Черната вдовица

1. Квартал Маре, Париж

Тулуза щеше да се окаже началото на края за Хана Вайнберг. Онази вечер тя се обади на Ален Ламбер от Министерството на вътрешните работи и му заяви, че нещо трябва да се направи. Ален обеща бърза реакция. „Ще действаме дръзко“, увери той Хана, а това бе дежурният отговор на апаратчика, когато всъщност възнамеряваше да не предприема абсолютно нищо. На следващата сутрин самият министър посети мястото на атаката и вяло призова за „диалог и възстановяване“. На родителите на трите жертви поднесе само своето „съжаление“.

— Ще се стараем още повече — обеща той, преди бързо да се върне в Париж. — Трябва да го направим.

Жертвите бяха на по дванайсет години — две момчета и едно момиче, всичките еврейчета, макар че френските медии пропуснаха да споменат религията им в първите репортажи. Нито си направиха труда да отбележат, че шестимата нападатели бяха мюсюлмани, а само информираха за някакви младежи, живеещи в banlieue — предградие, източно от центъра на града. Описанието на атаката беше неясно и неточно. Според френското радио пред сладкарница възникнала кавга. Трима били ранени, един сериозно. Полицията разследвала случая. Не предприела арести.

А всъщност нямаше никаква кавга, беше добре планирана засада. И нападателите не бяха младежи, а мъже на по трийсетина години, тръгнали към центъра на Тулуза, за да търсят евреи, които да пребият. Това, че жертвите им бяха деца, никак не ги бе смутило. Двете момчета бяха ритани, плюти и бити до кръв. А момичето — притиснато на тротоара и лицето му нарязано с нож. Преди да избягат, шестимата побойници се обърнали към шокираните минувачи и извикали: Khaybar, Khaybar, ya-Yahud!2 Макар свидетелите да не знаели, възгласът напомнял за завладения от мюсюлманите еврейски оазис край светия град Медина. Посланието бе недвусмислено. Армията на Мохамед, възвестяваха шестимата мъже, идва за евреите във Франция.

За съжаление, нападението в Тулуза не бе прецедент и се случи след множество предупредителни сигнали. Франция по това време бе обхваната от най-силната вълна от агресия срещу евреите след холокоста. Палеха се синагоги, рушаха се надгробни камъни, ограбваха се магазини, домове бяха поругавани и нашарвани със заплашителни надписи. Имаше общо над четири хиляди документирани атаки само за последната година. И всяка от тях — внимателно описана и разследвана от Хана и нейния екип в Центъра за изучаване на антисемитизма във Франция „Исак Вайнберг“.

Наречен на дядо ѝ по бащина линия, Центърът бе отворил врати десет години по-рано при засилена охрана. Вече бе най-уважаваната подобна институция във Франция, а Хана Вайнберг бе смятана за първия хроникьор на новата вълна от антисемитизъм. Нейните поддръжници я наричаха „воин на паметта“, жената, която не се спираше пред нищо, за да притиска страната да защити своето обсадено еврейско малцинство. Клеветниците ѝ обаче далеч не бяха толкова мили. Вследствие на това Хана отдавна бе престанала да чете написаното за нея в пресата и в жълтите сайтове.

Центърът „Вайнберг“ се намираше на Рю де Розие, Улицата на розите, най-видната в най-явния еврейски квартал. Апартаментът на Хана беше на ъгъла с Рю Паве. На звънеца ѝ пишеше Г-жа Бертран — една от малкото стъпки, които бе предприела, за да си подсигури безопасност. Живееше сама, заобиколена от предмети, завещани от три поколения в семейството ѝ, включително и скромна колекция от картини и няколкостотин броя старинни очила. Те бяха тайната ѝ страст. Хана бе на петдесет и пет, неомъжена и без деца. От време на време, когато успяваше да поразреди задълженията си, си позволяваше да има любовник. Ален Ламбер беше свръзката ѝ в Министерството на вътрешните работи. И понякога я даряваше с приятни емоции, особено в напрегнатия период от антиеврейски инциденти. Той звънна на Хана у дома след посещението на шефа му в Тулуза.

— Голям смелчага — подхвърли кисело тя. — Трябва да се срамува от себе си.

— Направихме каквото можахме.

— Не беше достатъчно.

— По-добре е в такива времена да не наливаме масло в огъня.

— Същото са казвали и през лятото на 1942-а.

— Да не прекаляваме с емоциите.

— Не ми оставяте друг избор, освен да направя изявление, Ален.

— Внимателно си подбери думите. Ние сме единствените, които стоим между вас и тях.

Хана затвори телефона. След това дръпна горното чекмедже на бюрото си и извади ключ — беше за вратата в дъното на коридора. Зад нея имаше детска стая. Стаята на Хана, застинала във времето. Легло с дантелен балдахин. Полици, пълни с плюшени животинки и играчки. Избеляла стара снимка на американски актьор красавец. А над невидимия в мрака френски провансалски скрин висеше картина на Винсент ван Гог. Маргьорит Гаше пред тоалетката си… Хана прокара пръсти по мазките от четката и се замисли за човека, който бе направил единствената реставрация на картината. Как би реагирал той в такива времена? Не, каза си тя и се усмихна. Това не е достатъчно.

Легна на детското си легло и за нейна изненада, потъна в безпаметен сън. А когато се събуди, вече имаше план.

През по-голямата част от следващата седмица Хана и екипът ѝ се трудиха в условия на строга конспиративност. Дискретно бе установен контакт с потенциалните участници, раздрънкаха се оръжия и донорите бяха призовани да помогнат. Два от най-сигурните източници на финансиране обаче се отдръпнаха, тъй като заради такива като вътрешния министър смятаха, че е по-добре да не наливат масло в огъня — jeter de l’huile sur le feu… За да навакса недостига, Хана нямаше друг избор, освен да посегне към личното си състояние, което бе значително. То също даваше храна на враговете ѝ.

Накрая изникна малкият проблем как да бъде наречено начинанието. Рашел Леви, шефката на отдела за връзки с обществеността, смяташе, че най-добрият подход би бил демонстрация на неутралитет с дозирана тревога, но Хана го отхвърли. Каза, че когато горят синагоги, предпазливостта е лукс, който не могат да си позволят. Желанието ѝ бе да бие тревога, да призове гръмко към действие. Написа няколко думи на лист хартия и го остави на разхвърляното бюро на Рашел.

— Това би трябвало да им привлече вниманието.

На този етап никой, който би могъл да предизвика някакъв отзвук, не се съгласи да присъства — освен досаден американски блогър и коментатор от кабелна телевизия, където биха приели покана и за собственото си погребение. Но тогава Артър Голдмън, виден историк на антисемитизма от Кеймбридж, заяви, че може и да дойде до Париж, стига, разбира се, Хана да се съгласи да го настани за две вечери в любимия му апартамент в „Крийон“. След ангажирането на Голдмън тя привлече Максуел Строс от Йейл, който никога не пропускаше възможност да се появи на една и съща сцена със своя съперник. Останалите участници бързо се наместиха. Директорът на Мемориалния музей на холокоста на Съединените щати също се записа, както и двама значими оцелели мемоаристи и експерт по френския холокост от „Яд Вашем“3. Беше добавена и авторка на романи — по-скоро заради огромната ѝ популярност, отколкото за историческите ѝ проучвания, както и политик от френската крайна десница, който рядко имаше нещо мило за казване за когото и да било. Бяха поканени и няколко мюсюлмански духовни и обществени лидери, но всички отказаха. Същото направи и министърът на вътрешните работи. Ален Ламбер лично съобщи новината на Хана.

— Наистина ли си мислеше, че той ще дойде на конференция с такова провокативно наименование?

— Опазил го бог твоя шеф да направи нещо провокативно, Ален.

— Ами сигурността?

— Винаги сме се грижили за себе си.

— Не и израелци, Хана. Това ще придаде на събитието лош дъх.

На следващия ден Рашел Леви пусна съобщение до пресата. Медиите бяха поканени да отразят конференцията, а ограничен брой места бяха предоставени на широката общественост. Няколко часа по-късно на оживена улица в дванайсети арондисман мъж нападна с брадва и сериозно рани религиозен евреин. Преди да избяга, нападателят размахал кървавото острие и извикал: Khaybar, Khaybar, ya-Yahud! Бе съобщено, че полицията разследва случая.

И от съображения за сигурност, и заради бързането, самата конференция бе насрочена само пет дни след пускането на прессъобщението. Затова Хана смогна едва в последните часове да подготви слово за откриването ѝ. В навечерието на събитието седна сама в библиотеката си и започна да драска яростно с химикалка по празния жълт лист.

Смяташе, че мястото е подходящо за написването на подобен документ, тъй като библиотеката някога бе принадлежала на дядо ѝ. Той бе роден в Люблински окръг, Полша, избягал в Париж през 1936-а, четири години преди нашествието на Хитлеровия Вермахт. Сутринта на 16 юли 1942 г. — деня, познат като Jeudi Noir, или Черния четвъртък — френски полицаи, носещи купчина сини формуляри за депортация, арестували Исак Вайнберг и съпругата му заедно с почти тринайсет хиляди други евреи, родени в чужбина. Исак успял да скрие две неща преди ужасяващото почукване на вратата: единственото си дете — малкия си син Марк, и картината на Ван Гог. Марк Вайнберг оцелял през войната, като се криел, а през 1952-а успял да си върне апартамента на Рю Паве от френското семейство, което се било заселило в него след Jeudi Noir. И като по чудо картината се оказала точно там, където Исак Вайнберг я бил оставил — скрита под дюшемето на библиотеката, под бюрото, на което Хана седеше сега.

Три седмици след ареста Исак Вайнберг и съпругата му били депортирани в Аушвиц и задушени в газовите камери още с пристигането си. Те били само двама от 75-те хиляди евреи от Франция, загинали в лагерите на смъртта на нацистка Германия, а това беше оставило трайно петно върху френската история. Но можеше ли този срамен акт да се повтори? И дали не беше време 475-те хиляди евреи във Франция — третата по големина еврейска общност в света, да си събират багажа и да потеглят? Това бе въпросът, който Хана поставяше в наименованието на конференцията. Много евреи вече бяха напуснали страната. Петнайсет хиляди бяха емигрирали в Израел през последната година, още хора тръгваха всеки ден. Хана обаче нямаше желание да се присъедини към тях. Без значение какво биха казали враговете ѝ, тя се смяташе първо за французойка, а след това за еврейка. Идеята да живее някъде другаде, освен в четвърти арондисман в Париж, ѝ беше противна. Все пак смяташе за свой дълг да предупреди сънародниците си — френските евреи, за приближаващата буря. Заплахата все още бе в зародиш. Но когато една сграда пламне, пишеше Хана сега, спасението е да се намери най-близкият изход.

Довърши първата чернова малко преди полунощ. Помисли си, че текстът е прекалено рязък и може би прекалено гневен. Посмекчи острите реплики и добави няколко потискащи статистики, за да защити тезата си. След това го преписа на лаптопа си, разпечата един екземпляр и до два успя да си легне. Алармата я събуди в седем; тя изпи набързо цяла кана кафе с мляко и се вмъкна под душа. След това седна пред тоалетката си по хавлия и се взря в лицето в огледалото. Баща ѝ в изблик на брутална откровеност веднъж бе казал на единствената си дъщеря, че Бог е бил щедър, когато я е дарил с ум, но стиснат на хубост. Косата ѝ бе чуплива, тъмна, прошарена със сиви нишки, и тя я бе оставила да расте на воля. Носът ѝ бе тънък и орлов, очите ѝ — големи и кафяви. Лицето ѝ никога не бе блестяло с хубост, но пък и никой не я беше смятал за глупачка. Помисли си, че в такива моменти външността ѝ е предимство.

Сложи си малко грим, за да скрие тъмните кръгове под очите, и оправи косата си по-старателно от обичайното. След това бързо се облече — тъмна вълнена пола и пуловер, тъмни чорапи, избра ниски обувки — и пое надолу по стълбите. Прекоси вътрешния двор, открехна вратата на главния вход на сградата няколко сантиметра и надникна към улицата. Беше малко след осем. Парижани и туристи изпълваха тротоара под сивото небе в ранната пролет. По всичко личеше, че никой не очакваше жена с интелигентен вид на около петдесет и пет да се появи от блока на номер 24.

Тя излезе и тръгна покрай редицата шикозни бутици за дрехи на Рю де Розие. Отначало приличаше на обикновена парижка улица в доста престижен квартал. Ала истинската ѝ същност се разкри, когато Хана стигна до кашер пицария и няколко сергии за фалафели с табелки на иврит. Представи си как ли бе изглеждала в утрото на Jeudi Noir. Безпомощните евреи, подкарани да се качват в откритите каросерии на камионите, всеки стиснал позволения му единствен куфар. Съседите, които надзъртат през отворените прозорци, някои мълчаливи и засрамени, други едвам сдържащи злорадството си от нещастието на омразното малцинство. Хана задържа този образ в ума си — парижаните, които махат за сбогом на обречените евреи, — докато крачеше в мрачното утро, а токчетата ѝ потракваха ритмично по паветата.

Центърът „Вайнберг“ беше в тихия край на улицата, в четириетажна сграда, приютявала преди войната редакцията на вестник, издаван на иврит, и фабрика за палта. Опашка от няколко десетки души се бе извила пред входа, а двама охранители в тъмни костюми — млади мъже под трийсетте, внимателно претърсваха всеки, който искаше да влезе. Хана се шмугна покрай тях и се качи горе, където специалните гости вече бяха изпълнили залата. Артър Голдмън и Макс Строс се гледаха предпазливо от двата края на помещението над чашите си със слабо американско кафе. Прочутата авторка на романи говореше сериозно с един от мемоаристите; директорът на Музея на холокоста разменяше бележки със специалиста от „Яд Вашем“, с когото бяха дългогодишни приятели. Само досадният американски коментатор като че ли нямаше с кого да общува. Той трупаше кроасани и бриоши в чинията си, сякаш не бе ял от дни.

— Не се тревожи — усмихна му се Хана. — Планирали сме прекъсване за обяд.

Тя прекара по няколко минути с всеки от поканените експерти, преди да тръгне по коридора към кабинета си. Щом остана сама, започна да препрочита встъпителното си слово, докато Рашел Леви не показа глава през вратата, сочейки часовника на ръката си.

— Колко хора дойдоха? — попита Хана.

— Повече, отколкото залата може да побере.

— А медиите?

— Всички са тук, включително „Ню Йорк Таймс“ и Би Би Си.

В този миг звънна мобилният ѝ телефон. Беше есемес от Ален Ламбер от Министерството на вътрешните работи. Тя го прочете и се намръщи.

— Какво пише? — попита Рашел.

— Ален си е Ален.

Хана остави телефона на бюрото, събра книжата си и тръгна. Рашел Леви я изчака да излезе, взе телефона и въведе не чак толкова тайната парола на Хана. Появи се съобщението от Ален Ламбер, съдържащо само четири думи.

БЪДИ ВНИМАТЕЛНА, СКЪПА МОЯ…

В Центъра „Вайнберг“ нямаше достатъчно място за аудиторията, ала залата на най-горния етаж бе една от най-хубавите в квартал Маре. Редицата френски прозорци разкриваха великолепна гледка към покривите и Сена, а по стените висяха няколко големи черно-бели фотографии от живота в квартала преди Jeudi Noir. Всички хора на тях бяха загинали по време на холокоста, включително и Исак Вайнберг, който бе сниман в библиотеката си три месеца преди да го застигне нещастието. Сега, минавайки покрай фотографията, Хана прокара пръст по повърхността ѝ, както бе докоснала и мазките по картината на Ван Гог. Само тя знаеше за тайната връзка между творбата, дядо ѝ и центъра, който носеше неговото име. Не, помисли си тя внезапно, това не беше съвсем вярно. Реставраторът също знаеше за тази връзка.

Върху платформа пред прозорците бе поставена дълга правоъгълна маса, а в залата двеста стола бяха строени като войници на парад. Всеки от тях беше зает и още стотина зрители се бяха наредили покрай задната стена. Хана зае определеното ѝ място — доброволно бе пожелала да бъде буфер между Голдмън и Строс — и се заслуша как Рашел Леви инструктираше публиката да изключи звука на мобилните си телефони. Накрая дойде нейният ред да говори. Тя включи микрофона и сведе очи към написаното си слово. Истинска национална трагедия е, че подобна конференция изобщо се провежда… И тогава дочу звук от улицата, пукане като от фойерверки, последвано от мъжки вик на арабски:

— Khaybar, Khaybar, ya-Yahud!

Хана слезе от платформата и притича до френските прозорци.

— Мили боже! — прошепна тя.

Обърна се и извика към гостите да се отдръпнат от прозорците, но ревът от детонацията заглуши гласа ѝ. За миг залата се превърна в торнадо от летящи стъкла, столове, мазилка, дрехи, човешки крайници. Хана усети, че се премята напред, макар да не разбираше дали се издига, или пада. Стори ѝ се, че вижда как Рашел Леви се върти като балерина. След това и тя, и всички останали изчезнаха от погледа ѝ.

Накрая осъзна, че лежи просната по гръб, може би на улицата или в гробница от тухли и бетон. Тишината, пропита от дим и прах, беше потискаща. Тя помъчи да изтрие мръсотията от очите си, но дясната ѝ ръка не я послуша. Тогава осъзна, че няма дясна ръка. Май нямаше и десен крак. Извърна леко глава и видя лежащ до нея мъж.

— Професор Строс, това вие ли сте?

Но мъжът не отговори. Беше мъртъв. „Скоро и аз ще го последвам“, помисли си Хана.

Изведнъж ѝ стана ужасно студено. Предположи, че е заради загубата на кръв. Или пък бе от вятъра, който за кратко разнесе тъмния дим над лицето ѝ. Тогава осъзна, че с мъжа, който можеше и да е професор Строс, лежаха сред отломки на Рю де Розие. А над тях се бе надвесил някой, облечен изцяло в черно, който ги гледаше над дулото на автомат. Лицето му бе покрито с маска, но очите му се виждаха. Те бяха поразително красиви, два калейдоскопа в лешниково и медно.

— Моля ви — тихо изстена Хана, но очите зад маската само просветнаха злокобно.

След това блесна бяла светлина и Хана вече вървеше по коридор, а липсващите ѝ крайници бяха възстановени. Мина през вратата на своята детска стая и заопипва в тъмнината за картината на Ван Гог. Ала по всичко личеше, че тя не бе на мястото си. А след миг и Хана вече я нямаше.

2. Рю дьо Гренел, Париж

По-късно френските власти щяха да съобщят, че бомбата тежала повече от петстотин килограма. Била поставена в бял ван „Рено Трафик“ и както показваха многобройните камери за наблюдение на улицата, била детонирана точно в десет часа, когато е трябвало да започне конференцията в Центъра „Вайнберг“. Явно атентаторите държаха на точността.

Според френските експерти, заложеният взрив беше ненужно мощен за такава скромна цел. Те заключиха, че и около двеста килограма експлозив е щял да бъде достатъчен, за да срине офисите и да убие или рани всички в тях. А бомбата от петстотин килограма беше съборила сгради и изпочупила прозорците по цялата Рю де Розие. Ударната вълна бе толкова силна, че в Париж всъщност бе регистрирано земетресение за пръв път, откакто някой помнеше. Имаше щети и под земята. Водопроводите и газопроводите в целия район бяха засегнати, а влак на метрото дерайлира, докато наближаваше станцията при „Отел дьо Вил“. Повече от двеста пътници бяха ранени, много от тях тежко. Парижката полиция отначало помисли, че и във влака има бомба, и веднага разпореди евакуация на цялото метро. Животът в града бързо замря. За атентаторите това бе неочаквана победа.

Огромната сила на взрива изкопа на Рю де Розие кратер, дълбок шест метра. Нищо не бе останало от реното, само лявата задна врата на багажника бе намерена, странно непокътната, да плува в Сена близо до катедралата „Нотър Дам“, след като бе прелетяла разстояние от почти километър. След време разследващите щяха да установят, че ванът е бил отмъкнат от Во ан Велен — мрачно предградие на Лион, населено с мюсюлмани. И откаран неясно от кого в Париж в навечерието на атаката. Бил оставен пред магазин за обзавеждане на кухни и бани на булевард „Сен Жермен“. Точно в осем и десет на следващата сутрин бил подкаран от гладко избръснат мъж, висок около метър и осемдесет, с бейзболна шапка и слънчеви очила. Шофирал безцелно из централните улици на Париж — или поне така се предполагаше — до девет и двайсет, когато взел съучастника си пред Гар дю Нор. Отначало френската полиция и разузнаването работеха по хипотезата, че вторият атентатор също бе мъж. Ала по-късно, след като анализираха наличните видеозаписи, заключиха, че всъщност става въпрос за жена.

Когато реното стигна до квартал Маре, двамата пътници в него вече бяха закрили лицата си с маски. Слязоха от вана пред Центъра „Вайнберг“, тежковъоръжени с автомати „Калашников“, пистолети и гранати. Двамата охранители на Центъра бяха убити намясто. Четиримата граждани, които все още чакаха да бъдат проверени от тях, за да влязат в сградата, също бяха застреляни. Случаен минувач храбро опита да се намеси и бе безмилостно покосен. Останалите пешеходци на тясната уличка панически избягаха.

Стрелбата пред Центъра „Вайнберг“ престана в 9:59:30 и двамата маскирани нападатели хладнокръвно се придвижиха на запад по Рю де Розие към „Вией дю Тампъл“. Там нахлуха в популярна хлебарница. Осмина клиенти чакаха кротко на опашка. Всичките бяха убити, включително и жената зад щанда, която молеше за пощада, преди да бъде простреляна няколко пъти.

В мига, в който жената се свлече на пода, бомбата във вана избухна. Взривната вълна изпочупи витрините на хлебарницата, но сградата оцеля. Вместо веднага да избягат от касапницата, която бяха предизвикали, двамата маскирани се върнаха на Рю де Розие. Единствената оцеляла охранителна камера беше записала как методично се разхождат сред руините и екзекутират ранените и умиращите. Сред жертвите им бе и Хана Вайнберг, която бе простреляна два пъти, въпреки че почти нямаше шанс да оцелее. Атентаторите проявяваха жестокост, ала по всичко личеше, че не са аматьори. Жената с маска бе забелязана как хладнокръвно оправя засеклия „Калашников“, преди да убие тежко ранен мъж, който само допреди миг бе седял в залата на четвъртия етаж.

Няколко часа след атаката квартал Маре остана отцепен от полицията, достъпен само за линейките на Спешна помощ и за разследващите. Най-накрая, в късния следобед, когато и последните пожари бяха потушени и бе установено, че няма други експлозиви, пристигна френският президент. Обходи мястото на трагедията и заяви, че това е „холокост в сърцето на Париж“. Репликата не бе посрещната радушно в някои от по-неспокойните предградия. В едно от тях настана спонтанна веселба, която бързо бе потушена от полицейските части за борба с безредиците. Повечето вестници не обърнаха внимание на инцидента. Високопоставен полицейски началник го нарече „неприятно отклонение“ от непосредствената задача да се намерят извършителите.

Бягството на двамата маскирани от квартал Маре, както и всичко друго в атентата, беше педантично планирано и изпълнено. В близката улица ги чакаше мотор „Пежо Сателит“ с две черни каски на седалката. Отпрашиха с пълна газ на север, мъжът караше, а седналата зад него жена го държеше през кръста. Така отминаха незабелязано покрай колоната наближаващи полицейски коли и линейки. Камера на Пътна полиция ги бе заснела за последно край селцето Вийерон в окръг Вал д’Оаз. До обед те станаха обект на най-голямото издирване във френската история.

Националната полиция и жандармерията блокираха пътищата, проверяваха лични документи, чупеха прозорци на изоставени складове и прерязваха катинарите на подозрителни скривалища. А в изящна сграда на Рю дьо Гренел осемдесет и четирима мъже и жени бяха заети със съвсем друг вид търсене. Бяха познати само като група „Алфа“, членове на таен отряд на ГДВС — Генералната дирекция за вътрешна сигурност на Франция. Официално се знаеше, че е създаден шест години по-рано, след самоубийствен атентат на джихадисти пред прочут ресторант на „Шан-з-Елизе“. Отрядът беше специализиран в проникване във все по-нарастващия френски джихадистки ъндърграунд. И бе получил правомощия да предприема „активни мерки“ за премахване на потенциални ислямски терористи, преди те самите да предприемат активни мерки срещу републиката и гражданството. За шефа на група „Алфа“ — Пол Русо, се твърдеше, че е планирал повече бомбени атентати от Осама бин Ладен. Той не оспорваше обвинението, макар да добавяше, че никоя от неговите бомби никога не е избухвала. Офицерите от група „Алфа“ бяха добре обучени и натрупали много опит в изкуството на измамата. А Пол Русо бе неоспоримият им лидер и пътеводна звезда.

Със своите сака от туид, рошава посивяла коса и неизменната лула Русо изглеждаше по-подходящ за ролята на отнесения професор, отколкото на безмилостния таен полицай, а това съвсем не бе случайно. Беше започнал кариерата си именно в академичните среди и в по-мрачните си моменти точно там мечтаеше да се върне. Русо бе уважаван изследовател на френската литература от XIX век и работеше в Сорбоната, когато приятел от френското разузнаване го помоли да стане част от ДТН — Дирекцията за териториално наблюдение, френската служба за вътрешна сигурност. Годината беше 1983-а и страната бе разтърсена от вълна от бомбени атентати и покушения, извършвани от лява терористична група, позната като „Пряко действие“. Русо се присъедини към службата, чиято задача бе да унищожи „Пряко действие“, и след серия от брилянтни операции я постави на колене.

Остана в ДТН, където противодействаше на последвалите вълни от левичарски и близкоизточен тероризъм, до 2004 г., когато любимата му съпруга — Колет, почина след дълга борба с левкемията. Беше неутешим, оттегли се в скромната си вила в Люберон и започна работа върху планираната многотомна биография на Пруст. Тогава се случи атентатът на „Шан-з-Елизе“. Русо се съгласи да остави писалката и да се върне в битката, но само при едно условие: нямаше намерение да следи заподозрени в тероризъм, да подслушва телефонните им разговори или да чете маниакалните им размисли в интернет. Искаше да премине в настъпление. Шефът се съгласи, вътрешният министър — също, и така се роди група „Алфа“. През шестте си години съществуване тя бе предотвратила повече от дузина големи атентати на френска земя.

Сега обаче Русо смяташе нападението над Центъра „Вайнберг“ не просто за провал на разузнаването, а за лична обида. Късно следобед, докато френската столица още бе разтресена от жестокостта на атентата, той позвъни на шефа на ГДВС, за да подаде оставка. Шефът, разбира се, отказа да я приеме.

— Но за да покажеш, че се разкайваш — допълни той, — ще намериш чудовището, отговорно за тази мерзост. И ще ми донесеш главата му на тепсия.

Русо не хареса алюзията, защото нямаше намерение да се мери с поведението на съществата, срещу които се бореше. Въпреки това, той и екипът му се хвърлиха в задачата с отдаденост, която съперничеше на религиозния фанатизъм на враговете им. От групата си бяха изградили канали за информация из цялата страна. По кафенета, гари и затънтени улички оперативните работници на Русо се срещаха дискретно с агентите си от различни среди — проповедници, вербовчици, улични мошеници, добронамерени мюсюлмани или изгубени души с празни погледи, които бяха намерили упование в глобалната общност на радикалния ислям, сееща смърт. Някои шпионираха по съвест, други — за пари. А имаше и такива, които го правеха, защото Русо и неговите хора не им бяха оставили друга възможност. Нито един от тях обаче не беше предупредил за планираната атака — дори и дребните мошеници, които твърдяха, че знаят всичко, особено когато се намесеха парите. Затова и никой от членовете на група „Алфа“ не можеше още да установи самоличността на двамата атентатори. Възможно беше да са начинаещи, вълци единаци, войни на джихада без лидер, сглобили петстотинкилограмова бомба под носа на френското разузнаване, която бяха доставили умело до целта. Възможно беше, ала твърде невероятно, мислеше си Русо. Някъде се спотайваше зъл гений, който бе замислил нападението, бе събрал екип и го бе повел професионално към крайната цел. И именно главата на този човек Пол Русо щеше да поднесе на тепсия на шефа си.

И докато всички френски специални служби търсеха двамата извършители на атентата в Центъра „Вайнберг“, погледът на Русо бе решително вперен към далечен бряг. Като всички добри капитани в тежки времена, той остана на мостика на кораба, който в неговия случай бе кабинетът му на петия етаж. В стаята цареше дух на академичен безпорядък, носеше се плодовият аромат на тютюна му за лула — порок, на който се наслаждаваше в разрез с всички официални забрани на пушенето в държавните институции. Под бронираните му прозорци — които му бяха наложени от шефа — се намираше кръстовището на Рю дьо Гренел и тихата уличка „Амели“. Самата сграда нямаше вход откъм улицата, само задна порта, която водеше към малък вътрешен двор и паркинг. Дискретна месингова табелка гласеше, че вътре се намира нещо, наречено Международно общество за френска литература, и този детайл загатваше за почерка на Русо. За прикритие групата издаваше тънко тримесечно списание, което той настояваше сам да редактира. По последни данни то имаше дванайсет читатели. Всеки от тях бе щателно проверен.

В самата сграда обаче всичко бе съвсем различно: техническият екип обитаваше мазето; наблюдателите бяха на първия етаж; на втория беше обемният регистър на група „Алфа“ — Русо предпочиташе старомодните хартиени досиета пред дигиталните файлове; а третият и четвъртият се заемаха от водещите офицери на агентите… Повечето идваха и си отиваха през задната порта — пеша или със служебни коли. Други минаваха през тайния проход, свързващ сградата и романтичния магазин за антики в съседство, собственост на възрастен французин, някогашен секретен служител по време на войната в Алжир. Пол Русо беше единственият от група „Алфа“, който бе получил разрешение да прочете страховитото досие на притежателя на магазина.

Случаен посетител на петия етаж би могъл да го сбърка с офис на частна швейцарска банка. Беше мрачен, сенчест и тих, ако изключим музиката на Шопен, която понякога се носеше през отворената врата на Пол Русо. Многострадалната му секретарка — неумолимата госпожа Тревил, седеше на подредено бюро в преддверието, а в отсрещния край на тесния коридор беше кабинетът на заместника на Русо — Кристиан Бушар. Той беше всичко, което Русо не бе — млад, в добра форма, елегантно облечен и прекалено добре изглеждащ. Но преди всичко Бушар беше амбициозен. Шефът на ГДВС го бе натрапил на Русо и мнозина предполагаха, че един ден той ще оглави група „Алфа“. Русо го презираше съвсем малко, защото въпреки очевидните си недостатъци, Бушар бе много добър в работата си. И също толкова безмилостен. Когато трябваше да се върши мръсна бюрократична работа, младокът неизменно се заемаше с нея.

Три дни след атаката в Центъра „Вайнберг“ терористите все още бяха на свобода, а в Министерството на вътрешните работи се проведе среща на началниците на отдели. Русо ненавиждаше подобни събирания — на тях винаги се състезаваха за печелене на политически точки, — затова изпрати Бушар. Заместникът му се върна на Рю дьо Гренел чак когато вече наближаваше осем вечерта. Влезе в кабинета на Русо и без да отрони дума, постави две снимки на бюрото му. На тях се виждаше смугла жена на около двайсет и пет години с овално лице и очи като калейдоскопи от лешниково и медно. На първата снимка косата ѝ бе до раменете, сресана назад, разкривайки безупречното ѝ чело. На втората тя бе покрита с хиджаб от черна коприна без украса.

— Наричат я Черната вдовица — каза Бушар.

— Ефектно — изпъшка Русо и се намръщи. Взе втората снимка, на която жената бе облечена според религиозния канон, и се взря в бездънните ѝ очи. — Как е истинското ѝ име?

— Сафия Бурихан.

— Алжирка ли е?

— От Олне су Боа.

Олне су Боа бе предградие на север от Париж. Неговите пълни с всякакви престъпници общински жилищни комплекси — познати във Франция като HLM, или habitation à loyer modéré4 — бяха едни от най-опасните в страната. Полицията рядко се осмеляваше да стъпи там. Дори Русо съветваше служителите си на терен да се срещат с информаторите си от Олне на по-безопасен терен.

— На двайсет и девет години е, родена е във Франция — поясни Бушар. — Въпреки това винаги се е определяла първо като мюсюлманка, а след това като французойка.

— Кой я е намерил?

— Люсиен.

Люсиен Жакар беше началникът на антитерористичния отдел на ГДВС. Официално група „Алфа“ бе под негово командване. На практика обаче Русо се отчиташе през главата му на неговия шеф. За да избегне евентуални конфликти, той информираше Жакар за актуалните случаи на група „Алфа“, но ревниво пазеше имената на информаторите и оперативните методи на поделението. Група „Алфа“ беше по същество служба в службата, която Люсиен Жакар искаше да постави твърдо под свой контрол.

— Каква информация има той за нея? — попита Русо, продължавайки да се взира в очите на жената.

— Появила се в радара му преди около три години.

— Защо?

— Заради приятеля ѝ.

Бушар постави друга снимка на бюрото. На нея се виждаше мъж малко над трийсетте, с късо подстригана тъмна коса и рядката брада на ревностен мюсюлманин.

— Алжирец ли е?

— Всъщност тунизиец. Той е голямата работа. Разбира от електроника. И от компютри. Прекарал е известно време в Ирак и Йемен, преди да замине за Сирия.

— Ал Кайда?

— Не — каза Бушар. — ИДИЛ.

Русо вдигна рязко очи.

— Къде е сега?

— Очевидно в рая.

— Какво се е случило?

— Убит е при въздушен удар на коалицията.

— А жената?

— Тя пътувала до Сирия миналата година.

— Колко дълго е останала там?

— Поне шест месеца.

— И какво е правила?

— Явно е преминала обучение по боравене с оръжие.

— А когато се е върнала в Париж?

— Люсиен я поставил под наблюдение. Само че после… — Бушар сви рамене.

— Свалил го е, така ли? — смръщи се Русо.

Бушар кимна.

— Защо?

— Обичайната причина. Прекалено много цели, твърде малко ресурси.

— Та тя е била тиктакаща бомба.

— Люсиен не е мислил така. Очевидно е започнала да се държи прилично, след като се е върнала във Франция. Не се е срещала с никакви радикални елементи, а и присъствието ѝ в интернет е било безобидно. Дори спряла да носи хиджаб.

— Защото точно това ѝ е наредил да направи този, който стои зад атаката. По всичко личи, че е била част от сложна мрежа.

— Люсиен потвърждава това. Всъщност той предупреди министъра, че е само въпрос на време да ни ударят отново.

— А министърът как реагира?

— Просто нареди на Люсиен да предаде всичките си досиета на нас.

Русо си позволи да се усмихне за кратко за сметка на противника си.

— Искам всичко, Кристиан. Особено докладите от наблюденията след завръщането ѝ от Сирия.

— Люсиен обеща да прати досиетата утре рано сутринта.

— Колко мило от негова страна. — Русо сведе поглед към снимката на жената, която наричаха La veuve noire, Черната вдовица. — Къде предполагаш, че е тя?

— Ако трябва да гадая, бих казал, че досега вече се е върнала в Сирия заедно със съучастника си.

— Чудно е защо не са пожелали да умрат за каузата. — Русо събра трите снимки и ги върна на заместника си. — Други новини?

— Интересно развитие около онази жена Вайнберг. Оказва се, че в колекцията ѝ от произведения на изкуството има картина на Винсент ван Гог, която се води за изгубена.

— Наистина ли?

— И познай на кого е решила да я остави.

Изражението на Русо показваше ясно, че не е в настроение за игрички, затова Бушар бързо съобщи името.

— Мислех, че е мъртъв.

— Явно не е.

— Защо не е отишъл на погребението?

— Кой каза, че не е?

— Съобщихме ли му за картината?

— Министерството предпочита тя да остане във Франция.

— Значи отговорът е „не“?

Бушар мълчеше.

— Някой трябва да припомни на министерството, че четири от жертвите на атентата в Центъра „Вайнберг“ са граждани на държавата Израел.

— Какво намекваш?

— Подозирам, че скоро ще имаме вести от него.

Бушар излезе и остави Русо сам. Той намали светлината на лампата на бюрото си, включи стереоуредбата на полицата за книги и след миг първите акорди на Концерт за пиано №1 в ми минор на Шопен се разляха в тишината. Трафикът пълзеше по Рю дьо Гренел, а на изток, над брега на Сена, блестяха светлините на Айфеловата кула. Русо не виждаше нищо от това. В мислите си той съзерцаваше млад мъж, който се движеше енергично през вътрешния двор с оръжие в протегнатата ръка. Този човек беше легенда, талант в изкуството на заблудата и екзекутор, който се бореше с терористите по-дълго дори от Русо. Би било чест да работи с него, вместо срещу него. Скоро, помисли си Русо. Скоро…

3. Бейрут

Макар Пол Русо да не знаеше, семената на този оперативен съюз вече бяха посети. Защото в същата тази вечер, докато Русо вървеше към малкия си ергенски апартамент на улица „Сен Жак“, по крайбрежния булевард „Корниш“ в Бейрут с пълна скорост се движеше кола. Тя бе черна на цвят, германско производство и внушителна по размер. Мъжът на задната седалка бе висок и слаб, с бледа безкръвна кожа и очи с цвят на глетчер. На лицето му бе изписана дълбока досада, но пръстите на дясната му ръка, които леко барабаняха по страничната облегалка, издаваха истинското състояние на емоциите му. Носеше прилепнали джинси, вълнен пуловер и кожено яке. Под якето, в колана на джинсите му бе затъкнат 9-милиметров пистолет, произведен в Белгия, който бе взел от свой човек на летището — в Ливан никога нямаше недостиг на оръжия, нито малки, нито големи. Във вътрешния джоб на якето му имаше пачка банкноти и канадски паспорт с много печати, който го идентифицираше като Дейвид Ростов. Като много неща около този мъж, и паспортът беше измама. Истинското му име бе Михаил Абрамов и негов работодател бяха тайните служби на държавата Израел. Тези служби имаха дълго и заблуждаващо наименование, което нямаше почти нищо общо с истинската същност на дейността им. Хората като Михаил ги наричаха Службата и нищо повече.

Той се взираше в огледалото за обратно виждане и чакаше погледът на шофьора да срещне неговия. Шофьорът се казваше Сами Хадад. Беше маронит, бивш член на Ливанската християнска милиция и дългогодишен наемник на Службата. Имаше топли и опрощаващи очи на свещеник и подути ръце като на боксьор. Беше достатъчно възрастен, за да помни времето, когато Бейрут беше Париж на Близкия изток, както и да е участвал в дългата гражданска война, която бе разкъсала страната на парчета. Нямаше нищо, което Сами Хадад да не знаеше за Ливан и неговата опасна политика, а и не съществуваха неща, които да не можеше бързо да достави: оръжия, яхти, коли, наркотици, момичета. Някога бе осигурил пума за рекорден срок, тъй като Службата искаше да вербува алкохолизиран принц от арабска династия в Залива, който си падаше по хищни котки. Лоялността му към Службата не се поставяше под съмнение. Както и инстинктът му да надушва неприятности.

— Успокой се — каза Сами Хадад, след като срещна погледа на Михаил в огледалото. — Не ни следят.

Михаил надникна през рамо към светлините, идващи от трафика зад тях по „Корниш“. Във всяка от колите можеше да има екип убийци и похитители от „Хизбула“ или някоя друга екстремистка джихадистка организация, пуснала корени в палестинските бежански лагери на юг. А тези организации караха Ал Кайда да изглежда като старомодна умерена ислямска фракция. Това бе третото му посещение в Бейрут за последната година. Всеки път влизаше в страната с един и същ паспорт и защитен от една и съща легенда. Той беше Дейвид Ростов, пътуващ бизнесмен от руско-канадски произход, който купуваше незаконно придобити антики за предимно европейската си клиентела. Бейрут бе едно от любимите му ловни полета, защото там всичко бе възможно. Веднъж му предложиха поразително добре запазена двуметрова римска статуя на ранена амазонка. Струваше два милиона долара с включена доставка. След безбройни чаши сладко турско кафе убеди продавача, виден дилър от известно семейство, да свали цената с половин милион. Сетне си тръгна, но си спечели репутацията на упорит в преговорите труден клиент, а това се ценеше в градове като Бейрут. Провери колко е часът на мобилния си телефон „Самсунг“. Хадад забеляза това. Сами забелязваше всичко.

— Кога те очаква той?

— В десет часа.

— Доста късничко.

— Парите никога не спят, Сами.

— На мен ли го казваш?

— Да отидем ли направо в хотела, или искаш първо да се поразходиш?

— Ти реши.

— Да отидем в хотела.

— Или пък да се поразходим…

— Няма проблем.

Сами Хадад зави от „Корниш“ по улица с френски колониални сгради. Михаил я познаваше добре. Преди дванайсет години, докато служеше в специалните части Саярет Маткал, бе убил там терорист от „Хизбула“, докато спеше в леглото си в тайна къща. Да бъде член на такова елитно поделение, беше мечта на всяко израелско момче, а това бе наистина забележително постижение за момче от Москва. Което трябваше да се бори всеки божи ден от живота си, тъй като предците му са се оказали евреи. И чийто баща, виден съветски учен, беше затворен в психиатрична клиника, защото се осмелил да подложи на съмнение мъдростта на партията. Това момче бе пристигнало в Израел на шестнайсет години. Научи иврит за месец и след година бе изтрил всички следи от руския си акцент. Беше като милионите, дошли преди него, първите пионери ционисти, избягали в Палестина, за да се спасят от преследванията и погромите в Източна Европа. Беше като хората развалини, изсипали се от лагерите на смъртта след войната. Изхвърли багажа и слабостите на миналото и успя да стане нов човек, нов евреин. Стана израелец.

— Все още сме чисти — каза Хадад.

— Тогава какво чакаш? — подкани го Михаил.

Сами се върна на „Корниш“ и пое към пристанището. Над него се издигаха двете еднакви кули от стъкло и стомана на хотел „Четири сезона“. Сами подкара колата към алеята и погледна в огледалото за указания.

— Обади се, когато пристигне — каза Михаил. — Кажи ми дали има приятел с него.

— Никъде не ходи без приятел.

Михаил взе куфарчето и пътната си чанта от отсрещната седалка и отвори вратата.

— Внимавай там — предупреди го Сами. — Не говори с непознати.

Михаил слезе, тихичко си заподсвирква и се шмугна покрай пиколото във фоайето. Охранител в тъмен костюм го изгледа тревожно, но го пропусна, без да го претърси. Той прекоси дебелия килим, който погълна шума от стъпките му, и се озова пред внушителната рецепция. Зад нея стоеше хубава тъмнокоса жена на двайсет и пет, осветена от лампата над нея. Михаил знаеше, че е палестинка и че баща ѝ, боец от миналото, е избягал от Ливан през 1982 г., много преди тя да се роди. И други от служителите на хотела също имаха притеснителни биографии. Двама членове на „Хизбула“ работеха в кухнята, имаше и няколко потвърдени джихадисти в обслужването на стаите. Михаил прецени, че приблизително десет процента от личния състав би го убил, ако научеха истинската му самоличност и работа.

Усмихна се на жената и тя също му се усмихна, но хладно.

— Добър вечер, господин Ростов. Толкова се радвам пак да ви видя. — Лакираните ѝ нокти затракаха по клавиатурата, а на Михаил му се зави свят от миризмата на прецъфтели азалии. — Ще ви настаним само за една вечер.

— Колко жалко — каза той и пак се усмихна.

— Искате ли помощ за багажа?

— Ще се справя.

— Този път стаята ви е луксозна, с изглед към морето. Намира се на четиринайсетия етаж. — Тя му подаде плик с ключ и направи жест към асансьора като стюардеса, сочеща към аварийните изходи. — Добре дошли отново.

Михаил понесе чантата и куфарчето си към фоайето с асансьорите. Чакаше го празна кабина с отворена врата. Пристъпи вътре, благодарен, че ще остане сам, и натисна бутона за четиринайсетия етаж. Но докато вратата се затваряше, в процепа се показа ръка и влезе още един мъж. Беше набит, със силно изпъкнало чело и челюст, създадена да поема удари. Очите им се срещнаха за кратко в отражението на вратата. Размениха си кимвания, но не си казаха нито дума. Мъжът натисна копчето за дванайсетия етаж, сякаш не бе сигурен какво да стори, а щом кабината потегли, започна да си гризе нокътя на палеца. Михаил се направи, че си проверява електронната поща на телефона, и така незабелязано снима нискочелия мъж. Докато вървеше по коридора към стаята си, прати снимката на булевард „Цар Саул“, където се намираше анонимната централа на Службата в Тел Авив. Огледът на вратата не показа следи от намеса. Прекара картата си през слота, приготви се за нападение и влезе.

Посрещна го музика на Вивалди — любимата на оръжейните контрабандисти, дилърите на хероин и терористите по цял свят, помисли си той, докато изключваше радиото. Леглото беше оправено, на възглавницата имаше шоколадче. Отиде до прозореца и видя покрива на колата на Сами Хадад, която бе паркирана на „Корниш“. Отвъд беше пристанището, а зад него — тъмното Средиземно море. Някъде там беше неговият спасителен изход. Вече не му бе позволено да идва в Бейрут без пътека за бягство по море. Следващият шеф имаше планове за него — или поне така бе чул да се говори в Службата. За специална служба това беше много клюкарско място.

Точно тогава мобилният телефон на Михаил светна. Получи съобщение от булевард „Цар Саул“, в което се казваше, че компютрите не могат да идентифицират мъжа, който го бе придружил в асансьора. Съветваха го да продължи да бъде предпазлив, каквото и да означаваше това. Пусна щорите, дръпна пердетата и угаси светлините в стаята една по една, докато настана пълен мрак. Едва тогава седна в края на леглото, заби поглед в ивицата светлина под вратата и зачака телефонът да звънне.

Не беше необичайно информаторът да закъснява. Той припомняше на Михаил при всяка възможност, че е много зает човек. Затова не беше изненада, че минаваше десет часът, а все още нямаше обаждане от Сами Хадад. Най-накрая в десет и четвърт телефонът звънна.

— Влиза във фоайето. С двама приятели е, и двамата са въоръжени.

Михаил затвори и остана седнал още десет минути. След това, с пистолет в ръка, тръгна към входното антре и залепи ухо на вратата. Не чу нищо навън и върна пистолета на кръста си. После излезе в коридора, който беше пуст, с изключение на един-единствен служител от поддръжката. В бара на покрива картинката беше обичайната: богати ливанци, хора от емирствата в обичайните им бели кандури, китайски бизнесмени, светнали от алкохола, дилъри на наркотици, проститутки, комарджии, търсачи на приключения, глупаци… Морският бриз си играеше с косите на жените и браздеше водата в басейна. Пулсиращата музика, пускана от професионален диджей, беше истинско аудиопрестъпление срещу човечеството.

Михаил си проправи път към най-отдалечения ъгъл на бара, където Кловис Мансур, потомък на династията на търговци на антики Мансур, седеше сам на белия диван с лице към Средиземно море. Беше заел поза като за фотосесия, с чаша шампанско в едната ръка и димяща цигара в другата. Носеше тъмен италиански костюм и разкопчана на врата бяла риза, изработена ръчно специално за него от шивача му в Лондон. Златният му ръчен часовник беше с размерите на слънчев. Парфюмът му се стелеше зад него като мантия.

— Закъсня, хабиби5 — каза той, когато Михаил седна на отсрещния диван. — Тъкмо се канех да си тръгвам.

— Не, не се канеше.

Михаил огледа интериора на бара. Двамата бодигардове на Мансур бъркаха в купичка с шамфъстък на съседната маса. Мъжът от асансьора се бе облегнал на парапета. Преструваше се, че се наслаждава на гледката към морето, докато държеше телефона до ухото си.

— Познаваш ли го? — попита Михаил.

— Никога не съм го виждал. Питие?

— Не, благодаря.

— По-добре да пийнеш.

Мансур махна на преминаващия сервитьор и поръча втора чаша шампанско. Михаил извади тъмножълт плик от джоба на сакото си и го сложи на ниската маса.

— Какво е това? — попита Мансур.

— Знак на уважение.

— Пари ли?

Михаил кимна.

— Не работя за теб, защото се нуждая от пари, хабиби. Все пак си имам достатъчно собствени. Работя за теб, защото искам да остана в бизнеса.

— Началниците ми предпочитат да си плащат.

— Началниците ти са стиснати изнудвачи.

— На твое място, преди да ги нарека така, бих погледнал в плика.

Мансур го отвори, вдигна вежди и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Какво имаш за мен, Кловис?

— Париж — каза търговецът на антики.

— Какво за Париж?

— Знам кой го е направил.

— Как?

— Не съм сигурен — отвърна Мансур, — но е възможно да помогна той да си плати за това.

4. Бейрут — Тел Авив

Беше два и половина през нощта, когато Михаил най-накрая се прибра в стаята си. Не забеляза нищо, което да му подскаже, че някой е влизал там в негово отсъствие; дори увитото в станиол шоколадче беше на същото място и под същия ъгъл върху възглавницата. След като го подуши за следи от арсеник, внимателно захапа края му. После, в необичаен пристъп на нервност, замъкна всяка мебел, която не бе прикрепена към пода, във входното антре и затисна вратата. Когато привърши барикадата, отвори пердетата и щорите и затърси своето средство за спасение сред корабните светлинки в Средиземно море. Веднага се упрекна, че подобна мисъл изобщо му е хрумнала. Пътят за бягство трябваше да се използва само в много краен случай. Притежанието на разузнавателна информация не попадаше в тази категория — дори и ако имаше потенциала да предотврати друга катастрофа като тази в Париж.

Наричат го Саладин…

Михаил се изтегна на леглото, опря гръб на таблата и придърпвайки пистолета до себе си, се взря в сенчестия силует на своята барикада. Стори му се наистина позорна гледка. Пусна телевизора и се разходи по каналите на полуделия Близък изток, докато досадата не го доведе до прага на съня. За да остане буден, изпи една кола от минибара и се замисли за жената, която глупаво бе позволил да се изплъзне измежду пръстите му. Беше красива американка с безупречно протестантско родословно дърво, която бе работила за ЦРУ и от време на време — за Службата. В момента живееше в Ню Йорк, където отговаряше за специална колекция от картини в Музея за съвременно изкуство. Беше дочул, че се среща доста сериозно с един мъж, който на всичкото отгоре бе брокер на акции. Поколеба се дали да не ѝ се обади просто за да чуе гласа ѝ, но реши, че ще е неразумно. Тя беше изгубена за него, също като Русия.

Как е истинското му име, Кловис?

Не съм сигурен, че някога е имал такова.

Откъде е?

Преди може да е бил от Ирак, но сега е син на халифата…

Накрая небето зад прозореца стана тъмносиньо от настъпващото утро. Михаил оправи стаята си и трийсет минути по-късно седна с кървясали очи на задната седалка на колата на Сами Хадад.

— Как мина? — попита ливанецът.

— Пълна загуба на време — отговори Михаил, докато широко се прозяваше.

— Сега накъде?

— Тел Авив.

— Пътят никак не е лек, приятелю.

— Тогава може би трябва да ме закараш до летището.

Полетът му беше в осем и половина. Мина през паспортния контрол, преструвайки се на усмихнат и малко сънен канадец, след това зае мястото си в първа класа на борда на самолета на „Мидъл Ист Еърлайнс“, който пътуваше за Рим. За да се изолира от съседа си — турски търговец с нелицеприятна външност, той се направи, че чете сутрешните вестници. А всъщност обмисляше всички възможни причини самолет от флота на правителството на Ливан да не успее да стигне безопасно до крайната си точка. Като начало, каза си той мрачно, смъртта му би имала последствия и информацията му щеше да умре с него.

За колко пари говорим, Кловис?

Четири милиона, може би пет.

Последно?

По-скоро пет…

Самолетът кацна в Рим без инциденти, но на Михаил му трябваха почти два часа, за да премине през организираната блъсканица на паспортния контрол на летище Фиумичино. Престоят му в Италия бе кратък, колкото да смени самоличността си и да се прехвърли на друг самолет, този път на „Ел Ал“, за Тел Авив. Кола на Службата го чакаше на „Бен Гурион“. Отведе го на север към булевард „Цар Саул“. Сградата в западния край на улицата представляваше изложена на показ измама, също като крепостта на Пол Русо на Рю дьо Гренел. Над входа ѝ нямаше табела, липсваха метални букви, които да съобщават кой е обитателят. Всъщност абсолютно нищо не подсказваше, че това е централата на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. По-внимателно наблюдение разкриваше, че има сграда в сградата, която се ползваше със собствено електрозахранване, водоснабдителна система, канализация и сигурна комуникационна мрежа. Служителите носеха два ключа. Единият отваряше необозначената врата във фоайето, а с другия се задействаше асансьорът. Онези, които извършеха непростимия грях да загубят единия или двата ключа, бяха прогонвани в Юдейската пустиня и никой не ги виждаше и не чуваше за тях след това.

Като повечето оперативни агенти, Михаил влезе в сградата през подземния паркинг и после тръгна нагоре към етажа на началниците. Заради късния час — който според охранителните камери бе девет и половина — коридорът беше тих като в училище през ваканция. От открехнатата врата в дъното му струеше тънък ромб светлина. Михаил почука леко и като не чу отговор, влезе. В удобен кожен стол зад бюро от опушено стъкло се бе настанил Узи Навот, който скоро щеше да бъде бивш шеф на Службата. Той се мръщеше пред отворена папка като пред сметка, която не може да си позволи да плати. До лакътя му зееше отворена кутия с виенски маслени сладки. Само две бяха останали, което не бе добър знак.

Накрая Навот вдигна поглед и махна пренебрежително с ръка на Михаил да седне. Носеше риза на тънки райета, която бе правена за по-слаб човек, и очила без рамки, любими на германските интелектуалци и швейцарските банкери. Косата му, някога червеникаворуса, сега бе сребристосива. Той се втренчи за един дълъг миг в новодошлия със зле прикрита враждебност. Не такова посрещане бе очаквал Михаил, но пък напоследък никой не знаеше какво да очаква от срещите с Узи Навот. Имаше слухове, че наследникът му възнамерява да го запази под друга длъжност, което си бе светотатство в служба, за която смяната на върха беше почти въпрос на религиозна доктрина. Ала официално бъдещето му си оставаше неясно.

— Някакви проблеми по пътя от Бейрут? — попита най-сетне Навот, сякаш въпросът току-що му бе хрумнал.

— Никакви — отговори Михаил.

Узи натисна троха от сладките с върха на дебелия си пръст.

— Следиха ли ви?

— Нищо, което да сме забелязали.

— А мъжът, който се качи заедно с теб в хотелския асансьор? Видя ли го пак?

— В бара на покрива.

— Нещо подозрително?

— Всички в Бейрут изглеждат подозрително. Затова е Бейрут.

Навот бутна трохата в кутията. След това извади снимка от папката и я хвърли през бюрото към Михаил. На нея имаше мъж, седнал на предната седалка на луксозен автомобил на крайбрежен булевард. Прозорецът на колата бе разбит. Мъжът, превърнат в кървава пихтия, съвсем очевидно беше мъртъв.

— Позна ли го? — попита Навот.

Михаил присви съсредоточено очи.

— Внимателно огледай колата.

Михаил така и направи. И тогава разбра. Мъртвият мъж бе Сами Хадад.

— Кога са го убили?

— Скоро след като те е оставил на летището. И това е било само началото.

Навот бутна друга снимка през бюрото, изобразяваща разрушена сграда на елегантна улица в центъра на Бейрут. Беше галерия „Мансур“ на улица „Мадам Кюри“. По тротоара бяха пръснати крайници и глави. Но не бяха човешки. Това бе великолепната колекция от статуи на Кловис Мансур.

— Надявах се — започна Навот след известно мълчание, — че последните ми дни като шеф ще минат без инциденти. Вместо това трябва да се занимавам със загубата на най-добрия ни наемник на терен в Бейрут и на информатор, когото дълго вербувахме.

— По-добре, отколкото мъртъв оперативен агент.

— Нека аз преценя това. — Узи взе двете снимки и ги върна в папката. — Какво имаше Мансур за теб?

— Човекът, който стои зад атентата в Париж.

— Кой е той?

— Наричат го Саладин.

— Саладин? — оживи се Навот, докато затваряше папката.

— Е, това е някакво начало.

Узи остана в кабинета си дълго след като Михаил си тръгна. На бюрото нямаше нищо освен бележника му, подвързан с естествена кожа, в който бе написал една-единствена дума. Саладин… Само човек с високо самочувствие би си дал такова кодово име, човек с огромни амбиции… Истинският Саладин бе обединил мюсюлманския свят под властта на династията Аюбиди, завоювайки Йерусалим от кръстоносците. Може би новият му съименник имаше същите намерения. За своя дебют бе избрал да изравни със земята еврейска цел насред Париж, като така бе атакувал две страни, две цивилизации едновременно. Със сигурност, помисли си Навот, успехът на атентата само е подсилил жаждата му за кръв. Беше въпрос на време да удари отново.

Засега Саладин беше френски проблем. Но фактът, че четирима израелски граждани бяха загинали при нападението, даваше на Навот основание да се намеси в Париж. Както и името, което Кловис Мансур бе прошепнал в ухото на Михаил в Бейрут. Всъщност с помощта на малко умели пазарлъци само това име можеше да е достатъчно, за да осигури на Службата място край масата на операцията. Навот вярваше в силата на убеждението. Бивш оперативен агент и вербовчик на шпиони, той владееше способността да представи сламка за чисто злато. Трябваше му единствено човек, който да се грижи за интересите на Службата при съвместно френско-израелско начинание. Имаше предвид само един кандидат, легендарен агент, който провеждаше операции на френска земя, откакто бе младеж на двайсет и две. Нещо повече, въпросният агент бе познавал Хана Вайнберг лично. За нещастие, премиерът имаше други планове за него.

Той погледна колко е часът: беше десет и петнайсет.

Посегна към телефона и набра отдел „Пътувания“.

— Трябва да летя за Париж утре сутринта.

— В шест или в девет часа?

— Шест — каза унило Узи.

— Кога се връщате?

— Още същата вечер.

— Готово.

Навот затвори и след това направи едно последно обаждане. Въпросът, който постави, бе задаван много пъти преди това.

— Колко време му трябва, за да свърши?

— Близо е.

— Колко близо?

— Може би тази вечер, най-късно утре.

Навот остави слушалката на мястото ѝ и зарея поглед из просторния кабинет, който скоро нямаше да е негов.

Най-късно утре…

Може би, помисли си той. А може би не.

5. Израелски музей, Йерусалим

В далечния ъгъл на лабораторията за консервация от белия таван до белия под се спускаше черна завеса. Зад нея имаше два еднакви дъбови италиански статива, две халогенни лампи, фотоапарат „Никон“, закрепен на триножник, палитра, купчинка памучни тампони, стар сиди плейър, омазан с няколко различни цвята. И масичка на колелца, пълна с бои, материали, разтворители, дървени дюбели и няколко самурени четки номер 7 на „Уинсър и Нютън“. През повечето време от последните четири месеца реставраторът се бе трудил там сам, понякога до късно вечер, понякога чак до зори. Той нямаше служебен пропуск за музея, защото всъщност работеше за друга институция. Щатните реставратори бяха посъветвани да не споменават за присъствието му, дори да не произнасят името му. Не им бе позволено да обсъждат и голямата олтарна картина от стар италиански майстор, която бе подпряна на стативите. И картината, и реставраторът имаха опасно и трагично минало.

Мъжът беше под средния ръст — около метър и седемдесет, не повече — с крехко телосложение. Имаше високо чело и тясна брадичка, широки изразени скули и дълъг костелив нос, който изглеждаше като издялан от дърво. Тъмната му коса бе късо подстригана и прошарена на слепоочията, очите му бяха обагрени в неестествен нюанс на зеленото. Възрастта му бе една от най-строго пазените тайни в Израел. Неотдавна, когато некрологът му се появи във всички вестници по света, не беше публикувана нито една достоверна година на раждане. Новината за неговата смърт бе част от сложна операция, целяща да измами враговете му от Москва и Техеран. Те повярваха, че историята е истинска, и тази заблуда позволи на реставратора да им отмъсти. Скоро след завръщането му в Йерусалим съпругата му роди близнаци: момиче, кръстено Ирене — на майка му, и момче на име Рафаел. Сега майката, дъщерята и синът бяха трима от най-зорко пазените хора в Израел. Както и самият реставратор. Той идваше и си отиваше в брониран американски джип, придружаван от бодигард, двайсет и пет годишен убиец с кафяви очи. Младият мъж седеше пред вратата на лабораторията през цялото време, докато той бе вътре.

Появата му в музея в една мрачна и дъждовна сряда през декември, няколко дни след раждането на децата му, предизвика шок и дълбоко облекчение у останалите реставратори. Те бяха предупредени, че той не обича да го гледат, докато работи. Ала въпреки това редовно надничаха в неговата скрита зад завесата пещера, за да зърнат картината със собствените си очи. В интерес на истината той не можеше да ги вини. „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо беше може би най-известното изчезнало произведение на изкуството. То бе откраднато от църквата „Сан Лоренцо“ в Палермо през октомври 1969 г., а сега формално се водеше собственост на Ватикана. Светият престол разумно бе решил да премълчи новината за връщането на картината до завършването на реставрацията ѝ. Както ставаше често със съобщенията на Ватикана, официалната версия щеше напълно да се размине с истината. В нея нямаше да се спомене фактът, че легендарен израелски разузнавач на име Габриел Алон е намерил изчезналата картина, окачена в църква в северния италиански град Бриено. Нито че на същия легендарен разузнавач е поверена задачата за нейната реставрация.

През дългата си кариера той бе извършил няколко необичайни реставрации — веднъж например възстанови портрет на Рембранд, който бе прострелян с куршум. Но картината на Караваджо върху стативите на Габриел бе със сигурност най-повреденото платно, което някога бе виждал. Малко се знаеше за дългия ѝ път от „Сан Лоренцо“ до църквата, където той я бе намерил. Историите обаче бяха безбройни. Била дадена на мафиотски бос като награда и я изваждали единствено за важни срещи на неговите главорези. Била изядена от плъхове, повредена от наводнение, горяла в пожар. Габриел беше сигурен само в едно: макар и сериозни, повредите по картината не бяха фатални. Но Ефраим Коен, шефът на отдела за реставрация в музея, не беше толкова сигурен. След като видя платното за пръв път, той посъветва Габриел да му даде последно причастие и да го върне на Ватикана в същия дървен ковчег, в който бе пристигнало.

— Имай малко вяра — каза му Габриел.

— Не — отвърна Коен. — Нямам толкова талант.

Коен, също както и останалите от екипа, бе чул историите за пропуснатия краен срок, за неплатените възнаграждения, за закъснялото откриване на църквата. Бързината на охлюв, с която Габриел работеше, беше легендарна, почти колкото подвизите му на тихия фронт из Европа и Близкия изток. Но скоро откриха, че мудността му е нарочна, а не инстинктивна. Една вечер, докато оправяше със замах повреденото лице на свети Франциск, той обясни на Коен, че изкуството на реставрацията е като правенето на любов. Най-добре било всичко да се върши бавно и с педантично внимание към всеки детайл, с периодични прекъсвания за почивка и освежаване. Но ако творецът и неговият обект се познават добре, реставрацията може да се прави с необичайна бързина, постигайки общо взето същия резултат.

— С Караваджо сте стари приятели, така ли? — попита Коен.

— Сътрудничили сме си в миналото.

— Значи, слуховете са верни?

Габриел рисуваше с дясната си ръка. Премести четката в лявата и продължи да работи със същата сръчност.

— Какви слухове? — попита той след малко.

— Говори се, че ти си реставрирал „Полагането на Христос в гроба“ по поръчка на Ватиканските музеи преди няколко години.

— Не бива никога да даваш ухо на слухове, Ефраим, особено когато те се отнасят за мен.

— Нито на новините — допълни мрачно Коен.

Работното му време бе хаотично и непредсказуемо. Можеше да мине и цял ден без следа от него. А след това Коен идваше в музея и виждаше, че голяма част от платното е била чудодейно реставрирана. Със сигурност си имаше таен асистент, мислеше си той. Или самият Караваджо се вмъкваше в музея нощем с меч в едната ръка и четка в другата, за да му помага в работата. След една нощна сесия — толкова продуктивна, че след нея Девата се бе върнала към първоначалния си блясък — Коен наистина провери записите от охранителните камери. Откри, че Габриел бе влязъл в лабораторията в десет и половина вечерта и си бе тръгнал в седем и половина на следващата сутрин. Дори и бодигардът с кафявите очи не беше с него. И докато гледаше как призрачната фигура се движеше с един кадър в секунда из полуосветената зала, Коен си помисли: „А може би е истина, той все пак е архангел“.

Когато идваше в нормалните работни часове, винаги звучеше музика. „Бохеми“ му беше особено любима. И наистина, пускаше я толкова често, че Коен, който не говореше и дума италиански, можеше да изпее Che gelida manina6 наизуст. Влезеше ли веднъж Габриел в пещерата си зад завесата, не излизаше, докато не свърши работа. Нямаше разходки сред скулптурите в градината на музея, за да прочисти мислите си, нито отскачаше често до служебната столова за доза кофеин. Чуваше се само музика и тихото тупане на четката, а от време на време по някое щракване с фотоапарата „Никон“, с което документираше неумолимия си прогрес. Преди да си тръгне от лабораторията, почистваше четките и палитрата и подреждаше масичката на колелца — и то изрядно, за да може да забележи, ако някой му е пипал нещата в негово отсъствие. След това музиката спираше, халогенните лампи угасваха и след сърдечно кимване към другите, поемаше навън.

В началото на април, когато зимните дъждове бяха само спомен, а дните бяха станали топли и слънчеви, той вече с всички сили препускаше към финалната права, която единствен виждаше. Оставаше само крилатият ангел на Бога, момче с кожа като от слонова кост, което се носеше в горната част на композицията. Странен избор да го остави за накрая, мислеше си Коен, тъй като ангелчето бе пострадало сериозно. По крайниците му имаше много излющвания на боята, бялата му дреха бе съсипана. Само дясната му ръка, която сочеше към небето, беше непокътната. Габриел реставрира ангела след серия от маратонски сеанси. Те бяха забележителни с тишината си — освен че не звучеше музика, се случи и нещо друго, докато възстановяваше кестенявата коса на херувима: в Париж избухна мощна бомба. Той стоя дълго пред малкия телевизор в лабораторията, докато палитрата му бавно съхнеше, и гледаше как вадят трупове изпод развалините. А когато снимка на жена на име Хана Вайнберг се появи на екрана, мъжът трепна, сякаш нещо невидимо го удари. След това изражението му стана мрачно и зелените му очи заблестяха от гняв. Коен се изкушаваше да попита легендарния разузнавач дали бе познавал тази жена, но реши да премълчи. С него можеше да се говори за картини и за времето, но когато избухваха бомби, вероятно бе по-добре да се спазва дистанция.

В деня, в който Узи Навот отпътува за Париж, Габриел пристигна в лабораторията преди изгрев-слънце и остана в малката си пещера дълго след като музеят бе затворил. Ефраим Коен си намери причина да постои до късно, тъй като усещаше, че краят е близо, и искаше да е там, за да го види с очите си. Малко след осем вечерта долови познатия звук от оставянето на четките номер 7 на „Уинсър и Нютън“ върху алуминиевия плот на подвижната масичка. Коен надникна незабелязано през малката пролука в завесата и го видя да стои пред платното, беше подпрял с ръка брадичката си, главата му бе леко килната настрани. Остана в тази поза, застинал като фигурите на картината, докато бодигардът с кафявите очи нахлу в лабораторията и му пъхна припряно телефон в ръката. Той го вдигна неохотно към ухото си, послуша мълчаливо и измърмори нещо, което Коен не успя съвсем да разбере. След миг и двамата с бодигарда тръгнаха.

Като остана сам, Ефраим Коен се вмъкна зад завесата, застана пред платното и едва успя да си поеме дъх. Най-накрая взе четката от масичката на колела и я пъхна в джоба на престилката си. Не е честно, помисли си, докато гасеше халогенните лампи. Може би той все пак беше архангел.

6. Маале Хахамиша, Израел

Старият кибуц Маале Хахамиша се намираше на стратегически хълм в скалистите западни подстъпи на Йерусалим, недалеч от арабското градче Абу Гош. Основан по време на Арабското въстание от 1936–39 г., той беше едно от петдесет и седемте поселища тип „стена и кула“. Бяха издигнати набързо в завладяната от британците Палестина в отчаян опит да се подсигури ционисткото начинание и в крайна сметка да се възстанови древното царство Израел. Името на това поселище идваше от една история за отмъщение. В превод от иврит Ma’ale Hahamisha означаваше „Възходът на петимата“. Това бе несъвсем деликатно напомняне, че арабски терорист от близко село бе загинал от ръцете на петима евреи от кибуца.

Въпреки бруталните обстоятелства около своето раждане, кибуцът бе станал проспериращ благодарение на карфиола, прасковите и чаровния си планински хотел. Ари Шамрон, някогашен шеф на Службата в два мандата и сив кардинал на израелското разузнаване, често използваше този хотел за срещи, когато те не можеха да се проведат на булевард „Цар Саул“ или в таен апартамент. Една такава среща се състоя във великолепен септемврийски следобед през 1972 г. Тогава гостът, пристигнал без особено желание, беше обещаващият млад художник Габриел Алон. Шамрон го беше измъкнал от Академията по изобразително изкуство и дизайн „Бецалел“. Палестинската терористична група „Черният септември“ току-що бе убила единайсет израелски спортисти и треньори на Олимпийските игри в Мюнхен и Шамрон искаше отмъщение. А Габриел, чийто майчин език бе немският и който бе живял в Европа, беше най-подходящ за това дело. С непокорството на младостта Габриел му каза да си търси някой друг, ала Шамрон го принуди да се подчини на волята му. И го направи не за последен път…

Кодовото име на операцията „Божи гняв“ беше избрано от Шамрон, за да придаде на начинанието окраска на свръхестествено възмездие. Три години Габриел и малък екип оперативни работници дебнаха плячката си из цяла Западна Европа и Близкия изток, убиваха през нощта и посред бял ден, живяха в страх, че във всеки миг могат да бъдат арестувани от местните власти и обвинени в убийство. Общо дванайсет членове на „Черният септември“ загинаха от техните ръце. Габриел лично уби шестима терористи със своя 22-калибров пистолет „Берета“. Винаги когато бе възможно, прострелваше жертвите си единайсет пъти. Слепоочията му побеляха от напрежението и изтощението. Шамрон наричаше белите му коси „петна от пепел по принца на огъня“.

Габриел възнамеряваше да се върне към кариерата си на художник, но всеки път, когато заставаше пред платно, виждаше само лицата на мъжете, които беше застрелял. И с благословията на Шамрон замина за Венеция да учи реставрация под самоличността на италианец емигрант на име Марио Делвекио. Когато чиракуването му приключи, се върна в Службата и пак попадна в очакващите го прегръдки на Ари Шамрон. Под прикритието на талантлив, но мълчалив реставратор, живеещ в Европа, той елиминира някои от най-опасните врагове на Израел — включително Абу Джихад, талантливата дясна ръка на Ясер Арафат. Застреля го пред съпругата и децата му в Тунис. Арафат отвърна на удара, като нареди на терорист да сложи бомба под колата на Габриел във Виена. Експлозията уби малкия му син Даниел и тежко рани Леа, първата му съпруга. В момента тя живееше в психиатрична клиника от другата страна на хребета срещу Маале Хахамиша, заключена в затвор от спомени и с обезобразено от огъня тяло. Болницата се намираше в старото арабско село Деир Ясин, където еврейските бойци от паравоенните групи „Лехи“ и „Иргун“ бяха избили над хиляда палестинци в нощта на 9 април 1948 г. Иронията бе жестока — съсипаната жена на израелския ангел на отмъщението трябваше да живее сред призраците на Деир Ясин. Ала такъв бе животът на два пъти Обетованата земя… От миналото не можеше да се избяга. Арабите и евреите бяха свързани от омраза, кръв и жертви. И за наказание бяха принудени да живеят като враждуващи съседи цяла вечност.

Годините след атентата във Виена за Габриел бяха изгубени. Прекарваше ги като отшелник в Корнуол, скиташе се тихо из Европа, за да реставрира картини, и се опитваше да забрави миналото. Накрая Шамрон отново го потърси и връзката между Габриел и Службата бе подновена. По заръка на наставника си той проведе едни от най-славните операции в историята на израелското разузнаване. Всички останали се съизмерваха с неговите успехи, особено Узи Навот. Двамата с Габриел бяха неразривно свързани — също като арабите и евреите в Палестина. Те бяха синовете на Ари Шамрон, доверените наследници на службата, която той бе създал и отгледал. Габриел, по-големият син, беше сигурен в любовта на баща си, но Навот винаги се бореше за одобрението му. Той получи шефския пост само защото Габриел го отказа. Сега, женен повторно и пак станал баща, Габриел най-накрая бе готов да заеме полагащото му се място на шефския етаж на булевард „Цар Саул“. За Узи Навот това беше накба — думата, която арабите използваха, за да опишат катастрофата с прогонването им от палестинската земя.

Старият хотел в Маале Хахамиша беше на около километър от границата от 1967 г. и от терасата на ресторанта можеше да се видят подредените жълти светлини на еврейските селища, спускащи се по хълмовете към Западния бряг. Терасата бе потънала в тъмнина, само пламъчетата на няколко свещи, подухвани от вятъра, едва трептяха по празните маси. Навот се беше настанил в далечния ъгъл, същия, в който бе чакал Шамрон в онзи септемврийски следобед през 1972 г. Габриел седеше до него, вдигнал яката на коженото си яке, за да се предпази от студа. Узи мълчеше. Взираше се надолу в светлините на Хар Адар, първото израелско селище отвъд Зелената линия.

— Мазел тов — каза той накрая.

— За какво?

— Картината — отвърна Навот. — Чух, че е почти завършена.

— Къде чу подобно нещо?

— Следях напредъка ти. Премиерът също. — Той погледна Габриел през малките си очилца без рамки. — Наистина ли е готова?

— Така мисля.

— Какво значи това?

— Означава, че искам да я погледна още веднъж сутринта. Ако ми хареса, ще я грундирам и ще я пратя обратно във Ватикана.

— И то само десет дни след изтичането на крайния ти срок.

— Всъщност единайсет. Но кой ли ги брои?

— Аз. — Узи му се усмихна тъжно. — Отсрочката на присъдата ми хареса, колкото и кратка да беше.

Между тях отново се настани мълчание. Атмосферата далеч не бе приятелска.

— В случай че ти е убягнало — каза най-накрая Навот, — време е да подпишеш новия си договор и да се пренесеш в кабинета си. Планирах да си събера нещата днес, но се наложи да предприема още едно пътуване като шеф.

— Къде?

— Получих разузнавателна информация, която трябваше да споделя с френските ни братя, става въпрос за атентата в Центъра „Вайнберг“. А и исках да се уверя, че преследват нападателите с необходимата сериозност. Все пак четирима израелски граждани бяха убити, да не говорим за жената, която някога направи много голяма услуга на Службата.

— Знаят ли за нашите връзки с нея?

— Французите ли?

— Да, Узи, французите.

— Пратих екип да огледа апартамента ѝ след атаката.

— И какво докладваха?

— Екипът не намери следи, водещи към определен израелски разузнавач, който някога бе взел назаем картината на Ван Гог, за да открие терорист. Нито някакви препратки към Зизи ал Бакари, инвестиционния мениджър на кралското семейство на Саудитска Арабия и генерален изпълнителен директор на фирма Джихад. — Навот замълча за миг, след това добави: — Бог да се смили над душата му.

— Ами картината?

— Била си е на обичайното място. Сега, като се замисля, екипът трябваше да я вземе.

— Защо?

— Както без съмнение си спомняш, нашата Хана така и не се омъжи. Няма братя и сестри. Завещанието ѝ за картината е напълно категорично. За нещастие, френското разузнаване е стигнало до адвоката ѝ, преди той да успее да се свърже с нас.

— За какво говориш, Узи?

— По всичко личи, че Хана е имала доверие само на един човек на този свят да се грижи за безценното платно на Ван Гог.

— На кого?

— На теб, разбира се. Но има един проблем — въздъхна Навот. — Французите са взели картината ѝ за заложник. И искат много голям откуп.

— Колко?

— Французите не искат пари, Габриел. Искат теб.

7. Маале Хахамиша, Израел

Навот постави снимка на масата, на която се виждаше улица в Бейрут, посипана с древни отломки от галерия за антики.

— Предполагам, че си видял това.

Габриел бавно кимна. Беше прочел за смъртта на Кловис Мансур във вестниците. На фона на събитията в Париж, бомбата в Бейрут получи съвсем незначително внимание. Нито една медия не се опита да свърже двете случки, нито предположи, че Кловис Мансур е бил на заплата към някое чуждо разузнаване. А в интерес на истината той получаваше пари от поне четири служби: ЦРУ, МИ6, йорданската Главна разузнавателна дирекция и Службата. Габриел знаеше това: докато го подготвяха да поеме шефския пост, бе изчел доклади за всички настоящи операции и сътрудници.

— Кловис бе един от най-добрите ни източници на информация в Бейрут — обясни Навот. — Особено когато ставаше въпрос за дела, свързани с пари. Напоследък следеше намесата на ИДИЛ в незаконната търговия с антики, затова поиска спешна среща в деня след избухването на бомбата в Париж.

— Кого изпрати?

Навот отговори и събеседникът му го погледна озадачено:

— И откога Михаил се занимава с агенти?

Навот сложи още една снимка на масата. Тя бе направена от поставена нависоко охранителна камера и беше със средно качество. На нея се виждаха двама мъже, седнали край малка кръгла маса. Единият беше Кловис Мансур. Както винаги, той бе безупречно облечен, но мъжът срещу него изглеждаше така, сякаш за случая бе взел дрешките си назаем. В центъра на масата върху нещо, което приличаше на ивица шаяк, стърчеше глава в реални размери, очите ѝ се взираха безизразно в празното пространство. Габриел разпозна, че антиката е с римски произход. Предположи, че зле облеченият мъж разполагаше с още части от статуята, може би с цялата. Идеално запазената глава бе просто неговата първа карта в играта.

— Няма дата и час — отбеляза той.

— Правена е на двайсет и втори ноември в четири и петнайсет следобед — поясни Навот.

— Кой е човекът с римската антика?

— Визитката му го идентифицира като Ияд ал Хамза.

— Ливанец ли е?

— Сириец — отвърна Навот. — Очевидно е пристигнал в града с цял камион антики за продан: гръцки, римски, персийски… Всички са с високо качество, по много от тях има издайнически следи от скорошни разкопки. Едно от местата, на които се е опитал да пробута стоката си, е била галерия „Мансур“. Кловис показал интерес към няколко антики, но след като направил дискретни проучвания, решил да се откаже.

— Защо?

— Защото се говорело, че господинът от Сирия продавал ограбени статуи, за да събира пари за „Ислямска държава“. Явно средствата са били за основния фонд на ИДИЛ. Сирийският посредник работел от името на високопоставен лидер на групировката, който изграждал терористична мрежа, способна да напада цели на Запад.

— Този лидер има ли си име?

— Наричат го Саладин.

Габриел вдигна очи от фотографията.

— Колко грандоманско.

— Напълно съм съгласен.

— Предполагам, че Кловис не е успял да научи истинското му име, нали?

— Нямахме толкова късмет.

— Откъде е?

— Висшите командири на ИДИЛ до един са иракчани. Те гледат на сирийците като на работни мулета.

Габриел отново сведе поглед към снимката.

— Защо Кловис не ни е уведомил за това по-рано?

— Изглежда, му е изскочило от ума.

— Или пък може би лъже.

— Кловис Мансур да лъже? Как въобще можа да ти хрумне подобно нещо?

— Той е ливански търговец на антики.

— А каква е твоята хипотеза? — попита Навот.

— Имам чувството, че Кловис е изкарал много пари от продажбата на онези антики. И когато е избухнала бомбата в сърцето на Париж, е решил, че ще е разумно да се подсигури. Затова е дошъл при нас със скалъпената историйка за това как е прекалено добродетелен, за да търгува с такива като ИДИЛ.

— Само че тази историйка — вметна Навот — му струваше живота.

— Откъде знаеш?

— Убиха и Сами Хадад. Ще ти спестя снимката.

— Защо само Кловис и Сами? Защо не и Михаил?

— Не знам. И аз се питам същото… Просто съм доволен, че поне не затриха и него. Това щеше да ми провали прощалното парти.

Габриел върна снимката.

— Колко информация даде на французите?

— Достатъчно, за да им стане ясно, че заговорът срещу Центъра „Вайнберг“ е възникнал в халифата. Те не бяха изненадани. Всъщност вече много добре знаеха за сирийската връзка. И двамата нападатели пътували дотам миналата година. Едната е французойка от алжирски произход. А съучастникът ѝ е белгиец от квартала Моленбек в Брюксел.

— От Белгия ли? Колко изненадващо! — възкликна подигравателно Габриел.

Хиляди мюсюлмани от Франция, Великобритания и Германия бяха отпътували за Сирия, за да се бият на страната на ИДИЛ, но мъничката Белгия си бе спечелила спорната слава на най-голям доставчик на човешка сила за ислямския халифат на глава от населението.

— И къде са те сега? — попита Габриел.

— След няколко минути френският министър на вътрешните работи ще обяви, че са се върнали в Сирия.

— Как са стигнали дотам?

— С „Ер Франс“ до Истанбул с фалшиви паспорти.

— Ама разбира се! — Настъпи тишина. Накрая Габриел попита: — Какво общо има това с мен, Узи?

— Французите са загрижени, че ИДИЛ са успели да създадат сложна мрежа на френска земя.

— А така ли е?

— Освен това французите са загрижени — продължи Навот, пренебрегвайки въпроса му, — че тази мрежа има намерение да удари отново. И то скоро. Очевидно бързат да я разплетат преди следващата атака. И искат ти да им помогнеш да направят това.

— Защо аз?

— Изглежда, че имаш обожател във френските служби за сигурност. Казва се Пол Русо. Ръководи малка оперативна единица, наречена група „Алфа“. И настоява да отидеш в Париж утре сутринта на среща.

— А ако не го направя?

— Тогава картината никога няма да напусне френската територия.

— Утре трябва да се видя с министър-председателя. Той ще съобщи на света, че не съм бил убит от бомба на Бромптън Роуд. Ще съобщи, че съм новият шеф на Службата.

— Да — отрони мрачно Навот. — Знам.

— Може би ти трябва да работиш с французите.

— Предложих им го.

— И какво?

— Искат точно теб. — Навот замълча, след това добави: — Историята на моя живот.

Габриел се опита да потисне усмивката си и не успя.

— Това има и добра страна — продължи Навот. — Министър-председателят смята, че съвместната операция с французите ще помогне за възстановяване на отношенията ни със страна, която някога е била ценен и доверен съюзник.

— Дипломация чрез специални операции?

— Може и така да се каже.

— Е — кимна Габриел, — изглежда, двамата с премиера сте измислили всичко.

— Идеята е на Пол Русо, не наша.

— Нима, Узи?

— Какво намекваш? Подозираш ме, че съм изфабрикувал всичко, за да задържа работата си още малко?

— А така ли е?

Навот размаха ръка, сякаш за да отпъди лоша миризма.

— Приеми операцията, Габриел — заради Хана Вайнберг, ако не за друго. Влез в мрежата. Открий кой в действителност е Саладин и откъде действа. След това го обезвреди, преди да избухне друга бомба.

Габриел погледна на север, към далечния черен силует на планината, която разделяше Израел от това, което бе останало от Сирия.

— Ти дори не знаеш дали той наистина съществува, Узи. Засега е само слух.

— Някой е планирал атаката и е наредил пъзела под носа на френските служби за сигурност. И това не са двайсет и девет годишна жена от парижките предградия и приятелят ѝ от Брюксел. И не е слух.

Телефонът на Навот светна като драсната клечка кибрит в мрака. Той го вдигна за кратко към ухото си и го подаде на Габриел.

— Кой е?

— Министър-председателят.

— Какво иска?

— Отговор.

Габриел се взря за миг в телефона.

— Кажи му, че ще трябва да поговоря с най-влиятелния човек в държавата Израел. И че ще му се обадя утре рано сутринта.

Навот предаде съобщението и затвори.

— Какво каза той?

Узи се усмихна.

— Късмет.

8. Улица „Наркис“, Йерусалим

Ревът на джипа на Габриел наруши дълбоката тишина на улица „Наркис“. Той слезе от задната седалка, мина през металната порта и пое по градинската алея към входа на жилищната кооперация от йерусалимски варовик. На третия етаж намери вратата към апартамента си леко открехната. Отвори я бавно и тихо и в полумрака видя Киара седнала в единия край на белия диван да кърми. Детето бе увито в одеялце. Чак когато се приближи, Габриел разбра, че това е Рафаел. Момченцето бе наследило лицето на баща си и на своя полубрат, когото никога нямаше да познава. Габриел си поигра с пухкавата тъмна косичка и след това се наведе да целуне топлите устни на Киара.

— Ако го събудиш — прошепна тя, — ще те убия.

Той се усмихна, свали велурените си мокасини и тръгна по коридора по чорапи към детската стая. Двете легълца бяха поставени до стена с нарисувани облаци. Те бяха направени от Киара и после довършени от Габриел след връщането му в Израел от операция, която се предполагаше, че ще му бъде последната. Мъжът застана до преградата на едното легло и се загледа в спящото момиченце. Не се осмеляваше да я докосне. Рафаел вече спеше по цяла нощ, но Ирене беше нощна птица, която се бе научила как да изнудва родителите си да я вземат в леглото си. Беше по-мъничка и стройна от едрия си брат, но много по-инатлива и решителна. Габриел смяташе, че има качествата на идеалния шпионин, макар че никога нямаше да ѝ позволи да поеме по неговия път. Лекарка, поетеса, художничка — всичко друго, но не и шпионин. Той нямаше да има наследник в службите, нямаше да основава професионален род. Династията на Алон щеше да свърши с неговата смърт.

Габриел погледна нагоре към мястото, където бе нарисувал лицето на Даниел сред облаците, но тъмнината правеше образа невидим. Излезе от детската стая, затвори вратата безшумно и отиде в кухнята. Ароматът на месо, задушаващо се в червено вино и ароматни подправки, се носеше изкусително във въздуха. Надникна във фурната и видя покрита оранжева касерола на решетката. До печката, подредени като за снимка в готварска книга, стояха съставките за прочутото ризото на Киара: ориз „Арборио“, настъргано сирене, масло, бяло вино и голяма мерителна кана с домашен пилешки бульон. Имаше и бутилка галилейска сира, все още неотворена. Габриел извади корковата тапа от гърлото, наля си и се върна във всекидневната.

Тихо се настани на фотьойла срещу Киара. И не за пръв път си помисли, че малкият апартамент в стария квартал Нахлаот беше прекалено тесен за четиричленно семейство, а и прекалено далече от булевард „Цар Саул“. По-хубаво бе да притежават къща в изисканите предградия по крайбрежието или по-голям апартамент в някой от лъскавите нови небостъргачи, които сякаш бяха изникнали за една нощ в крайморската част на Тел Авив. Но много отдавна Йерусалим, разкъсаният Божи град, го бе омагьосал. Той обичаше цвета на варовика и миризмата на бор, студения вятър и дъждовете през зимата. Обичаше църквите, поклонниците и харедим, които му крещяха, защото караше кола по време на шабат. Обичаше дори арабите в Стария град, които го поглеждаха тревожно, докато минаваше покрай сергиите им на пазара, сякаш някак си знаеха, че точно той е унищожил толкова много от техните най-видни терористи. И въпреки че не беше от най-религиозните, с удоволствие се разхождаше из Еврейския квартал и стоеше пред иззиданата с огромни камъни Стена на плача. Никога вече нямаше да има граница в сърцето на Йерусалим и евреите никога повече нямаше да искат разрешение, за да посещават светите си места. Сега Стената беше част от Израел и щеше да остане така до деня, в който държавата престане да съществува. В този нестабилен край на Средиземноморието кралства и империи бяха идвали и си отивали като зимните дъждове. Един ден и Израел в сегашния си вид също щеше да изчезне. Но не и докато Габриел беше жив — и със сигурност не и докато бе началник на Службата.

Отпи от сирата със земен и парлив привкус и се загледа в Киара и Рафаел, сякаш те бяха фигурите в неговата лична картина, пресъздаваща Рождество. Детето бе пуснало гърдата на майка си и лежеше заситено в ръцете ѝ, като опиянено. Киара се взираше в него, дългата ѝ къдрава коса с кестеняви оттенъци се спускаше върху рамото ѝ, а продълговатият ѝ нос и брадичката ѝ се очертаваха в полумрака. Лицето на Киара беше красиво по начин, за който времето нямаше значение. В него Габриел виждаше следи от Арабския свят, Северна Африка и Испания, както и всички други места, по които предците ѝ са се скитали, преди да се озоват в старото еврейско гето на Венеция. Именно там преди десет години, в малък офис край широкия площад на гетото, Габриел я срещна за пръв път — красивата, своенравна и високообразована дъщеря на главния градски равин. Тогава той не знаеше, че тя също е агент на Службата. Разкри му се малко след това в Рим, след инцидент, в който бяха намесени оръжия и италианската полиция. Затворен само с нея в тайна квартира, отчаяно искаше да я докосне. Ала изчака, докато случаят се разреши и двамата отново се върнаха във Венеция. Там, в крайбрежна къща в квартал Канареджо, в специално приготвено легло с чисти чаршафи, телата им се опознаха. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.

Тя беше прекалено млада за него, а той бе прекалено стар да става отново баща — или поне така си бе мислил до момента, в който двете му деца, първо Рафаел, а след това и Ирене, не се появиха пред замаяните му очи от разреза в утробата на Киара. За миг всичко, което се бе случило преди това, му се стори като спирки по пътя към това място: бомбата във Виена, годините на доброволно изгнание, дългата хамлетовска битка дали да се ожени повторно и да създаде ново семейство. Сянката на Леа винаги щеше да виси над този малък дом в сърцето на Йерусалим, а лицето на Дани — да наднича към неговите полубрат и полусестра от небесното си селение на стената в детската стая. Ала след години скитане в пустошта Габриел Алон, вечният странник, изгубеният син на Ари Шамрон, най-накрая си бе у дома. Отпи още от парливата сира и се опита да намери думите, с които да каже на Киара, че заминава за Париж. Защото там една жена, която тя никога не бе виждала, му бе завещала картина на Ван Гог, оценена на повече от сто милиона долара. Жената, както много други, които бе срещал по пътя си, бе мъртва. А Габриел щеше да намери човека, виновен за това.

Наричат го Саладин…

Киара сложи пръст пред устните си, стана и занесе Рафаел в детската стая. Върна се след малко и взе чашата вино от ръката на Габриел. Вдигна я към носа си и вдъхна дълбоко богатия ѝ аромат, но не отпи.

— Нищо няма да им стане, ако пийнеш една малка глътка.

— Скоро ще мога. — Върна му чашата. — Готово ли е?

— Да — кимна той. — Така мисля.

— Добре — усмихна се тя. — А сега какво?

— Не си ли си мислил, че всичко това може да е сложен заговор на Узи, за да остане още малко на шефския си пост? — попита тя.

— Мислил съм.

— И какво?

— Той се кълне, че целият този план е по идея на Пол Русо.

Със скептично изражение Киара разбърка маслото и сиренето в ризотото. След това сипа ориза в две чинии и към всяка добави и парче осо буко по милански.

— Сложи ми още сос — каза Габриел. — Обичам соса.

— Това не е яхния, скъпи.

Той откъсна коричката на хляба и отопи дъното на касеролата.

— Ядеш като селянин — пошегува се Киара.

— Аз съм от стар селски род.

— Ти ли? Ти си абсолютен буржоа.

Киара намали осветлението и седна на малката маса със свещи в кухнята.

— Защо си сложила свещи? — попита Габриел.

— Защото случаят е специален.

— Да, последната ми реставрация…

— Поне за известно време, предполагам. Но винаги можеш да реставрираш картини, след като се пенсионираш като шеф.

— Ще съм прекалено стар да държа четка.

Габриел набучи с вилицата си телешкото и то падна от дебелата кост. Приготви внимателно първата си хапка — равни количества месо и ризото, полети с ароматния гъст сос, и я поднесе с благоговение към устата си.

— Е, как е?

— Ще ти кажа, като дойда в съзнание.

Светлината от свещите танцуваше в очите на Киара. Те бяха с цвят на карамел, посипани със златни точици, комбинация, която Габриел никога не бе успявал да пресътвори върху платно. Приготви се за нова хапка от ризото и телешко, но вниманието му привлече картината по телевизията. В няколко парижки предградия бяха избухнали бунтове след арести на мъже, обвинени в тероризъм, никой от които нямаше пряка връзка с нападението на Центъра „Вайнберг“.

— ИДИЛ сигурно се наслаждават — отбеляза Габриел.

— На бунтовете ли?

— На мен не ми приличат на бунтове. Изглеждат като…

— Какво, скъпи?

— Интифада.

Киара изключи телевизора и увеличи звука на бебешкия монитор. Той бе направен от технологичното звено на Службата и предаваше сложно криптирани сигнали, за да не може враговете на Израел да подслушват личния живот на главния шпионин на страната. Засега по него се излъчваше само тихо бръждене.

— И какво смяташ да правиш? — попита тя.

— Смятам да изям докрай тази вкуснотия. А след това да изтопя с хляб и последната капка сос.

— Говорех за Париж.

— Очевидно имаме два избора.

— Ти имаш два избора, скъпи. Аз имам две деца.

Габриел остави вилицата си и се взря в очите на красивата си млада съпруга.

— Във всеки случай — каза той след помирително мълчание — отпускът ми по бащинство свърши. Сега трябва да поема задълженията си като шеф или да работя с французите.

— И така да се сдобиеш с картината на Ван Гог, която струва поне сто милиона долара.

— И това го има… — Габриел взе отново вилицата си.

— А защо е решила да я остави точно на теб?

— Защото знаеше, че никога няма да направя някоя глупост с платното.

— Като какво например?

— Да го продам.

Киара го погледна със съжаление.

— Дори не си го и помисляй — предупреди я той.

— Човек може поне да си помечтае, нали?

— Само за осо буко и ризото.

Габриел стана и отиде до плота за още една порция. След това сипа сос върху ориза и месото, докато чинията му започна да прелива. Киара замърмори неодобрително зад гърба му.

— Остана и за теб — каза той, сочейки касеролата.

— Все още имам да свалям пет килограма.

— Харесвам те каквато си.

— Думи на истински италиански съпруг.

— Не съм италианец.

— На какъв език ми говориш в момента?

— Храната говори вместо мен.

Габриел седна отново и се нахвърли върху телешкото. От монитора долетя кратък детски плач. Киара наостри бдително уши към устройството и се заслуша напрегнато, сякаш долавяше стъпки на крадец. След задоволителната тишина тя пак се отпусна.

— Значи, възнамеряваш да поемеш случая, така ли да разбирам?

— Склонен съм да го направя — отговори благоразумно Габриел.

Киара тъжно поклати глава.

— Какво толкова казах? — изгледа я той.

— Би направил всичко, за да избегнеш оглавяването на Службата, нали?

— Не всичко.

— Ръководенето на операция не е точно работа за един ден.

— Нито ръководенето на Службата.

— Но Службата е в Тел Авив, а операцията е в Париж.

— Париж е на четири часа със самолет.

— Четири и половина — поправи го тя.

— Освен това — продължи Габриел, — само защото операцията започва в Париж, не означава, че ще приключи там.

— А къде ще приключи?

Той наклони глава наляво.

— В апартамента на госпожа Либерман ли?

— Сирия.

— Бил ли си някога там?

— Само в Мадждал Шамс.

— Това не се брои.

Мадждал Шамс беше друзки град на Голанските възвишения. По северния му край имаше ограда с бодлива тел, а зад нея беше Сирия. „Джабхат ан Нусра“, поделение на Ал Кайда, контролираше територията по границата, а на два часа път с кола на североизток бяха ИДИЛ и халифатът. Габриел се чудеше как ли би се чувствал американският президент, ако ИДИЛ бяха на два часа от Индиана.

— Мислех си — въздъхна Киара, — че ще стоим настрани от сирийската гражданска война. Въобразявах си, че просто ще наблюдаваме и няма да правим нищо, докато враговете ни не се избият помежду си.

— Следващият шеф на Службата смята, че такава политика би била неразумна в дългосрочен план.

— Нима?

— Чувала ли си някога за човек на име Арнълд Тойнби?

— Имам магистърска степен по история. Тойнби е британски историк и икономист, един от гигантите на своето време.

— Та този Тойнби — продължи Габриел — е смятал, че в света има две важни точки, които влияят на събитията далеч отвъд своите граници. Едната е басейнът на реките Амударя и Сърдаря в съвременните Пакистан и Афганистан, или Аф-Пак, както нашите приятели американците обичат да казват.

— А другата?

Габриел пак посочи с глава наляво.

— Надявахме се проблемите на Сирия да си останат там, ала се боя, че надеждата не е приемлива стратегия. Особено когато става въпрос за националната сигурност. Докато стояхме със скръстени ръце, ИДИЛ създаде сложна терористична мрежа, способна да удари в сърцето на Запада. Вероятно тя се ръководи от човек, който се нарича Саладин. А може и да е някой друг… И в двата случая обаче смятам да съсипя тази мрежа, като се надявам това да стане, преди да ударят отново.

Киара понечи да отговори, но бе прекъсната от детски плач. Беше Ирене. Нейният рев на два тона му приличаше на звука от френска сирена в дъждовна парижка нощ. Той се надигна, но Киара вече бе скочила на крака.

— Довърши си вечерята — каза тя. — Чувала съм, че храната в Париж е ужасна.

След това Габриел долови гласа ѝ през монитора — редеше успокоителни думи на италиански, а детето вече не плачеше. Щом остана сам, той пусна пак телевизора. И довърши вечерята си, докато на четири часа и половина път със самолет на северозапад Париж гореше.

Тя се забави около половин час. Габриел се погрижи за чиниите и избърса кухненските плотове много старателно, така че да не се налага Киара да повтаря след него, както обикновено правеше. Сложи кафе и вода в кафе машината и след това тръгна тихо по коридора към спалнята. Там намери съпругата и дъщеря си, Киара лежеше по гръб на леглото, а Ирене се бе проснала по корем върху гърдите ѝ. И двете спяха дълбоко.

Габриел застана на прага, облегнал рамо на вратата, и обходи бавно с поглед стените на стаята. По тях бяха окачени картини — три от дядо му, единствените, които бе успял да издири, и няколко от майка му. Освен тях имаше голям портрет на млад мъж с преждевременно посребрени слепоочия и издължено уморено лице, затъмнено от сянката на смъртта. Някой ден, помисли си Габриел, децата му ще попитат кой е този измъчен човек от портрета и коя е жената, дето го бе нарисувала. Това не бе разговор, който той очакваше с нетърпение. Вече се страхуваше от тяхната реакция. Дали щяха да го съжалят? Или щяха да се уплашат от него, приемайки го за чудовище, за убиец? Нямаше значение, просто трябваше да им разкаже нещастните подробности от живота си, вместо да ги чуят от някого другиго. Майките често представяха бащите в прекалено ласкава светлина. А некролозите рядко разказваха цялата история, особено когато бяха на хора, живели засекретено.

Габриел вдигна дъщеря си от гърдите на Киара и я занесе в детската стая. Остави я внимателно в кошарата, зави я с одеялцето и постоя над нея, докато се увери, че се е успокоила. Когато се върна в спалнята, Киара все още спеше дълбоко под погледа на тъжния мъж от портрета. „Това не съм аз — щеше да каже той на децата си. — Това е човекът, в когото трябваше да се превърна. Не съм чудовище, нито убиец. Вие живеете в тази страна и спите спокойно заради хора като мен.“

9. Квартал Маре, Париж

В десет и двайсет на следващата сутрин Кристиан Бушар стоеше в залата за пристигащи на летище „Шарл дьо Гол“. Беше облечен в кафяв шлифер и с хартиена табела в ръката, на която пишеше СМИТ. Дори на Бушар това му се струваше крайно неубедително. Гледаше как потокът от хора се влива в залата през паспортния контрол: международни търговци на стоки и услуги, търсачи на убежище и работа, туристи, дошли да видят една страна, която вече не съществуваше… Работата на ГДВС беше да ги пресява всекидневно, да открива потенциални терористи и агенти на чужди разузнавания и да следи движенията им, докато напуснат френската земя. Задачата бе почти непосилна, а за хората на Бушар това означаваше, че никога не оставаха без работа. А така нямаха и никакви шансове за напредък в кариерата. За добро или лошо, сигурността бе един от бързо развиващите се отрасли във Франция.

Точно тогава мобилният му телефон завибрира в джоба на сакото му. Беше съобщение, в което се казваше, че този, който беше причината за идването му на „Шарл дьо Гол“, току-що е пуснат да влезе във Франция с израелски паспорт на името на Гидеон Аргов. Две минути по-късно Бушар забеляза въпросния мосю Аргов, облечен с черно кожено яке и с черна найлонова чанта, да се носи в потока на пристигащите пътници. Бушар го бе виждал на снимки от охранителни камери — имаше един прочут кадър, направен на Лионската гара секунди преди експлозията, — ала никога не беше срещал легендарната личност на живо. Трябваше да признае, че изпита горчиво разочарование. Израелецът беше под средния ръст и наглед тежеше не повече от седемдесет килограма. Но въпреки това походката му се отличаваше с пъргавина на хищник, а нозете му бяха леко изкривени навън, което предполагаше бързина и сръчност на млади години. Само че те, помисли си Бушар с неуместна арогантност, бяха отдавна отминали.

На две крачки зад него вървеше много по-млад мъж с почти същите ръст и килограми: тъмна коса, тъмна кожа, напрегнати тъмни очи на евреин, чиито предци бяха живели в арабските земи. Служител на израелското посолство бе дошъл да ги посрещне. След това и тримата — прочутият шпионин, бодигардът и служителят — излязоха навън към чакащата ги кола. Тя пое право към центъра на Париж, а Бушар се качи сам в друг автомобил и ги последва. Беше очаквал, че обектът на наблюдението ще поеме директно към апартамента на госпожа Вайнберг на Рю Паве, където в момента се намираше Пол Русо и чакаше. Но вместо това легендарният шпионин спря на Рю де Розие. В далечния ѝ западен край имаше барикада. Зад нея бяха руините на Центъра „Вайнберг“.

Според часовника на Бушар, израелецът остана при барикадата три минути. После се отправи на изток по улицата, следван от бодигарда си. След няколко крачки спря пред витрина. Това беше тромава, но ефективна проява на професионализъм, заставяща Бушар, който дискретно го следеше, да потърси убежище в бутика отсреща. Веднага го нападна прелюбезна продавачка и докато успее да се отскубне, израелецът и бодигардът бяха изчезнали. Бушар постоя като вкаменен за миг, взирайки се отчаяно по цялата дължина на улицата. След това се обърна и отново застина: израелецът стоеше зад него, едната му ръка подпираше брадичката, главата бе леко наклонена настрана.

— Къде ви е табелата? — попита той на френски.

— Какво?

— Табелата. Онази, която държахте на летището. — Зелените му очи го пронизваха. — Вие трябва да сте Кристиан Бушар.

— А вие вероятно сте…

— Вероятно съм аз — прекъсна го той рязко. — И бях уверен, че няма да бъда следен.

— Не съм ви следил.

— Тогава какво правехте?

— Русо ме помоли да се погрижа за вашата безопасност.

— Вие сте тук да ме защитавате — това ли намеквате?

Бушар мълчеше.

— Позволете ми да изясня нещо от самото начало — каза легендарният шпионин. — Нямам нужда от защита.

Тръгнаха един до друг по тротоара, Бушар в официалния си костюм и шлифер, а Габриел в коженото си яке, потънал в тъга. Щом стигнаха до входа на жилищния блок на номер 24 и Бушар отвори външната врата, през нея сякаш нахлуха спомените на Габриел. Беше преди десет години, ранна вечер, от небето се сипеше дъждец като сълзи. Габриел бе дошъл в Париж, защото имаше нужда от картина на Ван Гог — искаше да я използва като примамка, за да вкара агент в антуража на Зизи ал Бакари. Беше чул от стар приятел в Лондон, ексцентричен търговец на произведения на изкуството на име Джулиан Ишърууд, че Хана Вайнберг притежава това платно. Представи ѝ се без предисловия на същото място, където сега стоеше Кристиан Бушар. Тя държеше чадър в една ръка, а с другата посягаше към ключалката.

„Съжалявам, че ще ви разочаровам — излъга го жената с възхитително хладнокръвие, — ала нямам картина на Ван Гог. Ако искате да видите произведения на Винсент, ви предлагам да отидете в музея „Д’Орсе“.“

Споменът се разми… Габриел последва Бушар през вътрешния двор към фоайето и нагоре по покритите с пътека стълби. На четвъртия етаж през мръсен прозорец се процеждаше металическа светлина, която осветяваше две достолепни махагонови врати. Те стояха една срещу друга като дебнещи се рицари, от двете страни на площадката с шарки на шахматна дъска. Вратата вдясно нямаше табелка с име. Бушар я отключи, отстъпи и направи знак на Габриел да влезе.

Той се спря в строгия вестибюл и го огледа, сякаш го виждаше за пръв път. Стаята бе декорирана точно така, както и в онази сутрин на Черния четвъртък: достолепни мебели с жакардови тапицерии, тежки кадифени завеси, позлатен часовник, който все още тиктакаше на полицата над камината, но бе изостанал с пет минути. И отново нахлуха спомените… Габриел видя Хана, седнала на дивана в малко старомодна вълнена пола и дебел пуловер. Тя току-що му бе подала бутилка сансер и го наблюдаваше изпитателно, докато той вадеше тапата. Взираше се в ръцете му, спомни си той, ръцете на отмъстителя.

„Много добре умея да пазя тайни — предупреди го тогава тя. — Кажете ми защо искате моя Ван Гог, мосю Алон. Може би ще успеем да се спазарим.“

Сега от съседната библиотека се носеше тихо шумолене на хартия — като от прелистване на страници. Габриел надникна вътре и видя неугледен човек, застанал пред полиците, в ръцете му имаше подвързана с кожа книга.

— Дюма — каза мъжът, без да вдига глава. — И то доста ценно издание.

Затвори томчето, върна го на рафта и започна да оглежда Габриел, все едно пред него стоеше рядка екзотична птица. Габриел му отвърна с непроницаем поглед. Очакваше някаква версия на Бушар, лъскаво надменно копеле, което пиеше вино на обяд и си тръгваше от работа в пет, за да прекара час с любовницата си, преди да се прибере у дома при жена си. А Пол Русо се оказа приятна изненада.

— За мен е удоволствие най-накрая да се запозная с вас — каза той. — Само че ми се щеше това да стане при други обстоятелства. Мадам Вайнберг ви беше приятелка, нали?

Габриел мълчеше.

— Нещо не е наред ли? — попита Русо.

— Ще ви кажа, след като видя картината на Ван Гог.

— А, да, картината… Тя е в стаята в дъното на коридора — кимна Русо. — Но предполагам, че вече знаете това.

Габриел си спомни, че тя държеше ключа в горното чекмедже на бюрото си. Очевидно Русо и неговите хора не го бяха намерили, защото ключалката бе счупена. Иначе стаята си бе същата, каквато Габриел я помнеше: същото легло с дантелен балдахин, същите играчки и плюшени животни. А над провансалския скрин висеше същата „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — маслени бои върху платно, от Винсент ван Гог. Габриел бе направил единствената реставрация на картината, скрит в една натруфена викторианска къща край Лондон, малко преди тайната ѝ продажба на Зизи ал Бакари. Сега си помисли, че работата му бе издържала проверката на времето. Картината бе идеална, с изключение на хоризонтална линия в долната част на изображението, която Габриел не бе направил и опит да поправи. Линията бе по вина на Винсент; той бе облегнал друго платно върху бедната Маргьорит, преди тя да е изсъхнала напълно. Зизи ал Бакари, като върл ценител и на джихадисткия терор, и на изобразителното изкуство, бе сметнал линията за доказателство за автентичността на картината — както и за автентичността на красивата млада американка, завършила история на изкуството в Харвард, която му я бе продала.

За това Пол Русо не знаеше нищо. Той не оглеждаше картината, а Габриел, както и преди малко, като екзотична птица.

— Да се чуди човек защо е решила да я окачи тук, а не във всекидневната си — отрони той след кратко мълчание. — И защо след смъртта си е избрала да я остави точно на вас.

Габриел откъсна очи от масленото платно и ги впи в ъгловатото лице на Пол Русо.

— Може би трябва да изясним нещо от самото начало — каза той. — Няма да разчистваме стари сметки. Нито ще се връщаме към спомените.

— О, не — съгласи се Русо веднага, — нямаме време за това. Но все пак е интересно разсъждение, дори и само за забавление.

— Внимавайте, мосю Русо. Спомените чакат зад ъгъла.

— Така е. — Мъжът се усмихна, признавайки поражението си.

— Имаме сделка — каза Габриел. — Аз идвам в Париж, вие ми давате картината.

— Не, мосю Алон. Първо вие ми помагате да намеря човека, планирал атентата в Центъра „Вайнберг“, след това аз ви давам картината. Бях много ясен пред приятеля ви Узи Навот. — Русо го погледна въпросително. — Той ви е приятел, нали?

— Беше — хладно отговори Габриел.

Те потънаха в удобно мълчание, всеки от тях се взираше в платното на Ван Гог като двама непознати в галерия.

— Вероятно Винсент е бил много влюбен в нея, за да я нарисува толкова красива — заяви накрая Русо. — И скоро тя ще ви принадлежи. Изкушавам се да кажа, че сте голям късметлия, но не мога… Знаете ли, мосю Алон — продължи той с тъжна усмивка, — чел съм досието ви.

10. Рю Паве, Париж

Разузнавателните служби от различни държави не си сътрудничат, защото им харесва. Правят го, понеже също като разведените родители на малки деца понякога намират за необходимо да се съюзят в името на нещо по-важно. Старите вражди не изчезват за една нощ. Те дремят под повърхността като раните от изневярата, забравените годишнини и изтлялата любов. Предизвикателството пред две разузнавателни служби бе да изградят зона на доверие, пространство, в което няма тайни. Извън това бяха свободни да преследват собствените си интереси. Но влезеха ли веднъж в него, всеки бе длъжен да разкрива най-ценните си източници и методи пред другия. Габриел имаше доста опит в това отношение. Реставратор по призвание, той бе възстановил връзките на Службата и с ЦРУ, и с британското разузнаване. Франция обаче бе по-костелив орех. Тя отдавна бе арена на важни операции на Службата, особено за Габриел, чийто поменик от тайни грехове на френска земя бе дълъг. Нещо повече, Франция бе открит поддръжник на доста от най-непреклонните врагове на Израел. Така че разузнавателните служби на двете държави не се харесваха особено.

Невинаги е било така. Франция бе въоръжила Израел в младите му години и без нейна помощ той никога нямаше да изгради ядрения предпазен щит, който му позволи да оцелее във враждебния Близък изток. Но през 60-те години на XX век, след опустошителната война с Алжир, Шарл дьо Гол се зае да оправи напрегнатите отношения на страната си с Арабския свят. А точно тогава Израел, основно с помощта на френски самолети, започна Шестдневната война с изненадваща атака над египетското въздушно пространство. Дьо Гол заклейми тези действия, наричайки евреите „елитен, самоуверен и доминиращ народ“. И така настъпи разривът.

Сега, на кафе в дневната на семейния апартамент на Вайнберг на Рю Паве, Габриел и Русо се опитваха да поправят поне временно наследеното недоверие. Първото им съвместно решение бе да изработят базисно оперативно споразумение, план, по който двете тайни служби да работят заедно, разделение на труда и властта, правила за движение. Това щеше да бъде истинско партньорство, макар че по очевидни причини Русо щеше да запази първенство над повечето детайли на операцията, които засягаха френската територия. От своя страна, Габриел щеше да получи пълен достъп до обемните френски досиета на хиляди ислямски екстремисти, живеещи в границите на страната: докладите от наблюденията, засечена електронна кореспонденция и телефонни разговори, архиви на емиграционните процедури. Както много по-късно щеше да каже, само това си струваше признаването на първенството.

Имаше и неравности по пътя, но в основната си част преговорите протекоха по-гладко, отколкото и Габриел, и Русо бяха очаквали. Може би защото и двамата доста си приличаха: хора на изкуството, на културата и образованието, посветили живота си на защитата на своите сънародници от фанатиците, готови да пролеят невинна кръв заради идеология или религия. И двамата бяха загубили съпругите си — единият заради болест, другият заради тероризъм, — и двамата много бяха уважавани от колегите си във Вашингтон и Лондон. Русо не беше Габриел Алон, но водеше битка с терористите почти толкова дълго, колкото него, а на колана му висяха скалпове, които доказваха това.

— Има хора от френските политически среди — каза Габриел, — които биха искали да ме видят зад решетките заради предишните ми грехове.

— И аз така чувам.

— Ако ще работя тук без прикритие, ще трябва да поискам индулгенция, която ми дава пълен имунитет, сега и завинаги, амин.

— Ще видя какво мога да направя.

— А аз ще видя дали ще мога да намеря Саладин, преди да удари отново.

Русо се намръщи.

— Жалко, че не вие сте преговаряли за ядрената сделка с Иран.

— Така е — съгласи се Габриел.

Наближаваше четири следобед. Русо се изправи, прозя се уморено, разпери широко ръце и предложи да се разходят.

— Препоръчват ми повече движение — каза той. — Изглежда, съм прекалено дебел и трябва да поотслабна.

Те се изнизаха през вратата на кооперацията на Хана Вайнберг и следвани от Бушар и бодигарда на Габриел, поеха покрай Сена към катедралата „Нотър Дам“. Бяха странна двойка — облеченият в туид бивш професор от Сорбоната и дребничката фигура с кожено яке, която сякаш се носеше малко над повърхността на улицата. Слънцето се снишаваше на запад, пробивайки облаците. Русо засенчи очите си с ръка.

— Откъде смятате да започнете?

— От досиетата, разбира се.

— Ще ви трябва помощ.

— Очевидно.

— Колко агенти смятате да доведете в страната?

— Точно толкова, колкото са ми необходими.

— Мога да ви дам помещение в централата на Рю дьо Гренел.

— Предпочитам нещо по-усамотено.

— Мога да осигуря обезопасена къща.

— Аз също.

Габриел спря пред будка за вестници. На първа страница на „Монд“ имаше две снимки на Сафия Бурихан, французойката с мюсюлмански произход, убийцата с хиджаб от халифата. Заглавието бе от една дума: КАТАСТРОФА!

— И кой е катастрофирал? — попита Габриел.

— Неизбежното разследване без съмнение ще открие, че някои от моята служба са направили ужасни грешки. Но дали наистина ние сме виновни? Ние, скромните бойци на тихия фронт, които се опитваме да предотвратим бедите? Или вината е някъде другаде?

— Къде?

— Във Вашингтон например. — Русо тръгна по крайбрежната улица. — Нахлуването в Ирак превърна региона във врящ казан. И когато новият американски президент реши, че е дошло време да се оттеглят, казанът кипна и преля. А след това дойде онази лудост, която наричаме Арабска пролет. Мубарак да си ходи! Кадафи да си ходи! Асад да си ходи! — Той кимна ядосано. — Това бе лудост, абсолютна лудост. И остана ИДИЛ да контролира територия с големината на Обединеното кралство точно в подстъпите към Европа. Дори Бин Ладен не би се осмелил да мечтае за нещо подобно. А какво ни казва американският президент? ИДИЛ не са ислямисти. ИДИЛ са младежкият отбор. — Той се намръщи. — Какво означава това?

— Мисля, че има нещо общо с баскетбола.

— И какво му е общото на баскетбола с толкова сериозен проблем като възхода на халифата?

Габриел мълчаливо се усмихна.

— Президентът наистина ли вярва в тези глупости, или това е ignorantia affectata? — повиши глас Русо.

— Пожелателно невежество?

— Да.

— Ще трябва да го питам.

— Познавате ли го?

— Срещали сме се.

Русо очевидно се изкушаваше да разпита Габриел за неговата единствена среща с американския президент, но вместо това продължи да говори за ИДИЛ.

— Истината е — каза той, — че ИДИЛ са ислямисти. И имат много повече общо с Мохамед и ранните му последователи — al salaf al salih, „праведните последователи“, — отколкото така наречените експерти смеят да признаят. Ужасяваме се, когато четем, че ИДИЛ разпъват на кръст. Казваме си, че това са действия на варвари, не на вярващи хора. Но те не разпъват на кръст само от жестокост. Правят го, защото според Корана това е едно от предписаните наказания за враговете на исляма. Защото е задължително. А ние, цивилизованите западняци, естествено, не можем да го проумеем.

— Не е така — възрази Габриел.

— Само вие го разбирате, защото живеете до тях. Вие сте народ от онзи регион — добави Русо. — И знаете много добре какво ще се случи, ако такива като ИДИЛ някога се развилнеят и във вашата земя. Ще бъде…

— Холокост — каза Габриел.

Русо замислено кимна. След това поведе Алон през моста на „Нотър Дам“ към Ил дьо ла Сите.

— Или както казва Ленин: „Какво да се прави?“ — горчиво се усмихна той.

— Аз съм просто шпионин, мосю Русо, не генерал или министър-председател.

— А ако бяхте?

— Щях да ги изтръгна от корен. И да ги превърна в губещи, не в победители. Да им взема земята — добави Габриел. — И тогава няма как да има „Ислямска държава“. А като няма държава, халифатът отново ще се върне в историята.

— Нахлуването не свърши работа в Ирак и Афганистан — отвърна Русо — и няма да проработи и в Сирия. По-добре да бъдат омаломощавани по въздух и с помощта на съюзници в региона. А междувременно да се ограничава инфекцията, за да не се разпространи в останалите страни от Близкия изток и в Европа.

— Прекалено късно е за това. Заразата вече е тук.

Те прекосиха и Малкия мост и влязоха в Латинския квартал. Русо го познаваше добре. Вече вървеше целенасочено и целта му явно не бе само да отслабне. Крачеше енергично по булевард „Сен Жермен“, по малка странична уличка, докато накрая спря пред врата на жилищна кооперация. Тя бе позната на Габриел също като входа към блока на Хана Вайнберг, макар да бяха минали много години от последното му посещение. Той погледна към домофона — някои от имената все още бяха същите.

Отвътре излязоха младеж и жена на около двайсет и пет години. Русо задържа вратата, преди тя да се затвори, и поведе Габриел към полуосветеното фоайе. Преминаха през един коридор и се озоваха във вътрешния двор, където Русо се спря за втори път и посочи към прозорец на най-горния етаж.

— Със съпругата ми живеехме ето там. Когато тя почина, се отказах от апартамента и се преместих на юг. Имаше прекалено много спомени, много призраци. — Той посочи към прозорец, гледащ към срещуположната част на вътрешния двор. — Моя бивша студентка живееше там. Тя бе блестяща. И доста радикална, каквито бяха повечето ми студенти по онова време. Името ѝ — добави той, поглеждайки косо към Габриел — е Денис Жобер.

Габриел се взираше безизразно в Русо, сякаш името не означаваше нищо за него. Ала подозираше, че знае повече за Денис от бившия ѝ преподавател. Тя наистина бе радикална. Беше любовница на Сабри ал Халифа, лидер на палестинската терористична организация „Черният септември“, която стоеше зад касапницата на Олимпийските игри в Мюнхен.

— Късно един следобед — продължи Русо — работех на бюрото си и чух смях в двора. Беше Денис с някакъв непознат. Мъж с черна коса, бледа кожа, поразително красив. На няколко крачки зад тях вървеше по-дребен човек с къса коса. Не можах да видя добре лицето му, защото въпреки мрачното време носеше слънчеви очила.

Русо погледна Габриел, но в мислите си той вече пристъпваше през същия вътрешен двор, следвайки мъжа, когото Службата бе търсила седем дълги години.

— Не бях единственият, който забеляза човека със слънчевите очила — допълни след малко Пол. — Красивият придружител на Денис също го видя. И опита да извади пистолет, но по-дребничкият мъж беше по-бърз. Никога няма да забравя как се движеше напред, докато стреляше. Беше… красиво. Чуха се десет изстрела. След това сложи втори пълнител, постави дулото на пистолета до ухото на мъжа и стреля за последен път. Странно, но не си спомням как си тръгна. Сякаш просто изчезна. — Русо отново погледна Алон. — А сега стои до мен.

Габриел не каза нищо. Той се взираше в калдъръма на вътрешния двор, същия, който някога се бе обагрил в червено от кръвта на Сабри ал Халифа.

— Трябва да призная — каза Русо, — че дълго време ви мислех за убиец. Цивилизованият свят осъди вашите действия. Но сега този цивилизован свят се озова в същата битка и ние използваме съвсем същата тактика. Дронове, ракети, маскирани мъже посред нощ… — Той замълча, след това добави: — Изглежда, историята ви е опростила греховете.

— Не съм извършил никакви грехове — каза Габриел. — И не търся опрощение.

Точно тогава мобилният телефон на Русо завибрира в джоба му, а няколко секунди по-късно същият звук се чу и от телефона на Габриел. Той пак първи извади своя, както някога — пистолета. Беше важно съобщение от булевард „Цар Саул“. ГДВС бе изпратила подобно съобщение на Русо.

— Изглежда, че нападението на Центъра „Вайнберг“ е било само началото. — Русо прибра телефона си в джоба на сакото и се загледа в калдъръма, на който бе паднал Сабри ал Халифа. — Дали и този, когото наричат Саладин, ще свърши по същия начин?

— Ако имаме късмет.

— Кога можете да започнете?

— Тази вечер.

11. Амстердам — Париж

По-късно почти със сигурност щеше да бъде установено, че атентатите в Париж и Амстердам са били смъртоносно дело на един и същ човек. Отново бомбата беше скрита в обикновен бял ван, макар в Амстердам той да бе „Форд Транзит“, а не „Рено“. Взривът избухна точно в четири и половина в центъра на оживения амстердамски пазар „Алберт Кейп“.

Колата влязла там рано сутринта и останала незабелязана през целия ден, докато хиляди пазаруващи минавали в пълно неведение покрай нея под хладното пролетно слънце. Ванът бил шофиран от жена на около трийсет години с руса коса, дълги крака, тесен ханш, джинси, блуза с качулка и поларен елек. Това бе установено от охранителните камери, а не с помощта на свидетели. Полицията не можа да намери сред оцелелите нито един, който да си спомня, че я е видял.

Пазарът, който се смята за най-големия в Европа, се намира в старата част на града. От двете страни на улицата има сергии, а зад тях — амфитеатрално подредени тухлени къщи с магазини и ресторанти на приземните етажи. Много от продавачите са от Близкия изток и Северна Африка и това беше отбелязано от няколко репортери и експерти по тероризъм още в първите часове след атентата. Те виждаха в това доказателство, че извършителите са били вдъхновени не от радикален ислям, а от друга вяра, макар че не можаха да я назоват, когато ги притиснаха. Най-накрая изследователка на исляма от Кеймбридж обясни привидния парадокс. Мюсюлманите от Амстердам, каза тя, живеят в град, в който наркотиците и проституцията са легализирани, в който властват светските закони, а не тези на Аллах. В очите на мюсюлманските екстремисти те са вероотстъпници. А единственото наказание за вероотстъпничество е смърт.

Свидетелите си спомняха не оглушителния грохот на експлозията, а дълбоката смразяваща тишина след това. После се чул стон, детски плач, продължителен звън от мобилен телефон, който умолявал за отговор. За няколко минути гъст черен дим скривал ужаса. След това постепенно пушекът се разнесъл и се показала апокалиптична картина: мъртъвци без крайници, оцелели с омазани от сажди лица, целите в дрипи, които се скитали замаяни сред отломките. Обувките от сергия били пръснати сред обувките на загиналите. Навсякъде имало смачкани плодове сред локви от кръв, носел се аромат на печено агнешко с кимион и куркума, който изведнъж станал противен.

Бързо последва поемането на отговорност. Първо от неясна клетка в размирна Либия, после от „Ал Шабаб“ — сомалийска група, която тероризира Източна Африка. Накрая в популярна социална мрежа се появи видео. В него мъж с черна качулка, говорещ на английски с акцент от Източен Лондон, заяви, че атаката е дело на ИДИЛ и предстоят нови покушения. След това продължи на смесица от английски и арабски да произнася несвързана проповед за армиите на Рим и сирийско градче на име Дабик. Телевизионните коментатори бяха объркани, не беше само изследователката на исляма от Кеймбридж.

Реакциите се сменяха от гняв през неверие до надменни обвинения. Във Вашингтон президентът заклейми атентата като „необуздан акт на убийство и варварство“, макар че странно защо не спомена мотивите на извършителите, нито исляма — радикален или някакъв друг. Опонентите му в Конгреса бързо го обвиниха за атаката: ако той рязко не бил изтеглил американската армия от Ирак, ИДИЛ никога нямало да пусне корени в съседна Сирия. Говорителят на президента по-късно отхвърли предложенията, че е дошло време армията на Щатите да се бие директно с ИДИЛ.

— Имаме стратегия — каза той. След това с непроницаемо лице добави: — И тя работи.

В Нидерландия обаче местните власти нямаха време да се занимават с виновните, защото бяха прекалено заети да търсят оцелели сред отломките и да издирват около трийсетгодишната жена с руса коса, дълги крака, тесен ханш, джинси, блуза с качулка и поларен елек, докарала колата бомба в пазара. Два дни името ѝ остана мистерия. След това на второ видео в същата социална мрежа се появи мъжът, говорещ с акцент от Източен Лондон. Този път той не беше сам. Две забулени жени стояха до него. Едната мълча през цялото време, а другата обясни, че се казва Маргрет Янсен, приела исляма холандка от крайбрежния град Нордвейк. И призна, че тя е поставила бомбата, за да накаже богохулниците и неверниците в името на Аллах и Мохамед, вечна им слава.

По-късно същия ден AIVD — холандската служба за разузнаване и вътрешна сигурност, потвърди, че Маргрет Янсен е пътувала до Сирия преди осемнайсет месеца. Останала там около половин година. Позволили ѝ да се върне в Нидерландия, след като убедила властите, че се е отрекла от връзките си с ИДИЛ и глобалното джихадистко движение. Службата за сигурност поставила жената под наблюдение — следили и изявите ѝ в мрежата, но то било свалено, след като тя не дала никакви признаци, че продължава да е замесена в дейности, свързани с радикалния ислям. Очевидно, призна говорител на разузнаването, преценката е била погрешна.

За минути киберстаите на дигиталния халифат пламнаха от развълнувани разговори. Маргрет Янсен внезапно се превърна в новия символ на глобалния джихад — бившата християнка от европейска страна сега сееше смърт и бе член на общността на вярващите. Но коя беше другата жена във видеото? Тази, която мълчеше? Отговорът не дойде от Амстердам, а от приличаща на крепост сграда в парижкия квартал Льовалоа-Пере. Втората жена, съобщи началникът на ГДВС, е Сафия Бурихан, едната извършителка на атентата в Центъра „Вайнберг“.

Преди да прекрати наблюдението на Маргрет Янсен, холандската служба за сигурност бе събрала дебело досие с доклади от проследявания, снимки, есемеси и истории на търсене в интернет, заедно с информация за приятели, членове на семейството и съратници от глобалното джихадистко движение. Пол Русо получи копие от досието по време на среща в централата на AIVD в Хага и при завръщането си в Париж го предаде на Габриел в тиха бирария на Рю дьо Мироменил, осми арондисман. Досието беше дигитализирано и съхранено на сигурна флашка. Русо я плъзна по масата под салфетка с цялата дискретност на изстрел в празен параклис. Нямаше значение: в бирарията седеше само един дребен плешив мъж в добре скроен костюм с екстравагантна бледолилава вратовръзка. Пиеше „Кот дю Рон“ — вино от долината на Рона, и четеше последния брой на „Фигаро“, пълен с новини от Амстердам. Габриел пъхна флашката в джоба на сакото си, без да прави никакво усилие да се прикрие, след това попита Русо за настроенията в централата на AIVD. Вече бяха изоставили учтивата форма и си говореха на „ти“.

— Цари нещо средно между паника и примирение — обясни Русо. — Засилват наблюдението над познати ислямски екстремисти и търсят човека, сглобил бомбата, както и други елементи от мрежата. — Той снижи глас и добави: — Чудеха се дали имам някакви идеи.

— Спомена ли Саладин?

— Сигурно ми се е изплъзнало от ума — каза Русо с лукава усмивка. — Но в някакъв момент ще трябва да направим официално изявление с нашите приятели от Европа.

— Те са ваши приятели, не мои.

— Имаш ли опит с холандските служби?

— Никога не съм имал удоволствието да посетя Нидерландия.

— Някак си ми се струва трудно да го повярвам. — Русо погледна към дребния плешив мъж от другата страна на помещението. — Твой приятел ли е?

— Има магазин от отсрещната страна на улицата.

— Откъде знаеш?

— Видях го да излиза и да заключва вратата.

— Колко си наблюдателен. — Пол погледна към притъмняващата улица. — Антики ли продава?

— Стари микроскопи и подобни неща — обясни Габриел.

— Интересно е.

Русо се загледа в чашата си за кафе.

— Май не бях единственият чуждестранен посетител в централата на AIVD вчера. Дойде и един американец.

— От ЦРУ?

Русо кимна.

— Местен или от Лангли?

— Второто.

— Имаше ли си име?

— Не и такова, което холандските ми домакини да поискат да споделят с мен. Намекнаха обаче, че американският интерес е силен.

— Колко ободряващо.

— Очевидно Белият дом е загрижен, че атака на тяхна територия в края на втория мандат на президента може да се окаже пагубна за наследството му. ЦРУ е под огромен натиск да се погрижи това да не се случи.

— Значи, все пак ИДИЛ не са младежкият отбор.

— Затова — продължи Русо — ЦРУ очаква пълно сътрудничество от приятелите и партньорите на Америка тук, в Европа. Мъжът от Лангли трябва да пристигне в Париж утре сутринта.

— Може би ще е по-разумно ти да прекараш известно време с него.

— Името ми вече е в списъка с гости.

Габриел подаде на Русо къс хартия, сгънат на четири.

— Какво е това?

— Списък с допълнителни досиета, които са ни необходими.

— Колко още ще чакаме?

— Малко — кимна Габриел.

— Така каза и вчера, и онзиден. — Русо пъхна листа във вътрешния джоб на туиденото си сако. — Ще ми обясниш ли някога къде работиш с твоите сътрудници?

— Искаш да кажеш, че още не сте разбрали?

— Не сме опитвали.

— Някак си — каза Габриел — ми се струва трудно да го повярвам.

Той стана, без да каже и дума повече, и излезе на улицата. Навън притъмняваше. Русо го гледаше как се отдалечава по тротоара, последван дискретно от най-добрите опашки на група „Алфа“. Дребният плешив мъж с бледолилавата вратовръзка сложи няколко банкноти на масата и си тръгна, като остави Русо сам в бирарията, единствено в компанията на мобилния му телефон. Минаха пет минути, преди той най-накрая да светне. Беше съобщение от Кристиан Бушар.

— Мамка му! — изруга тихо Пол.

Алон отново им се бе измъкнал.

12. Париж

С два рутинни хода за избягване на следене — обратен завой в еднопосочна улица и кратко отбиване в бистро със заден изход през кухнята — Габриел се измъкна от най-добрите преследвачи от група „Алфа“ на Пол Русо. След това пеша, с метрото и с такси се добра до малък жилищен блок край Булонския лес. Според табелката на домофона обитателят на 4Б се казваше Гузман. Габриел натисна бутона, изчака тракването на автоматичната ключалка и влезе.

Горе Михаил Абрамов свали веригата на вратата. Въздухът лютеше от дим. Габриел надникна в кухнята и видя Ели Лавон, който се опитваше да потуши пожар, възникнал в микровълновата печка. Лавон беше дребен мъж с рядка чорлава коса и лице, което не можеш да запомниш. Външността му, както много неща у него, бе измамна. Беше роден хищник и хамелеон, смятаха го за един от най-добрите проследяващи агенти, обучавани някога в Службата. Според прочутия израз на Ари Шамрон, Лавон можеше да изчезне, докато се здрависва с теб. Не беше далеч от истината.

— Колко време ти отне да им се измъкнеш този път? — попита Ели, докато хвърляше изгорялата пластмаса в мивката.

— По-малко, отколкото на теб ти е трябвало да подпалиш този обезопасен апартамент.

— Е, не гледах часовника. Познаваш ме, никога не съм бил добър с числата.

Което не беше вярно. Лавон случайно беше и способен финансов разследващ агент, който сам бе успял да проследи богатства на стойност милиони долари, окрадени по време на холокоста. А по образование беше археолог и копаенето му се удаваше.

Габриел влезе във всекидневната. Яков Росман, водещ офицер ветеран, който говореше арабски, май бе станал свидетел на поругаването на лаптопа му. Йоси Гавиш и Римона Щерн се бяха проснали на дивана като студенти. Йоси беше висш служител в отдел „Проучване“, както наричаха в Службата аналитичното звено. Висок, в сако от туид, оплешивяващ, той бе завършил древни езици и антична литература в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и говореше иврит с изявен английски акцент. Освен това имаше малко опит и в актьорската професия — основно Шекспир — и беше даровит челист. Римона работеше в звеното на Службата, което шпионираше иранската ядрена програма. Тя имаше пясъчноруса коса, ханш, създаден за раждане, и нрав, който бе наследила от Ари Шамрон, неин вуйчо. Габриел я познаваше от дете. Най-свидните му спомени бяха за безстрашно момиче на тротинетка, което се спуска по стръмната алея на прочутата вила на вуйчо ѝ.

Петимата оперативни агенти и аналитици бяха членове на екип, познат като „Барак“, еврейската дума за светкавица, заради умението им да действат бързо. Заедно бяха воювали и понякога близали рани из тайните бойни полета, простиращи се от Москва до Карибите, провеждайки някои от най-легендарните операции в историята на израелското разузнаване. Габриел беше основател и ръководител на екипа, но шестият му член — Дина Сарид, беше неговата съвест и институционална памет. Дина бе най-големият специалист по тероризъм на Службата, истинска ходеща база данни, която знаеше наизуст времето, мястото, извършителите и жертвите на всяка атака на палестинския или ислямския тероризъм срещу Израел и Запада. Талантът ѝ бе в това да вижда връзките там, където другите съзираха само вихрушки от имена, числа и думи.

Тя бе дребна на ръст, с гарвановочерна коса, която падаше край мекото ѝ, детинско лице. В момента стоеше пред колаж — случаен на пръв поглед — от снимки от охранителни камери, есемеси и телефонни разговори. На същото място Габриел я бе оставил преди три часа, когато напусна обезопасения апартамент, за да се срещне с Пол Русо. Дина бе в треска, обзета от онзи плашещ творчески бяс, който винаги я връхлиташе, щом някъде избухнеше бомба. Габриел бе предизвиквал това нейно трескаво състояние много пъти преди това. Ако съдеше по изражението ѝ, всеки момент щеше да се отключи. Той прекоси стаята и застана до нея.

— Какво гледаш? — попита след малко.

Дина направи две крачки напред с леко накуцване и посочи към снимка от охранителна камера на Сафия Бурихан. Тя бе направена преди първото ѝ пътуване до Сирия, в кафене в арабски стил, което се намираше в пълното с имигранти парижко предградие Сен Дьони. Сафия наскоро се бе забулила. Младата ѝ приятелка също бе забулена. Имаше и още няколко жени в кафенето, както и четирима мъже, алжирци и мароканци, седнали на маса до бара. Друг мъж с ъгловато лице, гладко избръснат и заснет малко не на фокус, седеше сам. Той бе облечен в черен делови костюм без вратовръзка и работеше на лаптоп. Приличаше на арабин, ала можеше да е и французин или италианец. Засега той не занимаваше съзнанието на Дина Сарид. Тя се взираше като омагьосана в лицето на Бурихан.

— Изглежда нормална, нали? Дори щастлива. Никога не би я заподозрял, че току-що цяла сутрин е общувала с вербовчик на ИДИЛ по интернет. Той поискал от нея да напусне семейството си и да отпътува за Сирия, за да помага за построяването на халифата. И какво предполагаш, че му е отговорила Сафия?

— Казала е, че иска да остане във Франция. Защото желанието ѝ е да се омъжи за добро момче от добро семейство и да има деца, които, като пораснат, да станат напълно интегрирани френски граждани. Казала е, че не иска да е част от халифат, управляван от мъже, които обезглавяват, разпъват на кръст и изгарят враговете си живи.

— Не е ли прекрасно да мислиш така? — Дина поклати бавно глава. — Какво се е объркало, Габриел? Защо над петстотин млади жени от Запада са се присъединили към редиците на ИДИЛ? Защо брадатите са новите рок звезди на исляма? Защо убийците изглеждат готини? — Дина бе посветила живота си на изучаването на тероризма и ислямския екстремизъм и въпреки това нямаше отговор. — Смятахме, че ще бъдат отвратени от жестокостта на ИДИЛ. Е, грешали сме. А тук колкото повече се интегрираха, толкова по-малко харесваха това, което виждаха. И когато вербовчик на ИДИЛ почука на дигиталната им врата, те бяха готови да я отворят, защото са уязвими.

— Прекалено милостива си, Дина.

— Те са още деца. — Тя млъкна, след това добави: — Момичета, които лесно се впечатляват.

— Не всички.

— Така е. Много от тях са по-образовани от мъжете, присъединили се към ИДИЛ. На жените им е забранено да се бият, затова поемат важна поддържаща роля. В много отношения точно те строят халифата. Повечето от тях се сдобиват със съпруг, който е много вероятно скоро да се превърне в мъченик. Една четвърт от жените стават вдовици. Черни вдовици — добави тя. — Облъчени от екстремистки идеи, огорчени, отмъстителни. Достатъчен е и един опитен вербовчик, за да ги превърне в тиктакащи бомби.

Тя посочи към леко разфокусираната фигура, седяща сама в кафенето в арабски стил.

— Като него. За нещастие, французите не са го забелязали. Били са прекалено заети да търсят приятелката на Сафия.

— Коя е тя?

— Момиче, което е гледало няколко видеозаписа на обезглавявания в интернет. Ала да се занимаваш с нея, е пълна загуба на време, пари и човешки ресурси. Но не и Сафия. Била е беля, която рано или късно е щяла да се случи. — Дина направи крачка вдясно и показа втора снимка. — Три дни след като Сафия е пила кафе с приятелка в Сен Дьони, отишла в центъра на Париж на пазар. Тук е снимана как върви покрай аркадите на Рю дьо Риволи. И виж кой я следва на няколко крачки зад нея.

Беше същият мъж от кафенето, гладко избръснатият с ъгловато лице, който можеше да е арабин, французин или италианец.

— Как са го пропуснали?

— Добър въпрос. Пропуснали са го и тук.

Дина посочи към трета снимка от същия ден, но направена час по-късно. Сафия Бурихан излизаше от магазин за дамски дрехи на „Шан-з-Елизе“. Същият мъж я чакаше отпред на тротоара, преструвайки се, че чете туристически справочник.

— Изпрати снимките на булевард „Цар Саул“ — каза Габриел. — Да видим дали няма да изскочи нещо.

— Вече го направих.

— И какво отговориха?

— Никога не е попадал в полезрението им.

— Може би това ще помогне. — Габриел вдигна флашката.

— Какво е това?

— Животът и делата на Маргрет Янсен.

— Чудя се колко време ще ми отнеме да намеря тайния обожател на Сафия.

— На твое място бих побързал. Американците също разполагат с досието ѝ.

— Ще ги изпреваря — обеща тя. — Винаги така става.

На Дина ѝ трябваха по-малко от трийсет минути, за да намери първата снимка на Маргрет Янсен и мъжа, който следеше Сафия Бурихан в Париж. Екип от AIVD ги беше фотографирал в старомоден италиански ресторант в центъра на Амстердам, където Маргрет работеше като сервитьорка за минимална заплата, след като бе напуснала ужасния си дом в Нордвейк. Не беше трудно да го забележиш: той вечеряше сам с книга на Сартър за прикритие. Този път бе сниман на фокус, макар че бе с някак променена външност. Кръгли очила бяха посмекчили ъгловатото му лице, а жилетката му придаваше безобиден вид на библиотекар. Маргрет му сервираше и ако се съдеше по широката ѝ усмивка, го намираше за привлекателен. И то дотолкова, че всъщност се бе съгласила да излезе с него за по едно питие в бар, граничещ с квартала на червените фенери. Същата вечер бе завършила със звучна плесница, която Маргрет беше стоварила с дясната си ръка върху лявата буза на мъжа и която беше регистрирана от същия проследяващ екип. Много професионален подход, помисли си Габриел. Холандците бяха отписали мъжа като похотливец и повече не опитваха да установят самоличността му.

Но каква беше връзката между двете жени, освен мъжа, който можеше да е арабин, французин или италианец? Дина откри и това. Един уебсайт от Персийския залив, от емирство Катар, продаваше дрехи за набожни мюсюлманки с вкус. Сафия Бурихан го бе разглеждала три седмици преди появата на мъжа в Париж. Маргрет Янсен се бе спряла на него само десет дни преди плесницата в Амстердам. Дина подозираше, че на сайта имаше защитена с парола чатстая, където вербовчиците на ИДИЛ канеха податливи млади жени на частен разговор. Тези криптирани стаи засега се оказваха почти непробиваеми за разузнавателните служби на Израел и Запада. Дори могъщата Агенция за национална сигурност, вездесъщата американска служба, която следеше електронните комуникации, с мъка поддържаше скоростта на дигиталната хидра на ИДИЛ.

Няма по-лошо чувство за професионалния шпионин от това да чуе от офицер от чужда служба нещо, което е трябвало да узнае сам. Пол Русо понесе това унижение в малко кафене на модната пешеходна улица „Клер“, недалеч от Айфеловата кула. Френската полиция бе издигнала барикади на кръстовищата и проверяваше чантите и раниците на всеки, който се осмелеше да премине. Дори Габриел, който нямаше нищо друго у себе си, освен кафяв плик, пълен със снимки, бе щателно претърсен, преди да бъде пуснат.

— Ако това някога се разчуе — каза Русо, — ще бъде голям срам за моята служба. Ще падат глави. Не забравяй, това е Франция.

— Не се тревожи, Пол, ще опазим тайната.

Русо отново прегледа снимките на Сафия Бурихан и мъжа, който два дни я бе следвал из Париж, без да бъде уловен от ГДВС.

— Какво предполагаш, че е правил?

— Следил я е, разбира се.

— Защо?

— За да се увери, че е правилният тип момиче — каза Габриел. — Въпросът е дали можете да го намерите?

— Тези снимки са правени преди повече от година.

— Така ли? — попита подвеждащо Габриел.

— Ще бъде трудно. А и — продължи Русо — все още не сме успели да открием къде работи екипът ви.

— Това е, защото ние сме по-добри от вербовчика.

— Всъщност и него си го бива.

— Той не е стигнал до кафенето в Сен Дьони на летящо килимче — каза Габриел. — Взел е метрото или автобус, или е вървял по улици с охранителни камери.

— Системата ни за видеонаблюдение не е толкова обширна като вашата или като британската.

— Но я има, особено на места като Сен Дьони.

— Да — кимна Русо. — Има я.

— Тогава разберете как е стигнал дотам. И след това открийте кой е. Но каквото и да вършите — добави Габриел, — правете го тихо. И не споменавай нищо от това на нашия приятел от Лангли.

Русо си погледна часовника.

— В колко часа ще се срещнеш с него?

— В единайсет. Казва се Тейлър, между другото. Кайл Тейлър. Шеф на Антитерористичния център на ЦРУ. Очевидно мосю Тейлър е много амбициозен. Убил е с дронове доста терористи. Още един скалп — и може да е следващият оперативен директор. Поне такива слухове се носят.

— Което ще е новина за сегашния.

— Ейдриън Картър?

Габриел кимна.

— Винаги съм харесвал Ейдриън — каза Русо. — Той има почтена душа и е прекалено честен за шпионин. Да се чудиш как такъв човек може да оцелее толкова дълго на място като Лангли.

Оказа се, че на група „Алфа“ ѝ трябваха само четиресет и осем часа, за да разбере, че мъжът от кафенето в Сен Дьони е дошъл в Париж от Лондон на борда на високоскоростния влак „Юростар“.

На кадри от охранителните камери се виждаше как слиза на Гар дю Нор към обяд и поема с метрото в посока северните предградия. Отпътувал от Париж на сутринта, след като е сниман на Рю дьо Риволи и „Шан-з-Елизе“, пак с „Юростар“ към Лондон.

За разлика от повечето международни влакове в Западна Европа, от пътниците на „Юростар“ се изискваше да преминат паспортен контрол, преди да се качат. Група „Алфа“ бързо намери своя човек в докладите. Казваше се Джалал Насер, роден в Аман, Йордания, през 1984 г., а в момента живееше в Обединеното кралство на неизвестен адрес. Русо изпрати телеграма до МИ5 в Лондон и по възможно най-скучен начин попита дали британските служби за сигурност знаят адреса на някой си Джалал Насер. И дали имат някакви поводи да подозират обвързаността му с каквито и да е форми на ислямски екстремизъм. Адресът му пристигна два часа по-късно: Чилтън Стрийт 33, Бетнъл Грийн, Източен Лондон. Обаче няма улики, казваха от МИ5, че Насер е нещо различно от това, което твърди, а именно докторант по икономика в Кингс Колидж. Учи там с прекъсвания от седем години.

Габриел изпрати Михаил в Лондон заедно с още двама универсални полеви агенти — Мордекай и Одед. И в рамките на няколко часа след пристигането си те успяха да открият малкия апартамент на Чилтън Стрийт. Също така заснеха Джалал Насер, вечния студент, как върви по Бетнъл Грийн Роуд с чанта с учебници на рамо. Фотографията се появи на мобилния телефон на Габриел същата вечер, докато той стоеше в детската стая на апартамента си в Йерусалим и се взираше в двете спокойно спящи в кошарките си деца.

— Ужасно им липсваше — каза Киара. — Но ако ги събудиш…

— Какво?

Тя се усмихна, хвана го за ръка и го поведе към спалнята.

— Тихо — прошепна, докато разкопчаваше копчетата на блузата си. — Много тихо.

13. Аман, Йордания

Рано на следващата сутрин Габриел се измъкна от апартамента, докато Киара и децата още спяха, и се качи в черния брониран джип. Кортежът му включваше още два автомобила, пълни с добре въоръжени агенти на Службата. Ала вместо да поеме на запад към Тел Авив и булевард „Цар Саул“, той зави покрай сивите османски стени на Стария град и се плъзна по склоновете на Юдейското плато към суровите полета на Западния бряг. Звездите още се виждаха по ясното небе над Йерусалим въпреки слънцето, което грееше ярко и ниско над Йорданската долина. На няколко километра преди Йерихон беше отбивката за моста на крал Хюсеин, историческата връзка между Западния бряг и създаденото от британците Хашемитско кралство Йордания. Рампата в израелската част бе изчистена от трафика заради пристигането на Габриел; от другата страна спря внушителен кортеж от шевролети, пълни с мустакати бедуински войници. Шефът на охраната на Габриел размени няколко думи с йорданския си колега. След това двата кортежа се сляха и поеха през пустинята към Аман.

Крайната им цел бе централата на йорданското разузнаване, познато като Мухабарат — арабската дума, с която се описват всеобхватните тайни служби, които крепяха крехките кралства, емирства и републики в Близкия изток. Обграден от концентрични кръгове от охранители, със заключен куфар от неръждаема стомана в ръка, Габриел пъргаво прекоси мраморното фоайе и пое нагоре по извитите стълби към кабинета на Фарид Баракат, шефа на разузнаването. Стаята беше просторна, четири или пет пъти по-голяма от директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Беше с плътни пердета, прекалено меки фотьойли и дивани, луксозни персийски килими и скъпи дрънкулки, подарени на Фарид от изпитващи възхищение към него шпиони и политици от цял свят. Това бе от онези места, помисли си Габриел, където се правеха услуги, произнасяха се присъди и се съсипваха животи. Той бе сменил обичайното си облекло за случая и вместо деним и кожа носеше хубав сив костюм и бяла риза. Въпреки това дрехите му бледнееха в сравнение с великолепието от камгарен плат върху високата стройна фигура на Фарид Баракат. Костюмите на Фарид бяха ръчно изработени по поръчка от Антъни Синклер в Лондон. Също като настоящия крал на Йордания, когото той се бе клел да защитава, беше получил скъпо образование във Великобритания. Говореше английски като говорител от Би Би Си.

— Габриел Алон, най-накрая. — Малките черни очи на Фарид блестяха като полиран оникс. Носът му наподобяваше клюн на хищна птица. — Радвам се най-накрая да се запознаем. След като прочетох онези истории за теб във вестника, бях убеден, че съм пропуснал шанса си.

— Знаеш ги репортерите какви са — подсмихна се Габриел.

— Знам ги много добре — съгласи се Фарид. — За пръв път ли си в Йордания?

— Боя се, че да.

— Не е имало дискретни посещения в Аман с чужд паспорт? Нито операции срещу някои от вашите многобройни врагове?

— Не бих си и помислил.

— Мъдър човек — кимна Фарид и се усмихна. — По-добре е да се играе по правилата. Много скоро ще разбереш, че бих могъл доста да ти помогна.

Израел и Йордания имаха повече общо помежду си от общата граница и еднаквото британско колониално минало. И двете бяха прозападно ориентирани страни, опитващи се да оцелеят в Близкия изток, който опасно излизаше от контрол. Бяха водили две войни — през 1948 и 1967 година, но накрая се бяха помирили след мирния процес в Осло. И преди това обаче Службата и йорданското разузнаване поддържаха близки, макар и предпазливи отношения. Йордания се смяташе от всички за най-нестабилната арабска държава и задачата на разузнаването беше да запази главата на краля върху раменете му и да държи под контрол хаоса в региона. Израел искаше същото и в лицето на йорданските специални служби бе намерил компетентен и надежден партньор, с когото можеше да се върши работа. Йорданското разузнаване бе много по-цивилизовано от бруталните си иракски и египетски колеги, макар и не по-малко вездесъщо. Огромна мрежа от информатори следеше йорданския народ и дебнеше всяка дума и действие. Дори случайна нелюбезна реплика за краля или семейството му можеше да свърши с престой с неопределен срок в лабиринта от тайни центрове на разузнаването.

Узи Навот бе предупредил Габриел за ритуалите, характерни за посещенията в лъскавата бърлога на Баракат: безбройните чаши сладко до лепкавост арабско кафе, цигарите, дългите истории за многото завоевания на Фарид — професионални и романтични. Фарид винаги говореше така, сякаш сам не вярваше на късмета си, който усилваше неустоимия му чар. Бремето на отговорността, уморително за другите хора, го караше да цъфти. Той бе господар на голяма империя от тайни. Той бе дълбоко удовлетворен човек.

През целия му монолог Габриел успя да запази безизразната внимателна усмивка на лицето си. Смееше се, където бе подходящо, зададе няколко уточняващи въпроса, но през всичкото време мислите му блуждаеха към снимката в заключеното куфарче от неръждаема стомана до глезена му. Никога преди не бе носил куфарче — поне не по собствено желание, само за прикритие. Чувстваше го като пранга на ръката си. Ако искаше, щеше да намери кой да го носи вместо него, но вътрешно се страхуваше, че подобен ход можеше да усили усещането му за привилегированост. А то пък можеше да излезе от контрол и да стигне до наемането на прислужник, дегустатор на храна и редовни часове в някой луксозен фризьорски салон в Тел Авив. Вече и без това му липсваше възможността да шофира собствения си автомобил по стръмната като ски писта магистрала 1. Фарид Баракат със сигурност би сметнал подобни настроения за любопитни. За него се твърдеше, че веднъж хвърлил в затвора собствения си иконом, задето варил чая му „Ърл Грей“ минута повече.

Най-накрая Фарид насочи разговора към ситуацията на булевард „Цар Саул“. Бе чул за предстоящото повишение на Габриел и очакваното изхвърляне на Узи Навот. Освен това бе разбрал — макар да отказваше да каже от кого, — че Алон възнамерява да запази Навот на някакъв друг пост. Смяташе това за много лоша идея, направо ужасна, и го каза на Габриел.

— Най-добре да изметеш и да започнеш начисто.

Гостът му се усмихна, похвали проницателността и мъдростта на Фарид и не каза нищо повече по въпроса.

Йорданецът също така бе дочул, че Габриел наскоро отново бе станал баща. С натискането на един бутон той повика сътрудник, който влезе в кабинета му с две опаковани кутии — едната бе огромна, а другата доста малка. Фарид настоя Габриел да отвори и двете в негово присъствие. В голямата кутия имаше мерцедес, кола играчка; в по-малката — низ от перли.

— Надявам се, че не си обиден, задето колата е немска.

— Никак даже.

— Перлите са от „Микимото“.

— Хубаво е да го знам. — Габриел затвори кутията. — Ала не бих могъл да ги приема.

— Трябва. Иначе ще бъда дълбоко обиден.

Габриел изведнъж съжали, че бе дошъл в Аман без подаръци. Само че какво да поднесе на човек, който хвърля в затвора собствения си иконом, задето му сварил чая неправилно? Носеше само снимките, които извади от куфарчето. На първата се виждаше мъж, крачещ по улица в Източен Лондон с чанта с учебници на рамо — можеше да бъде арабин, французин или италианец. Подаде снимката на Фарид Баракат, който ѝ хвърли кратък поглед.

— Джалал Насер — каза той и върна снимката на Габриел с усмивка. — Защо се забави толкова, приятелю?

14. Централата на Главната разузнавателна дирекция, Аман

Фарид Баракат знаеше за ИДИЛ повече от всеки друг разузнавач в света, и то неслучайно. Корените на движението стигаха до мрачния квартал на Аман — Зарка, където в двуетажна къща с изглед към изоставено гробище някога бе живял човек на име Ахмад Фадил Назал ал Халайле. Бил тежък пияница, вандал, зъл уличен побойник, който имал толкова татуировки, че съседските деца му викали „зеления човек“. Майка му била отдадена мюсюлманка, която вярвала, че само ислямът може да спаси проблемния ѝ син. Тя го записала на религиозно обучение в джамията „Ал Хюсеин бен Али“ и точно там Ал Халайле намерил истинското си призвание. Той бързо се радикализирал и станал заклет враг на йорданската монархия, която бил решен да свали със сила. Прекарал няколко години в тайните затвори на Главната разузнавателна дирекция, включително и в небезизвестната крепост в пустинята Ал Джафр. Лидер на неговата клетка бил Абу Мохамед ал Макдиси, радикален проповедник и един от теоретиците на джихадизма. През 1999 г., след смъртта на баща му, на трона се качил млад и неопитен крал. И решил да освободи хиляда престъпници и политически затворници като традиционен жест на добра воля. Двама от тези, които пуснал от затвора, били Ал Макдиси и неговият агресивен ученик от Зарка.

Дотогава някогашният уличен побойник с много татуировки вече бил познат като Абу Мусаб ал Заркауи. Скоро след освобождаването му той заминал за Афганистан и заявил своята вярност към Осама бин Ладен. И през март 2003 г., когато надвиснала заплахата от американска инвазия в Ирак, той се промъкнал в Багдад и формирал клетки за съпротива, които след това щели да станат известни като клон на Ал Кайда. Вълната от обезглавявания и живописни сектантски атентати, извършени от Заркауи и неговите сподвижници, довели страната до ръба на всеобща гражданска война. Той бил прототип на нов вид ислямски екстремист, готов да използва ужасяваща жестокост, за да шокира и всява страх. Дори Айман ал Зауахири, вторият човек в Ал Кайда, го порицавал.

Американски въздушен удар сложил край на живота на Заркауи през юни 2006 г. и до 2010-а клонът на Ал Кайда в Ирак бил унищожен. Но през 2011-а две събития станали част от конспирацията за възраждането му: избухването на гражданската война в Сирия и оттеглянето на американските части от Ирак. Вече позната като ИДИЛ, групата се въздигнала от пепелта и се втурнала в създадения вакуум около сирийско-иракската граница. Територията под неин контрол се простираше от люлката на цивилизацията до подстъпите към Европа. Кралство Йордания бе под носа им. Както и Израел.

Сред хилядите млади мюсюлмани от Близкия изток и Европа, които бяха привлечени като от песента на сирена към ИДИЛ, беше и йордански младеж на име Джалал Насер. Също като Заркауи, Насер бе от видно племе от Източния бряг — Бани Хасан, макар семейството му да бе доста по-заможно от Халайле от Зарка. Той беше учил в частна гимназия в Аман и в Кингс Колидж в Лондон. Скоро след избухването на гражданската война в Сирия обаче се срещнал с вербовчик на ИДИЛ в Аман и попитал как да стигне до халифата. Вербовчикът информирал Джалал, че може да бъде по-полезен на друго място.

— В Европа ли? — попита Габриел.

Фарид кимна.

— Откъде знаеш? — заинтересува се гостът.

— Имаме си наши източници и методи — каза Баракат, което означаваше, че няма интерес да отговори на въпроса на Алон.

— Защо не сте го прибрали?

— Джалал е от добро семейство, което дълго време е било лоялно към монархията. Ако го арестуваме, ще създадем проблеми. — Последва внимателна усмивка. — Ще претърпим косвени поражения.

— Затова го качвате на самолет за Лондон и го отпращате по живо по здраво.

— Не точно. Всеки път, когато се връща в Аман, го прибираме за кратък разговор. И от време на време го наблюдаваме в Англия, за да сме сигурни, че не заговорничи срещу нас.

— Съобщихте ли на британците за него?

Тишина.

— Ами на вашите приятели в Лангли?

Отново тишина.

— Защо?

— Защото не искаме да правим от мухата слон. А напоследък това като че ли е стилът на американците.

— Внимавай, Фарид. Никога не знаеш кой подслушва.

— Не и тук — каза той, като се огледа из просторния си кабинет. — Тук е напълно сигурно.

— Кой го казва?

— Лангли.

Габриел се усмихна.

— Защо толкова се интересуваш от Джалал? — попита Фарид.

Алон му подаде друга снимка.

— Жената от атентата в Париж?

Габриел кимна. След това подкани Фарид да се вгледа по-внимателно в мъжа, седнал сам в ъгъла на кафенето с отворен лаптоп.

— Този Джалал ли е?

— Самият той.

— Възможно ли е да е съвпадение?

Габриел подаде на йорданеца още две снимки: Сафия Бурихан и Джалал Насер на Рю дьо Риволи; Сафия Бурихан и Джалал Насер на „Шан-з-Елизе“.

— Предполагам, че не.

— Има и още.

Показа му още две снимки: Джалал Насер с Маргрет Янсен в ресторант в Амстердам; Джалал Насер, хванал току-що зашлевената си буза на улица в квартала с червените фенери.

— Мамка му! — изруга тихо Фарид.

— Службата мисли същото.

Фарид върна снимките.

— Кой друг знае за това?

— Пол Русо.

— Група „Алфа“?

Габриел кимна.

— Те са доста добри.

— Работил ли си с тях?

— Когато се наложи. — Фарид сви рамене. — По правило проблемите на Франция идват от други части на Арабския свят.

— Вече не. — Алон прибра снимките в куфарчето.

— Предполагам, че сте сложили Джалал под наблюдение.

— Предната вечер.

— Имахте ли вече възможност да надникнете в лаптопа му?

— Не още. А вие?

— Източихме го последния път, когато го доведохме тук за разговор. Чист като сълза. Но това нищо не означава. Джалал е много добър с компютрите. Те всички са много добри. И стават по-добри с всеки изминал ден.

Баракат понечи да запали една от своите английски цигари, но се спря. Май отвращението на Габриел от цигарите бе добре известно на йорданското разузнаване.

— Не вярвам да си споменал нещо от това на американците.

— На кого от тях?

— Ами британците?

— В процес сме.

— При британците няма такива работи като „в процес“. Освен това — заговори Фарид официално като телевизионен водещ — знам със сигурност, че са ужасени, защото си мислят, че ще са следващите.

— Би трябвало да са ужасени.

Йорданецът щракна със златната си запалка и докосна с тънкия ѝ пламък цигарата си.

— Та каква е връзката на Джалал с Париж и Амстердам?

— Не съм сигурен още. Може да е просто вербовчик. Или пък да управлява проекта. — Габриел помълча известно време. — Или може би — каза накрая — е човекът, когото наричат Саладин.

Фарид Баракат рязко вдигна очи.

— Очевидно си чувал името — отбеляза Габриел.

— Да — призна Фарид. — Чувал съм го.

— Той ли е?

— Никакъв шанс.

— Съществува ли изобщо?

— Саладин ли? — Йорданецът бавно кимна. — Да, съществува.

— Кой е той?

— Най-лошият ни кошмар. Но иначе — каза Фарид — нямам никаква представа.

15. Централата на Главната разузнавателна дирекция, Аман

За съименника на терориста обаче шефът на Главната разузнавателна дирекция знаеше много. Салах ад Дин Юсуф ибн Аюб, или Саладин, беше роден във видно кюрдско семейство в Тикрит около 1138 година. Баща му бил наемен войник. Младият Саладин поживял известно време в Балбек, град в днешен Ливан, и Дамаск, където пиел вино, преследвал жени и играел поло на свещи. Дамаск бил градът, който предпочитал пред всички останали. По-късно щял да опише Египет, финансовия център на империята си, като блудница, която се опитва да го раздели от вярната му съпруга Дамаск.

Владенията му се простирали от Йемен до Тунис и на север до Сирия. Те се управлявали от сбирщина от принцове, емири и алчни роднини, обединени от дипломатическите умения и завладяващия чар на Саладин. Той използвал ефективно жестокостта, но я намирал за безвкусна.

Веднъж казал пред любимия си син Захир: „Предупреждавам те да не допускаш кръвопролития, да не им се наслаждаваш и да не ти стават навик, защото кръвта никога не спи“.

Той бил хром и болнав, непрекъснато наблюдаван от екип от двайсет и един лекари, сред които бил и философът и изследовател на Петокнижието Моисей Маймонид, назначен за негов лекар в Кайро. У него нямало никаква суета — в Йерусалим веднъж гръмко се надсмял над царедворец, който си опръскал копринената роба с кал. А не изпитвал и никакъв интерес към богатството и земните радости. Бил най-щастлив, заобиколен от поети и учени, но най-вече бил погълнат от идеята за джихада, или свещената война. Строял джамии и ислямски образователни центрове по цялата си земя и раздавал щедро пари и услуги на проповедници и теолози. Целта му била да възвърне страстта, която позволила на най-ранните следовници на исляма да завладеят половината познат свят. И след като свещеният гняв бил разпален отново, той се фокусирал върху единствената цел, която му се изплъзвала: Йерусалим.

Малката крепост, захранвана с вода от потоци, се намирала на стратегическа височина на кръстопътя на три континента — географски грях, за който щеше да бъде наказвана през вековете. Градът бил обсаждан, разграбван, завладяван и завладяван отново от иевусейци, египтяни, асирийци, вавилонци, персийци, гърци, римляни, византийци и разбира се, евреи. Когато Омар ал Хатаб, близък довереник на Мохамед, завзел Йерусалим през 639 г. с малка армия от арабски камилари от Хиджаз и Йемен, градът бил предимно християнски. Четири и половина века по-късно папа Урбан II щял да изпрати експедиция от няколко хиляди европейски християни, за да си върнат Йерусалим от мюсюлманите, които считал за хора, „чужди на Бога“. Войниците християни, които един ден щели да бъдат наречени кръстоносци, пробили защитата на града в нощта на 13 юли 1099 г. и избили жителите му, включително и три хиляди мъже, жени и деца, които се били скрили в джамията „Ал Акса“ на Храмовия хълм.

Именно Саладин, синът на кюрдски наемен войник от Тикрит, щял да отмъсти за това. След като унизил самозабравилите се от алчност кръстоносци в битката при Хатин край Тиберия — Саладин лично отрязал ръката на Рейнал дьо Шатийон, — мюсюлманите си върнали Йерусалим, като договорили капитулация. Саладин свалил огромния кръст, издигнат върху Купола на скалата, измил двора с розова вода, за да премахне и последните следи от неверниците, и продал хиляди християни в робство или хареми. Йерусалим останал под мюсюлмански контрол до 1917 г., когато британците го завладели от османските турци. И когато Османската империя рухнала през 1924 г., същото се случило и с последния ислямски халифат.

Но сега ИДИЛ бе обявила нов халифат. В момента той включваше само части от Западен Ирак и Източна Сирия и Рака бе столицата му. А новият Саладин беше човекът, отговарящ за външните операции на ИДИЛ — или поне така смятаха Фарид Баракат и йорданската Главна разузнавателна дирекция. За съжаление, ГРД не знаеше почти нищо за Саладин, включително и истинското му име.

— Иракчанин ли е?

— Би могъл да е. Може и да е тунизиец, саудитец, египтянин или англичанин, или пък един от лунатиците, втурнали се към Сирия, за да заживеят в новия ислямски рай.

— Сигурен съм, че ГРД не вярва в това.

— Не вярваме — призна Фарид. — Смятаме, че той вероятно е бивш иракски офицер. Кой знае? Може и да е от Тикрит, също като Саладин.

— И Садам.

— А, да, да не забравяме Садам. — Фарид издиша голям облак дим към високия таван на кабинета си. — Имахме си проблеми със Садам, но предупредихме американците, че ще съжаляват за деня, в който го свалят от власт. Те, разбира се, не ни послушаха. Не ни чуха и когато ги помолихме да направят нещо за Сирия. Казаха: не е наш проблем, за нас Близкият изток остава в миналото. Никакви американски войни повече в мюсюлманските земи. И погледни сега ситуацията. Четвърт милион убити, стотици хиляди са се втурнали към Европа. Русия и Иран работят заедно, за да доминират в Близкия изток. — Той поклати бавно глава. — Забравих ли нещо?

— Забрави Саладин — напомни му Габриел.

— Какво искаш да направим?

— Предполагам, че нищо не бихме могли да направим и се надяваме да се махне.

— Ето тази надежда ни го доведе — каза Фарид. — Надеждата и високомерието.

— Така че нека го извадим от играта и колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Ами американците?

— Какво за тях? — попита Габриел.

— Ще искат да участват.

— Няма как да участват, поне засега.

— Можем да използваме техните технологии.

— И ние си имаме.

— Само че не като американските — възрази Фарид. — Те притежават компютърни технологии, мобилни комуникации и сателити.

— Които обаче нищо не означават, щом не знаеш истинското име на обекта.

— Разбирам. Значи, ще работим заедно? Службата и ГРД?

— И французите — добави Габриел.

— Кой командва парада?

Когато Алон не отговори, Баракат се намръщи. Йорданецът не обичаше да му диктуват. Но не беше в настроение за кавги с човека, който по всяка вероятност много дълго щеше да управлява Службата.

— Няма да позволя да ме третират като прислужник. Американците са ми достатъчни. Прекалено често ни смятат за клон на Лангли.

— Не бих си го и помислил, Фарид.

— Много добре. — Той се усмихна мазно. — Тогава кажи ми как ГРД може да помогне.

— Като начало можете да ми дадете всичко, което имате за Джалал Насер.

— А после?

— Стойте далеч от него. Джалал вече ми принадлежи.

— Целият е твой. Но без косвени жертви. — Йорданецът потупа Габриел по опакото на дланта. — Негово Величество не обича косвени жертви. Аз също.

Когато Габриел пристигна на булевард „Цар Саул“, намери Узи Навот сам в кабинета си тъжно да обядва бяла риба на пара и сурови зеленчуци. Ползваше две лакирани клечки, а не нож и вилица, което намаляваше скоростта на хранене и теоретично би трябвало да направи безвкусното ястие по-приятно. Бела, взискателната му съпруга, му бе навлякла тези неприятности. Тя следеше всяка хапка, която влизаше в устата на мъжа ѝ, а и наблюдаваше теглото му с вниманието на геолог, стоящ пред клокочещ вулкан. Два пъти на ден — сутринта, когато ставаше, и вечерта, преди да пропълзи изтощен в леглото — Навот трябваше да се качи на точния кантар на Бела в банята. Тя записваше отклоненията в килограмите в подвързана с кожа тетрадка и го наказваше или възнаграждаваше според постиженията. Когато Навот се бе държал добре за достатъчно дълъг период, му се позволяваше да хапне бьоф строганоф, гулаш, шницел или някое мазно източноевропейско ястие, за което той копнееше. А щом показваше лоши резултати, минаваше на варена риба и клечки. Очевидно Навот сега плащаше цената за диетично прегрешение, помисли си Габриел, докато го гледаше.

— Май с Фарид наистина сте се харесали — каза той, след като Алон му описа посещението си в Аман. — На мен ми е давал само бонбони и баклава. Бела винаги познаваше кога съм ходил при него. Рядко пътуването си струваше.

— Опитах се да върна перлите, но той не искаше и да чуе.

— Погрижи се подаръците да се документират в „Човешки ресурси“. Бог ми е свидетел, че си напълно неподкупен, но не бихме искали някой да си състави погрешно впечатление за новата ти любовна афера с ГРД.

Навот бутна празната си чиния, беше омел всичко. Габриел се изненада, че не бе погълнал и клечките заедно с пакетчето, в което бяха опаковани.

— Наистина ли мислиш, че Фарид ще се оттегли от Джалал Насер?

— За нищо на света.

— Което означава, че йорданското разузнаване ще седи на първия ред на твоята постановка.

— Но няма да вижда много добре.

Узи се засмя.

— Какво смяташ да направиш?

— Ще проникна в мрежата на Саладин. Ще разбера кой е той наистина и откъде действа. И тогава ще му пусна много голяма бомба.

— Това означава изпращане на агент в Сирия.

— Да, Узи, там е ИДИЛ.

— Новият халифат е забранено кралство. Пратиш ли им агент, той ще има късмет, ако се върне с глава на раменете си.

— Не той, а тя — поправи го Габриел. — Саладин очевидно предпочита жени.

Навот поклати мрачно глава.

— Прекалено опасно е.

— Прекалено опасно е и да не го направим, Узи.

След враждебно мълчание Навот попита:

— Една от нашите или една от техните?

— От нашите.

— Езици?

— Френски и арабски. И искам някоя, която има какво да предложи. В ИДИЛ вече има прекалено много неудачници. — Габриел млъкна, след това попита: — Познаваш ли такава, Узи?

— Може и да познавам — каза Навот.

Едно от многото подобрения, които бе направил в директорския кабинет, бе високотехнологичната видеостена, върху която вървяха денонощно световните новинарски канали. В момента тя бе изпълнена с изображения на човешко нещастие, голяма част от което се излъчваше от разрушените останки на древната земя, наречена Сирия. Навот дълго гледа екрана, преди да отвори поредица от ключалки на личния си сейф. Извади две неща: папка и неотворена кутия с виенски масленки. Подаде папката на Алон. Бисквитите запази за себе си. Когато Габриел отново вдигна очи, те бяха изчезнали.

— Тя е идеална.

— Да — съгласи се Навот. — И ако нещо ѝ се случи, ще се пише на твой гръб, не на мой.

16. Йерусалим

Никой не можеше точно да си спомни кога бе започнало всичко. Може да е било с арабския моторист, който блъсна трима тийнейджъри евреи край селище на Западния бряг южно от Йерусалим. Или с арабския търговец, намушкал двама обучаващи се за равини студенти пред Дамаската порта на Стария град. Или с арабския служител в луксозен хотел, който се опита да отрови настанен там конгресмен от Охайо…

Вдъхновени от думите и делата на ИДИЛ, разгневени и объркани от неспазени обещания, много млади палестинци съвсем буквално бяха поели нещата в собствените си ръце. Насилието бе в малък мащаб, дълбоко лично и трудно за овладяване. Сравнително лесно бе да забележиш арабин, опасан с експлозиви. Но арабин, въоръжен с кухненски нож или автомобил, беше истински кошмар за сигурността, особено ако той е готов да загине. Хаотичната природа на атаките дълбоко разтревожи израелското общество. Скорошно проучване бе установило, че огромно мнозинство от хората се бояха да не бъдат нападнати на улицата. Мнозина вече не ходеха често по места, където можеше да има араби, а това беше труден избор за град като Йерусалим.

Ранените и умиращите неизменно бяха откарвани в Медицинския център „Хадаса“, най-добрата израелска болница за спешна медицина. Намираше се в Западен Йерусалим, в изоставеното арабско село Ейн Карем, а забележителният екип от лекари и сестри всеотдайно се грижеше за жертвите на най-стария конфликт в света — разкъсаните в самоубийствените атентати, ранените в битки израелски войници и арабските демонстранти, покосени от израелски огън. Медиците не правеха разлика между араби и евреи, жертви и палачи; лекуваха всеки, който влезеше през вратата им, включително и най-опасните врагове на Израел. Не беше необичайно да видиш лидери на „Хамас“ в „Хадаса“. Дори управляващите в Сирия — преди избухването на гражданската война, бяха пращали свои влиятелни болни на хълмовете на Ейн Карем.

Според християнската традиция Ейн Карем бе родното място на Йоан Кръстител. Църковните кули се издигаха над ниските варовикови домове на напусналите араби, а биещите камбани възвестяваха смяната на дните. Между древното село и модерната болница имаше паркинг, запазен за главните лекари и администратори. Д-р Натали Мизрахи все още не бе допусната там; нейното място бе на далечен сателитен паркинг в края на дълбоката клисура. Тя пристигна в осем и трийсет и както обикновено, трябваше да изчака няколко минути за маршрутката. Тя я остави близо до входа на спешното отделение. Засега всичко изглеждаше спокойно. Нямаше линейки в двора, а травматологията беше тъмна, вътре имаше само една дежурна сестра, в случай че трябва да се събере екип.

В стаята на персонала Натали остави чантата си в шкафчето, облече бяла престилка над синьо-зелените си хирургически дрехи и овеси стетоскоп на врата си. Смяната ѝ започваше в девет сутринта и щеше да свърши в девет на следващата сутрин. Лицето, което разгледа в огледалото на тоалетната, ѝ се стори разумно отпочинало и нащрек, много по-добре, отколкото щеше да изглежда след двайсет и четири часа. Кожата ѝ бе смугла, очите ѝ — почти черни. В същия цвят бе и косата ѝ. Тя бе прибрана на стегнат кок и закрепена със семпъл ластик. Няколко изплъзнали се кичура висяха покрай шията ѝ. Не носеше никакъв грим и парфюм; ноктите ѝ бяха изрязани и лакирани с безцветен лак. Свободното болнично облекло скриваше стройно и стегнато тяло с тесен ханш и леко мускулести бедра и прасци на бегачка на дълги разстояния. Напоследък Натали бе прикована за бягащата пътечка във фитнеса. Както повечето жители на Йерусалим, тя вече не се чувстваше сигурна сама на публично място.

Изми си ръцете с дезинфектант и се наведе към огледалото, за да разгледа по-добре лицето си. Мразеше носа си и смяташе, че устата ѝ, макар и чувствена, бе прекалено голяма за лицето ѝ. Бе решила, че очите ѝ са най-съблазнителното ѝ оръжие — големи, тъмни, интелигентни, мамещи, с намек за предателство и може би някакъв скрит запас от болка. След десет години практикуване на медицина тя вече не се смяташе за красива, но от опит знаеше, че мъжете я намират за привлекателна. Ала досега не се бе натъкнала на индивид, за когото си струваше да се омъжи. Любовният ѝ живот се състоеше от поредица моногамни, но в крайна сметка нещастни връзки: във Франция, където бе живяла, докато навърши двайсет и шест; и в Израел, където се бе преместила с родителите си, след като те заключиха, че Марсилия вече не е безопасно място за евреите. Сега майка ѝ и баща ѝ живееха в Нетаня, в апартамент с изглед към Средиземно море. Адаптацията им към израелското общество бе в най-добрия случай повърхностна. Гледаха френска телевизия, четяха френски вестници, пазаруваха във френски магазини, прекарваха следобедите си във френски кафенета и говореха иврит само когато се наложеше. Натали говореше местния език бързо и без затруднения, но той издаваше марсилското ѝ детство. Същото можеше да се каже и за арабския ѝ, който беше безупречен. По пазарите на Стария град понякога дочуваше неща, от които ѝ се изправяше косата.

Тя излезе от стаята за персонала и забеляза двама лекари да се втурват към травматологията. Спешното отделение беше надолу по коридора. Само две от помещенията бяха заети. Д-р Айелет Малкин, началничката на смяната, седеше в ограденото пространство в средата на залата и се взираше в екрана на настолен компютър.

— Точно навреме — каза тя, без да вдига глава.

— Какво става? — попита Натали.

— Палестинец от Източен Йерусалим е намушкал двама ортодоксални евреи на улица „Султан Сюлейман“. Единият вероятно няма да прескочи трапа. Другият също е в тежко състояние.

— Нов ден, ново нападение.

— Боя се, че става все по-зле — мрачно въздъхна Айелет. — Случаен минувач е скочил върху арабина и се е опитал да го обезвреди. Когато полицаите пристигнали, намерили мъжете да се бият за ножа, така че ги простреляли и двамата.

— Колко са зле?

— Героят е пострадал най-много. Той отива в травматологията.

— А терористът?

— Един изстрел, куршумът е излязъл. Той е изцяло твой.

Натали тръгна бързо по коридора и успя да види как откарват първия пациент в травматологията. Той бе облечен в черен костюм, чорапи до коленете, бяла риза, типичен ултраортодоксален евреин. Сакото му бе нарязано, а ризата — подгизнала от кръв. Червеникаворусите му къдрици висяха през ръба на количката; лицето му бе пепеляво. Натали го зърна само за кратко, за секунда или две, но инстинктите ѝ подсказаха, че мъжът няма да живее дълго.

Следващият пострадал беше светски изглеждащ израелец на около трийсет и пет с кислородна маска на лицето и куршум в гърдите. Беше в съзнание, ала едва дишаше. Той бе последван след миг от втората жертва на намушкването, момче на четиринайсет или петнайсет, чиято кръв изтичаше от множество рани. Накрая пристигна и причината за цялата трагедия: палестинец от Източен Йерусалим, който тази сутрин се бе събудил с решението да убие двама души, тъй като те са израелци и евреи. Едва бе прехвърлил двайсетте, прецени Натали, не беше на повече от двайсет и пет. Имаше една-единствена огнестрелна рана отляво на гърдите, между основата на шията и рамото, както и няколко прорезни наранявания и охлузвания по лицето. Може би героят му бе стоварил няколко удара, докато се бе опитвал да го обезоръжи. Или пък, помисли си Натали, униформените са го понатупали, докато са го арестували. Четирима израелски полицаи с пукащи радиостанции бяха обградили носилката, към която палестинецът бе прикован с белезници и вързан с колани. Имаше и няколко цивилни мъже. Натали подозираше, че са от Шабак — израелската служба за вътрешна сигурност.

Единият от Шабак се приближи към нея и ѝ се представи като Йоав. Косата на офицера беше много късо подстригана, а големи слънчеви очила скриваха очите му. Изглеждаше разочарован, че пациентът все още е сред живите.

— Трябва да останем, докато го обработвате. Той е опасен.

— Мога да се справя и сама.

— Не и с този. Той иска да умре.

Парамедиците от линейката откараха младия палестинец надолу по коридора към спешното отделение и с помощта на полицаите го преместиха от окървавената количка на чиста маса. Раненият се опита за кратко да се противи, докато униформените не му вързаха ръцете и краката за алуминиевите парапети със свински опашки. По молба на Натали ченгетата се отдръпнаха от помещението. Човекът от Шабак настоя да остане.

— Изнервяте го — протестира Натали. — Трябва ми да е спокоен, за да мога да почистя както трябва раната.

— И защо да е спокоен, докато другите трима се борят за живота си?

— Това няма значение тук, не и сега. Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас.

Офицерът от службите излезе. Натали дръпна пердето и щом остана сама с терориста, прегледа раната му.

— Как се казваш? — попита го тя на иврит — език, който много арабски жители на Източен Йерусалим говореха добре, особено ако имаха работа на запад. Раненият палестинец се поколеба, след това отвърна, че името му е Хамид.

— Добре, Хамид, днес извади късмет. Сантиметър по-долу и вероятно щеше да си мъртъв.

— Искам да умра. Искам да съм шахид.

— Боя се, че не си попаднал на правилното място за това.

Натали взе две ножици за превръзки от таблата с инструментите. Палестинецът се ужаси и започна да дърпа свинските опашки.

— Какво има? — попита го Натали. — Не обичаш остри предмети ли?

Палестинецът се сви, но не каза нищо.

Тя мина на арабски и заговори успокоително:

— Не се тревожи, Хамид, няма да те нараня.

Той изглеждаше изненадан.

— Говорите арабски много добре.

— И защо да не е така?

— Да не сте една от нас?

Натали се усмихна, внимателно сряза окървавената риза и я отдели от тялото му.

Първоначалният доклад за състоянието на пациента се оказа неточен. Деветмилиметровият куршум не бе излязъл от другата страна: беше се заклещил близо до ключицата, която бе счупена на осем сантиметра от гръдната кост. Натали постави местна упойка и когато лекарството започна да действа, бързо се захвана за работа. Проми раната с антибиотик и с помощта на стерилни пинсети извади костните фрагменти и няколко проникнали парченца плат от ризата на Хамид. След това премахна куршума, смачкан от удара в ключицата, но все още цяло парче. Хамид поиска да го запази за спомен от атаката. Натали се намръщи и го пусна в плик за медицински отпадъци, затвори раната с четири хубави шева и я превърза. Лявата ръка имаше нужда от обездвижване, за да може ключицата да зарасне, за което пък трябваше да се махнат свинските опашки. Натали реши, че това може да почака. Помисли си, че ако бъде отвързан, Хамид може да започне да буйства и така да причини още поражения върху костта и околните тъкани.

Пациентът остана в спешното отделение още час, за да се съвземе от упойката. През това време двете жертви бяха победени от раните си. Починаха, докато лежаха в коридора на травматологията — по-възрастният харедим и израелецът със светски вид, който бе прострелян по погрешка. Когато полицаите дойдоха за арестанта си, по лицата им бе изписан гняв. Обичайно Натали би оставила пациент с огнестрелна рана в болницата една нощ за наблюдение, ала сега се съгласи веднага да го предаде на полицията и хората от Шабак. Когато го развързаха, тя сложи лявата му ръка във фиксиращ бандаж и я прикрепи здраво към тялото. След това, без да му каже и една успокоителна дума на арабски, го отпрати.

По-късно същия следобед имаше още едно нападение: млад арабин от Източен Йерусалим, кухненски нож, оживената Централна автогара на ул. „Яфа“. Този път арабинът не оцеля. Беше застрелян от въоръжен гражданин, но не преди да намушка две жени, и двете над 70-годишни. Едната угасна по пътя към „Хадаса“; другата беше в травматологията и Натали притискаше раната на гърдите ѝ.

След това по телевизора в стаята за персонала видя лидера на Палестинската автономия да казва на хората си, че е техен национален дълг да избият възможно най-много евреи.

— Прережете гърлата им — призова ги той, — намушкайте злите им сърца. Всяка капка кръв, пролята за Йерусалим, е свята.

С вечерта настъпи спокойствие и тишина. Натали и Айелет вечеряха заедно в ресторанта на осветената алея към болницата. Говориха си за всекидневни неща: мъже, кино, сексуалния живот на сестрата нимфоманка от родилното отделение… За всичко друго, но не и за ужаса, на който бяха станали свидетелки в този ден. Бяха прекъснати от нова трагедия: четири жертви от челен сблъсък пътуваха към спешното отделение. Натали видя най-младата от тях — религиозно момиче на четиринайсет години, родено в Кейп Таун, което живееше в англоговорещата общност в Бейт Шемеш. Имаше множество порезни рани, но нямаше счупени кости и вътрешни наранявания. Баща ѝ обаче не бе извадил такъв късмет. Натали присъстваше, когато съобщиха на детето за неговата смърт.

Беше изтощена и се изтегна на кушетката в лекарската стая, за да поспи няколко часа. Сънува как я гони тълпа маскирани мъже с ножове… Събуди се стреснато и присви очи към мобилния си телефон. Беше седем и петнайсет. Стана, изпи набързо чаша черно кафе със захар и направи половинчат опит да си оправи косата. След това се върна в спешното отделение, за да види какви ужасии щяха да донесат последните два часа от смяната ѝ. Остана спокойно до 8,55, когато Айелет получи съобщение за ново намушкване с нож.

— Колко са? — попита Натали.

Айелет вдигна два пръста.

— Къде е станало?

— В Нетаня.

— Нетаня ли? Сигурна ли си, че се е случило в Нетаня?

Айелет мрачно кимна. Натали бързо набра номера в апартамента на родителите си. Баща ѝ веднага вдигна, сякаш бе седял до телефона в очакване на обаждането ѝ.

— Татко, ти ли си? — Тя затвори очи с облекчение.

— Да, разбира се. Какво е станало, скъпа?

Натали чуваше в слушалката звука от френска телевизионна програма. Тъкмо се канеше да му каже да превключи на Канал 1, но се отказа. Нямаше нужда родителите ѝ да знаят, че малкото им френско убежище край морето вече не бе безопасно.

— А мама? — попита Натали. — Тя добре ли е?

— При мен е. Искаш ли да говориш с нея?

— Не е необходимо. Обичам те, татко.

Натали затвори телефона. Беше точно девет часът. Айелет бе отстъпила мястото на бюрото в спешното на следващия началник-смяна — д-р Марк Гелър, луничав червенокос шотландец.

— Искам да остана — каза му Натали.

Марк Гелър посочи към вратата.

— Ще се видим след три дни.

Натали си събра нещата от лекарската стая и изтръпнала от умора, се качи в маршрутката към сателитния паркинг. Въоръжен охранител с бежова жилетка я заведе до колата ѝ. „Значи, това означава да си евреин през XXI век“, помисли си тя, докато сядаше зад волана. Прогонени от Франция от надигащ се антисемитизъм, тя и родителите ѝ бяха дошли в еврейската си прародина, за да се изправят пред вълна от брутални нападения, извършени от млади мъже, възпитани в религиозна омраза. В момента Израел не беше безопасен за евреите. Ала щом и тук не беше безопасно, къде другаде? „Ние сме народ, орисан да живее на ръба“, помисли си с горчивина тя, докато потегляше.

Апартаментът ѝ бе близо до болницата в Рехавия, скъп квартал във все по-скъпия град. Движеше се бавно през утринния трафик по улица „Рамбан“, зави наляво по „Ибн Езра“ и спря на празно място до тротоара. Кооперацията ѝ бе зад ъгъла на „Елхаризи“, тясна уличка, по която колите едва се промушваха. Въздухът бе хладен и натежал от аромата на бор и бугенвилия. Натали вървеше бързо, защото дори и в Рехавия, изцяло еврейски квартал, вече не се чувстваше сигурна. Когато стигна до вратата, телефонът ѝ започна да звъни. Тя погледна кой я търси, преди да вдигне. Беше номерът на родителите ѝ в Нетаня.

— Случило ли се е нещо? — тревожно попита тя.

— Не — отговори уверен мъжки глас на френски. Натали пак провери кой я търси.

— Кой се обажда?

— Не се тревожете — каза гласът. — Родителите ви са добре.

— В техния апартамент ли сте?

— Не.

— Тогава как използвате телефона им?

— Не го използвам. Това е само малък трик, за да сме сигурни, че няма да ни пратите веднага на гласова поща.

— Кои сте вие?

— Казвам се Узи Навот. Може би сте чували за мен. Аз съм директор на нещо, което се нарича…

— Знам кой сте.

— Това е добре. Защото ние също знаем коя сте, Натали.

— Защо се обаждате? — попита тя.

— Звучите като една от нас — каза той и се засмя.

— Като шпионка ли?

— Израелка.

— Аз съм такава.

— Вече не.

— Какви ги говорите?

— Чуйте ме внимателно, Натали. Искам да затворите телефона и да влезете в апартамента си. Там ви чака жена. Не се страхувайте, тя работи за мен. Позволила си е да ви събере багаж в една чанта.

— Защо?

Връзката прекъсна. Натали постоя известно време, чудейки се какво да прави. След това извади ключовете от дамската си чанта, отвори вратата и влезе.

17. Долината на Израил

Жената, седнала край кухненската маса, не приличаше много на шпионин. Беше по-дребна от Натали, а изражението ѝ издаваше нещо средно между досада и тъга. Беше си направила чаша чай. До нея беше мобилният ѝ телефон, а до него — паспортът на Натали, който допреди това бе лежал скрит в кафяв плик в долното чекмедже на нощното ѝ шкафче. Вътре имаше също така три писма с много лично съдържание, писани от мъж, когото Натали познаваше от университета във Франция. Беше се канила да ги изгори, а сега повече от всякога съжаляваше, че не го е сторила.

— Отвори го — каза жената и кимна към стилния малък куфар на Натали. На него имаше етикет, спомен от последното ѝ пътуване до Париж. Беше летяла с „Ер Франс“, а не с „Ел Ал“, предпочитаната авиокомпания на евреите имигранти от френски произход.

Тя дръпна ципа и погледна вътре. Беше напълнен набързо и небрежно — чифт панталони, две блузи, памучен пуловер, само един кат бельо. Коя жена слага в багажа си само едни бикини?

— Колко дълго ще отсъствам?

— Зависи.

— От какво?

Жената мълчаливо отпи от чая си.

— Без грим, без дезодорант? Без шампоан? Къде отивам? В Сирия ли?

Отново настана тишина. След това жената бързо обясни:

— Вземи каквото ти трябва. Но не се бави прекалено. Той няма търпение да се види с теб. Не бива да го караме да чака.

— Кой, Узи Навот ли?

— Не — усмихна се за пръв път тя. — Мъжът, с когото ще се срещнеш, е много по-важен от Узи Навот.

— Трябва да съм на работа след три дни.

— Да, знаем. В девет часа. — Тя протегна ръка. — Дай ми телефона си.

— Но…

— Моля — строго настоя жената, — губим ценно време.

Натали предаде телефона и отиде в спалнята. Стаята изглеждаше като претърсена. Съдържанието на кафявия плик от нощното ѝ шкафче лежеше пръснато върху леглото. Всичко беше там, с изключение на писмата, които сякаш се бяха изпарили. Тя веднага си представи пълна стая с хора, които четат на глас пасажи от тях и избухват в бурен смях. Взе още няколко дрехи и събра малък несесер с тоалетни принадлежности, включително и противозачатъчните хапчета и предписаните обезболяващи. Пиеше ги срещу главоболието, стоварващо ѝ се понякога като гръм от ясно небе. След това се върна в кухнята.

— Къде са писмата ми?

— Какви писма?

— Онези, които взехте от спалнята ми.

— Не съм вземала нищо.

— А кой тогава?

— Да вървим — беше всичко, което жената каза.

Докато слизаше по стълбите с куфар в едната ръка и дамска чанта в другата, Натали забеляза, че жената леко накуцваше. Колата ѝ бе паркирана на „Ибн Езра“, точно пред тази на Натали. Потеглиха, непознатата шофираше спокойно, но много бързо. Преминаха през Юдейското плато към Тел Авив, след това поеха на север по крайбрежната равнина по магистрала 6. За известно време двете слушаха новините по радиото — говореше се само за намушквания, смърт и предсказания за наближаваща апокалиптична война между евреите и мюсюлманите на Храмовия хълм. Жената отхвърли всички въпроси на Натали и я остави да се взира през прозореца към минаретата, издигащи се над Западния бряг отвъд разделителната бариера. Бяха толкова близо, та ѝ се струваше, че може да ги докосне. Близостта на селата до такъв важен път я накара да се съмнява в перспективите за мирното съществуване на двете страни. Френските и швейцарските села също бяха едни до други по общо взето невидима граница, но Швейцария не искаше да изтрие Франция от картата. Нито швейцарците умоляваха синовете си да проливат кръвта на френските неверници.

Постепенно крайбрежната равнина изчезна и магистралата зави към планината Кармел и Галилея, която приличаше на одеяло със зелени и кафяви кръпки. Като че ли караха към Назарет, но на няколко километра от града жената зави по по-тесен път и продължи по него покрай училищни спортни игрища, докато пътят им не бе препречен от метална бариера с шипове. Портата автоматично се отвори и те продължиха по леко извитата улица с надвиснали дървета от двете страни. Натали бе очаквала да я отведат в някакво секретно съоръжение, а вместо това се озова в тихо малко градче. То бе построено в кръгове. Покрай пътя имаше едноетажни къщи, а зад тях като ветрило се простираха пасбища и обработваема земя.

— Къде сме?

— В Нахалал — обясни жената. — Това е мошав. Известен ли ти е този термин?

— Аз съм имигрантка — хладно отрони Натали, — а не идиот. Мошав е кооперативна общност от отделни ферми, което е различно от кибуц.

— Много добре.

— Вярно е, нали?

— Кое?

— Ами това, че наистина ни мислите за идиоти. Искате да извършваме алия7, а след това се държите с нас така, сякаш не сме едни от вас. Защо?

— Животът в Израел никак не е лесен. Ние сме генетично недоверчиви хора, които са избрали да живеят тук. Някои от нас не са имали избор. Просто е нямало къде другаде да отидат.

— И това ви прави нещо повече?

— Не. Прави ни цинични. — Жената караше бавно покрай къщите в сенките. — Не е зле, а?

— Не — кимна Натали, — никак даже.

— Нахалал е най-старият мошав в Израел. Когато първите евреи пристигнали тук през 1921 година, тези земи били блато, гъмжащо от комари анофелес. — Тя помълча. — Знаеш ли ги? Те разпространяват малария.

— Аз съм лекар — каза Натали уморено.

Жената не изглеждаше никак впечатлена.

— Пресушили блатото и го превърнали в плодородна обработваема земя. — Тя поклати глава. — Мислим си, че нашият живот е много труден, но те са дошли тук с празни ръце и всъщност са построили държава.

— Предполагам, че не са ги забелязали — каза Натали и кимна към арабските села, кацнали на хълма над долината.

Жената я прониза с отчаян кос поглед.

— Нали наистина не вярваш в тези глупости?

— Какви глупости?

— Това, че сме им откраднали земята.

— А ти как би го изтълкувала?

— Тази земя е била закупена от Еврейския национален фонд. Никой нищо не е откраднал. Но ако се срамуваш от историята ни, може би е трябвало да си останеш във Франция.

— За съжаление, вече не е възможно.

— Ти си от Марсилия, нали?

— Да.

— Интересно място е Марсилия. Малко занемарено, но приятно.

— Била ли си там?

— Веднъж — каза жената. — Бях пратена да убия терорист.

Тя зави по алеята към модерно бунгало. На покритата веранда, със скрито в сянката лице, стоеше мъж, облечен в избелели джинси и кожено яке. Жената паркира и изключи двигателя.

— Завиждам ти, Натали. Бих дала всичко да съм на твое място точно сега, но не мога. Нямам твоите дарби.

— Аз съм просто лекар. Как бих могла да ви помогна?

— Ще оставя той да ти обясни — кимна жената към мъжа на верандата.

— А кой е той?

Жената се усмихна и отвори вратата на автомобила.

— Не се тревожи за багажа си. Някой ще се погрижи за него.

Първото нещо, което Натали долови, след като слезе от колата, бе миризмата на цветя и поляни, на животни и свеж тор. Изведнъж си даде сметка, че облеклото ѝ е напълно неподходящо за подобно място, особено ниските ѝ обувки, които приличаха на балетни пантофки. Ядоса се на жената, задето не я предупреди, че отиват във ферма в Долината на Израил. Но докато прекосяваха гъстата зелена морава, Натали пак забеляза накуцването и всички грехове бяха простени. Мъжът на верандата още не бе помръднал. Въпреки сенките Натали усещаше, че той я наблюдава със съсредоточеността на портретист, изучаващ модела си. Най-накрая слезе бавно по трите стъпала, които водеха от верандата към моравата, и излезе от сянката на ярката слънчева светлина.

— Натали — протегна ѝ ръка той. — Надявам се, че пътуването не е било тежко. Добре дошла в Нахалал.

Косата на слепоочията му беше пепелява на цвят, очите му бяха смущаващо зелени. Нещо в неговото красиво лице ѝ бе познато. След това Натали внезапно осъзна, че го е виждала и преди. Пусна ръката му и удивено отстъпи назад.

— Вие сте…

— Да, аз съм. И очевидно съм напълно жив, което значи, че вече знаеш важна държавна тайна.

— Некрологът ви в „Хаарец“ беше много трогателен.

— И аз така мисля. Но не трябва да вярваш на всичко, което пише във вестниците. Предстои ти да разбереш, че около седемдесет процента от историята е строго секретна. И трудните неща се постигат почти винаги в пълна тайна. — Усмивката му изчезна, зелените му очи огледаха лицето ѝ. — Разбрах, че си имала тежка нощ.

— Напоследък често е така.

— Лекарите в Париж и Амстердам също са имали наскоро тежки нощи. — Той леко сведе глава настрани. — Предполагам, че внимателно си проследила новините за атентатите в квартал Маре.

— И защо смятате така?

— Защото си французойка.

— Вече съм израелка.

— Но си запазила френския си паспорт, след като си извършила алия, нали? — Въпросът му прозвуча като обвинение. Тя не отговори. — Не се тревожи, Натали, не те съдя. В такива времена е най-добре да имаш спасителна лодка. — Той сложи ръка на брадичката си. — Та направи ли го?

— Кое?

— Проследи ли новините от Париж?

— Възхищавах се много на мадам Вайнберг. Всъщност съм се срещала веднъж с нея, когато тя беше в Марсилия.

— Значи, двамата с теб имаме нещо общо. Аз също се възхищавах много на Хана и за мен бе удоволствие да я считам за своя приятелка. Тя бе много щедра към нашата служба. Помогна ни, когато имахме нужда, и така една сериозна заплаха за сигурността ни бе премахната.

— И тя затова ли загина?

— Хана Вайнберг е мъртва — каза той, наблягайки на всяка дума — заради мъж, който се нарича Саладин. — Свали ръката от брадичката си и задържа погледа си неподвижен. — Вече си член на много малък клуб, Натали. Дори от ЦРУ не знаят за този човек. Но малко прибързваме. — Той се усмихна отново и я хвана за ръката. — Ела. Ще хапнем, ще се опознаем по-добре.

Поведе я през верандата към сенчеста градина, където имаше маса, сложена за четирима, с традиционен израелски обяд от салати и близкоизточни пастети. На единия от столовете седеше едър навъсен мъж с късо подстригана сива коса и малки очилца без рамки. Натали веднага го позна. Беше го виждала по телевизията, забързан към кабинета на министър-председателя по време на кризи.

— Натали — каза Узи Навот и стана. — Толкова мило от твоя страна да приемеш поканата ни. Съжалявам, че се появихме неканени в дома ти, но ние винаги правим така. Повярвай ми, старите методи са най-добри.

На няколко крачки от градината имаше плевня от гофриран метал, а до нея — обор с добитък и коне. Триъгълен парцел със засети ниви се простираше към планината Табор, Която се издигаше като женски гърди в равната долина.

— Тази ферма е на наш приятел от службите — обясни мъжът, който се смяташе за мъртъв и се казваше Габриел Алон. — Роден съм ето там — посочи той към далечни сгради вдясно от планината Табор, — в Рамат Давид. Създаден е няколко години след Нахалал. Много хора, които живеят там, са бежанци от Германия.

— Като майка ви и баща ви.

— Очевидно си прочела много внимателно некролога ми.

— Беше очарователен, само че много тъжен. — Тя се обърна и се загледа в ширналите се земи. — Защо съм тук?

— Първо — да обядваме. После ще говорим.

— А ако искам да си тръгна?

— Ще си тръгнеш.

— А ако остана?

— Мога да ти обещая само едно нещо, Натали. Животът ти повече никога няма да бъде същият.

— Какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място?

— Вероятно щях да ти кажа да намериш някого другиго.

— Е — въздъхна тя, — как бих могла да откажа такова предложение? Ще ядем ли? Умирам от глад.

18. Нахалал, Израел

Те я бяха измъкнали от видимия свят, без да направят нито една вълничка на повърхността, и я бяха завели незабелязано в своята пасторална тайна цитадела. Сега идваше трудното — проучването, изследванията, разпитите. Целта на това неприятно упражнение бе да се определи дали д-р Натали Мизрахи, някога от Марсилия, а напоследък от Рехавия в Западен Йерусалим, е подходяща като характер, интелектуално и политически за работата, която имаха предвид. За нещастие, тази работа бе такава, че никоя жена не би я пожелала доброволно, помисли си Габриел.

Вербовката, казваше великият Ари Шамрон, е като съблазняването. А повечето съблазнявания, дори и тези, извършвани от обучени разузнавачи, изискват двустранно изливане на душите. Обикновено вербовчикът се прикрива под фалшива самоличност и измисля легенда, която носи като костюм и вратовръзка, и я сменя, когато си поиска. Ала сега, в долината на неговото детство, Габриел изля пред Натали Мизрахи своята истинска душа.

— За протокола — започна той, след като настани Натали на масата за обяд, — името, което си прочела във вестниците след предполагаемата ми смърт, е истинското ми. Не е псевдоним, не е работно, а това, което ми е дадено при раждането. За съжаление, много други подробности за живота ми също бяха верни. Аз бях член на групата, която отмъсти за убийството на нашите сънародници в Мюнхен. Застрелях втория в йерархията на ООП8 в Тунис. Синът ми загина от бомба във Виена. Съпругата ми бе тежко ранена. — Той не спомена, че се е оженил повторно и че пак е станал баща. Дотук стигаше желанието му да бъде правдив.

Той посочи над долината, обагрена в зелено и кафяво към планината Табор и продължи да разказва: роден е в кибуца Рамат Давид няколко години след основаването на държавата Израел. Майка му пристигнала тук през 1948 г., след като се измъкнала полужива от Аушвиц. Срещнала мъж от Мюнхен, писател и интелектуалец, избягал в Палестина преди войната. В Германия се наричал Гринберг, но в Израел приел еврейското име Алон. След като се оженили, се заклели да имат шест деца, по едно за всеки милион избити, но утробата ѝ могла да роди само едно. Нарекла детето Габриел — на божия вестител, защитник на Израел и тълкувател на виденията на Даниил. А след това буквално му обърнала гръб.

Именията и селищата в ранния Израел били места, пълни с мъка. Там мъртвите крачели сред живите, които правели всичко по силите си, за да оцелеят в чуждата земя. В малкия дом от бетонит, обитаван от семейство Алон, до снимки на любими хора, погълнати от огньовете на холокоста, горели свещи. Те нямали други надгробни плочи. Станали на дим във въздуха, на пепел в реката.

Семейство Алон не обичало особено иврит, затова вкъщи говорели на немски. Бащата на Габриел имал баварски акцент, майка му пък приказвала като типична берлинчанка. Била склонна да изпада в меланхолия и да сменя рязко настроенията си, а кошмари разстройвали съня ѝ. Рядко се смеела, почти никога не се и усмихвала, не можела да изразява радост по празници, не обичала да яде и пие. Носела винаги дълги ръкави, дори и в горещото като пещ лято, и всяка сутрин слагала нова лепенка върху татуирания на ръката ѝ номер. Наричала го белег на еврейската слабост, нейната емблема на еврейския срам. Като дете Габриел се научил да е тих около нея, за да не буди демоните ѝ. Само веднъж се осмелил да я попита за войната. След като му разказала набързо и неясно за престоя си в Аушвиц, тя изпаднала в дълбока депресия и останала на легло много дни. Никога повече в дома на семейство Алон не споменали за холокоста. Габриел се затворил и усамотил. Когато не рисувал, правел дълги кросове покрай напоителните канали в долината. Станал естествен пазител на тайни, идеалният шпионин.

— Иска ми се моята история да е уникална, Натали, но не е. Семейството на Узи е от Виена. Всички те не са сред нас. Предците на Дина са от Украйна. Убити са в Бабий Яр. Баща ѝ бил също като майка ми, единственият оцелял, последното дете. Когато пристигнал в Израел, приел името Сарид, което означава „останка“. И щом се родило последното му, шесто дете, го кръстил Дина.

— Отмъстена — прошепна Натали.

Габриел кимна.

— Досега — каза тя, поглеждайки към Дина през масата — не знаех, че има име.

— Понякога нашата Дина ми напомня за майка ми, затова я обичам. Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си. Всички сме такива. Смятаме за свой свещен дълг да направим така, че това никога да не се повтори. — Той се усмихна в опит да повдигне воала на смъртта, паднал над четиримата около масата за обяд. — Прости ми, Натали, но се боя, че тази долина съживява много стари спомени. Надявам се твоето детство да не е било толкова трудно.

Това бе покана и тя да сподели нещо, да разкрие интимния си свят, някоя потисната болка. Тя не я прие.

— Поздравления, Натали. Току-що премина важен тест. Никога не разкривай нищо за себе си пред трима разузнавачи, освен ако някой от тях не държи пистолет до главата ти.

— А вие държите ли?

— Господи, не! Освен това вече знаем доста за теб. Например, че семейството ти е от Алжир. Избягали са през 1962 година, след края на войната. Не че са имали избор, след като новият режим обявил, че само мюсюлмани могат да бъдат граждани на страната. — Той замълча, след това я попита: — Можеш ли да си представиш, ако бяхме направили същото? Какво щяха да кажат за нас?

Натали отново запази мнението си за себе си.

— Така повече от сто хиляди евреи от Алжир били на практика пратени в изгнание. Някои дошли в Израел. Останалите, както твоето семейство, избрали Франция. Установили се в Марсилия, където ти си се родила през 1984 година. Твоите прародители и родители са говорили алжирски диалект на арабски и френски и като дете ти също си научила арабски. — Той погледна през долината към селото, кацнало на върха на хълма. — Ето още нещо общо между нас. Аз също научих малко арабски като дете. Това бе единственият начин да общувам със съседите ни потомци на Исмаил.

Той продължи да разказва как много години животът бил хубав за клана Мизрахи и останалите евреи във Франция. Засрамени от холокоста, французите били сложили юзди на антисемитизма си. Но след това демографията на страната започнала да се променя. Мюсюлманското население на Франция се увеличило рязко и засенчило малката, уязвима еврейска общност. Така старата омраза се върнала със страшна сила.

— Майка ти и баща ти са го гледали този филм и преди — като деца в Алжир. Затова не са поискали да дочакат края. И за втори път в живота си е трябвало да си съберат багажа и да бягат, сега към Израел. А ти, след период на дълго колебание, решаваш да ги последваш.

— Има ли още нещо, което искате да ми кажете за мен?

— Прости ми, Натали, но те държим под око от известно време. Това ни е навик. Службата ни непрекъснато се оглежда за талантливи млади имигранти и еврейски туристи в страната. Диаспората — добави той с усмивка — си има своите предимства.

— Как така?

— Езици, на първо място. Аз бях вербуван, защото знам немски. И не съм го учил в училище или от запис, а говоря немски с берлинския акцент на майка ми.

— Предполагам, че сте знаели и да стреляте с пистолет.

— Не много добре всъщност. Моята военна кариера бе, меко казано, незабележителна. Бях много по-добър с четката, отколкото с оръжието. Ала тези неща не са важни — добави той. — Това, което всъщност искам да знам, е защо си се колебаела да дойдеш в Израел.

— Смятах Франция за своя родина. Там бе кариерата ми, животът ми — обясни тя.

— Но въпреки това дойде тук.

— Да.

— Защо?

— Не исках да се деля от родителите си.

— Значи, си добро дете?

— Аз съм единствено дете.

— Като мен.

Тя мълчеше.

— Ние харесваме добрите хора, Натали. Не се интересуваме от тези, които изоставят съпругите и децата си и не се грижат за родителите си. Наемаме ги като платени източници на информация, ако се наложи, но не обичаме да са близо до нас.

— А откъде знаете, че аз съм…

— Добър човек ли? Наблюдавали сме те — тихо и от разстояние. Не се тревожи, не сме воайори, освен ако не се наложи. Оставихме ти лично пространство и извръщахме очи, щом беше възможно.

— Нямали сте право.

— Всъщност — каза той — имаме пълно право. Правилата, които ръководят поведението ни, дават известно пространство за маневриране.

— Те позволяват ли ви да четете пощата на хората?

— Това си е наша работа.

— Искам си обратно онези писма.

— Какви писма?

— Които взехте от спалнята ми.

Габриел погледна укорително към Узи Навот. Той сви едрите си рамене, сякаш за да каже, че е възможно — всъщност беше вярно без никакво съмнение — някои лични писма да са били отмъкнати от апартамента на Натали.

— Собствеността ти — обеща с извинителен тон Габриел — ще ти бъде върната възможно най-скоро.

— Колко мило от ваша страна. — Гласът ѝ потрепна от неприкрито презрение, режеше като нож.

— Не се ядосвай, Натали. Всичко е част от процес.

— Но аз никога не съм кандидатствала за работа в…

— Службата — поясни Габриел. — Наричаме я просто Службата. И никой не е молил да работи за нея. Нас ни канят. Така стават нещата.

— Защо точно аз? Не знам нищо за вашия свят и за това което вършите.

— Ще ти издам още една малка тайна, Натали. Никой от нас не знае. Никой не получава магистърска степен за разузнавач. Ако човек е умен, иновативен, притежава определени способности и личностни характеристики, останалото го научава. Обучението ни е много интензивно. Никой, дори британците, не подготвя шпионите си толкова добре. Когато приключим с теб, ти повече няма да си една от нас. Ти ще си една от тях.

— От кои?

Габриел отново се загледа към арабското село.

— Кажи ми нещо, Натали. На какъв език сънуваш?

— На френски.

— Ами на иврит?

— Още не.

— Никога?

— Не, никога.

— Това е добре — кимна Габриел, взирайки се все още в селото. — Може би трябва да продължим този разговор на френски.

19. Нахалал, Израел

Но преди да отиде по-далеч, Габриел даде на Натали още един шанс да си тръгне. Тя можеше да се върне в Йерусалим, при работата си в „Хадаса“, при видимия свят.

Призна ѝ, че тя вече има досие, ала то щеше да бъде нарязано и изгорено. Нямаше да я винят, ако им обърне гръб; щяха да винят само себе си, че не са успели да сключат сделката. Щяха да говорят за нея само добро или нищо. И винаги да я помнят като жената, която се измъкна.

Габриел ѝ каза всичко това не на иврит, а на френски. И когато тя му даде отговора си, обмисляйки го само за миг, го направи на същия език, на който сънуваше. Заяви, че ще остане, но при единственото условие той да ѝ обясни защо искат от нея да се присъедини към тайния им клуб за избрани.

— Shwaya, shwaya — отговори Габриел. Това бе арабски израз, който в този контекст означаваше „малко по малко“.

След това без никакво предисловие ѝ разказа за мъжа, когото наричаха Саладин. Не за сина на кюрдския наемен войник, обединил Арабския свят и превзел Йерусалим от кръстоносците, а за Саладин, който за няколко дни проля кръв на неверници и вероотстъпници в Париж и Амстердам. В Службата не знаеха истинското му име, нито националността му, макар бойният му псевдоним съвсем да не бе случаен. Той предполагаше, че е амбициозен мъж, който се интересува от история и има визия как да използва масовите убийства като средство за обединение на Арабския и ислямския свят под черното знаме на ИДИЛ и халифата. Но като оставим крайната му цел настрани, този човек очевидно беше зъл гений със значителни умения в тероризма. Под носа на западното разузнаване беше изградил мрежа, по която можеха да се пращат мощни, пренасяни с коли взривни устройства до внимателно подбрани цели. Може би тактиката му щеше да остане същата, а вероятно имаше и по-големи планове. И в двата случая обаче трябваше да унищожат мрежата.

— А нищо не убива една мрежа по-бързо — каза Габриел — от предложението към лидера за откуп.

— Какъв откуп? — попита Натали.

Габриел мълчеше.

— Да го убиете? Това ли имате предвид?

— Убием, елиминираме, премахнем, ликвидираме — ти избери думата. Боя се, че за мен думите никога не са имали особено значение. Аз съм в бизнеса със спасяването на невинни животи.

— Не бих могла…

— Да убиеш някого ли? Не се тревожи, не те караме да станеш войник или специален оперативен работник. Имаме много мъже в черно, които са обучени за този вид работа.

— Като вас.

— Това беше преди много време. Сега воювам с враговете ни от удобното бюро. Вече съм герой от заседателната зала.

— Друго писаха за вас в „Хаарец“.

— Дори уважаваният „Хаарец“ понякога греши.

— Както и шпионите.

— Имаш нещо против шпионажа, така ли?

— Само когато шпионите вършат укорителни неща.

— Като например?

— Изтезания — отвърна тя.

— Никого не изтезаваме.

— Ами американците?

— Да оставим янките засега. Ала аз се питам друго — добави той. — Имаш ли някакви философски или морални възражения да участваш в операция, която би завършила с нечия смърт.

— Това може да ви се стори шокиращо, господин Алон, но никога досега не съм размишлявала върху този въпрос.

— Ти си лекар, Натали. Обучавана си да спасяваш живот. Дала си клетва. Ето, вчера например си лекувала млад мъж, виновен за смъртта на двама души. Със сигурност ти е било трудно.

— Никак даже.

— Защо?

— Защото това ми е работата.

— Все още не си отговорила на въпроса ми.

— Отговорът ми е „не“ — каза тя. — Нямам философски или морални възражения да участвам в операция, която би завършила със смъртта на мъж, отговорен за атентатите в Париж и Амстердам. Стига през това време да не паднат невинни жертви.

— Струва ми се, Натали, че май намекваш за американската програма с дронове.

— И Израел прави въздушни удари.

— Е, някои от нас не са съгласни с тази стратегия. Предпочитаме специалните операции пред въздушните удари винаги, когато е възможно. Само че нашите политици са се влюбили в идеята за така наречената чиста война. Дроновете правят това възможно.

— Но не и за хората от другата страна.

— Така е. Погубват се прекалено много невинни животи. Но най-добрият начин да се погрижим това да не се случва, е доброто разузнаване. — Той млъкна и добави: — И точно тук ти се вписваш в картината.

— Какво искате да направя?

Той се усмихна. Shwaya, shwaya…

Тя още не бе докоснала храната си, никой от тях не беше вкусил и залък, така че, преди да продължи, Габриел настоя да похапнат. Но не послуша собствения си съвет, в интерес на истината никога не бе обичал да обядва. И докато другите се възползваха от храната, която дължаха на одобрена от Службата фирма за кетъринг от Тел Авив, той заговори за детството си в долината: за арабските нападения от хълмовете на Западния бряг; за отговора на израелците; за Шестдневната война, отнела баща му; за войната на Йом Кипур, отнела вярата му, че Израел е неуязвим… Поколението на основателите вярвало, че еврейска държава в историческите палестински земи ще донесе напредък и стабилност в Близкия изток. И въпреки това, във всички съседни на Израел страни и в арабската периферия гневът и омразата продължаваха да тлеят дълго след като държавата възникна, а обществата им изпаднаха в застой под натиска на монарси и диктатори. Докато останалият свят напредваше, арабите въпреки огромните си залежи на петрол, вървяха назад. Техните радиостанции бълваха огън и жупел по евреите, докато собствените им деца ходеха боси и гладни. А вестниците им печатаха кървави клевети, които малцина араби можеха дори да прочетат. Арабските владетели забогатяваха, докато народите им нямаха нищо друго освен унижение и омраза — и исляма.

— Дали нося вина за това объркване? — Габриел не отправи въпроса си конкретно към някого и никой не отговори. — Дали то се случи, защото аз живях в тази долина? Дали ме мразят, задето пресуших блатата, убих комарите и направих земята плодородна? Ако аз не бях тук, дали арабите щяха да са свободни, богати и стабилни?

За един кратък период, продължи той, изглеждаше, че мирът наистина бе възможен. Случи се историческото ръкостискане на Южната морава в Белия дом. Арафат се премести в Рамала, израелците изведнъж се успокоиха. Само че през цялото това време синът на саудитски строителен милиардер е създавал организация, позната като Ал Кайда, или Базата. Въпреки цялата религиозна страст на Осама бин Ладен, построената от него мрежа бе много бюрократична. Законите и работните ѝ правила приличаха на тези във всяка съвременна компания. Те обхващаха всичко — от отпуски до медицински осигуровки, самолетни билети и бюджет за мебели. Имаха дори правила за пенсии по инвалидност. Желаещите да влязат в афганистанските тренировъчни лагери на Бин Ладен е трябвало да попълват дълги въпросници. Нито един аспект от живота на потенциалния войник не оставал без обследване.

— Но ИДИЛ са различни. Да, и те имат въпросник, но той дори не се доближава до този на Ал Кайда. И затова си има причини. Виждаш ли, Натали, халифатът без хора не е халифат. Той е само парче безлюдна пустиня между Халеб и Сунитския триъгълник в Ирак. — Той замълча. След това повтори: — И точно тук ти се вписваш в картинката.

— Не може да говорите сериозно — тихо възрази Натали.

Ала безизразното му лице показваше, че е напълно сериозен.

— Искате да се присъединя към ИДИЛ, така ли? — попита тя невярващо.

— Не — каза той. — Ти ще бъдеш поканена да се присъединиш.

— От кого?

— От Саладин, разбира се.

Настъпи мълчание. Натали местеше поглед от лице на лице — тъжната физиономия на жената, познатото лице на шефа на Службата, лицето на човека, за когото се смяташе, че е мъртъв. Именно към него тя отправи отговора си:

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Защото съм еврейка. И няма как да се преструвам на друга само защото говоря езика им.

— Правиш го непрекъснато, Натали. В „Хадаса“ ти пращат палестински пациенти, защото смятат, че си една от тях. Същото мислят и арабските търговци в Стария град.

— Онези търговци не са членове на ИДИЛ.

— Някои са. Но това е друг въпрос. Ти просто притежаваш определени естествени качества. Както обичаме да казваме, ти си дар от боговете на разузнаването. С твоето обучение ще завършим шедьовъра. Правим това от доста време, Натали, и сме много добри. Можем да вземем еврейско момче от кибуц и да го направим арабин от Дженин. И със сигурност можем да превърнем някого като теб в палестинска лекарка от Париж, която иска да накаже Запада.

— И защо ще иска да го стори?

— Защото също като Дина тя скърби. Копнее за отмъщение. Тя е черна вдовица.

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая Натали проговори с безпристрастността на лекар:

— Това ваше момиче е французойка, нали?

— Има френски паспорт, получила е образованието си във Франция, ала е палестинка по етнически произход.

— Значи, операцията ще е в Париж?

— Ще започне там — отговори той внимателно, — но ако първата фаза е успешна, по необходимост ще се премести.

— Къде?

Мъжът мълчеше.

— В Сирия ли?

— Боя се, че да — каза Габриел. — Там е ИДИЛ.

— А знаете ли какво ще се случи на вашата лекарка от Париж, ако ИДИЛ разберат, че тя всъщност е еврейка от Марсилия?

— Всички сме наясно с това…

— Ще ѝ отрежат главата. И ще качат видеото в интернет, та да го види цял свят.

— Никога няма да разберат.

— Само че аз ще знам — тихо възрази тя. — А аз не съм като вас. Мен не ме бива да лъжа, нито мога да пазя тайни. Измъчвам се от чувство за вина. Няма начин да успея да ги заблудя.

— Подценяваш се.

— Съжалявам, господин Алон, но сте се насочили към грешното момиче. — След кратко мълчание допълни: — Намерете някоя друга.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Тя сгъна салфетката си, стана и протегна ръка. — Е, да се разделим без лоши чувства.

— Разбира се. — Габриел стана и неохотно пое ръката ѝ. — Беше чест за мен да работя с теб, Натали, макар и за съвсем малко. Моля те, не споменавай този разговор пред никого, дори пред родителите си.

— Имате думата ми.

— Добре. — Той я пусна. — Дина ще те върне в Йерусалим.

20. Нахалал, Израел

Натали я последва през сенчестата градина и през френския прозорец, който водеше към всекидневната в къщата. Имаше малко мебели, приличаше повече на офис, отколкото на дом. А по варосаните стени висяха няколко уголемени черно-бели фотографии на палестинските страдания: дългия прашен път към изгнанието, разбитите лагери, обрулените лица на старци, тъгуващи за изгубения рай.

— Тук щяхме да те обучаваме — обясни Дина. — Тук щяхме да те превърнем в една от тях.

— Къде са нещата ми?

— Горе — посочи Дина. После добави: — В стаята ти.

Над стълбището висяха още снимки, а на нощното шкафче в спретната малка стая имаше томче със стихове на Махмуд Даруиш, полуофициалния поет на палестинския национализъм. Куфарът на Натали беше в края на леглото, празен.

— Позволихме си да разопаковаме вместо теб — обясни Дина.

— Предполагам, че никой досега не му е отказвал.

— Ти си първата.

Натали се загледа в куцащата жена, която прекоси стаята и отвори горното чекмедже на ракитения скрин.

Виждаш ли, Натали, Дина също скърби. И е много сериозно отдадена на работата си…

— Какво се е случило? — попита тихо Натали.

— Отказа и сега си тръгваш.

— С крака ти.

— Не е важно.

— За мен е.

— Защото си лекар ли? — Дина извади наръч дрехи от чекмеджето и го постави в куфара. — Аз работя за тайната разузнавателна служба на държавата Израел. Не може да знаеш какво се е случило с крака ми. Не ти е позволено да знаеш. Секретно е. Аз съм секретна.

Натали седна на ръба на леглото, докато Дина вадеше останалите дрехи от скрина.

— Беше бомба — проговори Дина най-накрая. — Улица „Дизенгоф“ в Тел Авив. Автобус №5. — Затвори чекмеджето на скрина с повече сила, отколкото бе необходимо. — Знаеш ли за този атентат?

Натали кимна. Беше през октомври 1994 г., много преди тя и семейството ѝ да се преместят в Израел, ала беше видяла малкия сив паметник до ствола на дървото мелия на тротоара. А и случайно веднъж бе яла в старомодното кафене до него.

— Ти в автобуса ли беше?

— Не, стоях на тротоара. Но майка ми и двете ми сестри бяха. И го видях, преди бомбата да избухне.

— Кого?

— Абдел Рахим ал Суви — изрече Дина, сякаш четеше името от едно от нейните досиета. — Седеше вляво зад шофьора. В краката му имаше чанта. Била е натъпкана с двайсет килограма тротил и с болтове и пирони, напоени в отрова за мишки. След години разбрах, че бомбата е направена от Яхия Аяш — онзи, когото наричаха Инженера. Била една от най-добрите, или поне така казваше той. Тогава не знаех, разбира се. Нищо не знаех. Бях още момиче. Бях невинна.

— И какво стана, когато бомбата избухна?

— Автобусът се вдигна на метър над земята и след това отново се стовари на улицата. Паднах. Виждах как хората около мен пищяха, но не чувах нищо — взривната вълна бе увредила тъпанчетата ми. Забелязах до мен да лежи човешки крак. Предположих, че е мой, но след това видях, че и двата ми крака все още са свързани с тялото. Кръвта и миризмата на изгоряла плът накара първия полицай, който пристигна, да повърне. Имаше крайници и в кафенетата, ленти кожа висяха от дърветата. Кръв капеше върху мен, докато лежах безпомощна на тротоара. Онази сутрин на улица „Дизенгоф“ валеше кръв.

— А майка ти и сестрите ти?

— Бяха убити намясто. Гледах как равините събираха останките им с пинсети и ги поставяха в пластмасови пликове. Това погребахме. Парчета. Останки.

Натали мълчеше, просто нямаше какво да каже.

— Затова ще ми простиш — продължи Дина след малко, — че намирам поведението ти днес за озадачаващо. Не правим това от каприз. Правим го, защото се налага. Защото нямаме друг избор. Това е единственият начин да оцелеем из тези земи.

— Щѐ ми се да ви помогна, но не мога.

— Лошо — каза Дина, — защото си идеална за случая. И още нещо — добави тя. — Бих дала всичко, за да съм на твое място сега. Слушала съм ги, следила съм ги, разпитвала съм ги. Знам повече за тях, отколкото те за себе си. Но никога не съм била в една стая с тях, докато заговорничат и планират. Това е като да си в окото на бурята. Бих дала всичко за такъв шанс.

— Ти би ли заминала за Сирия?

— Без да се замислям.

— Ами животът ти? Би ли жертвала живота си за това?

— Ние не провеждаме самоубийствени мисии. Не сме като тях.

— Но не можеш да ми гарантираш, че ще съм в безопасност.

— Единствено мога да ти гарантирам, че Саладин планира още атаки и още невинни хора ще умрат.

Тя хвърли последните дрехи в куфара и подаде на Натали плоска правоъгълна кутия. На капака ѝ имаше арабски букви.

— Подарък за довиждане ли е?

— Средство, което да ти помогне за трансформацията — рече Дина. — Отвори я.

Натали колебливо вдигна капака. Вътре имаше парче коприна в кралскосиньо, около метър на метър. След миг тя осъзна, че това е хиджаб.

— Арабското облекло е много ефективно, когато трябва да се променя външността — обясни Дина. — Ще ти покажа. — Взе хиджаба от ръцете ѝ, сгъна го на триъгълник и бързо го уви около главата и шията си. — Как ти изглеждам?

— Като момиче ашкенази с мюсюлманска забрадка.

Дина се намръщи, свали хиджаба и го подаде на Натали.

— А сега го направи ти.

— Не искам.

— Нека ти помогна.

Преди Натали да се отдръпне, триъгълникът в кралскосиньо бе поставен на косата ѝ. Дина събра плата под брадичката ѝ и го закрепи с безопасна игла. След това взе двата свободни края, единия малко по-дълъг от другия, и ги върза в основата на шията ѝ.

— Ето — каза Дина, като направи някои последни корекции. — Виж сама.

Над скрина висеше малко овално огледало. Натали дълго се взира в отражението си като в транс. Накрая тихо попита:

— Как се казвам?

— Натали — отвърна Дина. — Казваш се Натали.

— Не — отговори тя, взирайки се в забулената жена в огледалото. — Не аз. Тя.

— Тя — каза Дина — е Лейла.

— Лейла — повтори. — Лейла…

Когато си тръгваха от Нахалал, Дина за пръв път забеляза, че Натали е хубава. По-рано, в Йерусалим и по време на обяда с мъжете, нямаше време за подобни наблюдения. Тогава Натали беше просто обект. Тя бе средство за постигане на цел и целта бе Саладин. Но сега, когато пак останаха насаме в колата, през чиито прозорци нахлуваше златистият топъл въздух на късния следобед, Дина можеше да наблюдава Натали на спокойствие. Очертанията на брадичката, изразителните кафяви очи, дългия тънък нос, малките стегнати гърди, костите на деликатните ѝ китки и ръце. Особено ръцете, които можеха да спасяват живот, помисли си Дина, или да лекуват крак, разкъсан от бомба на терорист. Красотата на Натали не беше от този тип, който кара хората да се извръщат или движението да спира. Тя бе интелигентна, изпълнена с достойнство, дори благочестивост. Можеше да бъде скрита, приглушена. И вероятно да бъде използвана, помисли си хладнокръвно Дина.

И не за пръв път тя се почуди защо Натали не беше омъжена и нямаше сериозен приятел. Разследващите от Службата не бяха намерили нищо, което да показва, че не е подходяща да работи под прикритие. Нямаше пороци, освен че обичаше бялото вино, нямаше физически или психически болести, като изключим безсънието, причинено от непредвидимия ѝ работен график. Дина също страдаше от него, макар и по различни причини. Когато най-накрая заспеше, сънуваше само капеща от дървета мелия кръв и майка си, сглобена и зашита отново от парчетата, на които бе разкъсана. Чуваше как я вика от отворената врата на автобус №5. Виждаше и Абдел Рахим ал Суви с чанта в краката, който ѝ се усмихваше от седалката си зад шофьора. Една от най-добрите му атаки, или поне така твърдеше той… Да, помисли си отново Дина, би дала всичко, за да е на мястото на младата жена до нея.

Натали не бе взела нищо от къщата, с изключение на хиджаба, който бе увит около шията ѝ като шал. Тя се взираше в слънцето, паднало ниско над планината Кармел, и слушаше съсредоточено новините по радиото. Съобщаваха за още едно намушкване с нож, още една смърт, този път в римските руини в Кесария. Извършителят беше израелски арабин от село в населения предимно с палестинци край на страната, познат като Триъгълника. Той нямаше да получи спешна помощ от лекарите в „Хадаса“; израелски войник го бе застрелял. В Рамала и Йерихон имаше празненства. Още един мъченик, още един мъртъв евреин. Бог е велик. Скоро Палестина отново щеше да бъде свободна.

На петнайсет километра южно от Кесария беше Нетаня. Нови, бели жилищни блокове с балкони се издигаха от дюните и върховете на скалите покрай Средиземно море и караха града да излъчва усещане за разкош като по Ривиерата. Вътрешните квартали обаче бяха запазили сиво-кафяв немски модернистичен стил от първите години на Израел. Дина намери място за паркиране на улицата пред парк-хотела, където терорист самоубиец от „Хамас“ бе отнел живота на трийсет души по време на Пасха през 2002 г. После с Натали поеха към площад „Независимост“. Цял ескадрон момчета играеше на гоненица около фонтана, наглеждани от забрадени жени с поли до глезените. Те, както и децата говореха френски. Същото важеше и за клиентите на кафенетата по крайбрежната улица. Обикновено те бяха пълни в късния следобед, но сега, под жълтеникавата светлина на залеза, имаше много свободни маси. Войниците и полицаите бяха на пост. Страхът, помисли си Дина, се усещаше във въздуха.

— Виждаш ли ги?

— Ето там — отвърна Натали и посочи през площада. — На обичайната си маса са в „Шез Клод“. — Беше едно от няколкото нови заведения в растящата френско-еврейска общност на Нетаня. — Искаш ли да се запознаеш с тях? Те наистина са много приятни.

— Ти върви. Аз ще почакам тук.

Дина седна на пейка край фонтана и се загледа в Натали, която се движеше през площада, а краищата на синия хиджаб се вееха като флагчета на фона на бялата ѝ блуза. Синьо и бяло, отбеляза Дина. Като знамето на Израел. Несъзнателно тя потри ранения си крак. Наболяваше я в най-невероятни моменти: когато бе уморена, когато бе под напрежение… Или, помисли си тя, като гледаше как Натали съжалява за поведението си.

Натали вървеше право към кафенето. Баща ѝ — слаб, побелял и с тъмен тен от слънцето и морето, пръв вдигна глава и се изненада, че дъщеря му крачи към него по паважа на площада, облечена в израелското знаме. Той докосна ръката на жена си, кимвайки към Натали, и по благородното лице на възрастната ѝ майка се появи усмивка. Беше като лицето на Натали, помисли си Дина, но след трийсет години. Дали Израел щеше да оцелее още толкова време? Дали Натали щеше да оцелее?

Младата жена свърна от пътя си, но само за да избегне дете на около седем, което гонеше избягала топка. След това целуна родителите си по френски маниер, по двете бузи, и се настани на един от двата празни стола. Беше този, който бе с гръб към Дина, и вероятно това не бе случайно. Дина наблюдаваше лицето на възрастната жена. Усмивката ѝ се изпари, когато Натали изрецитира словото, което Габриел ѝ бе подготвил. Ще замина за известно време. Много е важно да не се мъчите да се свързвате с мен. Ако някой ви попита, казвайте, че провеждам важно проучване и не бива да бъда безпокоена. Не, не мога да ви кажа за какво става дума, но хора от правителството ще наминават да ви наглеждат.

Ще бъда в безопасност.

Топката сега подскачаше към Дина. Тя я затисна с крак и с едно движение на глезена я прати обратно към момичето — мил жест, от който целият ѝ крак бе пронизан от остра болка. Тя не ѝ обърна внимание, защото Натали отново целуваше родителите си по бузите, този път за сбогуване. Докато прекосяваше площада с огряно от залязващото слънце лице и развят от бриза син шал, по лицето ѝ се спусна сълза. Натали беше красива, отбеляза си наум Дина, дори когато плачеше. Тя стана и я последва обратно към колата, която бе паркирана пред рушащия се хотел, където трийсет души бяха загинали в свещена нощ. „Такава ни е работата — каза си Дина, докато пъхаше ключа, за да запали мотора. — Такива сме. Това е единственият начин, по който можем да оцелеем по тези земи. Това е нашето наказание, че сме оцелели.“