Частен клуб

19

Два часа и петнадесет минути след като изхвърчахме от центъра на Манхатън, летяхме над градчето Саранак Лейк. След още няколко минути се появиха три дълги, образуващи триъгълник писти, заобиколени от гора. Стори ми се, че видях спотайващи се между дърветата мечки.

Докато се спускахме, различих много шикозни корпоративни самолети, макар че на опашката само на един от тях се виждаше фирмено лого. В случая с корпоративните самолети рекламата не е желателна — отчасти от съображения за сигурност и отчасти защото излишната показност обикновено вбесява акционерите. Въпреки това потърсих самолет с марката ГОКО, но опитите ми се оказаха безрезултатни.

Пилотът заговори с някого по радиото и приземи вертолета на площадката зад една дълга облицована с дърво сграда — приличаше на планинска хижа. Имаше малко необичаен за летище вид, но от редките ми пътувания из тези планини знаех, че местните се отнасят много сериозно към селския вид на района. Честно казано, бях изненадан, че хангарите не приличат на навеси за дърва.

Както и да е, пилотът изключи двигателя и нивото на шума забележимо падна.

Вторият пилот изскочи от кабината, отвори нашата врата и подаде ръка на Кейт. Наложи се да сляза без негова помощ.

Случайно да видя мечки? — извиках му през затихващия вой на перките.

— Ъ?

Няма значение. Ще останете ли?

— Не. Зареждаме и се връщаме в Ню Йорк — Докато говореше забелязах към нас да приближава цистерна. Обслужването тук бе по-бързо, отколкото и на бензиностанцията, на която зареждам. Сигурно бе свързано с надписа ФБР върху вертолета.

Огледах почти празното летище. Зад корпоративните самолети се виждаха по-малки машини. Не се забелязваше никакво активно движение.

Беше доста хладно. От устата ми излизаше пара — нещо, което не бих искал да видя в 13:30 в слънчев ден в началото на октомври.

— Как само ухае въздухът — каза Кейт.

— Не надушвам нищо.

— Мирише на планина, Джон. Виж дърветата… върховете…

— Къде сме попаднали, по дяволите?

— В Божията земя.

— Хубаво. И без това имам няколко въпроса към него.

Приличащата на хижа постройка се оказа пътническият терминал. Заобиколихме към главния вход, който можеше да се похвали с покрита веранда, заобиколена от груб парапет. Имаше машина за цепен и маса за пикник, на която седеше един тип от охраната и пушеше. Никой не би могъл да сбърка това място с международното летище „Кенеди“.

— Ще звънна на Том — каза Кейт.

— Защо?

— Може да са пратили някой да ни чака.

— Е, не виждам как биха ни пропуснали.

Наоколо нямаше жива душа, а на паркинга имаше само десетина коли, половината вероятно изоставени от хора, взели си еднопосочни билети до някое не толкова затънтено място.

Влязохме в чакалнята. Бе относително по-топла от ледената алпийска долина навън. Беше малка, функционална и тиха.

Колкото малка и изолирана да беше обаче, също си имаше пункт за проверка със задължителния металотърсач и скенер за багажа. На пункта нямаше служители, както между другото и пътници, така че реших, че скорошни полети не се очакват.

Кейт огледа празния терминал и каза:

— Не виждам никакви потенциални посрещачи.

— Как можеш да си сигурна при тая навалица?

Тя не ми обърна внимание.

— Има гишета за коли под наем… а освен това и ресторант, а също и тоалетни. Откъде почваме?

— Оттам. — Обърнах се към самотното гише за самолетни билети с надпис КОНТИНЕНТАЛ КОМЮТЕЪР.

— Какво си намислил? — попита Кейт.

— Да видим какво е трябвало да намери Хари тук.

— Том не…

— Том да си го начука.

Тя се замисли над думите ми и се съгласи.

— Да, да си го начука.

Приближих малкото гише, зад което седяха и ни наблюдаваха внушителна жена на средна възраст и млад мъж. Приличаха на брат и сестра. За съжаление това май се отнасяше и за родителите им. Дамата, която според табелката на ревера се казваше БЕТИ, ни поздрави.

— Добър ден. Какво ще обичате?

— Билети до Париж — казах.

— С прекачване в Олбъни или в Бостън?

— Това не може ли да се спести?

— Сър, единствените преки полети оттук са до Олбъни и Бостън — информира ме Бети.

— Сериозно? А как стои въпросът с пристигащите?

— По същия начин. Олбъни и Бостън. Континентал Комютеър. Два полета дневно. Току-що изпуснахте последния до Бостън. — Тя посочи с палец таблото с разписанието на стената зад себе си. — Самолетът за Олбъни излита в три следобед.

Една авиокомпания, два града, два полета до всеки от двата. Това правеше работата ми по-лесна и бърза.

— Бих искал да говоря с управителя.

— Аз съм.

— Аз пък си помислих, че сте продавачка на билети.

— Това също.

— Надявам се да не сте и пилотът.

Кейт явно изгуби търпение и извади идентификационната си карта.

— ФБР, госпожо. Аз съм специален агент Мейфийлд, а това е помощникът ми детектив Кори. Можем ли да говорим насаме?

Бети ги погледна.

— О… вие сте хората, които току-що пристигнаха с вертолета.

Явно тук големите новини пътуваха бързо.

— Да, госпожо. Къде можем да проверим списъците на пътниците?

Тя стана и заръча на помощника си Ранди да брани крепостта.

— Елате.

Заобиколихме гишето и влязохме през една отворена врата в малък кабинет с бюра, компютри, факсове и други електронни неща.

Тя седна зад едното бюро и се обърна към Кейт — аз явно не й допадах.

— Какво точно ви трябва?

— Списък на пътниците, пристигнали тук в четвъртък, петък, неделя и днес — отвърна Кейт. — А също така списъкът на заминаващите от същите дни, както и утре.

— Добре…

— Някой друг да е идвал тук или да ви се е обаждал през последните няколко дни с подобно искане? — попитах.

— Не.

— А ако се е обаждал, докато ви е нямало, щяхте ли да знаете?

— Тя кимна.

— Разбира се. Джейк, Хариет и Ранди щяха да ми кажат.

Може би Кейт бе права и трябваше да направя онова, което направиха много колеги — да стана шеф на полицията в някое малко градче където всеки познава всекиго. Кейт щеше да помага на учениците да пресичат улицата, аз щях да прекарвам цялото си време в местната кръчма а тя щеше да ми кръшка с горския.

— Можете ли да разпечатате списъците? — попитах.

Бети се завъртя на стола и заблъска по клавиатурата. Принтерът започна да плюе хартия. Погледнах първите няколко страници.

— Доста малко хора летят с тези полети.

— Машините са малки — отговори Бети, докато продължаваше да троши клавишите. — По осемнадесет пътници максимум.

Добра новина.

— И това ли са всички пристигащи и заминаващи за въпросните дни?

— За момента. Не мога да ви кажа със сигурност кой ще замине за Олбъни със самолета в три или с полетите утре. Това са резервациите.

— Добре. Имате ли записи на пристигащите и заминаващи частни машини?

— Не. Това е авиокомпания. Частните самолети са нещо отделно и с тях се занимават от Федералната авиационна администрация.

— Ох, да бе! Та къде е офисът на ФАА?

— В другия край на терминала.

Преди да кажа, че това помещение не е достатъчно голямо, за да има друг край, Бети добави:

— Държат записи за пристигащите и заминаващи самолети само ако останат тук за през нощта или купуват гориво.

Ей затова обичам тази работа — всеки ден научаваш по нещо ново, което няма да ти послужи никога.

— Можете ли да ни покажете тези записи? — попита Кейт.

— Ще пратя Ранди да ви донесе копие. — Бети вдигна телефона. — Миличък, бъди така добър и иди до офиса на ФАА.

Обясни на помощника си какво й трябва, затвори и се обърна към нас.

— Мога ли да ви попитам за какво ви трябват тези списъци?

— Нямаме право да казваме и трябва да ви помоля да не споменавате за това пред никого — отвърна Кейт.

— Дори на Джейк, Хариет и Ранди — добавих аз.

Бети кимна отговорно, докато съставяше в главата си списък на хората, на които да разкаже за посещението от ФБР.

След няколко минути се появи Ранди и връчи няколко страници на Бети, която ги предаде на Кейт. Двамата погледнахме списъка. За въпросните дни бяха регистрирани двайсетина частни самолета, но единствената информация на разпечатката бе марката, моделът и номерът на опашката на всеки.

— Разполагате ли с информация кои са собствениците на тези самолети?

— Не, но можете да ги откриете по номерата.

— Вярно. Мога ли да науча кой е бил на борда?

— Не. При частните полети не се водят записи кой е на борда. Нали затова са частни.

— Вярно бе. Бог да благослови Америка.

Значи Осама бин Ладен може да се настани на борда на частен самолет и никой няма да разбере. Дори сега, една година след 9/11, мерките за сигурност по отношение на частните самолети все така не съществуват, докато летящите с пътническите линии, в това число бебета, екипаж и милите стари дами, биват пребърквани и проверявани с металотърсачи. Правете си изводите сами.

Кейт събра разпечатките и ги прибра в куфарчето.

Зададох на Бети стандартния въпрос.

— Да сте забелязали нещо необичайно този уикенд? Тя завъртя стола си към нас.

— Като например? Защо винаги питат така?

— Необичайно — обясних й. — Обратното на обикновено. Тя поклати глава.

— Нищо, за което да се сетя.

— Да са пристигнали повече хора от обикновеното?

— Ами да, доста хора идват за празниците. През лятото и зимата понякога има доста навалица. Но през есента идват само любителите на листопади. После започва ловният сезон, после празниците около Деня на благодарността, Коледа, ските, после…

Спрях я, преди да е стигнала до Великден.

— Някой от пътниците да изглеждаше необичайно?

— Но. Но знаете ли какво?

— Какво?

— Някаква голяма клечка долетя от Вашингтон.

— Да не се е изгубил?

Бети погледна към Кейт, сякаш я питаше как е могла да се събере с такъв задник. Кейт пое топката.

— Кой беше?

— Не си спомням. Министър на нещо си. Името му би трябвало да е в списъка на пътниците.

— С какво пристигна?

— С полета на Комютеър от Бостън. Май беше в събота. Точно така, събота. Дойде с полета в единайсет и един от охраната на летището го позна.

— Взе ли кола под наем? — попита Кейт.

— Не. Посрещна го един от Къстър Хил Клуб — това е на петдесетина километра оттук. Със същия полет пристигнаха още трима души. Май бяха заедно.

— Откъде знаете, че посрещналият министъра на нещо си е от този клуб? — попитах.

— Беше с униформата на клуба. От време на време идват да посрещат пътници. И четиримата пътници взеха багажа си и излязоха отвън, където ги чакаше микробус.

Кимнах. Малко неща остават незабелязани на такива затънтени места.

— Този микробус от Къстър Хил Клуб идвал ли е и за пристигащи от другите полети?

— Не зная. Може би, когато не съм била на смяна.

— А да е оставял заминаващи?

— Не зная. Не гледам само паркинга, имам и друга работа.

— Права сте. — Не исках да показвам прекалено голям интерес към Къстър Хил Клуб, така че превключих на друга тема. — Онова, което искаме да научим, е дали вие или ваш колега не е видял някой, който да изглежда… ох, как да го кажа така, че да не звучи като проява на расизъм?… Някой, който прилича на… ами, на жител на страна, в която има много камили?

Тя кимна разбиращо, замисли се за секунда и отговори:

— Не. Подобен човек щеше да се набива на очи. И още как.

— Ще бъдете ли така добра да попитате и останалите по-късно?

Тя кимна ентусиазирано.

— Разбира се. Искате да ви се обадя ли?

— Аз ще ви се обадя, даже всъщност ще намина.

— Добре. Ще поразпитам. — Бети стана и впери поглед в нас. — За какво е всичко това? Да не би да предстои нещо?

Пристъпих към нея и заговорих тихо:

— Свързано е със зимната олимпиада в Лейк Плесид. Но да си остане между нас.

Бети пообработва информацията няколко секунди, после каза:

— Зимната олимпиада беше през осемдесета!

Погледнах Кейт и възкликнах:

— По дяволите! Закъснели сме! — Обърнах се към Бети. — И случи ли се нещо?

Кейт ме изгледа многозначително и въздъхна:

— Това е начинът на детектив Кори да каже, че не ни е позволено да обсъждаме темата. Но наистина бихме могли да се възползваме от помощта ви.

Обикновено в този момент даваш на съвестния гражданин визитната си, но в случая пускахме димна завеса. Кейт е истински майстор в това и поиска визитката на Бети.

— Ще ви се обадим. Благодаря ви за помощта.

— Ще направя всичко възможно, просто кажете. Ако тези хора се опитат да направят нещо тук, знаем как да се оправяме.

— Това е наша работа, госпожо — отвърнах с гласа на Джон Уейн. — Не се заемайте лично с прилагането на закона.

Тя изсумтя, после каза:

— Така и така сте тук, няма да е зле да хвърлите едно око и на Къстър Хил Клуб.

— Защо?

— Странни работи стават там.

Почувствах се като герой от второкласен филм, в който местен жител ме предупреждава за страшното място на хълма, но аз пренебрегвам съвета. Точно така постъпих във втората част.

— Благодаря — отвърнах неопределено. — Как е храната в ресторанта?

— Доста добра, но е скъпичка. Пробвайте двойния чийзбургер с бекон.

Имаше вид, сякаш вече е пробвала няколко.

Изпрати ни до изхода и щом излязохме, казах строго на Кейт:

— Каквото и да правите, мис, не отивайте в Къстър Хил Клуб.

Тя се засмя и отвърна:

— А вие не опитвайте двойния чийзбургер с бекон.

Всъщност това бе първият риск, на който щях да се изложа днес, преди да поемем към Къстър Хил Клуб.

20

— Отивам до онова място — казах на Кейт, след като свършихме с усмивките.

— Крайно време е. Пълен си с лайна. — Именно. Ще се срещнем при гишето за коли под наем. Разделихме се. Освежих се и четири минути по-късно стоях на мястото за среща. Жените се бавят повечко.

Имаше две гишета за коли под наем — на „Ентърпрайз“ и „Херц“, едно до друго в дъното на терминала. Младият тип от „Ентърпрайз“ седеше и даже четеше някаква книга. Зад гишето на „Херц“ млада жена си играеше на компютър. На голямата табелка на гърдите й пишеше МАКС. Реших, че става въпрос за името й, а не за размера на сутиена.

— Здрасти, Макс. Имам резервация на името на Кори.

— Да, сър.

Намери резервацията ми и се заехме с бумащините, което отне само няколко минути — После тя ми подаде ключовете за един „Форд Таурус“ и обясни как да стигна до фирмения паркинг.

— Имате ли нужда от някакви напътствия? — попита ме.

— В живота ли?

Тя се изкиска.

— Не. За пътуването. Искате ли карта?

— Разбира се — Взех картата и добавих: — Всъщност търся и къде да отседна.

— Ей там има стойка с диплянки — каза тя. — Хижи, ресторанти, тъй нататък.

— Страхотно — кое място е върхът в района?

— Върха.

— Какво, какво?

Тя се усмихна.

— Ами върхът е Върха. Така се казва — Върха.

— Ясно — Значи да отседна там?

— Само че е доста скъпичко.

— Колко доста? Стотачка?

— По-скоро хилядарка.

— На година?

— На нощ.

— Майтапиш се.

— Не сериозно. Наистина е скъпо.

— За мен не е проблем. — Не ми се вярваше да мине през счетоводството, но бях в настроение за щуротии. — Та как се стига до Върха?

— Стига майтапи. — Тя се разсмя.

— Защо не? Имам богат чичо.

— Аха. И какво?

— Аз съм наследникът.

Тя се засмя учтиво и ми подаде картата. На нея имаше множество тесни лъкатушещи пътища и съвсем малко населени места. Помислих си за Хари, който обичаше Адирондак, и се помолих на Бог този път нещата да се развият добре.

Макс постави едно кръстче на картата.

— Върха се пада в северната част на езерото Саранак, горе-долу тук. Няма да е зле да се обадите, за да ви упътят. Всъщност трябва да се обадите и за резервация. Все са пълни.

— При хилядарка на нощ?

— Да. Направо не е за вярване. — Тя измъкна изпод тезгяха телефон, намери номера на Върха и го записа върху картата. — На стойката няма да намерите брошура за Върха.

— Ясно. Прибрах картата в джоба си.

— Значи сте от Ню Йорк? — попита Макс.

— Да.

— И какво ви доведе насам?

— Един хеликоптер.

Тя понечи да се усмихне, но явно в главата й светна някаква лампичка.

— О, вие сте онзи от хеликоптера на ФБР.

— Правилно. Фабрика за балъци и резил.

Тя се разсмя.

— Не… ФБР. Като Федерално бюро за разследвания.

Появи се Кейт с две чаши кафе.

— Добре ли си прекарваш?

— Наемам кола.

— Чух те да се смееш още от ресторанта. Какъв е вицът?

— Че Върха е върхът.

Макс се разсмя. Кейт остана сериозна.

— Дълга история — казах.

— Съкрати я тогава.

— Добре, има едно място… хотел или нещо такова…

— Комплекс — услужливо се обади Макс.

— Да. Комплекс, който се казва Върха. И тъй, Макс — това името на младата дама… та значи аз я попитах кое място е върхът, а тя отговори: „Върха“…

— Ясно, схванах — каза Кейт и остави кафето ми на гишето.

— Тъкмо се канех да се представя като федерален агент — отвърнах професионално.

Кейт ме изпревари и показа документите си.

— Трябват ми ксерокопия на всички договори за наети коли от четвъртък до днес, в това число и колите, които не са върнати. Вижте какво можете да направите за десет минути. Ще бъдем в ресторанта.

После отиде до гишето на „Ентърпрайз“ и се заприказва с младежа там.

— Това е жена ми — обясних на Макс.

— Еее, никога нямаше да се сетя.

Взех си кафето и влязох в ресторанта, който всъщност си беше най-обикновено кафене. Стените и таванът бяха боядисани в противно небесносиньо в комплект с бели облаци, каквито не могат да се видят никъде на тази планета. От тавана висяха пластмасови модели на биплани. Мотивът се допълваше от снимки на различни летателни апарати. Имаше празен бар с четири стола, както и дванадесет празни маси, от които можех да избирам. Седнах на една до прозореца, през който се виждаше пистата. Появи се привлекателна сервитьорка с меню.

— Здравейте, как сте? — попита ме тя.

— Страхотно. Като щастливо женен. Ще донесете ли още едно меню? Жена ми ще се появи след минутка.

— Разбира се… — Тя остави менюто на масата и отиде за друго.

Телефонът ми иззвъня. Вместо номер се изписа СКРИТ, което в деветдесет процента от случаите означаваше, че се обаждат от работата. Оставих го на гласова поща. Кейт влезе в кафенето и каза:

— Телефонът ми току-що звъня.

— Сигурно са те търсили от Бергдорф.

Тя седна и провери гласовата си поща.

— Том Уолш. Иска да му звънна.

— Изчакай няколко минути.

— Добре.

Тя измъкна разпечатките от куфарчето си и ги остави на масата. Взех половината и докато ги прелиствам, набирах един номер на телефона си.

— На кого звъниш?

— На Върха.

Вдигна някакъв Чарлз.

— Бих искал да направя резервация за довечера.

— Да, сър. Имаме няколко свободни места.

— А стаи?

— Да, сър. Мога да ви предложа Мохокската стая в Главната резиденция, Поста в Орлово гнездо, Наблюдателницата в Дома за гости…

— Задръж, Чарлз. Какво мога да получа за хилядарка?

— Нищо.

— Нищо? Дори походно легло в кухнята?

Той ми цитира някои от цените на свободните стаи и направо ме скалпира с новината, че Мохок, която бе най-евтината, струва дванайсет стотачки на нощ.

— А има ли отопление и електричество?

— Да, сър. Колко нощи ще останете при нас?

— Не съм сигурен, Чарлз. Нека като за начало бъдат две.

— Да, сър — каза той и добави: — Ако ще оставате и в сряда, желателно е облеклото за вечеря да е черно.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да нося смокинг, за да си изям вечерята в гората?

— Да, сър. Уилям Ейвъри Рокфелер, който притежавал това място, държал на вечеря всички да са с официално облекло. Опитваме се да възстановим традицията в сряда и събота вечер.

— Може и да се наложи да пропусна събитието. Имам ли някакъв шанс за румсървис, ако съм по бельо?

— Да, сър. Как ще платите капарото?

Казах му името си и номера на служебната кредитна карта и още някои подробности.

— Имате ли мечки там?

— Моля?!

— Мечки, Чарлз. Нали се сещаш. Урсус терибиалис.

— О… ние… в района има мечки, но…

— Нахрани ги довечера, Чарлз. До скоро.

Затворих.

— Правилно ли те чух? — каза Кейт.

— Да, шибани мечки.

— Имах предвид цената на стаята.

— Да, ще спим в Мохокската стая. Наблюдателница за две хиляди долара ми се вижда малко екстравагантно.

— Да не си полудял?

— Защо питаш? След двете нощи в оная квартира заслужавам нещо по-така.

— Мисля, че квартирните в района на Олбъни са сто долара на ден — напомни ми тя. — Ще трябва да доплатим… тоест да доплатиш разликата.

— Ще видим.

Пейджърът на Кейт иззвъня и тя го погледна.

— Том е.

— Изчакай още няколко минути.

— Може да са намерили Хари.

— Би било чудесно. — Прелистих разпечатките, мъчех се да намеря нещо, за което да се хвана.

Кейт също се зае с листата.

— Това е съботният полет от единайсет сутринта от Бостън… Еха.

— Какво „еха“?

— Едуард Улфър. Знаеш ли кой е?

— Да, играеше централен нападател на…

— Заместник-министър на отбраната. Крайно десен, твърд поддръжник на войната с Ирак. Много близък на президента. Често се появява по телевизията.

— Явно той е бил разпознатият като министър на нещо си.

— Да. А със същия полет е пристигнал и Пол Дън. Президент съветник…

— По въпросите на националната сигурност, както и член на Съвета за национална сигурност.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Ти пък защо питаш?

— Защо толкова ти харесва да се правиш на глупак?

— Много добро прикритие, когато наистина действам глупаво — казах. — Значи Улфър и Дън са пристигнали в събота заедно с още двама типа, ако се вярва на Бети, след което всички са се качили в микробуса на Къстър Хил Клуб.

Кейт отново погледна списъка на пътниците от съботния полет от Бостън.

— Общо са били деветима, но другите имена не ми говорят нищо. Не можем да кажем кои са другите двама.

— Така е. — Продължих да прелиствам списъците. — Улфър и Дън са заминали вчера с първия полет за Бостън, а оттам са се прекачили за Вашингтон.

Тя кимна замислено.

— Това изобщо означава ли нещо?

— На пръв поглед не много. Куп богати и влиятелни типове се събират за трите почивни дни в една планинска ловна хижа, собственост на петролен милиардер. Прилича на някой от онези ренесансови уикенди или на събиране на групата Карлайл, на които според някои хора и медиите стават какви ли не пъклени неща — манипулация на цените на петрола, финансови и политически сделки, конспирации за световно господство и други такива. Понякога пък се случва да са просто компания типове, събрали се да починат, да поиграят карти, да говорят за жени и да си разказват мръсни вицове.

Кейт се замисли.

— Понякога наистина е така. Но някой от министерството на правосъдието е наредил това събиране да бъде наблюдавано.

— Точно там е въпросът.

— И не всеки ден от министерството на правосъдието искат да бъде следен заместник-министър на отбраната, президентски съветник и дявол знае кой още.

— Добра картинка се очертава — отбелязах и отново прегледах списъците. — Трябва да направим проверка на всички пристигнала с пътническите самолети през последните няколко дни и да видим дали имат някаква връзка помежду си, после да се опитаме да разберем онова, което е трябвало да открие Хари — кой е заминал оттук за Къстър Хил Клуб.

— Не мисля, че е наша работа — отвърна Кейт. — Том не ни е казвал подобно нещо.

— Няма да е зле да проявим самоинициатива. Том харесва подобни работи. И между другото, Том да си го начука.

Сервитьорката дойде и единият от нас си поръча двоен чийзбургер с бекон, а другият — салата „Коб“, каквото и да означаваше това.

Пейджърът ми иззвъня и погледнах изписания номер. Нищо необичайно — Том Уолш.

— Ще му звънна.

— Не, аз ще му звънна — каза Кейт.

— Остави на мен. Той ме харесва и ме уважава.

Набрах номера на мобилния му телефон и Том отговори.

— Ти ли ме търси по пейджъра?

— Да. Търсих ви и по пейджърите, и по телефоните. Трябваше да ми се обадите, щом кацнете.

— Току-що пристигнахме. Насрещен вятър.

— Според пилота би трябвало да сте там от близо час.

— Изгубихме много време при колите под наем. По-важното е има ли някакви вести от Хари?

— Още нищо. — Запозна ме набързо с нищото и продължи: — Искам да идете до районната централа на щатската полиция в Рей Брук. Това е на няколко километра от Саранак Лейк. Свържете се с майор Ханк Шефър, командир на Група Б, и координирайте с него операцията по издирване. Можете да предложите своите услуги и експертиза, доколкото ги имате, както и да участвате в търсенето.

— Добре. Това ли е всичко?

— Засега. Междувременно проверяваме по каналите дали не можем да уредим неколкостотин войници от Кемп Дръм да участват в търсенето. Това ще го ускори значително. Кажете на Шефър, че още работим по въпроса.

— Разбрано.

— И ми се обадете, след като говорите с него.

— Разбрано.

— Добре. Кейт там ли е?

— В тоалетната е.

— Кажи й да ми се обади.

— Разбрано.

— Какво правиш в момента?

— Чакам двоен чийзбургер с бекон.

— Добре… Не се мотайте много в летището и не разпитвайте никого.

— Какво искаш да кажеш?

— Заминавайте колкото се може по-скоро към централата на полицаите. И дори не си помисляйте да минавате през Къстър…

— Ясно.

— Добре. Това е всичко.

Затворих.

— Какво каза? — попита Кейт.

Отпих от кафето си и отново се заех с разпечатките.

— Иска да идем в Къстър Хил Клуб, да видим дали Бейн Мадокс не е там, да говорим с него и да видим кой му е на гости.

— Това ли каза?

— Не с толкова много думи.

— Иска ли да му се обадя?

— Ако желаеш.

Тя започваше лека-полека да губи търпение.

— Джон, какво по дяволите…

— Ето как стоят нещата. Няма вести от Хари, Уолш иска да се свържем с щатската полиция, да помагаме в търсенето, да не се мотаем и да не разпитваме много-много из летището. За последното вече е късно.

— Не чух нищо за отиване до Къстър Хил Клуб.

— Виж, защо ти не идеш до щатската полиция? Аз ще мина през Къстър Хил Клуб.

Тя не отговори.

— Кейт, тук сме проформа в отговор на изчезването на един от датите хора от спецчастта. Пратени сме да разберем добрите или рошите новини, ако и когато бъде открит Хари. Става въпрос просто за протокол. Въпросът е каква роля искаш да играеш? Активна или масивна?

— Знаеш как да поставиш нещата… трябва да помисля.

— Ами мисли де.

Пристигна храната. Двойният чийзбургер с бекон изглеждаше така, сякаш можеше да ти докара инфаркт само като го докоснеш. В пакетчето с пържени картофки бе втъкнато малко американско знаменце.

— Искаш ли от салатата? — попита Кейт.

— Веднъж намерих плужек в една салата.

— Много мило.

Преди да успея да получа минималното си количество тлъстина за деня, младежът от „Ентърпрайз“ дойде в кафенето и подаде на Кейт ксерокопията на договорите за наем.

— Привършвам в четири, ако искате да ви покажа района. Може й да вечеряме заедно. Оставил съм номера на мобилния си телефон на визитката.

— Благодаря, Лари. Ще ти се обадя по-късно.

Той излезе.

— Как успя? — попитах.

— Кое?

Не отговорих и поисках сметката, за да можем да тръгнем веднага щом се появи Макс.

Отхапах от чийзбургера си и тя влезе в кафенето и дойде право при нас.

— Това са всички договори от четвъртък до утре, включително приключените — каза на Кейт. — Двадесет и шест бройки. Уикенд беше дълъг.

— Благодаря — отвърна Кейт. — И моля да не казвате на никого за това.

— Разбира се. — Тя ме погледна. — Голям късметлия сте с такава ясена.

Устата ми бе пълна, затова само изръмжах. Макс излезе и успях да преглътна.

— Как успя?

— Кое?

Лапнах шепа картофки и станах.

— Добре, да тръгваме.

Кейт прибра листата в куфарчето, аз оставих двайсетачка на масата и излязохме.

— Ако няма да идваш с мен, иди в „Херц“ и си вземи друга кола. Централата на щатската полиция е на някакво място на име Рей Брук, не много далеч оттук. Потърси майор Шефър. Ще ти се обадя по-късно.

Кейт стоеше и се колебаеше между заповедите на Уолш и наскоро изразеното мнение за него и за променящия се свят.

— Ще дойда с теб до Къстър Хил Клуб — реши накрая. — После ще идем в полицията.

Излязохме от терминала, отидохме на фирмения паркинг и открихме синия таурус. Подкарах колата до онази страна на терминала, където се намираше офисът на ФАА, и паркирах.

— Искам да проверя дали ГОКО имат фирмен самолет и дали използват летището. — Подадох на Кейт пътната карта. — Обади се на местната полиция и ги попитай как може да се стигне до Къстър Хил Клуб.

Влязох в сградата. Вътре имаше само един тип, седеше зад компютъра.

— Мога ли оттук да си купя билет до Париж?

Той вдигна поглед.

— Можете да идете където си поискате, ако притежавате, взели е под наем или сте запазили достатъчно голям самолет. Не ви е нужен дори билет.

— Значи съм попаднал на точното място. — Показах му документите си. — Джон Кори, Федерална контратерористична спецчаст. Трябва да ви задам няколко въпроса.

Той стана, дойде до гишето и провери картата ми.

— Какво има?

— С кого разговарям?

— Чад Рикман от ФАА.

— Добре, Чад, искам да зная дали летището се използва от частен самолет, регистриран на името на Глобъл Ойл Корпорейшън. ГОКО.

— Да, две нови машини модел „Чесна Сайтейшън“. Проблем ли има?

— Някой от самолетите тук ли е в момента?

— Не… всъщност и двата дойдоха вчера сутринта с около час интервал, заредиха и няколко часа по-късно отлетяха.

— Колко пътници пристигнаха с тях?

— Нямаше пътници. Обикновено изпращаме кола до самолета и съм сигурен, че бе само екипажът.

— А когато отлетяха, някой качи ли се?

— Не. Дойдоха, заредиха и по-късно отлетяха.

— Добре… накъде тръгнаха?

— Не ми казват такива неща… Длъжни са да дават информация единствено на Федералната въздушна агенция.

— Ясно… а как се свързват с нея? По радиото ли?

— Не, по телефона. Оттук. Всъщност подочух, че и двамата пилоти съобщават, че ще летят до Канзас Сити, с интервал половин час.

Обмислих думите му и попитах:

— Защо им е да пътуват до Канзас Сити без никой на борда?

— Може да са превозвали само товар — отвърна Чад. — Посрещнаха ги два джипа и натовариха нещо.

— Какво нещо?

— Не видях.

— Това са пътнически самолети, нали? А не товарни?

— Да. Но това не им пречи да събират малко багаж в салона.

— Още не мога да разбера защо два самолета ще долетят празни ще заминат със съвсем малко товар, при това в една и съща посока.

— Вижте, собственикът на самолетите — Бейн Мадокс — е собственик и на шибани петролни кладенци. Може да потроши колкото му душа иска гориво.

— Така е — признах. — Канзас Сити ли е крайната им дестинация?

— Не зная. Чух ги да обявяват по телефона този летателен план. Това е горе-долу на границата на обхвата им, така че може би оттам ще продължат нанякъде. А може и да се върнат.

— Разбирам… значи мога да се обадя на ФАА и да получа летателните им планове?

— Да, стига да сте оторизиран и да имате регистрационните им имена.

— Оторизиран съм, Чад. — Извадих листа, който бе донесъл Ранди от същия офис, и го сложих на бюрото. — Кои са самолетите на ГОКО?

Той провери списъка и отбеляза два номера — № 2730G и № 2731G.

— Последователни номера — осведоми ме. — Много от фирмите със собствени самолети го правят.

— Зная.

— Така ли? И с какво са се издънили?

— Типичните данъчни истории. Богаташите не си плащат данъците като мене и тебе.

— Без майтап?

— Благодаря, Чад. Помисли още малко. Поразпитай наоколо дали някой няма да се сети нещо. Имаш ли мобилен телефон?

— Разбира се. — Той записа номера си върху визитката си. — Какво всъщност търсите?

— Нали ти казах — укриване на данъци. Чували с пари. Не споменавай на никого, че има федерално разследване.

— Гроб съм.

Излязох от кабинета и се качих в колата.

— Има два самолета на ГОКО, които използват летището — съобщих на Кейт и й разказах подробностите, докато карах към изхода, казах й, че трябва да се обадим на ФАА във Вашингтон и да научим летателните планове на машините.

— Защо ни е да знаем това? — попита Кейт.

— Още не зная. Този тип Мадокс ме интересува, и никога не можеш да кажеш кое е важно, докато не го свържеш с нещо друго. В работата на детектива няма такова нещо като ПМИ — прекалено много информация.

— Трябва ли да си водя бележки?

— Не, ще ти дам записите на лекциите ми пред тъпите студенти.

— Благодаря.

— Разбра ли посоката?

— Донякъде. Дежурният каза да тръгнем на запад по шосе 3, после а север по 56, а оттам да питаме.

— Истинските мъже не питат за посоки. Накъде е шосе 3?

— Щом питаш, наляво.

След няколко минути излязохме на шосе 3, означено като панорамен път, и поехме на запад в пустошта.

— Оглеждай се за мечки — предупредих Кейт. — Как мислиш, дали един деветмилиметров глок може да спре мечка?

— Не вярвам. Да се надяваме, че ще можеш да провериш лично.

— Това не беше много мило.

Тя се облегна и затвори очи.

— С всяка минута без вести от Хари все повече си мисля, че не е жив.

Не отговорих.

Известно време тя мълча, после каза:

— А можеше да си ти.

Можех, но ако се бях оказал в гората около Къстър Хил Клуб, нещата може би щяха да се развият другояче. А може би не.

21

Продължихме на запад по шосе 3, което нямаше други основания да съществува освен за да ти даде възможност да зяпаш дървета, докато се местиш от никъде до никъде.

Кейт беше взела от летището няколко диплянки и ги разучаваше. Прави го където и да отидем, за да засили преживяното, а след това ми каканиже всичко прочетено като някакъв туристически гид.

Информира ме, че езерото Саранак, едноименното градче, летището и този път попадат в пределите на щатския парк Адирондак.

Научих също, че районът бил познат също и като Северната страна — име, което незнайно защо й се виждаше романтично.

— Тук и през април можеш да замръзнеш до смърт — отбелязах.

— Големи части от парка ще бъдат оставени завинаги като дива гора — продължи тя.

— Доста депресиращо звучи.

— Обявеният за парк район е с площ колкото щата Ню Хампшир.

— Какво е Ню Хампшир?

— Голяма част от него е необитаема.

— Това си е очевадно.

И тъй нататък. Всъщност едва сега разбрах как някои хора могат да се изгубят тук за дни, седмици или до края на живота си. Дадох си обаче и сметка, че човек може и да оцелее, ако има съответния опит.

Шосе 3 представляваше хубав двулентов път и понякога пресичаше някое малко градче, но през повечето време се виеше сред пустошта, която само засилваше агорафобията и зоофобията ми. Вече разбирах защо онзи тип Бейн Мадокс е държал да има хижа на такова място, щом замисля лоши неща.

— Ах, колко е красиво! — каза Кейт.

— Да.

Отвратително беше.

Имаше жълти знаци с черни силуети на подскачащи елени. Предполагам, че бяха поставени да предупреждават елените да отскачат 07 пътя, ако не искат да бъдат прегазени.

Зад един завой видях голям знак с нарисувана мечка и надпис ВНИМАНИЕ.

— Видя ли? Видя ли знака с мечката?

— Да. Това означава, че в района има мечки.

— По дяволите! Заключени ли са вратите?

— Джон, стига си се държал като идиот. Мечките няма да ти досаждат, ако ти не им досаждаш.

— Прочутите последни думи. Откъде знаеш какво е досадно на една мечка?

— Спри с тия шибани мечки.

Продължихме. Движението не беше особено натоварено — разминахме се само с няколко коли, пътуващи обратно към Саранак Лейк.

— Защо отиваме в Къстър Хил Клуб — попита Кейт.

— Стандартна полицейска процедура. Отиваш на мястото, откъдето са последните вести от изчезналия.

— Но това е малко по-сложно от стандартните случаи с изчезнали хора.

— Не е така. Проблемът на ФБР и ЦРУ е в това, че правят нещата по-сложни от необходимото.

— Това факт ли е?

— Да, факт е.

— Трябва да ти напомня, че не бива да даваме на Мадокс или на когото и да било повод да заподозре, че на територията му е имало федерален агент.

— Мисля че вече обсъдихме този въпрос. Ако се намираш на територията на Къстър Хил Клуб със счупен крак, ако телефонът ти няма покритие и някоя мечка ти гризе петите, ще предпочетеш ли да изпълнявам заповедите и да чакам разрешително, за да тръгна да те търся?

Тя се замисли.

— Зная, едно ченге ще рискува живота и кариерата си, за да помогне на друго ченге. Зная, че си правил същото и за мен — макар да си бил раздвоен заради двойната ми роля на твоя съпруга и агент на ФБР.

— Интересна гледна точка.

— Мисля обаче, че целта ти е друга — да разбереш за какво всъщност става дума около Къстър Хил Клуб. Какъв е първият ти довод?

— Ами например, тестето списъци на пътници и наети автомобили в куфарчето ми. Както и това, че разпитваше за самолети на Глобъл Ойл Корпорейшън.

— Май нямам никакви шансове да те измамя.

— Джон, съгласна съм, че трябва да натиснем по-сериозно за търсенето на Хари, но освен това се въвличаш в нещо, което може да се окаже много по-голямо, отколкото си даваш сметка. — И добави: — Министерството на правосъдието се интересува от този човек, от клуба и от гостите му. Недей да прецакваш тяхното разследване.

— Като колега, съпруга или адвокат ми говориш?

— Като всички накуп. — Кейт отново замълча за момент. — Добре. Казах си мнението и го направих, защото понякога наистина се тревожа за теб. Неудържим си.

— Благодаря.

— Освен това си изключително буден и умен и имам пълно доверие в преценките и инстинктите ти.

— Сериозно?

— Сериозно. Затова, макар и технически да съм старша, в случая ще те последвам.

— Няма да те разочаровам.

— Надявам се. Освен това искам да ти напомня, че нищо не е по-успешно от самия успех. Щом ще престъпваш… престъпваме… заповедите, най-добре да не излизаме с празни ръце.

— Кейт, ако не смятах, че във всичко това има нещо повече от далавера с цените на петрола, сега щяхме да седим в централата на Щатската полиция и да пием кафе.

Тя ме хвана за ръката и продължихме напред.

На около четиридесет минути път от летището видях знак за шосе 56.

— Завой надясно — каза Кейт.

Набих спирачки и извадих глока.

— Вой? Откъде?

— Завой. Ей там. Давай.

— Ох… завой. Подбирай си думите.

— Давай надясно, по дяволите. Ето тук!

Завих по шосе 56 и продължихме на север. Тази част от пътя вече бе истинска пустош.

— Прилича ми на индианска страна — казах. — Какво пише в диплянките за местните индианци? Миролюбиви ли са?

— Пише, че мирният договор с коренното население на Америка изтича през две хиляди и втора година, в Деня на Колумб.

— Леле! Ужас!

Бяхме изминали трийсетина километра, когато една кафява табела ни уведоми, че излизаме от територията на щатския парк Адирондак.

— Дежурният полицай каза, че Къстър Хил Клуб се намира на частна земя в рамките на парка, значи сме го подминали. — Кейт погледна картата. — На няколко километра нататък има градче, Саут Колтън. По-добре да спрем там и да питаме.

Продължих напред и скоро пред нас се появи малка група постройки. На табелата пред тях пишеше САУТ КОЛТЪН — МАЛЪК ГРАД С ГОЛЯМА ГРЕДА НА РАМОТО, или нещо в този дух.

В края на микроскопичното населено място имаше бензиностанция. Спрях и се обърнах към Кейт.

— Ти ще питаш.

— Джон, размърдай си задника и иди да питаш.

— Добре… ама идваш с мен.

Слязохме, протегнахме се и влязохме в малката груба постройка.

Зад едно очукано бюро седеше съсухрен старец с избелели джинси и карирана риза, пушеше и гледаше някакво предаване за риболов на муха по телевизора на тезгяха. Сигналът не бе от най-добрите. Хванах антената.

— Точно така — каза той. — Сега е по-добре.

Пуснах антената и сигналът отново се скала. Една от работите ми като хлапе бе да играя ролята на антена за семейния телевизор, но вече бях пораснал за подобни неща.

— Търсим някой да ни упъти — казах му.

— Трябва ми сателитна чиния — отвърна той.

— Добра идея. Така ще говорите направо с кораба-майка. Търсим…

— Откъде идвате?

— От Саранак Лейк?

— Така ли? — Той най-сетне ни погледна. Забеляза и паркирания отвън таурус. — Откъде сте?

— От Земята. Вижте, закъсняваме…

— Бензин ли ви трябва?

— Да. Но първо…

— Дамата иска да ползва тоалетната?

— Благодаря — отвърна Кейт. — Тръгнали сме към Къстър Хил Клуб.

Той замълча за няколко секунди, след което каза:

— А?

— Знаете ли къде е?

— Разбира се, че знам. Зареждат при мен. Но не им поправям колите. Карат ги на сервиз в Потсдам. По дяволите, забравил съм повече неща за поправката на автомобили, отколкото ония идиоти от сервизите са научавали някога. Ама ако заседнат в снега или калта, на кого според вас се обаждат? На сервиза ли? Как ли пък не. Звънят на Руди. Тоест на мен. Миналия януари, а може да беше и февруари… да, тогава имаше голям сняг в средата на месеца. Помните ли го?

— Май бях на Барбейдос по това време — отвърнах. — Виж, Руди…

— Ей там има машини за снакс и кока-кола. Дребни трябват ли ви?

Предадох се.

— Да, ако обичаш.

Сдобихме се с дребни, купихме си вкаменен снакс и две коли от машините, използвахме тоалетната и сипахме два галона бензин.

Върнах се в малката постройка и платих с една от държавните кредитни карти. Агентите носят по две карти — едната за храна, преспиване и други неща, а другата — специално за бензин. Върху картата ми за бензин пишеше ФИРМЕНА и Х&МЛ, което не означава нищо, но любопитният Руди не пропусна да се поинтересува.

— Какво означава Х&МЛ?

— Хладилници и машини за лед.

— А?

Смених темата.

— Имаш ли карта на района?

— Не. Но мога да ти нарисувам.

— Безплатно ли?

Той се разсмя, разрови се из купищата рекламна поща, намери някаква листовка, рекламираща бой с лосове или нещо такова, и задочна да чертае с молив на гърба й.

— Така. Първо се оглеждаш за Голия път и завиващ наляво, само че няма знаци, после стигаш до Пътя на Индианеца Джо…

— Моля?

— Индианеца Джо. — Той повтори всичко в случай, че съм малоумен, след което завърши: — Тук излизаш на една просека без име и караш по нея петнайсетина километра. После търсиш Гьола на Макюън, завиваш наляво и стигаш право до Къстър Хил Клуб. Не можеш да го подминеш, защото те спират.

— Кой ме спира?

— Охраната. Имат пост и порта. Целият имот е ограден.

— Добре. Благодаря, Руди.

— Защо сте тръгнали натам?

— Обадиха ни се да погледнем един хладилник. Нещо машината за лед не работи добре.

— А? — Той ни погледна. — Значи ви очакват?

— Определено. Не могат да си приготвят коктейлите, докато не решим проблема с леда.

— Защо тогава не са ви дали напътствия?

— Дадоха ни, но кучето ги изяде. Добре, благодаря…

— Искате ли един съвет?

— Разбира се.

— Само че да знаете — не сте го чули от мен.

— Добре.

— Искайте си парите предварително. Много са бавни с плащането. Такива са богаташите. Бавно плащат на работещите хора.

— Благодаря за предупреждението.

Излязохме.

— Вече сме снимани — казах на Кейт. — Нали?

— И аз почвам да си мисля така.

Качихме се в колата и се върнахме по шосе 56, влязохме в парка и започнахме да се оглеждаме за Голия път. Намерих го и завих по тясната ивица асфалт, минаваща през тунела в дърветата.

— Искаш ли сушено говеждо?

— Не, благодаря. И не замърсявай.

Бях толкова гладен, че можех да изям и мечка, но се задоволих със сушеното говеждо, което се оказа гадно. Изхвърлих целофанената опаковка на задната седалка, с което допринесох за запазването на екологията.

Наближавахме Къстър Хил Клуб. Според Уолш около имота би трябвало да тече претърсване по въздух и земя, но не забелязах хеликоптери или самолети, нито пък полицейски автомобили. Това не беше добър знак. Всъщност точно обратното.

Кейт погледна мобилния си телефон.

— Има покритие. Я, имам и съобщение.

Понечи да чуе пощата си, но я спрях.

— В момента сме извън обсег. Никакви пощи, никакви обаждания.

— Ами ако са намерили Хари?

— Не искам да зная. Отиваме да видим Бейн Мадокс.

Тя прибра телефона в джоба си и в същото време пейджърът й иззвъня. Моят се обади минута по-късно.

Следвахме указанията на Руди и след двадесетина минути излязохме на Гьола на Макюън и продължихме по тесния, но добре павиран път.

Пред нас се появи голяма табела, закрепена на два триметрови стълба от двете страни на пътя и осветена с прожектори.

Минахме под табелата и пред нас се разкри поляна с груба колиба, издигаща се зад затворена стоманена порта.

Отвътре излязоха двама мъже в маскировъчно облекло, сякаш знаеха за пристигането ни много преди да се появим.

— Детектори за движение или звук — казах на Кейт. — А може би камери.

— Да не говорим, че тези двамата са с кобури, а единият ни гледа с бинокъл.

— Господи, как мразя частни охранители. Дайте ми кремъклийката, рог барут и…

— Имаше знак да намалим до осем километра в час. Намалих и приближих затворената порта. На три метра от нея имаше гърбица и знак, на който пишеше СПРИ ТУК. Спрях.

Вратата — оказа се електрическа — се плъзна на няколко стъпки и единият от мъжете тръгна към колата. Свалих стъклото на прозореца. Мъжът се наведе и попита:

— Какво има?

Беше на трийсет и нещо, целият пременен във военни дрехи, с шапка, кубинки и пистолет. Изражението му като че ли искаше да каже, че е много печен и може да стане опасен, ако го предизвикат. Липсваха му единствено слънчевите очила и свастиката.

— Федерален агент Джон Кори и федерален агент Кейт Мейфийлд. Дошли сме да се видим с господин Бейн Мадокс.

Това като че ли пропука каменната му физиономия и той попита:

— Господин Мадокс очаква ли ви?

— Ако ни очакваше, щяхте да знаете, нали?

— Аз… мога ли да видя документите ви?

Искаше ми се да му покажа глока, за да знае, че не е единственият с желязо, но все пак реших да съм мил и му подадох картата си. Кейт направи същото.

Той се зае да ги разучава и останах с чувството, че или познава, че са истински, или че се преструва на много вещ в разпознаването на документи.

Прекъснах заниманията му с думите:

— Те все пак са си наши.

Той се поколеба, но ни върна картите.

— Тук сме да се видим с господин Бейн Мадокс по официален въпрос.

— И какъв точно е този въпрос?

— Вие ли сте господин Мадокс?

— Не… но…

— Виж, приятел, имаш десетина секунди да направиш нещо блестящо. Обаждай се, ако трябва, а после отваряй шибаната порта.

Той изглеждаше леко вбесен, но запази самообладание.

— Изчакайте.

Върна се при портата, промъкна се през отвора и каза нещо на колегата си. После двамата изчезнаха в дървената колиба.

— Защо винаги търсиш конфронтации? — попита Кейт.

— Конфронтация е, когато извадя пищова. А аргументация — когато дръпна спусъка.

— Федералните агенти ги учат да бъдат вежливи.

— Тия уроци съм ги пропуснал.

— А ако не ни пуснат? Могат да ни откажат достъпа в частна собственост, ако нямаме разрешително за обиск.

— Къде го пише това?

— В конституцията.

— Десетачка, че ще ни пуснат.

— Дадено.

Неофашистът отново се появи до колата ни.

— Ще ви помоля да минете през портата и да отбиете вдясно. Един джип ще ви откара до хижата.

— Защо да не използвам собствената си кола?

— Това е за ваша лична безопасност и сигурност, сър, а и заради вътрешния правилник, въведен по искане на застрахователната компания.

— Е, не ни се иска да се забъркваме със застрахователни компании. А бе, има ли мечки в този район?

— Да, сър. Моля, минете през портата и останете в колата си, докато не пристигне джипът.

Този идиот да не би да си мислеше, че ще тръгна да се мотая сред мечки?

Мъжът направи знак на колегата си при колибата и стоманената порта се плъзна настрани.

Влязох в имота, завих на чакъления паркинг и спрях. Портата зад нас се затвори.

— Добре дошла в Къстър Хил Клуб — казах на Кейт. — Дължиш ми десетачка.

— Двайсетачка, че няма да се измъкнем живи оттук — пошегува се тя.

Появи се черен джип със затъмнени стъкла. Спря, от него слязоха двама души с маскировъчни дрехи и кобури и тръгнаха към нас.

— Залагам — казах.

Единият от типовете приближи до прозореца.

— Моля излезте, заключете колата си и ме последвайте.

Това приличаше на място, където задължително ще ти сложат проследяващо или подслушвателно устройство в колата, така че нямах намерение да я оставям.

— Имам по-добра идея. Ти ще водиш, а аз ще карам след теб.

Той се поколеба.

— Добре, но не изоставайте и не се отклонявайте от пътя.

— Няма да се отклонявам, стига ти да не го правиш.

Мъжът се върна в джипа и обърна. Тръгнах след него нагоре по склона през разчистен участък с големи скални късове.

— Не искаш да ни слагат нежелани екстри в колата, така ли? — каза Кейт.

— Щом видиш подобни мерки за сигурност, трябва да си толкова параноичен, колкото са и те.

— Винаги си знаел как да се справяш в лошите ситуации, в който ни забъркваш.

— Благодаря… Всъщност май си права.

Покрай пътя бяха наредени стълбове с лампи. Забелязах и сервизни стълбове, които излизаха от дърветата, минаваха през откритото пространство и отново изчезваха в гората. Бяха с по пет жици и докато минавахме под тях, забелязах, че три от тях са всъщност дебели кабели, по които вероятно идваше основното захранване.

На половината път към върха се виждаше огромна хижа — с размерите на малък хотел. Пред нея се издигаше висок пилон с американското знаме, а под него се развяваше някакъв жълт флаг.

На върха на хълма видях висока кула, приличаше на клетъчен предавател. Това обясняваше доброто покритие в района и показваше, че Хари би могъл да се свърже, ако е жив и добре. Запитах се дали кулата принадлежи на телефонната компания, или е собственост на Бейн Мадокс.

Стигнахме до хижата, пред която имаше чакълен паркинг с още четири черни джипа и един син „Форд Таурус“ като този, който карах. На задната му броня обаче се виждаше стикер с буквата Е, което означаваше, че е на „Ентърпрайз“. Значи може би някои от гостите бяха все още тук. Автопаркът се допълваше от тъмносин микробус — вероятно онзи, за който бе споменала Бети.

Спряхме под големия портик и мъжете отвориха вратите ни. Двамата с Кейт слязохме, като тя взе куфарчето си със списъците на пътниците и наетите автомобили. Запомних номера на „Ентърпрайз“, заключих нашата кола и се огледах.

Районът около хижата бе свободен от дървета в радиус почти километър във всички посоки, което улесняваше охраната. Хари сигурно доста се бе измъчил, за да се добере достатъчно близо до паркинга, дори и да беше използвал скалите за прикритие.

Освен това до момента бях наброил четирима охранители и нещо ми подсказваше, че има и още. Мястото се държеше под строг контрол и вече бях сигурен, че Хари се е вкарал в лоша ситуация.

— Моля, последвайте ме — каза шофьорът на джипа.

— Никой да не докосва колата — предупредих. — Ако открия, че някой е сложил нежелана екстра, ще го пратя на топло. Разбрахте ли ме?

Той не отговори, но явно разбра.

Изкачихме няколкото стъпала до покритата веранда, на която имаше редица кресла и люлеещи се столове, обърнати към разкриващата се гледка надолу. Като изключим горилите от охраната, мястото бе много приятно и уютно. Забелязах, че върху жълтия флаг е изписана цифрата 7.

— Моля, изчакайте тук — каза мъжът от охраната и изчезна в хижата.

Двамата с Кейт останахме на верандата.

— Може би мястото се продава. Върви с малка армия.

Тя не отговори на забележката ми.

— Трябва да си проверя пощата.

— Не.

— Джон, ами ако…

— Не. Това е един от онези редки моменти, когато не желая да получавам абсолютно никаква информация. Ще се срещнем с Бейн Мадокс.

Тя ме погледна и кимна. Вратата се отвори.

— Влезте — каза мъжът от охраната.

И влязохме в Къстър Хил Клуб.

22

Влязохме в голямо преддверие с балкон на втория етаж и масивен полилей от еленски рога. Помещението бе облицовано с жълт чам и украсено в селски стил с тъкани на ръка черги, ловни и риболовни снимки и оскъдна мебелировка от клони на дървета. Имах чувството, че господин Мадокс, ако изобщо съществуваше такъв, няма нищо общо тази хижа.

— Хубаво холче — отбелязах.

— Сигурна съм, че някъде навътре ще видим и глава на лос — отвърна Кейт.

Откъм коридора отляво се разнесоха стъпки и в преддверие влезе друг човек от охраната — този път мъж на средна възраст в сини дрехи. Явно един от дворцовите стражи. Представи ни се като Карл.

— Мога ли да взема палтата ви? — попита той. Отговорихме, че ще си останем с тях, след което той се обърна към Кейт.

— Ще позволите ли да занеса куфарчето ви в гардероба?

— Ще го нося със себе си.

— От съображения за сигурност се налага да видя какво носите в него.

— Няма да стане.

Това като че ли го изкара от равновесие.

— От какво естество е работата ви с господин Мадокс?

— Виж какво, Карл, ние сме федерални агенти, не можем да бъдем претърсвани, не може да ни бъде взимано оръжието и не отговаряме на въпроси, а ги задаваме — казах му. — Можеш или още сега да ни заведеш при Бейн Мадокс, или да се върнем с разрешително за обиск, с още десетима федерални агенти и щатската полиция. Какво избираш?

Карл изглеждаше несигурен в избора си.

— Изчакайте — каза и излезе.

— Десетачка, че ще ни вкара при магьосника — прошепна Кейт.

— Не става. И без това не му дадох възможност за избор.

Извадих мобилния телефон от джоба си, свалих пейджъра от колана и ги изключих.

— Тези неща понякога будят подозрение или прекъсват разговора в най-важния момент — обясних. — Това е една от ситуациите, когато ни е позволено да изключим бръмчилото.

— Не съм много сигурна, но… — Кейт с нежелание изключи телефона и пейджъра си.

Забелязах на отсрещната стена голяма картина с маслени бои — изобразяваше битката при Литъл Бигхорн. Генерал Джордж Армстронг Къстър и хората му бяха заобиколени от боядисани индианци а коне и изглеждаше, сякаш туземците побеждаваха.

— Да си виждала онази картина на последната битка на Къстър в музея за модерно изкуство? — попитах Кейт.

— Не, а ти?

— Аз да. Малко е абстрактна, напомня ми на Магрит или Дали.

Тя не отговори. Сигурен съм, че се чудеше откъде съм чувал за Магрит и Дали, както и кога за последен път съм влизал в музей.

— На картината е изобразена онази риба с голямото око и реещ се във въздуха ореол — продължих аз. — А под рибата са индианците и правят секс.

— Какво? Какво общо има това с последната битка на Къстър?

— Ами, картината е озаглавена „Света Скумрийо, виж ги тия шибани индианци“.

Отговор не последва.

— Загря ли? Риба, голямо око, ореол, света Скумрийо, виж…

— Това е най-тъпата шега, която съм чувала.

Карл се появи отново.

— Моля, последвайте ме.

Тръгнахме след него по коридора и стигнахме до нещо като библиотека, след което слязохме няколко стъпала и се озовахме в огромно помещение с таван като на катедрала.

В дъното имаше голяма каменна камина с горящи дънери, а над нея се мъдреше глава на лос.

— А, ето ти и главата — казах на Кейт. — Как позна?

В голямото кресло до камината седеше някакъв мъж. Стана и тръгна към нас. Носеше син блейзър, широки жълто-кафяви панталони и зелена карирана риза.

Срещнахме се в средата на помещението и той подаде ръка на Кейт. Здрависаха се.

— Аз съм Бейн Мадокс, президент и собственик на този клуб. Вие трябва да сте Кейт Мейфийлд. Добре дошла.

— Благодаря.

Мъжът се обърна към мен и отново протегна ръка.

— А вие сте господин Кори. — Здрависахме се и той попита: — И тъй, с какво мога да ви помогна?

Припомних си уроците по учтивост.

— Първо бих искал да ви благодаря, че ни приемате без предварителна уговорка.

Той се усмихна стегнато.

— Какви бяха другите ми възможности за избор?

— Честно казано, доста ограничени.

Разгледах внимателно господин Бейн Мадокс. На петдесет и няколко, висок, добре сложен, хващаше окото. Дългата му сива коса бе пригладена назад от гладкото му чело. Имаше характерен гърбав нос и стоманеносиви очи, които сякаш не мигаха. Донякъде ми напомняше на ястреб или орел; дори главата му от време на време се обръщаше рязко като на птица.

Гласът му бе добре модулиран, както и би могло да се очаква, а зад цялата тази външност долавях излъчването на много спокоен и самоуверен човек.

Гледахме се и явно се мъчехме да определим кой в случая е истинският мъжкар с по-големия хуй.

— Ще отнемем само десетина минути от времето ви — казах. Може би щяха да са повече, но винаги казвам десет. Кимнах към столовете до камината.

Той се поколеба, но отстъпи.

— Е, сигурно сте изминали дълъг път. Елате, настанявайте се. Последвахме го през помещението, съпровождани неотлъчно от Карл.

По стените можеха да се видят много глави на мъртви животни и препарирани птици. Това не е политически коректно в наше време, но съм сигурен, че на Бейн Мадокс изобщо не му пукаше. Почти очаквах да видя и някой демократ, натъпкан със слама и закован за стената.

Забелязах също и голям дървен шкаф за оръжие със стъклени врати, зад които имаше десетина пушки и карабини.

Мадокс ни заведе до две кожени кресла, разположени срещу неговото от другата страна на масата, и се настанихме. Сега вече се Почувства задължен да играе ролята на добър домакин.

Желаете ли Карл да ви донесе нещо? Кафе? Чай? — Махна с Ръка към чашата с кехлибарена течност на масата. — Или нещо по-силно?

— Кафе, моля — каза Кейт: следваше предписанията как да накара някого да се заседи и разприказва повече от желаното.

Искаше ми се скоч и дори надушвах питието в чашата на Мадокс. Пиеше го чисто. Сигурно имаше проблем с машината за лед.

— Господин Кори?

— Знаете ли, направо умирам за едно лате. Възможно ли е?

— Ъъъ… — Той погледна Карл. — Питай в кухнята дали имаме лате.

— И капучино става — казах. — Дори и едно американо ще свърши работа. Може и айс-мока.

Естествено не пиех подобни пикни, но се нуждаехме от няколко минути насаме с господин Мадокс.

Карл излезе и едва сега забелязах кучето, което лежеше на една страна между креслото на Мадокс и камината. Или спеше, или беше умряло.

— Това е Кайзер Вилхелм — осведоми ме Мадокс.

— Прилича ми на куче.

Той се усмихна.

— Доберман. Много умен, верен, силен и бърз.

— Направо не е за вярване.

Тъпото куче просто си лежеше, лигавеше килима, хъркаше и пърдеше.

— Прекрасно животно — каза Кейт.

Охо, че и се беше надървил. Какво ли сънуваше? Да не говорим, че Кейт Мейфийлд не мисли, че аз съм прекрасен, когато се лигавя, хъркам или пърдя.

— Е, с какво мога да ви помогна? — попита господин Мадокс. Обикновено двамата с Кейт решаваме предварително кой ще водя и каква ще е целта ни. В случая обаче целта ни — Хари Мюлер щеше да подскаже на господин Мадокс, че се е намирал под наблюдение, така че това ограничаваше въпросите ни до времето и световните първенства. От друга страна, Мадокс може би вече знаеше, че го държат под око.

— Господин Кори?

Реших да последвам примера на генерал Къстър и да атакувам — естествено с надеждата за по-добър резултат.

— Имаме информация, че един федерален агент, Хари Мюлер, е изчезнал в околностите на този клуб, и смятаме, че може да се е изгубил или да е бил ранен на ваша територия.

Опитах се да разчета лицето му; на него бе изписана единствено загриженост.

— Тук? На моята територия?

— Вероятно.

Изглеждаше искрено изненадан — или беше превъзходен артист.

— Но… както видяхте, никак не е лесно да се влезе в моята собственост.

— Придвижвал се е пеша.

— Нима? Но имотът се охранява и е ограден.

Беше мой ред да се престоря на изненадан.

— Ограда? Сериозно? Е, може да е минал през нея.

— Защо ще прави това?

Добър въпрос.

— Побъркан е на тема птици.

— Разбирам… И тъй, смятате, че може да е минал през оградата и да се е наранил на моя територия.

— Има такава вероятност.

Изражението на Мадокс остана на загрижен и разтревожен човек.

— Но какво ви кара да мислите така? Наоколо има милиони акри пустош. Моята територия е едва шестнадесет хиляди.

— Само? — казах. — Вижте, господин Мадокс, действаме според специфична информация, която трябва да проверим. Сега е мой ред да питам. Вие или някой от хората ви да е срещал въпросното лице на ваша територия?

Той поклати глава.

— Щяха да ме уведомят. Откога липсва този човек?

— От събота. Но едва сега привлече внимание.

Той кимна замислено и отпи от скоча си.

— Е, този уикенд имах шестнадесет гости, много от които излязоха на излет или лов на птици. Добавете към това охраната. Малко вероятно е този човек да се е изгубил на моя територия, без някой да се натъкне на него.

Кейт се намеси в разговора:

— Шестнадесет души, разделени на шестнадесет хиляди акра, правят по един човек на хиляда акра. Можете да скриете цяла армия на подобна площ.

Господин Мадокс се замисли върху аритметиката. Наистина малко куцаше.

— Предполагам, че ако е бил ранен и неспособен да се движи, има вероятност да остане незабелязан.

— При това много голяма вероятност — каза Кейт.

Мадокс запали цигара, дръпна и направи кръгче във въздуха. После попита:

— И какво желаете да направя? Как мога да ви помогна?

Гледах го как пуши, пие и седи удобно в коженото си кресло.

Изглеждаше по-спокоен от средностатистически заподозрян. Всъщност изглеждаше си направо невинен.

Въпреки това имах чувството, че дори и да е свързан по някакъв начин с изчезването на Хари, пак ще запази самообладание. Нищо не му пречеше да нареди на лакеите си да ни кажат, че го няма; вместо това предпочете да се срещне лице в лице с нас.

Кратките ми забежки към криминалната психология и прекараните на улицата години ме бяха запознали със социопати и нарцисисти — невъобразимо егоистични и арогантни хора, уверени, че с глупостите си могат да се измъкнат и след убийство.

Напълно възможно бе Бейн Мадокс да има нещо за криене и да си мисли, че може да го скрие под носа ми. Този номер обаче нямаше да мине.

— Как мога да ви помогна? — повтори той.

— Ще ви помолим да ни позволите да претърсим имота — отвърнах.

Изглежда, беше подготвен за това.

— Мога да проведа и свое претърсване, след като вече зная, че на моя територия може би има изгубил се човек. Разполагам с петнадесет души, високопроходими коли и шест джипа.

— Пълното претърсване може да отнеме цял месец — казах. — Имах предвид, че искаме да използваме щатската и местната полиция, федерални агенти, а може би и войници от Кемп Дръм.

Идеята май не му хареса, но беше приклещен в ъгъла.

— Кажете ми, какво ви кара да смятате, че този човек е на моя територия, а не из пущинаците около нея?

Това вече бе наистина добър въпрос, за който разполагах със стандартен отговор на правозащитник.

— Действаме според налична информация и убеждения. Това е всичко, което мога да ви кажа. Имаме всички основания да извадим разрешително за претърсване, но това отнема време. Затова предпочитаме да ни сътрудничите доброволно. Това проблем ли е?

— Не, в никакъв случай. Все пак ви препоръчвам да започнете с претърсване от въздуха. Така ще свършите същата работа по-бързо и пак толкова ефективно.

— Благодаря, знаем това — каза Кейт. — Търсенето по въздух вече е в ход. Дойдохме да получим разрешението ви екипите да влязат на ваша територия.

— Разбира се, че не бих попречил на търсене на изчезнал човек. — Мадокс направи кратка пауза. — Но ще искам писмено потвърждение, че не нося отговорност.

Кейт започна да се дразни.

— Незабавно ще ви го пуснем по факса.

— Благодаря. Не искам да изглеждам като лош гражданин, но, за съжаление, живеем в доста спорни времена.

Нямаше как да не се съглася.

— Страната се е запътила към ада — казах. — Прекалено много адвокати се навъдиха.

Той кимна и предложи своето мнение:

— Адвокатите съсипват държавата. Съсипват доверието, плашат онези, които желаят да бъдат добри самаряни, налагат култура на заиграване и се занимават с легализирано изнудване.

Този тип започваше да ми харесва.

— Всъщност са пълни боклуци.

— Така е, боклуци са — усмихна се той.

Реших, че не е честно да го държа на тъмно.

— Колежката е адвокат.

— О… извинете ме, ако…

— Не практикувам — каза Кейт.

— Добре тогава — каза той и се пошегува: — Изглеждате прекалено добре, за да сте юристка.

Тя го изгледа ядно.

— Предполагам, че ще започнете претърсването утре сутринта — каза той. — Вече е прекалено тъмно, за да се пращат хора в гората.

Ясно беше, че господин Мадокс печели време с всичките тези глупости за писмени потвърждения и други подобни, така че казах:

— Мисля, че ни остават още около три часа светлина.

— Ще наредя на хората си незабавно да започнат да търсят. Познават терена.

Гледахме се от упор. Шантавите му сиви очи не мигнаха нито веднъж.

— Господин Кори, моля ви, кажете ми какво е търсил един федерален на моя територия.

Вече имах отговор и на това.

— Фактът, че господин Мюлер е федерален агент, в случая е неуместен.

— Неуместен?

— Да. Излязъл е на излет. В почивните си дни. Не го ли обясних вече достатъчно ясно?

— Може би не съм ви разбрал правилно.

— Може би. И тъй като все пак е федерален агент, федералното правителство помага за издирването му.

— Разбирам. Е, значи не бива да си правя някакви особени изводи от факта, че вие двамата сте от Контратерористичната спецчаст.

— Не. Всъщност не би трябвало да си правите каквито и да било изводи. Трябва също да ви уведомя, че господин Мюлер е наш колега, така че сме тук от лична загриженост, както и по професионални причини.

Той се замисли за миг.

— Не съм изпитвал подобно другарство от времето, когато бях в армията. Не мога да се сетя за нито един човек, който би направил нещо повече от това да ми звънне няколко пъти по телефона, ако се случи аз да изчезна.

— Нито дори майка ви?

Той се усмихна.

— Е, тя би била изключение. Може би и децата ми, стига да са в настроение. Естествено данъчните също ще организират търсене, ако пропусна вноската си за четиримесечието.

Нито Кейт, нито аз коментирахме думите му.

Мадокс запали нова цигара и отново изпусна няколко кръгчета.

— Забравено изкуство — каза той. — Да ви предложа цигара?

Отказахме.

Огледах стаята и забелязах нещо да ме гледа със стъклените си очи от един тъмен ъгъл. Оказа се огромна черна мечка, изправена на задните си крака и вдигнала заплашително предните си лапи. Знаех, че е мъртва и препарирана, но въпреки това подскочих.

— Вие ли сте застреляли това чудо?

— Да.

— Къде?

— Тук, в имота ми. Случва се понякога да минат през оградата.

— И ги застрелвате?

— Е, ако не е ловен сезон, просто ги упояваме и ги местим. Защо?

— Не обичам мечки.

— Някакво лошо преживяване ли?

— Не. Опитвам се да избягвам лошите преживявания. Как мислите, един деветмилиметров глок може ли да спре мечка?

— Не ми се вярва. И се надявам да не ви се наложи да проверявате.

— Аз също. Имате ли капани за мечки в имота си.

— Естествено, че не. Тук посрещам гости и нямам никакво желание някой от тях да попадне в капан за мечки. Има също и нарушители — добави той. — Могат да ме осъдят.

Погледна си часовника.

— Е, ако…

— Само още няколко въпроса, докато дойде латето.

Той не отговори.

— Значи сте ловец? — попитах.

— Ловувам.

— Всичките ли трофеи са ваши?

— Да. Не ги купувам, както правят някои.

— Значи сте доста добър стрелец?

— Бях снайперист в армията и все още мога да сваля елен от двеста крачки.

— Това никак не е зле. На какво разстояние беше мечката?

— На малко. Оставям хищниците да се приближат. — Той ме погледна и почувствах, че е изтънчено рязък по отношение на скромната ми персона. — Така е по-вълнуващо. Какво общо има това с изчезването на господин Мюлер?

— Абсолютно нищо.

Гледахме се изпитателно; той очакваше да му обясня защо го питам такива неща.

— Просто поддържам разговора — казах. — И тъй, значи това е частен клуб?

— Да.

— Мога ли да вляза в него? Бял съм. С ирландско и английско потекло. Католик като Колумб, но мога и да сменя църквата. Ожених се в методистка.

— Нямаме подобни изисквания и изключения, но за момента местата са попълнени — осведоми ме господин Мадокс.

— А приемате ли жени? — попита Кейт.

Той се усмихна.

— Лично аз — да. Но членството в клуба е ограничено единствено до мъже.

— Защо?

— Защото така искам.

Появи се Карл с поднос в ръцете. Остави го на масата и се обърна към мен.

— Кафе о ле става ли?

— Страхотно.

Той посочи малкия сребърен кафеник на Кейт и попита:

— Това ли ще е всичко?

Кимнахме и Карл изчезна.

Господин Мадокс отиде до барчето да си налее още скоч.

— И аз бих пийнал едно малко — казах.

— Ще се наложи да го пиете чисто — каза той през рамо, напълни двете чаши, обърна се и се усмихна. — Май имам проблем с машината за лед.

„Руди, дърто лайно миризливо! Ще ти набутам антената в задника“.

Значи Мадокс бе знаел, че някой идва при него, но въпреки това не бе направил опит да избегне неканените гости дори след като горилите на портала му бяха казали, че сме федерални агенти. Явно беше решил да ни преслуша, докато ние преслушваме него.

Господин Мадокс ми подаде кристалната чаша.

— Честит Ден на Колумб.

Чукнахме се, той седна, сложи крак върху крак, отпи и се загледа в огъня.

Кайзер Вилхелм се събуди и се настани до креслото на господаря си, за да получи почесване зад ушите. Тъпото куче ме изгледа и аз го изгледах в отговор. То първо извърна поглед, така че излязох победител.

Кейт отпи от кафето си и наруши мълчанието.

— Казахте, че сте имали шестнадесет гости през уикенда.

— Точно така. — Мадокс отново си погледна часовника. — Мисля, че вече всички са си тръгнали.

— Може да се наложи да разговаряме с тях, така че ще ми трябват имената им и координати за връзка.

Мадокс не очакваше това и за момент остана без думи — нещо доста необичайно за него, доколкото можех да преценя.

— Защо?

— В случай, че са видели или чули нещо във връзка с изчезването на господин Мюлер — обясни Кейт. — Стандартна процедура.

Явно въпросната процедура не му беше особено по вкуса.

— Това ми се вижда напълно ненужно. Никой не е видял или чул каквото и да било. Освен това бъдете така добри да разберете, че това е частен клуб и членовете му желаят да останат анонимни.

— Мога да гарантирам тяхната анонимност, а освен това от нас зависи да определим дали някой е видял или чул нещо — отвърна Кейт.

Той отпи доста по-голяма глътка от предишните.

— За разлика от вас, аз не съм адвокат, но въпреки това смятам, че ако не става дума за престъпление, каквото няма, или за гражданско дело, каквото също няма, не съм длъжен да ви съобщавам имената на гостите си, както и вие не сте длъжни да ми съобщавате имената на вашите.

Не се сдържах.

— Миналата седмица ми гостуваха вуйна ми и вуйчо ми, Джо и Агнес О’Лиъри. При вас кои бяха?

Той ме изгледа, но не успях да определя дали ме оценява по достойнство. Колкото и да е странно, този тип ми харесваше — мъж откъдето и да го погледнеш — и си мисля, че при други обстоятелства страшно щяхме да си допаднем. Може би ако всичко това се окажеше просто недоразумение и Хари се появеше в някой мотел или другаде, господин Мадокс щеше да ме покани за един уикенд с момчетата си. А може би не.

— Прав сте, че по закон не сте задължен да ми давате имената на гостите си, поне засега — каза Кейт. — Все пак бихме се радвали на доброволното ви сътрудничество, особено когато от това може би зависи човешки живот.

Господин Мадокс се замисли.

— Ще трябва да го обсъдя с адвоката си.

— Вие не обичате адвокати — напомни му Кейт.

Той се усмихна сковано.

— Така е, но не обичам и надзирателя си. Ще се свържа с хората които бяха тук, и ще ги питам дали са съгласни да разкрия имената им.

— Ще ви помоля да го направите възможно най-бързо. И докато сме на тази тема, ще ми трябват и имената и координатите на хората ви — каза тя. — Звъннете ми довечера. Двамата с господин Кори ще бъдем във Върха.

Той вдигна вежди.

— Да не би Контратерористичната част да има проблем с усвояването на бюджета си?

Добро попадение. Този тип определено ми харесваше.

— Делим една стая, за да спестяваме от парите на данъкоплатеца — отвърнах.

Той отново повдигна вежди.

— Това няма да го коментирам. — Погледна си часовника за трети път. — Е, щом се налага да звъня по телефони…

— Между другото забелязах, че телефоните ни имат много добро покритие тук — казах аз. — Видях и онази кула на хълма. Клетъчен предавател ли има там?

— Да.

— Явно имате връзки.

— В смисъл?

— В смисъл, че населението в района сигурно е по-малобройно от населението на Сентръл Парк в делник, пък и не мисля, че много от местните жители имат мобилни телефони. И въпреки това си имате голяма и скъпа кула насред имота си.

— Бихте се изненадали колко хора от селските области имат мобилни телефони — каза Мадокс. — Всъщност аз построих кулата.

— За себе си ли?

— За всеки, който има мобилен телефон. Съседите ми го оценяват.

— Не видях никакви съседи.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че агент Мюлер е имал мобилен телефон и е провел няколко разговора от този район, а сега не се обажда и не отговаря на повикванията. Точно затова се опасяваме, че може да е ранен или по-лошо.

— Понякога сигналът прекъсва поради отдалечеността от другите Ули — отвърна господин Мадокс. — Случва се също хората да губят или повреждат апаратите си — Случва се някоя телефонна компания с лошо покритие в района, случва се самият телефон да не е наред, случва се дори и батерията му да се изтощи. Лично аз не си правя големи изводи от неотговарящ мобилен телефон. Иначе трябва да си мисля, че децата ми са отвлечени от марсианци.

Усмихнах се.

— Така е. Не му придаваме прекалено голяма важност.

— Добре — Той свали кръстосаните си крака и се наведе напред. — Има ли още нещо?

— Да. Какво е уискито?

— Лично производство, чисто малцово. Желаете ли една бутилка на тръгване?

— Много щедро от ваша страна, но не мога да приемам подаръци. Мога обаче да изпия цяла бутилка тук, без да нарушавам етичния кодекс.

— Желаете ли една за из път?

— При тези пътища се страхувам, че няма да намеря Върха и в трезво състояние — отвърнах. — Но пък бихме желали да помогнем на хората ви в търсенето. После бихме могли да пренощуваме тук. Възможно ли е?

— Не. Това противоречи на клубния правилник. Освен това хората ми ще се оттеглят на заслужена почивка след тридневния уикенд.

— Не ни трябват много хора, а можем и да споделим една стая.

— Много сте смешен — каза той, с което ме изненада. — Съжалявам, но не мога да ви предложа да останете за през нощта. Ако обаче желаела отседнете в близкия мотел, ще поръчам на някой от хората ми да насочи към Саут Колтън. Може би вече сте минавали оттам.

— Да, май минахме. — Предположих, че скочът го е отпуснал малко и Затова ме намира за смешен. — Не искам да ви преча да се обаждате, но ако имате една минута, бих искал да ви разпитам за клуба.

Той не отговори.

— Няма нищо общо с изчезването. Мястото обаче е наистина страхотно. Как започнахте всичко това? И с какво се занимавате? С лов риболов?

Бейн Мадокс запали още една цигара, облегна се назад и отново сложи крак върху крак.

— Е, да започнем с името. През шейсет и осма бях произведен в лейтенант от армията и бях изпратен във Форт Бенинг, Джорджия, преди да замина за Виетнам. Там към офицерския клуб имаше допълнителни постройки — по-малки клубове, в които младшите офицери можеха да се събират по-далеч от мозъците.

— Страхотна идея. Бях ченге, преди да постъпя във ФКТС, и определено не обичах да ходя в баровете, в които ходеха тузарите.

— Именно. Един от тези клубове се намираше в местността Къстър Хил и се наричаше Офицерски клуб Къстър Хил. Сградата бе съвсем проста, приличаше на хижа.

— А. Ясно как са тръгнали нещата.

— Да. И тъй, няколко вечери седмично няколко десетки младши офицери се събирахме на бира и лоша пица да си говорим за живота, войната, жените, а от време на време и за политика.

Господин Мадокс сякаш напусна стаята и се върна далеч във времето и пространството. Възцари се тишина, нарушавана единствено от пукането на затихващия огън.

Домакинът ни отново се върна в настоящето.

— Времената бяха много лоши за страната и армията. Дисциплината беше отишла по дяволите, нацията бе ужасно разделена, в градовете имаше бунтове и убийства, от фронта идваха лоши новини и… нали разбирате, случваше се съученици да умират във Виетнам или да се връщат половин хора… физически, психически и духовно… За такива неща си говорехме.

Довърши скоча си и запали още една цигара.

Чувствахме се… предадени. Нашата жертва, патриотизмът ни, службата ни и вярата ни бяха станали безсмислени и противни за Много от сънародниците ни. — Мадокс вдигна поглед. — Нищо ново в Световната история, но за първи път появяващо се в Америка.

Двамата с Кейт премълчахме.

— Е, така станахме по-огорчени, а после и радикални, както вероятно бихте казали — продължи той. — Заклехме се, че… че ако останем живи, ще се посветим изцяло на мисията да поправим многото несправедливости.

Не вярвах клетвата е била точно такава. По-скоро ми идваше наум думата „отмъщение“.

— И тъй повечето от нас заминахме през океана, някои се завърнахме и продължихме да поддържаме контакт. Някои, подобно на мен останаха в армията, но повечето излязоха, след като изтече редовната им служба. Мнозина преуспяхме и често помагахме на онези, които нямаха нашия късмет или се нуждаеха от напредване в кариерата или нова работа. Класическа мрежа от бивши съученици и приятели, но нашата бе родена в котела на неспокойни времена, калена с кръв и война и проверена от години скитане из пустошта, в която се бе превърнала Америка. А после, с годините, докато преуспявахме още повече когато… влиянието ни нарасна, когато Америка започна да възвръща силата си и отново тръгна по пътя си, видяхме че не сме без значение.

Отново замълча и се огледа, сякаш се чудеше как е попаднал в тази голяма сграда така далеч от малкия офицерски клуб в горите на Джорджия.

— Построи тази хижа като място за събиране преди двадесет години.

— Значи не идвате тук само заради лова и риболова — казах аз. — Имам предвид, че става въпрос и за бизнес, а може би и за малко политика.

Той помисли преди да ми отговори.

— Бяхме… заети с войната против комунизма и съвсем искрено и с известна гордост мога да кажа, че мнозина от членовете на този клуб са изиграли ключова роля за окончателната победа над тази налудничава идеология и края на Студената воина. — Мадокс ни погна — А сега… е, сега имаме нов враг. Винаги има нов враг.

— И какво? — политах. — Пак ли сте вътре?

Той сви рамене.

— Не до степента, до която бяхме по време на Студената война. Сега сме по-стари, бихме се добре и заслужаваме да се оттегли мир. Тази война е за хора на вашата възраст.

— Значи членовете на клуба са все ветерани от армията от първия Къстър Хил Клуб?

— Не. Някои от нас не са между живите, други изчезнаха, трети просто отпаднаха. През годините добавяхме нови членове — хора, които споделят нашите убеждения и които водеха своята борба. Правехме ги почетни членове на оригиналния Офицерски клуб Къстър Хил от шейсет и осма във Форт Бенинг, Джорджия.

Помислих си за това и за богатите и влиятелни мъже, събрали се за един дълъг уикенд в една уединена хижа. Може би в това нямаше нищо особено и просто в министерството на правосъдието страдаха от поредния си пристъп на параноя.

От друга страна…

— Е, благодаря, че споделихте това с нас — казах. — Наистина е интересно. Може би всички вие трябва да пишете мемоари.

Той се усмихна.

— Тогава всички ще влезем в затвора.

— Моля?

— Заради някои от действията ни през Студената война. Натискахме тук-там.

— Нима?

— Е, всичко е добре, когато завършва добре. Нали ще се съгласите, че за да се бориш с чудовища, понякога трябва и самият ти да станеш чудовище.

— Не, не мисля — отвърнах.

Кейт ми даде рамо.

— Трябва да се бием на страната на доброто по добър начин. Това ни прави различни от тях.

— Е, когато някой е насочил ракета с ядрена глава към теб, може и да ти бъде простено, ако го сриташ в топките — каза Бейн Мадокс.

Много добре го разбирах, но спорове като този могат да се проточат до безкрайност, а той вероятно ги бе водил и бе намерил решението на подобни въпроси преди много години, на бира и лоша пица.

Винаги съм си мислил, че хората от поколението на шейсетте са някак различни, може би уплашени и все още имащи зъб на едно или друго. Само че не ми плащат да мисля за подобни неща или да предлагам утеха. Въпреки това казах:

— Е, значи все пак имате другари, които биха ви търсили, ако изчезнете.

Той погледна към мен, а може би през мен, и отговори:

— Нима? Имах. Когато бях млад и носех униформа… Мисля, че вече всички са си отишли… с изключение на Карл… служеше под мое командване във Виетнам. Карл и Кайзер Вилхелм са лоялни — добави той.

Нямаше какво да кажа, така че станах.

— Благодарим ви за отделеното време.

Кейт също стана и взе куфарчето си.

Мадокс изглеждаше едва ли не изненадан, че се отървава от нас, и за миг си помислих, че изглежда донякъде разочарован.

— Ще участвате ли в търсенето с моите хора? — попита той.

Не мислех, че с Кейт ще постигнем кой знае какво, ако тръгнем да обикаляме до мръкнало шестнадесет хиляди акра земя с охраната на Мадокс.

— Господин Кори?

От друга страна, не бих имал нищо против да поразгледам наоколо. Но с Кейт изобщо не би трябвало да сме тук, а и вече закъснявахме за срещата си с майор Шефър в централата на щатската полиция. Хвърлих поглед към Кейт и отвърнах:

— Ще оставим търсенето на вашите хора. Ще се върнем утре сутринта.

Той кимна.

— Добре. Незабавно ще наредя на хората си да започват. Освен това ще се погрижа екипите утре да разполагат с подробни карти. Могат да използват и моите превозни средства и персонала.

— Но нали персоналът ви ще излезе в почивка? — попита Кейт.

— Домашният персонал е в почивка. Охраната ще е на мястото си.

— Мога ли да ви попитам защо ви е толкова много охрана?

— Всъщност не е чак толкова много, ако имате предвид, че работят на смени денонощно и седем дни в седмицата — отвърна Мадокс.

— Но защо ви е нужна подобна охрана?

— Къща като моята привлича нежелано внимание — отговори той. — Освен това местната полиция е малобройна, а щатската е малко далеч. Разчитам на собствената си охрана.

Кейт не задълба по въпроса.

— Ще ви изпратя — каза Бейн Мадокс.

Тръгнахме към вратата.

— Утре тук ли ще бъдете? — попитах аз.

— Може би — каза той и замълча за момент. — Плановете ми са хвърчащи.

Както и двата му самолета.

— А къде е постоянното ви жилище?

— В Ню Йорк.

— Други домове имате ли?

— Няколко.

— Как стигате дотам? С кола? Или със самолет?

— Обикновено някой ме откарва до летището в Саранак Лейк — отвърна той. — Защо питате?

— Просто исках да се уверя, че ще мога да ви намеря утре. Имате ли мобилен телефон?

— Не си давам номера, но на телефона на охраната винаги има дежурен, който може да ме намери. Ако открием нещо, ще ви се обадим във Върха. — Мадокс ми даде номера на охраната. — Но най-вероятно ще ви видя утре сутринта.

— Да, ще ни видите. Имате ли си самолет?

— Да — след кратко колебание каза той. — Защо питате? Може ли да се установи връзка с вас, докато сте в него? Обикновено да. Защо?

— Предвиждате ли полети в или извън страната?

— Пътувам когато и където ми наложи работата ми. Не съм сигурен защо ви е нужно да знаете подобни неща.

— Просто искам да съм сигурен, че мога да се свържа с вас, ако се появи неразбирателство или проблеми с охраната ви. Изглеждат доста ревностни и с тях май трудно може да се излезе на глава.

— За това им се плаща. Ще се погрижа да разберат, че вие двамата можете да се свързвате с мен, както и че издирващите екипи могат свободно да се движат на територията на имота ми.

— Чудесно.

Излязохме в преддверието.

— И тъй, значи вие сте построили това място? — казах.

— Да. През осемдесет и втора. Като дете винаги се възхищавах на хижите тук, както и на така наречените големи лагери, строени от милионерите в началото на миналия век. Всъщност Върха, където сте отседнали, е бил такъв лагер — на Рокфелер.

— Да, зная. Случайно да имате да ми заемете един смокинг?

— Лично аз бих предпочел румсървиса.

— Аз също. И защо не сте си купили някой от онези стари палати, които най-вероятно са се продавали?

Той се замисли за момент.

— Ами, погледнах няколко, но в парка се продаваше и този парцел, така че го купих за триста хиляди долара. По-малко от двадесет долара на акър. Най-добрата инвестиция, която съм правил.

— По-добра и от петрола?

— Хм, значи знаете кой съм.

— Е, не може да се каже, че сте неизвестен.

— Старая се да стоя на заден план. Но това не винаги е възможно. Затова е и охраната.

— Да. Добра идея. Тук никой не може да се добере до вас.

— Всъщност не мисля, че някой се опитва да се добере до мен.

— Човек никога не може да е сигурен.

Той сякаш не ме чу.

— А как върви цената на петрола? — попитах. — Нагоре или надолу?

— Вашите предположения са точно толкова добри, колкото и моите.

— Това е доста плашещо.

Той се усмихна.

— Залагайте на петдесет долара на барел с приближаването на войната с Ирак. Но не сте го чували от мен, да знаете.

— Дадено.

Явно му се говореше, което бе добре дошло за мен. Посочи една стените, върху която имаше двайсетина бронзови табели с имена и дати.

— Това са някои от хората, с които съм служил. Името и датата на смъртта. По-ранните дати са на загиналите във Виетнам, по-късните — в една или друга война след това. Някои си отидоха и от естествена смърт. — Мадокс пристъпи към табелите. — Построих това място донякъде като паметник в тяхна чест, отчасти като напомняне за началото в Офицерски клуб Къстър Хил и отчасти като място, на което онези от нас, които оцеляхме, да се събираме в Деня на ветераните и Деня на загиналите във войните.

— Много мило — каза Кейт след няколко секунди тишина.

Бейн Мадокс погледа още известно време имената, после се обърна към нас.

— Освен това, когато построих това място, Студената война бе в разгара си. Сигурно помните, че медиите се мъчеха да докарат страната до истерия и тръбяха, че Рейгън ни води към ядрен Армагедон.

— Да, спомням си — казах. — Дори и аз се бях хванал. Започнах да се запасявам за всеки случай с консерви и бира.

— Е, аз никога не съм вярвал, че ще се стигне до размяна на удари заради Гарантираното взаимно унищожение, но идиотите от медиите и Холивуд ни изкарваха направо мъртви и погребани — учтиво продължи Мадокс. — В общи линии, всички те са тайфа изкуфели бабички.

— Това е обида към възрастните дами.

— Както и да е. Предполагам, че това е било в ума ми, когато строих хижата. Поне зная, че е било в ума на жена ми.

Женен ли сте? Вече не.

— Да не би да е привърженичка на демократите или нещо такова? Редова консуматорка.

Значи си имате и бомбоубежище?

— Да. Абсолютно ненужен разход, но тя така искаше.

— Е, радиоактивното замърсяване е лошо нещо — казах.

— Радиоактивното замърсяване се надценява.

Никога не бях чувал да се говори така по въпроса и за миг си помислих, че разговарям с доктор Стрейнджлав.

Мадокс погледна стенния часовник с кукувица.

— Бих ви показал сградата, но знам, че имате и друга работа.

— Ще се върнем утре по първи петли — напомних му.

Той кимна и тръгна към вратата.

— Картината с Литъл Бигхорн е страхотна — казах.

— Благодаря. Много е стара, от неизвестен художник, и не мисля, че представя точно финалните мигове от онази битка.

— Кой би могъл да каже? Всички са мъртви.

— Някои индианци са останали живи.

— Е, били са безразсъдни, но пък и храбри.

— Опасявам се, че безразсъдството им е било повече от храбростта — каза той. — Аз служих в Седми кавалерийски. Полкът на Къстър.

— Не изглеждате чак толкова стар… — Кимнах към картината.

— Във Виетнам, господин Кори. Полкът все още съществува. — О… ясно.

Той застана до вратата. Настъпи неловко мълчание. Обикновено използвам момента и пускам някоя муха на заподозрения, колкото да сънува кошмари. Но, честно казано, вече бях останал без стрели, ако ми позволите метафората, пък и не бях сигурен, че Бейн Мадокс има нещо общо с изчезването на Хари. Така че казах:

— Благодаря за отделеното време и помощ.

— Незабавно започваме търсенето — отвърна той. — Междувременно, ако въздушното издирване даде някакъв резултат, нека от щатската полиция да се обадят на охраната и ще пратя хора на осветеното от хеликоптерите място. Ако имаме късмет, може и да го намерим през нощта.

— Мисля, че и малко молитви няма да са излишни.

— Докато температурата е над нулата, човек може да изкара седмици в гората, стига да не е лошо ранен — каза Мадокс.

Отвори вратата и излязохме на верандата. Забелязах, че колата на „Ентърпрайз“ е изчезнала.

— Искам да ви благодаря за вашата служба на страната — казах.

Той кимна.

— Да, благодарим ви — каза Кейт.

— Вие също служите, макар и по различен начин, в друга война — отвърна Мадокс. — И аз ви благодаря. Това е може би най-трудната битка, която сме водили. Не отстъпвайте. Ще победим.

— Ще победим — каза Кейт.

— Ще победим — съгласи се господин Мадокс. — Надявам се да доживея до времето, когато ще имаме постоянно зелено ниво на опасност.

23

Качихме се в нашия „Таурус“ и тръгнахме след черния джип надолу към портата.

Не разговаряхме, докато се намирахме на територията на имота, от опасение, че може да има подслушвателни лъчи, но включихме телефоните и пейджърите си. Кейт имаше две съобщения, а аз — нито едно.

Часовникът на таблото показваше 16:58, така че Том Уолш сигурно все още се намираше в кабинета си и щеше да брани западната цивилизация през следващите две минути.

При поста на охраната джипът отби и портата се плъзна настрани. На излизане различих зад прозореца двама охранители. Единият ни снимаше с камера. Наведох се към прозореца на Кейт и ги поздравих със среден пръст.

Пътят към Гьола на Макюън тънеше в сенки, така че включих Фаровете, за да мога да засичам мечките по-отрано. После попитах:

— Е, какво мислиш?

Известно време Кейт не отговори.

— Очарователен е, по някакъв малко плашещ начин.

Едно от най-интересните неща в живота е да чуваш какво мисли Ана жена за мъж, с когото сте се срещали и двамата. Онези, които намирам за противни, за нея изглеждат добре; мазниците пък са дружелюбни и общителни, и тъй нататък. В този случай обаче като че ли споделях напълно мнението й.

— Мисля, че те хареса — каза тя. — Не го приемай погрешно, но донякъде ми напомня за теб.

— Как точно, скъпа?

— Ами, със самоувереността и… мачовските си идиотщини, ако трябва да се изразя по-меко.

— Добро изразяване. А сега сериозно. Мислиш ли, че знае за Хари повече, отколкото ни каза?

— Не зная… Цялото му поведение бе на напълно безгрижен човек.

— Знак за социопатия и нарцисизъм.

— Да, но понякога и за човек, който няма какво да крие.

— Има какво да крие, дори и да е само машинации с цените на петрола. Затова от министерството на правосъдието се интересуват от него.

— Така е, но…

— И въпреки това ни кани в отсъствието на адвоката си — посочих.

— Какво намекваш?

— Иска да знае какво знаем ние и може да научи това по въпросите, които му задаваме.

— Това е само едната гледна точка.

— А какво ще кажеш за историята на Къстър Хил Клуб?

— Наистина е изумително, като се замислиш… Искам да кажа, бившите млади офицери и как продължават да поддържат връзка… някои са станали богати и влиятелни… и Бейн Мадокс построява тази хижа.

— Да. Още по-изумително е, че той на практика призна, че групата му е нещо като тайно общество, което по някакъв начин е влияело на световните събития по време на Студената война. И дори се е занимавало с незаконни дейности.

Тя се замисли.

— Просто иска да се направи на важен и влиятелен… мъжете непрекъснато го правят… но ако нещо от това е истина, то Къстър Хил Клуб се поставя в съвсем друга светлина. Той сам повдигна подозрения, които нямаше нужда да бъдат извеждани на преден план.

— Може пък да е смятал, че вече знаем историята на клуба — казах.

— Или пък миналото му и гордостта му от него, както се гордее със службата си във Виетнам. Не зная… Но после пък каза, че донякъде е бил въвлечен във войната срещу тероризма.

— Да бе. Това е като да си малко бременна — отвърнах. — Подозирам, че около тази група има повече, отколкото се вижда с просто око. Има политически елемент, а в свят като нашия петролът на господин Мадокс се смесва добре с политиката.

— Винаги се е смесвал добре.

Отново се върнах на важната тема.

— Е, има ли Мадокс нещо общо с изчезването на Хари?

Тя помълча, след което каза:

— Единственото, което ме човъркаше, беше неговото разтакаване… сякаш чакаше Хари да… да изникне отнякъде.

Кимнах.

— Това щеше да отклони вниманието от него. Имам лошото чувство, че Хари ще изникне в най-скоро време, и то не на територията на Бейн Мадокс.

Кейт също кимна, после каза:

— Трябва да проверя съобщенията си.

Изслуша гласовата си поща.

— Том. На два пъти. Казва, че трябва да му се обадя веднага.

Зачудих се защо Уолш е звънял само на нея, а мен ме е пропуснал.

Кейт провери пейджъра си.

— Пак Том, пак на два пъти.

— Упорита гадинка, а?

— Не е. Какъв ти е проблемът с началството?

— Проблемът ми е с онези началници, които се ебават с мен, а в отговор очакват лоялност. Същността на лоялността се нарича взаимност. Бъди лоялен с мен и аз ще съм лоялен с теб. Ебавай ме — аз ще те ебавам. Това е положението.

— Благодаря, че ме осветли. А сега ще се обадя на началника ни, докато ти посвещаваш цялото си внимание на пътя. И карай бавно, за да не излезем от обхвата на клетката.

Отпуснах газта.

— Включи го на спикърфон.

Тя набра номера и от говорителя се разнесе гласът на Уолш:

— Къде се губите, по дяволите?

Кейт отговори, без да се ебава:

— Разговяхме с Бейн Мадокс в Къстър Хил Клуб.

— Какво? Изрично ви казах… Това идея на онзи идиот мъжа ти ли беше?

— Здрасти, Том — намесих се. — Идиотът мъж се обажда.

Мълчание, последвано от:

— Кори, този път наистина прееба нещата.

— Същото го каза и миналия път.

Изобщо не му беше до радост и едва не се разкрещя.

— Изобщо не се подчиняваш на заповедите ми. С теб е свършено, господинчо!

Кейт май се раздразни.

— Том, получихме разрешение от Мадокс да проведем издирване на негова територия утре сутринта. Освен това той обеща, че ще прати незабавно хората си да обиколят района.

Отговор не последва и реших, че връзката е прекъснала или че получил удар или нещо подобно. Обърнах се към Кейт.

— Искаш ли снакс?

— Том? Чуваш ли ни? — попита тя.

Гласът му се разнесе отново:

— Боя се, че не е нужно да продължаваме търсенето.

Усетих как стомахът ми се стяга. Знаех какво ще каже, но не исках да го чувам.

— Щатската полиция е намерила труп на мъж — продължи Том Уолш. — По съдържанието на портфейла и снимката на личната му карта е бил идентифициран като Хари Мюлер.

Отново не казахме нищо.

Отбих от пътя, спрях и поех дълбоко дъх. После попитах:

— Какви са подробностите?

— Около три и петнайсет в централата на щатската полиция в Рей Брук… където трябваше да се намирате… е получен анонимен сигнал от мъж, който казал, че правел преход в гората и се натъкнал на лежащо на пътеката тяло. Доближил го, установил, че човекът е мъртъв, явно застрелян, след което изтичал до колата си, стигнал до парковия телефон за спешни случаи и се обадил в полицията. Отказал да даде името си.

Помислих си и реших, че зная името на въпросния мъж. „Бях снайперист в армията“.

— Човекът дал доста точно описание на местоположението и половин час по-късно щатските и местните полицаи с помощта на кучета открили тялото — продължи Уолш. — При последвалото претърсване намерили караваната на Хари на около пет километра южно от трупа. Явно Хари е вървял към Къстър Хил Клуб, на около пет километра на север по пътеката.

— Това не съответства на обаждането на Хари до приятелката му — казах.

— Прослушах го отново. Хари буквално казва „сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци“ — каза Уолш. — Може да се изтълкува, че е бил в района на или съвсем близо до имота Къстър Хил.

Този човек определено не ставаше за детектив.

— Том, няма логика да паркира караваната си на десет километра от оградата, да се обади на приятелката си в осем без дванайсет сутринта и да тръгне през гората — казах. — Ще му трябват почти два часа само за да стигне до оградата, а предполагам, че е трябвало да бъде при или недалеч от Къстър Хил още на зазоряване. Ако повярваме на този сценарий, би трябвало да пристигне някъде към десет сутринта. Следиш ли ми мисълта, Том?

Последваха няколко секунди мълчание.

— Да, но…

— Добре. Докато си още на тази вълна, триангулирай мобилния телефон на Хари по време на обаждането до приятелката му. Това ще ти каже какво е било местоположението му, когато е звънял.

— Благодаря, зная. От телефонната компания работят по въпроса. Възможно е обаче да не е имало достатъчно близки за триангулиране предаватели, като се изключи онзи на Къстър Хил Клуб.

— Откъде знаеш, че на територията на Къстър Хил има предавател?

Отново последваха няколко секунди мълчание.

— Казаха ми го от телефонната компания. Ще знаем повече след час, но трябва да ти кажа, че дори и да се е намирал недалеч от Къстър Хил по време на обаждането, това не означава, че е влизал в него. Може да се е уплашил от нещо и да е тръгнал назад към караваната и да са го застреляли тогава. Нали знаеш, на всяка улика винаги може да се гледа по два или повече начина.

— Сериозно? Ще трябва да си го запиша. Между другото, понякога минава доста време, преди човек да се обърне към здравия разум.

— На федералните обвинители не им пука за здравия разуми. Те искат уликите да говорят сами по себе си. А тази не казва нищо.

— Е, тогава да разгледаме останалите. Кажи за огнестрелната рана.

— Входната рана е в горната част на гърба. Казаха ми, че изстрелът вероятно е прекъснал гръбначния стълб и е минал през сърцето. Куршумът още не е намерен. Смъртта вероятно е била моментална… Говорих с майор Шефър и той твърди, че няма данни Хари да се е влачил… явно е умрял на място. В портфейла му има пари. Налице са часовникът, пистолетът, документите, камерата, цифровият фотоапарат и тъй нататък, така че според щатската полиция като че ли става въпрос за ловна злополука.

„Все още мога да сваля елен от двеста крачки“.

— Точно на такова би трябвало да прилича — казах.

Уолш премълча.

— Естествено, трябва да видим какво е снимал — продължих.

— Вече е направено. Касетата и дискът на фотоапарата са празни.

— Да ги занесат в нашата лаборатория и да проверят дали не трито нещо.

— В момента се прави.

— Кога ще е готов докладът от аутопсията? — попита Кейт.

— В момента транспортират тялото до районната морга в Потсдам за потвърждаване на идентификацията със снимката и отпечатъците от пръсти от досието в централата на ФБР. Наредих аутопсията да не се прави там — прекалено е важна, за да се оставя на местния съдебен лекар. Довечера или утре ще пренесат тялото в Белвю.

— Добър ход. Изпрати ми копие на резултатите от аутопсията и от токсикологията.

— Резултатите от токсикологията може да се забавят до шест дни.

— До два или три, когато е спешно. Освен това им кажи на онези в Белвю да се оглеждат за някакви подозрителни белези. Дрогиране, синини, следи от въже или белезници и други травми освен огнестрелната рана. А — и времето на смъртта е особено важно.

— Може и да не повярваш, но съдебните лекари в Ню Йорк, щатската полиция и ФБР си изкарват хляба тъкмо с това.

Пренебрегнах забележката му и продължих:

— Освен това веднага прати в моргата полицейски следовател, за да наблюдава свалянето на облеклото и личните вещи. Да погледне дали и по тях няма някакви знаци от посегателство.

— Вече са пратили от Щатското бюро за разследвания. На път са и двама наши агенти от Олбъни, Всъщност смятаме да поемем разследването, тъй като става въпрос за федерален агент, убит при изпълнение на служебни задължения.

— Добре. Погрижи се също щатската полиция и ФБР да проучат цялостно местопрестъплението и да потърсят свидетели. Трябва да приемеш хипотезата за предумишлено убийство.

— Разбирам, но е възможно и да е онова, на което прилича — инцидент. Случвало се е не един или два пъти. Между другото, ако беше там, където трябваше, сега щеше да се намираш на местопрестъплението и да даваш безценните си съвети как да се провежда Разследването и аутопсията.

— Том, що не си го начукаш?

— Зная, че си разстроен, затова ще се направя на глух. Но само веднъж.

— Начукай си го.

Той подмина повторението и попита:

— Къде сте сега?

— Току-що излязохме от Къстър Хил Клуб — отговори Кейт.

— Е само че пропиляхте време, но и подсказахте на Бейн Мадокс, че е под наблюдение.

— Джон се справи много добре — защити ме Кейт. — Ако Мадокс не е знаел, че е под наблюдение, продължава да не знае. А дали е знаел е спорен въпрос.

— Реалният въпрос е че в никакъв случай не биваше да ходите там — каза Уолш. — Какво постигнахте с това? Е, Джон?

— Беше посещение на добра воля, Том. Получих, каквото исках — разрешение да проведа издирване. Добре, вече няма нужда от издирването, макар че съм готов да го проведа само за да се забъркам с Бейн Мадокс.

— Няма да стане. Щом си го посетил, законът ни задължава да му съобщим, че въпросният човек е бил открит извън неговата територия.

— Не бързай толкова с тази информация.

— Джон, нямам никакво намерение да се забърквам в това. Този тип е средностатистически гражданин. Само след час ще бъде осведомен по телефона от служител на щатската или местната полиция.

— Нека първо обсъдя това с майор Шефър.

— Защо?

— Току-що прекарах четиридесет минути с Мадокс и имам някои странни впечатления. Мисля, че кучият му син е заловил Хари, разпитал го е и после го е убил.

— Това… това е сериозно обвинение. Мисли какво казваш.

— Ти помисли какво казвам.

— Кейт?

Тя пое дълбоко дъх.

— Възможно е. Повтарям — възможно.

— И какви са мотивите му? — успя да попита Уолш.

— Не зная, но ще разбера — отговорих.

Последваха няколко секунди мълчание.

— Добре — каза накрая Уолш. — Разбира се, че ще действаме така, сякаш става дума за убийство. А сега трябва да се обадя на приятелката на Хари, а на другата линия звънят от Вашингтон, така че…

— Прати някого — ченге от спецчастта — да се срещне лично с Лори Баник и да води със себе си полицейски свещеник. Освен това Хари има деца и бивша жена. Трябва да пратиш някой познат на семейството, който да ги уведоми. Например стария му командир или някой бивш партньор. Обади се на Винс Парези. Той знае как се правят тия неща.

— Добре. А вие идете на летището и изчакайте хеликоптера. Там ще ви посрещне щатски полицай с камерите на Хари. Ще ги донесете на Феде…

— Задръж — спрях го. — Няма да си тръгнем оттук, докато разследването не свърши.

— Връщате се в Манхатън още тази вечер!

— Том, извинявай, но са ти нужни твои хора на местопрестъплението.

— Благодаря за сведението. Зная. Всъщност с хеликоптера ще пристигнат двама души. Ти, детектив Кори, си изваден от случая. Същото се отнася и за Кейт. Върнете се незабавно. Свършвам: централата чака, а нямам време и търпение да…

— Аз също. Ще ти го кажа направо, Том. Първо, Хари Мюлер ми беше приятел. Второ, искаше да пратиш мен на тази задача и сега аз можеше да съм в моргата вместо него. Трето, смятам, че е бил убит, и четвърто, ако ме извадиш от делото, ще се погрижа така да засмърди, че да го надушат и в министерството на правосъдието.

— Ти какво, заплашваш ли ме?

— Да. Пето: пращаш човека в укрепен лагер, без изобщо да има представа какво го чака… мамка му, току-що излязох от това място и мога да ти кажа, че и специалните части не могат да проникнат лесно в него, а ти или си го знаел, или би трябвало да го знаеш. Шесто: Хари Мюлер е влязъл там с документите си за самоличност без убедителна извинителна причина. От колко време си вадиш хляба с тази работа?

Той вече определено беше вбесен и се разкрещя:

— Чуй какво ще ти кажа, умнико…

— Не, нека аз да ти кажа нещо, умнико. Преебал си всичко. И знаеш ли какво? Лично ще ида и ще се застъпя за теб, когато се разхвърчат лайна. Защо? Защото те харесвам ли? Не, а защото ей сега ще ми кажеш да остана тук и да продължа да работя по случая. Ако не го направиш, следващата ми спирка след Федерал Плаза ще във Вашингтон. Разбираш ли ме?

Трябваха му около четири секунди да разбере.

— Току-що представи убедителен аргумент защо трябва да продължиш да работиш по случая. Но, дай Боже, Кори, само да…

— Справяше се чудесно до момента с „дай Боже“. Спри, докато сме квит.

— Ще бъдем квит.

— Ще имаш късмет, ако не те пратят в Уичита — казах. — Оставям те на мира. Кейт има последната дума.

Кейт бе наистина потресена.

— Трябва да се съглася с Джон, че мисията на Хари не е била обмислена добре и не е била проведена добре — каза тя. — Наистина в моргата сега можеше да лежи моят съпруг.

Уолш не отговори пряко, а се опита да се измъкне:

— Трябва да говоря с централата. Има ли още нещо?

— Не — каза Кейт.

— Заминавайте при щатската полиция в Рей Брук и ми се обадете оттам.

И затвори, а ние мълчахме край пътя. Чувах птиците в гората и тихото бръмчене на двигателя.

— Страхувах се, че ще се стигне дотук — каза Кейт.

Не отговорих. Бях потънал в мисли за Хари Мюлер, който три години бе седял на бюрото срещу мен. Две бивши ченгета, работещи като странници в странна страна, наречена Федерал Плаза 26. Пренасяне на тялото в Ню Йорк за аутопсия, погребална служба в четвъртък и петък, литургия и погребение в събота.

Кейт ме хвана за ръката.

— Просто не мога да повярвам…

През месеците след 9/11 ден и нощ ходех по бдения, погребения, литургии и панихиди. Понякога се събираха по три на ден. Всичките ми познати бяха със същия безумен, опустошаващ душата график. Седмиците се изнизваха, а аз се натъквах на едни и същи хора в погребални домове, църкви, синагоги и гробища, и всички се гледахме с погледи, които не се поддаваха на описание. Шокът от травмата бе страшен, но погребенията започваха да преливат едно в друго и единствената разлика бе съсипаното от мъка семейство, което никога не приличаше на предишното съсипано от мъка семейство, а после вдовиците и децата се появяваха на погребението на някое друго ченге, за да поднесат съболезнованията си, и така се превръщаха в част от тълпата опечалени. Беше покъртително и сюрреалистично време, черни месеци с черни ковчези и черни завеси, черни траурни ленти върху блестящи значки, черни размътени сутрини след нощи прекалено много пиене.

Все още си спомням живо писъка на гайдите, последния салют и ковчега… най-често съдържащ само някаква част от тялото… спускащ се в гроба.

— Джон, дай аз да карам — каза Кейт.

С Хари бяхме ходили заедно на някои от погребенията. На службата за Дом Фанели Хари ми каза на стълбите пред църквата: „Когато едно ченге си помисли, че може да го убият по време на работа, си мисли за някой тъп кретен, извадил късмет този ден. На кого може да му хрумне, че може да се случи такова нещо?“

— Джон? Чу ли ме?

Спомних си и майката на Дом, Мариън Фанели: седеше с достойнство настрани, почти игнорирана от тълпата — вниманието на всички беше обърнато към жената и хлапетата на Дом. Помня как Хари ми каза: „… Дай да поговорим с нея. Самотна е“.

Това ми напомни, че майката на Хари е още жива. Отбелязах си да я добавя в списъка на хората, които трябва да бъдат уведомени официално, в присъствието на свещеник.

Кейт вече беше слязла от колата и отвори моята врата. Хвана ме за Ръката и ме дръпна навън.

— Аз ще карам.

Слязох и си сменихме местата.

Потеглихме.

Небето бе все още светло, но пътят тънеше в гъста сянка, а гората от двете страни бе съвсем черна. От време на време виждах сред дърветата проблясващи очи или дребни животинки, пресичащи пътя. На един завой фаровете осветиха елен и той замръзна, наполовина вцепенен, наполовина треперещ от страх. В следващия миг се втурна в гората.

— Слее около час ще стигнем до централата на щатската полиция — каза Кейт.

— Задачата на Хари е напълно безсмислена — казах след десетина минути.

— Джон, не мислѝ за това.

— Би могъл да види и да снима колите и по този път. Веднъж в едната посока и веднъж в другата. Изобщо не е било нужно да влиза на територията на имота.

— Моля те, не мислѝ за това. Вече нищо не може да се направи.

— Точно затова трябва да мисля.

Тя ме погледна.

— Наистина ли смяташ, че е бил Бейн Мадокс?

— Косвените улики и инстинктът ми говорят, че е той. Трябва обаче нещо по-сигурно, за да имам основания да го убия.

24

Излязохме на шосе 56, което водеше на юг към Саранак Лейк и централата на щатската полиция в Рей Брук, както и на север към Потсдам и морга, където вече би трябвало да са откарали Хари. Сейт понечи да завие към Рей Брук, но я спрях.

— Дай надясно. Да идем да видим Хари. Том каза да…

— Не можеш да сгазиш сериозно лука, като правиш обратното на поза, което казва Том Уолш.

Тя се поколеба, после зави към Потсдам.

След десетина минути подминахме кафява табела, която ни уведомяваше, че напускаме щатския парк Адирондак.

След още няколко километра влязохме в Саут Колтън. Видях Руди да приказва с някакъв тип, който наливаше бензин.

— Спри.

Кейт отби при бензиностанцията. Подадох глава през прозореца и извиках: — Руди! Той дойде и попита:

— Как мина?

— Машината за лед е оправена. Казах на господин Мадокс, че си ме предупредил да си искам парите предварително. Плати в брой.

— Ъъъ… не трябваше да…

— Много се ядоса, Руди.

— Ох, по дяволите, не трябваше да…

— Иска да те види. Довечера.

— Ох, по…

— Трябва да стигна до окръжната болница в Потсдам.

— Уф… да… продължавате по шосе 56 на север.

Обясни ми как да стигнем.

— Като се видиш с Мадокс, кажи му, че и Джон Кори е много добър стрелец.

— Добре…

Кейт излезе на пътя и продължихме към Потсдам.

— Това прозвуча като заплаха — каза тя.

— За виновник е заплаха. За невинен е просто странно изказване. Тя не каза нищо.

Теренът вече беше открит и се виждаха къщи и ферми. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки по полегатите склонове.

Почти не говорихме; в очакването да видиш труп има нещо, което неизменно потиска думите.

Продължавах да си мисля за Хари Мюлер. Не можех да повярвам, че е мъртъв. Припомних си последния ни разговор и се запитах дали още тогава съм имал лошо предчувствие за задачата му, Ли случилото се след това ме е накарало да си мисля така. Никога не можеш да отговориш със сигурност. В момента обаче лошото предчувствие бе на лице, независимо дали го бе имало в петък, или не.

След двайсетина минути влязохме в Потсдам. Окръжната болница се намираше в северната част на приятното университетско градче.

Спряхме на паркинга и влязохме през главния вход. Постройката беше малка, тухлена.

Във фоайето имаше информационно гише. Представих се и попитах дежурната къде е моргата. Тя ни насочи към хирургичното отделение. Това не говореше добре за хирурзите и ако бях в по-добро настроение сигурно щях да го обърна на шега.

Завихме по няколко коридора и намерихме сестринската стая в отделението И освен нея двама униформени щатски полицаи, които говореха със сестрите. Показахме си документите.

— Тук сме да идентифицираме детектив Хари Мюлер — казах. — Вие ли докарахте тялото?

— Да, сър — отвърна единият полицай. — Дойдохме с линейката.

— Има ли други?

— Не, сър. Вие сте първите.

— Очаквате ли още някого?

— Ами, някакви хора от Олбъни, както и от Щатското бюро за разследвания.

Не се очертаваше да останем дълго насаме с тялото. Скоро щяхме да имаме компания.

— Съдебният лекар тук ли е?

— Да, сър. Направи предварителен оглед на тялото и състави опис на личните вещи. Очаква щатската полиция и ФБР.

— Добре. Искаме да видим тялото.

— Ще трябва да ви запиша.

Не исках да ме записват.

— Не сме тук официално. Покойникът бе наш колега и приятел. Просто искаме да се простим с него.

— О… съжалявам… разбира се — каза полицаят и ни поведе към голямата метална врата с надпис ОПЕРАЦИОННА.

Тялото на жертва на покушение е важно свидетелство за престъплението и трябва да се пази на сигурно място и да се спазват свързаните с това процедури — оттук и присъствието на двамата щатски полицаи и записването на посетителите. Това ме доведе до заключението, че двамата с Кейт не сме единствените, подозиращи, че не става дума за инцидент по време на лов. Полицаят отвори вратата и каза:

— Ще ви придружа.

— Бихме искали да останем насаме. Той се поколеба.

— Съжалявам. Не мога да… Трябва да…

— Разбирам. Бихте ли помолили съдебния лекар да дойде? Ще изчакаме.

— Разбира се.

Той изчезна зад ъгъла и аз отворих вратата. Влязохме в импровизираната морга.

Операционната зала бе ярко осветена. В средата имаше стоманена маса, върху която лежеше покрит със син чаршаф труп.

От двете страни на масата имаше носилки на колела. Върху едната се намираха дрехите на Хари, положени по начина, по който са били носени — обувки, чорапи, термобельо, панталони, риза, яке и плетена шапка.

На другата лежаха личните му вещи. Видях камерата и фотоапарата, бинокъла, картите, мобилния телефон, портфейла, часовника, клещи секачи и тъй нататък. На ключодържателя му бяха ключовете за служебния му „Понтиак Гранд Ам“, както и на личната му тойота. Липсваше обаче ключът за караваната. Предположих, че е у Щатската полиция или у следствения екип, за да могат да я преместят. Пистолетът и документите му би трябвало да са у полицаите.

Миришеше на дезинфектант, формалдехид и разни други неприятни неща, така че отидох до шкафа и намерих туба „Викс“ — стандартен артикул на места, където се режат трупове. Изстисках малко от ментовото желе върху пръста на Кейт.

— Размажи си го под носа.

Тя намаза горната си устна и пое дълбоко дъх. Обикновено не ползвам подобни неща, но от доста време не се бях оказвал до вкочанено тяло, така че също си сложих малко под носа.

Намерих кутия латексови ръкавици. Надянахме по един чифт и се обърнах към Кейт.

— Да хвърлим един поглед. Става ли?

Тя кимна.

Отидох до масата и смъкнах синия чаршаф от лицето на трупа.

Хари Мюлер.

„Съжалявам, приятел“ — казах наум.

Лицето му бе кално, защото бе паднал по очи. Устните му бяха леко разтворени, но не виждах гримаса или някакъв признак, че е агонизирал. Смъртта наистина го бе застигнала внезапно. Всички би трябвало да сме късметлии като него в подобен момент.

Очите му бяха широко отворени, така че ги затворих.

Дръпнах чаршафа до кръста му и видях в лявата част на гърдите голяма марля, залепена с лейкопласт. По тялото имаше много малко кръв. Явно куршумът бе спрял сърцето почти моментално.

Забелязах синия цвят на кожата му — кръвта се бе събрала в предната част на тялото му, което потвърждаваше, че е паднал по очи и е умрял в това положение.

Опипах ръката му. Вкочаняването обикновено настъпва за осем до дванадесет часа. В мускулите му почти нямаше еластичност, но въпреки това ръката не бе напълно вцепенена. Освен това по вида на кожата и общото състояние на тялото можех да определя, че смъртта е настъпила преди дванадесет до двадесет и четири часа. Ако наистина ставаше дума за преднамерено убийство, то вероятно бе направено нощем, за да се сведат до минимум шансовете за случайно издаване на извършителите. Което означаваше, че Хари е бил застрелян миналата нощ.

Ако приемех, че това е дело на Мадокс, то той вероятно бе очаквал някой да намери тялото и да се обади в полицията. Когато това не бе станало до днес следобед, Мадокс или негов човек бе звъннал от телефона в парка, като по този начин бе отклонил следите от себе си, преди да започне търсенето на негова територия.

Всъщност, докато двамата с Кейт бяхме седели с него, сигурно се бе питал защо ли след обаждането му тялото още не е намерено, и това го беше изнервяло.

Огледах китката и палеца на Хари. Не открих нищо, което да говори за използване на белезници или въже — макар че понякога следи не остават.

Огледах дланта, ноктите и кокалчетата на пръстите. Ръцете понякога казват неща, които съдебният лекар — той обикновено се интересува повече от органите и раните — пропуска. Не видях нищо необичайно. Имаше само мръсотия.

Хвърлих поглед към Кейт, която явно се държеше, обиколих масата, взех дясната ръка и я заразглеждах.

— Да ви услужа ли със скалпела? — чу се женски глас. Обърнахме се. На вратата стоеше жена в хирургически дрехи.

Беше към трийсетте, дребна, с къса червена коса. Приближи и забелязах, че има лунички и сини очи. Всъщност, ако се махнеха торбестите сини дрехи, щеше да изглежда доста добре.

— Пати Глисън, окръжен съдебен лекар — представи се тя. — Предполагам, вие сте хората от ФБР.

Свалих латексовата си ръкавица и протегнах ръка.

— Детектив Джон Кори, Контратерористична спецчаст.

Здрависахме се, след което й представих специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд.

— Кейт е също така и госпожа Кори — не пропуснах да спомена.

— Както и началник на детектив Кори — добави Кейт.

— Няма да е зле да му кажете да не докосва тялото в отсъствието на съдебен лекар — посъветва я д-р Глисън. — Всъщност дори изобщо да не го докосва.

Извиних се, не все пак реших да я осведомя, че от двайсет години правя такива неща в Ню Йорк.

— Тук не е Ню Йорк.

Явно бяхме тръгнали с погрешния крак, но в разговора се намеси Кейт.

— Покойният беше наш приятел.

Д-р Глисън омекна.

— Съжалявам — каза тя и се обърна към Кейт. — Какво общо има това с тероризма?

— Нищо. Хари беше и наш колега от спецчастта. Дойде тук на излет, а ние дойдохме да идентифицираме тялото.

— Разбирам. Разпознахте ли го?

— Да — отвърна Кейт. — Какви са първоначалните ви констатации?

— Доколкото мога да съдя по външните рани, куршумът е минал през гръбначния стълб и е пронизал сърцето му. Умрял е почти моментално. Вероятно не е усетил нищо, а дори и да е, то за не повече от секунда-две. Може да се каже, че е бил мъртъв още преди да падне на земята.

Кимнах и казах:

— През всичките ми години като ченге не съм виждал перфектен изстрел през гръбнака и сърцето, който да е случаен.

В течение на няколко секунди д-р Глисън не отговори.

— Като хирург и съдебен лекар съм виждала стотина рани от ловни инциденти, но никога не съм попадала на такава като тази. Но все пак това може да се случи. Смятате, че става дума за предумишлено убийство ли?

— Не изключваме и тази възможност — отговорих.

Тя кимна.

— И аз така чух.

Някои съдебни лекари обичат да си играят на детективи като от филмите, но повечето предпочитат да се придържат стриктно към фактите. Не знаех към кои принадлежи Пати Глисън, затова я попитах:

— Намерихте ли нещо, което би могло да намеква за убийство?

— Ще ви покажа какво съм намерила, а оттам нататък сте вие. Отиде до шкафа, извади ръкавици и подаде и на мен една нова.

— Виждам, че вече сте се намазали — каза и после махна към носилките. — Свалих и описах всички вещи, за да бъдат прибрани от ФБР. Искате ли да проверите инвентара и да се подпишете?

— Насам пътуват други двама агенти, които ще проверят всичко от така наречения зелен списък — отвърна Кейт.

— Да огледаме тялото — казах аз.

Д-р Глисън махна залепената марля от гърдите на Хари, като откъсна няколко косъмчета. Отдолу зейна голяма дупка.

— Както виждате, това е изходната рана. С помощта на осветена лупа със седемкратно увеличение различих частици кост, мека тъкан и кръв, всички в малки количества и съответстващи на преминаването на високоскоростен куршум от голям или среден калибър през гръбначния стълб, сърцето и гръдната кост.

Продължи в същия дух — описваше клинично края на един човешки живот.

— Както знаете, няма аз да правя аутопсията, но не ми се вярва тя да установи нещо ново относно причината за смъртта.

— Повече ни интересуват събитията, довели до момента на смъртта — казах аз. — Да сте забелязали нещо необичайно?

— Всъщност забелязах. — Тя постави пръст върху гърдите на Хари, на около два сантиметра от неравните краища на изходната рана. — Ето тук… виждате ли?

— Не.

— Малка прободна рана. Очевидно е направена преди смъртта. Проверих я и се оказа, че прониква дълбоко в мускулната тъкан. Проверих също ризата и бельото му и установих дупки на съответните места, както и малко следи от кръв, така че предметът — вероятно игла за подкожни инжекции — е бил вкаран през дрехите в пекторалния мускул. Не мога да кажа дали е бил инжектиран с нещо, но от токсикологията би трябвало да са в състояние да определят.

Д-р Глисън посочи дясната предлакътница.

— Тук има още две следи от убождания. Върху облеклото няма кореспондиращи дупки или кръв. Сред вещите му не открих спринцовки и смятам, че не си е правил сам инжекция през ризата.

— Какви са заключенията ви от тези убождания?

— Вие сте детективът.

— Вярно.

Помислих си, че първото убождане е онова на гърдите през дрехите, което означаваше, че най-вероятно става въпрос за упойваща инжекция направена, докато се е съпротивлявал, или пък с пистолет. „Ако не е ловен сезон, просто ги упояваме и ги местим“. Другите бяха на оголена кожа и явно целта им е била да го държат упоен. Запитах се дали не е натриев пентатол, или серум на истината, но реших да запазя предположенията за себе си.

— Ще си помисля.

Д-р Глисън продължи:

— Искам да ви покажа още две неща, които ме карат да си мисли, че може би е имало и други необичайни събития или инциденти, довели до момента на смъртта.

Гледахме я как обикаля масата към главата на Хари. Дребната Пати Глисън пъхна ръце под раменете на Хари и изправи едрото му тяло в седнало положение, при което от него излезе малко газ. Кейт стреснато пое дъх. Забелязвал съм, че съдебните лекари не са особено нежни към покойниците. А и няма причина да са, макар че винаги съм се изненадвал на начина, по който работят с труповете.

Виждах входната рана — като центъра на мишена върху гръбначния стълб и на една линия със сърцето. Опитах се да си представя как точно се е случило — Хари, вероятно все още дрогиран, е бил поставен изправен или коленичил на пътеката, държан от един или няколко души. Стрелецът се е намирал достатъчно близо, за да направи идеалния изстрел, но не и на толкова малко разстояние, че да остави изгаряния или частици барут. Или пък Хари е бил положен на земята някъде другаде, бил е застрелян и след това е бил пренесен на пътеката. Това обаче изглеждаше прекалено аматьорско и всеки разследващ местопрестъплението екип щеше да го забележи. Във всеки случай Хари бе застрелян в гърба и можех само да се надявам, че не е знаел какво го очаква.

Д-р Глисън насочи вниманието ни към още нещо.

— Ето, вижте — каза тя и постави пръст на дясната лопатка на Хари. Обезцветяване на кожата, което е трудно за обяснение. Не става въпрос за контузия или химическо изгаряне, а и не е точно топлинно изгаряне. Възможно е да е от електричество.

Двамата с Кейт се доближихме до леко обезцветеното петно, по големина и форма колкото монета от половин долар. Не беше направено от електрошокова палка, но бях виждал подобни следи от електрически остен за говеда.

Д-р Глисън ме гледаше.

— Не зная какво е — казах.

Тя безцеремонно дръпна синия чаршаф и разкри голото тяло на Хари. Понечи да каже нещо, но я прекъснах.

— Имате ли нещо против да положим тялото?

— О. Извинете.

Тя бутна вцепененото тяло на Хари надолу, докато аз държах краката му. Свикнал съм с трупове, но те би трябвало да лежат, а не да седят. Доколкото виждах, Кейт бе на път да не издържи.

Д-р Глисън тръгна покрай носилката.

— Добре хранен, с добро телосложение, бял мъж на средна възраст, нормална кожа с изключение на отбелязаните белези. Забелязва се, че не се е къпал и бръснал от няколко дни, което отговаря на престоя му на открито и изкаляното му облекло. Не виждам нищо забележително, докато не стигна до стъпалата и глезените.

Застанахме при босите крака на Хари.

— Стъпалата са мръсни, сякаш е ходил бос, но върху тях не виждам кал или останки от растения.

Кимнах.

— Намерих няколко влакна, които приличат на влакна от черга или килим, както и нещо като фин прах или мръсотия, каквато може да се намери върху под — продължи тя. — Доколкото зная, имал е каравана, така че не би било зле да проверите дали не е имал килим в нея и да вземете проби от тъканта и мръсотията.

Знаех и едно друго място, откъдето можеха да се вземат такива проби, но точно в момента шансовете да получим разрешително за обиск на Къстър Хил Клуб никак не бяха обнадеждаващи.

Наведох се към Хари и казах:

— На глезените има следи от контузии.

— Да. Както и ожулвания. Както сами се уверявате, виждат се съвсем ясно и единственото ми обяснение е, че са били причинени от вериги — метални, а не лейкопласт, въже или нещо еластично, — както и че се е мъчел да се освободи от тях, или да тича с тях. Именно това е причината белезите да са толкова ясни и дълбоки. Целостта на кожата е нарушена на две места. Смятам, че обувките и чорапите са му били сложени след свалянето на веригите… ходил е бос докато е бил с тях. Вижте къде са ожулванията и раните.

Каквото и да се бе случило с Хари в часовете преди смъртта му, определено не бе приятно. Познавах го добре и знаех, че едва ли е бил образцов затворник. Електрическият остен, инжекциите и веригите краката го потвърждаваха. „Добре си се представил, приятелю“.

— След като забелязах влакната на стъпалата, огледах останалата част от тялото и открих влакна и в косата и на лицето му — каза д-р Глисън. — Възможно е да са и от шапката му, но тя е тъмносиня, тези са разноцветни.

Не коментирах, но очевидно Хари бе лежал по лице върху килим или одеяло.

— Освен това влакна имаше по панталоните и ризата му, както и по бельото. Те също не отговарят на облеклото, в което е донесен тук. Открих също четири черни косъма с дължина около пет сантиметра. Един на ризата, един на панталоните и два върху бельото му, залепих ги с лепенка на местата, на които ги намерих.

Кимнах неопределено. Колкото по-малко говорех, толкова повече д-р Глисън се чувстваше длъжна да ни обяснява, така че тя продължи.

— Космите не са на покойния. Всъщност прегледът с лупа установи, че не приличат на човешки.

— Куче? — предположи Кейт.

— Може би.

Кайзер Вилхелм?

— Това е всичко, което открих по тялото — и ми се вижда необичайно — завърши д-р Глисън.

— Можете ли да определите приблизително времето на смъртта — попита Кейт.

— Въз основа на това, което виждам, напипвам и подушвам, че смъртта е настъпила преди около двадесет и четири часа. Или по-малко. Екипът на местопрестъплението може да открие нещо, което да стесни границите. Лекарят, който ще прави аутопсията, също може да каже по-точно.

— Вие ли свалихте дрехите и вещите му? — попитах.

— Да, заедно с помощник.

— Като се изключат животинските косми и чуждите власинки, намерихте ли нещо друго необичайно?

— Като например?

— Ами… просто необичайно.

— Не… но ако подушите дрехите му — и особено ризата, — все още ще можете да доловите слаба миризма на пушек.

— Какъв пушек?

— Прилича на пушек от тютюн. А сред вещите му не намерих никакви принадлежности на пушач.

„Забравено изкуство“.

Един от основните елементи на вярата на детективите, занимаващи се с убийства, следователите и съдебните медици е, че тялото ще издаде тайните си. Влакна, косми, сперма, слюнка, следи от ухапване, ожулване от въже, фасове, дим от цигара, пепел, ДНК, отпечатъци от пръсти и тъй нататък. Почти винаги е налице някакво предаване между убиец и жертва и между жертва и убиец. Достатъчно е просто да го откриете, да го анализирате и да го свържете със заподозрения. Номерът е да се намери заподозрян.

— Нещо друго? — попитах.

— Не. Все пак това е само повърхностен преглед на дрехите и личните вещи. През цялото време присъстваше асистент, а така също направих аудио запис на прегледа на тялото и предметите. Можете да вземете копие на касетата.

— Благодаря. — Явно беше наясно, че не става дума за обикновен случай.

— За какво всъщност става дума?

— Наистина ли искате да знаете?

Тя се замисли за миг.

— Не.

— Добър отговор — казах. — Е, много ни помогнахте и ви благодарим за отделеното време, доктор Глисън.

— Ще останете ли с тялото?

— Да.

— Само ви моля да не го докосвате. — Тя хвърли поглед към Хари Мюлер — Ако е бил убит, надявам се да откриете извършителя.

— Ще го открием.

Д-р Глисън се сбогува с нас и излезе.

— Как може млада жена като нея да пожелае да работи в морга? — обади се Кейт.

— Може би си търси годеник — отвърнах. — Да се залавяме за работа.

Отидохме до носилката с личните вещи на Хари и, без да сваляме ръкавиците, започнахме да преглеждаме всичко — портфейл, часовник, пейджър, бинокъл, видеокамера, фотоапарат, компас, клещи, наръчник на орнитолога и топографска карта, на която с червен флумастер бе очертана територията на Къстър Хил Клуб. Хижата и няколко други постройки бяха нанесени допълнително. Макар да бяхме с ръкавици, внимавахме как докосваме предметите, за да не изтрием някой отпечатък.

Прегледах съдържанието на портфейла на Хари и видях, че в отделението за монети има резервен ключ за дома му, заедно с ключовете на тойотата и служебната кола, но не и на караваната. Дори да бе имал резервен ключ, някой го беше взел. Не можеше да е щатската полиция, която вече разполагаше с ключа от ключодържателя. Това означаваше, че някой друг е взел ключа от портфейла, за да премести караваната по-далеч от Къстър Хил. Кой обаче?

— Не виждам нищо, което да изглежда необичайно, не на място или пипано — каза Кейт. — Мога обаче да се обзаложа, че съдържанието на камерата и фотоапарата е било изтрито.

— По-вероятно е дискът, касетата и картите памет да са били извадени и сменени с резервните — отговорих.

Кейт кимна.

— Значи от лабораторията няма да могат да възстановят данните.

— Най-вероятно.

Взех телефона на Хари, включих го и прегледах списъка на приетите повиквания.

Приятелката му Лори Баник го бе търсила в 9:16 в събота в отговор на обаждането му от 7:48. Следваха десет или повече позвънявания на Лори от събота следобед, след като бе получила есемеса от 16:02. Беше го търсила цялата неделя и дори днес, в понеделник.

Имаше го и повикването от дежурния Кен Рийли от 22:17 ч. в неделя в отговор на обаждането на Лори в офиса на ФКТС.

Следващото получено повикване бе от 22:28 ч. от някакъв номер от Ню Джърси.

— Това не е ли домашният телефон на Уолш? — попитах.

— Да.

— Но той каза, че не е звънял на Хари, преди да дойде сутринта в офиса.

— Явно е излъгал.

— Да… а ето го и позвъняването на Уолш от тази сутрин… а преди него Кен Рийли го е търсил цяла нощ от офиса.

— Изглежда, тревогата е била доста по-голяма, отколкото се мъчеше да ни я представи Уолш — каза Кейт.

— Изразяваш се прекалено меко — отвърнах. — Фактът, че Уолш ни е лъгал, ме води до заключението, че не става въпрос за рутинно следене.

— Е, това вече го знаем.

Отново насочих вниманието си към телефона на Хари и видях своето обаждане в неделя следобед, когато му бях предложил да направим ловджийска яхния, както и последното ми обаждане от 9:45 тази сутрин. После имаше още няколко обаждания от Лори.

Кейт гледаше телефона.

— Толкова е тъжно…

Кимнах. Не знаех паролата му и не можех да чуя съобщенията, но знаех, че в Техническия отдел ще се справят.

Прегледах списъка с изходящи номера и видях обаждането до Ри Баник в 7:48 в събота, последвано от есемеса от 16:02. По-късни обаждания нямаше.

Тъкмо се канех да изключа телефона, когато той иззвъня и ни стресна.

Погледнах екрана. Обаждаше се Лори Баник. Вдигнах очи към Кейт. Беше повече от очевидно разстроена.

Помислих дали да не вдигна, но не бях готов да съобщя на Лори скръбната вест, докато трупът на Хари се намираше на крачка от мен. Изключих телефона и го оставих на носилката.

Погледнах си часовника. Хората от щатската полиция и агентите от Олбъни щяха да пристигнат скоро, а двамата от ФКТС би трябвало вече да са кацнали на летището на Саранак Лейк. Запитах се кого ля е изпратил Уолш на наше място. Най-вероятно хора, които нямаха проблем с изпълняването на заповеди.

— Да огледаме дрехите, преди да е станала навалица. Кейт отиде до мивката да измие крема от горната си устна, а аз използвах момента и прибрах картата в джоба си. Прибирането на улики е углавно престъпление, но реших, че картата може да ми послужи, и се оправдах с напомнянето, че Уолш ме е излъгал, както и с факта, че можеше да лежа на тази маса вместо Хари.

Кейт се върна, отиде при втората носилка и подуши ризата на Хари.

— Не съм сигурна… може и да е от тютюн…

Можех да надуша единствено ментола под носа си, така че попитах:

— Познаваме ли пушачи?

Тя кимна.

Прегледахме дрехите му една по една. Забелязахме прозрачната лепенка, с която д-р Глисън бе залепила четирите животински косъма. На практика не вършехме нищо непозволено, но пък от друга страна, не би трябвало да се намираме тук, а в полицейската централа в Рей Брук. Освен това всеки, който докосва веществени доказателства, трябва да е регистриран в списъка, а ние не фигурирахме в него. Да не забравяме и следователите от ФБР и щатската полиция, които едва ли щяха да се зарадват, ако ни видят тук. С други думи, намирахме се на ръба, където и без това прекарвах голяма част от времето си. Важното бе, че имахме доста добра преднина, но вече бе време да се махаме.

— Да вървим.

— Виж — каза Кейт.

Отидох до нея. Държеше маскировъчните панталони на Хари. Беше обърнала десния му джоб навън.

— Виждаш ли?

Огледах белия плат и видях сини петна, направени сякаш с химикалка.

— Може да са букви.

Наистина можеше. Сякаш Хари бе писал върху плата с ръка в джоба. Или пък, ако беше немарлив като мен, просто бе прибрал в него отворена химикалка.

Кейт остави панталоните на носилката и двамата се наведохме, опитвах, се да разчетем сините знаци. Определено бяха от химикалка и не приличаха на случайни драсканици.

— Ти си първа.

— Добре… има три групи знаци… най-четливата е Г-В-Х… следващата прилича на… Я… после може би Д или Л… после ченгел… не, Р… а последната група е като… С-Н-Ч… — Тя вдигна поглед към мен. — СНЧ?

Вгледах се в мастилените петна.

— Г-В-Х може да е и Г-В-У или Г-Н-У. Все пак е писал слепешком в джоба си. Прав ли съм?

— Може би…

А това ЯДР… после има още нещо, но е почти скрито в шева… може би е ЯДРЕН.

Спогледахме се.

— Като ядрен взрив?

— Надявам се, че не. А последното изглежда ясно. СНЧ.

Да… какво се е опитвал да ни каже? Гну? Ядрен? СНЧ? Какво е това СНЧ? Да не се е опитвал да напише СЪНЧО?

— Не. Съвсем ясно е. СНЧ.

Пак си погледнах часовника, после пак вратата.

— Трябва да се махаме. Те да си се занимават с това — казах и прибрах джоба.

Свалихме латексовите ръкавици и ги изхвърлихме в покритата кофа за боклук. Отидох до тялото на Хари и се взрях в него. Кейт застана до мен и ме хвана за ръката. Скоро пак щях да го видя в залата за оплаквания, облечен в униформа.

— Благодаря за подсказката, приятелю. Ще се погрижим за това — казах, покрих го със синия чаршаф и се обърнах към вратата.

Излязохме и бързо закрачихме по коридора към сестринската стая.

— У вас ли са пистолетът и документите на покойния? — попитах полицаите.

— Да, сър.

— Трябва да взема полицейската му значка и да я дам на семейството му.

Старшият се поколеба.

— Не мога да ви я дам. Нали знаете… тя е…

— Тя още не е инвентаризирана. Кой ще разбере?

— Прав е — каза другият полицай на шефа си.

Старшият отвори лежащото на тезгяха пликче за улики, извади значката и я плъзна към мен.

— Благодаря — казах и я прибрах в джоба си.

— Мислите ли, че е убийство? — попита другият полицай.

— А вие как мислите?

— Ами, видях тялото, преди да го качат в линейката. Приятелят ви би могъл да бъде застрелян право в гърба в онази гъста гора единствено при условие, че стрелецът се е намирал точно зад него на пътеката. Нали ме разбирате?

— Да.

— Така че не може да е злополука — освен ако не се е случило през нощта и стрелецът не го е взел за елен… Да ви кажа, приятелят ви е трябвало да носи нещо ярко или отразяващо светлината. Нали знаете?

— Да. Е, сега не е ловен сезон.

— Да, но все пак… някои от местните не чакат официалното откриване.

— Разбирам.

— Да. Е, съжалявам.

— Благодаря.

Другият полицай също изказа съболезнованията си, както и двете сестри зад гишето. Предполагам, че се чувстваха гадно заради ловна злополука извън сезона. А още по-лоша беше възможността за убийство на турист в тяхното приятно малко кътче от света.

С Кейт се върнахме в приемната точно когато през външната врата влязоха двама мъже с костюми. Веднага ги разпознах като хора от ФБР или ЩБР. Оказах се прав — отидоха право на информацията и размахаха картите си.

Дежурната ни забеляза да излизаме, докато двамата й говореха нещо. Като че ли понечи да привлече вниманието им към тръгващите си техни колеги, но стигнахме до вратата, преди да се опре до представяне.

Качихме се в колата и се ометохме възможно най-бързо.

25

Върнахме се в центъра на града и оттам последвахме знаците към шосе 56.

— Всеки път, когато работя по случай с теб, имам чувството, че съм с една крачка пред закона, вместо да съм законът каза Кейт.

Законът понякога се изпречва на пътя на истината и справедливостта — отбелязах философски.

— Това на лекции ли си го учил? Или го преподаваш?

— За твое сведение, след единайсети септември много хора от правозащитната система възприеха Метода на Кори. Или с други думи Целта оправдава средствата.

— След единайсети септември всички сме го възприели донякъде. Но този случай няма нищо общо с ислямския тероризъм.

— Откъде можеш да си сигурна на този етап?

— Стига, Джон. Не виждам никаква връзка.

— Е, тогава се замисли над следното — Мадокс сам провъзгласи историята си на борец срещу враговете на Америка на частни начала. Нали?

— Да, но…

— Комунизмът си отиде; вместо него на сцената дойде ислямът. Той ни каза, че не е много въвлечен във войната с тероризма, което означава, че е въвлечен. Прав ли съм?

— Да — след кратко мълчание отвърна тя.

— Така. И, разбира се, налице е елементът петрол, който е и връзката с всичко споменато дотук.

— Каква е тази връзка?

— Не съм сигурен.

Картината обаче започваше да се оформя в главата ми. Трябваше да е свързана по някакъв начин с Бейн Мадокс, ядрени оръжия и тероризъм. Доста кофти комбинация. Кейт обаче не бе напълно готова да се справи с подобна информация, затова й казах:

— Е, Хари си е помислил, че някой ще я разбере, така че ако помислим върху това, ще научим.

Тя кимна и смени темата.

— Единственото, в което съм сигурна, е, че Мадокс е убил Хари. Или е наредил да го убият.

— Лично го е направил. Може би с Карл.

— Това може да се окаже трудно за доказване в съдебната зала.

Убийците на ченгета рядко стигат до съдебната зала, но си премълчах.

Кейт обаче така и така успя да прочете мислите ми.

— Моля те, само не прави глупости. Целта не оправдава средствата.

Не отговорих.

Излязохме от Потсдам и поехме по шосе 56. Часовникът показваше 18:01 и започваше да се стъмва. Прозорците на редките къщи бяха осветени и от комините им излизаше дим. Празничният Ден на Колумб отиваше към края си; вечерята се приготвяше на печката. Утре е работен и учебен ден, а сега всички се събират пред телевизора, камината или където обикновено се събират нормалните хора. Кейт сякаш знаеше за какво си мисля.

— Можем да си купим вила, та един ден да ни стане постоянен дом.

— Повечето хора не живеят постоянно сред сняг и ледове.

— Ще се научим да караме ски и кънки. А ти ще почнеш да ходиш на лов за мечки.

Усмихнах се и се хванахме за ръце. Телефонът й иззвъня.

— Скрит номер. Сигурно е Уолш.

— Обади се.

Тя вдигна, заслуша се и отговори:

— Пътуваме натам, Том. — Заслуша се отново. — Отидохме в болницата и идентифицирахме Хари.

Каквото и да бе казал Уолш, явно не беше приятно и Кейт театрално смъкна телефона от ухото си. Чух как от другата страна се сипеше огън и жупел.

Не обичам някой да крещи на жена ми, така че взех телефона от Кейт и чух Уолш да завършва:

— Ти си негов старши и ти си отговорна, че не изпълнява заповедите ми. Оставих ви в случая въпреки преценката си и ви казах повече от ясно да идете право в централата на щатската полиция. Ти агент на ФБР ли си, или сладка вярна съпруга?

— Здрасти, Том. Съпругът на Кейт се обажда.

— О… значи отговаряш и на повикванията на жена си, така ли? Говоря с Кейт.

— Не, говориш с мен. Ако още веднъж повдигнеш тон на жена ми ще те разглобя. Ясен ли съм?

Той не отговори веднага.

— Здравата затъваш, приятел.

— В такъв случай идваш с мен.

— Не мисля.

— Аз пък мисля. Между другото, проверих обажданията в мобилния телефон на Хари. Забравил си да ни кажеш, че си му се обаждал в неделя вечерта и че дежурният го е търсил през цялата нощ.

Това го накара да замълчи за момент.

— И какво от това?

Усещах, че професионалните ни отношения се развалят и че започва да мисли как най-добре да ме вкара в нежелано служебно събитие или с други думи — да ме уволни.

— Въпреки всичките ти усилия аз ще стигна до дъното на всичко това.

Той ме изненада с отговора си.

— Ако успееш, уведоми ме какво си намерил.

Вероятно искаше да каже, че от Вашингтон не са били напълно откровени с него, което можеше да е вярно, а можеше и да не е вярно. Във всеки случай той изпълняваше заповеди, а аз не, което създаваше известни проблеми на главен специален агент Томас Уолш.

— В крайна сметка ще ми благодариш за необичайната инициатива — казах му.

— Твоята шибана инициатива много ми прилича на неподчинение и неизпълнение на заповеди. Освен това отделяш прекалено много време и енергия в разследване на Бюрото, вместо да си вършиш работата.

— Каква ми е работата?

— Работата ти беше да намериш Хари. Той е намерен. Вече можеш да се прибираш.

— Не, сега трябва да намеря убиеца му.

— Ти ли трябва да намериш убиеца му? Ти? Защо вечно ти?

— Защото ти нямам доверие. Както и на хората, за които работиш.

— Тогава напусни.

— Виж какво ще ти кажа. Ако се върна от този случай с празни ръце, ще получиш оставката ми на бюрото си.

— Кога?

— След седмица.

— Разбрахме се. Тъкмо ще си спестя бумащините около уволнението ти.

— И да не съм чул повече тия идиотщини с изваждането ни от случая.

— Една седмица.

Върнах телефона на Кейт.

— Том, моля, звънни на майор Шефър и му кажи, че ние сме назначените разследващи агенти по случая, така че да ни осигури всичко необходимо и тъй нататък.

Уолш каза нещо, на което Кейт отговори:

— Не, нямаме нова информация и улики, но ако получим, със сигурност ще ги споделим с теб.

Сигурно беше забравила за буквите в джоба на Хари и за разговора ни със съдебния лекар. Избирателната памет е част от Метода на Кори за справяне с шефовете.

Тя послуша известно време, след което отговори:

— Разбирам.

Понечи да каже още нещо, но осъзна, че връзката е прекъснала.

— Какво разбираш? — попитах я.

— Разбирам, че разполагаме със седем дни да направим чудо и че ако се издъним, ставаме история.

— Няма проблем.

— И най-добре ще е чудото да е голямо. Никакви дреболии като откриване на безмозъчен ловец, който да си признае, че случайно е Убил Хари.

— Звучи ми разумно.

— А ако подгоним господин Бейн Мадокс за убийство и се провалим, Уолш ще се погрижи и двамата да приключим като охрана в някоя дупка.

— Нещата стават предизвикателни.

— Да. Е, нали си отвори голямата уста.

— Благодаря за напомнянето. Нещо друго?

— Ами… каза, че разследването ни е ограничено само до версията за вероятно убийство. Нямаме право да се ровим в нищо друго засягащо Мадокс. С него ще се занимават от министерството на правосъдието.

— Ясно.

Тя ме погледна да види дали не проявявам обичайния си сарказъм. Можеше и да спести анализа си.

— Беше доста груб с него. Пак.

— Вбесява ме.

— Не го приемай лично и не води моите битки. Мога да се справям сама във време и място по моя преценка.

— Да, госпожо.

Кейт отново ме погледна.

— Все пак благодаря. — И добави: — Забрави да му кажеш да си го начука.

— Това се подразбира.

— Джон, мисля, че си уплашен.

Замислих се над думите й.

— Май си права. Ти пък забрави да му кажеш какво открихме в моргата.

— Тъкмо се канех, но той затвори. Да си го начука.

Известно време пътувахме мълчаливо на юг.

Мислено виждах Хари — как лежи мъртъв и гол в моргата — и стомахът ми се сви. Животът на един добър човек бе угасен просто така, защото беше видял или чул нещо, което не би трябвало да вижда или чува.

Бях отвъд гнева. Бях изпълнен с убийствена ярост срещу онзи, който бе постъпил така с Хари. Трябваше обаче да запазя хладнокръвие и да продължа да работя по случая, докато не съм съвсем сигурен, че съм намерил убиеца. После щеше да дойде моментът за разплата.

Минахме Колтън, а после и Саут Колтън. Бензиностанцията на Руди беше затворена. Надявах се да пътува към имението на господаря си и да опикава гащите по пътя.

Видях знака, посрещащ ни с добре дошли в щатския парк Адирондак, и не след дълго дърветата започнаха да стават все по-големи и дебели, а пътят — още по-тъмен.

— Убийството е това, което виждаме — казах на Кейт след няколко минути път през парка. — Има обаче и нещо друго, което не виждаме.

— И какво е то?

— Единственото нещо, постигнато от Мадокс с инсценирането на инцидента при лов далеч от имота му, е печелене на време.

— Време за укриване на доказателствата.

— Не. В крайна сметка всичко така или иначе сочи към него. Ако целта му е била спечелването на малко време, то явно му е било необходимо точно това.

— Добре, но защо?

— Бейн Мадокс не се впуска в глупави или безразсъдни действия. За него ще има смисъл да види сметката на федерален агент, намиращ се близо до или на негова територия, единствено ако убийството и последвалото разследване не го засягат. А единственият начин това да има смисъл е, ако скоро предстои да се случи нещо друго, което е много по-важно за Бейн Мадокс, отколкото заподозирането му в убийство. — Погледнах я. — И тъй, какво би могло да е това нещо?

— Добре… схващам…

— Зная, че схващаш. Кажи го.

— Ядрена бомба.

— Да. Мисля, че този тип има ядрено оръжие. Точно това ни казва Хари. Така смятам.

— Но… защо? Какво?…

— Не зная. Може да е решил да взривява Багдад. Или пък Дамаск. А може и Техеран.

— Мисля, че малко пресилваме, Джон. Трябва ни повече информация. Повече доказателства.

— Да. И може да ги получим по-скоро, отколкото очакваме.

Тя не отговори.

26

Стигнахме Рей Брук по тъмно. Намираше се недалеч от летището, на което бяхме кацнали сутринта. Колкото и близо да беше, бяхме стигнали по обиколния път и по време на пътуването бяхме открили неща, които бяха далеч извън обхвата ни в девет сутринта, когато влязохме в сградата на Федерал Плаза 26.

В този бизнес някои дни минават по подобен начин. Повечето са еднообразни; някои, като 11 септември 2001, обръщат нещата наопаки.

Днес, в Деня на Колумб, бях изгубил приятел, бях се забъркал в състезание по мерене на пишки с шефа си и се бях срещнал с ненормалник, който може би планираше да приготви ядрена изненада на някого.

На следващия Ден на Колумб, ако има такъв, ще ида на маг.

Намерихме регионалната централа на щатската полиция в края на градчето и завих към паркинга.

— Какви се падаме? — попитах Кейт. — Служебни лица, посетители или морални инвалиди?

— Погледни за персони нон грата.

Потърсих, но не намерих подобна табела и затова спрях на служебно място. Слязохме и тръгнахме към голяма нова сграда от тухли И кедър. Над предната врата висеше надпис ГРУПА Б НА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ НА НЮ ЙОРК.

Влязохме в приемната и се представихме на дежурния сержант, който явно ни очакваше. Всъщност може би ни беше очаквал целия ден. Обади по интеркома на майор Шефър и ни помоли да изчакаме.

В помещението влизаха и излизаха полицаи в сиви военни якета, колани с кръстосани презрамки и кобури и шашави шапки. Облеклото им сякаш не се бе променило от времето, когато Тед Рузвелт е бил губернатор на Ню Йорк.

Забелязах също, че всички, дори и жените, са високи.

— Как мислиш, дали ги развъждат? — попитах Кейт.

Мястото имаше лустросания вид на седалище на паравоенна организация, каквото всъщност беше. Единственото общо с някое районно на НЙПУ беше табелата ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

На една странична маса имаше купчина диплянки. Кейт — нали не може да устои на подобни брошури — взе една и зачете на глас:

— Група Б е най-северната и патрулира най-голяма площ от всички — над двайсет хиляди квадратни километра, включващи най-рядко населените окръзи на щата, характерни с големите разстояния и дълги зими.

— Това фукане ли е, или мрънкане?

Тя продължи:

— Патрулирането на Северния окръг калява една особена увереност и полицаите от Група Б са известни със способността си да се справят с всяка ситуация с минимална помощ отвън.

— Минимална. Тази дума е разковничето. Минимална помощ. Това означава ли, че не сме добре дошли?

Кейт продължи да чете:

— Освен обичайни задачи като разследване на злополуки и престъпления, патрулиране и специални наряди по границата с Канада, те често участват в търсене на изгубени туристи, евакуират ранени, спасяват закъсали в бурите, разследват случаи на бракониерство и се отзовават на домашни скандали и сигнали за престъпление в отдалечени райони.

— Дали биха могли да следват темпото на Южен Бронкс, как мислиш?

Преди тя да успее да отговори нещо остроумно, в помещението влезе висок и суров на вид тип със сив цивилен костюм и се представи:

— Ханк Шефър.

Здрависахме се.

— Съжалявам за детектив Мюлер — каза той. — Разбрах, че сте били приятели.

— Още сме — отвърнах аз.

— Е… наистина съжалявам.

Явно нямаше какво друго да каже, а и забелязах, че не ни посрещна в кабинета си. Винаги ги има проблемите с навлизането в чужда територия, юрисдикция, обществена йерархия и тъй нататък, но в случая Кейт се справи добре с тях.

— Заръчано ни е да ви помагаме по всякакъв възможен начин. Има ли нещо, което можем да направим?

— Вашият човек от Ню Йорк, Уолш, като че ли смяташе, че сте извън случая — каза той.

— Главен специален агент Уолш промени становището си. Трябваше вече да ви се е обадил — казах аз. „Хуй сплескан“. — Така че можете да му звъннете — или просто да ми повярвате.

— Е, вие си знаете. Ако желаете, ще пратя един мой човек да ви закара до моргата.

Явно не знаеше, че вече сме били там.

— Вижте, майоре — казах. — Разбирам, че това е вашето шоу, че изобщо не сте щастлив, че си имате работа с мъртъв федерален агент, и че вероятно сте чули от Ню Йорк, Олбъни и вероятно от Вашингтон повече неща, отколкото би ви се искало. Не сме дошли да ви правим живота още по-труден. Тук сме, за да помогнем. И да обменим информация. В моргата в момента лежи мой мъртъв приятел.

Шефър за момент се замисли.

— Като ви гледам, едно кафе няма да ви се отрази зле. Елате.

Тръгнахме по някакъв дълъг коридор и стигнахме до голямо кафене. Вътре имаше десетина мъже и жени — и с униформи, и с цивилно облекло. Шефър ни поведе към една празна маса в ъгъла.

Седнахме.

— Това е неофициално, пред свидетели, кафе, любезности, съболезнования и тъй нататък. И без хартии на масата.

— Разбрано.

Имаше вид на прям тип, който сякаш бе готов да разшири професионалната си учтивост — ако не за друго, то за да види какво й получи в замяна. Минах направо на въпроса.

— Прилича на злополука, но намирисва на убийство.

Той кимна.

— Кой би искал да убие този човек?

— Мисля си за Бейн Мадокс. Познавате ли го?

Той си даде вид на подходящо смаян.

— Да… Но защо?…

— Знаете, че детектив Мюлер е бил пратен на задача в Къстър Хил Клуб.

— Да. Научих, след като бе обявен за изчезнал и федералните се нуждаеха от помощ за намирането му. Не би било зле да научавам предварително подобни неща. Нали разбирате, нещо като учтивост. Все пак това е в моята юрисдикция.

— Не бих спорил с вас по този въпрос — казах.

— Вижте, не сте вие хората, на които трябва да се оплаквам. Но всеки път, когато си имам работа с ФБР — той хвърли поглед към Кейт, — имам чувството, че ме работят.

— Аз също. Сигурно ще ме разберете: въпреки федералните документи по душа съм си обикновено ченге.

— Да ви кажа, типовете от НЙПУ, с които съм работил, също не са стока.

Вярната ми съпруга се усмихна.

— Всъщност с Джон сме женени, така че ще споделя мнението ви.

Шефър почти й се усмихна в отговор.

— Е, кажете какво е трябвало да прави Хари Мюлер на територията на Къстър Хил.

— Да наблюдава — отговорих. — Този уикенд там е имало събиране и Хари е трябвало да фотографира пристигащите гости и номерата на автомобилите.

— Защо?

— Не зная. Мога само да кажа, че от министерството на правосъдието се интересуват от господин Мадокс и приятелите му. Някой да ви е казвал нещо по въпроса?

— Почти нищо. Стандартните балони тип „национална сигурност“ и тъй нататък.

Балони? Това „кретении“ ли трябваше да означава? Този тип сигурно дори не псуваше. Взех си бележка да внимавам какво дрънкам.

— Федералните са пълни с балони и страшно ги бива в изработването, но между нас да си остане, възможно е случаят наистина да касае националната сигурност.

— Нима? И как точно?

— Нямам представа. И, честно казано, това е от ония материи, които наричаме деликатни, така че не бих могъл да ви кажа, освен ако не е наложително да знаете.

Не бях сигурен дали оценява честността ми, или не, но реших да го поизработя малко.

— Много добре разбирам, че хората ви имат да обикалят огромна територия — двайсет хиляди квадратни километра не са шега работа, — че сте достатъчно уверени и че се справяте с всички ситуации… с минимална помощ отвън…

Кейт ме срита под масата и реших да привършвам с четкането.

— Тук сме, за да ви помогнем, ако се нуждаете от помощ, но не ми се вижда да е така. Ние обаче наистина се нуждаем от вашата помощ, експертиза и способности.

Можех да продължа с кретениите, ако се наложеше, но майор Шефър като че ли усети, че го работя. И въпреки това каза:

— Добре. Искате ли кафе?

— С удоволствие.

Той ни направи знак да останем на местата си и отиде до бара.

— Голям гадняр си — каза Кейт.

— Не е вярно. Казах го от сърце.

— Повтори диплянката, която ти прочетох, и се подиграваше с написаното в нея.

— О… оттам ли съм ги научил тези неща?

Тя завъртя очи.

— Изглежда, не знае много, а и да знае, няма да сподели.

— Просто е малко раздразнен, че от ФБР го работят. И, между другото, не ругае, така че внимавай да не изръсиш нещо.

— Аз ли да внимавам?

— Може би не ругае пред жени. Знаеш ли, хрумна ми нещо. Може пък да се отвори повече, когато не е в компанията на дама от ФБР. Не можеш ли да измислиш някакво извинение?

— Не можеш ли ти да измислиш извинение за себе си?

— Стига де…

Шефър се върна с поднос с кафе и седна.

Кейт стана и каза:

— Трябва да се обадя тук-там. Ще се върна след десетина минути. — И излезе.

Шефър напълни две порцеланови чаши от металния кафеник.

— Добре, кажете ми защо смятате, че Бейн Мадокс, виден гражданин с милиарди в банката и вероятно с партиен билет на Републиканската партия, е убил федерален агент?

Усетих, че не споделя подозрението ми.

— Ами, просто интуиция.

— Можете ли да предложите нещо по-добро от това?

Всъщност не можех.

— Подозрението ми се основава на факта, че според мен Мадокс е последният човек, който е видял Хари жив.

— Аз пък бях последният, който видя тъща си жива, преди да се подхлъзне на леда и да си счупи врата — уведоми ме той.

Искаше ми се да го поразпитам по-подробно по въпроса, но се отказах.

— Преди работех в отдел „Убийства“. Човек просто развива усет за такива неща. Казах го на Кейт, отидох в Къстър Хил Клуб и разговарях с въпросния Мадокс.

— Така ли? И какво стана?

— Много е хлъзгав. Виждали ли сте се?

— Няколко пъти. Всъщност веднъж ходих на лов с него.

— Без майтап?

— Иска да поддържа добри отношения с щатската и местната полиция. Също като повечето богаташи тук. Така правят живота си лек и безопасен.

— Така е. Но този тип си има своя собствена армия.

— Да. И не наема работещи на няколко места или пенсионирана ченгета, както правят останалите. Хората му не са местни и нямат нищо общо с правозащитните служби, а това е малко необичайно за човек, който иска да е гъст с полицията.

Кимнах.

— Цялото имение изглежда малко необичайно.

— Да… но пък не ни причиняват никакви проблеми. Местната полиция получава няколко обаждания в годината да прибере някой минал през оградата и задържан нарушител или бракониер. Мадокс обаче никога не повдига обвинения.

— Готин тип. Може би пък убива хората, които виждат нещо, което не е трябвало да видят — казах по повод на Хари. — Да има случаи с изчезнали хора? Или подозрителни инциденти?

— Сериозно ли питате?

— Да.

Той се позамисли.

— Винаги има изчезнали хора и инциденти при лов, които изглеждат така, сякаш биха могли да са друго… но не ми е известно нищо, което евентуално да се свърже с Мадокс или клуба му. Ще натоваря някой да провери.

— Добре. Получихте ли разрешително за претърсване на територията на Къстър Хил?

— Да.

— Нека тогава да го изпълним.

— Не е възможно. Разрешителното е за търсене на изчезнал човек. А той е открит извън споменатата в него територия.

— Мадокс знае ли това?

— Как би могъл изобщо да знае, че е имало разрешително? Или че някой може да изчезне на негова територия? — Шефър за момент замълча. — Канех се да се свържа с него и да го помоля да ни сътрудничи доброволно, но тогава се получи онова анонимно обаждане, което ни отведе при тялото. Вие казахте ли му за изчезването?

— Да. Затова нека да изпълним разрешителното.

— Човекът вече е намерен — напомни ми майор Шефър.

Помислих си, че може и да сподели моята философия.

— Законът понякога се изпречва на пътя на истината и справедливостта.

— Не и под мое командване, детектив. Щом сте му съобщили за изчезването, ще трябва да наредя на някой да му се обади и да му съобщи, че човекът в неизвестност е намерен.

Не се съмнявах, че навремето този тип е бил първо скаутче, и нямах никакво намерение да изтъквам разликите между градско нюйоркско ченге и щатски полицай.

— Е, тогава ще трябва да измислим нещо друго, за да може съдията да издаде ново разрешително.

— Онова, което ни трябва, е връзка между намереното в щатския парк тяло и Къстър Хил Клуб. Без такава връзка не мога да искам от окръжния прокурор да се обърне към съдията за ново разрешение за обиск. Всъщност имате ли някакво доказателство, че детектив Мюлер наистина е бил в границите на имота?

— Ами… косвени…

— Е, в такъв случай връзка не съществува.

— Добре тогава. Имаме анонимно обаждане за трупа. Анонимно означава подозрително. Освен това налице са множество косвени улики, че Хари е бил на територията на Къстър Хил.

— Например?

— Например, че това е било задачата му.

Разказах му за обаждането от 7:48 сутринта в събота, за обяснението на Хари, че се намира близо до имота, както и за подозрително голямото разстояние между караваната и Къстър Хил Клуб. Спрях се по-нашироко и върху някои други подробности.

Шефър ме изслуша и сви рамене.

— Не е достатъчно, за да бъде заподозрян Бейн Мадокс. Не ми стига и за искане на ново разрешение.

— Помислете си все пак.

Не се съмнявах, че ФБР в крайна сметка ще натисне някой федерален съдия да издаде заповедта, но междувременно можеше да стане късно. Излизаше, че трябва да си издам среднощно разрешително, или с други думи — влизане с взлом. Не го бях правил от доста време и можеше да се окаже забавно, ако се изключеше частната армия на Мадокс, охранителната система и кучетата пазачи.

— Какво смятате, че ще намерите там? — попита Шефър.

— Не зная.

— Съдиите не обичат ровенето на сляпо. Измислете нещо, което търсите. Да сте забелязали нещо в имота или къщата, което мога да изтъкна пред прокурора?

— Видях по-многобройна охрана и от тази в ранчото на президента.

— Това не е незаконно.

— Така е. Е… май просто трябва да поработим по случая. Защо не почнете да наглеждате имота?

— И какво да гледам?

— Пристигащите и заминаващите, в това число и Мадокс. Не ви е нужно разрешително за наблюдение. Достатъчно е и подозрението.

— Благодаря за сведението. Е, единственото подозрение, с което разполагам, е онова, което ми казвате. — Той се замисли за момент. — Искате да го сплашите ли? В смисъл, какво да бъде наблюдението? Явно или тайно?

— Тайно. Да речем, дървари, които държат под око пътя и оградата.

— Добре… но ще трябва да уведомя районната полиция и да координирам това с нея. А трябва да ви кажа, че Мадокс май има приятели в офиса на шерифа.

Обмислих думите му. Явно господин Бейн Мадокс, господарят на имението, бе пуснал пипалата си по цялата околия. Това си личеше и от обаждането на Руди в Къстър Хил Клуб.

— А има ли приятели в този офис? — попитах.

— Не и под мое командване — без колебание отвърна Шефър.

— Ясно. — Но можеше ли да е сигурен? — Щом смятате, че някой от офиса на шерифа е прекалено словоохотлив пред Мадокс, то според мен имате всички основания да започнете наблюдение, без да уведомявате местната полиция.

— Не. Трябва да реша проблема с шерифа, а не да създавам нов.

— Абсолютно сте прав. — С този човек сякаш бяхме от различни планети. При майор Шефър всичко бе чисто и изрядно — което по принцип е много хубаво, но за момента не ми вършеше работа. — Наистина ни трябва това наблюдение.

— Ще видя какво мога да направя.

— Страхотно — казах и го информирах със закъснение: — Двамата с Кейт ходихме до моргата, преди да дойдем тук.

Той изглеждаше изненадан.

— Открихте ли нещо ново?

— Разговарях със съдебния лекар — доктор Глисън. Няма да е зле да се срещнете с нея.

— Смятам да го направя. Какво каза тя?

— Изглежда, че детектив Мюлер е бил подложен на известен физически тормоз преди смъртта си.

Трябваше му секунда-две, докато смели чутото.

— За какъв по-точно тормоз става дума?

— Не съм следовател — казах аз, макар и не съвсем искрено. — Отидох просто да идентифицирам тялото.

Той кимна.

— Довечера ще говоря с нея.

— Намерила е власинки от килим и кучешки косми. — Разказах му подробно за откритите от д-р Глисън следи. — Ако власинките не съответстват на тези от килима в караваната му, може и да отговарят на някой в Къстър Хил. Хари нямаше куче.

— Добре. Ако успеем да се сдобием с разрешително за обиск, ще проверим това.

Майор Шефър имаше широкообхватни планове за нещо, което за него щеше да се окаже кратко разследване.

— В крайна сметка ще се наложи да споделите случая с ФБР — Казах му. — А те не обичат да споделят и не играят добре с другите.

— Убийството, било то и на федерален агент, е щатско, а не федерално престъпление — напомни ми той.

— Зная, майоре. И в крайна сметка може и да има щатски съд за убийство. Но ФБР ще разследва покушение срещу федерален агент което е федерално престъпление. Крайният резултат е същият — много скоро ще цъфнат тук и ще сложат ръка върху случая.

— Случаят е все още мой — каза майор Шефър.

— Така е. — Все едно местният барон да каже на кръстоносната армия, че е навлязла в земите му. — Например доктор Глисън няма да извърши аутопсията. Тялото ще бъде пренесено в Ню Йорк.

— Не могат да го направят.

— Майоре, могат да направят каквото им скимне. Знаят две магически думички — национална сигурност. И когато ги използват, щатската и местната полиция се… — исках да кажа „насират“, но това щеше да го вбеси — … съгласяват с тях.

Той впери поглед в мен.

— Ще видим.

— Добре тогава. Успех.

— Всъщност каква е вашата роля в случая? — попита той.

— Разполагам със седем дни за разрешаването му.

— Как успяхте да си осигурите цяла седмица?

— Обзаложих се с Том Уолш.

— На какво?

— Заложих работата си.

— А жена ви?

— Не, нея не съм я залагал.

— Имам предвид, и тя ли заложи работата си?

— Не. Тя е служител на ФБР. Трябва най-малкото да застреля началник, за да изложи на опасност работата си.

Той се усмихна пресилено.

— Не мисля, че ще успеете да решите случая за седем дни, освен ако някой не ви помогне.

— Най-вероятно. Да имате свободни места?

Той отново се усмихна.

— Мисля, че сте минали горната възрастова граница за щатската полиция. Но в местната винаги се търсят опитни хора от града. — И добави: — Тук ще ви хареса.

— О, зная, че ще ми хареса. Всъщност вече ми харесва. — Реших да сменя темата. — Къде ловувате с Мадокс?

— В имота му, разбира се.

— Видяхте ли нещо?

— Да. Дървета. Срещнахме се при къщата. Голяма сграда. После излязохме за елен. Шестима души. Аз, той, един от сержантите ми и трима негови приятели от града. Обядът бе сервиран в гората, а питиетата ни чакаха в хижата.

— Видяхте ли нещо необичайно?

— Не. А вие?

— Не, ако изключим цялата тази охрана — отговорих. — Видяхте ли оградата на имота?

— Само я мярнах. Осветена е с прожектори като онези в затворите, с това изключение, че са свързани с детектори на движение. Освен това Мадокс има собствена кула с клетъчен предавател.

— Защо?

— Защото е богат.

— Ясно. Кога беше ловният купон?

— Преди два сезона.

— Ловни сезони ли имате предвид?

— Да. Тук си имаме ловен сезон, ски сезон, кален, воден и комарен сезон, и накрая — риболовен сезон.

— Явно човек определено има с какво да си запълни времето по тези места.

— Да, стига да обичате живота на открито.

— Обожавам го. Между другото, видях карта на Къстър Хил, на която имаше нанесени постройки на известно разстояние от хижата — Какво представляват?

Той се замисли за момент.

— За едната зная, че е спално. Нали се сещате, за охраната. Има също и една голяма, прилича на обор — за всичките му коли. А също така и сградата на генератора.

— Генератор на електричество ли?

— Да. Всъщност три дизелови генератора.

— За какво са му?

— При снежни бури токът често спира. Повечето хора имат някакъв резервен вариант.

— Ясно. Виждали ли сте тези генератори?

— Не. Намират се в една каменна сграда. Човекът от Потсдам, който обслужва резервния генератор тук, се грижи и за машините в Къстър Хил Клуб.

Спомних си трите дебели кабела по стълбовете в имота на Мадокс.

— Но защо й е на тази хижа толкова много ток?

— Не съм сигурен колко точно електричество произвежда един генератор — отвърна той след кратък размисъл. — Възможно е единият или двата да са резервни в случай на повреда. Но повдигате интересен въпрос. Ще проверя колко киловата произвеждат.

— Добре.

— Вие какво мислите?

— Честно казано, не зная. — Все пак генераторите събуждаха някои съмнения. — Какви са местните слухове за Къстър Хил Клуб?

Той ме погледна.

— Убийството ли разследвате, или продължавате работата оттам, откъдето я е оставил приятелят ви?

— Като ченге се занимавам с убийства. Но същевременно съм и много любопитен. Обичам клюките.

— Е, говорят се обичайните неща. Като се започне от диви пиянски оргии и се стигне до ексцентричен милиардер, който просто седи и гледа как му растат ноктите на краката.

— Аха. Мадокс слиза ли понякога в градчето?

— Почти никога. Понякога обаче може да се види в района на Саранак Лейк или Лейк Плесид.

— Някой да е виждал бившата госпожа Мадокс?

— Не зная. Поне не съм чувал.

— Любовница?

— Не, доколкото ми е известно.

— Любовник?

— Останал съм с впечатление от него като от изтънчен джентълмен, но не му липсва и мъжкарски елемент. Вие на какво мнение сте?

— На същото. Мисля, че е от нашите. А колко често идва в клуба си?

— Нямам представа. Обикновено местната или щатската полиция се уведомяват, когато обитателите на някое голямо имение или комплекс отсъстват, та нашите хора да наглеждат мястото. Мадокс обаче има денонощна охрана. Доколкото зная, имотът му никога не остава пуст.

Бях го предположил от думите на самия Мадокс пред Кейт и мен, а сега предположението ми се потвърждаваше.

— Някой да е изказвал предположението, че Къстър Хил Клуб е нещо повече от частен клуб за лов и риболов?

Той отпи замислено от кафето си.

— Чувал съм, че когато го строили преди двадесет години — десет години, преди да дойда тук, — не са използвали местни изпълнители. Носи се слух, че строителят, който и да е той, е изградил също бомбоубежище и двадесет и шест километра ограда, което е вярно, както и радиоантени и охранителни средства, което също е вярно. Предполагам, че тогава са били монтирани и дизеловите генератори. Разправят, че идвали разни странни хора, тежки камиони пристигали посред нощ и тъй нататък. Нали знаете, хората в провинцията имат много свободно време и богато въображение. Но част от това си е истина.

— Да. И какво смятат местните, че е ставало там?

— Чувал съм го само от втора ръка… но това е било по време на Студената война, така че мнозина предположили, че става въпрос за секретен правителствен строеж. Бих казал, че предположението е логично, като се имат предвид мащабите на строежа и мисленето на хората по онова време.

— Сигурно. Но никой ли не е посмял да попита?

— Доколкото разбирам, не е имало кой да пита. Строителите били доста необщителни. А и нямало особено значение, ако някой от тях категорично отрече, че става въпрос за правителствен строеж. Местните хора са патриотично настроени, така че дори да са си мислели, че става въпрос за секретно начинание, биха превъзмогнали любопитството си и биха предпочетели да стоят настрана.

Кимнах. Интересно наблюдение. Предполагам, че ако бях милиардер и си търсех някое безопасно и закътано място, бих пуснал слуха, че това е секретна правителствена база, маскирана като частен клуб. Идеално би си пасвало и с километричната ограда.

— Но сигурно сега вече всички знаят, че това е частен ловен клуб — казах.

— Все още има някои, които смятат, че става въпрос за секретна база.

Мадокс можеше да има само изгода от това да поддържа мистерията жива.

— Вижте, няма нищо незаконно в това да оградиш собствеността си с ограда и да поставиш охранителни средства, да си наемеш частна охрана и дори да си организираш римски оргии — продължи Шефър. — Богаташите правят и по-шантави неща. Параноята и ексцентричността не са престъпления.

— Параноята и ексцентричността никога не са сами по себе си — напомних му.

— Така е. Но дори Бейн Мадокс да е въвлечен в някаква криминална дейност, аз не зная за нея. — Шефър ме изгледа. — Ако ви е известно нещо повече от онова, което казвате, сега е времето да ми го съобщите.

— Беше ми казано само, че е свързано с манипулиране на цените на петрола.

Той за момент се замисли и усетих, че има същите проблеми с тези врели-некипели, които имах и аз, когато ги чух от Уолш.

— Значи смятате, че петролният милиардер Бейн Мадокс е убил федерален агент, извършващ рутинно наблюдение на пристигащите му гости, които биха могли да участват в някаква конспирация с петрол? Звучи малко крайно, не мислите ли?

— Е… щом го поставяте по такъв начин…

— Че какъв друг начин има? И къде е моментът с националната сигурност?

Радвах се, че внимава, но не бях особено щастлив от въпроса. Този тип беше гладен и търсеше да захапе нещо, но определено нямах намерение да му предложа ядрените хапки, така че си позволих малко лицемерие.

— Вижте, майоре, петролът не е просто черна лепкава маса. Искам да кажа, Бейн Мадокс не е в модния бизнес, нали разбирате? Когато е замесен петрол, всичко е възможно. В това число и убийство.

Той не отговори, но продължи да ме гледа изпитателно.

— Да се съсредоточим върху убийството — казах. — Ако успеем да уличим Мадокс, това може да ни доведе и до някои други неща.

— Добре. Още нещо? Имам работа все пак.

Погледнах си часовника.

— Бих искал да ида на местопрестъплението.

— Вече е тъмно. Ще ви заведа утре сутринта.

— Не можем ли да осветим района?

— Районът е отцепен, в него няма следователи, а според прогнозата не се очакват дъждове и снегове. Звъннете ми утре в седем сутринта и ще идем.

— Може би просто един бърз поглед…

— Преуморен сте, детектив. Заведете съпругата си на вечеря. Имате ли къде да нощувате?

— Да. Във Върха.

— Отседнали сте във Върха?!

— Ами… да.

— Да не би да имате проблем с усвояването на федералния бюджет? Успях да измъкна от Вашингтон само няколко нови радиостанции и едно алергично куче търсач на бомби.

Усмихнах се.

— Е, не мисля, че тероризмът е проблем номер едно тук.

— Арабският тероризъм — може би, но си имаме и някои домашни ненормалници.

Премълчах.

— Това ли е правел приятелят ви? Следял е десни кукундели?

— Не мога да кажа.

Шефър прие отговора ми за „да“.

— Преди десетина години, малко след като постъпих тук, идваха разни типове от ФБР и разпитваха за Бейн Мадокс — информира ме със закъснение.

Виж, това бе интересно.

— Какво искаха да знаят?

— Казаха, че правят проверка в случай, че на господин Мадокс му бъде предложена работа в правителството.

Това бе стандартната лъжа, когато разследваш някой за престъпна дейност. Можеше обаче и да е истина. В случая с Бейн Мадокс можех да повярвам, че е бил спряган за някой важен пост, но със същата лекота бих приел и разследване за престъпление. А и в наши дни не е задължително едното да изключва другото.

— И получи ли работата? — попитах.

— Доколкото знам, не. Мисля, че имаха наум нещо друго. Е, какво е замислил този човек?

— Мисля, че иска президентът да го назначи в комисията за глобалното затопляне към ООН.

— Против или за?

Усмихнах се любезно.

— Каквото е добро за Бейн Мадокс, е добро и за планетата.

Майор Шефър стана и каза:

— Да идем да намерим жена ви.

Станах и аз и излязохме от кафенето, и закрачихме към приемната.

— Като стана въпрос за онези стари слухове, някой да е казвал за каква точно правителствена база става дума?

— Пак ли се връщаме на Къстър Хил Клуб?

— Само за малко.

— И това ще помогне на разследването на убийството?

— Може би. Никога не се знае.

Той се подведе.

— Ами… има най-различни предположения.

— Например?

— Чакайте да помисля… тренировъчен лагер, убежище, ракетни силози, както и комуникационен център или подслушвателна станция. Това последното е заради многото антени и електроника.

— Много електронна интерференция ли има тук?

— Не. Никаква. Мисля, че електрониката е изключена, не е била използвана или работи на честота, която не улавяме.

Запитах се дали от Агенцията за национална сигурност са правили някога електронно сканиране на Къстър Хил Клуб. Би трябвало, щом от министерството на правосъдието подозираха нещо.

Кейт седеше в приемната и говореше по телефона. Преди да стигнем до нея, Шефър каза:

— А, да, тук живееше един ветеран от флота. Разправяше наляво и надясно, че знаел какво става в Къстър Хил Клуб, но нямал право да казва.

Приличаше на номер, но все пак попитах:

— Помните ли името му?

— Не… но ще се опитам да го науча. Все някой ще се сети.

— Уведомете ме, когато го разберете.

— Да… Всъщност май беше Фред. Да, точно така. Фред. Казваше, че имало нещо общо с подводниците.

— Подводници ли? Колко всъщност са дълбоки езерата в района?

— Просто казвам каквото си спомням. Той май беше малко побъркан.

Кейт прибра телефона си и стана.

В помещението имаше и други хора, в това число един дежурен сержант.

— Съжалявам за детектив Мюлер — каза високо Шефър. — Бъдете сигурни, че правим всичко възможно да стигнем до дъното на тази трагедия.

— Оценяваме усилията ви — отвърнах. — Благодаря за кафето.

— Имате ли нужда от упътване до Върха?

— Не би било зле.

Той ни обясни как да стигнем, после попита:

— Колко време ще останете тук?

— Докато свършим парите.

— Е, няма да е дълго при хилядарка на нощ — каза той. — Ако мога да ви помогна с нещо, кажете.

— Всъщност… тук имате ли проблеми с мечките?

Кейт завъртя очи към тавана.

— Районът на Адирондак е дом на най-голямата популация на черни мечки в източната част на Щатите — информира ме майор Шефър. — Много е вероятно да се натъкнете на мечка в гората.

— Сериозно? И тогава?

— Черните мечки по принцип не са агресивни. Само че са доста любопитни и интелигентни и може да ви приближат. Проблемът всъщност е, че мечките приравняват хората с храната.

— Че как иначе. Особено когато те ядат.

— Имам предвид, че хората — лагерници и туристи — носят храна и мечките го знаят. По-скоро биха изяли обяда ви вместо вас. И никога не приближавайте малките им. Женските ги пазят много ревниво.

— Как мога да разбера, че наблизо има малки?

— Ще разберете. Освен това мечките стават много активни след пет следобед.

— Откъде научават колко е часът?

— Не зная. Просто след пет следобед бъдете по-предпазливи. По това време излизат за храна.

— Ясно. А един деветмилиметров глок може ли да спре мечка?

— Не стреляйте по мечките, детектив. Вие сте навлезли на тяхна територия. Бъдете добър с тях. Радвайте им се.

— Чудесен съвет — каза Кейт.

Не мислех така.

— От години не съм имал случай на фатално нападение на мечка. Само няколко смачквания — завърши темата Шефър.

— Звучи успокоително.

— На масата има брошура за мечките. Не е зле да я прочетете.

Шибаните мечки също би трябвало да я прочетат, щом са толкова интелигентни и любопитни.

Кейт намери брошурата и даде на майор Шефър визитната си картичка.

— Това е мобилният ми телефон.

Ръкувахме се, след което с Кейт излязохме от сградата и закрачихме през осветения паркинг.

— Не искам никога повече да чувам за мечки — каза Кейт. — Никога.

— Просто ми прочети брошурата.

— Ти си я прочети — сряза ме тя и натика брошурата в джоба ми. — Шефър каза ли нещо интересно?

— Да. Че Къстър Хил Клуб е секретна военноморска база за подводници.

— Подводници? Това твърдение на Шефър ли е?

— Не. На Фред.

— Кой е Фред?

— Не зная. Фред обаче знае повече от нас.

27

Стигнахме до колата, наместих се зад волана, запалих двигателя и излязох на пътя.

— Добре, разкажи какво каза майор Шефър — каза Кейт, докато пресичахме Рей Брук.

— Ще ти разкажа. В момента обаче мисля.

— За какво?

— За едно нещо, което ми каза Шефър.

— Какво ти е казал?

— Тъкмо това се мъча да си спомня… нещо, което ме накара да се сетя за нещо друго…

— За какво?

— Не мога да си спомня… Има кръстовище.

— Давай… завий наляво. Искаш ли да карам, докато мислиш?

— Не. Стига си ми досаждала. Изобщо не трябваше да ти казвам.

— Ако ми разкажеш всичко, което е казал Шефър, ще се сетиш.

— Добре де.

Завих по шосе 89, което бе тъмно и пусто, и започнах да преразказвам разговора си с Шефър. Кейт е добър слушател, а когато реша, мога да съм добър разказвач. Фактите и логиката обаче не са едно и също и не можех си спомня асоциациите, които бяха събудили думите му в ума ми.

— Сети ли се? — попита Кейт, когато приключих.

— Не. Дай да сменим темата.

— Добре. Може пък да помогне. Мислиш ли, че Къстър Хил Клуб е или е бил правителствен обект?

— Не. Това е номер На Бейн Мадокс от началото до края.

— Значи смяташ че това е нещо повече от ловна хижа и дори нещо повече от ясно за събиране на потенциални заговорници?

— Да… като че ли има някакъв пробив… например технологичното ниво, което ще се връзва с очевидното предназначение на хижата. Освен може би ако жената на Мадокс наистина не е искала тя да е и убежище в случай на ядрена война. Самият той така каза.

— Мисля, че това бе просто част от димната му завеса. Логично обяснение на онова, което рано или късно сме щели да чуем във връзка със строителството преди двадесет години. Много е добър — добави тя.

— И ти си особено добра тази вечер. В смисъл — изглеждаш добре. Направо блестящ.

— Благодаря, Джон. Ти пък си необичайно мъгляв.

— Не виждащ ли, че пада мъгла?

— Ох, виждам. Трябвало е да натиснеш повече майор Шефър по тези въпроси.

— Направих всичко възможно, за да осигуря доброволното му сътрудничество — свърнах малко остро. — Не е лесно обаче да разпитваш друго ченге.

— А когато ми каза да се махам, си помислих, че двамата веднага ще си излеете душите един пред друг.

Дойде ми на ум изразът „да ти го начукам“, но пък щеше да се стигне до бой.

— Утре заедно ще го натиснем повече, скъпа.

— Може би е трябвало да му кажеш за буквите в джоба на Хари.

— Защо?

— Първо, защото така трябва, и второ, може и да знае какво е СНЧ.

— Не ми се вярва.

— Кога ще споделим тази информация?

— Не е нужно да го правим. Колегите ти от ФБР са заслепяващо блестящи, така че ще се справят. Ако не успеят, ще го направи щатската полиция. А ако и тя не успее… какво пък, тогава просто ще питаме Бейн Мадокс какво означава гну, ядро и сънчо.

— Може би наистина трябва. Той знае.

— Така е, знае… Чакай! Сетих се!

Тя се обърна в седалката си.

— Какво? Знаеш какво означават думите ли?

— Да. Да, зная. Поне за СНЧ съм сигурен. Съкращение е.

— На какво?

— На онова, което Хари е мислил на Мадокс — да си го самоначука.

— Задник — възкликна тя.

Известно време пътувахме мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

— Всъщност май има една група — Съюз за натурална чистота. СНЧ — каза Кейт.

— Сериозно?

— В смисъл — природна. Вътрешният ни отдел се занимава с нея. И какво?

— Природозащитниците са виновници за така наречения екотероризъм. Изгарят строителни проекти, за да спасят земята, слагат стоманени шипове на дърветата, за да разбият моторните резачки, дори залагали бомби в корпусите на петролните танкери.

— Аха. Значи мислиш, че Мадокс е решил да заложи атомна бомба на следващата им сбирка.

— Не зная… възможно е обаче да има някаква връзка… СНЧ… петрол… Мадокс…

— Забрави бомбата.

— Зная… Просто се опитвам да направя връзката, Джон. Помогни ми.

— Не ми се вярва Бейн Мадокс, който твърди, че е помогнал за победата над Съветската империя, да се е принизил дотам да се дърли с шепа дърволюбци и жени с космати крака.

Няколко секунди тя не отговори.

— Е, по-добре е от самоначукването.

— Не много.

Разкъсани облачета преминаваха пред яркия оранжев полумесец, в светлините на фаровете се вихреха есенни листа.

Все още се намирахме на територията на парка, но районът явно бе някаква смесица между щатска и частна земя и покрай пътя имаше и къщи. На ливадите пред много от тях можеха да се видят характерните за сезона царевичаци, тикви и тъй нататък. Виждаха се и характерни за Вси светии картини — вещици, скелети, вампири и всякакви други страховити неща. Есента е ярко красива и възхитително мрачна едновременно.

— Харесваш ли есента? — попитах Кейт.

— Не. Есента е тъмнина и смърт. Обичам пролетта.

— На мен пък ми харесва есента. Трябва ли да потърся медицинска помощ?

— Да. Но това си го знаеш.

— Да, знам го… Хм, сетих се за едно стихотворение от училище. Искаш ли да ти го кажа?

— Разбира се.

— Добре… — Изкашлях се и зарецитирах по памет: — И падат плодове и идва есента, и дълъг път ни чака в мрака… Приготви ли се вече за смъртта?

— Отвратително — след кратко мълчание каза тя.

— На мен пък ми харесва.

— Вземи мерки, когато се приберем.

Отново продължихме в мълчание, после Кейт пусна радиото. Някаква кънтри звезда пееше хремаво: „Как може да ми липсваш, щом си тук?“

— Би ли го изключила? — попитах. — Опитвам се да мисля.

Тя не отговори.

— Кейт? Скъпа?

— Джон… Радиовръзка!

— Какво?

— Има УКВ — ултракъси вълни, СВ — средни вълни и… тъй нататък. Какво тогава е СНЧ? Свръхниски?

— Ох, по дяволите! Точно това се опитвах да си спомня. Радиоантените на Къстър Хил…

— Смяташ, че Мадокс поддържа връзка с някого на СНЧ?

— Но защо СНЧ? Кой използва този обхват? Военните? Авиацията?

— Нямам представа. Но който и да го ползва, обхватът може да бъде следен.

— Сигурна съм, че каквото и да приема или предава Мадокс, то не е явно. Задължително ще има някакво кодиране или промяна в честотата.

— Така е. Но от НАСА би трябвало да могат да се справят с всякакво кодиране.

— Но с кого и защо комуникира той?

— Не зная. Трябва обаче да разберем повече за тези СНЧ. Може би затова на всички местни им се е сторило толкова шантаво. СНЧ. Сънчо. Чувам гласове — Сънчо ми говори. Казва ми да убия Том Уолш.

— Не е смешно, Джон.

Продължихме да пътуваме в мрака.

— Бейн Мадокс, ядрено, свръхниски честоти. Май всичко, което ни е нужно да знаем, се съдържа в тези думи.

— Надявам се да е така. И без това не разполагаме с друго.

— Какво ще кажеш пак да се отбием в Къстър Хил Клуб и да измъкнем информацията от Мадокс с мъчения?

— Не съм сигурна, че шефът на ФБР би го одобрил.

— Сериозно говоря. Ами ако кучият му син е замислил нещо ядрено? Това не ми ли дава основания да го подуя от бой, докато не проговори?

— Точно това „ами ако“ ме тормози. А дори да сме сигурни деветдесет и девет процента… просто не правим подобни неща. Никога!

— Винаги има първи път. При следващата атака — особено ако е ядрена — ще започнем да подуваме заподозрените от бой.

— Господи, дано не се стига дотам! — Кейт замълча за няколко секунди. — Трябва да съобщим всичко, което сме чули, научили и заподозрели. И Бюрото да си поема нещата.

— Добре… но ще ни трябва известно време, за да ги доизпипаме.

— Е, да… Тогава утре вечер отиваме при Том Уолш и слагаме на масата онова, с което разполагаме. Става ли?

Вече нямах доверие на Уолш и си помислих, че ще е по-добре да заобиколим правилника и да се обърнем направо към шефа ми от НЙПУ в спецчастта капитан Парези.

— Джон?

— Разполагаме с една седмица — напомних й.

— Джон, не знаем дали планетата разполага с една седмица.

Интересен довод.

— Да видим тогава какво ще се случи утре — казах.

28

До Върха имаше по-малко от тридесет километра, но комплексът се оказа толкова затънтен, че въпреки указанията на Шефър и картата на Макс се наложи Кейт да се обажда, за да ни насочат допълнително до неозначения път.

Превключих на къси и подкарах бавно по една тясна алея — приличаше на леко подобрена индианска пътека.

— Ах, колко е красиво — каза Кейт.

Единственото, което виждах, бе тунел от дървета, но ми се искаше да звуча оптимистично — все пак нали аз бях резервирал стаята.

— Чувствам се близо до природата. — На около четири стъпки от двете страни на колата, ако трябва да сме по-точни.

Стигнахме до грубо изработен портал с арка от клони, които се извиваха и образуваха думата ВЪРХА.

Порталът бе затворен, но до него имаше говорител. Свалих прозореца и натиснах копчето. От говорителя се разнесе пукащ глас:

— Какво обичате?

— Двоен чийзбургер с бекон, пържени картофи и диетична кока-кола.

— Сър?

— Господин и госпожа Кори. Имаме резервация.

— Да, сър. Добре дошли във Върха.

Електрическата порта започна да се отваря.

— Моля, продължете към първата постройка от лявата ви страна — каза гласът.

Минах през портала и Кейт отбеляза:

— Поне е малко по-гостоприемно, отколкото в Къстър Хил Клуб.

— Така и трябва при дванайсет стотачки на нощ.

— Идеята не беше моя.

— Знам.

Пред нас се появи голяма дървена постройка и отбих от пътя. Слязохме от колата и тръгнахме по пътеката. Вратата се отвори, на прага се появи млад мъж и ни махна.

— Добре дошли. Как пътувахте?

— Добре, благодаря — отвърна Кейт.

Изкачихме стъпалата.

— Аз съм Джим — представи се неофициално облеченият млад мъж. Здрависахме се в знак за началото на престоя ни на това място, което, предположих, бе гостоприемно, уютно и вероятно глупаво.

— Заповядайте вътре.

Влязохме в постройката, която се оказа административна сграда на комплекса и магазин, в който можеха да се купят местни сувенири и някои доста скъпи на вид дрехи, които привлякоха вниманието на Кейт.

Забелязал съм, че жените лесно се отплесват по магазини за дрехи. Убеден съм, че дамите на „Титаник“ са се отбили в корабните бутици, за да не пропуснат петдесетпроцентното намаление по случай потъването, преди да се качат в спасителните лодки.

Както и да е, успяхме да минем покрай дрехите и се настанихме в удобни кресла около една маса. Джим отвори папката, ни.

— Има съобщение за вас — каза той и ми подаде картичка, на която с писалка бе изписано: „Обаждане“. От: „Господин Уолш“. Час: 19:17.

Не си спомнях двамата с Кейт да сме казвали на Том Уолш къде сме отседнали и затова реших, че го е научил от майор Шефър. Не е кой знае какво, но това ми напомни, че Уолш и Шефър поддържат контакт.

Дадох картичката на Кейт, погледнах мобилния си телефон и видях, че няма покритие.

— Абсолютно никакъв обхват ли няма тук? — попитах Джим.

— Ту се появява, ту изчезва. Най-добрата връзка е в средата на игрището за крокет. Понякога има покритие и на върха — каза и се засмя на собственото си остроумие.

— В смисъл?

— Връх Уитни се намира на територията на комплекса — обясни той. — Всъщност не окуражаваме използването на клетъчни телефони тук.

— Защо, Джим?

— Откъсва от атмосферата.

— Аха. А има ли телефони в стаята?

— Има, но нямат външна линия.

— Че тогава защо сте ги сложили, Джим?

— За общуване в рамките на комплекса.

— Да не би да съм откъснат от света?

— Не, сър. Външен телефон има тук и в кухнята на Главната резиденция. Ако някой ви потърси — както направи господин Уолш, — ще имаме грижата да ви съобщим.

— Как? С димни сигнали ли?

— С бележка или по телефона в стаята.

— Добре. — Това бе неочакван обрат, откъдето и да го погледнеш, особено като се имаха предвид всички разговори, които може би щеше да ни се наложи да проведем през следващите един-два дни.

Джим продължаваше с регистрацията.

— Две нощи. Нали така?

— Така. Къде е барът?

— След малко ще стигнем и до него.

Джим продължи с рецитацията си, като ни пробута разни листовки и някаква сувенирна илюстрована книга за Върха, карта на имота и тъй нататък.

— Как ще уредите сметката? — попита накрая.

— Какво ще кажеш за дуел?

— Сър?

— С кредитна карта — намеси се Кейт и се обърна към мен. — Джон, защо не използваш своята карта вместо служебната?

— Защото ми я откраднаха.

— Кога?

— Има-няма четири години.

— Защо не я смени?

— Защото крадецът харчеше по-малко от бившата ми жена.

Никой не намери това за смешно. Дадох на Джим фирмената карта на Х&МЛ и той преписа номера й, след което започна да чертае с маркер по картата на комплекса.

— Ако тръгнете по този път покрай Топлата колиба и игрището за крокет, ще стигнете до Главната резиденция. Чарлз ще ви чака.

— Къде е барът?

— Точно срещу Главната резиденция, в Орлово гнездо. Ето тук. — И постави един голям Х на въпросното място. — Приятно прекарване при нас.

— И на вас също.

Джим излезе и Кейт се обърна към мен.

— Защо задължително трябва да се правиш на такова прасе?

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш. Ще се обаждаме ли на Уолш?

— Разбира се. Къде е игрището за крокет?

Върнахме се в колата и потеглихме по пътя, като подминахме Топлата колиба, каквото и да означаваше това, и продължихме покрай игрището за крокет.

— Искаш ли да изтичам в центъра и да се обадя на Уолш?

— Не. Чарлз ни чака.

В края на пътя имаше голяма дървена постройка с веранда — Главната резиденция, — на която стоеше и ни махаше друг млад джентълмен с вратовръзка и сако. Паркирах и слязохме.

Младият мъж изприпка по стълбите, поздрави ни, представи се като Чарлз и каза:

— Предполагам, разговарях по телефона с господин Кори?

— Точно така.

— Нахранихме мечките — пошегува се той.

— Страхотно. А можете ли да нахраните и нас?

Мисля, че Чарлз не би имал нищо против да нахрани мечките с мен, но премълча.

— Вечерята в момента се сервира. Приготвили сме ви места. — Погледна ме придирчиво. — Сакото и вратовръзката са задължителни за вечеря.

— Нямам нито едното, нито другото, Чарлз.

— О… боже мой… можем да ви заемем.

Странно, но черните джинси на Кейт удовлетворяваха изискванията. Аз обаче трябваше да съм със сако и връзка.

— Няма да се наложи — казах. — Къде е барът?

Той посочи поредната селска къща на тридесетина метра от нас.

— Кръчмата се намира там, сър. В комплекса има няколко бара. Всички служители са и бармани, но ако случайно наоколо не се мярка никой, можете да се обслужвате и сам.

— Това място може и да ми хареса.

— След мен, моля.

Последвахме го по стъпалата на верандата и се озовахме в помещение с формата на ротонда. Беше изцяло обзаведено в типичния за Адирондак стил, който вече започваше да ми лази по нервите.

— Това е преддверието на Главната резиденция, която е била дом на Уилям Ейвъри Рокфелер — каза Чарлз.

— Прекрасно помещение — каза Кейт миг преди да изтърся нещо подходящо.

Чарлз се усмихна.

— Всичко тук е оригинално.

Очевидно Чарлз обичаше фините неща в живота. В средата на помещението имаше кръгла маса, на която пък имаше ваза с цветя, бутилка шампанско в сребърна кофа за лед и три кристални чаши. Чарлз отвори бутилката, наля, подаде ни чашите и вдигна своята.

— Добре дошли.

По принцип не пия такива боклуци, но за да проявя учтивост — а и защото имах нужда от алкохол — се чукнах и всички пихме.

Чарлз посочи едно малко странично помещение.

— Това е безплатен бар на самообслужване, отворен е денонощно. Можете да го ползвате във всеки удобен за вас момент.

И сега моментът беше удобен, но Чарлз продължи:

— А там — и посочи входа с арка — е Голямата зала.

Надникнахме в Голямата зала, която ми напомни за голямата зала, в която ни беше приел Бейн Мадокс, с това изключение, че тук пред голямата пламтяща камина в дъното имаше две големи кръгли маси. На всяка бяха настанени по десетина дами и господа, които ядяха и пиеха. Макар и да не можех да ги чуя, бях сигурен, че водят остроумен разговор, граничещ с баналното.

— Можете да стигнете до стаята си, която, между другото, е била главната спалня на Уилям Ейвъри Рокфелер, през Голямата зала, но тъй като вечерята вече е сервирана, е по-добре да използвате външния вход, който ще ви покажа след малко.

— Мисля, че първо се нуждаем от едно питие — казах аз.

Той кимна.

— Разбира се. Ако ми оставите ключовете, ще се погрижа за колата ви и ще пренеса багажа ви в стаята.

— Нямаме багаж — отвърна Кейт и очевидно разтревожена да не би Чарлз да си е помислил, че двамата с нея сме се запознали на някой паркинг на камиони, добави: — Заминахме неочаквано и багажът ни ще пристигне утре. Бихте ли могли дотогава да ни осигурите някои неща? Четки за зъби, самобръсначка и тъй нататък?

— Разбира се. Ще се погрижа да ги занесат в стаята ви.

Жените са много практични, особено когато са загрижени какво мислят някакви абсолютно непознати, така че реших да вляза в ролята на добрия лоялен съпруг.

— Празнуваме годишнина от сватбата си и бяхме толкова развълнувани, че натоварихме бентлито, а се качихме във форда.

Чарлз смля чутото и ни предложи още шампанско, но ние отказахме.

— Ще бъдем в Кръчмата — казах. — Можем ли да получим нещо за ядене там?

— Разбира се. Ако се нуждаете от нещо друго, просто помолете някой от персонала.

— А ключът от стаята?

— Няма ключове.

— Как тогава ще вляза?

— Няма ключалки.

— Как тогава ще се пазя от мечките?

— Вратите имат резе от вътрешната страна.

— Може ли мечка да…

— Джон. Да идем да пийнем.

— Правилно — съгласих се и се обърнах към Чарлз. — Колата ми има ключ. Ето го. Искам събуждане в шест сутринта.

— Да, сър. В стаята ли ще предпочетете да закусвате, или в Голямата зала?

— Бих предпочела в стаята — отговори Кейт.

Винаги сме на различни мнения за румсървиса. Аз не обичам да ям там, където спя. Забелязал съм обаче, че жените обичат да ги обслужват по стаите.

— Желаете ли да ви запишем масаж в стаята? — попита Чарлз.

— По време на закуската ли? — попитах.

— Първо да видим какъв ще е графикът ни утре — каза Кейт.

— Мога ли да направя нещо друго за вас?

— Засега не — отвърна Кейт. — Благодаря, Чарлз. Много сте мил.

— Имате ли горещи кученца?

— Сър?

— Хотдогчета. За в бара.

— А… ще питам готвача, сър.

— С горчица. Обичам коричката да е малко препечена.

— Да… ще му кажа.

— Чао.

Излязохме от ротондата на Главната резиденция.

— Не бях ли мил? — попитах Кейт.

— Не точно.

Тя отвори колата и извади куфарчето, след което извървяхме трийсетте метра до сградата с име Орлово гнездо, в която се намираше така наречената Кръчма.

Кръчмата се оказа поредното битово помещение, при това доста приятно. Беше уютно, с малка камина и игрален кът с билярдна маса, лавици с книги и стереоуредба. Забелязах, че няма телевизор. Играещата ролята на кръчма половина имаше дълъг бар с отбрани питиета и без барман. Всъщност помещението пустееше, тъй като гостите бяха отишли на вечеря. Беше си като да умреш и да попаднеш в рая.

Плъзнах се зад бара.

— Добър вечер, мадам. Мога ли да ви предложа коктейл?

Тя влезе в тона ми.

— Мисля, че ще изпия едно малко шери. Не… нека бъде двойна „Столи“, капка лимон и две бучки лед.

— Веднага, мадам.

Извадих две ниски чаши, намерих леда, лимона, „Дюърс“ и „Столичная“ и напълних чашите до ръба — едновременно, с по една бутилка във всяка ръка.

Вдигнахме чашите.

— За Хари — каза Кейт.

— Почивай в мир, приятелю.

Не казахме нищо повече: отпускахме се след дългия, изпълнен със събития и много тъжен ден.

— Не трябва ли да звъннем на Том? — каза след малко Кейт.

Проверих телефона си. Оказа се, че има покритие.

— Мадам, използването на мобилни телефони във Върха не се препоръчва.

— Ами ако е важно?

— Тогава ще се обади той.

Допълних чашите.

— Щом алкохолът е безплатен, как ли се надяват, че ще направят пари от нас при само дванайсет стотачки на нощ?

Тя се усмихна.

— Може би се надяват да си легнем рано. Между другото, не трябваше да използваш служебната карта.

— Погледни го по следния начин — ако идва свършекът на света, какво значение има?

Тя се замисли, но не отговори.

— И мислиш ли, че ако спасим света, правителството ще настоява да възстановяваме разходите ни за нощувка?

— Да.

— Сериозно?

— И още как.

— Тогава какъв ми е стимулът да спасявам планетата?

— Това ти е задачата за тази седмица. — Кейт отпи и се загледа в огъня. — Е, ако идва краят на света, поне ще го посрещнем на хубаво място.

— Така е. И Къстър Хил Клуб си го бива.

Тя кимна.

— Играеш ли билярд? — попитах.

— Навремето играех. Но не съм добра.

— Значи те бива по разбиването. — Излязох иззад бара и отидох до билярдната маса с наредените топки. Оставих питието си, свалих коженото си яке, извадих ризата си от панталона, за да скрия кобура, и си избрах щека. — Ела. Да изиграем една игра.

Кейт се спусна от високия си стол, свали велуреното си яке и дръпна пуловера си върху своя кобур, след което нави ръкави и също си избра щека.

Махнах рамката от топките.

— Щом си такава разбивачка на топки, действай.

Всъщност думите ми не бяха точно такива.

Тя намаза върха на щеката с креда, наведе се и се пробва. Добро разбиване, но нито една топка не влезе.

Вкарах три топки, после пропуснах един лесен удар. Може би скочът започваше да влияе на координацията между око и ръка. А може би имах нужда от още скоч.

Кейт вкара три поредни топки. Виждаше се, че я отбира тази игра.

Пропуснах още един лесен удар.

— Пиян ли си, или ми се подиграваш? — попита тя.

— Май просто нямам късмет тази вечер.

Тя вкара още четири удара, признах се за победен и подредих топките отново.

— Хайде да играем на вързано. Петара за топка.

— Едната игра вече приключи.

Усмихнах се.

— Къде си се учила?

Тя се ухили палаво.

— Не ти трябва да знаеш.

Втората игра беше по-оспорвана, защото започваше да я хваща.

Искрено се забавлявах, докато играех билярд с жена си — изглеждаше страхотно, наведена над масата — слушах пукането на огъня в уютната стая с безплатен бар насред гората.

В Кръчмата влезе млада дама, носеше табла с ордьоври. Помогнах й да я сложи на бара.

— Здравейте, аз съм Ейми — представи се тя. — Добре дошли във Върха. Да ви приготвя ли питие?

— Не, но можете да приготвите на себе си — отвърнах.

Ейми отклони предложението ми.

— Това е менюто за закуска. Просто си изберете каквото желаете и кога да бъде доставено в стаята ви, и се обадете в кухнята.

Погледнах таблата с префърцунените ордьоври.

— Къде са ми кученцата?

Стори ми се малко притеснена.

— Готвачът… той е французин, нали разбирате… каза, че никога не е чувал за такова нещо. Мисля, че нямаме хотдог.

— Ейми, все пак сме в Америка. Кажи на тоя Пиер…

Кейт ме прекъсна:

— Ейми, кажете на готвача: сосис ен крут. С горчица. Става ли?

Ейми повтори френските думи малко непохватно, обеща да се върне и излезе.

— С това селянче е свършено — казах.

— Джон, остави я на мира. Пробвай това.

Подаде ми пушена сьомга, но аз гнусливо отказах.

— Очаквам истинска храна тук. В края на краищата сме насред гората. Нали се сещаш — бизонски пържоли или ловджийска яхния… — Спомних си телефонното ми съобщение до Хари и си сипах още скоч.

— Зная, че имаше ужасно труден ден, Джон. Така че дишай, пий, прави каквото искаш, за да се почувстваш по-добре.

Не казах нищо, само кимнах.

Върнахме се с питиетата в половината за игра. Седнах на масата за карти. Кейт се настани срещу мен. Отворих ново тесте.

— Играеш ли покер?

— Играла съм. Но не съм добра.

Усмихнах се.

— Червените жетони се по долар. Сините — са петачка. Ти си банката.

Докато размесвах, тя раздаде чипове за по двеста долара.

Поставих тестето пред нея.

— Цепи.

Тя цепи, след което раздадох по пет карти.

Изиграхме няколко раздавания. Картите ми вървяха по-добре от билярда. Може да съм изгубил координацията око — ръка, но съм в състояние да играя покер и насън.

Кейт хвърли поглед към телефона си.

— Имам…

Посочих с палец към махагоновия бар зад себе си.

— Това там е единствената грижа, която искам да имам тази вечер.

— Все пак трябва да се обадим на Том. Сериозно.

— Който изгуби тази ръка, той звъни.

Тя изгуби ръката и двайсет и два долара, но пък си спечели правото да се обади на Том Уолш.

Набра номера на мобилния му телефон и той вдигна.

— Търсил си ме — каза Кейт, включи спикърфона, остави апарата на масата и почна да събира картите.

— Къде си? — попита Уолш.

— На Върха — каза Кейт. — Ти къде си?

— В офиса — отговори той. Видя ми се доста необичайно за този час. — Можеш ли да говориш?

Тя се изкиска.

— Не много добре. Изпих четири коктейла.

Размеси картите до телефона и Уолш каза:

— Чувам шумове.

— Защото бъркам.

Той като че ли започна да губи търпение.

— Къде е Джон?

— Тук е.

— Влизам — казах.

— Какво?!

Кейт хвърли жетон от един долар.

— Цепи.

— Какво правите? — попита Уолш.

— Играем покер — отвърна Кейт.

— Сами?

Тя раздаде по пет карти.

— Не. Сам човек играе пасианс. В смисъл — реди го де.

— Искам да кажа, има ли някой друг освен Джон? — Уолш вече явно беше изгубил търпение.

— Не… Отваряш ли?

Хвърлих един син жетон.

— Отварям с пет.

Тя хвърли два.

— Твоите пет и пет отгоре.

— На спикърфон ли си? — попита Уолш.

— Да… Колко карти искаш?

— Две.

Тя ме замери с две карти.

— Гледай да изкараш нещо повече от тройка, господинчо. Раздаващият не сменя.

— Блъфираш.

— Извинете… — обади се Уолш. — Имате ли нещо против да спрете играта за момент и да отделите една минута по работа?

Кейт постави картите си на масата с опакото нагоре и се обърна към мен.

— Сваляй.

— Ти вдигна залога, аз платих. Ти сваляш.

— Сигурен ли си?

— Ти сваляш, Кейт — каза Уолш. — Но преди да го направиш, може би Джон ще ми разкаже как мина срещата с майор Шефър.

Оставих картите и отпих от скоча.

— Щом знаеш, че сме във Върха, значи си говорил с него. Е, той какво ти каза?

— Каза, че Кейт не е присъствала на срещата.

— Правилно. Разговаряхме като ченге с ченге.

— Точно от това се страхувах. И?

— Той какво ти каза?

— Каза, че си му разказал за облога. Май днес ти е ден за залагане.

Това бе горе-долу най-остроумното, до което можеше да се добере Том Уолш. Прииска ми се да го окуража в същия дух и затова се разсмях.

— Пили ли сте? — попита той.

— Не, сър. Пием.

— Разбирам… е…

— Не трябваше ли да се обадиш на Шефър, преди да пристигнем при него, и да му кажеш, че ние с Кейт сме назначени да водим разследването?

— Явно дори в пияно състояние не пропускаш нито едно недоглеждане от моя страна.

— Том, дори да бях мъртъв, нямаше да пропусна опитите ти за ебаване.

— Трябва да се научиш да се владееш — посъветва ме той.

— Че защо? Това е единственият ми мотив да идвам на работа.

Уолш пропусна отговора ми покрай ушите си.

— Полезен ли беше Шефър? Научихте ли нещо?

— Том, каквото и да ми е казал Шефър, ще го каже и на теб. Направо е влюбен във ФБР.

— Мисля, че се налага да продължим този разговор, когато си малко по-трезвен — предложи той.

— Нищо ми няма.

— Добре — каза той. — Само за ваша информация, тялото на Хари бе върнато с хеликоптер в Ню Йорк за аутопсия. Научих, че са били открити признаци за физическо насилие.

Не отговорих и Уолш продължи:

— Очевидно не става въпрос за злополука при лов и Бюрото разглежда случая като предумишлено убийство.

— Каква е първата ти версия? Прати ми чрез Шефър пълния доклад от аутопсията.

Той май пак не ме чу.

— Екип агенти пристигна от Ню Йорк и Вашингтон. Искат утре да разговарят с вас.

— Ще разговарят, стига да не са дошли да ни арестуват.

— Не ставай параноик. Просто искат пълен доклад и от двама ви.

— Ясно. Междувременно трябва незабавно да се погрижиш някой федерален съдия да издаде разрешително за претърсване на имота на Къстър Хил Клуб и на самата хижа.

— За това вече говорихме.

— Том — намеси се Кейт, — с Джон смятаме, че Бейн Мадокс крои нещо по-голямо от игри с цените на петрола.

От другата страна последва мълчание. После се чу:

— Какво например?

— Не знаем. — Тя ме погледна и устните й оформиха думите „гну“, „ядро“ и „СНЧ“.

Поклатих глава.

— Като например? — повтори Уолш.

— Не зная — отвърна тя.

— Тогава защо мислиш така?

— Ние…

— Да го оставим, когато си трезвен, Том — казах.

— Обадете ми се утре сутринта. Зная, че при вас няма телефони в стаите и че обхватът не е добър, но не се опитвайте да се ебавате с мен. И дори не си помисляйте да ми представяте сметката — добави и затвори.

— Сваляй — казах на Кейт.

Тя хвърли три жетона.

— Дори не си помисляй да вдигаш. Всъщност дори не се обаждай.

— Петнайсет, и още петнайсет.

Кейт хвърли още три сини жетона.

— Ще те пусна да минеш леко — каза, размаха флош от купи до вале и придърпа купчината към себе си. — Ти какво имаше?

— Не е твоя работа.

Тя събра картите и размеси тестето.

— Не те бива да губиш.

— Онези, дето ги бива, губят повече.

— Мачо, мачо.

— Ама ти харесва.

Изиграхме още няколко раздавания. Имах преднина в покера, но изоставах с билярда.

— Хайде на дартс. По долар на точка.

Тя се разсмя.

— Не можеш да уцелиш дори устата си с чашата. Не искам да съм с теб в една стая, когато държиш стреличка в ръка.

— Хайде — казах и се изправих малко несигурно. — Това е кръчмарски триатлон — покер, билярд и дартс.

Намерих стреличките, отстъпих на около три метра от мишената и ги пуснах да си летят. Едната уцели мишената, но за съжаление другите се залутаха. Последната прикова пердето на прозореца за стената.

На Кейт това й се стори много смешно.

— Хайде теб да те видим — казах.

— Не играя дартс. Но ти можеш да опиташ отново — каза тя и се разсмя.

Ейми се върна с покрит с кърпа поднос и го остави на бара.

— Готово. Готвачът имаше пушени с ябълки пуешки кренвирши.

Кейт взе думата, преди да успея да кажа какво да направи Пиер с пуешкия си кренвирш.

— Благодаря.

Ейми гледаше стреличките в стената, но не коментира.

— Решихте ли каква ще бъде закуската?

Прегледахме менюто и си поръчахме нещо, което дори готвач французин не бе в състояние да прецака.

Искаше ми се да видя вечерните новини.

— Къде е телевизорът? — попитах.

— Във Върха няма телевизори — отвърна Ейми.

— Ами ако настъпи свършекът на света? Можехме да го гледаме по телевизията.

Тя се усмихна по начина, по който се усмихват, когато си имат работа с пиянде, и се обърна към Кейт. Вероятно я мислеше за трезва.

— Да, също като на единайсети септември. Нали се сещате? Бяха сложили телевизор тук, в бара. Всички можеха да гледат. Беше наистина ужасно.

Двамата с Кейт премълчахме и Ейми ни пожела приятна вечер, хвърли крадешком един последен поглед към стреличките и излезе.

Вдигнах кърпата и разгледах пуешкия кренвирш, увит в нещо като кора за баница.

— Каква е тази гадост?

— Утре се махаме оттук — каза Кейт.

— На мен ми харесва.

— Тогава спри да се оплакваш и си изяж шибаните кренвирши.

— Къде ми е горчицата? Няма горчица!

— Време е за лягане, Джон. — Тя ми подаде коженото яке, облече своето, взе куфарчето и дамската си чанта и ме поведе към вратата.

Открих глока на колана си и го наместих, и предложих на Кейт да направи същото, но тя пренебрегна добрия ми съвет.

Въздухът беше студен и от устата ми излизаше пара. Черното небе бе обсипано с хиляди ярки звезди. Усещах миризмата на бор и дима от комините на Главната резиденция. Всичко бе потънало в тишина.

Обичам градския шум и бетона под краката си. Звездите нощем не ми липсват, защото светлините на Манхатън създават една своя вселена, а осем милиона души са много по-интересни от осем милиона дървета.

И все пак всичко бе невероятно красиво и при други обстоятелства сигурно щях да се отпусна, да се предам на пустошта и да постигна мир със себе си, докато дъвча френска храна с двадесет непознати, които вероятно правят пари, като преебават американското общество.

— Толкова е спокойно — каза Кейт. — Не усещаш ли как напрежението и стресът просто напускат тялото ти?

— На приливи и отливи ми е.

— Имаш нужда да се отпуснеш и да оставиш природата да направи своето.

— Аха. Всъщност започвам да се свързвам отново с примитивната си същност.

— Джон, може и да ти дойде като изненада, но ти си си много свързан с примитивната си същност. Честно казано, още не съм видяла другата ти страна.

Не бях сигурен дали това е комплимент, или критика, така че премълчах.

Заобиколихме Главната резиденция и се изкачихме на една каменна тераса. През големите прозорци се виждаше Голямата зала и се загледах как гостите около двете маси се трудят здравата в играта на цивилизовано поведение на вечеря. Естествено никой от тях не бе местен.

Помислих си за Бейн Мадокс, как седи в своята голяма зала — камина, куче, ловни трофеи, стар скоч, слуга и вероятно една-две любовници някъде. За деветдесет и девет процента от човечеството това би било повече от достатъчно. Но господин Мадокс, който би трябвало да е много доволен от постиженията и богатството си, бе насочен от някакъв вътрешен глас към нещо тъмно и мрачно.

Искам да кажа, че като се сетих за срещата ни, си спомних в очите и държането му нещо, което ме накара да смятам, че си мисли, че има някаква мисия, че е човек с призвание, човек много над останалото човечество.

Сигурен бях, че си има основания за онова, с което се е захванал — основания, които смята за добри и за които всъщност бе намекнал, докато седяхме на скоч и кафе. На мен обаче не ми пукаше за неговите доводи, за вътрешните му демони, божествени гласове или за очевидната му мегаломания; пукаше ми единствено, че явно се е заел с нещо престъпно и че най-вероятно е убил мой приятел по пътя към великата си цел. Която несъмнено оправдаваше всякакви престъпления.

— За какво се замисли? — попита Кейт.

— За Мадокс. За Хари. За ядрени бомби. За радиосигнали. Такива неща.

— Сигурна съм, че ще ги навържем.

— Какво да ти кажа, Кейт. Хубавото на тази мистерия е, че дори и да не навържем нещата, много скоро ще научим какви са.

— Май е по-добре да разберем преди това.

Стигнахме задната страна на Главната резиденция, без да се натъкнем на някакви месоядни диви животни. Видях врата с дървена табела, на която пишеше МОХОК.

Влязохме през отключената врата и пуснах резето, без да съм много сигурен, че това би попречило на някоя мечка. Може би нямаше да е зле да затисна вратата с гардероба.

— О, прекрасно е! — каза Кейт.

— Кое?

— Стаята! Виж я само.

— Ей сега.

Видях я. Голяма стая с висок таван, с чамова ламперия. И с огромно легло, което би могло да изглежда удобно, но се намираше толкова високо от пода, че мисълта за падане от него си беше същински кошмар. Върху него бе сложена плетена кошница с тоалетни принадлежности.

Стаята бе пълна с мебели и множество възглавници и одеяла. Жените харесват подобни неща.

Докато Кейт обикаляше, докосваше тъканите и миришеше цветята, аз проверих банята. Маниак съм на тема бани, а тази си я биваше. Обичам хубавите тоалетни чинии. Наплисках лицето си в умивалника и се върнах в стаята.

В отсрещния й край имаше голяма каменна камина, заредена с дърва и подпалки. Кейт поднесе към тях запалена кибритена клечка и огънят пламна. Тя се изправи.

— Толкова е романтично…

Над камината имаше огромни еленови рога, които ми напомниха, че съм се надървил.

— Надървен съм — казах.

— Не можем ли просто да се насладим на стаята?

— Ти каза, че е романтично. Е?

— Романтиката и сексът не са едно и също.

Знаех, че ако оспоря думите й, ще остана на сухо.

— Много съм чувствителен на тази тема. Дай да пусна малко музика.

На бюрото имаше CD плейър и купчина дискове. Бързо намерих любимия й албум на Ета Джеймс и пъхнах поне него. Ета започна да припява монотонно „Най-сетне“.

Кейт намери на масата за хранене бутилка червено и я отвори. Напълни две чаши и ми подаде едната.

— За нас.

Чукнахме се, отпихме и се целунахме — леко. Не съм голям любител на виното, но съм открил, че е еквивалент на романтика, а романтиката води до… както и да е.

Кейт обиколи стаята и изгаси лампите. Свалихме обувките си и седнахме в удобните тапицирани кресла, поставени едно срещу друго пред горящата камина.

— Много добра идея, само дето е прекалено скъпо — каза Кейт.

— Спокойно де, нали Бейн ми подшушна нещо за петрола. Утре, щом борсата отвори, започваме да купуваме фючърси. После се обаждам на брокера си и залагам за началото на войната. Мислиш ли, че войната е свързана по някакъв начин с онова, с което се е заел Мадокс?

— Възможно е.

— Да… може би ще гръмне Багдад и ще ни спести войната. Възможно ли е това да е играта му?

— Не зная. Защо да спекулираме?

— Нарича се анализ. За това ни се плаща.

— В момента не съм на работа.

— Как ще се отрази атомната бомба в Багдад на цената на петрола? Ще скочи ли, или ще падне? И как да залагам за началната дата на войната, ако тя бъде изпреварена от ядрен взрив? Как мислиш?

— Мисля, че трябва да спреш да се тормозиш за това тази вечер.

Огледах затъмнената стая, осветявана единствено от огъня. Отраженията на пламъците танцуваха по блестящите маслени картини по стените. Навън вятърът бе набрал сила и го чувах как вие в комина и хвърля есенни листа в прозорците.

— Това наистина е романтично — казах. — Вече виждам разликата.

Тя се усмихна.

— На прав път си.

— Дано… А бе, даваш ли си сметка, че самият Уилям Ейвъри Рокфелер е чукал в тази стая?

— Само това ли ти е в главата? Намираме се в един от историческите Големи лагери на Адирондак, а единственото, което е в главата ти, е, че някакъв Рокфелер е правил секс в стаята ни.

— Не е вярно. Тъкмо се канех да коментирам пасторалното движение сред богатите в началото на миналия век, довело до построяването на тези селски домове като прости убежища от сложния и натоварен градски живот с всичкия му шум, замърсяване и бъкаща човечност.

— Интересно.

— Освен това Рокфелерови също са били палави. Виж само какво се е случило с горкия Нелсън Рокфелер. Освен това има и стриди „Рокфелер“. Стриди! Схващаш ли? Така че като казвам, че Уилям Ейвъри…

— Джон, започваш да губиш точки.

— Права си.

Продължихме да слушаме Ета Джеймс, да гледаме огъня и да отпиваме от виното. Горещината започна да ме унася и се прозях.

Кейт стана, отиде до леглото, взе юргана и възглавницата и ги сложи пред камината.

После започна да се освобождава от неудобните дрехи. Гледах я как се съблича на светлината на огъня. Легна съвсем гола на юргана и ме погледна.

Това май бе сигнал да се включа, така че станах и се съблякох бавно (за около пет секунди), след което легнахме прегърнати.

Тя ме обърна по гръб и се претърколи отгоре ми.

Беше гаден ден, а утрешният — стига да имаше такъв — не се очертаваше много по-различен. За момента обаче не можех да се надявам на нещо по-добро.