Целта на Борн

28

— Изглеждаш изненадан — каза Танирт.

Борн наистина беше изненадан. Очакваше жена на годините на дон Фернандо, може би десетина години по-млада. Трудно можеше да се каже точно, но Танирт изглеждаше малко под четиридесетгодишна. Това сигурно беше илюзия. Ако Отавио действително беше неин син, тя трябваше да е най-малко на петдесет.

— Дойдох без очаквания в Мароко — каза той.

— Лъжец. — Танирт беше с тъмна кожа и с черна коса, разкошната й фигура не беше загубила нищо от сладострастието си. Държеше се така, като че ли беше принцеса или кралица, а огромните й искрящи очи сякаш обхващаха всичко наведнъж.

Изгледа го продължително.

— Виждам те. Името ти не е Адам Стоун — каза с абсолютна увереност тя.

— Това има ли значение?

— Истината е единственото, което има значение.

— Името ми е Борн.

— Не е името, с което си се родил, а това, с което се подвизаваш сега. — Тя кимна, като че ли останала доволна. — Дай ми ръката си, ако обичаш, Борн.

Беше й се обадил по телефона веднага след като пристигна в Маракеш. Фернандо му беше обещал, че тя ще го очаква. Тя му даде указания къде да се срещнат: в сладкарница в центъра на един пазар в южния край на града. Намери лесно пазара, паркира и продължи пеш през лабиринта от улички, натъпкани със сергии и магазини, в които се продаваше всичко — от различни кожени изделия до фураж за камили. Сладкарницата беше собственост на сбръчкан бербер, който, изглежда, веднага позна Борн, щом го видя. Усмихна се и му махна да влезе. Вътре миришеше на карамел и печен сусам. В магазина беше сумрачно, ъглите бяха тъмни. Въпреки това Танирт беше като озарена от вътрешна светлина.

Той й подаде дланта си и тя я пое. Погледна го. Носеше семпла роба, пристегната с колан на кръста. Не излагаше нищо на показ, но въпреки това сексапилът й, пулсиращ от живот, беше напълно очевиден за него.

Тя хвана нежно ръката му и прекара леко показалеца си по дланта и пръстите.

— Ти си козирог, роден в последния ден на годината.

— Да. — Нямаше начин тя да го знае, но въпреки това знаеше. Борн усети гъделичкане по пръстите на краката, което се пренесе нагоре по тялото му, стопли го и го привлече към нея, като че ли беше установила енергийна връзка между двамата. Леко разтревожен, той си помисли дали да не напусне сладкарницата, но не го стори.

— Ти имаш… — Тя не се доизказа и сложи ръка върху неговата, сякаш за да закрие с нея това, което неочаквано беше видяла.

— Какво има? — попита Борн.

Тя го погледна и в този момент той се почувства така, като че ли можеше да се удави в тези очи. Не пускаше ръката му. Напротив, държеше я здраво между дланите си. В нея имаше магнетизъм, който беше едновременно много вълнуващ и силно смущаващ. Той усети в себе си някакви сили да го дърпат насам-натам като в жестоко противоборство.

— Наистина ли искаш да ти кажа? — Гласът й беше като школуван контраалт, плътен и звучен. Дори и в ниския диапазон като че ли проникваше във всяко кътче на сладкарницата.

— Ти започна това — подчерта Борн.

Тя се усмихна, но в усмивката й нямаше нищо весело.

— Ела с мен.

Той я последва в задната част на магазина, където имаше тясна врата, и излязоха навън. Озовал се отново сред лабиринта от улички в центъра на пазара, той погледна към невероятното изобилие от стоки и услуги: живи петли и прилепи с меки като кадифе криле в клетки, папагали, кацнали върху бамбукови пръчки, едри риби в казани с морска вода, заклани агнета, одрани и кървави, висящи на ченгели. Покрай тях притича кафява кокошка, която кудкудякаше така, като че ли я душат.

— Тук виждаш много неща, много същества, но ако говорим за хора, има само амазиги, т.е. бербери. — Танирт посочи на юг към Високите Атласки планини. — Град Тинерир се намира на височина малко над 1500 метра, сред оазис, дълъг осемнадесет мили и половина, който се простира по сравнително тесния ръб на цветуща долина между хребета на Високите Атласки планини на север и Антиатласките планини на юг.

Това е хомогенно място. Подобно на района около него, градът е населен само с амазиги. Римляните са ни наричали мазики, а гърците либийци. Независимо как ни наричат, ние сме бербери, населяващи много части на Северна Африка и долината на Нил. Древният римски писател Луций Апулей всъщност е бил бербер, както и свети Августин от Хипо. Такъв, разбира се, е бил и императорът на Рим Септимий Северий. А тъкмо берберът Абд ал Рахман пръв завладява Южна Испания и установява Умаядския халифат в Кордоба, сърцето на наричаната от него Андалус, днешна Андалусия. — Тя се обърна към него: — Разказвам ти го, за да можеш по-добре да разбереш това, което ще последва. Това е историческо място, място на завоевания, на велики дела и на велики хора. То е и място с голяма енергия — средищен център.

Тя отново взе ръката му.

— Борн, ти си една загадка — рече тихо Танирт. — Имаш дълъг живот, необикновено дълга линия на живота. Обаче…

— Какво има?

— Обаче ще умреш тук днес или може би утре, но със сигурност до седмица.

Целият Маракеш приличаше на пазар и всички марокански търговци продаваха нещо. Тук, изглежда, всичко от витрините на магазините и сергиите, наредени от двете страни на претъпканите улици, се купува и продава.

Аркадин и Сорая бяха забелязани при пристигането им, което се очакваше, но никой не се опита да установи контакт с тях и не бяха проследени от летището до града. Това не го успокои. Напротив, направи го по-подозрителен. Щом като агентите на „Северий Домна“ на летището не ги последваха, по всяка вероятност не е имало защо да го правят. Според него градът, а и целият район на Куарзазате гъмжеше от тях.

Сорая потвърди мнението му, когато той го изрази гласно.

— В пристигането ти тук няма логика — каза тя, когато се настаниха в едно такси, в което миришеше на варена леща, пържен лук и тамян. — Защо се набутваш в такъв очевиден капан?

— Защото го мога. — Аркадин седеше с малкото си куфарче в скута си. В него беше лаптопът.

— Не ти вярвам.

— Изобщо не ми пука какво вярваш.

— Още една лъжа, ако беше така, сега нямаше да бъда с теб тук.

Той я погледна и поклати глава.

— За десет минути мога да те накарам да се разкрещиш и да забравиш всичките си предишни любовници.

— Очарована съм наистина.

— Ти си Майка Тереза, а не Мата Хари. — Каза го с голяма неприязън, като че ли целомъдрието й го беше накарало да престане да я уважава, или поне да я подценява.

— Допускаш ли, че ме е грижа какво мисли за мен такова лайно като теб. — Каза го не като въпрос.

Известно време продължиха да подскачат в мълчание на задната седалка по неравния път. После той каза, като че ли продължавайки предишния им разговор.

— Ти си тук като застрахователна полица. Двамата с Борн имате връзка. В подходящия момент възнамерявам да се възползвам максимално от това.

Замислена, Сорая запази мълчание до края на пътуването.

В Маракеш Аркадин я преведе през лабиринт от улици, където мароканците се взираха в нея и облизваха устни, като че ли се опитваха да преценят колко нежна е плътта й. Бяха погълнати от влудяващи звуци, сякаш се намираха в джунгла. Накрая влязоха в един душен магазин, където миришеше силно на машинно масло. Аркадин беше поздравен с раболепния маниер на собственик на погребално бюро от дребен, плешив човечец, подобен на къртица, който започна да потрива ръце и да се кланя. В задната част на магазина имаше малък персийски килим. Той го отмести леко и дръпна една дебела метална халка, която отвори скрита врата. Човекът къртица запали малко джобно фенерче и заслиза по метална вита стълба. Когато стигна дъното й, запали редица от флуоресцентни лампи, закрепени на тавана толкова ниско, че бяха принудени да се наведат, докато минаваха по покрития с лакирани дъски под. За разлика от магазина горе, който беше пълен с прах и с всевъзможни кашони, бурета и сандъци, мазето беше безупречно чисто. Покрай стените тихо бръмчаха портативни влагоуловители и вентилатори. Мазето беше разделено на коридори от шкафове, високи до кръста, всеки с по три чекмеджета, които бяха пълни с всякакви съвременни огнестрелни оръжия. Всяко оръжие беше с етикет.

— Е, тъй като познавате стоката ми — каза къртицата, — ще ви оставя да си изберете сами. Донесете горе това, което искате да купите. Ще ви дам нужните муниции и ще уредим сметката.

Аркадин разсеяно кимна. Вниманието му беше погълнато от това да минава от шкаф на шкаф и да преценява огневата мощ на оръжията в него, дали са лесни за употреба, скорострелността, както и тежестта и размерите на всяко.

Когато останаха сами, той извади от едно чекмедже нещо, което заприлича на Сорая на прожектор с голяма раница с батерия под него. Обърна се към нея и разтърси прожектора. Раницата с батерията се отвори. Оказа се, че това е сгъваема лека картечница.

— Никога не съм виждала такава — не можа да се сдържи да не изкаже възхищението си тя.

— Това е прототип, все още не се е появила на пазара. „Магпул-ФМГ“, стреля със стандартни деветмилиметрови патрони за глок, но ги изстрелва много по-бързо от пистолета. — Той прекара ръка по дебелата цев. — Хубава е, нали?

Сорая си каза, че е. Много й се прииска да има в момента една такава.

Аркадин вероятно забеляза как алчно я гледа.

— Ето, вземи я.

Тя я пое от него, прегледа я с вещината на експерт, разглоби я, а после отново я сглоби.

— Много хитро е направена, нали? — Аркадин, изглежда, не бързаше да вземе обратно картечницата. Като че ли я наблюдаваше, но в действителност гледаше към нещо друго, една сцена, която беше много по-далеч.

В Санкт Петербург беше отвел Трейси в хотелската й стая. Не го беше помолила да я придружи, но и не протестира, когато той го стори. Вътре тя сложи ръчната си чанта и ключа на масата, прекоси килима и отиде в банята. Затвори вратата, но той не чу резето да щраква.

Реката блестеше на лунната светлина, черна и пълна с тайни, като някоя стара змия, винаги полузаспала. В стаята беше задушно, той отиде при прозореца и го отвори. Вътре нахлу вятър, който донесе миризмата на реката. Извърна се, погледна леглото и си представи Трейси в него гола, осветена от лунната светлина.

Лек звук като въздишка го накара да се обърне. Вратата на банята, която не беше заключена, се открехна и нов пристъп на вятъра я отвори още повече. Отвътре върху килима падна лъч млечнобяла светлина. Той пристъпи към него и погледна в банята. Видя гърба на Трейси, или по-скоро част от него, блед и непорочен, а по-надолу и извивката на задните й части с дълбоката цепнатина между тях. Приятното усещане, което изпита в слабините си, беше толкова силно, че почти граничеше с болка. В Трейси имаше нещо, което го караше да я мрази и да се чувства зависим. Тъкмо то го правеше слаб. Презря се за това, но не можа да се сдържи, пристъпи напред към вратата и я разтвори още повече. Беше стара и боята бе започнала да се лющи, изскърца и Трейси го погледна през рамо. Тялото й се откри в цялото си великолепие. Погледна го с такова съжаление и неприязън, че от устните му се изтръгна животински звук. Аркадин бързо затвори вратата. Когато тя се появи, той не смееше да я погледне. Чу я как прекоси стаята и затвори прозореца.

— Къде са те възпитавали? — каза тя.

Не беше въпрос, а плесница в лицето. Не можеше да й отговори и заради това, а и за много други неща изгаряше от желание да я убие, да почувства как хрущялът в гърлото й се счупва под натиска на пръстите му и да усети кръвта й да тече гореща в ръцете му. Ала той беше привързан към нея, както и тя към него. Бяха заключени в една орбита от омраза, без възможност да избягат от нея.

Обаче Трейси все пак избяга, помисли си сега Аркадин. В смъртта. Липсваше му и той се мразеше, че му липсва. Единствената жена, която му беше отказала. Поне до този момент. Когато очите му се спряха отново на Сорая, която сгъваше картечницата, усети предупреждаваща тръпка да преминава през тялото му. За момент видя черепа й, изглеждаше като умряла. После всичко застана на фокус и той отново можеше да диша.

За разлика от Трейси кожата й беше със златистобронзов цвят. Като Трейси се беше открила пред него, когато свали фланелката, която й бе дал, за да я използва като турникет за бедрото на Мойра. Имаше едри гърди, а зърната им бяха тъмни и щръкнали. Виждаше ги и сега под блузата, и то толкова ясно, като че ли все още беше гола.

— Това е, защото не можеш да ме имаш — каза Сорая, като че ли прочела мислите му.

— Напротив, бих могъл да те имам още сега.

— Имаш предвид да ме изнасилиш ли?

— Да.

— Ако имаше такова намерение — рече тя и му обърна гръб, — вече щеше да си го направил.

Той застана зад нея и каза:

— Не ме изкушавай.

Тя рязко се обърна.

— Страстта ти е към мъже, а не към жени.

Той продължи да я гледа гневно, без да се помръдне.

— Ти получаваш удоволствие от това да убиваш мъже и да прелъстяваш жени. Но да изнасилваш? Би се замислил повече от мен, ако трябва да изнасилиш жена.

Споменът го върна към неговия роден град Нижни Тагил, където за кратко беше станал член на бандата на Стас Кузин, която забираше момичета от улиците за ужасния бардак на боса. Нощ след нощ чуваше писъците и крясъците на момичетата, докато ги изнасилваха и биеха. Накрая беше убил Кузин и половината от бандата му.

— Изнасилването е за животните — каза с дрезгав глас той. — Аз не съм животно.

— Това е животът ти — борбата да си мъж, а не животно.

Той извърна поглед встрани.

— „Тредстоун“ ли направи това от теб?

Аркадин се засмя.

— „Тредстоун“ беше най-малкото. Причината е във всичко, което се случи преди, всичко, което се опитвам да забравя.

— Любопитно. За Борн е тъкмо обратното. Той се мъчи да си спомни.

— Тогава е щастлив човек — изръмжа Аркадин.

— Много жалко, че сте врагове.

— Бог ни е направил такива. — Аркадин взе оръжието от нея. — Един бог на име Александър Конклин.

— Знаеш ли как да умреш, Борн? — прошепна Танирт.

Ти си роден в деня на Сива: последният ден от месеца, което е едновременно и край, и начало. Разбираш ли? Орисан си да умреш и да се родиш отново. — Това му беше казал само преди дни в Бали Супаруита.

— Веднъж вече умрях — каза той — и се преродих.

— Плът, плът, само плът — прошепна тя. А после добави: — Това е различно.

Танирт го каза така убедително, че той го усети с всяка фибра на тялото си. Наведе се към нея, примамливостта на бедрата и гърдите й го привличаше в нейната орбита.

Той поклати глава.

— Не разбирам.

Ръцете й го хванаха и го придърпаха още по-близо.

— Има само един начин да се обясни. — Тя се обърна и го въведе обратно в сладкарницата. В най-отдалечения ъгъл отмести няколко благоуханни бали и се откри дървена стълба, покрита с прах и кристалчета палмова захар. Изкачиха се на по-горен етаж, който до неотдавна е бил нечие жилище. Ако се съди по афишите за филми и портретите на рок звезди по стените, там беше живяла дъщерята на собственика. Тук беше по-светло. През прозорците нахлуваше ослепителна слънчева светлина. Обаче беше и горещо като в пещ. Това като че ли не направи никакво впечатление на Танирт.

Когато застана по средата на пода, тя се обърна към него:

— Кажи ми, Борн, в какво вярваш?

Той не отговори.

— В Бог, в съдбата, в някое от тези неща?

— Вярвам в свободната воля — каза накрая той. — В способността да правиш собствения си избор, без намеса нито от страна на организации, нито на съдбата, нито на който и да било друг.

— С други думи, ти вярваш в хаоса, защото човекът не контролира нищо в тази вселена.

— Това би означавало, че съм безпомощен, а аз не съм.

— Значи нито редът, нито хаосът. — Тя се усмихна. — Твоят път е специален, път, по който никой преди теб не е вървял.

— Не съм сигурен, че бих се изразил така.

— Разбира се, че не си. Ти не си философ. Как би могъл?

— И къде води той? — попита Борн.

— Винаги войник, винаги нетърпеливият войник — каза Танирт. — До смъртта. Води до характера на твоята смърт.

— Със смъртта животът свършва — каза Борн. — Какво друго може да се знае за нейния характер?

Тя отиде до един от прозорците и го отвори.

— Кажи ми, ако обичаш, колко от враговете можеш да видиш?

Борн застана до нея, усещайки силната й топлина, като че беше двигател, който работи на пълни обороти от дълго време. От това високо място той виждаше доста улици и хора по тях.

— Някъде между трима и деветима. Трудно е да се каже с точност — рече след няколко секунди той. — Кой ще ме убие?

— Никой от тях.

— Тогава ще бъде Аркадин.

Танирт рязко вдигна глава.

— Аркадин ще бъде предвестникът, но не той ще те убие.

Борн се обърна към нея.

— Тогава кой?

— Борн, ти знаеш ли кой си?

Вече беше прекарал доста време с нея и знаеше, че не трябва да отговори.

— Нещо се е случило с теб — каза Танирт. — Бил си един човек, а сега сте двама.

Тя сложи длан върху гърдите му и сърцето му като че ли за миг престана да бие, или по-скоро прескочи. Той леко ахна от изненада.

— Тези двама души са несъвместими… във всяко отношение. Затова вътре в теб има борба, борба, която ще доведе до смъртта ти.

— Танирт…

Тя вдигна ръката си от гърдите му и той се почувства така, сякаш беше потънал в тресавище.

— Предвестникът — този мъж Аркадин — ще пристигне в Танирт с човека, който ще те убие. Той е някой, когото познаваш, може би много добре. Това е жена.

— Мойра? Името й Мойра ли е?

Танирт поклати глава.

— Една египтянка.

— Сорая! Това… това изглежда невъзможно.

Танирт се усмихна със загадъчната си усмивка.

— Това е гатанката, Борн. Един от вас не може да повярва, че е възможно. Обаче другият знае, че е.

За пръв път, откакто се помнеше, Борн се почувства напълно безпомощен.

— И какво трябва да направя аз?

Танирт взе ръката му в своята.

— От това как ще реагираш, какво ще направиш, ще се реши дали ще живееш, или ще умреш.

29

— Честит рожден ден — каза М. Еръл Данзигер, когато се свърза с Бъд Холидей по телефона.

— Рожденият ми ден беше преди месеци — отвърна министърът на отбраната. — Какво искаш?

— Чакам ви долу в колата си.

— Зает съм.

— Не и за това.

В гласа на Данзигер имаше нещо, което възпря Холидей да го наругае. Обади се на секретаря си и му каза, че го няма за никого през следващия един час. После грабна палтото си и заслиза надолу по стълбите. Когато мина през територията на Белия дом, стражите и агентите от Сикрет Сървис почтително му кимнаха. Той се усмихна на някои, чиито имена знаеше.

Когато влезе в колата на Данзигер, каза:

— Надявам се новината наистина да си струва.

— Доверете ми се — отвърна Данзигер. — Наистина е така.

Двадесет минути по-късно колата спря на авеню „Масачузетс“ 1910. Данзигер, който седеше откъм тротоара, излезе и отвори вратата за шефа си.

— Сграда двадесет и седем? — попита Холидей, когато двамата с Данзигер тръгнаха нагоре по стъпалата на модерните сгради в Главния здравен комплекс. — Кой е умрял? — В сграда 27 се намираше кабинетът на главния съдебен лекар.

Данзигер се засмя.

— Един ваш приятел.

Минаха през две нива на сигурност и слязоха с огромния, облицован с неръждаема стомана асансьор до приземния етаж. В асансьора вонеше на белина и на друга отблъскваща сладникава миризма, която Холидей с погнуса разпозна.

Очакваха ги. Един помощник на главния съдебен лекар — слаб мъж с очила, нос като човка и сърдито изражение, им кимна и ги поведе през студеното помещение. Спря пред една от редицата врати от неръждаема стомана, отвори я и извади отвътре труп на носилка. Лицето му беше покрито с чаршаф. По знак на Данзигер служителят отдръпна чаршафа.

— Пресвета Дево, Майко божия! — възкликна Холидей. — Това Фредерик Уилърд ли е?

— Той самият. — Данзигер изглеждаше така, като че ли всеки миг ще заподскача от радост.

Холидей направи крачка по-близо. Извади малко огледалце и го поднесе под ноздрите на Уилърд.

— Не диша. — Обърна се към помощник съдебния лекар. — Какво, по дяволите, му се е случило?

— На този етап е трудно да се каже — отвърна той. — Трябва да се проверят твърде много неща за твърде кратко време.

— Накратко! — прекъсна го Холидей.

— Мъчение.

Холидей не можа да се сдържи да не се засмее. Погледна Данзигер.

— Ужасно смешно, нали?

— И на мен така ми се стори.

В този момент смартфонът на министъра на отбраната иззвъня. Той го извади и го погледна. Викаха го в Белия дом.

Вместо в Овалния кабинет президентът беше във Военния, три нива под Западното крило. По стените на помещението имаше огромни компютърни екрани, а в центъра овална маса, снабдена с всички атрибути на дванадесет виртуални офиса.

Когато Бъд Холидей пристигна, президентът водеше съвещание със съветника по въпросите на националната сигурност Хендрикс и с Брей и Файндлей, оглавяващи съответно ФБР и Министерството на вътрешната сигурност. От строгите им изражения можеше да се заключи, че е възникнала извънредна ситуация.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Бъд — каза президентът и посочи на Холидей един стол от другата страна на масата.

— Какво се е случило? — попита министърът на отбраната.

— Стана една работа — каза Файндлей — и ни е нужен съветът ти как да процедираме.

— Терористично нападение срещу някоя от базите ни в чужбина ли?

— По-близо до дома — рече Хендрикс, очевидно поемайки нещата в свои ръце. Той обърна една папка, която лежеше пред него, плъзна я през масата към Холидей и разпери ръце: — Моля.

Холидей разтвори папката и пред очите му се изпречи снимка на Джалал Есай. Запази пълно спокойствие и със задоволство видя, че ръката му не трепери, когато започна да обръща страниците на папката.

Когато се увери, че се контролира напълно, вдигна очи.

— Защо се интересуваме от този човек?

— Имаме информация, която го свързва с измъчването и убийството на Фредерик Уилърд.

— Доказателства?

— Засега няма такива — отвърна Файндлей.

— Обаче имаме всички основания да смятаме, че скоро ще се появят — рече Хендрикс.

— Да не искате аз да ви ги дам? — сопна се с нескрит сарказъм Холидей.

— Смущаващото, господин министър, е, че този човек Есай е убягнал от вниманието ни, въпреки че представлява явна заплаха за националната сигурност — обади се отново Файндлей.

Холидей потупа папката.

— Тук има информация за Есай, която е била налице от години. Как не сме могли да…?

— Точно на този въпрос ни е нужен отговор, Бъд — каза президентът.

Холидей рязко вдигна глава.

— Имах предвид кой е източникът на тази информация?

— Очевидно не е от твоето ведомство — каза Брей.

— Нито от твоето — контрира Холидей. Вгледа се поотделно в лицата на останалите. — Да не би да искате да припишете това недоглеждане на моите хора?

— Не е било недоглеждане — каза Файндлей. — Поне не и от наша страна.

— Нито пък от наша, мамка му — рече Брей.

В стаята настъпи напрегнато мълчание, което накрая беше нарушено от президента:

— Бъд, мислехме, че ще си по-сговорчив.

— Пред лицето на доказателството — добави Хендрикс.

— Доказателство за какво? — сопна се Холидей. — Няма нищо, което да обяснявам и за което да се извинявам.

— Вие ми дължите по сто долара — каза, подсмихвайки се, Брей.

Холидей го изгледа с открита ненавист.

Хендрикс вдигна телефона, каза няколко думи в микрофона и остави слушалката.

— За бога, Бъд — рече президентът, — правиш нещата дяволски трудни.

— Какво е това? — Холидей стана от стола. — Инквизиция ли?

— Е, не си помагаш много — рече с явна тъга президентът. — Последна възможност.

Застанал неподвижен като статуя на ветеран от войната, Холидей стисна гневно зъби.

После вратата на Военния кабинет се отвори и вътре влязоха близначките Мишел и Манди. Очите им гледаха присмехулно. Към него.

„Господи — каза си той. — Боже господи!“

— Седнете, господин министър.

Гласът на президента беше така изпълнен с едва сдържан гняв и възмущение от предателството му, че Холидей усети да го полазват тръпки по гърба. Подчини се със свито сърце.

Пред него се простираше дълъг, унизителен път на позор и провал. Докато слушаше направените записи на разговорите му с Джалал Есай в тайния апартамент, той се запита дали ще има смелостта да се оттегли в някое тихо, уединено място и да си пръсне мозъка.

Озеров пристигна в Мароко с лице, увито в бинтове. В Маракеш намери магазин, където му взеха восъчен отпечатък и по него му направиха латексова маска, бледа като звездна светлина, която да пасва на съсипаното му лице. Ужасяващата й студена неподвижност прикриваше бушуващата мъка под нея, но той беше благодарен за анонимността, която му осигуряваше. Купи си халат на черни и кафяви райета с качулка, за да скрие главата си и горната част на лицето. Тя хвърляше дълбока сянка върху останалата част от лицето му.

Хапна набързо, като гълташе храната, без да усеща вкуса й, веднага взе кола под наем и даде маршрута. После се отправи към Тинерир.

Идир Сифакс обхождаше бавно и методично къщата в центъра на Тинерир. Придвижваше се в тъмното като привидение, безшумно и леко като въздух. Беше роден и отрасъл във Високите Атласки планини на Куарзазаде Свикнал бе със зимния студ и снега и го знаеха като човека, който докарва лед в пустинята, което означаваше, че е нещо специално. Местните бербери се страхуваха от него също като от Танирт.

Идир беше строен и мускулест, с широка уста, пълна с големи, бели зъби, и нос, подобен на носа на кораб. Главата и вратът му бяха увити в традиционната синя берберска шамия и носеше роба на сини и бели квадрати.

Отвън къщата приличаше на съседните. Но вътре беше построена като крепост. Стаите представляваха помещения, подобни на гнезда, които предпазваха централната кула на крепостта. Стените бяха от солиден бетон, подсилен със стоманена арматура, вратите от твърдо дърво, с близо петсантиметрови метални листове по средата, които ги правеха непробиваеми дори при стрелба с полуавтоматични оръжия. Имаше две отделни електронни охранителни системи, през които трябваше да се премине: детектори за движение във външните помещения и инфрачервени детектори за топлина във вътрешните.

Фамилията на Идир имаше трайни връзки със семейство Етана, датиращи от векове. Семейство Етана бяха основали „Монишън Клъб“ като място, където членовете на „Северий Домна“ да се събират от различни градове по земното кълбо, без да привличат внимание или да използват истинското име на организацията. За външния свят „Монишън Клъб“ беше филантропска организация, занимаваща се с антропология и изучаване на древни философии. Това беше един херметично затворен свят, в който анонимните членове на организацията можеха да се движат, да се срещат, да обменят мнения и да планират инициативи.

Идир имаше свои идеи как да вземе властта, но преди да успее да действа, Бенджамин Ел-Ариан беше заел появилия се вакуум, когато братът на Джалал Есай се отдели. Сега, когато Джалал Есай показа истинското си лице, за „Северий Домна“ неговата фамилия беше мъртва и погребана. Той беше напуснал организацията, когато я оглави Ел-Ариан. Идир вече беше имал няколко разговора с Марлон Етана, най-високопоставения член на „Северий Домна“ в Европа. Беше му казал, че двамата заедно са много по-подходящи от Ел-Ариан да са начело. Етана не беше толкова убеден, но според Идир годините, които беше прекарал на Запад, го бяха направили по-предпазлив и дори плах, а това не са желателни качества за лидер. Той самият имаше планове за „Северий Домна“ — големи планове, надхвърлящи това, което Ел–Ариан или Етана биха могли да измислят. Беше опитал чрез преговори, чрез доводи и накрая дори се стараеше да гъделичка суетността и егото на двамата ръководители, но всичко излезе напразно. Това му беше оставило само пътя на насилието.

Доволен от последната си инспекция, заключи къщата и си тръгна. Обаче не отиде много далече. Шоуто скоро щеше да започне и той си беше запазил място на първия ред.

В момента, в който Аркадин, действайки в съответствие с подозренията си, беше срязал сухожилията отзад на коляното на Мойра, идилията на неговото кратко пребиваване в Сонора свърши. Беше разбрал каква илюзия е това. Нито бавното темпо на живот, нито горещото слънце, нито гъвкавите танцьорки и тъжните мексикански песни бяха за него. Животът му го водеше другаде. От този момент нататък нямаше търпение да напусне Мексико. Беше жестоко предаден. Сонора беше извадила пред него огледалото на живота, на който бе обречен, независимо колко искаше да скъса с него.

В Мароко отново се беше върнал в своето аз — акула, промъкваща се през дълбоки и опасни води. Обаче акулите бяха научени да се движат в такива тъмни и опасни води от хиляди години, също както и Леонид Аркадин.

Въоръжен и по-опасен от всякога, той напусна с колата Маракеш заедно със Сорая — една жена, която намираше за смущаващо сложна. До момента, когато беше подмамен от Трейси, бе свикнал да доминира над жените във всяко отношение. Умишлено беше забравил майка си, установила над него пълен контрол, като го държеше заключен в един килер, където плъховете му бяха изяли три пръста, преди да успее да се противопостави — като, първо, яростно им беше откъснал главите със зъби, а после и като уби майка си. Презираше я толкова силно, че я беше пропъдил както от съзнанието, така и от паметта си. Малкото, което беше останало, приличаше на откъслечни сцени от евтин филм, който бе гледал като малък.

Ала тъкмо майка му го беше накарала да гледа на жените през специални лещи. Флиртуваше непрекъснато с тях, но изпитваше само презрение към тези, които се поддаваха на мъжкия му чар. Тях ги сдъвкваше и захвърляше в момента, в който започнеха да го отегчават. В редките случаи, когато усетеше съпротива — Трейси, Девра Диджейката, която бе срещнал в Севастопол, а сега и Сорая — реагираше различно — с по-малка увереност. Тогава съмнението се промъкваше в него като мъгла и се проваляше. Не беше успял да надникне зад фасадата на Трейси, нито успя да защити Девра, а със Сорая още не знаеше какво щеше да стане, но не можеше да спре да мисли за онова, което му бе казала — че животът му е борба да бъде мъж, а не животно. Някога би се изсмял на всеки, който му отправи такова обвинение, но нещо в него се беше променило. За добро или за лошо, беше станал по-чувствителен и тази чувствителност го убеди, че тя не го каза като обвинение, а като безспорен факт.

Тези мисли му минаваха през главата, докато двамата със Сорая пътуваха в колата към Тинерир. В Маракеш беше доста студено, обаче тук, в покритите със сняг Високи Атласки планини, леденият вятър, който пронизваше каньона като нож, изпълваше долината с наистина мразовит въздух.

— Приближаваме края на пътя — каза той.

Сорая не отговори. Не беше произнесла и дума през цялото пътуване в колата.

— Имаш ли да кажеш още нещо?

Тонът му беше преднамерено подигравателен, но тя само му се усмихна и погледна през прозореца. Тази рязка промяна в поведението й го разтревожи, но не беше сигурен как да постъпи. Не можеше да я прелъсти, нито пък да я изнасили. Какво оставаше?

После с крайчеца на окото си видя високата фигура — прекалено висока за бербер — с халат на черни и кафяви райета. Качулката на халата закриваше лицето, но когато колата мина покрай него, Аркадин видя, че човекът няма някакъв физически дефект. Мъжът се движеше с походката на Озеров, но как беше възможно да е той?

— Сорая, виждаш ли онзи мъж с халата в черно и кафяво?

Тя кимна.

Той спря колата.

— Слез и го заприказвай. Направи каквото ти дойде наум. Искам да разбереш дали е руснак и ако е, дали името му е Озеров. Вячеслав Германович Озеров.

— И?

— Ще остана тук и ще наблюдавам. Ако е Озеров, дай ми знак — рече той, — за да мога да го убия.

Тя го погледна със загадъчна усмивка.

— Питах се кога ще го видя отново.

— Какво?

— Гневът ти.

— Не знаеш какво е направил Озеров, не знаеш на какво е способен.

— Няма значение. — Тя отвори вратата и излезе. — Видях ти на какво си способен.

Сорая внимателно си пробиваше път през гъмжащата от хора улица към високия мъж с качулката. Знаеше, че най-важното за нея е да запази спокойствие и да бъде нащрек. Аркадин вече я беше надхитрил веднъж, нямаше намерение да го допусне отново. На няколко пъти по време на пътуването в колата към Тинерир имаше моменти, в които според нея би могла да се опита да избяга, но не го беше сторила по две причини. Първо, защото не беше съвсем уверена, че може да надхитри Аркадин, а втората и по-важната — че се беше зарекла да не изоставя Джейсън. Беше спасявал неведнъж живота й. Независимо какви злонамерени истории се разказваха за него в ЦРУ, тя знаеше, че може да разчита на него за всичко и във всичко. Сега, когато животът му беше в непосредствена опасност, нямаше да избяга и да се скрие. Нещо повече, трябваше да направи нещо, за да промени конкретните планове на Аркадин.

Приближи се до мъжа и го заговори на египетски арабски. Първоначално той не й обърна внимание. Възможно беше да не я е чул сред врявата на улицата или си е помислил, че говори на някой друг. Тя заобиколи, за да може да застане срещу него, и го заговори отново. Той продължи да държи главата си леко наведена и не отговори.

— Нужна ми е помощ. Разбирате ли английски? — попита Сорая.

Когато той поклати глава, тя сви рамене, обърна се и се накани да се отдалечи. После рязко се извърна и каза на руски:

— Познах ви, Вячеслав Германович. — Той вдигна глава. — Не сте ли колега на Леонид?

— Вие приятелка на Аркадин ли сте? — Гласът му беше плътен и дрезгав, сякаш имаше нещо в гърлото, което не можеше да преглътне напълно. — Къде е той?

— Ето там. — Тя посочи колата. — Седи зад волана.

Всичко стана изведнъж. Сорая отстъпи назад, а Озеров рязко се обърна и полуприклекна. Под халата имаше скрит автомат „Калашников“. С едно плавно движение го вдигна, прицели се и стреля по колата. Хората се разкрещяха и се разбягаха във всички посоки. Озеров продължи да стреля, като напредваше напряко през улицата и се приближаваше все повече към колата, която се тресеше от засипващите я куршуми.

Когато се изравни с нея, спря. Опита се да отвори вратата откъм шофьора, но тя беше изкривена и не се помръдна. Изруга, обърна автомата и използва приклада, за да избие каквото беше останало от прозореца. Надникна вътре. Беше празна.

Извърна се и насочи автомата срещу Сорая.

— Къде е той? Къде е Аркадин?

Тя видя как Аркадин се измъкна изпод колата, изправи се и обви с ръка врата на Озеров. Дръпна го назад с такава сила, че той падна на земята. Озеров се опита да стовари приклада в ребрата на Аркадин, но той избегна атаката. Като въртеше насам–натам глава, Озеров се помъчи да се измъкне от хватката на Аркадин. Докато се опитваше, маската започна да се смъква. Забелязал това, Аркадин я дръпна и откри подутото, ужасно обезобразено лице под нея.

Сорая прекоси опустялата улица и се приближи бавно към двамата противници. Озеров пусна автомата и измъкна страховит кинжал. Сорая забеляза, че кинжалът е извън полезрението на Аркадин и той не знаеше, че Озеров се кани да го забие между ребрата му.

Аркадин, погълнат от схватката на живот и смърт с омразния си враг, вдъхна вонята, която сякаш се носеше от открита помийна яма, но после осъзна, че идва от Озеров. Като че ли хората, които той беше убил, се бяха измъкнали изпод пръстта и бяха се увили около него като дълбоко вкоренени лози. Озеров сякаш се разлагаше отвътре. Аркадин го притисна още по-силно, докато той се опитваше да се съпротивява и да търси начин да се измъкне. Веднъж вкопчили се един в друг, никой от тях не отслабваше хватката, като че ли тази епична борба беше на един човек, превърнал се в двама. Двама души, които се мъчеха да надделеят, сражаващи се на ръба на пропастта с невероятна и безразсъдна ярост. Конфликтът не беше само срещу миналите престъпления на Озеров, но и срещу нечовешкото минало на Аркадин, едно минало, което той всекидневно се опитваше да прогони от главата си и да го погребе колкото може по-дълбоко. И въпреки това то продължаваше да се надига от гроба.

„Това е твоят живот — беше казала Сорая, — борбата да бъдеш мъж, а не животно.“

В миналото някои хора се бяха опитвали да го пречупят, да го принизят до животно. Единствената му възможност да бъде нещо повече се беше появила с пристигането на Трейси Атъртън. Тя го беше научила на много неща, но накрая го предаде. Той желаеше да я види мъртва и сега тя наистина беше мъртва. Врагът му Озеров, олицетворение на всичко, което заговорничеше против него, сега беше в ръцете му и той бавно и неумолимо изстискваше и последните капки живот от тялото му.

Внезапно вниманието му беше привлечено от движение, което забеляза с периферното си зрение. Сорая вземаше на бегом последните десетина крачки, които я отделяха от тях. Тя удари Озеров през лявата китка и парализира ръката му. Аркадин видя кинжала, който падна в краката на Озеров.

Вгледа се за миг в очите на Сорая. За част от секундата двамата като че ли безмълвно си казаха нещо тайно, а после това отмина, за да не бъде никога изречено гласно. Аркадин, който кипеше от ярост, таена с години, стовари дланта си в главата на Озеров. Тя рязко отхвръкна надясно и се блъсна в твърдата като стена ръка на Аркадин, обхванала врата му. Той изпращя и Озеров се сгърчи като побъркана марионетка. Ноктите му се впиха в ръката на Аркадин и от нея потекоха тънки струйки кръв. Той измуча като бивол и за миг силата му толкова нарасна, че почти успя да се измъкне.

Тогава Аркадин отново изви врата му, този път още по-силно, и малкото сили, останали у Озеров, се стопиха. Той нададе ужасяващ, тих вик. Опита се да каже нещо, което като че ли беше от жизнена важност за него, но от устата му излязоха само езикът и струя кръв.

Въпреки това Аркадин не го пусна. Продължи да блъска главата му отстрани, сякаш вратът на Озеров не беше пречупен вече на няколко места.

— Аркадин — рече тихо Сорая, — мъртъв е.

Той се вгледа обезумяло в нея. Беше го хванала с ръце и се опитваше да го отдръпне от Озеров, но той не чувстваше нищо. Като че ли нервните му окончания бяха вкопчени в последните мигове от борбата и желанието му да унищожи Озеров не секваше и не му позволяваше да го пусне. Помисли си: „Ако продължавам да го държа, ще мога да го убивам отново и отново.“

Но постепенно ураганът от емоции започна да стихва. Той усети ръцете на Сорая върху себе си. После чу гласа й да повтаря:

— Мъртъв е.

Накрая отпусна ръката си. Трупът се свлече в гротескна поза.

Аркадин погледна обезобразеното лице на Озеров и не усети нито триумф, нито задоволство. Не почувства абсолютно нищо. Празнота. У него не беше останало нищо, само една бездна, която ставаше все по-тъмна и по-дълбока.

Набра един код на мобилния си телефон и отиде при задницата на колата. Отключи багажника и взе лаптопа в защитното куфарче.

Сорая се огледа и видя няколко мъже в берберски роби, които се спотайваха по ъглите и наблюдаваха. В момента, когато Озеров се свлече на земята, започнаха да се събират около колата.

— Тези са от „Северий Домна“ — каза тя. — Идват за нас.

В този момент една кола изскърца със спирачките и спря до тях. Аркадин отвори задната врата.

— Влизай! — изкомандва той и тя се подчини.

Аркадин се вмъкна до нея и колата потегли. Вътре имаше трима мъже, всичките тежковъоръжени. Той им заговори на бърз руски и Сорая си спомни репликите, които си бяха разменили в Пуерто Пенаско.

„Какво искаш от мен сега?“ — бе попитала тя Аркадин.

А той й беше отговорил:

„Същото, каквото ти искаш от мен. Унищожение.“

После чу думите изпепелена земя и разбра, че той беше дошъл в Тинерир, готов да води война.

30

Борн пристигна в Тинерир, въоръжен със знанията, дадени му от Танирт. Нямаше как тълпата, събрала се около надупчената от куршуми кола, да не привлече вниманието му. Мъртвият мъж беше неразпознаваем. Но по големите рани от изгаряния на лицето се досети, че трябва да е Озеров.

Около тялото нямаше полицаи. Не се виждаха и никъде в околността. Обаче имаше много хора на „Северий Домна“, което в този район вероятно беше равносилно. Никой не се опита да направи каквото и да било за тялото на убития. Мухите се събираха на все по-големи рояци и трупната миризма започна да се разпространява из въздуха като болест.

Борн подмина мястото, излезе от колата след няколко пресечки и продължи пеш. Онова, което му бе казала Танирт, промени плана му и според него — не за по-добро. Ала той нямаше избор и Танирт му беше дала ясно да го разбере.

Погледна нагоре. Небето имаше онзи блед, безличен цвят, какъвто придобива често в пет часа сутринта, макар сега да беше късен следобед. Вместо да се отправи към дадения му адрес, къщата на „Северий Домна“, той потърси ресторант или кафене, намери едно и влезе в него. Седна край маса, която гледаше към улицата, и поръча чиния кускус и берберско уиски, което означаваше ментов чай. Зачака, преметнал крак върху крак, отпъждайки всякакви други мисли, освен тази за Сорая. Малката чашка беше поставена пред него и ароматният чай бе сипан отвисоко, без да се пролее нито една капка, когато той видя руснакът да поглежда вътре, минавайки бавно покрай кафенето. Не беше Аркадин, но бе руснак. Борн го позна по чертите на лицето и начина, по който се оглеждаше — не беше нито бербер, нито мюсюлманин. Това му подсказа няколко неща, но нито едно не му беше от полза.

Кускусът пристигна, но той нямаше апетит. Сорая влезе в кафенето първа, обаче Аркадин не беше далеч след нея. Борн очакваше тя да има вид на човек, когото преследват, но не беше така и той се запита дали не я е подценявал. Ако беше така, това щеше да бъде първият положителен знак за деня.

Сорая мина през кафенето и седна, без да каже дума. Аркадин остана за малко при входа, като наблюдаваше всичко. Борн започна да яде кускуса с дясната си ръка, какъвто беше обичаят. Лявата остана да лежи в скута му.

— Как си? — попита той.

— Прецакана.

Той леко се усмихна.

— Колко хора има с него?

Тя като че ли се изненада.

— Трима.

Аркадин се приближи към тях. Пътьом взе един стол от съседната маса и седна на него.

— Как е кускусът?

— Не е лош — отвърна Борн и побутна чинията по масата.

Аркадин го опита с пръстите на дясната си ръка. Кимна, облиза мазнината и изтри пръстите си в покривката. Наведе се напред.

— От доста време се преследваме.

Борн придърпа чинията към себе си.

— А сега ето ни и тук.

— Настанени удобно като три дървеници в марокански килим.

Борн взе вилицата си.

— Идеята ти да стреляш по мен с насочения под масата пистолет не е добра.

Лицето на Аркадин трепна.

— Не ти решаваш, нали?

— Въпрос на мнение. Имам „Берета-8000“, заредена с 9-милиметрови патрони с кухи върхове, насочена към тестисите ти.

Мрачното изражение на Аркадин изчезна и той избухна в дрезгав смях. На Борн му прозвуча така, сякаш този човек така и не се беше научил да се смее.

— Наистина като дървеници в килима — рече Аркадин.

— Освен това — каза Борн, — ако ме убиеш, никога няма да можеш да излезеш жив от онази къща.

— Аз съм на друго мнение.

Борн заби вилицата в купчина кускус.

— Чуй ме, Леонид, тук действат други сили, с които нито ти, нито аз можем да се справим.

— Аз мога да се справя с всичко. А доведох и съюзници.

— Врагът на моя враг е мой приятел — каза Борн, цитирайки една арабска поговорка.

Аркадин присви очи.

— Какво предлагаш?

— Двамата сме единствените изкарали програмата „Тредстоун“. Обучени сме за ситуация като тази. Обаче не сме напълно еднакви. Може би като отражения в огледало.

— Имаш десет секунди. Изплюй шибаното камъче.

— Заедно можем да победим „Северий Домна“.

Аркадин изсумтя.

— Ти не си с всичкия си.

— Помисли върху това. „Северий Домна“ ни доведоха тук, къщата е подготвена за нас и те си мислят, че когато отидем заедно, един от нас ще убие другия.

— И?

— И тогава всичко ще стане съгласно плана им. — Борн изчака за момент. — Единственият ни шанс е да направим неочакваното.

— Врагът на моя враг е мой приятел.

Борн кимна.

— Докато не е.

Аркадин сложи сгъваемата картечница „Магпул“, която държеше, на масата, а Борн остави беретата, дадена му от Танирт.

— Сега тримата сме отбор — каза Борн.

Аркадин погледна за миг Сорая.

— Е, казвай тогава.

— Пръв и най-важен е един мъж на име Идир Сифакс — рече Борн.

Къщата се намираше по средата на пресечката, стените й опираха в съседните. Нощта се спусна бързо и окончателно като качулка над нечия глава. Планините, издигащи се от всички страни на долината, станаха абсолютно черни. През града премина пронизващ вятър, който подгони снежинки и зрънца пясък по улици и сокаци. Светлината от звездите беше призрачна.

Идир Сифакс седеше приведен на един покрив от другата страна на улицата срещу гърба на къщата. От двете му страни бяха двама снайперисти с готови за стрелба карабини „Сако-ТРГ-22“. Идир наблюдаваше къщата така, сякаш чакаше дъщеря си да се прибере у дома или както когато на непознати места чувстваше опасността да разперва крилата си. Все едно че къщата беше негово дете. В известен смисъл тя наистина беше. Беше начертал плана й по съвета на Танирт.

„Искам да построя крепост“ — й беше казал той. А тя му беше отвърнала: „Не можеш да направиш нищо по-добро от това да следваш плана на Големия храм на Баал31. Той е най-голямата крепост, известна на човека.“ След като се запозна внимателно с това, което му бе начертала, той се съгласи и сам помагаше при строежа. Всяка дъска, всеки пирон, всеки метър арматура, всяко парче бетон бяха белязани с потта му. Къщата не беше построена за хора, а за нещо — за една идея, дори за един идеал, във всеки случай за нещо недостижимо и неясно. В този смисъл тя беше свещено място, също толкова свещено, колкото една джамия. Тя беше началото и краят на всички неща. Алфата и омегата на самия космос.

Идир разбираше това, но другите в „Северий Домна“ не го разбираха. За Бенджамин Ел-Ариан къщата беше Венерина мухоловка32, а за Марлон Етана средство за постигане на цел. Във всеки случай, и за двамата къщата беше нещо мъртво, в най-добрия случай впрегатно животно. За тях тя не беше свещена, не бе врата към божественото. Те не разбираха, че Танирт беше избрала мястото, използвайки магическата формула, която притежаваше и за която той ламтеше. Веднъж я беше попитал на какъв език повтаря заклинанието си. Беше на угаритски. Каза, че на него са говорили алхимиците в двора на цар Соломон, който се намирал на мястото на днешна Сирия. По тази причина той беше поставил статуята в самия център на къщата — мястото, откъдето идваше нейната святост. Трябваше да я вкара вътре тайно, защото всяка статуя от този вид беше строго забранена от законите на шариата. И, разбира се, нито Бенджамин Ел-Ариан, нито Марлон Етана знаеха за съществуването й. Щяха да накарат да го погребат жив като еретик. Обаче Танирт го беше научила, че има древни сили — може би по-сполучливата дума бе мистерии, предхождащи религията, всички религии, дори юдаизма. Религиите са измислени от хората, опитващи се да се примирят с ужаса от смъртта. Танирт му беше казала, че произходът на мистериите е божествен, което няма нищо общо с представата на човека за Бог.

„Съществувал ли е Баал? — беше попитала риторично тя. — Съмнявам се. Но нещо е съществувало.“

Като се изключи вятърът, нощта беше тиха. Той знаеше, че те идват, обаче не знаеше откъде. Всички опити да бъдат проследени завършиха с провал, който според него не беше неочакван. От друга страна, имаше и нещо хубаво. Тримата придружители на Аркадин бяха неутрализирани със загубата на четирима от неговите хора. Тези руснаци бяха свирепи бойци. Не че имаше кой знае какво значение. Аркадин нямаше да може да влезе, независимо какво щеше да опита. Всички къщи имат слаби места, които могат да послужат за проникване в тях — канализация, дренажи или мястото, където влиза електрическата инсталация. Тъй като тази къща не беше предназначена за хора, тя нямаше канализация. Нямаше нито отопление, нито охладителна система, нито хладилници, нито пещи, които да хабят електричество. Цялата електрическа система се захранваше от гигантски генератор в една затворена стая вътре. В къщата направо нямаше откъде да се мине, за да се влезе в нея, без да се задействат различните аларми, които пък от своя страна щяха да задействат други охранителни мерки.

Синът му Бадис беше поискал да дойде, но, разбира се, Идир не пожела и да чуе за това. Бадис още питаше за Танирт, макар че на единадесет години беше достатъчно голям, за да знае, че не би трябвало. Бадис си спомняше само времето, когато Танирт обичаше баща му, или поне казваше, че го обича. Сега тя предизвикваше у Идир проникващ до костите ужас, който смущаваше нощите му, пречеше му да спи, прогонвайки съня с неописуеми кошмари.

Нещата бяха тръгнали на зле, когато той поиска тя да се ожени за него, а Танирт му отказа.

— Това е, защото не вярваш, че те обичам, нали?

— Знам, че ме обичаш.

— Заради сина ми е. Мислиш, че тъй като обичам сина си повече от всичко друго, не мога да те направя щастлива.

— Не е заради сина ти.

— Тогава за какво?

— Щом като трябва да питаш, никога няма да разбереш — беше му отвърнала тя.

Точно в този момент той допусна фаталната грешка. Беше я сбъркал с други жени. Опита се да я накара да се подчини, но колкото повече я заплашваше, толкова повече тя като че ли се извисяваше, докато изпълни цялата му гостна, задушавайки го с присъствието си. Задъхан, той беше избягал от собствения си дом.

Щракането на затворите на карабините „Сако“ го извади от спомените и го върна към действителността. Вгледа се в мрака. Дали му се стори, че видя някаква сянка да пробягва по покрива на къщата? Стрелците си помислиха точно това. Сред призрачната лунна светлина се мярна едно петно, а после изчезна. Настъпи пълна тишина. После с периферното си зрение забеляза, че сянката отново се придвижи. Сърцето му подскочи. Тъкмо се канеше да им заповяда да открият огън, когато чу зад себе си някой да изговаря името му.

Извърна се рязко и видя Леонид Аркадин да стои с разкрачени крака и някакво странно оръжие в ръката.

— Изненада — каза той и веднага изстреля два къси откоса от картечницата, които отнесоха главите на стрелците. Те се сгърчиха като марионетки.

— Не ме уплаши — каза Идир. — Лицето и робата му бяха изпръскани с кръв и мозък от хората му. — Не се страхувам от смъртта.

— От своята може би.

Аркадин даде знак с кимване и Сорая Мур се показа от тъмното. Идир ахна от изненада. Тя водеше Бадис пред себе си.

— Татко! — Бадис се хвърли към баща си, но Сорая го хвана за яката и го дръпна назад. — Татко! Татко!

Мургавото лице на Идир изтръпна от ужас.

— Идир — заповяда Аркадин, — хвърли труповете през парапета.

Идир го погледна за миг като ударен от гръм.

— Защо?

— За да разберат хората ти какво се е случило тук, горе, и да си дадат сметка за последиците от действията си.

Идир поклати глава.

Аркадин пристъпи към Бадис и пъхна синьото дуло на картечницата в устата му.

— Ще дръпна спусъка и дори собствената му майка няма да го познае.

Идир пребледня, а после го изгледа с безсилен гняв. Наведе се, вдигна един от стрелците, но по него имаше толкова много кръв, че трупът се изплъзна от ръцете му.

Бадис гледаше с широко отворени очи и трепереше.

След като придърпа трупа към себе си, Идир го прехвърли през парапета. Когато го бутна от ръба, чуха звука от падането на тялото на улицата. Този плътен звук, като от нещо лепкаво, накара Бадис пак да подскочи.

Аркадин даде знак с ръка. Сорая повлече дърпащото се момче към ръба на покрива и натисна главата му надолу.

Идир се опита да пристъпи към сина си, но Аркадин извърна картечницата срещу него и поклати глава.

— Сега виждаш ли, че смъртта има много лица и всички сме подвластни на страха — рече той.

Значи най-после ножовете бяха извадени от ножниците. Борн слезе от покрива, когато чу двата откоса. После, като видя Аркадин да води Идир Сифакс пред себе си, тръгна насреща им. Борн и Аркадин се изгледаха като агенти на противникови страни, които си разменят пленници на ничия територия.

— Сорая? — попита Борн.

— На покрива е с момчето — каза Аркадин.

— Да не си го наранил?

Аркадин погледна Идир, а после изгледа с презрение Борн.

— Ако се налагаше, щях да го направя.

— Така не сме се споразумявали.

— Споразумяхме се — каза троснато Аркадин — да свършим тази работа.

Идир пристъпваше нервно от крак на крак сред изпълнената с напрежение тишина и поглеждаше ту единия, ту другия.

— Вие двамата първо е трябвало да изясните приоритетите си.

Аркадин го удари през лицето.

— Я млъквай!

После Борн подаде на Аркадин лаптопа в защитното куфарче. Хвана Идир за лакътя и каза:

— Ти ще ни водиш вътре. Ще минаваш пръв през всяка бариера — електронна или някаква друга. — Той извади мобилния си телефон. — Поддържам постоянна връзка със Сорая. Ако нещо се обърка… — Размаха заканително джиесема пред лицето на Идир.

— Разбирам — рече с глух глас той, но очите му пламтяха от омраза и гняв.

Поведе ги през входната врата, която отключи с два ключа. Веднага щом влязоха, набра един код в таблото на стената вляво от вратата.

Тишина.

Пролая куче. Лаят му отекна неестествено силен в нощта, в която лунната светлина се сипеше над земята като суграшица и подсилваше още повече заредената с високо напрежение атмосфера.

Идир се прокашля и запали лампите.

— Първо са детекторите, засичащи движение, а после следват инфрачервените. — Порови в джоба си и извади малко дистанционно устройство. — Мога да изключа и двата оттук.

— Без генератора всичко ще спре да действа — каза Борн. — Заведи ни при него.

Когато Идир се отправи в една посока, Борн каза:

— Не оттам.

Идир го погледна ужасен.

— Говорил си с Танирт — произнесе шепнешком името й и потрепери.

— Мамка му, щом знаеш пътя — рече сърдито Аркадин, — защо ни е той?

— Знае как да изключи генератора, без сградата да се взриви на парчета.

Тази отрезвяваща новина накара Аркадин да млъкне за известно време. Идир смени посоката и ги поведе по път, който заобикаляше външните стаи. Стигнаха първия детектор, засичащ движение. Червеното му око не светеше.

Отминаха го. Както и преди, Идир вървеше напред. Стигнаха една врата и той я отключи. Пред тях се проточи коридор, който завиваше първо наляво, а после надясно. Борн си спомни за камерите в голямата пирамида в Гиза. Пред тях се появи друга врата. Идир отключи и нея. Следваше друг коридор, този път по-къс и идеално прав. Не минаха покрай врати. Стените не бяха боядисани, само измазани в естествен, телесен цвят. Коридорът свърши пред трета врата. Тази беше от стомана. Минаха и през нея. Отпред се видяха неясните очертания на вита стълба, която се спускаше в мрака.

— Запали лампите! — нареди Аркадин.

— Тук, долу, няма електричество — каза Идир. — Само факли.

Аркадин замахна срещу него, но Борн го спря.

— Дръж го настрана от мен — рече Идир. — Той е побъркан.

Заслизаха по стълбата, която се виеше в мрака. На дъното Идир запали една тръстикова факла. Подаде я на Борн, а после бръкна в една ниша в стената, където имаше метален кош, пълен с факли. Запали още една.

— Къде са алармените системи? — попита Борн.

— Тук, долу, има твърде много животни — каза Идир.

Аркадин огледа голия под от лят бетон, който миришеше на прах и изсъхнали изпражнения.

— Какви животни?

Идир продължи напред. На трепкащата светлина помещението изглеждаше огромно. Не се виждаше нищо друго, освен пламъците от факлите в мрака. Димът стана по-гъст в бедната откъм въздух атмосфера. Изведнъж се озоваха в тесен коридор. След четиридесет крачки той започна да завива надясно. И тук в стените нямаше врати, бяха напълно гладки. Коридорът продължаваше да завива. Борн имаше усещането, че се намират в спирала с все по-тесни кръгове и предположи, че наближават центъра на сградата. Почувстваха се притиснати от някаква невидима тежест, която затрудняваше дишането им, като че ли се бяха гмурнали в дълбоко подземно езеро.

Накрая коридорът свърши и пред тях се откри помещение с приблизително петоъгълна форма, тъй като имаше пет страни. Чуваше се силно буботене като пулс на гигантско сърце. То изпълваше помещението и вибрациите раздвижваха сгъстения въздух.

— Ето го. — Идир посочи към нещо, което приличаше на масивен постамент в центъра на помещението. На него стоеше статуя на древния бог Баал от черен базалт.

Аркадин се извърна рязко към Идир:

— Що за щуротия е това?

Идир пристъпи към Борн.

— Генераторът е под статуята.

Аркадин презрително се усмихна.

— Всички тези идиотски глупости…

— Липсващата част от инструкциите е скрита вътре в статуята.

— Аха, това е друго нещо. — Аркадин се запъти към статуята, а Идир се приближи още повече до Борн.

— Съвсем очевидно е, че двамата се мразите — прошепна той. — Ако помръдне статуята, пластичен експлозив С-4, закрепен за генератора, ще се задейства след три минути. Дори аз няма да мога да го спра, но ще има достатъчно време да ви изведа от тук. Убий това животно, за да не навреди на сина ми.

Аркадин тъкмо посягаше към статуята. Борн усети как Идир затаи дъх, беше готов да побегне. Борн ясно видя този момент. Тъкмо него Супаруита и Танирт бяха предсказали по някакъв начин. Това беше моментът, в който силното му желание да отмъсти за смъртта на Трейси можеше да бъде удовлетворено. Моментът, в който двете борещи се помежду си личности в него най-накрая щяха да го разкъсат отвътре, моментът на собствената му смърт. Вярваше ли им? Нямаше ли в живота му нито един ясен момент? Всичко ли беше забулено в мъглата на неизвестното за живота, който не можеше да си спомни? Той можеше да прогони опасностите или да ги преодолее. Изборът, който трябваше да направи сега, щеше да е за постоянно и да го промени завинаги. Кого щеше да предаде — Аркадин или Идир? После осъзна, че тук няма място за никакъв избор, пътят пред него беше съвсем ясен, като че ли осветен от светлината на пълната луна.

Молбата на Идир беше хитро измислена, но нелогична.

— Леонид, спри! — извика Борн. — Ако мръднеш статуята, ще предизвикаш експлозия.

Протегнатата ръка на Аркадин замръзна във въздуха. Върховете на пръстите му бяха на сантиметри от статуята. Той извърна глава.

— Това ли ти каза този кучи син зад гърба ми?

— Защо го направи? — попита с отчаян глас Идир.

— Защото ти не ми каза как да изключа генератора.

Аркадин погледна към Борн.

— А защо е чак толкова важно?

— Защото генераторът контролира поредица от предохранителни мерки, които няма да ни позволят никога да се измъкнем оттук — каза Борн.

Аркадин пристъпи към Идир и удари бербера през лицето с цевта на картечницата. Идир изплю един зъб и кървава слюнка.

— Писна ми от теб — рече Аркадин. — Ще те накъсам парче по парче. Ще ни кажеш каквото трябва да знаем, независимо дали искаш или не. Ти не се страхуваш от смъртта, но вече ми показа страха си. Когато изляза оттук, лично ще хвърля Бадис от покрива.

— Не, не! — извика Идир и заобиколи постамента, под който беше генераторът. — Тук, тук — замърмори си той. Натисна един камък в основата на постамента, който се плъзна встрани. Щракна ключ и буботенето на генератора спря. — Виждаш ли? Изключен е. — Той се изправи. — Направих каквото поиска. Моят живот е нищо, но те умолявам да пощадиш живота на сина ми.

Аркадин се ухили, остави куфарчето върху постамента, отвори го и извади лаптопа. — А сега — рече той и включи компютъра — пръстена.

Идир пропълзя по-близо до постамента. Успя да почука с пръст капака на компютъра, преди Аркадин да го удари силно с опакото на ръката си и той да политне назад.

Борн извади пръстена, но Идир каза:

— Нищо няма да стане.

— Затваряй си устата! — озъби се Аркадин.

— Остави го да говори — рече Борн. — Идир, какво искаш да кажеш?

— Това не е истинският компютър.

— Той лъже! — извика Аркадин — Погледни тук… — Взе пръстена от Борн и го пъхна в процепа. — Има си гнездо за пръстена.

Идир избухна в истеричен, налудничав смях.

— Глупаци такива! — Не можеше да спре да се смее. — Някой ви е прецакал. Казвам ви, не е истинският лаптоп.

Аркадин изкрещя нещо неразбираемо и се обърна.

— Не, Леонид!

Борн се хвърли към него. Беше твърде късно да му попречи да стреля, но го блъсна с всичка сила в дясното рамо. Куршумите се разлетяха на всички страни, но два от тях се забиха в гърдите и рамото на Идир.

Двете факли паднаха на пода и, догаряйки, започнаха да пращят. Бяха изгорели наполовина. Борн и Аркадин се нахвърлиха един срещу друг с юмруци и ритници. Аркадин, който държеше картечницата в дясната си ръка, замахна срещу Борн и той беше принуден да вдигне ръце пред лицето си, за да отбие удара. Тежката цев на картечницата отвори дълбоки порезни рани в китките му. Удари с коляно Аркадин в корема, но без особен ефект. При следващия удар Борн хвана цевта, но тя се плъзна по дланта му и му отвори още една рана. Аркадин насочи дулото към Борн, а той стовари окървавената си длан в носа му. Бликна кръв, а главата на Аркадин отхвръкна назад и се удари в пода. При падането си той успя да изстреля кратък откос. Трясъкът в затвореното помещение беше оглушителен. Борн го удари пак, този път отдясно по главата, но в този момент до него се мярна някаква сянка.

Ужасен от гърмежа, един грамаден плъх се хвърли към лицето на Аркадин. Той замахна срещу него, но не го улучи. Претърколи се, грабна една от факлите и бясно я размаха. Плъхът отскочи и се покатери по свляклото се на земята тяло на Идир. Пламъкът докосна опашката му и той изпищя. Идир също изпищя. Робата му се беше подпалила и гореше, а от нея се понесе отвратителна миризма. Изправи се с мъка на крака и замаха отчаяно със здравата си дясна ръка срещу пламъците, но загуби равновесие, падна назад и се стовари върху постамента. Главата му се удари в статуята на Баал и я събори. Тя се разби на парчета на пода.

Борн се надигна и се спусна към Идир, но хищните пламъци вече го бяха обгърнали и беше невъзможно да се приближи до него. Сред отвратителната миризма на печено месо пламъците се разгоряха още по-силно и в този момент се чу зловещо тиктакане, което отброяваше трите минути живот, които им оставаха.

Аркадин изпъна назад ръка и стреля, но Борн беше застанал зад Идир и куршумите от откоса не го засегнаха. Запалената факла бързо догаряше. Като грабна друга факла, Борн изтича през входа в коридора. Прикри се зад стената и измъкна беретата. Тъкмо се канеше да отвърне на стрелбата, когато забеляза Аркадин да пълзи и да рови из парчетата от статуята. Вдигна един компактдиск, избърза прахта от него, изправи се и го пъхна в лаптопа.

— Леонид, остави го! — извика Борн. — Лаптопът е фалшив.

Когато не последва отговор, Борн отново го извика по име, този път по-тревожно:

— Имаме само две минути да намерим изход оттук.

— Идир искаше да ни накара да повярваме точно в това — каза някак разсеяно Аркадин. — Защо ще ни казва истината?

— Страхуваше се за живота на сина си.

— Не можеш да накараш обречения да ти каже истината — отвърна Аркадин.

— Хайде, Леонид! Да тръгваме. Напразно губиш време.

Не последва отговор. В момента, когато Борн погледна иззад прикритието си, Аркадин стреля по него. Факлата му, която пращеше и хвърляше искри, почти догаряше. Борн се втурна обратно нагоре по коридора, откъдето бяха дошли. На половината път факлата угасна. Хвърли я и продължи, зрителната му памет го водеше безпогрешно до основата на витата стълба.

Сега всичко беше въпрос на време да надбяга часовника. По негова преценка имаше по-малко от две минути да напусне къщата, преди пластичният експлозив да се взриви. Стигна върха на стълбата, но нямаше светлина. Вратата беше затворена.

Върна се отново в подножието на стълбата и взе една факла, запали я и хукна обратно нагоре. Двадесет секунди бяха пропилени. Оставаше минута и половина. Когато изкачи стълбата, поднесе факлата към вратата. От тази страна тя нямаше дръжка. Но трябваше да има начин да се излезе навън. Наведе се и прекара пръсти по ръба на вратата, който опираше в страничната част на касата. Нищо. Застанал на четири крака, провери трегера. Намери малко квадратче, което потъна, щом го натисна с върха на пръста си. Отскочи назад, когато вратата се отвори. Оставаше му само малко повече от минута да намери пътя из лабиринта от концентрични кръгове и да излезе през входната врата.

Хукна колкото може по-бързо през завиващия коридор, като държеше високо факлата. Електрическите лампи бяха угасени, когато Идир беше изключил генератора. По едно време спря. Стори му се, че отзад чува да отекват стъпки, но не беше сигурен и продължи напред към външната част на къщата.

Мина през двете отворени врати и навлезе в коридор, за който беше сигурен, че е последният. Оставаха тридесет секунди. После входната врата се изпречи пред него. Протегна ръка и дръпна дръжката. Вратата не се помръдна. Започна да я блъска, но напразно. Тихо изруга, върна се назад и огледа коридора без прозорци и врати. „Всичко в тази къща е илюзия — му беше казала Танирт. — Това е най-важният съвет, който мога да ти дам.“

Двадесет секунди.

Когато мина покрай външната стена, усети отстрани на главата си, че въздухът се раздвижи. Нямаше отдушник, тогава откъде идваше въздухът? Прекара ръка по стената, като предположи, че тя е външният зид на самата къща. Почука я с кокалчетата на пръстите си с надеждата да чуе необичаен звук. Стената беше солидна. Продължи да върви навътре по коридора, като не спираше да почуква стената.

Петнадесет секунди.

Изведнъж звукът се промени. Тук беше куха. Отдръпна се и я ритна с тока на обувката си. Той я проби. Отново я изрита. Десет секунди. Нямаше достатъчно време. Пъхна факлата в назъбената дупка и я подпали. Пламъкът прогори боята и дъската зад нея. Пусна факлата, закри главата си с ръце и се хвърли напред.

Чу се звук от разбито стъкло и той се претърколи на улицата, скочи и побягна. Зад него нощта като че ли пламна. Къщата се изду навън като балон, ударната вълна от експлозията го повдигна от земята и го запрати в стената на сградата от отсрещната страна на улицата.

Първоначално помисли, че е оглушал. Изправи се, подпирайки се на стената, и разтърси глава. Чу някой да крещи. Някой викаше името му. Позна гласа на Сорая, а после я видя да тича към него. Бадис не се виждаше никъде.

— Джейсън! Джейсън! — Тя се хвърли към него. — Добре ли си?

Той кимна, но след като го огледа, Сорая започна да сваля палтото си. Откъсна ръкава на блузата си и превърза кървящите му ръце.

— Бадис?

— Пуснах го да си върви, когато къщата експлодира. — Тя го погледна. — Бащата?

Борн поклати глава.

— Ами Аркадин? Обиколих къщата, но не го видях.

Борн погледна назад към бушуващите пламъци.

— Отказа да изостави лаптопа и пръстена.

Сорая приключи с превръзката на ръцете му и двамата се загледаха в това, което беше останало от къщата. Улицата бе пуста. Сигурно стотици очи наблюдаваха сцената, но никой не се виждаше. Не се появи нито един от хората на „Северий Домна“. Борн видя защо. В другия край на улицата стоеше Танирт и се усмихваше като Мона Лиза.

Сорая кимна.

— Предполагам, че най-сетне Аркадин получи каквото искаше.

Борн си каза, че в края на краищата това беше вярно.

31

— Нали ти казах, че не искам да виждам никого! — рече сърдито Питър Маркс.

Беше укор, а не въпрос. Въпреки това Илайза, сестрата, която се грижеше за него, откакто беше постъпил във Военния медицински център „Уолтър Рийд“, не се впечатли. Маркс лежеше в леглото, а раненият му крак беше бинтован и ужасно го болеше. Беше отказал всякакви болкоуспокояващи, което бе негово право, но стоицизмът му не го направи по-симпатичен на Илайза. Жалко, мислеше си той, защото тя е хубавица, а и много съобразителна.

— Помислих, че може би ще искате да направите изключение.

— Не ме интересува, освен ако не е Шакира или Кийра Найтли.

— Привилегията да бъдете приет тук не ви дава право да се държите като капризно дете.

Маркс рязко вдигна глава.

— Да, ама защо не дойдеш тук при мен и не погледнеш нещата от моя гледна точка?

— Само ако обещаете да не ме тормозите — рече с лукава усмивка тя.

Маркс се засмя.

— Добре де, кой е? — Илайза имаше способността да го измъква и от най-мрачното настроение.

Приближи се и оправи възглавницата му, преди да повдигне горната половина на леглото.

— Искам да седнете заради мен — рече тя.

— И аз ли трябва да ти се моля?

— Би било добре — каза тя и усмивката й стана по-широка. — Само гледайте да не ме олигавите.

— Тук имам толкова малко удоволствия, не ме лишавай и от това. — Той направи гримаса, докато се опитваше да седне в леглото. — Господи, боли ме задникът.

Тя демонстративно прехапа устна.

— Толкова ме улеснявате, че не мога да се сдържа да не ви унижа още повече. — Приближи се, взе четка от една странична масичка и оправи косата му.

— За бога, кой е? — попита Маркс. — Да не би да е шибаният президент?

— Близко сте. — Илайза отиде при вратата. — Министърът на отбраната.

„Боже господи — помисли си Маркс. — Какво може да иска от мен министърът на отбраната?“

Обаче на вратата се появи президентският съветник по въпросите на националната сигурност Хендрикс. Маркс направо опули очи.

— Къде е Холидей?

— Добро утро и на вас, господин Маркс. — Хендрикс разтърси ръката му, придърпа един стол и без да сваля палтото си, седна край леглото.

— Извинете, сър, добро утро — каза, заеквайки, Маркс. — Аз не…

— Всичко е наред — рече Хендрикс и се усмихна. — И така, как се чувствате, господин Маркс?

— Скоро ще бъда на крака — отвърна Маркс — Тук се грижат много добре за мен.

— Не се съмнявам. — Хендрикс сложи ръце в скута си. — Господин Маркс, не разполагам с много време, затова ще премина направо на въпроса. Докато бяхте в чужбина, Бъд Холидей подаде оставка. Оливър Лис е арестуван и, честно казано, не виждам да излезе скоро от ареста. Прекият ви началник Фредерик Уилърд е мъртъв.

— Мъртъв ли? Господи, как стана?

— Това е тема за друг разговор. Достатъчно е да кажа, че с всичките тези внезапни промени на върха на пирамидата, или по-скоро на една от пирамидите, се появи властови вакуум. — Хендрикс се прокашля. — Както природата тайните служби не търпят вакуума. Следя с голям песимизъм систематичното рушене на вашето предишно поле на действие — ЦРУ. Харесва ми това, което вашата колежка направи с „Тифон“. В настоящия момент подобни тайни организации, ръководени от мюсюлмани, чиято дейност е насочена срещу екстремистите в мюсюлманския свят, са едно елегантно решение на нашия най-неотложен проблем. За съжаление „Тифон“ принадлежи на ЦРУ. Само един бог знае колко време ще мине, докато този кораб тръгне в правилната посока, а аз не искам да губя време. — Той се наведе напред. — Затова бих искал да оглавите възкресения „Тредстоун“, който ще поеме работата на „Тифон“. Ще докладвате директно на мен и на президента.

Маркс се намръщи.

— Нещо не е ли наред, господин Маркс?

— Нищо не е наред. Първо, как изобщо узнахте за „Тредстоун“? И второ, ако толкова харесвате „Тифон“, както твърдите, защо не се свързахте със Сорая Мур, бившия директор на организацията.

— Кой е казал, че не съм?

— Тя отказа ли ви?

— По-важният въпрос е дали вие проявявате интерес — каза Хендрикс.

— Разбира се, че проявявам, но искам да знам за Сорая.

— Господин Маркс, разбирам, че сте толкова нетърпелив да излезете оттук, колкото са и въпросите ви. — Хендрикс се изправи, отиде при вратата и я отвори. Кимна и вътре влезе Сорая. — Господин Маркс — рече съветникът по въпросите на националната сигурност, — позволете ми да ви представя вашия колега директор. — Когато Сорая пристъпи към леглото, той добави: — Сигурен съм, че двамата имате много организационни и други въпроси за обсъждане, затова, ако ме извините…

Нито Маркс, нито Сорая му обърнаха някакво внимание, когато излезе от стаята и тихо затвори вратата след себе си.

— Я виж ти кого довял вятърът! — Дерон се отдръпна от прага на дома си, за да влезе Борн. Веднага, щом като Борн се оказа вътре, силно го прегърна.

— Мамка му, човече, ти си по-лош и от блуждаещ огън — мернеш се и изчезнеш.

— Ами това е идеята, нали?

После той погледна бинтованите ръце на Борн.

— Какво е станало?

— Спречках се с нещо, което се опита да ме изяде.

Дерон се засмя.

— Е, тогава трябва да си добре. Хайде влизай. — Той поведе Борн навътре в къщата си в североизточен Вашингтон. Беше висок, строен красив мъж, с кожа с цвят на какао. Имаше превъзходен английски акцент.

— Какво ще кажеш за едно питие или още по-добре нещо за хапване?

— Съжалявам, стари приятелю, но нямам време. Тази нощ летя за Лондон.

— Добре тогава. Ще ти дам само паспорта.

Борн се засмя.

— Не и този път. Дошъл съм да взема пакета.

Дерон се извърна и го погледна.

— Аха, след толкова време?

Борн се усмихна.

— Най-после му намерих подходящ дом.

— Чудесно. Бездомниците ме натъжават. — Дерон поведе Борн през просторната къща към огромното си студио, в което миришеше силно на маслени бои и терпентин. На дървен триножник се виждаше платно.

— Хвърли един поглед на най-новата ми рожба — каза той, преди да изчезне в друга стая.

Борн се приближи и погледна картината. Беше почти завършена или поне достатъчно готова, за да му спре дъха. Една жена в бяло, която носеше чадър срещу палещото слънце, вървеше през висока трева, а малко момче, вероятно синът й, я гледаше с обич. Светлината, придадена на картината, беше изключителна. Борн се приближи и погледна отблизо щрихите на четката, които имитираха безупречно тези на Клод Моне, нарисувал оригинала на „Разходката“ през 1875 година.

— Какво ще кажеш?

Борн се обърна. Дерон се беше върнал с едно дипломатическо куфарче.

— Великолепна е. Дори по-добра от оригинала.

Дерон се засмя.

— Господи, човече, надявам се да не е. — Той подаде куфарчето на Борн. — Заповядай, предавам ти го напълно в изправност.

— Благодаря, Дерон.

— Хей, беше цяло изпитание. Фалшифицирам картини, а за теб паспорти, визи и други подобни. Но компютър? Да ти кажа право, фалшифицирането му ме измъчи. Не бях сигурен, че го направих точно както трябва.

— Свърши страхотна работа.

— Още един доволен клиент — рече Дерон и се засмя.

Тръгнаха бавно обратно към входната врата.

— Как е Кики?

— Както винаги. Върна се за шест седмици в Африка, за да подобрява участта на хората там. Тук е самотно без нея.

— Вие двамата трябва да се ожените.

— Ти ще си първият, който ще научи, приятел. — Стигнаха входната врата. — Дерон разтърси ръката на Борн. — Ще се отбиеш ли в Оксфорд?

— Всъщност да.

— Предай на Старата дама моите почитания.

— Непременно. — Борн отвори вратата. — Благодаря за всичко.

Дерон махна с ръка.

— На добър път, Джейсън.

По време на нощния полет до Лондон Борн сънуваше, че е пак в Бали на върха на Пура Лемпуанг и наднича през портите, от които се вижда връх Агунг. В съня си видя Холи Мари да се движи бавно от дясно на ляво. Когато тя мина пред свещената планина, Борн се затича към нея и когато беше блъсната, я хвана, преди да падне надолу по стръмните каменни стъпала към смъртта си. Докато я държеше в ръце, погледна лицето й. Беше лицето на Трейси.

Тя потрепери и той видя нащърбеното парче стъкло да я пронизва. Кръвта й рукна и потече по ръцете му.

— Какво става, Джейсън? Не ми е време да умра.

Гласът, който отекна в съня му, не беше на Трейси. Беше на Скарлет.

В Лондон го посрещна необичайно светло и свежо утро със синьо небе. Криси беше настояла да го вземе от „Хийтроу“. Чакаше го на изхода. Тя се усмихна, когато я целуна по бузата.

— Багаж?

— Само това, което нося — рече Борн.

Хвана го за ръката и каза:

— Колко се радвам да те видя отново толкова скоро. Скарлет така се развълнува, когато й казах. С теб ще обядваме в Оксфорд, а после ще я вземем от училище. — Отидоха на паркинга и се качиха в разнебитения й джип.

— Като предишния път — рече тя и се засмя.

— Скарлет как прие новината за леля си?

Криси въздъхна и потегли.

— Така, както би могло да се очаква. В продължение на двадесет и четири часа беше напълно съсипана. Не можех да се приближа до нея.

— Децата са много издръжливи.

— Слава богу, че е така.

След като успя да се измъкне от летището, тя излезе на магистралата.

— Къде е Трейси?

— Погребахме я в едно много старо гробище в покрайнините на Оксфорд.

— Бих искал да отида направо там, ако нямаш нищо против.

Тя бързо го погледна.

— Не, разбира се.

Пътуването до Оксфорд премина бързо и в мълчание. И двамата бяха замислени. В Оксфорд спряха пред една цветарница. При гробището тя отби от пътя и паркира джипа. Излязоха от колата и Криси го поведе между надгробните плочи, някои от които бяха много стари, към един разперил клони дъб. От изток духаше силен вятър, който разрошваше косата й. Изостана малко, когато Борн наближи гроба на Трейси.

Той остана за момент неподвижен, а после постави букет бели рози в подножието на надгробния камък. Искаше му се да си я спомни такава, каквато беше в нощта преди смъртта си. Искаше да си спомни само най-интимните моменти между тях. Обаче за добро или за лошо смъртта й беше най-интимният момент между тях. Мислеше, че никога няма да забрави как усещаше кръвта й по ръцете си и тъмночервения копринен шал между тях. Очите й го гледаха. Толкова му се искаше да задържи живота, който я напускаше. Чу гласа й да шепне в ухото му и зрението му се замъгли. Очите го смъдяха от сълзите, които напираха, но не започнаха да се ронят. Как му се искаше да може да я почувства, че диша до него.

После усети ръката на Криси около кръста си.

Скарлет се откъсна от шумната група съученици и се хвърли в прегръдките му. Той я вдигна и я завъртя.

— Бях на погребението на леля Трейси — каза по детски ужасно сериозно Скарлет. — Иска ми се да я бях познавала по-добре.

Борн я притисна по-силно до себе си. После и тримата се качиха в джипа и по негова молба се отправиха към кабинета на Криси в „Ол Соулс“ — голямо правоъгълно помещение, чиито прозорци гледаха към двора на стария колеж. Вътре миришеше на стари книги и тамян.

Борн и Скарлет се настаниха на канапето, което Криси използваше, за да сортира разни книжа, а тя отиде да направи чай.

— Какво имаш в куфарчето? — попита Скарлет.

— Ще видиш — отвърна й Борн.

Криси се приближи с приборите за чая върху стар черен японски поднос. Борн търпеливо изчака тя да го разлее, но Скарлет не престана да се върти на мястото си, докато майка й не й даде една сладка бисквита.

— А сега — рече Криси и придърпа един стол, — за какво е всичко това?

Борн постави дипломатическото куфарче в скута си.

— Имам за теб подарък за рождения ти ден.

Криси се намръщи.

— Рожденият ми ден е след почти пет месеца.

— Считай го за ранен подарък. — Той отключи куфарчето, отвори капака и извади лаптопа. Постави го на масичката до подноса за чая. — Ела и седни до мен.

Криси се изправи и отиде при канапето, а Борн отвори лаптопа и го включи. По време на полета беше се погрижил да зареди батерията. Скарлет седна на ръба на възглавницата, за да е по-близо до екрана.

— Скарлет — каза Борн, — у теб ли е пръстенът, който ти дадох?

— Винаги е с мен. — Скарлет го извади. — Искаш ли си го обратно?

Борн се засмя.

— Аз ти го дадох и си е твой. — Протегна ръка. — Само за момент.

Взе пръстена и го пъхна в специално пригоденото гнездо. Това беше лаптопът, който открадна от Джалал Есай, чичото на Холи, по нареждане на Алекс Конклин. Не му го беше предал, защото откри какво съдържа и реши, че това е прекалено важно откритие, за да бъде дадено на „Тредстоун“ или на която и да било тайна служба. Вместо това беше помолил Дерон да направи фалшив лаптоп. Докато придружаваше Холи при едно от пътуванията й до Сонора, за да зареди наркоранчото, се беше запознал с Густаво Морено. Борн беше позволил фалшивият лаптоп да попадне в ръцете на наркобарона, защото така щеше да снеме от себе си подозрението на Конклин.

По същия начин беше разменил пръстена на Соломон за онзи, който Маркс бе взел от човека, направил опит да го убие в Лондон. Това, че Скарлет беше намерила пръстена на Маркс, когато го раниха, му даваше идеалната възможност да направи тайно размяната. Правилно беше предположил, че пръстенът на Соломон ще бъде на много по-сигурно място в нейните ръце, отколкото в неговите.

Пръстенът пасна идеално в гнездото. Загадъчният надпис от вътрешната страна на пръстена отвори тайнствения файл в хард диска на лаптопа. Това беше PDF файл, копиращ точно древен текст на иврит.

Криси се наведе напред.

— Какво е това? Прилича ми на… указания.

— Спомни си разговора, който водихме при професор Гайлс.

Тя го погледна.

— Добре че спомена за него. Вчера екип агенти от МИ-6 дойде и го отведе.

— Опасявам се, че имам нещо общо с това — каза Борн. — Добрият професор беше част от една организация, която ни причини твърде много неприятности.

— Да не искаш да кажеш…? — Тя отново насочи вниманието си към древния текст. — Боже господи, Джейсън, да не искаш да ми кажеш, че…!

— Според този файл — каза Борн — златото на цар Соломон е заровено в Сирия.

Вълнението на Криси се засили.

— В Угарит, някъде в или около планината Касий, където се твърди, че е живял бог Баал. — Тя се намръщи, когато стигна края на текста. — Но къде точно? Текстът е непълен.

— Вярно — каза Борн и си помисли за компактдиска, който Аркадин беше намерил сред разбитата статуя на Баал. — Последната част е загубена. Съжалявам за това.

— Не, недей да съжаляваш. — Тя се обърна към него и го прегърна. — Боже господи, какъв фантастичен подарък.

— Да, ако това е истина и ако намериш златото на цар Соломон.

— Не, сам по себе си този текст е безценен. Той дава богат материал за изследване, който ще помогне да бъде хвърлена светлина върху това кое е истина и кое измислица за двора на цар Соломон. Аз… не знам как да ти благодаря.

Борн се усмихна.

— Подари го на университета от името на сестра ти.

— Ами да… разбира се! Каква чудесна идея! Сега тя ще е по-близо до мен и също част от Оксфорд.

Той си спомни как Трейси се беше отпуснала в ръцете му с доволна въздишка. Сега можеше да мисли за нея във всичките й въплъщения, без да потъва в скръб.

Прегърна Скарлет през рамото.

— Знаеш ли, че леля ти също има принос за този подарък.

Момичето го погледа с широко отворени очи.

— Така ли?

Борн кимна.

— Нека да ти разкажа за него… а също и за това колко смела беше тя.