Частен клуб

7

Хари Мюлер седеше на нещо, което, изглежда, бе удобен кожен стол, със завързани очи и белезници. До ноздрите му достигаше миризма на горящо дърво и цигари.

Чуваше как някакви хора тихо разговарят и му се стори, че разпознава гласа на Бейн Мадокс.

Някой смъкна превръзката му и той примига и видя, че седи до дълга чамова маса. Около него имаше още петима мъже — по двама от всяка страна, а срещу него, на отсрещния край, седеше Бейн Мадокс. Говореха си, сякаш Хари не съществуваше.

Пред всички имаше бележници, химикалки, бутилки вода и чаши кафе. Пред Мадокс се виждаше клавиатура.

Хари се огледа. Помещението бе библиотека или работен кабинет. Камината се намираше вляво от него и от двете й страни имаше прозорци. Завесите им бяха спуснати, но доколкото можеше да прецени по довеждането му дотук, стаята се намираше на приземния етаж.

До вратата стояха Карл и още един от охраната. С пистолети в кобурите, но без електрошокови палки.

А после Хари видя голям черен кожен куфар, очевидно тежък — беше много стар и на количка.

Бейн Мадокс сякаш го забеляза чак сега.

— О, господин Мюлер! Кафе? Чай?

Хари поклати глава.

Мадокс се обърна към останалите.

— Господа, това е човекът, за когото ви казах — детектив Хари Мюлер от НЙПУ, пенсионер, работи за Федералната контратерористична спецчаст.

Всички го поздравиха с кимане.

Хари си помисли, че двама от типовете му се струват познати.

Мадокс продължи:

— Както знаете, господа, в спецчастта имаме приятели, но очевидно никой от тях не знае, че господин Мюлер се е канел да ни навести днес.

— Ще трябва да я видим тая работа — каза един от мъжете.

Останалите кимнаха едновременно.

Хари се опита да пренебрегне тези идиотщини и да подхрани надеждата си, че всичко това е всъщност сложно замислено изпитание. Някакъв вътрешен гласец обаче му казваше, че надеждата му скоро ще се изпари напълно, колкото и да силно да се бе вкопчил в нея.

Мадокс махна на стражите и те излязоха.

Хари огледа присъстващите. Двама бяха горе-долу на възрастта на Мадокс, един бе по-стар, а онзи вдясно от него изглеждаше по-млад от останалите. Всички носеха сини сака и свободни карирани ризи като на Мадокс, като че ли това бе нещо като униформа.

Съсредоточи се върху двамата, които му изглеждаха познати. Сигурен бе, че ги е виждал по телевизията или във вестниците.

Мадокс забеляза погледа му.

— Извинете, че не ви представих моя Изпълнителен съвет…

— Бейн, не е нужно да се споменават имена — прекъсна го един от гостите.

— Мисля, че господин Мюлер така или иначе е разпознал някои от вас — отвърна Мадокс.

Никой не отговори — с изключение на Хари.

— Не ми трябват имена…

— Трябва да знаете сред какви важни особи се намирате — каза Мадокс и посочи мъжа отдясно на себе си — най-стария в стаята, който бе направил възражението. — Хари, това е Пол Дън, съветник на президента по въпросите на националната сигурност и член на Съвета за национална сигурност. Предполагам, че го познавате поне от медиите.

След това се обърна към седящия между Дън и Хари.

— Генерал Джеймс Хокинс от Военновъздушните сили на Съединените щати, член на Генералния щаб. Вероятно познавате и него, макар че Джим предпочита да стои на заден план.

После посочи мъжа отляво на себе си.

— Това е Едуард Улфър, заместник-министър на отбраната и любител на камерите. Никога не заставайте между Ед и новинарския обектив, освен ако не искате да ви изритат. — Мадокс се усмихна, но всички останали останаха сериозни. — С Ед завършихме заедно Офицерската школа за пехотинци Форт Бенинг в Джорджия през април шейсет и седма. Служихме по едно и също време във Виетнам. Оттогава той стана много известен, а аз пък натрупах много пари.

Улфър не се усмихна, въпреки че Хари реши, че това е тяхна стара шега.

— А вдясно от вас, Хари, е Скот Ландсдейл от Централното разузнавателно управление, който определено се срамува от обективите и е също така представител на ЦРУ в Белия дом.

Хари хвърли поглед към Ландсдейл. Изглеждаше малко надут и арогантен — като повечето типове от ЦРУ, с които бе имал нещастието да работи.

— Това е Изпълнителният съвет на Къстър Хил Клуб. Останалите ни членове — десетина души за този уикенд — са се посветили на Разходки и наблюдаване на птици, което, надявам се, не ви огорчава. Господин Мюлер е орнитолог — обясни Мадокс на присъстващите — Любител.

На Хари му се прииска да му тегли една, но премълча. Вече му беше станало ясно, че типовете в тази стая не са дошли от Вашингтон специално заради проверката на пригодността на Хари Мюлер за по-важна и по-добра работа.

Мадокс продължи:

— Неработните дни бяха предвидени за обичайна среща и обсъждане на международното положение, за размяна на информация и просто за едно приятно прекарване в дружеска обстановка. Вашето появяване обаче наложи да свикам това извънредно заседание на Изпълнителния съвет. Сигурен съм, че в момента това не ви говори нищо, но по-късно нещата ще ви се изяснят.

— Не искам да чувам нищо — каза Хари.

— Мислех си, че сте детектив. — Мадокс впери поглед в Хари. — Имах малко време да попитам приятелите ни от ФКТС за вас и според думите им вие сте онзи, за когото се представяте.

Хари не отговори, но се запита за кои точно приятели става дума.

— Ако сте агент на ФБР или ЦРУ, ще сме сериозно загрижени — осведоми го Мадокс.

— Бейн, уверявам те, че господин Мюлер не е служител на ЦРУ — каза Скот Ландсдейл.

Мадокс се усмихна.

— Щом казваш.

— И съм съвсем сигурен, че не е и от ФБР — продължи Ландсдейл. — Той е точно това, на което прилича — работещо за ФБР ченге, пратено на наблюдение.

— Благодаря за уверенията — каза Мадокс.

— Няма защо. А сега аз искам малко уверения, Бейн. Не беше съвсем ясен кога точно господин Мюлер ще се води изчезнал при изпълнение на служебните си задължения.

— Питайте него. До вас е. Ландсдейл се обърна към Хари.

— Кога ще започнат да се чудят къде сте? Без лъжи. Зная как се работи на Федерал Плаза двайсет и шест. А онова, което не зная, мога да науча съвсем лесно.

„Типично копеле от ЦРУ — помисли Хари. — Придава си важност“. И каза:

— Ами тогава научи.

Ландсдейл пропусна отговора покрай ушите си — като опитен следовател.

— Някой ще ви се обади ли?

— Откъде да знам? Не съм екстрасенс.

Намеси се Мадокс:

— Проверявам мобилния му телефон и пейджъра на всеки половин час. Единственото съобщение, което е получил, е от Лори. Така се казва приятелката му. По-късно ще й пратя есемес от телефона на господин Мюлер.

— Не дай Боже да прекъснеш уикенда на някой от Спецчастта — изхъмка Ландсдейл и пак се обърна към Хари. — Кога трябва да се върнете в централата?

— Когато стигна.

— Кой ви натовари с тази задача? Уолш или Парези?

Явно тоя тип знаеше прекалено много за Спецчастта.

— Получавам заповедите си на запис, който се самоунищожава.

— И аз така. И какво се казваше в записа, Хари?

— Вече отговорих на този въпрос. Разследване на ИРА.

— На това му се вика тъпа лъжа. — Ландсдейл се обърна към останалите. — Назначението на Мюлер най-вероятно е от Вашингтон и според осветената традиция на разузнавателните служби никой не казва повече от онова, което прецени за необходимо. За съжаление, точно тази практика доведе до единайсети септември. Нещата се промениха, но старите навици се изкореняват трудно, а понякога те съвсем не са лоши. Господин Мюлер например не може да ни каже каквото не знае. Напълно съм сигурен, че сме в безопасност най-малко за следващите четиридесет и осем часа. Приятелката му вероятно ще изпита липсата му много преди някой от шефовете му. — Той отново се обърна към Хари. — Тя свързана ли е по някакъв начин с правозащитни организации или разузнавателни служби?

— Да. Офицер е от ЦРУ. Бивша проститутка. Ландсдейл се разсмя.

Май я познавам.

Добре, Скот, стига — каза Мадокс и се обърна към Хари. — Вашето посещение, дори в качеството ви на нископоставен служител, ни даде основания за известни тревоги.

Хари не отговори, гледаше присъстващите. Не му се виждаха особено разтревожени.

— От това обаче може да излезе нещо добро — продължи Мадокс. — От доста време работим върху Проект Зелено и се боя, че доста забавихме нещата. Това често се случва, когато се налага да се вземат особено важни решения.

Двама от присъстващите кимнаха, другите двама изглеждаха раздразнени.

— Хари, мисля, че физическото ви присъствие в тази стая е ясно напомняне, че в правителството има сили, които са прекалено любопитни относно това кои сме и с какво се занимаваме. Мисля, че моментът настъпи. — Мадокс отново погледна останалите четирима, които кимнаха едва ли не насила. — И тъй, господа, ако нямате възражения, господин Мюлер ще остане с нас, за да го държим под око. — Той погледна Хари. — Искам съвсем ясно да ви заявя, че макар и да сте задържан, няма да ви бъде причинена никаква вреда. Просто се налага да останете тук до началото на Проект Зелено. Може би два или три дни. Разбирате ли ме?

Хари Мюлер разбираше, че по всяка вероятност след по-малко от два или три дни ще е труп. Но от друга страна, като гледаше тези мъже, които не бяха убийци според собствения му опит като ченге, си помисли, че може би Мадокс все пак казва истината. Не можеше да повярва — или да се накара да повярва, — че типове като тези ще стигнат дотам да му видят сметката. Хвърли поглед към Ландсдейл, който, изглежда, бе единственият присъстващ, който можеше наистина да е опасен.

— Господин Мюлер? Разбирате ли?

Хари кимна.

— Да.

— Добре тогава. Не ставайте жертва на собственото си въображение. Така или иначе през следващия час ще чуете нещо, което ще накара и най-разюзданите ви фантазии да изглеждат невинни.

Мадокс изглеждаше все така спокоен и духовит, но Хари забеляза, че в поведението му има нещо пресилено а като че ли е разтревожен от нещо.

Изгледа останалите четирима и си помисли, че никога не е виждал толкова влиятелни хора с такова разтревожено изражение. Най-старият, Дън, съветникът на президента, бе пребледнял и ръцете му трепереха. Генерал Хокинс и Улфър, типът от министерството на отбраната, се бяха навъсили. Само Ландсдейл изглеждаше спокоен, но си личеше, че се преструва.

Каквото и да ставаше тук, бе съвсем истинско и караше тези типове едва ли не да се насират от страх. Хари намери известна утеха във факта, че не е единственият уплашен.

8

Бейн Мадокс се изправи.

— Призовавам това извънредно събрание на Изпълнителния съвет на Къстър Хил Клуб към ред.

И след официалното обръщение продължи:

— Господа, както ви е известно, по случай годишнината от единайсети септември Агенцията за национална сигурност обяви тревога степен оранжево. Целта на тази среща е да решим дали да продължаваме с Проект Зелено, който ще намали степента на тази тревога. Завинаги. — Мадокс погледна Хари. — Това би ви се харесало, нали?

— Естествено.

— Но може да останете без работа.

— Няма проблем.

— Добре. А сега, ако Съветът няма нищо против, бих желал да запозная Хари с всичко това. Всъщност всички ще имаме полза от известен поглед отстрани, преди да пристъпим към вземането на Решения. — Той отново погледна Хари. — Чували ли сте за Гарантираното взаимно унищожаване?

— Ами… да…

— През годините на Студената война, ако Съветите бяха изстреляли своите ракети срещу нас, ние без никакво колебание щяхме да изстреляме нашия ядрен арсенал срещу тях. Върху двете страни щяха да се изсипят хиляди ядрени бойни глави, които щяха да доведат до взаимното ни унищожаване. Помните ли това?

Хари кимна. Мадокс продължи:

— Колкото и парадоксално да изглежда, тогава светът бе по-безопасен. Никакви колебания и политически дебати от наша страна. В тази стратегия имаше една прекрасна простота. Радарните изображения на хиляди летящи към нас ракети означаваха, че вече сме мъртви. Единственият морален въпрос — ако изобщо може да става дума за такъв — бе дали да не избием десетки милиони от тях, преди да умрем. Ние с вас знаем отговора му, но във Вашингтон имаше тъпаци, според които отмъщението не може да ни бъде оправдание за унищожаването на голяма част от планетата — че нищо няма да се постигне със заличаването на невинни мъже, жени и деца, чиито правителства току-що са гарантирали собствения ни край. Е, доктрината за Гарантираното взаимно унищожение — ГВУ — елиминираше подобни въпроси, като правеше реакцията ни автоматична. Нямаше нужда да разчитаме на президент, който си е изпуснал нервите, изпаднал е в морална криза, излязъл е да играе голф или пък е забил някоя мацка.

Чу се вежливо подсмиване.

— Основната причина ГВУ да работи се състоеше в това, че доктрината бе недвусмислена и симетрична — продължи Мадокс. — Всяка от страните знаеше, че първият ядрен удар ще предизвика неизбежен контраудар със същата или по-голяма сила, с което ще се стигне до унищожаването на самата цивилизация на двете държави. Това означаваше, че останалото от Земята ще бъде наследено от места като Африка, Китай и Южна Америка. Доста депресиращо, не мислите ли?

Хари си припомни какъв бе светът преди разпадането на Съветския съюз. Всеки се страхуваше от ядрена война, но никой не вярвате, че ще се стигне до подобно нещо. Мадокс като че ли четеше мислите му.

— Но това така и не се случи — и няма да се случи и занапред. Дори и най-обезумелият съветски диктатор не би могъл да замисли подобен сценарий. Въпреки празнодумството на разни леви пацифисти и псевдоинтелектуалци Гарантираното взаимно унищожение всъщност гарантираше, че светът е в безопасност от ядрен Армагедон. Нали?

„Какво иска да каже, по дяволите?“ — помисли си Хари.

Бейн Мадокс седна, запали цигара и се обърна към него.

— Да сте чували за нещо на име Горски пожар?

— Не.

Мадокс се вгледа изпитателно в него.

— Таен правителствен протокол. Да сте чували някога тези думи да се използват между другото или в някакъв контекст?

— Не.

— Не се и учудвам. Този секретен протокол е известен само в най-високите правителствени кръгове. И на нас. А сега и на вас — стига да проявите внимание.

Намеси се Пол Дън, съветникът на президента.

— Бейн, наложително ли е да разговаряме по тази тема пред господин Мюлер?

Бейн Мадокс го изгледа.

— Както казах, това е добро упражнение за нас. Съвсем скоро ще трябва да вземем решение, което ще промени познатия ни свят, както и историята му за следващите хиляда години. Най-малкото, което можем да направим, е да обясним подбудите си на господин Мюлер, който представлява нацията, която твърдим, че ще спасяваме. Да не говорим, че ще обясним и на самите себе си как сме стигнали до този критичен момент.

По-добре да оставим Бейн да действа, както е решил — каза Ландсдейл от ЦРУ. — Знаете, че няма да отстъпи.

Едуард Улфър също се намеси:

— Още по-важното е, че това е повратен момент в историята на света и не бих искал Бейн или който и да било друг да си помисли дори за миг, че не сме му отделили подобаващото време и внимание.

Мадокс се обърна към стария си приятел.

— Благодаря, Ед. Възможно е никой никога да не научи какво се е случило днес тук. Ние обаче знаем, Бог също. И ако някой ден, светът научи, тогава ще трябва да се оправдаем пред Бог и пред човечеството.

— Хайде да не казваме на Бог — суховато отбеляза Ландсдейл.

Мадокс не му обърна внимание и дръпна от цигарата си.

— Както си спомняте, първите атаки на ислямски терористи започнаха през седемдесетте.

Започна с Мюнхенската трагедия по време на Олимпиадата от 1972 г., след което изреди дълъг списък от тридесет години отвличане на самолети, бомбени нападения, екзекуции и масови убийства от ислямски фундаменталисти.

Всички мълчаха и от време на време кимаха, спомняйки си една или друга терористична атака.

Хари Мюлер също си припомни почти всяко от споменатите покушения и остана изненадан, когато си даде сметка колко много са те за последните три десетилетия. Изненада се също, че е забравил толкова много от тях — дори по-големите като атаката с кола бомба срещу казармите на морските пехотинци в Ливан, при която загинаха 241 американци, или бомбата на борда на Полет 103 на Пан Ам над Локърби, убила стотици хора.

С всяка спомената атака го обземаше все по-силен гняв и той си помисли, че ако в стаята доведат някой терорист — или просто мюсюлманин, — присъстващите ще го разкъсат на парчета. Мадокс определено знаеше как да възпламенява тълпата.

Мадокс огледа присъстващите.

— Всички ние тук имаме приятел или познат, загинал в Световния търговски център или Пентагона. — Обърна се към генерал Хокинс — Вашият племенник, капитан Тим Хокинс, загина в Пентагона.

После погледна Скот Ландсдейл. — Двама ваши колеги от ЦРУ намериха смъртта си в Световния търговски център. Прав ли съм?

Ландсдейл кимна.

Мадокс се обърна към Хари.

— А вие? Изгубихте ли някого в онзи ден?

— Шефа… — отвърна той. — Капитан Стейн и няколко момчета загинаха в Северната кула…

— Моите съболезнования — каза Мадокс и с това завърши изброяването на жестокостите, изстъпленията и насилието срещу Америка и Запада. — Този атентат беше нещо ново под слънцето и нито светът, нито Съединените щати знаеха как да реагират. Много хора смятаха, че това просто ще премине. Очевидно е, че не премина. А се влоши. Всъщност Западът няма средствата да се противопостави на тези терористични атаки и като че ли ни липсва волята да отвърнем на онези, които ни избиват. Дори когато Съединените щати бяха нападнати на тяхна собствена територия — бомбата в Световния търговски център през деветдесет и трета, — ние не направихме нищо. — Погледна Хари. — Вярно ли е?

— Да… но това промени нещата…

— Не съм забелязал.

— Е, единайсети септември промени всичко — каза Хари. — Вече сме на върха на…

— Хари, и вие, и приятелите ви от ФКТС, и цялото ФБР, ЦРУ, Военното разузнаване, британските МИ5 и МИ6, Интерпол и останалите безполезни европейски разузнавателни служби знаете, че можете да прекарате остатъка от шибания си живот в гонене на ислямски терористи и от това нещата няма да се променят особено.

— Не зная…

— Аз пък зная. Миналата година ударът беше срещу Световния търговски център и Пентагона. Догодина ще дойде ред на Белия Дом и Капитолия. — Мадокс замълча и пусна няколко кръгчета. — А след това ще бъде цял американски град. Атомна бомба. Съмнявате ли се в това?

Хари не отговори.

— Хари?

— Не, не се съмнявам.

— Добре. Никой на тази маса не се съмнява. Точно затова сме тук. Как можете да попречите на това? — попита той Хари.

— Ами… всъщност аз работя и за ЕЯБ — Екипа за ядрена безопасност. Да сте чували за него?

Бейн Мадокс се усмихна.

— Хари, на тази маса е заместник-министърът на отбраната, един висш президентски съветник по националната сигурност на Съединените щати, един член на Генералния щаб и един представител на ЦРУ в Белия дом. Ще съм страшно изненадан, ако има нещо, което да не ни е известно.

— Тогава защо продължавате да ме питате? Мадокс като че ли малко се подразни.

— Добре, нека аз ви разкажа за ЕЯБ. Известен е като доброволен противопожарен отдел от атомната епоха. Много старомоден и почти толкова ефективен. Към хиляда доброволци от областта на науката, управлението и правозащитните агенции, които понякога се маскират като туристи и бизнесмени. Обикалят американските градове и други потенциални цели като язовирни стени, атомни реактори и тъй нататък и носят детектори на гама-лъчи и неутрони, скрити в куфарчета, чанти за голф, хладилни чанти и какво ли не още. Прав ли съм?

— Да.

— Някога да сте успели да намерите атомна бомба?

— Още не.

— Няма и да намерите. Мога да скрия ядрен заряд или мръсна бомба с часовников механизъм в апартамент на Парк Авеню, а вероятността ЕЯБ или Хари Мюлер да я открият е почти нулева. Прав ли съм?

— Не зная. Въпрос на късмет все пак.

— Това не е особено утешително, Хари. Въпросът е как американското правителство може да попречи на терористите да използват оръжие за масово поразяване — и по-точно на атомна бомба — и да изтрият от лицето на земята някой американски град? Искам да вземете за пример стратегията на Гарантирано взаимно унищожение от Студената война и да ми кажете можем ли да не позволим на терористите да монтират и взривят атомна бомба в някой американски град. Това не е реторичен въпрос. Отговорете, моля.

— Добре, предполагам, че по същия начин, като с руснаците — ако знаят, че ще ги ударим, те няма да ни ударят.

— Вярно, но естеството на врага се е променило — каза Мадокс. — Глобалната терористична мрежа не е като стария Съветски съюз. Съветите бяха империя с правителство, градове, ясни първостепенни и второстепенни цели. Всички те фигурираха в плана за удар на Пентагона и това бе известно на руснаците. От друга страна, ислямският тероризъм е изключително аморфен. Ако някоя организация взриви атомна бомба в Ню Йорк или Вашингтон, срещу кого ще реагираме? Къде ще ударим? — Той впери очи в Хари.

Хари се замисли за миг.

— Багдад.

— Защо точно Багдад? Откъде можем да сме сигурни, че Саддам Хюсеин има нещо общо с ядрената атака срещу Америка?

— Какво значение има? — отвърна Хари. — Един арабски град по нищо не е по-добър от някой друг. Така или иначе всички ще разберат посланието.

— Да, ще го разберат. Ето обаче и един по-добър план. По време на Рейгъновата администрация американското правителство разработи и пусна в ход тайния протокол на име Горски пожар. Той предвижда ядрено унищожаване на целия ислямски свят с американски атомни бомби в отговор на евентуална ядрена терористична атака срещу Америка. Как ви звучи това?

Хари не отговори.

— Говорете свободно. Намирате се сред приятели. Нима дълбоко в сърцето ви не ви се иска да видите Пясъчната страна превърната на разтопено стъкло?

Хари огледа присъстващите и каза:

— Да.

Бейн Мадокс кимна.

— Е, това е. Хари Мюлер, най-обикновен американец в повечето отношения, би искал да види ислямския свят заличен в ядрен холокост.

Хари Мюлер всъщност не се връзваше на кретениите на Мадокс. Защото си бяха точно такива. Кретении. Приказки на десен ненормалник, благодарение на които на останалите типове им щръкват ония работи. Не можеше да види никаква връзка между онова, което казваше Мадокс, и онова, което бе в състояние да направи. Това му напомни годините в Разузнавателния отдел на НЙПУ, когато разпитваше леви радикали, дрънкащи за световна революция и надигане на масите, каквото и да означаваше това. Шефът му наричаше подобни бръщолевения левичарски мокри сънища. Отново огледа масата. От друга страна, тези типове нямаха вид на чекиджии, нито пък се мъчеха да доставят удоволствие на самия него. Всъщност изглеждаха си съвсем сериозни, а и бяха много важни клечки.

Мадокс прекъсна мислите му.

— Как можем да накараме правителството на Съединените щати да сложи бързо край на тероризма и на тази ясна и неизбежна ядрена заплаха срещу Америка? Е, ще ви кажа. Правителството трябва да даде ход на Горски пожар. Прав ли съм?

Хари не отговори и Бейн Мадокс продължи:

— От инвентара на бившия Съветски съюз липсват около седемдесет ядрени оръжия с размерите на куфар. Това известно ли ви е?

— Шейсет и седем — отвърна Хари.

— Благодаря. Задавали ли сте си въпроса дали някоя от тези миниатюрни бомби не е попаднала в ръцете на ислямски терористи?

— Смятаме, че вече е попаднала.

— Е, прав сте. Наистина е попаднала. Ще ви кажа нещо, което не знаете. Нещо, което е известно на по-малко от двадесет души в целия свят. Една от тези бомби джуджета бе открита миналата година във Вашингтон, окръг Колумбия. И не благодарение на късмета на Екипа за ядрена безопасност, а на агенти на ФБР, действащи по информацията на свои източници.

Хари не отговори, но по гърба му пробягаха ледени тръпки. Мадокс продължи:

— Сигурен съм, че в страната тайно са внесени и други миниатюрни бомби, най-вероятно през границата ни с Мексико. — Усмихна се мило на Хари. — Може би една от тях се намира в някой апартамент в сградата срещу офиса ви.

— Не ми се вярва. Претърсих района.

— Е, това бе просто пример. Не го приемайте буквално. Въпросът е защо нито една съветска атомна бомба все още не е била взривена в американски град? Мислите ли, че ислямските терористи имат някакви морални или етични задръжки, които да им попречат да унищожат милиони невинни мъже, жени и деца?

— Не.

— Аз също. Както и всеки друг след единайсети септември. Но ще ви кажа защо това не се е случило и вероятно няма да се случи. За да бъде реална спирачка, Горски пожар, подобно на Гарантираното взаимно унищожение, не може да се пази в пълна тайна. Всъщност още с въвеждането на плана главите на всички ислямски правителства бяха уведомявани от администрациите във Вашингтон, че всяка атака срещу американски град с оръжия за масово поразяване автоматично ще доведе до ядрен удар от страна на Америка срещу петдесет до сто градове и други обекти в ислямския свят.

— Хубаво — каза Хари.

— Както могат да потвърдят присъстващите тук господа, американското правителство гледа на Горски пожар като на много силен стимул за въпросните страни да контролират терористите в собствения си двор, да ги подбуждат да споделят информация с американските разузнавателни служби и да правят всичко необходимо, за да не допуснат да бъдат превърнати в пара. Всъщност информацията за бомбата във Вашингтон дойде от либийското правителство. Както изглежда, планът работи.

— Страхотно.

— Служби като ЕЯБ са жалък отбранителен отговор срещу ядрения терор. Горски пожар е активен отговор. Пистолет, опрян в челото на ислямските страни — пистолет, който ще стреля, ако те не успеят да попречат на своите приятелчета терористи да се правят на ядрена сила. Няма съмнение, че повечето, ако не и всички терористични организации са били предупредени за това от правителствата, които ги приютяват, подпомагат ги и поддържат контакти с тях. Дали самите терористи вярват в това е друг въпрос. Засега, изглежда, вярват, което вероятно е и причината все още да не сме станали обект на атака с оръжия за масово поразяване. Какво ще кажете, Хари?

— Има смисъл в това.

— И според мен. Ислямските правителства са информирани също, че Горски пожар е поставен в състояние, в което действащият президент не е в състояние да промени или отмени ответния удар срещу исляма. Това кара враговете ни да не се опитват да анализират всеки президент, за да разберат дали му стиска. Президентът просто излиза от играта, ако в Америка гръмне атомна бомба. Също като през Студената война. — Мадокс се обърна към Пол Дън. — Прав ли съм?

— Да — отвърна Дън.

Мадокс погледна Хари.

— Изглеждате ми замислен. Какво ви терзае?

— Ами… Уверен съм, че някой в правителството си е помислил за това, но няма ли петдесетте или стоте бомби в Близкия изток да прецакат далаверата с петрола?

Някои от присъстващите се усмихнаха. Мадокс също се ухили и хвърли поглед към Едуард Улфър.

— Заместник-министърът на отбраната ме увери, че в списъка на целите няма петролни полета. Нито пък рафинерии и пристанища. Те ще останат непокътнати, но с ново ръководство. И аз все пак трябва да връзвам двата края, Хари. — И се засмя.

— Да бе, вярно. А как стои въпросът с околната среда? Нали се сещате — радиоактивен прах, ядрена зима и тъй нататък.

— Казах ви — отговорът на глобалното затопляне е ядрената зима. Майтапя се. Вижте, ефектът от петдесет или дори сто ядрени взрива в Близкия изток бе подложен на задълбочено проучване от страна на правителството. Няма да е чак толкова лошо. Е, за тях ще означава край. Но в останалата част от планетата, в зависимост от това кой компютърен модел ще предпочетете, животът ще продължи.

— Сериозно? — Още нещо тормозеше Хари Мюлер. — Както и да е, това така или иначе няма да се случи — както сам казахте, щом терористите знаят за това… искам да кажа, мислите ли, или чували ли сте, че ще ни нападат?

— Не съм чул нищо. А вие? Всъщност колегите ми тук смятат, че Горски пожар е толкова ефективна спирачка, че вероятността някой американски град да бъде атакуван с ядрен заряд от ислямски терористи е много малка. Именно затова трябва да го направим самите ние.

— Какво?

— Ние, Хари, хората в тази стая, разработихме Проект Зелено — план за взривяване на атомна бомба в американски град, което ще задейства Горски пожар, тоест ядреното заличаване на ислямския свят.

Хари се наведе към Мадокс. Не беше сигурен, че го е чул правилно.

Мадокс го погледна в очите и продължи:

— И красотата във всичко това е, че дори не е нужно правителството да е сигурно, че атомната атака е дело на ислямски терористи. Има много силна презумпция за вина спрямо фундаменталистите, така че за задействането на Горски пожар не са необходими окончателни доказателства. Не е ли блестящо?

Хари си пое дълбоко дъх.

— Да не сте полудели?!

— Не. Нима ви приличаме на луди?

Хари не смяташе, че останалите четирима не са на себе си, но Мадокс изглеждаше малко смахнат. Отново пое дълбоко дъх.

— Значи имате атомна бомба?

— Разбира се, че имаме. Защо мислите, че сме се събрали тук? По-точно, имаме четири бомби. Всъщност… — Мадокс стана, отиде До черния кожен куфар и го потупа. — Това е едната от тях.

9

Бейн Мадокс предложи да направят кратка почивка. Всички с изключение на Скот Ландсдейл и Хари Мюлер излязоха от стаята.

Ландсдейл изгледа Хари и каза:

— Не си го и помисляй.

— Не те чувам. Ела по-близо.

— Стига с тия мъжкарски идиотизми, детектив. Имаш шанс да се измъкнеш оттук единствено ако те пуснем.

— На твое място не бих заложил служебните си копринени гащи.

— Ако ми отговориш на някои въпроси, можем да измислим нещо.

— И аз така казвам на заподозрените. И също лъжа, естествено. Ландсдейл пусна коментара покрай ушите си.

— Какво ти каза Том Уолш, когато ти възложи задачата?

— Да се обличам топло и да гледам да не настина.

— Добър съвет. И благодаря, че потвърди, че е бил Уолш. Какво трябваше да направиш с дигиталните дискове?

— Да намеря някой кретен от ЦРУ и да му ги завра в задника.

— Не трябваше ли да идеш до летище Адирондак? Ландсдейл явно бе добър в занаята. Хората от ЦРУ си бяха говеда, но много професионални говеда.

— Не, но идеята си я бива. Обзалагам се, че ще намеря името ти в списъка на пристигащите.

— Хари, аз имам повече самоличности, отколкото са чистите ти чорапи в гардероба ти. Кой друг от Федерал Плаза знае за назначението ти?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Не съм го споменавал досега, но един от приятелите ми от Федерал Плаза 26 ми каза, че си приказвал със съкилийника си Джон Кори пред асансьора и си носел метален куфар от Техническия отдел. Кори попита ли те къде отиваш?

— Защо не си го начукаш?

Ландсдейл игнорира предложението.

— Опитвам се да ти помогна, Хари.

— Аз пък си мислех, че си от ЦРУ.

— Наистина се опитвам да ти помогна, Хари.

— Да бе, ясно.

— Може и да не си го мислиш сега, но след като всичко приключи, ще видиш, че това е бил единственият начин на действие.

— Няма ли да идеш да пикаеш или нещо такова?

— Не. Ето какво ще те попитам вместо това — не мислиш ли, че може просто да са те насадили?

— В смисъл?

— В смисъл, че някой, може би човек от Вашингтон, е казал на Уолш да прати тук свой човек — ченге от НЙПУ — да снима кой идва в клуба. Не изглежда кой знае какво, нали? А в същото време онези, които са наредили това — а може би и самият Уолш — са знаели, че ще те пипнат, преди да си стигнал и на километър и половина от хижата.

— Стигнах доста по-близо.

— Браво на теб. И тъй, Хари, според мен ти си жертвеното агне. Следиш ли ми мисълта?

— Не.

— Искам да кажа, че всичко е замислено адски нескопосано и единствената причина да те пратят тук е да ни изкараш акъла и да ни накараш да отложим Проект Зелено. Или пък да го задействаме по-бързо. Какво ще кажеш?

— Работил съм с ЦРУ и ще кажа, че имате навика да виждате конспирации във всичко освен в онова, което е наистина конспирация. И затова все ви го начукват.

Може и да си прав. Нека обаче споделя параноята си с теб. Пратен си тук от някоя важна клечка чрез Уолш, за да ни подплашиш и да ни накараш да се задействаме, или за да има основания ФБР да получи разрешение да дойде тук да те търси и да намери четири атомни куфара, които според тях се намират на това място. Хари не отговори, но си го беше помислил.

— Първо, нека приемем, че някой иска да ни подплаши — продължи Ландсдейл. — Кой би могъл да иска това? Е, може би моите хора. А може пък и Белият дом да си търси оправдание за задействането на Горски пожар.

Хари си бе мислил и за това, но отново не отговори.

— Може пък да е друго — да си бил изпратен, за да изчезнеш а ФБР да може да се натресе тук с основателни причини и разреши, тел но за обиск. Всъщност единствените наистина инкриминиращи неща в този клуб са бомбите, но нито те, нито ти ще останете тук много дълго. СНЧ предавателят не е незаконен, а само труден за обясняване. Нали?

Хари Мюлер имаше чувството, че се намира в психиатрична клиника и че е пристигнал десет минути след като пациентите са успели да я овладеят. И какъв, по дяволите, беше този предавател?

— Знаеш ли какво е СНЧ? — попита го Ландсдейл.

— Санчо Панса ли го е измислил? Или Сънчо?

— Май не знаеш. — Ландсдейл се усмихна. Свръхниска честота. СНЧ. Това говори ли ти нещо?

— Не.

Ландсдейл понечи да каже нещо, но вратата се отвори и Мадокс и останалите влязоха.

Ландсдейл погледна Мадокс и кимна към вратата.

— Извинете ни за момент — каза Мадокс на останалите и двамата с Ландсдейл излязоха.

— Наглеждай Мюлер — каза Мадокс на стоящия в коридора Карл. Карл влезе в стаята и затвори вратата.

— Говорих с Мюлер и изглежда, че той наистина няма представа за нищо — почна Ландсдейл. — Не е бил инструктиран от Уолш или някой друг, каквато е обичайната процедура при изпращане на нископоставен съгледвач на важна мисия.

— Това го зная — отвърна Мадокс. — Друго?

— Няма съмнение, че който и да е пратил Хари Мюлер, определено е очаквал, че ще бъде хванат. Прав ли съм?

Мадокс не отговори.

— Бейн, сигурен съм, че от ЦРУ знаят какво си замислил. Същото важи за министерството на правосъдието и ФБР.

— Не мисля.

— Аз пък мисля. Мисля също — на базата на собствена информация, — че Правосъдието и ФБР се канят да ти затворят устата. Ти обаче имаш привърженици и приятели в правителството. И по-точно в ЦРУ, а те искат да продължиш в същия дух. Следиш ли ми мисълта?

— Не мисля, че някой в правителството, с изключение на присъстващите тук, има каквато и да било представа за Проект Зелено или…

— Бейн, спри вече с шибаното си его! Ти си манипулиран и използван, и…

— Дрън-дрън.

— Не е дрън-дрън. Виж сега, имаш страхотен план. Само че прекалено дълго умуваш над него. Добрите наивници от министерството на правосъдието и ФБР са те надушили и искат да постъпят справедливо и да разбият този заговор. ЦРУ вижда нещата по съвсем друг начин. От ЦРУ смятат, че планът ти е направо номер едно, абсолютен шедьовър, но че отнема адски много шибано време.

— Сигурен ли си? — попита Мадокс. — Или всичко това са просто предположения?

— По малко и от двете. Виж, като представител на ЦРУ в Белия дом, аз не съм напълно в течение със замислите на Лангли. Въпреки това съм работил в отдела на тайните служби и съм чувал за теб много преди ти да чуеш за мен.

Мадокс не каза нищо.

Ландсдейл продължи:

Всеки таен отдел на разузнавателните служби си има своите легендарни хора — мъже и жени, които изглеждат като истински титани, като герои от митовете. Аз работих за подобен тип и той веднъж ме запозна с Горски пожар. Точно тогава чух и твоето име — като частно лице, способно да задейства плана.

Мадокс като че ли се разтревожи.

— Заради това ли сме приятели? Ландсдейл не му отговори пряко.

— Заради това ме зачислиха към Белия дом. Твоята малка конспирация задейства подобен заговор сред някои хора от ЦРУ, Пентагона… а може би и в Белия дом. Иначе казано, във Вашингтон има и други хора освен твоя Изпълнителен съвет, които помагат. Сигурен съм, че го разбираш. Разбираш също, че ако не беше ти, хората от правителството, които искат задействането на Горски пожар, щяха да монтират собствените си бомби в американските градове. — Ландсдейл се усмихна насила. — Но ние обичаме да насърчаваме частната инициатива. Особено когато се задвижва от вярата.

— Какво искаш да кажеш, Скот?

— Искам да кажа, Бейн, че който и да е изпратил Хари Мюлер тук, иска възможно по-бързо да се стигне до решение. Ако са от ФБР, всеки момент с теб ще е свършено. Ако са от ЦРУ, може би ти казват да се размърдаш. Не се съмнявам, че всяка страна знае какво крои другата и че сега се води надпревара, която ще определи чия идея за предпазване на страната ще победи.

— Трябват ми само четиридесет и осем часа — каза умислено Мадокс.

— Надявам се да разполагаш с толкова време — каза Ландсдейл. — Имам свой човек във ФКТС. Той ми каза, че Мюлер е специалист по Близкия изток и не работи за Отдела за вътрешен тероризъм, така че е доста необичайно точно той да бъде избран за тази работа. Освен това ми каза, че първоначално за наблюдение е бил избран някой си Джон Кори, също бивше нюйоркско ченге като Мюлер и също човек от Близкоизточния отдел. И то специално избран. Защо? Това е въпросът. Какво значение има кой точно ще е жертвата?

Ландсдейл запали цигара и продължи:

— Тогава си спомних, че човекът от ЦРУ, който ми разказа за Горски пожар, навремето е бил прикрепен към ФКТС и здравата са напърдели гащите с въпросния Кори. Всъщност не са се разминали само с пръдни. Стигнало се е до опит за убийство.

Мадокс си погледна часовника.

— Един от многото проблеми помежду им явно е настоящата съпруга на Кори — зачислен към спецчастта агент на ФБР. — Ландсдейл се усмихна. — Винаги има замесена жена, знаеш го.

Мадокс също се усмихна.

— Сексуалната завист винаги е била неизвестна величина в историята. Цели империи са рухвали, защото Джак чукал Джил, а тя се чукала освен с него и с Джим. Но какво общо има това с нас?

— Просто смятам, че не е съвпадение, че на мястото на Мюлер е трябвало да седи Кори и да чака края си.

— Скот, понякога съвпадението си е просто съвпадение — отбеляза Мадокс. — И какво значение има дали е единият, или другият?

Ландсдейл се поколеба.

— Но ако не е съвпадение, виждам в случая ръката на учителя. На онзи, който ми каза за Горски пожар, осигури ми мястото в Белия дом и ме въведе в Къстър Хил Клуб… но това е невъзможно, защото той е мъртъв. Или би трябвало да е мъртъв — добави. — Умря в Световния търговски център.

— Хората са или мъртви, или живи — посочи Мадокс.

— Този тип е върховният призрак. Мъртъв, когато е нужно, жив, щом се наложи да се появи. Важното е, че ако той стои зад присъствието на Мюлер тук, тогава съм много по-спокоен за шансовете ни през следващите четиридесет и осем часа да изпълним Проект Зелено и да се стигне до съответното задействане на Горски пожар от страна на правителството.

Мадокс впери поглед в него.

— Щом това те успокоява, радвам се за теб, Скот. Но в крайна сметка, господин Ландсдейл, не е важно какво става във Вашингтон, а какво става тук. Разработвам този план почти цяло десетилетие и ще се погрижа да бъде изпълнен.

— Не и ако те пипнат до два дни — каза Ландсдейл. — Бъди благодарен, че имаш приятели във Вашингтон. И особено благодарен, ако бившият ми ментор в тайните служби е жив и те наглежда.

— Е, щом казваш… Може би, когато всичко свърши, ще мога да се срещна с този човек, стига да е между живите, и да му стисна ръката. Как се казва?

— Не бих ти казал дори ако е наистина мъртъв.

— Е, ако случайно го видиш — жив имам предвид — и ако той е бил моят ангел пазител, кажи му едно благодаря от мен.

— Непременно. Мадокс посочи вратата.

— Да продължим срещата.

Докато Ландсдейл вървеше към вратата, Мадокс кимна. Беше доволен, че за въпросния загадъчен мъж се мисли така добре. Всъщност той не бе загинал на единадесети септември и в момента пътуваше към Къстър Хил Клуб. Господин Тед Наш, стар приятел на Бейн Мадокс, се бе обадил непосредствено преди срещата на Изпълнителния съвет, за да провери дали Джон Кори е задържан. Когато Мадокс му каза, че в мрежата се е хванал някой си Хари Мюлер, Наш, изглежда, остана разочарован. „Грешка — каза, но добави оптимистично: — Ще се опитам да домъкна Кори до Къстър Хил Клуб. Ще ти хареса, Бейн. Егоистична гадина и хитра почти колкото нас“.

Мадокс влезе след Ландсдейл в стаята и зае председателското място.

— Срещата ще продължи според дневния ред. — Посочи черния куфар в средата на помещението. — Това нещо, което виждате за първи път, е съветска РА–155 с тегло тридесет и пет килограма, съдържаща единадесет килограма много чист плутоний, а също така и детонатор.

Хари зяпна куфара. В ЕЯБ така и не му бяха казали какво точно да търси малките атомни устройства можеха да имат различни форми и размери и — както бе казал инструкторът: „Не очаквайте да видите череп с кръстосани кости или нещо от сорта. Просто разчитайте на детекторите си“.

— Това малко нещо е с мощност пет килотона, около половината от мощността на хвърлената над Хирошима бомба — продължи Мадокс. — Тъй като устройството е старо и се нуждае от непрекъсната поддръжка, експлозията може да се окаже и по-слаба. Това обаче не бива да ви успокоява, ако се случи да седите до него.

И се разсмя.

— Всъщност ние седим до него — посочи Ландсдейл.

Мадокс не му обърна внимание.

— За ваше сведение, господа, това малко нещо е в състояние да изравни със земята центъра на Манхатън и за миг да убие около половин милион души, следвани от още толкова от вторичните поражения.

Отиде до куфара и постави ръка отгоре му.

— Невероятна технология. Трябва да се запитате какво ли си е мислил Бог, когато е създавал атоми, които могат да бъдат разцепвани или сливани от смъртните и да отделят такива свръхестествени количества енергия.

С ужасно много усилия Хари Мюлер отмести поглед от атомната бомба. Сякаш едва сега забеляза бутилката вода пред себе си. Вдигна я — ръката му трепереше — и отпи.

— Нещо не ми изглеждате много добре — каза Мадокс.

— И вие не изглеждате добре. Откъде го взехте това нещо, по дяволите?

— Всъщност това бе лесната част. Просто въпрос на пари, както е с всичко останало в този живот, плюс частните ми самолети, които да ги превозят от една от бившите съветски републики. Ако ви интересува, платих от собствения си джоб десет милиона. За всичките четири бомби, не за една. Можете да си представите колко подобни куфарчета са си купили хора като Осама бин Ладен.

Хари допи водата си и взе бутилката на Ландсдейл — заедно с химикалката му, която прибра в джоба си. Никой не забеляза, тъй като Мадокс продължаваше да говори.

— Ние не сме чудовища, господин Мюлер. Ние сме почтени хора, които ще спасят западната цивилизация, своите семейства, своята страна и своя Бог.

— Като убиете милиони американци? — попита Хари почти инстинктивно.

— Ислямските терористи така или иначе ще ги убият, Хари. Просто е въпрос на време. По-добре е да го направим по-скоро. Освен това ние ще избираме градовете, а не те.

— А бе, вие да не сте откачили съвсем?

— Задръж, Хари! — сряза го Мадокс. — Само допреди малко нямаше нищо против идеята да се затрие целият ислямски свят — мъже жени, деца, наред със западните туристи и бизнесмени, както и всеки, който се озове в Близкия изток през следващата седмица…

— Следващата седмица ли?

— Да. И, както казах, за това можеш да благодариш на себе си в на службата си. Днес ти просто душеше наоколо. Утре или вдругиден тук ще гъмжи от федерални агенти, а вероятно и войници от Кемп Дръм, които ще дойдат да те търсят — и ще намерят… това.

Мадокс стовари ръка върху куфара.

— И тъй, налага се да те скрием и да пратим куфарите на окончателното им местоназначение. — Той се обърна към останалите. А Междувременно ще продължим с текущите въпроси. Първо…

Натисна едно копче на пулта пред себе си. Светлините угаснаха и на стената светна голям плосък екран, изобразяващ цветна карта на Близкия изток и Източна Азия.

— Да разгледаме света на исляма, който предстои да унищожим.

10

— Това, господа, е земята на исляма — от Атлантическия бряг на Северна Африка през Близкия изток и Централна Азия чак до Източна Азия, завършваща с мюсюлманската страна с най-многочислено население — Индонезия, която е и последното бойно поле във войната срещу тероризма. — Бейн Мадокс направи кратка пауза за по-голям ефект 8 продължи: — Днес в тези страни живеят над един милиард мюсюлмани. По някое време през следващата седмица ще станат доста по-малко.

— Едни осигури списък на ислямските градове, набелязани за цели на Горски пожар… — Погледна листа пред себе си и се позасмя: — Прилича на списък с коледни желания.

Никой друг не се засмя и Мадокс добави:

— Ед ще ни запознае по-подробно с Горски пожар. Заместник-министърът на отбраната Едуард Улфър взе думата.

— Всъщност списъците са два — първостепенен и второстепенен. Списък А включва целия Близък изток — арабското сърце на исляма, както и някои специфични цели в Северна Африка, Сомалия, Судан, ислямски територии в Централна Азия и няколко цели в Източна Азия. В общи линии списъкът е останал непроменен през последните двадесет години, но от време на време добавяхме по някоя нова цел като северната част на Филипините, превърнала се в развъдник на ислямския фундаментализъм. Забележете също, че се случва и да премахваме цели. Например в резултат на скорошната окупация на Афганистан премахнахме по-голямата част от страната от списъка, както и някои места в района на Залива, Централна Азия и Саудитска Арабия, където в момента са разположени американски войски.

Всички занимаха. Някои започнаха да си водят бележки. Улфър продължи:

— Освен това набелязахме нови цели в Южен Афганистан, поточно в района на Тора Бора и прилежащите гранични райони с Пакистан, където смятаме, че се крие Бин Ладен. Ако този кучи син преживее това, ще стане цар на Ядрената пустош.

Някой все пак се засмя на тая тъпа шега.

— А защо списъците са два? — попита Скот Ландсдейл.

— Според план Горски пожар има два начина на ответен удар — обясни Улфър. — Списък А винаги фигурира, а списък Б се добавя Допълнително, в зависимост от степента и характера на терористичната атака срещу Америка. Например, ако атаката е с биологическо или химическо оръжие, ще бъдат унищожени само целите от списък А. Ако атаката е ядрена и унищожи един или повече американски градове, се добавя и списък Б — без абсолютно никакви колебания.

— Знаем, че атаката срещу Америка ще е ядрена, защото ние сме хората с бомбите — каза Мадокс.

Възцари се тишина.

— Бейн, не карай през просото — въздъхна Пол Дън.

— Съжалявам, Пол, но това не е светско събиране на Съвета по национална сигурност. Тук казваме това, което мислим.

Пол Дън не отговори и Улфър продължи:

— Винаги е имало загриженост относно нивото на радиоактивното замърсяване и климатичните промени… поради което се наложи и създаването на първостепенен и второстепенен списък. Освен това, разбира се, не всички ислямски страни подкрепят терористи или са враждебно настроени към Съединените щати. Горски пожар обаче премахва голяма част от тези съмнения, като определя ответния удар в зависимост от характера на атаката срещу Съединените щати. Така например, ако някакво химическо или биологическо оръжие убие само, да кажем, двадесет хиляди души в Ню Йорк или Вашингтон, в отговор ние ще поразим само шейсет и двете цели от списък А. Не искаме да излезе, че прекаляваме.

Ландсдейл се изсмя на абсурдността на това изявление, но никой от останалите като че ли не забеляза иронията в ситуацията. Улфър продължи:

— Към днешна дата в двата списъка попадат общо сто двадесет и две цели. Предполагаме, че първоначалните жертви ще възлизат на около двеста милиона души, плюс още около сто милиона за следващите шест месеца, когато радиацията вземе своето. По-нататъшните смъртни случаи от болести, облъчване, глад, самоубийства, граждански войни и тъй нататък трудно могат да се преценят. — Говореше съвсем прозаично.

Никой не коментира.

— Създателите на Горски пожар разбираха, че трябва да се гарантира, че на никой бъдещ президент и неговата администрация няма да се наложи да прави каквито и да било стратегически или морални избори. Ако се случи събитие хикс, отговаряме със списък А. Ако се случи игрек, добавяме и списък Б. Елементарно.

Хари Мюлер гледаше мъжете на масата. Допреди половин час му се бяха стрували малко нервни, но сега изглеждаха съвсем спокойни. Сякаш си казваха: „Добре, почваме“.

Погледна Мадокс, който се бе взрял в телевизионния екран, и видя че на лицето му играе шантава усмивка, сякаш гледа порно. Мадокс усети, че Хари го гледа, и му смигна.

Хари се обърна и се загледа в екрана. „Господи! Истина е. Бог да ни е на помощ“.

— Горски пожар е просто версия на ГВУ — продължи Улфър. — Всъщност Горски пожар бе предложен, разработен и внедрен от група стари воини от Студената война по времето на Рейгъновата администрация.

Млъкна за момент и продължи едва ли не благоговейно:

— Това бяха истински мъже. Бяха се гледали очи в очи със Съветите — и онези мигнаха първи. Дадоха ни голям урок и ни оставиха голямо наследство. За да сме достойни пред онези, които ни дадоха един свободен от съветския терор свят, трябва да направим на ислямските терористи онова, което воините от Студената война бяха приготвили за Съветския съюз.

Отново се възцари тишина. Накрая се обади генерал Хокинс:

— Руснаците поне имаха някаква чест и здравословен страх от смъртта. Щеше да е жалко да унищожим градовете и хората им. Но тези копелета — ислямистите — заслужават всичко, което ще си получат.

— Да видим какво точно ще получат — каза Мадокс и се обърна към Едуард Улфър.

— Ще получат сто двадесет и две ядрени бойни глави с различна мощност, пренесени предимно от атомни подводници клас „Охайо“, разположени в Индийския океан, както и няколко изстреляни от Северна Америка междуконтинентални балистични ракети — каза той. — Руснаците ще бъдат уведомени минута преди изстрелването, в знак на учтивост и предупреждение.

— Тези бойни глави са много малък процент от нашия арсенал — каза генерал Хокинс. — Ще ни останат още хиляди, ако се наложи да нанесем втори удар срещу исляма или ако на руснаците или китайците им хрумне някоя тъпа идея.

Улфър кимна.

— В списък А са почти всички столици в Близкия и Средния изток — Кайро, Дамаск, Аман, Багдад, Техеран, Исламабад, Рияд и тъй нататък, както и някои по-големи градове, известни тренировъчни лагери на терористите и всички военни съоръжения. — Той хвърли поглед към записките си. — Първоначално Могадишу в Сомалия бе включен в списък Б, но след Блек Хок бе преместен в списък А, за да се отмъсти за тази позорна операция. Същото се отнася и за пристанищния град Аден в Йемен — крайцерът „Коул“ също трябва да бъде отмъстен.

— Радвам се, че списъкът се осъвременява. Имаме да си връщаме за много неща.

— Наистина, така е — отвърна Улфър. — Но колкото и да ни се иска да отмъстим за бомбената атака срещу казармите на морските пехотинци в Бейрут, градът не фигурира в списъка. Половината от населението му са християни и Бейрут ще е за нас предмостие към един нов, по-добър Близък изток. Обърнете също така внимание, че Израел вече няма да бъде заобиколен от врагове. А от пустош.

— Израелците знаят ли за Горски пожар? — попита Ландсдейл.

— Знаят онова, което знаят и враговете ни — отвърна Улфър. — Планът им бе представен като възможност. Не са особено щастливи от мисълта, че ще ги засипе радиоактивен прах, но имат добра гражданска защита и ще могат да издържат, докато въздухът се изчисти.

— С две думи — би ли ми препоръчал да се разходя до Божи гроб за Великден? — с усмивка попита Ландсдейл.

— Става дума за цял един нов свят, Скот — отвърна Улфър. — Свят, в който мерките за сигурност по летищата ще са такива, каквито бяха през шейсетте. Свят, в който семейството и приятелите ти отново ще могат да те посрещат на изхода и в който гардеробите за багаж не са спомен от миналото. Свят, в който всеки пътник не се третира като потенциален терорист и където безопасността на самолетите е свързана с механични проблеми, а не с терористи. Свят, в който всеки американски турист или предприемач не е потенциална мишена. В този Нов свят, господа, всеки американец ще бъде посрещан любезно, с уважение и с малко благоговение — така, както а гледали на нашите бащи и дядовци, освободили Европа и Азия от злото. Така че, Скот, спокойно можеш да планираш екскурзия до Божи гроб за Великден. С теб ще се отнесат добре и няма да е нужно да се безпокоиш за терористи в разни претъпкани кафенета. Изгледа всички и продължи:

— Основните цели включват и мюсюлмански светини като Медина, Фалуджа, Кум и други. Само по себе си това ще изтръгне сърцето на исляма. Най-свещеният им град, Мека, ще бъде пощаден — не от чувствителност към религията, а като заложник, който ще бъде унищожен, ако някои оцелели терористи решат да заплашват или да отвръщат на удара. Правителствата в Близкия изток знаят това и ни помолиха да пощадим и Медина, ако се случи най-лошото. Нашият отговор беше не.

— Добър отговор — обади се Мадокс. — Имал съм много неприятни сделки със саудитската кралска фамилия. Другата седмица те ще са история и единственото хубаво нещо на онзи район — петролът под пясъка — ще е наше.

Едуард Улфър пренебрегна коментара му и продължи:

— Другият свещен за мюсюлманите град, който няма да бъде унищожен, е, разбира се, Йерусалим, който е свещен също така и за християнството и юдаизма. Очакваме, че след Горски пожар евреите ще прогонят мюсюлманите от Йерусалим, Витлеем, Назарет и другите християнски светини под техен контрол. Ако не го направят, ще го направим ние.

— Като стана въпрос за пощадени градове, виждам в списъка доста турски селища, но не и Истанбул.

— Истанбул е историческа съкровищница, която географски се намира в Европа и отново ще започне да се нарича Константинопол — обясни Улфър. — Мюсюлманите ще бъдат отстранени. Всъщност, господа, за света след Горски пожар има политически план, който прекроява някои линии на картите и премества хора от места, където не искаме да бъдат. На първо място Йерусалим, Бейрут и Истанбул — не съм напълно запознат с подробностите на плана.

— Какъвто и да е той, ще го оставим на Държавния департамент да се трепе с него.

— Точно така — каза генерал Хокинс. — С унищожаването на Багдад и по-голямата част от Ирак няма да е нужно да водим война със Саддам Хюсеин.

— Всъщност няма да ни се налага да водим войни и със Сирия, Иран или някоя друга неприятелска страна — те просто вече няма да съществуват.

— Изглежда чудесно — каза Мадокс. — Нали, Хари? Хари се поколеба за момент, после каза:

— Да. Стига да си падаш по масови убийства. Мадокс впери поглед в него.

— Хари, имам син — Бейн-младши, офицер от запаса на Въоръжените сили. Ако започнем война с Ирак, ще го мобилизират и може да загине там. Иначе казано, предпочитам да видя всички жители на Багдад избити, отколкото да получа известие, че синът ми е мъртъв. Това егоистично ли е?

Хари не отговори, но си помисли — да, егоистично е. Освен това Мадокс удобно бе забравил американските синове и дъщери, които щеше да унищожи в самата Америка.

— Понякога вицът казва истина, която хората не са склонни да приемат. Нека ви разкажа един виц, господин Мюлер. Може би сте го чували, като се има предвид професията ви — каза Мадокс и се усмихна самодоволно. — Президентът — шефът на господин Дън — и министърът на отбраната — шефът на господин Улфър — имат несъгласия по някои политически въпроси, затова се обръщат към един младши помощник и министърът на отбраната му казва — решихме да избием с атомни бомби един милиард араби и една прекрасна синеока блондинка с огромен балкон. Какво ще кажете? Младият помощник пита — господин министър, защо искате да бомбардирате такава красива жена? Виждаш ли? — обръща се министърът към президента. — Казах ти, че на никой не му пука за един милиард араби.

Разнесе се кратък вежлив и сдържан смях. Хари също се усмихна — нищо че вицът беше стар. Беше го чувал сто пъти.

— Сега ясно ли е? — попита Мадокс. Едуард Улфър отново взе думата.

— Колкото до Ирак, войните по суша са много скъпи по отношение на хора, материали и финанси. Освен това преките военни действия винаги имат нежелателни последици. От личен опит зная — и Пол ще го потвърди, — че тази администрация е твърдо решена да провокира война с Ирак, после със Сирия и накрая с Иран. Мисля, че по принцип никой от нас не би се противопоставил на това. Но онези от нас, които са се били във Виетнам — Бейн, Джим и аз, — можем да кажем от позициите си на донякъде авторитети, че когато пуснеш духа на войната, той става неуправляем. Красотата на ядрената атака е в това, че тя е бърза и евтина. Вече сме купили и платили за огромния атомен арсенал. В момента разполагаме с около седем хиляди бойни глави, които просто стоят по хранилищата и не правят нищо. Срещу малка част от цената на тези бомби можем да постигнем невероятни резултати, които просто нямат равни на себе си.

Ухили се и добави:

— На „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ няма да им се налага да се чудят дали печелим, или губим войната срещу тероризма.

Всички се разсмяха.

— Искаш да кажеш, че няма да ми се налага да чета в „Таймс“ разни сърцераздирателни истории за малки момичета и техните баби, ранени от американски куршуми ли? — попита Бейн Мадокс.

Отново се разнесе смях.

— Не мисля, че „Таймс“ или „Уошингтън Поуст“ ще са склонни да пратят репортери в ядрените пепелища в търсене на така наречените хуманни истории.

Мадокс се изхили, отново погледна картата на екрана и премести курсора към Южен Египет.

Виждам, че в списъка фигурира и бентът на Асуан. Предполагам че това е цел номер едно.

Да, така е — отвърна Улфър. — Една ракета с няколко бойни глави ще разруши стената, ще запрати милиарди кубически метри вода по течението на Нил и те ще пометат Египет и ще избият между четиридесет и шейсет милиона души, преди да стигнат до Средиземно море. Това ще е най-голямата локална загуба на живот и собственост. В района няма петролни полета. За съжаление, ще се наложи да приемем гибелта на хилядите западни туристи, археолози, предприемачи и така нататък, както и на историческите обекти. Е, пирамидите все ще оцелеят.

— Ед, виждам в долината на Нил няколко египетски града, които също фигурират в списъка — каза Мадокс. — Като се има предвид, че водите на Асуан ще ги унищожат, ракетите не са ли излишни? Или са библейски?

— Всъщност не съм се замислял за това. — Улфър за момент замълча. — Предполагам, че водата ще изгаси пожарите в горящите градове.

— Лошо — отбеляза Мадокс.

— Лошата новина, която вече споменах, е големият брой западняци, които ще бъдат убити при тази атака. Туристи, бизнесмени, служители в посолствата и тъй нататък. Броят им може да достигне сто хиляди, като повечето от тях са американци.

Никой не коментира.

— За съжаление не можем да предвидим и кога районите отново ще са годни за обитаване или достатъчно стабилни в социално отношение, за да се поднови доставката на петрол — продължи Улфър. — Според анализа на Министерството на отбраната това няма да доведе до голям глобален или национален недостиг, тъй като страните, които добиват петрол, вече няма да го използват. Това означава, че петролът от други източници и от резервите би трябвало да е достатъчен, за да задоволи краткосрочно търсенето в Америка и Западна Европа. Вероятно саудитският петрол ще стане достъпен най-напред за самите нас, след около две години.

— Вие от правителството трябва по-често да разговаряте с представители на частния сектор като мен — намеси се Мадокс. — Според моя анализ саудитският петрол ще се товари на танкери и ще се доставя в Америка след около година. Мисля, че ще можем да изкараме по сто долара на барел, ако последиците от ядрените удари върху добива и транспортирането са достатъчно тежки. Улфър се поколеба, след което отвърна:

— Бейн, министерството на отбраната предвижда около двадесет долара за барел, тъй като ще контролираме всички аспекти на добива и транспорта. Идеята е, че ще се нуждаем от евтин петрол за съживяване на американската икономика, която според преценките ни ще преживее сериозен упадък, след като два американски града пострадат от ядрен удар.

Бейн Мадокс махна с ръка.

— Мисля, че и това е преувеличение. Ще видите, че борсовите индекси ще паднат с няколко хиляди пункта за по-малко от година. Някои градове рязко ще намалят населението си за няколко месеца, както стана с Ню Йорк след единайсети септември. Но след като стане ясно, че врагът е мъртъв и погребан, ще станете свидетели на американски ренесанс, който ще изуми целия свят. Не бъди песимист, Ед. Ако рухването на Съветския съюз бе зората на века на Америка, то заличаването на исляма ще ни въведе в хилядолетието на Американския мир, просперитет и сигурност. Да не споменавам за безусловното надмощие. Пред Американското хилядолетие Римската империя ще изглежда като страна от Третия свят.

Никой не се обади, така че Мадокс продължи:

— Нещата ще се променят. Последната глобална заплаха за Америка ще е изчезнала и цялата нация ще се обедини около правителството, както стана след единайсети септември и Пърл Харбър. С вътрешните врагове, в това число и нарастващото мюсюлманско населете, ще се разправим без протести. Няма да сме свидетели на каквито и да било антивоенни демонстрации нито тук, нито където и да било по света. А онези копелета, дето танцуваха по улиците след единайсети септември, ще са или мъртви, или ще ни целуват краката.

Пое дъх и заговори по-бързо:

— Европейците ще си затворят устите за дребни пари, след което ще Дойде ред на Куба и Северна Корея. Руснаците също няма да смеят да се обаждат, защото след като вече сме пуснали бомбата, всички ще разберат, че няма да се поколебаем да го направим пак, А когато му дойде времето, ще смажем Китай, преди да стане достатъчно силен, че да ни заплашва.

Докато Мадокс продължаваше тирадата си, Хари Мюлер гледаше останалите. Стори му се, че се чувстват малко неудобно, че домакинът им вече се е разправил с ислямските терористи и намира нови врагове за убиване. А освен това присъстваше и моментът с петрола, който изглеждаше поне толкова важен за Бейн Мадокс а Глобъл Ойл Корпорейшън, колкото и отърваването от самите терористи. Хари вече знаеше, че този тип е смахнат, но едва сега виждаше до каква степен — както и приятелчетата му.

Мадокс стана. Гласът му изтъня.

— Като ветеран от Виетнам ви заявявам, че ще възвърнем изгубената си чест, когато американските войници влязат в Сайгон и Ханой без капчица възражение от Китай или когото и да било.

Огледа четиримата си колеги и завърши:

— За нас неизползването на атомните бомби, продължаването на тази борба с враговете ни с конвенционални и дипломатически средства, пилеенето на живот и пари, проточването на борбата във времето без ясни изгледи за победа е морално неправилно. Имаме начин да приключим всичко това бързо, решително и евтино с помощта на оръжията, които вече притежаваме. Да не ги използваме срещу онези, които биха ги обърнали срещу нас, стига да можеха, е равносилно на национално самоубийство, стратегически провал, противопоставяне срещу здравия разум и обида към Бог.

И Мадокс седна.

В стаята цареше гробна тишина.

Хари Мюлер изучаваше лицата на присъстващите на слабата светлина. „Да, знаят, че е побъркан. Но не им пука, защото просто казва онова, което си мислят“.

Мадокс запали цигара и каза съвсем прозаично:

— Добре. Сега да видим кои американски градове трябва да бъдат пожертвани и как и кога ще стане това.