Черната вдовица

75. Вашингтон — Йерусалим

Обвиненията започнаха още преди да изгрее слънцето. Едните виняха президента за бедствието, сполетяло Америка, други виняха предшественика му. Това бе единственото нещо, в което Вашингтон бе добър тези дни — взаимни обвинения и нападки. А някога, по време на най-мрачните дни на Студената война, американската външна политика се характеризираше с консенсус и твърдост. Сега двете страни не можеха да се споразумеят кого да наричат враг, камо ли как да се борят с него. При това положение не беше никак чудно, че нападението на американската столица се превърна в още един повод за партийни боричкания.

Междувременно брояха мъртвите в Националния антитерористичен център, Мемориала на Линкълн, Центъра за сценични изкуства „Джон Ф. Кенеди“, пристанището, ресторантите по Ем Стрийт и в „Кафе Милано“. Сто и шестнайсет в НАЦ и кабинета на директора на националното разузнаване, 28 в Мемориала на Линкълн, 312 в „Кенеди Сентър“, 147 на пристанището, 62 по Ем Стрийт и 49 в „Кафе Милано“. Сред убитите в прочутото заведение на Джорджтаун бяха и четирима стрелци на ИДИЛ. Всички те бяха застреляни. Но непосредствено след събитията имаше объркване кой точно бе стрелял. Градската полиция заяви, че е ФБР. ФБР каза, че е била градската полиция.

Атентаторът самоубиец бе идентифициран като жена, между 25 и 30 години, руса. Скоро щеше да бъде установено, че е долетяла от Париж в Ню Йорк с френски паспорт и прекарала една нощ в „Кий Бридж Мариот“ в Арлингтън. Стаята ѝ била регистрирана на името на д-р Лейла Хадауи, също френска гражданка. Френското правителство беше принудено да признае, че атентаторката самоубийца, която според френския си паспорт бе Асма Думаз, всъщност е Сафия Бурихан, атакувала Центъра „Вайнберг“ в Париж. Но как най-търсената жена в света, джихадистка икона, бе успяла да се промъкне обратно във Франция, да се качи на международен полет и да влезе в Съединените щати? И двете политически партии в Капитолия поискаха оставката на секретаря по вътрешна сигурност, както и на комисаря на митниците и граничната охрана. Взаимни нападки и обвинения: любимото забавление на Вашингтон.

Но коя бе д-р Лейла Хадауи? Френското правителство твърдеше, че е родена във Франция, от палестински произход, работела е в държавната здравна система. Според паспорта ѝ бе прекарала август в Гърция, макар че сега френските разузнавателни служби и службите за сигурност подозираха, че е пътувала тайно до Сирия за обучение. Странно, но от ИДИЛ като че ли не я познаваха. И наистина името ѝ не се появи в никой от клиповете с ликуващи джихадисти или постовете в социалните мрежи, които заляха интернет в часовете след атаката. Що се отнася до сегашното ѝ местонахождение, то оставаше неизвестно.

Медиите от двете страни на Атлантика започнаха да наричат това „Френската връзка“ — неудобни асоциации между нападението над Вашингтон и гражданите на най-стария съюзник на Америка. „Монд“ разкри и допълнителна „връзка“, когато съобщи, че висшият офицер от ГДВС Пол Русо, герой от тайната кампания срещу „Пряко действие“, е бил ранен в атентата над Националния антитерористичен център. Но защо Русо е бил там? От ГДВС твърдяха, че бил част от рутинните мерки за сигурност около посещението на френския президент във Вашингтон. „Монд“ обаче любезно не се съгласяваше. Русо, пишеше вестникът, беше шеф на нещо, наречено група „Алфа“ — суперсекретен антитерористичен отдел, известен с измами и мръсни номера. Вътрешният министър отрече съществуването на група „Алфа“, същото направи и шефът на ГДВС. Никой във Франция не им повярва.

А и на този етап на кого ли му пукаше, поне в Америка, където кървавото отмъщение бе пръв закон в тази област. Президентът незабавно нареди масивни въздушни атаки срещу всички известни цели на ИДИЛ в Сирия, Ирак и Либия, макар че си направи труда да увери ислямския свят, че Америка не воюва с него. Той отхвърли и призивите за широкомащабна сухопътна инвазия в халифата. Американският отговор, каза президентът, ще бъде ограничен до въздушни удари и специални операции за избиване и залавяне на висшите лидери на ИДИЛ — като човека, все още неидентифициран, който бе планирал и изпълнил атаката. Критиците на президента бяха бесни. ИДИЛ също, защото те най-много от всичко желаеха последна апокалиптична битка с армиите на Рим на място, наречено Дабик. Президентът не се подведе по тази провокация на ИДИЛ. Той бе избран, за да сложи край на нескончаемите войни в Близкия изток, а не за да започва нова. Този път Америка нямаше да реагира прекомерно. Тя щеше да преживее нападението над Вашингтон, каза той, и да излезе още по-силна от него.

Сред първите цели на въздушните нападения на Щатите беше жилищен блок край парка „Ал Рашид“ в Рака и голяма къща с много стаи и вътрешни дворове западно от Мосул. У дома обаче американските медии се бяха съсредоточили върху много по-различна къща — дървена постройка във форма на буквата А край град Хюм, Вирджиния. Тя бе взета под наем от куха фирма със седалище в Северна Вирджиния, собственост на египетски гражданин на име Касам ел Бана. Същият този Касам беше открит в малкото езеро в имота на предната седалка на своята киа, прострелян четири пъти от близко разстояние. Още пет трупа бяха намерени вътре в къщата — на четирима бойци на ИДИЛ в черни тактически униформи и на жена, която по-късно щеше да бъде идентифицирана като Мегън Тейлър, наскоро приела исляма, родом от Валпарайсо, Индиана. ФБР заключи, че и петимата са простреляни с куршуми 5,56x45 мм от две бойни пушки AR-15. По-късно с балистичен анализ щеше да се установи, че същите тези пушки AR-15 са били използвани при атаката в „Кафе Милано“ в Джорджтаун. Но кой точно бе стрелял? Директорът на ФБР каза, че не знае отговора. Никой не му повярва.

Скоро след откритието в провинциална Вирджиния ФБР задържа за разпит Амина ел Бана, съпругата на мъжа, намерен в езерото. И точно тук историята придоби интригуващ обрат. Веднага след освобождаването ѝ г-жа Ел Бана нае адвокат от организация, защитаваща човешките права, с добре известни връзки с „Мюсюлманско братство“. Не след дълго последва пресконференция, проведена на моравата на малката къщичка на семейство Ел Бана в Арлингтън. Г-жа Ел Бана говори на арабски, а адвокатът ѝ играеше ролята на преводач. Тя отрече, че съпругът ѝ е бил член на ИДИЛ или е изиграл някаква роля в нападението над Вашингтон. Освен това заяви, че в нощта на атаката двама мъже са влезли с взлом в къщата ѝ и брутално са я разпитвали. Описа единия като висок и слаб. Другият бил със среден ръст и нормално телосложение, посребрени слепоочия и най-зелените очи, които някога била виждала. И двамата очевидно били израелци. Твърдеше, че я заплашили да убият нея и сина ѝ — за когото не спомена, че е кръстен на Мохамед Ата, — ако не им даде паролата за компютрите на съпруга ѝ. След като свалили съдържанието им, те бързо си тръгнали. Жената признаваше, че не докладвала за инцидента на полицията. Казваше, че била изплашена, защото била мюсюлманка.

Твърденията на г-жа Ел Бана можеха и да минат незабелязано, ако не бе описанието на единия от мъжете, които били влизали в къщата ѝ — среден на ръст, с нормално телосложение, посребрени слепоочия и яркозелени очи. Бивши обитатели на тайния свят го разпознаха като прочутия израелски разузнавач Габриел Алон, даже някои го заявиха по телевизията. Те обаче бързо отбелязаха, че Алон нямало как да е влизал в къщата на г-жа Ел Бана, тъй като бе убит в атентат на лондонския Бромптън Роуд преди почти година. Или не беше? Посланикът на Израел във Вашингтон, без да иска, размъти водата, когато отказа да заяви категорично, че Габриел Алон наистина не е между живите.

— Какво искате да ви кажа? — сопна се той по време на интервю. — Да потвърдя, че е още мъртъв? — След това посланикът се скри зад традиционната израелска политика да отказва коментари по въпроси, свързани с разузнаването, и помоли журналиста да смени темата. И така започна бавното възкресение на една легенда.

Бързо се появиха съобщения в пресата — със съмнителен произход и достоверност, че Алон бил забелязан във Вашингтон. Видели го да влиза и излиза от голяма къща във федерален стил на Ен Стрийт, или поне така твърдеше съсед. Пил кафе в сладкарница на Уисконсин Авеню, според една жена, която седяла на съседната маса. Дори бил засечен да вечеря в „Четири сезона“ на Ем Стрийт, сякаш великият Габриел Алон — с безкрайния му списък смъртни врагове — някога би си помислил да се храни на публично място. Имаше и информации, че също като Пол Русо, и той бил в Националния антитерористичен център по време на атентата. Израелският посланик, на когото никога не бе липсвало дар слово, не отговаряше на обаждания и съобщения, мълчеше и говорителката му. Никой не си направи труда да поиска коментар от НАЦ. Неговото пресаташе бе загинало при избухването на бомбата, както и директорът му. На практика вече нямаше НАЦ.

И тук всичко щеше да потъне в забрава, ако не беше една предприемчива репортерка от „Уошингтън Поуст“. Години по-рано, малко след 11 септември, тя бе разкрила съществуването на много тайни центрове за задържане на ЦРУ — така наречените черни площадки, — където терористи от Ал Кайда бяха подлагани на жестоки разпити. Сега тя потърси отговори на много висящи въпроси около нападението над Вашингтон. Коя бе д-р Лейла Хадауи? Кой бе убил четиримата терористи в „Кафе Милано“ и петимата им събратя в къщата в Хюм? И защо мъртвец, истинска легенда, е бил в НАЦ, когато петстотинкилограмова бомба, качена в камион, го бе изравнила със земята?

Статията на репортерката се появи точно една седмица след атаката. В нея се твърдеше, че д-р Лейла Хадауи е всъщност агентка на израелското разузнаване, която е проникнала в мрежата на мистериозен гений на терора с име Саладин. Той бил във Вашингтон по време на нападението, но успял да избяга. Предполагаше се, че се бе върнал в халифата и се криеше от въздушните бомбардировки на американците и коалицията. Пишеше още, че Габриел Алон също се укрива и е напълно жив и здрав. Помолен за коментар, израелският премиер само се усмихна хладно. След това мистериозно заяви, че скоро ще има какво повече да каже по въпроса. Много скоро.

В стария централен йерусалимски квартал Нахлаот от известно време имаше съмнения за обстоятелствата около смъртта на Алон, особено на зелената улица „Наркис“, където се знаеше, че е живял в кооперация от варовик с буен евкалипт в предната градина. Вечерта, когато статията се появи на уебсайта на „Поуст“, той и семейството му бяха видени да вечерят във „Фокача“ на улица „Раби Акива“ — или поне така твърдеше една двойка, която била настанена на съседната маса. Те казаха, че Алон бил поръчал пилешки дробчета и картофено пюре, а съпругата му, италианка по рождение, предпочела паста. Децата, които били почти на годинка, показали образцово поведение. Майката и бащата изглеждали спокойни и щастливи, макар че бодигардовете им били очевидно с изопнати нерви. Целият град беше в подобно състояние. По-рано същия следобед край Дамаската порта трима евреи бяха убити с нож. Убиецът, млад палестинец от Източен Йерусалим, беше прострелян няколко пъти от полицията. Той бе умрял в спешното отделение на Медицински център „Хадаса“ след героични усилия за спасяването на живота му.

На следващия следобед Алон бе видян да обядва със стар приятел, прочутия професор по библейска археология Ели Лавон, в кафене до мол „Мамила“. А в четири часа бе забелязан на летище „Бен Гурион“, където посрещна дневния полет на „Ер Франс“ от Париж. Подписаха се документи и голяма плоска правоъгълна дървена кутия бе поставена внимателно на задната седалка на личния му брониран джип. В касетката бе заплащането за недовършена работа: „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“, масло върху платно, от Винсент ван Гог. Час по-късно, след шеметно пътуване по магистралата към Йерусалим, платното бе сложено върху статив в лабораторията за консервация в Израелския музей.

Габриел стоеше пред статива, подпрял брадичката си с ръка и килнал леко глава настрани. Ефраим Коен беше до него. Дълго време и двамата мълчаха.

— Знаеш ли — каза най-накрая Коен, — не е прекалено късно да промениш решението си.

— И защо да правя нещо подобно?

— Защото тя искаше ти да я вземеш. — След малко Коен добави: — И струва повече от сто милиона долара.

— Дай ми документите, Ефраим.

Те се съдържаха в официална кожена папка с логото на музея. Споразумението бе кратко и ясно. Долуподписаният Габриел Алон се отказваше от всички претенции върху картината на Ван Гог; тя вече бе собственост на Израелския музей. Но имаше една незаобиколима разпоредба. Платното не можеше никога и при никакви обстоятелства да се продава на друга институция. Докато го има Израелския музей — всъщност докато го има Израел, — „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ щеше да остане там.

Габриел подписа документа с нечетлива заврънкулка и продължи да съзерцава картината. Накрая се пресегна и прокара показалец по лицето на Маргьорит. Не се нуждаеше от допълнителна реставрация; беше готова за официалния си дебют. Щеше му се да може да каже същото за Натали. Натали се нуждаеше от малко ретуш. Тя бе проект в развитие.

76. Нахалал, Израел

Върнаха я на мястото, където бе започнало всичко, във фермата в стария мошав Нахалал. Стаята ѝ бе в същия вид, в който я бе оставила, с изключение на стихосбирката на Даруиш, която бе изчезнала. Както и уголемените снимки на палестинското страдание. По стените на всекидневната сега висяха картини.

— Твои ли са? — попита тя вечерта, когато пристигна.

— Само някои — отвърна Габриел.

— Кои?

— Тези без подписи.

— А другите?

— Те са на майка ми.

Погледът ѝ обходи платната.

— Тя явно ти е оказала огромно влияние.

— Всъщност влияехме се един от друг.

— Конкурирали сте се, така ли?

— Много.

Тя отиде до френския прозорец и се загледа през тъмната долина към светлините на арабското село на хълма.

— Колко мога да остана тук?

— Колкото искаш.

— А после?

— Това — каза Габриел — зависи изцяло от теб.

Тя бе единственият обитател на фермата, но никога не оставаше напълно сама. Охрана следеше всяка нейна крачка, същото правеха и камерите и микрофоните, които записваха ужасните звуци от нощните ѝ кошмари. Саладин често я спохождаше в сънищата ѝ. Понякога беше раненият и безпомощен мъж, когото тя срещна в къщата край Мосул. А понякога беше силен и елегантно облечен и злорадо я осъждаше да умре в къщата край Шенандоа. Сафия също се явяваше в сънищата на Натали. Никога не носеше хиджаб или абая, само сивото сако с пет копчета, с което бе облечена във вечерта на смъртта си, а косата ѝ винаги бе руса. Сафия беше такава, каквато би могла да бъде, ако радикалният ислям не бе забил кукичките си в нея. Тя беше предишното впечатлително момиче.

Натали обясняваше всичко това на екипа лекари и терапевти, които я преглеждаха през няколко дни. Те ѝ предписаха сънотворни, които тя отказваше да пие, и лекарства срещу тревожност, които притъпяваха чувствата ѝ и предизвикваха апатия. За да подпомогне възстановяването си, тя тичаше до изнемога по селските пътища в долината. Както и преди, охраната винаги я наблюдаваше, същото правеха и останалите жители на Нахалал. Общността бе малка, в нея имаше много ветерани на отбранителните сили и службите за сигурност. Те бяха започнали да смятат Натали за своя отговорност. И да вярват, че тя е жената, за която бяха чели във вестниците. Същата, която се бе внедрила в най-страшната терористична групировка, позната на света. Която бе пътувала до халифата и бе оживяла, за да разказва.

Лекарите не бяха единствените ѝ посетители. Родителите ѝ идваха често и понякога преспиваха, а всеки ден в ранния следобед тя имаше среща със старите си инструктори. Този път тяхната задача бе да изтрият това, което преди бяха създали, да пречистят Натали от палестинската враждебност и ислямския плам, да я превърнат отново в обикновена израелка.

— Но не прекалено — беше ги предупредил Габриел. Той бе инвестирал много време и усилия в преобразяването на Натали. И не искаше да изгуби това заради няколко ужасяващи минути в къща във Вирджиния.

Тя бе посещавана и от Дина Сарид. По време на шестте им безкрайни разговора, всичките записани, тя разпита Натали за далеч по-големи подробности от времето ѝ в Рака и в лагера в Палмира: за първия ѝ разпит в ръцете на Абу Ахмед ал Тикрити, за многото часове, които бе прекарала сама с бившия иракски разузнавач, който се наричаше Саладин. Целият този материал с течение на времето щеше да намери място в обемните папки на Дина, защото тя вече се подготвяше за следващия рунд. Беше предупредила Службата, че със Саладин не е приключено. Някой ден той щеше да дойде в Йерусалим.

В края на последната им среща, след като Дина изключи компютъра и си събра записките, двете жени седяха дълго и мълчаха, докато над долината се спускаше нощта.

— Дължа ти извинение — каза накрая Дина.

— За какво?

— За това, че те убедих да го направиш. А не биваше. Сбърках.

— Ако не бях аз — възрази Натали, — тогава кой?

— Някой друг.

— Ти би ли го направила?

— Не — призна си Дина за нейна чест. — Не мисля, че бих се съгласила. Пък и накрая се оказа, че не си е струвало. Той ни победи.

— Този път — каза Натали.

Да, помисли си Дина. Този път…

Михаил чака почти седмица, преди да се появи във фермата. Забавянето не бе негова идея; лекарите се страхуваха, че присъствието му може да усложни и без това трудното възстановяване на Натали. Първото му посещение беше кратко, трая малко повече от час и бе напълно професионално, с изключение на няколкото интимни момента в осветената от луната градина, които убягнаха от острите уши на микрофоните.

На следващата вечер гледаха френски филм със субтитри на иврит, а на по-следващата, с одобрението на Узи Навот, излязоха да ядат пица в Кесария. След това, докато се разхождаха из римските руини, Михаил разказа на Натали за най-ужасните няколко минути от живота му. Колкото и да бе странно, те се бяха случили в родината му, в дача на много километри източно от Москва. Била се провалила операция за спасяване на заложници и той и още двама агенти за малко щели да бъдат убити. Ала друг човек жертвал живота си и тримата оцелели. Едната от агентите наскоро родила близнаци. А другият, каза той тържествено, не след дълго щял да бъде шеф на Службата.

— Габриел?

Той бавно кимна.

— А жената?

— Това е съпругата му.

— Мили боже! — Те вървяха известно време и мълчаха. — И каква е поуката от тази ужасна история?

— Няма поука — отговори Михаил. — Просто това работим. А после се опитваме да забравим.

— Ти успявал ли си да забравиш?

— Не.

— Колко често мислиш за това?

— Всяка нощ.

— Предполагам, че все пак си бил прав — каза Натали.

— За какво?

— Беше ми споменал, че приличам на теб повече, отколкото си давам сметка.

— Вече е така.

Тя го хвана за ръката.

— Кога? — прошепна тя.

— Това вече — усмихна се Михаил — изцяло зависи от теб.

Следващия следобед, когато се прибра от кроса си в долината, Натали намери Габриел да я чака във всекидневната на къщата. Бе облечен в сив костюм и бяла риза с разкопчана яка; изглеждаше много професионално. На масичката пред него имаше три папки. Първата съдържала окончателния доклад на лекарския екип за състоянието ѝ.

— Какво пише в него?

— Страдаш от посттравматично стресово разстройство — заяви Габриел, — което е напълно разбираемо, като се има предвид какво преживя в Сирия и Америка.

— И каква е прогнозата?

— Доста добра. С правилните лекарства и терапии можеш да претърпиш пълно възстановяване. Всъщност — добави той — ние всички сме на мнение, че можеш да си тръгнеш оттук, когато пожелаеш.

— А другите две папки?

— Имаш избор — каза той тайнствено.

— Какъв избор?

— Той засяга бъдещето ти.

Тя посочи към едната папка.

— Какво има в тази?

— Споразумение за прекратяване на отношенията.

— А в другата?

— Точно обратното.

Между двамата настана мълчание. Пръв го наруши Габриел:

— Предполагам, че си чула слуховете за повишението ми.

— Тогава мислех, че си мъртъв.

— Изглежда, че новините за смъртта ми са силно преувеличени.

— За моята също.

Той се усмихна топло. След това изражението му стана сериозно.

— Някои шефове имат късмета да служат в сравнително спокойни времена. Изкарват си мандата, събират си наградите, а после продължават напред и правят пари. Убеден съм, че аз няма да имам този късмет. Следващите няколко години обещават да бъдат буреносни за Близкия изток и Израел. От Службата ще зависи дали ще оцелеем на тази земя. — Той погледна навън, към долината на своята младост. — Ще бъде нарушение на дълга, ако оставя човек с твоята очевидна дарба да ми се измъкне.

Не каза нищо повече. Натали мислеше.

— Какво има? — попита той. — Повече пари ли ти трябват?

— Не — отговори тя и поклати глава. — Чудех се каква е политиката на Службата за връзки между колеги.

— Официално не ги насърчаваме.

— А неофициално?

— Ние сме евреи, Натали. В кръвта ни е да се чифтосваме — подсмихна се Габриел.

— Колко добре познаваш Михаил?

— Познавам го по начин, който само ти можеш да разбереш.

— Той ми разказа за Русия.

— Нима? — Габриел се намръщи. — Колко непредвидливо от негова страна.

— Беше заради добра кауза.

— И каква е тази кауза?

Натали взе третата папка, онази с договора за наемане.

— Носиш ли химикалка? — попита тя.

77. Петах Тиква, Израел

Краят беше близо, това бе ясно. В четвъртък Узи Навот бе видян да изнася няколко кашона от кабинета си, включително и доживотни запаси от любимите му маслени бисквити, прощален подарък от шефа на централата във Виена. На следващата сутрин, по време на оперативката на началниците в девет часа, той се държа така, сякаш огромен товар бе паднал от едрите му плещи. Същия следобед, преди да се прибере за уикенда, той бавно се разходи от най-горния етаж до подземието с регистъра, ръкува се, потупа хората по раменете, целуна няколко мокри бузи. Странно, но пропусна мрачната бърлога на „Личен състав“, мястото в сградата на булевард „Цар Саул“, където умираха кариери.

Навот прекара съботата зад стените на резиденцията си в предградието Петах Тиква в Израел. Габриел знаеше това, защото движенията на рамсад — официалното кодово име на шефа на Службата, непрекъснато се следяха от оперативните отдели, какъвто бе и неговият. Той реши, че е по-добре да отиде без предупреждение, за да запази момента на изненадата. Излезе от черния си официален джип в проливния дъжд и натисна бутона на интеркома на предната порта. Изминаха двайсет дълги и мокри секунди, преди да чуе отговор. За нещастие, беше Бела.

— Какво искаш?

— Трябва да поговоря с Узи.

— Не направи ли вече достатъчно?

— Моля те, Бела. Важно е.

— Винаги е така.

Последва още едно прекалено забавяне, преди вратата да се отключи с негостоприемно щракване. Габриел влезе и бързо мина по градинската пътека към входа, където Бела вече го очакваше. Тя носеше екстравагантен широк костюм с панталон от бродирана мачкана коприна и златисти сандали. Косата ѝ бе току-що фризирана, лицето ѝ бе дискретно, но внимателно гримирано. Изглеждаше, като че има гости, но тя винаги ходеше така. Външният вид бе много важен за Бела, затова Габриел никога не бе разбирал решението ѝ да се омъжи за човек като Узи Навот. Може би, мислеше си той, го бе направила просто от жестокост. Бела винаги му бе приличала на човек, който се забавлява, като къса крилата на мухите.

Тя хладно се здрависа с Габриел. Ноктите ѝ бяха кървавочервени.

— Изглеждаш добре, Бела.

— Ти също. Но това, предполагам, може да се очаква.

Тя махна към всекидневната, където Навот се бореше с последния брой на „Икономист“. Стаята бе образец на съвременния азиатски дизайн, с прозорци от пода до тавана, които гледаха към фонтаните и подстриганите храсти в градината. Узи изглеждаше като един от работниците, които Бела бе тероризирала по време на дългия ремонт. Бе облечен в смачкани бежови спортни панталони и разтегнат памучен пуловер, а по бузите му сивееше набола брада. Неугледният му вид изненада Габриел. Бела не беше от тези, които позволяваха отпускане през уикенда, особено що се отнасяше до дрехите и прическата.

— Мога ли да ти донеса нещо за пиене? — попита тя.

— Отрова — кимна Габриел.

Тя се намръщи и се оттегли. Габриел се огледа из голямата стая. Беше три пъти по-голяма от всекидневната в малкия му апартамент на улица „Наркис“. Може би, помисли си той, беше време да вдигне нивото. Седна точно срещу Навот, който сега се взираше в телевизор със спрян звук. По-рано същия ден американците бяха атакували с дрон къща в Западен Ирак, където се предполагаше, че се крие Саладин. Бяха убити двайсет и двама души, сред които и няколко деца.

— Мислиш ли, че са го убили? — попита Узи.

— Не — отговори Габриел, докато гледаше как изваждат безжизнено тяло от развалините. — Не смятам, че са успели.

— Нито пък аз. — Навот изключи телевизора. — Чух, че си успял да убедиш Натали да започне работа за Службата.

— Всъщност Михаил го направи.

— Според теб връзката им сериозна ли е?

Габриел сви рамене небрежно.

— Любовта е по-трудна във видимия свят, отколкото в тайния.

— На мен ли го казваш — промърмори Узи. Извади нискокалорична оризова бисквита от купата на масичката. — Вярно ли е това, което чух, че Ели Лавон се връща?

— Вярно е.

— Като какъв?

— Официално ще ръководи проследяващите агенти. А всъщност ще го използвам както намеря за добре.

— Кой получава „Специални операции“?

— Яков.

— Добър избор — каза Навот, — но Михаил ще бъде разочарован.

— Михаил не е готов. Яков е готов.

— Ами Йоси?

— Шеф на „Проучвания“. Дина ще му е заместник.

— А Римона?

— Заместник-директор по планирането.

— Голяма чистка. Предполагам, че е за добро. — Навот се взираше с празен поглед към немия екран на телевизора.

— Чух слухове за теб онзиден, когато бях в кабинета на премиера — подхвърли Габриел.

— Наистина ли?

— Казват, че се местиш в Калифорния и ще изпълняваш поръчки за армията. Говорят, че ще получаваш по милион на година, плюс бонуси.

— Когато човек иска да знае истината — обобщи философски Навот, — последното място, където трябва да я търси, е в кабинета на премиера.

— Моят източник ми довери, че Бела вече е избрала къща.

Навот загреба цяла шепа оризови бисквити от купата.

— И какво, ако е вярно? Какво значение има?

— Имам нужда от теб, Узи. Не мога да върша тази работа без теб.

— И как ще ме наречеш? Какво точно ще правя?

— Ти ще управляваш организацията и ще се грижиш за политиката, докато аз управлявам операциите.

— Мениджър, така ли?

— Ти се разбираш по-добре с хората от мен, Узи.

— Това — каза Навот — е омаловажаването на годината.

Габриел погледна през прозореца. Дъждът се сипеше като из ведро в градината на Бела.

— Как може да заминеш за Калифорния в такива времена? Как може да напуснеш Израел?

— Кой ми го казва. Ти живя в чужбина години наред и изкара много пари, докато реставрираше онези картини. Сега е мой ред. Освен това — добави Навот — ти всъщност нямаш нужда от мен.

— Не ти правя това предложение от добро сърце. Мотивите ми са напълно егоистични. — Габриел снижи глас и добави: — Ти си най-близкото нещо до брат за мен, Узи. Ти и Ели Лавон. Играта ще загрубее. Имам нужда и от двама ви.

— Можеш ли да паднеш по-ниско?

— Учил съм се от най-добрите, Узи. Ти също.

— Съжалявам, Габриел, но е прекалено късно. Вече приех работата.

— Кажи им, че си променил решението си. Убеди ги, че страната ти има нужда от теб.

Навот загриза замислено оризовите бисквити една по една. Това бе окуражителен знак, помисли си Габриел.

— Премиерът одобри ли го?

— Нямаше много избор.

— Къде ще бъде кабинетът ми?

— Срещу моя от другата страна на коридора.

— Секретарка?

— Ще си поделяме Орит.

— В мига, в който се опиташ да ме отделиш от него — предупреди го Навот, — си тръгвам. И ще мога да говоря с теб където и когато пожелая.

— Много бързо ще ти писне от мен.

— Това го вярвам.

Оризовите бисквити бяха изчезнали. Навот тежко въздъхна.

— Какво има, Узи?

— Само се чудя как ще кажа на Бела, че съм отказал работа за един милион долара в Калифорния, за да остана в Службата.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо — подсмихна се Габриел. — Винаги си се разбирал добре с хората.

78. Йерусалим

Когато Габриел се върна на улица „Наркис“, намери Киара облечена в тъмен делови костюм с панталон, а децата бяха в столчетата за излизане. Заедно те пропътуваха краткото разстояние през Западен Йерусалим до психиатричната болница „Маунт Херцел“. Някога, преди да се ожени повторно, преди нежеланата известност, Габриел се беше промъквал в болницата и си бе тръгвал от нея незабелязано, обикновено късно вечер. Сега пристигна с цялата церемониалност, като че беше държавен глава, заобиколен от бодигардове, с въртящия се Рафаел на ръце. Киара вървеше тихо до него, понесла Ирене, а токчетата ѝ тракаха по паветата на двора. Той не ѝ завиждаше в този момент. Хвана ръката ѝ и я стисна силно, докато Рафаел го дърпаше за ухото.

Във фоайето ги чакаше пълен, приличащ на равин лекар на близо шейсет години. Той бе одобрил посещението — всъщност, напомни си Габриел, точно той го бе предложил. Сега не изглеждаше толкова сигурен, че идеята е добра.

— Колко знае тя? — попита Габриел, когато синът му се пресегна към очилата на лекаря.

— Казах ѝ, че ще има посетители. Иначе… — Той сви заоблените си рамене. — Мислех, че ще е най-добре вие да ѝ обясните.

Габриел подаде Рафаел на Киара и последва лекаря по коридора от йерусалимски варовик към вратата на общата стая. В нея имаше само една пациентка. Тя седеше на инвалидна количка неподвижно — като нарисувана, а зад нея проблясваше телевизор със спрян звук. На екрана Габриел за кратко зърна собственото си лице. Беше снимка, правена преди хиляда години, след завръщането му от операция „Божи гняв“. Щеше да изглежда като хлапе, ако не бяха белите коси по слепоочията му. Петната от пепел по принца на огъня…

— Мазел тов — каза лекарят.

— По-скоро съболезнования — отговори Габриел.

— Времената са предизвикателни, но аз съм сигурен, че ще се справите. И помнете, ако имате нужда да поговорите с някого — потупа той Габриел по рамото, — винаги съм на разположение.

Лицето на Габриел изчезна от екрана. Той погледна към Леа. Тя не бе помръднала, дори не бе мигнала. Жена на инвалидна количка, масло върху платно, от Тарик ал Хурани.

— Някакъв съвет?

— Бъдете честен с нея. Тя не обича, когато някой се опитва да я лъже.

— Ами ако е болезнено?

— Ще бъде. Но тя няма да го помни дълго.

Докторът окуражително побутна Габриел и той тръгна.

Бавно прекоси общата стая и седна на стола, който бе поставен до Леа. Косата ѝ, която някога беше буйна като на Киара, сега бе подстригана късо, както бе удобно на институцията. Ръцете ѝ бяха скръстени и нашарени с белези. Бяха като петна по неизрисувано платно. Габриел копнееше да ги реставрира, но не можеше. Леа беше неспасяема. Той я целуна нежно по бузата и почака да забележи присъствието му.

— Погледни снега, Габриел — каза тя внезапно. — Не е ли красив?

Габриел погледна през прозореца, където ярко слънце осветяваше пиниите в болничната градина.

— Да, Леа — каза той отнесено, докато очите му се замъглиха от сълзи. — Красив е.

— Снегът опрощава всички грехове на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети.

Габриел стисна ръката на Леа. Това бяха едни от последните ѝ думи в нощта на атентата във Виена. Тя страдаше от особено остра комбинация от психотична депресия и посттравматичен стрес. Понякога имаше ясни моменти, но през повечето време бе затворник на миналото. Виена непрекъснато се появяваше в ума ѝ като на лента, която тя не можеше да спре: последната им вечеря заедно, последната им целувка, огънят, който уби единственото им дете и изгори тялото на Леа. Животът ѝ се бе свил до пет минути и тя ги преживяваше отново и отново повече от двайсет години.

— Видях те по телевизията — каза тя с внезапно прояснено съзнание. — Май наистина не си мъртъв.

— Не, Леа. Просто трябваше да съобщим така.

— Заради работата ти?

Той кимна.

— Сега казват, че ще ставаш шеф.

— Скоро.

— Мислех, че Ари е шефът.

— От много години не е.

— Колко?

Той не отговори. Беше прекалено потискащо да мисли за това.

— Той добре ли е? — попита Леа.

— Ари?

— Да.

— Има добри и лоши дни.

— Като мен — каза Леа.

Изражението ѝ стана мрачно. Спомените се трупаха. Тя някак си успяваше да ги прогони.

— Не мога да повярвам, че ти ще бъдеш мемунех.

Това бе стара дума, която означаваше „единственият шеф“. Не бе имало истински мемунех след Шамрон.

— Нито пък аз — призна Габриел.

— Не си ли малко млад за мемунех? Все пак си само на…

— Сега съм по-стар, Леа. И двамата сме по-стари.

— Ти изглеждаш точно така, както те помня.

— Загледай се по-внимателно, Леа. Ще видиш бръчките и белите коси.

— Благодарение на Ари ти винаги си имал бели коси. Аз също. — Тя погледна през прозореца. — Прилича на зима.

— Така е.

— Коя година е?

Той ѝ каза.

— На колко станаха децата ти?

— Утре е първият им рожден ден.

— Ще има ли празненство?

— Да, във вилата на Шамрон в Тиберия. Но те са тук сега, ако имаш желание да ги видиш.

Лицето ѝ светна.

— Как се казват?

Той ѝ бе споменавал няколко пъти. Каза ѝ пак.

— Но Ирене е името на майка ти — протестира тя.

— Майка ми почина отдавна.

— Съжалявам, Габриел. Понякога аз…

— Не е важно.

— Доведи ми ги — усмихна се тя. — Искам да ги видя.

— Сигурна ли си?

— Да, разбира се.

Габриел отиде във фоайето.

— Какво стана? — попитаха едновременно Киара и лекарят.

— Иска да ги види.

— Как да го направим? — засуети се Киара.

— Едно по едно — предложи лекарят. — Иначе може да ѝ дойде в повече.

— Съгласен съм — кимна Габриел.

Той взе Рафаел от ръцете на Киара и се върна в общата стая. Леа отново се взираше с невиждащи очи през прозореца, потънала в спомени. Габриел внимателно постави сина си в скута ѝ. Очите ѝ се съсредоточиха, съзнанието ѝ бързо се върна в настоящето.

— Кой е това? — попита тя.

— Това е той, Леа. Синът ми.

Тя гледаше детето като омагьосана и го стискаше здраво в обезобразените си ръце.

— Прилича много на…

— Мен — намеси се бързо Габриел. — Всички казват, че прилича на баща си.

Леа прокара свит пръст до косата на детето и долепи устни до челото му.

— Погледни снега — прошепна тя. — Не е ли красив?

79. Йерусалим — Тиберия

В десет часа на следващата сутрин Израелският музей обяви, че се е сдобил с неизвестна досега творба на Винсент ван Гог — „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“, масло върху платно, 104 х 60 сантиметра — наследство от Хана Вайнберг. По-късно музеят щеше да бъде принуден да признае под напора на фактите, че е получил картината от анонимен дарител, който, от своя страна, я бе наследил от мадмоазел Вайнберг след трагичното ѝ убийство в Париж. След време музеят щеше да бъде подложен на огромен натиск да разкрие самоличността на дарителя. Ала той упорито отказваше, както и правителството на Франция, което бе позволило транспортирането на картината от френска земя в Израел, за ужас на културния елит. Според тях това било още един удар по френската гордост, този път причинен единствено от самите французи.

В онази декемврийска неделя обаче картината бързо се превърна в маловажна новина. Защото по обяд министър-председателят обяви, че Габриел Алон е жив и ще бъде следващият шеф на Службата. Нямаше много изненада; пресата вече от дни гъмжеше от слухове и спекулации. Все пак за страната бе истински шок да види самия ангел от плът и кръв, който приличаше на обикновен смъртен. Дрехите му за случая бяха внимателно подбрани: бяла оксфордска риза, черно кожено яке, тесни бежови спортни панталони и велурени обувки с каучукови подметки, които не издаваха звук, когато вървеше. Премиерът натъртено го нарече не рамсад, а мемунех, „единствения шеф“.

Светкавиците на фотоапаратите огряваха Алон като неговите работни халогенни лампи. Той стоеше неподвижен, хванал ръце зад гърба като войник, на когото е дадено свободно, докато премиерът изброяваше силно редактирана версия на постиженията му. След това покани Габриел да каже няколко думи. Той обеща, че по време на своя мандат ще гледа напред, но ще се възползва от корените на великите традиции от миналото. Посланието бе недвусмислено. Екзекутор бе поставен начело на израелската разузнавателна служба. За онези, които се опитваха да навредят на страната или гражданите ѝ, щеше да има сериозни, вероятно смъртоносни последствия.

Когато репортерите се опитаха да му зададат въпроси, той се усмихна и последва премиера в залата на Министерския съвет. Там говори надълго и нашироко за плановете и приоритетите си, както и за безбройните предизвикателства — някои непосредствени, други предстоящи, — пред които се изправяше израелската държава. Каза, че ИДИЛ е заплаха, която повече не може да бъде пренебрегвана. Даде и ясно да се разбере, че предишният рамсад ще остане в Службата.

— В качеството на какъв? — попита невярващо външният министър.

— В какъвто сметна за добре.

— Това е безпрецедентно.

— Свиквайте.

Шефът на Службата не се закле; просто подписа договора си. Когато документацията бе готова, Габриел отиде на булевард „Цар Саул“, където говори пред служителите си и се срещна набързо с отиващите си ръководители. След това с Навот се качиха в същия брониран джип и отпътуваха за вилата на Шамрон в Тиберия. Стръмната алея бе задръстена с коли и трябваше да слязат от джипа далеч преди входа. Когато излязоха на терасата с изглед към езерото, настана страхотно оживление, което може да се е чуло през Голанските възвишения чак в Сирия. Изглежда, че всички от сложното минало на Габриел бяха успели да дойдат: Ейдриън Картър, Фарид Баракат, Пол Русо, дори Греъм Сиймор, който бе пристигнал от Лондон. Както и Джулиан Ишърууд, търговецът на произведения на изкуството, който бе осигурил на Габриел прикритие като реставратор, и Саманта Кук, репортерката от „Дейли Телеграф“, която съвсем умишлено бе раздухала историята за неговата смърт.

— Длъжник си ми — каза тя и го целуна по бузата.

— Чекът е пратен.

— Кога да го очаквам?

— Скоро.

Имаше и много други гости. Тимъти Пийл, момчето от Корнуол, което бе живяло до Габриел, когато той се криеше в Хелфорд Пасидж, бе пристигнал на разноски на Службата. Както и Сара Банкрофт, американската специалистка по история на изкуството, която Габриел бе използвал, за да проникне в обкръжението на Зизи и Иван. Тя хладно стисна ръката на Михаил и изгледа злостно Натали, но иначе вечерта мина без инциденти.

Морис Дюран, най-успешният крадец на произведения на изкуството в света, бе пристигнал от Париж и някак си успяваше да избягва среща с Пол Русо, който със сигурност щеше да си го спомни от бирарията на Рю дьо Мироменил. Монсеньор Луиджи Донати, личен секретар на Негово Светейшество папа Павел VII, също присъстваше, както и Кристоф Бител, новият съюзник на Габриел в швейцарските служби за сигурност. Половината Кнесет беше там, както и висши офицери от армията и шефовете на всички останали израелски разузнавателни служби.

Шамрон наблюдаваше всичко това, доволно усмихнат, сякаш цялото събитие бе организирано за негово собствено забавление. Габриел никога не го бе виждал толкова щастлив. Делото на живота му най-накрая бе завършено. Габриел се бе оженил повторно, бе станал пак баща и бе шеф на Службата. Реставраторът бе реставриран.

А вечерта беше нещо повече от празненство за повишението на Габриел, това беше първият рожден ден на децата му. Киара запали свещите, докато Габриел, в ролята на горд баща, снимаше всичко със сигурен мобилен телефон. Когато всички запяха мощно „Честит рожден ден!“, Ирене заплака истерично. Тогава Шамрон зашепна някакви глупости с полски акцент в ухото ѝ и тя започна радостно да се кикоти.

Към десет часа първите коли тръгнаха бавно надолу по склона и до полунощ празненството бе свършило. Чак тогава Шамрон и Габриел седнаха на обичайното си място в края на терасата. Газовата печка между тях топлеше, а наоколо хората от кетъринга почистваха остатъците от тържеството. Ари се въздържаше от пушене, защото Рафаел спеше дълбоко в прегръдките на Габриел.

— Направи силно впечатление при представянето си днес — отбеляза Шамрон. — Хареса ми облеклото ти. И титлата ти.

— Исках да изпратя послание.

— Какво?

— Показах, че имам намерение да бъда оперативен шеф. — Габриел замълча, след това добави: — И че мога едновременно да ходя и да дъвча дъвка.

Шамрон се загледа към Голанските възвишения и въздъхна:

— Не съм сигурен, че имаш друг избор.

Детето се размърда в прегръдките на баща си и след това отново заспа дълбоко. Шамрон въртеше старата си запалка „Зипо“ в ръце. Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Така ли очакваше да свърши? — попита той след малко.

— Кое?

— Аз и ти. — Шамрон се обърна към Габриел и добави:

— Ние.

— За какво говориш, Ари?

— Стар съм, синко. Държах се за живота заради тази вечер. И след като тя отмина, мога да си отида. — Усмихна се тъжно. — Късно е, Габриел. Много съм уморен.

— Никъде няма да ходиш, Ари. Имам нужда от теб.

— Не, нямаш — тихо каза Шамрон. — Ти си това, което съм аз.

— Странно как се получи така.

— Май си мислиш, че е било случайност. Но не беше. Всичко беше част от план.

— Чий план?

— Може би мой, може би на Бог. — Шамрон сви рамене. — Какво значение има? Когато става въпрос за теб, ние с Бог сме на една и съща страна. Ние сме съучастници.

— Кой има последната дума?

— Ти как мислиш? — Шамрон сложи голямата си длан върху Рафаел. — Помниш ли деня, в който дойдох при теб в Корнуол?

— Като днес.

— Шофираше като луд през храстите на полуостров Лизард. След това ядохме омлети в малкото кафене на скалите. Ти се държеше с мен като събирач на дългове — добави Шамрон с нотка горчивина.

— Помня — прошепна Габриел, потънал в мислите си.

— Как мислиш, че щеше да се стече животът ти, ако не бях дошъл тогава?

— Добре.

— Съмнявам се. Все още щеше да реставрираш картини за Джулиан и да плаваш със старата яхта по река Хелфорд към морето. Никога нямаше да си дойдеш пак в Израел и да срещнеш Киара. И нямаше сега да държиш в ръцете си това красиво дете.

Габриел беше съгласен с разсъжденията на Шамрон. Той бе изгубена душа в онези години, съсипан и огорчен човек.

— Не беше толкова зле, нали? — попита Шамрон.

— Можех цял живот да не видя отвътре Лубянка.

— Ами онова куче в Швейцарските Алпи, което се опита да ти захапе ръката?

— Накрая го докопах.

— А моторът, с който катастрофира в Рим? Или галерията за антики, която избухна пред лицето ти в Сен Мориц?

— Доброто старо време — отрони мрачно Габриел. — Само че изгубих много приятели по пътя.

— Като Хана Вайнберг.

— Да — кимна Габриел. — Като Хана.

— Може би се полага малко старомодно отмъщение.

— Вече е уредено.

— Кой ще го направи?

— Бих искал лично да се погрижа, но вероятно това няма да е мъдър ход в момента.

Шамрон се усмихна.

— Ще бъдеш страхотен шеф, синко.

80. Бетнъл Грийн, Лондон

Всяка операция има недовършени неща, малки проблеми, които по някаква причина се изплъзват между пукнатините. Джалал Насер, откривател на джихадисти, вербовчик, дългата ръка на Саладин, попадаше в тази категория. Арест бе немислим; съдебен процес би осветил не само операцията на Габриел, но и некомпетентността на британските и френските служби за сигурност. Депортацията също не бе възможна. Ако се върнеше в Йордания, той щеше да попадне директно в мазетата на Фабриката за нокти — и оттам по всяка вероятност в анонимен гроб в някое поле. Такъв изход от ситуацията щеше да е приемлив в ранните години на глобалната война срещу тероризма, ала сега, когато превес бяха взели по-трезвомислещи и цивилизовани хора, това бе немислимо. Щеше да последва международна гневна реакция, може би и съдебно преследване на замесените шпиони.

— Косвени жертви — произнесе мрачно Фарид Баракат. — А ти знаеш какво е отношението на Негово Величество към косвените жертви.

Имаше едно просто решение в стила на Шамрон. Всичко, което се изискваше, бе да се ползват удобно местните служби, което поради изброените причини не беше трудно. Всъщност споразумението бе постигнато по време на частна среща в кухнята на Шамрон вечерта на празненството. Много по-късно това щеше да се смята за първото официално решение на Габриел като шеф.

Другата страна в това споразумение беше Греъм Сиймор от МИ6. Операцията обаче нямаше да стигне доникъде без съдействието на Аманда Уолъс, колежката на Сиймор от МИ5. Той го осигури на чаша мартини в кабинета на Аманда. Не беше трудна сделка: наблюдателите от МИ5 отдавна бяха започнали да се изнервят от гонитбата с Джалал по улиците на Лондон. За Аманда това беше нещо повече от решаване на проблема с недостига на кадри. Като премахнеше Джалал от дневния ред, тя щеше да има допълнителни ресурси, които да насочи срещу основната си цел — руснаците.

— Но без бъркотии — предупреди тя.

— Няма да има — обеща Сиймор, поклащайки енергично посивялата си глава. — Никакви бъркотии.

В рамките на четиресет и осем часа Аманда премахна наблюдението на въпросния обект, което по-късно, по време на неизбежното разследване, тя щеше да опише като чисто съвпадение. След това Греъм Сиймор се обади на Габриел на булевард „Цар Саул“ и го информира, че полето е негово. Той тайно си мечтаеше това буквално да е така, но нямаше да е съвсем редно за един шеф. Същата нощ той закара Михаил до летище „Бен Гурион“ и го качи на полет до Лондон. А във фалшивия му руски паспорт Габриел бе скрил бележка. На нея бяха написани петте думи от единайсетата заповед на Шамрон.

Не позволявай да те хванат…

Джалал Насер прекара последния си ден в Лондон общо взето по същия начин, както и стотици други, нямайки представа какво го очакваше… Пазарува на Оксфорд Стрийт, помота се по Лестър Скуеър, помоли се в джамията в Източен Лондон. След това пи чай с виден вербовчик. Габриел прати името на вербовчика на Аманда Уолъс. Смяташе, че това е най-малкото, което може да направи.

Дотогава апартаментът на Джалал на Чилтън Стрийт бе опразнен от скритите камери и микрофони, което не оставяше на екипа от отсрещната страна на улицата друг избор, освен да наблюдава целта си по старомодния начин, с бинокли и камера с телеобектив. Отдалече той изглеждаше като човек без никакви грижи. Може би това бе част от изкуството на преструвката. Но по-вероятното обяснение бе, че Саладин не бе успял да съобщи на своя човек, че британците, американците, израелците и йорданците знаеха за неговата връзка с мрежата и атентатите в Париж, Амстердам и Вашингтон. На булевард „Цар Саул“ — както и в Лангли, Воксхол Крос и в елегантната стара сграда на Рю дьо Гренел — това бе прието като окуражителен знак. То означаваше, че Джалал няма тайни за разкриване, че мрежата поне за момента е спяща. За Джалал обаче това означаваше, че можеше да бъде пожертван, което бе най-ужасното състояние за един терорист, особено ако господарят му е някой като Саладин.

В седем същата вечер йорданецът сложи килимче на пода на малката си всекидневна и се моли за последен път. След това, в седем и двайсет, той отиде до „Нудъл Кинг“ на Бетнъл Грийн Роуд, където — сам — яде за последен път пържен ориз и пикантни пилешки крилца, наблюдаван от Ели Лавон. Излезе от ресторанта, отби се в супермаркета за бутилка мляко и пое към апартамента си, без да знае, че Михаил го следва няколко крачки зад него.

По-късно Скотланд Ярд щеше да установи, че Джалал е пристигнал до дома си в осем и дванайсет. А също така, че докато си търсел ключовете в джоба на сакото, той ги изпуснал на тротоара. Навел се и чак тогава забелязал Михаил да стои на улицата. Оставил ключовете на земята и се изправил. Стискал защитно торбата до гърдите си.

— Здравей, Джалал — спокойно каза Михаил. — Радвам се най-накрая да се запознаем.

— Кой си ти? — попита йорданецът.

— Аз съм последният човек, когото ще видиш в живота си.

Михаил бързо извади пистолет от колана си. Беше 22-калиброва берета без заглушител. Беше тихо оръжие.

— Тук съм заради Хана Вайнберг — шепнешком изрече той. — Заради Рашел Леви и Артър Голдмън и всички останали хора, които уби в Париж. Тук съм заради жертвите в Амстердам и Америка. Аз говоря от името на мъртвите.

— Моля те — тихо заговори йорданецът. — Мога да ви помогна. Знам много неща. Знам плановете за следващия атентат.

— Така ли?

— Да, кълна се.

— Къде ще бъде?

— Тук, в Лондон.

— Коя е целта?

Преди Джалал да отговори, Михаил стреля в гърдите му. Куршумът счупи бутилката с мляко и се заби в сърцето на йорданеца. Михаил бавно тръгна напред и изстреля бързо още девет куршума, докато обектът остана неподвижен на прага, проснат в локва кръв и мляко. Пистолетът беше празен. Михаил сложи нов пълнител, приближи дулото до главата на мъртвеца и стреля за последен път. Единайсети. Зад него до тротоара спря мотоциклет. Той се качи на задната седалка и след миг вече го нямаше.