Целта на Борн

12

Единственият звук сред настъпилата от липсата на каквото и да било действие абсолютна тишина беше шепотът на загубилите пари играчи. Отавио подаде на Борн чифт специални заглушители за уши и прошепна само една дума:

— Сега.

Борн намести заглушителите в ушните си канали. Видя Отавио да измъква от джоба си нещо, подобно на топка, което беше прихванал с палеца и средния пръст на лявата си ръка. Единствено грубата повърхност и заглушителите му подсказаха какво може да бъде: УЗО, ултразвуково оръжие.

В този момент Отавио го пусна на пода, където то се изтърколи по лъскавите мраморни плочи към тримата агенти от „Северий Домна“, които бяха застанали между тях и зелената врата. Активира се веднага, щом падна на пода, и изпълни с ултразвук пространството наоколо, което засегна вътрешното ухо на всички в помещението и те рухнаха в несвяст на земята.

Борн последва Отавио покрай масите, прескачайки телата. Доналд и другите двама здравеняци лежаха на пода заедно с играчите и крупиетата, но когато мъжът с белега прескачаше един от охранителите, той протегна ръка и го дръпна силно отзад за сакото, събори го и му нанесе силен удар над дясното ухо. Борн заобиколи падналото тяло на Отавио. В този момент охранителят се изправи и Борн разпозна в него мъжа, който патрулираше в залата за електронни игри. Носеше тапи за уши, за да заглушава силната рок музика. Не бяха като тези на Борн и на човека с белега, но намаляваха достатъчно въздействието на ултразвука, което помогна на охранителя бързо да се съвземе.

Борн стовари юмрука си в ребрата му. Мъжът изохка, но когато се обърна, държеше в ръка пистолет „Валтер П99“. Борн му нанесе саблен удар по китката. Успя да му отнеме пистолета и замахна с дръжката към лицето му, но той се наведе и избегна удара. Борн го блъсна в стената, а човекът го удари с все сила в десния бицепс и ръката му се схвана. За да се възползва от предимството си, охранителят се опита да стовари юмрука си в слънчевия сплит на Борн, но той отскочи встрани и спечели малко време, докато дясната му ръка се оправи.

Биеха се безмилостно и мълчаливо в помещението, странно изпълнено с хора, нападали върху игралните маси или на пода. В безмълвната си ярост и двамата непрекъснато правеха резки движения в едно помещение, където цареше пълен покой, а от това ръкопашният бой изглеждаше още по-зловещ, като че ли двамата се биеха под вода.

Обогатената с кислород кръв тъкмо беше започнала да циркулира в дясната ръка на Борн, когато охранителят успя да преодолее защитата му и да му нанесе силен удар на същото място. Ръката на Борн увисна, като че беше от камък, и на лицето на мъжа се появи победоносна усмивка. Борн направи лъжливо движение надясно, но не можа да го заблуди и усмивката на мъжа стана още по-широка. В този миг левият лакът на Борн се заби в гърлото му и пречупи хипоидната кост. Охранителят издаде странен, цъкащ звук, падна на земята и повече не се помръдна.

През това време Отавио беше успял да се изправи на крака и идваше на себе си след удара по главата. Борн отвори вратата и тръгна бързо, но не чак толкова стремително, за да не привлича внимание. Ултразвукът не беше проникнал тук. Всичко си беше както преди и никой не подозираше какво бе станало в главния апартамент, но Борн знаеше, че е само въпрос на време, преди шефът на сигурността или някой от персонала да потърси Доналд или двамата други охранители.

Борн искаше да побързат, но човекът с белега изоставаше.

— Почакай — рече той, — почакай.

Бяха свалили заглушителите от ушите си и шумовете около тях ги връхлетяха като сърдита, ревяща вълна.

— Не можем да си позволим да се бавим — каза Борн. — Трябва да се измъкнем оттук преди…

Ала вече беше станало късно. Един изправен като върлина мъж с властно изражение прекосяваше главната зала към тях. Наоколо имаше прекалено много хора и беше рисковано, ако се стигнеше до сблъсък, но въпреки това Борн и Отавио се запътиха към него.

Борн го спря и широко се усмихна.

— Вие ли сте отговорникът за етажа?

— Да, името ми е Андрю Стептоу. — Той се опита да погледне през рамото на Борн към зелената врата, пред която би трябвало да стои Доналд. — Много съм зает в момента. Аз…

— Доналд каза някой да ви извика. — Той хвана Стептоу за лакътя и навел глава към него, му прошепна: — По средата съм на една от онези битки с високи залози, които се случват много рядко, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Страхувам се, че аз не…

Борн го отклони от вратата на главния апартамент.

— Ама разбира се, че сте наясно, сигурен съм. Това е дуел между двама мъже над покерната маса. Виждате ли, става въпрос за пари.

Думата „пари“ имаше магическо въздействие. Сега Стептоу го слушаше внимателно. Зад гърба на управителя Борн видя как човекът с белега лукаво се усмихва. Отведе Стептоу още по-близо до касата, която беше от дясната страна на залата с игралните автомати, удобно разположена близо до входа, за да могат клиентите да си купуват чипове на влизане, а по-редките печеливши да ги осребряват, преди да излязат… разбира се, ако са успели да преминат покрай всички други лъскави изкушения за залагане, които им се предлагаха.

— За какви пари става дума? — Стептоу не можа да скрие алчната нотка в гласа си.

— Половин милион — отговори без колебание Борн.

Стептоу не знаеше дали да се намръщи, или да оближе устни.

— Страхувам се, че не ви познавам…

— Джеймс. Робърт Джеймс. — Те наближаваха гишето на касиера и намиращата се наблизо входна врата. — Аз съм съдружник на Диего Херера.

— Аха, разбирам. — Стептоу облиза устни. — Въпреки това, господин Джеймс, това заведение не ви познава лично. Разбирате, че не можем да ви предоставим такава голяма сума…

— О, не, нямах това предвид. — Борн се престори на изненадан. — Искам само разрешението ви да изляза оттук по време на играта и да се снабдя с въпросната сума, за да мога да остана в залагането.

Сега управителят наистина се намръщи.

— По това време на нощта?

Борн каза с подкупваща самоувереност:

— Електронният превод може да бъде извършен. Ще отнеме само двадесет минути… най-много тридесет.

— Да, ама това е изключително нередно, не знаете ли?

— Половин милион лири, господин Стептоу, са много пари, както сам отбелязахте.

Стептоу кимна.

— Така си е. — После въздъхна. — Предполагам, че при тези обстоятелства може да бъде разрешено. — Той поклати заканително пръст пред лицето на Борн. — Обаче гледайте да не се бавите, сър. Не мога да ви дам повече от половин час.

— Разбрано. — Борн разтърси ръката на управителя. — Благодаря.

После двамата с човека с белега се обърнаха, изкачиха стълбите, минаха през фоайето и през стъклените врати и излязоха във ветровитата лондонска нощ.

Изминаха няколко пресечки, след това завиха зад един ъгъл, Борн притисна човека с белега до една паркирана кола и го попита:

— А сега ми кажи кой си ти и защо уби Диего?

Когато забеляза, че мъжът посегна към ножа, Борн го стисна за китката.

— Дори не си го помисляй. Искам отговори.

— Никога няма да те нараня, Джейсън, знаеш го.

— Защо уби Диего?

— Беше му казано да те доведе в клуба по някое време тази нощ.

Борн си спомни как Диего си беше погледнал часовника и бе казал: „А сега е време да се отправим към Найтсбридж.“ Странен начин на изразяване, освен ако този мъж казваше истината.

— Кой каза на Диего да ме доведе тук? — Обаче Борн вече знаеше.

— От „Северий Домна“ се свързаха с него… не знам как… но му дадоха точни инструкции как да те измами.

Борн си спомни как Диего само чоплеше храната, като че ли замислен за нещо важно. Очаквал е да извърши измамата? Прав ли беше Отавио?

Човекът с белега се вгледа в лицето на Борн.

— Ама ти наистина ли не ме познаваш?

— Не, вече ти казах.

— Името ми е Отавио Морено. — Той изчака за миг. — Брат на Густаво Морено.

През завесите на амнезията до Борн достигна смътен спомен.

— Запознахме се в Мароко — каза едва чуто той.

— Да. — Отавио Морено се усмихна. — В Маракеш, пътувахме заедно през високите Атласки планини, не си ли спомняш?

— Не знам.

— Боже господи! — Лицето на Отавио изразяваше изненада, може би дори шок. — А лаптопът? Какво стана с лаптопа?

— Какъв лаптоп?

— Не си спомняш лаптопа? — Той стисна ръцете на Борн. — Хайде, Джейсън. Срещнахме се в Маракеш, за да вземем лаптопа.

— Защо?

Отавио Морено се намръщи.

— Ти ми каза, че е ключ.

— Ключ към какво?

— Към „Северий Домна“.

В този момент чуха познатия вой на полицейски сирени.

— Заради бъркотията, която оставихме в главния апартамент, ще да е — рече Морено. — Хайде, да вървим.

— Няма да вървя никъде с теб — каза Борн.

— Но ти трябва да го сториш, задължен си ми — рече Отавио. — Ти уби Ноа Перлис.

— С други думи — каза министърът на отбраната Бъд Холидей, докато преглеждаше доклада пред себе си, — в резултат от пенсиониране, обичайно изхабяване и молби за преместване, а доколкото виждам, всички са били удовлетворени, и то бързо, една четвърт от ЦРУ на Стария са напуснали.

— И на тяхно място бяха назначени наши хора. — Данзигер не си направи труда да прикрие задоволството в гласа си. Министърът ценеше увереността също толкова, колкото не харесваше колебливостта. Взе обратно доклада и внимателно го прибра. — Мисля, че ще бъде само въпрос на месеци цифрата да се увеличи до една трета от старата гвардия.

— Добре, добре.

Холидей потърка големите си ръце над остатъците от оскъдния си обяд. „Оксидентал“ гъмжеше от дъвчещи политици, репортери, публицисти, лобисти и влиятелни индустриалци. Всички по един или друг предпазлив начин му бяха засвидетелствали уважението си, било то с малко уплашена усмивка, почтително кимване с глава, или както постъпи възрастният влиятелен сенатор Дотри — с бързо ръкостискане и зададения мимоходом въпрос „Как си“. Независимите щатски сенатори трупаха влияние дори през годините, в които нямаше избори, защото и двете партии се стремяха да ги спечелят на своя страна. Това във Вашингтон си беше стандартна процедура.

След това известно време двамата мъже седяха в мълчание. Ресторантът започна да се опразва, след като обитателите на политическите институции в столицата се помъкнаха обратно на работа. Ала доста скоро местата им бяха заети от туристи с раирани ризи и бейзболни шапки с инициалите на ЦРУ или ФБР, купени от уличните търговци по Мола. Данзигер се върна към обяда си, който, както обикновено, беше по-обилен от голата говежда пържола на Холидей. От нея бяха останали само няколко петна кръв, примесени със замръзнала мазнина.

През масата мислите на Холидей се бяха съсредоточили върху съня, който не можеше да си спомни. Беше чел статии, че сънищата са част от БДО (сън на бързо движещото се око), както го наричаха интелектуалците, без който човек след време може да се побърка. От друга страна, беше вярно, че той не можеше да си спомни нито един сън. Сънуването му приличаше на идеално чиста стена, по която никога не оставаше и драскотина.

Тръсна глава като куче, измъкнало се от дъжда. Защо го беше грижа? Знаеше защо. Някога Стария му беше доверил, че страда от същата странна болест — така я беше нарекъл, болест. Беше странно, като се сетеше, че някога двамата бяха приятели, дори повече от приятели, като се замислеше. Как го наричаха тогава? Кръвни братя. Като млади си бяха споделяли всички малки странности и навици, тайните, които обитаваха тъмните кътчета на душите им. Къде се бяха влошили нещата? Как се бяха превърнали в най-ожесточени врагове? Може би причината беше в постепенно трупащите се различия в политическите възгледи, обаче приятелите често преодоляват несъгласията. Не, раздялата им сигурно беше свързана с чувството, че са били предадени, а при хора като тях лоялността е от основно значение. Единствената проверка на приятелството.

Истината беше, че изневериха на това, което създадоха на младини, тъй като техният идеализъм беше изгорял в огъня на националния капитал, на който и двамата бяха избрали да служат до смърт. Стария беше чирак на Джон Фостър Дълес, докато той беше близък с Ричард Хелмс — мъже с коренно различно потекло, методологии и най-важното — идеологии. И тъй като работеха в идеологическия бизнес, а той беше животът им, нямаше друг изход, освен да се изправят един срещу друг, да се опитат с всяка своя фибра да докажат, че другият греши, да го свалят и унищожат.

В продължение на десетилетия Стария винаги го беше надхитрял, но сега не беше така. Беше мъртъв и той бе получил наградата, към която поглеждаше от толкова дълго време: контрола над ЦРУ.

Прокашлянето на Данзигер върна обратно Холидей от бездната на миналото.

— Има ли нещо, което сме пропуснали да обсъдим?

Министърът го погледна така, както дете разглежда мравка или бръмбар с любопитство, запазено за видове, толкова по-низшестоящи, че му изглеждат невъобразимо далечни. Данзигер съвсем не беше глупав човек и точно затова Холидей го беше избрал за свой кон, който да мести напред-назад по шахматната дъска на американските тайни служби. Но като се изключи използването му на дъската, той гледаше на него като на напълно заменим. Холидей се беше затворил в себе си от момента, когато бе почувствал предателството на Стария. Разбира се, имаше жена и две деца, но рядко мислеше за тях. Синът му беше поет… Боже господи, поет, можете ли да си представите! А дъщеря му? Е, колкото по-малко се говореше за нея и нейната партньорка, толкова по-добре. Що се отнася до съпругата му, тя също го беше предала, след като бе родила две разочарования. Напоследък, като се изключат официалните му ангажименти, при които стриктните норми за семейните ценности във Вашингтон налагаха тя да го придружава, двамата водеха напълно отделен живот. Бяха изминали години, откакто не бяха спали в една стая, камо ли пък в едно легло. От време на време закусваха заедно — едно по-малко мъчение, от което Холидей се стараеше да избяга колкото е възможно по-бързо.

Данзигер се беше навел поверително над масата.

— Ако мога с нещо да ви помогна, трябва само да…

— Мисля, че ме бъркаш с приятел — сопна се Холидей. — В деня, когато те помоля за помощ, ще лапна дулото на пистолета и ще дръпна спусъка.

Той се измъкна от сепарето и си тръгна, без да погледне назад, оставяйки Данзигер да плати сметката.

Останал за малко сам, докато Борис Карпов спеше в манастира, Аркадин си наля мескал и отпи една глътка в душната нощ на Сонора. Зората скоро щеше да се промъкне през звездите, гасейки ги по пътя си. Птиците по брега вече се бяха събудили и напускаха на рояци гнездата си, за да се понесат над крайбрежната ивица.

Аркадин вдиша дълбоко солта и фосфора и набра един номер на мобилния си телефон. Звъня дълго. Тъй като знаеше, че няма гласова поща, тъкмо се канеше да затвори, когато един дрезгав глас прозвуча в ухото му:

— Кой е се обажда, дяволите да го вземат?

Аркадин се засмя.

— Аз съм, Иване.

— О, здравей, Леонид Данилович — каза Иван Волкин.

Някога той беше най-силният човек в групировката. Тъй като не беше свързан с никое от семействата, години наред беше посредник между тях, босовете на някои фамилии и най-корумпираните бизнесмени и политици. Накратко казано, той беше човек, на когото всеки на власт дължеше услуга. Макар отдавна да се беше оттеглил, напук на традицията с напредването на възрастта ставаше още по-влиятелен. Беше също много привързан към Аркадин, чието странно издигане в подземия свят следеше от деня, в който Маслов го беше довел в Москва от родния му град Нижни Тагил.

— Помислих, че си с президента — каза Иван Волкин. — Казах му, че този път не мога да му помогна.

Мисълта, че президентът на Руската федерация се е обадил на Иван Волкин за услуга, развесели още повече Аркадин.

— Жалко за него — рече той.

— Поразрових се малко във връзка с проблема, за който ми разказа. Ти наистина имаш къртица, приятелю. Успях да сведа кандидатите до двама, но повече не можах да направя.

— Това е напълно достатъчно, Иван Иванович. Безкрайно съм ти благодарен.

Волкин се засмя.

— Знаеш, приятелю, че ти си единственият човек на земята, от когото не искам нищо.

— Мога да ти дам буквално всичко, което пожелаеш.

— Това добре го знам, но да ти кажа право, облекчение е да има някой в живота ми, който не ми дължи нищо и на когото аз дължа също толкова. Нищо не се е променило между нас, нали, Леонид Данилович?

— Не, Иван Иванович, не е.

След като Волкин даде имената на двамата заподозрени на Аркадин, каза:

— Имам и още малко информация, която ще те заинтересува. Любопитно ми е, че не мога да свържа никой от заподозрените с ФСБ или с която и да е руска тайна служба.

— Тогава кой командва шпионина в организацията ми?

— Къртицата ти много внимава да запази самоличността си в тайна. Носи черни очила и дебела риза с качулка на главата, затова няма добра негова снимка. Обаче човекът, с когото се среща, е някой си Марлон Етана.

— Странно име. — То като че ли говореше нещо на Аркадин, но не можеше да се сети точно какво.

— Още по-странно е, че не мога да се добера и до най-малката информация за Марлон Етана.

— Аха, сигурно е псевдоним.

— Да, би могло да се очаква — каза Волкин. — Обаче това предполага, че зад псевдонима се крие реална личност. Не можах да открия нищо друго, освен че Марлон Етана е сред основателите на „Монишън Клъб“, който има много филиали по света и чийто щаб, изглежда, се намира във Вашингтон.

— Може да е дълбоко засекретено звено на ЦРУ или една от многото глави на Хидрата — Министерството на отбраната на САЩ.

Иван Волкин издаде някакъв дълбоко гърлен, животински звук.

— Когато разбереш, Леонид Данилович, непременно ме уведоми.

— Непременно ме уведоми — беше казал Аркадин на Трейси преди няколко месеца. — Всичко, което откриеш за дон Фернандо Херера, дори да е най-незначителното и на пръв поглед да не представлява интерес.

— Включително и колко пъти на ден ходи по голяма нужда?

Той седеше, вперил в нея искрящите си очи на хищник, без да помръдва и без да примигва. Седяха в едно кафене в Кампионе д’Италия — живописен италиански данъчен рай, сгушен в швейцарските Алпи. Малката самостоятелна община като че ли се издигаше право нагоре от лъскавата, синя повърхност на кристалночисто планинско езеро, осеяно с най-различни съдове, като се започне от всевъзможни гребни лодки и се стигне до яхти за милиони долари, снабдени с хеликоптерни площадки, самите хеликоптери, а на най-големите се виждаха и мацките като допълнение към тях.

През петте минути, преди да пристигне тя, Аркадин наблюдаваше една неприлично голяма яхта, на която две дългокраки манекенки се излежаваха като че ли специално за папараците. Имаха такъв бронзов тен на кожата, какъвто само една гледана жена знае как да придобие. Отпи от малката чаша еспресо, която се губеше в големите му ръце и си каза: „Добре е да си цар!“ После видя голия космат гръб на въпросния цар и извърна с отвращение глава. Можеш да измъкнеш човек от ада, но не можеш да махнеш ада от човека. Аркадин често повтаряше тази фраза.

След това се беше появила Трейси и той бе забравил за ада на Нижни Тагил, който навестяваше спомените му като повтарящ се кошмар. Много я харесваше, но я и мразеше. Мразеше ерудицията й, широките й познания. Всеки път, когато си отвореше уста, тя му припомняше колко малко беше ходил на училище. Още по-лошото беше, че всеки път, когато бе с нея, научаваше нещо ценно. Колко често презираме учителите си, които ни превъзхождат с по-големите си знания и ни ги хвърлят в лицата заедно с опита си. Всеки път, когато научеше нещо, му се напомняше колко невероятно свързан беше с нея и колко много му трябваше тя. Точно затова я третираше по два коренно противоположни начина. Обичаше я, възнаграждаваше я с все повече и повече пари след изпълнението на всяка задача, а между отделните поръчки я обсипваше с подаръци.

Тя никога не беше спала с него. Не се беше опитал да я прелъсти, защото се страхуваше, че сред вихъра на страстта железният му самоконтрол щеше да отслабне и можеше да я стисне за гърлото и да я души, докато изплези език и очите й изскочат от орбитите. Щеше да съжалява за смъртта й. С течение на годините се беше оказала незаменима. С поверителната информация, която му беше дала, той можеше да мами нейните богати клиенти — ценители на живописта, а тези, които предпочиташе да не подкупва, използваше като нищо неподозиращи жертви, за да доставя наркотици навсякъде по света, скрити в сандъците с безценни предмети на изкуството.

Трейси прекара резенче лимон по ръба на чашата си.

— С какво е толкова специален дон Фернандо?

— Пий си кафето.

Тя се загледа в чашата, но не я докосна.

— Какво има? — попита накрая той.

— Хайде да не се занимаваме с него, какво ще кажеш?

Той изчака за момент, без да каже нищо. После изведнъж се наведе напред и я сграбчи силно за коляното под масата. Тя вдигна рязко глава и го изгледа.

— Знаеш правилата — каза заплашително, без да повишава тон, Аркадин. — Не задаваш въпроси за задачите, а просто ги приемаш.

— Не и тази.

— Всичките.

— Харесвам този човек.

— Всич-ки-те.

Тя го гледаше, без да мигне.

Той се дразнеше най-много, когато станеше такава, върху лицето й се спуснеше загадъчната маска, която го караше да се чувства като бавноразвиващо се дете, което не е могло да се научи да чете както трябва.

— Забрави ли за пагубното доказателство, което имам срещу теб? Искаш ли да отида при клиента ти и да му кажа как си отървала брат си, като открадна картина на твой клиент, за да покриеш дълговете му? Наистина ли искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора? Там е много по-ужасно, отколкото можеш да си представиш, повярвай ми.

— Искам да се откажа — рече, готова да се разплаче, тя.

Той се засмя.

— Господи, каква глупава крава си била. — Веднъж, само веднъж бих искал да те разплача, помисли си той. — Няма отказване. Метафорично казано, подписала си договор с кръв.

— Искам да се махна.

Той се облегна назад и пусна коляното й.

— Освен това дон Фернандо Херера е само второстепенна цел… поне засега.

Тя започна да трепери, много слабо, а под лявото й око се забеляза тик. Взе кафето и пресуши чашата. Чу се как тя леко тракна, когато я остави.

— Кого си набелязал?

Този път беше за малко — помисли си той. — Съвсем за малко.

— Един много специален — й отговори. — Човек на име Адам Стоун. Тази задача е малко по-различна. — Аркадин разпери ръце. — Разбира се, Адам Стоун не е истинското му име.

— И какво е то?

В усмивката на Аркадин имаше явна заплаха. Извърна се и поръча още две кафета еспресо.

Зората разперваше криле над Пуерто Пенаско, когато този изплувал за кратко спомен на Аркадин потъна в мрак. Студеният вятър откъм морето възвести настъпването на един нов ден. В живота му имаше жени. Елена, Марлийн, Девра, разбира се, и други, чиито имена сега му убягваха, но никоя не беше като Трейси. Трите — Елена, Марлийн и Девра — бяха означавали нещо за него, макар да му беше трудно да каже точно какво. Всяка по свой начин беше променила живота му. Но никоя не го беше обогатила. Само Трейси, неговата Трейси. Той стисна юмрук. Обаче тя не беше неговата Трейси, нали? Не, не, не. Боже господи, не.

Дъждът трополеше по покрива на вилата и по прозорците се стичаха едри капки. Чу се грохот от приближаваща буря. Дантелените завеси се раздвижиха. Криси лежеше напълно облечена на едно от двойните легла и гледаше в прозореца, осеян с петънца като яйце на червеношийка. Скарлет лежеше със свити колене на другото легло и дишаше равномерно в съня си. Криси разбираше, че трябва да заспи, имаше нужда от почивка, но след случката на магистралата нервите й продължаваха да са опънати. Преди няколко часа се беше колебала дали да вземе половин лоразепам, за да заспи, но мисълта, че може да потъне в сън, я изнерви още повече.

Нервността й се беше засилила, когато прибра Скарлет от родителите си. Баща й, който винаги усещаше настроенията й, заподозря, че се е случило нещо, веднага щом като отвори вратата при почукването. Не остана убеден, когато тя се опита да го увери, че всичко е наред. Все още виждаше пред очите си слабото му, издължено лице, докато я наблюдаваше как товари багажа на Скарлет в рейнджроувъра. Имаше същия скръбен вид, както когато спускаха ковчега на Трейси в гроба. Когато седна зад волана, Криси въздъхна с облекчение, че предвидливо беше паркирала джипа така, че да не може да види как е остърган от едната страна. Махна му бодро и потегли. Той продължаваше да стои на входа, докато тя зави зад ъгъла и изчезна от погледа му.

Сега, часове по-късно и отдалечена на много мили, тя лежеше на леглото в къщата на една своя приятелка, която беше по работа в Брюксел. Беше успяла да вземе ключовете от брата на жената. Лежеше в тъмното, заслушана във всички малки скърцания, стенания, шепоти и съскания в чуждата къща. Вятърът се беше впил в первазите на прозорците и търсеше начин да се промъкне вътре. Тя потрепери и се зави по-плътно с одеялото, но то не я стопли. Парното също. Усещаше студ в костите си, който се дължеше на опънатите й нерви и на страха, стаил се в мислите й.

„Възможно е да са ни следили през целия път от апартамента на Трейси — беше казал Адам. — Няма смисъл да рискуваш тези хора да разберат за Скарлет… а и къде живеят родителите ти.“

От мисълта, че хората, които искаха да застрелят Адам, може да знаят за дъщеря й, изпита неприятно свиване в стомаха. Искаше да се чувства в безопасност тук, да вярва, че сега, след като се беше разделила с него, няма опасност, но съмненията продължаваха да я глождят. Чу се още една продължителна гръмотевица, този път по-близо, а после дъждът забарабани с нова сила по стъклата на прозорците. Седна задъхана в леглото. Сърцето й биеше силно. Посегна към пистолета, който Адам й беше дал за защита. Имаше известен опит с огнестрелните оръжия, макар че повече с карабини и ловни пушки. Въпреки възраженията на майка й баща й я вземаше със себе си на лов през зимните недели, когато снегът скърцаше под краката, а слънцето беше слабо и безцветно. Спомни си треперещия хълбок на един елен и как беше потръпнала, когато баща й го застреля в сърцето. Спомни си погледа в очите на животното, когато баща й беше пристъпил с ножа към корема му. Еленът беше полуотворил уста, като че ли се канеше да моли за пощада.

Скарлет проплака в съня си и Криси стана, наведе се над нея и я погали по косата, както правеше винаги, когато дъщеря й сънуваше лоши сънища. Защо децата биват измъчвани от кошмари, запита се тя, когато има толкова много време за тях през живота им като възрастни? Къде беше безгрижното детство, което тя беше имала? Мираж ли беше? И тя ли беше имала кошмари, нощни страхове и безпокойства? Сега не можеше да си спомни, а това беше добре.

Обаче си спомняше едно нещо. Трейси би й се изсмяла дори за това, че е имала такива мисли. Животът не е безгрижен — можеше да я чуе да казва тя. — Какво си мислиш? Животът в най-добрия случай е труден, а в най-лошия е ужасен кошмар.

Какво я беше накарало да каже такова нещо? — запита се Криси. — Какви ли беди я бяха сполетели, докато бях заровила глава в оксфордските книги? Внезапно я завладя убеждението, че беше изневерила на Трейси, че би трябвало да забележи признаците на стреса, в който живее, на трудния живот, който води. Но как на практика би могла да й помогне? Трейси беше потънала в един свят толкова далечен и чужд. Криси беше сигурна, че той щеше да бъде напълно неразбираем за нея. Също както не можеше да проумее какво се беше случило днес. Кой беше Адам Стоун? Не се съмняваше, че са били приятели с Трейси, но сега подозираше, че е бил нещо повече — колега, бизнес партньор, може би дори неин шеф. Той не й беше казал нищо, не бе пожелал да й каже. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че животът на сестра й бе забулен в тайна и този на Адам също. Те бяха част от един и същ чужд свят, а сега, без да знае, и тя беше въвлечена в него. Отново потрепери и като видя, че Скарлет се успокои, легна до нея и опря гръб в нейния. Топлината от дъщеря й бавно се промъкна и в нея, клепачите й натежаха и тя задряма, потъвайки постепенно, но неотклонно в чудесната възглавница на съня.

Стресна я рязък шум и тя се събуди. За момент остана да лежи напълно неподвижна, заслушана в дъжда и вятъра. Скарлет продължаваше да диша равномерно. Криси се ослуша за шума. Беше ли го сънувала и дали изобщо бе заспала? След доста дълго време стана от леглото на Скарлет, пресегна се и пъхна ръка под възглавницата за пистолета. Пристъпи боса до полуотворената врата на спалнята и надникна в коридора през процеждащата се бледа светлина, която идваше от лампата. Беше я оставила да свети в спалнята, за да не се блъснат двете със Скарлет в тъмното по пътя към тоалетната.

Премина в коридора и продължи напрегнато да се ослушва. Усети, че започна да се изпотява под мишниците и че дъхът й пари в гърлото. С всяка изминала секунда напрежението в нея се засилваше, но заедно с него и надеждата, че беше сънувала шума. Мина безшумно през коридора и надникна надолу по стълбите в тъмния хол. Застана нерешително на горната площадка на стълбището и тъкмо се убеди, че е сънувала, когато отново чу слабия шум.

Започна да слиза бавно по стъпалата, като стъпваше предпазливо с босите си крака от полумрака в тъмното. Трябваше да слезе чак до долу, преди да може да стигне ключа, за да запали лампите в хола. Стълбището беше пред нея. Стори й се по-стръмно и по-опасно в тъмното. За момент помисли дали да не се върне обратно горе, за да потърси фенерче, но усети, че нервите й нямаше да издържат, ако се обърне сега. Продължи да слиза стъпало по стъпало надолу. Те бяха дървени, полирани до блясък и хлъзгави. Веднъж се подхлъзна, политна напред и за малко да загуби равновесие. Хвана се за перилата и се задържа, а пулсът й продължи да бие бясно в ушите.

Успокой се, каза си тя. — Успокой си нервите, Криси. Тук няма никой.

Шумът се чу отново, този път по-силен, защото беше по-близо до него, и тя разбра. В къщата имаше някой.

Веднага след като слънцето залезе в деня, когато Карпов се беше отправил на дълго пътуване обратно за Москва, Аркадин и Ел Хералдо отплаваха с „цигарата“. Аркадин маневрираше с елегантната моторница отвъд пристана без включени светлини, което беше незаконно, но необходимо. Освен това бързо беше разбрал, че в Мексико разделителната линия между законно и незаконно се местеше по-често от фронтова линия по време на война. Да не говорим пък за факта, че незаконното и законното често си противоречаха.

Мощната джипиес система на „цигарата“ беше старателно прикрита, така че от нея да не се показва никаква светлина в кадифения здрач. В небето на изток вече се бяха струпали звезди, които с нетърпение очакваха да демонстрират великолепието си.

— Време — рече Аркадин.

— Осем минути — отвърна Ел Хералдо, поглеждайки часовника си.

Аркадин промени с два градуса курса. Вече бяха извън периметъра на полицейския контрол, но въпреки това той все още не включваше светлините. Екранът на джипиеса му казваше всичко, което му трябваше да знае. Специалните заглушители, които Ел Хералдо беше монтирал върху ауспуха, работеха без грешка. „Цигарата“ не издаваше почти никакъв шум, плъзгайки се с голяма скорост по водата.

— Пет минути — обади се Ел Хералдо.

— Всеки миг ще имаме визуален контакт.

Това беше подкана за Ел Хералдо да поеме кормилото, а Аркадин да погледне на юг през мощния военен бинокъл за нощно виждане.

— Видях ги — каза след малко той.

Ел Хералдо моментално намали скоростта наполовина.

Аркадин се загледа през бинокъла в приближаващия съд — беше яхта, трябва да струваше над петдесет милиона долара — и забеляза инфрачервените припламвания — две дълги и две къси, видими само за него.

— Всичко е наред — рече той. — Спри.

Ел Хералдо изключи двигателите и моторницата продължи да се носи през вълните по инерция. Изплува от мрака точно пред яхтата. И тя беше с изгасени светлини. Аркадин се приготви, Ел Хералдо сложи очилата за нощно виждане и започна да насочва инфрачервения маяк. Яхтата също беше съоръжена с такъв и така двата съда успяха да застанат един до друг, без да палят светлини и без да се сблъскат.

От левия борд на яхтата спуснаха въжена стълба и Ел Хералдо я завърза за „цигарата“. Мъж в черно му подаде малък кашон. Ел Хералдо го пое върху рамото си и го постави на палубата на лодката.

С помощта на джобно ножче Аркадин отвори кашона. Вътре имаше големи консервени кутии с препакетирани царевични питки. Аркадин отвори една кутия и извади от нея пакета с питките, между които имаше и четири найлонови пакета с бял прах. Заби върха на ножа в един от пакетите и опита праха с език. Остана доволен и даде с ръка на човека от екипажа на яхтата предварително уговорения сигнал. После пъхна пакета с кокаин обратно в кутията с питките и го постави в кашона, а Ел Хералдо го подаде на човека от екипажа. След като той се изкачи обратно по стълбата и изчезна, от яхтата се чу късо изсвирване и Аркадин зачака. Секунди по-късно с портативна лебедка бяха спуснати два доста обемисти денка. Увиснали хоризонтално в мрежата като две риби тон, те бяха дълги около метър и осемдесет.

Когато стигнаха палубата на моторницата, Ел Хералдо ги освободи от мрежата, която веднага беше изтеглена обратно на яхтата. После отвърза въжето на стълбата, която също бе изтеглена.

От яхтата се чу ново изсвирване, този път по-дълго. Застанал зад кормилото, Ел Хералдо включи двигателите, даде заден ход и започна да се отдалечава от яхтата. Когато се отдръпнаха достатъчно, тя се понесе напред и продължи на север, нагоре по крайбрежието на Сонора.

Когато Ел Хералдо направи пълен завой с „цигарата“ и я насочи на изток обратно към брега, Аркадин взе един фенер, клекна и разкъса обвивките на денковете. После освети с фенера това, което беше вътре.

Лицата на двамата мъже изглеждаха бледи на светлината, като се изключат наболите им бради. Все още не бяха на себе си от упойката, която им бяха инжектирали при отвличането от Москва. Очите им, които дни наред не бяха виждали светлина, се свиха и започнаха да сълзят.

— Добър вечер, господа — каза Аркадин, който не се виждаше зад заслепяващия лъч на фенера. — Най-после стигнахте края на пътуването си. Поне за единия от вас. Степан, Павел, вие бяхте двамата мои капитани, двама от най-доверените ми хора. Въпреки това един от вас ме предаде.

Показа им на светлината на фенера лъскавото острие на ножа си.

— През следващия час един от вас трябва да си признае и да ми каже всичко, което знае за предателството си. Наградата ще бъде бърза, безболезнена смърт. Ако не го сторите… известно ли е на някой от вас как се умира от жажда? Не? Бог да ви е на помощ, не пожелавам на никое човешко същество такава смърт.

За миг Криси замръзна на мястото си, несигурна какво да прави, докато инстинктите й да се бори или да бяга воюваха помежду си. После пое дълбоко въздух и се опита да мисли трезво за положението, в което се намираше. Отстъплението нямаше да й помогне. На втория етаж щеше да е като в капан и този, който беше нахълтал в къщата, щеше да се озове много по-близо до Скарлет. Сега единствената й мисъл беше за дъщеря й. Знаеше, че каквото и да стане, трябва да я опази.

Направи една колеблива стъпка надолу, после още една. Оставаха още пет стъпала, преди да може да светне лампите. С гръб, опрян до стената, продължи бавно да слиза. Шумът се чу отново и тя замръзна. Като че ли някой беше минал през вратата на кухнята и сега бе влязъл в хола. Вдигна пистолета, после описа бавно дъга с него и се прицели в мрака. Но освен смътните очертания на канапето и едната облегалка на фотьойла срещу камината не можеше да различи нищо, никакво движение, колкото и предпазливо да беше.

Слезе още едно стъпало надолу, после още едно и почти стигна до ключа за осветлението.

Сега оставаше само още едно стъпало. Наведе се напред с протегната ръка, но изведнъж рязко пое въздух и се отдръпна назад. Някой беше близо до нея на долната площадка на стълбището. Усети движение в срещуположния край на стълбището, вдигна пистолета и се прицели.

— Кой е там? — Гласът й я стресна, като че ли беше насън или принадлежеше на някой друг. — Стой на място, имам пистолет!

— Куки, откъде, по дяволите, си взела пистолет? — каза баща й в тъмното. — Знаех си, че нещо не е наред. Какво става?

Тя запали осветлението и го видя да стои там с лице, пребледняло от притеснение.

— Татко? — Криси примигна, като че ли не можеше да повярва на очите си, че наистина е той. — Какво правиш тук?

— Куки, къде е Скарлет?

— Горе. Спи.

Той кимна.

— Господи, да не я будим. — Хвана дулото на пистолета и го наведе надолу. — А сега ела тук. Ще запаля камината, а ти ще ми кажеш в каква беда си изпаднала.

— Не съм изпаднала в никаква беда. Мама знае ли, че си тук?

— Майка ти се безпокои за теб не по-малко от мен. Нейният начин да се справя с нещата е да готви и точно това прави в момента. Смятам да ви отведа със Скарлет обратно у дома.

Като някой сомнамбул тя слезе по стълбите в хола. Баща й запали и останалите лампи.

— Не мога, татко.

— Защо? — Той махна с ръка. — Няма значение, и без това мислех, че няма да дойдеш. — Постави няколко цепеници върху решетката. После се огледа. — Къде е кибритът?

Запъти се към кухнята. Тя го чу да отваря чекмеджетата и да рови из тях.

— Не че не съм благодарна, татко. Ама наистина си идиот да дойдеш тук посред нощ. Какво направи, проследи ли ме? И как успя да влезеш? — Тя го последва в кухнята.

В същия миг една мазолеста ръка я сграбчи през устата, а пистолетът беше изтръгнат от ръката й. Усети силна мъжка миризма. После видя баща си да лежи в безсъзнание на пода и започна да се съпротивлява.

— Стой спокойно — прошепна гласът в ухото й. — Ако не ме послушаш, ще те отведа горе и ще гръмна дъщеря ти в лицето, а ти ще гледаш.

13

Когато Сорая пристигна на летището в Тусон, отиде право при гишетата за коли под наем и показа снимка на „Стенли Ковалски“ на всички от персонала, но без успех. Такова име нямаше в книгите им — не че беше очаквала да се появи. Професионалист с уменията на Аркадин не би бил толкова невнимателен да наеме кола със същото фалшиво име, което беше използвал пред имиграционните власти. Не се отчая и потърси отговорниците на всяка от фирмите. Тъй като имаше часа и датата на преминаването на Аркадин през летището, беше се постарала да пристигне горе-долу по същото време. Попита за диспечерите, които са били на смяна преди девет дни. Същите хора бяха на работа и сега, с изключение на една жена с необикновеното име Бифи Флисър, която беше напуснала, за да постъпи на работа на рецепцията в хотел „Бест Уестърн“ на летището. Никой от служителите, които даваха коли под наем, не разпозна Аркадин.

Мениджърът беше любезен да се обади в хотел „Бест Уестърн“ и Бифи Флисър очакваше Сорая, когато тя влезе в прохладното просторно фоайе. Седнаха край бара и изпиха по едно питие, докато разговаряха. Бифи беше общителна жена и с готовност се съгласи да помогне на Сорая в търсенето.

— Ами да, познавам го — каза тя и потупа снимката от охранителните камери на дисплея на мобилния телефон на Сорая. — Всъщност не го познавам лично, но той нае кола на тази дата.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — кимна Бифи. — Каза, че я иска за дълъг срок, за месец или за шест седмици. Отговорих му, че в такъв случай ще му направим специална отстъпка, и ми изглеждаше доволен.

Сорая изчака за момент.

— Спомняте ли си името му? — попита небрежно тя.

— Това сигурно е важно, нали?

— Със сигурност би ми помогнало.

— Чакайте да помисля. — Тя забарабани с пръсти по масата. — Мисля, че се казваше Франк, Франк някой си… — Съсредоточи се още повече и след това лицето й се озари в усмивка. — Точно така! Франк Стейн. Франк Норман Стейн.

Франк Н. Стейн. Сорая избухна в смях.

— Какво? — Бифи изглеждаше смутена. — Какво толкова смешно има?

Този Аркадин е наистина голям образ, помисли си Сорая по пътя обратно към летището. После се замисли. Дали пък беше точно такъв? Защо нарочно ще използва запомнящо се име? Вероятно е възнамерявал да изостави колата някъде след границата.

Изведнъж ентусиазмът й спадна. Въпреки това продължи разследването. Намери дежурния диспечер на фирмата за коли под наем и му даде фалшивото име, което Аркадин беше използвал.

— Каква кола е наел?

— Един момент. — Диспечерът се обърна към компютъра и изписа името и датата. — Черен шевролет, стар модел от 87-а година. Всъщност истинска барака, но явно го е устройвал.

— Толкова ли стари коли държите?

Диспечерът кимна.

— От една страна, тук, в пустинята, те не ръждясват. А от друга, след като толкова наши коли се крадат, по-изгодно е да даваме под наем стари модели. Освен това клиентите харесват по-ниските цени.

Сорая си записа информацията, включително и регистрационния номер, без обаче да храни големи надежди, че дори и да намери колата, тя ще я отведе до Аркадин. После сама нае кола, благодари на диспечера, отиде в едно кафене, където седна и си поръча айскафе. Беше се научила да не си поръчва студен чай извън Ню Йорк, Вашингтон или Лос Анджелис. Американците обичат да пият студения чай непоносимо сладък.

Докато чакаше, разтвори подробна карта на Аризона и Северно Мексико. Мексико беше голяма страна, но тя предположи, че Аркадин може да бъде някъде в радиус от сто мили от летището. В противен случай защо ще избере специално Тусон, когато би могъл да вземе самолет до Мексико Сити или Акапулко? Не, реши тя, сигурно се е насочил към Северозападно Мексико, възможно е дори непосредствено оттатък границата.

Айскафето й пристигна и тя го изпи без захар, като се наслаждаваше на възгорчивия вкус, който премина през гърлото в стомаха й. Начерта кръг около летището в радиус от сто мили. Това беше районът, в който щеше да продължи да търси.

Веднага, щом като Сорая напусна офиса му, диспечерът извади малък ключ от джоба на панталона си и отключи най-долното чекмедже от дясната страна на бюрото си. Вътре имаше папки, пистолет, регистриран на негово име, и снимка портрет. Поднесе снимката към светлината и се вглежда в нея няколко секунди. После сви устни, обърна я от задната страна, запомни номера и го набра на служебния си телефон.

Отговори му мъжки глас и той му каза:

— Една жена дойде да търси вашия човек… този на снимката, която ми дадохте… Каза, че името й е Сорая Мур, и нямах причина да не й повярвам… Не, не съм искал да ми представи документ за самоличност, не… просто направих това, което ми казахте… Не се потете за това… Не, вие не ме разбрахте. Искам да кажа, че ще бъде лесно, дадох й кола под наем…

„Тойота Корола“, сребристосиня, регистрационен номер… Д, като Дейвид, В, като Виктор, Н, като Нанси, три-три-седем-осем.

Имаше и още нещо, но то не интересуваше Сорая. Малкото електронно устройство, което беше залепила под бюрото на диспечера, работеше безупречно и гласът му се чу с кристална яснота. Жалко, че не можеше да чуе гласа в другия край на линията. Все пак знаеше, че някой държеше под наблюдение летището на Тусон, а може би и други летища близо до границата с Мексико. Разбра също, че които и да бяха тези хора, щяха да я проследят в Мексико. Едно нещо й направи впечатление. Човекът, на когото се обади диспечерът, не разбираше американския жаргон. Това изключваше мексиканците, които поради близостта им до границата почти маниакално се стараеха да научат всеки английски разговорен израз или уличен жаргон. Човекът трябва да беше чужденец, вероятно руснак. А ако, както подозираше, той беше един от хората, поставени да следят за наказателния екип на Дмитрий Маслов, това просто можеше да се окаже нейният щастлив ден.

Първото, което Питър Маркс направи, след като пристигна на лондонското летище „Хийтроу“, беше да се обади по телефона на Уилърд.

— Къде си? — попита Маркс.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Маркс се намръщи при тези думи.

— Последното, от което човек има нужда, когато се намира на предната линия, е да бъде в неведение — сопна се той.

— Опитвам се да те предпазя от Лис. Когато ти се обади, а повярвай ми, той ще го стори, съвсем искрено ще му кажеш, че не знаеш къде съм и за теб въпросът ще е изчерпан.

Питър показа официалните си служебни документи за самоличност на представителите на имиграционните власти, а те подпечатаха паспорта и му дадоха знак да мине през пункта.

— Обаче не и за теб.

— Остави ме аз да се притеснявам за това, Питър. Имаш си достатъчно грижи с пръстена, който трябва да вземеш от Борн.

— Първо трябва да го открия — рече Маркс и приближи до въртящата се лента с багажа.

— Имал си вземане-даване с Борн — каза Уилърд. — Вярвам, че ще го намериш.

Сега Маркс беше излязъл от летището в типично невзрачна лондонска утрин. Погледна часовника си. Беше ужасно рано, а от небето вече се лееше дъжд, който ту отслабваше, ту се засилваше.

— Никой всъщност не познава Борн — каза той. — Дори и Сорая.

— Това е така, защото нищо в него няма логика — отбеляза Уилърд. — Той е напълно непредвидим.

— Е, да, но ти най-малко имаш право да се оплакваш. Та тъкмо „Тредстоун“ го направи такъв.

— Изобщо не е така — рече разпалено Уилърд. — Каквото и да се е случило с него, амнезията, от която е пострадал, го е променила безвъзвратно. Като говорим за това, искам да се срещнеш с главен инспектор Лойд-Филипс. Борн може да е замесен в едно убийство във „Веспър Клъб“ в Уест Енд миналата нощ. Започни да го търсиш оттам.

Маркс направи няколко бързи бележки върху дланта си.

— Ти си този, който е неразбираем. — Беше се наредил на опашката за таксита, която напредваше от време на време. Продължи да говори тихо, закрил устата си с ръка: — Ти направи всичко възможно да му помогнеш в Бали, а сега, изглежда, искаш да го изучаваш като някакъв чудак, когото показват по цирковете.

— Той е такъв, Питър. Един много опасен чудак… Вече уби Ноа Перлис, а сега може да е замесен и с друга смърт. Колко още доказателства са ти нужни да разбереш, че е извън контрол? Не искам да забравяш този факт и да изпускаш от поглед целта ни. Обучението в „Тредстоун“ го е направило уникален боец, но тогава не беше предвидено нещо — прищявка на съдбата или на природата, наречи го както искаш… то го е променило още повече. Той се превърна в нещо непознато, в нещо повече. Тъкмо затова го изправих срещу Аркадин. Както вече ти обясних, Аркадин, който беше първият изкарал програмата „Тредстоун“, бе подложен на изключителна форма на обучение, която… след като той избяга и изчезна, Конклин реши да промени и да я направи не толкова… драстична.

Когато дойде неговият ред на опашката, Маркс се вмъкна на задната седалка на едно такси и даде адреса на малък хотел в Уест Енд, който харесваше.

— Ако „Тредстоун“ трябва да продължи напред и да бъде успешна, ако трябва да изпълни обещанието си, трябва да разберем кой ще надделее. — Гласът на Уилърд бръмчеше в ухото на Маркс като пърхаща в стъклото на прозорец оса.

— В зависимост от това кой ще остане жив, ще знаем как да продължим по-нататък.

Маркс се загледа през прозореца, без да вижда нещо конкретно.

— Искам да си изясним едно нещо. Ако Аркадин надделее, ти ще се върнеш към първоначалната методология на обучение, така ли?

— С няколко незначителни промени, които имам предвид.

— Ами ако Борн убие Аркадин? Ти не знаеш…

— Така е, Питър, ще бъдем изправени пред Х фактор. Затова процесът ще е по-дълъг. Ще трябва да изследваме Борн в контролируема обстановка. Ние ще…

— Почакай малко. Да не би да говориш за изпращането му в затвор?

— Да, да, дотолкова, доколкото трябва да бъде подложен на серия от психологически тестове — каза с известно нетърпение в гласа Уилърд, като че ли да покаже, че е бил достатъчно ясен, но Маркс е твърде глупав и не го е разбрал. — Това е същността на „Тредстоун“, Питър. Именно на него Алекс Конклин посвети живота си.

— Но защо? Не разбирам.

— Стария също. — Уилърд въздъхна. — Понякога си мисля, че Алекс беше единственият американец, извадил си поука от трагичните грешки, допуснати във Виетнамската война. Имаше гениалната способност да си представя бъдещето, да предвиди това, което стана в Ирак и в Афганистан. Виждаше идването на новия свят. Знаеше, че методите за водене на война са толкова остарели и така обречени на неуспех, като Кодексът на Наполеон12. Докато Пентагонът харчеше милиарди, за да се запасява с интелигентни бомби, ядрени подводници, бомбардировачи „Стелт“ и свръхзвукови изтребители, Алекс се беше съсредоточил върху създаването на единственото оръжие, което знаеше, че ще бъде ефикасно: човешки същества. Още от първия ден главната задача на „Тредстоун“ беше да създаде идеалното човешко оръжие: безстрашно, безмилостно, умеещо да прониква навсякъде, да заблуждава, да се преструва. Оръжие с хиляда лица, които могат да бъдат всеки и да отидат навсякъде, да убият всяка цел без никакви угризения и да се върнат, за да поемат следващата задача. Сега виждаш колко прозорлив беше Алекс. Предвижданото от него наистина се случи. Това, което създадохме в програмата „Тредстоун“, ще стане най-мощното оръжие на Америка срещу враговете, независимо колко са съобразителни и колко далеч се намират. Мислиш ли, че ще погреба с лека ръка нещо толкова безценно? Сключих сделка с дявола, за да бъде възстановена „Тредстоун“.

— Ами какво ще стане, ако той има други идеи за „Тредстоун“ — попита Маркс.

— Тогава — отвърна Уилърд — трябва да се справим по някакъв начин с дявола. — Последва кратка пауза. — Аркадин или Борн за мен няма значение. Интересува ме само изходът от тяхната борба. При всички случаи ще ги имам — единия или другия като прототип на тези, които ще създаде „Тредстоун“.

— Започни от началото — рече Борн. — Това ми прилича на някакъв кошмар.

— Накратко казано — каза с въздишка Отавио Морено, — ти нямаше право да убиваш Ноа Перлис.

Двамата бяха в тайна квартира в Теймзмийд — малък, модерен квартал от другата страна на реката, точно срещу летището на Лондонското сити. Беше една от онези модерни кокетни кутийки, пръснати из повечето предградия на града, които бяха толкова нестабилни, колкото изглеждаха. Бяха стигнали там със сивия опел на Морено — най-малко биещата на очи кола, която можеше да се намери в Лондон. Ядоха студено пиле и макарони от хладилника и отмиха храната с бутилка прилично южноафриканско вино, а после се бяха настанили в хола, където буквално се хвърлиха на диваните.

— Перлис уби Холи Моро.

— За Перлис беше бизнес — отбеляза Отавио Морено.

— Мисля, че същото се отнасяше и за Холи.

Морено кимна.

— Е, да, ама после нещата преминаха на лична основа, нали така?

Борн нямаше подходящ отговор на това, тъй като той беше очевиден и за двамата.

— Вече няма значение — продължи Морено, приемайки мълчанието на Борн за съгласие. — Това, което ти забрави, беше, че аз наех Перлис да намери лаптопа.

— Той нямаше лаптоп, имаше пръстена.

Морено поклати глава.

— Забрави за пръстена и се опитай да си спомниш за лаптопа.

Борн се почувства така, като че ли затъваше все по-дълбоко в подвижни пясъци.

— Ти и преди спомена за лаптопа, но аз не си го спомням.

— В такъв случай предполагам, че не помниш как го открадна от дома на Джалал Есай.

Борн безпомощно поклати глава.

Морено разтърка за момент очи.

— Разбирам какво си имал предвид, когато каза да започна отначало.

Борн не отговори нищо и продължи да го гледа внимателно. Постоянният проблем с хора, появяващи се от миналото, беше следният: Кои всъщност бяха те и дали говореха истината? Човек без памет лесно може да бъде излъган. Всъщност, замисли се Борн, вероятно е забавно да излъжеш един човек в амнезия и да наблюдаваш реакциите му.

— Ти получи задачата да се сдобиеш с портативния компютър.

— От кого?

Морено сви рамене.

— Предполагам от Алекс Конклин. Както и да е, ние установихме контакт в Маракеш.

Отново Мароко. Борн се наведе напред.

— Защо трябваше да се свържа с теб?

— Аз бях връзката на Алекс Конклин там. — Когато Борн скептично го погледна, той добави: — Аз съм полубрат. Майка ми е берберка от Високите Атласки планини.

— Баща ти доста си е похойкал.

— Можеш да се шегуваш колкото си искаш. Няма да се обидя. — Отавио Морено се засмя. — Господи, какъв шибан свят — рече той, клатейки глава. — Е, добре, виж какво, приятел. Баща ми се е занимавал с много работи, повечето незаконни, така е. Признавам го. И какво от това? Деловите му начинания са го отвели в много места по света, някои от които странни.

— Бизнесът не беше единственото нещо, за което баща ти е имал голям апетит — рече Борн.

Отавио Морено кимна.

— Съвършено вярно. Той си падаше по екзотични жени.

— Има ли и други малки отрочета на Морено по света?

Отавио се засмя.

— Като знам какъв беше баща ми, може и да има. Но ако наистина има, аз не ги познавам.

Борн реши, че няма да узнае нищо повече, ако продължават да говорят още за любовните истории на стария Морено.

— Е, добре, казваш, че си бил връзката на Конклин в Маракеш.

— Не го казвам — рече леко намръщен Морено, — аз бях човекът.

— Предполагам, че не можеш да извадиш някакви анулирани чекове от сметката на „Тредстоун“.

— Ха, ха — каза Морено, но не се засмя. Извади пакет френски цигари, измъкна една и я запали. Вгледа се в Борн, докато издухваше дима към тавана. Накрая рече: — Дали не бъркам, като предполагам, че и двамата мислим за едно и също?

— Не знам. Според теб така ли е?

Борн стана и отиде в кухнята, за да си налее чаша студена вода. Беше го яд на себе си, не на Морено. Знаеше, че се намира в най-уязвимата точка на този етап. Не обичаше да е уязвим. Още повече пък не можеше да си го позволи в работата.

Върна се в хола и седна на един фотьойл срещу канапето, където Отавио Морено, дълбоко замислен, бавно пушеше. В отсъствието на Борн беше включил телевизора на новините на Би Би Си. Звукът беше изключен, но образите от „Веспър Клъб“ им бяха твърде познати. Лампите на покривите на линейките и на полицейските коли святкаха. От централния вход на клуба излязоха хора, които носеха носилка. Тялото в нея беше покрито с платно, което закриваше лицето. После картината се смени и на екрана се появи говорител от студиото на Би Би Си, който четеше това, което му беше написано. Борн даде знак и Морено включи звука, но не чуха нищо интересно и той отново го изключи.

— Сега ще е по-трудно да се измъкнем от Лондон — рече Борн.

— Знам повече начини от тях за измъкване от Лондон — каза Морено и посочи с ръка полицая, когото интервюираха на екрана.

— Аз също — каза Борн. — Проблемът не е в това.

Морено се наведе напред, смачка фаса в един грозен пепелник и запали нова цигара.

— Ако очакваш от мен извинение, ще останеш разочарован.

— Твърде късно е за извинения — рече Борн. — Защо е толкова важен този лаптоп?

Морено сви рамене.

— Пръстенът беше у Перлис — продължи Борн. — Той уби Холи заради него.

— Пръстенът е символ на „Северий Домна“. Всички членове го носят.

— Точно в това е работата. Ако в него няма нищо друго, което да е важно, защо Перлис уби Холи заради него?

— Не знам. Може да е мислел, че пръстенът ще го отведе по някакъв начин до лаптопа. — Морено отново смачка цигарата. — Виж, да не би това недоверие да се дължи на факта, че Густаво беше мой полубрат?

— Не бих изключил такава причина — каза Борн.

— Е, да, големият ми брат винаги ми е бил трън в задника, откакто се помня.

— В такъв случай за теб е добре, че той е мъртъв — отсече Борн.

Морено се вгледа за момент в него.

— Боже Господи, ти си мислиш, че съм поел бизнеса му с дрога.

— Щях да бъда глупак, ако подобна мисъл не ми беше минала през главата.

Морено мрачно кимна.

— Прав си. — Облегна се назад и разпери ръце. — Е, добре, как бих могъл да докажа, че не е така?

— От теб зависи.

Морено скръсти ръце на гърдите си и се замисли за момент.

— Какво си спомняш, за тях четиримата: Перлис, Холи, Трейси и Диего Херера?

— Абсолютно нищо — отвърна Борн.

— Предполагам, че си попитал Диего за тях. Той какво ти каза?

— Знам за приятелството им, за техните романтични взаимоотношения.

Морено се намръщи.

— Какви романтични взаимоотношения?

Когато Борн му разказа, той се засмя.

— Човече, това твое момче Диего ти е наговорил куп лъжи. Между четиримата нямаше никакви романтични връзки. Имаше само приятелство… докато Холи започна да носи пръстена. Някой от тях, може би Трейси, не съм сигурен, се заинтересува от надписа, гравиран от вътрешната му страна. Колкото по-голям интерес проявяваше тя, толкова повече се изостряше любопитството на Перлис. Той направи снимка на надписа и я показа на неговия бос навремето Оливър Лис. Това доведе директно до трагедията със смъртта на Холи.

— Откъде знаеш всичко това?

— Работих за „Блек Ривър“, докато Алекс Конклин ме вербува като местен агент на „Тредстоун“. Това му достави голямо удоволствие. Той презираше Лис като най-корумпирания и егоистичен човек, когото можеш да срещнеш в този бизнес. Радваше се на нещастието на другите, мамеше безмилостно държавата и нареждаше на агентите си да извършват престъпления и жестокости, които тя не се осмеляваше да върши. До момента, в който ти торпилира „Блек Ривър“, Лис беше най-успешният съвременен агент на хаоса и, повярвай ми, това не са празни приказки.

— Но то все пак не обяснява защо…

— По едно време Перлис докладваше на мен, преди Лис да поеме пряко ръководството му и да го използва за изпълнение на лични поръчки.

Борн кимна.

— Пръстенът беше една от тях, така ли?

— Да. Перлис имаше нужда от помощ и затова дойде при мен. Бях единственият, на когото се доверяваше. Каза ми, че щом Лис видял пръстена, моментално се въодушевил. Тогава наредил на Перлис да намери лаптопа.

— Онзи, който ти ми помогна да открадна от Джалал Есай.

— Точно така.

Борн се намръщи.

— Но какво стана с него?

— Ти трябваше да го предадеш лично на Конклин, но не го направи.

— Защо?

— Откри нещо за лаптопа… нещо, което — както ми каза, Конклин вероятно не е искал ти да знаеш. Ти пое отговорността да промениш в движение мисията.

— И какво открих?

Морено сви рамене.

— Така и не ми каза, а и аз бях твърде добре обучен, за да не попитам.

Борн потъна в размисъл. Загадката с пръстена ставаше все по-голяма. Като се има предвид реакцията на Лис, когато видял пръстена, изглеждаше вероятно, че той е свързан по някакъв начин с лаптопа. Разбира се, при положение, че Морено му казваше истината. Почувства се сякаш се намира в коридор с огледала и всяко отражение е изкривено по различен начин, така че вече не можеше да се различи реалността от старателно съчинената фантазия, истината от изкусно разказаната измислица.

На телевизионния екран говорителят беше преминал към други новини, за други места, но кадрите с трупа на Диего Херера, когото изкарваха от „Веспър Клъб“, продължаваха да не излизат от главата му. Налагаше ли се да бъде убит, както му беше обяснил Морено, или пък самият той е имал друг, скрит мотив, за който не казваше на Борн? Единственият начин да разбере истината беше да държи Морено до себе си и да продължи да го разпитва колкото е възможно по-умело, докато се появи някоя пукнатина в бронята му или пък докато не докаже, че е искрен.

— Какво знаеш за Есай? — попита Борн.

— Не много, освен това, че е член на управителния съвет на „Северий Домна“. Произхожда от знатна фамилия, чиито корени могат да се проследят, ако не се лъжа, до единадесети век. Прадедите му са взели участие в мароканското завладяване на Андалусия. Един от тях се е разпореждал там в продължение на години.

— А в по-ново време?

— Сега никой не се интересува от берберите, или амазигите, както се наричаме ние.

— А какво ще ми кажеш за самата „Северий Домна“?

— Е, тук бих могъл повече да помогна. Първо трябва да подчертая, че за групировката се знае много малко. Летят толкова ниско под радара, че каквито и следи да оставят, те са невидими или са лесно заличими. Никой не знае колко голяма е тази групировка, но членовете й са разпръснати буквално във всяко кътче на земното кълбо, всички заемат важно положение в държавата, в бизнеса, в медиите и в престъпния свят. Представени са във всяка индустрия, която може да ти дойде наум.

— Каква е целта им? — Борн се замисли за думата „Доминьон“, изписана от вътрешната страна на пръстена. — Какво искат?

— Власт, пари, контрол над световните събития. Кой знае, но това е по-добро предположение от всяко друго. Към това се стреми всеки, не е ли така?

— Да, ако си студент по история — съгласи се Борн.

Отавио Морено се засмя.

— Много хора не са.

Борн пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Запита се какво беше открил за лаптопа, което го беше накарало да промени мисията, на която беше изпратен. Спомняше си, че до убийството на Конклин той и „Тредстоун“ бяха в добри, дори приятелски отношения.

Когато спомена за това, Морено каза:

— Ти ме накара да кажа на Конклин, че лаптопът не е у Есай и че не знаеш какво е станало с него.

— А ти каза ли му?

— Да.

— Защо си го направил? „Тредстоун“ ти плащаше заплата, Конклин беше твой шеф.

— Не съм напълно сигурен — призна Отавио Морено. — Като оставим настрана факта, че между оперативния агент и кабинетния сътрудник има голяма разлика. Единният не разбира непременно мотивите на другия и обратното. Тук, на предната линия, ако не си пазим гърбовете един на друг, скоро ще сме мъртви. — Той прибра пакета с цигарите в джоба си. — Когато ти ми каза, че си открил нещо много важно, което е достатъчно да промениш хода на мисията, аз ти повярвах.

— Значи сте дошли да видите прочутия Корелос.

Роберто Корелос, братовчед на Нарсико Скидел, се усмихна под мустак. Седеше в удобно кресло. Стаята беше просторна и светла, с дебел килим, порцеланови лампи, картини по стените и изглеждаше като нечия гостна. Обаче, както Мойра имаше възможност да се увери, затворите в Богота приличаха на всички други по света.

— Американската преса иска да разговаря с прочутия Корелос сега, когато се намира в „Ла Модело“ и тя се чувства в безопасност. — Той извади пура от външния джоб на бялата си риза гуаябера, отхапа демонстративно единия й край и я запали със стара запалка „Зипо“. Пак се усмихна под мустак и каза: — Подарък от един от многото ми почитатели. — Не стана ясно дали има предвид пурата, или запалката.

Издуха облак ароматен дим към тавана и прехвърли крак върху крак.

— За кой вестник казахте, че работите?

— Аз съм нещатна кореспондентка на „Вашингтон Поуст“ — отвърна Мойра. Акредитацията й беше дадена от Джалал Есай. Не знаеше как я беше получил и не се интересуваше. За нея беше важно само, че ще проверят най-внимателно акредитацията й. Есай я беше уверил, че ще го сторят, и до този момент се бе оказал прав.

Беше пристигнала в Богота преди по-малко от двадесет и четири часа и веднага получи разрешение да интервюира Корелос. Леко се изненада, че никой не го интересуваше.

— Имате късмет, че дойдохте сега. След седмица няма да съм вече тук. — Корелос се загледа в запаления край на пурата. — За мен това беше един вид почивка. — Той махна с ръка. — Имам всичко, от което се нуждая — храна, пури, курви за чукане, абсолютно всичко — и дори не е нужно да си мръдна пръста, за да ги получа.

— Чудесно — рече Мойра.

Корелос я изгледа. Беше хубав мъж, малко грубоват и мускулест. С черните си, искрящи очи и осезаемо мъжко присъствие със сигурност беше харизматичен.

— Трябва да разберете нещо за Колумбия, сеньорита Тревър. Страната не е в ръцете на правителството, не, не, не. В Колумбия властта е поделена между Революционните въоръжени сили на Колумбия (ФАРК13) и наркобароните. Леви партизани и десни капиталисти, нещо подобно. — Смехът му беше дрезгав и весел като крясъка на папагал ара. Изглеждаше напълно спокоен, като че ли беше у дома си, а не в един от най-зловещите затвори на Богота. — ФАРК контролира четиридесет процента от страната, а ние другите шестдесет.

Мойра го погледна недоверчиво.

— Струва ми се, че малко преувеличавате, сеньор Корелос. Трябва ли да приемам с известни резерви всичко, което ми казвате?

Корелос се пресегна назад и постави между тях един полуавтоматичен пистолет „Таурус ПТ 92“.

Мойра се почувства така, сякаш някой я беше ударил в корема и й беше изкарал въздуха.

— Напълно зареден е, можете да проверите, ако искате. — Голямата й изненада, изглежда, му се стори забавна. — Или да го вземете… като сувенир. Не се безпокойте, там, откъдето е дошъл, има още много такива.

Той отново се засмя. После отмести пистолета настрана.

— Чуйте ме, сеньорита, подобно на повечето гринго мисля, че не сте много запозната с обстановката тук. Само преди месец тук имахме война — партизаните от ФАРК срещу… хъм, бизнесмените. Беше сериозен конфликт с автомати „Калашников“, гранати, динамит и какво ли още не. Охраната се отдръпна. Армията обгради затвора, но не се осмели да влезе вътре, защото ние сме по-добре въоръжени от тях. — Той й намигна. — Обзалагам се, че министърът на правосъдието не ви е казал за това.

— Не, не ми каза.

— Не съм изненадан. Тук беше ужасна кървава каша, уверявам ви.

Мойра беше много впечатлена.

— И как свърши?

— Аз се намесих. От ФАРК ме слушат. Не съм против тях… със сигурност не и против това, за което се борят. Правителството е корумпирано и жалко. Поне за това те са прави. Знаят, че ще застана на тяхна страна, ще накарам хората си да ги подкрепят… дотогава, докато не ме закачат. Аз самият не давам и пукната пара за политиците — десни, леви, фашисти, социалисти. Оставям семантиката на хората, които нямат нищо по-добро за правене в скапания си живот. Зает съм да правя пари, това е животът ми. Всички други могат да гният в ада.

Той изтръска пепелта от пурата си в един месингов пепелник.

— Отнасям се с уважение към ФАРК. Налага се, аз съм прагматик. Те контролират по-голямата част от Богота, а ние не. И те имат собствена програма за освобождаване от затворите. Ето един пример. Преди две седмици в „Ла Пикота“ — другия затвор тук — проклетниците от ФАРК взривиха една цяла стена и освободиха деветдесет и осем свои другари. За един гринго подобно нещо звучи абсурдно и невъзможно, не съм ли прав? Но това е животът в Колумбия. — Той се засмя. — Можете да говорите каквото си искате за ФАРК, но те са куражлии, а аз уважавам това.

— Всъщност, сеньор Корелос, освен ако не съм ви разбрала правилно, това е единственото нещо, което уважавате. — Без да каже и дума повече, Мойра се протегна, взе пистолета, дръпна затвора и пак го върна, като през цялото време гледаше Корелос в очите, без да мигне.

Когато остави пистолета обратно на масата, Корелос каза:

— Защо искаш да разговаряш с мен, сеньора? Защо всъщност си дошла? Не е, за да пишеш материал за вестник, нали?

— Имам нужда от помощта ти — рече тя. — Търся един лаптоп, който е бил на Густаво Морено. Малко преди той да умре, е изчезнал.

Корелос разпери ръце.

— И защо си дошла при мен?

— Ти беше доставчик на Морено.

— Така ли?

— Човекът, който открадна лаптопа… един от хората на Морено, е работил за някой друг, някой неизвестен… после бил намерен мъртъв в покрайнините на Аматитан във фермата на твоя братовчед Нарсико.

— Този боклук, който се е преименувал с име на гринго ли? Не искам да имам нищо общо с него. За мен той е мъртъв.

Мойра се замисли за момент.

— Струва ми се, че замесването му в убийството на този човек може да е добър начин да му го върнеш.

Корелос изсумтя.

— Какво, и да накарам мексиканската полиция да го заподозре и да го арестува? Моля, моля! Когато трябва да разследват престъпления, те са пълни идиоти. Единственото нещо, което знаят да правят, е да вземат рушвети и да почиват след обяд. Освен това Беренгария също ще бъде заподозряна. Не, ако исках Нарсико да бъде мъртъв, щеше да намериш трупа му в Аматитан.

— В такъв случай кой е поел бизнеса на Морено? На кого продаваш сега?

Корелос изпусна дим от пурата си и притвори очи.

— Нямам намерение да вкарвам, когото и да било в затвора — продължи тя. — Всъщност би било безполезно, нали така? Искам да намеря лаптопа и това беше една нишка, която трябваше да проследя.

Корелос угаси пурата. Даде знак и един мъж, очевидно не от охраната на затвора, се приближи с бутилка текила и две чаши, които постави на масата между Корелос и Мойра.

— Тъкмо се канех да поръчам нещо за ядене. Какво предпочиташ?

— Каквото ще вземеш ти.

Той кимна, каза нещо на младия мъж, който също кимна и бързо излезе. Корелос се наведе и наля текила. След като и двамата пресушиха чашите, каза:

— Трябва да разбереш дълбоката ми омраза към Нарсико.

Тя сви рамене.

— Аз съм гринга, не гледаме толкова сериозно на такива неща. Знам, че не си го убил.

Той махна с ръка.

— Точно това имах предвид под разбиране. Убийството би било нещо твърде добро за лайно като него.

Тя започна да предусеща накъде отива разговорът.

— Значи планираш нещо друго?

Отново последва смях, подобен на крясъка на ара.

— Вече е направено. Който е казал, че отмъщението е ядене, което най-добре да се сервира студено, няма колумбийска кръв във вените си. Защо да се чака, когато възможността е пред теб?

Младият мъж се върна с поднос, препълнен с храна — голямо разнообразие от чинийки, като се започне с ориз и боб и се стигне до пържени люти чушлета и пушени морски деликатеси. Остави подноса на масата и Корелос го отпрати с махване на ръката. Веднага взе една чиния със скариди в огнено лютив сос и започна да ги яде заедно с главите. Облиза си пръстите от соса и продължи:

— Знаеш ли кой е най-добрият начин да се докопаш до някой мъж, сеньорита? Чрез жена му.

Сега тя разбра.

— Прелъстил си Беренгария.

— Да. Сложих му рога, опозорих го, но това не е всичко, което направих. Нарсико отчаяно искаше да надмине семейството си, затова се погрижих да не може да го стори. — Очите на Корелос проблеснаха. — Направих Беренгария Морено наследница на брат си.

И си го сторил дяволски добре, помисли си Мойра. Есай й беше казал, че няма дори и намек тя да е замесена.

— Мислите ли, че тя е имала къртица при брат си?

— Ако й трябваше списък с клиентите на Густаво, беше достатъчно само да му го поиска, което тя не направи, поне докато бе жив.

— Тогава кой би го сторил?

Той скептично я изгледа.

— О, не знам, хиляда души, може и повече. Искаш ли да ти напиша списък?

Тя не обърна внимание на сарказма му.

— А какво ще кажеш за себе си?

Той се засмя.

— Какво? Занасяш ли ме? Густаво ми докарваше цяло състояние, като вършеше всичката черна работа. Защо ми е да му погаждам номера?

Дали Корелос е знаел, че списъкът с клиентите на Морено е бил в лаптопа, или само е предполагал? — запита се Мойра. Есай нямаше вид на човек, който ще се опита да отнеме бизнеса на един наркобарон. По-скоро приличаше на ограбен, който иска да си върне отнетото. Тя се наведе напред и опря лакти на масата.

— Ескучаме, омбре14. Някой е офейкал с лаптопа. Ако не е била Беренгария, тогава е бил някой друг, който е искал бизнеса на Густаво и е само въпрос на време, преди да започне да действа.

Корелос взе чиния с пържени чушлета и започна да ги подхвърля едно след друго в устата си. Добре очертаните му устни лъснаха от мазнина. Не си направи труда да ги избърше.

— Не знам нищо за това — каза студено той.

Мойра му повярва. Ако знаеше, вече щеше да е направил нещо по въпроса. Тя се изправи.

— Може би Беренгария знае.

Той присви очи.

— Не ми се вярва. Каквото знае тя, го знам и аз.

— Ти си доста далеч от Халиско.

Корелос презрително се изсмя.

— Не ме познаваш много добре, нали, чика.

— Искам този лаптоп, омбре.

— Там е работата, я! — Дълбоко в гърлото му се чу звук, подобен на мъркане на тигър. — Става късно, чика. Защо не останеш за през нощта? Гарантирам ти, че условията, които имам тук, са по-добри, отколкото тези, които може да ти предложи градът.

Тя се усмихна.

— Не мисля да оставам. Благодаря ти за гостоприемството… и за откровеността.

Корелос се ухили.

— Готов съм на всичко за една красива сеньора. — Той вдигна предупредително пръст. — Внимавай, чика. Не ти завиждам. Беренгария е опасна пираня. Дай й и най-малкия повод и тя ще те изяде заедно с костите.

Когато Питър Маркс пристигна в апартамента на Ноа Перлис, го завари пълен с агенти на ЦРУ, двама, от които му бяха познати. Единия, Джес Макдонъл, познаваше много добре. Бяха работили заедно при изпълнението на две операции, преди Маркс да бъде повишен и да стане член на ръководството.

Когато Макдонъл го видя, той му кимна, отведе го настрана и каза шепнешком:

— Какво, по дяволите, правиш тук, Питър?

— Изпълнявам задача.

— Ние също, така че ще е по-добре да се махнеш веднага, преди някой от новите натегачи на Данзигер да се заинтересува от теб.

— Не мога, Джес. — Питър проточи врат, за да погледне през рамото на Макдонъл. — Търся Джейсън Борн.

— Пожелавам ти много късмет, момче. — Макдонъл му хвърли поглед, пълен със сарказъм. — Колко рози да изпратя на погребението ти?

— Слушай, Джес, току-що пристигнах със самолета от Вашингтон. Уморен съм, гладен съм, изнервен съм и не съм в настроение да си играя игрички с теб или с когото и да било от оловните войничета на Данзигер. — Той направи крачка встрани, за да заобиколи Макдонъл. — Да не мислиш, че ме е страх от някого от тях или от Данзигер?

Макдонъл вдигна ръце.

— Добре, добре. Разбрах те, момче. — Хвана Маркс за лакътя. — Ще те запозная подробно с всичко, но не тук. За разлика от теб, Данзигер все още ми е шеф. — Той поведе Маркс през вратата в коридора. — Хайде да слезем долу в кръчмата и да пийнем по някоя бира. Като ударя една–две халби, ставам по-куражлия.

„Закланото агне“ беше една от онези лондонски кръчми, създадени да просъществуват с векове. Таванът й беше нисък, вътре цареше полумрак и миришеше силно на ферментирала бира и много застоял цигарен дим, част от който продължаваше да виси във въздуха като пияна мъгла.

Макдонъл избра една маса до облицованата с дървена ламперия стена, поръча им халби от пивото със стайна температура, а за Маркс и чиния наденички с гарнитура картофено пюре. Когато храната пристигна, Маркс ги подуши и стомахът му се обърна. Накара келнера да махне чинията и си поръча две кифли със сирене.

— Това разследване е част от съдебното дело срещу „Блек Ривър“ — каза Макдонъл.

— Мислех, че случаят вече е приключен.

— Така мислеха всички. — Макдонъл пресуши една халба и поръча нова. — Обаче се оказа, че някой много високопоставен е вдигнал мерника на Оливър Лис.

— Лис напусна „Блек Ривър“, преди някое от разхвърчалите се лайна да го изцапа.

Макдонъл вдигна халбата с новата бира.

— Подозренията към него не са отпаднали. Има съмнения, че макар и да се е измъкнал, все още е твърде вероятно той да е сред архитектите на нечистите сделки на „Блек Ривър“. Работата ни е да потвърдим това предположение с безспорни доказателства и тъй като Ноа Перлис беше личният копой на Лис, сега обръщаме жилището му наопаки.

— Все едно да търсите игла в купа сено — рече Маркс.

— Може би. — Макдонъл изгълта бирата си. — Обаче там намерихме снимка на онова момче Диего Херера. Сигурно си чул, че миналата нощ е бил наръган с нож в едно тузарско казино в западен Лондон, което се казва „Веспър Клъб“.

— Не съм чул — рече Маркс. — Това какво ме интересува?

— Много, момче. Човекът, убил Диего Херера, е бил с Джейсън Борн. Напуснали са заедно клуба минути след убийството.

Сорая пътуваше на юг, накъдето интуицията й подсказваше, че се беше насочил Аркадин под фалшивото име Франк Н. Стейн. Здрачът се спускаше плавно като падащ лист, когато спря колата в Ногалес. Все още беше в пределите на Аризона. Непосредствено оттатък границата беше неговият град близнак, Ногалес в мексиканския щат Сонора.

Остави колата на един паркинг и се разходи из прашния централен площад. Намери бистро с маси отвън и си поръча чиния тамалес15 и бира „Корона“.

Испанският й беше доста по-добър от нейния френски и немски, което означаваше, че наистина е много добър. А и тук благодарение на тъмната кожа, египетската кръв и орловия й нос лесно можеше да бъде взета за жена от ацтекски произход. Облегна се назад в стола и си позволи кратка почивка, докато наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от площада, всеки зает с делата си. Други пазаруваха или просто се разхождаха, хванати за ръце. Имаше и много стари хора, насядали по пейките, които играеха карти или просто разговаряха. Минаваха коли — повечето стари, очукани и прашни, както и ръждясали камиони, натоварени с какво ли не. Основният поминък в Ногалес беше земеделието и товарите от неговия град близнак непрекъснато преминаваха границата, за да се отправят оттам за останалата част на Съединените щати.

Тъкмо беше приключила с яденето и пиеше втората си бира, когато забеляза един стар черен шевролет, прашен и тромав, да минава покрай нея, но регистрационният му номер беше друг и тя продължи да си пие бирата. Отказа десерт, но си поръча кафе.

Келнерът тъкмо поставяше малката чашка пред нея, когато тя забеляза през рамо друг черен шевролет. Когато келнерът се отдалечи, стана от стола. Номерът на регистрационната табела беше същият като на колата, взета под наем от Аркадин, но шофьорът беше осемнадесетгодишен пънкар. Спря близо до бистрото и излезе от колата. Косата му беше във формата на гребен по средата на главата, а ръцете бяха покрити с татуировки на змии и качулати птици. Сорая разпозна кетцал — свещената птица на ацтеките и маите. Изпи на един дъх кафето си, остави пари на масата и се отправи към пънкаря.

— Откъде взе тази кола, компадре? — попита го Сорая.

Той я изгледа и се ухили. Вторачи се в гърдите й и каза:

— Теб какво ти влиза в работата?

— Аз не съм ченге, ако това те притеснява.

— Защо ще ме притеснява?

— Ами, защото този шевролет е взет под наем от Тусон — и двамата го знаем.

Пънкарят продължи да се хили. Изглежда всяка сутрин тренираше пред огледалото.

— Харесват ли ти?

Хлапакът се стресна.

— Какво?

— Гърдите ми.

Той се засмя, леко смутен, и отмести поглед.

— Слушай — рече тя, — не се интересувам нито от теб, нито от колата. Кажи ми за човека, който я беше наел.

Момчето се изплю настрани, но не каза нищо.

— Не ставай глупав — рече тя. — Вече достатъчно си загазил. Мога да ти помогна.

Пънкарят въздъхна.

— Наистина не знам. Намерих колата в пустинята. Беше изоставена.

— Как я запали… с жиците ли?

— Не, не беше нужно. Ключът си стоеше на мястото.

Това вече беше интересно. Вероятно означаваше, че Аркадин нямаше намерение да се връща за нея и можеше да се предположи, че той вече не е в Ногалес. Сорая се замисли за момент.

— Ако искам да премина границата, как бих могла да го сторя?

— Граничният пункт е само на две мили на юг.

— Не искам да мина по този начин.

Пънкарят примигна и я изгледа така, като че ли я виждаше за пръв път.

— Гладен съм — рече той. — Защо не ми купиш нещо за ядене?

— Добре — каза тя, — но не очаквай нищо друго.

Когато той се засмя, крехката черупка на преднамерено нахаканото му държане се пропука. Лицето му се превърна в лице на момче, което гледа света през тъжните си очи.

Тя го заведе обратно в бистрото, където му поръча борилос и грамадна чиния боб, полят с лютив сос. Казваше се Алваро Обрегон. Беше от Чихуауа. Семейството му се отправило на север да търси работа и стигнало дотук. С помощта на вуйчото родителите му получили работа в една консервна фабрика за плодове и зеленчуци. Нарече сестра си уличница, а братята му мързелували по цял ден, вместо да работят. Самият той бил нает на работа от собственика на едно ранчо. Бил дошъл в града, за да вземе провизиите, поръчани по телефона от шефа му.

— Отначало се въодушевих, че ще дойдем тук — каза той. — Бях чел за американския Ногалес и научих, че много наистина страхотни хора са били родени тук, като например Чарли Мингъс. За мен музиката му нищо не струва, но той е известен. Другият е Роджър Смит. Да чукаш Ан-Маргарет, представяш ли си! Обаче най-страхотна е Мовита Кастанеда. Обзалагам се, че изобщо не си чувала за нея.

Когато Сорая каза, че не е, той се ухили.

— Тя играеше в „Летим за Рио“ и в „Бунтът на богатството“, но аз съм я гледал само в „Кулата на ужаса“. — Той омете и последните останки от боба. — Омъжи се за Марлон Брандо, беше страхотен актьор, преди да се надуе като балон. — Изтри си устата с опакото на ръката и млясна с устни. — Не беше нужно много време, за да се разочаровам. Огледай се наоколо. Какво гадно бунище!

— Изглежда имаш добра работа — рече Сорая.

— Ама я опитай. Изсмуква те като лимон.

— Да, обаче е постоянна.

— Всеки несретник печели повече от мен. — Той унило се усмихна. — Все пак не умирам от глад.

— Това ни връща към първоначалния ми въпрос. Искам да отида в Мексико.

— Защо? Това е една ужасна, лайнена дупка.

Сорая се усмихна.

— Кого ли виждам?

Алваро Обрегон като че ли се замисли кой би могъл да е, но Сорая подозираше, че вече знае. Той огледа площада. Бяха запалили лампите. Хората се прибираха за вечеря или след покупки в последната минута. Въздухът миришеше на претоплен пържен боб и други остри миризми на южняшка кухня. Накрая той каза:

— Оттатък границата има двама полерос. Това са хора, на които плащаш да те преведат през границата, без да те е грижа за митническите и имигрантските власти. Обаче всъщност има само един, който може да бъде използван, и ти имаш късмет. Рано тази сутрин той преведе едно семейство през границата от Мексико. Сега е тук и мога да те запозная с него. Викат му Контрерас, макар всъщност това да не е истинското му име. Имал съм лично работа с него.

В това Сорая не се съмняваше.

— Бих искала да ми уредиш среща с този Контрерас.

— Ще ти струва сто американски долара.

— Това си е направо грабеж. Петдесет.

— Седемдесет и пет.

— Шестдесет. Това е последното ми предложение.

Алваро Обрегон сложи ръка на масата с дланта нагоре и Сорая постави в нея една банкнота от двадесет и една от десет долара. Изчезнаха така бързо, като че ли изобщо не се бяха появявали.

— Останалото при доставката — рече тя.

— Почакай тук — каза Алваро Обрегон.

— Защо не му се обадиш по телефона за по-бързо?

Алваро поклати глава.

— Никакви контакти по джиесем. Това е част от правилата на играта. — Той стана и без да бърза, се отправи към Ногалес.

Сорая остана да чака сама повече от час, наслаждавайки се на атмосферата наоколо и на духовия оркестър, който изпълняваше музика от Синалоа. Двама мъже я поканиха на танц, обаче тя любезно, но твърдо им отказа.

После, когато оркестърът преминаваше плавно към второто изпълнение, видя Алваро Обрегон да се появява от тъмното. Придружаваше го мъж, очевидно Контрерас, който според нея беше някъде в средата на четиридесетте. Лицето му приличаше на многократно разгръщана и сгъвана карта. Беше висок и слаб, с леко криви крака като на дългогодишен каубой и като каубой носеше широкопола шапка, тесни дънки и западняшка риза.

Мъжът и момчето седнаха, без да кажат и дума. Отблизо Контрерас имаше избледнели от слънцето очи на човек, прекарващ повечето време сред дивия пелин, прахта и убийствената горещина на пустинята. Кожата му беше като щавена, и то прекалено усърдно.

— Момчето ми каза, че искате да отидете на юг — заговори на английски Контрерас.

— Точно така. — Сорая беше виждала очи като неговите у професионални комарджии. Като че ли бяха хлътнали в черепа.

— Кога?

Не беше от приказливите, което я устройваше.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Контрерас вдигна глава към луната, подобно на койот, който се кани да вие срещу нея.

— Сега е само сърп — рече той. — Довечера ще е по-добре, отколкото утре, утре ще е по-добре от вдругиден. След това… — Той сви рамене, като че ли да каже, че вратата ще е затворена.

— Колко вземаш? — попита тя.

Той отново равнодушно я погледна.

— С мен не можеш да се пазариш като с момчето.

— Добре.

— Хиляда и петстотин, половината предварително.

— Една четвърт, а останалото след като ме прехвърлиш оттатък.

Контрерас леко изкриви устни.

— Прав си момче, тя е някаква кучка.

Сорая не се обиди. Знаеше, че беше казано като комплимент. Тези хора говореха така, тя нямаше да ги промени, нито смяташе да се опитва.

Контрерас сви рамене и се накани да стане.

— Казах ти.

— Виж какво — рече Сорая, — ще се съглася с условията ти, ако хвърлиш едно око на тази снимка.

Контрерас продължително я изгледа, а после се отпусна в стола. Протегна ръка, също както беше направил Алваро Обрегон. Момчето се учеше бързо.

Сорая се порови из снимките в мобилния си телефон, докато намери тази на Аркадин. Подаде джиесема на мъжа.

— Виждал ли си го? Може да си го прехвърлил на юг преди около девет или десет дни. — Това беше предположението й след разказа на Алваро Обрегон за изоставения в пустинята шевролет. Аркадин беше намерил начин да влезе в Мексико, като заобиколи граничния контрол.

Контрерас не погледна снимката. Безцветните му очи продължаваха да гледат нея.

— Аз не се пазаря — повтори той. — За услуга ли ме молиш?

Сорая се поколеба за момент, а после кимна.

— Предполагам.

— Не правя услуги. — Той погледна снимката. — Сега таксата ми е две хиляди.

Сорая се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Сега пък се опитваш да се възползваш.

— Решавай — рече Контрерас. — След минута ще станат дори три хиляди.

Сорая въздъхна.

— Добре, добре.

— Покажи ми цвета.

Имаше предвид да види всичките пари, за да е сигурен, че тя ще бъде в състояние да му плати. Когато Сорая разгърна пачката банкноти от по сто долара, той остана доволен и кимна.

— Прехвърлих го преди десет дни.

— Каза ли къде отива?

Контрерас изсумтя.

— Нищо не каза дори и когато ми подаде парите. Мен това ме устройваше.

Сорая изигра и последната си карта.

— Къде мислиш, че отиваше?

Контрерас вдигна глава, като че ли надушваше нещо във въздуха.

— Сигурен съм, че мъж като него няма да отиде в пустинята. Видях, че ненавижда тази горещина. И съм абсолютно сигурен, че няма намерение да работи в някоя от фабриките на Сонора. Този човек беше бос, сам си беше господар. — Той сведе очи и я погледна. — Като теб.

— Тогава къде би могъл да отиде?

— По крайбрежието, господарке. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че стоиш тук пред мен.

Борн беше заспал, когато Криси се обади. Звукът на мобилния му телефон моментално го събуди и той разтри с пръсти очите си.

— Адам!

Напрежението, с което беше казана тази единствена дума, веднага го накара да застане нащрек и той попита:

— Какво се е случило?

— Тук… тук има някой, който иска да говори с теб. О, Адам!

— Криси, Криси…

Обади се непознат мъжки глас:

— Стоун, Борн или както там се казваш. По-добре ще е да дойдеш тук. Жената и дъщеря й здравата са загазили.

Борн стисна по-здраво телефона.

— Кой си ти?

— Казвам се Ковън. Трябва веднага да те видя.

— Къде си?

— Ще ти дам указания. Слушай внимателно, няма да повтарям. — Ковън изброи сложен списък от магистрали, шосета, завои и километри. — Очаквам те тук след деветдесет минути.

Борн погледна към Морено, който му даваше знаци.

— Не знам дали ще успея за…

— Ще успееш — увери го Ковън. — Ако не успееш, малкото момиче ще пострада. За всеки петнадесет минути закъснение ще страда още повече. Ясен ли съм?

— Напълно — каза Борн.

— Добре. Часовникът започва да цъка сега.

14

Фредерик Уилърд прекара осем последователни часа в интернет, опитвайки се, но без успех, да открие собственика на „Монишън Клъб“, какво прави тази организация, откъде идват парите й и кои са членовете й. През това време направи три почивки, две, за да използва банята, и една да изгълта набързо някаква много гадна китайска храна, която беше поръчал и му я бяха донесли. Навсякъде около него имаше работници, които подновяваха офисите на „Тредстоун“, инсталираха електронна апаратура и специални звукоизолиращи врати, боядисваха стените, от които предишния ден бяха свалени тапетите.

Уилърд имаше търпението на костенурка, но накрая дори той не издържа. Изкара следващите четиридесет минути на улицата, обикаляйки квартала, за да си проясни главата от изпаренията на боите и от праха и да анализира ситуацията.

После се върна в офиса, принтира резюмето си и се прибра вкъщи, за да си пусне душ, да се избръсне, да облече костюм и да сложи вратовръзка. Постара се обувките му да бъдат лъснати до блясък. После сгъна резюмето, сложи го в джоба на сакото си, качи се в колата и се отправи към „Монишън Клъб“, където я паркира в подземен паркинг наблизо.

Изкачи с енергична походка каменните стъпала и влезе във внушителното фоайе. Зад бюрото в центъра беше същата жена. Отиде при нея и попита за директора, отговарящ за връзките с обществеността.

— Нямаме директор за връзки с обществеността — каза тя, без да се усмихва. — С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да се видя с човека, който отговаря за наемането на персонал — обясни Уилърд.

За момент жената го изгледа подозрително, а после отсече:

— Не наемаме персонал.

Уилърд вложи ласкави нотки в гласа си и се усмихна.

— Въпреки това ще съм ви много благодарен, ако кажете на този, който отговаря за това, че бих искал да се видя с него, а може би с нея.

— Трябва да носите резюме.

Уилърд го извади.

След като го прегледа, жената се усмихна и попита:

— Името ви?

— Фредерик Уилърд.

— Един момент, господин Уилърд. — Тя набра вътрешен номер и промърмори нещо в микрофона на безжичния телефон на главата си. Когато прекъсна връзката, вдигна очи към него и рече:

— Моля, седнете, господин Уилърд. Скоро ще дойде някой.

Уилърд й благодари и отиде до същата пейка, където двамата с Питър Маркс бяха чакали да пристигне Оливър Лис. Секретарката отново започна да приема и да пренасочва телефонните обаждания. Уилърд си каза, че тази система е учудващо остаряла. Като че ли хората, които работеха в „Монишън Клъб“, нямаха преки телефонни линии. Това го заинтригува и той започна да изучава по-внимателно жената. Въпреки че беше млада и на пръв поглед със стандартния вид на секретарка, Уилърд имаше усещането, че тя е нещо съвсем различно. Очевидно сама решаваше дали да го пусне да мине покрай нея, но същевременно проверяваше и всяко телефонно обаждане.

След трийсетина минути един строен млад мъж излезе през стъклената врата в стената. Беше облечен в тъмен, консервативно ушит костюм. По средата на вратовръзката му като че ли имаше избродирано златно блокче. Отиде право при секретарката, наведе се леко над нея и й заговори с такъв тих глас, че дори в смълчаното фоайе Уилърд не можа да чуе какво й казва и какво му отговаря тя.

После се обърна и с колеблива усмивка приближи Уилърд.

— Моля, последвайте ме, господин Уилърд.

Без да чака отговор, той се завъртя на пети. Уилърд прекоси фоайето. Като минаваше покрай бюрото на секретарката, забеляза, че тя го наблюдава.

Младият мъж го преведе през вратата в слабо осветен коридор със стени, покрити с дървена ламперия. Беше постлан с килим и украсен с картини, изобразяващи средновековни ловни сцени. Минаха покрай няколко врати от двете страни. Всичките бяха затворени и Уилърд не можа да чуе нищо отвътре. Кабинетите или бяха празни, в което се съмняваше, или вратите бяха звукоизолирани — нещо твърде необичайно за работни помещения. Поне за такива, които не са част от някоя тайна служба.

Накрая младият мъж спря пред една врата отляво, почука веднъж и после я отвори навътре.

— Господин Фредерик Уилърд — обяви той със странно официален тон, когато прекрачи прага.

Уилърд го последва и се озова не в кабинет, а в библиотека, при това изненадващо голяма. Три от стените бяха с рафтове от пода до тавана, пълни с книги. Четвъртата представляваше огромен прозорец, който гледаше към красиво подредена вътрешна градина с фонтан в центъра в марокански стил. Като че ли беше нещо от шестнадесети век.

Пред прозореца имаше голяма маса от масивно тъмно дърво, лакирана до блясък. Около нея на равно разстояние бяха наредени седем дървени стола с високи облегалки. На един от тях седеше мъж със заоблени рамене, гъста коса, сресана назад и откриваща широкото му чело. Слепоочията му бяха леко посребрени, а кожата на лицето му беше с цвят на пчелен мед. Пред него беше разтворена голяма, много дебела книга, която той разучаваше най-съсредоточено.

После вдигна глава и Уилърд видя да го гледат две сини очи, голям орлов нос и студена усмивка.

— Влезте, господин Уилърд — каза той, като продължаваше да се усмихва. — Очаквах ви.

— Използват плавателни съдове за забавления — много скъпи яхти — каза Контрерас.

— За да сноват нагоре-надолу по крайбрежието — рече Сорая.

— Това е най-сигурният начин за транспортиране от Централно Мексико на стоките, доставени от колумбийските картели.

Небето над пустинята беше огромно и така обсипано със звезди, че на някои места нощта изглеждаше като че ли забулена в леденосинкава мъгла. Тесният сърп на луната висеше ниско в небето и хвърляше безценна слаба светлина. Контрерас погледна стрелките на часовника си. Изглежда беше разучил до най-малки подробности разписанието на граничните патрули.

Бяха приклекнали под дълбоката сянка, хвърляна от купчина храсти от див пелин и гигантски кактуси. Разговаряха шепнешком. Тя следваше примера на контрабандиста и затова гласът й, подобно на неговия, звучеше не по-различно от шумоленето на сухия вятър в пустинята.

— Твоят човек се занимава с наркотици, бъди сигурна — рече Контрерас. — Иначе защо мъж като него ще се промъква тайно в Мексико?

Тук беше по-студено, отколкото очакваше, и тя леко потрепери.

— Освен ако някой не го е очаквал, ще да е отишъл право в Ногалес, откраднал е кола и след това се е отправил на запад към крайбрежието.

Сорая се канеше да му отговори, но той вдигна пръст пред устните си. Тя се ослуша и миг по-късно чу какво го беше разтревожило — тихото скърцане по земята на подметки на ботуши недалеч от тях. Когато пламна светлината на силен фенер, Контрерас дори не помръдна, което означаваше, че го беше очаквал. Лъчът описа дъга не към мястото, където се бяха скрили, а пред тях, където се простираше невидимата граница, пуста и брулена от вятъра. Тя чу как някой изсумтя, а после светлината угасна и стъпките се отдалечиха.

Тъкмо се канеше да промени положението на тялото си, когато Контрерас я сграбчи за ръката и я накара да остане неподвижна. Дори в тъмното тя забеляза как очите му гневно проблеснаха. Затаи дъх. Миг по-късно лъчът на фенера се появи отново и освети по-голямо пространство в пустинята пред тях. После в нощта отекнаха три изстрела, които вдигнаха малки облачета прах там, където куршумите се бяха забили в земята.

Тя чу кратко гъргорене, което можеше да мине за смях. Светлината угасна. Отново настъпи тишина, нарушавана единствено от самотното шумолене на вятъра.

— Сега можем да тръгваме — прошепна едва чуто Контрерас.

Тя кимна и го последва с изтръпнали крака. Заобиколиха пелиновите храсти, завиха надясно и прибягаха по равната земя от Съединените щати в Мексико. Нямаше абсолютно нищо, което да отбележи преминаването от едната страна в другата.

В далечината чу вой на койот, но не можеше да каже от коя страна на границата идваше. Пред тях изскочи голям заек и я стресна. Усети как сърцето й бие бързо в гърдите и някакъв странен шум в ушите, като че ли кръвта й преминаваше твърде бързо през вените и артериите.

Контрерас вървеше отпред, без да спира и да се оглежда за посоката. Беше напълно уверен в себе си и затова тя се чувстваше по-сигурна при създалите се обстоятелства. Беше странно, леко смущаващо усещане, което я накара да си помисли за Амун и Кайро, както и за времето, което прекараха заедно в египетската пустиня. Може ли да е било само преди седмици? Като че ли беше изминало ужасно много време, откакто го бе виждала. С времето съобщенията, които си изпращаха, бяха станали по-редки и по-къси.

Сега нощта беше без звезди. Беше тъмно като на дъното на океана, като че ли дори и след часове нямаше да се съмне и слънцето нямаше да се издигне в далечното източно небе. Внезапно до нея стигна тътен на гръмотевица, но беше много далеч, някъде в небето на друга страна.

Дълго време вървяха през равен, монотонен пейзаж, в който като че ли почти нямаше живот. Накрая Сорая видя светлините на лампи и скоро след това Контрерас я въведе в Ногалес, Сонора.

— Аз съм дотук — каза той. Не гледаше към светлините, а в тъмнината на източните покрайнини на града.

Сорая му подаде остатъка от парите и той ги прибра, без да ги брои.

— В „Очоа“ имат чисти стаи и не задават въпроси. — После плю небрежно между прашните си каубойски ботуши. — Надявам се да намериш това, което търсиш.

Тя кимна. Проследи го с поглед, когато се отправи на изток неизвестно накъде. Когато нощта го погълна, Сорая се обърна и продължи да върви, докато прахта се превърна в утъпкана пръст, а после се показаха улици и тротоари. Намери лесно „Очоа“. Там имаше някакво празненство, продължаващо през цялата нощ. Централният площад беше осветен. В единия му край струнен оркестър изпълняваше нещо бързо и нестройно, а в другия бяха наредени сергии, на които продаваха прясно приготвени такос и кесадилас16. Между тях хората се разхождаха или танцуваха. Други се клатушкаха пияни и крещяха безобидни ругатни срещу музикантите или към онези, които си даваха труда да ги слушат. Тук-там се стигаше до бой и се чуваха кръвожадни викове. Един кон изцвили, изпръхтя и затропа с копита.

Фоайето на „Очоа“ беше празно. Нощният дежурен на рецепцията беше дребен, жилав мъж с физиономия на прерийно куче, който гледаше мексикански сериал на малък портативен телевизор с лоша картина. Въпреки това продължаваше да следи с интерес в душната си кабинка онова, което ставаше на екрана, и не й обръщаше внимание. Хвърли бегъл поглед на Сорая и й подаде ключа, когато тя плати цената за стая за една нощ, написана на картон над главата му. Не й поиска паспорт, нито някакъв друг документ за самоличност. Тя можеше да е серийна убийца, но не го интересуваше.

Стаята й беше на втория етаж и откъм гърба на хотела, тъй като бе поискала да е по-тихо. Нямаше климатична инсталация. Тя разтвори широко прозореца и погледна навън. Стаята гледаше към невзрачна уличка и гола тухлена стена, гръб на друга сграда, вероятно на ресторант, ако се съди по наредените кофи за боклук от едната страна на входа, закрит само със завеса. Гола флуоресцентна крушка хвърляше над кофите бледа синкава светлина. Сенките бяха морави като зарастващи рани. Докато тя наблюдаваше, един мъж, препасан със силно замърсена престилка, дръпна завесата и седна върху капака на една кофа за боклук. Сви си цигара с марихуана, пъхна я в устата, запали я, пое дима и притвори очи. Тя чу някакви шумове. В единия край на уличката двойка правеше секс, подпряна на стената. Готвачът, унесен в наркотичен блян, не им обръщаше внимание. Може би дори не ги чуваше.

Сорая се извърна от прозореца и огледа стаята. Слава богу, както й беше казал Контрерас, беше чисто и подредено дори в банята. Съблече се и пусна душа, изчака водата да се стопли и застана под него, наслаждаваше се как топлата вода отмива мръсотията и потта. Напрежението в мускулите й бавно изчезна и тя започна да се отпуска. Изведнъж я връхлетя умора и разбра, че е изтощена. Излезе изпод душа и разтри силно тялото си с кърпата. Тънкият груб плат зачерви тъмната й кожа. От горещия душ в стаята беше станало задушно. Завила се с кърпата, тя отиде при прозореца, за да улови полъха на лекия бриз, който подухваше от време на време. Тогава видя двамата мъже, подпрели се на стената на ресторанта. На светлината на луминесцентната лампа забеляза, че единият проверява нещо в своя смартфон. Тя се скри зад избелелите завеси миг преди вторият мъж да погледне към прозореца й. Можа да види лицето му — тъмно и напрегнато като свит юмрук. Той каза нещо на другаря си, което го накара също да погледне към прозореца.

В „Очоа“ вече не беше безопасно. Сорая отстъпи назад, облече отново мръсните си дрехи и отиде при вратата. Когато я отвори, двама мъже се втурнаха вътре. Единият изви ръцете й на гърба, а другият притисна устата и носа й с кърпа. Тя се опита да не диша, да се освободи от желязната му хватка, обаче не успя. Мълчаливата, безполезна борба продължи няколко минути и усилията само намалиха кислорода в дробовете й. После въпреки волята й подсъзнателната й система установи контрол над нея и тя вдиша веднъж, после още веднъж. Заля я отвратителна миризма и Сорая се опита да извика. От очите й потекоха сълзи, които се затъркаляха по бузите. Опита се да поеме свеж въздух. После мракът я обви и тялото й се отпусна в ръцете на похитителите.

Аркадин видя гръбната перка да пори водата. Ако се съдеше по размерите, акулата беше голяма, дълга около три-четири метра. Приближаваше се право към кърмата на „цигарата“. Не беше за учудване предвид количеството кръв, изтекло във водата.

Аркадин беше измъчвал Степан в продължение на три часа и човекът вече представляваше кървава развалина. Легнал на една страна с присвити колене, той плачеше неудържимо, а кръвта от безбройните порезни рани се стичаше на тънки струйки и се смесваше с морската вода по палубата.

Павел беше свидетел на разпита, на кръвопролитието и на последвалите крясъци на Степан, че е невинен, а после беше дошъл и неговият ред. Очакваше Аркадин да използва същия нож и върху него, както беше го сторил със Степан, но основната част на разпита бе изненадата, ужасът от неочакваното.

Аркадин завърза краката на Павел за лебедката и го спусна с главата надолу през кърмата на лодката. С всяко потапяне удължаваше времето на оставането му под водата, така че на края на шестото или седмото Павел беше сигурен, че ще се удави. После Аркадин му направи по една порезна рана под всяко око. Когато кръвта потече, отново го потопи под водата. Това продължи може би около четиридесет минути. След това акулата се показа. Павел сигурно я беше видял. Когато Ел Хералдо го издърпа нагоре, беше смъртно уплашен.

Като се възползва от слабостта му, Аркадин удари бързо три пъти подред Павел с всичка сила и му счупи две-три ребра. Той започна да се задъхва и да диша все по-трудно. Реагирайки на дадения от боса му знак, Ел Хералдо спусна Павел обратно във водата. Акулата се приближи заинтригувана.

Павел започна панически да удря по водата, а това изостри още повече любопитството й. Акулите имат лошо зрение и разчитат на миризмите и движенията. Тази подуши прясна кръв, а ударите я накараха да повярва, че жертвата й е ранена. Засили се право към раненото същество.

Аркадин забеляза, че гръбната перка се задвижи по-бързо, и вдигна ръка. Това беше сигнал за Ел Хералдо, който повдигна лебедката. Миг преди главата и раменете му да излязат от водата, тялото на Павел потрепери и той отчаяно се сгърчи, когато акулата нападна. Ел Хералдо го издигна да виси във въздуха, нададе сподавен вик, измъкна пистолета си, наведе се през кърмата на „цигарата“ и изпразни пълнителя в огромното туловище на акулата.

Когато водата се запени и почерня от кръвта на акулата, Аркадин отиде при лебедката и спусна крещящия и плачещ Павел на палубата, като остави Ел Хералдо да се забавлява. Откакто преди три години по-малкият му брат беше загубил крака си, нападнат от тигрова акула, в очите на Ел Хералдо винаги се появяваше желанието да убива, когато видеше гръбна перка. Една вечер, когато беше много пиян и много тъжен, бе разказал тази зловеща семейна история.

Аркадин насочи вниманието си към Павел. Започнатото от потапянията във водата, от които за малко да се удави, беше довършено от акулата. Павел беше много зле. Акулата беше откъснала парчета месо от лявото му рамо и от бузата. Кървеше обилно, но това беше най-малкият му проблем. Беше травматизиран от нападението на акулата. Широко отворените му очи непрекъснато шареха насам-натам, без да се задържат на нищо. Зъбите му неудържимо тракаха и от него се понесе миризма на изпражнения.

Без да обръща внимание на всичко това, Аркадин приклекна до капитана си, сложи ръка на главата му и каза:

— Павел Михайлович, приятелю мой, имаме сериозен проблем за решаване и само ти можеш да го разрешиш. Или Степан, или ти сте предавали информация на някой извън организацията. Степан се кълне, че не е той, което, опасявам се, оставя теб като виновника.

Като ридаеше и виеше от болка и ужас, Павел не отговаряше, докато Аркадин не повдигна главата му от палубата.

— Стегни се, Павел Михайлович! Съсредоточи се! Животът ти виси на косъм. — Когато погледът на Павел се спря върху него и остана там, Аркадин се усмихна и го погали по косата. — Знам, че те боли, приятелю. Боже господи, та ти кървиш като заклано прасе! Но скоро всичко това ще свърши. Ел Хералдо бързо ще те закърпи, той е майстор, повярвай ми. Чуй ме, Павел Михайлович, ето каква е сделката. Кажи ми за кого работиш, какво си му казал, разкажи ми всичко и ние ще те закърпим. Ще станеш като нов. Нещо повече, ще кажа на всички, че къртицата е Степан. Работодателят ти ще се успокои, ти ще продължиш да работиш както преди, ще му предаваш информация, но само такава, каквато аз ти подавам. Как ти звучи това, а? Споразумяхме ли се?

Павел изохка и кимна. Очевидно все още не беше в състояние да говори.

— Добре. — Аркадин погледна към Ел Хералдо. — Свърши ли с твоята акула?

— Гадината е мъртва. — Ел Хералдо със задоволство се изплю във водата. — Сега приятелите й ще си направят пир с нея.

Аркадин погледна към Павел и си помисли: „Същото ще се случи и с този кучи син!“

Мъжът с пронизващите сини очи посочи с ръка.

— Моля, седнете, господин Уилърд, искате ли нещо за пиене?

— Бих изпил едно уиски — отвърна той.

Младият мъж, когото Уилърд следваше, изчезна, но след секунди се появи отново с поднос, върху който имаше старомодна чаша с уиски, голяма чаша с вода и друга с лед.

Уилърд имаше усещането, че не той, а някой друг с неговите крака дръпна един стол и седна край голямата маса. Младият мъж остави пред него трите чаши и излезе от библиотеката, като затвори безшумно вратата след себе си.

— Не разбирам как бихте могли да ме очаквате — рече Уилърд. После си спомни осемте часа, които беше прекарал в интернет, за да търси информация за „Монишън Клъб“. — IP номерът на компютъра ми е защитен.

— Нищо не е защитено. — Мъжът взе книгата, обърна я и я побутна към Уилърд. — Кажете ми какво разбирате от това?

Той видя една илюстрация от поредица букви и странни символи. Разпозна латинските букви, но другите му бяха непознати. После усети леки тръпки по гърба си. Ако не грешеше, буквите бяха същите като онези на снимките, които Оливър Лис беше показал на него и на Питър Маркс.

Вгледа се в неестествено сините очи и каза:

— Не знам какво означава това.

— Кажете ми, господин Уилърд, изучавали ли сте история?

— Мисля, че да.

— В такъв случай знаете за цар Соломон.

Уилърд сви рамене.

— Предполагам повече от много други хора.

Мъжът срещу него се облегна назад и преплете пръсти върху корема си.

— Животът и времето, през което е живял Соломон, са пълни с митове и легенди. Както и при Библията, често пъти е трудно, да не кажа невъзможно, да се отсее истината от измислицата. Защо? Защото последователите му са имали интерес тя да се скрие. Най-невероятните истории са свързани със златното съкровище на Соломон. Става дума за огромни количества, които не можем дори да си представим. Сега историците и повечето археолози отхвърлят подобни истории като изопачени или направо неверни. Защото откъде би могло да дойде толкова злато? От легендарните мини на Соломон ли? Дори ако царят е наел десет хиляди роби, той не би могъл да натрупа такова приказно съкровище през краткия си живот. Затова сега се приема за безспорна истина, че не е имало такова нещо като златото на цар Соломон.

Той се наведе напред и почука с пръст по илюстрацията в книгата.

— Тази поредица от букви и символи ни разказва различна история. Това е указание, о, повече от указание, много повече. Това е ключ, който казва на онези, които са готови да слушат, че златото на цар Соломон наистина съществува.

Уилърд, без да иска, се засмя.

— Нещо смешно ли казах?

— Простете, но ми е трудно да приема сериозно тази мелодраматична измислица.

— Е, свободен сте да си тръгнете, когато пожелаете. Ако искате, още сега.

Когато мъжът се накани да дръпне книгата обратно към себе си, Уилърд протегна ръка и го спря.

— Не мисля да си тръгвам, повярвайте ми. — Прокашля се. — Вие говорите за истината срещу измислицата. — Той замълча за момент. — Може би ще ме улесните, ако ми кажете името си.

— Бенджамин Ел-Ариан. Аз съм един от малкото учени, наети от „Монишън Клъб“ за решаване на въпроси, свързани с древната история и за това как те влияят на настоящето.

— Отново се извинявам, но изобщо не вярвам, че внезапно и съвсем неочаквано ми беше разрешена среща с обикновен учен, след като в продължение на осем часа се рових в интернет, опитвайки се да намеря информация за „Монишън Клъб“. Не, господин Ел-Ариан, макар може би наистина да сте учен, едва ли това е всичко, което сте.

Известно време Ел-Ариан го гледаше замислен.

— Струва ми се, господин Уилърд, че вие сте много по-деликатен и съобразителен, за да се смеете на нещо, което съм казал. — Той взе книгата и обърна страницата. — А и да не забравяме, че дойдохте тук очевидно за да търсите информация. — За миг в очите му като че ли заиграха весели пламъчета. — Да не би пък да възнамерявахте да търсите тук работа, за да проникнете при нас, както го сторихте в АНС?

— Изненадан съм, че сте осведомен за това, то едва ли се знае от много хора.

— Господин Уилърд — каза Ел-Ариан, — няма нещо, което да не ни е известно за вас. Включително за ролята ви в „Тредстоун“.

„Аха, най-сетне стигнахме до главното“ — помисли си Уилърд. Изчака, без изражението му да се промени, но продължи да наблюдава Ел-Ариан, като да беше паяк, замръзнал в центъра на мрежата си.

— Знам, че сте твърде чувствителен към темата „Тредстоун“ — рече Ел-Ариан, — затова ще ви кажа какво ми е известно по въпроса. Моля ви, не се колебайте да ме поправите, ако съм погрешно осведомен за някои факти. „Тредстоун“ е започната от Александър Конклин в рамките на Централното разузнавателно управление. Неговото въображение успява да роди само двама завършили програмата: Леонид Данилович Аркадин и Джейсън Борн. Сега вие сте възстановили „Тредстоун“ под егидата на Оливър Лис, но почти веднага Лис е започнал да ви нарежда какво да правите дори повече, отколкото ЦРУ нареждаше на вашия предшественик. — Той замълча за момент, за да даде време на Уилърд да го поправи или да направи някакви възражения.

Когато гостът му запази мълчание, Ел-Ариан кимна.

— Обаче всичко това е предисловие. — Отново почука с пръст по разтворената книга. — Тъй като Лис ви е наредил да намерите златния пръстен с гравираните на него знаци, може би ще ви е интересно да знаете, че той не работи като самостоятелна единица.

Уилърд настръхна.

— Тогава за кого всъщност работя?

В усмивката на Ел-Ариан имаше известна доза насмешка.

— Както повечето неща по този въпрос, и това е сложно. Човекът, който му осигурява парите и сведенията, е Джалал Есай.

— Никога не съм го чувал.

— А и не би трябвало. Джалал Есай не се движи във вашите среди. Всъщност, подобно на мен, той се старае да остане неизвестен за хора като вас. Член е на „Монишън Клъб“… или по-скоро беше. Виждате ли, в продължение на няколко години този пръстен се считаше за изгубен. Той е единствен по рода си поради причини, които веднага ще ви бъдат изяснени.

Ел-Ариан стана, отиде до една секция на шкаф с книги и натисна скрит бутон. Секцията се отвори навън и разкри сервиз за чай, състоящ се от месингов чайник, голяма чиния, пълна с кексчета, посипани с пудра захар, и шест чашки, тесни, но три пъти по-високи от обикновените чашки от този вид. Сложи ги в един поднос и ги донесе на масата.

С церемониален маниер наля чай за двамата и подкани Уилърд да си вземе от кексчетата. Седна и с видимо удоволствие отпи от чая си. Уилърд откри, че това е сладък ментов чай, какъвто имат обичай да пият в Мароко.

— Но да се върнем на обсъждания въпрос. — Ел-Ариан си взе един сладкиш и го лапна. — Това, което разбрахме от гравираните от вътрешната страна на пръстена знаци, беше следното: Златото на цар Соломон е факт, а не измислица. Надписът съдържа конкретни угаритски символи. Соломон е взел на работа при себе си гадатели. Тези гадатели, или поне някои от тях, са били запознати с алхимията. Те са открили, че съчетавайки някои угаритски думи и фрази с определени научни процедури, могат да превръщат оловото в злато.

За момент Уилърд остана като поразен от гръм. Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Оловото в злато? — рече накрая. — Буквално?

— Да, буквално. — Ел-Ариан лапна още едно кексче. — Това е отговорът на неразрешимата загадка, за която вече споменах — как Соломон е натрупал толкова много злато за толкова кратко време.

Уилърд се размърда в стола.

— Това ли правите тук бе, хора? Тичате подир легенди?

На лицето на Ел-Ариан се появи загадъчната му усмивка.

— Както вече казах, свободен сте да си тръгнете, когато пожелаете. Обаче няма да го направите.

От чист инат Уилърд се изправи на крака.

— Откъде знаете?

— Просто защото идеята е много привлекателна, макар още да не сте убеден.

Уилърд на свой ред се усмихна загадъчно.

— Дори да е само една легенда.

Ел-Ариан дръпна назад стола си и отиде при шкафовете с книги, откъдето беше взел чая и кексчетата. Бръкна вътре и извади нещо, което постави на масата пред Уилърд.

Той продължи да гледа Ел-Ариан в очите, но после погледна надолу. Взе една златна монета. Изглеждаше много стара. На нея се виждаше петолъчна звезда заедно с надписа Gram, MA, TUM, TL, TRA в пространството между лъчите. В центъра на звездата имаше символ, така изтъркан, че беше неразбираем.

— Петолъчната звезда е символът на цар Соломон, макар че различни източници го изобразяват като шестолъчна звезда, като кръст, гравиран с букви на иврит, дори като келтски възел. Обаче на пръстена, който винаги носел, имало петолъчна звезда, за която се говори, че притежавала магически свойства. Оттам и способността му да лови демони и да говори с животни.

Уилърд се засмя.

— Не вярвате на подобни глупости, нали?

— Разбира се, че не — отвърна Ел-Ариан. — Обаче златната монета без съмнение е част от съкровището на Соломон.

— Не разбирам как може да сте сигурен — каза Уилърд. — Няма експерт, който би могъл да потвърди такова нещо.

Странната усмивка на Ел-Ариан се появи отново.

— Вече установихме възрастта й. Обаче по-важното е, че открихме нещо друго — каза той. — Обърнете монетата от другата страна, ако обичате.

За изненада и учудване на Уилърд обратната страна на монетата беше напълно различна.

— Виждате ли, тази страна не е направена от злато — каза Ел-Ариан. — Направена е от олово, първоначалния метал, преди да бъде превърната в злато.

15

Мойра тръгна от Гуадалахара рано сутринта, навлизайки с колата в сърцето на родината на синьото агаве17 в мексиканския щат Халиско. Небето беше огромно, само с няколко малки облачета, които се носеха в ярката синева. Слънцето печеше силно и в утрото много бързо стана горещо. Към обяд Мойра беше принудена да затвори прозорците и да пусне климатика. На няколко пъти попадаше в места, където мобилният телефон нямаше обхват, а без GPS имаше известни трудности да намери Аматитан.

Използва времето, за да анализира какво беше научила от Роберто Корелос. Защо й беше казал, че е предпочел Беренгария да продължи бизнеса на брат си? Защо, за бога, ще се доверява на жена да му изкарва прехраната? Мойра беше срещала много мъже като Корелос и никой не се възторгваше много от жените. Очакванията им от тях бяха най-вече чукане, готвене и раждане на деца.

Премисляше тези въпроси часове наред, докато накрая зърна Аматитан. Корелос изгаряше от нетърпение да си отмъсти. За такъв докачлив мъж като него отмъщението беше въпрос на чест. Опозоряването на братовчед му нямаше да му е достатъчно. Имаше логика Корелос да иска да впримчи Нарсико в онзи начин на живот, който братовчед му така отчаяно се опитваше да остави зад гърба си. Това беше истинско отмъщение.

Ако Беренгария наистина беше наследница на бизнеса му, от това следваше, че някой мъж сигурно дърпаше конците зад кулисите. Кой? Корелос не пожела да й каже, а тя нямаше нищо, което да му даде в замяна, освен тялото си, което нямаше намерение да използва. Обаче с Беренгария работата беше друга. Може и да беше пираня, но Мойра и преди си беше имала работа с пирани. Подозренията й се бяха засилили най-вече от липсата на каквито и да било притеснения от страна на Корелос, че онзи, който беше откраднал лаптопа, сега имаше достъп до списъка с клиентите на Густаво. Единствената причина за това беше, че Корелос вече въртеше бизнес с него.

От двете й страни се точеха безкрайни поля със синьо агаве. В тях се трудеха работници, които се потяха и пъшкаха от полаганите усилия. Точно пред нея беше ранчото на Скидел.

Ако, както предполагаше, лаптопът на Есай, откраднат от Густаво Морено, съдържаше списък с клиентите на наркобарона, тогава на него сигурно имаше и нещо друго много важно за нейния работодател и тя можеше да се обзаложи, че това не е просто историята на фамилията му, както бе казал. Тогава защо я беше излъгал Есай? Какво криеше?

— Оливър Лис ви е лъгал още от първия ден, в който ви е срещнал — каза Ел-Ариан.

— Очаквам това от всеки — каза Уилърд. — То е необходимо зло за живота, който водя.

Двамата се разхождаха във вътрешната мароканска градина пред библиотеката на „Монишън Клъб“. Тук бяха защитени от вятъра. Слънцето, издигнало се високо в небето, топлеше раменете им.

— Значи сте се примирили с това.

— Разбира се, че не. — Уилърд пое дълбоко въздух. В градината беше засадено нещо, някаква билка или подправка, чиято миризма му се стори приятна и позната. — Животът ми е война. Отсявам лъжите, научил съм се да виждам покрай тях и действам по съответния начин.

— Вече знаете, че Оливър Лис няма намерение да ви разреши да управлявате „Тредстоун“ както намерите за добре.

— Разбира се, но ми трябва някой, който да изправи „Тредстоун“ на крака. Неговите и моите планове никога нямаше да съвпаднат. Обаче нямах друг избор, освен Лис.

— Сега има друг — каза Ел-Ариан. — Както ви казах, Лис е собственост на Джалал Есай. Той беше член на „Монишън Клъб“. Сега работи самостоятелно.

— Какво го е накарало да го направи? — попита Уилърд.

— Същото, което спря и вас да си тръгнете от библиотеката.

— Златото на цар Соломон?

Ел-Ариан кимна.

— След като разбра, че пръстенът на Соломон не е загубен, той реши, че иска златото за себе си.

Уилърд спря и се обърна към Ел-Ариан:

— За какво количество злато говорим?

— Трудно е да се каже с точност, но ако трябва да предположа, бих казал, че става дума за злато на стойност между петдесет и сто милиарда долара.

Уилърд тихо подсвирна.

— Това е достатъчен стимул за една цяла армия да освирепее. — Той се почеса по главата. — Но не мога да разбера защо ми казвате всичко това?

— Пръстенът на Соломон е у Борн — каза Ел-Ариан. — А у другия, изкарал програмата „Тредстоун“ — Леонид Аркадин, има един лаптоп. Преди няколко години Борн беше изпратен от Алекс Конклин да открадне лаптопа от Джалал Есай. Той го открадна, но по неизвестна за нас причина така и не го предаде на боса си. Търсихме го напразно години наред. Като че ли напълно изчезна. След това една от нашите къртици ни изпрати информация чрез наш агент, Марлон Етана, че откраднатият лаптоп е у Аркадин. Как се е сдобил с него ли? Преди месец един колумбийски наркобарон — Густаво Морено — беше убит при нападение, обаче лаптопът, съдържащ подробен списък на клиентите му, не бе намерен в имота му. По някакъв начин Аркадин го е измъкнал оттам и сега го използва, за да поеме бизнеса на Морено.

— Това същият лаптоп ли е, който е бил откраднат от Джалал Есай?

— Същият.

— Как, по дяволите, е попаднал у Густаво Морено?

Ел-Ариан сви рамене.

— Това е загадка, която предстои да разрешим.

За момент Уилърд се замисли върху казаното.

— Във всеки случай, вие едва ли се интересувате от списък на разпространители на наркотици — рече той. — Какво е толкова специалното на този лаптоп?

— Хард дискът му съдържа скрит файл, който дава ключа към намирането на златото на цар Соломон.

Уилърд се сепна.

— Да не искате да ми кажете, че Аркадин знае къде е златото?

Ел-Ариан поклати глава.

— Съмнявам се, че знае за съществуването на скрития файл. Както казах, той го е откраднал, за да се сдобие със списъка с клиентите на Морено. Но дори и да знае за съществуването на файла, няма да може да го отвори. Защитен е.

— Нищо не е защитено — рече Уилърд, — както сам ми казахте.

— С изключение на този файл. Никоя дешифрираща програма, никой компютър на земята не може да го отвори. Има само един начин да се прочете файлът. Лаптопът е снабден със специално гнездо. След като пръстенът на Соломон се постави в него, едно устройство сканира гравираните символи от вътрешната страна на пръстена и файлът се отваря.

— Значи лаптопът е бил у Есай — рече Уилърд. — А пръстенът?

— Джалал Есай е притежавал и двете.

— Не виждам логика в това. Защо той сам не се е опитал да намери златото на Соломон?

— Защото дори и да е отворил файла, не би могъл да действа. — Ел-Ариан се премести от слънчевата светлина на сянка и като че ли се промени и като ръст, и като присъствие. Все едно, че се беше раздвоил. — Във файла липсва определена част от инструкцията.

— И Есай я няма.

— Няма я.

— А у кого е? — попита Уилърд.

— Намира се в специална стая в една къща в Тинерир — град във Високите Атласки планини на Мароко.

Уилърд поклати глава.

— Знам, че е лесно да се пита, след като фактът е налице, но защо пръстенът и лаптопът са били поверени на Есай?

— Фамилията му е най-старата и най-религиозната. Реши се, че той е най-добрият избор.

За кратко и двамата запазиха мълчание, замислени за допуснатата грешка.

— Още не мога да разбера защо всичко се случва днес. Имало е време, когато у вас са били както пръстенът, така и лаптопът. Защо не взехте златото тогава?

— Разбира се, че щяхме да го направим — каза Ел-Ариан, — но не бяхме в състояние. Липсваше ни онази част от инструкцията. След десетилетия търсене целият комплект беше открит случайно след едно земетресение в Иран, което разкри археологическо съкровище от информация. Голяма част от него е била измъкната от Александрийската библиотека преди първия пожар в нея. Един ръкопис съдържал информация за двора на цар Соломон.

— И това става известно, след като пръстенът изчезва, а лаптопът е откраднат.

— Точно така. — Ел-Ариан разпери ръце. — Сега виждате как вашите и нашите планове съвпадат. Вие искате да съберете Борн и Аркадин, за да разберете веднъж завинаги кой е по-съвършеният боец. Ние искаме пръстена на Соломон и лаптопа.

— Простете, но не виждам връзката.

— Опитахме се да вземем лаптопа от Аркадин, но без успех. Загубих всички, които изпратих да го убият, и се уморих да изпращам хора, за които знам, че ги чака сигурна смърт. Известно ми е и това, че ЦРУ от години се опитва да убие Борн, също без успех. Не, единственият начин за нас да се сдобием с това, което искаме, е да съберем двамата заедно.

— Има вероятност пръстенът на Соломон да е у Борн, но дали лаптопът е все още в Аркадин?

— Напоследък той не го изпуска от очи.

Те отново тръгнаха да се разхождат. Обиколиха фонтана, където една червеношийка пиеше вода и нервно ги поглеждаше. Нервността на птицата се предаде и на Уилърд.

— След като не повярвах на Оливър — рече той, — защо трябва да повярвам на вас?

— Не очаквам да ми повярвате — каза Ел-Ариан. — За да ви докажа, че съм искрен, ви предлагам следното: помогнете ми да съберем Борн и Аркадин, което вие така и така искате, и аз ще ви отърва от Оливър Лис.

— И как ще го направите? Лис е много силен.

— Повярвайте ми, господин Уилърд, Оливър Лис не разбира значението на силата. — Бенджамин Ел-Ариан се обърна. Слънчевата светлина блесна в очите му като искра при запалване на двигател. — Той ще бъде отстранен от живота ви.

Уилърд поклати глава.

— Страхувам се, че обещанията не са достатъчни. Ще искам половината, а останалото — когато събера Борн и Аркадин заедно.

Ел-Ариан разпери ръце.

— Говорим за човек, не за пари.

— Това е проблем, който сами трябва да решите — каза Уилърд. — Ще започна да действам, когато и само когато вашите действия подкрепят думите ви.

— Е, добре тогава. — Ел-Ариан се усмихна. — Просто ще трябва да сменя декора за господин Лис.

Хасиендата на Скидел се простираше в центъра на огромното ранчо. Беше в испански колониален стил, със стени от бял хоросан, капаци на прозорците, украсени с дърворезба, решетки от ковано желязо и покрив от теракотени плочи. Една жена в униформа на прислужница отвори вратата, когато Мойра почука. След като се представи, тя я поведе през фоайе с мраморен под и през голяма прохладна гостна до вътрешен двор, покрит с големи каменни плочи. Дворът гледаше към тенис корт, градини и басейн, в който една жена — очевидно Беренгария Морено — плуваше напред-назад. Отвъд тази гледка се простираха безкрайни поля от синьо агаве.

До Мойра стигна силният аромат на рози, когато я поведоха към един мъж, който седеше край маса от стъкло и ковано желязо, отрупана с храна в мексикански керамични чинии и с кани червена и бяла сангрия18, пълни с резенчета пресни плодове.

Когато я видя да се приближава, мъжът се изправи и широко се усмихна. Беше в хавлиена фланела с къси ръкави и тесни бански гащета на сърфист. Тялото му беше слабо и космато.

— Барбара! — провикна се през рамо той. — Нашата гостенка е тук!

Протегна ръка и стисна ръката на Мойра.

— Добър ден, сеньорита Тревър. Аз съм Нарсико Скидел. Радвам се да се запозная с вас.

— Удоволствието е мое — отвърна Мойра.

— Моля. — Той направи жест с ръка. — Настанете се удобно.

— Благодаря. — Мойра седна в един стол близо до него.

— Червена или бяла?

— Бяла, ако обичате.

Той наля две чаши бяла сангрия, подаде й едната и седна.

— Сигурно сте гладна след дългото пътуване. — Посочи храната. — Моля, заповядайте.

Докато Мойра си пълнеше чинията, Беренгария Морено — която тук беше известна като Барбара Скидел — приключи с плуването, избърса се с хавлиена кърпа и се приближи по покритата с каменни плочи пътека към тях. Беше висока, стройна жена, мократа й коса беше опъната назад на конска опашка и откриваше красивото й лице. Мойра си я представи как слага рога на мъжа си с Роберто Корелос. Барбара влезе боса във вътрешния двор. Ръкостискането й беше хладно, твърдо и делово.

— Човекът на Нарсико за връзките с обществеността каза, че пишете материал за текилата, така ли е? — Гласът й беше твърде плътен за жена и звучен, като че ли в по-ранна възраст беше учила пеене.

— Вярно е. — Мойра отпи глътка сангрия.

За начало Нарсико й каза, че текилата се прави от пиня — сърцевината на агавето.

Барбара го прекъсна.

— Какво представлява материалът, който пишете? — попита тя и седна от другата страна на масата срещу двамата, което беше показателно за Мойра. По-нормално би било да седне до съпруга си.

— Всъщност материалът е социологически. За произхода на текилата, какво означава тя за мексиканците, такива неща.

— Значи такива неща — повтори след нея Барбара. — Първо на първо, текилата изобщо не е мексиканска напитка.

— Обаче растението агаве сигурно е било известно отдавна на мексиканците.

— Разбира се. — Барбара Скидел взе една чиния и започна да я пълни с храна от различните плата на масата. — Пинята се приготвя и се продава като нещо сладко за ядене от векове. После са нахлули испанците. Испанските францискански монаси се заселили в тази плодородна долина и основали през 1530 година града Сантяго де Текила. Именно на тях им хрумва да приготвят от ферментиралата захар на пинята силно алкохолно питие.

— Значи агавето е още един аспект на мексиканската култура, заимстван и променен от конкистадорите.

— В действителност нещата са били доста по-лоши. — Барбара облиза пръстите си и напомни на Мойра за Роберто Корелос. — Конкистадорите просто са избивали мексиканците. А францисканците, които пътували заедно с тях, систематично са рушили мексиканския начин на живот и го заменяли с изключително жестока, испанска версия на католицизма. Погледнато от етническа гледна точка, точно испанската църква е разрушила мексиканската култура. — Тя студено се усмихна. — Конкистадорите са били само войници, искали са мексиканското злато. Францисканците са били божиите воини, искали са мексиканската душа.

Докато Барбара си наливаше голяма чаша червена сангрия, Нарсико се прокашля и каза:

— Както виждате, жена ми е отчаян защитник на мексиканския начин на живот.

Чувстваше се, че насоката, в която се водеше разговорът, го притеснява и е недоволен от поведението на жена си. Мойра се запита от колко време убежденията на Барбара са повод за спорове между тях. Не беше ли съгласен с нея, или смяташе, че нейното открито изказвано мнение е лоша реклама за компанията му, която в крайна сметка напълно зависеше от клиентите.

— Вероятно невинаги сте имали подобни убеждения, нали, сеньора Скидел?

— Израснала съм в Колумбия и ми е позната само борбата на моя народ срещу диктаторите генерали и фашистката армия.

Нарсико превзето въздъхна.

— Мексико я промени.

Мойра не пропусна да отбележи горчивината в гласа му. Вгледа се в Барбара, докато тя ядеше — едно елементарно действие, което често пъти казва повече за хората, отколкото те предполагат. Ядеше бързо и настървено, като че ли имаше нужда да защитава храната си и Мойра се запита каква ли е била средата, в която е израснала. Като единствено момиче в семейството сигурно й е било сервирано последна, заедно с майка й. Освен това беше напълно съсредоточена в яденето и Мойра предположи, че й доставя истинско удоволствие. Хареса начина, по който се хранеше, в него имаше нещо симпатично и Мойра отново се замисли за Корелос, който я беше сравнил с пираня.

В този момент мобилният телефон на Нарсико иззвъня. Той го взе, стана и се извини. Мойра забеляза, че Барбара изобщо не му обърна внимание, когато се оттегли в хасиендата.

— Както виждате — рече тя, — има различни начини да разкажете тази история. — Говореше много непринудено и гледаше събеседника си в очите. — Ще ми се да повлияя на начина, по който ще я разкажете.

— Вече успяхте.

Барбара кимна. Беше една от щастливите жени с чудесна костна структура, чиста кожа и стегнато, атлетично тяло. Всичко това й позволяваше да се съпротивява успешно на напредването на възрастта. Беше невъзможно да се определят точно годините й. Съдейки по поведението й, Мойра предположи, че вече може да беше навършила четиридесет, макар да изглеждаше най-малко с пет-шест години по-млада.

— Откъде сте?

— Всъщност току-що пристигнах от Богота — отвърна Мойра. Знаеше, че рискува, но нямаше време да протака нещата, а и искаше да се възползва от отсъствието на Нарсико. — Видях се с Роберто Корелос, братовчеда на Нарсико. — Наблюдаваше внимателно лицето на жената. — И случайно, или не, ваш стар приятел.

По лицето на Беренгария Морено премина някаква сянка и изражението й стана студено.

— Не разбирам какво искате да кажете. Корелос и аз никога не сме се срещали очи в очи — каза сухо тя.

— А уста в уста?

Последва дълга и напрегната пауза, през която Барбара остана абсолютно притихнала. Когато отново отвори уста, вече не изглеждаше красива и дори не беше привлекателна. Мойра разбра какво точно е имал предвид Корелос. „Ето, че пиранята се показа“ — помисли си тя.

С тих, изпълнен със заплаха глас Барбара каза:

— Бих могла да накарам да те изхвърлят с ритници в задника, да те пребият до несвяст, или дори… — Тя не се доизказа.

— Или какво? — попита Мойра, продължавайки да я дразни. — Да ме убият ли? Знаеш, че съпругът ти не би имал куража да го стори.

Най-неочаквано Барбара Скидел избухна в смях.

— О, боже мой, можеш ли да си го представиш? — Но почти веднага стана сериозна. — Роберто не е трябвало да ти казва какво се случи.

— Това можеш да му го кажеш на него.

Мойра забеляза, че Барбара погледна към къщата, където Нарсико все още говореше по мобилния телефон и се разхождаше напред–назад зад един от френските прозорци.

Барбара стана.

— Защо да не се поразходим?

След като се поколеба за момент, Мойра допи остатъка от сангрията си, стана и последва Барбара покрай тенис корта към градините. Когато се отдалечиха от хасиендата и навлязоха сред група покрити с прах ниски борови дървета, Барбара се обърна към нея и каза:

— Ти ме заинтригува. Коя си, защото е съвсем сигурно, че не си репортерка.

Мойра мислено се подготви за най-лошото.

— Защо мислиш така?

Барбара се наведе заплашително към нея, както биха направили някои мъже.

— Роберто никога не би казал за нас на един репортер. Нямаше да ти каже абсолютно нищо.

— Какво мога да отговоря? — Мойра сви рамене. — Той ме хареса.

Барбара изсумтя.

— Роберто не харесва никого, обича само себе си. — Вдигна рязко глава и внезапно поведението й се промени. От заплашително стана съблазнително. Опря Мойра в ствола на едно дърво, вдигна ръка и започна да навива кичур от косата й на показалеца си. — В такъв случай ще трябва да си го чукала или най-малко да си му духала.

— Не ме докосна.

Барбара погали бузата на Мойра с опакото на ръката си. Ревнуваше ли, опитваше се да я прелъсти или просто си играеше с нея?

— Спечелила си го по някакъв начин. Как го направи?

Мойра се усмихна.

— Завърших с най-висок успех от класа училището за очароване.

Дългите пръсти на Барбара галеха като пера бузата и ухото й.

— Какво е видял Роберто в теб? Той може да е грубиян и свиня, но едно от най-ценните му качества е, че си създава безпогрешна преценка за хората в мига, в който ги види. И така, аз продължавам да недоумявам защо си тук. — Тя притисна устни в бузата на Мойра. — Не е, за да вземеш интервю от съпруга ми, мисля, че вече се разбрахме по въпроса.

Мойра почувства, че трябва по някакъв начин да шокира Барбара, за да надделее.

— Дойдох да разследвам убийството на човек, намерен в имението ви преди няколко седмици.

Барбара отстъпи назад.

— От полицията ли си? Американската полиция се интересува от убийството, така ли?

— Не съм от полицията — каза Мойра. — Аз съм федерален агент.

Барбара сякаш остана без дъх.

— Господи! — рече тя. — Ето как си успяла да впечатлиш Роберто.

Мойра каза:

— Беренгария, искам да ме заведеш до мястото, където е било намерено тялото. Искам да ме заведеш там сега.

Борн караше сивия опел на Отавио Морено, следвайки точно указанията, които му бе дал Ковън. До него Отавио подготвяше всички покупки, които Борн беше направил. В купето цареше тишина. Чуваше се само шумът на гумите по пътя и тътенът на насрещното движение, който се промъкваше през затворените прозорци.

— Двадесет минути — каза накрая Борн.

— Ще бъдем готови — отвърна Отавио, без да вдига глава от работата си. — Не се безпокой.

Борн не се безпокоеше, не беше в природата му, или ако се бе случвало някога, обучението му в „Тредстоун“ отдавна беше погребало това чувство у него. Мислеше за Ковън, без съмнение това беше кодово име на оперативен агент на ЦРУ. Знаеше добре, че Управлението обучава и контролира оперативни агенти, специализирали се в изпълнението на мокри поръчки. Трябваше да знае всичко възможно за Ковън, преди да се срещнат, и само един човек можеше да му помогне.

Извади мобилния си телефон, набра един номер, който не беше използвал от доста време. Когато познатият глас отговори, каза:

— Питър, Джейсън Борн е.

Питър Маркс се беше отправил на среща с главен инспектор Лойд-Филипс, който го чакаше във „Веспър Клъб“, когато телефонът иззвъня. Направо се разтрепери, когато чу гласа на Борн.

— Къде си, по дяволите? — чу се да вика Маркс, седнал на задната седалка на едно от грамадните лондонски таксита.

— Имам нужда от помощта ти — каза Борн. — Какво знаеш за Ковън?

— Оперативният агент на ЦРУ ли?

— Не каза нашият оперативен агент. Да не си напуснал ЦРУ, Питър?

— Всъщност неотдавна го напуснах. — Маркс се постара да успокои сърцебиенето си до приемливо ниво. Трябваше да разбере къде е Борн и да отиде при него. — Данзигер създаде отровна атмосфера, която не можах да изтърпя. Освобождава се бавно от всички, лоялни на Стария. — Той се закашля, внезапно почувства, че му става студено, и леко потръпна. — Научи ли, че изгони Сорая?

— Не.

— Джейсън, искам да знаеш… Ужасно се радвам, че си жив.

— Питър, кажи ми за Ковън.

— Добре де, за Ковън. Той е опасен… и много ефикасен. — Маркс се замисли за момент. — Суров, без каквито и да било угризения, с една дума, истинско лайно.

— Би ли наранил дете?

— Какво?

— Чу ме — каза Борн.

— Господи, едва ли. Предан е на семейството си, ако можеш да повярваш. — Маркс пое въздух. — Джейсън, какво, по дяволите, става?

— Сега нямам време да…

— Слушай, изпратен съм в Лондон да разбера, какво, по дяволите, се е случило във „Веспър Клъб“…

— Питър, инцидентът във „Веспър Клъб“ стана снощи. Ако наистина си в Лондон…

— Тук съм. Сега съм на път за „Веспър Клъб“.

— Вече си бил в самолета, когато аз бях в клуба, така че престани да ме будалкаш, Питър. За кого работиш сега?

— За Уилърд.

— Ти си от „Тредстоун“.

— Точно така. Работим за същата…

— Не работя за „Тредстоун“, нито за Уилърд. Всъщност — продължи Борн, — когато видя Уилърд отново, ще му извия врата. Той ме предаде. Защо го направи, Питър?

— Не знам.

— Довиждане, Питър.

— Почакай! Не затваряй, трябва да те видя.

Последва кратка пауза. Маркс усети, че ръката му се изпотява така, че джиесемът почти се изплъзваше от нея.

— Джейсън, моля те. Важно е.

— Няма ли да ме попиташ защо бях с човека, който наръга Диего Херера?

— Можеш да ми кажеш, ако искаш. Но, откровено казано, не ме интересува. Знам, че трябва да си имал основателна причина.

— Добър човек. Уилърд добре те е тренирал.

— Ти, разбира се, си прав, Уилърд е абсолютно лайно. Ще направи всичко, за да възроди „Тредстоун“.

— Защо?

Маркс се поколеба. Идеята да помага на Уилърд да осъществи мечтата си никога не му беше допадала, но тогава нямаше друг избор. Разбира се, Уилърд беше успял добре да го подмами, наблягайки на желанието му да си отмъсти на Данзигер и неговия господар Бъд Холидей. Когато Уилърд му обеща да намери начин да свали Холидей и Данзигер заедно с него, той се беше съгласил да участва. Обаче Уилърд допусна грешка, когато поиска Маркс да предаде Борн. Тъй като не беше лоялен към нищо, освен на идеята за възраждане на „Тредстоун“, той не можеше да си представи, че може да бъде лоялен към някого, камо ли пък да има желанието да го стори.

Маркс пое дълбоко въздух и каза:

— Уилърд иска да събере теб и Аркадин, за да реши веднъж завинаги кой от обучените от „Тредстоун“ е по-добър. Ако Аркадин те убие, той ще се върне на първоначалния вариант с някои малки корекции и ще започне да обучава новобранци.

— А ако аз убия Аркадин?

— В такъв случай, Джейсън, той твърди, че ще те изследва, за да разбере как те е променила амнезията, за да може в съответствие с това да промени програмата за обучение на „Тредстоун“.

— Като маймуна в клетка.

— Страхувам се, че е точно така, да.

— И на теб е възложено да ме отведеш във Вашингтон?

— Не, не е толкова просто. Но ако се срещнем, ще ти обясня всичко.

— Може би, Питър. Ако реша, че мога да ти имам доверие.

— Можеш, Джейсън. Абсолютно можеш. — Маркс силно вярваше в това с всяка своя фибра. — Кога можем да…?

— Не сега. В момента това, от което имам нужда, е да ми кажеш всичко, което знаеш за Ковън… особено за методологията му, за склонностите и на какво, ако се стигне дотам, е способен.

Борн изслуша Маркс и запамети всичко, което той му съобщи. После му каза, че ще поддържат връзка и прекъсна. За момент се съсредоточи върху сгъстяващия се трафик, като остави подсъзнанието си да работи върху настоящия проблем — т.е. как да неутрализира Ковън, без да застраши Криси и Скарлет.

После видя една табела за „Джордж Стрийт“ и веднага си спомни следобеда, който беше прекарал в Оксфорд. Но не мислеше за Криси и професор Гайлс. Спомни си, като да беше вчера, посещението си в Центъра за проучване на древни документи в „Олд Бойс Скул“ на оксфордската „Джордж Стрийт“. Беше отишъл там, представяйки се за Дейвид Уеб, гастролиращ преподавател по лингвистика, ала вътре в него истинската същност на Борн се бе наложила. Разбра, без да знае как, че по онова време у него все още е бил лаптопът, който беше откраднал от Джалал Есай. Беше си взел почивка от лекциите си в Оксфорд, за да влезе в Центъра за проучване на древни документи. Какво беше правил там, какво бе търсил? Не можеше да си спомни. Обаче знаеше, че каквото и да е открил там, то го беше накарало да задържи лаптопа. Какво бе направил с него? Беше в периферията на паметта му, подобно на пламтящия ръб на слънцето при затъмнение. Почти се сети, почти.

Точно в този момент от дясната му страна дойде завоят, за който му каза Ковън, и той трябваше да изостави спомена, защото беше време да се изправи срещу него.

16

— Оттук ще трябва да вървим пеш. — Барбара излезе от джипа. Въпреки горещината се беше преобула в дънки, каубойски ботуши и бархетна риза с навити до лактите ръкави.

Мойра я последва. Бяха пътували може би около миля на запад от хасиендата, но все още в границите на огромното имение. В далечината се издигаха прашни синкави хълмове и въздухът беше изпълнен със сладкия, почти ферментирал аромат на синьо агаве. Слънцето беше увиснало точно над хоризонта. Запазила горещината от деня, земята още пареше. На запад небето беше нажежено до бяло.

— Нарсико каза, че всичко ще отмине и ще се забрави, но аз не мислех така.

— И защо? — попита Мойра.

— Ами, защото нещата винаги стават така.

— Какви неща? — настоя Мойра.

— Прецакват те най-дребните.

— Убийството дребно нещо ли е?

Барбара вирна презрително брадичка.

— Да не мислиш, че ми пука за някого, когото дори не познавам?

— Какво излезе от полицейското разследване? — попита Мойра, докато вървяха през сухите храсталаци.

— Обичайното. — Барбара примижа срещу слънцето. — Един инспектор от Текила зададе някои въпроси, но човекът така и не можа да бъде идентифициран, а и никой не поиска тялото. В продължение на няколко седмици инспекторът разпитва и нас, и всички от персонала ни. Стана ужасно досаден. Непрекъснато повтаряше, че е имало причина жертвата да бъде намерена в ранчото ни. Превърнахме се в главни заподозрени, но той и такива като него са толкова глупави, че накрая беше принуден да прави само намеци и предположения. После настъпи пълно мълчание. Доколкото ми е известно, случаят е приключен.

— Това е от мексиканска страна — каза Мойра. — За нас убийството има по-съществени последици.

Нотките на безпокойство, които Мойра беше чула преди, отново се прокраднаха в гласа на Барбара:

— Какви например?

— От една страна, знаем, че жертвата е работила за твоя покоен брат в имота му извън Мексико Сити, затова бе направена връзка между теб и убития.

— Работил е за Густаво? Нямах представа. Нямам нищо общо с бизнеса на Густаво.

— Така ли? Фактът, че си спала с неговия доставчик, прави това трудно за вярване.

— А от друга?

Мойра умишлено запази мълчание. Изглежда, наближаваха мястото на престъплението, или поне там, където е било захвърлено тялото, защото Барбара забави ход и започна да се оглежда наоколо.

— Това е. — Тя посочи към едно място на няколко крачки от тях. — Ето къде беше намерен трупът.

В този сух климат отпечатъците от стъпки отпреди няколко седмици продължаваха да си личат, но бяха безмилостно стъпкани от обувките на полицаите. Мойра запристъпва бавно около периферията, като се вглеждаше внимателно в земята.

— В почвата не е ровено и е почти непокътната. Като че ли не е правен подробен оглед.

— Не беше. Те бяха вече тук, когато пристигнахме — каза Барбара.

Мойра се залови сериозно с разследването. Надяна чифт гумени ръкавици и започна да опипва пръстта, праха и храсталаците. По някакъв мистериозен начин Джалал Есай беше успял да се снабди с копия от снимките, направени от разследващия екип, на които се виждаше, че убитият лежи на лявата си страна. Китките му бяха завързани на гърба, краката извити под ъгъл, а главата беше наведена напред. От това можеше да се заключи, че е бил на колене в момента на смъртта си. Есай се беше опитал да се добере и до заключението от аутопсията, но то се беше загубило или в службата на съдебния лекар, или в полицията. И двете изглеждаха твърде некомпетентни.

— Още нещо — рече Мойра, за да продължи да държи под напрежение Барбара. — Знаем, че жертвата е напуснал имота край Мексико Сити тридесетина минути преди да бъде извършено нападението, в което беше убит брат ти. — Тя вдигна глава и се вгледа в очите на Барбара. — Което означава, че е бил предупреден за нападението.

— Защо ме гледаш така? — попита Барбара. — Казах ти, че нямам нищо общо с работите на Густаво.

— Ще продължиш ли да ми го повтаряш, докато ти повярвам?

Барбара скръсти ръце на гърдите си.

— Върви по дяволите, нямам нищо общо със смъртта на този човек.

Мойра търсеше някоя празна гилза. Любопитното в снимките беше, че от тях ставаше ясно, че жертвата е била застреляна с малокалибрен пистолет. С един куршум в основата на черепа. Липсата на следи от барут или на изгаряния както по кожата на жертвата, така и по дрехите показваше, че убиецът не беше стрелял от съвсем близко разстояние — нещо, което със сигурност би трябвало да направи, ако е искал да убие човек с малокалибрено оръжие.

Четиридесетте минути, които изминаха в пресяване на пръст между пръстите й, не дадоха никакъв резултат. През това време беше направила пълен кръг около сцената на престъплението, като нарочно се държеше настрана от мястото, където е бил намерен трупът. Разбира се, беше възможно жертвата да е била убита на друго място и захвърлена тук, но тя не мислеше, че е било така. Ако, както подозираше, мотивът на убиеца е бил не само да накара жертвата да замълчи завинаги, но и да замеси семейство Скидел, той би искал убийството да стане тъкмо в имота им.

В по-широк радиус от мястото на убийството растяха още храсти. Мойра отново застана на колене и започна да рови в основата на три сиво-зелени растения. Залязващото слънце навлезе в купчина перести облаци. Във фалшивия здрач пейзажът стана синкавосив. Мойра седна в очакване на повече светлина. Когато слънцето започна да се показва, местопрестъплението беше пронизано от ярки лъчи в червено и златисто, които се разпръснаха по земята под остър ъгъл. Сенките им се проточиха зад тях като някакви издължени гиганти.

С крайчеца на окото Мойра видя нещо да проблясва за миг като намигване, като диамант, и после изчезна. Извърна глава и бързо се отправи към мястото, където беше видяла проблясването. Вече не се виждаше нищо. Въпреки това зарови пръсти в прашната почва и започна да я пресява.

И изведнъж, когато гранулите се изнизаха между пръстите й, гилзата се озова в дланта й. Вдигна я внимателно с два пръста. Тя отново проблесна и Мойра прочете маркировката върху нея, а сърцето й бързо заби.

Барбара се приближи.

— Какво намери? — попита, леко задъхана, тя.

Мойра се изправи на крака.

— Минавало ли ти е през ум, че може нарочно да са застреляли жертвата в ранчото ти?

— Какво? Защо?

— Както казах, жертвата е работила за брат ти Густаво. Обаче е бил човек на някой друг. Този някой е предупредил жертвата за нападението и човекът е избягал. Защо го е предупредил? За да го убие няколко часа след бягството му ли?

Барбара не каза нищо и само поклати глава.

— Когато е напуснал имението на Густаво, той е взел със себе си лаптопа на брат ти, който съдържа данните за всичките му клиенти за дрога.

Барбара облиза пресъхналите си устни.

— Човекът, който го е контролирал, го е убил.

— Да.

— Застрелял го е в ранчото ми.

— Да. За да се опита да те замеси — каза Мойра. — Спасила те е некомпетентността на местната полиция.

— Но защо този човек е искал да ме замеси в убийството?

— Тук мога само да предполагам — рече Мойра, — но бих казала, че сигурно е искал да се отърве от теб.

Барбара отново не каза нищо и само поклати глава.

— Помисли. Човекът, у когото е лаптопът на Густаво, държи бизнеса на брат ти в ръцете си. Намерението му е било да поеме този бизнес и да се отърве от всеки, който би могъл да застане на пътя му.

Барбара я гледаше с широко отворени очи.

— Не ти вярвам.

— Тази гилза се появява тъкмо навреме. — Мойра я вдигна към светлината. — Снимките на разследващия екип показват, че жертвата е била застреляна с един куршум в основата на черепа. Странното е, че убиецът е използвал малокалибрен пистолет, въпреки че не е застанал непосредствено зад убития. Предположих, че е използвал специален патрон, и се оказах права.

Мойра постави празната гилза в ръката на Барбара. Тя я вдигна и погледна маркировката на отслабващата светлина.

— Не мога да прочета какво е написано.

— Защото е написано на руски, на кирилица. Производителят е в Тула. Тази гилза е от специален кух патрон, пълен с цианкалий. Нищо чудно, че е незаконна и може да се намери само в Русия. Не се продава дори и по интернет.

Барбара я погледна.

— Убиецът е руснак, така ли?

— Това е човекът, който е поел бизнеса на Густаво. — Мойра кимна. — Точно така. Знам, че ти само формално си поела бизнеса на брат си. Значи двамата с Роберто имате нов партньор.

Това реши нещата. Лицето на Барбара помръкна.

— По дяволите, казвах на Роберто, че Леонид ще го изиграе, но той само ми се изсмя.

— Леонид ли? — Сърцето на Мойра подскочи. — Леонид Аркадин ли ви е партньор?

— Роберто каза: „Какво разбираш, ти си жена, жените знаят това, което им е казано, нищо повече.“

Мойра я сграбчи за ръката, за да я накара да се съсредоточи.

— Барбара, Леонид Аркадин партньор ли ти е?

Барбара погледна встрани. Прехапа устната си.

— Лоялност или страх те кара да държиш устата си затворена?

Мойра забеляза как устните на Барбара едва-едва се изкривиха в усмивка.

— Не съм лоялна на никого. В този бизнес това не носи печалба. Ето още едно нещо, което съпругът ми не може да разбере.

— Страхуваш се от Аркадин.

Барбара рязко извърна глава и гневно я изгледа.

— Мръсникът си проправи път със сила. За бога, той изви ръцете на Роберто, като заяви, че притежава списъка с клиентите на Густаво. Роберто му отвърна, че тези са негови хора, но Аркадин каза, че това вече е минало. Заяви, че Густаво е мъртъв, че той притежава списъка и клиентите също са негови. Според него най-доброто решение било да делим печалбите по равно, но ако Роберто не се съгласи, той ще се свърже с тях без неговото разрешение и помощ и ще ги снабдява от други източници. Роберто се опита на три пъти да убие Аркадин. Всичките му опити се провалиха. После Аркадин му каза: „Да ти го начукам, сега клиентите на Густаво са мои, иди да си търсиш други гълъби за хранене.“ Помислих, че Роберто ще получи инфаркт. Успокоих го.

— Това трябва да му е харесало — рече сухо Мойра.

— Както сама можа да се убедиш, съпругът ми е шушумига — каза Барбара. — Обаче ми е предан и си върши работата. — Тя разпери ръце, сякаш искаше да обхване цялото ранчо. — Освен това без мен бизнесът му ще се провали.

Слънцето се беше скрило зад планините на запад. Започна много бързо да се стъмва, все едно огромно одеяло беше разгърнато на небето.

— Хайде да се връщаме в джипа — каза Мойра и взе гилзата от Барбара.

По обратния път към хасиендата Барбара каза:

— Доколкото разбирам, ти познаваш Аркадин.

Мойра знаеше за него само толкова, колкото й беше казал Борн.

— Е, достатъчно, за да знам, че следващата му стъпка ще бъде да отнеме напълно и бизнеса на Корелос. Той така действа. — По този начин беше отнел бизнеса на Николай Йевсен в Хартум за доставка на оръжие. Сега ще намери начин да подкупи някой пазач в „Ла Модело“ или някой съкилийник от ФАРК, а може би и някоя от многото жени на Корелос в затвора, като им плати достатъчно, за да притъпи страха им от наркобарона. Не е далеч денят, помисли си Мойра, когато Корелос ще бъде намерен мъртъв в луксозната си килия.

— Аркадин вече е ядосан на Роберто и на мен — каза Барбара, докато караше джипа по черния път. — Последната пратка се забави. Наложи се яхтата да се отбие от курса си за ремонт, защото двигателят й прегря. Ако познаваш достатъчно Мексико, ще ти е ясно, че този ремонт няма да бъде извършен за часове и дори за едно денонощие. Яхтата ще бъде готова едва утре вечер, но знам, че той няма да остане доволен от това. — Тя стисна волана така силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

— Разбирам, Беренгария, наистина разбирам.

— Защо проявяваш неуважение към мен? От години името ми е Барбара.

— Уважавам истинското ти име. Трябва да държиш на него, а не да го отхвърляш.

Когато Беренгария не отговори, Мойра продължи:

— Аркадин има свои правила и те са непоклатими. С Роберто ще заплатите с нещо за забавянето.

Беренгария продължи да гледа право напред.

— Знам — каза тя.

— И трябва да знаеш, мамче, че ако тази пратка не стигне до предназначението си, някой друг ще ви дойде на гости, някой, който не е толкова любезен и не проявява разбиране като мен. Бъди сигурна, че Аркадин така иска да стават нещата и те така и ще станат.

Беренгария остана дълго замислена. Слънцето вече се беше скрило зад оцветените в червено планини. Облаците по небето изчезнаха. На изток се спускаше мрак. Пътуваха прекалено дълго, като че ли Беренгария се въртеше в кръг и не искаше да се върне в хасиендата. Накрая удари спирачките и изключи от скорост. После се обърна към Мойра.

— Ами ако не пожелая да стане така? — рече, без да крие яростта си.

Мойра се зарадва на този обрат. Най-после Беренгария беше започнала да идва на себе си. Отвърна на яростта й с усмивка.

— Мисля, че тук бих могла да помогна.

Беренгария се вгледа така втренчено в нея, че друга жена би се притеснила. Обаче Мойра разбра какво искаше тя, каква ще бъде сделката им. Възхити се от тази жена и същевременно я съжали. В този мъжки свят и без това беше трудно за една силна жена, но да си силна в Латинска Америка беше задача, достойна за амазонка. Въпреки това над всичко и извън личните й чувства беше разбирането, че нейният обект е Беренгария. Щеше да получи това, което й трябваше от нея. Сега знаеше как да го вземе.

Наведе се много бавно, хвана с ръце главата на Беренгария и притисна устните си в нейните.

Очите на Беренгария се отвориха широко само за част от секундата и пак се затвориха. Устните й се отпуснаха, разтвориха се и тя се отдаде на целувката.

Мойра усети момента на нейната капитулация едновременно с чувство на триумф и състрадание. После почувства как ръката на Беренгария обхвана врата й, страстта й се разпали и тя впи с въздишка устни в нейните.

— Името ми е Лойд-Филипс, главен инспектор Лойд-Филипс.

Питър Маркс се представи и разтърси протегнатата ръка, която беше бледа и отпусната, с пръсти, пожълтели от никотин. Облечен в евтин костюм, с протрити ръбове на ръкавите, Лойд-Филипс имаше червеникави мустаци и оредяваща коса, някога може би със същия цвят, но сега изглеждаше като посипана с пепел.

Главният инспектор се опита да се усмихне, но не успя. Може би мускулите на лицето му са атрофирали, помисли си с ирония Маркс. Показа на Лойд-Филипс служебната си карта, която удостоверяваше, че работи за частна фирма под егидата на Министерството на отбраната, така че зад него стоеше Пентагонът.

Стояха в опразненото фоайе на „Веспър Клъб“, което беше оградено с лента от полицията като местопрестъпление.

Маркс каза:

— Един от предполагаемите извършители може да е човек, от когото началниците ми се интересуват. Затова ще бъда благодарен, ако ми се даде възможност да прегледам записите от телевизионните камери за наблюдение от миналата нощ.

Лойд-Филипс сви рамене.

— Защо не? Вече размножаваме копия от снимките, на които се виждат лицата на двамата мъже, за да бъдат раздадени на столичната полиция и персонала на всички железопътни гари, летища и пристанища.

Главният инспектор го преведе през централната игрална зала и по-нататък по коридор до задните стаи, в една, от които беше топло и миришеше на електроника. Един техник седеше пред сложно табло, пълно с циферблати, плъзгачи и една компютърна клавиатура. Отгоре имаше две редици монитори, на всеки от които се виждаха различни части от казиното. От това, което Маркс можеше да види, стана ясно, че не беше пренебрегнато нито едно кътче, дори тоалетните.

Лойд-Филипс се наведе над техника, каза му тихо нещо, а човекът кимна и започна да трака по клавишите. Главният инспектор напомняше на Маркс герой от стотиците английски шпионски романи. Леко киселата му физиономия на човек, на когото отдавна е досадило всичко това, издаваше професионалния бюрократ, замижал с едното око, а с другото гледащ към наближаващата пенсия.

— Започваме — каза техникът.

Единият от мониторите потъмня, а после се появи образ. Маркс видя бара в помещението, където ставаха големите залози. После Борн и един друг мъж, в когото разпозна вече покойния Диего Херера, се появиха на екрана и останаха там. Разговаряха, но не бяха с лице към камерата и не можеше да се разбере какво казват.

— Диего Херера е влязъл снощи във „Веспър Клъб“ някъде около девет и трийсет и пет — каза Лойд-Филипс с лека досада в гласа. — С него е бил този човек. — Той посочи Борн. — Адам Стоун.

Записът продължи. На екрана се появи друг мъж — очевидно убиецът. Нещата започнаха да стават интересни, когато той се приближи към Борн и Диего.

Заинтригуван, Маркс се наведе напред. Борн беше застанал пред Херера, като че ли да попречи на приближаването на убиеца. Но докато разговаряха, стана нещо любопитно. Поведението на Борн се промени. Почти изглеждаше, че позна убиеца, но ако се съдеше по първоначалното му изражение, не би могло да бъде вярно. Въпреки това Борн му позволи да се приближи до бара и да застане до Херера. И после Диего се смъкна на стола. Борн сграбчи убиеца за реверите на сакото. След това се случи второто странно нещо. Не се нахвърли да бие убиеца. Маркс с изненада видя, че двамата се изправиха срещу трима бабаити, които се появиха от съседните помещения на казиното.

— А после ето какво става — рече главен инспектор Лойд-Филипс. — Извършителят е използвал някакво високочестотно звуково оръжие, от което всички загубват съзнание.

— Идентифицирахте ли убиеца? — попита Маркс.

— Не още. Не се е появил в нито една от електронните ни мрежи.

— Този клуб е само за членове. Управителят трябва да знае кой е.

Сега вече Лойд-Филипс видимо се вкисна.

— Според архивите на клуба името на заподозрения е Винченцо Манкузо, но макар в Англия да има трима души с такова име, никой не прилича на човека от записа. Въпреки това изпратихме инспектори да разпитат тримата Винченцо Манкузо. Само един от тях живее в околностите на Лондон. Всичките имат алиби, което се проверява.

— А какво казват от екипа, събирал веществени доказателства? — попита Маркс.

Главният инспектор придоби вид на човек, готов да му откъсне главата.

— Не са намерени никакви подозрителни пръстови отпечатъци и няма и следа от оръжието, с което е било извършено убийството. По мое нареждане хората се разпръснаха в радиус от една миля от клуба, за да ровят из боклукчийските кофи, да надничат в канавките и да вършат още неща от този сорт. Дори претърсиха с драга дъното на реката, макар никой да не се е надявал да намери ножа. До този момент всички претърсвания са без резултат.

— А другият човек — Адам Стоун?

— Изчезна безследно.

„Което означава, че разследването е стигнало до задънена улица — помисли си Маркс. — Това е разследване на убийство от първостепенна важност. Нищо чудно, че е изнервен.“

— Човекът, от когото се интересуват началниците ми, е Адам Смит. — Маркс отведе главния инспектор настрани от техника. — Те… а и аз… ще го приемат като лична услуга, ако не разпространите снимката на Стоун.

Лойд-Филипс се усмихна. Гледката не беше никак приятна. Зъбите му бяха пожълтели от никотина като пръстите.

— През цялата ми кариера не съм правил лични услуги. Така успях да запазя името си неопетнено, а и пенсията си.

— Независимо от това началниците ми в Министерството на отбраната ще ви бъдат благодарни, ако направите едно изключение.

— Слушай, момко, доведох те тук от вежливост. — Погледът на инспектора стана също толкова твърд, колкото и гласът му. — Не ми пука дали началниците ти са генерали с пет звезди, зад гърба ми е Лондон. Моите началници, т.е. правителството на Нейно величество, никак не обичат такива като теб да идват тук и да се отнасят с нас като с хлапаци от колониите. На мен това също никак не ми харесва. — Той вдигна предупредително пръст. — Разкарай се, преди наистина да се ядосам и да реша да те задържа като важен свидетел.

— Благодаря ви за гостоприемството, главен инспектор — рече сухо Маркс. — Преди да си тръгна, бих искал да получа по едно копие от снимките на Стоун и на неидентифицирания мъж.

— Готов съм да ти дам всичко, за да ми се махнеш от главата. — Лойд–Филипс потупа техника по рамото. Той попита за номера на мобилния телефон на Маркс и след това натисна един клавиш. След миг снимката от записа на охранителните камери, на която двамата мъже се виждаха застанали един до друг, беше прехвърлена в джиесема на Маркс.

— Е, добре. — Главният инспектор се обърна към Маркс: — Не ме карай да съжалявам за това, което направих. Стой далеч от мен и от разследването и за теб всичко ще е наред.

Когато излезе отново на улицата, слънцето се опитваше да се покаже иззад купищата облаци. Градската шумотевица обгърна Маркс от всички страни. Прехвърли снимката в смартфона си. После набра секретния номер на Уилърд и попадна на гласовата му поща. Телефонът му беше изключен, което се стори на Маркс странно, след като пресметна кое време е сега във Вашингтон. Остави подробно съобщение, помоли Уилърд да провери снимката на мъжа, наръгал Диего Херера, в базата данни на „Тредстоун“, в която освен тези от ЦРУ, АНС, ФБР и Министерството на отбраната имаше и някои други, до които Уилърд беше успял да се добере.

От един детектив отвън, на когото показа служебната си карта, Маркс успя да научи домашния адрес на Диего Херера. Четиридесет минути по-късно пристигна там тъкмо в момента, когато иззад ъгъла се появи сребристо бентли и спря пред къщата на Херера. Излезе шофьор в униформа, който чевръсто заобиколи лъскавата решетка на колата отпред, за да отвори задната врата. Появи се висок, достолепен мъж, по-старо копие на Диего. Изкачи с мрачно изражение и тежка стъпка стъпалата до входната врата на Диего и мушна ключ в ключалката.

Преди да успее да изчезне вътре, Маркс се приближи и каза:

— Господин Херера, аз съм Питър Маркс. — Когато възрастният човек се извърна, за да го погледне, Маркс добави: — Ужасно съжалявам за загубата ви.

Старият Херера се спря за момент. Беше красив мъж, с дълга бяла коса като лъвска грива, която носеше над яката си в каталунски стил. Въпреки загара на човек, който прекарва много време навън, беше видимо пребледнял.

— Познавали ли сте сина ми, сеньор Маркс?

— Не съм имал това удоволствие, сър.

Херера някак разсеяно кимна.

— Изглежда, че Диего е имал много малко приятели мъже. — Устните му се изкривиха в подобие на усмивка. — Предпочиташе жените.

Маркс пристъпи напред и му показа служебната си карта.

— Сър, знам, че за вас това е труден момент, и предварително се извинявам, ако се натрапвам, но трябва да поговорим.

Херера продължаваше да гледа през Маркс, като че ли не беше чул и дума от това, което каза. После сякаш се опомни.

— Знаете ли нещо за смъртта му?

— Това не е разговор за улицата, сеньор Херера.

— Не, разбира се, че не е. Моля да ми простите липсата на маниери, сеньор Маркс. — После махна с ръка. Имаше много големи, силни ръце на човек, който умее да се труди. — Влезте да поговорим.

Маркс изкачи стълбите, прекрачи прага и влезе в къщата на Диего Херера. Чу старият човек да идва след него и да затваря вратата, а после в гърлото му беше опрян нож и бащата на Диего Херера застана плътно зад него и го притисна с невероятна сила.

— А сега, кучи сине — рече Херера, — ще ми кажеш всичко, което знаеш за убийството на сина ми, или, Бог ми е свидетел, ще ти прережа гърлото от едното ухо до другото.

17

Бъд Холидей седеше в полукръглия салон на клуба „Белите рицари“, който се намираше в затънтен район в покрайнините на Мериленд. Идваше често тук, за да разпуска. Над чаша уиски с вода се опитваше да си проясни главата от бъркотията, която го заобикаляше през дългия ден.

Родителите му бяха от стари филаделфийски фамилии, чиито корени можеха да бъдат проследени съответно до времето на Александър Хамилтън и Джон Адамс. Бяха се влюбили още в детските си години и както може да се предполага за бракове от този сорт, сега бяха разведени. Майка му беше доайен на висшето общество и сега живееше в Нюпорт, Роуд Айланд. Баща му, който страдаше от емфизем като дългогодишен заклет пушач, изживяваше последните си дни в голямата фамилна къща, ограден от бутилки кислород и под постоянните грижи на две милосърдни сестри–хаитянки. Холидей не се виждаше с никого от тях. Обърна гръб на тяхното херметично затворено общество още на осемнадесет години, когато за техен ужас и унижение беше постъпил с радост в морската пехота. В лагера за новобранци си беше представял как майка му припада при новината, което му доставяше огромно удоволствие. Що се отнася до баща му, той вероятно беше сдъвкал края на пурата, бе хвърлил върху жена си вината за разочарованието и се беше отправил към застрахователната компания, която притежаваше и която ръководеше безмилостно и с ужасяващ успех.

Като видя, че е изпил уискито си, Холидей махна с ръка на келнера и си поръча още едно.

Близначките пристигнаха в момента, когато му донесоха питието, и той им поръча шоколадови мартинита. Седнаха от двете му страни. Едната беше облечена в зелено, а другата в синьо. Тази в зелено беше червенокоса, а другата руса. Поне за днес. Мишел и Манди бяха такива. Обичаха да се допълват, но същевременно и да подчертават различията си. Бяха високи около метър и осемдесет, със също толкова пищни и сочни фигури като устните им. Можеха да минат за манекенки или евентуално за актриси, като се има предвид умението, с което играеха ролите си, но не бяха нито суетни, нито празноглави. Мишел беше математичка, а Манди микробиоложка в Центъра за контрол на заболяванията. Мишел, която би могла да оглавява катедра във всеки от най-престижните университети на страната, вместо това работеше за ДАРПА — Агенцията за разработка на нови технологии в областта на отбраната. Изготвяше нови криптографски алгоритми, които можеха да победят дори най-бързия компютър. Нейните евристични методи се променяха в движение, което означаваше, че се учи от всеки опит за пробив в алгоритъма като самоопознаваща се единица. За неговото отваряне беше нужен физически ключ.

— Каква е оценката ти за пръстена? — попита Холидей Мишел.

— Щеше да е от полза, ако ми беше дал истинското нещо, а не комплект снимки — отговори тя.

— След като не съм ти го дал, какво е най-доброто ти предположение?

Мишел отпи глътка от питието си, може би за да спечели време да подреди мислите си и да реши как да ги изложи пред Холидей, който беше интелектуален лилипут в сравнение с нея и близначката й.

— Струва ми се, че по всяка вероятност пръстенът е физически ключ.

Заинтригуван, Холидей пронизително я изгледа.

— Което означава какво?

— Ами това, което току-що казах. Може да е алгоритъмът, върху който работя в момента, но ми се струва, че странният надпис от вътрешната страна на пръстена играе ролята на вълнообразните ръбове на ключ. — Като видя недоумяващия поглед на Холидей, тя промени тактиката. Извади флумастер и започна да рисува върху салфетката на Холидей.

— Тук имаме обикновен ключ в ключалка. В нея има зъбци, които съответстват на нарезите на ключа. Повечето обикновени ключалки имат по дванадесет щифта в патрона — шест горни и шест долни. Когато ключът се вкара в патрона, зъбците повдигат горните щифтове над линията на среза и позволяват на оста в патрона да се завърти и ключалката да се отвори. Сега да си представим, че всяка идеограма от надписа върху вътрешната стена на пръстена е зъбче. Вкарваме пръстена в подходящата ключалка и готово: Сезам отвори се!

— Това възможно ли е? — попита той.

— Всичко е възможно, Бъд. Знаеш го.

Холидей изведнъж се оживи и се загледа в чертежа. Теорията й беше трудна за вярване, но жената бе абсолютен гений. Не можеше да я отхвърли с лека ръка, колкото и невероятна да изглеждаше на пръв поглед.

— Какво ни очаква тази нощ? — попита Манди, явно отегчена от темата на разговора.

— Аз съм гладна — рече Мишел и прибра флумастера. — Цял ден не съм яла нищо друго, освен блокче „Сникърс“, което намерих в чекмеджето си, но толкова остаряло, че шоколадът му беше побелял.

— Допий си питието — каза Холидей.

Тя се престори на разочарована.

— Знаеш каква ставам, когато пия на празен стомах.

Холидей се засмя.

— Казвали са ми.

— Вярно е и още как — обади се Манди. После с абсолютно променен глас — плътен и звучен като на певица — изпя: — „Туй момиченце се побърква!“

И тримата отметнаха назад глави и се смяха толкова дълго, колкото продължи и песента. Холидей ги наблюдаваше, като въртеше насам-натам глава. Почувства, че нещо в челото му пулсира, все едно гледаше тенис мач от твърде близко разстояние.

— А, ето те и теб! — каза Манди при появата на четвъртия от компанията.

— Помислихме, че няма да дойдеш — рече Мишел.

Холидей сложи ръка върху салфетката с чертежа и я скри в скута си. И двете жени забелязаха, но не казаха нищо, а само се усмихнаха на новопристигналия.

— Няма сила на земята — каза Джалал Есай, докато сядаше и целуваше Манди на онова място по врата, където тя най-много обичаше, — която би могла да ми попречи да дойда.

Питър Маркс остана абсолютно неподвижен. Мъжът зад него миришеше на тютюн и гняв. Ножът, опрян в гърлото му, беше остър като бръснач и Маркс, който имаше достатъчно опит в такива работи, не се съмняваше, че Херера като нищо щеше да му пререже гърлото.

— Сеньор Херера, няма нужда от тези мелодрами — каза той. — С удоволствие ще споделя с вас всичко, което знам. Нека се успокоим и да не си губим разсъдъка.

— Аз съм абсолютно спокоен — каза мрачно Херера.

— Добре. — Маркс се опита да преглътне. Гърлото му беше пресъхнало. — Веднага ще ви призная, че не знам много.

— Трябва да е повече, отколкото онова копеле Лойд-Лайняната глава беше готов да сподели. Каза ми да се съсредоточа върху подготовката по прехвърлянето на сина ми обратно в Испания, което според него нямало да бъде възможно, докато съдебният лекар, който извършва аутопсията, не приключи.

Сега Маркс разбра защо е гневен Херера.

— Съгласен съм, че главният инспектор е някакъв чукундур. — Той преглътна. — Но сега това няма значение. Искам да знам защо Диего е бил убит почти толкова, колкото и вие. Повярвайте ми, решен съм да разбера. — Това беше вярно. Маркс никога нямаше да намери Борн, без да открие какво се беше случило миналата нощ във „Веспър Клъб“ и защо Борн е напуснал заедно с убиеца, като че са били приятели. Нещо не се връзваше.

Почувства дишането на Херера зад себе си. Беше дълбоко и равномерно, което доста плашеше Маркс, защото означаваше, че въпреки смъртта този човек е напълно с ума си. Това говореше за силна личност и беше равносилно на самоубийство да се бъзика с него.

— Всъщност — продължи Маркс — мога да ви покажа снимка на човека, убил вашия син.

Острието на ножа трепна в грамадния юмрук на Херера, а след това беше отдръпнато и Маркс направи крачка встрани. Обърна се с лице към възрастния мъж.

— Моля ви, сеньор Херера, разбирам колко силна е скръбта ви.

— Имате ли син, сеньор Маркс?

— Не, сър. Не съм женен.

— Тогава не можете да знаете.

— Загубих сестра, когато бях на дванадесет. Тя беше само на десет. Бях толкова ядосан, че исках да унищожа всичко пред очите си.

Херера се замисли за момент, а после каза:

— Значи знаете.

Отведе Маркс в хола. Той седна на едно канапе, но Херера остана прав, загледан в снимките на сина си и очевидно многобройните му приятелки, които беше наредил върху плочата на камината. Двамата мъже останаха дълго в това положение. Херера мълчеше, а Маркс не искаше да смущава възрастния човек в скръбта му.

Накрая Херера се обърна, приближи се към Маркс и каза:

— Сега ще видя онази снимка.

Маркс порови в смартфона си и показа на дисплея снимката, която беше получил от техника на Лойд-Филипс.

— Този отляво — каза Маркс и посочи неидентифицирания мъж.

Херера взе смартфона и се загледа толкова дълго в дисплея, та Маркс си помисли, че се е вкаменил.

— А другият мъж?

Маркс сви рамене.

— Невинен, случаен свидетел.

— Разкажи ми за него, изглежда ми познат.

— Лойд-Лайняната глава ми каза, че името му е Адам Стоун.

— Така ли е? — По лицето на Херера премина някаква сянка.

Маркс нетърпеливо каза:

— Сеньор, това е важно. Познавате ли човека отляво?

Херера му подаде обратно смартфона, а после отиде до заредения бар и си наля бренди. Изпи половината на един дъх, а после направи усилие да се успокои и остави внимателно чашата.

— Велики Боже — промърмори под носа си.

Маркс стана и отиде при него.

— Сеньор, мога да ви помогна, ако ми позволите.

— Можеш ли да намериш убиеца на сина ми?

— С известна помощ да, мисля, че мога.

За момент Херера като че ли се замисли върху казаното. После взе решение и леко кимна.

— Мъжът отляво е Отавио Морено.

— Познавате ли го?

— О, да, сеньор, познавам го много добре. Още от малко момче. Държал съм го в ръцете си, когато бях в Мароко. — Херера взе чашата си с бренди и я пресуши. Сините му очи не изразяваха нищо, но Маркс долови стаения силен гняв, прикриван от веждите.

— Да не искате да ми кажете, че Отавио е полубратът на Густаво Морено, покойния колумбийски наркобарон?

— Казвам ви, че той е мой кръщелник. — Гневът си пролича от стиснатите зъби и лекото потреперване на ръката. — Затова знам, че той не може да е убил Диего.

Мойра и Беренгария лежаха с преплетени тела. Луксозната кабина на собственика миришеше на мускус, морско масло и на море. Под тях яхтата се поклащаше леко, като че ли искаше да ги приспи. Обаче те, всяка по свой начин, знаеха, че за сън не може да става и дума. След двадесет минути яхтата трябваше да напусне пристана. Надигнаха се бавно, по телата им имаше следи от страстните любовни ласки, сетивата им бяха претъпени, като че ли още не можеха да дойдат на себе си. Облякоха се в мълчание и след минути се появиха от долната палуба. Над тях кадифеното небе беше надвиснало така, като че ли да ги закриля с ръце.

След кратък разговор с капитана Беренгария кимна на Мойра.

— Завършили са изпитанията. Двигателят е в идеално състояние. Не трябва да има повече забавяния.

— Да се надяваме.

Светлината на звездите се отразяваше от водата. Беренгария ги беше откарала с едномоторния самолет на Нарсико „Ланкаир IV-П“ до международното летище на брега на Тихия океан „Густаво Диас Ордас“. Оттам пътуването с кола до рая за сърфистите Сойолита, където се качиха на яхтата, беше кратко. Цялото пътуване им отне малко повече от деветдесет минути.

Мойра застана до Беренгария. Екипажът, зает с подготовката за заминаването, не им обърна внимание. Оставаше само Беренгария да слезе.

— Обади ли се на Аркадин?

Беренгария кимна.

— Говорих с него, докато ти беше в банята. Ще бъде там да посрещне яхтата малко преди съмване. Разбира се, след забавянето ще иска да се качи на борда и да провери лично цялата пратка. Трябва да си готова за него преди това.

— Не се безпокой. — Мойра докосна ръката й и другата жена отново леко потрепери.

— Кой е получателят?

Беренгария обви с ръка талията на Мойра.

— Наистина не ти трябва да знаеш.

Когато Мойра не каза нищо, Беренгария се наведе към нея и тежко въздъхна.

— Боже господи, какво мръсно змийско гнездо се оказа това. Майната им на мъжете. Да им го начукам на всичките!

Беренгария миришеше на подправки и на солен спрей, миризми, които Мойра харесваше. Беше й интересно да прелъсти друга жена. В това нямаше нищо отблъскващо. Беше просто част от работата, нещо различно, едно предизвикателство за нея във всяко отношение. Тя беше чувствено същество, но като се изключи едно приятно, ала непоследвано от други преживяване в колежа, оттогава винаги беше хетеросексуална. С Беренгария имаше допълнителен елемент на опасност, а това я привлече още повече. Всъщност, правейки любов с нея, изпита много по-голямо удовлетворение, отколкото с редица мъже, с които беше спала. За разлика от тях, като се изключи Борн, Беренгария знаеше кога да е груба и кога да е нежна, отдели време да открие тайните места, които активираха центровете за удоволствие на Мойра и се съсредоточи върху тях, докато тя изпита няколко оргазма един след друг.

Нищо чудно, че изобщо не отговаряше на негативното определение на Роберто Корелос, че е като пираня. Беше едновременно и груба, и уязвима, съчетание, за което мъж като Корелос бе напълно глух, ням и сляп. Беше си проправила път в един мъжки свят, управляваше и с безмилостна ръка разширяваше бизнеса си, но същевременно се бе ужасявала от брат си толкова, колкото сега от Корелос и Леонид Аркадин. Мойра виждаше, че Беренгария няма илюзии. Нейната сила не можеше изобщо да се сравнява с тяхната. Те вдъхваха респект сред подчинените си, на какъвто тя никога не можеше да се радва, колкото и упорито да се опитваше.

Мойра отново изпита смесица от възхищение и съжаление към нея, защото след като отплаваше за срещата с Аркадин, щеше да я очаква неясна съдба. Попаднала между разрушителната власт на Корелос и достойната за презрение слабост на Нарсико, бъдещето й нямаше да бъде добро.

Целуна я страстно по устните и силно я притисна, понеже щеше да бъде за последен път, а Беренгария заслужаваше тази малка утеха, колкото и мимолетна да беше тя.

Прекара език по ухото й.

— Кой е клиентът?

Беренгария потрепери и силно я притисна. После се отдръпна толкова, че да може да погледне Мойра в очите.

— Клиентът е един от най-старите и най-добрите на Густаво и точно затова забавянето причини толкова проблеми.

В очите й проблеснаха сълзи и Мойра разбра, че и за двете прекараната нощ беше и началото, и краят. Да, тази интересна жена нямаше илюзии. За миг Мойра почувства болката от загубата, която човек изпитва, когато един океан или континент разделя двама души, които са се държали в прегръдка.

Накрая Беренгария наведе глава.

— Името му е дон Фернандо Херера.

Сорая се събуди с вкус на сонорската пустиня в устата. Връхлетяна от пепелта и болката, тя се претърколи по гръб и изохка. Вдигна очи към надвесилите се над нея четирима мъже, по двама от двете й страни. Бяха с тъмна кожа като нейната и като нея бяха със смесена кръв. Не може да ги различи човек, помисли си уморено тя. Тези мъже бяха отчасти араби. Толкова много си приличаха, че можеха да са братя.

— Къде е той? — попита един от тях.

— Кой? — каза тя, като се опитваше да определи акцента му.

Друг от мъжете — откъм противоположната страна — приклекна както арабите от пустинята — с ръце върху коленете.

— Госпожице Мур… Сорая, ако мога да ви наричам така, вие и аз търсим един и същи човек. — Гласът му беше спокоен, уверен и така непринуден, сякаш бяха приятели, намерили взаимно приемливо решение на неотдавнашен спор. — Става дума за Леонид Данилович Аркадин.

— Кои сте вие? — попита тя.

— Ние задаваме въпросите — отвърна мъжът, заговорил пръв. — Вие отговаряте.

Тя се опита да стане, но установи, че е невъзможно — въжетата около китките на ръцете и на глезените й бяха завързани за колчетата на една палатка, забити в земята.

Когато първата светлина от зората се прокрадна на небето, розовите й пипала пропълзяха към нея като краката на паяк.

— Моето име не е важно — рече мъжът, приклекнал до нея. Тя забеляза, че едното му око беше кафяво, а другото бледосиньо, почти млечно като опал, може би беше увредено или засегнато от болест. — Важно е само това, което аз искам.

Тези две изречения изглеждаха толкова абсурдни, че тя изпита желание да се изсмее. Хората бяха известни с имената си. Без име нямаше лична история, не беше възможен портрет, а само гола плоча. Явно такова беше и желанието му. Тя се запита как би могла да промени това.

— Ако не искате да ми отговаряте доброволно — рече той, — ще трябва да опитаме по друг начин.

Щракна с пръсти и един от другите мъже му подаде малка бамбукова клетка. Безименният я пое внимателно за дръжката и като я разклати пред лицето на Сорая, я постави между гърдите й. Вътре имаше много голям скорпион.

— Дори и да ме ухапе — каза Сорая, — няма да ме убие.

— О, не искам да ви убивам. — Безименният отвори вратичката и с една писалка започна да побутва скорпиона да излезе. — Обаче ако не ни кажете къде се крие Аркадин, ще получите спазми, пулсът и кръвното ви налягане ще се повишат, зрението ви ще се замъгли… Нужно ли е да продължавам?

Скорпионът беше с твърда, лъскавочерна черупка и извита високо над нея опашка. Когато слънчевата светлина го докосна, като че ли заблестя с някаква вътрешна енергия. Сорая се опита да не го гледа и да потисне надигащия се страх. Обаче реакцията й беше инстинктивна и трудна за контрол. Чу как сърцето й бие в ушите и със засилването на уплахата усети болка в гръдната кост. Прехапа устна.

— А ако ви ухапе няколко пъти, без да получите медицинска помощ, тогава не се знае колко ще пострадате.

Пристъпвайки внимателно, като някой балетист, на осемте си крака, съществото излезе навън и застана между гърдите на Сорая. Тя с мъка потисна желанието си да изкрещи.

Оливър Лис седеше на тясна пейка в залата за вдигане на тежести в неговия фитнес клуб. Беше увил хавлиена кърпа на врата си. Правеше третото вдигане от лежанка от петнадесетте упражнения за бицепсите, когато влезе червенокосата. Беше висока, с широки рамене и вървеше абсолютно изправена. Виждал я беше тук няколко пъти. Със сто долара за управителя сега знаеше, че се казва Аби Самнър, че е на тридесет и четири, разведена и без деца. Беше от безбройната армия адвокати на Министерството на правосъдието. Той предполагаше, че дългите часове, прекарани в работа, са довели до развода й, но тъкмо удълженото й работно време го привличаше. Щеше да има по-малко време да му се пречка, когато любовната афера започнеше. Изобщо не се съмняваше, че тя ще започне. Въпросът беше само кога.

Лис свърши упражнението, остави щангите на мястото им и започна да се бърше с кърпата, като я наблюдаваше. Аби отиде право при пейката за вдигане от лежанка и след като избра тежести, се пъхна под лоста. Това беше сигнал за Лис. Той стана, отиде до лежанката, погледна към нея с мегаватовата си усмивка на кинозвезда и каза:

— Имате ли нужда от помощник?

Аби Самнър го погледна с големите си сини очи и също се усмихна.

— Благодаря, няма да откажа. Отскоро вдигам тежести.

— Малко е необичайно жена да вдига тежести от лежанка, освен ако не тренира.

Аби Самнър продължи да се усмихва.

— На работа вдигам много тежести.

Лис тихо се засмя. Тя вдигна тежестите от стойките им и започна упражнението, а той държеше ръцете си малко под лоста, готов да го подхване при нужда.

— Звучи така, като че ли ще е по-добре да не заставам на пътя ви.

— Не, няма такава опасност — рече тя.

Изглежда, че не й беше никак трудно да се справя с големите тежести. Трудното беше за Лис да свали поглед от гърдите й.

— Не си извивайте гърба — рече той.

Тя отпусна гърба си върху пейката.

— Винаги го правя, когато увеличавам тежестта. Благодаря.

Свърши първата поредица от осем вдигания и той й помогна да остави щангите обратно върху стойките. Докато Аби си поемаше за малко дъх, Лис каза:

— Казвам се Оливър и бих искал някой ден да ви заведа на вечеря.

— Би било интересно — отвърна тя и го погледна. — За съжаление не смесвам работата с удоволствието.

В отговор на озадачената му физиономия тя се измъкна изпод лоста и стана от пейката. Наистина е внушителна жена, помисли си Лис. Тя погледна към бара, където един мъж с правилни черти на лицето пиеше сок от пшенични кълнове. Пресуши чашата, остави я на бара и се запъти бавно към тях.

Аби постави спортния си сак на пейката, бръкна вътре и извади няколко сгънати листа, които подаде на Лис.

— Оливър Лис, казвам се Абигейл Самнър. Това е съдебно нареждане от главния прокурор на Съединените щати, което упълномощава мен и Джефри Клайн — тя посочи мъжа, изпил сока, който сега застана до нея, — да ви арестувам предвид предстоящо разследване по обвинения срещу вас, докато сте били президент на „Блек Ривър“.

Лис я гледаше, зяпнал от изненада.

— Това са глупости. Бях разследван и освободен от отговорност.

— Появиха се нови обвинения.

Тя кимна към документите, които му беше дала.

— Ще видите списъка, посочен в заповедта на главния прокурор.

Той ги разтвори, но като че ли не можеше да се съсредоточи върху буквите. Подаде й обратно документите.

— Трябва да е някаква грешка. Няма да тръгна никъде с вас.

Клайн извади чифт белезници.

— Моля ви, господин Лис — рече Аби, — не усложнявайте нещата.

Лис се огледа наоколо, като че ли преценяваше дали да побегне, или да чака да бъде отърван в последната минута от своя ангел хранител Джонатан. Къде беше той? Защо не го беше предупредил за това ново разследване?

Полковник Борис Карпов се върна в Москва със свито сърце. Посещението му при Леонид Аркадин излезе отрезвяващо в много отношения, като не на последно място бе ужасното затруднение, в което изпадна. Маслов имаше на своя страна редица апаратчици вътре във ФСБ-2, включително неговия пряк началник Мелор Букин. Подобно на всички сведения, които му беше дал Аркадин, доказателството беше съкрушително и неопровержимо.

Седнал на задната седалка в черния ЗИЛ на ФСБ-2, Карпов гледаше, без да вижда, през прозореца, докато шофьорът караше колата от летище „Шереметиево“ към града.

Аркадин му беше предложил да отиде при президента Имов с доказателствата, с които сега разполагаше. Самият факт, че Аркадин го беше предложил, правеше Карпов подозрителен, но дори и Аркадин да имаше лични причини да иска той да отиде при Имов, пак можеше да го направи. Обаче рисковете бяха изключително високи както за кариерата му, така и за самия него.

Имаше избор: можеше да занесе доказателствата срещу Букин на Виктор Черкезов — шефа на ФСБ-2. Проблемът тук беше, че Букин бе човек на Черкезов. Ако доказателствата срещу Букин станеха обществено достояние, Черкезов също можеше да попадне под подозрение. Независимо дали е знаел, или не за предателството на Букин, с него щеше да бъде свършено, опозорен, щеше да бъде принуден да подаде оставка. Карпов се опасяваше, че вместо да позволи това да стане, Черкезов може да унищожи уликите срещу приятеля си… а това включваше и самия Карпов.

Трябваше да признае, че Аркадин беше прав. Най-безопасният избор беше да отиде с доказателствата направо при президента Имов, тъй като той щеше много да се зарадва да може да се разправи с Черкезов. Всъщност дори можеше да се окажеше толкова благодарен, че да назначи някой вътрешен от ФСБ-2 — като Карпов, — на когото има доверие, за нов шеф на управлението.

Колкото повече Карпов мислеше върху това, толкова по-логично му се струваше. Ала някъде дълбоко в себе си чуваше един скрит глас да му нашепва, че ако този сценарий действително се реализира, той щеше да бъде много задължен на Аркадин. Инстинктивно усещаше, че това положение няма да е никак за завиждане. Но само докато Аркадин е жив.

Леко се подсмихна и каза на шофьора да се отклони към Кремъл. Облегна се назад и набра номера на кабинета на президента.

Тридесет минути по-късно беше пропуснат в резиденцията на президента, където двама гвардейци го въведоха в едно от фоайетата с високи тавани и мразовит въздух. Над главата му, подобно на замръзнала гигантска паяжина, висеше богато украсен кристален полилей, който хвърляше искряща светлина върху също така богато украсената италианска мебелировка с тапицерия от коприна и брокат.

Седна и зачака, докато стражите в другия край на помещението го наблюдаваха. Един часовник върху мраморната плоча на камината отброи половин, а после и цял час. Карпов изпадна в състояние на медитация, която използваше, за да убива времето през дългите самотни бдения, които му се беше налагало да изтърпява през годините в много чужди страни, чийто брой дори и не си правеше труда да запомни. Деветдесет минути след пристигането му един млад адютант с револвер на колана дойде да го вземе. Карпов моментално се оживи. Чувстваше се много отпочинал. Адютантът се усмихна и Карпов го последва по многобройните коридори и след толкова много завои, че се почувства абсолютно дезориентиран в огромната резиденция.

Президентът Имов седеше зад бюро в стил Людовик XIV в приятно обзаведения си кабинет. В камината весело гореше огънят. Зад него великолепните кули на Червения площад се издигаха като странни ракети към осеяното с облаци руско небе.

Имов пишеше в голям бележник със старомодна автоматична писалка. Адютантът се оттегли безмълвно и затвори безшумно вратата зад себе си. След малко Имов вдигна глава, свали очилата си с метални рамки и посочи към единствения стол срещу бюрото. Карпов прекоси килима, седна, без да каже дума, и търпеливо зачака разговорът да започне.

Известно време Имов го гледа със сивите си очи. Бяха тесни и леко издължени. Може би имаше монголска кръв в жилите си. Той обаче беше боец. Беше се борил да се издигне до президентския пост, а после се пребори още по-яростно да се задържи на него срещу няколко силни противници.

Имов не беше едър мъж, но въпреки това изглеждаше внушителен. Когато пожелаеше, личността му можеше да изпълни цяла бална зала. Ала през повечето време кабинетът му беше напълно достатъчен.

— Полковник Карпов, вижда ми се странно, че сте дошли при мен. — Имов държеше писалката така, като че ли беше кама. — Вие принадлежите на Виктор Черкезов, силовак, който открито предизвика Николай Патрушев, неговия колега от ФСБ, а по този начин и мен. — Той сръчно направи едно кръгче с писалката. — Кажете ми тогава има ли причина, поради която трябва да ви изслушам, след като вашият началник е изпратил вас, вместо да дойде лично?

— Не съм дошъл по нареждане на Виктор Черкезов. Всъщност той няма представа, че съм тук, а аз бих предпочел нещата да си останат така. — Карпов постави мобилния телефон с разобличаващите доказателства срещу Букин на бюрото между тях и се отдръпна. — Освен това не принадлежа на никого, включително и на Черкезов.

Имов не сваляше поглед от лицето на Карпов.

— Всъщност, след като Черкезов те открадна от Николай, бих казал, че това е добра новина. — Той почука с върха на писалката по бюрото. — Въпреки това обаче не мога да приема тази декларация без малка доза съмнение.

— Напълно разбираемо е — отвърна Карпов.

Премести поглед върху мобилния телефон, а Имов последва примера му.

— И какво имаме тук, Борис Илич?

— Част от ФСБ-2 е корумпирана — каза бавно, като наблягаше на всяка дума Карпов. — Трябва да се прочисти и колкото по-скоро, толкова по-добре.

За момент Имов не направи нищо. После остави писалката, взе мобилния телефон и го включи. Дълго време след това в кабинета цареше пълна тишина. Карпов забеляза, че не се чува дори шум откъм секретариата и помощния персонал, с какъвто вероятно беше пълно това място. Възможно беше кабинетът да е звукоизолиран и защитен от електронно подслушване.

Когато Имов свърши, държеше телефона по същия начин като писалката, сякаш беше оръжие.

— И кой според теб, Борис Илич, може да прочисти ФСБ-2 от боклука?

— Този, когото вие изберете.

При този отговор Имов отметна назад глава и избухна в смях. После си изтри очите, бръкна в едно чекмедже, отвори посребрена кутия с освежител и извади от нея две пури. Подаде едната на Карпов, отхапа крайчеца на своята и я запали със златна запалка, подарък от президента на Иран. Когато Карпов извади кутия кибрит, Имов отново се засмя и плъзна запалката по бюрото към него.

Полковник Борис Карпов усети, че запалката е изключително тежка. Запали я и пое с наслада дима от пурата.

— Трябва да започнем, господин президент.

Имов го изгледа през дима от пурата.

— Най-добре ще е да се започне още сега, Борис Илич. — Той се завъртя на стола и се загледа в кубетата луковици на Червения площад. — Прочисти шибаното място… завинаги.

Смешно е, като се замисли човек, каза си Сорая. Въпреки че имат много очи — не можеше да се сети колко на брой, скорпионите не виждат добре и разчитат на малките реснички по щипките си, за да усещат движение или вибрации. В момента това за тях беше повдигането и спускането на гръдния й кош.

Безименният наблюдаваше със смесица от нетърпение и презрение скорпиона, който стоеше там, без да помръдне. Очевидно животното не знаеше къде се намира и какво да направи. Тогава мъжът взе писалката си и чукна с върха й скорпиона по главата. Внезапното нападение го стресна и разгневи. Опашката трепна и нанесе удар, а Сорая леко изохка. Безименният използва писалката, за да избута скорпиона обратно в клетката. Затвори я и сложи резето.

— Сега — каза той, — или ще чакаме отровата да подейства, или ще ни кажете къде да намерим Аркадин.

— Дори и да знаех — отвърна Сорая, — нямаше да ви кажа.

Той се намръщи.

— Няма ли да промените решението си?

— Върви да се шибаш.

Той кимна, като че ли бе очаквал подобна упоритост от нейна страна.

— Ще бъде полезно да се види колко дълго ще издържиш, след като скорпионът те ужили осем-девет пъти.

Даде сигнал на човека, който държеше клетката със скорпиона. Той дръпна резето на вратичката и се накани да я отвори, когато се разнесе оглушителен гръм и човекът отхвръкна назад, потънал в кръв и раздробени кости. Сорая извърна глава и го видя проснат на земята, цялата му глава я нямаше. Чуха се още изстрели и когато се обърна обратно, видя другите мъже да лежат на земята. Безименният притискаше раздробеното си дясно рамо, прехапал устната си от болка. В полезрението й се появиха чифт крака, обути в прашни ботуши.

— Кой…? — Сорая погледна нагоре, но заради първите симптоми за действието на отровата на скорпиона и слънцето, което блестеше в очите й, не можа да види. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите и цялото й тяло започна да трепери като от много висока температура. — Кой…?

Мъжката фигура приклекна край нея. С опакото на загорялата си от слънцето ръка той бутна клетката от гърдите й. Миг по-късно тя почувства, че въжетата, с които беше завързана, се отпуснаха. На главата й беше сложена каубойска шапка, чиято периферия я предпазваше от яркото слънце.

— Контрерас — рече тя, като видя набръчканото лице.

— Името ми е Антонио. — Той сложи ръка под раменете и й помогна да се изправи. — Викай ми Антонио.

Сорая се разплака.

Антонио й подаде оръжието си — интересно, специална изработка: един „Таурус Трекър-44 Магнум“ — ловджийски пищов с прикрепен към него дървен приклад от карабина. Тя го пое, а той я прихвана, за да стои изправена. Сорая погледна надолу към Безименния, който отвърна на погледа й с оголени зъби. Продължаваше да трепери, а главата й пламтеше. Забеляза, че той я гледа. Показалецът й се сви около спусъка. Прицели се и го дръпна. Като че ли изхвърлен от невидими пружини, Безименния моментално се изви назад, а после притихна. Сляпото му око отразяваше изгряващото слънце.

Тя спря да плаче.

18

Ковън си вършеше работата съвсем спокойно. Беше прекарал часовете, след като завърза Криси и Скарлет, разучавайки къщата. Колкото до бащата на Криси, беше го вързал със запушена уста в един килер. Остави ги за четиридесет минути, за да отиде до един магазин за железария, където купи най-големия портативен генератор, който можеше да носи сам. Когато се върна в къщата, провери как са пленниците му. Криси и дъщеря й стояха здраво завързани на горния етаж за еднаквите легла. Баща й беше заспал или в безсъзнание. За Ковън това нямаше значение. После беше отнесъл генератора в мазето и макар и малко трудно, го свърза с електрическата инсталация, като резерва, ако лампите угаснеха. Направи проверка. Това нещо тиктакаше като стар часовник. Беше прекалено малък за целта. Дори и след като прекъсна електрическата мрежа, с която го беше свързал, реши, че ще има само десет минути светлина, преди генераторът да се изтощи. Е, трябваше да са достатъчни.

После се качи обратно на горния етаж, запали цигара и се загледа в Криси и Скарлет. Малката, макар и само в предюношеска възраст, беше по-хубава от майка си. Ако беше друг човек, би могъл да се възползва от много младото и нежно тяло, но той ненавиждаше тази уродлива склонност у мъжете. Гнусеше се от подобни неща и имаше морални задръжки. Това му помагаше да си върши работата и да не се побърка в този според него напълно побъркан свят. Личният му живот беше съвсем праведен, скучен като сивото съществуване на шофьор на автобус. Имаше жена — любовта му от гимназията, две деца и кучето Ралф. Изплащаше ипотека, изкуфяла майка, на която трябваше да помага, и брат, когото посещаваше на две седмици в лудницата, макар сега да не й викаха така. Когато се връщаше у дома от дълга, трудна и често пъти кървава задача, целуваше страстно жена си по устните и после отиваше при децата, независимо дали играеха, седяха пред телевизора или спяха в леглата си — надвесваше се над тях и вдишваше техния сладникав, млечен аромат. После изяждаше яденето, което жена му беше приготвила, качваше я на горния етаж и я чукаше до несвяст.

Запали нова цигара от фаса на предишната и се загледа в майката и дъщерята, легнали една до друга на двата кревата. Момичето беше още съвсем невинно дете. Мисълта да я нарани беше напълно отблъскваща. Що се отнася до майката, тя не му харесваше, беше твърде кльощава и бледа. Щеше да я остави на някой друг, освен ако Борн не го принудеше да я убие.

Отново слезе долу, порови в килера с продуктите, отвори една консерва с варен боб и с два пръста изяде съдържанието й студена. През цялото време се ослушваше и за най-малкия шум наоколо, като вдишваше и мислено категоризираше миризмите във всяка стая. Накратко казано, обиколи цялата къща, докато се запозна с всяка нейна подробност, с всеки ъгъл, с всяко кътче. Сега това беше негова територия, негова кота, евентуално място за победа.

После се върна в гостната и запали всички лампи. Точно тогава чу изстрела. Надигна се, извади своя „Глок“ от кожения кобур, дръпна завесите и погледна през предния прозорец. Тялото му се напрегна, когато видя Джейсън Борн да тича на зигзаг с всички сили към входната врата. Като свистеше с гумите, изпод които хвърчеше чакъл, един сив опел се появи иззад ъгъла и спря пред къщата. Вратата откъм шофьора се отвори и той стреля по Борн. Не улучи. След това Борн стигна стъпалата пред входа, а Ковън отиде при вратата с готов за стрелба пистолет. Чу още два изстрела и като приклекна, отвори вратата. Борн се беше проснал по лице върху стъпалата, а върху сакото му се виждаше разширяващо се кърваво петно.

Ковън се отдръпна назад, когато отекна нов изстрел. После притича по стълбите, като стреляше, без да спира. Стрелецът отсреща се скри зад опела. Ковън сграбчи със свободната си ръка Борн за сакото и го извлече през прага. Стреля още веднъж, чу как другият включи опела на скорост и бързо потегли. Затвори вратата с ритник зад себе си.

Провери пулса на Борн, а после отиде при прозореца. Дръпна отново завесите и погледна към алеята за коли, но не забеляза нито стрелеца, нито опела.

Върна се в хола, отново се наведе над проснатото тяло на Борн и опря дулото на глока в слепоочието му. Тъкмо го обръщаше по гръб, когато лампите примигнаха, притъмняха и после отново светнаха. Откъм мазето чу тиктакането на часовника на генератора. Едва успя да помисли, че електричеството в къщата е прекъснато, когато Борн изби глока от ръката му и му нанесе силен удар в гръдната кост.

— Мъжът, когото търсиш, без съмнение е в Пуерто Пенаско — каза Антонио и подаде обратно мобилния телефон на Сорая. — Моят компадре, началникът на яхтеното пристанище, познава този гринго. Настанил се е в стария манастир „Света Тереза“, който е изоставен от години. Има моторница — тип „цигара“, с която излиза в морето всяка вечер при залез-слънце.

Седяха в слънчевия бар на „Кале де Ана Габриела Гевара“ в Ногалес. Антонио бе помогнал на Сорая да се пооправи, донесъл й беше лед за компреса, който постави на мястото между гърдите, където я ужили скорпионът. Голямото, кръгло червено петно не се поду и повечето от симптомите, които беше почувствала в пустинята, сега бяха отминали. Накара също Антонио да й купи половин дузина бутилки вода, които започна да пие веднага, за да преодолее обезводняването и по-бързо да изхвърли отровата от организма си.

След около час се почувства по-добре. После си купи нови дрехи от магазина на плаза „Кенеди“ и отидоха да хапнат нещо.

— Ще те закарам до Пуерто Пенаско — каза Антонио.

Сорая лапна и последното парче чилакилес19.

— Мисля, че имаш по-добри възможности. Вече не правиш пари от мен.

Антонио се намръщи. В колата по обратния път към Ногалес й беше казал, че истинското му име е Антонио Джардинес. Контрерас беше работното му име.

— Сега ме обиждаш. Така ли се отнасяш с човека, който ти спаси живота?

— Дължа ти благодарност. — Сорая се облегна назад и замислена го погледна. — Но не мога да разбера защо проявяваш такъв личен интерес към мен.

— Как да ти обясня — Антонио отпи от кафето си с мляко. — Животът ми е ограничен между Ногалес, Аризона, и тук — Ногалес, Сонора. Ужасно скучна част от пустинята, която кара мъже като мен да пият. Единствената ми грижа са проклетите емигранти. Повярвай ми, това не е кой знае какво. — Той разпери ръце. — Има и нещо друго. Животът тук е напълно занемарен. Всъщност може да се каже, че той се определя от немарата, която трови душата и заразява всичко в Латинска Америка. На никой не му пука — нито за някого, нито за нещо друго, освен за парите. — Той допи кафето си. — След това се появи ти.

Сорая се замисли върху казаното. Не бързаше, за да не сбърка, макар че тук трудно можеше да бъде сигурна в каквото и да било.

— Не искам да вляза в Пуерто Пенаско с кола — каза накрая тя. Беше мислила за това през цялото време, докато ядяха. Откритието на Антонио, че Аркадин има моторница, беше предопределило нещата. — Искам да пристигна там с лодка.

Очите на Антонио светнаха. После вдигна нагоре пръст.

— Тъкмо за това говоря. Ти не разсъждаваш като жена, а като мъж. Това бих направил и аз.

— Може ли твоят компадре в пристанището да го уреди?

Той се засмя.

— Ето, виждаш ли, че имаш нужда от помощта ми.

Борн нанесе втори удар. Беше прострелян с халосни патрони от Отавио Морено и изцапан със свинска кръв от пластмасовия плик, който бе спукал. Ковън, който изобщо не реагира на ударите, заби дръжката на глока в челото му. Борн го сграбчи за китката и силно я изви. После хвана един от пръстите му и го счупи. Глокът отхвръкна надалеч по пода на хола и се спря в студената решетка на камината.

Борн отблъсна Ковън от себе си и се изправи на едно коляно, но Ковън го ритна в крака и той падна назад. Ковън моментално скочи върху него и стовари юмрука си в лицето му, а после му нанесе още няколко удара един след друг. Борн остана да лежи неподвижен. Ковън се изправи и се засили да ритне Борн в ребрата. Като че ли без изобщо да се помръдне, Борн го сграбчи за крака, преди да нанесе удара, и изви глезена му наляво.

Ковън изохка, когато костта изпращя. Стовари се с все сила на земята, моментално се претърколи и започна да пълзи на колене и лакти към пистолета до решетката.

Борн докопа една медна скулптура от странична ниска маса и я хвърли. Тя удари Ковън отзад по главата и той заби носа и брадата си в пода. Челюстите му рязко се затвориха и от носа му рукна кръв. Това обаче не го спря, грабна пистолета, изви го с едно плавно движение и стреля. Куршумът удари масата до главата на Борн, преобърна я и лампата отгоре й падна върху него.

Ковън се опита да стреля отново, но Борн се хвърли върху него и го събори по гръб. Ковън грабна ръжена от камината и замахна силно с него. Борн се претърколи и ръженът отскочи от пода. Ковън се опита да ръгне Борн с него, но уцели сакото му, проби го и го прикова към пода. Натисна върха на ръжена в дървото и с мъка се изправи над Борн. Грабна лопатката за изгребване на пепелта, опря дългата й медна дръжка в гърлото на Борн и натисна с цялата си тежест върху нея.

От Ногалес до Лас Кончас имаше 123 мили. Там един колега на приятеля на Антонио беше откарал яхтата, която щяха да наемат. Тя беше поискала голяма яхта, която да бие на очи, нещо, което да привлече вниманието на Аркадин и да го задържи, докато той добре я огледа. В мола на Ногалес Сорая купи най-предизвикателните бикини, които можа да намери. После ги демонстрира на Антонио и очите му за малко да изскочат от орбитите.

— Мадре де Диос, ке линда мучача! — извика той.

Заради последиците от ужилването на скорпиона тя купи прозрачен шал, няколко плажни кърпи и чифт огромни тъмни очила на „Диор“, модна козирка и плажно масло, с което веднага се намаза.

Приятелят на Антонио се казваше Рамос и той докара точно такава яхта, каквато й трябваше — голяма и лъскава. Дизеловите й двигатели буботеха, когато двамата с Антонио се качиха на борда и Рамос ги разведе да разгледат яхтата под палубата. Беше нисък, тъмнокож набит мъж, с къдрава черна коса, татуировки на едрите си ръце и винаги усмихнат.

— Имам патлаци — револвери и полуавтоматични, ако ви потрябват — каза услужливо той. — Няма да ви вземам допълнително пари за тях, освен за изразходваните патрони.

Сорая му благодари, но каза, че няма да има нужда от оръжия.

Потеглиха скоро след като се върнаха на горната палуба. Пуерто Пенаско беше само на пет мили на север.

Надвиквайки буботенето на дизеловите двигатели, Рамос каза:

— Имаме два часа преди залез-слънце, когато Аркадин обикновено излиза с моторницата. Имам риболовни такъми. Ще ви заведа до рифа на петдесет и първата миля, където има много камбала, черен морски костур и червен карас. Какво ще кажете?

Сорая и Антонио ловиха риба край рифа в продължение на час и половина, а после прибраха такъмите и се отправиха към яхтеното пристанище. Рамос посочи лодката на Аркадин, когато намали скоростта, заобиколи носа и се насочи към пристана. Аркадин не се виждаше, но Сорая забеляза един по-възрастен мексиканец, който подготвяше моторницата за излизане в океана. Беше мургав, с набръчкано лице от тежкия труд, солния вятър и палещото слънце.

— Имате късмет — рече Рамос, — идва.

Сорая погледна натам, накъдето посочи Рамос, и видя по пристана да крачи едър мъж. Имаше тъмна, късо подстригана коса, ясно изразени черти на лицето, което не издаваше нищо, и много широки рамене като на плувец, но ръцете и краката му бяха като на борец, дълги и мускулести. Изглеждаше така, като че ли имаше пълно основание да бъде самоуверен, и вървеше с минимално усилие, сякаш почти се плъзгаше, все едно че краката му бяха на сачмени лагери. Излъчваше като огнен кръг около себе си някаква енергия, която Сорая не можеше да определи, но я накара да се почувства неспокойна. Помисли си, че в него има нещо познато, от което безпокойството й стана почти болезнено. После, като ударена от електрически ток, който я накара да потръпне от страх, разбра какво е то. Той се движеше като Джейсън.

— Потегляме — Рамос насочи яхтата да застане пред моторницата, изключи от скорост и се понесоха по инерция към кея.

Аркадин казваше нещо на мексиканеца и се смееше, когато забеляза с периферното си зрение яхтата на Рамос. Погледна към нея, като примигна срещу слънцето, и веднага забеляза Сорая. Ноздрите му се разшириха, докато се вглеждаше в агресивното й, екзотично лице и в тялото й, което в оскъдните бикини изглеждаше като голо и дори по-добре, защото според нея оставяше все пак малко място за въображението. Тя вдигна ръка, като да оправи козирката на главата си, но всъщност жестът подчерта чувствеността на тялото й.

А после, просто така, той й обърна гръб и каза нещо на мексиканеца, който се засмя. Сорая беше разочарована. Пръстите й стиснаха перилата така, като че ли искаше да ги сплеска.

— Този гринго е абсолютен марикон20, няма какво друго да се каже — рече Антонио.

Сорая се засмя.

— Не се видиотявай. — Но забележката му я извади от временното чувство, че е претърпяла поражение. После й дойде нещо друго наум и като се обърна към Антонио, обви раменете му с ръце. Вгледа се в очите му и каза:

— Целуни ме. Целуни ме и не спирай.

Антонио с удоволствие се подчини. Сграбчи я през кръста и притисна устните си в нейните. Езикът му като че ли я опари, когато проникна между зъбите в устата й. Сорая се изви назад и притисна плътно тялото си в неговото.

Рамос прекара яхтата малко по-близо до носа на моторницата, което накара грингото и Ел Хералдо да се обърнат. Ел Хералдо изтича към носа, като жестикулираше и силно го ругаеше, а грингото остана да наблюдава Сорая и Антонио, вплетени в страстна прегръдка. Сега като че ли бе заинтригуван.

Рамос поднесе извиненията си и изправи яхтата, след което я плъзна покрай пристана. Един от работниците на пристанището ги очакваше, за да закачи предното и задното въже за кея, а Рамос изключи двигателите и му подхвърли швартовите въжета. После слезе от яхтата и се отправи към пристанищната канцелария. Аркадин продължаваше да наблюдава Сорая и Антонио Джардинес, макар че изобщо не се помръдна.

— Достатъчно — рече Сорая в устата на Антонио. — Баста, омбре! Баста!

Антонио не искаше да я пусне и тя го отблъсна първо с една ръка, а после и с двете. Докато успее да се освободи, Аркадин скочи на кея и се отправи към тях.

— Мано, ти си като някой октопод — каза тя достатъчно високо, за да може Аркадин да я чуе.

Доволен от ролята си, Антонио се ухили насреща й и избърса устни с опакото на ръката. В този миг Аркадин се качи на яхтата и застана между тях.

— Марикон, какво правиш тук? Я се разкарай — каза Антонио.

Аркадин го блъсна рязко с ръка и той падна във водата. Мексиканецът на моторницата се запревива от смях.

— Идеята не беше добра — каза студено Сорая.

— Той ви причини болка — рече убедено Аркадин.

— Нямате представа какво правеше той — продължи със същия студен тон Сорая.

— Той е мъж, а вие жена — продължи Аркадин. — Знам точно какво правеше.

— Може пък да ми хареса.

Аркадин се засмя.

— Може и така да е. Да помогна ли на кучия син да излезе обратно на кея?

Сорая погледна към Антонио, който издухваше водата от носа си.

— Бих могла сама да го направя. — После погледна Аркадин и каза: — Оставете копелето там, където е.

Аркадин отново се засмя и й предложи ръката си.

— Може би имате нужда да смените обстановката.

— Може и да имам, но няма да е с вас.

После тя мина покрай него, слезе от яхтата и предизвикателно бавно се отправи надолу по кея.

Борн усети, че дробовете му горят. Пред очите си виждаше черни кръгове. Скоро лостът, опрян в гърлото му, щеше да пречупи хипоидната кост и с него щеше да бъде свършено. Протегна ръка, сграбчи Ковън за счупения глезен и го стисна с всичка сила. Ковън изкрещя от изненада и болка, намали натиска върху гърлото на Борн, когато се отдръпна назад, а той отблъсна с ръка лоста и се претърколи под него.

Като го гледаше заканително, Ковън намери пистолета и се прицели в Борн. В този момент тиктакането на генератора престана и къщата потъна в мрак. Ковън натисна спусъка и за малко да уцели Борн, но той се претърколи в най-тъмната част на стаята. Остана неподвижен, докато си поемаше дъх, а после отново се претърколи. Ковън стреля още веднъж, но този път доста далеч от целта. Беше очевидно, че не знае къде е Борн.

Чу Ковън да се движи наоколо. Сега, когато лампите бяха угаснали, той беше загубил преимуществото, че се намира на своя територия. Трябваше да измисли друг начин, за да го възстанови.

Ако Борн беше на неговото място, щеше да се опита да стигне до Криси и Скарлет, за да ги използва като лост, с който да го неутрализира. Продължи да лежи абсолютно неподвижен и да се ослушва напрегнато в посоката, в която се движеше Ковън. Беше от ляво на дясно. Сега минаваше покрай камината. Накъде се насочваше? Къде държеше пленниците си?

Борн си представи, доколкото можа, обстановката в приземния етаж. Беше успял да хвърли един поглед, когато Ковън го довлече вътре. Представи си камината, двете тапицирани кресла, страничната маса и лампата, канапето и стълбите, които водеха към втория етаж.

Изскърцването на стъпало издаде Ковън и без да му мисли повече, Борн скочи от скривалището си, грабна лампата и изтръгна шнура й от контакта. После я хвърли срещу стената от лявата си страна и скочи върху фотьойла. Ковън стреля два пъти в посоката, в която се беше разбила лампата, а в това време Борн се прехвърли през перилата на стълбите.

Блъсна се в Ковън, отхвърли го към задната стена и се стовари отгоре му. Въпреки че беше изненадан, Ковън успя да стреля два пъти. Не улучи, но припламванията обгориха бузата на Борн. Ковън замахна срещу Борн с цевта на пистолета, опитвайки се да го отблъсне. В това време Борн удари с ритник една от подпорите на стълбата. Извади я от гнездото и замахна срещу лицето на Ковън. Ковън изохка, когато собствената му кръв изцапа стената, и успя да се претърколи, преди да получи нов удар. Ритна рязко с крак и подметката на обувката му се стовари в лицето на Борн. Борн политна назад, отдръпна се от Ковън и се подпря на стената. Ковън стреля още два пъти в тясното пространство на стълбата.

Всеки от изстрелите щеше да уцели Борн, ако той вече не се беше прехвърлил през парапета. Остана да виси там в тъмното. Когато чу Ковън да се влачи по стълбите, напрегна мускули, набра се на ръце и се прехвърли обратно през парапета. Като изкачваше по три стъпала наведнъж, той хукна към втория етаж. Сега знаеше две неща — че Ковън се беше отправил към пленниците си и че патроните в пълнителя на пистолета му бяха свършили. Трябваше му време да презареди и сега беше най-уязвим.

Но когато стигна площадката на стълбите на втория етаж, Борн не забеляза никакво движение. Приклекна, ослуша се и зачака. Повечето прозорци означаваха светлина, но тя беше слаба и непостоянна, защото клоните на високото дърво отвън опираха в къщата. Успя да види четири врати — по две от двете страни на коридора. Отвори вратата на първата стая отляво, която беше празна, прилепи ухо към вътрешната стена, зад която беше съседната стая. Не чу нищо. Върна се обратно на входа. Ковън стреля срещу него, когато Борн прекоси тичешком коридора и се втурна през първата врата отдясно. Беше му дал възможност да презареди.

Без да губи време, той отиде до прозореца, отвори го широко, покатери се на перваза и погледна навън. Пред него имаше гъста плетеница от дъбови клони, на които се покатери. Придвижи се по тях до прозореца на втората стая отдясно. Вътре се движеше някаква сянка и той остана неподвижен. Различи едва-едва два еднакви кревата. Стори му се, че вижда фигури на тях: Криси и Скарлет?

Хвана се с ръце за клона, който лежеше почти хоризонтално над главата му, заклати се напред–назад, за да набере нужната инерция, а после се хвърли с краката напред през прозореца. Старото стъкло се пръсна на хиляди парченца, което накара Ковън инстинктивно да закрие лице с ръка.

Със стъпването си вътре Борн се хвърли напред и блъсна с рамо Ковън. Двамата мъже се стовариха върху отсрещната стена и паднаха на пода. Борн го удари три пъти с юмрук, а после посегна към глока, обаче Ковън беше подготвен и когато Борн се откри, нанесе страхотен удар върху скулата на обгорената му и кървяща буза. Борн се свлече на земята, а Ковън насочи пистолета не срещу Борн, а срещу Скарлет, която лежеше върху по-близкото легло. Беше застанал под такъв ъгъл, че нямаше място за директна стрелба по Криси, която лежеше на леглото по-близо до прозореца.

Ковън дишаше тежко, но въпреки това успя да каже:

— Е, добре. Ставай. Имаш пет секунди да сложиш ръцете си зад главата. След това ще застрелям момичето.

— Моля те, Адам, моля те. Направи каквото казва. — Беше гласът на Криси, издаващ смъртен страх, граничещ с истерия. — Не му позволявай да нарани Скарлет.

Борн я погледна, а после нанесе ножичен удар, който отклони от Скарлет насочения пистолет на Ковън.

Той тихо изруга и се опита да насочи отново пистолета. Това беше грешка. Като продължаваше да държи ръката му, Борн се наведе рязко напред и удари с глава вече разбития и окървавен нос на противника си. Ковън изрева от болка, но въпреки това се опита да измъкне ръката си. Борн стовари обувката си върху капачката на коляното на Ковън и я строши. Той рухна на земята и Борн натисна с крак коляното. Очите на Ковън се насълзиха, челюстите му силно затрепериха, а по тялото му преминаха тръпки.

Като измъкна пистолета от ръката му, Борн притисна с дулото дясното око на Ковън. Когато той се опита да противодейства, Борн каза:

— Ако го направиш, никога няма да можеш да излезеш от тази стая. Кой тогава ще се погрижи за жена ти и децата?

Другото кървясало око на Ковън се вгледа в Борн и той притихна. Ала в момента, в който Борн отдръпна дулото на пистолета, Ковън го удари рязко с рамото и бедрото си. Борн посрещна хладнокръвно атаката, позволи на Ковън да го отблъсне назад и да изразходва последните си сили, а после стовари дръжката на глока в черепа му, разбивайки орбиталната кост. Ковън се опита да извика, но от устата му не излезе никакъв звук. Обърна нагоре очи и се срути в краката на Борн.

19

Борис Карпов вървеше през бруления от вятъра Червен площад, дишаше тежко и мислеше как да процедира с Букин и с много опасния Черкезов. Президентът Имов се беше съгласил с всичко, което му поиска, включително да се пази пълна тайна, докато Карпов разкрие всички къртици във ФСБ–2. Първоначално трябваше да се започне с Букин. Знаеше, че ще може да го пречупи. След като го стореше веднъж, нямаше да е трудно да бъдат разкрити другите къртици.

Валеше слаб сняг на малки, сухи снежинки, които прехвърчаха из въздуха. По златните кубета луковици примигваха светлини, а туристите си правеха снимки на фона на архитектурните забележителности. Спря се за миг, за да се порадва на спокойната обстановка, нещо твърде рядко за Москва напоследък.

После се върна по стъпките си обратно до лимузината. Като го видя, че се връща, шофьорът запали мотора. Излезе навън и отвори задната врата за шефа си. Покрай тях мина висока блондинка в палто от червеникава лисича кожа и ботуши до коленете. Шофьорът я проследи с поглед, когато Карпов се наведе и влезе в колата. Вратата след него се затръшна.

Когато шофьорът седна зад волана, му каза:

— Щабът.

Шофьорът кимна мълчаливо, включи на скорост и те излязоха от Кремъл.

До централата на ФСБ-2 имаше дванадесет минути път с кола по улица „Знаменка“ в зависимост от интензивността на движението, което в този час не беше толкова голямо. Карпов беше потънал в размисъл. Опитваше се да измисли начин да завари Букин сам, за да го откъсне от връзките му. Реши да го покани на вечеря. По пътя щеше да инструктира шофьора на колата да я отклони до просторния строителен обект на улица „Варварка“, която беше мъртва зона за мобилните телефони, за да могат двамата с Букин да „поговорят“ необезпокоявани за предателството му.

Шофьорът спря пред един червен светофар, но когато светна зелено, не включи на скорост. През запотеното стъкло Карпов видя как един мерцедес застана край тях. Докато наблюдаваше, задната врата се отвори и отвътре се показа фигура. Беше твърде тъмно, за да го разпознае, но миг по-късно вратата на неговата кола рязко се отвори. Беше странно, защото шофьорът му винаги затваряше автоматично всички врати. Фигурата наведе глава и се вмъкна на седалката до него.

— Борис Илич, за мен е винаги удоволствие да ви видя — каза Виктор Черкезов.

Има усмивка на хиена и мирише като хиена, помисли си Карпов.

Черкезов, който с жълтеникавите си очи приличаше на кръвожаден хищник, се наведе леко напред и каза на шофьора:

— Мисля, че беше улица „Варварка“. Строителният обект. — После се облегна назад и отблъскващата му усмивка проблесна в полумрака на лимузината. — Не искаме да ни безпокоят, нали, Борис Илич?

Това не беше въпрос.

Манди и Мишел спяха вплетени една в друга, както го правеха винаги след дълги еротични игри. За разлика от тях, Бъд Холидей и Джалал Есай се бяха оттеглили в гостната на апартамента, който беше тяхна обща собственост под фалшиво име, така добре прикрито с документи, че при проследяване никога нямаше да се стигне до тях.

По-скоро от любезност, отколкото от предпочитание, Холидей отпиваше от чаша сладък ментов чай, седнал срещу Есай.

— Имах намерение да ти кажа — рече с най-небрежен тон той. — Оливър Лис е под федерален арест.

Есай рязко вдигна глава.

— Какво? Защо не ми каза веднага?

Холидей посочи към спалнята, където близначките дълбоко спяха.

— Но… какво е станало? Струваше ми се, че той е в безопасност.

— Изглежда, че напоследък никой не е в безопасност — каза Холидей, докато търсеше кутията си с пури. — Без предупреждение Министерството на правосъдието започна ново разследване на контактите му, докато е ръководил „Блек Ривър“. — Вдигна рязко глава и погледна втренчено Есай. — Дали има вероятност това разследване да стигне до теб?

— Аз съм напълно изолиран — каза Джалал Есай. — Погрижих се за това още в самото начало.

— Добре тогава. Майната му на Лис. Продължаваме.

Джалал Есай беше смутен.

— Не изглеждаш изненадан?

— Мисля, че от известно време Оливър Лис вървеше по доста тънък лед.

— Той ми е нужен — каза Джалал Есай.

— Поправка. Беше ни нужен. Когато казах продължаваме, наистина имах това предвид.

Холидей намери подвързаната с кожа кутия и извади една пура. Предложи и на Есай, но той отказа. После отхапа единия й край, пъхна я в устата си и я запали. Разклати пурата на пламъка, докато я разпалваше.

Есай каза:

— Предполагам, че Лис е изчерпал възможностите си.

— Точно така. — Сега, като усети дима в дробовете си, Холидей се почувства по-спокоен. Сексът с Мишел винаги караше сърцето му да бие прекалено силно, дори болезнено. Жената беше невероятна гимнастичка.

Есай си наля още чай.

— С Лис изпълнявах заповеди от една организация, която изоставих.

— Сега двамата имаме общ бизнес — отбеляза Холидей.

Есай кимна.

— Бизнес за сто милиарда долара.

Холидей се намръщи, загледан в края на пурата си.

— Не чувстваш ли угризения, че си изневерил на „Северий Домна“? В края на краищата те са хора от твоята порода.

Есай не обърна внимание на расистката забележка. Беше свикнал с начина на изразяване на Холидей, както човек не обръща внимание на болката от киста.

— Моята порода не е по-различна от твоята и в двете има добри, лоши и грозни хора.

Холидей избухна в такъв силен смях, че почти се задави от дима на пурата. Наведе се напред, като продължаваше да се смее и да кашля. Очите му се насълзиха.

— Трябва да те уверя, Есай, че за арабин си доста свестен.

— Аз съм бербер амазих — Есай подчерта това без следа от враждебност.

Холидей го наблюдаваше през дима.

— Нали говориш арабски?

— Освен другите езици, включително и берберски.

Холидей разпери ръце, като че ли отговорите на другия потвърждаваха това, което беше имал предвид. Двамата с Джалал Есай се бяха запознали в колежа, където Есай изкара две години като студент на разменни начала. Всъщност тъкмо заради Есай Холидей беше започнал да проявява интерес към нарастващата арабска заплаха за западния свят. Есай беше мюсюлманин, но по-скоро аутсайдер в много разделения и религиозен арабски свят. През призмата на светогледа на Есай Холидей беше прозрял, че е само въпрос на време сектантските битки в този свят да излязат извън неговите граници и да се превърнат в поредица от войни. Тъкмо по тази причина той беше направил Есай свой приятел и съветник и едва много по-късно, когато Есай бе престанал да се интересува от целите на „Северий Домна“, си даде сметка, че той е бил изпратен в Съединените щати и по-специално в неговия колеж, за да направи него свой приятел и съюзник.

Когато алчността надделя у Есай и той призна какъв е бил първоначалният му мотив, всички най-лоши предубеждения на Холидей за арабите се потвърдиха. Тогава той намрази Есай. Дори кроеше планове да го убие. Но накрая се беше отказал от фантазиите си за отмъщение, подмамен, както и самият Есай, от златото на цар Соломон. Кой би могъл да устои на такава великолепна награда? В даден момент Холидей беше осъзнал, че двамата с Есай имат много повече общо, отколкото би могло да се предполага, като се има предвид напълно различното им потекло. Освен това и двамата бяха воини на нощта, обитаващи света на сенките, който съществуваше в периферията на цивилизованото общество и го защитаваше от разрушителни елементи както вътре, така и извън него.

— „Северий Домна“ не е по-различна от който и да било тиранин… бил той фашист, комунист или социалист — каза Джалал Есай. — Това общество живее, за да трупа сила и да могат неговите членове да влияят на световните събития с единствената цел да трупат още по-голяма мощ. Пред лицето на такава мощ хуманитарната политика става неадекватна, както и религията.

Есай се облегна назад и кръстоса крак върху крак.

— В началото „Северий Домна“ беше мотивирана от желание за промяна, за разбирателство между големите умове на Изтока и Запада и между исляма, християнството и юдаизма. Признавам, това беше благородна цел и за известно време те успяваха, макар и в твърде малки мащаби. Но после, подобно на всички алтруистични стремежи, и тя влезе в противоречие с човешката природа.

Изведнъж той се наведе напред на канапето.

— Казвам ти, няма по-силна мотивация за човешките същества от алчността, по-силна е дори от страха. Алчността като секса кара хората да оглупяват, да стават слепи за страха или за нуждата от каквото и да било друго. Алчността изопачи целите на „Северий Домна“ до такава степен, че станаха буквално противоположни на първоначалната идея. На думи членовете продължаваха да защитават първоначалната цел, но с времето „Северий Домна“ напълно се корумпира.

— А ние какви сме? — Холидей продължи да пафка с пурата си. — И ние сме алчни като „Северий Домна“, може би дори повече.

— Обаче сме наясно какво ни ръководи — каза Джалал Есай и очите му блеснаха. — Имаме ясен поглед и ясен ум.

Скарлет погледна Борн, докато той я развързваше. По бузите й имаше следи от сълзи. Вече не плачеше и трепереше неудържимо, зъбите й тракаха.

— Мама добре ли е?

— Да, добре е.

— Кой си ти? — Очите й отново се насълзиха. — Кой беше този човек?

— Казвам се Адам и съм приятел на майка ти — отвърна Борн. — Помолих я да ми помогне и тя ме заведе в Оксфорд да се видя с професор Гайлс. Нали го помниш?

Скарлет кимна и подсмръкна.

— Харесвам професор Гайлс.

— Той също те харесва, и то много.

Гласът му беше гальовен и тя като че ли започна да се успокоява.

— Ти влетя в стаята като Батман.

— Не съм Батман.

— Знам — каза леко възмутена тя, — но си целият в кръв, а не си ранен.

Той дръпна яката на ризата си.

— Това не е истинска кръв. Трябваше да заблудя човека, който похити теб и майка ти.

Тя го изгледа с одобрение.

— Ти си таен агент като леля Трейси.

Борн се засмя.

— Леля ти Трейси не беше таен агент.

— Напротив, беше.

Възмущението в гласа й предупреди Борн, че не трябва да се отнася с нея като с дете.

— Защо мислиш така?

Скарлет сви рамене.

— Не можехме да разговаряме с нея, без тя да скрие нещо. Мисля, че имаше само тайни и нищо друго. И винаги беше тъжна.

— Тайните агенти тъжни ли са?

Скарлет кимна.

— Тъкмо затова са станали тайни агенти.

В твърдението й имаше нещо невинно и същевременно много дълбокомислено, но за момента Борн се въздържа да продължи разговора на тази тема.

— Професор Гайлс и майка ти ми помогнаха при решаването на един проблем. За нещастие този човек искаше нещо от мен.

— Трябва много да го е искал.

— Да, така е. — Борн се усмихна. — Много съжалявам, че изложих теб и майка ти на опасност, Скарлет.

— Искам да я видя.

Борн я взе на ръце. Беше студена като лед. Занесе я до леглото при прозореца. Криси беше посипана със стъкла и в безсъзнание.

— Мамо! — Скарлет се отскубна от ръцете на Борн. — Мамо, събуди се!

Забелязал ужаса в гласа й, Борн се наведе над Криси. Пулсът й беше добър, дишаше равномерно.

— Тя е добре, Скарлет. — Той ощипа Криси по бузата, клепачите й трепнаха и тя отвори очи. Вгледа се в лицето му.

— Скарлет?

— Тук е, Криси.

— Ковън?

— Адам влетя през прозореца като Батман — каза Скарлет, горда с новия си познат.

Криси се намръщи, забелязала ризата на Борн.

— Каква е тази кръв?

Скарлет стисна силно майка си за ръката.

— Не е истинска, мамо.

— Сега всичко е наред — рече Борн. — Недей да се движиш още. — Отстрани с ръка, доколкото можа, стъклата от нея. — Разкопчай си блузата. — Обаче пръстите й така трепереха, че не можеше да се справи с копчетата.

— Ръцете ужасно ме болят — каза тихо тя. Извърна глава и се усмихна на дъщеря си. — Благодаря на Бога, че си добре, захарчето ми.

Скарлет отново избухна в сълзи. Криси погледна Борн, докато той разкопчаваше копчетата й. Смъкна блузата й, за да могат и последните парчета стъкло да паднат от нея, без да я наранят. После я повдигна. След като я отмести от леглото, я изправи на крака. Когато прекрачиха безжизненото тяло на Ковън, Криси потрепери. Спряха в стаята, която тя беше използвала, за да вземат по един пуловер за нея и за Скарлет, която продължаваше да лее сълзи, докато обличаше своя. Беше жълт с избродирани върху него розови зайчета, които ядат сладолед във фунийки. По стълбите момичето отново заплака.

Криси я прегърна.

— Всичко е наред, захарчето ми. Всичко е наред. Сега си с мама — продължаваше да й шепне тя.

Когато слязоха в приземния етаж, Криси каза на Борн:

— Ковън завърза баща ми. Той е някъде тук.

Борн го намери завързан и със запушена уста в един от килерите към кухнята. Беше в безсъзнание или от удара, от който имаше подутина на лявото слепоочие, или от липсата на достатъчно кислород. Положи го върху пода на кухнята и го развърза. Беше тъмно, защото още нямаше електричество.

— Господи, мъртъв ли е? — попита Криси, когато двете със Скарлет се втурнаха вътре.

— Не. Пулсът му е стабилен. — Борн вдигна пръста си от сънната артерия и започна до го освобождава от въжетата.

Като видя баща си така безпомощен, куражът на Криси се стопи и тя започна безмълвно да плаче, ала от това Скарлет отново се разрева и затова тя прехапа устни и потисна сълзите си. Пусна студена вода от чешмата, натопи една кърпа и напълни една чаша. Приклекна до дъщеря си, а след това постави сгънатата кърпа върху бузата на Борн, която беше започнала да се подува.

Баща й беше слаб като много стари хора. Лицето му носеше белезите на годините, а главата му беше наклонена някак настрани, от което Борн предположи, че не много отдавна е имал удар. Разтърси го леко, клепачите му трепнаха и той отвори очи. Облиза с език пресъхналите си устни.

— Можеш ли да го вдигнеш да седне? — попита Криси. — Ще му дам да пийне малко вода.

Като го подпираше в гърба, Борн бавно и предпазливо го изправи да седне.

— Татко, татко?

— Къде е онзи кучи син, който ме удари?

— Мъртъв е — каза Борн.

— Хайде, татко, пийни малко вода. — Криси се взираше внимателно в баща си, страхувайки се, че всеки момент може отново да припадне. — Ще се почувстваш по-добре.

Обаче старият човек не й обърна внимание. Гледаше втренчено Борн. Отново облиза устните си и отпи от чашата, която държеше дъщеря му. Адамовата му ябълка подскочи, докато пиеше. Задави се.

— По-полека, татко. По-полека.

Той вдигна ръка и тя отдръпна чашата от устата му. Посочи с пръст Борн.

— Познавам те. — Гласът му приличаше на стържене на пясък в метал.

— Едва ли — отговори Борн.

— Не, не. Ти дойде в Центъра, когато го ръководех аз. Вярно, беше преди много години, когато Центърът беше „Олд Бойс Скул“ на „Джордж Стрийт“. Обаче няма никога да го забравя, защото трябваше да посетя бивш колега, който се казваше Базил Бейсуотър, един абсолютен чекиджия. Беше извършил убийство на пазара и го пратиха до живот в затвора в Уитни. Прекарваше цялото си време в игра на някаква форма на шах, или нещо подобно. Срамно пилеене на време. Но теб помня — той докосна с пръст гърдите на Борн, — никога не забравям физиономия. Дяволите да ме вземат. Ти си професор Уеб. Точно така! Дейвид Уеб!

20

Питър Маркс получи съобщението на Борн по мобилния телефон. Беше кратко и сбито. Съгласи се със смесени чувства да отиде на адреса, който му беше посочил. Донякъде се изненада, че Борн изобщо му се беше обадил. От друга страна, той като че ли не беше същият Борн, какъвто го знаеше, което накара Маркс да се запита в каква ситуация щеше да се окаже. Отношенията му с Борн бяха еднопосочни — чрез Сорая. Той знаеше нещо за любовната й афера с Борн и винаги се беше питал дали тя не бе допуснала личните чувства да повлияят на мнението й за него.

Официалната позиция на ЦРУ беше и си остана такава още известно време — че амнезията на Борн го е направила непредвидим и затова опасен. Той беше агент бунтар, не бе лоялен на никого и към нищо, най-малко пък на ЦРУ. Въпреки че в миналото то беше принудено да го използва, това винаги беше ставало чрез измама и принуда, тъй като, изглежда, нямаше друг начин да бъде контролиран. А дори и тези методи не се оказаха сигурни. Макар Маркс да беше убеден, че неотдавнашната работа на Борн бе станала причина за провала на „Блек Ривър“ и беше предотвратила предстояща война с Иран, не знаеше почти нищо за самия човек. Той си оставаше пълна загадка. Да се предвидят реакциите му в дадена ситуация беше празно занимание. Освен това беше факт, че много хора, опитали да се приближат до него, умираха от внезапна насилствена смърт. За щастие Сорая не беше от тях, но Маркс се безпокоеше, че това може би е само въпрос на време.

— Лоши новини ли? — попита дон Фернандо Херера.

— Просто още малко от същото — отвърна Маркс — Трябва да отида на една среща.

Седяха в гостната в къщата на Диего Херера, заобиколени от негови снимки. Маркс се запита дали присъствието му тук беше мъчително или успокояващо за бащата.

— Сеньор Херера, преди да тръгна, има ли още нещо, което бихте могли да ми кажете за вашия кръщелник? Знаете ли защо е бил във „Веспър Клъб“ миналата нощ и защо би могъл да наръга Диего? Какви бяха отношенията им?

— Никакви, ако трябва да отговоря първо на последния ви въпрос.

Херера извади цигара и я запали, но, изглежда, не му се пушеше. Очите му шареха из стаята, като че се страхуваха да се спрат по-дълго върху нещо. Маркс подозираше, че е нервен. От какво?

Известно време Херара гледаше замислен Маркс. Пепелта от недопушената цигара се сипеше безшумно на килима между краката му.

— Диего не знаеше за съществуването на Отавио, поне що се отнася до връзката му с мен.

— Тогава защо Отавио е убил Диего?

— Не би го сторил и затова отказвам да повярвам, че го е направил.

Херера каза на шофьора си да откара Маркс до най-близкия офис за коли под наем. Настоя двамата с Маркс да си разменят номерата на телефоните. Думите му, че не вярва Отавио да е убил Диего, продължаваха да звучат в главата на Маркс, докато записваше в Джи Пи Ес програмата на смартфона си адреса, даден му от Борн.

— Искам да ме държите в течение на разследването — му каза Херера. — Обещахте да намерите убиеца на сина ми. Трябва да знаете, че приемам най-сериозно дадените обещания.

Маркс не виждаше причина да се съмнява в това.

Петнадесет минути след като потегли от паркинга на колите под наем, смартфонът му иззвъня и получи съобщение от Сорая. След минути му се обади Уилърд.

— Напредък?

— Установих контакт — каза Маркс, имайки предвид Борн.

— Знаеш ли къде е? — попита със зле прикрито нетърпение Уилърд.

— Не още — излъга Маркс. — Но скоро ще разбера.

— Добре. Обаждам се навреме.

— Навреме за какво? — попита Маркс.

— Задачата малко се променя. Трябва да улесня срещата между Борн и Аркадин.

Маркс потърси скрит подтекст в гласа на Уилърд. Нещо там у дома се беше променило. Не обичаше да го държат в неведение и веднага почувства, че това не му е от полза.

— А пръстенът?

— Ти слушаш ли ме? — скара му се Уилърд. — Прави това, което ти се нарежда.

Сега вече Маркс беше сигурен, че му е отказан достъп до някаква важна информация. Почувства как предишният гняв от машинациите на началника му се надига като жлъч в гърлото му.

— Сорая Мур установила ли е контакт? — продължи Уилърд.

— Да. Току-що получих съобщение от нея.

— Свържи се с нея — нареди му шефът. — Координирайте действията си. Трябва да закараме двамата до следния адрес. — Той го каза на Маркс. — Как ще го направиш си е твоя работа, но имам информация, че Аркадин ще бъде заинтригуван. — Той разказа на Маркс какво му беше казал Ел–Ариан за липсващата информация, без която файлът в хард диска на лаптопа е безполезен. — Имаш седемдесет и два часа.

— Седемдесет и два…? — Но вече говореше на празното пространство. Разговорът беше приключил.

На следващото кръстовище Маркс погледна картата в джипиеса на смартфона си, за да се увери, че не е сбъркал един завой, докато разговаряше с Уилърд. Сутринта беше започнала със слънце, ала сега бяха тръгнали да се събират облаци и всичко се оцвети в сиво. Заваля ситен дъжд, който притъпи контурите и на най-острите ъгли на сградите и табелите.

Светна зелена светлина и когато остави кръстовището зад себе си, забеляза един бял форд да се движи в същата лента точно зад него. Веднага разпознаваше опашката, щом като я видеше. Беше видял белия форд по-рано, няколко коли зад неговата, макар от време на време да го изгубваше от поглед зад един голям камион. Във форда беше само шофьорът, който носеше черни очила. Натисна педала на газта и когато наетата кола се втурна напред, премести скоростния лост от първа на трета по-бързо, отколкото трансмисията можеше да се справи. Настъпи моментно колебание при преминаването от втора на трета скорост и той се уплаши да не би нещо в скоростната кутия да се е повредило. После колата полетя напред толкова бързо, че за малко да се удари в задницата на камиона пред него. Зави в дясната лента и натисна още повече газта, когато видя, че белият форд го следва.

Намираха се в квартал на Лондон с оживено движение, бутици и по-големи магазини. Една табела за подземен гараж изскочи толкова бързо пред него, че той успя в последния момент да завие към входа. Остърга предния ляв калник в бетонната стена, после изправи колата и се спусна надолу по рампата в бетонната пещера, осветена с неонови лампи.

Вмъкна се в едно място за паркиране, където колите бяха толкова нагъсто, че трябваше да свали прозореца, за да се измъкне от купето, тъй като вратата не можеше да се отвори. В това време чу свистене на гуми и предположи, че белият форд продължаваше да го следва. Видя отворения вход към стълбище в съседство с асансьора и се вмъкна там тъкмо в момента, когато бялата кола профуча край него. Стълбището миришеше на грес и на урина. Втурна се нагоре, вземайки по две-три стъпала наведнъж, и тогава чу затръшване на вратата на кола и бързо шляпане на подметки по бетона. Разбра, че някой тича нагоре по стълбите зад него.

Тъкмо се канеше да завие зад един ъгъл, когато налетя на някакъв бездомник, толкова пиян, че беше припаднал. Като се стараеше да не диша, Маркс се наведе над него, извлече го по стълбите и го сложи легнал напряко на стъпалото непосредствено зад ъгъла. Скри се в тъмното по стълбите над него и зачака, като се стараеше да диша дълбоко и равномерно.

Шумът от бързи стъпки се приближи и Маркс, полунаведен, напрегна тяло. Както беше предвидил, преследвачът му се втурна зад ъгъла и не видя пияния, докато не стана твърде късно. Когато се спъна и полетя напред, Маркс се хвърли надолу по стълбите и му нанесе силен удар с коляно в главата. Преследвачът политна назад, отново се спъна в пияния и се просна по гръб.

Маркс го видя да измъква изпод якето си „Браунинг М1900“. Ритна го в ръката миг преди другият да стреля. Гърмежът в затвореното пространство беше толкова оглушителен, че пияният отвори очи и веднага скочи на крака. Мъжът с браунинга го сграбчи за яката и притисна дулото на пистолета в главата му.

— Сега ще дойдеш с мен. — Имаше силен акцент, може би на човек от Близкия изток. — Или ще ти пръсна мозъка. — Разтърси толкова силно пияния, че от отпуснатите му устни се разлетя слюнка.

— Чекиджия такъв! — развика се напълно объркан пияният. — Разкарай се!

Побеснелият стрелец стовари цевта на браунинга в главата на пияния, а в това време Маркс скочи напред. Удари с длан брадичката на стрелеца и тя се вирна нагоре, откривайки гърлото му. Докато продължаваше да се бори с ръката, която държеше пистолета, нанесе силен удар с юмрук в гърлото на човека. Хрущялната кост поддаде и той се строполи с отворена уста, останал без въздух. Очите му бяха широко отворени и обърнати нагоре. Можеше да издава само животинско ръмжене, но скоро и то престана.

Пияният се завъртя с изненадваща бързина и ритна стрелеца в слабините.

— Как ти се харесва това сега, а? — После, като продължи да си мърмори нещо под нос, заслиза тромаво по стълбите, без да се обръща назад.

Маркс бързо пребърка джобовете на стрелеца, но намери само ключовете за белия форд и пачка пари. Нямаше нито паспорт, нито каквито и да било други документи за самоличност. Едно е сигурно, помисли си Маркс, не е от ЦРУ. „Тогава за кого работи и защо, по дяволите, ме следи?“ Запита се кой би могъл да знае, че е тук, с изключение на Уилърд и Оливър Лис.

После чу свирка на пеши полицаи и разбра, че трябва да изчезва. Погледна още веднъж мъжа, като се надяваше да види нещо отличаващо, например татуировка или…

Тогава видя златния пръстен на третия пръст на дясната ръка и се наведе да го свали. Надяваше се от вътрешната страна да има възпоменателен надпис.

Нямаше. Имаше нещо далеч по-интересно.

Сорая видя отново Леонид Аркадин в празния ресторант на яхтеното пристанище. А може и да търсеше нея, защото докато вниманието й беше съсредоточено в чинията със скариди и жълт ориз, полети с огненолютив сос, не го беше видяла да влиза. Келнерът й донесе питие — едно текини21, и каза, че е от мъжа на бара. Сорая погледна нататък и не се учуди, като видя Аркадин. Погледна го в очите и вдигна чашата си. Усмихна се. Това беше достатъчно да го насърчи.

— Упорит сте, не може да не ви се признае — каза тя, когато той се приближи.

— Ако бях ваш любовник, никога нямаше да ви оставя да вечеряте сама.

— За моя пул бой22 ли говорите? Пратих го да си стяга багажа.

Той се засмя и посочи сепарето, където тя седеше.

— Може ли?

— Предпочитам да не го правите.

Въпреки това той седна и постави питието си на масата, сякаш маркираше територията си.

— Ако ми позволите да поръчам, ще ви платя вечерята.

— Нямам нужда да ми плащате вечерята — рече студено тя.

— Нуждата няма нищо общо с това. — Той вдигна ръка и келнерът се приближи. — Искам пържола, да е кървава, и порция томатилос23.

Келнерът кимна и се отдалечи.

Аркадин се усмихна и Сорая с изненада забеляза колко естествена беше усмивката му. В нея имаше някаква вътрешна топлина, която я изплаши.

— Леонардо — представи се той.

Тя презрително изсумтя.

— Не ставайте смешен. Никой в Пуерто Пенаско не се казва Леонардо.

Той направи унила физиономия като малко момче, което току-що са заловили да бърка в буркана с курабиите, и тя започна да добива представа какъв е подходът му към жените. Видя колко магнетизъм имаше в него, какво силно впечатление правеше, излъчваше сигурност на силен мъж, съчетана с някаква уязвимост. Коя жена би могла да устои? Тя се изсмя вътрешно в себе си и се почувства по-добре, като че ли най-после беше стъпила на твърда почва, откъдето можеше уверено да пристъпи към изпълнението на задачата си.

— Вие, разбира се, сте права — каза Аркадин. — Всъщност името ми е Леонард, просто Леонард.

— Разбрах. — Тя му подаде ръка и той я задържа за миг. — Какво правите в Пуерто Пенаско, Леонард?

— Ходя на риба, спортувам.

— С моторницата ли?

— Да.

Сорая довърши скаридите си в момента, когато пристигнаха неговата пържола и томатилос. Пържолата беше направо кървава, както я бе поръчал, и обилно полята с много лютив сос. Аркадин се нахвърли веднага върху нея. „Сигурно има железен стомах“ — помисли си тя.

— А вие? — попита той между хапките.

— Дойдох заради времето. — Тя побутна чашата си настрана.

— Не ви ли харесва?

— Не пия алкохол.

— Да не сте алкохоличка?

Тя се засмя.

— Мюсюлманка съм. Аз съм египтянка.

— Извинявам се за неудачната почерпка.

— Не е нужно — каза тя и махна с ръка. — Няма как да знаете. — После се усмихна. — Обаче сте мил.

— Ха! Мил е нещо, което не съм.

— Така ли? — Тя наостри уши. — А какъв сте тогава?

Той избърса кръвта от устата си и се облегна за момент назад.

— Ами, ако трябва да съм честен, аз съм доста костелив орех. Партньорите ми бяха на това мнение, особено след като изкупих акциите им. Жена ми също мислеше така.

— И тя ли е минало?

Той кимна и се съсредоточи отново върху храната.

— Вече ще стане близо година.

— Деца?

— Шегувате ли се?

Аркадин със сигурност има дарба да разказва небивалици, помисли си тя.

— Мен също не ме бива много за родител — каза тя. — Посветила съм се изцяло на бизнеса си.

Той вдигна очи от пържолата и я попита какъв може да е.

— Внос-износ — отвърна тя. — От и за Северна Африка.

Той бавно вдигна глава и се вгледа в нея. Сорая почувства как сърцето й бие в гърдите. Каза си, че всичко това прилича на примамване на акула да захапе куката. Сега не искаше да допусне и най-малката грешка. Усети през тялото й да преминават леки тръпки. Беше много близо до пропастта, до момента, в който фалшивата й самоличност щеше да се смеси със собственото й аз. Заради този момент тя беше избрала да прави това. По тази причина не обърна гръб на Питър, когато той й постави задачата, и временно забрави за унизителния аспект на онова, което се очакваше от нея. То нямаше значение. Тя живееше точно за този момент и Питър го беше разбрал много преди нея.

Аркадин отново избърса уста.

— Северна Африка. Интересно. Моите бивши партньори въртяха доста бизнес в Северна Африка. Не харесвах методите им… или, ако трябва да бъда откровен, хората, с които си имаха работа. Това беше една от причините, поради които реших да изкупя акциите им.

Много бързо се преориентира и импровизира като побъркан, помисли си Сорая. Този разговор все повече й харесваше.

— В кой бранш сте? — попита тя.

— Компютри, аксесоари, компютърни услуги, такива неща.

Точно така, помисли си развеселена тя. Направи замислена физиономия.

— Мога да ви свържа с някои надеждни хора, ако желаете.

— Може би двамата с вас бихме могли да правим бизнес.

„Захапа! — каза си въодушевена Сорая. — Време е да започнем да теглим акулата, но много бавно и много внимателно.“

— Хм. Не знам, вече почти съм изчерпала капацитета си.

— В такъв случай трябва да разширите бизнеса си.

— Вярно е. С какъв капитал?

— Аз имам капитал.

Тя го изгледа с подозрение.

— Едва ли. Не знаем нищо един за друг.

Той остави ножа и вилицата и се усмихна.

— Ами тогава нека да започнем да се опознаваме, това е първото задължително условие в бизнеса. — Вдигна пръст. — Всъщност имам нещо да ви покажа, което може да ви съблазни да правите бизнес с мен.

— И какво може да е то?

— Аха-а, изненада е.

Повика келнера и поръча две кафета еспресо, без да я попита дали иска. Оказа се, че иска. Сетивата й трябваше да са напълно нащрек, защото не се съмняваше, че по някое време през нощта щеше да се наложи да отбива любовните му мераци така, че да го увлече още повече, а не да го отблъсне.

Продължиха да разговарят дружелюбно, докато пиеха кафетата и търсеха начини за още по-голямо сближаване. Виждайки колко непринудено се държи той, Сорая също си позволи да се отпусне, поне доколкото беше възможно. Но вътрешно усещаше как в тялото й вибрират стоманени струни. Това беше мъж със страхотен чар и с невероятна харизма. Обясни си как много жени са били привлечени в неговата орбита. Същевременно онази част от нея, която стоеше настрана и наблюдаваше от дистанция шоуто, което той разиграваше, си даваше сметка, че не вижда истинския Аркадин. След време се запита дали изобщо някой беше успял да го види. Той така успешно се беше оградил със стена от другите човешки същества, че тя подозираше, че вече е недостъпен дори за себе си. В момента й приличаше на загубило се малко момче, което не може вече да намери пътя за дома.

— Е, добре — каза той и остави празната си чаша, — ще тръгваме ли?

Хвърли няколко банкноти на масата и без да чака отговор, излезе от сепарето. Подаде й ръка, а след миг колебание тя я пое и му позволи да й помогне да стане от мястото си.

Нощта беше топла, без полъх на вятър, натежала с меки кадифени сенки. На небето нямаше луна, но звездите блестяха в мрака. Те се отдалечиха бавно от водата, после завиха на север и тръгнаха успоредно на брега. От дясната им страна смътните светлини на Пуерто Пенаско като че ли бяха част от картината, но някак далечни.

Уличните лампи отстъпиха на тъмнина, осветявана само от звездите, а после изведнъж пред тях изскочиха светлините на голяма каменна постройка, която смътно напомняше за религиозния си характер. Видя кръста, забит в камъка над голямата дървена врата, обкована с желязо.

— Някога е било манастир — каза Аркадин, отключи вратата и й стори път да влезе. — Това е временният ми дом.

Вътре мебелировката беше оскъдна, усещаше се миризма на тамян и восък на свещи. Тя видя едно бюро, няколко фотьойла, голяма маса и осем стола, както и диван, отрупан с възглавници. Всичко беше от тъмно масивно дърво. Нищо не изглеждаше удобно.

Докато минаваха през гостната, Аркадин запалваше дебели бледожълтеникави свещи, поставени на различни височини в железни свещници. Светлината им сред каменните стени на манастира придаваше на помещението още по-средновековен вид и тя се усмихна вътрешно, подозирайки, че той подготвя сцената за начало на любовен романс или най-малкото за прелъстяването й.

Той отвори бутилка червено вино, наля в голяма мексиканска чаша и напълни още една със сок от гуарана. Подаде й сока и каза:

— Ела. Оттук.

Поведе я навътре в тъмното, като по пътя спираше да пали още свещи. Почти цялата далечна стена беше заета от тухлено огнище, голямо колкото камина в хола на английски барон. Тя усети миризмата на стара пепел и креозот, полепили се по тухлите на огнището след десетилетия употреба. Съдейки по това, което виждаше, беше изоставено от години.

Аркадин запали една необикновено голяма свещ и като я държеше високо като факла, се отправи към огнището. Непрогледният мрак вътре в него започна неохотно да отстъпва пред трептящия пламък на свещта.

След като тъмнината започна да се разсейва, вътре се забелязаха някакви очертания. Беше стол, а в него седеше фигура. Беше завързана към стола за глезените. Ръцете, очевидно завързани над китките, бяха отзад на гърба.

Аркадин поднесе още по-близо свещта. Светлината на пламъка се издигна нагоре по глезените на фигурата, по краката, по трупа и накрая освети лицето, окървавено и толкова подуто, че едното око беше затворено.

— Харесва ли ти изненадата? — попита Аркадин.

Чашата със сока се разби в плочите на пода, изплъзнала се от пръстите на Сорая.

Човекът, завързан за стола, беше Антонио.

Беше като игра на шах. Борн се вглеждаше в стария мъж и се опитваше да си го представи като директора на Центъра за изследване на древни документи по времето, когато беше в Оксфорд като Дейвид Уеб. Старецът също се вглеждаше в него и с всяка изминала секунда ставаше все по-уверен в самоличността на Борн.

Криси гледаше и двамата и сякаш се опитваше да отгатне кой ще матира другия.

— Адам, вярно ли е това, което казва баща ми? Наистина ли името ти е Дейвид Уеб?

Борн видя изход от положението — единственият възможен, — но той не му хареса.

— И да, и не — каза той.

— Във всеки случай името ти не е Адам Стоун. — В тона на Криси се усетиха метални нотки. — Което означава, че си излъгал Трейси. Тя те познаваше като Адам Стоун, аз също.

Борн се обърна да я погледне.

— Името ми е толкова Адам Стоун, колкото беше Дейвид Уеб някога. В различни периоди съм известен под различни имена. Но те са само имена.

— Проклет да си! — Криси стана, обърна му гръб и отиде в кухнята.

— Тя е много ядосана — каза единадесетгодишната Скарлет, обърнала към него лицето си — красиво, но още не напълно оформено.

— Сърдиш ли се? — попита Борн.

— Ти не си преподавател, нали?

— Всъщност съм — каза Борн. — Преподавател по лингвистика.

— В такъв случай мисля, че е страхотно. Имаш ли много тайни самоличности?

Борн се засмя. Харесваше това дете.

— Когато стане нужда.

— Сигналът на Батман! — Тя вдигна рязко глава и директно, по детски попита: — Защо си излъгал мама и леля Трейси?

Борн се канеше да отговори нещо за Трейси, но се сети навреме, че за Скарлет леля й все още е жива.

— Когато срещнах леля ти, бях под една от тайните ми самоличности. После Трейси е разказвала на майка ти за мен. Това беше най-добрият начин да я накарам бързо да ме изслуша.

— Щом като не си професор Дейвид Уеб, кой, по дяволите, си ти? — попита бащата на Криси, който видимо се беше посъвзел.

— Когато се познавахме, бях Дейвид Уеб — отвърна Борн. — Но не дойдох в Оксфорд и при вас под фалшив предлог.

— Какво правиш тук с дъщеря ми и внучката ми?

— Това е дълга история — каза Борн.

Лицето на стария човек придоби дяволито изражение.

— Обзалагам се, че има нещо общо с по-голямата ми дъщеря.

— Донякъде.

Старият човек стисна ръката си в юмрук.

— Този проклет надпис.

Борн почувства как го полазиха студени тръпки.

— Какъв надпис?

Старецът се вгледа с любопитство в него.

— Не помниш ли? Аз съм д-р Бишоп Атъртън. Ти ми донесе копие на фраза, за която каза, че представлява надпис.

И тогава Борн си спомни. Спомни си всичко.