Целта на Борн

21

Антонио седеше, свел глава, сред страховития мрак на огнището на манастира — мрак толкова плътен и черен, че заличаваше не само светлината, но и самия живот.

Сорая пристъпи към него, като се взираше в сумрака.

— Той не е твоят пул бой — каза Аркадин. — Това е съвсем ясно.

Тя не каза нищо, защото знаеше, че я предизвиква, за да измъкне информация. Това само по себе си беше обнадеждаващ знак, който показваше, че Антонио не е проговорил въпреки боя, който бе отнесъл.

След като реши, че възмущението е най-добрият й избор, тя се обърна към Аркадин:

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Когато той се усмихна, заприлича на вълк, показал се през боровете.

— Искам да разбера кои ще бъдат бъдещите ми партньори. — Усмивката му стана по-широка, като нож, изваден от ножница. — Особено такива, които така удобно ми се предлагат?

— Партньори ли? — Тя се изсмя. — Напразно си мечтаеш, мой руски приятелю. Не бих станала твой партньор за…

В този миг той я сграбчи и притисна устните си в нейните, но тя го очакваше. Приведе се и го удари с коляно в слабините. Ръцете му потрепнаха за момент, но той не я пусна. Вълчата му усмивка не изчезна, ала в крайчеца на очите му проблеснаха сълзи.

— Няма да ме имаш — каза тя тихо, но с леденостуден тон. — По никакъв начин.

— Ще те имам — отвърна не по-малко студено той, — защото ти дойде тук, за да ме имаш.

Сорая нямаше какво да отговори, но се надяваше, че той просто стреля напосоки, в противен случай тя отиваше по дяволите.

— Пусни Антонио да си върви.

— Дай ми една причина, за да го сторя.

— Ще поговорим.

Той разтърка леко слабините си.

— Вече разговаряхме.

Тя откри зъбите си в усмивка.

— Ще опитаме друга форма на комуникация.

Той сложи ръка на гърдата й.

— Така ли?

— Развържи го! — Сорая се помъчи да не изскърца със зъби. — Пусни го да си върви.

Аркадин като че ли се замисли върху молбата й.

— Мисля да не го правя — каза след няколко секунди мълчание. — Този означава нещо за теб, което го прави ценен като средство за принуда. — Бръкна в джоба си и извади автоматичен нож. Отвори го, изблъска я встрани и пристъпи към Антонио. — Какво ще кажеш да му отрежа първо? Ухо? Пръст? Или нещо по-надолу?

— Ако му отрежеш каквото и да било…

Той се извърна към нея.

— Да?

— Ако му отрежеш каквото и да било, никога няма да можеш да заспиш, докато лежа до теб.

Той се ухили насреща й.

— Аз не спя.

Беше започнала да губи надежда за живота на Антонио, когато мобилният й телефон иззвъня. Без да чака разрешение от Аркадин, отговори на повикването.

— Сорая! — Беше Питър Маркс.

— Да.

— Какво става? — Интуитивен както винаги, беше усетил напрежението в гласа й.

Тя се вгледа в очите на Аркадин.

— Всичко е екстра.

— Аркадин?

— Ами, да.

— Чудесно, установила си контакт, така ли?

— Дори повече.

— Доколкото разбирам, имаш проблем. Ще трябва да намериш сама решението, и то бързо, защото задачата ни стана спешна.

— Какво, по дяволите, става?

— Трябва да отведеш Аркадин на следния адрес през следващите седемдесет и два часа. — Той й продиктува адреса, даден му от Уилърд.

— Това е невъзможно.

— Очевидно, но трябва да бъде изпълнено. Той и Борн трябва да се срещнат и това е мястото, където ще бъде Борн.

В мрака пред нея се появи тънък лъч светлина. Да, помисли си тя, това може и да свърши работа.

— Добре — каза тя на Питър. — Ще побързам.

— И гледай той да вземе лаптопа със себе си.

Сорая въздъхна.

— Как предлагаш да го направя?

— Ами, нали затова получаваш големите пари.

Той затвори, преди Сорая да успее да му каже да върви по дяволите. Тя гневно изсумтя и прибра джиесема в джоба си.

— Бизнес проблеми ли? — попита с насмешка Аркадин.

— Нищо, което да не може да намери решение.

— Харесва ми твоята самоувереност. — Продължавайки да й се присмива, той размаха ножа. — Ще намериш ли решение и на този проблем?

Сорая като че ли се замисли.

— Възможно е. — Мина покрай него и влезе в огнището, където Антонио я гледаше с окото, което не беше затворено от подутина. Изненада се, когато го видя да се хили насреща й.

— Не бери грижа за мен — каза с дрезгав глас той. — Забавлявам се.

Без да може да я види Аркадин, тя сложи пръст на устните си, а после го притисна до неговите. Когато го дръпна, беше окървавен. Обърна се към Аркадин:

— Всичко зависи от теб.

— Не мисля. Топката е в твоето поле.

— Ето как ти предлагам да се разберем. — Тя се показа отново на трепкащата светлина на свещта. — Ти ще пуснеш Антонио да си върви, а аз ще ти кажа как да намериш Джейсън Борн.

Той избухна в смях.

— Блъфираш.

— Когато става дума за нечий живот, никога не блъфирам — рече тя.

— Въпреки това какво може да знае такава като теб, която се занимава с внос-износ, за Джейсън Борн?

— Много просто. — Сорая вече беше намислила отговора. — От време на време той използва фирмата ми за прикритие. — Това беше твърде вероятно обяснение, на което би могъл да повярва.

— И защо смяташ, че ме интересува къде е Джейсън Борн?

Тя вдигна рязко глава.

— А не е ли така? — Сега не беше време за отстъпление или за проява на слабост.

— Ами ако се окаже, че ти не си това, за което се представяш?

— Ами ако пък ти не си това, което казваш, че си?

Той поклати заканително пръст насреща й.

— Не, мисля, че не се занимаваш с внос и износ.

— Тогава става още по-интересно.

Той кимна.

— Признавам, че обичам загадките, особено когато ме приближават до Борн.

— Защо го мразиш толкова?

— Той е отговорен за смъртта на някой, когото обичах.

— О, хайде, хайде — рече тя. — Никога не си обичал, когото и да било.

Той пристъпи към нея, но трудно можеше да се каже дали беше заплаха, или за да е по-близо.

— Ти използваш хората и когато приключиш с тях, ги смачкваш като използвани книжни кърпички и ги хвърляш в боклука.

— Ами Борн? Той е същият като мен.

— Не — каза тя. — Изобщо не е като теб.

Усмивката му стана по-широка и за пръв път в нея нямаше и намек за заплаха или ирония.

— Е, най-после получих малко полезна информация за теб.

Тя за малко да се изплюе в лицето му, но разбра, че това ще го направи дори по-щастлив, защото щеше да покаже колко близко беше той до истината.

Изведнъж всичко в него като че ли се промени. Протегна ръка и прекара върховете на пръстите си по устните й. После посочи с ножа към Антонио.

— Върви да развържеш упоритото копеле. — Когато тя влезе още веднъж в огнището и клекна, за да освободи Антонио, той добави: — Вече не ми е нужен. Имам теб.

— Ето как се случи. — Криси стоеше в кухнята срещу прозореца над мивката. През него не се виждаше нищо друго, освен сивата зора, която се промъкваше като лека мъгла през върховете на дърветата. Не каза нищо, когато Борн влезе, но заговори, щом усети, че застана до нея.

— Кое как се случи? — наруши мълчанието Борн.

— Как те излъгах. — Криси пусна топлата вода и като подложи ръцете си под нея, започна да ги мие, сякаш беше лейди Макбет.

— Един ден — каза тя, — година след като се роди Скарлет, се погледнах в огледалото и си казах: „Имаш занемарено тяло.“ Мъж може би не може да го разбере. Бях занемарила тялото си заради майчинството, което означаваше, че занемарих себе си.

Тя продължаваше да мие ръцете си на чешмата.

— От този момент започнах да се мразя, а с това намразих и живота си, включително Скарлет. Разбира се, не можех да търпя това. Борих се срещу него и изпаднах в ужасна депресия. Започна да се отразява зле на работата ми, и то толкова очевидно, че деканът на факултета предложи, а после любезно, но твърдо настоя да изляза в дълга почивка. Накрая се съгласих, а и нямах друг избор. Но когато заключих вратата на кабинета зад себе си и напуснах Оксфорд, който остана зад колата задрямал като Авалон сред мъглата, разбрах, че трябва да направя нещо драстично. Разбрах, че неслучайно се бях затворила в едно място, където нищо не се променя. Като баща ми в Оксфорд се чувствах сигурна. Там всичко бе планирано предварително, предопределено беше, еднообразно, нямаше възможност дори и за най-малката промяна. Точно затова той реагираше така срещу начина на живот, избран от Трейси. Нейният живот го ужасяваше и затова се нахвърляше така гневно срещу нея. Едва в деня, когато напуснах Оксфорд, разбрах каква беше динамиката на семейството ми и как ми се е отразила. Мина ми през ума, че може да съм избрала този сигурен начин на живот заради него, а не заради себе си.

Тя спря водата и избърса ръцете си с кърпата за чинии. Отгоре кожата им силно се зачерви.

— Трябва да махна семейството си оттук.

— Веднага, щом дойде един приятел, ще напуснем — каза Борн.

— Ами Скарлет?

— Тя е с баща ти.

Криси погледна тъжно през вратата в гостната.

— Скарлет поне обича родителите ми. — Тя въздъхна. — Хайде да излезем навън. Тук ми е трудно да дишам.

Излязоха през кухненската врата сред падналата утринна роса. Въздухът беше леденостуден и когато говореха, от устата им излизаше пара.

— Какво се случи? — попита Борн.

— Нищо смислено, просто имах невероятен късмет, че срещнах Холи.

Борн трепна.

— Холи Мари Моро?

Тя кимна.

— Тя търсеше Трейси, но намери мен.

„Всичко в тази гатанка като че ли се връща към Холи“ — помисли си той.

— И станахте приятелки, така ли?

— Повече от приятелки, но и по-малко — каза тя. — Знам, че в това няма много смисъл. Започнах да работя за нея.

Борн се намръщи. Почувства се като миньор, който пристъпва в тъмен тунел едва-едва, но въпреки това инстинктивно знае накъде да завие.

— С какво се занимаваше тя?

Криси смутено се засмя.

— Беше, както тя евфемистично се изразяваше, началник-склад. От време на време пътуваше до Мексико за по две-три седмици. По молба на клиент организираше наркоранчо. Това са имения, собственост на мексикански наркобарони някъде в пустинята, обикновено на север в Сонора, но понякога и в по-южния щат Синалоа. Освен този, който се грижи за ранчото, в него има още един или двама пазачи. Там никой не живее постоянно…

И така, тя ме взе със себе си в Мексико Сити и ме помъкна по нощни клубове и бардаци, където избираше момичета от списък, който се актуализираше всяка седмица като календар или програма за деня. Отвеждахме ги в наркоранчото, собственост на настоящия клиент. Когато пристигахме там, имаше само шепа мексиканци, няколко пеони и тежковъоръжени пазачи, които ни гледаха с насмешка, дори когато зяпаха, облизвайки се, момичетата. Задачата ми беше да освежа обстановката и да настаня момичетата в отделни стаи. Пеоните вършеха черната работа.

Постепенно започваха да пристигат колите — лимузини „Линкълн“, джипове „Шевролет“, мерцедеси — всичките бронирани и с тъмни стъкла. Охранителите ограждаха строг периметър, все едно бяхме армия, разположила се на лагер по време на война. След това снабдителите пристигаха с прясно месо, плодове, каси с бира, кашони с текила и, естествено, планини от кокаин. Започваше печене на говеждо, на цели прасета и агнета. Салсата и диско музиката дънеха все по-силно и по-силно. Тези, които печаха месата, воняха на пот и на бира толкова силно, че човек не можеше да се приближи до тях. Босовете пристигаха с телохранителите си и ставаше като Деня на мъртвите — най-големият мексикански празник.

Борн бързо си спомни за едно място, което беше удивило дори и него.

— Един от клиентите на Холи беше Густаво Морено, нали?

— Густаво Морено беше най-добрият й клиент — каза Криси.

„Да — помисли си Борн, — би трябвало да е така. Още едно липсващо парче от пъзела.“

— Той пръскаше повече пари от всички други. Наслаждаваше се по цяла нощ на веселбата. Колкото по-късно беше, толкова по-шумна и по-разюздана ставаше.

— Било е нещо коренно различно от Оксфорд, професоре.

Тя кимна.

— Коренно различно изобщо от цивилизацията. Но Холи също беше такава. Водеше двойствен живот. Каза, че в Мексико опитала много неща, защото семейството й било много строго, много религиозно и дори отдадено на вярата. Жената в него имала малко права, а момичето още по-малко. Очевидно баща й се е отделил от останалата фамилия, начело на която е бил брат му, чичото на Холи. Според Холи между тях станал ужасен скандал. Той отвел нея и майка й в Бали — място съвсем различно от селото им във Високите Атласки планини. Не казала на никого за тайния си живот в Мексико.

Не е вярно — помисли си той. — Каза на мен или аз по някакъв начин разбрах. Сигурно така лаптопът се е оказал в ръцете на Густаво Морено. Трябва аз да съм му го дал. Но защо? В този пъзел винаги има празни петна, които трябва да се запълват, и нови въпроси, които чакат отговор.

— Съжалявам, че си ме излъгала.

— Излъгахме се взаимно — каза Криси, без да скрива горчивината в гласа си.

— Аз имам твърде голям опит с лъжите — каза Борн. Имаше чувството, че беше помолил Холи да го вземе на едно от пътуванията си до Мексико. А дали пък не беше я принудил?

— Защо напусна? — попита той.

— Би могло да се каже, че в пустинята на Сонора получих прозрение. Нищо чудно, че с Холи се сдружихме. И тя, и аз бягахме от бившия си живот, от това, което сме били. Или, по-скоро, в живота се бяхме озовали в безпътица, не знаехме кои сме и кои искаме да бъдем. Бяхме решени да не приемаме това, което се очакваше от нас. — Тя се вгледа в зачервените си ръце така, като че ли не можеше да ги познае. — Мислех си, че животът, който бях изоставила — онзи в затвореното общество на Оксфорд, — не е истински. Но след време разбрах, че тъкмо животът на Холи не е такъв.

Небето започна да светлее още повече. От дърветата взеха да се обаждат птици, а лекият вятър донесе мириса на влажна пръст и живи същества.

— Една нощ, много късно, влязох в една свободна стая, или поне си мислех, че е свободна. А там Холи беше яхнала Густаво Морено и го чукаше. Погледах ги за момент. Като че ли бяха двама непознати, участващи в порнофилм. После си казах: „По дяволите, Холи си е такава.“ Би могло да се каже, че изведнъж се събудих. — Тя поклати глава. — Но не мисля, че и Холи се е събудила някога.

Борн също не мислеше. Беше тъжно, но вярно. Холи беше много неща за много хора, всичките различни. Тези много лица й позволяваха да се затвори по-дълбоко в себе си, да се скрие от всеки. Той беше сигурен, че най-много се бе страхувала от чичо си.

В този момент Скарлет надникна в кухнята и съобщи:

— Хей, вие, двамата, имаме посетители.

Отавио Морено и Питър Маркс стояха в гостната и се гледаха враждебно.

— Какво, по дяволите, е това? — каза Борн.

— Това е Отавио Морено, човекът, наръгал Диего Херера — отвърна му Маркс. — А ти го защитаваш!

— Това е дълга история, Питър — рече Борн. — Ще ти обясня в колата на път за…

Маркс се обърна към Морено.

— Ти си братът на Густаво Морено, колумбийския наркобарон.

— Да — отвърна Отавио Морено.

— И кръщелникът на дон Фернандо Херера, бащата на човека, когото смъртоносно си наръгал.

Когато Морено не каза нищо, Маркс продължи:

— Току-що идвам от дон Фернандо. Както можеш да си представиш, той е с разбито сърце. А може би не можеш. Въпреки това той не вярва, че си убил сина му. Обаче полицията е сигурна, че си го сторил. — Без да чака отговор, той се обърна рязко към Борн: — Защо, по дяволите, позволи да стане това?

Отавио Морено направи тактическа грешка.

— Мисля, че ще е по-добре да се успокоиш — рече той. Трябваше да държи устата си затворена, но вероятно беше засегнат от думите на Маркс и от тона му.

— Не ми казвай какво да правя — рече ядосано Маркс.

Борн се поколеба дали да не ги остави да се сбият, за да намали напрежението, натрупало се през последните два часа, но трябваше да мисли за Криси и семейството й, затова застана между двамата. Хвана Маркс за лакътя и го поведе към входната врата, където можеха да говорят, без да бъдат чути. Не беше успял да каже и дума, когато Морено изскочи навън.

Насочи се право срещу Маркс, но преди да стигне до него, откъм дърветата го спря изстрел. Още докато политаше назад, втори изстрел отнесе част от черепа на Морено, а Борн се скри зад опела му. Когато Маркс го последва, още един изстрел разкъса утринната тишина.

Маркс политна и падна.

Борис Карпов придружи Виктор Черкезов в строителния обект на улица „Варварка“. Минаха през отвор в оградата от скачени ламарини и слязоха по една рампа в мъртвата зона. Черкезов спря едва когато навлязоха дълбоко в хаоса от ръждясващи стоманени греди и блокове напукан бетон. Навсякъде се виждаха да се подават грозни бурени като кичури косми по гигантски гръб.

Спря, когато наближиха изоставен камион, лишен от гуми, електроника и двигател. Беше полегнал на една страна като кораб на морското дъно. Камионът беше зелен, но някой артистично го беше украсил с графити, изписани със сребриста боя.

Устата на Черкезов се изкриви в нещо подобно на усмивка, когато престана да гледа надписите и извърна глава.

— А сега, Борис Илич, бъди така любезен да ми кажеш причината за бързата ти среща с президента Имов.

След като не видя друга възможност, Карпов беше принуден да се подчини. Черкезов не го прекъсна нито веднъж и слушаше внимателно краткия разказ на Карпов какво беше научил за Букин и подчинените му къртици. Когато свърши, той кимна. Извади пистолет „Токарьов“ — ТТ, но не се прицели в Карпов, поне не точно.

— Сега, Борис Илич, въпросът за мен е какво да направя по-нататък. Първо, какво да правя с теб? Да те застрелям ли и да те оставя да гниеш тук? — Известно време като че ли се замисли върху тази възможност. — Да ти кажа право, от това няма да имам голяма полза. С отиването си право при Имов ти стана неуязвим. Ако бъдеш убит или изчезнеш, Имов ще нареди да започне подробно разследване, което по-скоро рано, отколкото късно ще стигне до мен. Както можеш да си представиш, ще ме постави в крайно неудобно положение.

— Мисля, че това ще бъде повече от неудобство за вас, Виктор Делягович — каза равнодушно Карпов. — Ще бъде началото на вашия край и триумф за Николай Патрушев, най-върлия ви враг.

— Напоследък имам по-голям проблем от Николай Патрушев — каза замислен Черкезов, сякаш изобщо забравил, че Карпов е там. После изведнъж излезе от вцепенението и отново се вгледа в полковника. — Така че за щастие убийството ти се изключва, защото аз те харесвам. Нещо повече, възхищавам се от упоритостта и от интелигентността ти. По тази причина дори няма да се опитвам да те подкупвам. — Той се засмя малко изкуствено. — Ти може би си последният останал честен мъж в руското разузнаване. — Той размаха пистолета. — Тогава докъде ни води това?

— До патова ситуация — предположи Карпов.

— Не, не, не. Тя не е добра за никого, особено за теб и мен и особено по това време. Ти даде доказателства на Имов срещу Букин и той ти е поставил задача. И двамата нямаме друг избор, освен да я изпълниш.

— Това ще бъде равносилно на самоубийство за вас — отбеляза Карпов.

— Само ако продължавам да съм шеф на ФСБ-2 — уточни Черкезов.

Карпов поклати глава.

— Не разбирам.

Черкезов имаше миниатюрен радиоприемник до ухото си.

— Слез долу веднага — каза той на човека, който беше от другата страна.

На лицето му се появи лукава усмивка, каквато Карпов никога преди не беше виждал.

— Виж кой идва, Борис Илич.

Карпов се обърна и видя Мелор Букин да се провира през боклуците.

— А сега — каза Черкезов и сложи пистолета в ръката на Карпов — изпълни дълга си.

Карпов скри пистолета зад гърба си, когато Мелор Букин ги приближи. Запита се какво ли му е казал Черкезов, защото Букин беше напълно отпуснат и не подозираше нищо. Очите му се разшириха, когато Карпов насочи пистолета срещу него.

— Виктор Делягович, какво означава това? — попита той.

Карпов стреля в дясното му коляно и той падна като подкосен.

— Какво правиш? — извика Букин и се хвана за разбитото коляно. — Полудя ли?

Карпов пристъпи към него.

— Знам за предателството ти и президентът Имов също. Кои са другите къртици във ФСБ-2.

Букин го гледаше с широко отворени очи.

— Какво, какво? Къртици ли? Не знам за какво говориш?

Карпов спокойно се прицели и раздроби на парчета капачката и на лявото му коляно. Букин изкрещя и се загърчи на земята като червей.

— Отговори ми! — изкомандва Карпов.

Очите на Букин бяха кървясали. Беше пребледнял и трепереше от болка и изумление.

— Борис Илич, историята на отношенията ни не означава ли нищо за теб? Аз съм твоят наставник. Аз те доведох във ФСБ-2.

Карпов се надвеси заплашително над него.

— Точно затова аз трябва да прочистя мръсната ти къща.

— Но… но — промълви, заеквайки, Букин, — аз просто изпълнявах заповеди. — Той посочи към Черкезов. — Неговите заповеди.

— Как лъже само — обади се Черкезов.

— Не, Борис Илич, истина е, заклевам се.

Карпов приклекна край Букин.

— Знам как можем да разрешим проблема.

— Трябва да отида в проклетата болница — простена Букин. — Ще умра от загуба на кръв.

— Кажи ми имената на къртиците — каза Карпов — и ще се погрижа за теб.

Кървясалите очи на Букин прескачаха ту към Карпов, ту към Черкезов.

— Не гледай него — рече Карпов. — Аз мога да те спася да не умреш от загуба на кръв в тази мръсна яма.

Букин преглътна с мъка и каза имената на трима души от ФСБ-2.

— Благодаря ти — рече Карпов. Изправи се и стреля между очите на Букин.

После се обърна към Черкезов и каза:

— Какво може да ме спре да не убия и теб?

— Ти може да си неподкупен, Борис Илич, но знаеш от какво имаш или ще имаш интерес. — Черкезов извади цигара и я запали. Нито за миг не погледна падналия си помощник. — Мога да ти проправя пътя да оглавиш ФСБ-2.

— Същото може да направи и президентът Имов.

— Напълно вярно. — Черкезов кимна. — Но той не може да гарантира, че един от другите командири няма да капне отрова в чая ти или да забие някоя нощ кама между плещите ти.

Карпов знаеше много добре, че Черкезов все още имаше власт да открие и да отстрани потенциалните му врагове вътре във ФСБ-2. Единствено той можеше да разчисти пътя му.

— Нека да се изясним — каза той. — Ти предлагаш да заема поста ти, така ли?

— Да.

— А какво ще стане с теб? Имов ще поиска главата ти.

— Разбира се, че ще я поиска, но първо ще трябва да ме намери.

— Ще се скриеш, ще избягаш, така ли? — Карпов поклати глава. — Не мога да си представя подобно бъдеще за теб.

— Аз също, Борис Илич. Възнамерявам да седна на по-висок пост.

— По-висок от ФСБ?

— По-висок от Кремъл.

Карпов се намръщи.

— И какъв ще бъде той?

Очите на Черкезов светнаха.

— Кажи ми, Борис Илич, чувал ли си някога за „Северий Домна“?

22

Маркс се хвана за лявото бедро и лицето му се изкриви от болка. Невидимият снайперист продължаваше да обстрелва района. Борн притича, сграбчи го и го извлече зад прикритието.

— Дръж главата си ниско наведена, Питър.

— Кажи го на твоя приятел Морено — рече Маркс. — Проклетата ми глава е наведена.

— Повтори го. — Борн прегледа раната и се увери, че куршумът не е засегнал някоя артерия. После откъсна единия ръкав от ризата на Маркс и го използва като турникет, завързвайки го около бедрото му над раната.

— Няма да го забравя — рече Маркс.

— Не, само аз правя това — каза Борн с такъв сарказъм, че Маркс, макар и сухо, се засмя.

Борн се показа съвсем малко иззад предницата на опела. Дишаше равномерно и дълбоко, докато оглеждаше гъсто наредените дървета. Не много отдавна се беше покатерил на едно от тях и сега използва фотографската си памет, изострена от обучението в „Тредстоун“, за да си представи най-добрите възможни места за един снайперист да се скрие. От начина, по който паднаха Отавио Морено и Маркс, имаше ясна представа къде можеше да е стрелецът. Постави се на неговото място. Къде би застанал, че хем да вижда ясно предната врата, хем да бъде добре скрит?

Чу Криси да вика и от тревогата в гласа й разбра, че сигурно го прави от доста време. Пропълзя в другия край на опела и й нареди:

— Стой вътре, докато дойда да ви взема!

Прибяга обратно до стоповете на колата, а след това изскочи от прикритието и се хвърли с най-голяма бързина към дърветата. Проехтяха няколко изстрела един след друг и куршумите се забиха в предницата на колата. След последните изстрели Борн пресметна, че снайперистът ще има нужда от време да презареди. Две секунди му бяха достатъчни, за да стигне прикритието на дърветата. Сега вече можеше да започне лова.

Сред гъстата плетеница от клоните на боровете и дъбовете цареше мрак. Тук-там светлината се процеждаше като мънички диаманти, които намигаха и блещукаха, когато вятърът раздвижваше дърветата. Полуприведен, Борн се запровира през храсталаците, като внимаваше да не троши клонки и шишарки под краката си. Движеше се абсолютно безшумно. Спираше на всеки пет-шест крачки, оглеждаше се и се ослушваше като лисица както за жертви, така и за врагове.

Мярна за миг нещо тъмнокафяво и неясно, което изчезна почти веднага, преди да успее да разбере какво е. Насочи се натам. За момент си помисли дали да не се покатери на някое дърво, но си каза, че шумът може да го издаде къде е. По едно време промени посоката и заобиколи, за да се приближи до снайпериста отстрани. Продължи напред, като от време на време поглеждаше назад и нагоре за някаква следа от стрелеца.

Проблясването на метал отпред го накара да ускори ход. Надникна иззад дънера на един дъб и видя дясното рамо и бедрото на снайпериста. Приклекна зад купчина гъсти храсти, заобиколи и застана зад него. Тясна пролука между два бора му даваше чудесна видимост към входната врата и алеята за коли. Борн мярна тялото на Отавио Морено, което лежеше сред локва кръв. Маркс беше скрит зад опела на Морено. Борн предположи, че снайперистът чака някой да помръдне. Изглежда, беше готов да застреля всеки, който се осмели да се покаже от къщата. Дали беше от АНС, ЦРУ, или от хората на „Северий Домна“? Имаше само един начин да разбере.

Борн се приближи бавно и предпазливо, но в последния момент снайперистът, изглежда, го беше усетил, защото заби дървения приклад на карабината си „Драгунов“ (СВД) в корема му. После се извърна и стовари цевта на карабината в рамото на Борн. Беше строен, с безизразно лице, малки черни очи и сплеснат нос.

Събори Борн на колене и му нанесе нов удар с карабината по гърба. После притисна дулото в сърцето му.

— Не мърдай, не казвай и дума — заповяда той. — Просто ми дай пръстена.

— Какъв пръстен?

Снайперистът удари с дулото челюстта на Борн и от устата му потече кръв. Обаче в същия момент Борн стовари подметката на обувката си в коляното му. То се огъна навътре, костта изпука и снайперистът изохка от болка. Борн вече се беше претърколил настрани, когато снайперистът стреля веднъж. Куршумът се заби в земята на мястото, където преди миг беше лежал, и разцепи една стара, прогнила дъска, пълна с дълги гвоздеи.

Застанал на едно коляно, снайперистът размаха карабината насам-натам като тояга, за да не позволи на Борн да го приближи, докато си поеме дъх. Накрая с мъка успя да се изправи на крака. Точно в този момент Борн се наведе и се хвърли срещу него с рамото напред. Двамата паднаха на земята. Снайперистът веднага се опита да събори Борн върху гвоздеите, които заплашително стърчаха от дъската. Той се изви встрани и двамата се сборичкаха за карабината. В един момент Борн успя да удари с лакът противника си в адамовата ябълка. Човекът започна да се дави и той стовари юмрука си отстрани в главата му. Тялото на снайпериста се отпусна.

Борн огледа ръцете му, но не видя пръстен. Пребърка джобовете. Според френския паспорт името му беше Фарид Левер, но това не му говореше нищо. Паспортът можеше да е истински, а може и да беше фалшив, нямаше време да го прегледа внимателно. Левер, или както и да беше истинското му име, имаше в себе си пет хиляди английски лири, две хиляди евро и комплект ключове за кола.

След като изпразни пълнителя на карабината, той я захвърли в храстите и с шамари накара снайпериста да дойде в съзнание.

— Кой си ти? — попита Борн. — За кого работиш?

Черните очи го изгледаха равнодушно. Борн протегна ръка и стисна разбитото коляно на снайпериста. Той отвори широко уста и изпъшка, но не последва друг звук. Борн беше сигурен, че това скоро щеше да стане. Този беше стрелял по двама души и единият от тях бе мъртъв. Разтвори насила устата му и пъхна юмрука си вътре. Човекът се задави и започна да се гърчи. Опита се да се измъкне настрани, да раздвижи главата си насам-натам, но Борн го държеше здраво. Когато вдигна ръцете си нагоре, Борн ги притисна силно и вкара още по-навътре юмрука си в устата му.

Очите на снайпериста се насълзиха, той се закашля и отново се задави. После се опита да повърне, но нямаше как. Започна да се задушава. На лицето му се изписа ужас и той започна енергично да клати глава, доколкото му беше възможно.

В момента, в който Борн извади юмрука си от устата му, снайперистът се претърколи на една страна и повърна, очите му се просълзиха и носът му потече. Цялото му тяло се разтресе. Борн го хвана за раменете и го обърна по гръб. Лицето му представляваше грозна гледка. Приличаше на хлапак, пострадал здравата от сбиване на улицата.

— А сега — рече Борн, — кой си и за кого работиш?

— Фа… Фа… Фарид Левер. — Очевидно му беше трудно да говори.

Борн му показа френския паспорт.

— Още една лъжа и ще натъпча това в гърлото ти. Обещавам ти, че няма да го извадя.

Снайперистът преглътна и примигна, усетил парливия вкус в устата си.

— Фарид Казми. Аз съм човек на Джалал Есай.

Борн стреля в тъмното.

— От „Северий Домна“ ли?

— Вече не. — Казми замълча за момент, за да си поеме дъх и да преглътне. — Нужна ми е вода. Имаш ли някаква вода?

— Тези двамата, които застреля, също имаха нужда от вода. Единият е мъртъв — каза Борн. — Продължавай за Джалал Есай.

— Джалал беше член на „Северий Домна“. Скъса с тях.

— Това е много опасен ход. Сигурно е имал основателна причина.

— Пръстенът.

— Защо?

Езикът на Казми се показа и той се опита да навлажни пресъхналите си устни.

— Пръстенът му принадлежи. В продължение на години мислеше, че е изгубен, но после разбра, че брат му го е откраднал от него. Сега е у теб.

„Значи Джалал Есай е страховитият чичо на Холи“ — каза си Борн. Най-после загадката започна да се изяснява. От едната страна Холи с нейния хедонизъм, а от другата чичо й Джалал с религиозния си екстремизъм. Възможно ли беше бащата на Холи да е напуснал Мароко, за да я защити от брат си, който със сигурност е бил противник на тези нейни естествени склонности. При чичо си тя се е задушавала. Направо я е убивал с налагания от него начин на живот. А после, след смъртта на баща й, кой е застанал между Холи и чичо й? После изведнъж се сети: беше той. По някакъв начин Холи го беше наела да я защитава от Джалал Есай. Той го бе сторил, но странните отношения между Холи, Трейси, Перлис и Диего Херера, за които тя не му беше казала, я бяха погубили. Перлис бе научил за пръстена от нея и я беше убил, за да го вземе.

— Трябваше на всяка цена да взема пръстена — каза Казми, връщайки Борн към действителността.

— Независимо колко човешки живота ще коства това?

Казми кима и примигна от болка.

— Независимо колко. — В черните му очи се мярна нещо недоизказано. — Джалал ще си вземе пръстена.

— Какво те кара да твърдиш това?

За миг лицето на Казми като че ли се озари в усмивка и Борн се хвърли към устата му. Обаче беше твърде късно. Кътните му зъби явно бяха сдъвкали фалшив зъб и цианкалият вече действаше.

Борн се отпусна назад. Когато Казми престана да диша, стана и се отправи към къщата.

Питър Маркс лежеше на земята, като се стараеше да не мърда. Движението можеше да предизвика още загуба на кръв. Макар и добре обучен, никога досега не беше раняван по време на акция, нито където и да било другаде. Дори не му се беше случвало да се нарани случайно, да падне от стълба или да пропусне някое стъпало. Лежеше като умрял, чуваше как въздухът влиза и излиза от устата му, усещаше как кръвта пулсира в крака му, като че ли имаше второ сърце, но то беше зловещо и черно като нощта, сърце, което го приближаваше до смъртта или в чиито камери тя се бе промъкнала като крадец.

Маркс почувства, че животът може да бъде откраднат от него завинаги, както се беше случило със сестра му. Колко близо се почувства до нея в този момент! Като че ли в последната секунда беше успял да я грабне от онзи обречен самолет и да я притисне до себе си, носейки се през облаците. Внезапното прозрение колко голям е рискът за собствения му живот не го уплаши толкова като промяната в очакванията за бъдещето. Лежеше, безпомощен и кървящ, и наблюдаваше как една мравка се бори с току-що паднал лист. Беше нов, яркозелен, само преди секунди изпълнен с живот. Листът очевидно беше прекалено голям за мравката, но това не смущаваше насекомото и тя продължаваше да го дърпа и влачи през камъчета и корени — огромните препятствия в нейния свят. Маркс хареса тази мравка. Не се предаваше, независимо колко труден беше станал животът й. Упорстваше. Не се отчайваше. Беше решен да направи същото, да се погрижи за себе си и за тези, на които държеше… Сорая например… и то така, както никога, преди да го ранят, не си беше представял.

Известно време продължи да лежи. Не чуваше нищо друго, освен вятъра, който шумолеше от време на време в клоните на дърветата. Затова когато чу Криси да вика, се обади:

— Тук е Питър Маркс. Ранен съм в крака. Морено е мъртъв и Адам отиде да търси снайпериста.

— Ще изляза да ви прибера.

— Стойте там, където сте — отвърна й той. Извлачи се напред и седна с гръб, опрян в опела. — Районът не е безопасен.

Миг по-късно обаче тя застана до него и приклекна зад надупчената отстрани от куршуми кола.

— Глупава постъпка — рече той.

— Повторете го пак.

Днес за втори път някой му го казваше и това не му хареса. Всъщност в момента нищо от живота не му харесваше и той веднага се почувства объркан и недоумяващ как, по дяволите, беше позволил да стигне до това окаяно положение. Не обичаше никого и доколкото знаеше, никой не го обичаше, поне не постоянно. Предполагаше, че родителите му са го обичали по техния си груб, прекалено властен начин, а сигурно и сестра му. Но кой друг? С последната си приятелка изкара шест месеца, докато на нея й омръзна той да остава до късно на работа и да не й обръща внимание. Накрая си отиде. Приятели? Имаше няколко, обаче като Сорая той ги използваше или те използваха него. Изведнъж почувства, че му се повдига, и потрепери.

— Изпадате в шок — каза Криси, която разбираше по-добре състоянието му, отколкото той можеше да си представи. — По-добре ще е да ви вкараме в къщата и да ви стоплим.

Тя му помогна да се изправи и да се задържи на здравия крак. Прегърна го през кръста и започна да го крепи, докато стигнат до къщата. Той залиташе, спъваше се в камъни и корени и за малко да събори и двамата.

„Да ме вземат дяволите — помисли си Маркс, — днес съм изпълнен със самосъжаление.“ Това го накара още повече да се отврати от себе си.

Баща й се показа навън и веднага се втурна от другата му страна, за да й помогне с товара. Старият човек ритна вратата след себе си, когато влязоха вътре.

Борн попадна на жената почти без предупреждение. Беше полузарита със сухи листа. Лицето й беше обърнато към него, а очите затворени. По дългата й коса имаше кръв, но от начина, по който лежеше, беше невъзможно да се каже дали бе мъртва или жива. Приличаше на съседка, излязла да се разхожда, но извадила лошия късмет да попадне на Казми. Под листата Борн забеляза части от бархетна риза на червени и черни квадрати, дънки и туристически обувки. Личеше си, че е била зарита набързо с листата.

Трябваше да се върне при Питър Маркс и хората в къщата, но не можеше да подмине жената, докато не разбереше дали е жива и ако беше, колко тежко е ранена. Приближи се и я докосна с ръка, за да намери пулса в сънната й артерия.

Тя отвори очи и вдигна ръка, стиснала дръжката на ловджийски нож. Насочи острието към гърдите му и когато той се отдръпна, то сряза ризата му и кожата над гръдната кост. Жената стана и се нахвърли срещу него. Листата изпадаха от нея като прясно изкопана пръст от внезапно съживил се труп. Борн хвана китката й и отклони ножа от себе си, но тя имаше втори в другата ръка. Докато се бореше с нея, той го видя много късно и острието на ножа попадна в раменната му кост.

Беше добре обучена и изненадващо силна. Удари го с ножично движение на краката през десния глезен и той загуби равновесие. Падна назад, а тя се нахвърли върху него. Той хвана едната й китка, но острието на ножа се плъзна надолу, за да пререже гърлото му. Като използва големия пирон като тънка кама, той го заби отстрани във врата й и проби сънната артерия.

Кръвта рукна като фонтан, пулсиращ с всеки отслабващ удар на сърцето. Жената се свлече върху листата, които я покриваха. Погледна го със загадъчната усмивка на Казми, същата, която го беше накарала да повярва, че Джалал Есай не бе свършил с него, че трябва да е нащрек и затова държеше големия пирон скрит в лявата си ръка. Заедно ли работеха Казми и жената? Дали му беше помощничка? Стори му се, че е така. Това беше пъклен план, който превръщаше Джалал Есай в опасен враг, с когото бе имал трудно и тежко минало, човек, който без съмнение имаше кръвожадни намерения спрямо него.

Криси и баща й тъкмо поставиха Маркс да седне на един стол, когато чуха изстрели от карабина. Криси леко извика от уплаха, изтича до вратата и я отвори въпреки предупреждението на баща си. Като продължаваше да стои скрита в сянката на вратата, тя надникна навън и огледа алеята за автомобили, опела и гората зад него, но не видя нищо, макар да напрягаше максимално зрението си, за да види през листата някакъв знак, че Борн все още е жив. Дали не беше ранен и не се нуждаеше от помощ?

Вече беше решила да тръгне да го търси, представяйки си как би постъпила Трейси при същите обстоятелства, когато го видя да се показва през клоните. Преди да успее да направи и крачка, някой притича бързо покрай нея по стълбите.

— Скарлет!

Скарлет се втурна по алеята, заобиколи мъртвия мъж, мина покрай багажника на колата и се хвърли в прегръдките на Борн.

— Това е истинска кръв, твоята е — каза, задъхана, тя, — но аз мога да ти помогна.

Борн се канеше да я отдръпне леко от себе си, но очевидната й загриженост го спря. Тя искрено искаше да му помогне и той не можеше да й отнеме тази възможност. Клекна до нея, за да може тя да огледа раните му.

— Ще взема бинтове от аптечката на дядо. — Обаче не направи опит да се отдръпне и да го изостави, а продължи да рови с пръсти земята, както правят децата, когато са смутени или не им идват нужните думи. После вдигна глава и го погледна. — Добре ли си?

Той се усмихна.

— Все едно съм се препънал в някой камък.

— Значи имаш само драскотини и охлузвания, така ли?

— Точно така.

— Добре тогава. Аз… — тя вдигна ръка, за да му покаже нещо. — Току-що намерих това. Дали е на господин Маркс? Беше там, където той лежеше.

Борн го взе и изтри пръстта от предмета. Беше пръстен на „Северий Домна“. Откъде се беше появил?

— Ще попитам господин Маркс, когато влезем вътре. — Той прибра пръстена в джоба си.

В този момент Криси се приближи, останала без дъх не само от тичането, но и от уплахата, че дъщеря й се беше изложила на опасност.

— Скарлет! — каза тя.

Борн забеляза, че е готова да се скара на дъщеря си, но после тя видя колко внимателно разглежда повърхностните рани на Борн и като него си замълча, за да може този малък драматичен момент да продължи.

— Ако ми позволиш да превържа раните ти, ще си добре — каза Скарлет.

— Тогава хайде да влезем вътре, д-р Линкълн.

Скарлет се засмя. Борн се изправи и тримата се върнаха мълчаливо в къщата. Той отиде право към мястото, където седеше Маркс. Бащата на Криси обработваше раната му с медикаментите от една учудващо добре снабдена аптечка за първа помощ. Маркс беше отметнал назад глава и седеше със затворени очи. Борн предположи, че професорът му беше дал нещо успокоително.

— Това е аптечката от багажника в колата на татко — каза Криси, когато Скарлет започна да рови в нея за бинтове и меркурохром. — Цял живот беше ловец.

Борн седна по турски на килима, докато Скарлет се погрижи за него.

— Раната е чиста — каза професор Атъртън за своя пациент. — Куршумът е излязъл и няма вероятност от инфекция, особено след като я почистих. — Той взе антисептика от Скарлет и постави от него върху две парчета стерилна марля, а после ги положи на входа и изхода на раната и я превърза с лейкопласт.

— Виждал съм къде-къде по-лоши рани — рече той. — Сега единственият проблем е да се погрижим той да си почива и да поеме повече течности, колкото е възможно по-рано. Изгубил е много кръв, но не чак толкова, колкото е щял да изгуби, ако не му е бил сложен турникет.

След като свърши, той вдигна глава от пациента си и погледна Борн.

— Наистина изглеждаш зле, каквото и да е проклетото ти име.

— Професоре, трябва да ви задам един въпрос.

Старият човек изсумтя.

— Ти само това ли знаеш да правиш, синко, да задаваш въпроси? — Той сложи ръка върху облегалката на стола на Маркс и се подпря на нея, за да се изправи. — Е, можеш да ме питаш каквото искаш, но това не значи, че ще ти отговоря.

Борн също се изправи.

— Трейси има ли брат?

— Какво?

Криси се намръщи.

— Адам, вече ти казах, че Трейси беше единствената ми…

Борн вдигна ръка.

— Не питам баща ти дали ти и сестра ти сте имали брат. Питам дали Трейси е имала брат.

Лицето на професор Атъртън придоби злобно изражение.

— Дяволите да те вземат, синко, ако бях по-млад щях да ти фрасна един, задето каза нещо толкова долно.

— Вие не отговорихте на въпроса. Трейси имала ли е брат?

Изражението на професора стана още по-мрачно.

— Искаш да кажеш полубрат.

Криси пристъпи към двамата мъже, които сега се бяха изправили един срещу друг като боксьори, които възнамеряват да решат някакъв спор.

— Адам, защо ти…?

— Не вдигай врява за нищо. — Баща й махна с ръка, за да престане да протестира. После се обърна към Борн: — Питаш ме дали съм имал сексуална връзка с друга жена и дали от това не е произлязло нещо?

— Точно така.

— Никога не съм имал — отвърна професор Атъртън. — Обичах майката на момичетата и й бях верен, откакто се помня. — Той поклати глава. — Мисля, че намекът ти е напълно неуместен.

Борн не се смути.

— Трейси работеше за един опасен човек. Трябваше да се запитам защо го прави, тъй като ми се струваше съмнително, че работи за него по своя воля. После Криси даде част от отговора. Трейси е казала на този човек, че имала брат, който бил в беда.

Поведението на Атъртън рязко се промени. Всичката кръв от лицето му се отдръпна, можеше да падне, ако Криси не беше пристъпила към него, за да го подкрепи. С мъка го сложи да седне на стола срещу Маркс.

— Татко? — Тя приклекна до него и стисна потната му ръка. — Какво е това? — Има ли брат, за когото не знам?

Старият човек продължи да клати глава.

— Нямах представа, че тя знае — промълви той по-скоро на себе си. — Как, по дяволите, е разбрала?

— Значи е вярно. — Криси стрелна Борн с поглед, а после отново насочи вниманието си към баща си. — Защо с мама не сте ни казали?

Професор Атъртън тежко въздъхна и прекара ръка през потната си вежда. Погледна дъщеря си така, като че ли не я разпозна или очакваше да види някой друг.

— Не искам да говоря за това.

— Но трябва. — Тя се изправи и се надвеси над него, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Сега нямаш избор, татко. Трябва да ми кажеш за него.

Баща й продължи да мълчи. Изглеждаше по-спокоен, като че ли се бе освободил от обхваналата го треска.

— Как е името му? — примоли се тя. — Не можеш ли да ми кажеш поне това?

Баща й не смееше да я погледне в очите.

— Нямаше име.

Криси се отдръпна така, като че ли някой я беше ударил през лицето.

— Не разбирам.

— А и как би могла? — рече професор Атъртън. — Брат ти се роди мъртъв.

23

Джалал Есай беше човек мишена и го знаеше. Докато седеше в сгъваемия шезлонг, който беше отворил в тъмната си спалня, той се замисли върху тези фактори: решението да скъса със „Северий Домна“ не беше лесно… или по-скоро самото решение беше лесно, но прилагането му на практика стана трудно. Но когато се поема риск, винаги е трудно, каза си Есай. Не беше предприел нищо във връзка с решението си, преди да обмисли методите за изпълнението му. Беше си съставил списък на възможните пътища, по които би могъл да поеме, после ги елиминира един по един, докато стигна до този, по който имаше най-малко възражения, с най-приемливо ниво на риск и най-добри шансове за успех. Прибягваше до този методичен подход при всяко вземане на решение. Той беше най-логичният. Освен това му действаше успокояващо, подобно на молитвите към Аллах или дзен коаните24, при които мозъкът се изпълва с възможности, недостъпни за другите.

Затова седеше абсолютно неподвижен в мрака на апартамента, сред тъмнината на спалнята, където всички завеси бяха спуснати, за да не влиза светлина от уличните лампи и фаровете на минаващите от време на време посред нощ коли и камиони. За него нощта беше както чаша еспресо за други, даваше му спокойствие и му помагаше да мисли. Тогава той намираше пътя през тъмнината, дори и когато сънуваше кошмари, защото Аллах го беше дарил със светлината на правоверен.

Беше три часът сутринта. Знаеше какво ще последва и затова беше предпочел да не бяга. Бягащият става чудесна мишена, когато напуска своята територия. Спъва се… и умира. Есай нямаше намерение да се спъва. Вместо това беше подготвил спалнята си за неизбежното и желаеше, дори бе доволен да остане на мястото си, докато врагът покаже лицето си.

Първо чу звука. Едва доловимо драскане като от мишка откъм хола по посока на входната врата. Звукът много бързо престана, но той разбра, че противникът беше успял да се справи с ключалката, защото в апартамента имаше някой. Въпреки това Джалал не се помръдна. Нямаше причина. Гледаше към леглото, където гърбицата под завивките показваше за очите на врага присъствието на спящо тяло.

Качеството на мрака се промени. Стана по-плътен и непрогледен с пулса на друго човешко същество. Есай още повече фокусира погледа си. Врагът, който сега се намираше съвсем близо в зоната за убиване, се беше надвесил над леглото.

Усети движението като размърдване на въздуха, когато противникът измъкна кама и я заби в спящата фигура в леглото. Пластмасовата кожа се спука веднага, опръсквайки неизвестния убиец с гейзер от акумулаторна киселина, с която Есай беше напълнил надуваема секс кукла.

Врагът му реагира по предполагаем начин, като падна назад и се претърколи. Озовал се на пода, той се опита, но не успя да избърше киселината от лицето, врата и гърдите си. Само я размаза още повече. Изпъшка, но тъй като киселината разяждаше устните и езика му, не можа да произнесе и дума, нито да извика. За него това се оказа истински кошмар, помисли си Есай и накрая се изправи.

Приклекна над противника… човека на „Северий Домна“, изпратен да го убие за нелоялността му… Усмихна се с усмивката на справедливия и праведния в благите очи на Аллах човек и като постави пръст на устните си, прошепна:

— Ш-ш-ш-т — толкова тихо, че само той и противникът му можаха да го чуят.

После взе камата на убиеца и се отправи пипнешком в тъмното към хола. Притисна се до стената и зачака, без да мисли за каквото и да било. Тази чудесна празнота му помогна да разбере откъде най-вероятно щеше да мине вторият човек. Знаеше, че ще има и втори, също както беше сигурен, че нападателят му няма да използва пистолет, за да го убие, защото това бяха два основни метода на действие на „Северий Домна“: прокрадване тихомълком и подкрепа. Той самият ги беше използвал в преследването на Борн и пръстена.

Една сянка, която падна диагонално на ширината на хола, потвърди предположението му. Сега знаеше къде е вторият човек, или по-скоро къде беше преди малко, защото той се движеше. Неговият другар беше имал достатъчно време да извърши убийството и сега той скъсяваше разстоянието помежду им, за да провери да не би нещо да се е объркало.

Нещо наистина не беше наред. Този факт беше потвърден от камата, хвърлена с голяма точност от Есай. Тя прониза гръдния му кош между две ребра и се заби в сърцето. Той се строполи на пода като антилопа гну, връхлетяна от лъв. Есай отиде при него, клекна, за да се увери, че няма пулс, нито повече живот. После се върна в спалнята, където първият убиец се гърчеше на пода с все по-некоординирани движения.

Запали лампата и се вгледа в лицето на човека. Не го познаваше, но и не очакваше да му е познат. От „Северий Домна“ нямаше да изпратят някой, когото би разпознал. Приклекна до него и каза:

— Съжалявам те, приятелю. Съжалявам те, защото реших да не те убивам и по този начин да не прекратявам мъките ти. Ще те оставя в това положение.

Той извади мобилен телефон за еднократна употреба и набра местен номер.

— Да? — каза Бенджамин Ел-Ариан.

— Има пратка, която трябва да вземете — рече Есай.

— Имате грешка. Не съм поръчвал нищо.

Есай постави джиесема до устата на убиеца и той издаде звуци, подобни на мучене на крава в беда.

— Кой е? — Нещо в тона на Ел-Ариан се беше променило.

Есай, който беше долепил отново джиесема до ухото си, долови тревога.

— Предполагам, че имаш тридесет минути, преди твоят убиец да умре. Животът му е в ръцете ти.

Есай затвори телефона, изправи се и го стъпка на парчета.

Сетне за последен път се обърна към убиеца.

— Ще кажеш на Бенджамин Ел-Ариан какво се случи тук и той ще постъпи с теб както намери за добре. Кажи му, че същата съдба чака всеки, когото изпрати срещу мен. Това е всичко, което трябва да направиш сега. Неговото… а и твоето време… свърши.

Мойра, застанала на десния борд на яхтата, наблюдаваше с очила за нощно виждане, които капитанът й беше дал преди малко, размяната на инфрачервени сигнали. Видя лодката да се поклаща над водата, когато яхтата я приближи. Извърна леко глава и видя в моторницата две фигури, застанали до човека, който изпращаше сигналите. Бяха мъж и жена. Мъжът би трябвало да е Аркадин, но коя бе жената и защо беше взел и друг човек на борда? Беренгария й беше казала, че Аркадин идва на срещите с яхтите й само с един помощник — възрастен мексиканец на име Ел Хералдо.

Капитанът беше оставил двигателите да работят на празен ход, докато яхтата се плъзгаше по инерция през черните вълни. Сега Мойра различи лицето на Аркадин, а до него беше… Сорая Мур!

За малко да изпусне очилата през борда. „Какво е това, по дяволите?“ — запита се тя. Всеки план можеше да има засечка, която да обърка работите. Ето че се беше появила такава и при нейния.

Чуваше само тихото плискане на водата, когато моторницата застана успоредно на яхтата. Един от екипажа хвърли въжена стълба, а друг отиде при лебедката. През това време други двама мъже от екипажа изтеглиха товара от долната палуба. Беренгария й беше обяснила подробно цялата процедура. В мрежата беше поставен сандък, който спуснаха с лебедката в лодката, за да може Аркадин да провери съдържанието му.

Докато ставаше това, Мойра се беше надвесила през перилата и се взираше в хората в моторницата. Погледна първо към Сорая, която зяпна от изненада.

„Какво е това, по дяволите?“ — казваше немият й въпрос към Мойра, която едва се сдържа да не се засмее. И двете реагираха по един и същ начин, когато се видяха.

В този миг Аркадин забеляза Мойра. Намръщи се, изкачи се по стълбата. Веднага след като се прехвърли през борда на яхтата, извади 9-милиметров глок и го насочи към корема й.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита той. — И какво правиш на яхтата ми?

— Тази яхта не е твоя, тя принадлежи на Беренгария — отвърна на испански Мойра.

Аркадин присви очи.

— Ти също ли принадлежиш на Беренгария?

— Не принадлежа на никого — каза Мойра. — Обаче се грижа за нейните интереси. — Беше мислила върху възможните отговори на въпросите му през цялото пътуване нагоре по крайбрежието на Мексико. Всичко се беше свело до следното: първо, че Аркадин е мъж, и, второ, че е опасен престъпник.

— Типично за жена да изпрати жена — рече Аркадин със същото презрение както Роберто Корелос.

— Беренгария е убедена, че ти вече й нямаш доверие.

— Това е вярно.

— Може би и тя вече ти няма доверие.

Аркадин я погледна мрачно, но не каза нищо.

— Това положение е лошо — призна Мойра. — Така не се прави бизнес.

— И как жената, на която ти не принадлежиш, предлага да продължим нататък?

— За начало можеш да свалиш пистолета — рече Мойра.

През това време Сорая се беше качила по стълбата и сега се показа, прехвърляйки се през перилата на яхтата. Изглежда, схвана веднага ситуацията, докато гледаше ту Мойра, ту Аркадин.

— Майната ти — рече Аркадин. — Майната й и на Беренгария, че те е изпратила.

— Ако беше изпратила мъж, имаше голяма вероятност двамата да се избиете.

— Сигурно аз щях да го убия — рече Аркадин.

— Значи не е било разумно да изпраща мъж.

Аркадин изсумтя.

— Мама му стара, не се намираме в кухнята. — Той я погледна с недоумение. — Та ти дори не си въоръжена.

— Затова няма да ме застреляш — каза Мойра. — По тази причина ще поискаш да чуеш какво ще кажа, когато започнем да преговаряме и аз предложа начин да продължим напред без взаимни подозрения.

Аркадин я гледаше така, както ястреб гледа врабче. Може би вече не я считаше за заплаха, а може би се беше замислил върху това, което бе казала. Важното беше, че свали пистолета и го пъхна отзад на кръста си.

Мойра погледна въпросително Сорая.

— Обаче няма да говоря, няма да преговарям и няма да предлагам пред непознати. Беренгария ми каза за теб и човека, който се грижи за моторницата ти, Ел Хералдо, но сега тук виждам тази жена. Не обичам изненадите.

— Аз също — Аркадин извърна глава към Сорая. — Това е нов партньор на изпитателен срок. Ако не ми върши работа, ще й направя една дупка в тила.

— Просто така?

Аркадин отиде при Сорая и насочи палец и показалец към черепа й, като че ли бяха пистолет.

— Бум! — После се обърна с най-чаровната си усмивка и рече: — Затова казвай каквото имаш да казваш.

— Стават прекалено много партньори — каза рязко Мойра.

Известно време Аркадин мълча.

— Ако питаш мен — рече накрая, — партньорите изобщо не ме интересуват. — Той сви рамене. — За съжаление те са част от бизнеса. Обаче ако Беренгария иска да се откаже…

— Ние мислим повече за Корелос.

— Тя му е любовница.

— Това е бизнес — каза Мойра. — Това, което е направила с Корелос, е било да има мир между двамата. — Сега тя сви рамене. — Какво друго по-добро оръжие има Беренгария на разположение?

Аркадин като че ли я погледна в нова светлина.

— Корелос е много силен.

— Той е в затвора.

— Съмнявам се, че ще остане още дълго там.

— Тъкмо затова трябва да го ударим сега — каза Мойра.

— Да го ударим?

— Да го убием, да го ликвидираме, наречи го както искаш.

Аркадин замълча за момент, а после избухна в смях.

— Откъде, по дяволите, те намери Беренгария?

Мойра погледна към Сорая и не съвсем без основание си каза: „По същия начин, по който ти си намерил новия си партньор.“

— Защо го е направила? — Професор Атъртън се беше хванал с ръце за главата. — Защо Трейси ще каже на някого, че е имала брат?

— Особено след като това ще я накара да се чувства задължена на Аркадин — добави Криси.

— Не само че е казала на Аркадин за него — обади се Борн. — А е измислила и сложна лъжа, че бил жив и потънал в дългове. Като че ли е искала Аркадин да я държи с нещо.

Криси поклати глава.

— Но в това няма никаква логика.

Имало е, ако е била изпратена да се сближи с Аркадин. Например да докладва за сделките му и за това къде се намира, си каза Борн. Обаче нямаше намерение да изказва предположенията си пред тези хора.

— Този въпрос може да почака — рече той. — След изстрелите в гората трябва да се махнем оттук. — Обърна се към професор Атъртън: — Аз ще нося Маркс, вие можете ли да вървите сам?

Старият човек кимна.

— Ще ти помагам, татко — рече Криси.

— Погрижи се за дъщеря си — каза сухо той. — Сам ще се оправя.

Криси прибра медикаментите в аптечката и тръгна с нея към входната врата, хванала Скарлет за ръка. Борн вдигна Маркс и го метна на рамото си.

— Да тръгваме — каза той и пропусна професора пред себе си.

Криси го отведе до колата му, която беше паркирана отзад. Борн сложи Маркс в наетата кола, която по чудо не беше засегната. Криси докара колата на баща си отпред и Скарлет се качи в нея.

Борн се приближи.

— Какво ще правим сега? — попита го тя.

— Върни се отново към досегашния си живот.

— Моят живот ли? — Тя тъжно се засмя. — Моят живот… т.е. моят семеен живот… никога няма да бъде същият.

— Може би ще е за по-добро.

Тя кимна.

— Все пак, извинявай.

— Не се извинявай. — Тя леко се усмихна. — За кратко бях Трейси и сега знам, че никога няма да искам да съм като нея, а си мислех, че искам. — Тя сложи за миг ръката си върху неговата. — Добре е, че те е срещнала. Направил си я щастлива.

— За една-две нощи.

— Повече, отколкото се случва на някои през целия им живот. — Тя отдръпна ръката си. — Трейси избра живота си, а той нея.

Борн кимна. Извърна се и надникна в колата й. Когато почука по стъклото, Скарлет отвори прозореца. Той постави нещо в дланта й и затвори пръстите й върху него.

— Това си е само между нас — каза Борн. — Не го поглеждай, докато не се прибереш вкъщи и останеш сама.

Тя тържествено кимна.

— Хайде да тръгваме — каза Криси, без да погледне повече Борн.

Скарлет вдигна прозореца. Каза нещо, което Борн не можа да чуе. Той сложи дланта си върху стъклото. От другата страна Скарлет постави своята върху неговата.

Маркс беше оставил ключа в стартера и Борн запали двигателя.

Шумът и друсането, докато изкара колата от алеята на пътя, извадиха Маркс от вцепенението.

— Къде съм, дявол да го вземе? — изруга с дрезгав глас той.

— На път за Лондон.

Маркс кимна като пиян, който се мъчи да се върне към действителността.

— Мамка му, кракът ме боли.

— Раниха те, загуби доста кръв, но сега си добре.

— Аха. — После изражението му рязко се промени и през тялото му преминаха тръпки, когато го връхлетяха спомените за последните събития. Обърна се към Борн: — Виж какво, съжалявам. Постъпих като лайно.

Борн премълча и продължи да кара.

— Бях изпратен да те намеря.

— Предположих.

Маркс разтърка очи, опитвайки се да изчисти главата си като от паяжина.

— Сега работя за „Тредстоун“.

Борн отби колата встрани от пътя.

— Откога е възстановена „Тредстоун“?

— Откакто Уилърд намери кой да го подкрепи.

— И кой е той?

— Оливър Лис.

Борн се изсмя.

— Горкият Уилърд. От трън, та на глог.

— Точно така — рече мрачно Маркс. — Цялата работа е абсолютно прецакване.

— И ти си част от него.

Маркс въздъхна.

— Всъщност се надявам да бъда част от решението.

— Така ли? И как ще стане това?

— Лис иска нещо, което имаш… един пръстен.

„Всички искат пръстена на Доминьона“ — помисли си Борн, но запази мълчание.

— Трябваше аз да го взема от теб.

— Интересно ми е как щеше да го направиш.

— Откровено казано, нямам представа — рече Маркс, — а и вече не ме интересува.

Борн продължи да мълчи.

Маркс кимна.

— Имаш право да си скептичен. Обаче ти казвам истината. Уилърд ми се обади малко преди да пристигна в къщата. Каза ми, че задачата се променя и че сега трябва да те закарам в Тинерир.

— В Югоизточно Мароко.

— По-точно в Куарзазате. Очевидно там трябва да бъде закаран и Аркадин.

Борн продължи да мълчи твърде дълго и Маркс се почувства принуден да каже:

— Какво мислиш?

— Че Оливър Лис вече не командва в „Тредстоун“.

— Защо смяташ така?

— Лис по-скоро би си прерязал вените, отколкото да ти нареди да ме отведеш до Куарзазате. — Той погледна към Маркс. — Не, Питър, нещо рязко се е променило.

— И аз го усетих, но какво е станало? — Маркс извади смартфона си и започна да преглежда сайтовете за новини, свързани с държавните институции. — Господи! — рече накрая той. — Лис е бил арестуван по нареждане на Министерството на правосъдието във връзка с разследване на ролята му в незаконната дейност на „Блек Ривър“. — Той погледна Борн. — Но нали само преди седмици тези обвинения бяха снети от него?

— Казах ти, че нещо драстично се е променило — рече Борн. — Уилърд получава заповеди от друг източник.

— Трябва да е някой, който се намира много високо в йерархията, за да може да поднови разследването.

Борн кимна.

— Сега и ти си в неведение като мен. Изглежда, че босът ти те е предал, без изобщо да се замисли.

— Откровено казано, това не ме изненадва. — Маркс потърка крака си и изохка от болка.

— В Лондон има един доктор, който ще си мълчи за раната, получена от куршум. — Борн включи на скорост и като се огледа за приближаващи се коли, излезе отново на пътя. — Казвам ти го просто да знаеш, че Диего ме беше вкарал в капан. В клуба ме чакаха врагове.

— Трябваше ли Морено да го убива?

— Никога няма да узнаем това — рече Борн. — Но там Отавио спаси живота ми. Не заслужаваше да бъде застрелян като куче.

— Което ме кара да се запитам кой, по дяволите, стреля по нас?

Борн му разказа за „Северий Домна“ и за Джалал Есай, без да се впуска в подробности за Холи.

— В Лондон ме нападнаха — рече Маркс. — Свалих от показалеца на дясната ръка на убиеца един странен златен пръстен. — Той потърси из джобовете си. — Мамка му, изглежда съм го загубил.

— Скарлет го намери. Дадох й го като сувенир — каза Борн. — Всеки член на „Северий Домна“ носи такъв пръстен.

— Значи всичко това е заради една стара операция на „Тредстоун“. — За момент Маркс се замисли за произтичащите от това последици. — Знаеш ли защо Алекс Конклин искаше лаптопа?

— Нямам представа — отговори Борн, макар да си помисли, че вече знаеше. Имаше ли друг, освен Сорая и Мойра, на когото можеше да вярва? Макар да знаеше, че Сорая и Питър са приятели, все още не беше сигурен дали може да му се довери.

В този момент Маркс неспокойно се размърда.

— Има нещо, което трябва да ти кажа. Опасявам се, че подмамих Сорая да се присъедини към „Тредстоун“.

Борн знаеше, че „Тифон“ няма да може да работи успешно без нея и затова предположи, че Данзигер систематично руши старото ЦРУ, за да го направи по подобие на любимата АНС на Бъд Холидей. Не че чак толкова го беше грижа. Мразеше и нямаше доверие на никоя от шпионските агенции. Обаче беше запознат с добрата работа, свършена от „Тифон“ под ръководството на бившия й директор, а по-късно и при Сорая.

— И какво я накара да прави Уилърд?

— Няма да ти хареса.

— Това не трябва да те спира.

— Задачата й е да се сближи с Аркадин и да вземе лаптопа.

— Същият лаптоп, който Конклин ме накара да открадна от Джалал Есай ли?

— Точно така.

На Борн му се прииска да се изсмее, но Маркс щеше да започне да му задава въпроси, на които още не беше готов да отговори. Вместо това каза:

— Твоя ли беше идеята Сорая да се сближи с Аркадин?

— Не, на Уилърд.

— Трябва да го е намислил от доста време.

— Каза ми за това в деня, в който я вербувах.

— Значи вероятно вече е имал задачата наум, когато те е накарал да привлечеш Сорая.

Маркс сви рамене, сякаш да покаже, че не вижда какво значение има това.

Но то означаваше много за Борн, който съзираше в разсъжденията на Уилърд някакъв план. Изведнъж изтръпна. Ами ако Сорая не беше единствената жена, вербувана от „Тредстоун“, за да държи под око нейния първи възпитаник? Дали пък Трейси също не беше работила за „Тредстоун“? Всичко се връзваше. Единствената причина да излъже и съзнателно да се постави в зависимост от Аркадин беше той да я наеме и да я държи близко до себе си, което й е позволявало да предава информация както за местонахождението му, така и за неговия бизнес. Гениален план, работил успешно до момента, в който Трейси беше убита в Хартум. След това Аркадин отново изчезна. Уилърд търсеше начин да възстанови контакта си с него, затова беше прибягнал до тази стара тактика на „Тредстоун“. Аркадин използваше жените като салфетки. Те бяха последните хора, за които би заподозрял, че го шпионират.

— Доколкото разбирам, Сорая го е намерила.

— Тя е с него в Сонора и знае какво да прави — отвърна Маркс. — Мислиш ли, че ще успее да го отведе в Тинерир?

— Не — каза Борн. — Но аз мога.

— Как?

Той се усмихна, спомнил си началото на бележника на Ноа Перлис.

— Ще трябва да й предам информацията. Тя ще знае какво да прави с нея.

Навлязоха в покрайнините на Лондон. При следващия изход Борн излезе от магистралата и спря в една странична улица. Маркс му подаде смартфона си и му продиктува номера на Сорая. Борн го набра, после натисна клавиша за SMS, написа текста и го изпрати. Върна смартфона на Маркс и отново подкара колата.

— Не знам как е станало — рече той, — но „Северий Домна“ командват Уилърд и „Тредстоун“.

— Какво те кара да твърдиш това?

— Джалал Есай е амазих. Произхожда от Високите Атласки планини.

— Куарзазате.

— От кого получава заповеди Уилърд, от Есай или от „Северий Домна“?

— За момента това няма значение — отговори Борн. — Аз бих заложил на „Северий Домна“. Съмнявам се, че Есай е в състояние да накара Министерството на правосъдието да арестува Лис.

— Защото Есай е скъсал със „Северий Домна“ ли?

Борн кимна.

— Което прави ситуацията още по-интересна. — Той зави наляво, а после надясно. Движеха се по улица със спретнати бели къщи в стил крал Джордж от двете страни. Един скай териер, старателно душейки следите, водеше господаря си по тротоара. Докторът живееше през три къщи. — Не се случва често противниците ми да се хванат за гушите.

— Доколкото разбирам, каниш се да отидеш в Тинерир въпреки опасността. Едва ли си стигнал лесно до това решение.

— Ти също си изправен пред трудно решение — каза Борн. — Ако искаш да останеш в този бизнес, Питър, ще трябва да се върнеш във Вашингтон и да се погрижиш за Уилърд. В противен случай по един или друг начин накрая той ще унищожи и теб, и Сорая.

24

Фредерик Уилърд знаеше за „Белите рицари“. Знаеше го от известно време, откакто беше започнал да прави собствено досие на министъра на отбраната Бъд Холидей. Той притежаваше онази арогантност, която твърде често става причина високопоставени мъже като него да паднат в калта като най-обикновени ратаи, изкарващи с мъчителен труд прехраната си. Мъже като Холидей така свикваха с могъществото си, че започваха да си мислят, че са над закона.

Уилърд беше станал свидетел на срещите на Бъд Холидей с господина от близкоизточен произход, за когото по-късно научи, че се казва Джалал Есай. Когато се срещна с Бенджамин Ел-Ариан, вече разполагаше с тази информация. Не знаеше дали Ел-Ариан е осведомен за връзката им, но нямаше намерение да му казва. Някои сведения трябва да се споделят само с подходящия човек.

А този човек се беше появил тъкмо навреме, ограден от телохранителите си като римски император.

М. Еръл Данзигер се приближи до мястото, където седеше Уилърд, и се вмъкна в старото сепаре. Петната и драскотините по тапицерията от изкуствена кожа показваха, че тук бяха седели клиенти в продължение на десетилетия.

— Това си е направо клоака — каза Данзигер. Приличаше на човек, който иска да надене презерватив върху цялото си тяло. — Паднал си много ниско, откакто ни напусна.

Седяха в един от много старите снекбарове встрани от магистралите, които свързваха Вашингтон с Вирджиния. Посещаваха ги само пияндета над определена възраст, с увредени черни дробове. Всички останали ги отбягваха заради отблъскващия вид. Заведението вонеше на вкисната бира и на остаряло с месеци олио за пържене. Беше невъзможно да се каже в какъв цвят бяха боядисани стените му. От един стар мюзикбокс звучаха изпълнения на Уили Нелсън и Джон Мелънкемп, но никой не танцуваше, а и не слушаше, ако се съдеше по лицата на посетителите. Някой в дъното на бара изохка.

Уилърд потри ръце.

— Какво да ви поръчам?

— Искам да се махна оттук — рече Данзигер, като се стараеше да диша колкото е възможно по-малко. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— В радиус от една миля от тази помийна яма няма да видим никой, който ни познава или би ни разпознал — рече Уилърд. — Можете ли да измислите по-добро място за срещата ни?

Данзигер направи кисела физиономия.

— Да не се бавим повече, човече.

— Имате проблем — каза Уилърд без по-нататъшни предисловия.

— Имам много проблеми, но те не са твоя работа.

— Не избързвайте толкова.

— Слушай, ти си вън от ЦРУ, което означава, че си никой. И аз не знам защо се съгласих да се срещна с теб, може би като признание за миналите ти заслуги. Обаче сега виждам, че съм си пропилял времето.

Уилърд не се засегна и не смени темата.

— Този конкретен проблем засяга шефа ви.

Данзигер се отдръпна назад, като че ли се стараеше да стои колкото може по-далеч от Уилърд.

Той разпери ръце.

— Искате ли да ме изслушате? Ако не, свободен сте да си вървите.

— Продължавай.

— Бъд Холидей има, нека го кажем, нерегламентирана връзка с един човек на име Джалал Есай.

Данзигер настръхна.

— Да не би да се опитваш да намекваш, че…

— Спокойно. Връзката им е строго делова.

— Това какво ме засяга?

— Много — рече Уилърд. — Есай е отрова за него, а и за вас. Той е член на една организация, известна като „Северий Домна“.

— Никога не съм я чувал.

— Много малко хора знаят за нея. Обаче някой в „Северий Домна“ е накарал Министерството на правосъдието да се занимае отново с Оливър Лис и да го тикне в ареста, докато трае разследването.

Един пиян започна да мучи, опитвайки се да пее в дует с Кони Франсис. Една от горилите на Данзигер отиде при него и го накара да млъкне.

Данзигер се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че правителството на САЩ получава нареждания… от… мога ли да предположа от името й, че „Северий Домна“ е мюсюлманска организация?

— „Северий Домна“ има членове буквално във всички страни по света.

— Християни и мюсюлмани?

— По всяка вероятност и евреи, хиндуисти, джаинисти, будисти и от всяка друга религия, която ви дойде наум.

Данзигер изсумтя.

— Но това е нелепо! Абсурдно е да се мисли, че хора от различни религии ще се съгласят да се срещат в даден ден от седмицата, камо ли пък да работят заедно в глобална организация. И за какво ще го правят?

— Знам само, че техните цели не са нашите цели.

Данзигер реагира така, като че ли Уилърд го беше обидил.

— Нашите цели? Сега ти си цивилен. — Произнесе думата така, като че ли беше нещо грозно и унизително.

— Ръководителят на „Тредстоун“ едва ли може да бъде наречен цивилен — каза Уилърд.

— „Тредстоун“ ли? По-добре я наречи „Хедстоун“25. — Той избухна в силен смях. — Ти и твоята „Хедстоун“ не означавате нищо за мен. Срещата приключи.

Когато той започна да се измъква от сепарето, Уилърд изигра коза си.

— Да се работи с чужда организация е предателство, което се наказва с екзекуция. Можете да си представите позора, ако живеете толкова дълго.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Представете си, че живеете в свят без Бъд Холидей.

Данзигер замълча за момент. За пръв път, откакто беше влязъл, не изглеждаше така самоуверен.

— Отговорете ми на следния въпрос — продължи Уилърд. — Защо ще губя времето и на двама ни за глупости, директоре? Какво бих спечелил от това?

Данзигер се отпусна отново в сепарето.

— А какво ще спечелиш, като ми разказваш тази измислица?

— Ако смятате, че е измислица, значи съм говорил на себе си.

— Откровено казано, не знам какво да мисля — каза Данзигер. — Засега обаче съм готов да слушам.

— Точно за това ви моля — рече Уилърд. Разбира се, съвсем не беше така. Той искаше много повече от Данзигер и сега знаеше, че ще го получи.

По пътя към управлението Карпов накара шофьора да спре. Скрит от всякакви погледи, той повърна в едно място с висока трева. Не че не беше убивал човек и преди. Напротив, беше застрелял много мерзавци. Това, което накара стомаха му да се разбунтува, беше ситуацията, в която се оказа. Чувстваше се така, като че ли беше в корема на разложена риба или на дъното на помийна яма. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от ковчега, в който се беше озовал. За нещастие беше заклещен между президента Имов и Виктор Черкезов. Имов беше проблем, с който трябваше да се справят всички издигнали се силоваци, но сега беше задължен на Черкезов и знаеше със сигурност, че рано или късно той ще му поиска услуга, от която щеше да му настръхне косата. Представяйки си бъдещето, виждаше как тези услуги ще стават все по-многобройни и ще му се отразят толкова зле, че накрая напълно ще го унищожат. Хитрец беше този Черкезов, голям хитрец! Като му даде това, което искаше, Черкезов беше намерил начин да преодолее некорумпираността на Карпов. Не му оставаше нищо друго, освен това, което бяха правили добрите руски войници векове наред: да слага единия крак пред другия и да върви напред през увеличаващата се мръсотия.

Каза си, че каузата си заслужава — отърваването от Маслов и Казанската групировка със сигурност си струваше неудобствата, които щеше да изпита. Но това беше като да кажеш „Само изпълнявах заповеди“ и то го потисна още повече.

Върна се на задната седалка на колата, замислен и гневен. Пет минути по-късно шофьорът пропусна един завой.

— Спри колата — заповяда Карпов.

— Тук ли?

— Точно тук.

Шофьорът го погледна в огледалото.

— Но движението…

— Прави каквото ти казвам!

Шофьорът спря колата. Карпов излезе, отвори вратата откъм неговата страна, протегна ръка и го издърпа иззад волана. Без да обръща внимание на клаксоните и скърцането на спирачките на другите, принудени да ги заобиколят, той блъсна главата на шофьора в колата. Човекът се смъкна на колене и Карпов заби коляно в брадата му. Зъбите излетяха от устата на шофьора. Карпов го ритна няколко пъти, докато лежеше на паважа, после седна зад кормилото, затръшна вратата и потегли.

„Трябваше да съм американец“ — помисли си той и изтри устните си с опакото на ръката. Но той беше патриот, обичаше Русия. Жалко, че Русия не обичаше него. Русия беше безмилостна любовница, безсърдечна и жестока. Трябваше да съм американец. Измисли си мелодия и си затананика тази фраза като приспивна песен. Това му помогна да се почувства малко по-добре. Съсредоточи се върху разправата с Маслов и как да реорганизира ФСБ-2, когато Имов го назначи за директор.

Първата му задача обаче беше да се разправи с трите къртици вътре във ФСБ-2. Въоръжен с имената, изплюти от Букин, той паркира колата пред сградата от деветнадесети век, където се помещаваше ФСБ-2, и тръгна тежко нагоре по стълбите. Знаеше в кои дирекции работят къртиците. В асансьора извади пистолета си.

Нареди на първата къртица да излезе от кабинета си. Когато човекът не се подчини, Карпов размаха пистолета пред лицето му. Отвсякъде силоваците изпълзяха от кабинетите си, техните секретарки и помощници вдигнаха глави от бумагите, за да проследят развиващата се пред очите им драма. Събра се тълпа, което беше още по-добре за Карпов. Влачейки първата къртица след себе си, той отиде до втория кабинет. Мъжът вътре говореше по телефона, обърнат с гръб към вратата. В момента, в който се извърна, Карпов стреля в главата му. Първата къртица се сви, когато жертвата полетя назад с разперени ръце, а телефонът отхвръкна и се удари в дебелото стъкло на прозореца. Жертвата падна на пода, оставяйки зад себе си интересна абстрактна картина от кръв, мозък и кости върху стъклото. Когато изумените силоваци се струпаха на входа, Карпов започна да прави снимки с джиесема си.

После си проправи път през развълнуваната тълпа и подкара разтрепераната първа къртица до следващата спирка един етаж по-горе. Докато стигнат там, новината се беше разпространила и те бяха посрещнати с напрегнато мълчание от група силоваци.

Когато видя Карпов да влачи жертвата си към кабинета на третата къртица, полковник Лемтов се промъкна през тълпата и застана отпред.

— Полковник Карпов, какво означава това своеволие?

— Махни се от пътя ми, полковник. Няма да повтарям два пъти.

— Кой сте вие, че…

— Аз съм изпратен от президента Имов — каза Карпов. — Обади се в кабинета му, ако искаш. Още по-добре ще е да се обадиш на Черкезов.

После използва къртицата като таран, за да изблъска полковник Лемтов. Третата къртица, Дакаев, не беше в кабинета си. Карпов тъкмо се канеше да се обади на охраната, когато ужасената секретарка му каза, че шефът й председателства една среща. Тя посочи конферентната зала и Карпов отведе жертвата си там.

Около голяма правоъгълна маса бяха насядали дванадесет мъже. Дакаев седеше начело на масата. Тъй като беше шеф на дирекция, щеше да е по-ценен жив, отколкото мъртъв. Карпов блъсна първата къртица в масата. Всички, с изключение на Дакаев, отдръпнаха столовете си колкото може по-далеч. Самият Дакаев остана в положението, в което беше, когато Карпов нахълта вътре, с ръце опрени върху масата. За разлика от Лемтов не изрази възмущение, нито се смути. Карпов разбра, че Дакаев беше напълно наясно какво става.

Това трябваше да се промени. Карпов помъкна първата къртица покрай масата, като събаряше листове, писалки и чаши с вода, докато го изправи пред Дакаев. После се вгледа в очите му и притисна дулото на пистолета си в тила на първата къртица.

— Моля ви — каза жертвата му и се напика в гащите.

Карпов натисна спусъка. Главата на първата къртица се блъсна в масата, подскочи веднъж и падна сред локва от собствената му кръв. Капки кръв опръскаха костюма, ризата, вратовръзката и гладко избръснатото лице на Дакаев.

Карпов го подкани с пистолета си.

— Стани!

Дакаев се изправи.

— И мен ли ще застреляш?

— Може би. — Карпов го сграбчи за вратовръзката. — Зависи изцяло от теб.

— Разбирам — рече Дакаев. — Искам имунитет.

— Имунитет ли? Ще ти дам аз един имунитет. — Карпов го удари по главата с дулото на пистолета.

Дакаев политна настрани и се блъсна в един силовак, който седеше парализиран от ужас в стола си. Карпов се наведе над Дакаев, който лежеше подпрян на стената.

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш за работата си и хората, с които имаш връзка — имена, места, дати, абсолютно всичко, независимо колко незначително може да изглежда, — а после ще реша какво да правя с теб.

Той изправи Дакаев на крака.

— Останалите продължавайте да си гледате проклетата работа.

Навън в коридора го посрещна мъртва тишина. Всички стояха като дървени войници, не помръдваха, страхувайки се дори да дишат. Полковник Лемтов не посмя да срещне погледа му, когато Карпов отведе окървавения Дакаев при асансьорите.

Спуснаха се надолу покрай приземния етаж до дъното на сградата, където бяха арестантските килии, направо изсечени в голите скали. Тук беше студено и влажно. Стражите носеха дебели палта и кожени ушанки, като че ли беше посред зима. Когато някой заговореше, от устата му излизаха облачета бяла пара.

Карпов отведе Дакаев до последната килия от лявата страна на коридора. В нея имаше метален стол, захванат с болтове направо за голия бетонен под, мивка от неръждаема стомана, тоалетна от същия материал и покрита с тънък дюшек дъска, закрепена за едната стена. Под стола имаше голям отводнителен канал.

— Тук има всичко, каквото е нужно — каза Карпов и блъсна Дакаев да седне на стола. — Признавам, че са малко поръждясали, но съм сигурен, че за теб това няма значение.

— Тази мелодрама не беше нужна — каза Дакаев. — Не съм верен на никого и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Не се съмнявам в това. — Карпов пусна да тече водата в умивалника. — От друга страна, когато някой сам казва, че не е верен на никого, едва ли може да му се вярва, че ще ти каже истината.

— Но аз…

Карпов пъхна дулото на пистолета в устата му.

— Чуй ме, приятел. Човек, който не е верен на нищо и на никого, е недостоен да живее. Преди да чуя твоите признания, ще ти покажа цената на верността. Когато излезеш оттук, освен ако не е с краката напред, ти ще бъдеш лоялен служител на ФСБ-2. Хора като Маслов никога повече няма да могат да те изкушат. Ще бъдеш неподкупен.

Карпов събори с ритник Дакаев от стола и той коленичи на пода. Сграбчи го за яката, наведе главата му над умивалника, пълен с леденостудена вода.

— А сега да започваме — каза той и потопи главата на Дакаев под водата.

Сорая наблюдаваше как Аркадин танцува с Мойра с явното намерение да я накара да ревнува. Бяха в един от нощните барове на Пуерто Пенаско, пълен с бачкатори, които работеха на смени в така наречените макиладорас26. От мюзикбокса, който светеше със зловеща бледа светлина, подобно на странно НЛО от „Близки срещи от третия вид“, се носеше тъжна мексиканска песен ранчера в съпровод на китара.

С чаша черно кафе в ръка Сорая наблюдаваше как бедрата на Аркадин се движат, като че ли бяха пълни с живак. Човекът можеше да танцува! После извади смартфона си и прочете съобщенията, изпратени от Питър Маркс. Последното съдържаше инструкции да подмами Аркадин да отиде в Тинерир. Как беше успял да се добере Питър до тази информация?

Зад професионално невъзмутимата си физиономия беше успяла да скрие изумлението си, когато видя Мойра. В момента, когато се беше качила на яхтата, се бе почувствала така, сякаш подът се продъни под краката й. Играта така рязко се беше променила, че тя трябваше да се ориентира колкото може по-бързо в създалата се ситуация. По тази причина се стараеше да анализира не само съдържанието на всяка дума от разговора между Мойра и Аркадин, но и тона, с който беше произнесена, за да получи някаква представа защо Мойра е тук. Какво искаше тя от Аркадин? Беше сигурно, че сделката, която Мойра се опитваше да сключи с него, бе също толкова фиктивна, колкото и нейната.

Навън нощта беше тъмна, нямаше луна. Заради облаците на небето се виждаше само слабото отражение на звездите. В бара вонеше на бира и телесни миризми. В помещението цареше атмосфера на отчаяние и безнадеждност. Почувства се заобиколена от хора, за които утре не съществуваше.

Искаше да могат двете с Мойра да поговорят, дори и съвсем за малко, но под погледа на Аркадин не беше възможно. Дори ако отидеха едновременно до тоалетната, щяха да събудят подозренията му. Тя не знаеше номера на мобилния телефон на Мойра, затова не можеше да й изпрати съобщение. Оставаше само възможността за разговор, изпълнен с кодирани послания. Ако целите им бяха паралелни и дори случайно съвпадаха, беше важно да не си пречат една на друга.

Аркадин и Мойра бяха плувнали в пот, когато се върнаха при масата. Той поръча бири за тях и още едно кафе за Мойра. Независимо какво можеше да се случи утре, на него явно му беше приятно да е с двете жени тази нощ.

— Мойра — попита Сорая, — познат ли ти е Близкият изток, или опитът ти се отнася главно за двете Америки?

— Моите територии са Мексико, Колумбия, Боливия и до известна степен Бразилия.

— И работиш сама, така ли?

— Имам фирма, но в момента изпълнявам конкретна поръчка на Беренгария Морено. — Мойра повдигна брадичка. — А ти?

— Имам собствена компания, макар че един конгломерат се опитва да ме принуди да му я продам.

— Многонационален ли?

— Чисто американски.

Мойра кимна.

— Каза, че се занимаваш с внос и износ, нали?

Сорая разбърка малко захар в кафето си.

— Точно така.

— Може би ще можеш да се възползваш от опита ми срещу онези, които се опитват да те накарат насила да продадеш фирмата си.

— Не, благодаря. — Сорая отпи от кафето и остави чашата в чинийката. — Имам свои хора, на чиято подкрепа мога да разчитам.

— Как се нарича мисълта в главата на жена? — попита навелият се над тях Аркадин. — Турист! — сам си отговори той и така се разсмя, че за малко да се задави от бирата. После, като видя сериозните им физиономии, добави: — Мамка му, я по-весело, дами, дошли сме тук да се забавляваме, а не да говорим за бизнес.

Мойра го изгледа за момент.

— Какво се получава от кръстоска между руснак и виетнамка? Крадец на коли, който не може да шофира.

Сорая се засмя.

— Е, това наистина ме развесели.

Аркадин се усмихна.

— Знаеш ли още някоя такава?

— Чакай да помисля. — Мойра забарабани с пръсти по масата. — Какво ще кажете за това? Двама руснаци и един мексиканец в една кола. Кой кара? Полицията.

Аркадин се засмя и се закани с пръст на Мойра.

— Откъде си научила тези вицове?

— В затвора — отвърна Мойра. — Роберто Корелос обича да разказва вицове за руснаци.

— Време е да преминем на текила — каза Аркадин и вдигна ръка да повика келнер. — Донеси една бутилка — каза той на приближилата се млада келнерка. — Нещо хубаво — „Репосадо“ или „Анехо“27.

Вместо друга мексиканска мелодия от мюзикбокса прозвуча „Двадесет и четири часа от Тулса“. Гласът на Джийн Питни се извиси над смеха и виковете на пияните клиенти. Обаче наближаваше утрото и с него и смяна на клиентелата. Когато нощните птици започнаха бавно да напускат заведението, вътре влязоха хора от нощните смени с главоболие и натежали крака. Не бяха много, защото повечето от тях се бяха помъкнали направо към къщи, за да се хвърлят в леглото, без дори да си свалят дрехите.

Преди още да донесат текилата, Аркадин хвана Мойра за ръка и я помъкна към дансинга, където за пръв път през тази нощ имаше достатъчно място. Притисна я плътно до себе си, докато се поклащаха под звуците на мелодия, изпълнявана от Бърт Бахарах.

— Голяма тарикатка си — рече той и се усмихна като акула.

— Не се става лесно такава — отвърна тя.

Той се засмя.

— Мога само да си го представя.

— Не си прави труда.

Той я завъртя.

— В Южна Америка само си губиш времето. Трябва да дойдеш да работиш за мен.

— Преди да организирам убийството на Корелос ли?

— Нека това да е последната ти задача. — Той завря нос във врата й и вдъхна дълбоко. — Как ще го направиш?

— Мисля, че каза да не говорим за бизнес.

— Само за малко по този въпрос, а после ще се забавляваме, кълна се.

— Корелос си пада по жени. Имам връзка с доставчика му. Има ли друг момент, в който един мъж да е по-уязвим, освен след секс? Ще намеря някоя, която е добра с ножа.

Аркадин притисна по-плътно бедрата й към себе си.

— Това ми харесва. Организирай го веднага.

— Искам бонус.

Той притисна устни във врата й и облиза потта.

— Ще ти дам всичко, което поискаш.

— Тогава съм твоя.

Мобилният телефон на Карпов иззвъня, докато той препрограмираше къртицата на Дмитрий Маслов. Дакаев се давеше, или по-точно мислеше, че се дави, което в крайна сметка беше и целта. Десет минути по-късно, когато отново беше седнал в стола от неръждаема стомана и Карпов наливаше чай в една чаша, джиесемът иззвъня отново. Този път той отговори. От другия край на линията се чу познат глас.

— Джейсън! — извика Карпов. — Колко се радвам да те чуя.

— Зает ли си?

Карпов погледна към отпусналия глава на гърдите си Дакаев. Изобщо не приличаше на човек, а това също беше целта. Не можеш да създадеш нещо ново, без да унищожиш това, което е било преди.

— Зает ли? Да, но не и за теб. С какво мога да ти помогна?

— Предполагам, че познаваш Вячеслав Озеров — помощника на Дмитрий Маслов.

— Правилно предполагаш.

— Можеш ли да намериш начин да го накараш да отиде до едно място?

— Ако имаш предвид някъде като в ада, да, мога.

Борн се засмя.

— Имах предвид нещо не чак толкова фатално. Някое място, да речем в Мароко.

Карпов отпи глътка чай, който отчаяно се нуждаеше от захар.

— Мога ли да попитам защо искаш Озеров да отиде в Мароко?

— Като примамка, Борис. Възнамерявам да пипна Аркадин.

Карпов си спомни пребиваването си в Сонора, сделката си с Аркадин и го прибави в списъка на президента Имов и Виктор Черкезов. Беше обещал на Аркадин да му даде възможност да си отмъсти на Озеров, но майната му. „Твърде стар съм и твърде проклет да съм задължен прекалено много на толкова опасни хора — помисли си той. — Един по-малко е стъпка към отърваването от всичките.“

После погледна към Дакаев, връзката с Дмитрий Маслов и следователно и с Вячеслав Озеров. След това, което току-що му беше минало през главата, Карпов не се съмняваше, че човекът с готовност щеше да направи всичко, което му каже.

— Разкажи ми подробно какво искаш да бъде направено. — Докато го слушаше, Карпов доволен се усмихна. Когато Борн свърши, той се засмя: — Джейсън, приятелю, какво не бих направил за теб!

Малко след като слънцето изгря, всички бяха толкова потни, че им се прииска да влязат във водата. В манастира Аркадин даде на Мойра и Сорая фланелки с къси ръкави, които им бяха прекалено големи. Той беше по шорти за сърф, които му стигаха до коленете. Тялото му от кръста нагоре и ръцете бяха направо музей за татуировки и ако се тълкуваха правилно, проследяваха кариерата му в групировката.

Тримата нагазиха във водата, теглени навътре и блъскани назад от вълните, които връхлитаха върху златистия пясък. Небето беше все още розово, тук–там избледняващо до цвят на масло. Чайките кръжаха над главите им, а по краката и глезените ги пощипваха дребни рибки. Водата се надигаше срещу тях и ги блъсваше в лицата, а те се смееха като деца от радост, че са ги оставили да си играят на воля в океана.

След като премина отвъд линията на прибоя, на Мойра й се стори странно, че Аркадин продължаваше да се гмурка, за да търси мидени черупки, вместо да гледа гърдите й, които прозираха през мократа фланелка, особено след начина, по който беше танцувал с нея в бара. От кодирания разговор със Сорая беше успяла да научи твърде малко за задачата й, преди Аркадин да ги прекъсне с тъпия си виц.

Докато той продължаваше да търси черупки, тя тръгна след Сорая, за да види дали ще могат да разговарят за малко. Гмурна се в една идваща насреща й вълна и заплува към мястото, където Сорая се беше отпуснала във водата по гръб, но нещо я хвана за глезена и я дръпна назад.

Изви рязко тялото си и погледна назад. Аркадин я държеше. Блъсна го с длани в гърдите, но той не помръдна и я придърпа още по-близо до себе си. Мойра се изхвърли над водата и се озова лице в лице с него.

— Какво си мислиш, че правиш? — каза тя, изтривайки водата от лицето си. — Така не мога да се изправя.

Той веднага я пусна.

— Вече ми стига и съм гладен.

Мойра се обърна и извика на Сорая, която престана да се носи по гръб, обърна се и заплува.

— Отиваме на закуска — каза Мойра.

Двете жени тръгнаха през вълните, а Аркадин вървеше непосредствено зад тях. Стигнаха линията на най-високия прибой. Пред тях се виждаха хълмчета сух пясък, когато Аркадин рязко се наведе. С острия ръб на черупката сряза сухожилията зад лявото коляно на Мойра.

25

Селцето Уитни в Оксфордшир се намираше на дванадесет мили западно от Оксфорд, на брега на река Уиндръш. Тук липсваха само хобити и орки28.

Борн потегли от Лондон с кола под наем. Следобедът беше хладен и сух, а слънцето пробиваше от време на време през носещите се по небето облаци. Не беше излъгал Питър Маркс. Смяташе на всяка цена да отиде в Тинерир. Но първо трябваше да свърши нещо.

Базил Бейсуотър живееше в къщичка със сламен покрив, точно като в романа на Толкин. Тя беше със странни кръгли прозорци и с цветни лехи покрай покритата с бял чакъл алея за коли, която водеше към входната врата. Вратата беше дървена и масивна с чукче във формата на лъвска глава в центъра. Борн го използва.

След няколко секунди един мъж, доста по-млад, отколкото очакваше, отвори вратата.

— Да? С какво мога да ви помогна? — Имаше дълга коса, сресана право назад от широкото му чело, черни, внимателни очи и масивна брадичка.

— Търся Базил Бейсуотър — каза Борн.

— Той е пред вас.

— Не мисля така — рече Борн.

— О, вероятно имате предвид професор Базил Бейсуотър. Съжалявам, но преди три години баща ми почина.

Мойра изкрещя, когато кръвта й оцвети водата като изхвърлена на плиткото медуза. Аркадин я прихвана, щом тя залитна.

— Боже господи, какво направи? — извика Сорая.

Мойра продължи да крещи, прегъна се надве и се хвана за левия крак.

За момент Аркадин не обърна внимание на Сорая и оголи зъбите си срещу Мойра.

— Наистина ли помисли, че не те познах?

Мойра усети студенина в стомаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях те в Бали. Ти беше с Борн.

Тя мислено си представи бягството през село Тенганан, когато Борн беше улучен от снайперист, скрит в гората.

Отвори широко очи.

— Да, аз бях.

Той се засмя, подхвърли окървавената черупка във въздуха и я хвана, като че ли беше топка.

— Беше с Борн. Ти си негова любовница. А сега съдбата те докара при мен.

Сорая беше ядосана и ужасена.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Скоро ще разберем. — Аркадин се обърна към нея: — Това е любовницата на Джейсън Борн, но може би двете се познавате.

С усилие на волята Сорая потисна обзелата я паника.

— Не знам за какво говориш.

— Е, добре. Ще ти кажа. Нито за момент не повярвах на историята ти, но нямах намерение да те отпратя, докато не разбера какво в действителност искаш. Имам силното подозрение, че те е изпратил Уилърд. Той вече опита този номер с мен веднъж с една жена на име Трейси Атъртън. Изпрати я да ме държи под око и да му докладва за всички мои сделки. Това даде резултат. Когато го разбрах, тя вече беше мъртва. Обаче теб усетих още от самото начало, защото Уилърд е човек с навици, особено такива, които са му носили успех.

— Пусни я — каза Сорая, която с всяка секунда ставаше все по-нервна.

— Мога и да я пусна — каза Аркадин. — Мога дори да я оставя жива. Но това зависи изцяло от теб.

Сорая се приближи и отдръпна Мойра от него. Положи я внимателно на земята. После свали през главата си мократа фланелка, уви я около лявото бедро на Мойра, стегна я колкото сили имаше и я завърза. Междувременно Мойра беше припаднала или от шока, или от болка, а може би и от двете.

— Ти ми трябваш — продължи Аркадин. — Ти говореше за Хартум и искаш да ме закараш там. Кажи ми коя си и какво знаеш и аз ще помисля дали да направя наказанието на Мойра по-леко.

— Трябва да я откараме до най-близката болница — каза Сорая. — Тази рана трябва да бъде почистена и дезинфекцирана колкото може по-скоро.

Аркадин разпери ръце.

— Пак зависи от теб.

Сорая погледна зад коляното на Мойра. „Боже господи — помисли си тя, — дали ще може отново да върви нормално някога?“ Знаеше, че колкото повече се бавеха да предадат Мойра в ръцете на компетентен хирург, толкова по-зле щеше да стане за нея. Беше виждала сухожилия, срязани по този начин. Не беше лесно да се възстановят, а и никой не знаеше колко лошо са увредени нервите.

От гърдите й се изтръгна тежка въздишка.

— Какво искаш да знаеш?

— За начало кажи ми коя си.

— Сорая Мур.

— Сорая Мур, директорът на „Тифон“?

— Вече не съм. — Тя погали мократа коса на Мойра. — Уилърд възстанови „Тредстоун“.

— Нищо чудно, че иска да ме държи под око. Какво друго?

— Много неща — каза Сорая. — Ще ти разкажа по пътя към болницата.

Аркадин се надвеси заплашително над нея.

— Ще ми разкажеш сега.

— Откъде да знам, че няма да ни убиеш и двете още тук?

Аркадин я наруга, но накрая се съгласи. Взе Мойра на ръце и я отнесе обратно в манастира. Докато я настаняваше на задната седалка на колата, Сорая отиде да си вземе една риза. Ровеше из бюрото на Аркадин, когато той я намери.

— Майната ти, не! — скара й се той, сграбчи я за китката и я извлече навън.

Почти я хвърли на седалката до шофьора и каза:

— Само да си мръднала и ще те убия. — После заобиколи предницата на колата, седна зад волана и запали двигателя.

— Ти си прав. — Сорая гледаше кракът на Мойра да е вдигнат нагоре, докато минаваха с голяма скорост през покрайнините на Пуерто Пенаско. — Уилърд искаше да се сближа с теб и да му докладвам къде се намираш и какви са сделките ти.

— И? Усещам, че има още нещо.

— Има — каза тя. Знаеше, че трябва да продаде тази част възможно най-добре. Вече не вярваше, че ще може да го надхитри, но трябваше да направи поне това. — Уилърд се заинтересува от един човек, когото съм сигурна, че познаваш, защото той работи за Маслов: Вячеслав Озеров.

Кокалчетата на пръстите на Аркадин побеляха върху кормилото, но гласът му не издаде нищо от това, което чувстваше.

— И защо Уилърд се интересува от Озеров?

— Нямам представа — отвърна Сорая. Това поне беше вярно. — Обаче знам, че вчера един агент на „Тредстоун“ е разпознал Озеров в Маракеш. Проследил го е в Атласките планини до едно село, което се казва Тинерир.

Те пристигнаха в болницата „Санта Фе“ на авеню „Моруа“, но Аркадин не направи опит да излезе от колата.

— Какво е правил Озеров в Тинерир?

— Търси един пръстен.

Аркадин поклати глава.

— Изрази се по-ясно.

— По някакъв начин с този пръстен се отваря файл в хард диска на един лаптоп. — Тя го погледна. — Виж, аз самата не го разбирам. Тази информация беше в последното съобщение, което получих от Питър. — Тя отвори задната врата. — Можем ли да откараме Мойра в реанимацията?

Аркадин излезе от колата и затръшна вратата, която тя току-що беше отворила.

— Искам още.

— Казах ти всичко, което знам.

Той се вгледа в лицето й.

— Нали виждаш какво се случва с хора, които се бъзикат с мен?

— Не се бъзикам с теб — рече Сорая. — Изневерих на хора, които ми имат доверие, какво повече искаш от мен?

— Всичко — каза той. — Всичко.

Вкараха Мойра в спешното отделение. Докато персоналът обработваше раната и проверяваше състоянието й, Сорая попита кой е най-добрият неврохирург в Сонора. Говореше приличен испански и освен това изглеждаше като латиноамериканка. Тези качества отвориха вратите пред нея. Когато научи личния телефонен номер на хирурга, сама му се обади. Секретарката му каза, че го няма, но Сорая я заплаши да я намери и да й извие врата. Скоро след това хирургът се обади. Сорая му описа раната на Мойра и му каза къде се намират. Той отговори, че ако получи възнаграждение от две хиляди американски долара, ще пристигне веднага.

— Хайде да тръгваме — каза Аркадин веднага след като тя приключи разговора.

— Няма да изоставя Мойра.

— Имаме да говорим още за бизнес.

— Можем да говорим тук.

— Не, ще се върнем в манастира.

— Няма да се чукам с теб — каза му тя.

— Благодаря на Бога, чукането с теб ще да е като със скорпион.

Забележката му я накара да се засмее въпреки притеснението и отчаянието й. Тръгна да потърси кафе и той я последва.

Борн караше към Оксфорд с такава бързина, с каквато нямаше опасност да привлече вниманието на полицията. Градът си беше същият, какъвто го беше оставил след двете си посещения там. Тихите улици, причудливите магазини, все същите обитатели, всички заети със своите работи, чайните, книжарниците — всички като миниатюра, създадена от някой вманиачен учен от осемнадесети век. Да караш кола из неговите улици беше като да се движиш из вътрешността на снежно кълбо.

Борн паркира близо до мястото, където Криси беше оставила джипа си, когато бяха дошли заедно, и тръгна по стъпалата нагоре към Центъра за изследване на древни документи. Професор Лайъм Гайлс също беше там, където го бяха заварили последния път, приведен над бюрото в просторния си кабинет. Вдигна глава, когато Борн влезе, и примигна като бухал, като че ли не го позна. Борн забеляза, че всъщност това изобщо не беше Гайлс, а друг човек с приблизително същия ръст и години като него.

— Къде е професор Гайлс?

— В почивка — отвърна мъжът.

— Търсех него.

— Разбрах. Мога ли да попитам защо?

— Къде е той?

Мъжът пак примигна като бухал.

— Няма го.

По пътя Борн беше прегледал официалната биография на Гайлс в уебсайта на Оксфордския университет.

— Отнася се за дъщеря му.

Мъжът зад бюрото примигна.

— Болна ли е?

— Не мога да ви кажа. Къде е професор Гайлс?

— Не мисля, че…

— Спешно е — рече Борн. — Въпросът е на живот и смърт.

— Умишлено ли пресилвате нещата, сър?

Борн му показа карта на служител на бърза медицинска помощ, която беше задигнал след катастрофата.

— Съвсем сериозен съм.

— Господи! — възкликна мъжът и посочи с ръка. — В момента е в клозета. Не бих се учудил, ако се бори с баницата със змиорка, която е ял снощи.

Неврохирургът беше млад и мургав като индианец, с дълги, фини пръсти като на класически пианист. Имаше много нежни черти, което подсказваше, че всъщност не е индианец. Но беше корав бизнесмен и не се съгласи да започне, докато Сорая не му пъхна пачка банкноти в ръката. После бързо ги изостави, за да се консултира с докторите от спешното отделение, които бяха подготвили Мойра, и се отправи към операционната.

Сорая изпи отвратителното кафе, без да обръща внимание на вкуса му, но десет минути по-късно, докато се разхождаше безцелно напред-назад по коридора, то като че ли прогори дупка в стомаха й. Затова когато Аркадин й предложи да хапнат нещо, тя се съгласи. Намериха един ресторант недалеч от болницата. Преди да седне, Сорая се огледа, за да се увери, че не е пълен с насекоми.

Поръчаха си, седнаха един срещу друг и зачакаха, без да се поглеждат, поне Сорая се стараеше да не го прави.

— Видях те без сутиен — каза Аркадин — и гледката ми хареса.

Сорая се сепна.

— Да ти го начукам.

— Тя беше враг — каза той, имайки предвид Мойра. — Кой закон би я защитил?

Сорая погледна през прозореца към улицата, която й беше също толкова непозната, колкото обратната страна на луната.

Храната пристигна и Аркадин започна да яде. Сорая наблюдаваше две млади жени с прекалено много грим по лицата и твърде малко дрехи по себе си да отиват на работа. Тяхната култура беше много по-различна от нейната. Въпреки това тя се чувстваше напълно в унисон със скръбната атмосфера тук. Безнадеждността й беше нещо познато. Беше съдба на нейния пол от незапомнени времена, както и главната причина да избере тайните служби, където въпреки обичайните предразсъдъци Сорая можеше да се утвърждава по начини, които я караха да се чувства добре. Сега за пръв път видя тези момичета с прекалено стегнати сутиени и твърде къси поли в друга светлина. Тези дрехи бяха начин, може би единственият, да се утвърждават в една култура, която непрекъснато ги унижаваше и подценяваше.

— Ако Мойра умре или не може да ходи…

— Спести ми беззъбите си заплахи — рече той, омитайки последните остатъци от своя хуевос ранчерос29.

Работата на Аркадин е точно такава, помисли си тя. Независимо какво смяташе той, тя беше непрекъснато да унижава и да подценява жените. Това беше подтекстът на всичко, което казваше и вършеше. Той нямаше сърце, нямаше угризения, нямаше чувство за вина, нямаше душа… накратко казано, нямаше нищо, което определя и отличава едно човешко същество. Ако той не е човешко същество — помисли си с ужас тя, — какво е тогава?

Мъжката тоалетна беше през пет врати от кабинета на професор Гайлс. Той явно беше повръщал зад затворената врата на една от кабините. В помещението се носеше остра миризма, Борн отиде при прозореца и го отвори колкото можа по-широко. Влажният вятър бавно разбърка вонята като вещица, която бърка врящото си гърне.

Борн изчака, докато шумовете в кабината стихнат.

— Професор Гайлс!

Известно време нямаше отговор. После вратата на кабината се отвори и професор Гайлс с определено измъчен вид мина мълчаливо покрай Борн. Наведе се над умивалника, пусна студената вода и завря глава под нея.

Борн се подпря на стената и скръсти ръце на гърдите. Когато Гайлс вдигна глава, му подаде няколко хартиени кърпи. Професорът ги взе, без да каже нищо, и избърса с тях лицето, косата си. Едва когато хвърли използваните кърпи в кошчето за боклук, като че ли позна Борн.

Гърбът му моментално се вцепени и той се изправи.

— Аха, блудният син се завърна — рече той с най-професорския си тон.

— Очаквахте ли ме?

— Всъщност не. От друга страна, не съм много изненадан, че ви виждам тук. — Той се усмихна вяло на Борн. — Черните гологани не се губят.

— Професоре, бих искал още веднъж да се свържете с вашия колега, с когото играете шах.

Гайлс се намръщи.

— Това може да не е толкова лесно. Той е саможивец и не обича да отговаря на въпроси.

Мога да си го представя — помисли си Борн.

— Въпреки това бих искал да опитате.

— Добре — съгласи се Гайлс.

— Между другото, как му е името?

Гайлс се поколеба.

— Джеймс.

— Джеймс кой?

Последва ново колебание.

— Уедърли.

— А не Базил Бейсуотър?

Професорът извърна глава към вратата.

— Какъв въпрос искате да му зададете?

— Бих искал да опише живота в отвъдното.

Гайлс, който се беше запътил към вратата, спря и бавно се обърна към Борн.

— Моля?

— След като синът на Базил Бейсуотър го е погребал преди три години — каза Борн, — мисля, че той ще е напълно в състояние да ми каже какво е да си мъртъв.

— Казах ви — рече малко сърдито Гайлс, — името му е Джеймс Уедърли.

Борн го хвана за лакътя.

— Професоре, никой не вярва в това, дори вие. — Отклони Гайлс от вратата и го отведе в най-далечния край на тоалетната. — А сега ми кажете защо ме излъгахте? — Когато професорът запази мълчание, Борн продължи: — Изобщо не ви се налагаше да се обаждате на Бейсуотър за превода на надписа от вътрешната страна на пръстена, защото вече го знаехте.

— Да, предполагам, че е така. И двамата не бяхме напълно искрени един към друг. — Той сви рамене. — Е, такъв е животът. Нищо не изглежда такова, каквото е.

— Вие сте „Северий Домна“.

Усмивката на Гайлс стана малко по-широка.

— Няма смисъл да го отричам, след като ще ми предадете пръстена.

В този момент, като че ли подслушвал зад вратата, мъжът, който беше стоял зад бюрото на професора, влезе в тоалетната. С пистолет „Зиг Зауер“ в ръка вече не приличаше толкова на бухал. Зад него се появиха моментално двама мъже, по-едри и по-мускулести, също въоръжени с пистолети със заглушители. Разпръснаха се с насочени оръжия срещу Борн.

— Както виждате — рече професор Гайлс, — не ви оставих друг избор.

26

Вячеслав Озеров носеше не само рани по лицето си, но и огромна омраза към Аркадин — човекът, който го тормозеше от години и който беше причина за страховитото му обезобразяване в Бангалор. Тогава химическият огън разяде кожата и проникна в самата плът, което беше затруднило много възстановяването, а връщането към нормален живот стана невъзможно.

Дни наред след завръщането си в Москва той беше плътно увит в бинтове, през които се процеждаше не само кръв, но и гъста жълтеникава течност, от чиято миризма му се повръщаше. Беше отказал да приема всякакви болкоуспокояващи и когато лекарят по нареждане на Маслов се опита да му инжектира успокоително, той му строши ръката, а съвсем за малко щеше да му счупи и врата.

Всеки ден виковете от болка на Озеров можеха да се чуят из всички офиси и дори в тоалетните, където другите мъже се събираха за кратка почивка. Виковете му бяха ужасяващи, като на разчленявано животно. Плашеха и деморализираха дори такива закоравели престъпници като Маслов. Той беше принуден да го завърже за една колона като Одисей за мачтата и да му залепи устата с тиксо, за да даде на себе си и на хората си малко почивка. Междувременно по слепоочията на Озеров — там, където в агонията си бе забивал нокти в кожата, пощадена от изгарянията — се бяха появили дълбоки резки, червени като белезите на туземци.

На практика се беше превърнал в нещо като бебе. Маслов не можеше да го изпрати в болница или в клиника, без да бъдат задавани неудобни въпроси и ФСБ-2 да започне разследване. Затова се беше опитал да настани Озеров в апартамента му, но той бе в ужасно състояние, запуснат като храм в джунглата, и в него се бяха настанили всевъзможни насекоми и гризачи. Никой не можеше да бъде накаран да стои там с Озеров, а не можеше да се разчита той да оцелее, оставен сам на себе си. Офисите бяха единственият вариант.

Озеров вече не можеше да се погледне в огледалото. Никой вампир не избягваше така старателно огледалата като него. Освен това мразеше да бъде видян на слънчева светлина, а и на всякакво по-силно осветление. Заради това поведение в Казанската групировка му лепнаха нов прякор — Вампира.

Сега седеше замислен в офисите на Маслов, които по необходимост се местеха всяка седмица. В стаята, която босът беше определил за него, лампите бяха изгасени и завесите дръпнати, за да не пропускат дневна светлина. На отсрещната страна срещу него имаше една-единствена лампа, която хвърляше малък кръг светлина върху издрасканите дъски на пода.

Фиаското в Бангалор и неуспехът му да убие Аркадин, или поне да вземе лаптопа за Маслов, му бяха нанесли не една рана. Физическият му вид беше отвратителен. Но по-лошото беше, че загуби доверието на боса си. Без Казанската Озеров беше нищо. Без доверието на Маслов той беше нищо в самата групировка. Сега дни наред си блъскаше главата как да си върне благоразположението на Маслов, как да възстанови положението си на оперативен командир.

Но наум не му идваше никакъв план. Изобщо не го интересуваше, че разкъсваният му от болките мозък не можеше да свърже две смислени мисли. Единствената му мисъл беше да си отмъсти на Аркадин и да донесе на Маслов онова, което той искаше най-много — онзи проклет лаптоп. Озеров не знаеше защо босът му го иска, а и не го интересуваше. Съдбата му беше да го направи или да умре. За него нещата стояха по този начин още откакто се беше присъединил към Казанската, така си оставаха и сега.

Обаче животът беше странно нещо. За Озеров спасението дойде от неочаквана страна. Обадиха му се по телефона. Беше така вглъбен в мислите си, че отначало не пожела да го вдигне. После помощникът му каза, че е по засекретена линия и той разбра кой може да е. Въпреки това се съпротивляваше, защото си казваше, че в момента няма нито интереса, нито търпението да узнае какво щеше да му съобщи Яша Дакаев.

Помощникът на Озеров показа главата си през вратата, нещо, което му беше строго забранено да прави.

— Какво? — сопна се Озеров.

— Казва, че е спешно — обясни му помощникът и бързо се отдръпна.

— Дяволите да го вземат — изсумтя Озеров и вдигна телефона. — Яша, гледай да е нещо наистина добро.

— Такова е. — Гласът на Дакаев звучеше някак безпристрастно и като че ли много отдалеч, но той винаги трябваше да намери някое скришно място в централата на ФСБ-2, откъдето да се обади. — Имаме информация за придвижването на Аркадин.

— Най-после! — каза Озеров и се изправи. Пулсът му отново се ускори.

— Според съобщението, което току–що получих, той е на път за Мароко — каза Дакаев. — Отива в Куарзазате, в едно село във Високите Атласки планини, което се казва Тинерир.

— Какво, по дяволите, ще прави в Мароко?

— Това не знам — отвърна Дакаев. — Обаче нашият източник твърди, че е тръгнал за там.

„Това е шансът ми — помисли си Озеров и скочи. — Ако не го използвам, по-добре ще е да лапна дулото на пистолета.“ За пръв път след последната нощ в Бангалор се почувства въодушевен. Провалът му го беше парализирал и го изяждаше отвътре. Срамът и гневът го бяха направили безпомощен.

Извика помощника си и му даде нареждания.

— Измъкни ме оттук — нареди му той. — Запази ми билет за първия полет от Москва натам.

— Маслов знае ли, че отново заминаваш?

— Жена ти знае ли, че името на любовницата ти е Ивана Ищванска?

Помощникът бързо се оттегли.

Озеров обърна гръб на вратата и започна да съставя плана си. Закле се, че сега, когато му бяха дали втора възможност, щеше да се възползва максимално от нея.

Борн вдигна ръце. В същия миг ритна професор Гайлс в кръста. Когато професорът полетя напред с разперени ръце към тримата стрелци, Борн се завъртя, хвърли се към прозореца и прелетя през него.

Скочи на земята и побягна с всичка сила, но скоро сградата на съседния университет се изпречи пред него и трябваше да забави ход, за да не се различава от обитателите на Оксфорд. Свали черното си палто и го напъха в един контейнер за боклук. Огледа се и видя група възрастни хора, най-вероятно преподаватели, които вървяха от едната сграда към следващата, и се мушна сред тях.

След секунди забеляза двамата стрелци от „Северий Домна“, които тичаха от Центъра. Веднага се разделиха в две посоки.

Единият тръгна към него, но още не беше забелязал Борн, който се промъкна в другия край на групата. Професорите спореха за заслугите на десните германски философи и неизбежното влияние, което Ницше е оказал върху нацистите и особено върху Хитлер.

Ако не получеше възможност да се добере до професор Гайлс сам, нещо, в което се съмняваше, Борн нямаше желание да влиза във физическо единоборство със „Северий Домна“. Организацията беше като Хидра: откъсни едната глава и на нейно място ще се появят две други.

Стрелците, скрили оръжията си под палтата, приближиха групата на преподавателите, които не им обърнаха внимание, затворили се във философската си кула от слонова кост. Борн гледаше да е с гръб към преследвачите. Те щяха да търсят човек в черно палто. Стараеше се да се възползва от всяка открила му се възможност.

Групата заизкачва стъпалата и след малко тържествено навлезе в университетската сграда. Борн прекрачи прага, докато спореше с един беловлас професор за старонемския.

Стрелецът реагира, когато зърна отражението на Борн в стъклената рамка на отворената врата. Вземайки по две стъпала наведнъж, той се опита да си пробие път през групата мъже, които, макар и възрастни, не посрещнаха това пасивно, особено след като ставаше дума за приличие и спазване на протокола. Като един оформиха жива стена и го отблъснаха така, както фаланга римски войници настъпва срещу варварите. Стъписан, стрелецът отстъпи.

Тази кратка пауза даде на Борн времето, което му беше нужно да се измъкне от професорите надолу по коридора, от чийто лъскав мраморен под отекваха добре подковани обувки и приглушени разговори. Високо горе от веригата квадратни прозорци като божия благословия върху главите на студентите се сипеше слънчева светлина. Дървените врати следваха една след друга, докато Борн вървеше към задната част на Центъра. В този миг прозвучаха звънците за началото на заниманията от 4 часа.

Той зави тичешком зад един ъгъл и навлезе в къс коридор, който водеше към задната врата. Но стрелецът от „Северий Домна“ се втурна през нея. Бяха сами в полутъмния коридор. Стрелецът беше метнал палтото си върху дясната ръка, която държеше пистолета със заглушител. Насочи го срещу Борн, който все още тичаше.

Той се хвърли на земята, плъзгайки се по задник по мраморния под, когато куршумът изсвири над главата му. Блъсна с подметките на обувките си нападателя и го събори. Пистолетът отхвръкна от ръката му. Борн се претърколи и стовари коляното си в брадичката на стрелеца. Тялото на човека се отпусна.

Непосредствено зад ъгъла по коридора отекнаха гласове. Като се изправи на крака, Борн грабна пистолета, извлече стрелеца през задната врата надолу по стъпалата и го положи зад един гъст чемширен плет. Прибра пистолета в джоба си и продължи да върви с нормален ход по университетските алеи. Мина покрай група студенти, които се смееха и разговаряха, и покрай един навъсен професор, задъхал се, защото закъсняваше за следващата си лекция. После излезе на улица „Сейнт Джайлс“. Типично по английски следобедът стана мрачен. Над канавките и фасадите на магазините задуха студен вятър. Хората вървяха с наведени глави и с раменете напред, бързайки като лодки, спасяващи се от наближаваща буря. Както винаги, Борн се смеси с тълпата и побърза към колата си.

— Върви — каза Мойра, когато я изведоха от реанимацията и дойде напълно в съзнание.

Сорая поклати глава.

— Няма да те изоставя.

— Най-лошото вече се случи — каза напълно основателно Мойра. — Вече няма какво да правиш тук.

— Не трябва да си сама — настоя Сорая.

— Ти също. Все още си с Аркадин.

Сорая тъжно се усмихна, защото всичко, което беше каза Мойра, беше вярно.

— И все пак…

— Все пак — каза Мойра — ще дойде някой, който да се грижи за мен, някой, който ме обича.

Сорая беше леко изненадана.

— Джейсън ли? Джейсън ли ще дойде?

Мойра се усмихна. Вече се беше унесла в сън.

Сорая намери Аркадин, който я чакаше. Но първо трябваше да поговори с младия неврохирург, който по свой начин беше оптимист в прогнозата си.

— Главното в случаи като този, при които става дума за нерви и сухожилия, е колко бързо пациентът ще получи медицинска помощ. — Говореше официално, като каталунец, а не като мексиканец. — В това отношение приятелката ви има изключителен късмет. — Той потупа дланта си с другата ръка. — Ала раната беше по-скоро замърсена, отколкото чиста. Освен това предметът, с който е била порязана, не е бил чист. Поради това процедурата продължи по-дълго и беше по-деликатна и по-сложна, отколкото би могла да бъде при други обстоятелства. Това, че ме извикахте, също е късмет. Не го казвам, за да се самоизтъквам. Всъщност тук беше поставен своеобразен рекорд. Никой друг не би успял да извърши процедурата, без да оплеска или да пропусне нещо.

Сорая въздъхна с облекчение.

— Значи тя ще се оправи.

— Естествено, че ще се оправи — каза неврохирургът. — С подходящ курс по рехабилитация и физиотерапия.

Една мрачна мисъл накара сърцето на Сорая да се свие.

— Ще може да върви нормално, нали? Искам да кажа, без да накуцва.

Неврохирургът поклати глава.

— При едно дете, чиито сухожилия са много по-еластични, това би могло да стане. Обаче при възрастен тази еластичност, или по-скоро голяма част от нея, се е загубила. Не, не, тя ще накуцва. Колко забележимо ще бъде накуцването зависи изцяло от рехабилитацията. И, разбира се, от волята й да се приспособи.

Сорая се замисли за момент.

— Тя знае ли всичко това?

— Попита ме и аз й го казах. Така е по-добре, повярвайте ми. Мозъкът има нужда от повече време, за да се адаптира, отколкото тялото.

— Сега ще можем ли да се махнем от тук? — попита Аркадин, когато неврохирургът изчезна надолу по коридора.

Сорая му хвърли смразяващ поглед, мина покрай него, прекоси пълното с хора фоайе и излезе на улицата. Пуерто Пенаско й се стори странен, сякаш го виждаше насън. Беше й толкова непознат, като че ли се намираше в някоя долина на Бутан. Тя се загледа в хората, които минаваха бавно покрай нея, като да бяха сомнамбули. Видя чертите им на ацтеки, микстеки и олмеки и си спомни за туптящите сърца, изтръгвани от гърдите на живите жертви. Почувства се така, сякаш беше покрита със съсирила се кръв. Искаше да избяга, но се чувстваше като парализирана, като прикована към мястото си от ръцете на мъртвите жертви, заровени под земята.

После усети Аркадин близо до себе си и потръпна, сякаш преминаваше от един кошмар в друг. Запита се как би могла да издържи да бъде близо до него, да разговаря с него след това, което беше сторил на Мойра. Ако беше показал поне мъничко угризение, може би тя щеше да се почувства по-различно. Обаче единственото, което той каза, бе: „Тя е враг.“ Което, разбира се, означаваше, че и тя е враг и същото, а и по-лошо нещо може да се случи и на нея.

Без да си кажат и дума, той я закара до колата си и скоро се отправиха към манастира.

— Какво искаш от мен сега? — попита с глух глас тя.

— Същото, каквото и ти искаш от мен — рече той. — Унищожение.

Веднага щом влязоха в манастира, Аркадин започна да си събира багажа.

— Докато ти кършеше ръце, аз направих резервации за нас.

— За нас?

— Да — каза спокойно той. — Заминаваме с теб за Тинерир.

— Ако отида, където и да било с теб, ще си изповръщам червата.

Той спря да събира багажа и се изправи пред нея.

— Мисля, че ще ми бъдеш от полза, когато те отведа в Мароко, затова не искам да те убия. Но ако не ми оставиш друг избор, ще го направя. — После продължи да си събира старателно багажа. — За разлика от теб, аз знам кога да се откажа от нещо, от което нямам полза.

Точно в този момент Сорая забеляза лаптопа, който беше придобил митично значение за нея. Той е прав за себе си, помисли си тя. Също както беше права и Мойра. Трябваше да преодолее личното си отвращение от действията му и да започне отново да действа като професионалистка, да се откаже от нещо, от което няма полза.

— Винаги съм искала да видя Високите Атласки планини — каза тя.

— Ето, виждаш ли? — Аркадин прибра лаптопа. — Не беше толкова трудно, нали?

Джалал Есай седеше в една небиеща на очи кола, която беше откраднал рано тази сутрин, и наблюдаваше как Уилърд излиза от „Монишън Клъб“. Забеляза, че не се движи така, сякаш е бил победен от секретарката или пък че е чакал напразно да бъде приет от някой член на клуба. По-скоро слизаше по стълбите като Фред Астер — леко и игриво, сякаш в такт с музиката, която звучеше в главата му. Това бодро настроение разтревожи Есай. Космите на врата му настръхнаха, което беше далеч по-лошо.

Есай, чийто живот беше в постоянна опасност, откакто домът му бе нападнат от „Северий Домна“, знаеше, че една пасивна реакция от негова страна, като това да побегне, ще завърши само с евентуалната му смърт. Организацията щеше да го преследва, докато по някакъв начин някъде успее да го ликвидира. При тези изключителни обстоятелства имаше само един начин да остане жив.

Уилърд зави зад ъгъла и спря, озъртайки се за някое такси.

Есай отби до тротоара и свали прозореца откъм седалката до шофьора.

— Искате ли да се качите? — попита той.

Стреснат, Уилърд се отдръпна назад като обиден.

— Не, благодаря — каза той и отново започна да се оглежда за празно такси.

— Господин Уилърд, моля ви, влезте в колата.

Когато Уилърд погледна назад, видя, че мъжът държи насочен срещу лицето му зловещо изглеждащ 10-милиметров ловджийски пищов.

— Хайде, хайде — каза Есай, — нека не правим сцени.

Уилърд отвори вратата и седна, без да каже и дума.

— Мога ли да попитам как ще карате тази кола и същевременно ще ме държите под контрол?

В отговор Есай го удари с цевта на пищова отстрани по главата малко над лявото ухо. Уилърд изпъшка и обърна очи. Есай подпря неподвижното тяло на прозореца и прибра пищова в кобура. После включи на скорост и потегли.

Насочи се на юг през административния район. След някаква невидима демаркационна линия големите правителствени сгради изчезнаха и бяха заменени от местни бизнес учреждения, евтини магазини за продажба на дребно, вериги заведения за бързо хранене, складове и барове. Пред баровете се мотаеха млади хора с качулки, които разменяха малки пакетчета дрога срещу банкноти. Приведени старци, с подпрени на ръцете глави или облегнати назад върху сивите каменни стъпала, седяха с притворени очи, някои клатеха нагоре-надолу глави. Белите започнаха да се виждат по-рядко, а после напълно изчезнаха. Това беше различен Вашингтон, който туристите никога не виждаха. Конгресмените също. Полицейските патрулни коли бяха малко и далеч една от друга. Когато се появеше някоя, тя преминаваше с голяма скорост, като че ли тези, които бяха в нея, нямаха търпение да се озоват някъде другаде, където и да е, само не тук.

Есай спря колата пред нещо, което минаваше за хотел. Стаите се даваха на час и когато довлече Уилърд вътре, проститутките го помислиха за пияница, който е припаднал. Показаха на Есай мършавите си прелести, но той не им обърна внимание.

Постави една докторска черна чанта върху издрасканата дъска пред смърдящата кабинка на администратора и плъзна по нея банкнота от двадесет долара. Човекът беше блед и слаб като клечка, нито млад, нито стар. Гледаше порно на портативен телевизор.

— Какво — попита Есай, — няма ли портиер?

Администраторът се засмя, но не отклони очи от телевизионния екран. Без да го погледне, откачи един ключ от дъската и му го подаде.

— Не искам да ме безпокоят — рече Есай.

— Всички искат същото.

Есай плъзна нова двайсетачка, а администраторът я грабна и като избра друг ключ, каза:

— Вторият етаж в дъното. Можеш да умреш там, вътре, и никой няма да узнае.

Есай взе ключа и черната чанта.

Нямаше асансьор. Извличането на Уилърд по стълбите се оказа доста голямо изпитание, но Есай се справи. През един мръсен прозорец в далечния край на тесния коридор се процеждаше сива, немощна светлина. Една гола крушка осветяваше едва–едва съзвездията от графити, надраскани по стените.

Стаята приличаше на затворническа килия. Мебелировката беше крайно оскъдна — легло, скрин с едно липсващо чекмедже и люлеещ се стол. Всички бяха сиви или безцветни. Прозорецът гледаше към вентилационна шахта, в която винаги беше нощ. В стаята миришеше силно на карбол и белина. Есай не искаше да мисли какво беше ставало тук преди.

Стовари Уилърд на леглото, остави лекарската чанта, отвори я и нареди в спретната поредица няколко неща върху зацапаната кувертюра. Тази чанта и съдържанието й бяха винаги с него от много отдавна, когато беше на подготовка за пребиваването си в Америка, за да се промъкне незабелязано в живота на хората, подбрани от „Северий Домна“. Нямаше представа как организацията се беше спряла на Бъд Холидей и защо подозираше, че той така бързо ще се издигне в американските политически среди, но тогава не подлагаше на съмнение преценката на „Северий Домна“.

С ножица разряза и свали дрехите от тялото на Уилърд, а после уви един памперс около слабините му. Плесна го леко по бузите, за да дойде бавно в съзнание. Преди Уилърд да се съвземе напълно, повдигна главата и раменете му и започна да налива от едно шише рициново масло в гърлото му. Отначало Уилърд се задави и се опита да повърне. Есай спря за малко, а после продължи да налива по-бавно гъстата течност. Уилърд я изгълта всичката.

Есай остави шишето настрана и го плесна силно по едната буза, а след това и по другата, за да предизвика приток на кръв в главата му. Стреснат, Уилърд се събуди и започна бързо да мига. После се огледа наоколо.

— Къде съм? — Говореше дрезгаво и завалено. Прекара език по устните си, а Есай посегна към ролка лейкопласт. — Какъв е този вкус?

Уилърд се опита да повърне и Есай залепи парче лейкопласт върху устата му.

— Ако повърнеш, ще се задушиш. Съветвам те да потиснеш рефлекса си за повръщане.

Той седна в люлеещия се стол и леко се заклати, докато Уилърд се мъчеше да възстанови самообладанието си. Когато видя, че пленникът печели тази битка, каза:

— Аз съм Джалал Есай. — Разтвори широко очи, когато видя реакцията на Уилърд. — О, виждам, че си чувал за мен. Добре. Това улеснява работата ми. Ти току-що излезе от среща с Бенджамин Ел-Ариан. Предполагам, че ти е казал за мен. Обрисувал ме е като злодей. Не се съмнявам в това. Всъщност дали ме смяташ за герой или за злодей си е лично твоя работа. Ел-Ариан ще го отрече, но той показа, че е нерешителен като тръстика, която се накланя ту насам, ту натам в зависимост от това откъде духа вятърът.

Есай стана, отиде при леглото и дръпна лейкопласта от устата на Уилърд.

— Знам, че се питаш какъв е вкусът в устата ти. — Той се усмихна. — Изгълта шише рициново масло. — Посочи го. — Затова съм ти сложил памперса. Не след дълго от теб ще започне да излиза доста отвратителна смес. Памперсът ще помогне да я ограничиш, или поне част от нея. Обаче се опасявам, че ще трябва да поеме прекалено много и после… — Той сви рамене.

— Каквото и да искаш от мен, няма да го получиш.

— Браво! Това се казва смелост! Но за твое съжаление вече получих това, което исках. Подобно на другите, с които Ел-Ариан се е справял или е изпращал срещу мен, той ще те зареже. Тази процедура ще продължи, докато прекрати действията си и забрави за мен.

— Той няма такова намерение.

— В такъв случай той и аз ще трябва да извървим доста дълъг път. — Есай смачка лейкопласта и го захвърли. Сложи ролката обратно в черната си чанта. — Обаче ти имаш да извървиш значително по-кратък път.

— Не се чувствам добре — каза Уилърд със странен глас, като сърдито дете, което си говори само.

— Така е — рече Есай и се отдръпна от леглото. — Съгласен съм с теб.

27

На следващата сутрин, когато нощта все още се спускаше над улиците и тротоарите, Борн пристигна на летище „Хийтроу“. Валеше ситен дъжд, беше студено и той се радваше, че напуска Лондон. Самолетът щеше да излети в седем и двадесет и пет и да пристигне в Маракеш в един и петнадесет с кратко междинно кацане в Мадрид. За там нямаше директни пътнически полети.

Борн седеше в единственото отворено в този час кафене, чиито пластмасови столове и маси бяха осветени от бледата светлина на флуоресцентните лампи, и отпиваше от прекалено препеченото кафе с вкус на пепел, когато дон Фернандо Херера се появи. Приближи се и седна без покана и без да поздрави.

— Съжалявам за загубата ви — рече Борн.

Дон Фернандо не каза нищо.

Седеше някак вглъбен, облечен в красивия си костюм, и изглеждаше състарен в сравнение с последния път, когато Борн го видя, макар да беше изминала само седмица. Гледаше разсеяно към багажа, струпан пред витрината на един магазин в отсрещния край на чакалнята.

— Как ме намерихте? — попита Борн.

— Предположих, че ще се отправите към Маракеш — каза той, обръщайки се рязко към Борн. — Защо убихте сина ми? Той само се опитваше да ви помогне, както го бях помолил.

— Не съм го убивал, дон Фернандо — отвърна Борн и в същия миг усети от вътрешната страна на бедрото си опряното острие на нож. — Мислите ли, че това е разумно?

— Изобщо не ме интересува дали е разумно, млади човече. — Очите на дон Фернандо бяха бледи, насълзени, изпълнени с болка. — Сега съм само баща, който скърби за сина си. Това е всичко, това е целият живот, все още останал в старото ми тяло.

— Никога не бих посегнал на Диего — каза Борн. — Мисля, че го знаете.

— Не може да е друг, освен вас. — Гласът на дон Диего, макар и тих, беше като вик от болка и мъка. — Предателство, предателство! — Той поклати глава. — Единствената друга възможност е Отавио Морено. Той ми е кръщелник. Никога не би посегнал на Диего.

Борн седеше, без да мърда, усещаше как кръвта се стича на тънка струйка по крака му. Можеше в същия миг да прекрати всичко това, но предпочете да остави ситуацията да се развие сама, защото един насилствен край нямаше да му е от полза. Много обичаше дон Диего и не би могъл да вдигне и пръст срещу него.

— Въпреки това Отавио наръга с нож Диего — каза той.

— Лъжи! — Старият човек трепереше. — Каква причина би могъл…?

— „Северий Домна“.

Дон Херера моментално примигна. На дясната му буза заигра тик.

— Какви ги говорите?

— Предполагам, че сте чували за „Северий Домна“.

Старият човек кимна.

— През годините съм кръстосвал сабя с няколко техни членове.

Това заинтересува много Борн. Сега беше още по-доволен, че предпочете да не реагира.

— У мен има нещо, което „Северий Домна“ иска — каза Борн. — По някакъв начин един от тях се е добрал до Диего. Задачата му е била да ме заведе във „Веспър Клъб“, където ме очакваха. Отавио разбрал това. Може да е действал прибързано, но той ме защити, уверявам ви.

— Вие двамата познавате ли се?

— Познавахме се — рече Борн. — Вчера той умря.

Лицето на стария човек стана сурово.

— Как?

— Беше застрелян от човек, който работи за Джалал Есай.

Дон Херера рязко извърна глава. По бузите му се появиха признаци на живот.

— Есай ли?

— Той иска същото, каквото и „Северий Домна“.

— Вече не е с тях, така ли?

— Не. — Борн почувства как острието на ножа бавно се отдръпна.

— Приемете моите искрени извинения — каза старият човек.

— Знам, че сигурно сте се гордеели с Диего.

Известно време дон Херера не каза нищо. Борн махна на келнера и поръча две кафета. Когато поставиха чинийка и чаша пред дон Херера, той разбърка в нея малко захар, отпи и примигна, усетил вкуса.

— Нямам търпение да се върна в Севиля. — Вгледа се втренчено в Борн. — Преди да си тръгнете, трябва да ви кажа нещо. Държах Отавио Морено в ръцете си, когато посещавах майка му. Казва се Танирт и живее в Тинерир. — Той замълча за момент. Погледът му се беше прояснил и той отново бе предишният дон Херера. — Нали натам сте се отправили?

Борн кимна.

— Бъдете много внимателен, сеньор. Тинерир е пъпната връв на „Северий Домна“. Организацията се е родила тъкмо там, там се е разраснала първоначално благодарение на фамилията на Джалал Есай. Обаче в нея настъпи разцепление, когато братът на Джалал обърна гръб на „Северий Домна“, отдели семейството си и се премести в Бали.

Това трябва да е бил бащата на Холи — каза си Борн.

— Бенджамин Ел-Ариан, чиято фамилия завиждаше на властта на семейството на Есай, се възползва от разцеплението, за да спечели влияние. Доколкото знам, от няколко години той е лидер на „Северий Домна“.

— Значи става въпрос за тотална война между Есай и Ел-Ариан.

Дон Фернандо кимна.

— От това, което съм успял да науча, „Северий Домна“ не прощават, когато някой напусне организацията. Там с кръв се влиза и с кръв се излиза. — Той допи кафето си. — Но да се върнем на Танирт. Познавам я от дълго време. В много отношения тя е жената, която ми е била най-близка през по-голямата част от живота ми като възрастен, по-близка и от покойната ми съпруга.

— Мисля, че трябва да знам дали е ваша любовница.

Старият човек се усмихна.

— Танирт е специална личност, ще го разберете, когато сам поговорите с нея. — Той се наведе напред. — Чуйте ме, сеньор, тя е първият човек, с когото трябва да се срещнете, когато пристигнете в Мароко. — Той написа един телефонен номер на парче хартия. — Обадете й се на този номер, когато пристигнете. Тя ще ви очаква. Сигурен съм, че съветите й ще ви бъдат от полза. Тя може да преценява всяка ситуация от всички страни.

— Дали мога да предположа, че е била любовница на Густаво Морено, а сега е ваша?

— Когато я срещнете, ще разберете — каза дон Фернандо. — Обаче мога да ви кажа само едно. Танирт не е ничия любовница. Тя е това, което е. Не всеки мъж може да я има по този начин. Тя е… — той погледна за момент настрани — дива.

Дмитрий Маслов прие новината, че полковник Борис Карпов се подстригва и бръсне в „Метропол“, със сдържан оптимизъм. Карпов, като предпазлив човек, никога не се подстригваше два пъти на едно и също място.

Маслов повика Озеров, но го уведомиха, че се е самоотлъчил, след като е напуснал Москва предишния ден. Вбесен, Маслов реши, че му е дошло до гуша от Озеров. Всъщност той го държеше толкова дълго само за да дразни Аркадин, към когото продължаваше да изпитва както бащинска обич, така и ожесточено родителско озлобление. Обаче унизителният провал на Озеров в Бангалор го принизи фатално в очите на шефа му. След поражението той стана съвсем безполезен за Маслов.

— Къде е отишъл? — попита той помощника на Озеров. Стояха в стаята на Озеров, заобиколени от хората на Маслов.

— В Тинерир — отговори помощникът, прокашля се и облиза пресъхналите си устни. — Мароко.

— Защо в Мароко?

— Той… не ми каза.

— Ти опита ли се да разбереш?

— И как бих могъл?

Маслов извади своя „Макаров“, направен по специална поръчка, и застреля помощника между очите. После бавно изгледа със смразяващ поглед всеки от хората си. Тези, които бяха най-близо до него, отстъпиха крачка назад като ударени от невидима ръка.

— Всеки, който си мисли, че може да се изпикае без моя заповед, да излезе крачка напред.

Никой не се помръдна.

— Всеки, който мисли, че може да не се подчини на заповед, да направи крачка напред.

Никой дори не се осмели да диша.

— Евгений! — Той се обърна към набит мъж с белег под едното око. — Въоръжи се заедно с двама от най-добрите си хора. Идвате с мен.

Върна се в кабинета си, отиде при един шкаф зад бюрото си и започна да оглежда оръжията в него. Провалът в Бангалор го беше научил, че ако искаш да свършиш нещо трудно, свърши го сам. Времената се бяха променили. Той го знаеше, но въпреки това не искаше да повярва. Всичко беше станало по-трудно отпреди. Правителството беше станало агресивно враждебно, силоваците се бяха справили с по-податливите олигарси и ставаше все по-трудно да се намерят подходящи хора. Лесните пари вече бяха спечелени. Сега той трябваше да се бори със зъби и нокти за всеки долар. Работеше двойно повече, за да изкара парите, които правеше преди десет години. Това беше достатъчно човек да се разплаче по младините, които нямаше вече да се върнат. „Големият факт е — помисли си той, докато завинтваше заглушителя в дулото на своя «Макаров», — че вече не е забавно да си престъпник. Сега това е само работа и нищо друго.“ Беше се принизил до нивото на апаратчик и това го вбесяваше. Тази нова реалност бе за него горчив хап за преглъщане. Беше се изтощил да се опитва да държи главата си над водата. А сега на всичкото отгоре и Борис Карпов беше станал личният му bete noir30.

След като се въоръжи добре, той затръшна вратите на шкафа. С „Макаров“ на кръста, усети нов прилив на сили. След толкова години зад бюрото се почувства добре, че ще излезе отново на улицата, ще поеме закона в свои ръце и ще го блъска, докато стане напълно безпомощен. Усети, че е готов да му откъсне главата.

Бръснарница „Метропол“ се намираше встрани от просторното, облицовано с мрамор и позлатен бронз фоайе на хотел „Москва“ — стара, достолепна сграда между Болшой театър и Червения площад. Украсата й беше толкова претрупана, че сякаш всеки момент щеше да се срути под тежестта на корнизи, балюстради, орнаменти от дялан камък, масивни трегери и издадени навън парапети.

„Метропол“ беше обзаведена с три старомодни бръснарски стола, зад които имаше стена с огледала и шкафове с професионални инструменти: ножици, бръсначи, кремове за бръснене, високи стъклени буркани със син течен дезинфектант, спретнато сгънати хавлиени кърпи, гребени, четки, електрически машинки за подстригване, кутии с пудра и шишета с освежаващ афтършейв.

В момента и трите стола бяха заети от клиенти, върху които бяха проснати черни найлонови престилки, пристегнати на врата. Двамата мъже в единия и в другия край ги подстригваха бръснари в характерните за „Метропол“ бели униформи. Мъжът в средата, излегнал се в стола с гореща кърпа, увита около лицето, беше Борис Карпов. Докато неговият бръснар точеше един бръснач, Карпов си подсвиркваше руска народна песен, която помнеше от детство. Отзад от едно радио динозавър, което непрекъснато пращеше, четяха новините, сред които беше и последната правителствена инициатива за борба с нарастващата безработица. Двама мъже — единият млад, а другият стар — седяха на дървени столове от другата страна на помещението и четяха „Правда“, докато чакаха реда си.

Хората на Евгений разузнаваха в продължение на десет минути из фоайето на хотела, за да се уверят дали там няма агенти на ФСБ-2. След като не откриха нито един, дадоха сигнал на боса си. Евгений, облечен в дълго зимно палто като тези, които носеха хората му, влезе в хотел „Москва“ заедно с едно семейство, водено от навъсен екскурзовод на „Интурист“. Докато той водеше семейството към рецепцията, Евгений се насочи право към „Метропол“, за да се увери, че човекът на средния стол, когото бръснеха, наистина е Борис Карпов. Веднага щом бръснарят вдигна кърпата от лицето на Карпов, Евгений се обърна и даде знак на своя човек, застанал до въртящата се врата. Той от своя страна даде знак на Маслов, който излезе от черното БМВ, паркирано пред хотела, прекоси тротоара и тръгна нагоре по стълбите.

Още щом се появи през въртящата се врата, Евгений и хората му преминаха към действие, точно както беше планирано. Двамата мъже застанаха от двете страни на входа на „Метропол“. Нямаше друг вход.

Евгений влезе вътре, извади своя „Макаров“ и с цевта даде знак на двамата мъже веднага да се разкарат. После насочи дулото на пистолета към клиентите, които подстригваха, за да подскаже на тях и на бръснарите да не мърдат. Кимна с глава и Маслов влезе.

— Карпов, Борис Карпов — каза Маслов с готов за стрелба пистолет, — разбрах, че сте ме търсили.

Карпов отвори очи. Погледна за миг Маслов.

— Мамка му, ама че неудобно се получи.

Маслов се ухили насреща му.

— Само за вас.

Карпов вдигна ръка изпод престилката. Бръснарят отдръпна бръснача от бузата му и отстъпи назад. Карпов погледна от Маслов към Евгений и към двамата въоръжени мъже, които в този момент се показаха на вратата.

— Изглежда, че ситуацията не е добра за мен, но ако ме изслушате, мисля, че можем да се споразумеем.

Маслов се засмя.

— Я чуйте това, неподкупният полковник Карпов се моли за живота си.

— Просто съм прагматичен — каза Карпов. — Скоро ще оглавя ФСБ-2, защо да ме убивате? Ще бъда чудесен приятел, от когото можете да имате полза, не сте ли съгласен?

— Единственият добър приятел е мъртвият — рече Маслов.

Той се прицели в Карпов, но преди да дръпне спусъка, една експлозия го отхвърли назад. В престилката на Карпов се появи дупка от изстреляния куршум. Той я хвърли в същия момент, когато другите двама клиенти — агенти на ФСБ-2 под прикритие — стреляха през своите престилки. Двамата помощници на Евгений паднаха. Той уби един от хората на Карпов, но през това време полковникът стреля три пъти в гърдите му. Все още с пяна за бръснене по лицето, Карпов отиде към мястото, където Маслов лежеше на покрития с черни и бели плочки под.

— Как се чувстваш? — Той насочи пистолета към лицето на Маслов. — В края на една ера, нали? — И без да чака отговор, натисна спусъка.

Мойра отвори очи след сън, който бе продължил като че ли дни и дори седмици, и видя лицето на Беренгария Морено.

Тя й се усмихна, но усмивката не можеше да скрие безпокойството й.

— Как се чувстваш?

— Все едно че ме е ударил влак. — Левият й крак беше напълно гипсиран и висеше на екстензия така, че долният му край да е над нивото на главата.

— Изглеждаш много добре, миличка — рече закачливо Беренгария и целуна леко Мойра по устата. — Долу съм докарала частна линейка, която ще ни заведе обратно в хасиендата. Една медицинска сестра, която ще бъде непрекъснато на твое разположение, и един физиотерапевт вече се настаниха в стаите за гости.

— Не трябваше да правиш това. — Беше глупаво, че го каза. Добре че Беренгария беше достатъчно тактична и не се обиди.

— Ще трябва да свикнеш да ми викаш Барбара.

— Знам.

После тонът на Беренгария се промени, гласът й стана по-нежен и тя се наведе по-близо над Мойра:

— Бях сигурна, че няма да те видя отново.

— Което само потвърждава, че в живота няма сигурни неща.

Беренгария се засмя.

— Бог знае.

— Барбара…

— Моля те, мила. Ще се разсърдя, ако си мислиш, че очаквам нещо. Ще направя всичко за теб, включително и да те оставя сама, ако това е желанието ти.

Мойра докосна с ръка бузата на Беренгария.

— В момента единственото, което искам, е да се възстановя. — Тя въздъхна дълбоко. — Барбара, искам да мога отново да тичам.

Барбара сложи ръка върху ръката на Мойра.

— Тогава ще го постигнеш. Аз ще ти помогна, ако това е желанието ти. Ако ли не… — Тя сви рамене.

— Благодаря ти.

— Оправяй се. Така ще ми благодариш най-добре.

Лицето на Мойра помръкна.

— Трябва да ти кажа, че не излъгах Аркадин. Трябва да се справим с Корелос, и то колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Знам — отвърна съвсем тихо Барбара.

— Ще трябва да помисля точно как да стане, но проблемът ще ми даде възможност да се съсредоточа и върху нещо друго, освен крака ми.

— Изкушавам се да кажа, че ще е по-добре да се съсредоточиш върху това да се оправиш, но знам, че ще ми се изсмееш в лицето.

Лицето на Мойра стана още по-сериозно.

— Бизнесът ти е престъпен, знаеш го, нали?

— Това беше животът на брат ми.

— Изкушавам се да ти кажа, че не е нужно да бъде и твоя, но знам, че ще ми се изсмееш в лицето.

Барбара тъжно се усмихна.

— Човек не може да избяга от семейството си. — Тя поглади разсеяно гипсирания крак на Мойра. — Брат ми беше добър с мен, защитаваше ме, грижеше се за мен, когато другите се опитваха да ме използват. — Тя погледна Мойра в очите. — Той ме научи да бъда корава. Научи ме как да стоя с вдигната глава в един мъжки свят. Без него не знам къде щях да бъда.

Мойра се замисли върху думите й. Една от причините да остане при Барбара беше да успее да я убеди да се откаже от бизнеса на брат си, въпреки че явно се чувстваше задължена към него. Тя самата от години не поддържаше връзки със семейството си и дори не знаеше дали родителите й са още живи, а и не я интересуваше. С брат й нещата стояха много по-различно. Знаеше къде се намира, какво прави и с кого е свързан. Беше сигурна, че той самият не знае нищо за нея. Прекъснаха връзките помежду си, когато бяха малко над двайсетгодишни. За разлика от техните родители тя чувстваше нещо към него, но то не беше добро.

Въздъхна дълбоко и издиша застоялия въздух от миналото.

— Възстановявам се по-бързо, отколкото очакваше хирургът, и той се гордее с постижението си.

Барбара намигна.

— Ами да, нищо не е такова, каквото си го представяме.

Този път и двете жени се засмяха.

Бенджамин Ел-Ариан стоеше зад бюрото в кабинета си. Говореше по телефона с Идир Сифакс, високопоставен член на „Северий Домна“ в Тинерир. Сифакс потвърди, че Аркадин и Борн са на път за Мароко. Ел-Ариан искаше да е сигурен, че всичко до най-малката подробност в начертаната от него стратегия е било разбрано и е на мястото си. Не беше време за изненади. Нямаше никакви илюзии на какво са способни двамата мъже.

— Всичко в къщата готово ли е?

— Да — отговори Идир. — Системата е проверена неколкократно. Последния път лично от мен, както поиска. Щом влязат веднъж, няма да могат да излязат.

— Направихме добър капан за плъхове.

В другия край на линията се чу смях.

— Така си е.

Тогава Ел-Ариан пристъпи към най-трудния въпрос:

— Ами жената? — Не можеше да си наложи да произнесе името на Танирт.

— Нея, разбира се, не можем да пипаме. Мъжете се ужасяват от нея.

„И има защо“ — помисли си Ел-Ариан.

— Не я закачайте тогава.

— Ще се помоля на Аллах — каза Идир.

Ел-Ариан остана доволен. Доволен беше и от това, че Уилърд изпълни своята част от сделката. Тъкмо се канеше да каже още нещо, когато отвън пред масивната къща от червено-кафяв камък в Джорджтаун се чу скърцане на гумите на рязко потеглила кола. Тъй като говореше по безжичен телефон със слушалки на главата, стана, прекоси килима и погледна през пролуките на дървените капаци, без да прекъсва разговора.

Видя един вързоп да лежи, странно изкривен, на стълбите на къщата му, като че ли е бил захвърлен там. Цилиндричната фигура беше увита в стар, износен килим. Прецени, че вързопът сигурно беше дълъг около метър и осемдесет.

Продължи да говори в микрофона и отиде в коридора, отвори входната врата и извлече килима във вестибюла. Изпъшка от усилието. Тежеше. Килимът беше завързан на три места с обикновен канап.

Отиде при бюрото, извади сгъваем нож от едно чекмедже и се върна във вестибюла. Приклекна, сряза канапа и разгърна килима. Отвътре го лъхна отвратителна миризма, която го накара да отскочи назад.

Когато видя тялото и го разпозна, разбра, че човекът е още жив, и прекъсна рязко разговора. Загледа се във Фредерик Уилърд и си каза: „Аллах, пази ме, Джалал Есай ми е обявил война.“ За разлика от смъртта на хората, които бе изпратил да ликвидират Есай, това тук беше лично послание за него.

Като превъзмогна отвращението си, той се наведе над Уилърд. Едното му око беше затворено, а другото толкова възпалено, че изобщо не се виждаше бяло.

— Ще се моля за теб, приятелю — каза Ел-Ариан.

— Не ме интересуват нито Аллах, нито Бог. — Сухите напукани устни на Уилърд едва се помръднаха. С гърлото или с гласните му струни беше станало нещо ужасно, защото гласът беше почти неузнаваем. Звучеше така, сякаш бръснач разрязва месо. — Останалото е тъмнина. Не вярвам в никого.

Ел-Ариан му зададе въпрос, но не получи отговор. Наведе се напред и докосна врата на Уилърд. Нямаше пулс. Каза кратка молитва по-скоро за себе си, отколкото за неверника.