж, когато Аркадин го опипа, за да провери дали няма скрито оръжие или някакво електронно записващо устройство.

След като не намери такова, той се отдръпна и изчака, докато Карпов отново си изплакне устата, а после каза:

— Изглежда, че ще е по-добре да ви закарам най-скоро на сушата.

Върна бутилката в хладилната кутия и предложи на полковника шепа ледени кубчета, а после застана отново при кормилото на моторницата. Сега я насочи право на юг, следвайки една дълга редица сиво-бели пеликани, които летяха в идеална формация ниско над черната като мастило вода. След известно време навлезе в устието на Естеро Моруа, където хвърли котва в плитката вода. През това време мракът беше погълнал небето на изток. На запад то изглеждаше като лагерен огън, от който са останали само тлеещи въглени, които мъждукат едва-едва, напразно опитвайки се да забавят падането на нощта.

Нагазиха във водата, за да излязат на брега. Аркадин носеше на загорялото си рамо хладилната кутия. В мига, когато стигна брега, Карпов седна на пясъка, а може би по-подходящата дума бе „строполи се“. Имаше окаян вид и още не се беше съвзел напълно, докато непохватно сваляше прогизналите си от вода обувки и чорапи. Аркадин, който беше с джапанки, нямаше такъв проблем.

Събра купчина изхвърлени от вълните дърва и ги запали. Беше изпил една бутилка бира и се канеше да отвори друга, когато полковникът с доста немощен глас го помоли да даде и на него една.

— По-добре ще е първо да хапнете нещо.

Аркадин му предложи малък пакет, но Карпов само поклати глава.

— Както искате. — Аркадин завря нос в бурито от телешка кайма11, увита в прясно изпечена тортиля, и пое дълбоко аромата.

— Боже господи! — простена Карпов и извърна лице.

— Ах, Мексико! — Аркадин захапа с удоволствие буритото. — Жалко, че не ме послушахте, когато атакувахте склада на Маслов — рече той, като продължаваше да дъвче огромните хапки.

— Изобщо не започвай с това — прекъсна го рязко Карпов, отсичайки думите така, като че ли всяка беше главата на Аркадин. — Най-вероятният сценарий беше да ми устроиш капан по заръка на Маслов. Какво очакваше да направя?

Аркадин сви рамене.

— И все пак една възможност беше пропиляна.

— Какво казах току-що?

— Искам да кажа, че с човек като Маслов няма да имате повече от две възможности.

— По дяволите, знам какво имаш предвид — каза разпалено полковникът.

Аркадин го прие със завидно спокойствие.

— Това вече няма значение. — Той отвори още една бира и му я подаде.

Карпов притвори очи за момент. Като че ли се опитваше да преброи до десет. Когато ги отвори, каза, доколкото му беше възможно, с по-спокоен тон:

— Бих целия път, за да чуя нещо, така че ще е по-добре да ми го кажеш.

След като изгълта буритото, Аркадин си избърса устата с опакото на ръката и взе нова бира, за да измие храната.

— Искате имената на къртиците… Не ви виня. Ако бях на ваше място, и аз щях да искам същото и ще ви ги дам, но първо ми трябват някои гаранции.

— Ето че се започва — рече уморено Карпов. Той прекара бутилката през потното си чело. — Добре, каква е цената?

— Постоянен имунитет за мен.

— Дадено.

— И искам главата на Дмитрий Маслов на тепсия.

Карпов го погледна с любопитство.

— Какво е станало между вас двамата?

— Искам отговор.

— Дадено.

— Трябва ми гаранция — настоя Аркадин. — Въпреки всичките ви усилия той все още държи в джоба си дяволски много хора, като се започне от апаратчици във ФСБ и политици от регионите и се стигне до федерални съдии. Не искам да се измъкне от дръвника.

— Ами, това зависи от качеството, количеството и подробностите в сведенията, които ще ми дадеш, не е ли така?

— Не се тревожете за това, полковник. Всичко, с което разполагам, е солидно като скала и е възможно най-пагубно за него.

— В такъв случай, както вече казах, имаш думата ми. — Карпов отпи голяма глътка бира. — Нещо друго?

— Да.

Карпов, който беше взел в ръка една от прогизналите обувки, тъжно кимна.

— Винаги има, нали така?

— Искам аз да се разправя с Озеров.

Карпов се намръщи и извади няколко водорасли от съсипаната си обувка.

— Озеров е заместникът на Маслов, отделянето му от боса ще предизвика съмнения.

— Мога да ви улесня.

— Не съм изненадан — рече сухо Карпов. Замисли се за момент, а после, очевидно взел решение, кимна: — Добре тогава. — Вдигна пръст и добави: — Обаче трябва да те предупредя, че ще имаш максимум дванадесет часа на разположение да се погрижиш за него. След това той е мой заедно с останалите.

Аркадин протегна ръка и стисна ръката на Карпов. Дланта му беше силна и мазолеста като на работник. Това му хареса. Може и да беше държавен служител, но не и търтей. Беше човек, който нямаше да го подведе, Аркадин бе сигурен в това.

Точно в този момент Карпов се нахвърли отгоре му. Обви с една ръка врата му, стисна го за брадичката и я повдигна, а с другата опря острието на бръснач в беззащитното му гърло.

— Бил е в обувката ви — каза Аркадин, без да се помръдва. — Доста първобитен похват, но много добър.

— Слушай сега, тъпанар такъв. Не прощавам на тези, които се бъзикат с мен. Ти направи нещата така, че да се проваля в онзи склад. Сега Маслов е предупреден, ще бъде нащрек, а това прави още по-трудна разправата с него. Не направи нищо, освен да проявяваш неуважение към мен. Мръсен убиец, най-долната форма на това, което се приема за живот сред цялата смърдяща купчина лайна. Заплашваш хора, измъчваш ги, а после ги убиваш, като че ли човешкият живот няма абсолютно никакво значение за теб. Чувствам се омърсен само от факта, се съм близо до теб, но Дмитрий Маслов ми трябва повече от желанието да те убия, така че просто трябва да се примиря с това. Животът е пълен с компромиси и с всеки следващ ръцете ти потъват все по-дълбоко в кръв. Свикнал съм. Обаче ако двамата с теб ще трябва да работим заедно, ще се отнасяш с мен с уважението, което заслужавам, или, кълна се над гроба на баща си, още тук ще ти прережа гърлото, ще ти обърна гръб и ще забравя, че изобщо съм те срещал. — Той доближи лицето си до това на Аркадин: — Разбрахме ли се, Леонид Данилович?

— Няма да можете да направите нито една стъпка срещу Маслов с къртиците, които имате около себе си. — Аркадин гледаше право напред, което означаваше, че гледа в нощното небе, където звездите блещукаха като далечни очи, наблюдаващи с презрение или най-малко с безразличие човешките слабости.

Карпов рязко отдръпна глава.

— Разбрахме ли се?

— Напълно. — Аркадин се поуспокои малко, след като Карпов отдръпна острието. Беше прав за истинския характер на Карпов. Не беше човек, който може да бъде мачкан, дори и от страховитата руска бюрокрация. Мислено го поздрави. — Първият ви проблем е да изтровите къртиците в кухнята на ФСБ-2.

— Имаш предвид тези от периферията.

Аркадин поклати глава.

— Ако беше така, драги полковник, проблемите ви щяха да са много по-прости. Обаче аз имам предвид тези в кухнята, защото Маслов притежава един от готвачите.

За известно време настъпи мълчание, чуваше се само лекото приплясване на вълните и последните крясъци на чайките, които се настаняваха за през нощта. Луната изплува иззад ниските облаци и хвърли синкавата си мантия над тях, а краищата й се потопиха в черното море и осеяха с микроскопични светлинки неравната му повърхност.

— Кой от тях? — попита след дълго мълчание Карпов.

— Не съм сигурен, че искате да го чуете.

— И аз не съм сигурен, но какво от това, сега е твърде късно да спра.

— Така е. — Аркадин извади пакет турски цигари и предложи една на полковника.

— Опитвам се да се откажа от лошите навици.

— Безсмислено занимание.

— Да, ама ако имате високо кръвно?

Аркадин запали, прибра пакета и пое дълбоко дима. След като го изпусна през ноздрите, каза:

— Мелор Букин, вашият бос, докладва на Маслов.

Карпов гневно го изгледа.

— Лайно такова, пак ли се бъзикаш с мен?

Без да каже и дума, Аркадин бръкна в пластмасовата торба, която беше поставил на дъното на хладилната кутия, отвори ципа й и му я подаде. После добави още дърва в огъня, който беше започнал да отслабва.

Карпов се премести малко по-близо до огъня, за да може да вижда по-добре. Аркадин му беше дал един евтин джиесем, каквито могат да се купят във всяка лавка. Беше за еднократна употреба, което означаваше, че обажданията от него не могат да се проследят. Включи го.

— Аудио и видео — рече той и побутна с пръчка дървата. Докато се готвеше за ден като този, беше използвал джиесема, за да запише тайно някои срещи между Маслов и Букин, на които бе присъствал. Сигурен беше, че у полковника нямаше да остане никакво съмнение, след като разгледа доказателствата.

След известно време Карпов вдигна очи от малкия екран и мрачно каза:

— Нужно ми е да задържа това.

Аркадин махна с ръка.

— То е част от услугата.

Някъде надалеч до тях достигна бръмченето на малък самолет, не по-силно от това на комар.

— Колко още има? — попита Карпов.

— Знам за двама — имената им са в директорията на мобилния телефон, но може да има и още. Опасявам се, че ще трябва да попитате боса си.

Карпов сбърчи вежди.

— Това няма да е лесно.

— Дори и с такова доказателство?

Полковникът въздъхна.

— Ще трябва да го изненадам и да го изолирам напълно, преди да е успял да се свърже с някого.

— Рисковано — рече Аркадин. — Обаче ако отидете при президента Имов с доказателството, той така ще побеснее, че със сигурност ще ви остави да правите каквото си поискате с Букин.

Карпов явно се замисли върху подобен подход. Това бе добре. Аркадин вътрешно се усмихна. Мелор Букин се беше издигнал от обикновен апаратчик главно благодарение на президента, преди Виктор Черкезов да бъде избран за шеф на ФСБ-2. В самия Кремъл се водеше война между Виктор Черкезов и шефа на ФСБ Николай Патрушев, добре известен като човек на Имов. Черкезов беше успял да изгради могъща база, без да се ползва от покровителството на президента. Аркадин имаше собствена причина да бъде разобличен Букин. Когато Карпов успееше да прати Букин в затвора, Черкезов скоро щеше да го последва. Той беше трън в задника му, който не беше успял да извади, но сега Карпов щеше да се погрижи за това вместо него.

Ала нямаше време да продължи да се наслаждава. Неспокойният му мозък вече се беше насочил към по-лични въпроси. Главно за различните пътища, по които би могъл да поеме, за да си отмъсти на Карпов, че беше опрял нож в гърлото му. Вече мислено си представяше как прерязва гърлото на полковника със собствения си бръснач.

10

Мойра и Джалал Есай седяха във временния щаб, организиран в личния му апартамент в неговия хотел във Вашингтон. Между тях бяха ноутбукът на Есай и ноутбукът, който Мойра беше купила предишния ден, за да бъде сигурна, че е абсолютно чист. Вече го беше снабдила с много повече екстри, отколкото бе първоначалната му спецификация.

Канеше се да попита Есай откъде да започне, но не беше нужно да се безпокои. Оказа се, че той разполага с много информация за въпросния лаптоп, и я сподели изцяло с нея. В последно време лаптопът бил попаднал в ръцете на Густаво Морено — колумбийски наркобарон, който живеел в покрайнините на Мексико Сити. Преди няколко месеца той бил убит, когато имението му било нападнато от група ченгета, преоблечени като работници от петролните кладенци.

— Ударната група е била ръководена от полковник Борис Карпов — каза Есай.

Странно, помисли си Мойра, но си припомни колко малък беше станал светът. Знаеше за полковника от Борн. Бяха приятели дотолкова, доколкото можеха да бъдат приятели двама души като тях.

— Значи лаптопът е у Карпов.

— За съжаление не — каза Есай. — Бил е взет от имението на Морено от един от хората му по някое време преди нападението.

— Един от неговите хора, който очевидно е работел за кого… за съперник ли?

— Възможно е — отвърна Есай. — Не знам.

— Как е името на крадеца?

— Името, снимки, всичко. — Есай обърна екрана на своя лаптоп към нея и показа една снимка. — Но това не води доникъде. Тялото му беше намерено около седмица след нападението.

— Къде? — попита Мойра.

— В околностите на Аматитан. — Есай изкара на екрана географския сайт на „Гугъл“ и изписа на клавиатурата някакви координати. Земното кълбо започна да се върти, докато се показа северозападното крайбрежие на Мексико. Посочи мястото. Аматитан беше в Джалиско, в сърцето на родината на текилата. — Ето тук. Оказа се, че е било във фермата на сестрата на Морено, Беренгария, макар че сега тя била омъжена за Нарсико Скидел, голям производител на текила, и вече се нарича Барбара Скидел.

— Мисля, че си спомням един доклад в „Блек Ривър“ за Нарсико. Той е братовчед на Роберто Корелос, колумбийския наркобарон в затвора, нали?

Есай кимна.

— От известно време Нарсико се опитва да се дистанцира от скандалния си братовчед. От десет години не се е връщал в Колумбия. Преди пет години, след като очевидно му е било трудно да се избави от лошата репутация на фамилията си, промени името си и купи най-голямата спиртоварна за производство на текила в Мексико. Сега е неин единствен собственик и през последните две години разширява производството.

— Женитбата с Беренгария може да му е помогнала — отбеляза Мойра.

— Не знам. Тя има репутация на ловка бизнес дама. Повечето хора предполагат, че стои зад разширението. Мисля, че е по-склонна от него да поема добре пресметнати рискове и досега не е направила нито една грешна стъпка.

— Какви са били отношенията й с Густаво?

— Според всички сведения братът и сестрата са били близки. Връзката им става още по-здрава след смъртта на майка им.

— Мислите ли, че тя е била замесена в бизнеса му?

Есай скръсти ръце на гърдите си.

— Трудно е да се каже. Каквото и да е евентуалното й участие, то със сигурност е много скрито. Нищо не я свързва с контрабандата на наркотици, с която се е занимавал Густаво.

— Обаче казахте, че е ловка бизнес дама.

Той се намръщи.

— Мислите, че е имала къртица при собствения си брат?

Мойра сви рамене.

— Знае ли човек?

— Никой не би постъпил толкова глупаво.

Мойра кимна.

— Съгласна съм, макар че ако някой иска да си мислим, че един от тях е убил къртицата, струва ми се, че разговорът с нея би бил полезен. Но първо искам да посетя Роберто Корелос.

На лицето на Есай се появи онази загадъчна усмивка, от която в душата на Мойра нахлуваше хлад.

— Мисля, госпожице Тревър, че вече започнахте да си оправдавате хонорара.

Борн и Криси се връщаха обратно сред силната дъждовна буря, която ги беше връхлетяла съвсем неочаквано, когато джиесемът на Борн иззвъня.

— Господин Стоун.

— Здравейте, професоре — каза Борн.

— Имам новина — рече Гайлс. — Получих отговор на имейла от партньора ми на шах. Изглежда е решил загадката с третата дума.

— И каква е тя? — попита Борн.

— Доминьон.

— Доминьон — повтори Борн. — Значи трите думи, изписани от вътрешната страна на пръстена са: „Северий Домна Доминьон“. Какво означава това?

— Ами, би могло да е заклинание — рече Гайлс — или ругатня, а може и да е предупреждение. Тук вече напълно си фантазирам… може да са инструкциите за превръщането на олово в злато. Без допълнителна информация мисля, че няма начин да разберем.

Пътят пред тях беше залят от дъжда и чистачките непрекъснато се движеха по дъгата си. Борн погледна в страничното огледало. Правеше го инстинктивно на всеки тридесет секунди.

— Има една интересна клюка за угаритския, за която ми спомена моят приятел, макар да не виждам какво отношение може да има. Основната причина за неговия интерес и този на колегите му е, че има документи или само фрагменти от тях, за които те твърдят, че идват от двора на цар Соломон. Изглежда, че астролозите на Соломон са говорели помежду си на угаритски и са вярвали в неговите алхимически сили.

Борн се засмя.

— След толкова много легенди за златото на цар Соломон сега разбирам, че в алхимията угаритският е ключът за превръщането на оловото в злато.

— Да си призная, господин Стоун, и аз му казах същото.

— Благодаря, професоре. Много ми помогнахте.

— Винаги съм на ваше разположение, господин Стоун. Приятелите на Кристина са и мои приятели.

Борн прибра джиесема си и в този момент видя, че един камион в черно и златисто, който преди минути се беше наредил в тяхната лента през три коли отзад, сега бе непосредствено зад тях.

— Криси, искам да излезеш от магистралата — каза тихо той. — Когато го направиш, спри.

— Добре ли се чувстваш?

Той не каза нищо и продължи да поглежда в страничното огледало. После протегна ръка и я спря да включи мигача, за да покаже, че ще завива.

— Недей.

Тя отвори широко очи и едва чуто ахна от изненада.

— Какво става?

— Прави, каквото ти казвам, и всичко ще е наред.

— Не ми звучи много успокоително. — Тя се премести в лентата отляво, когато през дъжда се видя знак за приближаващия изход от магистралата.

— Адам, плашиш ме.

— Нямах такова намерение.

Криси пое по наклона, който веднага зави наляво, и спря при бордюра.

— Тогава какво е намерението ти?

— Да карам аз — отвърна той. — Премести се.

Тя излезе от джипа, прикри с ръце главата си, която беше свила между раменете, заобиколи и скочи в седалката до шофьора. Вратата още не беше затворена добре, когато Борн видя, че камионът се насочва по отбивката. Включи веднага на скорост и потегли.

Камионът беше непосредствено зад него, като закачен с кука за рейнджроувъра. Борн бързо увеличи скоростта, мина през един светофар на червено, а после пое по дъгата за влизане в магистралата. Движението не беше много интензивно и той можеше да преминава ту в едната, ту в другата лента. Тъкмо си помисли, че камионът не е най-подходящото средство за преследване, когато едно сиво БМВ застана редом до него.

Видя, че свалят стъклото на прозореца, и викна на Криси да залегне. Блъсна я и сам се наведе ниско над волана. В същата секунда куршумите разбиха страничния прозорец и върху него се посипаха парченца стъкло, примесени с обилни капки дъжд. В този миг забеляза, че камионът в черно и златисто се приближава бързо отзад. Искаха да го хванат в капан помежду си.

Двете коли поднасяха насам-натам и заплашително стържеха ламарините си. Борн рискува да погледне за миг назад в огледалото. Камионът се беше залепил зад тях.

— Дръж се — каза той на Криси, която се бе навела толкова, колкото й позволяваше предпазният колан, и беше покрила главата си с ръце.

Той остро зави и рязко натисна спирачката. За част от секундата джипът се плъзна по мокрия асфалт, но Борн веднага успя да го изправи. Отстрани задната броня се беше смачкала от удара с камиона. Както беше предвидил, джипът се изви под остър ъгъл и единият край на задната му броня удари беемвето с такава сила, като че ли беше изстреляна от топ. От сблъсъка беемвето отхвръкна рязко надясно, шофьорът му загуби контрол върху управлението и колата се удари в мантинелата с такава сила, че цялата врата откъм шофьора хлътна навътре. Избухна фойерверк от искри, чу се скърцане на метал, беемвето отскочи от мантинелата и се завъртя. Предницата му се беше насочила директно към рейнджроувъра и Борн завъртя волана рязко надясно, препречвайки пътя на един жълт „Мини Купър“. Последва верижна реакция с ужасно свистене на гуми, неистово свирене на клаксони и смачкване на калници. Борн се втурна в отворилата се празнина, отново смени лентите, а после, като се измъкна на по-чисто пространство, пак се върна в бързата лента.

— Господи! — прошепна Криси. — Боже господи!

Джипът още се люлееше на амортисьорите. Борн вече не виждаше в огледалото смачканото БМВ и камиона.

След сблъсък или катастрофа, а дори и само при измъкване на косъм от нея, всичко утихва, а може би и човешкото ухо, травматизирано като останалия организъм, временно заглъхва. В джипа цареше мъртва тишина, когато Борн напусна магистралата и при първата възможност се отклони от нея и се понесе по улици, от двете страни на които имаше складове и магазини за продажби на едро. Там никой не крещеше от страх, не се чуваха гневни клаксони, нито скърцаха спирачки. Там все още цареше ред и като че ли хаосът, настъпил на магистралата, беше на друга вселена. Спря едва когато навлязоха в една пуста улица.

Криси мълчеше, лицето й беше мъртвешки бледо. Ръцете й трепереха в скута. Беше на ръба да се разплаче, едновременно от ужас и облекчение.

— Кой си ти? — попита след известно време тя. — Защо някой се опитва да те убие?

— Искат пръстена — отговори просто Борн. След това, което току-що беше станало, тя заслужаваше поне частица истина. — Още не знам защо, но се опитвам да разбера.

Тя се извърна към него. Очите й също бяха бледи, а може би се дължеше на осветлението, но Борн не мислеше, че е така.

— Трейси имаше ли нещо общо с този пръстен?

— Може би, не знам. — Борн отново включи двигателя и потегли по улицата. — Но приятелите й имаха.

Тя поклати глава.

— Всичко се развива прекалено бързо за мен. Всичко се обърна наопаки. Чувствам се напълно объркана.

Тя прекара ръка през косата си, а после забеляза нещо странно.

— Защо караш обратно към Оксфорд?

Той направи кисела физиономия, докато се изкачваше по извивката за включване в магистралата.

— И аз като теб не обичам да стрелят по мен. Трябва да огледам по-добре беемвето и нашия приятел вътре. — Когато забеляза уплашеното й изражение, добави: — Не се безпокой. Ще сляза от колата, когато наближим мястото на катастрофата. Ще можеш ли да караш?

— Разбира се.

Борн зави наляво и излезе на магистралата в посоката на Оксфорд. Дъждът вече не беше толкова силен. Сега само леко ръмеше. Намали бързината на чистачките.

— Съжалявам за щетите.

Тя потрепери и мрачно се усмихна.

— Нямаше как да бъдат избегнати, нали?

— Скарлет кога се връща от дома на родителите ти?

— Не по-рано от идната седмица, но мога да я взема оттам по всяко време — рече тя.

— Добре. — Борн кимна. — Не искам да се връщаш в дома си в Оксфорд. Има ли някое друго място, където да останеш?

— Ще се върна обратно в апартамента на Трейси.

— Това също е изключено. Тези хора сигурно са ме открили там.

— Ами къщата на родителите ми?

— И това не е добре, но искам да вземеш Скарлет от тях и да отидеш някъде другаде, някъде, където не си била преди.

— Да не мислиш, че…?

Подчертано демонстративно той извади пистолета, който беше намерил в апартамента на Перлис, и го сложи в жабката.

— Какво правиш?

— Възможно е да са ни проследили през целия път от апартамента на Трейси. Няма смисъл да се рискува тези хора да разберат за Скарлет… и къде живеят родителите ти.

— Но кои са те?

Той поклати глава.

— Това е някакъв кошмар, Адам. За бога, в какво се е замесила Трейси?

— Ще ми се да можех да ти отговоря.

Движението от насрещната страна на магистралата беше спряно, което му подсказа, че наближават мястото на сблъсъка. От тяхната страна колите отпред пъплеха едва-едва. Така по-лесно щеше да слезе от колата и Криси да поеме кормилото.

— А ти какво ще правиш? — попита тя, когато той изключи от скорост, но остави двигателя да работи.

— Не се безпокой за мен — каза Борн. — Ще се добера някак до Лондон. — Загрижената й физиономия му подсказа, че не беше много убедена. Той й каза номера на джиесема си, но когато я видя да бърка за писалка в чантата си, добави: — Запомни го. Не искам да го записваш.

Излязоха от джипа и тя седна зад волана.

Той се усмихна.

— Ще се оправя.

Обаче тя не го остави да си тръгне.

— Защо продължаваш да се занимаваш с това?

Борн си спомни как Трейси умираше в ръцете му. Бяха изцапани с кръвта й.

Мушна глава през прозореца на колата и каза:

— Имам към нея дълг, който никога няма да мога да изплатя.

Борн се прехвърли през мантинелата от другата страна на лъсналата от дъжда магистрала. Когато наближи мястото на катастрофата, мозъкът му трескаво работеше, докато оглеждаше струпалите се линейки и полицейски коли. Бяха дошли от всички краища на околността, което улесняваше намеренията му. Мястото на катастрофата още не беше оградено с жълта лента. Видя един труп да лежи на земята, покрит с брезент. Из района в съседство с него беше пълно с хора от разследващите екипи, които си вземаха бележки, правеха дигитални снимки, събираха веществени доказателства в номерирани пластмасови пликове и разговаряха помежду си.

Всяко веществено доказателство — капки кръв, парчета от счупен заден фар, късчета скъсан плат, стъкла от разбития прозорец и петна разлято масло се фотографираха от различни ъгли.

Борн се приближи до колите на разследващите екипи, вмъкна се незабелязано в кабината на една от тях и започна да рови в жабката, за да търси някаква служебна карта или значка. След като не намери нищо, премина към козирките против слънце. Едната беше пристегната с гумена лента. Махна я и намери няколко карти, едната от тях служебна, но с изтекъл срок. Винаги се изумяваше как хората се привързват така силно към своята история и не желаят да се разделят с конкретни доказателства за нея. Чу, че някой приближава, грабна чифт латексови ръкавици и се измъкна през другата врата на колата. После закачи картата на ревера на палтото си и се смеси с хората от екипите, които се опитваха да се ориентират в случилото се от следите, останали по асфалта на магистралата.

Вгледа се в беемвето. Предпазният парапет го беше пронизал като харпун и го бе превърнал в пълна развалина. Борн видя къде беше блъснал колата на Криси в единия ъгъл на задната броня. Приклекна до нея и енергично изтърка няколко малки следи от боята на джипа й. Тъкмо беше запаметил номера на регистрационната табела, когато до него приклекна един полицейски инспектор.

— Какво ще кажеш? — Беше мъж с бледо лице, развалени зъби и неприятен дъх. Имаше вид на човек, който е бил отгледан с възтопла бира, наденици с картофено пюре и сладък петмез.

— Скоростта трябва да е била фантастична, за да направи такава беля — отвърна с дрезгав глас Борн, използвайки най-добрия си акцент на жител на южен Лондон.

— Настинка или алергия? — попита местният инспектор. — При всички случаи трябва да се погрижиш за себе си в това калпаво време.

— Трябва да видя жертвите.

— Веднага. — Инспекторът се изправи на мършавите си крака. Отгоре ръцете му бяха напукани и зачервени — резултат от стоенето в неотоплен добре офис през дългата сурова зима. — Оттук.

Той поведе Борн през скупчилите се на групички хора до мястото, където продължаваше да лежи трупът. Повдигна брезента, за да може Борн да го погледне. Тялото беше натрошено. Борн с изненада видя, че мъжът беше по-стар, отколкото очакваше — малко под или малко над петдесетгодишен — твърде странно за екзекутор.

Инспекторът сложи ръце на кокалестите си колене.

— При липсата на документи за самоличност ще бъде дяволски трудно да уведомим жена му.

Мъртвият носеше на третия пръст на лявата си ръка златна брачна халка. На Борн това се стори интересно, но нямаше намерение да го споделя с инспектора. Трябваше да погледне пръстена от вътрешната страна.

— Ще опитам — рече той.

Инспекторът се засмя.

Борн измъкна халката. Беше много по-стара от тази, която носеше в себе си. Вдигна я към светлината, за да я разгледа по-добре. Беше издраскана, износена и изтъняла с времето. За да изтънее толкова, златният пръстен трябваше да е на сто и повече години. От вътрешната страна имаше нещо написано. Да, виждаха се думите на староперсийски и латински. Вгледа се по-внимателно, като въртеше пръстена между пръстите си. Имаше само две думи: „Северий Домна“. Третата, „Доминьон“, липсваше.

— Откри ли нещо?

Борн поклати глава.

— Помислих, че може да има някакъв надпис — „На Берти от Матилда“ или нещо подобно.

— Още една задънена улица — рече ядосан инспекторът. — Господи, тези колене ще ме довършат. — Изохка, докато се изправяше.

Сега Борн знаеше какво означава „Северий Домна“ — група или общество. Както и да се наричаше, беше ясно едно — бяха положили големи усилия да запазят в тайна съществуването си от останалия свят. И сега по някаква причина се показаха на повърхността, рискувайки да бъде разкрита тайната им… всичко това заради пръстена, на който бе гравирано името им и думата „Доминьон“.

11

Оливър Лис, който крачеше по улица „Норт Юниън“ в Стария град на Александрия, погледна часовника си и след минута влезе в една дрогерия от онези, където се продаваше почти всичко. Мина покрай секциите за хигиена на зъбите и краката, взе евтин джиесем с тридесет предплатени минути и го занесе на касата, където една индианка го активира. Купи и един брой на „Вашингтон Поуст“. Плати в брой.

Когато отново излезе на улицата с вестника под мишница, разкъса пластмасовата опаковка и тръгна обратно под тъмното небе без нито една звезда натам, където беше паркирана колата му. Влезе вътре и включи джиесема в портативното устройство за зареждане, което щеше да го зареди напълно след по-малко от пет минути. Докато чакаше, отпусна глава върху облегалката и притвори очи. Предишната нощ не беше спал много, както и през останалите нощи, откакто се съгласи да финансира възстановената „Тредстоун“.

Не за пръв път си зададе въпроса дали беше постъпил правилно, а сетне се опита да си спомни кога за последен път е вземал делово решение по своя воля. Преди повече от десет години с него се беше свързал един човек на име Джонатан, макар Лис скоро да заподозря, че той изобщо не се казва така. Джонатан му беше казал, че е част от голяма многонационална групировка и че ако Лис изиграе правилно картите си и той, както и групировката останат доволни, Джонатан ще направи така, че групировката да стане постоянен клиент на Лис. След това предложи на Лис да създаде частна фирма за рискови инвестиции, под чието прикритие да стане изпълнител на поръчки за американските въоръжени сили в горещи точки на планетата. Така беше създадена „Блек Ривър“. Групировката на Джонатан даде първоначалния капитал, точно както той бе обещал, и включи двамата партньори. Това беше същата групировка, която чрез Джонатан го беше предупредила предварително за събитията, които щяха да последват и които скоро щяха да станат причина за провала на „Блек Ривър“. Групировката успя да го измъкне, без той да бъде обект на каквито и да е последвали разследвания, слушания в Конгреса, предявяване на обвинения в престъпление, съдебни процеси и неизбежни присъди.

След това, само седмици след като успешно се беше отървал, Джонатан му направи ново предложение. Изобщо не беше предложение, а заповед — да даде първоначалния капитал за „Тредстоун“. Дори не беше чувал за нея, но му предоставиха секретен файл, съдържащ подробности за нейното създаване и дейност. Тогава беше научил, че само един член на „Тредстоун“ е останал жив — Фредерик Уилърд. Свърза се с него и останалото се разви точно както беше предвидено.

От време на време си позволяваше лукса да се пита как тази групировка разполага с толкова значително количество свръхсекретна информация. Какви бяха източниците й? Нямаше значение дали информацията се отнасяше за американското, руското, китайското или египетското разузнаване. Беше винаги изключително важна и винаги вярна.

Най-загадъчният аспект от цялата тази глава от живота му беше, че той никога не се бе срещал лице в лице с някои от тези хора. Джонатан правеше предложенията по телефона, на което Лис се беше съгласил, без ни най-малко да протестира. Не беше човек, който обича да робува на някого, но се радваше на всеки миг, през който продължаваше да е жив, а без тези хора отдавна щеше да е мъртъв. Дължеше всичко на групировката на Джонатан.

Джонатан и колегите му бяха строги началници… напълно сериозни и взискателни в преследването на целите си — но и щедри с възнагражденията. През годините групировката беше платила на Лис така добре, както той никога не си представяше дори и в най-смелите си очаквания. Това беше още един аспект от нейното съществуване, който само прибавяше друг щрих към мистерията — явно неизчерпаемото богатство на групировката. Не по-малко важно беше и това, че тя го закриляше, както Джонатан му беше обещал. Бяха го доказали, когато го измъкнаха невредим от катастрофата, пратила във федерални затвори до края на живота им, двамата му бивши партньори от „Блек Ривър“.

Слабо писукане му подсказа, че джиесемът е напълно зареден. Откачи го от зарядното устройство, включи го и набра един местен номер. След две позвънявания връзката беше установена и Лис каза:

— Предаване.

Последва кратка пауза и един женски глас като от автомат каза:

— Еклесиаст три: шест-две.

Винаги използваха Библията, нямаше представа защо. Изключи джиесема и взе вестника. Еклесиаст се отнасяше за спортната страница. „Три: шест-две“ означаваше третата колона, параграф шести, втората дума.

Прекара пръст по конкретната колона и намери кодовата дума за деня: кради.

Взе джиесема и набра един десетцифров номер.

— Кради — каза той, когато след едно позвъняване връзката беше установена. Вместо глас чу поредица от електронни щраквания и припуквания, като че ли някаква сложна система от сървъри и превключватели прехвърляха отново и отново обаждането му до далечна дестинация, която се намираше бог знае къде. След това се включи леденият звук на засекретяващите устройства и накрая един глас каза:

— Здравей, Оливър.

— Добър ден, Джонатан.

Шифроването забавяше речта, лишаваше я от емоция и тоналност, превръщаше я в неразпознаваема, подобно на гласа на автомат.

— Изпрати ли ги по предназначението?

— Излетяха преди час, ще бъдат в Лондон утре рано сутринта. — Точно този глас му беше изпратил досието на пръстена. — Заповедите им са дадени, но…

— Да?

— Ами Уилърд говори само за Аркадин и Борн и програмата „Тредстоун“, която ги е създала. Според него той е открил метод да ги направи дори по… полезни. Мисля, че такъв термин беше използван.

Джонатан се засмя. Поне на Лис така му се стори, макар до него да достигна нещо като сухо шумолене, все едно рояк насекоми нападат висока трева.

— Искам да не му пречиш, Оливър, ясно ли е?

— Напълно. — Лис потърка с пръст челото си. Какво, по дяволите, целеше Джонатан с това? — Но му казах да отложи плановете си, докато бъде намерен пръстенът.

— Точно така е трябвало да постъпиш.

— На Уилърд това не му хареса.

— Не думай.

— Имам чувството, че вече крои планове да напусне фирмата.

— Когато го стори — рече Джонатан, — не прави нищо, за да го спреш.

— Какво? — рече изумен Лис. — Не разбирам.

— Всичко се развива така, както би трябвало — каза Джонатан миг преди да прекъсне връзката.

На летището на Далас „Форт Уърт“ Сорая провери със снимката на Аркадин в ръка във всяка агенция за коли под наем. Никой не го разпозна. Взе си нещо за ядене, купи един евтин роман и блокче „Сникърс“. Като продължаваше да го яде бавно, отиде при гишето на авиокомпанията, с чийто самолет беше пристигнал Аркадин, и попита за дежурния диспечер.

Оказа се огромен мъж на име Тед, който приличаше на бивш футболист, започнал да дебелее, както става рано или по-късно с всички тях. Той я огледа одобрително през мръсните стъкла на очилата си и след като я попита как се казва, предложи да отидат отзад в офиса му.

— Работя за застрахователната компания „Континентал Иншуърънс“ — рече тя и отхапа парче „Сникърс“. — Опитвам се да открия един мъж на име Стенли Ковалски.

За момент Тед се облегна назад в стола си, сложи месестите си ръце на корема и се ухили.

— Занасяте ме, нали?

— Не — отвърна Сорая. — Няма такова нещо. — Тя го информира подробно за полета на Ковалски.

Тед въздъхна и сви рамене. Завъртя се на стола и провери в компютъра си.

— Я, гледай — рече той, — тук е, както казахте. — После се обърна към нея: — А сега как да ви помогна?

— Искам да разбера накъде е тръгнал оттук.

Тед се засмя.

— Е, сега вече разбрах, че ме занасяте. Това летище е едно от най-големите и най-оживените в света. Вашият господин Ковалски може да е запрашил навсякъде, а може и да не е отишъл никъде.

— Не е наел кола — рече Сорая. — А и не се е прехвърлил на някоя вътрешна авиокомпания, защото е минал през имиграционния пункт тук, в Далас. Но за да бъда сигурна, проверих записите на телевизионните охранителни камери за този ден.

Тед се намръщи.

— Не може да не ви се признае, че добре сте се постарали. — Той се замисли за момент. — Обаче ще ви кажа нещо, което се обзалагам, че не знаете. Оттук излитат и няколко регионални авиационни превозвачи.

— Проверих и техните архивни записи.

Тед се усмихна.

— Аз пък знам, че не сте проверили записите на чартърните ни полети, защото те нямат такива. — Той написа нещо на едно листче, което откъсна от бележника си, и й го подаде. — Ето имената им. — Човекът намигна. — Успешно търсене.

Тя удари джакпота при петото от имената, които Тед й беше дал. Там един пилот си спомни лицето на Аркадин, макар да не се беше представил като Стенли Ковалски.

— Каза, че името му е Слим Пикънс. — Пилотът се намръщи. — Нямаше ли един актьор с такова име?

— Съвпадение — рече Сорая. — Къде откарахте господин Пикънс?

— На международното летище в Тусон, госпожице.

— Тусон?

Сорая се замисли. „По дяволите, защо му е на Аркадин да ходи в Тусон?“ — После изведнъж се сети. Мексико.

След като се беше настанил в малък хотел в Челси, Борн стоеше под душа и отмиваше потта и мръсотията от премеждието си. След сблъсъка и дългото препускане по магистралата усещаше пулсираща болка в мускулите на врата, раменете и гърба.

Само при мисълта за тях думите „Северий Домна“ отекваха в главата му. Беше влудяващо, че не може да извика спомените от забуленото си в мъгла минало. Беше сигурен, че преди е знаел за тях. Защо? Да не би групировката да е била обект на мисията на „Тредстоун“, на която го беше изпратил Конклин? Беше успял да вземе пръстена с думата „Доминьон“ отнякъде, от някого, поради конкретна причина, но освен тези три неясни факта срещаше непрогледна мъгла. Защо бащата на Холи беше откраднал пръстена от брат си? Борн не можеше да я попита. Оставаше само чичо й, който и да беше той.

Спря водата, излезе от кабината и се разтърка силно с хавлиената кърпа. Може би ще трябва да се върне в Бали. Дали беше още жив някой от родителите на Холи и дали живееше още там? Супаруита би могъл да знае, но той нямаше телефон — как да се свърже с него, освен да се върне в Бали и да го попита лично. После се сети. Имаше по-добър начин да получи нужната информация и планът, който се оформяше в главата му, щеше да послужи за две цели, защото така Леонид Аркадин щеше да падне в капана.

Умът му продължаваше трескаво да работи, докато обличаше дрехите, които беше купил на път за хотела от магазин на веригата „Маркс енд Спенсър“ на „Оксфорд Стрийт“. Беше тъмен костюм и черно поло. Лъсна си обувките с комплекта, оставен в стаята, и взе такси до дома на Диего Херера на площад „Слоън“.

Оказа се, че е къща от червени тухли във викториански стил, със стръмен островръх покрив и две конусовидни кулички, които стърчаха в нощното небе. От вратата, без да мигне, гледаше посетителите месингово чукало във формата на еленска глава. Диего лично отвори вратата, когато Борн почука.

Усмихна се леко и каза:

— Виждам, че не сте пострадали много при вчерашното приключение. Влезте, влезте — подкани го той с ръка.

Диего беше обул тъмни панталони и елегантно вечерно сако, вероятно по-подходящо на „Веспър Клъб“. А Борн все още се придържаше към навиците на университетски преподавател по отношение на облеклото и се чувстваше толкова неудобно в официални дрехи, колкото ако наденеше средновековни доспехи.

Диего преведе Борн през старомоден хол, осветен от старовремски лампи с глобуси от матирано стъкло, до столовата с голяма лакирана маса от махагон. Над нея висеше кристален полилей, който хвърляше слабата си, подобна на хиляди звезди светлина, към лъскавите тапети и дъбовата ламперия. Очакваха ги прибори за двама. Докато Борн се настаняваше, Диего наля в чашите превъзходно шери. В малки чинии имаше мезета от прясна сардина на скара, пържени картофки, розова шунка на тънки филийки, малки кръгчета наденички, запечени в мазнина, и плато от три вида испански сирена.

— Моля, заповядайте — каза той, когато се присъедини към Борн на масата. — Такъв е обичаят в Испания.

Докато ядяха, Борн забеляза, че Диего го наблюдава. Накрая каза:

— Баща ми беше много доволен, че сте дошли да ме видите.

Доволен или заинтригуван? — запита се Борн.

— Как е дон Фернандо?

— Както винаги. — Диего ядеше като птичка. Само чоплеше храната. Или не беше гладен, или мислеше за нещо важно. — Той много ви харесва.

— Добре знае, че съм враг на Леонид Аркадин.

— Точно така. — Диего разпери ръце. — Това е характерно за всички нас. То е връзката, която ни обединява.

Борн отмести чинията си настрани.

— Всъщност си мислех тъкмо за това.

— Мога ли да попитам в какъв аспект?

— Всички ни свързва познанството с Ноа Перлис. Баща ви го познаваше, нали?

Изражението на Диего изобщо не се промени.

— Не го познаваше. Ноа беше мой приятел. Ходехме в казиното, т.е. във „Веспър Клъб“, за да залагаме по цели нощи. Когато беше в Лондон, Ноа обичаше да прави най-много това. Щом научех, че идва, подготвях всичко… кредита му, чиповете.

— И, разбира се, момичетата.

Диего се ухили.

— Ами да, момичетата.

— Не искаше ли да се види с Трейси… и Холи?

— Да, когато бяха тук, но през повечето време отсъстваха.

— Бяхте четворка.

Диего се намръщи.

— Защо мислите така?

— Съдя по снимките в апартамента на Ноа.

— За какво намеквате?

В поведението на Диего се забелязваше едва доловима промяна, някакво дълбоко скрито вътрешно напрежение. Борн беше доволен, че бе докоснал чувствителна струна.

Сви рамене.

— Всъщност за нищо конкретно, просто на тези снимки изглеждате близки.

— Както казах, бяхме приятели.

— Според мен по-близки от приятели.

В този момент Диего погледна часовника си.

— Ако искате да се позабавлявате, сега е време да се отправим към Найтсбридж.

„Веспър Клъб“ беше много луксозно казино в много луксозния лондонски квартал Уест Енд. Беше едно от дискретните заведения, почти незабележими от улицата — пълна противоположност на оградените с плюшено въже нощни клубове в Ню Йорк и Маями, отличаващи се с показността си.

Ала вътре столовете в ресторанта бяха с мека кожена тапицерия, дългият, блестящ от месинг и стъкло бар беше осветен от неонови лампи, а няколкото зали за залагане бяха целите в мрамор, огледала и каменни колони с капители в дорийски стил. Минаха между игралните автомати. От едната страна имаше зала за електронни игри, в която гърмящата с пълна сила рок музика и неоновите светлини като че ли канеха: Залагай! Борн надникна вътре и видя, че из нея се разхожда охранител. Предположи, че в клуба явно считаха по-младите клиенти за по-склонни да буйстват от по-улегналите възрастни.

Слязоха по няколко стъпала в по-спокойната, но не по-малко луксозна главна зала за залагания, където бяха всички обичайни заподозрени: бакара, рулетка, покер, блекджек. Овалното помещение беше изпълнено с ненатрапчивия шум от залаганията, които се правеха в момента, въртенето на колелата на рулетките, гласовете на крупиетата и повсеместния звън на чаши. Промъкнаха се през това пространство до една врата в зелено, пазена от едър мъж в смокинг. Щом забеляза Диего, той се усмихна и направи лек, почтителен поклон.

— Как сте тази вечер, господин Херера?

— Много добре, Доналд. Това е приятелят ми Адам Стоун — посочи той към Борн.

— Добър вечер, сър. — Доналд натисна дръжката на вратата, която се отвори навътре. — Добре дошли в главния апартамент на „Веспър Клъб“.

— Тук Ноа обичаше да играе покер — каза през рамо Диего. — Само високи залози и опитни играчи.

Борн огледа тъмните стени, солидния мраморен под, трите маси с формата на бъбрек, приведените рамене и съсредоточените лица на мъжете и жените, насядали около зеленото сукно, които анализираха картите, преценяваха противниците си и в зависимост от това правеха залозите.

— Нямах представа, че Ноа е имал пари за такива наддавания.

— Нямаше, аз го финансирах.

— Не беше ли рисковано?

— Не и с него. — Диего се усмихна. — В покера той беше експерт на експертите. Не минаваше и час и си връщах парите обратно с печалба. После играех със спечеленото. Беше добра сделка и за двама ни.

— Момичетата идваха ли тук?

— Какви момичета?

— Трейси и Холи — обясни търпеливо Борн.

Диего се замисли.

— Мисля, че един или два пъти.

— Не си спомняте, така ли?

— Трейси обичаше да залага, а Холи не. — Диего сви рамене, като че ли да прикрие нарастващото си притеснение. — Но на вас това сигурно ви е известно.

— Трейси не обичаше да залага. — Борн се постара в гласа му да няма никаква обвинителна нотка. — Мразеше работата си, която я караше да залага почти всеки ден.

Диего се обърна и го изгледа с изумление, а може би със страх.

— Тя работеше за Леонид Аркадин — продължи Борн. — Но това сигурно ви е известно.

Диего облиза устните си.

— Всъщност нямах представа. — Имаше вид на човек, на когото му се иска да седне някъде. — Но как… как е възможно?

— Аркадин я изнудваше — продължи Борн. — Държеше я с нещо. Какво беше то?

— Аз… аз не знам — каза с разтреперан глас Диего.

— Трябва да ми кажеш, Диего. Изключително важно е.

— Защо? Защо е толкова важно? Трейси е мъртва… и двете с Холи са мъртви. А сега и Ноа. Не трябва ли да бъдат оставени на мира?

Борн пристъпи към него. Въпреки че сниши глас, той беше пълен със заплаха:

— Обаче Аркадин е все още жив. Той е отговорен за смъртта на Холи. И вашият приятел Ноа, който я уби.

— Не! — каза стъписан Диего. — Грешите, той не би могъл…

— Бях там, когато това се случи, Диего. Ноа я блъсна по стълбището от върха на един храм в източната част на Бали. Това, приятелю, е факт, а не измислици като тази, която ми пробутваш.

— Да пийна — рече с отслабнал и дрезгав от изумление глас Диего.

Борн го хвана за лакътя и го отведе до малък бар в дъното на помещението. Диего пристъпваше едва–едва на вдървените си крака, сякаш вече беше пиян. Щом се строполи на високия стол, веднага си поръча двойно уиски — сега финото шери не беше за него. Изпи уискито на три големи глътки и си поръча още едно. Щеше бързо да изпие и него, ако Борн не беше дръпнал чашата от разтрепераната му ръка и не я бе оставил върху барплота от черен гранит.

— Ноа е убил Холи — повтори Диего, загледан през изпаренията на уискито в едно минало, което си беше мислил, че познава. — Какъв шибан кошмар.

Диего не правеше впечатление на човек, склонен да употребява ругатни. Това очевидно не му беше присъщо, което показваше, че не е запознат с незаконната контрабанда на баща си. Явно не беше наясно и с какво Ноа си изкарваше прехраната.

Изведнъж извърна глава към Борн и го изгледа.

— Защо? Защо го е направил?

— Искаше нещо, което тя имаше. Очевидно не е била съгласна да му го даде доброволно.

— И затова я е убил? — попита недоверчиво Диего. — Що за човек би направил подобно нещо? — Поклати бавно и тъжно глава. — Не мога да си представя, че някой би искал да я нарани.

Борн забеляза, че Диего не каза: Не мога да си представя, че Ноа би искал да й навреди.

— Явно — рече той — Ноа не е бил този, за когото си го мислил. — Въздържа се да добави: „Нито пък Трейси.“

Диего грабна чашата и довърши второто двойно уиски.

— Боже господи! — прошепна той.

Борн много предпазливо го попита:

— Разкажи ми за вас четиримата, Диего.

— Имам нужда от още едно питие.

Борн му поръча, но този път единично. Диего посегна към чашата като към спасителна жилетка, хвърлена на давещ се човек. Край една от масите жена в лъскава рокля осребри чиповете си, стана и излезе. Мястото й беше заето от мъж с рамене на футболист. Една възпълна възрастна жена с посребрена коса, която явно току-що бе влязла, седна по средата на масата. И трите маси бяха пълни с играчи.

Преглъщайки с мъка, Диего отпи две глътки от уискито, а после каза с дрезгав глас:

— Между мен и Трейси имаше нещо. Не беше нищо сериозно, виждахме се и с други хора… поне тя го правеше. Беше много нередовно, много между другото. Забавлявахме се няколко пъти, нищо повече. Не искахме това да пречи на приятелството ни.

Нещо в гласа му накара Борн да бъде нащрек.

— Това не е всичко, нали?

Диего направи още по-тъжна физиономия и извърна глава.

— Не — рече той. — Влюбих се в нея. Нямах намерение, дори не го исках — добави, като че ли е бил в състояние да избира. — Отнасяше се така мило с мен, беше толкова внимателна. Въпреки това… — Не довърши, унесен в тъжните спомени.

Борн реши, че е време за настъпление.

— А Холи?

Диего като че ли се сепна от дрямка.

— Ноа я прелъсти. Видях как стана. Стори ми се донякъде забавно, че от това няма да последва нищо лошо. Моля те, не ме питай защо.

— Какво стана?

Диего въздъхна.

— Оказа се, че Ноа беше лапнал по Трейси, и то здравата. А тя не искаше да има нищо общо с него и направо му го каза. — Той отново отпи голяма глътка уиски. Пиеше го като вода. — Това, което не искаше да каже дори и на мен, беше, че тя всъщност не харесваше Ноа, или най-малкото му нямаше доверие.

— Което означава?

— Трейси се държеше покровителствено с Холи, виждаше, че Ноа я ухажва, защото не можеше да има нея. Чувстваше, че отношението на Ноа е цинично и неискрено, докато Холи приемаше връзката им далеч по-сериозно. Трейси смяташе, че всичко това ще свърши със сълзи, и то от страна на Холи.

— Защо тя не се намеси, защо не каза на Ноа да се отдръпне?

— Каза му. Той й отвърна, и то прекалено рязко, ако питаш мен, да не се меси.

— Ти разговаря ли с него?

Диего придоби още по-нещастен вид.

— Знам, че трябваше да го направя, но не повярвах на Трейси, или може би не ми се искаше да й повярвам, защото ако го бях сторил, положението и без това беше станало объркано и аз не…

— Какво, не си искал да си мърсиш ръцете, така ли?

Диего кимна, но не погледна Борн в очите.

— Имал си подозрения за Ноа.

— Не знам, може би наистина е било така. Обаче истината е, че исках да си имаме доверие, исках да вярвам, че всичко ще се оправи, че ще уредим нещата помежду си, защото ни е грижа един за друг.

— Било ви е грижа един за друг, но не по подходящия начин.

— Като се замисля сега, всичко е било изопачено, никой не е бил това, за което се е представял, нито е харесвал това, което е казвал, че харесва. Дори не мога да разбера какво ни е събрало заедно.

— Там е цялата работа, нали? — рече Борн, като се стараеше да не бъде груб. — Всеки от вас е искал нещо от някой друг от групата. По един или друг начин всички сте използвали приятелството си като лост.

— Всичко, което правехме заедно, всичко, което казвахме или си доверявахме един на друг, е било лъжа.

— Не непременно — каза Борн. — Ти си знаел, че Трейси работи за Аркадин, нали?

— Казах ти, че не знаех.

— Помниш ли какво каза, когато те попитах с какво я държи Аркадин?

Диего прехапа устна, но не отговори нищо.

— Каза, че Трейси е мъртва, че двете с Холи са мъртви и трябва да бъдат оставени на мира. — Той се вгледа в лицето на Диего. — Това е отговор на човек, който знае какво точно го питат.

Диего удари с длан върху барплота.

— Обещах й да не казвам на никого.

— Разбирам — каза кротко Борн, — но това, че го пазиш в тайна сега, никак не й помага.

Диего прекара ръка през лицето си, като че ли се опитваше да изтрие някакъв спомен. На втората маса от тях един мъж каза:

— Аз излизам. — Бутна назад стола си, изправи се и се протегна.

— Добре. — Диего срещна погледа на Борн. — Тя каза, че Аркадин й е помогнал да избави брат си от ужасна беда и сега той използва това срещу нея.

Борн почти щеше да каже: Ама Трейси нямаше брат. Обаче се сдържа и попита:

— Какво друго?

— Нищо. Беше след… преди да си легнем. Беше много късно, тя пи твърде много, беше потисната през цялата вечер и после, веднага след като свършихме, не можа да се сдържи и се разплака. Попитах я да не би да съм я обидил с нещо, което я накара да се разплаче още по-силно. Държах я дълго в прегръдките си. Когато се успокои, ми каза.

Нещо не беше наред. Криси беше казала, че нямат брат. Трейси е казала на Диего, че имат. Една от сестрите лъжеше, но коя? По каква причина Трейси би могла да излъже Диего и по каква Криси да излъже него?

В този момент Борн забеляза някакво раздвижване с крайчеца на окото. Мъжът, който си беше осребрил чиповете, се запъти към бара и след две крачки Борн разбра, че се е отправил право към тях.

Въпреки че не беше едър, видът му беше страховит. В черните му очи като че ли тлееше злоба, а лицето му беше с цвят на щавена кожа. Гъстата му коса и късо подрязаната брада имаха цвета на очите. Носът му беше орлов, устните широки и дебели, а бузите като изсечени. Едната му рунтава вежда беше пресечена по диагонал от малък белег. Вървеше приведен напред, ръцете му бяха отпуснати, но не ги размахваше и дори изобщо не ги помръдваше.

Обаче походката издаваше професионалиста, човек, когото смъртта съпътства от здрач до зори. Всичко това отключи един спомен през влудяващите завеси на амнезията на Борн.

По гърба му преминаха тръпки от разпознаването: този човек му беше помогнал да се сдобие с пръстена с Доминьона.

Борн се отдръпна от Диего. Този човек, който и да беше, не го познаваше като Адам Стоун. В момента, в който Борн го приближи, той протегна ръка и на сбръчканото му лице се появи усмивка.

— Джейсън, най-после те спипах.

— Кой сте вие? Откъде ме познавате?

Усмивката му вече не беше толкова широка.

— Отавио. Джейсън, не ме ли помниш?

— Не.

Отавио поклати глава.

— Не разбирам. Работехме заедно в Мароко по задача от Алекс Конклин… Това е Диего Херера, познах го.

— Херера ме знае като Адам Стоун.

Отавио веднага съобрази и кимна:

— Разбирам. — Той погледна през рамото на Борн. — Защо не ни запознаеш?

— Не мисля, че ще е разумно.

— Ако се съди по изражението на Херера, ще му се стори странно, ако не го сториш.

Борн разбра, че няма избор. Обърна се и поведе Отавио към бара.

Борн ги представи един на друг.

— Диего Херера, това е Отавио…

— Морено — каза Отавио и подаде ръка на Диего.

Когато Диего я пое, очите му се разтвориха широко от изненада и тялото му се отпусна върху стола. В този миг Борн видя как мъжът с белега измъкна тънка кама, която, плъзгайки дланта си покрай тази на Диего, беше забил в гърдите му. Върхът й беше леко извит нагоре и като че ли имитираше усмивката на Отавио, която сега беше направо зловеща.

Борн го хвана за яката на ризата и го повдигна нагоре, но човекът с белега не пусна ръката на Диего. Беше невероятно силен, хватката му бе като менгеме. Борн се обърна към Диего, но видя, че животът вече го напуска. Върхът на ножа вероятно беше пронизал сърцето му.

— Ще те убия за това — прошепна Борн.

— Няма да го направиш, Джейсън. Аз съм от добрите, не помниш ли?

— Не си спомням нищо, дори името ти.

— В такъв случай просто трябва да ми се довериш. Трябва да се измъкваме от…

— Никъде няма да те пусна — рече Борн.

— Нямаш друг избор, освен да ми се довериш. — Човекът с белега погледна към вратата, която в този момент се отвори. — Погледни алтернативата.

Борн видя, че в апартамента влиза охранителят Доналд. Придружаваха го двама други здравеняци в смокинги. Изненадата премина като удар от електрически ток през тялото му. Всичките носеха златни халки на показалците на десните си ръце.

— Те са „Северий Домна“ — каза човекът с белега.