Частен клуб

29

Събуждането в шест сутринта не беше пропуснато и ме накара да се запитам защо ли изобщо съм го поръчал. Чувствах се така, сякаш цяла орда шотландски джуджета ме замерят с камъни по главата.

Кейт се обърна, измърмори нещо и пъхна глава под възглавницата.

Намерих банята в тъмното, използвах осигурените ни тоалетни принадлежности и влязох под душа, който ми се стори като един милион долара — или най-малкото като дванайсет стотачки.

Върнах се в спалнята и се облякох в тъмното — оставих спящата си красавица да си нанка.

Всъщност бяхме прекарали тежка нощ след прекалено натоварен ден. За първи път от много време сънувах как стоя под горящите кули и как от прозорците скачат хора. Сънувах също, че двамата с Хари сме на погребение.

Отворих другата врата на стаята и видях, че води до къс коридор, от който се влизаше в Голямата зала.

Влязох в нея. Двете кръгли маси бяха приготвени за закуска, а в двата края на помещението горяха камини. Ако не бях ченге, сигурно щеше да ми харесва да съм Рокфелер.

Вратата на кухнята се отвори и чух звуците на суетящите се хора, заети с приготвянето на закуската.

Май чух някакъв глас да казва с френски акцент „Горящи кученца?“, последван от смях. Може пък просто да си го бях въобразил.

На една странична маса имаше кафе и кифли. Сипах си чаша черно кафе, излязох на терасата и вдишах дълбоко утринния планински въздух.

Беше все още тъмно, но се виждаше, че небето е ясно и че предстои поредният хубав ден в Божията страна.

В моя бранш битува едно подкрепено от статистиката вярване, че първите четиридесет и осем часа от разследването на престъплението са най-решаващите. От друга страна, разузнавателната дейност и контратерористичните операции вървят с по-бавно темпо. За това си има основателни причини, но от инстинкта си и от опита ми на ченге знам, че почти всичко, което ти е нужно да знаеш, и почти всичко, което ти предстои да откриеш, ще се случи в рамките на два дни. Най-много на три.

Какво ще направиш с това време и информация оформя разликата между успешно приключения случай или объркано групово преебаване от страна на бъркащи се където не им е работа шефове, прокурори без капка мозък, подковани с адвокати заподозрени и малоумни съдии. Ако оставиш на всички тези хора време да мислят, задължително ще прецакат абсолютно всичко.

Тъкмо бях потънал в сутрешните си вдъхновяващи мисли и на терасата се появи Кейт, облечена в хавлия и чехли за гости и с чаша кафе в ръка. Прозя се, усмихна се и ми пожела добро утро.

— Добро утро, госпожо Рокфелер.

Женени или не, сутрешният протокол след секс задължително включва целувка, комплимент и споменаване за правенето на любов, което е романтично, без да е лигаво, и същевременно ясно, без да звучи мръснишки.

Успях да се справя с всичко това и двамата застанахме прегърнати на терасата, заотпивахме кафе и се занаслаждавахме на боровете и есенните листа.

Слънцето изгряваше и по земята се стелеше мъгла и се спускаше към Горното езеро, което бе абсолютно неподвижно. Бе тихо и въздухът бе изпълнен с миризмата на влажна пръст и дим. Сега разбирах защо на Хари му харесваше тук. Представях си го как в събота сутринта се събужда в караваната си в много подобна на тази обстановка, преди да тръгне към Къстър Хил Клуб.

— Може би няма да е зле, след като приключим, да си вземем една седмица почивка и да наемем някоя колиба в района. Хубаво ще е, нали? — каза Кейт.

Помислих си, че ако случаят приключи зле, няма да ни е нужно да излизаме в почивка за една седмица. Щяхме да разполагаме с маса свободно време.

— Мисля, че би било подходящ помен на Хари — добави Кейт.

— Наистина би било хубаво.

На Кейт й стана студено и влязохме в Голямата зала. На канапето до камината се беше настанила друга двойка. Напълнихме чашите си и седнахме на канапето срещу тях. Езикът на тялото ми ясно показа, че нямам намерение да завързвам разговор. Мъжът — брадат господин на средна възраст — ми даде същите сигнали. Жена му обаче, или може би любовницата му, се усмихна и отвори уста.

— Здравейте. Аз съм Синди. Това е годеникът ми Сони.

Сони изглеждаше доста кисел. Може би му бяха представили сметката. Синди пък беше радостна и дружелюбна и май беше готова да разговаря и със златната рибка в аквариума.

Двете с Кейт забъбриха за Върха, за Адирондак и тъй нататък. Ние с Киселяка си мълчахме. Огънят пукаше много приятно.

Синди и Киселяка бяха от Лонг Айланд и според нея той бил в „издателския бизнес“. Тя пък се занимавала с рекламна дейност и така се запознали. Слава Богу, не навлезе в подробности, но бях повече от сигурен, че единият от двамата е бил кьоркютук.

Кейт каза, че е адвокат, което бе отчасти вярно, а мен ме изкара сертифициран социален работник, занимаващ се с общността на мюсюлманските имигранти, което бе смешно. Киселяка обаче изсумтя неодобрително.

По някакъв начин разговорът се завъртя около пазаруването и Синди уведоми Кейт, че в Лейк Плесид имало чудесни магазини. Очите ми се изцъклиха. Киселяка също се изцъкли, но забелязах, че гледа Кейт, чиято хавлия се бе разтворила малко в горната част. А бе — абсолютен мръсник.

Като стана въпрос за това, не можех да не призная, че и Синди изглежда доста прилично — дълга руса коса, лешникови очи, нордически черти, наистина страхотно… присъствие, така да се каже, и тъй нататък. Изглеждаше двайсетина години по-млада от така наречения си годеник и не можех да си представя какво толкова привлекателно е намерила в него, освен може би издутината в панталоните му. Имам предвид отзад, в смисъл портфейла.

Киселяка наруши мълчанието си и се обърна към мен.

— Имам една добра идея за имиграцията. Където си се родил, стой си там.

Стана, хвърли един последен поглед към деколтето на Кейт от по-удобен ъгъл и каза:

— Беше ми приятно. — На нея го каза, не на мен.

Синди също стана и каза и на двама ни:

— Ще се видим на вечеря. Готвачът обеща бекаси.

Бекаси! Аз също станах.

— Чувал съм, че месото им е и твърдо, и сочно. Синди се усмихна сковано.

— Джон — каза Кейт и се обърна към новите ни приятели. — Приятен ден.

— Имам други планове — отвърна Киселяка.

После двамата си тръгнаха.

— Ега си сбърканяците — каза Кейт.

— Ние или те?

Киселяка бе оставил на канапето днешния брой на „Ню Йорк Таймс“ и погледът ми се плъзна по първата страница. Едно от заглавията гласеше АМЕРИКАНСКО-ФРЕНСКОТО РАЗЦЕПЛЕНИЕ ОТНОСНО ИРАК СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА.

— Виждаш ли? — казах на Кейт. — Ако тези хора ядяха истинска храна като ирландците и англичаните, щяха да са пичове. Кой яде охлюви? Ето и още една новина — фойерверките в Дисниленд край Париж накарали бойците на разположения наблизо френски гарнизон да хвърлят оръжието си и да се предадат на група шведски туристи.

— Джон, много е рано за такива работи.

— Бекаси!

Прочетох основното заглавие. БУШ СВЪРЗВА БОМБЕНИЯ АТЕНТАТ В НОЩНИЯ КЛУБ В БАЛИ С МРЕЖАТА НА АЛ КАЙ ДА. Прегледах набързо статията и видях, че „Някои ислямски активисти твърдят, че атентатът от събота е замислен от Съединените щати с цел манипулиране на индонезийското правителство и принуждаването му да затвърди позицията си в подкрепа на евентуална война срещу исляма“.

Ислямските активисти казваха същите неща и за атаките от единайсети септември. Интересна теория, достатъчно приемлива, за да накара някои хора да започнат да си задават въпроси. Не че съм маниак на тема конспирации, но мога да си представя, че в тази страна има хора във властта и извън нея, които само търсят повод да разширят войната срещу тероризма, така че да включи определени ислямски страни. Като Ирак например. Спомних си как един от по-призрачните типове от ЦРУ във ФКТС бе подхвърлил: „Трябва ни само още една добра атака“.

Мисля, че бих минал и без нея, благодаря, но си получих онова, което бе казал.

— Отивам да си взема един душ — каза Кейт. — Ти какво ще правиш?

Погледнах телефона си и видях, че няма покритие.

— Трябва да се обадя на Шефър да уговоря срещата на местопрестъплението. Ще се обадя от телефона в кухнята. Ще се видим в стаята.

— Бъди мил с Пиер.

— Уи, уи.

Тя се прибра в стаята, а аз отидох в кухнята. Там кипеше трескава дейност и като че ли никой не ме забеляза или не му пукаше за присъствието ми, така че намерих сам закрепения на стената телефон и набрах номера на щатската полиция. Обади се дежурният сержант и ме остави на изчакване. В кухнята миришеше на пържени свински продукти и стомахът ми закъркори.

Отворих вестника на страницата с некролозите, но не видях Хари Мюлер. Може би бе прекалено рано за жалейка, а може и да не я бяха пуснали в „Таймс“. Проверих районния раздел, но не открих нищо за смъртта на Хари. Инцидент по време на лов в северната част на щата не е кой знае каква новина, но едва ли може да се каже същото за убийство на федерален агент.

Затова ФБР и местната полиция щяха да излязат с общо изявление, според което смъртта, изглежда, е настъпила при инцидент, но все още се води разследване. Всяка новинарска агенция, която се поинтересува от по-нататъшна информация, ще бъде помолена да задържи историята, за да не разстройва семейството и/или неволно да не подпомогне заподозрените. Обикновено с този номер можеш да си издействаш няколко дни.

Покрай мен мина една сервитьорка.

— Бъдете така добра да проверите кога ще сервират закуската на Кори. От Мохокската стая. А иначе не бих се отказал от сандвич с бекон и ръжен хляб.

— Сега ли?

— Да, моля. С кафе.

Тя забързано се отдалечи, а в слушалката се разнесе гласът на майор Шефър.

— Добрутро.

Едва го чувах от шума в кухнята.

— Добро утро — казах високо. — Кога ще ви е удобно да се видим на местопрестъплението?

— Елате в осем. Ще ви чакам в приемната.

— Благодаря. Нещо ново?

— Снощи говорих с доктор Глисън.

— Приятна дама.

— Каза, че малко сте прекрачили идентифицирането и отдаването на почит.

— Казах ви: тя ни показа следите от физически тормоз.

— Така ли? А докосвали ли сте някои от личните му вещи?

— Категорично не.

Не някои, а всички.

— Намерихте ли нещо, детектив?

— Не.

Само написаното в джоба на Хари и списъка с обаждания.

— Да сте вземали нещо?

— Не.

Само картата на Къстър Хил.

— Хората ми казват, че вие и жена ви изобщо не сте били записвани.

— Вижте какво, майоре, какво ще кажете от местопрестъплението да идем в моргата?

— Късно е. Федералните са отмъкнали тялото още снощи.

— Нали ви казах. Трябваше да действате бързо.

— Благодаря.

Сервитьорката постави поднос на тезгяха и каза:

— Закуската ви ще бъде сервирана в седем.

— Благодаря. И ако може, добавете малко от онези бисквити, които току-що извадиха от фурната.

— Как е Върха? — попита Шефър.

— Страхотно. Цялата пиячка е безплатна. Как вървят нещата с разрешителното за претърсване и наблюдение?

Отхапах голяма хапка от сандвича с бекон. Същински рай.

— Засега забравете за разрешителното. Снощи обаче започнах с наблюдението.

— Нещо да се е появило?

— Да. В осем и три вечерта два автомобила излезли от имота. Микробус форд на Къстър Хил Клуб и форд таурус на „Ентърпрайз“.

Прокарах бекона с глътка кафе.

— Накъде са тръгнали?

— Към летище Адирондак. Пътническият терминал е затворен по това време, така че оставили тауруса на паркинга на „Ентърпрайз“, пуснали ключовете в кутията, а после двамата шофьори се върнали с микробуса в Къстър Хил Клуб.

— Какво ви е заключението?

— Подозрително много ми прилича на връщане на кола под наем. Вие как мислите?

Майор Шефър имаше доста изкривено чувство за хумор.

— Проверете багажника за труп — казах. — Какъв е номерът на тауруса?

— Нямам го пред себе си.

Което бе любезен начин да каже: „А ти какво си направил за мен?“

— Видях един син таурус на „Ентърпрайз“, когато бях в Къстър Хил Клуб. — Казах му запомнения номер на автомобила. — Този ли е?

— Така ми се струва. Ще се обадя в „Ентърпрайз“ и ще разбера кой е наел колата.

Помислих си, че вероятно разполагам с тази информация от приятеля на Кейт Лари от „Ентъпрайз“, но премълчах.

— Добре. Нещо друго от наблюдението?

— Не. Какво точно очаквате?

— Не знам. Все пак искам да съм сигурен, че Мадокс е все още в имота си.

— Добре.

— И тъй, нека някой да ми се обажда по всяко време, когато видите нещо… задръжте за момент.

Някакво хлапе в психеделичната униформа на готвач се опитваше да привлече вниманието ми.

— Какво желаете?

— Трябва да ползвам телефона. Да направя една поръчка.

— Какво ще поръчвате? Бекаси ли? Аз съм шефът на бекасите. Кажете ми номера. Колко точно ще ви трябват?

— Телефонът наистина ми трябва, сър.

— Приятел, мъча се да спасявам света в момента. Изчакай малко. Използвам кухненския телефон — обясних на Шефър. — Ще се видим в осем.

Прекъснах връзката и подадох слушалката на готвача.

— Ако настъпи свършекът на света, ти ще си виновен.

Някакъв добре изглеждащ тип в ушит по поръчка бял костюм приближи и протегна ръка. Бях просто сигурен, че е френският готвач.

— Добро утро — каза той с френски акцент. Здрависахме се. — Вие сте мосю Кори, нали?

— Уи.

— О, говорите френски?

— Уи.

— Бон. Аз съм Анри, главният готвач. Трябва да ви се извиня най-искрено за горещите паленца.

Ако не на рецепта, на произношение поне го докарваше.

— Не се тормозете толкова, Хенри — казах.

— Все пак се тормозя. Затова специално за вас съм поръчал продуктите и ще сервираме паленцата довечера, в часа за коктейли.

— Страхотно. Обичам коричката да е малко препечена.

— Да, разбира се. — Той се наведе към мен и прошепна: — И аз ги харесвам много.

Вече бях сигурен, че се мъчи да ме хване за канарче.

— Няма да кажа на никого — обещах му. — Само не забравяйте горчицата. Е, чао засега.

— Искате ли да ви покажа кухнята?

Огледах се.

— Изглежда добре.

— Чувствайте се свободен да поръчате каквото ви хрумне.

— Страхотно. Преди малко си мислех за бекаси.

— О, изумително! Довечера ще има бекаси.

— Сериозно? Виж ти, виж ти. Май няма да е зле да си купя билет лотарията.

— Моля… О, разбирам.

Погледнах си часовника.

— Е, аз…

— Само един момент… — Той измъкна от джоба си един лист. — Това е менюто за довечера. Започваме с рагу с горски гъби, следва печено филе от арктическа пъстърва с пепернада и червен битер.

Мисля, че ще върви добре с калифорнийско шардоне. Нали? После е бекасът с етюве от тукашни зеленчуци и портвайн. Смятам, че към него ще върви френско каберне совиньон. Какво мислите?… Мосю Кори?

— Ъъъ… звучи като плезир.

— Добре. А накрая ще има дегустация на шоколад.

— Перфектен край.

— Разбира се, със сотерн.

— Че как иначе. Добре…

— Ще бъдете ли със съпругата си на обяд?

— Не, ще ходим на състезание с катерици. Благодаря за…

— Е, в такъв случай ще трябва да ви приготвя суха храна. Кога тръгвате?

— След двадесет минути. Не си правете труда…

— Настоявам. Кошницата за пикник ще е в колата ви. — Настоя отново да се ръкостиснем. Топло. — Въпреки различията помежду ни можем да си останем приятели. Нали?

По дяволите. Вече наистина се чувствах кофти заради антифренските си настроения.

— Заедно можем да сритаме няколко иракски задници. Нали?

Хенри не беше особено сигурен по въпроса, но се усмихна.

— Може би.

— Можем, разбира се. До скоро.

Докато вървях към изхода, чух Хенри да раздава заповеди да се подготви храна за пикник. „Само ми спести охлювите, ако обичаш“.

Върнах се в стаята и заварих Кейт да се гримира на тоалетната масичка.

— Да тръгваме. Трябва да сме в централата на щатската полиция в осем.

— Закуската е на масата. Какво каза майор Шефър?

— Ще ти разкажа по пътя. Къде ти е куфарчето?

— Под леглото.

Бръкнах под леглото, извадих куфарчето и започнах да прелиствам списъка на „Ентърпрайз“, докато стоях край масата и отварях кошничката с горещи бисквити.

— Какво търсиш?

— Масло.

— Джон…

— А, ето го.

— Кое?

— Договорът за наем на „Ентърпрайз“ с номера на колата, която видяхме в Къстър Хил Клуб. — Оставих листа на масата и намазах една бисквита.

— Кой е наел колата?

— Може да се окаже интересно…

— Кое?

— Името на човека. Руснак е. Михаил Путьов.

Тя се замисли.

— Не ми прилича на име на член на клуба.

— На мен също. Може пък Мадокс да кани старите си врагове от Студената война, за да си спомнят за славното време. — Все така прав, забодох вилица в омлета. — Ще закусваш ли, или ще продължаваш с боядисването?

Мълчание.

— Трябва да тръгваме.

Мълчание.

— Скъпа, мога ли да ти донеса сока, кафето и препечена филийка?

— Да, моля.

Още не съм съвсем добре трениран, но продължавам да се уча. Занесох сока, намазаната с масло препечена филия и кафето на тоалетната масичка.

— Имаш ли покритие?

— Не.

— Пак трябва да звъня от кухнята.

— На кого?

— На някой, който да може да открие нещо за този руснак.

— Обади се в службата.

— Как ли пък не.

— Вече сме загазили, Джон — осведоми ме тя. — Разбираш го, нали?

— Виж сега как стоят нещата в реалния свят. Информацията е власт. Ако издадеш информацията, с която разполагаш, губиш възможността да се справиш с бедата, в която си изпаднал.

— А ето как стоят нещата в моя свят — отвърна Кейт. — Стой настрана от бедите.

— Мисля, че вече е прекалено късно за това, скъпа.

30

Върнах се в Голямата зала. Десетина души, сред които Синди и Сони, се бяха пръснали по големите маси и закусваха. Синди се усмихна и ми махна. Сони се оглеждаше за Кейт.

Влязох отново в кухнята. Същото хлапе беше отново на телефона и правеше друга поръчка.

— Хенри иска да те види. Веднага — казах му.

— Ъ?

— Телефонът ми трябва. Веднага.

Той ми се намуси, но все пак затвори и се махна. Младежите трябва да се учат на търпение и уважение към по-възрастните.

Намерих номера в списъка на мобилния си телефон и го набрах.

— Карнс Инвестигейтив Сървисиз — отговори познат глас.

— Мисля, че кучето ми е иракски шпионин. Можете ли да го проучите?

— Кой се обажда? Кори, ти ли си?

— Здрасти, Дик. Имам някакъв френски пудел, който всеки петък вечер се обръща към Мека и почва да вие.

Той се разсмя.

— Застреляй го това псе. Как я караш, човече?

— Страхотно. На Върха съм?

— На кой връх?

— О, това е мястото, където съм отседнал. На Саранак Лейк.

— На почивка ли?

— На работа. Как е Мо?

— Луда както винаги. Как е Кейт?

— Чудесно. Работим заедно.

Разменяхме си любезности около минута. Дик Карнс е бивш детектив от отдел „Убийства“ на НЙПУ и влизаше в моята Синя мрежа, която се стопяваше с всяка следваща година — момчетата се пенсионираха, преместваха се или умираха от естествена смърт — или, както Дом Фанели и шестима други мои познати, намериха смъртта си на поста си на единайсети септември.

Дик за кратко бе зачислен и към ФКТС, където бе получил достъп до най-строго секретни материали и бе научил как работят федералните. След като се пенсионира, започна да прави проверки за тях като независим сътрудник. След 9/11 тази индустрия се разрасна доста и сега той прави повече пари, отколкото когато беше ченге, при това само с половината от стреса. Браво на Дик.

Любезностите приключиха.

— Дик, трябва ми информация за един тип.

— Добре, но съм затънал до гуша в работа. Ще направя каквото мога. За кога ти е нужна?

— За днес на обед.

Той се изсмя.

— Имам десет проверки за ФБР и закъснявам с всички.

— Пиши ги всичките свръхсекретни и им прати сметката. Виж, засега ми трябва само малко официална информация и евентуално проследяване на малко телефонни разговори.

— До обед?

Забелязах, че някои от персонала като че ли проявяват интерес към разговора, и затова сниших глас.

— Възможно е да се окаже въпрос на националната сигурност.

— И се обаждаш на мен? Защо не накараш хората от твоята служба да го направят?

— Поисках, а те ме насочиха към теб. Ти си най-добрият.

— Джон, да не си пъхаш отново носа там, където не ти е работа?

Явно си спомняше как ми беше помогнал неофициално в случая „Полет 800“ и си мислеше, че отново съм започнал със старите си трикове. Така беше, но защо това трябва да е повод за тормоз?

— Ще съм ти ужасно задължен — казах му.

— Задължен си ми още от миналия път. А бе, какво стана всъщност с оня случай с Полет 800?

— Нищо. Готов ли си да записваш?

— Джон, върша тая работа, за да свързвам двата края. Ако ти помогна, може да се издъня, да ме уволнят или да ме арестуват.

— Името е Михаил — казах и го изговорих по букви.

Той въздъхна и го повтори буква по буква.

— Руснак?

— Възможно е. Фамилията е Путьов — отново го казах по букви и той го потвърди.

— Надявам се да разполагаш с нещо повече от това.

— Ще те улесня. Имам договор за наем на кола и освен ако не се е представил с фалшива самоличност, разполагам с всичко, което ти трябва.

— Добре. Дай го насам.

Прочетох му цялата необходима информация от договора с „Ентърпрайз“, в това число адреса на Путьов — Кеймбридж, Масачузетс.

— Добре, би трябвало да е лесно — каза Дик. — С какво се е захванал този тип? И ти защо се интересуваш от него?

— Не зная с какво се е захванал, но трябва да зная по какъв начин свързва двата края.

— Това върви с основния пакет. Къде да пратя сметката?

— На бившата ми жена. — Дик не се нуждаеше от други причини, за да помогне на бивш събрат по униформа, но все пак реших да го мотивирам отвъд момента с националната сигурност. — Помниш ли колегата ми от Федерал Плаза двайсет и шест? Хари Мюлер?

— Да… пенсионирал се от полицията… споменавал си.

— Точно. Е, мъртъв е. Умрял е тук, около Саранак Лейк. Може да видиш некролог или съобщение във вестниците и сигурно ще пише, че е станал жертва при злополука по време на лов. Само че е бил убит.

— Боже… Хари Мюлер? Какво е станало?

— Точно това искам да разбера.

— И този руснак е замесен ли?

— Замесен е с типа, когото подозирам в убийството.

— Добре… значи… до обед, нали? Как да се свържа с теб?

— Покритието в района е лошо. Ще ти се обадя. Бъди на линия.

— Абсолютно.

— Благодаря. Много поздрави на Мо.

— Всичко хубаво на Кейт.

Затворих и излязох от кухнята. Трябваше да намеря по-добро място, откъдето да действам по случая.

Прекосих Голямата зала, минах през ротондата и излязох навън. Кейт чакаше в колата, седнала зад волана.

Вмъкнах се на мястото до нея.

— Добре, по обед ще знаем нещо повече за Михаил Путьов.

Тя превключи на скорост и потеглихме.

Погледнах часовника на таблото.

— Мислиш ли, че ще успеем да стигнем за половин час?

— Нали затова аз карам, Джон.

— Трябва ли да ти напомням колко се паникьосваш от движението в Манхатън.

— Не се паникьосвам… просто упражнявам техники на избягване.

— И всички останали около теб.

— Много смешно!… Какво има в тая кошница?

Хвърлих поглед през рамо.

— О, мисля в перспектива и поръчах на готвача да ни сложи нещо за обяд.

— Добре мислиш. Срещнахте ли се?

— Да. Хенри. Анри. Както и да е.

— Ужасен ли беше?

— Разбира се, че не. Ще сервира на коктейла печени паленца. Специално и само за мен.

Не мисля, че ми повярва.

Минахме през портала, продължихме по тясната алея между дърветата и излязохме на пътя. Кейт даде газ и се понесохме към срещата с щатската полиция — освен ако полицията не ни срещнеше първа и не ни спреше за неразумно каране.

— Някакви новини от майор Шефър? — попита Кейт.

— Има. Послушал е съвета ми и е сложил под наблюдение Къстър Хил.

— И какво?

— И онази кола на „Ентърпрайз“, която видяхме там и която е била на Путьов, е била върната снощи на летището.

— Значи Путьов си е отишъл?

— Ако го е направил, не си е тръгнал снощи от летището. Той… или може би някой друг, който е карал колата му… се е върнал в Къстър Хил Клуб с микробус. — Разказах й останалото, после извадих договора за наем от джоба си и го проучих отново. — Този Путьов е наел колата в неделя сутринта. Това означава, че е долетял същия ден с полета от Бостън или Олбъни…

— От Бостън — каза тя. — Прочетох списъците на пътниците. Михаил Путьов е пристигнал на летище Адирондак в Саранак Лейк в неделя, с полета от девет и двадесет и пет сутринта.

— Да. Живее в Кеймбридж. — Отново погледнах договора. — Наел е колата за два дни, така че би трябвало да я върне днес. Вместо това колата е била върната на паркинга на летището снощи. Провери ли резервациите за билети, които получихме от Бети?

— Да. Трябва да замине днес с полета за Бостън в дванайсет и четиридесет и пет.

— Добре. Ще видим дали ще стане. — Замислих се за момент. — Обаче защо Путьов е пристигнал на срещата със закъснение и защо е останал, след като всички останали са си тръгнали?

— Зависи. Може да има някакъв петролен бизнес с Мадокс.

— Господин Мадокс е зает човек. С много задачи. Първо приятелски уикенд със стари и влиятелни другари, после убийство на федерален агент, а накрая завършване на уикенда с руснак от Кеймбридж, Масачузетс. Направо се чудя как успя да ни вмести в графика си.

— Не мисля, че Хари е влизал в плановете му за уикенда — отбеляза Кейт.

Може пък и да беше.

Пътувахме на изток по шосе 86 и Кейт като че ли се забавляваше здравата. Мина в насрещното платно, докато към нас се носеха някакви огромни камиони.

— Намали — казах й.

— Не мога. Педалът на газта се е заклещил, а спирачките не работят. Така че просто затвори очи и дремни малко.

Кейт е израснала в провинцията и е пълна с подобни тъпи шофьорски лафове. Не намирам нито един от тях за смешен.

Останах с отворени очи и се взирах през предното стъкло.

— Трябва да се обадя на Джон Насеф — каза Кейт. — Познаваш ли го?

— Не, но името му ми харесва.

— От ВОКР е, зачислен към ФКТС.

— К-А-К-В-О?

— Военноморски отдел за криминални разследвания, Джон. По комуникациите е.

— Питай го за мобилния ми телефон.

Тя не ми обърна внимание.

— Мислих си за Фред, ветерана от флота. Ако изобщо има нещо в тази следа, може би няма да е зле да питаме свързочник от флота за СНЧ и да видим какво ще излезе.

Не бях сигурен, че мога да следя логиката й, но може би беше попаднала на нещо. От друга страна, не ми се искаше да се обаждам във Федерал Плаза с подобни въпроси.

— Не бих се обаждал в службата.

— Защо? Нали там работим.

— Да, но знаеш какви клюкари са всички.

— Не са клюкари. А просто обменят и осигуряват информация. Информацията е власт. Нали така беше?

— Само ако я пазиш за себе си. Дай просто да влезем в интернет и да потърсим за СНЧ.

— Ти си влизай в интернет. Аз ще се обадя на специалист.

— Добре… но го направи да изглежда като някакъв облог или нещо подобно. Например: „Здрасти, Джон, хванали сме се на бас за свръхнискочестотните вълни. Сестра ми твърди, че могат да сварят яйце, а мъжът ми казва, че ще ти изпържат мозъка“. Става ли?

— Искаш да ни помисли за идиоти ли?

— Именно.

— Не съм толкова добра като теб. Не ми отива да се правя на идиот.

— Тогава аз ще му звънна.

— И двамата ще му звъннем.

Пристигнахме в Рей Брук и Кейт намали. След няколко секунди се намирахме на паркинга пред централата на щатската полиция. Часовникът показваше 8:05.

Кейт взе куфарчето си, слязохме от тауруса и тръгнахме към сградата, но внезапно една кола потегли от мястото си и спря точно пред нас.

Не бях сигурен какво точно се случва и застанах нащрек.

Прозорецът от страната на шофьора се спусна и от него се подаде главата на Ханк Шефър.

— Скачайте.

Качихме се в необозначената „Краун Виктория“. Аз седнах отпред, а Кейт се настани на задната седалка.

Зачудих се защо ли ни е чакал на паркинга вместо вътре, но той изясни ситуацията.

— Тази сутрин имам компания.

Нямаше нужда от въпроси.

Шефър излезе на пътя.

— Шестима. Трима от нюйоркското полево отделение, двама от Вашингтон и един от вашия дюкян.

— Те са от правителството и са тук, за да ви помогнат — казах аз.

— Помагат си, като ровят в папките ми.

— Извинете — обади се Кейт от задната седалка. — Аз съм от ФБР.

Обърнах се към нея.

— Скъпа, ние не критикуваме ФБР.

Отговор не последва.

— Кой е човекът от ФКТС? — попитах.

— Някакъв си Лайъм Грифит. Познавате ли го?

— Да. От Отдела за професионална отговорност.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Федералните наричат така вътрешното разузнаване.

— Сериозно? Е, въпросният тип ви търси и двамата.

Хвърлих поглед към Кейт. Изглеждаше малко разстроена.

Някои хора наричат Лайъм Грифит Изпълнителя, а по-младите, които са прекалили с гледането на „Матрицата“, са му лепнали прозвището Агент Черен. Аз го наричам просто боклук.

Спомних си, че Грифит трябваше да присъства на онази среща в Близнаците, но май беше закъснял. Във всеки случай беше избягнал участта на онези, които се бяха събрали там в онази сутрин.

Освен това имах няколко близки срещи с господин Грифит по време на случая с Полет 800 и последните ми думи към него в бара на Еко бяха: „Разкарай ми се от очите“.

Той беше последвал предложението ми, макар и да не го бе приел особено добре.

А сега се бе върнал.

— Какво му казахте? — попита Кейт.

— Казах му, че вероятно ще се отбиете днес. Той каза, че иска да ви види, щом пристигнете. Реших, че ще пожелаете да отложите срещата.

— Благодаря — казах искрено.

Той не реагира.

— Шефът ви Том Уолш се обади веднага след като си тръгнахте. Питаше за какво сме разговаряли и му казах да се обърне към вас.

— Добре — отвърнах. — Аз пък му казах да се обърне към вас. Казахте ли му, че сме отседнали във Върха?

— Не. Защо?

Хвърлих поглед към Кейт.

— Беше ни оставил съобщение там.

— Не съм споменавал — повтори Шефър.

Реших, че може би момчетата от ФБР от града или Лайъм Грифит са разговаряли с Макс от „Херц“.

— Уолш каза ли, че сме назначени по случая?

— Не. Но и не каза, че Грифит е дошъл, за да ви извади от случая. Аз обаче си мисля, че точно затова е тук.

Ако двамата с Кейт можехме да говорим свободно, сигурно щяхме да се съгласим, че най-общо сме прецакани от Том Уолш. Всъщност не можах да се сдържа и се обърнах към нея.

— Том се отмята от уговорката ни.

— Не сме сигурни… Може пък Лайъм Грифит просто да иска да… да ни обясни по-подробно условията.

— Не мисля, че за целта е било нужно Уолш да звъни в Отдела за професионална отговорност, нито пък Грифит да лети дотук.

Тя не отговори.

— Доколкото зная, разполагате с една седмица да разнищите случая — каза Шефър. — Докато не чуя нещо друго, за мен вие сте разследващият екип.

— Точно така — казах аз.

А междувременно трябваше да съм една крачка пред Лайъм Грифит.

31

По-малко от час, след като бяхме тръгнали от Рей Брук, отбихме от шосе 56 по Голия път.

Телефоните и пейджърите ни бяха необичайно тихи цяла сутрин, което можеше да е същински повод за черпене, ако не беше толкова зловещо.

Всъщност обичайният ни другар по слушалка Том Уолш се спотайваше, докато Изпълнителя Лайъм Грифит бе излязъл на лов. До момента двамата несъмнено бяха разговаряли поне няколко пъти относно местонахождението на детектив Кори и специален агент Мейфийлд, известни също като агентите ренегати.

Сигурен бях, че Грифит е уверил Уолш, че мерзавците скоро ще му паднат в ръцете и преди да са стигнали средата на приемната, ще бъдат поставени под стража и закарани на летището, където ги чака хеликоптер на ФБР, за да ги върне в Манхатън.

Е, това нямаше да се случи.

Изключих мобилния си телефон и пейджъра и дадох знак на Кейт да направи същото.

Шефър тръгна по същия път, който ни бе дал Руди, и след петнайсет минути стигнахме при Гьола на Макюън, откъдето се завиваше на север към портала на Къстър Хил Клуб.

Недалеч от кръстовището беше паркирал оранжев пикап с щатския герб на вратата. Двама мъже в работни комбинезони разчистваха храсталаците.

Шефър намали и каза:

— Щатски полицаи.

Спря, двамата познаха шефа си и дойдоха до колата. Приличаха на хора, които всеки момент ще отдадат чест, но все пак бяха под прикритие, така че просто кимнаха.

— Добро утро, майоре.

— Нещо ново? — попита Шефър.

— Не, сър — отговори единият. — Никакво движение навътре или навън. Всичко е тихо и спокойно.

— Не прекалявайте с работата. Ще се издадете — пошегува се Шефър.

Посмяхме се на майтапа, после продължихме напред.

— Ако от Къстър Хил дойде кола и завие по шосе 56, ще се обадят на една кола, която ще поеме следенето по магистралата, както стана снощи с микробуса и колата на „Ентърпрайз“ — каза Шефър. — Ако пък обектът продължи насам в гората, след него ще тръгне пикапът. Снощи използвахме пикап от електрическата компания. До утре ще останем без удобен предлог да се мотаем на кръстовището насред гората.

— Мислите ли, че от Къстър Хил знаят за тези коли? — попитах.

— И още как. Момчетата ми казват, че от охраната на Къстър Хил минават с джип най-малко два пъти дневно, оглеждат се и се връщат обратно. Нещо като разузнаване на района.

— Бейн Мадокс е бил офицер от пехотата — казах.

— Зная. И той знае, че трябва да разузнава извън своята територия.

Освен това беше и параноичен. А това е полезно, когато наистина те следят.

Продължихме по просеката.

— Джон, вече разбирам какво искаше да кажеш за наблюдението на Хари — каза Кейт. — Можел е да го прави извън територията на имота, точно където са хората на майор Шефър.

— Именно. Оттам е единственият път.

А за гостите, пристигнали с микробуса на Къстър Хил Клуб, би трябвало да има някой в летището, който да следи кой пристига с полетите от Бостън и Олбъни.

Вместо това Уолш бе пратил Хари самичък на територията на имота.

Това бе или лошо планирано следене, провеждано с минимален бюджет, или нещо друго. Сякаш някой бе искал Хари Мюлер да бъде хванат. Е, не точно Хари, а всяко ченге от ФКТС, получило честта да се занимава с така наречения домашен тероризъм. Като мен например.

Колкото и интересна да беше подобна идея, в нея не можеше да се види много смисъл. Би трябвало просто да я поставя в една от обичайните категории на безхаберно планиране, канцеларско малоумие или на лошия ми навик да търся под вола теле в понеделник сутрин.

Шефър прекъсна мислите ми.

— Не съм си и помислял, че ще критикувам начина, по който изпълнявате задачите си, но вашият приятел не е имал никакъв шанс да изпълни своята на територията на имота.

Двамата с Кейт не отговорихме и Шефър продължи:

— Ако се бяхте свързали с мен, щях да ви опиша местността, да ви предложа хора и да ви посъветвам едно-друго.

— Понякога федералните са маниаци на тема секретност — отвърнах.

— Да. Понякога.

Реших да сменя темата, но и да послушам съвета на Шефър и да прибягна до услугите му.

— Намерихте ли Фред?

— Кой? А, ветеранът от флота. Още не. Ще поразпитам.

Явно майорът не бе отделил особено много време да намери ветерана Фред. Пък и бях сигурен, че не го е помислил за особено важно. Същото важеше и за мен, докато Кейт не предложи да се обади на онзи военноморски свързочник във ФКТС за вълните. Човек просто не знае кое до какво може да доведе или какво може да свърже две точки, които дори не са на една и съща страница.

Завихме по една пътека, която беше широка точно колкото да мине колата.

— На тази пътека намерихме тялото, на около километър и половина оттук, а после и караваната на пет километра по-нататък — каза Шефър. — От караваната до оградата на Къстър Хил има почти десет километра. Поне час и половина ходене.

Двамата с Кейт не отговорихме.

— Значи мислите, че Хари Мюлер е паркирал караваната си много по-наблизо и че е влязъл в имота към осем сутринта в събота — продължи Шефър. — Бил е задържан от охраната на Къстър Хил, разпитан насила, след това може би е бил упоен и убит на тази пътека, а караваната му е била преместена на още няколко километра нагоре по нея. Това ли е?

— Това е — отвърнах.

Шефър кимна.

— Възможно е да е станало така. Но защо, за Бога, им е било да убиват федерален агент? — попита ме. А може би питаше себе си.

— Точно това смятаме да разберем.

— Да е имало други инциденти по време на лов на тази пътека или изобщо в района около Къстър Хил? — попита Кейт.

Шефър отговори, без да изпуска от очи тесния път.

— Мисля за това, откакто детектив Кори повдигна въпроса вчера, така че поразпитах. Отговорът е да, преди двадесет години, по времето на строежа. Случило се е на осем километра северно от имота. Един от кореняците си спомни.

— Какво е било заключението? — попита Кейт.

— Инцидент по време на лов, неизвестен извършител.

— А жертвата?

— Неидентифицирана. Мъж, около четиридесетгодишен, гладко избръснат, добре охранен и тъй нататък. Един-единствен изстрел в главата. Било е през лятото и жертвата е била с къси панталони, тениска и туристически обувки. Без документи. Тялото е било открито най-малко две седмици след смъртта и някои животни са се потрудили по него. Били са направени снимки на лицето, но не са били огласени по разбираеми причини. Били снети отпечатъци от пръсти, но не били достатъчно добри и не съвпадали с отпечатъците от нито една налична по онова време база данни.

— Това не е ли малко подозрително? — попита Кейт. — Един-единствен изстрел в главата, липса на документи, без съобщения за изчезване. Предполагам, че и превозно средство не е намерено.

— Е, да. Подозрително е. Но според моя човек нямало никакви улики или данни за нещо по така и за да опростят нещата, шерифът и съдебният лекар го писали като инцидент, докато не се появи информация за противното. Все още я чакаме. — Той замълча за момент. — Дори и сега, при това очевидно убийство, не бих се опитвал да свързвам онази смърт с Къстър Хил Клуб, който дори не е бил готов по онова време.

— Проверете отново отпечатъците — казах.

Продължихме мълчаливо. Разбира се, спокойно би могло да има връзка. Жертвата, ако наистина е била убита, може да е бил турист, видял нещо, което не би трябвало да вижда на строителната площадка. Или пък е бил някой от работещите в проекта, който е разбрал или е знаел прекалено много. За СНЧ например. Или за нещо друго.

Не исках да превръщам Бейн Мадокс в зъл гений, отговорен лично за всички злини на света през последните двадесет години — наводнения, глад, войни, чуми, земетресения, излишните ми пет килограма и развода ми. Този човек обаче определено подхождаше за ролята на глобален манипулатор. С други думи, щом прилича на патица, ходи като патица и кряка като патица, значи е патица.

В такъв случай излизам на лов за патици.

32

Майор Шефър спря на една неотдавна разчистена отбивка на пътеката и каза:

— Наложи се да разширим малко, за да има къде да обръщаме.

Слязохме и извървяхме двайсетината метра до мястото, оградено с жълта лента. Тялото на Хари бе очертано върху самата пътека с оранжев спрей. В центъра на очертанието бе кацнала сойка и кълвеше нещо.

Слънцето вече се бе издигнало и лъчите му проникваха през дърветата и осветяваха пътеката. Чуруликаха птици, по дърветата лудуваха и цвърчаха катерици. Есенните листа шумоляха от лекия ветрец и се носеха надолу към земята. „И падат плодове, и идва есента…“

Няма хубаво място за умиране, но предполагам, че ако не ви се случи да завършите живота си в собственото си легло, това място бе толкова подходящо, колкото и всяко друго.

От другата страна на оградения район имаше джип на щатската полиция.

— Още търсят гилзата, но който и да го е застрелял, не е оставил нито гилза, нито никакви други следи — каза Шефър. — Все още не сме намерили и преминалия през тялото на жертвата куршум.

Кимнах. Ако убийството бе извършено с карабина, шансовете за откриване на куршума в гората не бяха големи. Всъщност в гората имаше много куршуми и нямаше начин да се каже със сигурност кой точно е убил жертвата. Дори балистичната експертиза да докажеше, че е стреляно с някоя от пушките на Мадокс, това нямаше да докаже нищо, освен че той или някой негов гост някога е излязъл на лов по тези места. С две думи, гората е идеално място за убийство.

— Периметърът е с радиус петнайсет метра, но ще се наложи днес да го стесня, а от утре няма да има причина да пазим района на местопрестъплението непокътнат — каза Шефър. — Според прогнозите утре ще вали. Мисля, че следователите направиха всичко възможно. Тук няма нищо повече.

Кимнах отново, без да свалям поглед от оранжевото очертание. До синята сойка вече бе кацнала втора.

— Ако погледнете нагоре, ще видите, че пътеката е доста права, така че е трудно да си представи човек, че някой ловец би сбъркал човек с елен. А ако ловецът е бил в гората, би било истинско чудо куршумът да е минал между всичките тези дървета, без да се забие в някое.

— Така е — съгласих се. — Прилича на убийство.

— За съжаление, освен почти пълната невъзможност да става дума за инцидент, не разполагаме с никакви данни за предумишлено убийство — каза той. — Няма грабеж и жертвата няма връзка с местни хора, което изключва убийство заради дрязги. Защото такива неща са се случвали тук.

Не отговорих. Майор Шефър очевидно подозираше, че назначението на Хари е свързано със смъртта му и че убиецът е Бейн Мадокс, но нямаше да предприеме нищо, докато не разполагаше с убедителни сведения.

— Искате ли да видите снимките? — попита той.

Не исках, но казах:

— Да.

Той измъкна от джоба на палтото си куп цветни снимки и ми го подаде. Прехвърлих ги; Кейт стоеше до мен.

Хари беше паднал по лице, което вече ми беше известно, ръцете му бяха разперени от удара на куршума, както се виждаше и от очертанието на пътеката.

Едва виждах входната рана на гърба му, но снимките в едър план показваха струйка кръв в центъра на маскировъчното му яке.

Загледах се в снимката, показваща отблизо лявата страна на лицето на Хари и отворените му очи.

Около врата му се виждаше коженият ремък на бинокъла, който беше паднал до тялото му, при лявото рамо, близо до лицето.

— В това положение ли е бил бинокълът, когато сте намерили тялото?

— Да. Снимките са направени преди да докоснем каквото и да било — каза Шефър. — Може би е държал бинокъла или е гледал през него, когато е бил застрелян, и затова се намира встрани от тялото, а не под него. Или от удара на куршума се е люшнал на каишката, преди тялото да падне.

Възможно, но малко вероятно. Първо, Хари едва ли бе гледал през бинокъла си, преди хората, довели го тук, да го убият. Второ, според законите на физиката бинокълът би трябвало да се е върнал на първоначалното си място на гърдите на Хари, преди тялото да падне на земята. Това обаче не беше сигурно.

Майор Шефър продължи:

— Видели сте личните му вещи в моргата. Видеокамерата беше намерена в десния джоб на якето му, а фотоапаратът — в левия. Наръчникът за птици бил прибран в десния джоб на бедрото, а в левия са били клещите.

Майор Шефър направи справка с бележника си и изброи намерените предмети — връзка ключове, портфейл, глок, документи за самоличност и тъй нататък, както и къде точно са били открити.

Докато говореше, се опитвах да възстановя как точно е действал Мадокс и стигнах до заключението, че му е бил нужен поне един помощник — вероятно Карл, а може би и някой друг, макар да се съмнявах, че е искал да има двама свидетели.

Хари е бил дрогиран, а краката му са били оковани. Сложили са го в спалното отделение на караваната и са го докарали тук. Възможно е да е имало и втора кола за измъкване.

Ако се приемеше, че убиецът не е искал повече от един помощник и че Хари е бил упоен и в безсъзнание, Мадокс би се изправил пред проблема как да държи Хари изправен, за да го застреля в гърба, сякаш докато се е движел.

Сам човек не би могъл да придържа дрогиран мъж прав, докато друг стреля, така че решението бе Хари да бъде поставен на колене, докато Карл — или Мадокс — стиска каишката на бинокъла около врата му, за да го държи в това положение. След това стрелецът също коленичи и пуска куршум през гръбнака и сърцето на Хари.

Помощникът пуска каишката, докато тялото на приятеля ми полита напред, и бинокълът пада в положението, в което се виждаше на снимката. После единият или двамата развързват краката на Хари и наместват крайниците така, че да симулират падането на тяло от изправено положение, ударено от високоскоростен куршум. След това заличават следите по пътеката с борови иглички… Единственото, което бяха забравили, бе положението на бинокъла — той би трябвало да се намира под тялото, при това най-вероятно строшен от излезлия от гръдния кош куршум.

Иначе си бяха свършили добре работата, ако може да се каже подобно нещо за хладнокръвно убийство.

— Искате ли да видите караваната? — попита Шефър.

Кимнах и му върнах снимките.

Той ни поведе в гората покрай жълтата лента.

Върнахме се на пътеката при джипа — там полицаите също бяха разчистили място за обръщане. Шефър нареди на един от хората си да ни откара на пет километра нагоре до малката полянка, на която бе паркирана караваната.

Слязохме и погледнах колата на Хари — не я бях виждал никога досега. Беше стар пикап „Шевролет“, товарното отделение бе превърнато в спалня. Макар да бе на години, ясно си личеше, че е поддържана безупречно чиста и в добро състояние.

— Снехме отпечатъци, събрахме проби от купето и от пръстта по гумите. Днес следобед ще я изтеглим до магистралата, ще я натоварим на платформа и ще я откараме за подробно изследване в гаража в Олбъни. Естествено търсим следи, че в колата е имало и други хора.

— Излиза, че го смятате за предумишлено убийство — казах.

— Да приемем, че е такова.

Представих си Хари, упоен и вързан в спалното отделение, и някой — може би Карл — зад волана. Пред караваната е карал Мадокс в някоя от колите си — джип, микробус или някаква друга високопроходима машина.

Попитах Шефър за следите от гуми по пътеката.

— Както виждате, земята тук е много отъпкана, а и не е валяло от две седмици. Освен това по пътеката са нападали листа и борови иглички. Така че не успяхме да открием добри отпечатъци от гуми.

— Проверката за отпечатъци показа ли опити за изтриване на повърхности? — попита Кейт.

— Не. Ако подготвяш всичко предварително, ще се погрижиш и за ръкавици. Може да открием някои интересни власинки от тъкани, но едни умни и добре подготвени извършители биха изгорили дрехите, с които са били облечени. В стойката за напитки имаше отворена кока-кола. Ще направим ДНК анализ, но не ми се вярва убийците да са пиели безалкохолни. Ако открием ДНК, тя най-вероятно ще се окаже на Хари. — Шефър огледа полянката и се обърна към пътеката. — Добре, това е караваната. Аз лично си мисля, че извършителите са били двама с две превозни средства — караваната и кола за измъкване, макар че, както вече казах, не успяхме да открием следи от гуми. Спрели са там долу, убили са жертвата, после са се върнали в колите и са продължили насам, за да оставят караваната на известно разстояние от местопрестъплението.

С Кейт кимнахме и Шефър продължи:

— Ако са били местни, са знаели, че тази поляна често се използва от туристи. А ако продължите още километър и половина нагоре по пътеката, ще стигнете до шосе. И тъй, единият от тях е паркирал караваната на мястото, на което я виждаме, качил се е във втората кола и след няколко минути вече са били на шосето.

Майор Шефър правеше доста достоверна реконструкция на престъплението, отчасти защото вече бе прекарал известно време тук заедно със следователите и отчасти защото познаваше района.

— Предполагам, че ключът от караваната е у вас — казах. — Липсваше от ключодържателя в моргата.

— У мен е — потвърди той и ми напомни: — Казахте, че не сте докосвали вещите в моргата.

— Така ли съм казал? — изненадах се аз. — Освен това предполагам, че вие сте потвърдили, че ключът за шевролета от ключодържателя е за тази каравана.

Той ме погледна.

— Детектив, може и да не сме умници като вас, градските момчета, но и не сме пълни малоумници.

От опита си с ченгета от провинцията и предградията зная, че това твърдение е отдавна остаряло.

— Просто проверявам — казах. — Как според вас извършителите са преместили караваната на пет километра от мястото, на което са били намерени тялото и ключът?

— Може да са запалили на късо, да са изтеглили караваната или дори да са направили дубликат на ключа преди убийството. Най-вероятно е обаче жертвата да е носила резервен ключ в себе си или в колата.

— Точно така. — Казах му за очевидно липсващия ключ от портфейла на Хари. — Забелязахте ли това?

Той не ми отговори директно.

— Отсъствието на един ключ сред други не е доказателство, че го е имало.

— Така е… Това е просто предположение.

Всъщност си беше детективско мерене на пишки, каквото правим всички и непрекъснато. Отразява се добре на разследването, както и на детективското его.

Кейт като че ли усети накъде бият нещата и се намеси:

— Във всеки случай, направено е да изглежда, че Хари е оставил караваната тук, тръгнал е пеша на север и е срещнал участта си на пет километра от караваната и на толкова от територията на Къстър Хил. С други думи, той не би паркирал на десет километра от зоната за наблюдение. Освен това обаждането до приятелката му в осем без дванайсет показва, че се е намирал близо до имота, а тялото му не е открито там. Следователно имаме проблеми с времето, разстоянието, логиката и достоверността, което ни кара да стигнем до заключението, че това, което виждаме, не е същото, което Хари е правил в събота сутринта, а нещо, което някой друг е направил с него около един ден по-късно.

Това в общи линии обобщаваше нещата и нито майор Шефър, нито аз имахме да добавим нещо.

И тъй, бяхме направили всичко, каквото можехме тук, а то не бе много. По закон обаче трябва да се започва от местопрестъплението, след което да се върви назад.

Номерът е да не се задълбочаваш в самия процес, а да помниш основната си задача — да намериш убиеца. Добрата новина бе, че имах заподозрян. Бейн Мадокс. Имах и вероятен заподозрян. Карл. Нито едно от тези имена обаче нямаше да се появи в доклада за убийство на щатската полиция.

— Агентите на ФБР ще идват ли тук? — попитах.

— Попитах ги и те отговориха, че ще дойдат други хора — екипът за събиране на доказателства. Онези в офиса ми не проявяват особен интерес към местопрестъплението.

„Естествено — помислих си. — Интересуват се повече от Бейн Мадокс, отколкото от Хари Мюлер. А Лайъм Грифит се интересува единствено от Джон Кори и Кейт Мейфийлд“.

За мен обаче беше важно да видя къде е умрял Хари Мюлер и да мисля за това как е срещнал смъртта си — като безпомощен дрогиран пленник, като полицейски служител на поста си, убит от човек или хора, които не са милеели толкова за живота на Хари Мюлер, колкото за собствените си интереси, каквито и да бяха те.

Запитах се дали Бейн Мадокс — ако наистина е бил той — се е опитал да намери друго решение на грижите, създадени му от появяването на Хари Мюлер на територията на Къстър Хил Клуб. Несъмнено бе имало момент, в който убийството не е било най-доброто решение, когато проблемът, какъвто и да е той, е можел да се реши по някакъв друг, по-хитър начин.

Повечето престъпници — от най-тъпите до най-умните — не разбират какви сили задействат, когато решат, че убийството ще разреши проблема им. Онези, които разбират, често се опитват да го направят да изглежда нещастен случай, самоубийство или естествена смърт. Така обаче обикновено оставят повече следи, отколкото биха оставили при най-обикновено убийство и обир.

Най-добрият начин да се скрие убийство включва пълното изчезване на тялото, което — заедно с местопрестъплението — съдържа прекалено много улики. Бейн Мадокс обаче имаше уникален проблем — бе трябвало да махне един осъден на смърт федерален агент от имота си и да го прехвърли в нечий чужд имот — в този случай щатска земя, — където трупът да бъде открит, преди полицията и федералните агенти да започнат да го търсят на негова територия. Следователно на територията на Мадокс имаше нещо — нещо различно от Хари Мюлер, — за което никой не би трябвало да знае.

Онова, което виждахме тук, бе решението на Мадокс. И то не бе лошо и набързо скалъпено, но нямаше да издържи на едно цялостно разследване.

Но ако теорията ми бе правилна, то единственото, от което се бе нуждаел Мадокс, преди да бъде заподозрян, бе времето. Кучият му син вече бе запалил фитила и той щеше да изгори, преди да успеем да намерим бомбата.

33

Качихме се отново в колата на Шефър, обърнахме и потеглихме обратно надолу. Никой нямаше какво да каже.

Стигнахме кръстовището, където маскираните щатски полицаи продължаваха да тероризират храстите. Шефър спря.

— Нещо ново?

— Черният джип направи обиколка преди десет минути и шофьорът ни попита какво правим.

— Какво му казахте?

— Казах му, че разчистваме храстите и листата, тъй като лесно могат да се запалят от някоя хвърлена цигара и да предизвикат горски пожар.

— Той хвана ли се?

— Отнесе се доста скептично. Каза, че никой досега не го е правил. Казах му, че тази година рискът от горски пожари е много голям.

— Добре. Ето какво — обадете се на капитан Стоунър и му кажете, че искам да прати два пътни екипа да започнат да пълнят дупките по пътя. Истински работници с двама полицаи, облечени като работници — и да се подпират на лопатите като тях.

Полицаят се усмихна.

— Слушам, сър.

— После вие се омитате оттук.

— Слушам, сър.

Шефър продължи към шосе 56.

— Мисля, че Мадокс вече знае, че е следен.

— Знаел го е от момента, в който Хари Мюлер е бил хванат в имота му в събота сутринта — отвърнах.

— Не знаем дали Хари Мюлер е бил хванат в имота му — посочи Шефър. — Защо приятелят ви е бил пратен да събира информация за гостите на Мадокс?

— Не зная. Той също не знаеше — казах. — Разговаряхме малко преди да тръгне насам.

Шефър вероятно смяташе, че ще получи някаква информация в замяна на това, че ни е спасил от Лайъм Грифит и ни е завел на местопрестъплението. Затова реших да му дам нещо, което така или иначе щеше да научи.

— Хари трябваше да мине и през летището. Да получи списък на пътниците и договорите за наети коли. Федералните ще го направят, а може и вече да са го направили. Вие би трябвало също да го направите, преди информацията да е изчезнала.

Той не отговори, затова добавих:

— С Кейт научихме, че две важни клечки от Вашингтон са пристигнали на летището и вероятно са отишли в Къстър Хил Клуб.

Шефър ме погледна.

Когато си мислиш, че могат да те махнат от случай, защото си настъпил не когото трябва, не е зле да предадеш информацията на някой, който би могъл да се измъкне с нея — или най-малкото да я задържи, докато не реши какво да прави с нея.

Подхвърлих му още един съвет.

— Няма да е зле известно време да не разгласявате за наблюдението на Къстър Хил.

Отговор отново не последва. Мисля, че щеше да е малко по-разговорлив без агента на ФБР на задната седалка. Аз обаче бях казал каквото имах за казване и му се отплатих за услугата. Написаното в джоба на Хари не бе нещо, което Шефър трябваше да знае.

Сега беше мой ред.

— Знаете ли нещо за онзи Карл? Нещо като дясната ръка на Мадокс, а може би личен бодигард.

Шефър поклати глава.

— Не познавам никой от хижата. Както казах, хората от охраната не са местни. Държи ги в специална казарма. Вероятно работят една седмица, после си отиват по домовете и се връщат за още една седмица. Колкото до останалия персонал, останах с впечатление, че и те не са тукашни.

Това беше интересно.

— По-заселено е на север оттук, извън територията на парка, като се започне от Потсдам и Масена. Всъщност канадската граница е само на осемдесет километра от мястото, където сме сега. Много канадци всеки ден пресичат границата и работят в туристическия бизнес тук. Така че ако бях на мястото на Мадокс и исках хора, които да не са местни, щях да си свърша работата както трябва и бих ги наел от чужбина, така че да е малко вероятно клюките им да достигнат до тези места.

Не бях срещал никой от персонала му, така че не можех да кажа нищо.

— Тази сутрин се обадих в „Ентърпрайз“ и проверих номера на колата — продължи Шефър. — Била е наета от някой си Михаил Путьов.

Пак не казах нищо.

— Прилича ми на руско име — продължи майорът. — Може би още е в хижата. От снощи никой не напускал Къстър Хил Клуб.

— Да. Как да не бъдете радостен, че сте започнали наблюдението?

Шефър подмина думите ми.

— Човекът от „Ентърпрайз“ ми каза, че двама агенти на ФБР, мъж и жена, се явили вчера при него и поискали копия на всички договори за наем. Знаете ли нещо по въпроса?

— Как ги описа? — попитах уклончиво.

— Каза, че мъжът се въртял около Макс, дамата от „Херц“, а жената била много красива.

— Коя ли може да е била? — зачудих се на глас, като идеално си давах сметка, че на задната седалка ме дебне по-голяма беда от срещата с Лайъм Грифит. Благодаря, майоре.

— Предполагам, че сме били ние — каза Кейт.

— Не ви ли го споменах, докато разговаряхме? — попитах.

— Не.

— Е, смятах да го направя.

Часовникът на таблото показваше 10:15.

— Между другото, въпросният Путьов е запазил билет за полета до Бостън от дванайсет и четиридесет и пет. Ако иска да е на летището един час преди излитането, както е редно, би трябвало скоро да тръгне от Къстър Хил. Естествено, ако се намира там.

— Откъде знаете, че Путьов има резервация за този полет?

— Не споменах ли, че на летището с Кейт направихме онова, което трябваше да свърши Хари? Списъци на пътници, наеми на коли?

— Не, не сте. — Шефър посегна към радиостанцията.

— Хората на Мадокс със сигурност подслушват полицейските честоти — казах. — Използвайте мобилния си телефон.

Той ме погледна и така и не успях да преценя дали е впечатлен от блестящия ми ум, или е разтревожен от параноята ми. Все пак предпочете да извади мобилния си телефон и звънна на хората си, като включи спикърфона.

— Нещо за докладване?

— Не, сър — отговори полицаят.

— Възможно е от територията на обекта да се появи кола на път към летището. Предупредете колата на шосе петдесет и шест.

— Слушам, сър.

Шефър прекъсна, погледна часовника на таблото, след което направи онова, което бих направил аз на първо място — обади се на „Континентал Комютеър“ в летището. Отговори приятелката ни Вети.

— Бети, обажда се Ханк Шефър…

— О, как си?

— Чудесно. А ти?

И тъй нататък. Любезностите са хубаво нещо, както и това, че на село всички познават всички и всички са роднини поне по съребрена линия… но, приятели, хайде да се захващаме за работа.

Накрая майор Шефър заговори по същество.

— Ще ми направиш ли услуга да видиш дали при теб има записан някой си Путьов? — Каза името буква по буква. — В списъка на пътниците за обедния полет до Бостън?

— Мога да ти кажа и без да проверявам. Имахме. После обаче получих обновен списък от централния компютър и видях, че се е отказал.

— За друг полет ли се е записал?

— Не. Какво е станало?

— Просто рутинна проверка. Обади ми се в кабинета, ако този Путьов изникне отново. Освен това искам копие на всички списъци и резервации за последните шест дни. По-късно ще мина да ги взема.

— Добре. Хей, знаеш ли? Вчера цъфнаха един мъж и една жена от ФБР и също поискаха копие на всички списъци. Пристигнаха с хеликоптер на ФБР, така че знаех, че са истински. Освен това си имаха и значки. Дадох им всичко, каквото поискаха. — Бети замълча за момент, после добави: — Мъжът се правеше на голям умник, обаче аз му дадох да разбере.

Не си спомням някога да съм се държал по друг начин освен любезно, но дори да се бях направил на умник пред нея, тя определено не ми го бе върнала. Е, лъжа.

Майор Шефър ми хвърли бърз поглед и каза на Бети:

— Благодаря…

— Какво става? Онзи тип каза, че било свързано със Зимната олимпиада. — Тя се разсмя. — Казах му, че беше през осемдесета. Жената беше приятна и си личеше, че й е дошло до гуша от тоя ненормалник. Кажи де, какво е станало?

— Не мога да кажа в момента, но искам разговорът да си остане между нас.

— И те казаха същото. Трябваше да ти звънна, но не ми се стори особено важно. А сега си мисля…

— Няма нищо, за което да се тревожиш. Обади ми се, ако Путьов се покаже. Става ли?

— Става. Приятен ден.

— И на теб. — Шефър затвори и ме погледна отново. — Е, чухте всичко.

— Бях много учтив с нея. Кейт? Не бях ли учтив с Бети?

Мълчание.

— Имах предвид, че Путьов е отменил резервацията си — каза Шефър.

— Да. Е, в такъв случай вероятно е още в хижата.

— Да. Не е направил нова резервация. Това са малки самолети и полетите обикновено са пълни. Не можеш да разчиташ да изтичаш на летището и да си намериш свободно място.

Шефър вече разполагаше с много неща и в главата му се въртеше какво ли не, но нямаше представа за онова, което надхвърляше разследването на убийство. Знаеше обаче, че в Къстър Хил става нещо, което е събудило интереса на федералните и не е трябвало да събужда неговия собствен интерес.

Приближавахме шосе 56.

— Ще ни направите ли услуга да ни хвърлите до Потсдам? — попитах го.

— Защо?

— Трябва да… всъщност опитваме се да избегнем Лайъм Грифит.

— Сериозно? А аз какво ще получа?

— Е, тогава просто ни оставете на шосе петдесет и шест. Ще продължим на автостоп.

— По-вероятно е да видите мечка, отколкото кола.

— Сериозно? Е, въоръжен съм.

— Не стреляйте по мечките. Ще ви закарам.

— Благодаря. — Обърнах се към Кейт, но тя изглеждаше малко студена. — Ще те черпя един обяд в Потсдам.

Мълчание.

— Макс е хубавица — отвори голямата си уста Шефър. — И е доста палава.

— Коя? А, жената от „Херц“. — Трябваше все пак да си го върна по някакъв начин.

Стигнахме кръстопътя и майорът спря колата и попита:

— Последно, към Потсдам ли?

Изпитах пристъп на дежа вю. Вчера се намирах на същото място, когато реших да видя Хари в моргата в Потсдам, вместо да изпълня заповедта и да отида в централата на щатската полиция.

Сега трябваше да решаваме дали да се изправим смело срещу Грифит и да загазим още повече, или да продължим към Потсдам и да се скрием.

— Накъде? — отново попита Шефър.

— Кейт? Потсдам или Лайъм?

— Потсдам — отвърна тя.

Шефър зави надясно и потегли на север към Потсдам.

Трудно е да разследваш убийство, когато не си на своя територия. Още по-трудно е, когато бягаш от хората, за които работиш, партньорът ти не може да те понася, а главният ти заподозрян е приятел на типове, които работят за президента.

Как все се накисвам в такива лайна?

34

Докато пътувахме през парка, поговорихме за случая. Когато стигнахме Саут Колтън, попитах Шефър дали познава Руди, собственика на бензиностанцията.

— Да, помня го от времето, когато обикалях този район. Защо?

— Той е местният плъх на Мадокс — обясних му и му разказах за кратката си среща с Руди Плъшока.

Шефър кимна.

— Мадокс явно има тук много повече връзки, отколкото предполагах. Но, както казах, никога не ни е създавал никакви проблеми и не мисля, че прекарва тук чак толкова време. Но отсега нататък определено ще го държа под око.

Помислих си, че „отсега нататък“ предстоят страшно много неща, но премълчах.

Шефър стигна до същото заключение.

— Предполагам, че сега той е заподозреният в убийство.

— Ами да, мисля, че е той.

— Колегите ви в моята централа на същото мнение ли са?

— Съобщих подозрението си на Том Уолш в Ню Йорк.

— А какво ще правите в Потсдам?

— Просто ще си починем — отвърнах.

— Така ли? Защо просто не се върнете на Върха?

— Защото подозирам, че господин Грифит може да се окаже в стаята ни да пробва грима на Кейт, докато ни чака.

— Значи бягате от собствените си хора?

— Не бих го казал точно по този начин.

— Така ли? А как бихте го казали?

— Не съм сигурен. Междувременно, можем ли да сме сигурни, че няма да кажете на никого?

— Не съм сигурен.

— Защото ако не можем да разчитаме на дискретността ви, можете спокойно да ни върнете в Рей Брук.

— Каква е моята изгода?

— Това, че сте постъпили правилно.

— Кога ще се уверя в това?

— О… до два дни.

— Така ли? Значи искате да направя нарушение на професионалната отговорност и да не казвам на Грифит, че съм ви завел на местопрестъплението, а след това съм ви закарал до Потсдам?

— Вижте, майоре. Питайте Грифит и другите типове от ФБР за какво изобщо става дума. Ако ви дадат ясен и конкретен отговор, пратете ги в Потсдам да ни намерят. Става ли?

— Мисля, че от това ще спечелите. Но както и да е. Става.

— И ще ви дам ключовете на колата от „Херц“. Може би ще поискате да я махнете от паркинга си, просто за всеки случай. Може от ФБР да решат да спазят полицейската процедура и да огледат паркинга. — Дадох му ключовете и добавих: — Вътре има кошница с обяд от Върха. Ваш е.

— Сделката става още по-добра. Какво има за ядене?

— Сигурно охлюви. Освен това, ако желаете да прикриете донякъде следите си пред ФБР, няма да е зле да звъннете до Върха и да ни потърсите там.

— От вас може да стане добър беглец — отбеляза майор Шефър.

Всъщност в момента с Кейт бяхме точно това, но нямаше причина да му го напомням.

Вече се намирахме в покрайнините на Потсдам и Шефър ни попита къде искаме да отидем.

— Просто ни оставете на някоя спирка на метрото.

Не съм сигурен дали оцени, или дори схвана хумора ми, защото каза:

— Мисля, че ще ви трябва кола.

— Добра идея. Тук някъде можем ли да намерим под наем?

— Има офис на „Ентърпрайз“.

Зачаках останалата част от списъка, но това май го изчерпваше.

Минахме през центъра на градчето и продължихме по шосе 56 покрай болницата, където бяхме видели Хари. След няколко минути спряхме пред офиса на „Ентърпрайз“.

— Не зная защо искате да се измъкнете от Грифит, нито в каква точно беля сте се забъркали — каза Шефър. — Но ако не беше фактът, че сте изгубили приятел и партньор тук и че колегите ви ме изолират, едва ли бих си заложил главата заради вас.

— Оценяваме жеста ви — отговорих. — Инстинктите ви са добри.

— Сериозно? Е, искам да ми докажете, че е така.

— Ще ви държим в течение.

— Не би било зле. Добре, ще кажа на Грифит, че съм ви срещнал на местопрестъплението и съм ви предал съобщението му.

— Отървете се от колата под наем — напомних му.

— Оставете това на мен, детектив.

— Майоре, можете да сте сигурен, че двамата с Джон ще поемем отговорността за всички проблеми, които бихте могли да си имате заради нас — каза Кейт.

— Единственият ми проблем в момента е, че са ми се натресли шестима федерални агенти, които са на път да ми вземат случая.

— Ще дойдат и още — уведомих го. — Ето как смятам, че е бил убит Хари Мюлер.

Разказах му своята възстановка на събитията по видяното.

— Опитайте се да разберете дали Хари не е дошъл на себе си и не е ритал стените или покрива на караваната — завърших.

Известно време Шефър не отговори.

— Възможно е да е станало по този начин. Но това изобщо не ме доближава до откриването на убиеца или убийците.

Всъщност основният заподозрян си оставаше Бейн Мадокс, независимо дали му се искаше да го повярва, или не.

— Е, когато намерите заподозрян, можете да го поразтърсите с описанието как точно е станало — казах. — А и ще стои добре в доклада ви.

Той кимна и благодари, но въпреки това не ми предложи работа.

Стиснахме си ръцете, после с Кейт слязохме от колата и влязохме в офиса на „Ентърпрайз“.

— Искам да наема кола — съобщих на дамата зад гишето.

— Значи сте дошли точно където трябва.

— Така и предполагах. Да ви се намира джип?

— Не. Имам един готов „Хюндай Акцент“.

— Какъв му е акцентът?

— Ъ?

— Ще го взема.

Използвах личната си кредитна карта, тъй като работодателите ми вече бяха платили за една кола. Да не говорим, че бягах от тях и щеше да им трябва малко повече време да проследят моята карта, отколкото своята собствена.

След петнайсет минути бях зад волана на една малка оризова горелка.

Потеглих обратно към центъра на града.

— Всъщност наемането на кола не отнема чак толкова време — отбеляза Кейт.

Май усещах накъде бие.

— Не, особено ако не искам копие от всичките им договори за последните четири дни.

— Да не говорим пък колко време можеш да спестиш, като не се заяждаш с жената от офиса.

По дяволите. Бяхме затънали до гуша, някакъв мегаломан се канеше да започва Трета световна война или нещо такова, а тя ми трие сол на главата, задето съм си позволил малко майтап на гишето на „Херц“ преди сума ти време. Добре де, вчера. Отказах да участвам в играта и запазих мълчание.

— Нали се сещаш, вече не си сам — информира ме тя.

И тъй нататък.

Стигнахме центъра и спрях до едно кафене.

— Искам кафе.

— Джон, сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Да. Отивам да си взема кафе. Ти искаш ли?

— Отговори на въпроса ми.

— Зная какво правя.

— Какво правиш?

— Не зная.

— Колко дълго ще го правим това?

— Докато не разрешим случая или докато колегите ни не ни пипнат. Което стане първо.

— Е, мога да ти кажа кое ще стане първо.

— Кафе?

— Черно.

Слязох от колата и влязох в кафенето — нормално заведение, а не „Старбък“, където щеше да ми се наложи първо да посетя банкомата.

Поръчах две черни на явно отнесената млада дама зад щанда и докато тя водеше душевна битка с поръчката ми, забелязах край вратата стойка с брошури и безплатни диплянки. Взех петнайсетина и ги напъхах по джобовете си.

Кадетката зад тезгяха се опитваше да отгатне как точно работи машината.

— Трябва да проведа градски разговор. Мога ли да ползвам мобилния ви телефон?

— Ъ?

Кафето излезе долар и половина. Дадох й петачка.

— Задръжте рестото за разговора.

Тя ми подаде телефона си и набрах номера на Върха.

— Върха — отговори Джим. — Какво обичате?

— Обажда се господин Кори. Някакви съобщения за мен или за съпругата ми?

— Добро утро, господин Кори. Харесва ли ви престоят при нас?

— Джим, това са най-добре похарчените дванайсет стотачки на нощ. По-добре е дори от кабаретата във Вегас.

Джим за момент изгуби дар слово, но все пак успя да измрънка:

— Има две съобщения за вас. И двете са от господин Грифит. Желае да му се обадите. — Даде ми номера на господин Грифит. — Ще вечеряте ли при нас днес?

— Че как ще пропусна бекаса на Хенри? Направи ми една услуга. Обади се на Сони и му напомни, че е обещал да ми услужи със сако и вратовръзка. Става ли?

— Да, сър. Сигурно говорите за господин Демот от Наблюдателницата.

— Да. Занеси дрехите в стаята ми. Добре, ще се видим на коктейла. Хенри ще сервира печени паленца.

— Да, сър. Чух.

Затворих и подадох телефона на мацката, която май го взе за подарък. Поне нямаше да се тревожа, че ще си спомни нещо, ако федералните довтасат и започнат да задават въпроси.

Излязох. В главата ми се въртяха две мисли. Едната бе да престана с безразсъдството и егоизма и да помисля за кариерата на Кейт, да ида при Грифит и да изпея всичко, включително ГНУ, ЯДРО и СНЧ, с надеждата, че от ФБР ще се сетят какво готви Мадокс, преди да е станало прекалено късно.

Другата бе, че не бива да правя подобно нещо. И причината за това бе, че случаят беше много странен и вече нямах доверие на никого. С изключение на Кейт естествено, която ми се падаше съпруга, партньор, адвокат, пряк началник и агент на ФБР — всичко това без определен ред.

И макар дай вярвах, с Кейт човек никога не може да е сигурен какво ще стане в следващия момент.

Залагах съпругата и партньора си.

35

Върнах се в колата и й подадох кафето и купа диплянки и брошури.

— Трябва да отседнем някъде, и не в Потсдам.

— Може би няма да е зле да идем в Канада и да поискаме убежище.

— Радвам се, че си запазила чувството си за хумор.

— Не се шегувах.

Отпих от кафето и подкарах през центъра на Потсдам. Кейт прелистваше печатните материали. Казах й за обаждането ми до Върха.

— Много скоро Грифит ще поиска от щатската и местната полиция да започнат да ни издирват. А може и вече да го е направил. Мисля обаче, че можем да останем с една крачка пред него.

Кейт изглеждаше толкова погълната от местната литература, че като че ли не ме чу.

— Това може да се окаже добро място за къща. Средната цена е шейсет и шест хиляди и четиристотин долара.

— Скъпа, за момента просто търся място за пренощуване.

— Средният годишен доход на домакинство е тридесет хиляди седемстотин осемдесет и два долара. Колко е инвалидната ти пенсия?

— Скъпа, намери къде да отседнем.

— Добре… — Тя прелисти няколко брошури. — Има един добре изглеждащ пансион…

— Никакви пансиони.

— Изглежда сладко. А и е изолиран, ако търсим подобно нещо.

— Търсим.

— Намира се на територията на някогашните конюшни на университета „Сейнт Лорънс“. „Предлага уединеност в класическо провинциално имение“ — прочете тя.

— Колко струва това класическо провинциално имение?

— Шейсет и пет долара на нощ. Може обаче да се наеме и къщичка за седемдесет и пет.

— Във Върха толкова плащахме на час.

— И продължаваме да плащаме.

— Да. Накъде?

Тя хвърли поглед към брошурата.

— Трябва да тръгнем по шосе 11.

Започвах втората си обиколка на центъра на Потсдам и вече го познавах добре. Стигнах до едно кръстовище с много табели и скоро вече излизахме от града по шосе 11.

— Познавам момчета от отдел „Бегълци“, според които бегълците като че ли винаги се забавляват, докато се мъчат да избегнат залавянето. Висок адреналин, използваш находчивостта си, все си на педал…

— Има ли спортен магазин в Кантън?

Тя мълчаливо прелисти пътеводителя.

— Има реклама на магазин за спортни стоки.

— Добре.

Продължихме да пътуваме в мълчание.

— Завий тук по шосе 68 — каза тя след десетина минути. — И се оглеждай за „Пансионът на Уилма“.

— Може и ние да си отворим пансион. Ти ще готвиш и ще чистиш. Аз ще стрелям по пристигащите гости.

Отговор нямаше.

Видях знака на Уилма и отбих по чакълен път, минаващ през хълмисти поля с вечнозелени растения. Пред нас се виждаше къща в стил Кейп Код със зимна веранда.

Спрях колата, слязохме и се качихме на верандата. Погледнах назад към магистралата — едва се виждаше.

— Става ли? — попита Кейт.

— Идеално. Прилича на място, където биха отседнали Бони и Клайд.

Тя натисна звънеца и на вратата се появи господин на средна възраст.

— Добре дошли!

— Бихме искали да наемем стая за през нощта — каза Кейт.

— Значи сте дошли точно където трябва.

Явно това беше местен лаф. Сигурно ще го чуеш и ако идеш в болницата за спешна операция на апендикса.

Влязохме в малката рецепция във фоайето и съдържателят, казваше се Нед, обяви:

— Можете да избирате. Две стаи на горния етаж или две къщички.

— Избираме къщичка — казах.

Той ни показа две снимки.

— Това е Езерната къща — до едно езерце е. А тази тук е Полската къща.

Полската къща подозрително много приличаше на яхър.

— Мисля да се спрем на Езерната къща. Джон?

— Аз не се забавлявам. А ти?

— Ами… да. Игра е. Игрите винаги са забавни.

Тя не коментира думите ми.

— Пансионът е на петнайсет километра оттук, край Кантън.

— Кантън е в Охайо.

— Може да са го преместили. А може пък, Джон, да има и Кантън, Ню Йорк.

— Ще видим — казах. Продължихме по шосе 11.

Кейт отново се задълбочи в рекламните брошури.

— В района има много колежи, така че процентът на завършилите колеж е по-висок от средния за страната.

— Образованият ти задник направо може да измръзне тук.

— Средната температура през януари е минус три градуса. Не е чак толкова зле.

— Кажи ми го пак през януари.

— Можем да прекарваме зимата при родителите ти във Флорида.

— Предпочитам бялата смърт. — Часовникът на таблото показваше 11:47. Трябваше да се обадя на Дик Карнс възможно най-рано след пладне.

Пътят бе доста оживен и минаваше през открит район, ферми и селца. Определено бяхме напуснали планинския район на Адирондак и се намирахме в равнините на Големите езера. В Божията страна, където мечките бяха повече от хората и движението бе слабо, двамата с Кейт щяхме да се набиваме на очи. Тук се смесвахме с обичайното население. Стига да си държах голямата уста затворена.

Хюндайчо се държеше добре, но ми се искаше да беше машина с двойна предавка в случай, че ни се наложи да разбием оградата на Къстър Хил в някой момент. Довечера например.

— Колко патрона имаш? — попитах Кейт.

Тя не отговори.

— Кейт?

— Два резервни пълнителя в куфарчето.

Аз имах един пълнител във вътрешния джоб на якето. Никога не нося достатъчно муниции. Може би ако имах куфарче или чанта, щях да мъкна повечко пълнители.

— Точно така. Има ли телефони в тези къщурки?

Нед се изсмя.

— Разбира се. Даже и електричество има.

Искаше ми се да му кажа, че току-що идваме от луксозен курорт без телевизия и телефони услуги, но нямаше да ми повярва.

— Езерната къща има кабелна телевизия и видео, както и връзка с интернет.

— Сериозно? А да не би случайно да мога да използвам или наема един лаптоп?

— Ще ви дам един безплатно, но искам да ми го върнете до шест и половина. Тогава жената влиза да си проверява търговете. Купува боклуци, после ги продава на електронния битак. Казва, че прави пари, ама не ми се вярва.

Ако не се опитвах да се покрия, щях да му кажа, че най-вероятно жена му се чука с местния компютърджия. Но вместо това просто се усмихнах.

Платих в брой, което Нед оцени по достойнство и сметна, че не му трябват документи за самоличност или гаранция. Даде ми лаптопа си, който струваше към хилядарка. Зачудих се, както е тръгнало, дали да не си направя устата и за един стек бира, но не ми се искаше да злоупотребявам с гостоприемството му.

Нед ни даде ключа, съобщи ни някои основни правила и ни упъти към Езерната къща.

— Давайте право напред.

„Право напред“ можеше да ме отведе в кухнята му, но той май искаше да каже първо да се качим в колата.

— Виждаш ли колко приятни и доверчиви са хората тук? — попита Кейт, след като излязохме.

— Май съм си изгубил портфейла. Или пък тоя тип ми го сви?

Тя не обърна внимание на думите ми и продължи:

— В точно такава обстановка израснах в Минесота.

— Е, добре са се справили. Дай обаче да обсъдим преселването си по-късно.

Дадох право стотина метра и се озовахме при дъсчена къщичка до малко езерце.

Кейт си взе куфарчето и влязохме. Беше доста сносна постройка, с комбинирана дневна, спалня и кухня, украсена в еклектичен стил. Отзад се излизаше на зимната веранда, която гледаше към езерцето. Надявах се някъде да има и вътрешна баня.

Кейт инспектираше кухнята.

— Какво има в хладилника? — попитах.

Тя го отвори.

— Електрическа крушка.

— Обади се на румсървиса.

Тя отново ме пренебрегна и намери банята.

Отидох до телефона на писалището и се обадих на Дик Карнс за негова сметка.

Той прие обаждането, но попита:

— Защо аз трябва да плащам?

— В пандиза съм и вече използвах безплатния си разговор, за да се обадя на букмейкъра си.

— Къде си? Коя е тая Уилма, дето ми се изписва?

— Жената на Нед. Справи ли се?

— С кое? А, с Пушкин. Руски писател. Мъртъв. Няма повече информация.

Очевидно предпочиташе да ме дразни пред това да си товари сметката.

— Стига, Дик. Важно е.

— Добре. Готов ли си да записваш?

— Задръж малко.

Кейт беше излязла от банята и придърпа стола от кухнята до бюрото.

— Включвам на спикърфон — казах, натиснах копчето и затворих слушалката. — Кажи здрасти на Кейт.

— Здрасти, Кейт.

— Здрасти, Дик.

— Радвам се, че си с Джон и го пазиш да не загази.

— Опитвам се.

— Разказвал ли съм ти за оня случай, когато…

— Дик — намесих се. — Графикът ни е натоварен.

— Моят също. Добре, готови ли сте?

Кейт извади бележника и химикалка.

— Давай.

— Добре. Путьов, Михаил. Роден на осемнайсети май четиридесет и първа в Курск, Русия, Съюз на съветските социалистически републики. Баща му починал през четиридесет и трета. Капитан от Червената армия, убит в сражение. Майката е покойница, няма друга информация. Обектът е завършил… не мога да произнеса тия шибани руски думи…

— Давай буква по буква.

— Добре.

Съобщи ни къде е учил Михаил Путьов и очите ми се изцъклиха, когато каза:

— Завършил е Ленинградския политехнически институт със специалност ядрена физика. А по-късно бил разпределен в… какво е това, по дяволите?… Курчатов? Да, института „Курчатов“ в Москва… Пише, че това е един от най-големите съветски ядрени центрове и че този тип е правил проучвания там.

Не коментирах, но с Кейт се спогледахме.

— Това ли търсехте? — попита Дик.

— Какво друго има?

— Е, после е почнал работа във фабрика за борш. Пускал е нарязани картофи в казана.

— Дик…

— Работил е за съветската ядрена програма някъде в Сибир… — каза ни буква по буква името на някакъв град или обект. — Това като че ли е секретно, тъй като от седемдесет и девета до разпадането на Съветския съюз през деветдесет и първа няма много информация.

— Добре… Колко достоверна е тази информация.

— Една част взех направо от ФБР. Путьов е в списъка им за наблюдение. По-голямата част получих от биографията му, която е качена в сайта на работното му място.

— А то е?

— Масачузетския технологичен институт. Преподавател е там.

— Какво преподава?

— Не е история на Русия.

— Ясно…

— Събрах няколко неща за него от пуснати в Мрежата научни статии. Доста е уважаван.

— Заради какво?

— Някакви ядрени гадости. Не зная. Да не искаш да чета статиите?

— Ще ги погледна после. Друго?

— Изкарах късмет с клона на ФБР в Бостън. Там намерих един тип, за когото зная, че обича да дърдори неофициално. Та той ми каза, че Путьов попаднал тук през деветдесет и пета в рамките на постсъветската ни програма за настаняване, целяща да неутрализираме някои от тези свободно блуждаещи ядрени таланти, преди да се продадат на някой, който ще им предложи по-висока цена. Така е получил преподавателското място в Масачузетс.

— Можели са просто да го очистят.

Дик се изхили.

— Вярно, би излязло по-евтино. Купили са му апартамент в Кеймбридж и той продължава да цица парички от Чичо Сам. Направих му една бърза кредитна проверка. Никакви финансови или кредитни проблеми, което, както знаем, елиминира половината от мотивите за половината незаконни гадости, случващи се по света.

— Ясно.

Тревожеше ме обаче другата половина — онези мотиви за незаконна дейност, които можеха да се окажат неустоими за един петролен милиардер. Като властта например. Славата. Или отмъщението.

— Защо е в списъка за наблюдение на ФБР? — попита Кейт.

— Човекът от Бостън ми каза, че такава била стандартната процедура за лица като него. Бюрото не разполага с никакви негативи по негов адрес. Задължават го обаче да ги уведомява, когато напуска района, защото, както каза онзи, с когото говорих, Путьов е ходещ мозък, пълен с неща, които не бива да се предават на никоя страна, разработваща своя незаконна ядрена програма.

— Информирал ли е клона в Бостън, че напуска града? — попитах.

— Не зная. Не питах. Изкарах късмет, че онзи се съгласи да говори с мен неофициално. Въпросите ми се ограничаваха до събирането на общи сведения.

— Жена? Деца? — попита Кейт.

— Двама пораснали синове, също докарани тук в рамките на програмата. Чисти са. Жена му, Светлана, не я бива много с английския.

— Разговаря ли с нея? — попита Кейт.

— Да. Обадих се у тях. Преди това обаче звъннах в кабинета му в МТИ. Секретарката му, госпожица Крабтрий, каза, че й пратил имейл в събота, че ще отсъства за уикенда и няма да се появява до вторник — тоест до днес. Все още обаче го нямало и никой не е чувал за него. Предполагам, че е там, където сте и вие — добави Дик. — Нали?

— Не знаем.

Странно. Беше отменил полета си за Бостън в 12:45, но не се беше обадил в кабинета си или в авиокомпанията да си запази място за следващия самолет, който, доколкото си спомнях, щеше да е утре сутринта в 9:55. Нямаше да се прибира в града и с колата, тъй като тя бе върната.

— Секретарката беше ли притеснена? — попита Кейт.

— Не знам. Говореше служебно и нямах причина да я натискам. Затова се обадих на Светлана и тя ми каза: „Той не къща“. Питам я: „Кога бъде къща?“, тя ми отговаря: „Втоорник“, аз казвам: „Днес е втоорник“, а тя ми казва: „Обиди пак“ и затваря.

— Обиди пак?

— Сигурно значи „обади се пак“ на руски. Така че й звъннах преди двайсетина минути и казах: „Трябва да се свържа с Михаил. Спечели един милион долара от лотарията на «Рийдърс Дайджест» и трябва да си вземе наградата и парите“. А тя ми отговори: „Града? Каква града?“ Та значи този тип е изчезнал?

— Може би. Нещо друго?

— Не. Това е в основната безплатна встъпителна оферта.

— Намери ли номера на мобилния му телефон?

— Питах Светлана и секретарката. Не ми го дадоха, но се обзалагам, че са му се обадили веднага след това.

— Ясно. А пита ли телефонната компания? Или клона на ФБР в Бостън?

— Ще пробвам телефонната компания. Но няма да звъня отново на източника от ФБР. Започна да става любопитен. Трябва да го оставим на мира, освен ако не искаш да се забъркаш в някоя каша.

— Добре, остави го на мира.

— Кейт, защо аз? — попита той. — ФКТС си има свои компютри, телефони и досиета.

Тя ме погледна и каза:

— Приятелят ти си е измислил една теория и…

— Ясно. Каза ли му, че трябва да играе в екип?

— Споменах му на няколко пъти.

Вече губех търпение.

— Е, като го уволнят, ще го взема на половин работен ден.

— Стига вече — прекъснах ги. — Да се връщаме на въпроса. Дик, има ли нещо друго, което да ти се струва важно или от значение?

— От значение за какво?

Добър въпрос.

— Какви са тия ядрени истории? — попита Дик, преди да успея да отговоря.

— Не мисля, че е това е от значение за едно разследване на убийство.

— Защо един професор от МТИ ще се забърква в подобно убийство?

— Помислих си, че може да е от руската мафия, но не ми прилича на такъв. Добре, ще…

— Значи арабите са го отмъкнали, така ли?

— Не мисля. Дай ми домашния му и служебния му телефон.

Дик ги даде и каза:

— Добре, сега топката е във вашата половина. Късмет при намирането на Путьов. И дано пипнете кучия син, който е убил Хари Мюлер.

— Ще го пипнем.

— Благодаря, Дик — каза Кейт.

— И се пазете.

Прекъснахме връзката и Кейт ме погледна.

— Ядрен физик.

— Да.

— Какво прави в Къстър Хил Клуб?

— Може би оправя микровълновата печка.

— Джон, трябва веднага да се върнем в Ню Йорк и да накараме Уолш да събере съответните хора…

— Задръж малко. Реакцията ти е прекалена. Не разполагаме с никаква друга стряскаща информация, освен че някакъв ядрен физик е гостувал в Къстър Хил Клуб…

— Имаме ГНУ, ЯДРО, СНЧ и…

— Господи, надявам се вече да са намерили това.

— Ами ако не са?

— Значи са глупаци.

— Джон…

— Не можем да признаем, че имаме улики и сме ги скрили… добре де, че просто сме забравили да съобщим за тях.

— Ние? — Кейт стана. — Ти не го съобщи. Ние извършихме престъпление. Аз съм ти съучастник.

Аз също станах.

— Да не си мислиш, че няма да те прикрия?

— Не искам да ме прикриваш. Трябва да съобщим всичко, с което разполагаме, в това число и Путьов. Още сега.

— Доколкото ни е известно, от ФБР знаят всичко, което знаем и ние, но не го споделят с нас. Тогава защо ние трябва да споделяме с тях?

— Защото това ни е работата.

— Правилно. И ние ще споделим. Но не сега. Приеми, че провеждаме допълнително разследване.

— Не, в момента провеждаме моторизирано разследване.

— Не е вярно. Уолш ни оторизира…

— Лайъм Грифит…

— Майната му на Грифит. Доколкото ми е известно, дошъл е тук да ни донесе чисто бельо за една седмица.

— Знаеш защо е дошъл.

— Не, не зная. Ти също не знаеш.

— Джон, какъв е планът ти?

— Както винаги, истина и справедливост. Дълг, чест, родина.

— Глупости на търкалета.

— Добре, истинският отговор е, че трябва да си спасяваме задниците. Загазили сме и единственият начин да се измъкнем е да придвижим случая към…

— И не забравяй егото си. Джон Кори, НЙПУ, държи да се изкара по-хитър от цялото ФБР.

— Не е нужно да го доказвам. Това си е факт.

— Връщам се в Ню Йорк. Ти идваш ли?

— Не. Трябва да намеря убиеца на Хари.

Тя седна на леглото и заби поглед в пода. Ясно беше, че е разстроена.

Останах прав до нея цяла минута.

— Кейт — казах накрая и поставих ръка на рамото й. — Довери ми се.

Известно време тя не отговори, после промълви почти на себе си:

— Защо просто не се върнем в Ню Йорк и не разкажем на Том всичко, което знаем? И да се опитаме да спасим кариерата си?

— Защото вече минахме тази точка — отвърнах аз. — Връщане няма. Съжалявам.

Тя поседя още малко, после стана.

— Добре… Сега какво?

— СНЧ.

36

Кейт като че ли се поуспокои малко и се примири с факта, че идиотът, който я е накиснал в цялата тази каша, е може би единственият малоумник, който може да я измъкне от нея.

Това малко ме притесняваше, но знаех, че ако се съсредоточа и реша случая — убийството на Хари и загадката около Мадокс, — работните и личните ни проблеми ще изчезнат. И докато се занимавахме с това, може би щяхме да спасим и планетата. Както казва самата Кейт, „нищо не е по-успешно от самия успех“.

Обратното на това бе… ами, позор, унижение, уволнение, бюро за безработни и някаква ядрена изненада. Но пък защо трябва да сме черногледи?

Исках да накарам Кейт да се почувства част от решението.

— Добре, ще послушам съвета ти и ще се обадим на Джон Насеф.

Седнахме на бюрото и приготвихме бележниците си.

Предпочитах да използвам лаптопа на Нед, но бях сигурен, че Джон Насеф, който бе от Техническия отдел, така или иначе е извън примката на ФКТС.

Тя набра, като използва личната си фонокарта, с което скриваше номера на Уилма, представи се на дежурния оператор във ФКТС и поиска да я свържат с командир Насеф. Превключи на спикърфон и докато ни свързваха, обясни:

— Джон Насеф е действащ командир от флота, така че няма да е зле отначало да се обърнеш към него според ранга му. Той е офицер и джентълмен, така че си мери приказките.

— А ти внимавай как формулираш въпросите си.

— Мисля, че зная как да го направя — отвърна тя. — Но защо ти не поемеш нещата, както става обикновено?

— Да, госпожо.

Флотски командир Джон Насеф се обади.

— Здрасти, Кейт. Какво има?

— Здрасти, Джон. Със съпруга ми Джон, който работи с… работи за мен, се нуждаем от малко информация за свръхнискочестотните радиовълни. Можеш ли да ни помогнеш?

— Мисля, че да… — Той замълча за момент. — За какво все пак става дума?

— Добър ден, командир — намесих се аз. — Говори детектив Кори, който работи за специален агент Мейфийлд.

— Наричайте ме просто Джон.

— И вие мен. В отговор на въпроса ви, за съжаление, това е доста деликатна материя и можем само да кажем, че е спешно.

— Разбирам… Какво искате да знаете?

— Може ли СНЧ вълните да сварят яйце?

Кейт изглеждаше вбесена, но командир Джон отвърна:

— Не, не мисля.

Говореше като флотски педант, какъвто вероятно беше, така че реших да се съобразя.

— Просто се пошегувах. Можете ли да ни разкажете нещо за свръхнискочестотните вълни? Ако може, без много технически подробности. Не мога дори да си програмирам радиото в колата.

Това го накара да се позасмее. Поне тая шегичка я схвана.

— Добре… въпросът си е технически, но ще се опитам да говоря на нормален език. Първо, не съм специалист по СНЧ сигналите, но определено мога да ви кажа някои най-основни неща.

— Целите сме слух. — Приготвих се да записвам.

— Ами, като начало… само да отворя някои неща в компютъра… добре, свръхнискочестотните вълни се предават на свръхниски честоти… — Той се засмя на тази идиотия. — Затова и се наричат така… както и да е, това са много дълги вълни. Предавате на честота осемдесет и два херца, или 0,000082 мегахерца, което се равнява на дължина на вълната от 3658535,5 метра, или 3658,5 километра…

Оставих молива.

— Чакайте, Джон. Задръжте малко. Не искаме да предаваме съобщения по нашата радиостанция. Кой използва тези честоти? И за какво?

— Използват ги единствено военните — отговори той. — И по-точно Военноморските сили. На тях се осъществява контактът с атомните подводници, действащи на много големи дълбочини.

С Кейт се спогледахме. Искаше ми се да го попитам дали не познава Фред, но се сдържах.

— Възможно ли е тези СНЧ вълни да се проследяват?

— Разбира се. Стига да имате подходящото оборудване. Може обаче да се наложи доста да почакате, докато уловите СНЧ предаване.

— Защо?

— Защото използването им е много ограничено. И всичко, което уловите, ще е кодирано.

— Добре… запознайте ни с това. Кой, какво, къде, кога, как и защо?

— Не мисля, че това, което ще кажа, е секретно, но съм длъжен да ви попитам дали линията е сигурна.

Типичен военен свързочник. Помислих си, че Нед би могъл да подслушва, за да му мине времето, но не ми приличаше на шпионин, а Уилма сто на сто гледаше Хоум Шопинг.

— Говорим по обикновена линия, която ще ползвам само веднъж, от един курорт в Адирондак. — Всъщност вече не се намирахме в Адирондак, но Уолш и Грифит трябваше да си мислят, че сме там, ако случайно научеха за разговора. — Обаждам се от Върха, така се нарича курортът. Главният готвач е французин, но съм сигурен, че не подслушва.

— Хм… Както казах, по-голямата част от информацията не е секретна. И тъй, нека ви обясня практическото приложение на СНЧ. Както знаете, имаме атомни подводници, действащи на много големи дълбочини за много дълги периоди — понякога месеци наред, и повечето от тези подводници действат в обичайните си патрулни райони близо до… е, това е малко деликатно, но все пак ще го кажа… близо до хидроакустични станции, където могат да поддържат връзка с командването по обикновените радиоканали. Някои от подводниците обаче могат да се окажат в ничии води далеч от станциите си, така че при извънредни ситуации командването в Пърл Харбър за Тихоокеанския флот или в Норфолк за Атлантическия трябва да може да се свърже с онези, които не са близо до повърхността или в района на някоя подводна предавателна станция. Дотук разбрахте ли ме?

Погледнах Кейт. Тя кимна.

— Разбира се. Давайте нататък.

— Е — продължи той, — в нормална обстановка дългите вълни няма да могат да проникнат далеч в океанските дълбини, особено ако водата е много салинна. Тоест солена.

— Солена. Това го схванах.

— Добре. Свръхнискочестотните вълни обаче могат да обиколят целия свят независимо от атмосферните условия и да проникнат през всичко, в това число планини, океани и полярни шапки. В състояние са да достигнат дълбоко потопена подводница по всяко време и на всяко място. Всъщност, ако СНЧ не съществуваха, нямаше да можем да поддържаме връзка с някои от атомните ни подводници и това би могло да доведе до сериозен проблем, ако балонът гръмне.

— Какъв балон?

— Балонът. Жаргонното название на ядрена война.

— Аха. Харесва ми.

Двамата с Кейт отново се спогледахме. Не знаех как се чувства тя, но мен лично мисълта за Бейн Мадокс малко ме изнервяше.

Командир Насеф пусна поредната апокалиптична шега.

— Ако не бяха СНЧ, нямаше да има опасност от една хубава тотална атомна война.

— Е, да благодарим на Бог за СНЧ.

Той се изсмя.

— Това е стар флотски лаф.

— Направо кърти мивки. Други няма ли?

— Хе, мина доста време от Студената война, но…

Обикновено не прекъсвам остроумия, но този път направих изключение.

— И тъй, значи това е единственият начин… единствената причина, поради която някой би използвал тези вълни… тоест за да се обади на някоя подводница.

— Виждате ли, това не е точно гласово радио — отвърна той — По-скоро е предавател на сигнали, също като телеграфа, за изпращане на кодирани съобщения.

— При това само до подводница?

— Да. До дълбоко потопена подводница. Вълните са много дълги и затова предаванията са много бавни. Те обаче могат да проникнат през всичко. Така че единственото им практическо използване е за контакт с подводници, с които не може да се установи нормална връзка.

— Ясно. Могат ли тези вълни да прецакат мобилния ми телефон?

Той отново се изсмя.

— Не. Те са много далеч по скалата и не си взаимодействат с никои от останалите радиовълни, микровълни и всичко друго, което използваме в ежедневието.

— Значи СНЧ предавателите предават буквени кодове — каза Кейт.

— Правилно.

— И могат да се уловят само от подводница ли?

— Могат да се уловят от всеки, който разполага със СНЧ приемник. Но ако не знаете шифъра, който често се сменя, съобщението ще е безсмислено. Ще чувате единствено предаваните импулси, които са букви в криптиран вид. Доколкото зная, най-разпространен е трибуквеният шифър.

— И това казва на хората в подводницата всичко, което трябва да знаят ли?

— Обикновено им казва просто да установят нормална радиовръзка. СНЧ предаването се нарича предупредителен звънец — обясни той. — Освен това е и предупреждение за капитана, че нещо се случва и че трябва да направи нещо, за да установи връзка. Понякога обаче трибуквеният код може да е достатъчен. Например би могъл да означава „Излезте на повърхността“ или „Вземете курс към точка А“, която се намира на предварително подготвена координатна мрежа. Разбирате ли ме?

— Мисля, че да — отвърна Кейт.

— Не можете да използвате СНЧ за дълги и многословни съобщения. Може да мине половин час, преди сигналът да стигне до подводницата. А освен това трябва да отбележа, че самата подводница не може да изпрати сигнал или съобщение. Може само да приема.

— Като „Не ни търсете, ние ще ви се обадим“ — казах аз.

— Правилно.

— Защо подводницата не може да изпраща СНЧ съобщения? — попита Кейт.

— Предавателят и антената трябва да са на суша. Мога да ви го обясня по-късно. Засега ще кажа, че ако подводницата трябва да отговори на еднопосочното съобщение или ако капитанът се нуждае от повече данни, подводницата трябва да се придвижи по-близо до някоя подводна хидроакустична станция — ако има време, — да се приближи до повърхността и да изпрати комуникационен маяк, да получи повече информация по късите вълни, или в наше време — по сателит или по друг начин.

— Какво искате да кажете с това „ако има време“? — попитах.

— Ами например, ако другата страна вече е изстреляла междуконтиненталните си ракети срещу нас, няма да има време за установяване на нормална радиовръзка, защото докато подводницата приеме сигнала, което може да отнеме до половин час, както вече казах, всички видове комуникации в Съединените щати вече ще са изпарени и ядрената война ще е свършила. Ако това се случи, то подводниците ще получат последното си съобщение — трибуквен код, който означава — най-общо — „Пускайте ракетите“.

Кейт изглеждаше малко разтревожена, но командир Насеф имаше и добри новини.

— Свръхнискочестотните вълни не се влияят от термоядрените експлозии.

— И слава Богу — казах аз. — Нека обаче ви попитам нещо. Ами ако онзи, който праща сигналите, пусне погрешни букви? Да кажем, искал е да напише XYZ, което означава „обедна почивка“, а вместо това набере XYV, или „пускайте бомбите“?

Гласът на командир Насеф звучеше развеселено.

— Това не може да се случи.

— Защо? Погледнете само имейлите, които получавате.

— Искам да кажа — търпеливо обясни той, — че има предпазни механизми и всички заповеди за изстрелване на ракетите трябва да бъдат потвърдени.

— От кого? Когато подводницата получи заповедта половин час след изпращането й, както сам казахте, няма да има кой да я потвърждава.

— Това е вярно. Но бъдете сигурен, че това не може да се случи.

— Защо? В крайна сметка става въпрос за три мизерни букви. Като онези маймуни, дето пишат „Крал Лир“.

— За ваша информация, един трибуквен код съдържа седемнадесет хиляди петстотин седемдесет и шест възможни комбинации на латиница във вида й, използван в английския език. Руската азбука, в която има тридесет и три букви, ще съдържа тридесет и пет хиляди деветстотин тридесет и седем различни кода. Толкова прави тридесет и три на трета степен — обясни той. — И тъй, какъв е шансът някой оператор да изпрати погрешен код на подводниците и да им нареди да изстрелят ракетите си по зададените им цели?

Като се има предвид, че всяко нещо, което може да се скапе, се скапва, шансовете изглеждаха доста добри.

— Може би трябва да преминем на кирилица. Нали се сещате? Повече букви. По-малка вероятност случайно да започнем ядрена война.

Това му се видя смешно.

— Всъщност, ако искате да знаете повече, отколкото ви е нужно, изпращащият съобщението трябва да го предава като повтарящ се, коригиращ грешките код, последван от друг трибуквен код за удостоверяване. Никой не може да прецака случайно тази система.

Зададох очевидния и по-уместен въпрос:

— А ако не е случайно? Да кажем, ако някой ненормалник реши да започне ядрена война?

Той за момент се замисли.

— Както вече казах, кодовете често се сменят.

— Но ако някой разполага с кода.

— Не мога да си представя, че някое оторизирано лице може да се добере до командните и удостоверяващите кодове и същевременно до протоколите за криптиране. Освен това софтуерът за кодиране е много по-сложен, отколкото си мислите. Не бива да се тревожите за подобни неща.

Помислих си за Бейн Мадокс и ми се прииска да кажа на командир Насеф, че той би трябвало да се тревожи.

— Няма ли друго възможно приложение на това средство за комуникация? — попита Кейт. — Имам предвид, СНЧ имат ли приложение другаде освен при военните?

— Е, преди нямаха. Чувал съм обаче, че след края на Студената война руският СНЧ предавател е бил използван за геофизични изследвания. С други думи, превръщат мечовете в плугове. Свръхнискочестотните вълни могат да проникнат дълбоко в земната кора и затова могат да се използват за електромагнитно сондиране и наблюдение — обясни той. — Например за сеизмични изследвания. Предсказване на земетресения и разни подобни неща. Само че не съм много запознат с тази област.

— Значи на теория някой извън системата на военните би могъл да изпрати СНЧ сигнал. Учени например.

— На теория — да, но в целия свят съществуват само три СНЧ предавателя и всички те са собственост на военните — каза Насеф. — Ние притежаваме два, а те — един.

— Разбирам… — каза Кейт. — Но на теория… този предавател свръхсекретен ли е? Или конструирането му е незаконно?

— Не зная дали е незаконно. В технологията и физиката зад нея няма нищо свръхсекретно. Реалният проблем е, че предавателната станция е много скъпа и че няма друго практическо приложение освен установяването на връзка с подводници, или в по-ново време — с ограничени геофизични проучвания.

Не ми се вярваше Бейн Мадокс да се интересува от геофизични проучвания, но казва ли ти някой.

— Възможно ли е свръхнискочестотните вълни да установят наличието на петролни залежи?

— Предполагам, че да.

— Значи геолозите биха могли да ги използват, за да намират петрол.

— Теоретично да, но СНЧ станции могат да се строят само на няколко места на планетата.

— Това пък защо? — попита Кейт.

— Е, щом стигнахме до самия предавател, нека ви обясня и за него. Питахте защо подводницата не може да изпрати СНЧ сигнал. Една от причините е, че предавателят може да се намира единствено на суша в район с много ниска електропроводимост на земята. А на планетата има съвсем малко места, където съществуват подобни геологични условия.

Естествено попитах кои са тези места.

— На едното се намира руският предавател „Зевс“ — северозападно от Мурманск, недалеч от Полярния кръг. Другото място, където съществуват необходимите условия, е в Съединените щати. Двата ни предавателя са в Уисконсин и Мичиган и използват една и съща геологична формация, наречена Лоренцов щит.

— И това ли е всичко?

— Това е за съществуващите СНЧ предаватели. По време на Студената война обаче англичаните почти построиха свой за Кралския флот на едно подходящо място в Шотландия, казва се Гленгъри Форест. Идеята обаче беше изоставена по различни политически и практически причини.

Замълчахме за известно време.

— И тъй, значи в целия свят има само три СНЧ предавателя?

— Последния път, когато ги преброих, да — шеговито отвърна командир Насеф.

„Ами преброй ги пак“ — помислих си.

С Кейт се спогледахме, но никой от нас не зададе очевидния въпрос за други подходящи и може би намиращи се наблизо места. Знаехме, че трябва да обмислим добре въпроса си, за да не се стигне дотам командир Насеф да седне да разправя в кафенето, че Кори и Мейфийлд са питали за СНЧ предавател в Адирондак.

Джон Насеф прие мълчанието ни за знак, че сме приключили с губенето на времето му.

— Това беше ли ви от полза?

— Много — отвърна Кейт. — Благодаря. Още един въпрос. Нещо не ми стана съвсем ясно. Значи казваш, че е възможно частно лице да изгради СНЧ предавател, така ли?

Джон Насеф сигурно вече мислеше за обяда си, но отговори:

— Разбира се. Някой може да си го сглоби в мазето или гаража. Всъщност самата технология никак, не е сложна, някои от компонентите могат да се изградят с подръчни материали, а други — да се построят или купят срещу известна сума. Истинският проблем е местоположението и размерът на антената.

— Защо това да е проблем?

— Защото не става дума за стандартна вертикална антена. СНЧ антената представлява всъщност дълъг кабел или кабели. Те се опъват по стълбове, обикновено в голям кръг с обиколка километри.

Това ми приличаше на нещо, което бях видял неотдавна.

— Защо това трябва да е трудно… или скъпо?

— Скъпо е, ако го прави правителството — отвърна Насеф и хубаво се посмя на остроумието си. — Както казах, най-важна е географията и геологията. Първо, трябва да намериш място, където скалните формации са подходящи, а после — да се сдобиеш с достатъчно голям парцел на това място.

— А после?

— Е, после опъваш жиците, които всъщност захранват антената. Може да се наложи да са дълги стотици километри — в кръг, за да се пести място, — но ако геологичните условия са идеални, може да се разминеш и с по-малко — да кажем, седемдесет-осемдесет километра или дори по-малко.

— Моментът с геологията нещо ми убягва — каза Кейт.

— Ами… само да проверя… добре… за построяването на СНЧ антена е необходим район, където има само няколко метра пясък или чакъл. Под тях трябва да има скална основа от вулканичен гранит или метаморфен… какво е това, по дяволите? Г-Н-А-Й-С — прочете по букви той.

— Надявам се това да не е кодът за обяд — казах.

Той се изсмя.

— Предполагам, че е някакъв вид скала. Да видим… райони от много стари предкамбрийски планински вериги като Лоренцовия щит, където се намират нашите предаватели… Колският полуостров в Русия, където е тяхната инсталация… мястото в Шотландия, където англичаните решили да не строят СНЧ станция… едно място край Балтийско море… е, схващате как стоят нещата.

Не исках да го чувам да казва: „Адирондак“ и наистина го слушах много внимателно.

— И тъй, ако някой поиска да си построи СНЧ станция, ще трябва да отиде в един от тези райони, да си купи достатъчно земя, да забие стълбове в материковата скала и да опъне антената по тях, в кръг. Колкото по-добри са геологичните условия, толкова по-малко жица ще е нужна за осигуряването на една и съща предавателна мощ. След това антената се свързва към дебел заземяващ меден кабел, който минава по един или повече стълбове до дълбока дупка в нископроводимата скала. После мощен електрически генератор — и тук са големите разходи — захранва кабелите на антената, токът минава по тях и стига по медния кабел до скалата. И тогава самата Земя се превръща в антена. Разбирате ли ме?

— Абсолютно — отвърнах.

Той май не ми повярва.

— И за мен техническото описание е малко сложничко. Но изглежда, че ако имате достатъчно мощен електрически генератор — хиляди киловати — и изградите по подходящ начин антената, самият радиопредавател не е труден за построяване и ще можете да излъчвате СНЧ сигнали където и както ви сърце иска. За съжаление, никой няма да ви слуша.

— Подводниците ще чуят — напомних му.

— Само ако се случи да са на честотата, на която предавате. Руснаците предават на осемдесет и два херца, а ние — на седемдесет и шест. А дори подводниците да чуят нещо на съответната честота, техният СНЧ приемник най-вероятно ще отхвърли сигнала.

— Защо?

— Защото, както казах, военните сигнали са кодирани компютърно. Разкодирането им става в приемника. В противен случай всеки ненормалник — както изглежда намеквате — би могъл на теория да всее хаос в руския и американския подводен флот. И нали се сещате — да започне Трета световна война.

Много добре се сещах какво иска да каже.

Кейт вече се беше изправила.

— Някой опитвал ли е да го прави? — попита тя.

Той не отговори, така че повторих въпроса.

— Всъщност вие двамата с какво сте се захванали? — отговори с въпрос той.

Знаех какво предстои и не ми се искаше да прати трибуквено съобщение до Пентагона, означаващо „Проверете Кори и Мейфийлд“.

— Е, както вероятно знаете, ние сме в Близкоизточния отдел. Това е всичко, което мога да кажа.

Той обмисли чутото.

— Е… там може и да имат, или да са способни да се сдобият с тази технология… но не мисля, че в онези страни има подходящ от геологична гледна точка район.

— Това е чудесно — казах. Но всъщност не ставаше дума за близкоизточните ни приятели. Повторих въпроса си: — Някой — в миналото — опитвал ли се е да изпрати фалшив сигнал до подводния ни флот?

— Чувал съм слух за нещо подобно.

— Кога? Как? Какво се е случило?

— Ами… ако се вярва на слуха, преди петнадесет години подводният ни флот получил кодирани СНЧ сигнали, но бордовите компютри не успели да потвърдят достоверността на съобщенията и затова те били отхвърлени. А когато капитаните на подводници се свързали с други средства с щабовете в Пърл Харбър и Норфолк, им казали, че подобни сигнали не били изпращани от Уисконсин. Станцията в Мичиган по онова време още не е била построена. — Насеф помълча няколко секунди. — Явно някой… е изпратил фалшивите съобщения, но предпазните механизми се задействали и нито една подводница не предприела действия, базирани на тази заповед.

— Какви действия? Какво е гласяла заповедта?

— Изстрелване.

Настъпи тишина.

— Възможно ли е да са ги изпратили руснаците? — попита накрая Кейт.

— Не. Първо, руснаците изобщо не са имали СНЧ предавател до около деветдесета, а дори и да са разполагали с такъв, няма никаква разумна причина да нареждат на американски подводници да изстрелят ракетите си срещу СССР.

Тук беше прав.

— Тогава кой е бил?

— Вижте, това най-вероятно е мит от времето на Студената война, история, използвана от свързочници и подводничари, за да впечатлят момичетата или приятелите си в бара — отвърна той.

— Така е — съгласих се. — Подобна история определено може да ти осигури топла прегръдка или студена бира. Но може и да е истина.

— Може.

— Значи явно сме преброили неточно СНЧ предавателите — казах. — За мен вече са четири.

Той помълча известно време.

— Всъщност преди петнадесет-шестнадесет години на света е имало само една предавателна станция — нашата в Уисконсин. Както казах, онази в Мичиган още не е била построена. Същото се отнася и за „Зевс“. Именно затова си мисля, че историята е измислена. Кой ще тръгне да изгражда и използва СНЧ предавател, за да започне ядрена война?

Помислих си, че лудият ми бивш тъст би го направил като едното нищо, но той беше прекалено голяма скръндза и щеше да се стисне за пари.

— Китайците? Нали се сещате — казват ни да стреляме по руснаците, а после седят и ни гледат как се унищожаваме едни други.

— Е, възможно е. Но ако ги хванат, не бих се учудил, ако руснаците и американците се разберат да им го върнат тъпкано. Това е много опасна игра.

Наистина си е опасна игра и ако си един от участниците, каквито са Русия и Китай, сериозно ще се замислиш дали да рискуваш. Но ако си богат и луд индивид в планините, може и да ти се прииска да се забавляваш със СНЧ предавател.

— Казахте, че тези честоти могат да се следят, така че вероятно е възможно да се установи и местоположението на предавателя — посочих.

— Добро предположение. На практика обаче това е невъзможно. Не забравяйте, че самата планета играе ролята на антена, така че сигналите сякаш се излъчват отвсякъде.

— Като космическо послание?

— Ами… по-скоро като земетресение. Сигналът сякаш ще идва от всички посоки.

— Значи няма начин да се проследи произходът на свръхнискочестотен сигнал?

— Не и в смисъла, по който си мислите. Приемниците обаче могат да получат най-обща представа за източника, като сравнят ефективната мощност, която са приели на мястото, на което се намират. Подобно на всички енергийни източници, колкото по-далеч се намираш, толкова повече отслабва сигналът. Точно по този начин научихме за руския „Зевс“ — подозирахме, че руснаците използват СНЧ предавател, за да се свързват с подводниците си, така че разположихме една приемателна станция в Гренландия и тя регистрира силни сигнали. След време успяхме да се ориентираме най-общо към Колския полуостров и шпионските спътници го потвърдиха. Това обаче бе възможно само защото руснаците предаваха непрекъснато, докато търсехме източника на сигнала.

Замислих се.

— От флота успяха ли да определят откъде са дошли онези фалшиви заповеди за изстрелване?

— Нямам представа. Подозирам, че не са, в противен случай всеки свързан по някакъв начин с военноморската комуникация щеше да чуе, било то официално или неофициално. Аз лично не съм чувал. Но не забравяйте, че въпросното предаване може и изобщо да не го е имало.

Е, аз пък си мислех, че го е имало. Подозирах, че и командир Насеф е на същото мнение. Освен това ми се струваше, че зная кой е бил източникът.

Насеф превключи на по-ведра вълна.

— Е, слава Богу, Студената война свърши.

— Щом казвате.

Той не оспори думите ми.

— Има ли нещо друго?

Помислих си за Михаил Путьов.

— Възможно ли е ядрен физик да работи нещо свързано с тази технология?

— В никакъв случай. Сигурно ще знае за нея по-малко и от вас.

— Е, аз вече съм експерт. Никой няма да успее да ми пробута свръхдълговълнова печка.

Командир Насеф пренебрегна шегата ми.

— Защо СНЧ вълнуват Близкоизточния отдел на Контратерористичната спецчаст?

С Кейт се спогледахме. „Ти си по замазването“.

Благодаря, Кейт.

— Е, според това, което ни казахте, може и да се окаже, че сме на… погрешна вълна — казах и се засмях за по-голям ефект. — Всъщност работим по един случай, свързан с терористична екоорганизация на име Съюз за натурална чистота. СНЧ. Грешен Сънчо. Съжалявам.

Като типичен офицер и джентълмен, командирът не удостои тази глупост с правото да мине за обяснение.

Кейт, която знае как да не задава въпроси, които да накарат питания да заподозре нещо, се обърна към Насеф.

— Джон, ти каза, че единственото подходящо място в Съединените щати за СНЧ антена и предавател е геологичният район на Лоренцовия щит в Уисконсин и Мичиган. Правилно ли съм разбрала?

Той можеше да се надуе и да попита какво общо има това със Съюза за натурална чистота, но не го направи.

— Мисля, че да… чакай малко… има и друго място, където може да се разположи СНЧ предавател.

Нито Кейт, нито аз попитахме кое е то, но Джон Несеф ни информира:

— Всъщност намирате се точно на него.

37

Седяхме в зимната веранда, затоплена от минаващите през големите прозорци слънчеви лъчи. Отвън капеха листа, патици плуваха в езерото и тлъсти канадски гъски без паспорти тромаво се клатушкаха по ливадата.

Бяхме потънали в мислите си, които вероятно бяха едни и същи. Накрая Кейт каза:

— Мадокс има голям генератор на електричество и СНЧ антена в имота си, а вероятно и предавател някъде в хижата. Може би атомното му скривалище…

Опитах се да разведря обстановката.

— Значи смяташ, че търси петрол?

Тя не бе в настроение за хумора ми.

— Мислим ли, че Мадокс е човекът, изпратил онези СНЧ сигнали на подводния флот преди петнадесет години?

— Мислим.

— Но защо?

— Нека помисля… Да не би пък да се е опитвал да започне термоядрена война?

— Да, това ми е ясно. Но защо?

— Предполагам, че просто е хвърлил зара, кръстосал е пръсти и се е надявал на щастлив край.

— Това е лудост.

— Да. Но той не е бил на същото мнение. Ти си млада и може да не си спомняш, но по онова време в тази страна имаше хора — в това число и господин Мадокс, сигурен съм, — които искаха да натиснат копчето първи и всичко да приключи. Наистина вярваха, че руснаците могат да бъдат хванати по бели гащи, че съветските технологии и оръжия са ненадеждни и че можем да преживеем онова, което хвърлят по нас. Радиоактивното замърсяване се надценява — добавих.

— Пълна лудост.

— Е, за щастие, няма да разберем дали е така. — Замислих се за момент. — Мадокс очевидно е имал някаква вътрешна информация за СНЧ кодовете и е решил да я използва. Както чухме, технологията за построяването на предавателя и антената не е секретна и в един момент, преди двадесетина години, Мадокс е решил, че му трябва подходящ имот, и започнал да пазарува земя в Адирондак. Най-добрата инвестиция в живота му.

Тя кимна замислено.

— Предполагам, че е станало точно това… но не е проработило.

— И слава Богу, иначе сега нямаше да разговаряме за това.

— Но защо не е проработило?

Умът ми заработи.

— Предполагам, че е подценил сложността на компютрите и софтуера, които явно са неразривна част от СНЧ предаванията. И в един момент е бил предупреден от свой вътрешен човек, че ако се опитва да налучка кода, правителството ще направи всичко възможно да открие източника на фалшивите предавания и от ФБР ще разбият вратата на Къстър Хил Клуб. Затова се е отказал от интересното си хоби.

— Или се е намесил Бог.

Замислих се над думите й.

— Не се съмнявам, че Бейн Мадокс е вярвал, че е на страната на Бог и че Бог е на негова страна.

— Е, явно не е бил.

— Явно не. Между другото, каква е връзката между СНЧ и Михаил Путьов, бивш съветски специалист по ядрени оръжия, а в момента професор в МТИ и гост в дома на господин Мадокс?

Кейт се замисли.

— Може би… може би този път Мадокс ще се помъчи да накара нашите подводници да изстрелят ракетите си срещу набелязаните цели в Близкия изток, Китай или Северна Корея.

— Хм, това определено пасва на онзи Бейн Мадокс, когото познаваме. Интересна възможност. Но тя все пак не обяснява Путьов.

Кейт се замисли за това, а вероятно и за неща, за които до вчера не бе и сънувала, че ще й се наложи да мисли.

— С какво се е заел този тип, по дяволите? — попита ме накрая. А може би питаше себе си.

— Вероятно е пристъпил към План Б и нямам никаква представа какъв е той, освен че е версия на План А, провалил се преди петнадесет години. Светът се промени след края на Студената война, така че планът също се е променил, макар самият Бейн Мадокс да си е останал същия психопат, какъвто е бил винаги.

Погледнах си часовника и станах.

— Виж сега какво искам да направиш, Кейт. Влез в интернет и виж дали има нещо друго, което трябва да знаем за СНЧ вълните. Освен това провери в Гугъл за Михаил Путьов, а покрай него можеш да пуснеш и търсене на Бейн Мадокс.

— Добре…

— И много важно — да не забравиш да върнеш лаптопа на Уилма преди шест и половина.

Тя се усмихна насила.

— Мога ли да вляза в пощата й?

— Не, не можеш да влизаш в пощата й. Добре, после се обади във ФАА и намери летателните планове на двата самолета на Мадокс. Номерата на машините са в куфарчето ти. Може и да отнеме време, като се знае каква е федералната бюрокрация, но бъди настоятелна и очарователна…

— Защо мислиш, че това е важно?

— Наистина не зная. Бих желал обаче да науча къде е изпратил Мадокс самолетите — в случай, че стане важно. Освен това искам да проучиш всички онези списъци, резервации и договори за наемане на коли и да видиш дали няма да изникне още нещо. Обади се също в дома и кабинета на Путьов и провери дали някой не знае къде се намира.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Сега е времето ми за дрямка.

— Много смешно.

— Всъщност ще бягам по някои задачи. Ще взема храна и тоалетни принадлежности, които явно не са включени в цената тук, и каквото още се сетиш.

— Не ни трябва нищо от магазина, Джон — каза тя. — След като съберем информацията, се връщаме заедно в града. Заедно. Ще запазя места от летището в Адирондак или от някое друго наоколо.

— Кейт, не мисля, че все още разполагаме с достатъчно информация, че да си купим карта за излизане от затвора.

— Аз пък мисля, че разполагаме.

— Не. Предполагам, че във Вашингтон има хора, които знаят поне толкова, колкото знаем ние в момента.

— Тогава защо са пратили Хари да следи Къстър Хил Клуб?

Добър въпрос. Хрумнаха ми няколко възможни отговора.

— Е, може би е било свързано по някакъв начин със събирането през уикенда. Но повече от това не мога да кажа.

— Джон, според мен Хари си е изпълнил задачата. Искали са той да бъде хванат.

Точно това си мислех аз, а сега явно и тя.

— Така изглежда.

— Но защо им е да искат подобно нещо?

— Това е големият въпрос. Един от възможните отговори е да дадат знак на Бейн Мадокс, че го държат под око. Определено не са очаквали от него да убие уловения агент.

— Защо министерството на правосъдието и ФБР ще искат Мадокс да знае, че е под наблюдение?

— Понякога в полицейската практика използваш следенето, за да изнервиш заподозрения. Понякога, когато става въпрос за богати и влиятелни хора, го използваш като учтивост или за предупреждение. Нали се сещаш — я вземи се стегни, че ще насадиш всичките на пачи яйца.

Кейт стана и пристъпи към мен.

— Можеше да си ти.

Всъщност мислех, че щях да проявя достатъчно разум, за да откажа задачата веднага щом надушех каква е ситуацията. От друга страна, Хари беше проста душа, винаги се доверяваше прекалено много на шефовете и изпълняваше заповедите стриктно.

— Ако си прав, дали според теб това наблюдение е подплашило Мадокс и го е накарало да се откаже от онова, с което се е захванал? — попита Кейт.

— Мисля, че човек като Мадокс не се плаши лесно. Той е човек с мисия и вече е извършил поне едно убийство по пътя към изпълнението й.

— Едно, за което знаем.

— Правилно. И съм сигурен, че случилото се този уикенд е имало обратен ефект на онзи, който са очаквали от Вашингтон. Всъщност сроковете на Бейн Мадокс са били съкратени до около едно денонощие, плюс-минус няколко часа.

— Може би просто знае, че ловът е започнал, и планира да избяга от страната. Повечето хора биха направили точно това.

— Убеден съм, че той не е като повечето хора. Все пак провери къде са самолетите му.

Тя кимна.

— Добре. Но ако наистина смяташ, че ще продължи с онова, което е планирал, и ако не искаш да се върнеш в града, ще трябва да се свържем с най-близкия федерален прокурор и да поискаме издаване на разрешително за обиск на Къстър Хил Клуб.

— Скъпа, вероятно единственото разрешително, което ще намерим в съда, е за арест на Кейт Мейфийлд и Джон Кори.

— Тогава да идем при Шефър и да видим дали той не може да издейства разрешително за обиск.

— Кейт, никой няма да издаде разрешително за каквото и да било с името на Бейн Мадокс върху него само въз основа на чутото от теб или мен. Трябва да намерим повече доказателства.

— Какви например?

— Ами, очевидно някои косми и власинки от Къстър Хил ще съвпаднат с намерените по тялото и дрехите на Хари. Това е необходимата следствена улика за свързването на хижата на Мадокс с Хари и на Хари с Мадокс, който е бил в хижата си.

— Добре… но как ще се сдобиеш с власинки от Къстър Хил без разрешително за обиск?

— По същия начин, по който щях да го направя, ако разследвах убийството на лицето Хикс, видяно според мен за последен път живо в дома на лицето Игрек.

— Какво искаш да кажеш?

— Отивам в Къстър Хил Клуб на посещение при господин Мадокс.

— Не!

— Защо? Точно така постъпвам на този етап от всяко друго разследване на убийство. Уликите и следите започват да свършват, така че трябва да се върна при основния заподозрян и да разговарям с него.

— Идвам с теб.

— Не идваш. Искам да поработиш върху детайлите, които ще са ни нужни за разработването на случая… материалите, които ще са ни необходими за получаването на разрешително за обиск.

Всъщност времето за това вече изтичаше, но пък иначе звучеше добре.

— Не — отсече тя и ме погледна. — Няма да ходиш там самичък. Може да е опасно.

— Не е опасно. Това не е замъкът на Дракула. Аз съм федерален агент и имам някои въпроси.

— Той вече уби един федерален агент.

Добро попадение.

— И вероятно вече съжалява. А ако не съжалява сега, ще съжалява после. — Облякох си якето.

Кейт също облече якето си.

Беше един от онези моменти, които изискват точната комбинация твърдост и нежност. Прегърнах я и казах:

— Трябваш ми тук. Днес сме малко закъсали откъм човешки ресурси. Наистина ще успея да се справя сам.

— Не.

— Мисля, че имам по-добър шанс да вляза вътре, ако съм сам.

— Не.

— Ще се обадя на хората на Шефър на кръстовището. Става ли? Ще им кажа да ми дадат един час и ако дотогава не се появя, да бързат на помощ. Става ли?

Това като че ли свърши работа и тя като че ли поомекна.

— Поддържай връзка с Шефър — завърших. — Освен това звънни във Върха и виж кой ни е търсил. Кажи им, че пазаруваме в Лейк Плесид и ако господин Грифит се обади, да му предадат, че ще се видим с него в центъра. И напомни на Джим, че Сони Демот е обещал да ми даде назаем сако и вратовръзка за вечерята.

— Обещавал ли ти е?

— Сигурен съм, че би го направил. Просто ги занасям. Престори се на мен — добавих.

Тя се усмихна.

— Искам да си включиш мобилния телефон.

— Кейт, никакви мобилни телефони. Включиш ли го, след един час очаквай Лайъм Грифит да цъфне на прага.

— Джон… това не е начинът, по който работим.

— От време на време, мила, се налага да се поразширят правилата.

— От време на време? Направи го и при предишния случай.

— Нима? Е, той вече е решен. Междувременно виж дали не можеш да поръчаш отнякъде пица.

Отидохме до вратата.

— Пази се — каза Кейт.

— Без аншоа.

Целунахме се и потеглих към замъка на Дракула.

38

Намерих един смесен магазин в покрайнините на Кантън. А може и да беше в центъра на Кантън. Трудно е да се каже.

Както и да е, влязох и купих каквото ми трябваше — пакет сладки с крем и от онези малки залепващи мечета за почистване на косми.

Момчето на касата ми каза как да мина напряко до Колтън, на около петдесет километра. Обясни ми също и как да стигна до магазина за спортни стоки.

Качих се в колата и обмислих следващия си ход. Беше малко след един следобед, което означаваше, че ще съм на портала на Къстър Хил преди два часа, ако не се отбия да купя кутия 9 мм патрони и няколко допълнителни пълнителя. Всъщност, ако ми се наложеше да пръсна мозъка на Мадокс, разполагах с повече от достатъчно муниции — петнадесет патрона в пълнителя и един в цевта.

От друга страна, ако ми се наложеше да си пробивам път със стрелба, най-вероятно щях да изпитам недостиг на патрони. Основното при мунициите е, че винаги е по-добре да имаш повече, отколкото са ти необходими, защото ако са по-малко, нещата обикновено тръгват на зле.

Освен това, може би не трябваше да питам Кейт за мунициите. Сигурно сега тя се питаше дали не планирам нападение срещу Къстър Хил Клуб. Аз самият не бях много наясно по въпроса, но това бе една от възможностите.

И тъй, реших първата ми стъпка да е да ида в Къстър Хил Клуб и да разбера какви ги е замислил Мадокс. Знаех, че ако ми потрябват допълнителни муниции, домакинът ми може направо да ме зарине с тях.

Потеглих, включих радиото и се заслушах в някакво токшоу на френски, излъчвано на живо от Квебек.

Нямах представа за какво си говорят, но явно всички бяха намислили нещо. Различих думите „Ирак“, „Америка“, „Буш“ и „Хюсеин“.

От мелодичния френски ме заболя главата и започнах да превключвам другите канали с надеждата да намеря някакви новини, в които да се спомене за инцидент по време на лов. През цялото време обаче хващах разни диджеи и местни реклами. Накрая се спрях на някаква кънтри станция и Ханк Уилямс започна да вие „Твоето невярно сърце“. Защо харесвам тази музика си остава загадка за мен и тайна, която не споделям с много хора.

Времето продължаваше да е добро, пътят — сносен и не много натоварен, така че се движех доста добре.

Отворих пакета с пастите и захапах първата, после се насладих на втората. Истинско изучаване на шоколада.

Похапвах, карах и слушах Ханк да пее „Хей, хубавелке“.

Първо, Кейт бе на достатъчно безопасно място в пансиона на Уилма, стига да не получеше пристъп на дълг, чест и патриотизъм и да не решеше да се обади на Уолш или Грифит.

Тя ми е мъничко по-схватлива, отколкото изглежда, така че се надявах че е в пост 9/11 умствена нагласа и разбира, че в Ню Йорк и Вашингтон става нещо много странно и че не бива да се обажда на никого.

Второ, последния път, когато се срещнахме с майор Шефър, той бе на наша страна. Това обаче можеше да се промени много бързо. А можеше и никога да не е бил на наша страна. Ако някой щатски полицай ме спреше по пътя, щях да имам отговор на това, преди да стигна до Къстър Хил Клуб.

Трето, Том Уолш. Той всъщност не беше съвсем в течение със ставащото тук и в момента сигурно беше загазил, че е пратил възможно най-неподходящите агенти тук да работят по случая с изчезналия Хари Мюлер. Е, ако бе затънал до шия в лайната, определено си го беше заслужил. От друга страна, първоначално бе искал аз да съм на мястото на Хари. За какво изобщо ставаше дума?

Четвърто, Лайъм Грифит, Изпълнителя. Навремето беше приятел на моя враг, заминалия си по живо, по здраво Тед Наш от ЦРУ, а както казват арабите, всеки приятел на моя враг е мой враг. Особено ако и двамата са задници. Трябваше да избягвам този тип, докато не се окажа в положението да му натрия носа.

И накрая, но не на последно място, Бейн Мадокс, който явно преди време се бе опитвал да започне термоядрена война, за да види какъв ще е изходът. Засега това бе толкова откъснато от всичко останало, че не можех да го схвана. Но всички дребни детайли, които бях видял лично, в това число и срещата ми с господина, като че ли сочеха в тази посока. Помислих си, че може би Мадокс е гледал прекалено много филми за Джеймс Бонд, докато се е оформял като личност, и е бил прекалено голям фен на лошите гадове.

Бейн Мадокс обаче не беше някакъв лош филмов герой с чуждестранен акцент, а типично американско момче, герой от войната и истинско въплъщение на успеха. Готин пич с термоядрено предсмъртно желание.

Но, както би казал психотерапевтът ми, ако имах такъв, „Джон, термоядрената война вече е минало и трябва да продължаваме напред“. Точно така. Проблемът в момента бе да се изясни какво прави Бейн в голямата си къща, за да превърне миналия си провал в успех.

Стигнах по второстепенния път до Колтън, продължих на юг по шосе 56 и влязох в заспалия Саут Колтън. Естествено видях Руди Плъшока — приказваше си с някакъв тип в пикап.

Не се сдържах и спрях.

— Здрасти, Руди!

Той ме видя и бавно се приближи.

— Пак се изгубих — казах.

— О, ти ли си? Как я караш? Имаш нова кола — забеляза той.

— Не, същата си е.

— Стига де! Вчера караше таурус.

— Така ли? А бе, видяхте ли се с господин Мадокс снощи?

— Тъкмо щях да ти кажа. Той не искаше.

— На мен ми каза, че иска.

— Сериозно?

— Така каза. Виж, съжалявам, че му казах, че си ме посъветвал да си искам парите предварително.

— Да… опитах се да му обясня, но той каза, че това били глупости.

— Сериозно? И какво друго каза?

— Ами… каза, че си се будалкал с мен. И че си бил много отракан тип. И голям размирник.

— Аз? Така ли ми благодари, че му оправих машината за лед?

— Каза, че на машината му за лед й нямало нищо.

— Хайде сега, на кого ще вярваш? На мен или на него?

— Ами… няма значение.

— Истината има значение — казах. — Има ли още гости при него.

Руди сви рамене.

— Не видях никого. Пред къщата обаче имаше кола и си помислих, че си ти. Син таурус.

— Аха. А някой от хората на Мадокс да е спирал да налива бензин днес?

— Не. На теб трябва ли ти бензин?

— Не, това нещо кара на оризово вино. Някой да е спирал да пита как се стига до Мадокс?

— Не… А, един тип дойде от Потсдам и искаше да направи справка с картата ми.

— Защо?

— Имаше описание как да стигне до Къстър Хил и искаше да направи проверка. Казах му, че няма да го намери на картата, така че просто му дадох някои ориентири.

Има най-различни начини да се задават любопитни въпроси.

— Да не говориш за един висок хърбав тип с дълги извити нагоре мустаци? С червен „Корвет“?

— Не, този беше от „Потсдам Дизел“.

Това ме хвана неподготвен и за малко да изгубя дар слово.

— О… да бе. Чарли от „Потсдам Дизел“. Дето поддържа генераторите.

— Същият. Но май се казва Ал… Да. По това време на годината не е зле да си провериш генератора. Миналия ноември… или май беше декември, най-неочаквано ни връхлетя виелица. Изпопадаха кабелите в целия…

— Да… е, Ал още ли е там?

— Не зная. Мина преди около час. Не съм го видял да се връща. Защо? Търсиш ли го?

— Не… просто…

— Накъде си тръгнал?

— Ъ?

— Каза, че си се изгубил.

— Не… Предаде ли съобщението ми на господин Мадокс? Онова, че съм добър стрелец?

Руди изглеждаше малко притеснен.

— Да… Не му се видя много смешно.

— Сериозно? Какво каза?

— Нищо особено. Просто ме помоли да го повторя.

— Добре, браво. Е… чао.

Излязох на пътя и продължих към Къстър Хил Клуб.

„Потсдам Дизел“.

Генераторите всеки момент щяха да заработят и скоро предавателят щеше да загрее, антената да забръмчи и да започне да изпраща СНЧ вълни дълбоко в червата на Земята. И някъде на тази преебана планета имаше приемник, който щеше да улови тези сигнали.

Мамка му.

39

Карах прекалено бързо за горския път и на няколко пъти корейската машина почти летеше във въздуха.

Отпред виждах пътя, който се отклоняваше от Гьола на Макюън на север към портала на Къстър Хил, но не различавах подпиращи се на лопатите си хора, нито пък прясно запълнени дупки.

Спрях на кръстовището и погледнах нататък по горския път, а после и към портала.

Май бях единственият тук.

Приличаше на онази сцена от „Кръстникът“, когато Майкъл отива в болницата и открива, че някой е прилъгал полицая пред вратата да напусне поста си и наемните убийци се канят да си свършат работата. Mamma Mia.

Останах на място около минута в очакване някое ченге да подаде глава от храстите. Определено бях сам. Какво ли бе станало с Шефър? Ханк? Приятел? Ехо?

Е… само си губех времето, така че завих и продължих на север към портала.

Намалих, както ме предупреди знакът, после спрях при гърбицата, извадих глока и го пъхнах в джоба на якето си.

Портата се плъзна настрани и към мен закрачи тип в камуфлажни дрехи. Когато приближи, забелязах, че е същият щурмовак, с когото си бях имал работа и миналия път. Това беше добре. А може би не. Опитах се да си спомня дали не го бях вбесил. Кейт винаги си спомня кого вбесявам и обикновено разчитам на инструктажа й.

Свалих прозореца и мъжът като че ли ме позна, въпреки новата ми кола. Репликата му бе същата като миналия път — в смисъл какво ще обичам и защо съм цъфнал тук. Моята също: че съм дошъл да се видя с господин Мадокс.

— Той очаква ли ви?

— Виж какво, момче, хайде да не повтаряме всичко това отново. Знаеш кой съм и знаеш, че не ме очаква. Отваряй шибаната порта.

Вече определено ме беше познал — може би защото носех същите дрехи, но по-вероятно заради това, че съм си все същият арогантен хуй.

— Продължете към портала. Той ви очаква — неочаквано каза той. И се усмихна.

Е, това вече беше мило. Усмивката му обаче не беше мила. Потеглих към входа и в огледалото видях Рамбо Младши да казва нещо в уоки-токито си.

Порталът се отвори и докато минавах през него, от колибата излезе втори тип и вдигна ръка. Отговорих на поздрава му с вдигнат среден пръст и набрах скорост по извиващия се път към хижата.

Отново забелязах телефонните стълбове и трите тежки жици отгоре им и онова, което вчера ми се струваше малко странно, днес ми приличаше подозрително на СНЧ антена. Освен ако, разбира се, не грешах напълно. Трябваше ми доза Бейн Мадокс, за да си възвърна увереността в подозренията и заключенията си.

Към мен приближаваше черен джип. Шофьорът ми махаше, което бе много мило. Махнах му в отговор и надух клаксона. Той рязко зави в крайпътната канавка.

Отпред се виждаше пилонът с развяващото се американско знаме и флагът на Седми кавалерийски под него. Някъде бях чел, че флагът означавал, че командирът е в сградата, така че шефчето определено бе тук.

Заобиколих пилона, спрях под портика, слязох, заключих колата и се качих на верандата. Вратата не беше заключена, така че влязох в преддверието и погледнах нагоре към балкона.

Нямаше никого. Спомних си, че домашният персонал почива след тридневния уикенд, което показваше господин Мадокс като просветен работодател или просто като човек, който иска да остане самичък.

На стената генерал Къстър продължаваше да води последната си битка. Забелязах, че на ламперията над картината има фиброоптично око, обхващащо цялото помещение. Всъщност може да го бях забелязал подсъзнателно и миналия път и това да бе причината за тъпата ми шега със Светата скумрия. А може би не.

Приближих картината, сякаш я разглеждам, после пристъпих още напред и се озовах толкова близко до стената, че окото не можеше да ме види.

Погледнах отново към балкона, извадих мечето от якето си, махнах хартиената му опаковка, пуснах го на килима и го прокарах с крак. После го вдигнах и си го прибрах в джоба. Ако тъпото куче беше някъде наоколо, щях да прокарам мечето и върху него.

Обичам веществените доказателства, когато други хора ги събират, анализират и ми докладват резултатите. Понякога обаче се налага сам да вършиш черната работа. Не мислех, че е останало много време за лабораторни анализи, но може би някой щеше да намери мечето в джоба ми, ако ми се случеше случка по време на лов.

Чух някакъв звук зад себе си и се обърнах, и видях слизащия по стълбите Карл. Установихме визуален контакт, но не успях да определя дали ме е видял да прокарвам мечето по килима.

Карл спря на последното стъпало и впери поглед в мен.

— Господин Мадокс ли искате да видите?

— Не съм дошъл, за да гледам теб, Карл.

Той го понесе.

— Трябва да бъдете съпроводен до хижата и в нея.

— Да бе. Зная. Застраховка. Да пробвам ли пак?

Сто на сто не ме харесваше, а и може би все още беше бесен, че съм го накарал да ми прави кафе с мляко.

— За щастие господин Мадокс приема — каза той.

— Какво приема? Съобщения от космоса ли?

— Не. Посетители.

Погледнах го. При предишната си визита бях забелязал, че е якичък. Не чак напомпан, но добре сложен и бях сигурен, че онова, което му е липсвало на младини, го е компенсирал с опита си. Всъщност можех да си го представя как стяга каишката на бинокъла около врата на Хари и го вдигна на колене, докато шефът му пуска куршум през гръбнака на приятеля ми.

Познавам доста яки стари бойни ветерани. Човек обикновено очаква да продължават да са яки. Може би наистина са такива някъде дълбоко в себе си. Но в повечето от тях се долавя известна мекота и кротост, сякаш казваха: „Убивал съм. Но не искам да убивам пак“.

От друга страна, Карл оставяше у мен впечатлението, че към казаното по-горе е добавил послепис: „Освен ако не ми наредят“.

— Господин Мадокс е в кабинета си — каза той. — Елате.

Тръгнах след него по извитото стълбище до фоайето над приемната.

Карл ме заведе до една дървена врата и каза:

— Господин Мадокс има петнадесет минути.

— Ще му отпусна още.

Освен ако не го убиех, преди да ми е изтекло времето.

Карл почука, отвори и обяви:

— Полковник — господин Кори.

Полковник?

— Детектив Кори — казах на Карл. — Дай пак.

Вече изглеждаше наистина вбесен, но тъкмо да му поръчам айс-мока, обяви:

— Детектив Кори, сър.

— Благодаря, Карл — каза полковник Мадокс.

Влязох в кабинета и вратата зад мен като че ли се затръшна. Очаквах да видя полковник Мадокс натруфен с покрита с ленти и, медали униформа, но той си беше зад бюрото по джинси, бяло поло и син блейзър.

— Това е неочаквано удоволствие… детектив.

— На портала останах с впечатлението, че имам открита покана — отвърнах.

Той се усмихна.

— Да. Всъщност споменах на охраната, че може да наминете отново във връзка с изчезналото лице — около което, доколкото разбрах, има нещо съмнително.

Не казах нищо, така че Мадокс протегна ръка и се здрависахме.

— Добре дошли.

Посочи ми стола пред бюрото и аз седнах; и се запитах дали Хари е влизал тук.

— Къде е колежката ви? — попита Мадокс.

— Пее тиролски песнички.

Той се ухили.

— О, значи стаята във Върха ви харесва?

Не отговорих.

— Всъщност отсядал съм там няколко пъти, просто да сменя обстановката. Харесва ми езерото — тук нямам езеро. Имотът е добър, но храната ми се вижда прекалено… ами, континентална за моя вкус. Предпочитам простата американска кухня.

Отново не отговорих.

— Още ли държат онзи френски готвач? — попита той. — Анри?

— Да.

— Голям перко, като всички готвачи. Обаче ако му влезете под кожата, ще ви приготви нормална телешка пържола без разни мистериозни сосове.

Да не би този задник да се опитваше да ми каже нещо? Знаех, че не бива да споменавам, че с Кейт сме женени, но бях нарушил едно от другите основни правила, когато му казах къде сме отседнали, и сега той явно планираше да си играе с мен.

Изглеждаше в настроение за бърборене — подобно на повечето заподозрени, когато с тях говори ченге.

— Като стана въпрос за французите, какъв им е проблемът?

— Че са французи.

Той се разсмя.

— Точно така. — Потупа вестника на бюрото си. Видях, че е „Ню Йорк Таймс“. — Видяхте ли статията на първа страница? Нашите верни френски съюзници намекват, че ще трябва да се оправяме сами в Ирак.

— Видях я.

— Моята теория е, че са изгубили някаква много важна част от генетичното си богатство по време на Първата световна война. Един милион храбри войници са измрели в окопите. И кой е останал да прави деца? Умствено и физически недоразвитите, страхливците и мамините синчета. Какво мислите?

Мислех, че не му е останал и грам шибан ум, но премълчах.

— Генетиката не е най-силната ми област.

— Е, това е просто мое предположение. От друга страна, в батальона ми имаше двама бивши френски войници. Единият беше от Чуждестранния легион, а другият — парашутист. Постъпиха да се сражават в американската армия и наистина се сражаваха. Обичаха да убиват комунисти. Големи смелчаги.

— Дотук с теорията ви.

— Не. Франция не ражда достатъчно мъже като тях. А може и да ражда, но феминизираното им общество ги отбягва. Вече не уважават бойния дух. Ние обаче го уважаваме. Войната с Ирак ще приключи за по-малко от тридесет дни — каза прочувствено той.

— Кога ще започне?

— Не зная.

— Аз пък си мислех, че имате високопоставени приятели.

— Е… всъщност зная. — Той се поколеба. — Заложете на средата на март. Около деня на свети Патрик.

— Аз пък казвам в края на януари.

— Залагате ли стотачка?

— Готово.

Наистина си стиснахме ръцете.

— Когато изгубите, ще дойда да ви потърся — каза той.

— Федерал Плаза двадесет и шест. — Погледнахме се в очите. — А ако вие изгубите, аз ще дойда да ви потърся.

— Позвънете в офиса ми в Ню Йорк. Не е далеч от службата ви, Дуейн Стрийт. ГОКО. Всъщност бях там, когато самолетите удариха… Никога няма да го забравя… Вие на работа ли бяхте? Видяхте ли го?

— Тъкмо щях да вляза в Северната кула.

— О, Боже…

— Хайде сменим темата.

— Става. Та госпожица Мейфийлд ще се присъедини ли към нас?

Странен въпрос, като се имаше предвид, че тя си упражняваше тиролските йодлери, особено при положение, че имах на разположение само петнадесет минути с Негово величество. Може би я харесваше, а може би искаше да знае дали не съм дошъл да го арестувам.

— Днес съм само аз.

— Аха… Е, аз така се разприказвах, че забравих да ви попитам каква е целта на посещението ви.

Целта на посещението ми бе разследване на убийство, но не исках веднага да започвам по същество. Обикновено това слага край на представлението и те молят да си тръгнеш.

— Просто реших да намина и да ви благодаря за предложението ви за помощ при издирването.

— Няма нищо. Много съжалявам за лошата новина.

— Да, аз също.

Оттук нататък би трябвало да побъбрим още малко, да му благодаря, че е добър гражданин, и да си тръгна. Реших обаче засега да загърбя темата.

— Мога ли да хвърля един поглед? — попитах и кимнах към прозореца.

Той се поколеба, после сви рамене.

— Разбира се.

Станах и отидох до прозореца. Директно зад хижата се разкриваше изглед към издигащия се хълм, на чийто връх се намираше кулата с какви ли не електронни джаджи. Запитах се дали не е свързана по някакъв начин със СНЧ антената.

Виждаха се и няколко стълба. По трите дебели кабела кацаха и излитаха птици. Не забелязах да светят, да пушат или да отлитат уплашено. Приех го за добър знак.

По-нататък имаше голяма сглобяема постройка. Вратите бяха отворени и вътре се виждаха няколко коли — черен джип, син микробус и трактор. Отпред бяха паркирани няколко високопроходими коли — вероятно ги използваха за патрулиране из имота. Очаквах полковник Мадокс да има и поне няколко модерни танка, но никъде не успях да видя следи от вериги.

Отдясно, на стотина метра от хижата, имаше две дълги сгради. От картата на Хари, която се намираше в джоба на якето ми, знаех, че бялата дървена постройка е казармата. Доколкото можех да преценя, в нея имаше място за двайсетина души. Другата постройка беше с размерите на къща и бе построена от камък, с покрив от ламарина и стоманени капаци на прозорците. От трите й комина бълваше черен дим, а край отворената врата имаше микробус с надпис ПОТСДАМ ДИЗЕЛ.

Мадокс приближи зад мен.

— Гледката оттук не е нищо особено. Отпред е много по-добра.

— Мисля, че е интересна — казах. — Защо са ви всичките тези стълбове и кабели из имота?

Погледнахме се в очите, но той не трепна.

— Стълбовете и жиците бяха инсталирани, за да свързват сигналните станции в рамките на имота.

— Сериозно?

— Когато сте били патрулиращо ченге, не сте ли имали полицейски свързочни постове?

— Имахме. Имахме и радиостанции, и още имаме — много са поевтини от неколкостотин телефонни стълба в скалата.

Господин Мадокс не отговори. Всъщност вероятно в момента здравата мислеше и се чудеше дали това са просто нехайни приказки, или се мъча да го набутам в нещо.

— Както се уверих в битките, радиостанциите не са надеждно нещо — каза той. — Във всеки случай свързочните постове вече рядко се използват, тъй като всички си имаме мобилни телефони и висококачествени уоки-токита. Стълбовете се използват също за монтиране и захранване на охранителното осветление.

— Аха. — Както и на подслушвателни устройства и камери. — Ами онази сграда, бялата, каква е?

— Казармата.

— О, вярно бе. За вашата армия. А там виждам автопарка ви. Страхотно място.

— Благодаря.

— А каменната постройка?

— Там е електрическият ми генератор.

— Виждам три димящи комина.

— Три генератора.

— Да не продавате електричество на Потсдам?

— Голям почитател на излишъка съм.

— На излишъка?

— Да. Също като Бог. Затова имаме по две топки.

— Но пък само един хуй. Как ще го обясните?

— Често съм си задавал абсолютно същия въпрос.

— Аз също.

Сега вече би трябвало да ме попита защо задавам всички тези въпроси, но не го направи.

— Е, благодаря, че се отбихте — каза вместо това. — И наистина, съжалявам за… извинете… как се казваше?

— Хари Мюлер.

— Да. Човек трябва да внимава в гората.

— Прав сте.

— Има ли нещо друго?

— Искам да ви отнема още няколко минутки.

Той се усмихна любезно и ми напомни:

— Същото казахте и миналия път, след което доста се задържахте.

Пропуснах думите му покрай ушите си, отдалечих се от прозореца и огледах кабинета. Голямо помещение със светла чамова ламперия и дъбова мебел. На пода имаше персийски килим.

Над бюрото на Мадокс имаше поставена в рамка снимка на петролен танкер с думите ГОКО БАСРА на носа. Друга снимка показваше горящо петролно поле.

— Войната в Залива — каза Мадокс. — Или може би Първата война в Залива? Мразя да гледам как изгаря хубав петрол, особено ако никой не ми плаща за него.

Не отговорих. Чувал го бях това.

Обикновено рутинната ми практика на кратки въпроси и още по-кратки отговори разклаща заподозрения, но този тук беше хладнокръвен като замразен труп. Усетих обаче известно безпокойство в поведението му. В смисъл — запали цигара, но не започна да прави колелца.

Никой от двама ни не каза нищо. Отидох до стената с поставени в рамки удостоверения и снимки.

Всичките бяха военни — награди, грамоти, почетно уволнение, издигането му в чин младши лейтенант, повишаванията му и тъй нататък. Имаше и редица снимки, предимно на Мадокс в различни униформи. Поне пет-шест бяха направени във Виетнам.

Една показваше лицето му в едър план. Беше почти черно и от маскировъчната боя, и от кал, а над дясното му око имаше рана, от която се стичаше струйка кръв. Цялото лице блестеше от пот, пронизващите му очи горяха на тъмния фон като очите на ястреб.

— Тези снимки ми напомнят какъв късметлия съм, че съм оцелял и че съм тук — каза той.

„Е, да видим какъв късметлия си“ — помислих си.

— Виждам три Пурпурни сърца.

— Да. Две за незначителни наранявания, но третото като едното нищо можеше да е посмъртно.

Не се поинтересувах за подробности.

— Куршум от АК–47, право през гръдния ми кош — каза той.

Явно не бе засегнал никакви важни органи, но вероятно бе предизвикал недостиг на кръв в мозъка му.

— Беше на третата ми доброволна смяна. Определено предизвиквах късмета си — каза той.

— Така излиза.

Хари не се беше оказал такъв късметлия.

— Но знаете ли какво? Бих постъпил отново по същия начин.

Помислих си, че трябва да му напомня, че определението за „луд“ е да правиш отново и отново едно и също нещо, като очакваш различни резултати.

Странното, разбира се, бе, че, както беше споменала Кейт, с Бейн си приличахме и че ако не беше убил мой приятел и не се опитваше да завладее или преебе планетата, сигурно щях да го харесам. Всъщност той като че ли също ме харесваше — въпреки нахалните ми въпроси. Но пък аз не бях убил никой от неговите приятели и все още не бях скапал плановете му да гръмне планетата или каквото там беше замислил да прави. Затова нямаше причина да не мисли, че съм точен пич.

— Случвало ли се е да ви раняват по време на служба? — попита той, докато изучавах останалите снимки.

— Случвало ми се е.

— В армията или в полицията?

— В полицията.

— Значи знаете, че е доста травмиращо — каза той. — Толкова е далечно от нормалното ежедневие, че всъщност не можеш да схванеш какво се е случило.

— Мисля, че го схващах.

— Искам да кажа, че когато участваш в битка — или в полицейска акция, — очакваш да те ранят или да те убият и си мислиш, че си готов за това. Но когато наистина се случи, не можеш да повярваш, че се е случило точно на теб. Вашата реакция не беше ли такава?

— Наистина мисля, че схванах какво се случва.

— Наистина ли? Е, може би хората реагират по различен начин. — Мадокс реши да разшири темата. — После, след като проумееш какво се е случило, изпадаш в друго състояние на ума. Или, да перифразирам Уинстън Чърчил, няма нищо по-удовлетворяващо от това да те застрелят и да оцелееш.

— Абсолютно. Алтернативата е да те застрелят и да умреш.

— Точно там е работата. Това е изживяване на границата на смъртта и ако оцелееш, вече никога не си същият. Имам предвид, в положителен смисъл. Чувстваш се… еуфорично… изпълнен със сила. Почти безсмъртен. Вашият случай какъв беше?

Спомних си как лежа в канавката на Сто и втора улица, след като двама испаноезични господа бяха изстреляли и аз не знам колко куршума по мен и се бяха отчели с невзрачните три попадения от шест метра. Спомних си как гледах кръвта ми да изтича в канавката пред лицето ми.

— Как се почувствахте? — попита той.

— Няколко месеца бях като преебан.

— Но чак по-късно. Това не промени ли живота ви?

— Да. Сложи край на кариерата ми.

— Е, това е голяма промяна — каза той. — Искам да кажа, не промени ли начина, по който гледате на живота? Как мислите за бъдещето? Например, че Бог е замислил нещо голямо — лично за теб.

— Като какво например? Да ме застрелят пак ли?

— Не… Искам да кажа…

— Защото ме застреляха пак.

— Сериозно? Пак по време на служба?

— Ами да. Не бях на екскурзия.

— Помислих, че кариерата ви е приключила.

— Сега съм на кариера номер две — обясних. — Беше един либиец. Още го търся.

— Аха. — Мадокс като че ли реши да задълбае в темата. — Явно приемате покушенията срещу вас лично.

Оставяш заподозрения да говори, защото може да те насочи към нещо. И дори да не разкрие престъплението си, неизбежно издава нещо за себе си.

— Когато по мен стрелят, съм склонен да го приемам лично, дори и да не се познаваме.

Той кимна.

— Това е интересно, защото в битка никога не го приемаш лично и дори не помисляш да откриеш човека, който е стрелял по теб. Това е последното, за което мислиш.

— Значи не се сърдите на жълтуркото, който ви е надупчил?

— Изобщо. Той просто си вършеше работата. Както и аз своята.

— Много великодушно. А не ми приличате на прощаващ човек.

Той сякаш не ме чу и продължи:

— Войниците не гледат на враговете като на личности. Врагът е една голяма безформена заплаха. Затова не е важно кой именно се опитва да те убие или кого убиваш ти, стига онзи, по когото стреляш, да носи същата униформа като онзи, който е стрелял по теб. Стреляш по униформи, не по хора. Разбирате ли?

— Е… така и не видях либиеца, но двамата испаноезичници, които се опитаха да ме убият, носеха впити черни джинси, лилави тениски и обувки с високи токове.

Той се усмихна.

— Е, не можете да тръгнете да стреляте по всеки облечен по този начин. Аз обаче бих застрелял всеки, който прилича на враг.

— Това е подсъдно.

— Отмъщението е нещо много здравословно, но не е задължително да е лично — обясни ми той. — Всеки вражески боец върши работа.

— Може и да не е толкова здравословно, колкото си мислите.

— Не съм съгласен. Отмъщението води до прекратяване на спора. За съжаление, онази война свърши, преди да успея да се върна и да изравня точките.

Внезапно ми хрумна, че ако този тип наистина се окаже убиецът на Хари, адвокатът му може да пледира за невменяемост и съдията ще каже: „Съгласен съм. Клиентът ви няма и грам шибан ум“.

Този човек като че ли се бе изгубил в чистилището, след като Съветите изплуваха с корема нагоре и не бяха останали по-големи врагове, достойни за вниманието му — в смисъл, че нямаше кой да бъде убит, за да може Бейн Мадокс да се изживее като спасител на страната.

После бе дошъл 11 септември 2001-ва. И бях сигурен, че точно това е в основата на всичко.

Мадокс внезапно смени темата.

— Успяхте ли да отидете в гората?

— Малко, тази сутрин. Защо?

— Чудех се дали сте видели мечки.

— Още не.

— Постарайте се да видите, преди да си тръгнете към града.

— Защо?

— Много са интересни.

— Не ми се виждат особено интересни по Нешънъл Джиографик.

Той се усмихна.

— Не можете да ги надушите по телевизията. Тръпката е да се изправиш лице в лице с диво животно, за което знаеш, че може да те убие.

— Определено е тръпка, сигурен съм.

— Но ако сте въоръжен, не е честно. Интересното при мечките е, че всъщност можеш да общуваш с тях. Те са опасни, но не са опасни. Следите ли мисълта ми?

— Май я изгубих след първото „опасни“.

— Добре, помислете си за лъва и агнето. С тези животни нещата са точни и ясни. Нали?

— Да.

— Но мечките — особено черните мечки — са много по-сложни. Те са интелигентни, любопитни и често приближават хората. В деветдесет и пет процента от случаите целта им е да получат някакво лакомство. Но в останалите пет — а никак не е лесно да се каже кои точно са те — целта им е да те убият. — Мадокс пристъпи към мен. — Точно това ги прави интересни.

— Прав сте. Определено е интересно.

— Разбирате ли какво искам да кажа? Потенциалът за смърт е налице, но вероятността е малка и затова си склонен да се изправиш срещу мечката заради тръпката. Сърцето ти бие бясно и замръзваш между желанието да се биеш и да избягаш. Разбирате ли?

Не надушвах алкохол в дъха му, но може пък да пиеше водка, да се е насмъркал с нещо или просто да е сбъркан.

— Виж, гризлито и бялата мечка са друга история — продължи той. — При тях знаеш точно какво си мислят.

— И какво точно?

Той само си погледна часовника.

— Е, благодаря, че се отбихте. Ако… е, ако има нещо… ако направите някакъв фонд за господин Милър… моля да ме уведомите.

Вбесих се, но поех дълбоко дъх и се успокоих. Наистина ми се искаше да му пусна куршум в червата и да го гледам как умира бавно, докато му обяснявам за Хари Мюлер и че това, че съм го застрелял, е съвсем лично, че няма нищо общо с професията и че за това не ми се плаща.

Той като че ли очакваше да кажа довиждане, но аз продължих да си седя и да мълча.

— Между другото, снощи оттук мина един наш общ приятел. Руди.

Или пък може би щях да му обясня, че съм го застрелял в името на Бог и родината. Не знаех какво е замислил, но бях съвсем сигурен, че трябва да бъде спрян и че ако не го направя сега, то онзи, които се опита да го спре по-късно, ще е безнадеждно закъснял. Бейн Мадокс би ме разбрал.

— Руди — повтори той. — От бензиностанцията в Саут Колтън.

Пъхнах ръце в джобовете на коженото си яке и дясната ми хвана дръжката на глока.

— Изглеждаше малко притеснен — продължи Мадокс. — Беше останал с впечатлението, че съм ви помолил да му предадете, че искам да го видя.

— Вие искахте ли?

— Не. Защо сте му го казали?

Но ако го застрелях още тук и сега, само той щеше да знае защо. Но пък може би това щеше да е достатъчно.

Но може би трябваше да науча още нещо. Полицията и ФБР определено биха искали да научат още нещо.

— Детектив?

А може би, за да съм честен със себе си, просто не можех да извадя пистолета и да застрелям невъоръжен човек. И за да съм още по-честен, Бейн Мадокс ме беше заинтригувал… не, беше ме впечатлил. Освен това беше застрелван — преживял беше една война и беше, или вярваше, че е патриот, който продължава да изпълнява дълга си. Сигурно щеше да се смее, ако му кажех, че всъщност е убиец психопат.

— Господин Кори? Чухте ли ме?

Погледнахме се и ми се стори, че позна какво се върти в главата ми. Всъщност очите му се спряха върху дясната ми ръка, която стискаше пистолета в джоба.

Известно време никой не каза нищо.

— Защо сте му казали да ми предаде, че сте добър стрелец?

— На кой?

— На Руди.

— Руди ли? — Поех си дъх и извадих ръката си от джоба. Без пистолета. — Руди. Руди. А, Руди. Как е Руди?

Той като че ли усети, че главният момент е отминал, и изостави въпроса с Руди.

— Ще повикам Карл да ви изпрати.

Отиде при бюрото си, взе едно уоки-токи и понечи да натисне бутона за връзка.

— Тук съм да разследвам предумишлено убийство — казах аз.

Той се поколеба, остави уоки-токито и ме погледна.

— Какво убийство?

Пристъпих към бюрото.

— Убийството на Хари Мюлер.

На лицето му се изписа подобаващо изненадано и объркано изражение.

— О… на мен пък ми казаха, че било инцидент. Тялото било намерено… Съжалявам, трябваше да ви изкажа съболезнованията си. Бил е ваш колега.

— Приятел.

— О, наистина много съжалявам. Но… от офиса на шерифа ми се обадиха и ми казаха, че тялото на лицето било намерено в гората и че случаят е бил определен като злополука по време на лов.

— Все още нищо не е определено.

— Разбирам… значи… има вероятност за предумишлено убийство.

— Точно така.

— И?

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете.

— Не… съжалявам. Какво бих могъл да зная за…

Настаних се на стола пред бюрото и му посочих с пръст да седне.

Той се поколеба — даваше си сметка, че не е длъжен да сяда и да говори за това и че може да ме разкара от стола си, от дома си и от живота си. Но нямаше да го направи. Седна. Технически погледнато, аз нямах юрисдикция да разследвам убийство тук — това е работа на щатската полиция. Мадокс обаче като че ли не знаеше това, а аз нямах никакво намерение да му давам уроци по конституционно право.

Направихме стария номер да вперим очи един в друг. Този тип дори не мигна. Изумително. Как го правеше?

— Всъщност какво искате, детектив?

— Ето как стоят нещата, господин Мадокс. Както може би знаете, Хари Мюлер не е бил тук, за да наблюдава птички.

— Казахте, че е дошъл точно за това.

— Не. Всъщност беше изпратен да наблюдава вас.

Не се престори на изненадан. Като че ли помисли над думите ми, после кимна.

— Разбирам, че правителството се интересува от мен. Човек с моето положение би трябвало да е изненадан, ако властите не проявяват интерес към него.

— Така ли? И защо мислите, че правителството трябва да ви обръща специално внимание?

— Ами… заради сделките ми с чуждестранни сили. Определянето на цената на петрола. Виждате ли, аз съм личен приятел на иракския министър на петрола.

— Без майтап? Той как приема новината за войната?

— Не сме говорили в последно време, но предполагам, че не е много радостен от неминуемата инвазия в страната му.

— Има си хас и да е радостен. И тъй, вие смятате, че правителството се интересува от вас, защото… защо всъщност?

— Защото интересите ми и интересите на правителството на Съединените щати не винаги съвпадат.

— Разбирам. И чии интереси са на първо място?

Той се усмихна.

— Родината ми винаги е на първо място, но родината не винаги е добре представена в лицето на правителството.

— Да. Мога да ви разбера. Но нека просто в интерес на спора да кажем, че правителството не дава и пукната пара за вашите сделки с чуждестранни сили. Че може би предположенията ви са погрешни. В такъв случай защо биха проявявали интерес към вас?

— Нямам представа, господин Кори. Вие имате ли?

— Не.

— Но защо ще пращат детектив Мюлер от Контратерористичната спецчаст да ме шпионира? Да не би правителството да ме мисли за терорист?

— Не зная. Кой обаче е казал, че детектив Мюлер е бил от Контратерористичната спецчаст?

Той се поколеба за миг.

— Нали е ваш колега. А ви сте от ФКТС.

— Правилно. Добро умозаключение.

Той запали цигара, но отново не направи колелца.

— Значи казвате, че този Милър…

— Мюлер. Детектив Хари Мюлер.

— Да. Че детектив Хари Мюлер е бил изпратен да… да шпионира мен…

— И гостите ви.

— И гостите ми, а вие не знаете…

— Между другото, нарича се наблюдение. Шпиониране е лоша дума.

Той се наведе към мен.

— На кого му пука как се нарича? — Най-накрая изгуби самообладание, стовари длан върху бюрото и почти викна: — Ако този човек — детектив Мюлер — е бил пратен да… наблюдава мен и гостите ми, то съм страшно вбесен от това! Правителството няма право да нарушава личното ми пространство или това на гостите ми, които се събират напълно законно на частна територия за…

— Да. Да, да, да. Това е друг въпрос. В момента обаче говорим за убийство.

— Вие твърдите, че е убийство. Шерифът казва, че е инцидент. А дори и да е убийство, какво общо има това с мен?

Щом казваш на някого, че е заподозрян, трябва да му прочетеш правата, а аз не носех проклетата картичка. Дори да я имах и да я бях прочел, той щеше да каже: „Сбъркали сте адреса, детектив. Изчакайте да се обадя на адвоката си“.

— Не съм казал, че има нещо общо с вас — казах.

— Тогава защо сте тук?

— Да ви кажа честно — нещо, което нямах намерение да правя, — мисля си, че може да е свързано по някакъв начин с хората от охраната ви.

Той не се хвана на това, но лъжата ми бе достатъчно добра, за да можем и двамата да се преструваме, че умуваме заедно върху нещо, и да продължим още малко старата игра на котка и мишка.

Мадокс се облегна в стола си.

— Това… това е невероятно… но… всъщност имате ли някакви доказателства?

— Не мога да говоря по въпроса.

— Ясно. А подозирате ли конкретен човек?

— На този етап не мога да кажа. Ако посоча заподозрения и ако се окаже, че греша, ще стане голям гаф.

— Да. Но… В такъв случай не знам как мога да ви помогна.

— Стандартната процедура за ФБР е да се изискат личните досиета на целия персонал, да се подложи на разпит цялата охрана, а така също и служителите, да се направи опит да се установят местоположението, движението и тъй нататък на всеки по времето на смъртта.

Продължих още малко в същия дух. Той ме изслуша внимателно и каза:

— Още не мога да разбера защо смятате, че някой от хората ми е извършил убийство. Какви биха могли да са мотивите му?

— Е, не съм сигурен. Може би пристъп на свръхентусиазъм.

Той не реагира.

— Може да е имало някаква препирня. Възможно е случаят да се окачестви като неволно убийство или да има някакви смекчаващи обстоятелства, като например убийство при самозащита.

Той обмисли думите ми.

— Противно ми е дори да си помисля, че някой от хората ми би могъл да стори това. Те са много добре обучени и никога преди не е имало инциденти. — Изглеждаше загрижен. — Мислите ли, че като работодател бих могъл да бъда подведен под отговорност заради това?

— Не съм специалист в тази област. Най-добре се консултирайте с адвоката си.

— Ще го направя. Както казах вчера, съдебните процеси управляват тази страна.

Май беше казал „адвокатите“, но сега, когато се нуждаеше от адвокат, те явно бяха престанали да му изглеждат чак толкова противни. Реших да му се притека на помощ.

— Ще питам колежката си как стоят нещата.

Той не отговори, но махна цигарата от устата си.

— Е, ще предам всичките лични досиета на вас или на онзи, който се нуждае от тях. Кога ще ви трябва всичко това?

— Най-вероятно утре — казах аз. — От ФБР са изпратили екип за събиране на доказателства.

— Добре… Не съм сигурен, че досиетата се пазят тук. Може да са в офиса ми в Ню Йорк.

— Съобщете ми, като разберете.

— Къде да ви търся?

— Във Върха. А аз как мога да се свържа с вас?

— Както казах, чрез охраната.

— Това може и да не е много добра идея, като се има предвид случаят — напомних му.

— Тогава чрез офиса ми в Ню Йорк.

— Защо не ми дадете номера на мобилния си телефон?

— В офиса ми има денонощно дежурен оператор. Той ще позвъни на мобилния ми телефон.

— Добре. Колко време ще останете тук?

— Не съм сигурен. Защо?

— Един ден, два дни, една година? Кога ще тръгвате?

Очевидно не беше свикнал да го разпитват и отговори нетърпеливо:

— След два или три дни. А вие колко време ще останете тук?

— Докато не се разреши случаят. Къде ще идете, след като напуснете клуба?

— Най-вероятно в Ню Йорк.

— Добре. Трябва да ви помоля да уведомите ФБР в Ню Йорк, ако възнамерявате да излизате от страната.

— Защо?

— Може да бъдете призован като свидетел в разследване на убийство.

Той не отговори.

— Освен това ще ми трябва и списък на гостите ви през уикенда.

— Защо?

— Те също могат да бъдат призовани като свидетели. Може случайно да са чули нещо или да са забелязали някой от охраната или домашния персонал, който се е държал странно. Или пък другите гости. Прилича на криминална загадка в голяма провинциална къща — обясних му мило. — Нали се сещате, да кажем, дали господин… Улф например, който е четял в библиотеката, е забелязал, че… да речем, домакинът Карл е отсъствал цели два часа и после се появил с кръв по дрехите. Такива неща.

Мълчание.

— Освен това — продължих, — ще ми трябват записите от камерите и другите средства, разположени по целия имот и в тази сграда. Нужен ми е също дневникът на охраната — сигурен съм, че като бивш офицер от армията държите да се води такъв. Кой е бил дежурен, кога е застъпил, кога е бил сменен, какви обиколки са правели, необичайни инциденти и тъй нататък. Сигурен съм, че дневник и записи съществуват — повторих.

Той нито потвърди, нито отрече думите ми.

Извадих бележника си.

— Питам се дали не бихте могли да ми дадете имената на гостите си направо по памет. Мисля, казахте, че били шестнадесет.

Към този момент господин Бейн Мадокс вече се чувстваше малко обкръжен, подобно на Джордж Къстър. От обръча май нямаше никакъв изход, но той все пак успя да открие един.

— Боя се, че трябва да прекратим този разговор, детектив. Имам да проведа някои важни телефонни разговори с Близкия изток, а там вече става късно. Трябва да се погрижа и за някои други неотложни задачи. Все пак аз съм бизнесмен, а днес е работен ден.

— Това ми е известно. Аз пък работя по случай на убийство.

— Оценявам това, но… Вижте какво. Имам една идея.

— Чудесно. Каква?

— Защо не минете отново довечера? Можем да съчетаем работата с удоволствието. Да кажем, коктейл в седем, а ако решите да останете за вечеря, би било чудесно.

— Е, не съм сигурен за вечерята. Анри обеща да сервира бекаси.

Той се усмихна.

— Мисля, че мога да се представя по-добре, а освен това ще приготвя и списъка с гостите ми.

— Страхотно.

Не можех да изпусна мечето, без да обясня защо си играя с него, така че изхлузих обувките си и разтърках чорапите си по мъхнатия ориенталски килим, който е винаги лесен за съпоставка.

Наистина имах силното усещане, че Хари е бил тук, а след около два дни може би щях да зная със сигурност. Тогава щях да се върна със заповед за арест на господин Бейн Мадокс за убийство, или още по-добре — в пълно и ясно съзнание да го застрелям в червата, тъй като обвинението можеше и да не мине. Разбира се, стига по това време да не играеше покер с петролния министър в Ирак или някъде другаде.

— Кой ще готви довечера? — попитах.

— Ще измисля нещо — каза той. — Мога да се оправя с коктейлите. Скоч, нали?

— Точно. Е, много мило от ваша страна.

— Разбира се, доведете и мис Мейфийлд.

— Стига да е свършила с йодлерите.

— Облеклото е неофициално — каза той и се усмихна. — Без смокинг.

— Смокингът е за утре вечер.

— Точно така. Сряда и събота. Моля, уговорете мис Мейфийлд да дойде и й кажете да не се тревожи за това какво да облече. Нали знаете какви са жените — каза доверително.

— Никога не съм знаел.

Посмяхме се малко и ето че отново бяхме в дружески отношения. Страхотно. Междувременно се питах дали двамата с Кейт ще успеем да се измъкнем живи оттук.

— Ще присъства ли някой друг?

— Ъъ… не съм сигурен. Но ние с вас можем да се оттеглим в библиотеката, ако се наложи да разглеждаме някои делови въпроси.

— Добре. Мразя да говоря за убийства на масата. Останали ли са някои от гостите ви през уикенда?

— Не. Всички си тръгнаха.

Може би беше забравил за Михаил Путьов.

Мадокс стана.

— И тъй, коктейл в седем, после малко работа и накрая вечеря, ако успеете да се измъкнете от бекаса.

— Няма да е лесно. — Напъхах крака в обувките си и станах.

— Още веднъж съболезнованията ми за детектив Мюлер. Моля се на Бог смъртта му да няма нищо общо с моите хора, но ако има, можете да разчитате на пълното ми сътрудничество. Ще се погрижа за информацията, за която помолихте.

— Благодаря. Междувременно, това да си остане между нас. Не е нужно да стряскаме никого.

— Разбирам.

Ръкувахме се, излязох от кабинета му и видях Карл — стоеше на няколко крачки от вратата.

— Ще ви изпратя до изхода — каза той.

— Благодаря. Човек може да се изгуби на такова място.

— Точно затова ще ви изпратя до изхода.

— Да.

Задник.

Слязохме по стълбището.

— Къде е тоалетната? — попитах.

Той посочи една врата в дъното на вестибюла. Влязох, взех кърпата за ръце и я прокарах по някои повърхности, за да събера косми, частици кожа и разни други ДНК проби, с които биха желали да си поиграят следователите. Искаше ми се да имах цигарата на Мадокс, но щеше да ми е малко трудно да го помоля да запазя фаса му като сувенир.

Напъхах кърпата под колана си и излязох.

Карл ме отведе до външната врата.

— До шест вечерта — казах му.

— До седем.

Не беше особено духовит. Но пък за сметка на това — лоялен. И опасен.

40

Стоманената врата не се отвори, докато не приближих съвсем, затова надух клаксона.

Тя се плъзна настрани и двамата щурмоваци ме изгледаха свирепо, застанали с пъхнати под коланите си палци. Ако това беше най-доброто, на което бяха способни, не бих се занимавал с тях, но в случая дадох газ, минах на косъм от тях, после рязко отклоних и промъкнах колата през наполовина отворения портал.

Видях в страничното огледало как рият чакъла с копита. Май бяха доста вбесени.

Може би не трябваше да съм такава гадина. Нужно е обаче ясно и категорично да покажеш кой е главният мъжкар. Хората обичат да знаят къде им е мястото в обществената йерархия.

Освен това нямах съмнение, че единият от тях, ако не и двамата, са спипали Хари в имота. А ако не бяха те, то бяха някои други типове в същата униформа. Нали така, Бейн?

Пак не се виждаше никакъв наблюдаващ екип и започнах да се чудя какво по дяволите е замислил Шефър.

Излязох на шосе 56 и потеглих на север.

Превъртях в главата си разговора с Бейн Мадокс, което ме подтикна към някои интересни странични мисли. Крайният извод бе, че Бейн и Джон знаят, че Бейн и Джон играят шах един с друг.

Както й да е, Мадокс ме покани на вечеря. Разбира се, мис Мейфийлд също бе поканена. И по дрехите ми, които бяха същите като вчера, Мадокс бе стигнал до заключението, че двамата с нея сме се озовали тук съвсем неочаквано. Затова се погрижи да подчертае, че тя може да се чувства удобно в клуба независимо какво облекло носи. Много тактично от негова страна — да не говорим, че беше и признак на сериозна наблюдателност. От Бейн Мадокс можеше да излезе добър детектив.

Престъпниците обикновено не решават проблемите си със закона, като убиват разследващите служители, но ако поканата за вечеря наистина се окажеше капан, това означаваше, че след двойното убийство Мадокс бързо щеше да пристъпи към осъществяването на основния си план — независимо какъв е той.

И единственият начин планът му да проработи бе да знае от някакъв източник — Шефър, шерифа или дори човек от ФБР, — че двамата с Кейт бягаме от закона и че няма спасителен отряд, който да ни се притече на помощ.

А ако Мадокс разполагаше с тази вътрешна информация, това бе крайно смущаващо и много плашещо.

Освен това Мадокс знаеше, че не му остава много време, особено сега, след като е замесен в разследването на убийство. А дали щях да разбера веднага резултата от онова, с което се занимаваше? В смисъл, можех да си го представя как отпива от скоча си и отбелязва нехайно: „О, между другото, ядрените ни подводници току-що видяха сметката на Китай, Северна Корея, Близкия изток и Париж. Може би няма да е зле да се преместим в атомното скривалище“.

Както и да е, време беше да послушам съвета на Кейт и да се върнем в Ню Йорк, вместо да ходим на вечеря в замъка Мадокс. Нали? Абсолютно.

Знаех, че Кейт се тревожи за мен и че можеш да се измъкнеш с триминутен разговор, без да бъдеш проследен, така че включих мобилния си телефон и набрах номера на Езерната къща.

— Ало? — отговори Кейт.

— Аз съм.

— Слава Богу. Започвах да се тревожа…

— Добре съм. Мога да говоря само една минута. Трябва да свърша това-онова и ще се върна след около час.

— Добре. Как мина?

— Добре. Ще ти разправям, като се прибера. Успя ли да свършиш някои от задачите?

— Да, аз…

— Разговаря ли с Шефър?

— Не мога да се свържа с него.

— Нищо… А намери ли пица?

— Не. Вземи нещо.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад.

— Добре. Уредил съм покани за вечеря в Къстър Хил Клуб.

— Какво?

— Ще ти кажа, когато се видим. Облеклото е неофициално.

— Майтапиш ли се?

— Сериозно, неофициално е. В седем, на коктейл.

— Имам предвид…

— Трябва да затварям, чао.

— Джон…

— Чао. Обичам те.

Прекъснах и изключих телефона. Казах ли, че ще ходим на вечеря в Къстър Хил Клуб? Да не съм полудял?

Както и да е, приближавах бензиностанцията на Руди, който стоеше там и си приказваше с някакъв самообслужващ се клиент. Отбих и го извиках.

— Руди!

Той ме видя и се затътри към колата.

— Връщаш ли се?

— Откъде?

— От… Не зная. Къде беше?

— Опитах се да изгладя нещата около теб и господин Мадокс.

— Така ли? Казах ти, че говорих с него. Няма проблем.

— О, още ти беше бесен. Е, имам добра и лоша новина. Коя да е първа?

— Ъъъ… добрата.

— Добрата новина е, че вече не ти е бесен. Лошата е, че ГОКО ще открива бензиностанция от другата страна на улицата.

— Ъ? Какво?! О, Боже. Не може да го направи.

— Може и ще го направи.

Руди погледна празното място от другата страна на улицата. Сигурен съм, че си я представяше — осем блестящи нови колонки, чисти тоалетни и карти на парка.

— Конкуренцията е хубаво нещо — казах. — Типично американско.

— Ох, мамка му!

— Имам нужда от една услуга. Руди?

— Ъ?

— Трябва да прибера един застрелян елен. Имаш ли нещо по-голямо, което да сменя за корейската косачка?

— Ъ?

— И ще ти напълня резервоара.

— Бензин ли искаш?

Паркирах хюндая зад бензиностанцията, за да не се вижда, и след пет минути се бях договорил с Руди, който продължаваше да се държи като ритнат от муле по главата. Дори не забеляза, че ключовете на колата не са на запалването, където му казах, че съм ги оставил.

— Не казвай на Мадокс за това — казах му на тръгване. — Само ще влошиш нещата. Аз ще говоря с него.

— Не може да го направи. Ще го съдя.

Както и да е, по-голямата кола на Руди се оказа разнебитен микробус „Додж“, купето изглеждаше като пострадало при експлозия по време на бой с храна. Но въпреки това се движеше като шампион.

Продължих пътя си и в Колтън подминах завоя за Кантън и поех по обиколния път през Потсдам.

Когато бягаш от хайка, трябва често да сменяш конете, да застреляш последния и никога да не минаваш два пъти по една и съща пътека.

Стигнах Кантън и намерих магазин за спортни стоки „Шийнтъл“, откъдето купих кутия патрони 40-и калибър за Кейт и 9-милиметрови за мен. Всички в правозащитната система трябва да използват един и същи калибър, както е при военните, но това е друга история. Купих също и четири допълнителни пълнителя за глока. Съдържателката, Леели Шийнтъл, се нуждаеше от документ за самоличност за мунициите. Показах й шофьорската си книжка вместо картите от ФБР.

Трябваше да сменя чорапите си, които преди малко се бяха превърнали във веществено доказателство, така че си купих нови, вълнени — щяха да свършат чудесна работа за събиране на още проби в трапезарията и библиотеката на господин Мадокс.

Разбира се, всички тези следователски техники щяха да идат на вятъра, ако Мадокс ни сипеше нещо весело в питиетата или ни застреляше с упойващи стрелички и се събудехме мъртви като Хари. Разбира се, винаги има и възможност за добрата старомодна игра с пистолети.

Като стана въпрос за това, помислих си, че може да попаднем в ситуация, при която двамата с Кейт да бъдем освободени от оръжията си. Нямах намерение да позволявам това без бой, но фактът бе, че щяхме да влезем във въоръжен лагер, а е трудно да спориш с десетина души, насочили карабини към теб. Сигурен бях, че Хари се е намирал в подобна ситуация.

Огледах се из магазина за нещо, което би могло да остане незабелязано от металотърсачи и при претърсване, като същевременно да може да се окаже по-полезно в напечено положение от, да кажем, вълнени чорапи.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита госпожица Шийнтъл, наистина красива млада дама. Едва сега го забелязах.

— Ами… това е малко дълга история… — Наистина не исках дай разправям за Мадокс и как частната му армия ме държи на прицел и ми отнема пистолета, след което аз вадя скритото оръжие, избивам ги и тъй нататък. — Аз… трябват ми някакви пособия за оцеляване.

— Какви по-точно?

— Не зная, Леели. Какво предлагате?

Тя ме заведе до единия ъгъл.

— Е, тук има някои неща. Но всъщност всички лагерни пособия са пособия за оцеляване.

— Не и когато става дума за бившата ми жена. Тя лагеруваше с влекач на къщи и домашна прислужница.

Леели се усмихна.

Огледах стоките и се опитах да измисля какво, по дяволите, бих могъл да вмъкна в хижата, без да бъде засечено от детектор. Зашеметяващите гранати почти нямат метал, така че реших да се пробвам.

— Да имате зашеметяващи гранати?

Тя се разсмя.

— Не. Защо пък да имам зашеметяващи гранати?

— Не зная. Може би за ловене на риба. Нали се сещате, вместо динамит.

— Това е незаконно — каза тя.

— Сериозно? Правя го през цялото време в Сентръл Парк.

— Стига, Джон.

Изглежда, наистина искаше да ми помогне, но аз не й помагах особено.

— Значи ще лагерувате. Нали така?

— Така. Точно затова си купих вълнените чорапи.

Тя намери отговора ми за смешен.

— Значи ви трябват пособия за зимно къмпиране.

— Всъщност нямам много пари в брой, а бившата ми жена открадна кредитната ми карта.

— Поне пушка имате ли?

— Не.

— Е, ще трябва да си отваряте очите на четири за мечки. По това време на годината са непредсказуеми.

— Също като мен.

— И не си мислете, че сте в безопасност с тези ваши пистолети. Последният, който се опита да спре мечка с пистолет, сега е трофей в бърлогата й.

— Много смешно.

— Не е смешно. Ако около лагера ви се появи мечка и започне да търси храна, ще трябва да почнете да дрънчите с тенджери и тигани…

— Нямам тенджери и тигани. Точно затова ми трябват зашеметяващи гранати.

— Не. Знаете ли какво ви трябва?

— Не. Какво?

— Трябва ви клаксон с въздух под налягане.

И взе една ламаринена кутия от лавицата.

— Това чили ли е? — поинтересувах се.

— Не…

— Въздух под налягане. Нали се сещате?

— Не, това е като… въздушна свирка. Обикновено ги подплашва, а и може да се използва за сигнализиране, ако загазите. Две дълги и едно късо. Става ли? Само шест долара.

— Сериозно?

— А това… — тя свали някаква кутия от лавицата, — това е мечешко гръмче.

— Ъ?

— Като сигнален пистолет. Разбирате ли? Ето, тук пише, че сигналната ракета излита на височина четиридесет метра и може да се види от петнайсет километра през деня и от трийсет нощем.

— Ясно… — В главата ми светна малка сигнална лампичка. — Да… това може и да свърши работа.

— Когато изстреляте патрона, той издава звук със сила сто и петнадесет децибела. Ще изкара акъла на всяка мечка.

— Аха. И мечката ще се наака от страх.

Тя се засмя.

— Да. Ето. — Подаде ми кутията и аз я отворих. Вътре беше устройството за изстрелване, на големина и външен вид колкото малко фенерче, и шест сигнални ракети колкото батерия АА. Но пък това дребно нещо вдигаше сериозна врява.

— Просто пъхате заряда тук, натискате това копче и ракетата излита. Ясно ли е? Само не го насочвайте към лицето си — каза Леели и пак се разсмя.

Всъщност нямаше да бъде насочено към моето лице, ако и когато се наложеше да използвам това чудо.

— И не го насочвайте към мечката — продължи тя. — Ясно? Може да я нараните или да предизвикате горски пожар. Не бихте искали да подпалите гората, нали?

— Тъй ли?

— Разбира се. Добре, ще получите ярка светлина, също като… какво пише тук? Около петнадесет хиляди свещи. — Леели се усмихна. — Ако я видя или чуя, ще дойда да ви търся. Това е трийсет долара. Става ли?

— Става.

— Значи взимате въздушния клаксон и мечешкото гръмче. Нали така?

— Да… Всъщност ще взема две мечешки гръмчета.

— Компания ли имате?

— Не, но ще стане чудесен подарък за рождения ден на петгодишния ми племенник.

— Не, Джон. Не. Това не е играчка. Това е голяма пиратка, с която си играят само възрастни. Всъщност ще трябва да подпишете АТО формуляр, за да го купите.

— Атомен формуляр?

— Не. Алкохол, тютюн и оръжия.

— Сериозно? — Взех още една кутия и отидохме до касата. Благодарих наум на шибаните мечки, че ми помогнаха да разреша проблема.

Леели ми даде формуляра от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия, в който писмено заявих, че закупените от мен мечешки гръмчета ще бъдат използвани единствено за легитимно контролиране на досаждащи диви животни.

Е, това доста се доближаваше до намеренията ми, така че подписах.

На тезгяха имаше кутия шоколадчета и взех едно за Кейт. Щях да взема две, но не исках дай развалям вечерята.

— Това ли е всичко? — попита Лесли.

— Аха.

Тя маркира мунициите, въздушния клаксон, чорапите, шоколадчето и двете мечешки гръмчета.

Платих й с последните си пари в брой. Не ми достигнаха два долара и се канех да се откажа от шоколадчето, но Леели ме спря.

— Аз черпя — каза и ми подаде визитката си. — Мини утре и кажи от какво още имаш нужда. Приемам чекове, а в градчето има и няколко банкомата.

— Благодаря, Леели. Ще се видим утре.

— Надявам се.

Аз също.

Върнах се в микробуса на Руди и потеглих към пансиона на Уилма.

Мечки. Мадокс. Атомна бомба. СНЧ. Путьов. Грифит.

Асад Халил, либийският терорист със снайпера, в момента изглеждаше като невинно момченце.

41

В 16:54 завих по дългата алея към пансиона на Уилма.

Видях някаква жена да наднича през прозореца на главната къща. Несъмнено бе Уилма и очакваше любовника си компютърджия. Сигурно се чудеше кой ли е този тип в микробуса.

Спрях при Езерната къща, събрах торбите от спортния магазин „Шийнтъл“ и почуках на вратата.

— Планинарят идва.

Кейт отвори и влязох.

— Откъде взе този ван? — попита тя.

— От Руди — обясних. — Важно е да сменяш колите, когато бягаш.

Тя не коментира.

— Как мина? Какво има в тези торби?

— Мина добре, макар Бейн все още да не гълта правилните лекарства. Чакай да ти покажа какво съм купил.

Изсипах съдържанието на двете торби върху кухненската маса.

— Чисти чорапи за мен, малко допълнително муниции и пълнители за нас…

— Защо?

— Въздушен клаксон и две мечешки гръмчета…

— Две какво?

— Подплашва мечките и сигнализира, ако си загазил. Доста хитро, нали?

— Джон…

— Ей, страхотен спортен магазин. Не знаех, че толкова много неща се продават маскирани. Ето ти шоколадче.

— Взе ли нещо за ядене?

— И аз хапнах шоколадче.

Седнах на стола в кухнята, свалих обувките и чорапите си, върху чиито стъпала видях власинки от килима и поне един дълъг черен косъм, за който се надявах да е на Бейн Мадокс, Кайзер Вилхелм или Хари Мюлер.

— Това е от кабинета на Мадокс — казах. — Имам предчувствието — всъщност надявам се, — че Хари е седял на същия стол, на който седях и аз.

Тя кимна.

Прибрах чорапите в найлонова торбичка, откъснах един лист от бележника си, записах набързо часа, датата, метода и мястото на вземане на пробата, подписах се и прибрах листа в плика.

После извадих мечето за косми от джоба си, махнах защитния калъф и отлепих първия пласт залепваща се хартия, който беше покрит с влакна и косми.

— Това е от килима във фоайето — обясних и внимателно залепих хартията за вътрешната страна на найлоновия плик. — Веднъж отмъкнах сандвича с шунка на един заподозрян в убийство от кухнята му — казах и започнах да пиша. — Получих достатъчно ДНК, за да го свържа с престъплението… но адвокатът му възрази, че доказателството не било взето по правилата — било откраднато, без разрешително, и затова не можело да се използва. Наложи се да се закълна, че заподозреният ми е предложил полуизяден сандвич… — Поставих бележката върху плика и завърших: — Е, съдията здравата се посмя. — Завих плика и се обърнах към Кейт. — Имаш ли лепенка?

— Не, но ще взема. Е, и какво стана?

— С кое? А, с доказателството. И тъй, адвокатът ме разпитва защо му е на обвиняемия да ми предлага полуизяден сандвич с шунка, аз седя на свидетелското място двайсет минути и обяснявам кое как се е случило и защо съм пъхнал сандвича в джоба си, вместо да го изям. — Усмихнах се, като си спомних показанията си. — Съдията беше страшно впечатлен от глупостите ми и обяви, че сандвичът може да се използва като доказателство. Адвокатът пощуря и ме обвини в лъжа.

— Е… все пак си е било лъжа. Ще го отречеш ли?

— Беше в сивата зона.

Тя не коментира.

— Онзи тип осъдиха ли го?

— Справедливостта възтържествува.

Намерих кърпата за ръце в дъното на втората торба.

— Това е от пикалнята на долния етаж, избърсах с нея това-онова — обясних на Кейт и написах бележка за кърпата. — Това попада в категорията на сандвича с шунката. Беше ли ми предложено да задържа кърпата за ръце, или съм я взел без разрешително за обиск? Какво ще кажеш?

— Не е моя работа да се произнасям. Ти трябва да го кажеш.

— Правилно… — Довърших бележката и прочетох на глас: — Предложена ми от Карл, служител на заподозрения, когато забеляза, че… какво? Че е заяла в ципа ми?

— Ще се наложи да го измислиш някак.

— Права си. Ще го довърша после. Добре, значи с малко късмет някои от тези косми и власинки от Къстър Хил ще съвпаднат с намерените по Хари, а също така може би негови косми и власинки са останали в Къстър Хил и са се смесили с това тук.

— Добра работа, Джон — каза Кейт. Това бе единственият й коментар.

— Благодаря — отвърнах. — Навремето бях добър детектив.

— Все още си.

Дрън-дрън.

— Мисля, че вече разполагаме с достатъчно проби и други доказателства, за да се обадим на Том Уолш и да се върнем възможно най-бързо в Ню Йорк — каза тя.

Игнорирах предложението й и й показах новите си вълнени чорапи.

— Ще вземем още една серия проби от хижата. Какви чорапи носиш?

Тя отговори на въпроса ми с въпрос:

— Сериозно ли говориш за поканата за вечеря?

— Да — казах и прибрах мечето за косми в джоба си. — Колко пъти се случва заподозреният убиец да те покани на вечеря?

— Е, Борджиите са го правели най-редовно.

— Сериозно? Те кои бяха? От италианската мафия, нали?

— Не, били са италиански благородници. Имали навика да отравят поканените си на вечеря гости.

— Наистина? И гостите продължавали да идват? Ама че глупост от тяхна страна.

— Точка за теб — каза тя и скъса опаковката на шоколадчето.

— Искаш ли да го опитам и да видя дали не е отровно? — попитах.

— Не, но ако си гладен, ще ти дам половината.

— Пазя си апетита за вечеря.

— Аз няма да отида там.

— Скъпа, той специално те покани.

— Ти също няма да отидеш — отсече тя. — Разкажи ми какво си говорихте.

— Добре, но първо се обади на Уилма.

— Защо?

— Кажи й, че ще й върнеш лаптопа преди шест и половина, и я помоли за лейкопласт.

— Добре. — Тя тръгна към бюрото, а аз закрачих бос към дивана, тъй като не исках да омърлям новите си чорапи в пансиона на Уилма.

Кейт вдигна слушалката.

— Освен това я помоли да ти се обади незабавно, ако мъжът ти мине покрай къщата с бял хюндай — добавих.

Очаквах да бъда наречен инфантилен идиот, но вместо това Кейт се усмихна.

— Добре.

Доста странно чувство за хумор от нейна страна.

Кейт звънна, благодари на Уилма за лаптопа и обеща да й го върне преди шест и половина.

— Мога ли да ви помоля за още две услуги? Трябва ми някакъв лейкопласт или скоч. С удоволствие ще го платя. Благодаря. О, и ако случайно видите мъжа ми да минава с бял хюндай, бихте ли ми звъннали незабавно? — Усмихна се, докато Уилма казваше нещо. — Просто приятел, но… ами… да…

— Кажи й, че ти трябва достатъчно лепенка за ръцете и краката, и да провери също за бита сметана.

— Момент, моля… — Тя покри слушалката и едва сдържа смеха си. — Джон…

— И да ни се обади, ако изобщо види кола да се движи към Езерната къща.

Кейт ме погледна отново и кимна.

— Съпругът ми може да кара и друга кола. Така че, ако изобщо нещо тръгне към Езерната къща… да, благодаря ви.

Затвори телефона и се обърна към мен.

— Уилма ме посъветва приятелят ми да премести микробуса си и ми напомни, че задната врата е на верандата.

Добре се посмяхме. Точно от това имахме нужда.

— Сякаш не зная как да изкарам мъж през задната врата — каза Кейт.

— Всичко ми знаеш ти…

Тя се усмихна и каза сериозно:

— Е, сега Уилма е нашият страж.

— Мотивирана е.

Кейт кимна.

— Понякога мислиш добре.

— Защото и аз съм мотивиран.

Както и да е, прегърнахме се и се целунахме със закъснение, след което Кейт ме информира:

— За утре съм запазила билети за самолета от летище „Ла Гуардия“ в Сиракуза в осем и половина сутринта. Това е първият възможен полет, който успях да намеря.

Точно в момента не ми се спореше по този въпрос.

— Надявам се, че не си използвала кредитната си карта.

— Не приемаха чекове по телефона.

— Е, като стигнеш на летището, прати много здраве на Лайъм Грифит от мен.

— Джон, не могат да получат толкова бързо информацията за кредитна карта… е… можем през нощта да стигнем до Торонто. Оттам има много полети до Ню Йорк и Нюарк.

— Няма да пресичаме границата на страната. Добре, какво свърши ти?

Тя отвори бележника си.

— Така. Първо, както казах, не успях да се свържа с майор Шефър. Звънях му два пъти и му оставих съобщения, че ще го търся отново. Но не мисля, че той иска да говори с мен. Може би ти ще имаш повече късмет.

— Ще му се обадя по-късно — казах и се излегнах на дивана. — При Гьола на Макюън нямаше негови хора.

— Може да са се скрили.

— Може би. А може Шефър да ни е дръпнал шалтера.

— Но ти така или иначе се хвана.

— Оставих бележка върху една бреза.

Кейт продължи:

— Проверих списъците на пътниците, резервациите и договорите за наем. Не изскочиха никакви стряскащи имена с изключение на Пол Дън и Едуард Улфър. Както и, разбира се, Михаил Путьов. — Тя хвърли поглед на бележките си. — Имаше и някои други имена, които ми звучаха познато, но може би това е защото чета за тях. Например Джеймс Хокинс. Това познато ли ти звучи? И не ми казвай, че е играл трета база за „Янките“.

— Добре, не е играл. Провери ли го в Гугъл?

— Проверих го. Наистина има Джеймс Хокинс в Генералния щаб. Генерал от Военновъздушните сили. Но не мога да кажа дали става въпрос за един и същи човек.

— Е… ако е бил в Къстър Хил Клуб, най-вероятно е той. Наел ли е кола?

— Не. Пристигнал е от Бостън в събота, в девет и двадесет и пет сутринта, и е заминал обратно за Бостън с полета от дванайсет и четиридесет и пет в неделя, а оттам е направил прекачване за Вашингтон.

— Добре… ако е ходил в Къстър Хил Клуб, най-вероятно е бил взет от микробуса. Интересно е, че Мадокс не е пратил фирмените си самолети за нито една от тези важни клечки. Предполагам, че сигурно не е искал да се прави пряка връзка между тях. А това винаги е малко подозрително.

— Често важните държавни служители просто не приемат скъпи подаръци или услуги от богати хора. Въпрос на морал.

— Тогава е още по-подозрително. И тъй, на срещата у Мадокс е присъствал и член на Генералния щаб. Генерал от Военновъздушните сили.

— Чудя се дали тези гости са знаели, че Хари е там и какво се е случило с него…

Не можех да си представя, че хора като тези биха станали съучастници в убийство. От друга страна, ако залогът е достатъчно висок, всичко е възможно.

— Някаква друга информация от летището?

— Това е. За останалите десетки имена ще ни трябва екип, който да се заеме със списъците и да установи кои са тези хора и каква връзка биха могли да имат с Бейн Мадокс — ако изобщо съществува такава връзка.

— Надявам се колегите ни вече да работят върху това. Ние обаче така и няма да разберем резултатите.

Тя не коментира думите ми и продължи:

— После влязох в интернет и потърсих в Гугъл Бейн Мадокс. Открих учудващо малко информация.

— Не е чак толкова учудващо.

— Предполагам. Повечето от сведенията са корпоративни факти — че е главен изпълнителен директор и основен акционер на Глобъл Ойл Корпорейшън. Горе-долу това е всичко. Много малко биографични данни, почти нищо лично. Никакво споменаване на бившата му жена и децата, само половин дузина цитати от публикувани източници и нито една неофициална дума или коментар от когото и да било.

— Явно има възможност да трие лични блогове и друга странична информация.

— Явно. — Кейт погледна бележките си. — Единственото горе-долу интересно е, че половината от активите му в петрол и газ и половината от танкерите му принадлежат на анонимни собственици от Близкия изток.

Замислих се над думите й и над казаното от Мадокс по време на беседата ни, че петролният министър на Ирак му е личен приятел. Това означаваше, че подобно на повечето западни петролни магнати, той е трябвало да целува нечий задник в Пясъчната страна. Но тъй като Мадокс не ми приличаше на любител на подобни целувки, може би планираше начин да елиминира партньорите си веднъж и завинаги. Може пък голямата му цел да беше точно тази.

— Нещо друго за Мадокс?

— Това е — каза Кейт. — После търсих информация за СНЧ. Няма кой знае какво повече от онова, което ни каза Джон Насеф, с изключение на това, че руснаците използват своята система по различен от нас начин.

— Естествено. Нали имат повече букви в азбуката си. — Прозинах се и чух как стомахът ми изкъркори.

— За друга разлика става дума. — Тя отново погледна бележките си. — Чуй това. Както видяхме, нашите изпращат сигнали до подводниците като предупредителен звънец, докато руснаците в по-напечените моменти пращат непрекъснато съобщение, в което се казва „Всичко е наред“. Когато позитивното съобщение прекъсне, това означава, че е на път нов, тревожен сигнал, и ако той не пристигне за необходимото за това време — около половин час, — се приема, че предавателната станция е унищожена и подводниците имат правото да изстрелят ракетите си по предварително набелязаните цели в Съединените щати, Китай или където и да било другаде.

— Господи, надявам се да си плащат навреме сметките за тока.

— Аз също. Затова нашият СНЧ приемник в Гренландия е успял да проследи руския сигнал до Колския полуостров — защото пращали онова непрекъснато съобщение „Всичко е наред“ в периода на обтегнати взаимоотношения, които според статията са били предизвикани от нас. Така сме накарали руснаците да включат системата си и сме успели да открием предавателя.

— Еха. Не сме ли хитри, а? Това се казва ядрена политика на ръба. Не трябва ли да сме щастливи, че Студената война приключи?

— Да. Но това ме кара да мисля, че Мадокс, след като е успял да се сдобие с американските кодове, може да се е сдобил и с руските — каза Кейт. — Според тази статия — между другото написана от швед — руският софтуер за криптиране не бил толкова сложен и непробиваем като нашия, така че е възможно Мадокс да е преминал на честотата на руснаците и да се опитва да изпрати фалшиви сигнали до руския флот, който да удари… Китай, Близкия изток или когото там не харесва напоследък.

Замислих се.

— Ако руските кодове са по-лесни за разбиване, това е наистина възможно. Един и същи СНЧ предавател в Къстър Хил, различни атомни подводници. Още нещо интересно около Сънчо?

— Само че индийците се опитват да построят СНЧ станция.

Седнах на дивана.

— За какво им е, по дяволите? Томахавки ли ще изстрелват? Имат си казина, за Бога.

— Джон, не индианците. Индийците.

— О…

— Те изграждат свой атомен подводен флот. Същото се отнася за китайците и пакистанците.

— Ама че гадост. След тях ще дойде ред на пощенските служители. После можем да си целунем задниците за сбогом.

— Всъщност светът е станал много по-опасно място, отколкото беше по времето на Студената война. Тогава бяхме само ние и те.

— Така е. Каква е средната цена на къща в Потсдам?

Тя май не се сещаше и седна на бюрото, потънала в мисли. Накрая каза:

— Открих също и някои… не много добри новини.

— Тоест лоши новини?

— Да.

— Какви?

— Още се опитвам да ги проумея. Нека първо приключим с останалото, така че да имаме някакъв контекст.

— Да не би майка ти да ни идва на гости?

— Това не е шега.

— Добре. Какво имаме после?

— Михаил Путьов.

42

— Михаил Путьов — казах аз. — Нямаше никаква следа от него в Къстър Хил. Какво е положението с дома и работата му?

— Обадих се в кабинета му и секретарката, госпожица Крабтрий, каза, че отсъства. Казах, че съм лекар и че става въпрос за сериозен здравословен проблем.

— Добър номер. Никога не съм го използвал.

— Винаги действа. Както и да е, госпожица Крабтрий омекна малко и каза, че доктор Путьов не бил идвал на работа, не се бил обаждал и че при опитите й да го открие на мобилния му телефон веднага се включвала гласовата поща. Звъняла също и на съпругата му, но госпожа Путьов не знаела къде е мъжът й. Очевидно не е казал на никого къде отива.

— Успя ли да научиш номера на мобилния му телефон?

— Не. Отказа да ми го даде, но ми остави своя за всеки случай, а аз й дадох номера на пейджъра си. Стори ми се загрижена — добави Кейт.

— Добре, значи Михаил е направил самоотлъчка от МТИ. А от дома?

— Също. Госпожа Путьов насмалко да се разридае. Каза, че дори когато е с любовницата си, Михаил се обаждал и измислял някаква причина да не се прибере.

— Добър съпруг.

— Джон, не бъди такъв задник.

— Майтапя се. Значи Михаил не само е в самоотлъчка, а е изчезнал безследно.

— Да, що се касае до съпругата и секретарката му. Възможно е обаче да е все още в Къстър Хил Клуб.

Поклатих глава.

— Ако беше, е щял да се обади. Човек в неговото положение, с федерални придружители, не може просто да изчезне и да остави жена си, семейството си и колегите си да мислят дали да не звъннат на ФБР. Това е последното, което би искал да направи.

Кейт кимна.

— Тогава…?

— Е, явно не всеки, който влезе в Къстър Хил Клуб, излиза в същото състояние, в което е дошъл — казах аз.

— Явно не. Бил си вече два пъти там — добави тя. — Искаш ли да пробваш отново?

— Току-виж от третия път станало.

Тя пренебрегна това подмятане и продължи:

— И тъй, потърсих в Гугъл „Путьов, Михаил“ и попаднах на някои публикувани статии и неофициални неща, писани за него от други физици.

— Харесват ли го?

— Уважават го. Той е звезда в света на ядрената физика.

— Много мило. Тогава защо кръжи около Бейн Мадокс?

— Би могло да има професионални връзки. Макар че, доколкото знаем, може и да е някакво лично познанство. Може просто да са приятели.

— Тогава защо не е казал на жена си къде отива?

— Това е въпросът. Както и да е, знаем със сигурност, че ядреният физик Михаил Путьов е бил гост в Къстър Хил Клуб и сега е в неизвестност. Всичко извън това е само предположение.

— Правилно. Хей, а обади ли се във Върха?

— Да. Имаше две съобщения от Лайъм Грифит. Било много спешно и трябвало веднага да се свържем с него.

— Спешно за кого? Не за нас. Каза ли, че сме на пазар за глави на лосове в Лейк Плесид?

— Казах на Джим на рецепцията да казва на всеки, който ни търси, че ни очакват за вечеря.

— Добре. Това може да поохлади Грифит, докато не цъфне във Върха и не открие, че са го насадили. Урлш звънял ли е?

— Не.

— Виждаш ли? Шефът ни е отвързал каишките. Хубав човек.

— Мисля, че ние му отвързахме каишката, Джон. И сега той ни връща жеста.

— Както и да е. Да си го начука. Кой друг се е обаждал?

— Майор Шефър, съгласно твоето предложение. Съобщението му гласи: „Колата ви е върната. Ключовете са на рецепцията“.

— Много мило. Забравил е да остави съгледвачи на мястото, но не и да си прикрие задника от ФБР.

— Някой случайно да ти е казвал, че си циничен?

— Скъпа, бил съм нюйоркско ченге цели двайсет години. Реалист съм. Мисля, че вече сме говорили по въпроса — напомних й. — Добре, какво друго?

Тя изостави любимата си тема и продължи:

— Някакъв си Карл — звучи ми познато — се обадил и оставил съобщението „Вечерята е уредена“. Джим попитал за подробности, но Карл казал, че господин Кори вече е запознат с тях, и помолил да доведеш и госпожица Мейфийлд, както сте се разбрали. — Кейт вдигна поглед. — И тъй, Мадокс не оставя името си и нищо, което би свързало изчезването ни с него или с хижата му.

— Какво изчезване?

— Нашето изчезване.

— Защо си все толкова подозрителна към хората?

— Джон, затваряй си човката — сряза ме тя. — Имаме и три съобщения по гласовата поща в стаята.

— Грифит и кой друг?

Кейт погледна бележките си.

— Лайъм Грифит в три и четиридесет и девет, жизнерадостно: „Здрасти, готини. Мислех, че ще се видим по-рано. Дръннете ми, когато получите това. Надявам се всичко да е наред“.

Разсмях се.

— Ама че задник. За толкова тъпи ли ни смята? Съжалявам — добавих бързо. — Това беше цинично…

— Във второто съобщение ни питат дали искаме да се запишем за масаж…

— Да.

— Последната гласова поща е от Анри, който маниерно пита какъв вид горчица желаеш за паленцата.

— Видя ли? А ти не ми вярваше.

— Джон, имаме да се справяме по-належащи въпроси, отколкото…

— Обади ли му се?

— Обадих му се, за да потвърдя впечатлението, че ще се връщаме.

— Какво му каза на Хенри? Делхийска горчица, нали?

— Да. Много е очарователен.

— Искаше да ми покаже бекаса си.

Тя се направи, че не ме е чула.

— Записах масаж за двама ни за утре сутринта.

— Добре. Очаквам го с нетърпение.

— Няма да сме там.

— Вярно. Е, жалко, че ще разочароваме Хенри след всички грижи, които му създадохме, но коктейлът с Лайъм Грифит определено няма да ми липсва.

Кейт изглеждаше изтощена, а може би разтревожена, затова реших, че се нуждае от малко навиване.

— Страхотно си се справила. По-добър партньор не съм имал.

Тя се усмихна насила.

— Не ти вярвам, но все пак много мило от твоя страна.

— Сериозно. Наистина. Ти си умна, находчива, храбра, интуитивна, на теб може да се вярва… какво друго?

— Аз съм ти шеф.

— Точно така. Най-добрият шеф, който съм имал. Добре, а ФАА…

Телефонът иззвъня.

— Очакваш ли обаждане? — попитах.

— Не.

— Може да е Уилма. Мъжът ти се връща.

Тя се поколеба, но вдигна слушалката.

— Ало? Благодаря. Да… Ще му кажа. Благодаря.

Затвори и се обърна към мен.

— Уилма беше. Лейкопластът е пред вратата. Каза, че все пак е по-добре да преместиш микробуса.

Разсмяхме се, но очевидно бяхме на ръба. Отидох до прозореца, проверих обстановката, отворих вратата и прибрах голямата ролка лейкопласт.

Седнах на кухненската маса и започнах да залепвам импровизираните пликове за веществени доказателства по всички правила от учебниците и наръчниците.

— Разкажи ми за ФАА.

Вместо да отговори, тя попита:

— Защо просто не приберем хюндая от Руди, да вземем тези пликове и да тръгнем към Ню Йорк?

— Имаш ли химикалка? Трябва да подпиша лепенката.

— Можем да стигнем до Федерал Плаза към… — тя си погледна часовника, — към три или четири сутринта.

— Ако искаш, тръгвай. Аз оставам. Нещата се случват тук, значи тук ми е мястото. Химикалката, ако обичаш.

Тя ми подаде химикалка от чантата си.

— Какво се случва?

— Не зная, но когато се случи, ще съм тук — казах и подписах лепенката. — Всъщност наистина трябва да се разделим за всеки случай… Добре, откарай микробуса на Руди до Масена, наеми фуга кола и продължи към Ню Йорк.

Тя седна на стола до мен и ме хвана за ръката.

— Хайде да довърша с това какво научих, а после ще решаваме какво да правим.

Звучеше сякаш крие асо в ръкава си, което вероятно означаваше лоша новина. Каквото и да бе, ней даваше мира.

— ФАА. Лошата новина?

— Добрата новина е, че винаги съм в състояние да намеря някаква информация. Лошата е самата информация.

43

— ФАА — започна Кейт. — Както предрече, оказа се предизвикателство. Но в края на краищата някой от Федералната авиационна администрация ми подсказа да се обадя до регионалния Център за обслужване на полетите — ЦОП — в Канзас Сити, където в неделя следобед пристигнали самолетите на ГОКО от Адирондак.

— Добре. Какво казаха от ЦОП в КС?

— Казаха, че двата самолета кацнали, заредили гориво, заявили летателните си планове и заминали — Кейт хвърли око на бележките си. — Едната „Чесна Сайтейшън“ с номер № 2730G, пилотирана от капитан Тим Блек, отлетяла за Лос Анджелис. Другата с номер № 2731G, пилотирана от капитан Елуд Белман, заминала за Сан Франциско.

— Наистина ли? — Това донякъде ме изненада. Сигурен бях, че единият или двата самолета ще се върнат на летището в Адирондак и Мадокс ще скочи на борда и набързо ще се изнесе нанякъде. — Това ли са били крайните им цели?

— Допреди около час. Обадих се на ЦОП в Ел Ей и Сан Франциско, но нямаше заявени нови летателни планове.

— Добре… но защо са заминали за Лос Анджелис и Сан Франциско?

— Точно това трябва да разберем.

— Да. Трябва също да разберем къде са отседнали пилотите, за да се свържем с тях.

— Помислих си същото и открих, че пристигащите и заминаващи частни самолети се обслужват от постоянни работни бази — ПРБ. Открих, че самолетът на ГОКО на международното летище на Лос Анджелис използва ПРБ на Гарет Авиейшън Сървис, а онзи на летището в Сан Франциско — фирмата Сигначър Флайт Съпорт. Обадих се на тези ПРБ и попитах дали знаят къде биха могли да са отседнали пилотите и помощниците им. Казаха ми, че понякога оставяли телефонен номер — обикновено на хотел или мобилен телефон, за да бъдат намерени при нужда. Но не и този път. Единствената информация от ПРБ е, че пилотите са от авиационния отдел на ГОКО към международно летище „Стюарт“ в Нюбърг, Ню Йорк. Там ГОКО има своя база, сервизен хангар и разпределителен офис.

— И какво? Обади ли им се?

— Да, обадих се на офиса на ГОКО в Стюарт, но по разбираеми причини не се представих като служител на ФБР и ми отказаха каквато и да било информация за двата екипажа.

— Не им ли каза, че си лекар и че пилотите и помощниците им се водят официално слепи?

— Не, но ти можеш да звъннеш и да видиш дали не можеш да научиш нещо.

— Може би по-късно. Какви са имената на вторите пилоти?

— Колкото и да е странно, летателният план не изисква споменаването на втория пилот.

Подозирах, че Федералната авиационна администрация не е затегнала правилника за частните самолети след 9/11. А сега вече го знаех със сигурност.

— Летателният план обаче отразява броя на пътниците на борда. И в двете машини е имало по двама души. Пилот и втори пилот — каза Кейт.

— Добре… значи самолетите са кацнали в Лос Анджелис и Сан Франциско без пътници, паркирани са там от неделя вечерта и нямат летателни планове. Предполагам, че в такъв случай капитан Блек и капитан Белман и техните неидентифицирани втори пилоти се наслаждават на забележителностите на двата града и очакват по-нататъшни инструкции.

— Така изглежда.

Замислих се над всичко това и стигнах до заключението, че може би няма никакво скрито значение и си е нещо напълно нормално. Просто четирима пилоти прелитат през континента без пътници, като изгарят авиационно гориво със скорост неколкостотин галона на час, докато шефът им внася в страната още гориво с танкерите си.

— Това не ти ли се вижда странно? — попитах Кейт.

— Погледнато само за себе си, може би да. Но ние не познаваме този свят. Например един от служителите на базата в Сан Франциско предположи, че самолетите може би са били наети от някого от града.

— Мислиш ли, че човек като Мадокс ще дава под наем личните си самолети, за да направи малко кинти?

— Явно някои богаташи го правят. Има обаче и още нещо.

— Надявах се да е така.

— Разговарях и с някоя си Керъл Аскризи, работи за Сигначър Флайт Съпорт в Сан Франциско. Тя ми каза, че откарала пилота и втория пилот с фирмения микробус до таксиметровата стоянка на главния терминал.

Това не изглеждаше необичайно или важно, но по тона на Кейт си личеше, че е.

— И какво?

— И госпожица Аскризи каза, че като повечето по-големи компании, ГОКО почти винаги ангажира предварително кола и шофьор, които да откарат екипажа където е необходимо. Затова й се сторило странно, че пилотът и помощникът му трябвало да вземат таксита от главния терминал. От любезност предложила да ги откара до хотела им — очевидно екипажите обикновено отсядат в някой хотел бизнес класа недалеч от летището. Но вторият пилот й отговорил — благодаря, но щели да ходят до центъра и предпочитали да вземат такси.

— Разбрала ли е къде точно отиват?

— Не, ней казали.

Което, помислих си, би могло да обяснява защо са взели такси вместо предложения им фирмен микробус и защо не е имало предварително наета кола.

— Добре. Нещо друго?

— Да. Носели два големи кожени куфара. Били заключени с катинари, били на колела, били тежки и били нужни двама души, за да вдигнат всеки и да го натоварят в микробуса.

— Добре. Големи и тежки. Катинари и колела. Предполагам, че това е товарът, видян от Чад на тукашното летище. Сега е свален в Сан Франциско, а вероятно и в Ел Ей.

Кейт не стигаше до никакви изводи от тази информация.

— Може би са качили жените или гаджетата си като гратисчийки и в тези големи тежки куфари са били натоварени дрехите на дамите за следващите два дни — казах с надежда.

— Как пък успя да пуснеш сексистка забележка в разговор за самолетен товар?

— Извинявай.

Не беше чак толкова лесно.

— Просто предположих — казах и продължих с предположенията: — Тогава… злато? Трупове? Какво?

— Помисли сериозно.

— Добре. Какво каза Керъл Аскризи? Заподозряла ли е нещо? Пилотът и помощникът му да са изглеждали странно или да са нервничели?

— Според Аскризи двамата били весели и дори се шегували, че куфарите са много тежки и че от ГОКО не са им запазили кола и шофьор. Вторият пилот флиртувал с нея и й казал, че се надява да се видят отново в сряда, когато щели да се върнат на летището и да отлетят.

— Накъде да отлетят?

— Казал, че последната им дестинация е „Ла Гуардия“, но не споменал къде ще спират по пътя. Поръчал да приготвят самолета за излитане в сряда по обед и да напълнят резервоарите догоре.

— Добре… значи според тази Аскризи пилотът и вторият пилот изглеждали нормално, за разлика от товара. — Замислих се. — И тъй, товарът е бил откаран до Ел Ей и Сан Франциско с два частни самолета вместо с един, като са направили две спирания в двата съседни града.

— Точно така.

— И е нямало кола и шофьор, за да откара екипажа и багажа до мястото, където е трябвало да отидат.

— Правилно.

— И пилотът поръчал на обслужващата фирма в Сан Франциско да приготви самолета за заминаване в сряда по обед с крайна дестинация „Ла Гуардия“, но от казаното от теб излиза, че още не са заявили летателния си план пред ФАА.

— Правилно. Но това не е необичайно. Открих, че летателните планове трябва да се заявяват малко преди излитането, за да се вземат предвид метеорологичните условия, въздушният трафик и тъй нататък.

— Логично е.

— Съжалявам, че не успях да подхраня параноята ти.

— О, не се безпокой. Имам си достатъчно. Всъщност ето ти един пример — тайната крайна цел на пилота и втория пилот в Сан Франциско.

— Защо да е тайна?

— Ами защото няма наета кола и шофьор, което би оставило документна следа, освен това не са се възползвали от възможността да се повозят във фирмения микробус, който е трябвало да бъде разтоварен на стоянката за таксита, а после багажът да се качва на две коли заради размерите му. Това да ти се вижда смислено?

— Не. После се обадих на Гарет Авиейшън Сървис в международното летище в Лос Анджелис и разговарях с някакъв си Скот, който ме остави на изчакване и поразпита колегите си. Разказа ми горе-долу същата история — два големи черни куфара и фирмен микробус до такситата.

— Аха. Е, явно тези четиримата са имали едни и същи инструкции — да вземат таксита до мястото, където е трябвало да отидат с куфарите.

— Изглежда точно така.

— И тъй, съвсем ясно е, че двата екипажа са имали тайна дестинация или дестинации в Ел Ей и Сан Франциско и затова всеки от тях е взел такси, за проследяването на което ти трябва повече от страхотен късмет. Въпросът е, има ли всичко това нещо общо с безумния план на Бейн Мадокс да стане император на Северна Америка, или с каквото там се е заел? Или изобщо не е свързано?

— Мисля, че е свързано.

— Това ли е лошата новина?

— Трябва ни повече контекст — отвърна тя. — А сега ми разкажи за разговора ти с Мадокс.

— Добре. После ще ми кажеш ли лошата новина?

— Да. Освен ако не се сетиш сам, преди да сме свършили останалите неща от дневния ред.

— Сериозно предизвикателство. Добре, имам ли всичко необходимо, за да се сетя?

— Намираш се в точката, където бях аз, когато се сетих. После открих още едно сведение, което потвърди онова, от което се страхувах.

— Добре. Еха.

Замислих се и в главата ми нещо започна да се оформя, но преди всичко да застане на мястото си, Кейт каза:

— Твой ред е. Къстър Хил, Бейн Мадокс.

Всички пътища водят към Къстър Хил и Бейн Мадокс.

44

Върнах се на дивана, а Кейт се настани във фотьойла.

— Добре. Първо, Бейн Мадокс едва ли не ме очакваше. Великите умове мислят по сходен начин — обясних.

Обичам, когато завърта очи. Страхотна е.

— Домашния персонал като че ли го няма, но охраната е на мястото си, както и Карл.

Разказах накратко за срещата си с Бейн Мадокс, включително отклоняващите се дискусии за раняването при изпълнение на дълга и странната обсебеност на Мадокс от мечки.

— Възможно е обаче тези теми да не са отклоняващи се — казах. — Може би Мадокс просто е говорил алегорично.

— На мен лично ми приличат на мачовски глупости.

— Да. Това също. По-важното е, че официално съобщих на господин Бейн Мадокс, че е свидетел във вероятно предумишлено убийство. — Разказах й измисленото си подозрение, че убиецът на Хари е някой от охраната му. — И тъй, в момента сме го поставили натясно.

— Убийството на федерален агент не е федерално престъпление — напомни ми Кейт.

— Е, би трябвало да бъде.

— Но не е. Юрисдикцията е на щатската полиция на Ню Йорк. С други думи, на майор Шефър — уведоми ме тя. — Не си ли го учил това в колежа по наказателно право?

— Преподавам го. А не го практикувам. Всъщност прикрил съм се чрез словесна атака, което е федерално престъпление. Мадокс обаче не е адвокат — добавих. — Той е заподозрян.

— Но си има адвокат.

— Не експлоатирай жестоко дребните риби.

Тя ме изгледа малко раздразнено, но отстъпи.

— Признавам, че е било добър ход. Тогава ли те покани на вечеря?

— Всъщност да. Ще събере част от информацията, за която го помолих.

— Да бе. Е, сега ще трябва официално да уведомиш майор Шефър и Том Уолш какви си ги надробил.

— Ще ги уведомя.

— Кога?

— По-късно.

Продължих да разказвам за какво разговаряхме с Мадокс, но не споменах момента, когато обмислях класическото просто решение на сложния проблем. Искаше ми се да кажа на своята жена и партньор: „Както Мадокс е решил проблема Хари Мюлер с четиринайсет грама олово, така аз реших целия проблем Мадокс за по-малко време, отколкото ми трябваше да вдигна мечето за косми от килима“. Но не го казах.

— Мадокс изрази съболезнованията си за Хари, макар да не беше в състояние да си спомни името му.

Кейт ме погледна.

— Искаше да знае дали има някакъв фонд, в който да участва.

Тя продължи да ме гледа и мисля, че заподозря, че съм си мислил за експедитивното правосъдие, прилагано от време на време спрямо убийците на ченгета.

— Обадих се на приятелката на Хари, Лори Баник — каза тя.

Това ме изненада, но си дадох сметка, че вече би трябвало да съм го направил.

— Много мило от твоя страна.

— Беше тежък разговор, но я уверих, че правим всичко възможно да разберем точно как е станало.

Кимнах.

— Лори ми каза да ти предам много поздрави. Радва се, че ти си се заел със случая.

— Каза ли й, че вече не работя по него?

— Не. — Кейт ме изгледа. — Последния път, когато направих справка, двамата с теб работехме по него.

Спогледахме се и разменихме нещо като усмивки. Смених темата.

— И тъй, Мадокс в момента се чувства притиснат и е възможно да направи нещо глупаво, отчаяно или умно.

— Мисля, че е направил и трите, като те е поканил на вечеря.

— Нас, скъпа. И мисля, че си права.

— Зная, че съм права. И тъй, защо просто не тръгнеш по свирката му и не се появиш? Или пък да направиш нещо по-умно, като например да не се появиш. Сега вече мога ли да се обадя на Том Уолш?

Не обърнах внимание на думите й и продължих разказа си:

— Освен това направих добър оглед на задния двор на Мадокс от кабинета му на втория етаж. Има спално помещение, достатъчно да побере двадесет или тридесет души, но предполагам, че дежурните са не повече от половината. Освен това има една каменна постройка с три комина, от които бълваше дим, а пред нея беше паркирана сервизна кола на „Потсдам Дизел“.

Тя кимна и повтори:

— Може би сега е времето да споделим тази информация. Аз ще се обадя на Том, а ти звънни на майор Шефър.

— Добре. Първо ще се обадя на Ханк Шефър, така че да имаме повече неща, за които да си бъбрим с Том Уолш.

Станах, отидох до телефона на бюрото и използвах телефонната си дебитна карта, за да се обадя в централата на щатската полиция в Рей Брук.

За детектив Кори майор Шефър беше на разположение.

— Къде сте? — попита веднага.

Включих на спикърфон.

— Не съм много сигурен, но гледам някакво меню на френски.

Майор Шефър не беше особено развеселен.

— Получихте ли съобщението ми, че колата ви е на Върха?

— Получих го. Благодаря.

— Приятелят ви Лайъм Грифит не е много доволен от вас.

— Да си го начука.

— Да му предам ли?

— Сам ще се погрижа. Между другото, ходих до Къстър Хил Клуб и не видях никакъв пост там.

— Там са били — отвърна той. — Изтеглих ги към шосе 56, защото черният джип продължаваше да обикаля наоколо. Разположил съм друг екип на просеката, ако някой реши да мине по нея.

— Добре. Някакви новини от хората ви?

— Никой не е пристигал в Къстър Хил Клуб с изключение на вас в бял хюндай на „Ентърпрайз“, а също и една сервизна кола на „Потсдам Дизел“. — Описа ми подробно собственото ми пристигане и заминаване и попита: — Какво правехте там, по дяволите?

— Ще стигна и дотам. Сервизната кола тръгнала ли си е вече?

— Не и при последната ми проверка преди пет минути. Никой друг не е напускал имота, така че предполагам, че онзи Путьов е все още там. Забелязахте ли някакви следи от него вътре?

— Не. Следиха ли ме, след като напуснах Къстър Хил Клуб?

— Не.

— Защо?

— Защото ми се обадиха директно от колата на пътя и ми казаха, че е автомобил на „Ентърпрайз“, нает от някой си Джон Кори. Казах им, че сте в играта.

— Добре. — Ако това бе истина, то щатската полиция не бе видяла размяната на колите на бензиностанцията на Руди. Ако ме пързаляше, значи знаеха за микробуса. Това обаче щеше да има значение само ако не се доверявах на майор Шефър. Освен това наистина щях да забележа, ако ме бяха следили.

— Какво правихте там? — отново попита майор Шефър.

— Преценявах заподозрения и събирах проби за анализ.

— Какви проби?

— Косми и власинки от килими.

Разказах му какво съм направил. Майор Шефър ме изслуша, след което попита:

— Къде са сега тези материали?

— У мен.

— Кога ще ми ги дадете?

— Мисля, че първо има за решаване един свързан с юрисдикцията въпрос.

— Не, няма. Убийството е щатско престъпление.

— Не сте го класифицирали като убийство — напомних му.

Последва мълчание — майор Шефър размишляваше върху последиците от изчаквателната си позиция.

— Бих могъл да ви арестувам за задържане на веществени доказателства — каза най-сетне.

— Бихте могли, ако можехте да ме намерите.

— Мога да ви намеря.

— Не. В бягането наистина съм добър — казах. — Ще помисля какво е най-добро за това разследване, както и за мен и партньора ми.

— Не мислете прекалено дълго. Какво каза Мадокс?

— Говорихме си за мечки. Уведомих го, че е свидетел в разследване на евентуално предумишлено убийство. — Обясних на майор Шефър как точно се бе стигнало дотам. — Сега трябва волно или неволно да ни сътрудничи, а освен това леко му подпалих чергата.

— Да. Разбирам как работи това, детектив — отвърна Шефър. — Благодаря ви. Откога убийството в щата Ню Йорк се води федерално престъпление?

— Откога смъртта на Хари Мюлер се е превърнала в убийство?

Майор Шефър очевидно не бе на седмото небе от мен и моите методи, така че не отговори на въпроса ми.

— Мадокс вече може и да сътрудничи на разследването, но вие никога няма да го видите отново в отсъствието на адвоката му — уведоми ме той.

Запитах се дали адвокатът на Мадокс ще идва на вечерята. Във връзка с това реших да не казвам на Шефър за поканата на Мадокс, докато не се окажа в непосредствена близост до Къстър Хил. Трябваше да знае къде се намирам в случай, че възникне проблем. Но не исках да научава прекалено рано в случай, че той или Грифит се превърнат в част от проблема, като ме арестуват.

— Добре, направих ви някои услуги, а вие ми отговорихте със същото — каза той. — Мисля, че в това отношение сме квит.

— Всъщност искам да ви помоля за още няколко услуги.

— В писмена форма.

— А след това и аз ще ви направя услуга.

Отговор не последва. Май беше вбесен. Въпреки това продължих:

— Като стана дума за дизел, разбрахте ли колко големи са онези генератори в Къстър Хил?

— Това защо трябва да е важно?

— Не зная дали е важно. Сигурен съм, че не е. Но видях онази постройка и…

— Да. Аз също я видях, когато ходих на лов.

Последваха няколко секунди мълчание, после той каза:

— Наредих да се обадят в „Потсдам Дизел“, но или моят човек е записал погрешно информацията, или оттам не са прочели правилно данните.

— В смисъл?

— Моят човек твърди, че му казали, че генераторите произвеждат две хиляди киловата. — Той направи пауза — Всеки. По дяволите, това е достатъчно за захранването на цяло градче. Трябва да е било двадесет киловата — най-много двеста. Или може би двайсет хиляди вата.

— Има ли разлика?

— Има, ако си пъхнеш оная работа в контакта. — Шефър смени темата. — Нека ви дам един съвет.

— Добре.

— Не сте в бизнеса само за себе си. Това е колективна работа. Върнете се в отбора.

Кейт вдигна ръка в знак на подкрепа.

— Малко е късно за това — отвърнах.

— Вие и жена ви би трябвало да дойдете веднага в централата.

Винаги е приятно отново да те канят у дома. Наистина е изкусително, но аз вече нямах доверие на семейството си.

— Мисля, че вече разполагате с всички федерални агенти, които ви трябват.

— Ще се срещна с вас някъде другаде и ще се погрижа да се чувствате… в по-голяма безопасност — предложи той.

— Добре. По-късно ще ви кажа къде да се чакаме.

Затворих, преди да успее да отговори, и погледнах към Кейт.

— Джон, мисля, че трябва да идем…

— Край на дискусията. Нова тема. „Потсдам Дизел“.

Вдигнах телефона и набрах номера, който бях запомнил от надписа върху сервизната кола.

— „Потсдам Дизел“ — обади се млад женски глас. — Казвам се Лу Ан. Какво обичате?

Включих спикърфона.

— Здрасти, Лу Ан. Обажда се Джо, домакинът на Къстър Хил Клуб.

— Да, сър.

— Ал преглежда генераторите.

— Проблем ли има?

— Не, но бихте ли извадили файловете за разходите и поддръжката?

— Момент.

Разнесе се музика и се обърнах към Кейт.

— Не съм в течение с ватовете, но Шефър не вярваше, че са шест хиляди… как ги нарече? Мегавати?

— Киловати — отвърна Кейт. — Хиляда вата са един киловат. Шест хиляди киловата са шест милиона вата. Една крушка обикновено е седемдесет и пет вата.

— Еха. Доста…

Лу Ан се обади отново.

— Пред мен са. Какво желаете?

— Ами, ако спре токът и пусна генераторите, ще мога ли да си приготвя кафе и препечени филийки за закуска?

Тя се разсмя.

— Ще успеете да приготвите кафе и препечени филийки за цял Потсдам.

— Сериозно? С колко киловата разполагам всъщност?

— Имате три шестнадесетцилиндрови дизелови двигателя модел „Детройт“, всеки от които е в състояние да задвижи генератор с мощност до две хиляди киловата.

С Кейт се спогледахме.

— Без майтап? Колко стари са тези генератори? Не е ли време да се сменят?

— Не. Били са инсталирани през осемдесет и четвърта… но с обслужването биха могли да издържат цяла вечност.

— А колко струва един нов?

— О… Не съм сигурна, но през осемдесет и четвърта цената им е била двеста четиридесет и пет хиляди.

— Единият?

— Да, единият. Днес… ами, много повече. Проблем с поддръжката ли има?

— Не. Ал се справя чудесно. Оттук го виждам как се поти. Кога ще приключи?

— Ами… разполагаме само с Ал и Кевин… за това ни се обадиха в неделя следобед и сме наистина заети… нали знаете, че плащате по спешната тарифа?

С Кейт отново се спогледахме.

— Няма проблем — казах аз. — Всъщност пишете още хиляда долара на сметката на господин Мадокс за Ал и Кевин.

— Много щедро от ваша страна…

— Е, как мислите? Още един час?

— Не зная. Искате ли да им се обадя, или сам ще говорите с тях?

— Вие им се обадете. Вижте, довечера ще имаме голямо парти, така че може би ще е по-добре да дойдат отново някой друг път.

— За кога да запиша?

— За трийсет и първи ноември.

— Добре… О… ноември има само тридесет…

— Ще ви се обадя допълнително. Междувременно им кажете да привършват. Ще Изчакам.

— Момент, моля.

Неизвестно защо телефонът започна да свири „На хубавия син Дунав“.

— Трябваше да го направя още преди час — казах на Кейт.

— По-добре късно, отколкото никога — отвърна тя. — Шест хиляди киловата.

— Да. Защо слушам Щраус?

— Защото си на изчакване.

— Искаш ли да потанцуваме?

Лу Ан отново се включи.

— Е, имам добра новина. Приключили са и вече прибират инструментите си.

— Страхотно.

Мамка му!

— Мога ли да направя нещо друго за вас?

— Молете се за световен мир.

— Добре… много мило.

— Лу Ан, желая ви приятна вечер.

— И на вас, Джо.

Затворих.

— Това е първият случай в историята на света, когато поддръжката приключва работата си по-рано от заплануваното — отбелязах.

— Мадокс така или иначе нямаше да ги пусне да си вървят. Е, ако не бяхме сигурни, че сме гледали СНЧ антена, тази информация би трябвало да ни убеди.

— И без това бях убеден. Това беше необоримото доказателство. Ако довечера забележиш сребърните прибори да блестят, обади ми се.

— Джон, няма да ходим…

— Какви са лошите страни на отиването на вечеря там?

— Смърт, разчленяване, изчезване и развод.

— Ще го преживеем.

— Имам по-добра идея. Да се качим в буса и да потеглим към Манхатън. Веднага! Ще се обадим на Том по пътя…

— Забрави. Няма да изляза на шибаната магистрала и да говоря с Том Уолш по мобилния си телефон, докато тук хвърчат лайна. Всъщност истинската причина да отидем довечера в Къстър Хил Клуб не е вечерята или за да съберем повече данни, а да определим дали можем и трябва да арестуваме Бейн Мадокс за убийството на… съжалявам, за покушението срещу федерален агент Хари Мюлер.

Тя се замисли и отговори:

— Не мисля, че разполагаме с достатъчно доказателства или вероятна причина да…

— Майната им на доказателствата. Ние имаме доказателства. В ей тези пликове. А вероятната причина е общият сбор от всичко, което видяхме и чухме.

Тя поклати глава.

— Арестът по каквото и да било федерално обвинение, особено на човек като Бейн Мадокс, ще бъде прибързан и ще ни навлече истински неприятности.

— Вече си ги имаме. Трябва да арестуваме тоя мръсник тази вечер. Преди да направи онова, което е замислил.

Тя не каза нищо и си помислих, че е приела аргументите ми.

— Добре, а сега да чуя лошата новина — казах с по-мек тон. — Така ще мога да взема рационално решение как да постъпим.

— Мислех, че вече си се сетил — каза тя.

— Нямаше да го казвам, ако се бях сетил. Чакай малко…

Мислих напрегнато цели десет секунди и мозъкът ми се опитваше да оформи нещо, но главата ми бе пълна с толкова много други неща, че накрая казах:

— Предавам се!

Тя отиде до бюрото и без да сяда, придърпа лаптопа.

— Нека ти покажа нещо.

45

Натисна няколко бутона на лаптопа и зареди някакъв текст.

— Това е непубликуван материал за Михаил Путьов, написан преди десет години.

Погледнах екрана.

— Е, и?

Тя обърна компютъра към мен.

— Авторът се казва Леонид Чернов, друг руски ядрен физик, който живее в Съединените щати. Текстът е от писмо до колегите му, в което възхвалява Путьов като гений и тъй нататък.

Не отговорих.

— А тук — Кейт превъртя екрана — Чернов пише, цитирам: „Путьов е много доволен от преподавателското си място и смята работата си за предизвикателна и даваща плодове, макар че човек може да се запита дали е толкова предизвикателна, колкото когато работеше в институт «Курчатов» по съветската програма за миниатюризация“. — Кейт ме погледна. — Край на цитата.

— Миниатюризация на какво?

— На ядрени оръжия. Като например ядрени артилерийски снаряди или мини. А също и куфари бомби.

Трябваше ми половин секунда да проумея чутото и се почувствах като изритан в чатала.

— Мамка му… — Гледах тъпо светещия екран на лаптопа и мислите ми бясно препускаха през всичко, което бяхме чули, открили, научили и подозирали.

— Джон, мисля, че в Лос Анджелис и Сан Франциско има ядрени бомби. В куфари.

— Мамка му!

— Не зная каква е последната дестинация или дестинации на тези оръжия, дали самолетите на Мадокс ще ги откарат дотам, или ще бъдат натоварени на кораб, или…

— Трябва да задържим самолетите.

— Направено е. Обадих се на моя приятел Дъг Стърджис, който отговаря за въздушния контрол в офиса в Лос Анджелис, и му казах да постави двата самолета под наблюдение в случай, че пилотите се появят, или да конфискува самолетите като веществено доказателство по спешен федерален случай от първостепенна важност.

Кимнах. „Приятелят“ й Дъглас сто на сто беше някое бивше гадже от времето, когато бе работила в Ел Ей. Бях имал удоволствието да се срещна с тоя куроглавец, докато с Кейт гонехме Асад Халил из Калифорния, и не се съмнявам, че щеше да си строши задника от тичане за старата си мацка.

Въпреки това не виждах как Кейт може да даде ход на мащабна операция само с едно телефонно обаждане до някакъв помощник специален агент в Ел Ей. Вярно е, че механизмите на действие на ФБР си остават мистерия за мен, но все пак като че ли още си спомням йерархичната стълбица.

Попитах я за това.

— За Да избегна преминаването през Том Уолш, трябваше да моля — да умолявам Дъг — да гледа на това като на анонимно предупреждение за терористична заплаха. Това всъщност ще затъркаля топката още по-бързо, ако Дъг каже, че предупреждението звучало достоверно и тъй нататък.

— Ясно. И той ще го направи?

— Каза, че би могъл. Обясних му, че аз… и ти… имаме известни проблеми с доверието във ФКТС и тъй нататък, но че разполагам с изключително достоверна информация, че това е много спешно, че е в неговата юрисдикция и…

— Добре. Схванах. А той е и твой човек, така че е готов да заложи главата си за теб.

— Не би заложил главата си за никого. Но е длъжен да реагира на достоверна терористична заплаха.

— Аха. И освен това знае, че на теб може да се вярва.

— Можем ли да продължим нататък?

— Да. Просто исках да зная, че нещата са в подходящите ръце.

Тя продължи:

— Дадох на Дъг имената на Том Блек и Елуд Белман и му казах, че Блек вероятно ще отседне в хотел в Лос Анджелис, а Белман — в Сан Франциско, и че е необходимо пилотите да бъдат открити възможно най-бързо. Казах му подозрението си, че в куфарите има атомни бомби.

Кимнах. Ясно бе, че това е правилен ход.

— Това привлече ли вниманието му?

Тя подмина въпроса ми.

— Обеща незабавно да започне издирването в Ел Ей, да се обади на офиса в Сан Франциско и да съобщи на всички местни правозащитни служби в двата града и предградията. Освен това ще говори с шефа си в Ел Ей и двамата ще се обадят на шефовете в Ню Йорк и Вашингтон. Дъг ще потвърди, че вярва в достоверността на информацията въз основа на специфичното й естество и тъй нататък, и ще опише какви мерки взема.

— Добре. Но ако се окаже, че четирите куфара са пълни с порнография за арабските приятели на Мадокс, Дъг ли ще опере пешкира? Или ще те изпее?

Тя ме погледна в очите.

— Мислиш ли, че съм сгрешила?

Замислих се за момент.

— Не. Мисля, че си права. Четири атомни бомби! С теб съм.

— Добре. Благодаря — отвърна тя и продължи: — Казах на Дъг да изиска повишаване на нивото на заплаха от вътрешен тероризъм.

— Това ще накара ония от офиса в Ел Ей да изпопадат от сърфовете си. Все пак обаче не е точно вътрешна заплаха — напомних й.

— Не е. И Бейн Мадокс не е терорист… е, може пък и да е. Но не можех да реша как да класифицирам заговора да се изнесат от страната четири атомни бомби, така че казах на Дъг: „Приеми го като повишена вътрешна заплаха, докато смятаме, че куфарите са още в Ел Ей и Сан Франциско“.

— Добър ход.

— ФБР в двата града ще се свърже с всички местни таксиметрови компании и ще провери дали някой от шофьорите няма да се сети да е качвал на летището мъж с голям черен кожен куфар. Но мисля, че това е донякъде излишно, защото, както знаеш, много от шофьорите са чужденци и не обичат да говорят пред полицията и ФБР.

Това трудно можеше да се нарече политически коректно изявление от страна на федерален служител, но ситуацията беше напечена и се налагаше дори федералните да се върнат в реалния свят.

— Имаме по-добро описание на куфарите, отколкото на пилотите и вторите пилоти — продължи тя. — Помолих Дъг да се обади във ФАА и да поиска снимките от удостоверенията на Блек и Белман незабавно да бъдат пратени по имейла на ФБР в Ел Ей и Сан Франциско. И тогава за свое най-голямо изумление научих, че пилотските книжки нямат снимки.

— Сериозно? Пореден невероятен пример на безумната глупост на ФАА в епохата след единайсети септември.

— Именно. Затова използвах записаните във ФАА адреси на пилотите, за да се добера до шофьорските им книжки със снимките. Блек живее в Ню Йорк, а Белман — в Кънектикът.

— Виждам, че си била доста заета, докато ме е нямало.

— Станах наистина много заета, след като си дадох сметка, че може би си имаме работа с атомни бомби в куфари.

— Аха. И как е Дъг?

— Бях прекалено заета, за да го питам. Но ти праща много поздрави.

— Много мило. — Да си го начука. — Доволен ли остана, че му казваш как да си върши работата?

— Джон, аз имах информацията и бях мислила върху всичко това, а той беше… ами, зашеметен. Така че да, оцени намесата ми.

— Добре. — Спомних си също, че изглеждаше откровен тъпак.

Замислих се за това ново и неочаквано развитие на нещата и умът ми се опита да изчисли всички ъгли, уравнения и възможности.

— Ако пилотите са отишли в хотели и ако това е някаква тайна мисия на Мадокс, каквато изглежда е, то най-вероятно и четиримата са се регистрирали с фалшиви имена.

Тя кимна.

— Ние обаче имаме истинските имена на двамата пилоти, така че от ФБР ще намерят снимките им съвсем скоро, ако вече не са го направили. Дъг поиска от окръжния офис в Кингстън в Ню Йорк да пратят агент в базата на ГОКО на летище „Стюарт“, който да разбере кои са били вторите пилоти.

— Умно.

Изглеждаше, че този край на проблема е покрит, но си помислих, че откриването на тези четирима пилоти няма да е лесно, особено ако Мадокс им е заръчал да се спотайват, да не отговарят на мобилните си телефони, да си стоят в хотелските стаи, да използват фалшиви самоличности и тъй нататък.

— За съжаление атомните бомби — ако наистина в куфарите има точно това — може вече отдавна да не са у тях — каза Кейт.

— Това са куфари бомби. Наричай нещата със собствените им имена.

— Добре, добре. Мадокс ще ги изнесе някъде извън страната. Аз лично предполагам, че в Близкия изток или в някоя друга ислямска страна. Обадих се в Гарет Авиейшън Сървис и ми казаха, че „Чесна Сайтейшън“ не е в състояние да прекоси Тихия океан, освен ако не тръгне на север по Западния бряг до Аляска, през Алеутските острови, Япония и тъй нататък. Това ще означава прекалено много спирания за презареждане, без да се броят митническите проверки. Затова мисля, че тази версия трябва да се изключи.

Кимнах и обмислих всичко това. Двете чесни на Мадокс бяха кацнали в неделя вечерта в Ел Ей и Сан Франциско. Пилотите и вторите пилоти не бяха оставили местни адреси, но бяха посочили, че ще излетят в сряда — утре — и ще се върнат в Ню Йорк. И бях сигурен, че си мислят, че ще излетят, а може би и наистина щяха. Междувременно обаче къде се намираше товарът им? Най-вероятно вече не беше у тях.

— Мисля, че Мадокс ще използва, или вече е използвал, един от собствените си танкери, за да пренесе бомбите някъде — казах. — Именно затова самолетите са кацнали в пристанищни градове.

Кейт кимна.

— Стигнах до същото заключение и помолих Дъг да започне претърсване на корабите и контейнерите и в двете пристанища, като започне с корабите, собственост на ГОКО. Това е огромен труд — ненужно отбеляза тя. — Но ако успеят да задействат бързо хората от ЕЯБ и пристанищната охрана, които също имат детектори на гама-лъчи и неутрони, може и да извадим късмет.

— Да… но ще трябва да проверят не само корабите и контейнерите, но и складовете и камионите… а доколкото знаем, тези бомби могат бъдат пратени и по въздуха.

— Проверяват се също и всички летища в района.

— Добре. Но това наистина прилича на търсене на игла в купа сено.

— Тези иглички са радиоактивни и имаме по-добър шанс да ги открием.

— Може би, ако все още са в Ел Ей и Сан Франциско. Но ето ти един по-вероятен сценарий — бомбите вече са на път по море или въздух към крайните си дестинации. Все пак минали са почти два дни, откакто са пристигнали на Западния бряг.

— Може и да си прав, но за всеки случай трябва да ги потърсим в тези градове. По-лесно ще е да се намерят пилотите, особено ако утре се появят на летищата.

— Да. Добре, ето как стоят нещата и с въпросните пилоти. Няма да е зле да ги открием, но не мисля, че ФБР ще ги открие заедно с куфарите. Пилотите обаче ще знаят къде са ги предали, или може би кой ги е взел. Но най-вероятно следата ще прекъсне там. За съжаление, движим се със закъснение около четиридесет и осем часа и следващия път тези куфари ще бъдат видени във формата на четири атомни гъби над Пясъчната страна.

— Надявам се да не е така.

— Да бе.

Е, ясно беше, че Кейт и който и да беше там в Ел Ей бяха направили всичко по силите си в последния момент, при това бяха свършили добра работа — макар да не ставаше дума за нещо сложно като космонавтика или ядрена физика. Това си е стандартна работа на полицията и ФБР и щеше да приключи с намирането на четиримата пилоти, а вероятно дори и на някаква допълнителна информация за куфарите бомби. Проблемът обаче бе — както винаги — времето. Мадокс бе започнал играта още преди пристигането на гостуващия отбор и беше направил точки, преди противникът да излезе на стадиона.

Възможно бе да има и добра новина. Слаба брънка в ядрената верига.

— СНЧ предавателят. По такъв начин ще бъдат взривени бомбите.

Тя кимна.

— Точно това е предназначението на СНЧ предавателя. Явно всяка бомба има свръхнискочестотен приемник, свързан с детонатора. Както стана ясно, СНЧ вълните могат да обиколят целия свят и да проникнат навсякъде. И когато бомбите се окажат там, където Мадокс иска да са, той ще изпрати кода оттук и в рамките на един час сигналът ще стигне до куфарите, където и да се намират.

— Да. Значи излиза, че кучият му син е построил тази сложна СНЧ станция преди почти двадесет години, за да изпраща фалшиви съобщения на американския подводен флот, за да започне Трета световна война. Това обаче не се е получило и затова сега е измислил друг начин да накара инвестицията си да се изплати.

Кейт кимна.

— Сега вече всичко придобива смисъл.

— Да… А Путьов е човекът, който е направил нужното, за да могат тези бомби куфари да се взривят по СНЧ сигнал.

— Освен това в интернет открих, че миниатюрните ядрени оръжия се нуждаят от редовна профилактика, така че това също е било работа на Путьов.

— На покойния доктор Путьов.

Кейт кимна.

— Къде, по дяволите, Мадокс е намерил тези атомни бомби? — попитах риторично. И сам си отговорих: — Предполагам, че са били изложени за продан от новите ни приятели в Русия, поради което Мадокс е наел руснак. По дяволите, аз не мога да си намеря дори един добър шведски механик за старото ми волво, а шибаният Мадокс се е уредил с руски ядрен физик да му настройва атомните бомби. Въпрос на пари.

— Парите и лудостта не са добра комбинация.

— Знам… И тъй, предполагам, че след няколко дни… или няколко часа… четири града ще бъдат сполетени от сериозна беда. Ислямски градове. Нали?

— Да. Какви други?

Замислих се кой ли би могъл да попадне под прицела на Мадокс. Потенциалните цели обаче бяха прекалено много, за да се преброят. А и зависеше в известна степен дали бомбите се транспортират по въздух, или по вода, или пък по някаква комбинация от въздух, вода и суша. Не бих изключил възможността този тип да гръмне Мека или Медина, но може пък да ставаше въпрос за чисто делова сделка и да си е избрал петролни центрове в страни, които са го вбесили. В крайна сметка какво значение имаше?

— Е, мисля, че направих всичко, каквото можах, а Дъг ще направи всичко, което той може — каза Кейт.

— Да… — Погледнах си часовника. — Това ще създаде работа на офиса в Ел Ей до часа им за вечерна аеробика.

— Джон…

— А по въпроса кой какво знае и откога… Вашингтон определено знае нещо за това. Просто са забравили да ни го кажат.

Отговор от страна на специален агент на ФБР Мейфийлд не последва.

— Само така назначението на Хари има някакъв смисъл — продължих. — Министерството на правосъдието, а следователно и ФБР във Вашингтон, знаят какво е замислил Мадокс. Прав ли съм?

— Не зная. Но, както ти казах, това е нещо много по-голямо, отколкото предполагаше ти, когато започна да си пъхаш носа в разследване на министерството на правосъдието.

— Мисля, че това е ясно и на двама ни. Ето ти две конспиративни теории. Първата е, че правителството знае какво става в Къстър Хил и Хари е бил жертвеното агънце, изпратено там, за да даде на ФБР повод да разбие вратата на Мадокс и да го арестува. Втората обаче е по-добра — правителството знае какво става в Къстър Хил и Хари е бил жертвеният агнец, изпратен там, за да накара Мадокс и приятелчетата му да си размърдат задниците и да натиснат спусъка на тези бомби.

Кейт поклати глава.

— Това е безумно.

— Така ли? Да виждаш щурмови групи на ФБР да се спускат върху Къстър Хил Клуб?

— Не… но… може просто да чакат удобния момент.

— Ако е вярно, може малко да са прекалили с чакането. Хари е бил в Къстър Хил в събота сутринта. Срещата на Мадокс с приятелите му се състояла в събота и неделя. Путьов се е появил в неделя сутринта, за да настрои бомбите. Вечерта самолетите на Мадокс кацат на Западния бряг. Понеделник вероятно е бил денят, в който бомбите са поели по пътя си към Пясъчната страна. Днес е вторник и „Потсдам Дизел“ приключват с настройката на генераторите. Значи по някое време през нощта или утре трябва да очакваме взрива.

Кейт не отговори.

— И Мадокс не действа самичък. Не е случайно, че сред гостите му са били двама, а може би трима или дори повече високопоставени хора в правителството. По дяволите, доколкото ни е известно, дори директорите на ФБР и ЦРУ са замесени. А може да стига дори по-високо.

Тя се замисли за няколко секунди.

— Добре… но има ли значение в момента кой друг е замесен с Мадокс или кой знае за това? Важното е, че ако наистина става дума за това, което изглежда, то съм постъпила правилно, като се обадих в офиса на ФБР в Ел Ей…

— Предполагам, че не си казала на приятеля си за Мадокс, СНЧ, откъде се обаждаш или…

— Не… защото… исках първо да говоря с теб. Ами ако греша? Искам да кажа, ако се замислиш, би могло да има и друго обяснение за всичко…

— Кейт, не грешиш. Ние не грешим. Хари не е грешал. Всичко е съвсем ясно. Мадокс, бомба, СНЧ. Плюс Путьов.

— Зная. Зная. Добре, значи трябва да се свържем с Том Уолш и да го накараме той официално да уведоми централата на ФБР за източника на тази информация, тоест за мен… и теб… и че се основаваме на…

— Да. — Пак си погледнах часовника. 18:10. — Действай. Аз съм канен на вечеря.

— Не. Няма да ходиш там!

— Скъпа, Мадокс настройва СНЧ предавателя си и чака някакво съобщение, че четирите му куфара бомби са там, където трябва да са. После сигналът ще поеме бавно през континента и Тихия океан, или от другата страна през Атлантика, докато не бъде приет от СНЧ приемниците в четирите куфара. Милиони хора ще умрат, а радиоактивният облак ще се разнесе по цялата планета. Най-малкото, което мога да направя, е да се опитам да спра всичко това при самия му източник.

— Ще дойда с теб.

— Не. Ще се обадиш на службите и ще ги пратиш към Къстър Хил Клуб без никакво шибано разрешително за обиск, вероятна причина или друга подобна глупост. Ще им кажеш самата истина — че на територията на имота има федерален агент, който е в опасност.

— Не…

— Обади се на Уолш, на Шефър, дори и на местния шериф, ако се наложи. Обади се и на Лайъм Грифит и му кажи къде може да намери Джон Кори. Само че ми дай половин час преднина.

Тя ме гледаше и мълчеше.

Отидох до кухненската маса и се приготвих: напълних двата пълнителя за глока и пъхнах двете мечешки гръмчета в джоба на якето заедно с една химикалка. Накрая обух и новите си чорапи, които вече май не бяха толкова важни. Не можех да измисля за какво може да ми потрябва въздушният клаксон, но все пак го взех в случай, че свирката на микробуса на Руди не работи.

Докато се занимавах с всичко това, Кейт блъскаше по клавиатурата на лаптопа.

— Какво правиш? — попитах.

— Пиша имейл на Том Уолш. Казвам му да се обади на Дъг в Ел Ей и че аз съм източникът на информацията.

— Не го пращай, докато не ти се обадя. Надявам се Уолш да проверява пощата си вечер.

— Обикновено го прави.

Между другото, ФБР продължава да има единствено вътрешна, или „сигурна“ електронна поща и колкото и невероятно да звучи, Кейт не можеше да прати съобщението на Уолш по служебния му акаунт и не бе в състояние да се свърже или да прати копие на никой друг в службата — например на дежурния агент. Затова трябваше да прати съобщението на личния имейл адрес на Уолш и да се надява, че той го проверява редовно. И всичко това цяла година след 9/11!

— Добре — казах. — Ще ти се обадя по мобилния, когато наближа Къстър Хил Клуб.

— Чакай малко. Добре, пуснах го като задача. Ще бъде изпратено в седем вечерта. — Кейт изключи лаптопа, премести го на кухненската маса и си облече велуреното яке. — Кой ще кара?

— Тъй като съм единственият, който ще ходи, най-вероятно аз.

Тя прибра кутията с патрони в чантата си при двата пълнителя, взе лаптопа и тръгна към вратата. Задържах я за ръката.

— Къде тръгна?

— Каза, че Мадокс специално ме е поканил, скъпи — напомни ми тя. — И искаше да дойда. Е, идвам.

— Ситуацията се промени — казах.

— Определено. Тук направих всичко, каквото можех. Ти ни накисна в лайната през последните два дни и ни докара дотук. Сега искам да участвам. А ти прахосваш време. — Тя издърпа ръката си, отвори вратата и излезе. Последвах я.

Вече беше тъмно и студено.

— Оценявам загрижеността ти за мен, но… — започнах, докато вървяхме към микробуса.

— Това е свързано повече с мен, отколкото с теб. А и ми трябва малко разнообразие.

— О…

— Не аз работя за теб. Ти работиш за мен.

— Е, технически погледнато…

— Ти ще караш.

Седна отдясно, аз седнах зад волана и запалих.

Обърнах микробуса и потеглихме към главната постройка.

— Освен това аз съм загрижена за теб — каза Кейт.

— Благодаря.

— Имаш нужда от надзор.

— Не зная дали…

— Спри.

Спрях пред къщата на Уилма и Нед.

— На — каза Кейт и ми натика лаптопа в ръцете. — Върни го на Уилма. Има десет минути, преди търгът й да приключи.

Нямах представа какво означава това, но ми се стори важно, така че взех лаптопа, слязох и звъннах на вратата.

Тя се отвори и на прага застана Уилма. Приличаше на Уилма и не бих пожелал да се боря с нея за лаптопа.

Огледа ме от глава до пети, после хвърли поглед към микробуса, видя Кейт и каза:

— Не искам неприятности.

— Аз също. Добре, ето лаптопа ви. Благодаря.

— Какво да кажа, ако съпругът й се върне и започне да я търси?

— Истината — отвърнах. — Направете ми една услуга. Ако не се върнем до сутринта, обадете се на майор Ханк Шефър в централата на щатската полиция в Рей Брук. Шефър. Става ли? Кажете му, че Джон е оставил някои неща за него в Езерната къща. И успех на търга.

Тя погледна часовника си, възкликна: „О… Боже…“ и затръшна вратата.

Върнах се в микробуса и потеглихме.

Кейт зареждаше двата пълнителя.

— Ама че мазен микробус!

— Мислиш ли?

Помислих за кратката си среща с Уилма.

— Ще се върнем преди сутринта — каза Кейт.

Оптимистка.

Часовникът на таблото показваше 15:10, което не можеше да е истина. Според ръчния ми часовник беше 18:26 и явно щяхме по светски начин да закъснеем за коктейла.

Имах чувството, че на някакво неизвестно място тиктака друг часовник.

46

— Какво написа в имейла до Уолш? — попитах.

— Казах ти.

— Надявам се, не си споменала, че отиваме в Къстър Хил Клуб на коктейл и вечеря.

— Споменах.

— Не трябваше. Сега хайката ще ни засече. Или ще ни изпревари.

— Не, няма. Казах ти, че пуснах имейла като задача, която ще се изпълни по-късно. Изпращане със закъснение, в седем часа.

— Изобщо не съм чул такова нещо.

— Специално е разработено за ситуации като тази и за хора като теб.

— Сериозно? Хитра работа.

— Искаш да си вътре в Къстър Хил, преди някой да разбере, че дори отиваш там — обясни тя. — И по времето, когато Том Уолш прочете съобщението ми, ние, да се надяваме, вече ще решаваме някои въпроси на място. Нали така?

— Така.

— И ще сме герои.

— Да.

— Или трупове.

— Е, стига си мислила негативно.

— Искаш ли да обърнеш?

Погледнах напред.

— Защо? Забравил ли съм нещо?

— Джон, не мислиш ли, че моментът е може би подходящ да си седнеш на задника?

— Не, не е подходящ. За да ми досаждаш ли дойде, или за да ми помагаш?

— За да ти помагам. Но ако продължиш към централата на щатската полиция, ще реша, че това е много умно от твоя страна.

— Не: ще си помислиш, че съм пъзливо безволево мекотело.

— Никой не би могъл да нарече точно теб по този начин. Но понякога, като сега например, благоразумието е за предпочитане пред храбростта.

— Някои мекотели казват така. Виж какво, не съм глупак. Но това е лично, Кейт. Свързано е с Хари. Освен това налице е елементът време. СНЧ станцията е или ще бъде приведена в работно състояние и не зная дали някой от правозащитните служби ще успее да стигне до Къстър Хил по-бързо от нас, а ние и без това сме поканени.

— Това може да е, но може и да не е вярно.

— Вярното е, че искам парче от кучия му син, преди някой друг да успее да се докопа до него.

— Зная. Но дали си склонен да рискуваш и да допуснеш възможен ядрен инцидент само за да изпълниш личната си вендета?

— Виж какво, ти пращаш имейла със закъснение.

— Аз мога още сега да се обадя на майор Шефър или Лайъм Грифит — посочи тя.

— Ще го направим точно преди да влезем в Къстър Хил. Засега трябва да стигнем дотам без проблеми.

— Мислиш ли, че Мадокс ще изпрати СНЧ сигнала тази нощ?

— Не зная. Но трябва да приемем, че поканата към нас е свързана по някакъв начин с графика му. Включи радиото и виж дали няма извънредни новини за ядрени взривове някъде. Ако има, мога да намаля и да не се притеснявам, че закъсняваме за вечеря.

Тя включи радиото, но не стана нищо.

— Не работи.

— Може би СНЧ вълните са заглушили КВ и УКВ. Провери на СНЧ канала.

— Много смешно.

Вече бях на шосе 56 в посока към Саут Колтън. Извадих ключовете на хюндая от джоба си и ги пъхнах в ръката й.

— Спирам при бензиностанцията на Руди, ти взимаш хюндая и продължаваш към щатската полиция.

Тя отвори прозореца и изхвърли ключовете.

— Това ще ми струва петдесет долара.

— Добре, Джон, ще стигнем там след двадесет минути. Дай да използваме това време да решим какво следва да очакваме и какво трябва да кажем и да направим. Освен това трябва да обсъдим планове за действие в непредвидени ситуации и каква е целта ни там.

— Имаш предвид ловен план ли?

— Да, ловен план.

— Аз пък си мислех, че ще импровизираме.

— Не съм на това мнение.

— Добре… значи първо, не позволявай проверка с металотърсач. И в никакъв случай — претърсване.

— Това се разбира само по себе си.

— Не ми се вярва да се опитат, освен ако всички преструвки, че сме поканени на вечеря, не отпаднат.

— А ако опитат?

— Е, ако поискат оръжието ни, ще им покажем и пистолетите, и значките си.

— А ако се десетима, въоръжени с пушки?

— Тогава влизаме в режим федерален агент и им казваме, че са арестувани. И да не забравяме да споменем на Мадокс, че цялата Група Б на щатската полиция в Ню Йорк знае къде сме. Това е един от основните ни козове.

— Зная. Но всъщност все още никой не знае накъде сме тръгнали. Ами ако на Мадокс не му пука кой знае къде сме? Ако Ханк Шефър е в кухнята и готви, а шерифът приготвя коктейлите? Ами ако…

— Не изкарвай Мадокс някакъв титан, особено на мисълта. Наистина е умен, богат, силен и безскрупулен. Но не е Супермен, скъпа — казах и добавих: — Аз съм Супермен.

— Добре тогава, Супермен, какво още трябва да направим, за да си останем живи и здрави?

— Не си поръчвай замразено дайкири или нещо, в което може да се сложи дрога — посъветвах я. — Пий от онова, което пие и той. Същото се отнася за храната. Внимавай. Спомни си за Борджиите.

— Ти си спомни за Борджиите. Джон, кълна се, би ял чили и хотдог дори и да знаеше, че в тях има отрова.

— Не е лош начин да си отидеш. Добре, а сега за поведението ни — продължих инструктажа. — Това е приятелска среща, смесена с неприятната работа на федерално разследване. Така че действай съгласно това.

— В смисъл?

— В смисъл, правилната комбинация да си едновременно любезна и твърда. Мадокс обича скоча — продължих. — Опитай да прецениш доколко е трезвен. Ако не пие прекалено много, приеми го като знак за опасност.

— Ясно.

Обсъдихме още няколко точки от етикета, за които вероятно не се споменава в наръчниците за добрия тон.

След като приключихме урока „Как да се държим в обществото“, Кейт се върна към школата за оцеляване.

— Кажи сега за мечешките гръмчета.

— Хитри неща. — Дадох й едното и й обясних как се зарежда и се стреля, както и че би могло да послужи в краен случай, ако все пак успеят да ни лишат от железариите. — Може да мине при обиск, понеже прилича на джобно фенерче. Е, ти можеш да си го пъхнеш и между краката.

— Да ти кажа ли ти къде да си пъхнеш твоето?

— Говоря сериозно.

Прехвърлихме някои възможни сценарии, някои непредвидени ситуации и някои резервни планове.

— Първоначалният ми замисъл — продължава да ми харесва — беше да нахълтаме през оградата, да съборим един-два стълба на антената и/или да извадим генераторите от строя.

Тя не отговори.

— Това е съвсем пряко решение на СНЧ проблема — настоях аз. — Това е слабата връзка в плана на Мадокс да взриви куфарите бомби. Не съм ли прав?

— Ами ако не са куфари бомби? Ами ако антената не е СНЧ станция?

— Е, тогава се извиняваме за щетите и предлагаме да заплатим стълбовете и генераторите.

Оставих думите си да висят във въздуха, но Кейт не заговори и накрая извадих картата на Къстър Хил и я сложих в скута й.

Тя я погледна.

— Откъде го взе това?

— Хари ми го даде.

— Взел си го от моргата?!

— Не беше описана…

— Взел си веществено доказателство?!

— Стига с тия феберейски глупости. Взех я назаем. — Потупах картата в скута й. — Има една стара просека от източната страна на имота, която стига до самата ограда и продължава след нея. Значи ще тръгнем по нея, ще избием оградата, а стотина метра нататък излизаме на обиколния път, който свързва всички стълбове. Виждаш ли го?

Тя гледаше не картата, а мен.

— И тъй, излизаме на пътя, прицелваме се в един стълб и го блъскаме с микробуса — продължих аз. — Ясно ли е? Стълбът пада, жиците се късат и СНЧ станцията е свалена от ефир. Какво ще кажеш?

— Освен че си е чиста проба лудост, не мисля, че този микробус може да събори здраво забит стълб.

— А, може, може… Нали затова го взех назаем.

— Джон, израснала съм на село в Минесота. Виждала съм микробуси и пикапи да се блъскат в стълбове. Стълбовете обикновено излизат победители.

— Сериозно? Направо да не повярваш.

— И дори стълбът да се счупи, жиците обикновено издържат и стълбът увисва на тях.

— Без майтап? Трябваше да говоря с теб, преди да го намисля тоя номер.

— А ако жиците наистина се скъсат, ще се изпържим.

— Хм, права си. Лоша идея. Добре тогава, ако погледнеш картата, ще видиш постройката с генераторите — продължих. — Виждаш ли я? Ето тук.

— Гледай пътя!

— Значи сградата е от камък, със стоманена врата и стоманени капаци на прозорците. Но слабата брънка са комините…

— Това не беше ли в историята за трите прасенца?

— Да. Но ние няма да влизаме през комина. Ще се качим на покрива от покрива на микробуса, ще запушим комините с якетата си, както е трябвало да направи глупавият вълк, пушекът се връща обратно и генераторите се гътват.

— Имаме обаче три комина и само две якета.

— Отзад има одеяло и достатъчно боклуци, за да оправим и сто комина. Какво ще кажеш?

— От техническа гледна точка изглежда осъществимо. Взел ли си обаче под внимание десет или двадесет души от охраната с джипове и карабини?

— Да. Точно затова купих още патрони.

— Ясно. Добре, да кажем, че това проработи — а може и да не проработи. Пак ли ще се явим на главния вход за вечеря?

— Зависи от резултата от състезанието по стрелба с охраната. Ще импровизираме.

— Хм, това вече приличаше на план. Къде каза била онази просека?

Май ставаше саркастична. Да имаш жена за партньор си има своите предимства и недостатъци. Дамите имат склонност да са практични и предпазливи. Момчетата обикновено са глупави и безразсъдни, което може би обяснява факта защо жените на тази планета са повече от мъжете.

— Е, това беше просто идея — казах. — Мислех си за нея, преди да ни поканят на вечеря.

— Не зная как си успял да оживееш, че да те срещна. Надявах се, че еволюцията и естественият отбор са решили проблема с хора като теб.

Естествено не отговорих.

— Обаче повдигаш важен въпрос — продължи тя. — СНЧ системата. Най-слабото звено в станцията не са стълбовете, жиците или генераторът. А предавателят.

— Виж, тук си права.

— Предполагам, че е в самата хижа.

— Най-вероятно. Там ще е на сигурно място, далеч от любопитни погледи.

— Именно. Може да е в мазето. В противоатомното скривалище.

Кимнах.

— Може би.

— И тъй, ако искаш да изключиш СНЧ станцията на Мадокс, това трябва да стане именно там.

— Абсолютно — съгласих се. — Извиняваш се, че ти се налага да отидеш до дамската тоалетна — Мадокс знае, че това означава, че ще отсъстваш между петнадесет и двадесет минути, — намираш предавателя и го разбиваш на парчета.

— Добре. А ти ме прикриваш, като си пъхаш мечешкото гръмче в задника и стреляш.

Тази вечер Кейт Мейфийлд имаше много странно чувство за хумор. Сигурно това бе нейният начин да се справя със стреса.

— Както вече споменах, истинската причина за тази визита не е дружеска. Целта й е да арестуваме Бейн Мадокс за… дай ми някое федерално престъпление, което ще свърши работа.

— Отвличане. Трябвало е да отвлече Хари, преди да извърши покушение срещу него.

— Да. Отвличане и покушение. А щатът го съди за убийство.

— Правилно.

Всъщност, ако Мадокс ме провокираше и по най-малкия начин, не би трябвало да се тревожи за какъвто и да било съд.

— Хубаво е да си женен за адвокатка — споделих аз.

— На теб ти трябва адвокат по двайсет и четири часа в денонощието, Джон.

— Така си е.

— Освен това, за да арестуваш някого, трябва да разполагаш и с нещо друго освен подозренията си.

— Ако не го арестуваме сега, би ли поела отговорността за четири ядрени експлозии утре? Или тази нощ!

— Не, но… като оставим законовите основания настрана, арестът в Къстър Хил Клуб не ми се струва лесна работа. Ние сме само двама, а те са много.

— Ние сме законът.

— Знам, Джон, но…

— Носиш ли си картичката, за да му прочетеш правата?

— Отдавна мога да се оправям и без картичката.

— Добре. Носиш ли белезници?

— Не. А ти?

— Не. Трябваше да вземем лейкопласта… Хм, може пък Мадокс да е запазил оковите на Хари. А може пък просто да го изритам в топките.

— Не ми се прави на корав пич.

— Ами такъв съм си.

— Знам. Я ми кажи, защо са ни тези мечешки гръмчета? Имаме пищови и значки. Нали?

— Ами…

— Да — ами. Добре, Джон, с теб съм. Но не ни въвличай в нещо, от което да не можеш да ни измъкнеш.

Май вече го бях направил, но си премълчах.

— Просто стой нащрек и бъди готова — като при всеки труден арест. Ние сме законът, а той е престъпникът — казах.

Тя каза само три думи:

— Не забравяй Хари.

Погледнах я.

— Кейт, именно затова действаме сами. Наистина искам лично да му натрия носа. Само аз. И ти, стига да искаш.

Погледнахме се в очите и тя кимна.

— Карай.

Изглеждаше малко нервна, но същевременно и нетърпелива да види какво ще стане. Много добре познавам това усещане. Не сме в този бизнес заради парите. По-важна е тръпката и моментите като този.

Дълг, чест, родина, служба, истина и правосъдие са хубави неща. Само че не можеш да ги откриеш, като седиш на бюрото си.

Накрая закарваш пищова и значката си на бойното поле с единствената цел да се изправиш срещу лошите. Срещу врага. Няма друга причина да стоиш на фронтовата линия.

Кейт го разбираше. Аз го разбирах. А след около час щеше да го разбере и Бейн Мадокс.

47

Минахме покрай потъналата в мрак бензиностанция на Руди и навлязохме в територията на резервата.

Приближихме Голия път и видяхме край него спрял пикап на някаква електрическа компания с мигащи светлини. Сигурни бяхме, че това е колата на наблюдателния екип на щатската полиция. Намалих, за да се уверя, че ще ме видят да завивам по Голия път.

— Добре — казах, докато се движехме през тунела в дърветата, — обади се на щатската полиция и им кажи, че трябва да говоря много спешно с майор Шефър.

Кейт извади мобилния си телефон от чантата и го включи.

— Нямам покритие.

— Как така? Предавателят на Мадокс е само на шест километра.

— Нямам покритие.

Извадих своя телефон и го включих. Без покритие.

— Може би трябва да се приближим повече — казах и й дадох телефона си.

Завих в просеката.

— Още няма покритие — каза Кейт, гледаше двата апарата.

— Добре… — Приближавахме Гьола на Макюън, така че намалих и включих дългите светлини с надеждата да открия колата на наблюдаващия екип, но на кръстопътя нямаше никого.

Завих наляво и си погледнах часовника. Беше 18:55. След няколко минути приближихме светлините и предупредителните знаци на портала на Къстър Хил.

— Как е покритието? — попитах.

— Липсва.

— Как е възможно?

— Не зная. Може би предавателят на Мадокс има проблем. Или просто е изключен.

— Защо ще го изключват?

— Искаш ли да се махаме? — попита тя.

— Не. И остави телефоните включени.

— Добре. Но никой няма да може да приеме сигнал оттук, освен ако предавателят на Къстър Хил не се включи отново.

— Може да е временна повреда. — Съмнявах се. Сега, когато искахме да бъдем открити, ни беше наложено електронно мълчание. Стават и такива гадости.

Намалих при гърбицата и спрях при знака. Портата се отвори съвсем малко и видях любимия ми охранител на светлината на прожектора при входа. Тръгна към нас, а аз затъкнах глока в колана си.

— Бъди нащрек — казах на Кейт.

— Добре. Питай го дали не можеш да използваш стационарния му телефон, за да звъннеш на щатската полиция и да им кажеш, че вече сме дошли.

Пренебрегнах сарказма й. Гледах как маймуната от охраната крачи небрежно към нас.

— Както и да е, поне съм сигурен, че екипът на магистралата ни е забелязал.

— Не се и съмнявам, Руди.

— Ох… Ох, мамка му! Ама че съм тъп!

Тя ме потупа успокояващо по ръката.

— Всички си имаме пристъпи на идиотизъм, Джон. Просто ми се искаше да не беше избрал точно този момент.

Не отговорих, но мислено се зашлевих през лицето.

Неонацистът стигна до микробуса и свалих прозореца. Той като че ли се изненада да ме види в кола, която очевидно познаваше като колата на Руди. Погледна Кейт и каза:

— Господин Мадокс ви очаква.

— Сигурен ли си?

Той не отговори, просто ни гледаше и ми се прииска да смажа идиотското му лице. Погледнах табелката с името му. Мама и тате бяха кръстили малкото си момченце Лутър. Сигурно не бяха знаели как се пише Луцифер.

— Някой друг ще идва ли за вечеря, Луцифер?

— Лутър. Не. Само вие.

— Сър.

— Сър.

— И „госпожо“. Дай да пробваме отново.

Той пое дълбоко дъх, за да ми покаже, че се опитва да се владее, и каза:

— Само вие, сър, и вие, госпожо.

— Добре. Упражнявай се.

— Да, сър. Знаете пътя. Сър. Моля, този път карайте бавно и внимателно. Сър.

— Да го духаш.

Продължих към портата, която вече се бе отворила напълно.

— Какво искаше да каже с това „този път“? — попита Кейт.

— О, с приятелчето му там — намалих край колибата и изсвирих с въздушния клаксон през прозореца към другия от охраната, което го накара да подскочи на поне метър и половина, — се опитаха да се метнат под колелата на колата ми днес следобед.

Продължих напред.

— Защо го направи това? Изкара ми акъла.

— Кейт, тези две копелета и приятелчетата им са хората, които са хванали Хари в събота. И доколкото ми е известно, поне един-двама от тях са помогнали при убийството му в неделя.

Тя кимна.

— Ще ги видим всички до един в съда.

— Може да видим всички до един през следващия половин час — напомни ми тя.

— Добре. Тъкмо ще спестим малко пари на данъкоплатците.

— Успокой се.

Не отговорих.

Докато пътувахме нагоре по виещия се път, детекторите на движение включваха осветлението на стълбовете.

Под един от тях видях нещо, което приличаше на голяма дърворезачка, което пък ми напомни за мафиотите и как режат враговете си с такива резачки и ги смилат на трици. Не знам защо, но винаги съм се смял на това и сега също се усмихнах.

— Какво смешно има? — попита Кейт.

— Нищо. — По-малко смешното бе, че на поляната нямаше никакви дървета или изпопадали клони.

Обикновено не попадаш в подобна ситуация, без да имаш подкрепление. Но пък ситуацията бе всякаква, но не и нормална. Иронията бе, че се криех от ФКТС, Лайъм Грифит, ФБР и щатската полиция, а сега, когато исках всички да знаят къде сме, единствено Бейн Мадокс бе наясно.

Когато стана наистина параноичен, като в случая например, започвам да си представям, че е замесено ЦРУ. А като се има предвид за какво всъщност ставаше дума, как би могло да не е замесено?

— За какво си мислиш? — попита Кейт.

— За ЦРУ.

Тя също май се позамисли.

— Да. Както излиза, те също биха могли да са замесени.

— Би могло. — Все пак рядко се случва да ги видиш или да ги чуеш. Затова им викат призраци или духове и ако изобщо се случи да ги видиш, това обикновено е накрая. Горе-долу като сега.

— Всъщност виждам ръката на Тед Наш във всичко това — казах.

Кейт ме погледна.

— Тед Наш? Джон, Тед Наш е мъртъв.

— Зная. Просто ми харесва как го казваш.

Не й се стори много смешно, но за мен си беше.

Горе пред хижата се издигаше пилонът, на който се развяваше американското знаме и флагът на Седми кавалерийски полк, осветени от два прожектора.

— Вдигнат флаг или знаме означава, че командирът е в сградата — обясних на Кейт.

— Зная. Не си ли виждал моя флаг на леглото?

Усмихнах се и се хванахме за ръце.

— Малко съм… неспокойна — каза тя.

— Не сме сами — напомних й. — Зад нас са цялата сила и авторитет на правителството на Съединените щати.

Тя обърна глава.

— Не виждам никого, Джон.

Радвах се, че е запазила чувството си за хумор. Стиснах ръката й и спрях микробуса.

— Гладна ли си?

— Направо умирам от глад.

Слязохме и изкачихме стъпалата на верандата. Натиснах звънеца.

48

Отвори Карл.

— Господин Мадокс ви очаква.

— Добър вечер и на теб, Карл — отвърнах.

Сигурен съм, че му се искаше да каже: „Майната ти“, но не го направи и ни въведе в преддверието.

— Якетата ви…

— Ще останем с тях — отвърна Кейт.

Той не изглеждаше особено доволен, но премълча.

— Коктейлите ще бъдат сервирани в бара. Заповядайте…

Минахме през вратата край стълбата и закрачихме към задната част на хижата.

Сградата бе тиха и не успях да видя, чуя или усетя никого.

Глокът продължаваше да е затъкнат в колана ми, но беше прикрит от ризата и якето. Личният ми пистолет калибър 38 бе прибран в кобура на глезена ми. Кейт бе пъхнала глока в джоба на якето си и подобно на повечето (ако не и всички) агенти на ФБР, нямаше резервно оръжие, с изключение на мечешкото гръмче някъде в джинсите й. Моето беше закрепено като химикалка фенерче в джоба на ризата ми. Двата резервни пълнителя бяха в якето ми, а четирите на Кейт — в чантата й и в якето. Бяхме въоръжени за мечка… или за Мадокс.

Не очаквах разни веселби — предполагах, че Мадокс ще поиска най-малкото да каже здрасти и да прецени положението, преди да направи някакъв ход.

Чудех се дали би избрал да действа мъжкарски, като например да излезе въоръжен срещу нас? Или щеше да предпочете някой не толкова враждебен подход като дрога в питиетата, последвана от кратка разходка до резачката?

Ако решеше да се прави на военен, щях да разчитам, че може би не всички мъже от охраната му са изпечени убийци и вероятно ще се наложи да се справяме единствено с него, Карл и двама-трима от останалите.

По-позитивна, но вероятно нереалистична възможност бе в Къстър Хил Клуб да няма отравяне или стрелба и Бейн Мадокс, след като бъде изобличен и арестуван, да разбере, че играта е свършила и че е време да признае убийството на федерален агент Хари Мюлер, след което да ни отведе до СНЧ предавателя. Край на случая.

Хвърлих поглед към Кейт. Изглеждаше спокойна и се владееше чудесно. Погледите ни се срещнаха, усмихнах се и й намигнах.

Успях да погледна и лицето на Карл. Обикновено по лицето и езика на тялото можеш да разбереш дали човекът срещу теб знае, че предстои да се случи нещо неприятно. Карл не изглеждаше напрегнат, но не беше и спокойно отпуснат.

Спря пред една двойна врата — на едното крило имаше месингова табелка с надпис БАР. Почука, отвори и се обърна към нас.

— Моля, след вас.

— Не — казах аз. — След теб.

Той се поколеба, но влезе и посочи наляво. Господин Бейн Мадокс стоеше зад махагоновия бар, пушеше и слушаше в слушалката на телефон. Стационарен, не мобилен.

В другия край на слабо осветеното помещение гореше камина, вдясно от нея имаше завеси, прикриващи вероятно прозорец, а може би врата, водеща неизвестно накъде.

— Добре — каза Мадокс. — Имам гости. Обади ми се по-късно.

Затвори, погледна ни и се усмихна.

— Добре дошли. Елате.

Двамата с Кейт бързо огледахме помещението и тръгнахме по различни пътища около мебелите към бара. Чух вратата зад нас да се затваря.

Мадокс извади цигарата от устата си.

— Не бях сигурен дали сте получили съобщението на Карл във Върха, но се надявах, че не сте забравили.

Стигнахме до бара.

— Очаквахме с нетърпение вечерта — казах аз.

— Благодаря за поканата — добави Кейт.

Здрависахме се и Мадокс попита:

— Какво ще желаете?

Зарадвах се, че не каза: „Кажете каква отрова искате“, и попитах:

— Вие какво пиете?

Той посочи бутилката на бара.

— От моето малцово, на което се насладихте вчера.

— Добре. Ще пия едно чисто.

„В случай, че си дрогирал содата или леда“.

— Да бъдат две — каза Кейт.

Мадокс наля две уискита в кристални чаши, после допълни своето питие от същата бутилка, което може би бе учтивият му начин да покаже, че скочът едва ли ще ни убие.

Верен на думата си, домакинът ни бе облечен неофициално, тоест в същия тоалет, в който го бях видял следобед — син блейзър, бяла риза за голф и джинси. Поне с Кейт нямаше да се чувстваме неудобно, когато го арестуваме.

Той вдигна чашата си.

— Не е радостен случай, но за по-щастливи времена.

Чукнахме се и пихме. Той преглътна. Аз преглътнах. Кейт също преглътна.

Виждах затъмнената стая в огледалото на бара. В отсрещния край на помещението имаше друга двойна врата, водеща към нещо като игрално помещение.

Зад бара, отляво на лавиците с питиетата, имаше малка врата, от която вероятно се стигаше до някакъв склад или изба. Всъщност в стаята имаше прекалено много врати, както и спуснати завеси, зад които можеше да има други изходи. Не обичам да стоя с гръб към помещението и с човек зад бара, който може внезапно да изчезне от погледа ти.

— Нещо против да седнем при огъня? — предложих.

— Добра идея — каза Мадокс, заобиколи бара и поехме към четирите кожени кресла до камината.

Преди да успее да ни настани, двамата с Кейт седнахме един срещу друг. На Мадокс не му оставаше друго, освен да се отпусне в едно от обърнатите към камината кресла, с гръб към затворената двойна врата. От мястото си виждах отворената врата към игралната стая, а Кейт контролираше бара с малката врата.

След като бях заел мястото си, станах и отидох до завесите вдясно от камината.

— Нещо против? — попитах и ги дръпнах. Наистина имаше остъклена врата, през която се стигаше до тъмна тераса.

Върнах се при стола си, седнах и отбелязах:

— Чудесна гледка.

Мадокс не отговори.

В общи линии всички бази бяха покрити и бях съвсем сигурен, че като бивш офицер от пехотата, Бейн Мадокс оценява загрижеността ни относно огневите полета.

— Желаете ли да си свалите якетата? — попита той.

— Не, благодаря — отвърна Кейт. — Малко е хладничко.

Аз не отговорих, но отбелязах, че и той не сваля блейзъра си — вероятно по същата причина, поради която и ние си стояхме с якетата. Не виждах нещо да го издува, но знаех, че някъде има нещо скрито.

Огледах стаята. По стил приличаше повече на мъжки клуб, отколкото на хижа в Адирондак. На пода имаше скъп персийски килим, а около нас много махагон, зелена кожа и полиран месинг. Никъде не се виждаха мъртви животни и се надявах нещата да си останат в този дух.

— Стаята е точно копие на стаята в апартамента ми в Ню Йорк, която на свой ред е копие на един лондонски клуб — каза Мадокс.

— Не е ли малко объркващо след няколко питиета? — поинтересувах се.

Той се усмихна любезно, после каза:

— Е, нека да отметнем малко делови въпроси. Имам списък с дежурствата на охраната ми през уикенда и ще се погрижа да го получите, когато си тръгнете.

Добре. А домашният персонал?

— Разполагам с пълен списък на хората, които работеха тук през почивните дни.

— А дневникът на охраната и записите?

Той кимна.

— Всичко е копирано.

— Страхотно. — Оставаше само деликатният въпрос за богатите и прочути посетители. — А списък на гостите ви?

— Трябва да си помисля за това.

— Какво има за мислене?

— Очевидно е, че имената на тези хора не бива да се разгласяват — каза той. — Предполагам, че именно това е била причината правителството да прати господин Мюлер да ги научи по… непряк начин. А сега вие искате от мен да ви ги дам доброволно.

— Хари Мюлер е мъртъв и в момента водим разследване на смъртта му — напомних му. — Днес следобед казахте, че ще ни дадете имената.

— Много добре си спомням това и се обадих на адвоката си, който ще се свърже с мен по-късно. Ако ми каже да ви съобщя имената, ще го направя веднага.

— Ако не го направи, можем да ги изискаме официално — каза Кейт.

— За мен би било най-добре да ви ги дам — отвърна Мадокс. — Това би свалило подозрението от мен и от гостите ми.

В общи линии всичко това бяха глупости, които би трябвало да ни накарат да си помислим, че той има да решава някакви сериозни въпроси. Всъщност единственото, за което си мислеше, бе СНЧ сигналът до Пясъчната страна и кой ще е най-добрият начин да се отърве от Кори и Мейфийлд.

— Адвокатът ми каза, че федералното правителство няма юрисдикция в случай на убийство и че това е работа на щатската полиция.

Оставих Кейт да се оправя с това.

— Евентуалните обвинения в убийство вследствие на разследването ще бъдат разгледани от властите на щата Ню Йорк. Междувременно ние проучваме изчезването на федерален агент и вероятното му отвличане. Това е федерално престъпление, също като вероятното престъпно посегателство върху починалия. Желаете ли аз да говоря с адвоката ви? — попита тя.

— Не. Сигурен съм, че в наши дни правителството е в състояние да намери федерален закон, който да пасне на което и да било престъпление, пък било то и нарушаване на правилника за улично движение.

— Мисля, че случаят е малко по-сериозен — отвърна специален агент Мейфийлд.

Мадокс пропусна това покрай ушите си, така че смених темата, за да можем всички да се поотпуснем.

— Добър скоч.

— Благодаря. Напомнете ми да ви дам една бутилка, преди да си тръгнете. — Той се обърна към Кейт. — Малко жени пият малцовото чисто.

— На Федерал Плаза двайсет и шест аз съм просто едно от момчетата.

Той се усмихна.

— Май на Федерал Плаза двайсет и шест имат крещяща нужда от очила.

Милият Бейн. Любимец и на мъже, и на жени. Истински социопатичен чаровник.

Както и да е, Мадокс реши, че сме приключили с работата, и продължи да очарова Кейт.

— Харесва ли ви Върхът? — попита той.

— Много е приятно.

— Надявам се, че ще останете за вечеря. Обещах на господин Кори, че мога да се представя по-добре от Анри.

— Планирахме да останем — отвърна Кейт.

— Чудесно. Всъщност, тъй като тук няма никой и няма кой да разбере, спокойно можете да останете за цялата нощ.

Не знаех дали поканата включва и мен, но отговорих:

— Може и да се възползваме.

— Още повече, че до Върха е далече. Особено ако сте пили, което не правите достатъчно. — Той ми се усмихна и разшири темата: — А и освен това карате автомобил, с който не сте свикнали.

Не отговорих.

— Да видим — продължи той. — Вчера бяхте с таурус; тази сутрин беше хюндай, а сега пристигате с микробуса на Руди. Намерихте ли си нещо, което да ви хареса?

Мразя остроумните копелета, освен ако не съм аз.

— Тъкмо се канех да ви помоля да ни заемете някой джип.

— Защо сменяте толкова често колите? — поинтересува се той, без да ми отговори.

Реших да го смутя с истината.

— Бягаме от закона.

Той се ухили.

— Имахме проблеми с двете коли под наем — каза Кейт.

— Аа. Е, сигурен съм, че биха ви дали друга, но много мило от страна на Руди, че ви е услужил със своята. — Мадокс се върна на въпроса с разследването. — Поразпитах тук-там и се оказа, че в офиса на шерифа дори не са чували, че става въпрос за предполагаемото убийство. Все още го смятат за инцидент по време на лов.

— Разследването е федерално и щатско, а не местно — отбелязах. — Какво искате да кажете?

— Нищо. Просто констатация.

— Мисля, че е най-добре да оставите аспектите на юрисдикцията по този случай на закона.

Той не отговори, нито пък изглеждаше раздразнен от забележката. Очевидно искаше да ни покаже, че знае повече, отколкото би трябвало — в това число вероятно и факта, че детектив Кори и федерален агент Мейфийлд не поддържат контакт с колегите си и искат това положение да се запази, поради което сменят превозните си средства като носни кърпички.

Не знаех дали Мадокс със сигурност знае това, но определено беше наясно, че не можем да използваме мобилните си телефони в радиус петнайсет-двайсет километра от хижата.

Около минута стояхме неутрално — горящи дърва, блестящи на пламъците питиета и кристал, след което Мадокс се обърна към Кейт.

— Изказах съболезнованията си на господин Кори и бих искал да ги изразя и на вас. Господин Мюлер и ваш приятел ли беше?

— Беше много близък колега — отвърна Кейт.

— О, наистина съжалявам. И съм много разстроен, че според господин Кори в смъртта на господин Мюлер вероятно е замесен човек от охраната ми.

— Аз смятам същото. А като стана въпрос за разстройване, можете да си представите колко разстроени ще бъдат децата на детектив Мюлер, когато научат, че баща им не само е мъртъв, а и че вероятно е бил убит — каза тя и впери поглед в домакина ни.

Мадокс отвърна на погледай, но не отговори. Кейт продължи:

— Същото се отнася за останалите от семейството му, както и за приятелите и колегите му. Когато има убийство, мъката много бързо се превръща в гняв. Аз лично направо съм бясна.

Мадокс бавно кимна.

— Напълно ви разбирам. И искрено се надявам никой от хората ми да не е замесен. Но ако все пак има такъв, искам да си получи заслуженото.

— Ще го получи — каза Кейт.

Отворих нова възможност.

— Би могло да е дори някой от домашния ви персонал… или от гостите ви.

— Смятахте, че е някой от охраната — напомни ми той. — А сега започва да изглежда, че сте дошли да душите за сведения.

— На лов за сведения.

— Както и да е. Можете ли да сте по-конкретен? Защо смятате, че някой от персонала — или гостите — е замесен в предполагаемото предумишлено убийство?

Мисля, че всички знаехме какво всъщност има предвид. И някак ми се струваше, че в действителност той не дава и пет пари за това.

Все пак реших, че малко вътрешна информация по случая ще го изкара от равновесие.

— Добре. Първо, разполагам с твърдо доказателство, че детектив Мюлер е бил на ваша територия.

Той не реагира по никакъв начин.

— Второ — продължих, — веществените улики ни дават основание да смятаме, че детектив Мюлер дори се е намирал е тази сграда.

Отново никаква реакция.

Добре, задник такъв.

— Трето, трябва да приемем, че детектив Мюлер е бил задържан от охраната ви. Разполагаме също с данни, че караваната отначало се е намирала близо до имота ви, след което е била преместена. — Обясних му подробно всичко около този въпрос.

Отново нямаше никаква реакция с изключение на едно кимане, сякаш бе намерил чутото за интересно.

Очертах донякъде случая и описах как убийството е било извършено най-малкото от двама души — единият е карал караваната на жертвата, а другият е бил във втора кола, за която казах, че би могла да е джип или някакво друго високопроходимо превозно средство, доколкото може да се съди по двете различни следи от гуми — всъщност така и не бяхме успели да ги открием, но той не можеше да е сигурен в това.

Излъгах, че предварителните резултати от токсикологията показват наличието на силни седативи в кръвта на жертвата, и описах как според мен е станало самото убийство — че жертвата е била упоена и държана на колене с каишката на бинокъла и тъй нататък.

Мадокс отново кимна, сякаш това все още му се струваше интересно, но и някак абстрактно.

Ако очаквах някаква реакция като шок, изумление, неудобство или слисване, щях да остана жестоко разочарован.

Отпих от скоча и вперих поглед в Мадокс.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от пукането на огъня. После Мадокс каза:

— Впечатлен съм, че сте успели да съберете толкова доказателства за толкова кратко време.

— Първите четиридесет и осем часа са най-важните — осведомих го.

— Да. Чувал съм. По какъв начин веществените улики сочат към хижата?

— Ако наистина искате да знаете, при посещението си тук събрах власинки от килима, а също така и човешки и кучешки косми. Съвпаднаха с намерените върху тялото и дрехите на детектив Мюлер.

— Нима? — Той ме погледна. — Не си спомням да съм ви давал разрешение да правите това.

— Но щяхте да ми дадете.

Той пропусна това покрай ушите си.

— Доста бързо работят в лабораториите.

— Става въпрос за разследване на убийство. И жертвата е федерален агент.

— Ясно… И тъй, от тези власинки…

Проведох му един кратък курс по лабораторен анализ.

— Власинките върху жертвата съвпадат с онези, които открих тук. Кучешките косми вероятно ще отговарят на космите на вашето куче, как му беше името…

— Кайзер Вилхелм.

— Всъщност няма значение. Но човешките косми върху тялото на детектив Мюлер, както и останалият ДНК материал, който бъде открит по дрехите, ще ни доведат до убиеца или убийците.

Спогледахме се. Той все още не мигаше, затова продължих:

— С ваша помощ ще можем да направим списък на всички присъствали през уикенда, да съберем от тях косми и ДНК материал, както и малко власинки от дрехите, като например от маскировъчните униформи на охраната ви. Разбирате ли?

Той кимна.

— Та като стана въпрос за армията ви, къде и как успяхте да наберете тези момчета?

— Всички са бивши военни.

— Ясно. Е, трябва да приемем, че всички са добре обучени да използват оръжия и друг вид сила.

— Още по-важното е, че всички са много дисциплинирани — каза той. — И както би ви казал всеки военен, предпочитам да имам десет дисциплинирани и добре обучени бойци, отколкото десет хиляди необучени и разхайтени войници.

— Не забравяйте също така лоялни и мотивирани от благородна кауза.

— Това се подразбира.

— Всъщност тази вечер колко души охрана имате? — обади се Кейт.

Мадокс като че ли разчете подтекста и леко се усмихна, както би се усмихнал граф Дракула, ако някой от гостите му на вечеря се поинтересува в колко часа изгрява слънцето.

— Мисля, че тази нощ дежурството се носи от десетима души.

На вратата се почука, после тя се отвори и се появи Карл с количка, върху която имаше голям покрит поднос.

Карл докара количката до масичката за кафе, сложи подноса върху нея и вдигна капака.

Върху среброто се излежаваха десетки горещи паленца. Коричката беше леко кафява, точно както ми харесват. В центъра на подноса имаше две кристални купи — едната с гъста и тъмна делхийска, а другата — с жълта като патешки дрисък горчица.

— Трябва да си призная нещо — каза домакинът ни. — Обадих се на Анри и го попитах дали някой от вас е изявил някакви предпочитания към храната и — voila!

Не беше точно признанието, което се надявах да чуя, и той го знаеше, но и това не беше зле.

— Желаете ли нещо друго? — попита Карл.

— Не, но… — Мадокс си погледна часовника, — виж как върви приготвянето на вечерята.

— Да, сър.

Карл излезе и Мадокс каза:

— Днес ще минете без бекаси. Ще трябва да се задоволите с най-обикновена пържола и картофи. Засега хапнете паленца.

Погледнах Кейт. Тя очевидно не мислеше, че съм в състояние да устоя, та дори хотдогчетата да бяха дрогирани. И беше права. Надушвах аромата на коричката и тлъстите кренвиршчета.

Във всичките бяха забучени клечки за зъби — червени, сини и жълти, — така че трябваше просто да позная кой цвят бележи безопасните. Избрах синьото — любимия ми цвят, — взех едно и го потопих в делхийската горчица.

— Джон, ще си развалиш апетита за вечерята — каза Кейт.

— Ще изям само няколко. — Налапах паленцето. Беше страхотно — гореща хрупкава коричка, пикантна горчица.

— Моля, заповядайте — обърна се Мадокс към Кейт.

— Не, благодаря. — Тя ме изгледа загрижено и добави: — Не се притеснявайте от мен.

Мадокс също си взе кренвиршче със синя клечка, но го потопи в жълтата горчица. Може пък да бях избрал неправилната купа.

Всъщност се чувствах идеално и си взех още едно, този път с жълта горчица. Просто за всеки случай.

Мадокс задъвка, преглътна и каза:

— Не е зле. — Избра една червена клечка и предложи на Кейт. — Опитайте?

— Не, благодаря.

Той изяде кренвирша, този път с делхийска горчица. Така че и аз си взех още една.

Паленцата ме подсетиха за Кайзер Вилхелм. Липсата му до господаря му бе от озадачаващите.

Защото кучетата предупреждават господарите си — и покрай тях всички останали, — когато някой приближава — а аз имах силното усещане, че Мадокс не иска двамата с Кейт да знаем дали зад вратата не стои някой.

Освен това, ако Кайзер Вилхелм беше тук, щях да му дам двайсетина паленца, за да видя дали ще се гътне, или Мадокс ще ме спре.

Помислих си, че е време да повишим нивото на дискомфорт.

— И аз трябва да направя едно признание. Чували сте за Борджиите. Нали?

Той кимна.

— Е, значи след като ни поканихте тук, получихме доклада от токсикологията и в него се споменава високо съдържание на упойващи вещества в кръвта на Хари Мюлер. И Кейт… ами, загрижена е… нали знаете.

Мадокс ме погледна, после погледна Кейт и отново се обърна към мен.

— Не, не зная — каза и добави отсечено: — И не искам да знам.

Продължих:

— Предполагам, че попадаме в категорията на лоши гости за вечеря, но Кейт… а всъщност и аз… сме малко притеснени, че може да имате… човек от персонала с достъп до такива силни седативи и че това може да е човекът, който ги е използвал върху жертвата.

Мадокс не коментира думите ми, но си запали цигара, без да ни попита дали нямаме нещо против.

Погледнах Кейт и ми се стори, че се чувства по-неудобно и от Бейн, който всъщност изглеждаше доста обиден.

За да го накарам да се почувства по-добре, взех още едно паленце (синя клечка, жълта горчица) и го задъвках.

— От друга страна, детектив Мюлер като че ли е бил изключен със стреличка, последвана от две инжекции, с които е бил държан упоен. — Гледах Мадокс в очите, но реакция нямаше. — Затова може би тази вечер е добре да изключим дрогата в уискито или капките в горчицата.

Той отпи от скоча си, дръпна от цигарата и попита:

— Да не би да намеквате, че някой тук се опитва да ви… упои?

— Е, просто екстраполирам въз основа на наличните данни — казах и реших да се пошегувам, за да разведря обстановката. — Много хора казват, че ми е нужно успокоително, и може би наистина няма да ми се отрази зле — стига да не е последвано от куршум в гърба.

Мадокс си седеше в хубавото си кресло от зелена кожа и пускаше кръгчета и колеленца; после се обърна към Кейт.

— Мисля, че ако вярвате на всичко това, вечерята не се очертава от най-веселите.

„Добър ход, Бейн“. Този тип наистина ми харесваше. Жалко, че се налагаше да умре или, ако извадеше късмет, да прекара остатъка от живота си на не толкова комфортно място.

Кейт реши да действа настъпателно.

— Интересува ме Карл.

Мадокс впери поглед в нея.

— Карл е моят най-стар и най-доверен служител и приятел.

— Точно затова се интересувам от него.

— Това е почти като обвинение срещу мен — рязко отвърна Мадокс.

— Може би с детектив Кори трябваше да ви уведомим, че никой от намиращите се през този уикенд на територията на клуба не е извън подозрение. В това число и вие.

В този момент Мадокс би трябвало да ни каже да забравим за вечерята и да ни помоли да напуснем дома му. Но не го направи, защото не беше приключил с нас — както и ние с него.

Всъщност това е моментът, когато прекрачваш прага и започваш прехода от неизвестен заподозрян към човека, с когото говориш. Остава ти да се надяваш, че заподозреният вече е казал или ще каже нещо уличаващо, когато започнеш да го притискаш. В противен случай се налага да разчиташ на наличните улики и добрата си интуиция. Накрая се стига до момента, когато казвам нещо като: „Господин Мадокс, арестуван сте за убийството на федерален агент Хари Мюлер“.

Тогава отвеждаш човека в участъка и оформяш документите. В конкретния случай щях да го откарам до централата на щатската полиция и щях да направя майор Шефър щастлив.

Между другото, вече започвах да си мисля, че хората на Шефър не са ни видели да отиваме към Къстър Хил Клуб, или пък ако ни бяха видели и бяха докладвали, Шефър не предприемаше нищо. А и защо да предприема? Още по-лошото бе, че си представях как Том Уолш вечеря и гледа телевизия, вместо да чете имейла на Кейт. Всъщност имах чувството, че помощта няма да се появи скоро — ако изобщо се появеше. Така че оставаше ние да извършим ареста.

Този случай обаче си имаше някои уникални проблеми, като например частната армия на заподозрения, както и някои познати проблеми, като положението му на богат и влиятелен човек.

И, разбира се, освен убийството имаше и предположение, че заподозреният участва в някаква конспирация да гръмне планетата. А това бе моя по-непосредствена грижа, а освен това попадаше в юрисдикцията на Кейт.

Предвид всичко това явно беше време за ядрен удар.

— Като стана въпрос за гостите, един от тях е пристигнал в неделя и явно още не си е тръгнал. Той ще присъства ли на вечерята?

Мадокс внезапно стана и отиде до бара.

— Не съм сигурен какво — или за кого — говорите — каза, докато си наливаше едно малко.

Не ми харесваше да е зад мен, така че се изправих и кимнах на Кейт да направи същото.

— Доктор Михаил Путьов — казах, докато се обръщах към бара. — Ядрен физик.

— А! Майкъл. Отиде си.

— Къде си отиде?

— Нямам представа. Защо?

— Защото ако не е тук, явно е изчезнал — казах.

— Откъде?

— От дома и работата си. Не бива да напуска дома си, без да уведоми ФБР къде отива — осведомих го.

— Наистина ли? Това пък защо?

— Мисля, че го пише в договора му. Приятел ли ви е?

Мадокс опря гръб на бара, с чаша в ръка, и сякаш потъна в размисъл.

— Труден въпрос ли зададох? — попитах.

Той се усмихна.

— Не. Обмислям отговора си. — Погледна ме, после погледна Кейт. — С доктор Путьов имаме професионална връзка.

Това донякъде ме изненада, но предполагам, че всички вече разбирахме, че е време да сме честни, открити и съпричастни към нуждите и чувствата на другия. После можехме да се прегърнем и да си поплачем хубаво заедно, преди да го арестувам или застрелям.

— От какво естество е тази професионална връзка? — поинтересувах се.

Той махна пренебрежително с ръка.

— О, Джон… мога ли да те наричам Джон?

— Разбира се, Бейн.

— Добре. И тъй, от какво естество е тази професионална връзка? Това ли питаш? Добре, как по-добре да го опиша…

— Започни с миниатюризацията на ядрените оръжия — предложих му.

Той ме погледна и кимна.

— Е, това е добра начална точка.

— Добре. Да спомена ли също и куфари бомби?

Той се усмихна и отново кимна.

Е, оказа се по-лесно, отколкото бях очаквал. Това всъщност можеше и да не е добър знак, но продължих:

— И още двама души — Пол Дън, съветник на президента по въпросите на националната сигурност, и Едуард Улфър, заместник-министър на отбраната.

— Какво ви интересува за тях?

— Били са тук. Прав ли съм?

— Бяха. Сега разбираш защо не искам наоколо да душат чужди хора.

— Позволил си си много известни и влиятелни приятели за уикенда, Бейн.

— Може и така да е. Но не ти влиза в работата.

— Влиза ми, Бейн. Много яко ми влиза.

— Всъщност може и да си прав.

— Аз съм прав. А и Джеймс Хокинс, генерал от Военновъздушните сили и член на Генералния щаб. Той също е бил тук. Нали?

— Да.

— Кой друг?

— О, десетина други, но никой от тях не е важен. С изключение на Скот Ландсдейл. Представител на ЦРУ в Белия дом. Това е секретна информация, така че не може да напусне тази стая — добави той.

— Добре… — Не разполагах с името, но щях да остана разочарован, ако човек от ЦРУ не беше замесен… в каквото там се беше намесил. — Тайната ти ще бъде запазена, Бейн.

— Тези четирима мъже са моят Изпълнителен съвет — каза Мадокс.

— Изпълнителен съвет?

— Да. На този клуб.

— Аха. Е, и за какво си приказвахте?

— За проект Зелено и Горски пожар.

— Ясно. И как вървят нещата с проекта и пожара?

— Чудесно.

Погледна си часовника и аз направих същото. Беше 19:33 и се надявах в този момент Уолш да чете личната си поща. Надявах се също всеки момент да пристигнат щатските полицаи. Но не разчитах особено на това.

— Е, сега аз имам няколко въпроса към вас — каза Мадокс. — Сами ли сте?

Умело имитирах смях.

— Естествено.

— Всъщност и без това вече няма значение.

Не исках да чувам това.

— Как се сетихте? — попита той.

— Хари Мюлер — отвърнах. — Написал е бележка в джоба на панталона си.

— О… Доста хитро.

— Майната ти — казах.

— Някога да си чувал за Горски пожар? — попита той и ми подсказа: — Много деликатен правителствен протокол.

— Честно казано, Бейн, не си чета всички паметни записки от Вашингтон. — Погледнах към Кейт, която стоеше с гръб към камината, пъхнала ръка в джоба с пистолета. — Кейт? Да си чувала за Горски пожар?

— Не.

Обърнах се към Мадокс и свих рамене.

— Явно сме го пропуснали това. Какво се казва в него?

Той като че ли започваше да губи търпение.

— Не би се появило в записка, Джон. Мисля, че разполагаш с всичко необходимо, така че не проявявай интелектуален мързел и не очаквай да ти поднасям всичко наготово.

— Нарича ни мързеливци — казах на Кейт. — След цялата работа, която свършихме.

— Всъщност — призна Мадокс — явно сте решили случая с убийството и сте по-близко до другото, отколкото си мислех. Но ще трябва да се сетите сами.

— Добре де.

Отидох до остъклената врата и я отворих.

Беше хубава вечер и яркият полумесец, увиснал почти право над главите ни, осветяваше поляната зад хижата.

В далечината различавах металния покрив на сградата с генераторите и трите комина, от които бълваше дим. Около нея бавно обикаляха два високопроходими автомобила и черен джип.

— Виждам, че дизеловите двигатели работят — казах.

— Точно така — отвърна Мадокс. — Току-що приключи профилактиката им.

Обърнах гръб на вратата и закрачих към Мадокс — той бе все така облегнат на бара.

— Шест хиляди киловата.

— Правилно. Кой ви каза? От „Потсдам Дизел“ ли?

Не отговорих на въпроса му, а попитах:

— Къде е СНЧ предавателят?

Той не изглеждаше изненадан.

— Не съм особено впечатлен, че сте се сетили, че това е СНЧ станция. Пред очите на всичките е — генератори, кабели, разположена не другаде, а в Адирондак…

— Къде е предавателят, Бейн?

— Ще ти го покажа. По-късно.

— Сега моментът би бил идеален — казах.

Той все едно не чу. Впихме погледи един в друг. Не приличаше на човек със сериозен проблем.

— Е, стигнахте ли до някои поразителни заключения? — попита той и се обърна към Кейт. — Кейт? Момент на еврика?

— Четири ядрени бомби куфари са били откарани със самолетите ти в Ел Ей и Сан Франциско — каза Кейт.

— Правилно. И?

— И твоят СНЧ предавател ще прати сигнал, който ще взриви бомбите, когато стигнат крайната си цел.

— Хм… топло…

Почваше малко да ми писва от всичките тези глупости.

— Играта свърши, приятелче. Арестувам те за убийството на федерален агент Хари Мюлер. Обърни се, постави ръце на бара и се разкрачи. Кейт, прикривай ме.

Пристъпих към Мадокс. Той обаче не правеше онова, което му бях казал.

— Джон…

Обърнах се и видях на вратата Карл, вдигнал пушка към Кейт.

На вратата към игралното помещение стоеше друг мъж с насочена към мен М16.

От терасата влезе трети човек и също се прицели с карабината си в мен.

Докато двамата приближаваха, забелязах, че мъжът от игралната стая е Лутър, а онзи от терасата — колегата му от портала, който бе подскочил от въздушния клаксон.

Погледнах Мадокс и видях, че държи голям армейски автоматичен „Колт 45“, насочен право в лицето ми.

Е, не бих казал, че не го предусещах, но въпреки това ми се струваше нереално.

— Знаехте, че няма да излезете живи оттук — каза Мадокс.

49

Обърнах се към Кейт и погледите ни се срещнаха. Не изглеждаше уплашена, а по-скоро вбесена от нещо. Може би от мен.

— Легнете на пода по очи — каза Мадокс и добави в случай, че случайно не знаем: — Едно погрешно движение и сте мъртви. Без майтап.

Така че двамата легнахме по очи, което си е правилната полицейска и военна процедура при обезоръжаването на пленници. Явно си имахме работа с хора, които знаеха кое как се прави.

— Кейт, ти си първа — каза Мадокс. — Оръжията. Бавно. Джон, не вдигай лице от килима и не смей дори дишаш.

Не можех да видя какво става, но чух нещо, което май беше звукът от кубинка, ритаща глока на Кейт по килима.

— Винаги ли носиш пистолета в джоба си? — попита я Мадокс.

Тя не отговори и той продължи:

— Имаш ли други оръжия?

— Не.

— Къде ти е кобурът?

— Отзад на кръста.

Той нареди:

— Вземете кобура й, свалете й часовника, обувките, чорапите и якето, после я проверете с металотърсача.

Чух как въпросните неща се свалят и хвърлят настрани. После Мадокс каза:

— Претърсете я.

А после чух гласа на Кейт:

— Разкарай си шибаните ръце.

— Искаш ли претърсване на голо, или предпочиташ пребъркване и металотърсач? — подигравателно попита Мадокс.

Отговор не последва.

— Чиста е — каза Лутър.

— Обърнете я — нареди Мадокс.

Чух как я обръщат. След секунда металотърсачът засече нещо.

— Какво е това? — попита Карл.

— Шибаният ми колан и ципът. На какво ти прилича? — отвърна Кейт.

— Свали си колана — каза Мадокс.

Не зная дали я провериха отново с уреда, но той не избръмча, което означаваше, че мечешкото гръмче е минало незабелязано.

— Карл, пребъркай я.

Не можех да го видя къде бърка, но Кейт се обади:

— Кефиш ли се?

— Чиста е — каза Карл след няколко секунди.

Не знаех къде по тялото на Кейт се намира мечешкото гръмче, но то или беше успяло да мине незабелязано, или го бяха открили, но не знаеха какво е.

— Дерек, закопчай я — нареди Мадокс на другия от охраната.

Чух дрънкане на метал.

— Сега е твой ред, Джон — каза Мадокс. — Знаеш правилата. Първо пистолетът.

Все така легнал по лице, пъхнах ръка под гърдите си, сякаш посягам към пистолета, извадих мечешкото гръмче от джоба на ризата си и го пъхнах под корема си.

Мадокс явно се беше преместил зад мен, недалеч от краката ми.

— Не си и помисляй да се правиш на герой, или с жена ти е свършено. — И добави: — Да, зная, че ти е жена.

— Да ти го начукам. — Извадих глока от колана си и го плъзнах по килима.

— Какво друго имаш? Без лъжи, Джон, или ще пусна един четиридесет и пети калибър в задника ти.

— Кобур на глезена. Отляво.

Някой вдигна крачола ми и свали кобура с револвера.

После двама души смъкнаха обувките и чорапите ми, също коженото ми яке и часовника ми.

— Проверете го — каза Мадокс.

Един от типовете, може би Лутър, ме обиколи с металотърсача, но той не отчете нищо.

— Пребъркай го — продължи Мадокс.

Някой плъзна ръце по краката ми, извади портфейла ми и ме заопипва по гърба.

— Чист е. — Беше Лутър.

— Бейн, Лутър ме стиска за гъза — казах.

Лутър не схвана шегата и изръмжа:

— Затваряй си шибаната уста, сър.

— Трябваше да опипваш, а не да стискаш.

Тежката кубинка се заби отдясно в гръдния ми кош и Лутър изкрещя:

— Педал с педал!

— Никога не прави подобно нещо без мое разрешение — студено каза Мадокс.

Успях да си поема дъх, но не успях да се сдържа.

— Не са чак толкова дисциплинирани, Бейн.

— Млъквай. Сарказмът ти никак не ми харесва — изсумтя той и после почти викна: — Обърни се!

Трябваше да се обърна, без да се види мечешкото гръмче на килима. Затова вместо просто да се претърколя настрани, се престорих, че изнемогвам от болка заради ритника в ребрата, и направих доста убедителна имитация на хвърлил се на брега и пляскащ с плавници кит, благодарение на което успях да се извъртя така, че гръмчето да остане под гърба ми.

Вече виждах стоящия откъм краката ми Мадокс. Карл стоеше над Кейт с насочена към главата й пушка.

Лутър се намираше вдясно от мен, с металотърсач в ръка. Потупваше с него дланта си като с бухалка и сигурно се чудеше дали да не го стовари върху главата ми.

Другият от охраната, Дерек, се намираше някъде, където не можех да го видя, но предположих, че е заел позиция зад главата ми и се цели в нея със споменатата М16.

Единствената добра новина бе, че по някаква неясна причина Мадокс не бе решил просто да постреля.

Обаче явно усети за какво си мисля и каза:

— Ако се чудиш защо си губя времето и се занимавам с вас двамата, отговорът е, че ми трябва една информация от вас. А и не искам да цапам с кръв персийския си килим.

И двете причини звучаха добре.

— Свали си колана — каза Мадокс.

Разкопчах го, измъкнах го от гайките и го метнах настрана.

— Закопчай го — каза Мадокс на Дерек.

— Вдигни крака — нареди ми Дерек.

Вдигнах крака, Дерек ми сложи гривните на глезените и ги щракна. Изненадах се от тежестта им и рязко отпуснах крака. Чу се силно дрънчене.

Лутър извади химикалката от джоба на ризата ми и прекара металотърсача над мен. Ципът ми го задейства, така че Лутър пъхна металотърсача малко по-надолу и каза:

— Няма железни топки, полковник.

Всички се посмяха — с изключение на мен и Кейт.

Дадох си сметка, че съм вбесявал всички присъстващи в стаята — може би дори Кейт — и че макар досега да се държаха предимно като професионалисти, много бързо можеха да приемат нещата лично. Затова реших да се опитам да си държа тъпата уста затворена. Ако не за друго, поне заради жена ми.

Погледнах Кейт, която лежеше на около три метра от мен — също по гръб и също с окови на краката. Погледите ни се срещнаха.

— Всичко ще се оправи, като дойдат — казах й.

— Зная.

Разбира се, „като“ бе по-правилно да се смени с „ако“.

— Млъквайте — викна Мадокс. — Ще говорите само когато ви питат.

После се обърна към Лутър.

— Претърси го пак.

Лутър ме претърси грубо, но не стигна по-далеч от това да забие палец в тестисите ми.

— Чист е.

Мадокс отиде до бара и започна да претърсва якетата, документите, обувките и коланите ни, после изсипа чантата на Кейт и изхъмка:

— Шест заредени пълнителя. Да не сте мислили, че ще имате упражнения по стрелба?

Другите трима идиоти се разсмяха.

Не се стърпях.

— Майната ти.

— Същото повтаряше приятелят ти Хари. Майната ти. Не можеш ли да кажеш нещо умно?

— Да. Арестуван си.

Той реши, че е смешно, и отговори:

— Ти също.

Продължаваше да преглежда нещата ни на бара. Видях го как извади батериите от мобилните ни телефони, а след това огледа химикалката. Все още не беше намерил мечешкото гръмче на Кейт и се надявах то да е у нея.

— Я, виждам значката на детектив Мюлер — каза Мадокс. — Джон, защо си я взел?

— За да я дам на семейството му.

— Разбирам. А кой ще даде твоята значка на семейството ти, след като умреш?

— Това реторичен въпрос ли е?

— Ще ти се.

Отвори бележниците ни. Знаех, че не може да прочете записките ми, защото никой, дори самият аз, не е в състояние да се оправи с драсканиците ми. Той обаче се обърна към Кейт.

— Виждам, че имаш логически ум. Рядко явление за жена.

Естествено тя отговори с:

— Майната ти.

Той все едно не я чу и продължи да прелиства бележника.

— Кейт, някой знае ли, че сте тук?

— Само ФБР и щатската полиция. Вече пътуват насам.

— Ако имаше подобно раздвижване в централата на щатската полиция, щях да съм в течение.

Това не бе от нещата, които искахме да чуем.

— Джон, какво знаят на Федерал Плаза двайсет и шест?

— Всичко.

— Не мисля.

— Тогава не питай.

— Видели са те да разговаряш с Хари в петък следобед, докато сте чакали асансьора. За какво си говорехте?

Определено не исках да чувам, че Бейн Мадокс има вътрешен източник във Федерал Плаза 26.

— Джон?

— Не беше по работа.

— Добре… в момента времето малко ме притиска, така че ще продължим този въпрос по-късно.

— По-късно звучи добре.

— Но по-късно няма да съм толкова мил.

— Ти не си особено мил и сега, Бейн.

Той се разсмя.

— Още нищо не си видял, приятел.

— Я си го начукай — посъветвах го.

Той застана над мен, ястребовите му очи ме гледаха отгоре — сякаш летеше във въздуха и бе забелязал някакво ранено животно на земята.

— Има два вида разпити. Не зная за теб, Джон, но аз лично предпочитам онзи без кръв, счупени кости и писъци за милост — каза и извъртя глава. — Кейт? При теб как е?

Тя не отговори.

Той продължи по темата:

— Освен това има два начина да минеш през резачката — жив или мъртъв. Путьов мина мъртъв, защото бе убит просто по необходимост. Вие двамата пък ме вбесихте здравата. Все пак, ако решите да сътрудничите, ще ви дам честната си дума, че ще получите бърза и милостива смърт от куршум в главата, преди да минете през резачката и да се превърнете в храна за мечките. Е? Споразумяхме ли се? Джон? Кейт?

Не виждах каква точно е изгодата ми от тази сделка, но реших да спечеля малко време.

— Да.

— Добре тогава — каза Мадокс. — Е, искахте да видите СНЧ предавателя ми. Ще ви го покажа.

— Всъщност ще взема само списъците на гостите и персонала и си тръгваме.

— Не е смешно, Джон.

Каза го Мадокс, но на негово място спокойно можеше да е и Кейт.

Виждах и чувах как четиримата мъже се раздвижиха из помещението, след което Мадокс каза:

— Господин и госпожа Кори, вече можете да станете. Ръцете на тила.

Понечих да седна и се намръщих от болката в ребрата, вече не беше въображаема. Посегнах назад да се подпра, напипах мечешкото гръмче, пъхнах го в гащите си и се изправих. Дотук добре.

Обърнах се към Кейт. Тя се беше изправила и ме гледаше.

— Май ще се срещаме с мечки — казах й.

Тя кимна.

— Млъквай — подвикна Мадокс, погледна си часовника и се обърна към Карл. — Хайде.

— След мен — каза Карл. — На десет крачки един от друг.

Тръгна към отворената врата на игралното помещение.

— Тръгвайте — каза Мадокс. — С ръце на тила.

Тръгнахме след Карл.

Никога не бях ходил с окови. Не беше лесно. Затътрих крака. На всичкото отгоре желязото жулеше голите ми глезени.

Без колан панталоните ми се смъкваха и се наложи да ги придърпам на няколко пъти, което караше Лутър да крещи: „Ръцете на тила!“

Кейт, която беше пред мен, почти се препъваше. Впитите й джинси обаче не падаха и тя си държеше ръцете на тила без проблеми.

Не знаех кой е зад мен. Обърнах се и видях Мадокс на два-три метра с колта в ръка.

Лутър завършваше шествието с готовата за стрелба М16. Дерек, жертвата на въздушния клаксон, явно беше останал в бара да събере взетите от нас вещи.

— Следващия път, когато се обърнеш, ще се сдобиеш с трето око на челото — обеща ми Мадокс. — Ясен ли съм?

Мисля, че разбрах намека.

И тъй, оказа се, че господин Бейн Мадокс не е толкова очарователен, благовъзпитан или дори цивилизован. Показа си рогата. Всъщност май така повече ми харесваше — без маски и преструвки. А и по-важното бе, че ни водеше до СНЧ предавателя.

Карл спря по средата на игралното помещение.

— Стой — изкомандва Мадокс.

Двамата с Кейт се подчинихме. Огледах се. На едната стена имаше голяма дъска за стрелички, мишената бе цветна снимка на лицето на Саддам Хюсеин.

— Попита кога ще започне войната — каза Мадокс. — Е, оперативната дата е петнайсети март — мартенските иди — плюс-минус един-два дни за непредвидени затруднения. Аз обаче я започвам по-рано. След по-малко от час.

— Няма ли първо да вечеряме?

Лутър поне реши, че е смешно.

Мадокс — сега беше пред мен — изглеждаше малко напрегнат, а може би бе прекалено зает и не отговори на въпроса ми.

Както и да е, Карл метна пушката си на рамо и успях да я разгледам по-добре. Автоматична „Браунинг“, дванайсети калибър, можеше да изстреля пет куршума толкова бързо, колкото можеш да дърпаш спусъка и да се задържиш на крака. За Карл това нямаше да е проблем.

Колтът на Мадокс имаше седем патрона в пълнителя и един в цевта. Пистолетът бе прочут с неточността си, но ако заобленият му куршум те уцели където и да е, ще те прати във въздуха, а както обичат да казват моите приятели — бивши военни, „убива те не друго, а падането“.

Карабината М16 на Лутър беше съвсем друга порода. Много точна на средни разстояния, а ако това в ръцете му бе напълно автоматичната версия, значи можеше да изстреля двадесет обвити в стомана куршума за по-малко време, отколкото ще ти трябва да си помислиш: „Мамка му, уби ме“.

Във всеки случай бяхме изгубили Дерек, момчето с клаксона — той вероятно имаше среща с ушен лекар — и сега двамата с Кейт трябваше да се справяме с трима души. Но те не бяха обичайните улични леваци — като испаноезичните ми приятели, които едва ли не си затваряха очите, когато стреляха срещу мен, или господата от Близкия изток, за които честно вярвам, че не е възможно да се опитват да уцелят някого, когато стрелят със своите АК–47.

Пък и тези тримата не бяха само с военно обучение, а и ние двамата с Кейт бяхме в окови, без колани, боси и в тясно затворено пространство.

С две думи, не беше времето да гърмим мечки. Надявах се Кейт да го разбира.

Освен това трябваше да стигнем до СНЧ предавателя.

Видях Карл да бърка под голямата кръгла маса за карти, след което отстъпи назад. Пред очите ми масата започна да се движи нагоре. Чух бръмченето на електромотор. Масата продължи да се издига заедно с кръглия килим под нея и кръгла част от пода под килима. Вече виждах хидравличното бутало. Когато краката на масата, килимът и участъкът от пода стигнаха на метър и половина височина, движението спря. Дупката бе с диаметър около метър и двадесет.

Карл седна на пода, спусна крака в дупката и изчезна. След малко в мрака долу се появи светлина.

— Кейт, ти си първа — каза Мадокс.

Тя се поколеба, така че той я сграбчи за ръката и я бутна към дупката.

Кейт едва не падна заради оковите.

— По-полека, задник такъв — посъветвах го.

Той ме погледна.

— Още една дума и тя ще съжалява. Ясен ли съм?

Кимнах.

Мадокс поведе Кейт към ръба на отвора.

— Това е вита стълба. Хвани се за парапета и слизай. Бързо.

Кейт седна на пода и се вмъкна в дупката.

Мадокс ми направи знак да отида до ръба.

— Давай.

Лутър ме бутна и тъкмо да му кажа на тоя малоумник, че си играе със собствената си безопасност, Мадокс му изкрещя:

— Назад, идиот такъв!

— Няма да го ухапя — казах.

Гледах към дупката. Мадокс, който не беше идиот, отстъпи и вдигна колта.

— Спри.

Спрях.

— Готово — разнесе се гласът на Карл след секунда.

— Кейт е долу и Карл е насочил пушката си в главата й. Имай го предвид — каза Мадокс и посочи отвора. — Тръгвай.

Седнах на пода и спуснах окованите си крака, докато не усетих първото стъпало. Знаех, че след като с Кейт се озовем в подземието, никой горе няма да успее да ни намери.

— По-живо — каза Мадокс. — Графикът ми е натоварен.

И вдигна предпазителя на автоматичния си пистолет, с което ми даде знак да се размърдам.

Спуснах се по спиралното стълбище, което се виеше около хидравличното бутало. Не ми беше лесно да се движа окован, но ръцете ми бяха свободни, така че се хванах за двете перила и почти се плъзнах надолу.

Между другото Мадокс можеше да реши да ни сложи и белезници, така че трябваше да действам, преди това да се случи. Знаех, че Кейт също разбира това.

До пода долу имаше около шест метра, или колкото двуетажна сграда. Не ми трябваше особено усилен умствен труд, за да се сетя, че това е противоатомното скривалище.

В края на спиралното стълбище имаше кръгла бетонна стая, осветена от голи флуоресцентни крушки.

Срещу последното стъпало, на около три метра, се виждаше блестяща стоманена врата като на трезор, вградена в бетонната стена.

— Легни по очи — каза Карл зад гърба ми.

Обърнах се и го видях в другия край на кръглото помещение, насочил пушката си към Кейт, която вече лежеше по очи на пода.

Това можеше да е добър момент за действие, но преди да се реша, Карл приближи дулото до главата на Кейт и изкрещя:

— Три! Две…

Проснах се на бетонния под.

— Чисто е! — викна Карл.

Чух Мадокс бързо да слиза по стълбището — явно го бе практикувал неведнъж.

— Джон, мисля, че един от двама ви трябва да си иде — каза той.

Не отговорих.

Минаха няколко секунди и чух трополенето на Лутър по стъпалата, последвано от съскането на хидравличното бутало. Накрая масата и подът се спуснаха на мястото си.

— Отвори вратата — нареди Мадокс.

Чух как затварящият механизъм прещраква и тежката врата се отвори със слабо скърцане.

— Джон, каквото и да направиш или се опиташ да направиш, Кейт ще бъде застреляна първа — каза Мадокс и се обърна към Карл и Лутър. — Разбрахте ли? Ако Кори мръдне, застрелвате Кейт. Аз ще се погрижа за него.

— Да, сър — в един глас отговориха те.

— Играеш си с търпението ми и вече изоставам от графика си с почти десет минути — предупреди ме Мадокс. — Така че или се дръж както ти се каже и изпълнявай бързо, или ще застреляме жена ти, за да можем да продължим нататък. Ясно ли е?

— Ясно.

— Добре. Както и да е, и без това никога не си бил герой в очите на жена си, така че дори не си прави труда да се правиш на герой.

— Добър съвет.

— Кейт — каза Мадокс. — Стани. Ръцете на тила.

Тя стана.

— Върви след Карл — каза й той и се обърна към мен. — Джон. Стани. Ръцете на тила. Следвай я на три метра разстояние.

Станах, сложих ръце на тила си и едва сега забелязах големия брезентов чувал на пода. Ципът му беше полуотворен и различих ръкава на коженото си яке. Явно Дерек бе дал на Лутър всичките ни неща и последната следа от присъствието ни в Къстър Хил — с изключение на микробуса на Руди, от който щяха да се отърват — вече беше изчезнала.

Мадокс видя къде гледам.

— Дори няма да намерят твоето ДНК в мечешкото лайно — каза и направи знак към вратата. — Тръгвай.

Минах през кръглия отвор, който беше вграден в около метър бетон, и чух:

— Добре дошли в противоатомното ми скривалище.

Лутър вървеше последен и чух как тежката врата се затваря и заключва.

Имах чувството, че се намираме под задната тераса, дълбоко в скалата, без да сме свързани с мазето на хижата.

А също така и чувството, че никой горе на повърхността няма да успее да ни намери.

50

Намирахме се в широк коридор. Бетонните стени бяха боядисани в светлозелено, преливащо в небесносиньо на около една трета от разстоянието до триметровия таван. Самият таван бе покрит с панели от матово стъкло, зад които имаше ярки виолетови лампи. Предполагам, че бяха оранжерийни, макар че не виждах абсолютно никаква растителност, ако не се броеше противната изкуствена трева на пода.

Сигурно някой се бе опитал да създаде илюзията, че се намираш навън на огряна от слънцето поляна, която по една случайност прилича на подземен бетонен коридор.

— Би трябвало да мислите, че сте на повърхността — ненужно обясни Мадокс.

— Че не сме ли?

Въпросът ми остана без отговор.

— Идея на оная идиотка, бившата ми жена — каза той. — Изпитваше ирационален страх от атомна война.

— Тъпа жена.

Мадокс изглеждаше в по-добро настроение и направи знак към една отворена врата вдясно — зад нея имаше нещо като детска стая.

— Децата по онова време бяха малки и тя си мислеше, че ще цъфтят тук долу.

— Светлините сигурно биха помогнали, но детските партита са щели да са малко кът — отбелязах.

Той не ми обръщаше внимание. Всъщност като че ли си говореше сам.

— Беше гледала „На брега“ и „Доктор Стрейнджлав“ поне двайсет пъти и май така и не разбра, че единият е сериозен филм, а другият — убийствен хумор. Филмите за ядрен Армагедон я пращаха на психотерапевт за месеци.

Имах впечатлението, че Бейн Мадокс е имал известни проблеми с обсебеността на бившата си жена от ядрения холокост и може би се опитваше да ги разреши, като започне своя собствена атомна война. Сигурен бях, че госпожа Мадокс ще е сред първите, на които ще се обади след края й.

Както и да е, двамата с Кейт вървяхме по коридора и всеки път, когато повдигах панталона си, Лутър крещеше: „Ръцете на тила!“, а аз му отвръщах: „Майната ти“.

Чувах шума на работещи вентилатори, но въздухът миришеше на влага и бе леко неприятен.

От двете страни на коридора имаше отворени врати, водещи към обзаведени помещения — спални, всекидневна, кухня и дълга трапезария с облицовани с ламперия стени, тежки завеси, окачен таван и дебели килими. Зад една затворена врата дочух говор, но в следващия момент осъзнах, че е от радио или телевизия. Значи тук долу може би имаше още някой.

— Похарчи цяло състояние за украсата на тая дупка — продължи да си говори сам Мадокс. — Искаше да изчака полуразпада на радиоактивния прах в стила, с който бе свикнала.

Беше се отплеснал, така че не се обадих.

— От друга страна, това скривалище се оказа полезно. Първо, за СНЧ предавателя ми, а също и като хранилище на произведения на изкуството, злато и пари — обясни той и реши да се пошегува: — Последният данъчен, който дойде да души наоколо, още е заключен тук.

Браво, Бейн. Всъщност това скривалище приличаше на бункера на фюрера, но може би моментът не бе подходящ за подобни сравнения.

Стигнахме дъното на коридора, който продължаваше сигурно поне петдесет метра. Карл отключи една стоманена врата, отвори я и светна.

— Кейт, върви след Карл — каза Мадокс. — Джон, спри.

Кейт пристъпи напред и изчезна, а аз останах на мястото си.

— Чисто е — обади се Карл.

— Джон, давай — каза Мадокс.

Вече започвах малко да се уморявам от тези кучешки команди, но не си заслужаваше да го казвам сега, когато бяхме тъй близо до… края.

Влязох и видях Кейт отново да лежи на пода, а Карл стоеше до отсрещната врата и я държеше на прицел.

— Легни — нареди ми Мадокс.

Легнах по очи на синия килим. Като професионалист оценявах военната прецизност на Карл и Бейн. Отнасяха се като по учебник с двама пленници, които макар и оковани, невъоръжени и заобиколени от трима мъже с пушки, можеха да са потенциална опасност.

Лошото бе, че тези типове не ми даваха никакъв шанс да се измъкна от ситуацията.

Използването на окови вместо белезници си бе добро решение и разбирах защо Мадокс се бе спрял именно върху тях.

Единствената истинска грешка, която бяха направили досега, бе пропускането на мечешките гръмчета. Именно затова полицаите претърсват заловените на голо и им бъркат по дупките. След като вече се намирахме в тъмницата, това спокойно би могло да е следващият ход на Мадокс, заедно с белезниците — и това щеше да е сигнал за нас да действаме.

Междувременно нашият домакин и Карл изглеждаха заети и с нещо друго освен нас, но пък Лутър стоеше до вратата с вдигната М16. Дулото на карабината се местеше от Кейт към мен и обратно. Не виждах брезентовия чувал — очевидно бе прибран някъде по пътя. Значи единствените оръжия в помещението бяха насочените срещу нас.

Като стана дума за оръжия, избраната от Карл автоматична пушка в тези затворени пространства бе израз на слаб професионализъм — куршумите от подобни оръжия имат склонността да минават през телата на хората и да улучват други хора, които не е задължително да бъдат твои мишени, а после да рикошират и да се превърнат в заплаха за стрелеца и приятелите му.

Тоест тук долу карабината на Лутър бе почти толкова опасна за него, колкото и за нас. Въпреки това никак не ми се искаше да започне да стреля.

Колкото до колта на Мадокс, той вършеше идеална работа в тесни пространства със зидани повърхности. Беше в състояние да пробие голяма дупка в теб от близко разстояние, а изходната скорост на куршума обикновено не е достатъчно висока, за да нарани някой друг освен набелязаната жертва. А ако оловното топче улучеше бетонната стена, бе по-вероятно да се сплеска, отколкото да рикошира.

След като анализирах всичко това, стигнах до заключението, че в общи линии на двамата с Кейт са ни го начукали здравата. Всъщност мечешките гръмчета ставаха все по-незначителни и по-незначителни в ума ми.

— На колене — каза Мадокс. — Ръцете на тила.

Изправих се на колене, сплетох пръсти на тила си и видях Кейт да прави същото. Намирахме се на три метра един от друг в слабо осветената стая. Погледите ни се срещнаха. Тя наведе лице и очи към мястото, където бе пъхнато мечешкото гръмче — някъде в джинсите или бикините й, вероятно зад ципа. Хвърли поглед към мен и аз съвсем слабо поклатих глава. „Моментът не е подходящ — искаше ми се дай кажа. — Сама ще разбереш кога да действаш“.

Мадокс седеше с гръб към нас при някакъв електронен пулт. Реших, че това е СНЧ предавателят. Еврика. А сега какво?

Лутър все така стоеше до вратата и покриваше и Кейт, и мен с карабината си.

Карл не се виждаше, но чувах дишането му зад нас.

Самото помещение представляваше почти празен и функционално изглеждащ офис. Очевидно това бе атомният щаб на Бейн — оттук можеше по цял ден да звъни по телефоните и да проверява дали някой е оцелял след Големия взрив. Сигурно имаше и телеграф, който да го уведомява как вървят цените на петрола и военните стоки.

През седемдесетте и осемдесетте така и не успях да разбера защо хората толкова желаят да оцелеят при ядрения холокост. Като се изключат няколко консерви и каса бира, лично аз не си правех никакви дългосрочни постатомни планове.

Но за да съм честен към Бейн, това е било предимно идея на бившата му жена. Зачудих се какво ли е станало с нея. Може би беше имала близка среща с дърворезачка?

На стената отдясно на пулта бяха монтирани три плоски телевизионни монитора на въртящи се конзоли. Изглеждаха нови и някак не пасваха на тази времева капсула от осемдесетте.

Отляво на пулта имаше шест по-стари телевизора. Бяха включени, но бе трудно да се различат черно-белите образи, които непрекъснато се сменяха на екраните. После изведнъж осъзнах, че това са монитори на охраната. Различих портала, после се появи изображение на хижата, снимана от портала, което се смени със сградата с генераторите и тъй нататък.

Значи Мадокс щеше да разбере дали иде помощ. Ние с Кейт също. Засега обаче всичко в омагьосаната страна Къстър Хил изглеждаше нормално, мирно и тихо.

Отново и отново ме спохождаше безрадостната мисъл, че дори щатската полиция и ФБР да нахлуят през портала и да избият вратата на хижата, никой няма да ни открие тук долу.

А дори Шефър да се сетеше, че някъде тук би трябвало да има противоатомно скривалище, най-вероятно щеше да го потърси в мазето на самата хижа и като едното нищо щеше да се заблуди.

Повече от ясно бе, че няма да намери хидравличния капак под масата за карти, а дори да успееше по някакво чудо, щяха да са му нужни часове, докато извика сапьорски екип, който да гръмне стоманената врата.

Бяха ни го начукали двойно. От цялата тази каша имаше само един изход и той бе точно онзи, който бях избрал днес следобед — Мадокс и приятелчетата му трябваше да умрат тук и сега, преди да убият нас и преди Мадокс да гръмне четирите си бомби в Пясъчната страна.

Домакинът ни се завъртя със стола към мен.

— Разбираш ли какво става? А, Джон?

— Май установихме, че ще пратиш СНЧ сигнал до четири предавателя, свързани с ядрени детонатори в четири куфара бомби.

— Точно така — потвърди Мадокс. — Всъщност вече започнах предаването.

Мамка му!

— Приближете се — каза той. — На колене.

Двамата с Кейт тръгнахме на колене към пулта, докато стоящият зад нас Карл не се обади:

— Спрете.

Спряхме.

— Виждате ли трите прозорчета? — попита Мадокс.

Сочеше някаква черна кутия върху пулта. В първото прозорче се вихреха главозамайващо червени букви.

— Изпратих първата буква от трибуквения код, който ще задейства четирите детонатора — обясни Мадокс. — Можех да сложа часовников механизъм във всеки куфар, но в такъв случай моментът на взрива щеше да бъде определен предварително и нямаше да мога да го контролирам. Затова избрах детонация по команда от моето СНЧ радио, което е идеално за целта и съвсем просто. Най-сетне разходите за станцията се оправдават.

— Знаеш ли, Бейн, можеш да търсиш нефт с тези вълни — казах.

Той се усмихна.

— Виждам, че си се подготвил прилежно. Не ми трябва да търся нефт. Вече зная къде се намира и настоящите му собственици скоро ще бъдат гръмнати.

— Защо правиш това?

Той ме погледна.

— А, въпросът „защо“ — отвърна и запали цигара. — Защо ли? Защото ми дойде до гуша, защото ми писна от толкова импотентни президенти лизачи на арабски гъзове. Затова.

Реших, че самият той е лизал някой арабски задник и сега е настанал моментът на разплатата. Реших също така да му играя по гайдата.

— Знаеш ли, Бейн, двамата с Кейт виждаме това всеки ден в работата си. Нелегални мюсюлмански имигранти, третирани като конституционни съдии, заподозрени терористи, защитавани от пълчища адвокати и заплашващи, че ще те съдят за незаконен арест. — Продължих да се оплаквам от проблемите с работата, но странно защо Мадокс като че ли не проявяваше интерес. — Разбирам разочарованията ти, но да гръмнеш четири ядрени бомби в Пясъчната страна няма да реши проблема. Само ще го направи още по-лош.

Той се разсмя. Това ми се видя странно.

Мадокс отново се завъртя, натисна няколко копчета на клавиатурата и обясни:

— Всяка буква трябва да бъде кодирана с четирибуквен код.

— Точно така — съгласих се. — Искаш ли да поговорим за това?

Той май не ме чу: бе погълнат от показанията на дисплеите и слушаше нещо в слушалките, които държеше до ухото си.

Забелязах, че първото прозорче на черната кутия е престанало да превърта букви и се е спряло на яркочервената „Б“.

— Когато пристигнат, щатската полиция и ФБР ще изключат генераторите и ще съборят стълбовете на антената — обади се Кейт.

Мадокс — продължаваше да си играе с електрониката — отговори, без да се обръща:

— Кейт, първо, те все още дори не са напуснали полицейската централа, която се намира на около час път. Второ, изобщо нямат представа какво става тук. Трето, дори и да стигнат за половин час, вече ще са закъснели. Всичко ще свърши след по-малко от двайсет минути.

Буквите вече се превъртаха във второто прозорче на черната кутия.

Мадокс се завъртя в стола си.

— Пратена е втората буква и четирите приемника в куфарите ще я уловят след петнадесет минути.

Реших, че се майтапи и ни баламосва с това колко време остава, така че реших да му покажа, че наистина сме се подготвили прилежно.

— След тридесет. Най-рано.

— Не, след петнадесет. Толкова време е нужно на всяка СНЧ вълна да стигне до Сан Франциско и Лос Анджелис и да бъде декодирана от приемника.

— В Близкия изток — поправих го. — Тридесет минути.

— Не. — нетърпеливо каза господин Мадокс. — Още не сте загрели. Което е добра новина за мен.

— Какво да сме загрели? — попита Кейт.

— Проект Зелено и Горски пожар.

Мадокс се завъртя и се зачете в електронните си дисплеи.

— Генераторите произвеждат шест хиляди киловата — каза той и постави ръка върху клавиатурата. — Сега ми остава само да напиша шифъра за последната буква в трибуквения код.

Докато го казваше, втората буква в черната кутия замръзна на „О“. Така вече имаше „Б-О“.

— Вече имаме едно Б и едно О — каза той. — Е, каква е кодовата дума? Не си спомням. Б-О-А? Б-О-Й? — Изсмя се през рамо към нас. — Или Б-О-З-А? Не, буквите са прекалено много. Помогнете ми. Джон? Кейт? Чакай да си спомня… А! Точно така. Б-О-Г.

Този тип определено се забавляваше, докато губеше последните си капки разсъдък.

Набра нещо на клавиатурата и буквите в последното прозорче се запревъртаха.

Той пък се завъртя към нас.

— И тъй, кодиращият софтуер е изпратил успешно Б и О на СНЧ вълна към четирите приемника, което се потвърждава от буквите върху черната кутия. Както обаче знаете, нужно е известно време отделните вълни да достигнат до приемника и да бъдат декодирани по съответния начин. Разбирате ли?

Не мисля, че изобщо му пукаше дали разбираме, освен ако не се опитваше да разбере какво знаем.

— Разбираме — казах.

— Сериозно? Използвах повтарящ се и самокоригиращ се код, който се предава непрекъснато, докато не се получи стартиращата секвенция. С други думи, Г-О-Б няма да свърши работа. Само Б-О-Г ще предизвика експлозията. Схващате ли?

— Не забравяй да си активираш изотопите — напомних му.

— Да… какво? — Изгледа ме, сякаш аз бях лудият, и продължи: — Същата софтуерна система се използва от флота за връзка с атомните подводници. Но това сигурно го знаете. А научихте ли вече за малкия ми експеримент през осемдесетте?

— Научихме — отвърна Кейт. — Както и цялото ФБР.

— Сериозно? Е… това никак не е хубаво. Но вече няма значение. Във всеки случай, когато на черната кутия се изпише Б-О-Г, около петнадесет минути по-късно четирите предавателя ще имат целия трибуквен код в правилен ред. БОГ. Около две минути по-късно, ако няма промяна в непрекъснато предавания сигнал, четирите приемника ще изпратят електронен импулс към четирите детонатора, които са свързани с приемниците, и ще имаме четири хубави ядрени експлозии, благодарение на доктор Путьов.

Двамата с Кейт не казахме нищо.

Мадокс запали нова цигара и се загледа в превъртащите се върху черната кутия букви. После се появи буквата „Г“ и върху кутията се изписа „БОГ“. Мадокс, който явно си мислеше, че думичката се отнася за него, каза:

— И тъй, вече и трите букви са изпратени през страната в непрекъснат сигнал.

Все още не разбирах защо казва „през страната“. Може пък и да разбирах, но не желаех да го осъзная.

Мадокс натисна няколко бутона на пулта и на големия екран се появиха четири големи числа — 15:00. Натисна още един бутон и започна обратно броене.

— Трудно е да се каже с точност колко време ще отнеме, докато СНЧ вълната бъде уловена и декодирана от приемниците, но петнадесетина минути са добро предположение. После, както вече казах, приемниците ще трябва да улавят тези букви точно две минути, за да са сигурни, че четат правилно непрекъснатия самокоригиращ се код. И тогава — Мадокс плесна с длани — следва БУМ!

Подозирах, че ще направи така, но горкият Лутър едва не се изпусна в гащите.

Мадокс реши, че това е адски смешно, и затова го повтори още три пъти. БУМ! БУМ! БУМ! Но моментът на изненада беше отминал и никой не подскочи стреснато.

Вперих поглед в таймера, който вече показваше 13:36, после :35 и тъй нататък, отброяваше времето до ядрения екстаз на Бейн Мадокс.

Като истински верижен пушач, домакинът ни запали поредната си цигара веднага след предишната, погледна часовника си и брояча, провери някои от уредите и хвърли поглед към шестте монитора на охраната.

Вече бе явно превъзбуден. Напълно го разбирах, нали това бе неговата награда за годините работа и планиране.

От друга страна, аз нямах какво толкова да правя, освен да стоя на колене с ръце на тила, да гледам и да слушам. Е, не можеше да се каже, че съм отегчен наблюдател на развиващо се ядрено събитие, но все пак предпочитам действието.

Като стана въпрос за това, Карл все още стоеше зад нас, така че прибягването до мечешкото гръмче, което се бе спуснало към по-южни ширини в гащите ми, засега не бе препоръчително. Можех да го извадя, но щях да съм мъртъв, преди да определя накъде да го насоча и да натисна бутона от другата страна.

Кейт имаше по-добър шанс да стигне до чатала си и да измъкне гръмчето, преди да я забележи Карл или малоумният Лутър. Усещах я как се напряга само при мисълта за подобно нещо.

Гледаше Лутър, доколкото успяваше, но не можеше да държи под око Карл и нямах представа доколко внимателно ни следи той. Освен това тъкмо когато замъгленият ум на Лутър като че ли се запиляваше нанякъде, Мадокс внезапно започваше да бъбри нещо.

В момента каза:

— Сигурно си мислите, че съм луд.

— Не, Бейн — отвърнах. — Знаем, че си луд.

Той понечи да се усмихне, но се усети, че в помещението има негови войници и че не иска да им пуска разни идеи в главите, така че стана сериозен, сякаш това бе признак на нормалност.

— В историята няма нито една по-голяма личност, която да не е била обявявана за луда. Цезар, Атила, Чингис хан, Наполеон, Хит… Е, той може би е бил малко неуравновесен. Но все пак разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам, че ако се смяташ за Наполеон, определено имаш нужда да поговориш със специалист.

— Джон, не се мисля за никой друг освен за самия себе си.

— Добро начало, Бейн.

— Не мисля, че оценявате какво правя — уведоми ни той и се впусна в обширна тирада за великите хора, променили хода на историята, сред които и някакъв си Ян, полски крал, който спасил Виена от турците и не спечелил нищо от това. На кого му пука за полските крале, Бейн?

Междувременно броячът показваше 11:13 и продължаваше да отмерва надолу.

Кейт се възползва от паузата на Мадокс при паленето на поредната цигара и попита:

— Какво е Горски пожар?

Той направи няколко кръгчета и отговори:

— Свръхсекретен правителствен протокол, който се задейства ако и когато Америка се нападне с оръжие или оръжия за масово поразяване. Това е единственото добро и разумно нещо, което сме направили след ГВУ — Гарантираното взаимно унищожение.

Значи написаното в джоба на Хари не беше име на антилопа.

— Какво общо има това с… с предстоящото да се случи? — попита Кейт.

Той я погледна през цигарения дим.

— Значи наистина не знаете, така ли?

Имах чувството, че ако отговорим неправилно на някои от въпросите — ако си помисли, че наистина нямаме представа, — ще станем много по-скоро спътници на Путьов или нещастника от данъчното, така че се намесих.

— Инструктираха ни, но…

— Добре. Разкажи ми тогава.

— Добре… ами… Горски пожар е секретен правителствен протокол, който се привежда в действие…

— Джон, стига си дрънкал глупости — прекъсна ме той. — Аз ще ти разкажа.

Впусна се в обяснения за Горски пожар, които ми звучаха плашещо, но в същото време и стратегически окуражаващо. Най-плашещото бе, че Бейн Мадокс знаеше в големи подробности тайна, която несъмнено бе една от най-строго пазените в страната заедно с местонахождението на базата, в която пазят извънземните от Розуел.

Междувременно броячът показваше 9:34, а докато Мадокс говореше, стигна до 9:00 и прехвърли на 8:59.

Чувах повечето от думите на Мадокс и подозирам, че получи оргазъм, докато изреждаше градовете в ислямския свят, които ще бъдат изпарени, ако се задейства Горски пожар.

Когато стигнахме до момента с гръмването на язовирната стена на Асуан, той напълно изгуби контрол и заразмахва ръце.

— Милиарди кубически метра вода! Ще пометат Египет и ще изхвърлят шейсет милиона тела в Средиземно море.

Господи. Бейн. Кажи ми, че не си побъркан.

Колкото и завладяващо да беше това, забелязах две неща — първо, че Мадокс е прибрал колта в джоба на синия си блейзър, и второ, Лутър изглеждаше малко загрижен, сякаш всичко това бе новост за него. Всъщност дори си запали цигара, което не би трябвало да прави по време на служба. Особено ако това означава да оставиш карабината да си виси на ремъка през рамото ти, докато се мъчиш да се оправиш с цигарите и запалката.

Стаята вече започваше сериозно да се задимява и се канех да посоча, че пасивното пушене не е здравословно за никого, но пък Бейн щеше да посочи, че ние двамата с Кейт не би трябвало да мислим дългосрочно.

Броячът показваше 7:28.

Чу се звън на телефон. Оказа се мобилният телефон на Мадокс и той го извади от джоба си.

— Мадокс.

Заслуша се и потвърди, че проект Зелено е в ход, последвано от „Кайзер Вилхелм“, който явно бе в играта или пък това бе някаква кодова фраза, означаваща, че всичко е наред и че той — Мадокс — не говори под дулото на оръжие.

Послуша още малко.

— Добре — каза и хвърли поглед към брояча. — Около пет или шест минути, после двете минути за потвърждаване. Да. Добре. Каква е вечерята?

Заслуша се и се разсмя.

— Може и да ви спасявам всички от участ, по-лоша и от смъртта. Да. Добре. Благодаря, Пол. Бог да благослови всички ни. — Затвори и се обърна към мен. — Това определено ще го оцениш, Джон. Президентът и гостите му вечерят френска кухня — задушена пъстърва с пикантен сос. И тъй, докъде бях стигнал?

— Извинявай, Бейн — казах. — Сигурно не съм внимавал достатъчно, но…

— О, прощавай. Беше Пол Дън. Специалният помощник на президента по въпросите на националната сигурност. Събрали са се на малка приятелска вечеря в Белия дом. Това е добре, защото президентът и първата дама ще могат да бъдат евакуирани бързо от Вашингтон. Заедно с Пол.

— Толкова гадна ли е кухнята?

Мадокс се разсмя.

— Знаеш ли, ти наистина си смешен — каза и прибра телефона в джоба си. — За ваша информация, тук долу разполагам с клетъчна антена и кулата е активирана отново, но за съжаление на неплащащите ми клиенти в района, системата в момента е шифрована. Та докъде бях стигнал?

— Шейсет милиона трупа, носещи се по течението на Нил.

— Точно така. Най-голямата еднократна загуба на човешки живот в историята на света. Без да се забравят другите сто милиона или повече от нашите ислямски приятели, изпарени в останалите сто ядрени експлозии.

Все още не схващах всичко. Разбирах какво представлява Горски пожар. Вярно, виждаше ми се малко краен като отговор на терористична ядрена атака срещу Америка, но кой бях аз да решавам подобни неща? Не разбирах как Мадокс с бомбардирането на четири ислямски града ще задейства Горски пожар… и тогава ме осени. Не ставаше дума за четири ислямски града. А за два американски. Градовете, в които в момента се намираха бомбите — Ел Ей и Сан Франциско. Мамка му! Погледнах Кейт. Беше пребледняла като призрак.

Мадокс взе дистанционното от пулта и включи трите плоскоекранни телевизора.

Първият светна и видях новинарско студио и водещата, която посочваше метеорологичната карта на страната.

— Вашингтон — каза Мадокс и изключи звука.

На втория екран имаше друго новинарско студио, в което някакъв тип представяше спортни новини.

— Сан Франциско — каза Мадокс и отново изключи звука.

Третият телевизор показа двама водещи, остроумничещи на фона на някакъв дневен градски пейзаж. Отне ми няколко секунди, за да го разпозная като центъра на Лос Анджелис. Мадокс послуша малко и направи справка с часовника си.

— Добре, тук е седем и петдесет и шест, значи там е четири и петдесет и шест. — И погледна брояча, който показваше 4:48, :47, :46, :45…

— Е, значи ни остават пет или шест минути, преди последната буква Г да стигне до приемниците. Ще последват две минути за потвърждение — каза Мадокс и замълча за момент. — БОГ.

Прочистих гърлото си.

— Да не би… Наистина ли…

— Изплюй камъчето, Джон.

— Какво правиш, по дяволите?

— На какво ти прилича, по дяволите?

Не отговорих. Кейт също мълчеше.

Мадокс пак седна на въртящия се стол, сложи крак върху крак и запали поредната си цигара.

— Проект Зелено. Това е името на плана ми за задействане на Горски пожар. Схващаш ли? Четири бомби — две в Ел Ей, две в Сан Франциско. Струваха ми десет милиона, без да се брои профилактиката.

Хвърли поглед към брояча.

— Ще гръмнат след по-малко от шест минути. След това идва ред на ответния Горски пожар и издухваме ислямските кучи синове от лицето на Земята заради онова, което са направили на Лос Анджелис и Сан Франциско… — Млъкна, сякаш току-що го бе осенило нещо. — О, да! Аз взривявам Сан Франциско и Лос Анджелис! — И се разсмя.

Мамка му!

— Бейн, за Бога, не можеш…

— Млъквай, Джон. Говориш точно като Хари. И докато си държиш устата затворена, помисли си колко прекрасно е това. Проект Зелено. Горски пожар. Защо зелено? Защото… — Той погледна плоските екрани. — Виждаш ли лентата в дъното на лосанджелиския канал? Какво пише там? Оранжево ниво на тревога. А знаеш ли какво ще пише в най-близко бъдеще? Зелено. Постоянно зелено. Схващаш ли? Никога повече няма да те претърсват на летището… е, всъщност ти никога повече няма да стъпиш на летище. Но пък си помисли за останалите си сънародници, които изпитват подобни неудобства.

Продължи с брътвежите си, а аз се загледах в новините от Ел Ей и Сан Франциско с надеждата да видя някакъв знак за разкриването на опасен заговор, включващ двата града. Но водещите се ориентираха към приключване. Надявах се — всъщност молех се — двамата пилоти и помощниците им вече да са намерени. Шансовете обаче и четиримата да са спипани заедно с куфарите никак не бяха добри.

Обърнах се към Мадокс.

— Бейн, правителството ще разбере, че си го направил ти, а не терористите, които…

— Джон, дори и да успеят да се сетят, ще е прекалено късно. Горски пожар е с автоматична процедура.

— Бейн, ще дойдат тук да те търсят…

— Знаеш ли какво? Хич не ми пука, стига да зная, че ислямският свят лежи в ядрени пепелища. Нямам нищо против да стана мъченик за моята родина, за вярата ми…

— Ама ти съвсем си се побъркал! Ще убиеш милиони американци, милиони невинни мюсюлмани…

— Джон, затваряй си тъпата уста! — Той се обърна към Карл и Лутър, после отново погледна към мен. — Целта оправдава средствата.

— Не, не оправдава…

— Да, оправдава! — повиши тон той. — Говорим за един истински Нов свят. Толкова ли си тъп, че не разбираш?

— Не мога да стискам повече — обади се Кейт.

Мадокс се обърна към нея.

— Какво?

— Не мога да стискам повече. Ще се… Ще се напикая…

Мадокс смръщи вежди.

— Е, не искам да ми се напикаеш тук, като се има предвид калпавата инсталация за пречистване на въздуха. — И кимна на Карл. — Пази я.

— На четири крака — заповяда Карл на Кейт. — Обърни се.

Кейт се подчини.

— Натам — каза Карл.

Тя изчезна от полезрението ми, чух стъпките на Карл, а малко по-късно някъде зад мен се отвори врата.

Мадокс гледаше ставащото — също като Лутър, който отново беше извадил цигарите си.

— Действай — каза Карл. — Няма да затварям вратата.

Моментът бе настъпил. Карл пазеше Кейт, обърнат с гръб към мен, а Мадокс бе раздвоил вниманието си между брояча, който в момента показваше 3:26, мониторите на охранителната система, които все още не показваха нищо нередно, и плоскоекранните телевизори, където продължаваха да текат новинарските емисии.

Лутър беше фиксирал поглед в отворената врата на тоалетната.

Обърнах глава и погледнах зад себе си. Карл стоеше до вратата със свалена до бедрото пушка, насочена към Кейт. Тя стоеше пред тоалетната чиния, беше разкопчала копчето на джинсите си и тъкмо сваляше ципа.

Не зная какво си мислеше, че ще види Карл, но определено щеше да види нещо друго.

— Джон, какво толкова, че жена ти пикае — каза Мадокс. — Не си ли я виждал? Обърни се насам.

Обърнах се от предстоящия източник на много ярка светлина, затаих дъх и затворих очи. Бях готов, но когато всичко се случи, за малко сам щях да опикая гащите.

Оглушителната експлозия изпълни помещението, сякаш звукът бе твърда материя. В същото време избухна ослепителна светлина, видях я дори през стиснатите си клепачи. Карл запищя от болка.

Вече бях на пода с мечешкото гръмче в ръка, но стаята се бе напълнила с дим. Не виждах Мадокс и Лутър и се надявах те също да не ме виждат. Бях решил, че Лутър е най-голямата заплаха с карабината, така че насочих гръмчето към вратата, където долових някакво движение, и стрелях.

Последва втори огромен взрив: светлинната ракета излетя от гръмчето като червен лазерен лъч и експлодира в стената — или в Лутър.

Нямаше значение дали съм го уцелил, или не, защото вече всички бяха наполовина ослепели, наполовина оглушали и категорично преебани отвсякъде.

Завъртях се и се метнах към мястото, където лежеше Карл. Затърсих пушката му, но не можех да я намеря.

Кейт изкрещя нещо, но не я чух.

А после видях, че вече е успяла да вземе пушката.

На килима горяха малки пожари от сигналните ракети. Канапето също се беше подпалило.

Зърнах лицето на Карл — или по-точно онова, което бе останало от него, — после се присвих и се хвърлих към Мадокс. Направих обаче прекалено дълга крачка с окованите си крака и паднах напред, надигнах се на четири крака и продължих към него.

Преди да го стигна, Лутър стана, вдигна карабината до рамото си и тъкмо да ме направи на решето, гръмна ловната пушка. Тялото на Лутър като че ли престана да се подчинява на закона за гравитацията, полетя във въздуха и се тресна в стената.

Още преди да се свлече на земята, Кейт стреля втори път и долната челюст на Лутър изчезна.

Отново се метнах към Мадокс, който вече беше застанал на коляно с лице към мен. Стискаше колта.

Започна да го вдига.

— Не мърдай! — изкрещя Кейт. — Пусни го! Пусни го или си мъртъв!

Последва един безкраен миг, в който Бейн Мадокс обмисляше възможностите си. Кейт му помогна да вземе решение, като проби дупка в тавана над главата му. Той пусна пистолета още преди по главата му да западат парчета мазилка.

Времето като че ли замръзна. Двамата с Мадокс, застанали на колене, се гледахме през метър и половина. Кейт бе на три метра от нас, с насочена към главата на Мадокс пушка.

Миришеше на изгорели експлозиви, синият пушек се успокояваше. Зрението ми се възвърна, но накъдето и да погледнех, виждах черни петънца. Колкото до слуха, бях регистрирал гърмежите, но ми звучаха някъде много отдалеч, а и да бе имало и други шумове в стаята, не ги бях чул.

Изправих се бавно, вдигнах от килима колта на Мадокс и отидох при Лутър, който седеше опрян на стената до вратата. Не беше мъртъв, но сигурно му се искаше да е, след като бе изгубил долната си челюст. Първият изстрел на Кейт бе размазал ръката му, но карабината все още висеше на ремъка на гърдите му, така че я свалих и спуснах предпазителя, след което я метнах на рамо.

Кейт бе наредила на Мадокс да легне на пода и сега той се беше проснал по очи. От личен опит мога да кажа, че не е приятно изживяване.

Погледнах брояча и видях, че разполагаме с две пълни минути до 0:00.

Трябваше да направим всичко по правилата, за да се уверим, че не е останал никой, който би ни застрашил. Отидох при Карл — той все още бе жив. Части от лицето му се намираха на места, където не би трябвало да бъдат.

Започнах да го претърсвам, но за мое изумление той седна като Франкенщайн на лабораторната маса и аз отстъпих.

Гледах го как се изправя. Ясно беше, че е сляп — не временно, а завинаги, ако се съдеше по изгарянията около очите му. Въпреки това бръкна в якето си и извади автоматичен колт калибър 45.

Понечих да му викна да хвърли оръжието, но тогава щеше да знае накъде да стреля. Времето изтичаше, така че взех трудното решение и пуснах един куршум от същия калибър в мозъка му.

Бе прекалено едър, за да литне във въздуха, но рухна назад като отсечено дърво.

— Петдесет и осем секунди — каза Кейт.

Отидох до Мадокс, който се взираше в тялото на Карл, и го попитах:

— Как да спра това нещо?

— Майната ти.

— Няма ли да кажеш нещо по-умно? Хайде, Бейн. Помогни ми. Как да спра това нещо?

— Не можеш. А и защо да го правиш? Джон, помисли само.

Честно казано, наистина бях мислил за това. Искам да кажа, Бог да ми е на помощ, но наистина си мислех дали да не го оставя да се случи наистина.

— Четиридесет секунди — обади се Кейт.

Върнах се в реалността и си спомних какво бе казал Мадокс за СНЧ сигнала. Май имаше нещо за постоянен сигнал и период на удостоверяване, така че реших, че ако спра СНЧ вълната направо от предавателя, приемниците нямаше или не биха могли да извършат потвърждението и да изпратят сигнала на ядрените детонатори. Електрониката не е от силните ми области, но пък това не се отнася за унищожението. Пък и нямаше нищо за губене с изключение на два града, така че отстъпих назад и казах на Кейт да направи същото.

Броячът показваше :15 секунди, но си спомних думите на Бейн, че вълната може да достигне приемниците малко по-рано или по-късно. С други думи, двуминутното броене вече течеше — или беше приключило.

Погледнах плоскоекранните телевизори. В Сан Франциско, Лос Анджелис и Вашингтон не се случваше нищо необичайно.

— Джон — каза Кейт.

Обърнах се към нея и видях, че броячът показва 00:00. Червените букви примигваха „БОГ — БОГ — БОГ“.

Вдигнах колта и го насочих към СНЧ предавателя.

Мадокс се бе надигнал на колене пред предавателя; вдигна ръце, сякаш се мъчеше да го защити, и извика:

— Джон! Не! Спаси света! Спаси Америка…

Изстрелях три куршума над главата му в предавателя и още три в остатъка от пулта, просто за всеки случай. Кейт също изстреля последните си два патрона в пушещата електроника.

Светлините, датчиците и инструментите примигнаха и угаснаха, големият метален пулт запуши и заизхвърля искри. Думата „БОГ“ угасна.

Мадокс гледаше умиращия СНЧ предавател. После погледна мен, после Кейт и пак мен — и тихо прошепна:

— Съсипахте всичко… Как може да сте толкова тъпи?

Имах няколко добри отговора за дълга, честта и родината, а също и от сорта на „Ако съм тъп, защо пистолетът ти е у мен?“, но реших да говоря направо.

— Това е за Хари Мюлер — казах и изстрелях последния куршум в главата му.

51

Открихме ключа в джоба на Карл и свалихме оковите. Взехме и колта му от пода и Кейт го пъхна в колана си.

Застанахме един до друг в задимената стая, неми като телевизорите, които наблюдавахме.

Последваха няколко минути реклами, без извънредни бюлетини или угаснали екрани от Ел Ей или Сан Франциско.

— Май всичко е наред — престраших се да кажа накрая.

Кейт кимна.

— А ти добре ли си?

— Добре съм… Само съм малко… замаяна.

Останахме така още няколко минути.

— Добра работа свърши — казах й.

— Добра? Свърших направо отлична работа.

— Права си, отлична. А бе, къде беше скрила гръмчето?

— Не ти трябва да знаеш.

— Права си.

Последваха още няколко минути мълчание.

— Можеш ли да повярваш? — попита тя. — Можеш ли да повярваш какво щеше да направи Мадокс?

Погледнах електронния пулт и казах:

— Отчаяните моменти изискват отчаяни мерки.

Тя помълча, после каза:

— Джон… в един момент… стори ми се, че… че малко се колебаеш.

Замислих се.

— Честен ли да бъда?

— Не отговаряй.

Все пак трябваше да кажа нещо.

— Така или иначе ще се случи.

— Не го казвай.

Опитах да се пошегувам.

— Защо не останем тук долу за няколко години?

Тя мълчеше.

Погледнах Бейн Мадокс. Все още бе на колене, но вече с отметната назад глава, опряна на ръба на пулта. Сивите му ястребови очи бяха широко отворени, немигащи и безчувствени както винаги. И ако не беше малката червена дупка в средата на челото му, едва ли щях да позная, че е мъртъв. Побиха ме тръпки.

Кейт забеляза, че го гледам.

— Направи това, което трябваше.

И двамата знаехме, че не е вярно. Бях направил онова, което исках.

Откъснах поглед от Мадокс и се обърнах към шестте охранителни монитора. Не видях никого с изключение на някаква сянка — движеше се около бараката при портала. Предположих, че е Дерек. После пред сградата на генераторите мина един джип.

— Още са навън, а от централата на щатската полиция не се е появил никой — казах.

Кейт кимна.

— Е, значи ще поостанем известно време тук.

Наистина не ми се висеше в това подземие с два трупа на пода, димящ килим и диван и миризма на изгоряла електроника.

Освен това откъм Лутър се чуваше гъргорене и разпознах този звук. Не можех да му помогна, но реших, че все пак трябва да се опитам. Огледах се за стационарен телефон, за да се обадя в централата на щатската полиция за линейка, както и за хора, които да арестуват Дерек и когото още трябва и да ни измъкнат оттук.

Кейт продължаваше да се взира в трите телевизора и от време на време хвърляше поглед към часовника на стената.

— Мисля, че наистина всичко е наред.

— Да. — Не намерих телефон и реших да проверя в някоя друга стая. Това ми напомни за помещението със затворената врата, където бях чул звука на телевизор.

Все още не бях на себе си от мечешките гръмчета, но трябваше да си отварям очите на четири.

Слухът ми, както и слухът на Кейт, също не се бе върнал напълно. Изобщо не бяхме чули, че по коридора идва някой. Разбрах, че не сме сами, едва когато чух някакъв глас да казва:

— Е, това изобщо не го бях очаквал.

Рязко се извъртях. На прага стоеше призракът на Тед Наш. Изгубих дар слово.

Кейт също замръзна в средата на стаята и челюстта й направо увисна.

— Ти си мъртъв — успях да кажа най-сетне.

— Всъщност чувствам се идеално — отвърна той. — Съжалявам, че те разстройвам.

— Не съм разстроен. Разочарован съм.

— Бъди мил, Джон — каза той и се обърна към Кейт. — Е, как си?

Тя не отговори.

Знаех, че виждах във всичко това ръката на ЦРУ, но дори и в най-лошите си кошмари не си бях помислял, че отново ще видя Тед Наш. А може пък и да греша.

Наш огледа стаята, но не коментира поразиите, покриващите всичко петна кръв, умиращия на крачка от него Лутър и Карл, който лежеше мъртъв на пода. Беше хладнокръвен тип. Все пак погледна Бейн Мадокс и каза:

— Наистина жалко.

Очевидно мненията ни за покойния се различаваха.

— Е, във Вашингтон ще има много разочаровани хора — каза Наш. Явно говореше на себе си.

Двамата с Кейт не отговорихме, но си помислих дали да не сваля карабината от рамото си и да я приготвя за стрелба.

Не бях напълно параноичен, защото Тед Наш е вероятен убиец и със сигурност не фигурира сред феновете на Джон Кори. Освен това носеше спортно яке и бе пъхнал ръката си в него, също като красавците от модните каталози. На лицето му бе изписано равнодушното изражение на човек с пистолет в джоба.

— Какво правиш тук? — успя да попита Кейт.

— Работя.

— Ти… ти беше в Северната кула…

— Всъщност закъснях. Също като теб, Джон, и като много други хора. Съдбата работи по смешни начини, не мислите ли? — философски заключи той.

— Да — отвърнах. — Съдбата е казан със смехории. Какъв е номерът, Тед? Да не би да ми кажеш, че си дошъл да спреш Мадокс, но пак си закъснял с няколко минути?

Той се усмихна.

— Не съм тук, за да го спирам. — Погледна отново покойния господин Мадокс. — Ти обаче явно си го направил.

— Дойдох просто на вечеря.

Преди да се впуснем в размяна на остроумия, той извади пистолета си — глок като моя — и каза:

— Този път вие двамата наистина преебахте нещата.

— Не, Тед. Ние току-що спасихме Сан Франциско и Лос Анджелис. Ние сме герои — казах, за да съм сигурен, че ме е разбрал. — Лошите се мъртви.

Изглеждаше малко вбесен, както винаги му се случва в мое присъствие, пък и беше извадил пистолета си и ние много добре знаехме каква е позицията му по този въпрос.

— Нямате никаква представа как само преебахте нещата — каза той, впери очи в мен, след което за миг хвърли поглед към Кейт. — Светът, какъвто го познаваме, щеше да се промени завинаги. Разбирате ли това? Разбирате ли?

Така и така щеше да си каже всичко, затова реших да не отговарям на глупави въпроси.

— Това бе най-добрият, най-гениален, най-дързък и храбър план, който сме замисляли — продължи той. — За един шибан ден — само за един ден, Джон — щяхме да заличим най-голямата заплаха за Америка. А ти, ти и тази кучка до теб преебахте всичко.

— Виж, наистина съжалявам.

Кейт пое дълбоко дъх и каза рязко:

— На първо място, Тед, не съм кучка. Второ, ако това правителство иска да унищожи ислямския свят с ядрено оръжие или да заплаши, че ще го стори, трябва да има куража да го направи, без да фалшифицира шибана терористична атака срещу два американски града и да убива милиони американци…

— Затваряй си шибаната уста! На кой му пука за Лос Анджелис и Сан Франциско? Не и на мен. Нито пък на теб. Не ми се прави на много морална, Кейт. Имахме шанса да докараме лайняната мюсюлманска каша до щастлива развръзка, но ти и този шибан тъпак, за когото се омъжи… — Погледна ме и май едва сега забеляза ремъка на рамото ми и черната цев на М16, надничаща иззад гърба ми. Насочи пистолета към мен. — Разкарай тая карабина. Просто я пусни на пода. Веднага!

Наклоних се наляво, за да може ремъкът да се плъзне по рамото и ръката ми, докато се мъчех да измисля как да успея да сграбча карабината, да сваля предпазителя, да се прицеля от бедро и да произведа точен изстрел.

Господин Наш явно се ядоса от бавната ми реакция.

— Не си прави труда. Просто си умри — каза и насочи глока към гърдите ми. — Просто да знаеш, използвах някои връзки, за да те пратят тук и да те пречукат вместо горкия Хари Мюлер, с когото ще се видите след около три секунди. А освен това — той кимна към Кейт — наистина я чуках…

Чух силен гърмеж, но не видях огъня от дулото. Пистолетът на Наш полетя във въздуха. Или така поне изглеждаше. Тялото му полетя назад, сякаш бе получил ритник в гърдите, и се стовари върху стената до Лутър…

Кейт доизпразни колта на Карл в тялото на Тед Наш. То се разтрисаше всеки път, когато в него се забиваше поредният куршум.

Гледах я как изстреля последните три патрона. В начина й на действие нямаше нищо истерично или безумно. Държеше автоматичния пистолет с две ръце, с правилен захват, с леко присвити колене и изпънати ръце. Прицелване, дърпане на спусъка, огън, вдишване, задържане, дърпане на спусъка и тъй нататък. Докато пълнителят не се изпразни.

Отидох до нея дай взема пистолета, но тя го захвърли настрани.

— Благодаря — казах.

Тя продължаваше да гледа тялото на Наш, цялата в кръв и мозък от раната в главата.

— Не съм кучка, Тед.

Хм, трябва да запомня да не споменавам пред нея тази дума, когато се караме.

52

Намерих стационарен телефон и се обадих на майор Шефър. Оказа се, че няма абсолютно никаква представа къде сме и какво става. Дадох му крайно редактиран и съкратен инструктаж, в който споменах убийство и осакатяване и поисках войници, линейка, следователи и него самия.

Двамата с Кейт, въоръжени с напълно заредената Мl6 на Лутър и за щастие също така пълния глок на Наш, направихме оглед на останалите помещения в подземното жилище, което определено би трябвало да фигурира в „Най-добрите домове и бомбоубежища“.

Открихме брезентовия чувал с нещата ни и се приведохме в нормален вид.

Няма нищо интересно или поучително в това да си безпомощен затворник, особено ако тъмничарите ти са ненормалници със склонност към убийства. Така и не успях да разбера онзи Стокхолмски синдром, при който заложникът започва да се идентифицира със собствения си похитител и е склонен да вярва на кретениите, които му се наливат в главата като извинение за ситуацията.

От време на време обаче може да се случи действията или думите на психопата наистина да отговарят на убежденията на жертвата, или поне на някои мисли, спотайващи се в тъмните кътчета на ума й.

Но достатъчно по тая тема.

Намерихме бара на Мадокс — оказа се умален вариант на бара горе. Кейт измъкна една бутилка „Дом Периньон“ реколта 1978, гръмна я и си наля цяла водна чаша.

Намерих няколко топли бутилки бира „Карлщат“, която явно не става по-добра с годините — всъщност от осемдесет и четвърта до днес бе успяла леко да помътнее. Въпреки това ми дойде идеално.

По отношение на господин Тед Наш, това бе неговото второ и, надявам се, последно завръщане от оня свят. Всъщност се почувствах малко глупаво, докато проверявах, че няма пулс, и Кейт ме попита какво по дяволите правя. Исках обаче да съм си сигурен.

Пак по отношение на Тед Наш, за по-малко от три минути беше успял напълно да ме изкара от нерви. Първо, не съм тъпак, Тед, а жена ми не е кучка. Колкото до другото… е, случва се. Дори Кейт може да сбърка с мъжете. Сигурен съм, че не всичките й гаджета са се казвали Джон Кори.

Тя явно бе успяла да прочете мислите ми, тъй като довърши втората чаша шампанско и каза:

— Не е имало такова нещо. Лъжеше.

Е, не можех да питам Тед, така че се примирих и казах:

— От ЦРУ са си лъжци.

— Повярвай ми.

Глокът на Тед все още беше у нея.

— Вярвам ти, скъпа.

Адвокатът и агентът на ФБР у Кейт се събудиха.

— Мога да обясня първия и втория изстрел като самозащита. Но не и останалите шест куршума.

— Можеш да кажеш, че Тед те е издразнил, че не си в състояние да го уцелиш осем поредни пъти — предложих. — Всъщност с удоволствие бих опрал пешкира — или приел овациите — за убиването му.

— Благодаря но… все ще се оправя някак.

Върнахме се в стаята с предавателя, за да проверим охранителните монитори. Хората на Шефър вече пристигаха. Имаше и линейка. Всички се нареждаха на опашка по пътя оттатък оградата.

Странно, но порталът не се отвори и водещата кола го разби.

Двама униформени полицаи влязоха в караулната и след секунди влязоха и двама души с носилка, изнесоха нечие тяло и го качиха в линейката.

— Дерек — казах.

— Дерек ли? — попита Кейт. — Защо?

— Мадокс се е нуждаел от него, за да оправи кашата горе и да се отърве от микробуса на Руди. Не е искал обаче да започне да приказва за това или за случилото се в скривалището… така че е наредил на някого да му види сметката.

— Бейн Мадокс май е помислил за всичко — отбеляза Кейт.

— Не чак за всичко.

Изчакахме още петнадесет минути, за да сме сигурни, че горе командват подходящите хора, след което отидохме до спиралното стълбище, намерихме ключа за издигане на масата за карти и се качихме в игралното помещение. Тук поне въздухът бе свеж.

Показахме документите си и ни запрехвърляха от един полицай на друг, докато не се озовахме в голямата зала, където майор Шефър бе установил командния си център с радио и неколцина полицаи. Кайзер Вилхелм спеше и пърдеше до камината.

— Какво става тук? — бе първият въпрос ни Шефър.

— Случаят с убийството на Хари Мюлер е разрешен — отвърнах. — Убили са го Бейн Мадокс и икономът Карл.

— Така ли? Къде е Мадокс?

— В противоатомното скривалище.

— Претърсихме цялото мазе.

Обясних как да намерят бомбоубежището и добавих:

— Долу има три трупа и един тежко ранен.

— Кои са мъртвите?

— Мадокс, Карл и някакъв друг тип.

— Мадокс е мъртъв? Как умря?

— Наредете на следователите да слязат долу и да си почват работата — отвърнах уклончиво. — А и раненият се нуждае от спешна помощ.

Шефър вдигна радиотелефона си и даде съответните заповеди.

— Трябва също да обезоръжите и задържите охраната — посъветвах го.

— Вече са обезоръжени и затворени под стража в казармата си.

— Добре.

— Какво е обвинението срещу тях?

— Съучастници или свидетели на убийството на Хари. Кажете им, че шефът им е мъртъв, и ще си развържат езиците.

Той кимна.

— Трите дизелови двигателя и генераторите работеха на пълна мощност и ги спряхме. Знаете ли нещо за това?

— Е, както се оказа, Фред е бил прав — отговорих. — Подводници.

— Какво?!

— Извинете, майоре, но това попада в категорията на националната сигурност — каза Кейт.

— Така ли?

Върнах се на въпроса за убийството.

— Не си правете труда да търсите Путьов.

— Защо?

— Според покойния господин Мадокс той е убил госта си доктор Путьов, след което го е направил на трици.

— Какво?!

— За протокола: резачката на двора има машина за смилане. Както и да е, Путьов си е получил заслуженото. Но не мога да се впускам в подробности. Няма да е зле следователите ви да отделят специално внимание на мелачката — подсказах му. — Ако не намерят нищо, няма да е зле да съберете малко мечешки лайна и да проверите дали в тях не се съдържат частици ДНК на доктор Путьов.

— Не ви разбирам…

— Какво всъщност стана на портала? — попитах.

— Мъртъв е.

— Дерек. Нали?

— Поне така пишеше на табелката му. Момчетата от бърза помощ смятат, че прилича на отравяне. Може би с невротоксин. Гърчил се е като епилептик, преди да свърши.

Обърнах се към Кейт.

— Господи, дано не е било от паленцето.

— Не намерихме никакви паленца, но имаше кана още топло кафе, а жертвата бе разляла чашата си на бюрото — каза Шефър. — Затова предполагаме, че е от кафето. Ще го подложим на токсикологичен анализ по-късно.

— Мадокс наистина е планирал няколко крачки напред — каза Кейт.

— Но не и всичко — казах.

— Има ли хора от ФБР? — попита тя Шефър.

— О, да. Установиха собствен команден пост. — Той посочи с глава нагоре. — В кабинета на Мадокс. Приятелчето ви Грифит е там и продължава да ви търси.

— Дай да идем да им кажем здрасти — предложи Кейт.

— Добре — казах и се обърнах към Шефър. — Чао засега.

Той ни огледа.

— Смърдите на пушек и изглеждате ужасно. Какво стана?

— Това е наистина дълга и много смахната история — отвърнах. — Нека го оставим за по-нататък.

— Трябва да останете тук и да помагате за разпита — напомни ни той.

— Да де. Но засега чао.

Хванах Кейт за ръка и излязохме от голямата зала.

Из сградата се мотаеха поне петнайсетина униформени щатски полицаи и очевидно не знаеха какво трябва да правят. Размахах картата си пред един и попитах:

— Къде е кухнята?

— Кухнята? О… ей натам.

— Благодаря — казах и закрачих в указаната посока.

— Трябва да се видим с Лайъм Грифит — каза Кейт.

— Шефър каза, че е в кухнята.

— В кабинета на Мадокс.

Сложих ръка на ухото си.

— Какво какво?

Намерихме кухнята, която се оказа празна. Забелязах, че няма никаква следа от приготвяне на вечеря. Посочих го на Кейт.

— Вечерята е била уловка, Джон — отвърна тя.

— Сериозно? Значи няма пържоли и картофи?

— Защо дойдохме тук?

— Защото съм гладен.

— Да ти донеса ли кафе от портала?

— Разбира се. Вземи и за теб. — Отворих хладилника — беше с индустриални размери — и намерих някакво сирене и студено месо.

— Как може да ядеш? — възкликна тя. — На мене ми се гади!

— Гладен съм. — Тупнах сиренето и месото на плота, отидох до мивката и се измих: май някакви части от Мадокс бяха полепнали по мен.

Докато се миех, в кухнята влезе господин Лайъм Грифит и попита:

— Къде бяхте, по дяволите?

Погледнах го от умивалника.

— Ще ми подадеш ли кърпата?

Той се поколеба, но ми подаде.

— Какво правите тук?

Избърсах се и казах:

— Спасявахме планетата от ядрен апокалипсис.

— Сериозно? И какво направихте по време на биса?

Подадох кърпата на Кейт — тя също държеше да се измие.

— После убихме едно твое приятелче — казах и отворих кутията чедър. — Тед Наш.

Господин Грифит не отговори, но пък по изражението му си личеше, че не ме разбира.

— Тед Наш е мъртъв — успя да произнесе той накрая.

— Точно това казах. Страхотно, нали?

Той все още не проумяваше думите ми, така че вече бях съвсем сигурен, че какъвто и боклук да е, Лайъм Грифит няма представа за случилото се тук.

Кейт се избърса с кърпата и каза:

— Не е умрял в Северната кула. Но вече е мъртъв. — И добави: — Аз го убих.

— Какво?!

— В момента няма да кажем нищо повече по въпроса — казах. — Искаш ли сиренце? Чедър е.

— Ъ? Не. — Грифит най-сетне се окопити. — И двамата сте я загазили здравата. Имам заповед да ви върна в града веднага щом ви намеря, което вече направих. И двамата вероятно ще бъдете наказани и…

И тъй нататък.

Сигурно изядох поне половината сирене и месо, докато дрънкаше, и на няколко пъти си поглеждах часовника, за да му намекна, че е време да се ориентира към приключване.

— Какво всъщност е станало тук? — попита той, след като свърши с рецитацията си.

— С Кейт открихме убиеца на Хари Мюлер — отвърнах.

— Кой е той?

— Беше. Бейн Мадокс, собственикът на тази хижа — каза Кейт.

— Къде е?

— В противоатомното си скривалище. Мъртъв — отговорих и добавих: — Аз го убих.

Мълчание.

— И това е всичко, което е нужно да знаеш — и всичко, което казваме.

— Трябва да дойдете с мен.

— Къде ще ходиш, Лайъм?

— Казах ви. В града. Хеликоптерът ни чака на летището.

— Не можем да напускаме местопрестъплението — уведомих го. — Майор Шефър държи да останем.

— Добре. Тогава и тримата ще останем един час тук при щатската полиция, за да можете да обясните какво се е случило. После ще се наложи да настоявам полицията да ви предаде на мен.

Погледнах Кейт и тя кимна. Обърнах се към Грифит.

— С Кейт ще ограничим изявленията си само до случая с убийството на Хари Мюлер. Всичко друго е въпрос на националната сигурност и няма да се обсъжда, докато не се върнем на Федерал Плаза. Ясно ли е?

— И каква е ролята на националната сигурност в убийството на офицер от ЦРУ?

— Лайъм, не мисля, че нивото ти на достъп е достатъчно високо, за да мога да ти казвам подобни неща — отвърна Кейт.

Той изглеждаше малко ядосан, но успя да пусне една остроумна забележка:

— Тед винаги е имал високо мнение за теб, Кейт.

— Не и последния път, когато разговаряхме.

Лайъм Грифит все пак не е идиот.

— Вие двамата или сте загазили здравата, или ще бъдете наградени. Затова просто ще си затворя устата, докато не разбера кое от двете ще стане.

— Днес май загряваш по-бързо от обикновено — отбелязах.

Прекарахме един час с майор Шефър, щатските детективи и следователите — в смисъл, увъртахме по централния въпрос какво всъщност се е случило в бункера на фюрера. После, след състезанието по мерене на пишки с Шефър и Грифит, се качихме в колата на Лайъм и потеглихме от хижата покрай пилона, на който продължаваше да се вее американското знаме, а под него се виждаше флагът на Седми кавалерийски полк на Бейн Мадокс.

Да, имах смесени чувства към този тип, предимно негативни, но… е, ако не беше убил Хари и ако не се канеше да избие още няколко милиона американци, сред които Кейт и мен, както и всеки друг, който се изпречи на пътя му, както и неколкостотин милиона невинни мъже, жени и деца… е, беше сложен човек и щеше да ми е нужно време, за да го преценя правилно.

Минахме и покрай дърворезачката и тя като че ли ме върна в реалния свят. Големите неща — като ядрения Армагедон например — са малко абстрактни. Дреболиите, като например една най-обикновена машина, ти дават възможност да разбереш злото.

И тъй, отлетяхме за Ню Йорк и когато стигнахме до Федерал Плаза 26, там имаше поне десетина души от службата, сред които, разбира се, Том Уолш, както и още десетина агенти от Вашингтон. Всички ни чакаха с отворени обятия, бележници и диктофони.

Том Уолш ни посрещна топло с думите:

— Къде ми беше шибаната глава, когато ви пратих там?

— Къде ти беше шибаната глава, когато прати там Хари? — отвърнах.

Нямаше отговор на въпроса ми, така че продължих:

— Чия беше идеята да пратиш мен самичък на това назначение?

Мълчание.

— Ще ти кажа чия — осведомих го. — На Тед Наш.

— Наш е мъртъв.

— Вече да. Аз обаче съм жив.

— Но като едното нищо можеше да стане обратното — каза Кейт.

Уолш ни изгледа. Личеше му, че се опитва да налучка как би трябвало да изглежда — в пълно неведение, ядосан или невинен като агънце. Явно не успя да вземе решение и се оттегли в мъжката тоалетна.

Виждаше се, че все още цари голямо объркване относно случилото се на север и какво е положението ни — на герои или на углавни престъпници, — но усещах също, че един-двама от Вашингтон знаят точно за какво става дума, но си траят.

Разпитваха ни часове в кабинета на Уолш — двучленни екипи, които се редуваха на смени, — но с Кейт се представихме доста добре, като разказвахме на интервюиращите час по час и дума по дума всичко случило се, като се започне от момента, когато влязохме сутринта в Деня на Колумб в тази сграда, за да говорим с Том Уолш, после разговорите с Бети от „Континентал Комютеър“ и Макс и Лари от „Херц“ и „Ентърпрайз“, проверката на самолетите на Мадокс в офиса на ФАА, решението да идем в Къстър Хил Клуб вместо в централата на щатската полиция и тъй нататък.

Личеше си, че хората от ФБР са отчасти впечатлени от нашата инициативност и добри детективски техники, както и донякъде разтревожени от пълната ни неспособност да изпълняваме стриктно заповеди и от превръщането ни в бегълци. Надявам се да са понаучили нещо.

Освен това донякъде бих могъл да кажа, че докато нощта се изнизваше, двамата с Кейт бяхме единствените в службата, които не се тревожеха за нищо.

Интересно, но повечето от разпитващите ни от ФБР не бяха особено радостни от факта, че Бейн Мадокс, мозъкът и основната фигура в конспирацията, е мъртъв и че аз съм го убил. Естествено обясних, че това е станало при самозащита, макар да бе всъщност самоудовлетворение. Беше тъпа постъпка наистина и с очистването му само бях усложнил разследването на конспирацията. Искаше ми се да мога да повторя всичко. Разбира се, щях да постъпя по същия начин, но най-напред щях да си напомня, че не действам професионално.

Освен това най-малко двама от хората на ФБР от Вашингтон не изглеждаха толкова нещастни, че Мадокс не е в състояние да приказва. А може и да си въобразявам.

По въпроса за убийството на служителя на ЦРУ Тед Наш: никой агент на ФБР не коментира и не се поинтересува от подробности.

Това бе странно, но и напълно разбираемо. Нямаше да задълбаят по темата, освен ако или докато не получат нареждане отгоре.

Изпитах малко задоволство, като гледах как Том Уолш се гърчи, и доста повече, че седя в кабинета му с крака на масата, докато ни разпитваха. Към три-четири сутринта изразих непреодолимия си копнеж за китайска храна и един агент на ФБР излезе и намери отворено заведение. Нали разбирате, не всеки ден се случва да си център на внимание и не е зле да се възползваш от момента.

Имаше много за разнищване и нямах представа докъде ще се стигне и до какви висини достига Проект Зелено. Естествено с Кейт никога нямаше да разберем.

На зазоряване двама агенти на ФБР ни откараха до апартамента и ни пожелаха лека нощ и приятни сънища, макар да беше сутрин.

Излязохме на балкона и загледахме как изгрява слънцето. И двамата си спомняхме сутринта на 12 септември 2001, когато наблюдавахме черния пушек, който скриваше слънцето не само за нас и Ню Йорк, но и за цялата страна.

— Както знаем в бизнеса, всеки акт на насилие и всяко убийство са отмъщение за предишно насилие и убийство. И извинение за следващото.

Кейт кимна.

— Знаеш ли… исках да изляза от бизнеса… да ида някъде другаде… но сега, след това, което стана, искам да продължа и да направя каквото мога…

Погледнах я, после погледнах града, където преди се издигаха Близнаците.

— Чудя се дали до края на живота си ще видим зелено ниво на тревога — казах. Не бях сигурен дали го казвам на себе си, или на нея.

— Не ми се вярва. Но ако продължим да работим, може да не допуснем да стане червено.

В крайна сметка ФБР в Лос Анджелис и Сан Франциско откриха пилотите и помощниците им заедно с атомните бомби куфари в хотелските им стаи. Всъщност единият от вторите пилоти седял върху бомбата и гледал телевизия, когато агентите разбили вратата на стаята му.

В съвсем крайна сметка моя милост получи честитка за три хиляди долара от Върха и както беше предсказала Кейт, от счетоводството останаха глухи за каквито и да било обяснения. Том Уолш също не се застъпи за нас, така че се наложи известно време да се храним по-рядко навън.

Що се отнася до Изпълнителния съвет на Къстър Хил Клуб, единствените новини — появили се като съвсем кратки съобщения в печатните издания — бяха, че заместник-министърът на отбраната Едуард Улфър е излязъл в безсрочна отпуска, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност Пол Дън подал оставка, а генерал Джеймс Хокинс се оттеглил от Военновъздушните сили.

Взети сами по себе си, тези три събития не изглеждаха нещо особено и не предизвикаха раздвижване във вечно бдящите медии. Междувременно с Кейт очаквахме още стряскащи новини за тези хора — например за арестуването им. Но поне засега Дън, Улфър и Хокинс не са успели да цъфнат на първите страници или в новините. Няма да се изненадам, ако никога повече не чуем за тях, независимо от онова, което разказахме на следователите от ФБР. Може пък да са си изгубили записките.

Колкото до четвъртия член на съвета на Мадокс — служителя на ЦРУ Скот Ландсдейл, — липсата на новина не винаги означава добра новина. Този тип все още е на свобода и или се кани да се измъкне, или, ако здравата е загазил, никой повече няма да чуе за него. Искам да кажа, трябва ли да имаме доверие на организация, на която й се плаща, за да лъже?

Може би във връзка с всичко това войната с Ирак изглежда неминуема и смятам да използвам вътрешната информация на Мадокс и да заложа на седмицата, в която се пада 17 март; според брокера ми това е доста шантаво предположение и залогът е три към едно. Ако успея да утроя залога си от хиляда долара, ще успея да покрия Върха. По отношение на нефтените фючърси, според брокера ми след войната иракският петрол ще залее пазара и цените ще паднат — а няма да се качат, както твърдеше Мадокс. Трябва да си помисля сериозно на кого да се доверя — на търговеца с акции или на Бейн Мадокс. Сериозен въпрос.

Едно от нещата, което не трябваше да правим във Вашингтон, бе да обясняваме как или защо Кейт е убила служител на ЦРУ. Между другото, главният представител на ЦРУ към ФКТС ни каза, че откритият в хижата на Къстър Хил мъртвец си останал неидентифициран и че служителят на име Тед Наш, когото познавахме навремето, е загинал на 11 септември 2001 г. в Северната кула.

Нямах намерение да споря по този въпрос. Кейт също.

Много си мислих за Проект Зелено на Мадокс и съм сигурен, че онова, което почти се осъществи — атака срещу американски град или градове с оръжия за масово поразяване, — рано или късно ще се случи. Но вече ще трябва да се чудя откъде всъщност е дошла атаката.

Не искам да изглеждам прекалено голям параноик, но си мисля, че може би двамата с Кейт видяхме и чухме повече, отколкото биха желали някои хора. Не намеквам, че ЦРУ се кани да ни очисти, защото знаем прекалено много, защото ни е известно за Скот Ландсдейл или защото Кейт уби техния човек Тед Наш. Но човек никога не може да е сигурен. Може би ще си вземем куче и ще проверяваме двигателя, преди да палим колата.

В нашия бизнес не можеш да си прекалено предпазлив и трябва да знаеш кои са ти приятелите и кои — враговете. А ако не си в състояние да го определиш, най-добре дръж пищова си смазан, зареден и подръка.