Частен клуб

15

В неделя сутринта успяхме да не закъснеем за закуска. Останалите гости не бяха кой знае каква изненада — обичайната колекция надути ойнофили от Манхатън — в този случай три двойки с неизяснен пол, които приемаха всичко прекалено на сериозно, сякаш бяха на прослушване за Националното радио. Не можех да определя дали се познават, кой с кого е и дали не са се срещнали неотдавна на някой митинг против тестисите.

Приказваха си и си подаваха навити на рула страници от „Сънди Таймс“, сякаш бяха свещени текстове.

След обичайното представяне двамата с Кейт заехме двете празни места на масата. Матроната на затвора ни донесе кафе и портокалов сок и ни препоръча гореща овесена каша като за начало.

— Имате ли гевреци? — попитах.

— Не.

Не мога да чета „Таймс“ без геврек. Горещата овесена каша върви с „Уолстрийт Джърнъл“. Да ви се намира „Уолстрийт Джърнъл“?

— Кашата е добре, благодаря ви — намеси се Кейт.

Сътрапезниците ни коментираха разни бисери от различните страници на „Таймс“ — изкуство, свободно време, книги, пътешествия и тъй нататък. Аз ли предизвиках това?

Бяхме довършили една бутилка вино преди секса и имах лек махмурлук, който ме правеше малко кисел и не особено ползотворен към разговора. Добре, че Кейт държеше фронта.

Носех малкия си „Смит Уесън“ в кобура на глезена и сериозно се замислях дали да не изпусна салфетката си, да вдигна пистолета и да викна: „Не мърдай! Аз съм филистимец! Млъквайте и си яжте овесените каши!“ Знаех обаче каква става Кейт, когато започна да правя глупости.

Както и да е, разговорът се завъртя около заглавието на „Таймс“ РЪМСФИЙЛД НАРЕЖДА ПРЕРАБОТВАНЕ НА ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ ЗА ПО-БЪРЗИ ДЕЙСТВИЯ и всички гости се съгласиха, че войната с Ирак е неизбежна, като се има предвид нагласата на съвременната администрация.

Ако бях комарджия какъвто всъщност съм, бих заложил на януари или може би февруари. Възможно бе обаче да имам по-добри шансове, ако избера март.

Един от мъжете — Оуен — усети, че не внимавам особено.

— Как мислите, Джон? — попита ме. — Защо тази администрация иска да започне война със страна, която не ни е сторила нищо лошо?

Въпросът изглеждаше малко коварен — подобно на въпросите, които задавам на своите заподозрени. От сорта на „Кога спря да биеш жена си и започна да работиш за Ал Кайда?“ Реших да съм искрен.

— Мисля, че можем да избегнем войната, като видим сметката на Саддам и ненормалните му синове с екип снайперисти или няколко крилати ракети.

За миг настъпи тишина, прекъсната от друг гост — казваше се Марк.

— Значи… не сте привърженик на войната… но мислите, че трябва да убием Саддам Хюсеин?

— Аз лично бих постъпил по този начин. По-добре да запазим войните за времето, когато ни потрябват.

— Имаме ли изобщо нужда от войни? — реторично попита Мия, една от жените.

— Какво бихте направили вие след атаките срещу Световния търговски център и Пентагона? — попитах я. — Може би модно ревю в Афганистан?

— Джон обича да прави провокативни изказвания — обади се Кейт.

Мислех да сложа край на разговора, което ми допадаше, но Марк като че ли се заинтересува от моя милост.

— В каква област работите, Джон?

В такива случаи обикновено отговарям, че съм инспектор по термитите, но реших да сложа край на идиотиите.

— Аз съм федерален агент от Контратерористичната спецчаст.

— Наистина ли? — попита Марк след секунда мълчание.

— Наистина. А Кейт е специален агент от ФБР.

— Работим заедно — обясни Кейт.

— Колко интересно — отбеляза една от дамите — тя пък се казваше Алисън.

Третият мъж, Джейсън, ме попита:

— Смятате ли, че нивото на заплаха — стигнали сме до оранжево — е реално, или се манипулира по политически причини?

— Уф, откъде да знам, Джейсън. Какво казват в „Таймс“?

Той обаче настояваше:

— Колко реална е заплахата днес?

— Опасността от терористични удари срещу Америка е съвсем реална — отвърна Кейт. — Все пак, без да издавам някакви тайни, бих казала, че нямаме специфична информация за надвиснала атака.

— Тогава защо сме на ниво оранжево, което означава висок риск от терористично нападение? — попита Джейсън.

— Това е предохранителна мярка заради годишнината от единайсети септември — обясни Кейт.

— Но тя мина — каза Марк. — Мисля, че това е просто начин страната да се държи в състояние на страх, за да може администрацията да наблегне на изпълняването на точките от дневния ред по отношение на вътрешната политика, а именно — орязване на гражданските свободи. — Погледна ме в очите. — Ще се съгласите ли с това, Джон?

Абсолютно. Всъщност, Марк, със специален агент Мейфийлд ме изпратени тук, за да се оглеждаме за подривни антиправителствени елементи. Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, Може да се използва срещу вас от военния трибунал.

Марк успя да се усмихне слабо.

— Мисля, че отново бяхте провокативен — каза Алисън.

— Сигурно е от афтършейва ми.

Алисън се изкикоти. Мисля, че й харесах. Освен това сериозно заподозрях, че точно тя е онази с писъците.

— Арестували ли сте някога терористи? — попита ни Пам, третата жена.

Приличаше на обикновен въпрос, но поради тона на Пам и общия контекст можеше да се възприеме и другояче. Точно така го възприехме и ние.

— Ако имате предвид ислямист — не, но… — Кейт стана, повдигна пуловера си и показа дългия белезникав белег, който започваше под долното й ляво ребро и продължаваше до горната част на задника й. — Един либийски господин, Асад Халил, ме улучи със снайпера си. Джон също си изпати.

Моят белег минаваше по дясното ми бедро и не виждах как бих могъл да си смъкна гащите и да го покажа в смесена компания. Кейт си оправи пуловера.

— Така че не, никога не съм арестувала терорист, но съм прострелвана от терорист. Освен това се намирах в Близнаците по време на атаката.

Възцари се тишина и си помислих, че може би всички искат да видят моя белег. А аз имах три дупки от куршуми, направени от един испаноезичен господин, които сложиха край на кариерата ми в НЙПУ. Две от тях бяха разположени на неприлични места, но третата се мъдреше на гърдите ми и можех да кажа, че е от либиеца, защото наистина ми се искаше да разкопчая ризата си и да покажа раната на Алисън.

— Джон?

— Ъ?

— Казах, че съм готова да тръгваме.

— Надушвам варени кренвирши.

— Искам да започнем по-рано.

— Добре. — Станах и се обърнах към гостите. — Отиваме на Плъм Айланд. Нали знаете, там има военна биолаборатория. Май им липсват към осем литра антракс и ще се опитаме да разберем къде се се дянали. Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята или… — Изкашлях се два пъти. — Извинете. Е, желая ви приятен ден.

Излязохме от старата къща и закрачихме към джипа.

— Не трябваше да говориш такива неща — каза Кейт.

— Какви?

— Знаеш какви. — Разсмя се — нещо, което не би направила преди единайсети септември или половин година след него. Сега, както казах, тя бе различна жена, бе се отпуснала доста и най-сетне оценяваше по достойнство острия ми език и изтънчения ми хумор. — Шибан недорасляк, това си ти.

Не бях точно на това мнение. Качихме се в джипа и потеглихме. Кейт заговори с дълбок басов глас. Предполагам, че се мъчеше да ме имитира.

— Май им липсват към осем литра антракс.

— Да не си настинала?

— Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята — продължи тя и се изкашля два пъти. — Извинете. Май имам антракс.

— Не съм казвал такова нещо.

— Откъде ги измисляш тия?

— Не зная. Просто ми цъфват в главата.

— Доста е плашещо.

— Антраксът е нещо наистина много плашещо. Имам предвид главата ти.

— Вярно. Е, накъде? — попитах.

— Зная един чуден антикварен магазин в Саутхолд.

— Да идем на църква. По-евтино е.

— Саутхолд. Ей тук завиваш наляво.

И тъй, неделната сутрин мина в обикаляне из антикварни магазини. Не съм голям почитател на антиките — обикновено ми се струват гнусни парчета гниещо дърво и нехигиенични остатъци от пълни с микроби тъкани. Честно казано, бих предпочел антракса.

Едва ли е нужно да казвам, че не купихме нищо. Всъщност Кейт отбеляза:

— Защо ми е да купувам антика? Та аз съм омъжена за антика.

Обядвахме в едно ресторантче, където най-сетне си получих геврека, както и кренвиршите с яйца, които бях пропуснал на закуска.

След като се нахранихме, посетихме още няколко винарни, купихме половин дузина бутилки вино, което бихме могли да намерим и в Манхатън на същата цена, а след това спряхме при една селска сергия.

Рядко ядем вкъщи — тя не може да готви, аз също, пък и не мога да понасям плодове и зеленчуци, — но въпреки това купихме тон — тон и половина стоки с листа и пръст, както и двайсеткилограмова торба картофи местно производство.

— Какво ще ги правим тези боклуци? — попитах.

— Ти ще застреляш елен, а аз ще готвя ловджийска яхния. Наистина беше смешно. Как не се бях сетил самичък? Събрахме си нещата от квартирата, уредихме сметката и потеглихме към града.

— Добър ли ти се видя уикендът? — попита тя.

— Да. С изключение на закуските.

— Понякога е добре да разговаряш с хора с противоположни на твоите възгледи.

— Правя го. Нали съм женен.

— Много смешно. Искаш ли следващия уикенд да идем в северната част на щата?

— Добра идея. — Това ми напомни нещо. — Какво знаеш за Къстър Хил Клуб? Не се вързах на миналия ти отговор.

Тя обмисли въпроса и изявлението ми, след което отвърна:

— Зная, че за една бройка не прекара уикенда там.

— Какво означава това?

— Ами… Том Уолш ме попита дали имам някакви възражения да те прати с поръчение.

— Наистина ли? И ти какво каза?

— Казах — да, имам възражения. Откъде научи за Къстър Хил Клуб?

— От Хари Мюлер — него го пратиха там.

— А той какво ти каза?

— Аз задавам въпросите. Защо ти не ми каза за това?

— Том ме помоли да не говоря. Обаче се канех да ти кажа.

— Кога?

— Сега. На път към дома.

— Да бе. Добре. Защо не поиска да ида?

— С нетърпение очаквах да се измъкнем заедно някъде за уикенда.

— И за това не знаех. Докъм четири и половина в петък.

— Мислех си за това.

— Не, всъщност се чудеше как по-бързо да намериш някакво място за отсядане. Говориш с мен, скъпа — уведомих я. — Не можеш да измамиш измамник, на всичкото отгоре и блестящ детектив.

Тя май обмисли думите ми.

— Ами… просто не ми хареса как звучи назначението… затова казах на Том, че имаме планове. И така стана нужно да кроя планове.

— Какво искаш да кажеш с това, че не ти е харесало как звучи назначението?

— Не зная… просто инстинкт… нещо в изражението на Том…

— А нещо по-конкретно?

— Не… Всъщност може и да съм задълбала прекалено много в думите му. А и не ми се искаше да оставам сама през уикенда.

Защо не предложи да дойдеш с мен като доброволец? Джон, хайде стига. Съжалявам, че излъгах, както и че не ти казах по-рано.

Приемам извиненията, стига да ми кажеш какво представлява Къстър Хил Клуб.

— Не съм сигурна. Том обаче каза, че е социален клуб за развлечения, в който членуват богати и влиятелни хора.

— Можеше да си изкарам добре.

— От теб щеше да се очаква да правиш снимки на…

— Това ми е известно. Не зная само защо е било нужно някой да шпионира онези хора.

— И аз не зная. Той не ми каза… Може би са политически консервативни или дори радикални.

— Това не е престъпление.

— Това е всичко, което ми е известно.

Вече се намирахме на скоростната магистрала на Лонг Айланд — точеше се на запад към залязващото слънце. Джипът миришеше като корейски селскостопански пазар, бутилките вино дрънчаха и се търкаляха по пода някъде зад мен.

Замислих се над думите на Кейт, но не разполагах с достатъчно факти, за да правя заключения. Няколко неща обаче се набиваха на очи, като политическата ориентация на Къстър Хил Клуб и подбраните му членове. Десните ненормалници, които се забъркват в криминални прояви, са винаги от по-долните класи. Техният клуб, ако изобщо си имат такъв, е бензиностанция или някаква колиба в гората. Тази група очевидно бе нещо съвсем различно.

За момента разполагах кажи-речи само с това. Ако бях разумен, не ми и трябваше да зная повече, а ако все пак исках да науча още нещо, можех да попитам Хари утре сутринта.

— Сърдиш ми се, че не ти казах, че двамата с Том сме обсъждали въпроса с назначението ти, нали? — каза Кейт.

— Ни най-малко. Щастлив съм, че кариерата ми е в такива добри ръце. Всъщност даже се трогвам, като си помисля, че с Уолш сте обсъждали дали да пуснете малкия Джони за уикенда.

— Джон…

— Може би трябваше да кажеш, че за теб няма проблем, но че той трябва да се консултира първо с неговата жена.

— Стига си се правил на идиот.

— А, тепърва загрявам.

— Престани. Изобщо не е важно. Иди и кажи на Уолш какво съм ти казала и че не си доволен от начина му на управление.

— Точно това смятам да направя.

— Само не вдигай скандали. Опитай се да бъдеш дипломатичен.

— Много ще съм дипломатичен — казах. — Мога ли да му извия врата?

Известно време пътувахме мълчаливо. Помислих си, че трябва да говоря с Хари, преди да се скарам с Уолш. Набрах номера на мобилния му телефон.

— На кого звъниш? — попита Кейт.

— На психотерапевта.

Гласът на Хари отговори след шестото позвъняване.

— Говори детектив Хари Мюлер. След сигнала оставете име и телефонен номер.

Биип.

— Хари, обажда се Кори — казах. — Кейт иска да прави ловджийска яхния. Имам картофи, зеленчуци и червено. Един от двама ни трябва да убие елен за останалата част от рецептата. Обади ми се при първа възможност.

Затворих и се обърнах към Кейт.

— Това наблюдение би могло да се окаже стъпало в кариерата, освен ако не ме изяде някоя мечка.

— Може би именно затова Том искаше ти да идеш.

— За да ми помогне в кариерата, или за да ме даде на мечката?

— Трябва ли да питаш изобщо?

Усмихна се. Хванахме се за ръце и тя включи радиото на някаква лека програма. През останалия път бъбрихме за дреболии.

Приближихме тунела Мидтаун и пред нас се появи осветеният Фон на Манхатън. Никой от нас не коментира липсата на Близнаците, но и двамата знаехме за какво мисли другият.

Спомням си, че една от първите ми свързани мисли след атаката е че човек, който ти вади нож, няма пистолет. Помня, че се бях обърнал към ченгето до мен с думите: „Слава Богу. Това означава, Че нямат атомна бомба“.

„Засега“ — отвърна ми ченгето.