Черната вдовица

44. Летище „Шарл дьо Гол“, Париж

На хартиената табела пишеше МОРСБИ. Кристиан Бушар сам бе избрал името. То бе от книга, която бе чел някога, за богати наивни американци, скитащи се сред арабите в Северна Африка. Историята завършваше зле за янките, някой умираше. Бушар не харесваше романа, но пък с готовност си признаваше, че не беше кой знае какъв читател. Този недостатък отначало не го представи в добра светлина пред Пол Русо, за когото се говореше, че чете дори когато си мие зъбите. Русо непрекъснато пробутваше дебели томове с проза и поезия на неначетения си заместник. Бушар държеше книгите на масичката в хола на апартамента си, за да впечатлява приятелките на жена си.

Той стискаше табелата във влажната си дясна ръка. В лявата държеше мобилен телефон, който през последните няколко часа звънеше непрекъснато заради стабилния поток от съобщения относно някоя си д-р Лейла Хадауи, френска гражданка от палестински арабски произход. Д-р Хадауи се бе качила на полет 1533 на „Ер Франс“ в Атина по-рано този следобед, след като бе прекарала месец почивка в Гърция. Тя бе допусната да влезе във Франция без въпроси за графика на пътуванията ѝ и сега вървеше към залата за пристигащи на терминал 2F, или поне така пишеше в съобщенията, които Бушар получаваше. Щеше да повярва, когато я видеше с очите си.

Израелецът, който стоеше до него, изглежда, се чувстваше по същия начин. Той бе слаб, със сиви очи, когото френските членове на екипа познаваха като Мишел. Нещо в него изнервяше Бушар. Не беше трудно да си го представи с оръжие в ръка, насочено към човек, който всеки миг ще умре.

— Ето я — промърмори израелецът сякаш на обувките си, но Бушар не я виждаше. Заедно с полета от Атина бе пристигнал и самолет от Кайро, имаше много хиджаби.

— Какъв цвят? — попита Бушар.

— Тъмночервен — отговори израелецът. Това бяха едни от малкото френски думи, които знаеше.

Погледът на Бушар се плъзна по пристигащите пътници и тогава изведнъж я видя — като лист, плаващ по поток. Тя вървеше на около метър от мястото, където двамата стояха. Очите ѝ гледаха право напред, брадичката ѝ бе леко вдигната, теглеше малкия си куфар на колелца. След това се шмугна през външната врата и отново изчезна.

Бушар погледна към израелеца, който внезапно се усмихна. Чувството му за облекчение беше очевидно, но Кристиан забеляза и още нещо. Като французин, той знаеше някои неща за сърдечните дела. Израелецът беше влюбен в жената, която току-що се бе върнала от Сирия. Бушар бе сигурен в това.

Тя се настани кротко в апартамента си в предградието Обервийе и продължи обичайния си живот. Тя беше Лейла, отпреди Джалал Насер да ѝ се представи в кафенето от другата страна на улицата, Лейла, отпреди хубавото момиче от Бристол да я прекара тайно до Сирия. Никога не бе виждала ужасите в Рака или трагедията в Палмира, никога не бе вадила шрапнел от тялото на мъж на име Саладин. Беше ходила до Гърция, до вълшебния остров Санторини. Да, той бе точно толкова прекрасен, колкото си го бе представяла. И вероятно нямаше да се върне там. Веднъж бе достатъчно.

Беше изненадващо слаба за жена, ходила на почивка, по лицето ѝ имаше следи от напрежение и умора. Умората нямаше да премине, защото дори след завръщането сънят ѝ се изплъзваше. Не си върна и апетита. Насилваше се да яде кроасани и багети, камамбер и паста — и бързо си върна свалените един-два килограма. Но това не помогна особено на вида ѝ. Изглеждаше като велосипедист, който току-що е завършил Обиколката на Франция — или като джихадист, който току-що бе прекарал един месец на обучение в Сирия и Ирак.

Ролан Жирар, подставеният административен директор на клиниката, се опита да облекчи потока ѝ от пациенти, ала тя не искаше и да чуе за това. След месец в преобърнатия наопаки свят на халифата копнееше за някаква нормалност, дори и тази на Лейла, а не нейната собствена. Откри, че пациентите ѝ бяха липсвали, както и обитателите на предградието, гражданите на Франция. И за пръв път виждаше Арабския свят така, както те несъмнено го виждаха: жестоко и безпощадно място, място без бъдеще, от което трябва да се избяга. Огромното мнозинство от тях не искаха нищо повече от това да живеят в мир и да се грижат за семействата си. Но едно незначително малцинство — малко като процент, но голямо като брой — бе станало жертва на песента на сирените на радикалния ислям. Някои от тях бяха готови да убият съгражданите си французи в името на халифата. А други със сигурност биха прерязали гърлото на д-р Хадауи, ако знаеха тайната, която тя криеше под хиджаба си.

Все пак бе доволна, че се върна сред тях, че беше отново във Франция. Най-вече беше любопитна защо не бе привикана на разпит, от който тайно се ужасяваше. Те я наблюдаваха, виждаше ги по улиците на предградието и в прозореца на отсрещния апартамент. Предполагаше, че просто са предпазливи, защото със сигурност не бяха единствените, които я следяха. Беше уверена, че и Саладин не я изпускаше от очи.

Накрая, в първата петъчна вечер след завръщането ѝ, Ролан Жирар отново я покани на кафе след работа. Вместо обаче да поеме към центъра на Париж, както бе направил преди заминаването ѝ за Сирия, той я откара на север извън града.

— Няма ли да ми вържеш очите? — попита тя.

— Моля?

Тя мълчеше, гледаше часовника и скоростомера и си мислеше за прав като конец път, изцапан с петрол, водещ на Изток през пустинята. В края на пътя имаше голяма къща с много стаи и дворове. И в една от тези стаи, превързан и обезсилен, беше Саладин.

— Може ли да ми направиш една услуга, Ролан?

— Разбира се.

— Пусни малко музика.

— Каква?

— Няма значение. Каквато и да е.

Портата беше внушителна, пътеката — дълга и настлана с чакъл. В края ѝ се издигаше достолепен, обрасъл с бръшлян замък. Ролан Жирар спря на няколко метра от предния вход. Остави двигателя включен.

— Дотук ми е позволено да стигна. Разочарован съм. И аз бих искал да знам как си прекарала там.

Тя не отговори.

— Ти си много смела жена, щом си отишла на онова място.

— Ти би направил същото.

— За нищо на света.

В мрака светна външна лампа и предната врата се отвори.

— Върви — каза Ролан Жирар. — Отдавна те очакват с нетърпение.

На входа на къщата вече бе застанал Михаил. Натали слезе от колата и бавно се приближи към него.

— Започвах да си мисля, че сте ме забравили. — Тя погледна покрай него към вътрешността на голямата къща. — Колко е хубаво. Много по-добре е от малкото ми жилище в Обервийе.

— Или дупката до парка „Ал Рашид“.

— Наблюдавали сте ме?

— Доколкото можехме. Знаем, че те закараха до село край иракската граница, където без съмнение си била разпитвана от мъж на име Абу Ахмед ал Тикрити. Също така сме наясно, че си прекарала няколко дни в тренировъчен лагер в Палмира, където си успяла да намериш време да обиколиш руините на лунна светлина. — Той се поколеба, преди да продължи. — И знаем — допълни, — че си била закарана в село близо до Мосул, където си останала няколко дни в голяма къща. Видяхме те да се разхождаш в един двор.

— Трябваше да бомбардирате тази къща.

Михаил я погледна въпросително. След това отстъпи и я покани с любезен жест да влезе. Тя остана като замръзнала на мястото си.

— Какво има?

— Боя се, че той ще е разочарован от мен.

— Невъзможно.

— Ще видим — каза тя и влезе.

Те я прегръщаха, целуваха я по бузите, държаха я за ръцете, сякаш се страхуваха, че може да отлети и никога да не се върне. Дина свали хиджаба от главата на Натали; Габриел сложи чаша изстудено бяло вино в ръката ѝ. Беше совиньон блан от Западна Галилея, което тя обожаваше.

— Не бих могла — засмя се тя. — Това е харам.

— Не и тази вечер — каза той. — Днес ти пак си една от нас. Имаше храна и музика, имаше и хиляди въпроси, които никой не се осмеляваше да зададе; щеше да има време за тях по-късно. Те бяха изпратили агент в търбуха на звяра и агентът се бе върнал при тях. Искаха да се насладят на това постижение. Щяха да празнуват тържеството на живота.

Само Габриел като че ли се дърпаше от празненството. Не опита храната и виното, пиеше само кафе. Но най-вече наблюдаваше Натали с изнервяща настойчивост. Тя си спомни това, което ѝ бе разказвал за майка си в първия ден във фермата в Долината на Израил: как тя рядко се усмихвала и смеела, как не можела да изпитва удоволствие от веселбите… Може би той бе наследил този неин недостатък. Или може би, помисли Натали, той знаеше, че тази вечер няма повод за празнуване.

Накрая, като че ли по някакъв недоловим сигнал, партито свърши. Чиниите бяха отнесени, виното — също. В една от всекидневните имаше запазен за Натали фотьойл. Не се виждаха камери и микрофони, но със сигурност процедурата бе записвана, мислеше си тя. Габриел предпочете да остане прав.

— Обикновено — каза той — започвам разпита от самото начало. Но може би тази вечер трябва да започнем от края.

— Да — съгласи се тя. — Може би така трябва да направим.

— Кой беше отседнал в голямата къща близо до Мосул?

— Саладин — отговори тя без колебание.

— Защо те закараха там?

— Той имаше нужда от медицински грижи.

— И ти му ги предостави?

— Да.

— Защо?

— Защото — заяви Натали — той щеше да умре.

45. Серенкур, Франция

— Един ден — каза Габриел — ще напишат книга за теб.

— Странно — въздъхна Натали, — и Саладин ми каза същото.

Вървяха по пътека в градината на замъка. От френските прозорци на всекидневната проникваше малко светлина и се стапяше в мрака. По време на дългите часове на разпита се бе извила буря и бе утихнала, чакълът под краката ѝ бе влажен. Натали трепереше. В хладината на въздуха се усещаше дъхът на предстоящата есен.

— Студено ти е — загрижи се Габриел. — Трябва да се върнем вътре.

— Не още. Искам да ти кажа нещо насаме.

Габриел спря и се обърна с лице към нея.

— Той те познава — каза тя.

— Саладин ли? — Той се усмихна. — Поласкан съм, но не съм изненадан. Имам доста почитатели в Арабския свят.

— Боя се, че има още нещо. Той знае за връзката ти с Хана Вайнберг. И подозира, че си жив.

Този път той не отхвърли думите ѝ с усмивка.

— Какво означава това? — попита Натали.

— Значи, нашите подозрения, че Саладин е бивш иракски офицер, почти със сигурност ще се окажат истина. Също така, че вероятно има връзки с някои среди в Саудитска Арабия. Кой знае? Може би получава подкрепа от тях.

— Но ИДИЛ искат да разрушат саудитската династия и да присъединят Арабския полуостров към халифата.

— На теория.

— Тогава защо саудитците ще подкрепят ИДИЛ?

— Сега ти си най-големият ни експерт по ИДИЛ. Ти ми кажи.

— Саудитска Арабия е класически случай на разкрачено положение. Бори се със сунитските екстремисти и в същото време ги подкрепя. Те са като човек, който е хванал тигър за ушите. Ако го пусне, тигърът ще го разкъса.

— Очевидно си слушала внимателно онези дълги лекции във фермата. Но пропускаш един друг важен фактор и това е Иран. Саудитците се страхуват повече от Иран, отколкото от ИДИЛ. Иран е шиитска държава. А ИДИЛ, въпреки цялата си злост, са сунити.

— И от гледна точка на саудитците — продължи Натали, — сунитският халифат е за предпочитане пред шиитския полумесец, простиращ се от Иран до Ливан.

— Точно така. — Той пак се усмихна. — Ще станеш отличен разузнавач. Всъщност — поправи се — вече си.

— Един отличен разузнавач не би спасил живота на чудовище като Саладин.

— Постъпила си правилно.

— Сигурен ли си?

— Ние не сме като тях, Натали. Ако те искат да умрат за Аллах, ще им помогнем по всякакъв възможен начин. Но няма да жертваме себе си в този процес. Освен това — добави той след малко, — ако беше убила Саладин, Абу Ахмед ал Тикрити щеше да заеме мястото му.

— Тогава защо да си правим труда да убиваме когото и да е от тях, щом на негово място се появява друг?

— Този въпрос ни измъчва през цялото време.

— А отговорът?

— Какъв избор имаме?

— Може би трябва да бомбардираме онази къща.

— Лоша идея.

— Защо?

— Ти ми кажи.

Тя се замисли внимателно върху въпроса, преди да отговори:

— Защото те ще заподозрат, че жената, която е спасила Саладин, онази, която той нарича Маймонид, е била шпионка. И е разкрила местонахождението на къщата на водача.

— Много добре. А и можеш да си сигурна, че са го преместили в мига, в който си влязла в Турция.

— Вие наблюдавахте ли?

— Сателитът ни бе препрограмиран да следва теб.

— Видях Ал Тикрити на няколко пъти да използва телефон.

— Този телефон вече няма сигнал. Ще накарам американците да прегледат техните сателитни и телефонни данни. Възможно е да са успели да проследят движенията на Саладин, но не е много вероятно. Те дълго, но неуспешно търсиха Ал Багдади. В случай като този ние имаме нужда да знаем къде възнамерява да отиде Саладин, а не къде е бил. — После попита, поглеждайки я косо: — Има ли вероятност вече да е починал от раните си?

— Винаги има такава вероятност. Но се боя, че той имаше много добър лекар.

— Това е, защото тя е еврейка. Всички знаят, че най-добрите лекари са евреи.

Тя се усмихна.

— Оспорваш ли го? — попита Габриел.

— Не. Само че и Саладин каза същото.

— Дори и спрелият часовник показва вярно времето два пъти в денонощието.

Вървяха още няколко минути, без да проговорят. Чакълът на пътеката скърцаше под краката им, отстрани ги наблюдаваха гръцки и римски статуи. Аполон блесна във всички цветове на дъгата в мрака. За миг Натали се пренесе отново в Палмира.

— А сега какво? — попита тя накрая.

— Чакаме Саладин да те повика. И спираме следващия атентат.

— А ако не изберат мен в екипа?

— Инвестирали са много време и усилия в теб. Почти толкова, колкото и ние — добави той.

— Колко дълго ще трябва да чакаме?

— Седмица, месец… — Той сви рамене. — Саладин се занимава с това от дълго време, от хиляда години всъщност. Очевидно е търпелив човек.

— Не мога да продължа да живея като Лейла Хадауи.

Габриел не отговори.

— Как са родителите ми?

— Притеснени, но са добре.

— Знаят ли, че съм била в Сирия?

— Не. Но знаят, че си жива и здрава.

— Имам една молба.

— Каквото кажеш — отвърна той. — В рамките на разумното, разбира се.

— Искам да видя родителите си.

— Невъзможно. — Габриел махна категорично с ръка.

— Моля те — настоя тя. — Само за няколко минути.

— Няколко минути ли?

— Да, не повече. Просто искам да чуя гласа на майка си. Искам баща ми да ме прегърне.

Той се направи, че мисли.

— Смятам, че може да се уреди.

— Наистина ли? Кога?

— Сега — каза той.

— Какви ги говориш?

Той посочи към фасадата на къщата, към светлината, посипваща се през френските прозорци. Натали се обърна и затича като дете по тъмната градинска пътека. Габриел си помисли, че тя бе красива дори когато плачеше.

46. Париж — Тиберия, Израел

Остатъкът от септември мина без никакви опити за контакти, също и целият октомври, който в Париж бе окъпан от слънце. Беше по-топъл от обичайното за радост на всички шпиони, незнайните герои на операцията. През първата седмица на ноември екипът бе обзет от нещо, което се доближаваше до ужасна паника. Дори обичайно спокойният Пол Русо бе извън кожата си, но на него трябваше да му бъде простено. Шефът му и министърът му дишаха във врата, както и президентът, който бе прекалено слаб политически, за да оцелее след още един терористичен атентат на френска земя. Президентът скоро щеше да пътува до Вашингтон за среща с американския си колега и Русо бе безкрайно благодарен за това.

Натали се държеше като войник, но очевидно започваше да се уморява от двойствения си живот и страховитото предградие. Нямаше повече събирания на екипа; комуникираха с нея само със съобщения. Проверките на състоянието ѝ неизменно предизвикваха троснати отговори. Казваше, че е добре. Всичко било наред. Било ѝ скучно. Била самотна. В почивните дни, когато не ходеше в клиниката, обикаляше предградието с наземната железница и побъркваше наблюдателите си по улиците в центъра на Париж. По време на една такава разходка тя бе нападната от французойка, почитателка на Националния фронт, която се заяде с хиджаба ѝ. Натали отвърна на огъня и скоро двете жени бяха пред бой на оживен ъгъл. Ако не беше полицаят, който да ги разтърве, със сигурност щяха да се хванат за косите.

— Впечатляващо представление — каза Пол Русо на Габриел същата вечер в централата на група „Алфа“ на Рю дьо Гренел. — Да се надяваме, че Саладин е гледал.

— Да — подсмихна се Габриел. — Да се надяваме.

Но дали той изобщо беше жив? И ако е така, дали вече не беше изгубил вяра в жената, която го бе спасила? Това бе най-големият им страх: че операцията на Саладин е започнала, а д-р Лейла Хадауи бе останала извън плановете им.

Междувременно системата светеше в червено. Европейските столици, включително и Париж, бяха под тревога. Департаментът за вътрешна сигурност във Вашингтон с неохота повиши готовността си, макар публично президентът да продължаваше да омаловажава опасността. Фактът че предупрежденията идваха и отминаваха, сякаш подкрепяше позицията му, че групировката нямаше сили да извърши голям терористичен акт на американска земя. Бе подписано споразумение за климатичните промени, известна попзвезда пусна дългоочакван албум, фондовата борса в Китай се срина и скоро светът забрави за заплахата.

Само че светът нямаше представа за това, което знаеха Габриел, Натали и останалите от екипа. Някъде в Ирак или Сирия се намираше мъж, който се наричаше Саладин. Той не беше бълнуващ фанатик, а разумен човек, сунит националист, най-вероятно бивш шпионин. Бе получил две рани от шрапнели от дясната страна на тялото си — една в гърдите и една в бедрото. Ако беше подвижен, почти сигурно му трябваха бастун или патерици. Белезите от раните го правеха лесен за идентифициране. Същото важеше и за амбициите му. Той планираше да проведе толкова жестока атака, че Западът да няма друг избор, освен да нападне ислямския халифат. Армиите на Рим и мъжете с черни знамена и дълги коси и бради щяха да се сблъскат на място, наречено Дабик, в полетата на Северна Сирия. Мъжете, които вееха черни знамена, щяха да победят и да поставят началото на поредица от апокалиптични събития, които да доведат до появата на Махди, последния месия, и края на дните.

Но дори в светия град Йерусалим, крайната цел на Саладин, цареше объркване. Бяха минали няколко месеца от деня, в който Габриел вече трябваше да е поел контрол над Службата, и дори министър-председателят, съучастник в отлагането, губеше търпение. Имаше съюзник в лицето на Ари Шамрон, който никога не бе подкрепял това отлагане. Изнервеният Шамрон се обади на послушен журналист и му съобщи — анонимно, разбира се, — че промяната в ръководството на Службата е неизбежна и е въпрос на дни това да се случи. Той също така предположи, че изборът на министър-председателя за този пост ще бъде, меко казано, изненадващ. Последва вълна от нажежени медийни спекулации. Много имена се спрягаха, макар това на Габриел Алон да бе споменато само мимолетно и с тъга. Габриел беше шефът, който така и не се бе състоял. Габриел беше мъртъв.

А той, разбира се, бе уморен от часовата разлика, тревожен и притеснен, че прецизно планираната и изпълнена операция е била напразна, но си беше съвсем жив. В един петъчен следобед в средата на ноември Габриел се върна в Йерусалим след няколко дни в Париж с надеждата да прекара спокоен уикенд с жена си и децата. Но само минути след пристигането му Киара му съобщи, че същата вечер ги очакват на вечеря у Шамрон в Тиберия.

— Няма начин — каза Габриел.

— Шабат е — отговори Киара. Не добави нищо повече. Тя бе дъщеря на главния равин на Венеция. В света на Киара шабат беше най-големият аргумент, други не бяха необходими. Случаят бе приключен.

— Прекалено съм уморен. Обади се на Геула и ѝ кажи, че ще отидем друга вечер.

— Ти ѝ се обади.

Той го направи. Разговорът беше кратък, по-малко от минута.

— Какво каза тя?

— Каза, че е шабат.

— Това ли бе всичко?

— Не. Каза, че Ари не е добре.

— Цяла есен боледува. Беше прекалено зает, за да забележиш, и Геула не искаше да те тревожи.

— От какво този път?

Тя сви рамене.

— Твоят абба18 остарява, Габриел.

Придвижването на семейство Алон не беше лесна работа. Столчетата за кола на децата трябваше да бъдат закопчани за задната седалка на джипа на Габриел, следван от още един автомобил. Керванът потегли през клисурата Баб ал Уад в час пик, подкара с бясна скорост на север към крайбрежната равнина и след това на запад през Галилея.

Меденожълтата вила на Шамрон се намираше на върха на отвесна скала с изглед към езерото. В началото на алеята, водеща към нея, имаше пропускателен пункт с охранител, който пазеше металната порта. Беше като влизане във военна база на враждебна държава.

Точно преди залез-слънце керванът спря пред входа на вилата. Геула Шамрон стоеше на стъпалата и почукваше по часовника си, за да покаже, че трябва да побързат, ако искат да запалят свещите навреме. Габриел внесе децата вътре, докато Киара се погрижи за храната, която приготви следобед. Геула също бе готвила от сутринта. Имаше достатъчно да нахранят цяла тълпа.

Описанието, което Киара направи на крехкото здраве на Шамрон, накара Габриел да очаква най-лошото, затова изпита огромно облекчение, когато видя, че той изглежда доста добре. Дори по-добре от последния път, в който го бе видял. Беше облечен, както обикновено, в бяла памучна риза и изгладени жълтеникавокафяви панталони, макар че тази вечер бе добавил и морскосиня жилетка заради ноемврийския хлад. От косата му не бе останало много и кожата му бе бледа и прозрачна, но сините му очи заискриха силно иззад грозните метални очила, когато Габриел влезе, понесъл двете си деца. Шамрон вдигна покритите си с петна ръце, които бяха прекалено големи за такъв дребен човек, и Габриел без страх му повери Рафаел. Шамрон внимателно го пое, сякаш беше граната без предпазител, и зашепна глупости в ухото му с ужасния си полски акцент. Когато Рафаел се засмя, Габриел се почувства доволен, че е дошъл.

Той бе отгледан в дом, в който религията не беше на почит. Ала щом Геула приближаваше светлината от свещите за шабат към очите си, докато произнасяше благословията, той си помисли, че това бе най-красивото нещо, което някога е виждал. След това Шамрон произнесе благословии за хляба и виното с еврейската интонация от неговата младост и вечерята започна. Още преди Габриел да опита от блюдата, Шамрон понечи да го разпита за операцията, но Геула умело смени темата към децата. Киара им разказа с какво ги храни, колко са пораснали и кои думички произнасят за пръв път. Габриел само бегло беше следил промените през дългите месеци на отсъствие. След няколко седмици щяха пак да се съберат в Тиберия, за да празнуват първия рожден ден на малките. Той се чудеше дали Саладин щеше да му позволи да присъства на тържеството.

През повечето време обаче се опитваше да не мисли за работата си, за да успее да се наслади на вечерта и компанията на семейството си. Не се осмеляваше да си изключи телефона, но не проверяваше за новини от Париж. Не беше необходимо. Знаеше, че след няколко минути Натали щеше да си тръгне от клиниката по булевард „Виктор Юго“ в предградието Обервийе. Може би щеше да отиде до кафенето, за да хапне и пийне нещо, или пък щеше да се отправи директно към апартамента си, за да прекара вечерта сама. Габриел почувства пареща вина: Натали също би трябвало да прекарва шабат в компанията на семейството си. Чудеше се колко още щеше да издържи. Надяваше се да е достатъчно дълго, че да дочака обаждане от Саладин.

Шамрон бе мълчалив по време на вечерята, защото общите приказки никога не са били силната му страна. След като допи кафето си, той облече старото си пилотско кожено яке и изведе Габриел на терасата. Тя гледаше на изток към сребристата повърхност на езерото и внушителните черни очертания на Голанските възвишения. Зад тях беше връх Арбел със своята старинна синагога и пещерна крепост, а на югоизточния склон се намираше малък град със същото име. Градчето някога е било арабско село на име Хитин, а много преди това, преди хиляда години, е било познато като Хатин. Точно там, на един хвърлей от мястото, където сега стояха Габриел и Шамрон, онзи Саладин, истинският, бе смазал армиите на Рим.

Шамрон запали две газови печки, защото навън захладняваше. После, след като се защити от вялата атака на Габриел, запали и една от своите турски цигари. Седяха на два стола в края на терасата, Габриел бе отдясно на Шамрон, а телефонът му лежеше на малката маса между тях. Луната плуваше високо над Голанските възвишения и хвърляше благосклонна светлина върху земите на халифата. Иззад тях през отворената врата, долитаха гласовете на Геула и Киара и гукането и смехът на децата.

— Забелязал ли си — попита Шамрон — колко много синът ти прилича на Даниел?

— Трудно е да не забележа.

— Шокиращо е.

— Да — кимна Габриел, вперил очи в луната.

— Ти си късметлия.

— Нима?

— Човек рядко получава втори шанс да бъде щастлив.

— Само че с щастието — каза Габриел — идва и вината.

— Няма за какво да се чувстваш виновен. Аз те вербувах. И аз ти позволих да вземеш жена си и детето си във Виена. Ако някой трябва да се чувства виновен — заяви сериозно Шамрон, — това съм аз. И си припомням вината си всеки път, когато погледна лицето на сина ти.

— И всеки път, когато облечеш това старо яке.

Шамрон бе скъсал якето на дясното си рамо в бързината, когато се качваше на колата си в нощта на атентата във Виена. Така и не го бе зашил — това бе следа от Даниел. Зад тях долитаха тихите гласове на жените и смехът на едно от децата, ала на кое точно, Габриел не можеше да определи. Да, мислеше си той, беше щастлив. Но не минаваше и час, без да си спомни как държи безжизненото тяло на сина си и издърпва жена си иззад волана на горящата кола. Щастието бе наказанието, задето беше оцелял.

— Хареса ми статията за предстоящата смяна на ръководството в Службата.

— Така ли? — Шамрон изглеждаше доволен от смяната на темата. — Радвам се.

— Това бе долно, Ари, дори и по твоите стандарти.

— Никога не съм вярвал в чистата битка. Затова съм шпионин, а не войник.

— Това бе разрушително — тихо отрони Габриел.

— Затова го направих.

— Министър-председателят знае ли, че ти стоиш зад това?

— А ти кой, мислиш, ме накара да го направя? — Шамрон вдигна цигарата към устните си с трепереща ръка. — Тази ситуация — каза той презрително — продължава прекалено дълго.

— Провеждам операция.

— Можеш едновременно да вървиш и да дъвчеш дъвка.

— Какво имаш предвид?

— Аз бях оперативен шеф — отговори Шамрон — и очаквам и ти да бъдеш такъв.

— В минутата, в която хората от мрежата на Саладин се свържат с Натали, ще трябва да влезем във война. Не мога да се занимавам с проблемите на „Човешки ресурси“ и кой къде има право да паркира, докато се опитвам да предотвратя следващия атентат.

— Ако изобщо се свържат с нея. — Шамрон бавно загаси цигарата си. — Два месеца и половина са много време.

— Два месеца и половина са нищо и ти го знаеш. Освен това отговаря на профила на мрежата. Сафия Бурихан е била спяща клетка много по-дълго след завръщането си от Сирия. Толкова спяща, че французите са изгубили интерес към нея. Саладин е искал да се случи точно това.

— Боя се, че министър-председателят не е готов да чака още много. Нито пък аз.

— Така ли? Хубаво е да знам, че премиерът все още те слуша.

— Кое те кара да мислиш, че някога е преставал? — Старата запалка „Зипо“ на Шамрон светна. Той докосна с пламъка края на нова цигара.

— Колко още може да изчака? — попита Габриел.

— Ако мрежата на Саладин не направи контакт с Натали до следващия петък, министър-председателят ще обяви назначаването ти по телевизията. А следващата неделя ще присъстваш на първото си заседание на кабинета като шеф на Службата.

— И кога премиерът планираше да ми каже това?

— Казва ти го сега — обясни Ари.

— А защо е това внезапно бързане?

— Политика — каза Шамрон. — Има опасност коалицията на министър-председателя да се разцепи. Той има нужда от нова енергия и е убеден, че ти ще му я дадеш.

— Нямам никакъв интерес да го спасявам политически — нито сега, нито друг път.

— Може ли да ти дам един съвет, синко?

— Щом се налага.

— Някой ден ще направиш грешка. Ще последва скандал и провал на операция. И ще имаш нужда министър-председателят да те спаси. Не го отблъсквай.

— Надявам се да сведа провалите и скандалите до минимум.

— Моля те, недей. Не забравяй, че кариера без скандал…

— Не е никаква кариера.

— Все пак си ме слушал.

— И то всяка твоя дума.

Шамрон вдигна уморените си очи към Голанските възвишения.

— Къде предполагаш, че е той?

— Саладин ли?

Ари кимна.

— Американците мислят, че е някъде край Мосул.

— Не питам американците, а теб.

— Нямам представа.

— На твое място бих избягвал използването на такива изрази, когато информирам министър-председателя.

— Ще го имам предвид.

Настъпи кратко мълчание.

— Вярно ли е, че му е спасила живота? — попита Шамрон.

— Боя се, че да.

— И за отплата Саладин ще я прати на сигурна смърт.

— Ако имаме късмет.

Точно тогава телефонът на Габриел светна. Екранът освети лицето му, докато четеше съобщението. Шамрон виждаше, че се усмихва.

— Добри новини? — попита той.

— Много добри.

— Какво става?

— Изглежда, съм получил помилване.

— От министър-председателя ли?

— Не — каза Габриел, докато изключваше телефона си. — От Саладин.

47. Аман, Йордания

Габриел се върна на улица „Наркис“ колкото да хвърли няколко дрехи в куфара. След това се качи на задната седалка на своя джип и поеха с бясна скорост през Западния бряг към летище „Кралица Алия“ в Аман, където един от самолетите „Гълфстрийм“ на Негово Величество бе зареден с гориво и готов за полет. Фарид Баракат се бе изтегнал на една от кожените седалки с разхлабена вратовръзка, изглеждаше като доволно юпи в края на тежък, но печеливш ден. Самолетът започна да рулира още преди Габриел да се настани и миг по-късно вече бе във въздуха. Все още набираше скорост, когато прелетя над Йерусалим.

— Погледни селищата… — Фарид посочи към редиците жълти улични лампи, които се спускаха по древните хълмове към Западния бряг. — С всяка година стават все повече и повече. Със скоростта, с която строите, Аман скоро ще стане предградие на Йерусалим.

Габриел обаче се взираше в нещо друго — стара варовикова жилищна сграда към края на улица „Наркис“, където жена му и децата му спяха спокойно заради хора като него.

— Може би това беше грешка — каза той тихо.

— Да не би да предпочиташ да летиш с „Ел Ал“?

— Мога да получа храна, която е кашер, и няма да ми се налага да слушам лекция за злините, идващи от Израел.

— Боя се, че нямаме кашер на борда.

— Не се тревожи, Фарид, вече ядох.

— Нещо за пиене? Какво ще кажеш за един филм? Негово Величество получава всички нови американски филми от приятелите си в Холивуд.

— Мисля, че просто ще поспя.

— Мъдро решение.

Фарид изключи лампата над седалката си, докато „Гълфстрийм“-ът напускаше израелското въздушно пространство, и скоро спеше дълбоко. Габриел никога не можеше да заспи в самолет — недостатък, който дори напълно спускащите се седалки не бяха в състояние да променят. Поръча си кафе гледайки отнесено глупавия филм, който течеше на личния му екран. И телефонът не му носеше забавление. Самолетът имаше безжичен интернет, ала преди да пресече йорданската граница, Габриел го бе изключил. По принцип беше по-добре да не се регистрира в мрежата на монарха или в някоя израелска.

На час път от източния бряг на Съединените щати Фарид спокойно се събуди, сякаш невидим иконом го бе потупал леко по рамото. Стана, отиде в личните покои на Негово Величество, където се избръсна, взе си душ и се преоблече в нов костюм с вратовръзка. Екипажът му донесе обилна английска закуска. Той вдигна капака на чайника и помириса. Чаят „Ърл Грей“ бе приготвен толкова силен, колкото искаше.

— За теб нищо ли? — попита йорданецът.

— Хапнах, докато ти спеше — излъга Габриел.

— Можеш да ползваш покоите на Негово Величество.

— Просто ще си открадна хавлиена кърпа за спомен.

Самолетът кацна на летище „Дълес“ в мрачната дъждовна сутрин и рулира до отдалечен хангар. Там чакаха три черни джипа с изцяло американски екип от охранители. Габриел и Фарид се качиха в единия и потеглиха по шосе „Дълес“ към магистрала I-495. Разузнавателният комплекс „Либърти Кросинг“, център на националната сигурност на Вашингтон след 11 септември, бе разположен на десетина декара край огромната магистрала. Но тяхната цел беше на няколко километра по-далече в източна посока по магистрала 123. Тя беше Разузнавателният център „Джордж Буш“, известен още като централата на ЦРУ.

След като преминаха през строго охранявания пропускателен пункт, те продължиха към подземен паркинг, където се качиха на асансьор, който ги отведе на седмия етаж в сградата на централата. В облицованото с ламперия фоайе ги чакаше охрана, за да ги освободи от мобилните им телефони. Фарид прилежно предаде своя, но Габриел отказа. Последва кратко спречкване, преди да му бъде позволено да продължи.

— Защо никога не съм се сещал за това? — промърмори Фарид, докато крачеха мълчаливо по покрития с дебел килим коридор.

— Те какво си мислят, че ще направя? Ще се подслушвам сам?

Отведоха ги в голяма конферентна зала с прозорци, от които се виждаха горите покрай Потомак. Ейдриън Картър ги чакаше сам. Беше облечен в син блейзър и намачкани бежови спортни панталони, облеклото на шпионина за събота сутринта. Изглеждаше определено недоволен да види двамата си най-близки съюзници от Близкия изток.

— Предполагам, че това не е приятелска визита.

— Боя се, че не — рече Габриел.

— И какво имате?

— Билет за самолета, хотелска резервация, кола под наем.

— Какво означава това?

— Значи, че младежкият отбор се кани да сътвори огромен терористичен атентат на американска земя.

Лицето на Картър посивя. Той мълчеше.

— Простено ли ми е, Ейдриън?

— Зависи.

— От какво?

— Дали можеш да ми помогнеш да го спрем.

— С кой полет пристига тя?

— Петдесет и четири на „Ер Франс“.

— Кога?

— Във вторник.

— Няколко часа преди да кацне самолетът с френския президент.

— Съмнявам се, че това е съвпадение.

— Кой хотел?

— „Кий Бридж Мариот“.

— А колата под наем?

— „Херц“.

— Предполагам, че не са ѝ съобщили целта.

— Съжалявам, Ейдриън, но това не е в стила на Саладин.

— Струваше си да попитам. Все пак тя му е спасила живота.

Габриел се намръщи, но не каза нищо.

— Вероятно — продължи Картър — възнамерявате да я оставите да се качи на самолета.

— С твое одобрение — кимна Габриел. — А ти ще проявиш мъдрост и ще я пуснеш в страната.

— Да я поставя под наблюдение — това ли предлагате? Да чакам членовете на терористичната клетка да се свържат с нея? Да ги арестувам, преди да успеят да ударят?

— Имаш ли по-добра идея?

— Ами ако тя не е единствената терористка? Ако има и други екипи? Други цели?

— Трябва да приемеш, че има други екипи и други цели, Ейдриън. Всъщност много други. Саладин е обяснил на Натали, че ще стане част от нещо голямо, толкова голямо, че Съединените щати няма да имат друг избор, освен да настъпят в Сирия.

— Ами ако не се свържат с нея? Или ако тя е част от втора вълна от атаки?

— Прости ми, че не ти нося на поднос целия заговор, Ейдриън, но нещата не стават така в реалния свят.

Фарид Баракат се усмихна. Не му се случваше често да седи на първия ред, докато американците и израелците се карат.

— Каква част от плана знае Джалал Насер? — заинтересува се Картър.

— Да му се обадя ли да го питам? Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне.

— Може би е време да го приберем, за да си поговорим.

Фарид поклати мрачно глава.

— Лоша идея.

— Защо?

— Защото най-вероятно не е запознат с цялата картина. Освен това — добави Фарид, — ако арестуваме Джалал, това ще прати сигнал на Саладин, че мрежата е компрометирана.

— Може би точно този сигнал би трябвало да му пратим.

— Той ще избухне, Ейдриън. Ще те удари по всички възможни начини.

Картър бавно въздъхна.

— Кой се занимава с наблюдението в Лондон?

— Работим съвместно с британците.

— Искам да вляза и в този екип.

— Трима са много, Ейдриън.

— Не ми пука! — Картър смръщено погледна ръчния си часовник. Беше осем и половина в събота сутринта. — Защо тези неща винаги се случват през уикенда? — Те му отвърнаха с мълчание и той вдигна очи към Габриел. — След минути няколкостотин служители на моето правителство ще научат, че Службата има агент, внедрен дълбоко в ИДИЛ. Готови ли сте за това?

— Иначе не бих дошъл тук.

— Щом се качи на самолета, тя вече не е ваш агент. Става наш агент и операцията ще е наша. Ясно?

— Добре — съгласи се Габриел. — Ала каквото и да правиш, погрижи се на всяка цена нищо да не ѝ се случи.

Картър посегна към телефона и набра някакъв номер.

— Трябва да говоря с директора. Веднага.

48. Арлингтън, Вирджиния

Касам ел Бана се събуди от призива за молитва. Пак не си спомняше какво точно бе сънувал — сънищата, също като удоволствието, му се изплъзваха. От ранна детска възраст, още като момче от делтата на Нил в Египет, той вярваше, че му е отредено величие. Учеше усърдно в училище, а после го приеха в сравнително престижен университет в Източните Съединени щати, където след дълга борба беше успял да убеди американците да го оставят да работи в страната. И за всичките му усилия бе възнаграден с живот в непрекъсната скука. Това бе типично американската скука на уличните задръствания, дълговете по кредитните карти, бързото хранене, пътуванията през уикендите до мола „Тайсънс Корнър“, където разхождаше сина си покрай витрини със снимки на незабулени полуголи жени. Дълго време обвиняваше Аллах за съдбата си. Защо му бе дал видения за величие, а след това го бе направил обикновен човек? Нещо повече, лудата амбиция на Касам го бе принудила да живее в Дома на войната, в страната на неверници. След много размишления обаче той стигна до извода, че Аллах неслучайно го е пратил в Америка. Аллах бе посочил на Касам ел Бана пътя към величието. А с величието щеше да дойде и безсмъртието.

Касам вдигна самсунга си от нощното шкафче и спря металическия носов вой на мюезина. Амина не се събуди. Беше забелязал, че тя не се събуждаше от нищо — плач на дете, гръмотевици, потракване на пръстите му по клавиатурата на лаптопа… Амина също така бе разочарована, ала не от Аллах, а от Касам. Тя бе дошла в Америка с видения от американско риалити шоу за живот в Бел Еър, но се озова на ъгъла до бакалията край Карлин Спрингс Роуд. Жената хокаше всекидневно Касам, че не успява да спечели достатъчно пари, и се утешаваше, като ги вкарваше още по-дълбоко в дългове. Последната ѝ придобивка бе нова луксозна кола. Търговците бяха одобрили покупката въпреки ужасния им кредитен рейтинг. Това можеше да се случи само в Америка, помисли си Касам.

Той се измъкна безшумно от леглото, постла малко килимче и се помоли за пръв път този ден. Докосваше пода с чело съвсем леко, за да не получи синина от молитва, позната още като забиба — арабската дума за тъмна стафида. Такива синини имаха религиозните мъже от неговото село. Ислямът не бе оставил видими следи по Касам. Той не се молеше в джамиите в Северна Вирджиния и доколкото бе възможно, избягваше другите мюсюлмани. Дори опита да промени арабското си име. На последното си работно място — малка компютърна консултантска фирма, беше познат като Кю или Кюбан, което му харесваше заради леко испанското и хип-хоп звучене.

Не бил един от онези мюсюлмани с лице на земята и задник във въздуха, обясняваше той на английски с лек акцент пред колегите си, докато пиеха бира. Бил дошъл в Америка, защото искал да избяга от всичко това. Да, жена му носела хиджаб, ала то имало повече общо с традицията и модата, отколкото с вярата. И макар че бил кръстил сина си Мохамед, това нямало нищо общо с Пророка. Това поне беше вярно. Касам ел Бана бе нарекъл сина си на Мохамед Ата, лидера на заговора от 11 септември. Ата, също като Касам, бе син на делтата на Нил. И това не беше единственото общо нещо между тях.

След като приключи с молитвите, Касам стана и слезе тихо в кухнята, където сложи капсула френско кафе в машината. После във всекидневната направи двеста лицеви опори и петстотин коремни преси. Двете тренировки на ден бяха променили тялото му. Вече не беше кльощавото хлапе от делтата на Нил; имаше тяло на ММА борец. Освен това бе станал майстор по карате и бразилско жиу-жицу. Касам ел Бана, Кюбан, беше машина за убиване.

Завърши тренировката с няколко смъртоносни движения от двете бойни изкуства и след това се върна горе. Амина все още спеше, Мохамед — също. Касам използваше третата спалня на малката къща за кабинет, който беше превърнал в хакерски рай. Влезе, седна на един от трите компютъра и бързо мина през десетина имейл акаунта и страници в социалните мрежи. Още няколко траквания по клавишите го отведоха през вратата на тъмната мрежа, в мрачния интернет свят, скрит под повърхността на официалния. Там можеше да проникне само потребител с правилните протоколи, портове, пароли и софтуерни приложения. Касам беше компютърен специалист и имаше всичко необходимо за това.

Той мина лесно през вратата и скоро се озова пред друга. Правилната парола го пусна през нея, текст му пожела мир и попита каква работа има тук. Той написа отговора си в съответното поле и след кратко забавяне получи съобщение да изчака.

— Ал-хамду ли-ллах — отрони тихо той.

Сърцето му заби по-силно, отколкото по време на тежките му тренировки. Трябваше да въведе паролата два пъти, защото в бързината я сбърка. Отначало текстът, който се появи, изглеждаше безсмислен — редове от букви и цифри без очевидна връзка, — ала правилната парола го превърна в смислен. Касам зачете бавно, защото съобщението не можеше да бъде разпечатано, запазено, копирано или свалено. Самите думи също бяха кодирани, макар той да знаеше точно какво означават. Аллах най-накрая го бе поставил на пътя към величието. А с величието, помисли си той, идваше безсмъртието.

Габриел отказа поканата на Картър да го придружи до Белия дом. Единствената му предишна среща с президента беше напрегната и присъствието му в Западното крило щеше да бъде само безполезно отклоняване на вниманието. Беше далеч по-добре да остави Ейдриън сам да съобщи на администрацията, че американската страна всеки момент щеше да бъде нападната от групировка, която президентът някога бе отписал като слаба и неефективна. Такава новина от устата на израелец щеше само да предизвика скептицизъм — нещо, което не можеха да си позволят.

Габриел обаче прие предложените от Картър тайна квартира на Ен Стрийт, джип на Управлението и охрана. След като си тръгна от Лангли, той се отправи към израелското посолство в далечния Северозападен Вашингтон. Там, в сигурната комуникационна крипта на Службата, провери екипите си в Париж и Лондон, после се обади на Пол Русо в кабинета му на Рю дьо Гренел. Русо току-що се бе върнал от Елисейския дворец, където бе предал същото съобщение, което Ейдриън Картър предаваше в Белия дом. ИДИЛ беше планирала атака на американска земя — най-вероятно за времето, в което френският президент щеше да бъде там.

— Какво друго има в графика му освен срещата в Белия дом с президента и официалната вечеря? — попита Габриел.

— Коктейл във френското посолство — отговори Русо.

— Отменете го.

— Той отказва да прави каквито и да е промени в графика.

— Колко смело от негова страна.

— Изглежда, че и той точно така мисли.

— Колко скоро можеш да дойдеш тук?

— Пристигам в понеделник вечер с първия екип. Ще отседнем в „Четири сезона“.

— Да се видим на вечеря?

— Готово.

От посолството Габриел отиде в тайната квартира за няколко часа крайно необходим сън. Картър го събуди в късния следобед.

— Готови сме — беше всичко, което каза.

— Говори ли с президента?

— За около минута-две.

— Как прие новината?

— Толкова добре, колкото може да се очаква.

— Моето име беше ли споменато?

— О, да.

— И какво?

— Праща ти поздрави.

— Само това ли?

— Поне знае името ти. Мен все още ме нарича Андрю.

Габриел се опита пак да заспи, но не се получи, затова си взе душ и се преоблече. После, придружен от охраната от Управлението, излезе от тайната квартира в последните светли минути от деня. Въздухът бе натежал от приближаваща буря; меднозлатисти листа покриваха червените тротоари. Пи кафе със сметана в сладкарница на Уисконсин Авеню и след това тръгна през Ист Вилидж на Джорджтаун към Ем Стрийт и нейните многобройни магазини, ресторанти и хотели.

Да, мислеше си той, онези щяха да имат други екипи и други цели. И дори да успеят да предотвратят атентата на д-р Лейла Хадауи, най-вероятно след няколко дни пак щеше да има американци, загинали в собствената си страна. И то заради идеология и вяра, родени в регион, който повечето от тях не можеха да намерят на картата. Нямаше как да се разберат разумно с врага, нито да го отпишат. Врагът не се усмири след американското оттегляне от ислямския свят. Америка може и да си бе тръгнала от Близкия изток, мислеше си Габриел, но Близкият изток я бе последвал у дома.

Изведнъж небесата сякаш се продъниха и ненадейният порой накара пешеходците по Ем Стрийт да се разбягат в търсене на подслон. Габриел ги погледа известно време, представяйки си, че те бягаха от нещо друго — мъже с дълги коси и бради, с фамилии, взети от родните им градове. Появата на джипа до тротоара го върна обратно в настоящето. Той се качи с подгизнало кожено яке и пое обратно към Ен Стрийт в дъжда.

49. Александрия, Вирджиния

Същият дъжд, който окъпа Джорджтаун, се сипеше и върху скромния корейски седан на Касам ел Бана, докато се движеше по трилентовия участък на магистрала 7. Беше казал на Амина, че трябва да излезе по работа. Това бе лъжа, но само малка. Още преди година Касам бе напуснал старата си компютърна консултантска фирма. Беше обяснил на колегите си и жена си, че започва собствен бизнес, поемайки рискован ход в пренаселения технически бранш в Северна Вирджиния. Истинската причина за кариерната промяна обаче се криеше другаде. Касам бе напуснал предишното си работно място, защото имаше нужда от нещо по-ценно от парите. Трябваше му време. Не можеше повече да играе по свирката на Лари Блекбърн, стария му шеф, чиято уста дъхаше на канализация, тъй като беше тайно пристрастен към обезболяващи. А и си падаше по евтини салвадорски проститутки. Касам сега бе задължен на човек с много по-големи амбиции. Не знаеше истинското му име, само бойния му псевдоним. Беше от Ирак и го наричаха Саладин.

Не беше изненадващо, че приключението на Касам бе започнало в киберпространството, където с внимателно защитена самоличност той бе задоволявал неутолимия си апетит за кръвта и бомбите на джихадисткото порно — апетит, който бе развил по време на американската окупация на Ирак. Тогава все още беше в университета. Една вечер, след мизерен работен ден и кошмарно пътуване до дома, той почука на кибервратата на вербовчик на ИДИЛ и поиска да пътува за Сирия, за да стане боец. Вербовчикът направи свои собствени проучвания и убеди Касам да остане в предградията на Вашингтон. Не след дълго, в рамките на около месец, той осъзна, че го следят. Отначало се уплаши, че са от ФБР, но скоро се убеди, че вижда непрекъснато един и същи мъж. Докато най-накрая непознатият се доближи до Касам в едно кафене до „Севън Корнърс“ и се представи. Беше йорданец, който живееше в Лондон. Казваше се Джалал Насер.

Валеше като из ведро, приличаше повече на лятна гръмотевична буря, отколкото на бавен и напоителен есенен дъжд. Може би описанията за Деня на Страшния съд все пак бяха верни, помисли си той. Може би земята бе неизлечимо болна. Той продължи по магистрала 7 към центъра на Александрия и пое към индустриалния парк на Айзенхауер Авеню. Там, сгушен между работилница за поправка на автомобилни двигатели и стрелбище, се намираше офисът на транспортната фирма „Доминиън“. Два товарни камиона на компанията, произведени в Америка, бяха паркирани отпред. Още два се намираха на етажа на склада, където стояха от шест месеца. Касам ел Бана се водеше по документи за собственик на транспортната компания. Имаше дванайсет служители. Седем наскоро бяха пристигнали в Америка, петима бяха американски граждани. Всички бяха членове на ИДИЛ.

Касам не влезе в сградата на транспортното предприятие. Вместо това включи хронометъра на мобилния си телефон и се върна на Айзенхауер Авеню. Корейският му седан беше бърз и повратлив, но сега го караше с бавната, тромава скорост на натоварен догоре камион. Излезе по отбивката от Айзенхауер Авеню и пое към магистрала I-495, а оттам — по посока на часовниковата стрелка, към магистрала 123 в Тайсънс. Когато наближаваше Андерсън Роуд, светофарът светна жълто. Обикновено Касам щеше да натисне газта до ламарината. Но сега, представяйки си, че е зад волана на натоварен камион, намали и спря.

Когато светна зелено, Касам потегли толкова бавно, че шофьорът зад него премигна с фарове и натисна клаксона. Без да му трепне окото, той продължи да кара осем километра под ограничението за скоростта до Люинсвил Роуд, където зави наляво. Оставаше по-малко от половин километър до кръстовището с Тайсънс Маклийн Драйв. Вляво пътят леко се издигаше към нещо, което приличаше на сградите на високотехнологична фирма. Касам зави надясно и спря до яркожълт пътен знак, който предупреждаваше шофьорите да се оглеждат за деца. Касам обаче погледна телефона си: 24:23:45… 24:23:46… 24:23:47… 24:23:48…

Когато станаха точно двайсет и пет минути, той се усмихна и прошепна:

— Бум!

50. Джорджтаун

Дъждът валя упорито през остатъка от уикенда и превърна Вашингтон в блатото, което някога е бил. Габриел се усещаше като затворник в тайната квартира на Ен Стрийт. Веднъж на ден ходеше до израелското посолство, за да провери екипите на терен и да се чуе с хората от булевард „Цар Саул“, и веднъж на ден Ейдриън Картър му се обаждаше с новини. ФБР и другите агенции от американската разузнавателна общност строго следяха над хиляда потвърдени или заподозрени членове на ИДИЛ.

— И нито един от тях — каза Картър — не изглежда като човек, който прави последни приготовления за атентат.

— Има само един проблем, Ейдриън.

— Какъв?

— ФБР наблюдава погрешните хора.

В понеделник следобед дъждът попрестана и вечерта през оредяващите облаци се виждаха няколко звезди. Габриел искаше да отиде пеш до „Четири сезона“ за вечерята с Пол Русо, но охранителите му от ЦРУ надделяха и го закараха с джипа. Оставиха го пред покрития вход на хотела и той влезе във фоайето, следван само от един бодигард. Няколко френски държавни служители с уморени погледи и измачкани от трансатлантическия полет костюми чакаха на рецепцията. Стояха зад висок широкоплещест мъж с вид на арабин, който сякаш бе взел назаем лондонския шивач на Фарид. Само този мъж забеляза слабия израелец, придружаван от американски охранител. Погледите им за кратко се срещнаха. След това непознатият отново обърна очи към жената на рецепцията. Габриел огледа гърба му, докато минаваше. Стори му се невъоръжен. До дясната му обувка стоеше изправено кожено дипломатическо куфарче. А на предната част на рецепцията бе подпрян лакиран черен елегантен бастун.

Габриел премина през фоайето и влезе в ресторанта. Барът сякаш беше превзет от конференция на трудно чуващите. Каза на управителя име, което не бе неговото, и бе заведен до маса с изглед към Рок Крийк Паркуей. И което беше още по-хубаво, оттам добре се виждаше фоайето, където високият, безупречно облечен арабин сега вървеше, накуцвайки, към асансьорите.

Беше поискал апартамент на най-горния етаж на хотела. Молбата му бе изпълнена — не на последно място, защото управителят на хотела вярваше, че той е далечен роднина на краля на Саудитска Арабия. Малко след като влезе в стаята си, на вратата дискретно се почука. Беше носачът с багажа му. Високият арабин се възхищаваше на гледката от прозореца си, докато носачът, африканец, окачваше калъфа му за костюми в дрешника и поставяше куфарите на рафт в спалнята. Последва обичайното, предшестващо бакшиша бъбрене с много предложения за допълнителна помощ, но нова банкнота от двайсет долара отпрати изпълнения с благодарност носач през вратата. Тя тихо се затвори и високият арабин остана пак сам.

Очите му бяха впити в трафика по Рок Крийк Паркуей. Мислите му обаче бяха насочени към човека, когото беше срещнал във фоайето — мъжа с посребрените слепоочия и запомнящи се зелени очи. Беше почти сигурен, че го е виждал и преди, не лично, а на снимки и в новините. Възможно беше да се е объркал. Всъщност, помисли си той, най-вероятно случаят бе такъв. Въпреки това, предпочете да се довери на инстинктите си, както отдавна се бе научил. Те бяха изострени като бръснач през дългите години, в които бе служил на най-жестокия диктатор в Арабския свят. И му бяха помагали да оцелее в дългата битка срещу американците, когато много други мъже като него бяха изпарени от бомбите, падащи от небето като внезапни светкавици.

Извади лаптоп от дипломатическото си куфарче и се свърза с безжичния интернет на хотела. Тъй като „Четири сезона“ бе популярен с това, че в него отсядат много видни гости, АНС без съмнение бе проникнала в системата. Това нямаше значение, харддрайвът на компютъра му беше чист като сълза. Отвори интернет браузър и написа име в полето за търсене. На екрана се появиха няколко снимки, сред които една от лондонския вестник „Телеграф“, на която се виждаше как дребен мъж тича по пътеката през Уестминстърското абатство с оръжие в ръка. Към снимката имаше статия от репортерка на име Саманта Кук за смъртта на този мъж. Изглежда, репортерката се бе объркала, тъй като героят на нейната статия току-що бе пресякъл фоайето на „Четири сезона“ във Вашингтон.

На вратата отново се почука леко, почти извинително — донесоха задължителното плато с плодове заедно с бележка, адресирана до г-н Омар ал Фарук, в която се обещаваше да бъде изпълнено всяко негово желание. В момента обаче той искаше поне няколко минути да остане сам и необезпокояван. Написа адрес в тъмната мрежа, разби една заключена с парола врата и влезе във виртуална стая, където всичко бе криптирано. Там го очакваше стар приятел.

Старият приятел попита: КАК МИНА ПЪТУВАНЕТО?

Той написа: ДОБРЕ, НО НИКОГА НЯМА ДА СЕ СЕТИШ КОГО ВИДЯХ ТОКУ-ЩО.

КОГО?

Той написа името на архангел, последвано от доста типична израелска фамилия. Отговорът се забави няколко секунди.

НЕ БИВА ДА СЕ ШЕГУВАШ С ТАКИВА НЕЩА.

НЕ СЕ ШЕГУВАМ.

КАКВО МИСЛИШ, ЧЕ ОЗНАЧАВА?

Наистина много добър въпрос. Арабинът излезе от интернет, затвори компютъра и закуцука бавно към прозореца. Стори му се, че кама се забива в бедрото на десния му крак, сърцето му биеше силно в гърдите. Погледа как се движи трафикът по булеварда и за няколко секунди болката като че ли утихна. След това трафикът се размаза пред очите му и той си представи как е яхнал буен арабски кон на планински връх край Галилейско море и гледа надолу към окъпано в слънце място на име Хатин. Видението не беше ново за него, често го спохождаше. Обикновено си представяше две мощни армии — мюсюлманска и кръстоносна, армията на Рим, — строени за битка. Но сега присъстваха само двама мъже. Единият бе израелец на име Габриел Алон. А другият беше Саладин.

Пол Русо бе все още по парижко време, така че не проточиха вечерята. Габриел му пожела лека нощ пред асансьорите и последван от бодигарда си, пое през фоайето. На рецепцията беше същата жена отпреди.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, когато Габриел се приближи.

— Наистина се надявам да можете. По-рано тази вечер видях един господин да се настанява в хотела. Висок, много добре облечен, движи се с бастун.

— Господин Ал Фарук?

— Да, той. Работили сме заедно преди много време.

— Разбирам.

— Знаете ли колко дълго ще остане?

— Съжалявам, но не ми е…

Той вдигна ръка.

— Не се извинявайте. Разбирам правилата ви.

— С радост ще му предам съобщение.

— Не е необходимо. Ще му се обадя утре сутринта. Но не му споменавайте нищо за разговора ни — добави заговорнически Габриел. — Искам да го изненадам.

След това излезе навън в хладната вечер. Изчака, докато пак се озове на задната седалка на своя събърбан, преди да се обади на Ейдриън. Картър бе все още в кабинета си в Лангли.

— Искам да провериш човек на име Ал Фарук. Около четиресет и пет годишен, може би петдесет. Не знам първото му име, нито цвета на паспорта.

— А какво знаеш за него?

— Отседнал е в „Четири сезона“.

— Пропускам ли нещо?

— Имам странно предчувствие, Ейдриън. Разбери кой е.

Връзката прекъсна. Габриел пъхна телефона в джоба на сакото си.

— Обратно на Ен Стрийт? — попита шофьорът.

— Не — отговори Габриел. — Откарай ме до посолството.

51. Обервийе, Франция

Алармата на мобилния телефон на Натали се включи в седем и петнайсет, което бе странно, защото тя не помнеше да я е нагласяла. Всъщност бе сигурна, че не беше го направила. Тя я спря с раздразнено потупване на пръста и се опита да поспи още малко, но пет минути по-късно тя пак се включи.

— Добре де — измърмори Натали към място в тавана, където си представяше, че е скрита камерата. — Печелите. Ставам.

Отметна завивката и стъпи на пода. В кухнята си свари мазно черно кафе „Карт Ноар“ в кафеварката на котлона и го наля в чаша с димящо мляко. Навън нощта бавно се оттичаше от мрачната улица. По всяка вероятност това бе последната парижка сутрин на д-р Лейла Хадауи, защото, ако Саладин успееше, тя нямаше да се върне във Франция след внезапното си, неочаквано пътуване до Америка. А и завръщането на Натали не беше сигурно. Докато седеше пред мръсния малък прозорец, обгърнала с ръце горещата си чаша, осъзна, че това няма да ѝ липсва. Животът ѝ в предградието само подсили убеждението ѝ, че няма бъдеще за евреите във Франция. Израел беше нейният дом — Израел и Службата. Габриел беше прав. Тя вече беше една от тях.

Нито ИДИЛ, нито Службата ѝ бяха дали инструкции за багажа, затова тя по инстинкт събра малко неща. Полетът ѝ бе предвиден за 13,45 от „Шарл дьо Гол“. Отиде до летището с наземната железница и в единайсет и половина се нареди на дългата опашка пред гишето за икономична класа. След трийсет минути чакане неприветлива французойка ѝ съобщи, че билетът ѝ е сменен за бизнес класа.

— Защо?

— Предпочитате да останете в икономична ли?

Жената подаде на Натали бордната карта и ѝ върна паспорта. Тя се помота няколко минути из безмитните магазини под погледа на наблюдателите от ГДВС и пое към изхода за заминаващи. Тъй като полет 54 бе за Америка, имаше специални мерки за сигурност. Хиджабът и арабското ѝ име ѝ спечелиха няколко минути допълнителна проверка, ала накрая я пуснаха в чакалнята за заминаващи. Тя се огледа за познати лица, но не откри нито едно. В безплатния брой на „Монд“ прочете за предстоящото посещение на френския президент в Америка и на една вътрешна страница — за новата вълна от нападения с нож в Израел. Изгаряше от гняв. Радваше се.

Скоро повикването за пътниците я изправи на крака. Мястото ѝ бе от дясната страна на самолета до прозореца. Седалката до нея остана празна дълго след като пасажерите от икономична класа се бяха качили и това породи в нея надежда, че може и да не се наложи да прекара следващите седем часа и половина с някой непознат. Надеждата умря, когато мъж в бизнес костюм, с черна като въглен коса и тъмни очила се настани до нея. Той не изглеждаше доволен, че ще пътува до арабка с хиджаб. Взираше се в мобилния си телефон, а Натали се взираше в нейния.

След няколко секунди на екрана се появи съобщение.

САМОТНА ЛИ СИ?

Тя написа: ДА.

ИСКАШ ЛИ КОМПАНИЯ?

С УДОВОЛСТВИЕ.

ПОГЛЕДНИ НАЛЯВО.

Тя го направи. Мъжът с черната като въглен коса и същите на цвят очила все още се взираше в телефона, но вече се усмихваше.

— Това добра идея ли е? — попита тя.

— Кое? — поинтересува се Михаил.

— Да сме заедно?

— Ще ти кажа, след като кацнем.

— И тогава какво?

Преди той да ѝ отговори, прозвуча глас, който молеше пътниците да изключат мобилните си устройства. Натали и съседът ѝ по място се подчиниха. Когато самолетът пое с грохот по пистата, тя постави длан върху неговата.

— Не още — прошепна той.

— Кога? — попита тя и си отдръпна ръката.

— Скоро — каза мъжът. — Много скоро.

52. Хюм, Вирджиния

Във Вашингтон най-накрая бе спряло да вали и хладният повей беше разгонил и последните облаци от небето. Огромните мраморни монументи светеха в бяла светлина под силното слънце, а вятърът си играеше с падналите листа по улиците на Джорджтаун. Само в река Потомак бяха останали следи от пороя. Набъбнала от оттеклите се води, задръстена от клони и боклуци, тя течеше кафява и натежала под Кий Бридж, докато Саладин караше към Вирджиния. Беше облечен като за уикенд в английската провинция — кадифени панталони, вълнен пуловер и тъмнозелен шлифер на „Барбур“. Зави надясно по булевард „Джордж Вашингтон Мемориъл“ и пое на запад.

Пътят се движеше по брега на реката малко повече от половин километър, после се изкачваше на пролома. Листата на есенните дървета блестяха под ярката слънчева светлина, а покрай калната река се простираше паралелна алея. Дори Саладин трябваше да признае, че това бе приятна промяна от суровия свят на Западен Ирак и халифата. Удобната кожена седалка на луксозния немски седан го обгръщаше с нежността на топла длан. Член на мрежата му го бе оставил на малък паркинг на ъгъла на Ем Стрийт и Уисконсин Авеню, до който той стигна след болезнена разходка през няколко пресечки от хотел „Четири сезона“. Саладин се изкушаваше да пришпори машината и да изпробва уменията си по гладкия виещ се път. Ала вместо това се придържаше стриктно към ограничението на скоростта, докато другите шофьори караха до задния му калник и правеха неприлични жестове, докато го задминаваха.

„Американци — помисли си той, — вечно бързат.“ Това бе едновременно най-голямата им сила и техният недостатък. Колко глупави бяха да си мислят, че могат да щракнат с пръсти и да променят политическия пейзаж на Близкия изток. Хора като Саладин не мереха времето с четиригодишни изборни цикли. Като дете той бе живял на брега на една от четирите реки, които извираха от Едемската градина. Неговата цивилизация бе процъфтявала хиляди години в суровите и неумолими земи на Месопотамия, преди някой изобщо да е чувал за място, наречено Америка. И ще остане много след като великият американски експеримент премине в историята. В това Саладин бе сигурен. Всички велики империи с времето се срутват. Само ислямът беше вечен.

Навигационната система на колата го отведе на магистрала I-495. Той караше на юг по отбивката за „Дълес“, покрай моловете в Тайсънс Корнър към магистрала 66, откъдето пак пое на запад към долината Шенандоа. Платната, водещи на изток, бяха все още задръстени с пътуващи за работа, но пред Саладин имаше няколко метра чист асфалт, рядкост за шофьорите в метрополиса Вашингтон. Той продължаваше прилежно да се придържа към ограничението на скоростта, докато другите го задминаваха. Последното, което му трябваше сега, бе да го спре пътна полиция; това щеше да изложи на риск сложен заговор, отнел месеци прецизно планиране. Париж и Амстердам бяха само генерални репетиции. Крайната цел на Саладин беше Вашингтон, защото само американците имаха властта да задвижат поредицата от събития, които той се опитваше да предизвика. Оставаше само последен преговор на плана с основния му човек във Вашингтон. Беше опасно, тъй като винаги съществуваше възможност човекът да бъде компрометиран, ала Саладин искаше да чуе от неговата уста, че всички са по местата си.

Подмина изхода за град с типичното американско име Гейнсвил. Трафикът намаля, теренът беше хълмист, сините върхове на планините в Национален парк Шенандоа изглеждаха на една ръка разстояние. Шофираше от четиресет и пет минути и десният му крак бе започнал да пулсира от усилието да контролира скоростта. За да забрави за болката, остави мислите си да блуждаят. Те бързо се плъзнаха към мъжа, когото бе видял във фоайето на хотел „Четири сезона“ предната вечер.

Габриел Алон…

Възможно беше присъствието му във Вашингтон да е изцяло съвпадение, все пак израелците си сътрудничеха с американците от много години. Само че Саладин се съмняваше случаят да е такъв. Няколко израелски граждани бяха загинали в парижкия атентат заедно с Хана Вайнберг, която бе лична приятелка на Алон и ценен сътрудник на израелското разузнаване. Беше напълно възможно Алон да е взел участие в разследването на атаката. Може би бе разбрал за съществуването на мрежата на Саладин. А вероятно и това, че готвят атентат в Америка. Но как? Отговорът на този въпрос бе много прост. Саладин трябваше да приеме, че Алон е успял да проникне в мрежата му — това, помисли си иракчанинът, бе специалният талант на израелеца. И ако Алон знаеше за мрежата, значи, и американците знаеха. Повечето от хората на Саладин идваха от чужбина и се бяха внедрили в страната, преминавайки през издънената американска визова и имиграционна система. Но неколцина от тях, включително и човекът, с когото Саладин всеки момент щеше да се срещне, живееха в Америка и затова бяха по-уязвими срещу антитерористичните мерки на САЩ. Те бяха много важни за успеха на операцията, но бяха и слабото звено в дългата верига на мрежата.

Навигационната система посъветва Саладин да слезе от магистрала 66 на 18-ата отбивка. Той последва инструкциите и се озова в град на име Маркъм. Не, помисли си, това по-скоро прилича на село, с къщи с покрити веранди и морави пред тях. Пое на юг по Лийдс Манър Роуд покрай оградени пасбища и обори, докато стигна град Хюм. Той бе малко по-голям от първия. Но в него нямаше магазини и пазари, само автоработилница, селска кръчма и две църкви, където неверниците се кланяха на богохулната версия на Господ.

Навигационната система вече бе станала в общи линии безполезна; адресът, към който се бе отправил Саладин, беше много отдалечен. Мъжът зави надясно по Хюм Роуд и кара по него около 800 метра, докато стигна до черен път. Той го отведе през пасбище, през билото на обрасло с гори възвишение до малък дол. Там имаше тъмно езеро с повърхност, гладка като стъкло, и къщичка във формата на буквата А. Саладин изключи двигателя; тишината бе като тази в пустинята. Отвори багажника. Вътре бяха скрити 9-милиметров „Глок 19“ и висококачествен заглушител, които бяха купени законно във Вирджиния от член на мрежата на Саладин.

С пистолета в лявата ръка и бастуна в дясната, Саладин внимателно влезе в къщата. Вътре имаше малко мебели в провинциален стил. В кухнята той кипна вода, която миришеше така, сякаш бе непречистена от езерото, и си направи слаб чай от стара торбичка „Туайнингс“. Върна се във всекидневната, седна на дивана и се загледа през триъгълния прозорец към билото, което току-що бе прекосил. След няколко минути се появи малък корейски седан, следван от облак прах. Саладин скри пистолета под бродираната възглавница, на която пишеше „Бог да благослови тази къща“. След това духна парливия чай и зачака.

Саладин никога не бе срещал боеца си лично, макар да знаеше, че е египетски гражданин със зелена карта на име Касам ел Бана, висок метър и седемдесет и пет, седемдесет и пет килограма, със ситно къдрава коса и светлокафяви очи. Мъжът, който влезе в къщата, отговаряше на описанието. Изглеждаше нервен. С кимване Саладин му даде знак да седне. След това каза на арабски:

— Мир, братко Касам.

Младият египтянин явно бе поласкан. Повтори тихо традиционния ислямски поздрав, макар и без да споменава името на мъжа, към когото се обръщаше.

— Знаеш ли кой съм? — попита Саладин.

— Не — изговори припряно египтянинът. — Никога не сме се срещали.

— Но със сигурност си чувал за мен.

Беше очевидно, че младият мъж не знаеше как да отговори на въпроса, затова продължи внимателно:

— Получих съобщение с указания да дойда на това място за среща. Не ми бе казано кой ще бъде тук и защо иска да ме види.

— Проследиха ли те?

— Не.

— Сигурен ли си?

Младият египтянин закима енергично.

— А как е транспортната компания? — попита Саладин. — Вярвам, че там няма проблеми?

Последва кратко мълчание.

— Транспортната фирма ли?

Саладин му се усмихна окуражително. Усмивката му беше учудващо чаровна, като на професионалист.

— Предпазливостта ти е достойна за възхищение. Но мога да те уверя, че не е необходима.

Египтянинът мълчеше.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита отново Саладин.

— Мисля, че да.

— Тогава отговори на въпроса ми.

— Няма проблеми с транспортната компания. Всичко си е на мястото.

Саладин отново се усмихна.

— Нека аз преценя.

Той разпита младия египтянин с търпението на умел професионалист. Професионализмът на Саладин обаче имаше две страни. Той бе бивш разузнавач, превърнал се във важен терорист. Беше развил уменията си в пустошта на провинция Анбар, където бе планирал взривявания на коли и самоубийствени атентати, като всяка нощ спеше в различно легло и се изплъзваше от дроновете и самолетите F-16. Сега се канеше да проведе обсада на американската столица от удобството на хотел „Четири сезона“. Каква ирония, помисли си той. Саладин бе готов за този момент като никой друг терорист в историята. Той бе творение на Америка. Той бе кошмарът на Америка.

Никоя подробност не му се струваше прекалено дребна, за да не ѝ обърне внимание: основните цели, вторичните цели, оръжията, бомбите в превозните средства, самоубийствените жилетки. Младият египтянин отговори на всички въпроси изчерпателно и без колебание. Джалал Насер и Абу Ахмед ал Тикрити много мъдро го бяха избрали; той имаше мозък като компютър. Останалите бойци знаеха само части от целия заговор, но Касам ел Бана знаеше почти всичко. Ако случайно попаднеше в ръцете на ФБР, докато кара обратно към Арлингтън, щеше да е катастрофа. И поради тази причина той нямаше да напусне жив усамотената къщичка край Хюм.

— Всички бойци ли са получили целите си? — попита Саладин.

— Всички без палестинската лекарка.

— Кога пристига тя?

— Трябва да кацне в четири и трийсет, но полетът ѝ се движи няколко минути преди графика.

— Провери ли?

Той кимна. Беше добър, помисли си Саладин, толкова добър, колкото и Мохамед Ата. Жалко, че никога няма да получи същата слава. За Ата се говореше с почит в джихадистките среди, ала само шепа хора от движението ще знаят името на Касам ел Бана.

— Боя се — каза Саладин, — че има лека промяна в плана.

— И кого засяга тя?

— Теб.

— Мен ли?

— Искам тази вечер да напуснеш страната и да стигнеш до халифата.

— Но ако направя резервация в последната минута, американците…

— Няма да заподозрат нищо — прекъсна го с твърд глас Саладин. — Твърде опасно е за теб да останеш тук, братко Касам. Знаеш прекалено много.

Египтянинът не отговори.

— Почисти си компютъра, нали? — попита Саладин.

— Да, разбира се.

— И жена ти не знае нищо за работата ти?

— Абсолютно нищо.

— Тя ще дойде ли с теб?

— Съмнявам се.

— Жалко — въздъхна Саладин. — Но мога да те уверя, че в халифата има достатъчно красиви млади жени.

— И аз така съм чувал.

Младият египтянин се усмихна за пръв път. Когато обаче Саладин вдигна бродираната възглавница и извади глока със заглушител, усмивката му се изпари.

— Не бой се, братко мой — каза Саладин. — Това е просто предохранителна мярка, в случай че през вратата вместо теб бе влязъл някой от ФБР. — Той протегна ръка. — Помогни ми да стана. Ще се сбогуваме навън.

С пистолета в една ръка и бастуна в другата, Саладин последва Касам ел Бана до колата му.

— Ако по някаква причина те арестуват по пътя към летището…

— Няма да им кажа нищо — отвърна смело младият египтянин — дори и да ме изтезават.

— Не си ли чул, братко Касам? Американците вече не правят такива неща.

Касам ел Бана се настани зад волана на колата си и затвори вратата. Саладин почука леко по прозореца с дръжката на бастуна. Прозорецът се спусна надолу. Младият египтянин вдигна въпросително поглед.

— Има още нещо — каза Саладин.

— Да?

Едрият мъж насочи глока със заглушител през отворения прозорец и стреля бързо четири пъти. След това бръкна вътре, като внимаваше да не си изцапа шлифера с кръв, запали двигателя и приведе колата в движение. Малко след това тя изчезна в тъмното езеро. Саладин изчака, докато спряха да излизат мехурчета и водната повърхност отново стана гладка като стъкло. Сетне се качи в колата си и пое обратно към Вашингтон.

53. „Либърти Кросинг“, Вирджиния

За разлика от Саладин, Габриел прекара тиха, макар и неспокойна сутрин в тайната квартира на Ен Стрийт, загледан в малък, зелен като тинеста вода самолет, който пълзеше бавно през екрана на мобилния му телефон „Самсунг“. Накрая, в два и половина следобед, той се качи на задната седалка на черния събърбан и бе откаран през Чейн Бридж към богаташкия анклав на Вирджиния — Маклийн. По магистрала 123 видя табелата на Разузнавателния център „Джордж Буш“. Шофьорът мина покрай входа, без да намалява.

— Пропусна отбивката — отбеляза Габриел.

Шофьорът се усмихна, но не каза нищо. Продължи по магистрала 123 покрай ниските търговски центрове и бизнес сгради на Централен Маклийн, преди най-накрая да завие по Люинсвил Роуд. Зави пак след половин километър по Тайсънс Маклийн Драйв и пое нагоре по лекото възвишение. Пътят завиваше наляво, след това надясно, а после ги изведе на голям пропускателен пункт, пазен от десетина униформени гардове, всичките тежковъоръжени. Те провериха нещо в клипборд, куче помириса колата за бомби. След това събърбанът продължи бавно към предния двор на голяма офис сграда — централата на Националния антитерористичен център (НАЦ). От другата страна на двора, свързан с удобна топла връзка, се намираше кабинетът на директора на националното разузнаване.

Габриел си помисли, че този комплекс бе паметник на провала. Американската разузнавателна общност, най-голямата и най-напредничавата, която светът някога бе познавал, не бе успяла да предотврати атентатите от 11 септември. И заради греховете си беше реорганизирана и наградена с пари, имоти и красиви сгради.

Служителка на центъра — жена около трийсетте, със сако и панталон и вързана на опашка коса — очакваше Габриел във фоайето. Тя му даде пропуск на посетител, който той закрепи на джоба на сакото си, и го поведе към оперативния етаж. Гигантските видеоекрани и извити бюра му придаваха вид на телевизионна редакция. Бюрата бяха в оптимистичен нюанс на светъл чам, като от каталог на ИКЕА. На едно от тях седяха Ейдриън Картър, Фарид Баракат и Пол Русо. Когато Габриел зае отредения му стол, Картър му подаде снимка на тъмнокос мъж на около четиресет и пет години.

— Това ли е човекът, когото си видял в „Четири сезона“?

— Доста прилича. Кой е той?

— Омар ал Фарук, саудитец, не е точно член на кралското семейство, но е близо.

— И кой го казва?

— Нашият човек в Рияд. Проверил го е. Чист е.

— Как го е проверил? При кого го е проверил?

— Саудитците.

— Е — подсмихна се иронично Габриел, — това обяснява всичко.

Картър не каза нищо.

— Постави го под наблюдение, Ейдриън — настоя Габриел.

— Може би не ме чу. Казах ти, че не е точно член на кралското семейство, но е достатъчно близък с тях. Освен това Саудитска Арабия е наш съюзник в борбата срещу ИДИЛ. Всеки месец — добави Картър, поглеждайки към Фарид Баракат — саудитците пращат тлъст чек на краля на Йордания, за да финансират усилията му, които той полага срещу ИДИЛ. И ако чекът закъснее и един ден, кралят се обажда в Рияд да се оплаква. Нали така, Фарид?

— И всеки месец — допълни Баракат — определени богати саудитци дават пари и друга подкрепа на ИДИЛ. Саудитците не са единствените. Катар и Емирствата правят същото.

Картър не беше убеден. Той се взря в Габриел.

— ФБР няма ресурси да следи всеки, който предизвиква у теб странно усещане.

— Тогава нека ние го следим.

— Ще се престоря, че не съм чул това. — Мобилният на Картър изпищя. Той погледна екрана и се намръщи. — Белият дом е. Трябва да говоря насаме.

Влезе в една от приличащите на аквариуми конферентни зали в дъното на оперативния етаж и затвори вратата. Габриел вдигна поглед към един от екраните и видя зеления самолет да наближава американския бряг.

— Добри ли са източниците ти в Саудитска Арабия? — тихо попита той Фарид Баракат.

— По-добри от твоите, приятелю.

— Направи ми услуга тогава. — Габриел му подаде снимката. — Разбери кой в действителност е този задник.

Фарид я преснима с мобилния си телефон и я прати в централата на Главната разузнавателна дирекция в Аман. В същото време Габриел изпрати съобщение до булевард „Цар Саул“, с което поиска наблюдение на гост на „Четири сезона“ на име Омар ал Фарук.

— Осъзнаваш ли — промърмори Фарид, — че сме изцяло прецакани.

— Когато всичко това свърши, ще пратя на Ейдриън хубава кошница с плодове.

— Не му е позволено да приема подаръци. Повярвай ми, приятелю, опитвал съм.

Габриел се усмихна въпреки всичко и погледна към екрана. Зеленият самолет току-що бе влязъл в американското въздушно пространство.

54. Международно летище „Дълес“

На д-р Лейла Хадауи ѝ трябваше час, за да премине през паспортния контрол на летище „Дълес“, който я посрещна ледено — четиресет минути на дългата, виеща се опашка и още двайсет пред гишето на служител на „Митнически и граничен контрол“. Служителят със сигурност не бе част от операцията. Разпита д-р Хадауи надълго и нашироко за последните ѝ пътувания — особено се заинтригува от Гърция — и за целта на посещението ѝ в Съединените щати. Отговора ѝ, че е дошла да се види с приятели, той бе чувал много пъти преди това.

— Къде живеят приятелите ви?

— Във Фолс Чърч.

— Как се казват?

Тя произнесе две арабски имена.

— При тях ли ще отседнете?

— Не.

— А къде?

И така нататък, докато не я подканиха да се усмихне за пред камерата и да постави пръста си върху хладното стъкло на дигиталния скенер. Като ѝ връщаше паспорта, служителят на митниците хладно ѝ пожела приятен престой в Съединените щати. Тя се отправи към мястото за багажа, където куфарът ѝ обикаляше бавно на вече празната лента. В залата за пристигащи потърси мъжа с черната като въглен коса и тъмни очила, ала той сякаш се бе изпарил. Лейла не беше изненадана. Докато прекосяваха Атлантическия океан, ѝ беше споменал, че на Службата ще бъде отредена второстепенна роля и сега начело на операцията ще застанат американците.

— А когато получа целта си? — бе попитала тя.

— Изпрати ни съобщение по обичайния канал.

— А ако ми вземат телефона?

— Разходи се. Сложи дамската чанта на лявото рамо.

— Ами ако не ме пуснат да се разходя?

Тя изтегли куфара си навън и с помощта на атлетичен американец с военна подстрижка се качи на маршрутката на „Херц“. Колата ѝ — яркочервен „Шевролет Импала“, беше на посоченото място. Тя сложи куфара в багажника, качи се зад волана и колебливо запали двигателя. Копчетата и екранчетата на таблото ѝ изглеждаха напълно непознати. След това осъзна, че не бе карала автомобил от сутринта, в която се върна в апартамента си в Йерусалим и намери Дина Сарид седнала до кухненската ѝ маса. Какъв провал би било, помисли си тя, ако загинеше или пострадаше в катастрофа. Избра крайна точка на навигационната система на мобилния си телефон и получи съобщение, че пътят е 40 километра и ще отнеме доста повече от час в необичайно натоварения трафик. Тя се усмихна, зарадва се на закъснението. Свали си хиджаба, сгъна го внимателно и го сложи в дамската си чанта. След това включи на скорост и пое бавно към изхода.

Не беше случайно, че импалата беше яркочервена; ФБР дискретно се бяха намесили в резервацията. Освен това техниците на Бюрото бяха сложили проследяващо устройство и подслушвателна техника в колата. В резултат на това дежурният анализатор на оперативния етаж на Националния антитерористичен център чу как Натали си тананика тихичко на френски, докато кара по отбивката за Дълес Роуд към Вашингтон. На един от гигантските екрани уличните камери следяха всяко нейно движение. На друг премигваше синята светлинка на проследяващото устройство. Мобилният ѝ телефон също излъчваше свой собствен сигнал. Френският ѝ номер се появи в затъмнено поле до премигващата синя светлина. Службата имаше достъп в реално време до гласовите ѝ разговори, съобщенията и имейлите. И сега, след като телефонът беше на американска земя, свързан с американската мобилна система, Националният антитерористичен център също имаше достъп до тях.

Яркочервената кола премина на няколко десетки метра от „Либърти Кросинг“ и продължи по магистрала 66 към Рослин в Арлингтън, Вирджиния, където зави към паркинга на „Кий Бридж Мариот“. Там мигащата синя светлина на проследяващото устройство спря. Но след интервал от трийсет секунди — достатъчни за една жена да си оправи косата и да извади куфара си от багажника на колата — приглушената правоъгълна кутийка на мобилния телефон се придвижи към входа на хотела. Спря се за кратко пред рецепцията, където приносителката му, арабка на малко повече от трийсет години, забулена, с френски паспорт, каза името си на рецепционистката. Нямаше нужда да представя кредитна карта; ИДИЛ вече бяха платили за стаята и за ненадейни разходи. Уморена от дългия ден, тя с благодарност взе електронната ключ карта и повлече бавно куфара си през фоайето към асансьорите.

След като натисна бутона за повикване, Натали забеляза привлекателна жена около трийсетте, с руса коса до раменете и куфар, имитация на „Вюитон“, която я гледаше от стол на лоби бара, декориран с ламинат и хром. Натали предположи, че жената е американска разузнавачка, и се качи на първия спрял асансьор, без да срещне погледа ѝ. Натисна бутона за осмия етаж и се премести към ъгъла на кабината, но когато вратите се затваряха, в пролуката се появи ръка. След това през тях се промуши привлекателната блондинка от лоби бара. Тя застана до отсрещната стена на кабината и се загледа право напред. Тежкият ѝ парфюм с аромат на люляк беше опияняващ.

— Кой етаж? — попита Натали на английски.

— Осмият е добре. — Акцентът ѝ беше френски, гласът звучеше познато.

Не си казаха нищо повече, докато асансьорът бавно се изкачваше. Щом вратите се отвориха на осмия етаж, Натали излезе първа. Тя поспря, за да се ориентира, и после тръгна по коридора. Привлекателната блондинка я последва и застана до нея, когато тя се изправи пред стая 822. Чак тогава Натали се вгледа в нея за пръв път. И някак си успя да се усмихне.

Това бяха очите на Сафия Бурихан.

При подготовката за пристигането на Натали ФБР бяха пратили двама агенти, мъж и жена, в същия лоби бар на „Кий Бридж Мариот“. Бюрото също така бе влязло в охранителната система на хотела и бе осигурило на Националния антитерористичен център достъп до триста камери. И агентите, и камерите бяха уловили привлекателната руса жена, която се бе качила в асансьора с Натали. Агентите не бяха направили опит да проследят двете жени, но камерите не пропуснаха движението им по полуосветения коридор до вратата на стая 822. ФБР бе проникнало и в нея. Русата жена промърмори нещо на френски, което микрофоните не успяха да уловят. Десет секунди по-късно притъмнената правоъгълна кутийка изчезна от гигантския монитор в Националния антитерористичен център.

— Изглежда, мрежата току-що направи контакт с нея — отбеляза Картър, докато гледаше как двете жени се настаняват в стаята. — Жалко, че телефонът угасна.

— Но не беше неочаквано.

— Не беше — съгласи се Ейдриън. — Щеше да е отвъд най-смелите ни надежди.

Габриел поиска отново да види записа от асансьора. Картър издаде заповед и няколко секунди по-късно той се появи на екрана.

— Хубаво момиче — каза Ейдриън.

— Натали или блондинката?

— Всъщност и двете, но говорех за блондинката. Мислиш ли, че е естествено руса?

— Абсурд. — Алон поиска по-близък план на лицето на русата. Картър пак издаде заповед.

— Позна ли я?

— Да — кимна Габриел, поглеждайки към Пол Русо. — Боя се, че да.

— И коя е?

— Тя не би трябвало да има работа в тази страна — отрони мрачно Габриел. — А щом е тук, значи, има много такива като нея.

55. Арлингтън, Вирджиния

Френският президент и неговата блестяща съпруга, бивш модел, пристигнаха в Обединената военновъздушна база „Андрюс“ в седем вечерта. Кортежът отведе двойката от предградията на Мериланд до Блеър Хаус — двореца за гости във федерален стил, намиращ се срещу Белия дом на Пенсилвания Авеню. Той беше най-големият, който някой помнеше. Многото затворени улици блокираха мостовете през река Потомак и превърнаха Централен Вашингтон в паркинг за хиляди прибиращи се от работа хора. За нещастие, разбъркването на живота в столицата щеше да става още по-лошо. По-рано същата сутрин „Уошингтън Поуст“ бе публикувал статия, в която пишеше, че операциите по сигурността за френско-американската среща на върха са най-широкомащабните, откакто американският президент бе встъпил в длъжност за втори път. Вестникът съобщаваше, че първостепенната заплаха била от нападение на ИДИЛ. Но дори почитаемият „Поуст“ — с неговите многобройни източници в американската разузнавателна общност, не бе наясно с истинската същност на бедствието, надвиснало над града.

До вечерта интензивните усилия да се спре атаката вече бяха центрирани около хотела в подножието на Кий Бридж в Арлингтън, Вирджиния. В стая на осмия етаж се намираха две жени: едната — агент на израелското разузнаване, а другата — агент на мъжа, наречен Саладин. Присъствието на втората жена на американска земя би тревога в Националния антитерористичен център и из цялата американска система за национална сигурност. Десетина различни държавни агенции се опитваха отчаяно да открият как е успяла да влезе в страната и откога беше там. Белият дом бе осведомен за ситуацията. Говореше се, че президентът бил бесен.

В осем и половина вечерта двете жени решиха да излязат от хотела и да отидат на вечеря. Пиколото им препоръча да избягват Джорджтаун, където било истинска лудница заради промяната на движението. И ги упъти към верига от ресторанти в квартал Кларъндън, Арлингтън. Натали отиде дотам с яркочервената импала и паркира на общински паркинг до булевард „Уилсън“. Ресторантът не изискваше резервации и бе прочут с големината на порциите си и дължината на опашките. Чакането продължи трийсет минути, но имаше една свободна кръгла висока маса в бара. Менюто беше от десет ламинирани и подвързани със спирала страници. Сафия Бурихан го прелисти объркано, беше озадачена.

— Кой може да изяде толкова много храна? — попита тя на френски, докато обръщаше страницата.

— Американците — каза Натали, оглеждайки добре охранената клиентела наоколо. Помещението бе с високи тавани и вътре бе невероятно шумно. Което го правеше идеално място за разговор.

— Мисля, че си загубих апетита — тихо въздъхна Сафия.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Ядох във влака.

— Какъв влак?

— От Ню Йорк.

— Откога си в Ню Йорк?

— Само от ден. Дойдох там от Париж.

— Не говориш сериозно.

— Казах ти, че някой ден ще се върна във Франция.

Сафия се усмихна. С русата коса и прилепналата рокля изглеждаше съвсем като французойка. Натали си представи каква жена можеше да стане, ако не бяха радикалният ислям и ИДИЛ.

Сервитьорката се приближи към тях. И двете поръчаха чай. Натали се подразни, че ги прекъснаха. Изглежда, Сафия бе в настроение да говори.

— Как успя да се върнеш във Франция?

— А ти как мислиш?

— С чужд паспорт ли?

Сафия кимна.

— А на кого беше?

— На едно ново момиче. Беше със същата височина и тегло и в лице приличаше достатъчно на мен.

— Как пътува?

— Основно с автобус и влак. Когато влязох в ЕС, никой вече не ми поглеждаше паспорта.

— Колко време прекара във Франция?

— Около десет дни.

— В Париж ли?

— Само накрая.

— А преди това?

— Бях скрита в клетка във Во ан Велен.

— Със същия паспорт ли дойде тук?

Тя кимна.

— И никакви проблеми?

— Абсолютно никакви. Американските митничари бяха дори много мили с мен.

— С тази рокля ли бе облечена?

Чаят пристигна, преди Сафия да успее да отговори. Натали чак сега отвори менюто.

— На чие име е паспортът?

— Защо питаш?

— Какво ще стане, ако ни задържат? Ами ако ме питат за името ти и аз не мога да им го кажа?

Сафия обмисли сериозно въпроса.

— Асма — каза тя накрая. — Асма Думаз.

— И откъде е Асма?

— Клиши су Боа — изрече Сафия със смръщени устни.

— Съжалявам да го чуя.

— Какво ще ядеш?

— Омлет.

— Мислиш ли, че могат да направят приличен омлет?

— Ще разберем.

— Няма ли да си вземеш предястие?

— Мислех си за супа.

— Звучи ужасно. Вземи си салата.

— Изглеждат огромни.

— Ще си я поделим. Но не вземай от онези ужасни сосове. Поискай просто олио и оцет.

Сервитьорката се появи отново и Натали поръча и за двете.

— Говориш английски много добре — отбеляза завистливо Сафия.

— И двамата ми родители го говорят, а и съм го учила в училище.

— Аз пък нищо не научих в моето. — Сафия погледна към телевизора над бара. Беше пуснат на Си Ен Ен. — За какво говорят?

— За заплаха от нападение на ИДИЛ по време на посещението на френския президент.

Сафия мълчеше.

— Дадоха ли ти твоята цел? — попита тихо Натали.

— Да.

— Самоубийствена акция ли е?

Сафия бавно кимна, вперила очи в екрана.

— Ами аз?

— Скоро и на теб ще ти я дадат.

— Кой?

Сафия сви безразлично рамене.

— А ти знаеш ли каква е?

— Не.

Натали погледна към телевизора.

— Какво казват сега? — заинтересува се Сафия.

— Същото.

— Винаги приказват едно и също.

Натали слезе от високия стол.

— Къде отиваш?

Тя кимна към коридора, водещ към тоалетните.

— Ходи, преди да излезем от хотела.

— От чая е.

— Не се бави.

Натали сложи дамската си чанта на лявото рамо и се промъкна бавно през бара, през лабиринта от високи маси. Дамската тоалетна беше празна. Тя влезе в една от кабинките, заключи вратата и започна бавно да брои наум. Когато стигна до четиресет и пет, чу вратата на тоалетната да се отваря и затваря, после пръскането на водата от мивката и звука от сешоар за ръце. Към тази симфония от тоалетни звуци Натали добави шума от пуснатото казанче. Излезе от кабинката и видя жена, която стоеше пред огледалото и си оправяше грима. Жената беше малко над трийсетте. Носеше прилепнали ластични дънки и пуловер без ръкави, които не стояха добре на едрото ѝ тяло. Тя имаше широки рамене и мускулести ръце на олимпиец. Кожата ѝ бе суха и пореста, сякаш беше живяла в пустинята или високо в планината.

Натали отиде до втората мивка и пусна кранчето. Когато се погледна в огледалото, забеляза, че непознатата се взира в отражението ѝ.

— Как си, Лейла?

— Коя си ти?

— Няма значение.

— Освен ако не си една от тях. Тогава има голямо значение за мен.

Жената напудри грубата кожа на лицето си.

— Аз съм Мегън — каза тя на отражението ѝ. — Мегън от ФБР. А ти губиш ценно време.

— Знаеш ли коя е онази жена?

Жената кимна, остави пудрата и продължи с устните си.

— Как е влязла в страната?

— С фалшив паспорт.

— Откъде е влязла?

Натали отговори.

— „Кенеди“ или Нюарк?

— Не знам.

— Как е стигнала до Вашингтон?

— С влак.

— На чие име е паспортът?

— Асма Думаз.

— Дадоха ли ти цел?

— Не. Но на нея са ѝ дали. Самоубийствен атентат.

— Знаеш ли целта ѝ?

— Не.

— Срещала ли си се с други членове на атакуващата клетка?

— Не.

— Къде е телефонът ти?

— Тя ми го взе. Не се опитвайте да ми пращате никакви съобщения.

— Изчезвай.

Натали спря кранчето и излезе. Сафия я гледаше тревожно как приближава масата. После очите ѝ се преместиха върху жената с атлетичен вид и загрубяла кожа, която се връщаше на мястото си на барплота.

— Тази опита ли да те заговори?

— Коя?

Сафия кимна към бара.

— Тя ли? — Натали поклати глава. — През цялото време бъбри по телефона.

— Наистина ли? — Сафия умело подправи салатата с оцет и олио. — Бон апети.

56. „Кий Бридж Мариот“, Арлингтън

Стаята беше единична, леглото едва стигаше за двете. Сафия имаше здрав сън — доста учудващо за човек, който знае, че скоро ще загине. Само веднъж скочи посред нощ и започна да бълнува обяснения как е правилно да се използва жилетката с експлозиви. Натали слушаше внимателно бръщолевенето ѝ и търсеше знаци, които да подскажат целта ѝ, но скоро Сафия отново заспа дълбоко.

Натали също се унесе някъде след три през нощта. Събуди се и усети, че Сафия е прилепнала към гърба ѝ като уплашено животно. Времето навън беше сиво и дъждовно, а от бързата смяна на налягането главата я болеше. Тя глътна две обезболяващи таблетки и пак се отпусна в приятен полусън, докато ревът на самолет не я събуди за втори път. Сякаш прелетя на метър от прозореца им. След това се спусна ниско над Потомак и изчезна в облаците към края на пистата на летище „Рейгън“.

Натали се обърна и видя Сафия да седи на леглото, взряна в мобилния си телефон.

— Как спа? — попита Сафия, без да сваля очи от екрана.

— Добре. А ти?

— Не беше зле. — Изключи телефона. — Стягай се. Чака ни работа.

След като си взеха душ и се облякоха, поеха надолу към фоайето, за да се възползват от безплатната закуска. Сафия нямаше апетит. Нито пък Натали. Тя изпи три чаши кафе, за да се поразсъни, и се насили да изяде кофичка кисело мляко. Ресторантът беше пълен с туристи, а двама добре облечени мъже приличаха на хора в командировка. Единият от тях не можеше да откъсне очи от Сафия. Другият гледаше новините по телевизията. Известен телевизионен водещ предаваше на живо от десния долен ъгъл на екрана. Американският и френският президент се бяха настанили пред камината в Овалния кабинет. Американският президент говореше. Френският не изглеждаше доволен.

— Какво казва? — попита Сафия.

— Трябвало да работят с техните приятели и съюзници в Близкия изток, за да победят ИДИЛ.

— Той сериозно ли говори?

— Нашият президент като че ли не мисли така.

Сафия срещна погледа на вече не толкова тайния си обожател в другия край на ресторанта. И веднага извърна очи.

— Този защо ме зяпа?

— Смята те за привлекателна.

— Сигурна ли си, че е само това?

Натали кимна.

— Досадно е.

— Знам.

— Иска ми се да мога да си сложа хиджаба.

— Няма да помогне.

— Защо?

— Защото пак ще си хубава. — Натали изгреба последното кисело мляко от дъното на пластмасовата кофичка. — Наистина трябва да хапнеш нещо.

— Защо?

Натали нямаше отговор.

— Къде ще ходим тази сутрин? — попита тя.

— На пазар.

— От какво имаме нужда?

— От дрехи.

— Аз имам.

— Трябват ни хубави дрехи.

Сафия погледна към телевизионния екран, където прессекретарят на Белия дом извеждаше репортерите от Овалния кабинет. След това стана и без да каже нищо, излезе от ресторанта. Натали я следваше на няколко крачки, а дамската ѝ чанта бе на дясното рамо. Навън дъждът бе намалял до студено ромолене. Те минаха бързо през паркинга и се качиха в импалата. Натали пъхна ключа и запали двигателя, а Сафия извади мобилния си телефон от чантата и в търсачката на картите на Гугъл написа ТАЙСЪНС КОРНЪР. Когато синият маршрут се появи на екрана, тя посочи към шосето „Лий“.

— Завий надясно.

На оперативния етаж на Националния антитерористичен център Габриел и Ейдриън Картър гледаха как яркочервената импала поема по магистрала I-66 на запад, последвана от „Форд Експлорър“ с двама офицери от специалната група за наблюдение на ФБР. На съседния екран синята светлинка на проследяващото устройство проблясваше на огромна дигитална карта на Вашингтон.

— Какво ще правиш? — попита Габриел.

— Решението не е мое. По никакъв начин.

— Чие е?

— Негово. — Картър кимна към живото излъчване на Си Ен Ен от Овалния кабинет. — Той отива към Ситуационната зала. Всички шефове на националната сигурност са там.

Точно тогава телефонът пред Ейдриън звънна. Разговорът беше изцяло монологичен.

— Разбрано — беше всичко, което той каза. След това затвори и се взря в мигащата синя светлинка, движеща се на запад по I-66.

— Какво е решението? — попита Габриел.

— Ще ги оставим да правят каквото искат.

— Добър избор.

— Може би — каза Картър. — А може би не.

Натали караше по I-66 към магистрала I-495 и оттам към мола „Тайсънс Корнър Сентър“. На заветното първо ниво на паркинг Б имаше няколко свободни места, но Сафия я упъти към второто ниво. После посочи към празен далечен ъгъл и нареди:

— Паркирай там.

— Защо толкова далеч от мола?

— Просто прави каквото ти казвам — просъска Сафия.

Натали отиде на мястото и угаси двигателя. Сафия разглеждаше таблото, докато покрай тях минаваше форд. Той паркира в края на същата редица, а от него слязоха двама типични американци малко над трийсетте и тръгнаха към мола. Сафия сякаш не ги забеляза. Все още се взираше в таблото.

— Багажникът на тази кола може ли да се отваря отвътре?

— Ето — каза Натали и посочи бутона почти в средата на таблото.

— Остави вратите отключени.

— Защо?

— Защото аз ти казвам.

Сафия слезе, без да продума повече. Двете поеха към стълбището и се спуснаха към входа на „Блумингдейл“. Типичните американци се правеха, че пазаруват зимни палта. Сафия последва указанията към отдела за дамски дрехи и прекара следващите трийсет минути в разходка от бутик на бутик, от рафт на рафт. Натали обясни на продавачката, че приятелката ѝ търси нещо, подходящо за делова вечеря — пола и сако, но сакото да не е много прилепнало. Сафия премери няколко от предложените, ала отхвърли всичките.

— Прекалено прилепнало — каза тя на развален английски, докато прокарваше ръце по заоблените си бедра и плоския си корем. — По-свободно.

— Ако имах тяло като вашето — подхвърли продавачката, — щях да ходя с възможно най-прилепнали дрехи.

— Тя иска да направи добро впечатление — обясни Натали.

— Кажете ѝ да пробва в „Мейсис“. Там може да извади повече късмет.

Така и направиха. След няколко минути тя намери сако на Тахари, дълго до средата на бедрата и с пет копчета, което обяви за подходящо. Избра две — червено и сиво, и двете в размер 42.

— Прекалено големи са за нея — каза ѝ продавачката. — Тя е максимум 40-и размер.

Натали безмълвно прокара кредитната си карта през слота и се подписа на тъчскрийна. Продавачката опакова двете сака в бяла найлонова торба с логото на „Мейсис“ и ги подаде. Натали взе дрехите и последва Сафия навън.

— Защо си купи две сака?

— Едното е за теб.

На Натали изведнъж ѝ призля.

— Кое?

— Червеното, разбира се.

— Никога не съм изглеждала добре в червено.

— Не ставай глупава.

Навън пред мола Сафия погледна телефона си.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя.

— Като какво например?

— Грим? Бижута?

— Ти ми кажи.

— Какво ще кажеш за кафе?

На Натали не ѝ се пиеше кафе, но не искаше да си изпроси още един упрек от Сафия. Отидоха в „Старбъкс“ в съседство, поръчаха и седнаха на маса пред мола. Няколко мюсюлманки, всичките забулени, говореха тихо на арабски, а много други жени с хиджаби — и на средна възраст, и още момичета, минаваха през аркадата. На Натали ѝ се стори, че се е върнала в предградието си. Погледна към Сафия, която се взираше с празен поглед в далечината. Тя здраво стискаше мобилния си телефон. Кафето ѝ стоеше недокоснато на масата до нея.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Натали.

— Не може.

— Защо?

— Не е позволено.

Телефонът на Сафия извибрира. Тя прочете съобщението и рязко стана.

— Вече можем да вървим.

Върнаха се на паркинг Б и се качиха на второто ниво. Далечният ъгъл вече бе запълнен с коли. Докато се приближаваха към импалата, Натали отвори багажника с дистанционното, но Сафия бързо го прихлопна.

— Окачи дрехите отзад.

Натали направи каквото ѝ бе наредено. Седна зад волана и запали двигателя, докато Сафия въвеждаше „Кий Бридж Мариот“ в навигацията на телефона си.

— Следвай знаците до изхода — каза тя. — И след това завий наляво.

Кратките доклади от екипите за наблюдение на ФБР се появяваха на екрана в Националния антитерористичен център като информация на таблото за заминаващи самолети на летище: ОБЕКТИТЕ КУПУВАТ ДРЕХИ В „МЕЙСИС“… ОБЕКТИТЕ ПИЯТ КАФЕ В „СТАРБЪКС“… ОБЕКТИТЕ СИ ТРЪГВАТ ОТ МОЛА… Скрити в Ситуационната зала на Белия дом, президентът и неговият екип по национална сигурност бяха издали своята присъда: Слушаме, гледаме, чакаме. Оставете ги да правят каквото искат.

— Добър избор — повтори Габриел.

— Може би — отново кимна Ейдриън. — Или може би не.

В дванайсет и петнайсет червената импала зави към паркинга на „Кий Бридж Мариот“ и отиде на същото място, откъдето бе тръгнала два часа по-рано. Охранителните камери на хотела разказаха част от историята. Кратките информации от наблюдателите на ФБР казваха останалото. Обектите излязоха от колата. Обект едно — израелският агент, взе торбата от „Мейсис“ от задната седалка. Обект две — французойката, взе две големи книжни торби от багажника.

— Какви са тези торби в багажника? — попита Габриел.

Картър мълчеше.

— Откъде са торбите? — повтори той.

Картър изкрещя въпроса към оперативния етаж. Отговорът се появи на екрана няколко секунди по-късно.

Торбите бяха от „Л. Л. Бийн“.

— Мамка му! — изругаха в един глас Алон и Картър.

Натали и Сафия не бяха ходили до „Л. Л. Бийн“.

57. Белият дом

Много по-късно срещата между американския и френския лидер щеше да бъде запомнена като най-прекъсваната. Три пъти американският президент бе викан в Ситуационната зала. Два пъти отиде сам, като остави френския си колега и най-близките му сътрудници в Овалния кабинет. Третия път отидоха всички. Все пак и двете жени в стая 822 на „Кий Бридж Мариот“ имаха френски паспорти, макар документите и на двете да бяха фалшиви. Накрая двамата лидери успяха да прекарат един час заедно без прекъсване, преди да се появят в Източната зала за съвместна пресконференция. Американският президент остана с мрачно лице през цялото време и отговорите му бяха необичайно бъбриви и разфокусирани. Репортер предположи, че президентът изглежда раздразнен от френския си колега. Нищо не би могло да е по-далеч от истината.

Френският президент си тръгна от Белия дом в 15 часа и се върна в Блеър Хаус. В същия момент Департаментът за вътрешна сигурност издаде внимателно формулирано предупреждение за вероятна терористична атака на американска земя, може би във Вашингтон. След като бюлетинът не успя да привлече достатъчно внимание — само една кабеларка си направи труда да го отрази, — секретарят на ДВС набързо свика пресконференция, за да повтори предупреждението пред камерите. Напрегнатото му поведение ясно показа, че това не бе съобщение, с което цели просто да се застрахова. Опасността бе истинска.

— Ще има ли промени в графика на президента? — попита репортер.

— Засега не — отговори завоалирано секретарят.

След това той изброи няколко стъпки, които ще предприеме федералното правителство, за да предотврати или осуети евентуална атака, макар да не спомена за ситуацията, която се разиграваше от другата страна на река Потомак Там, където в 12,18 часа две жени — обекти едно и две, както бяха известни — се бяха върнали в хотелската си стая след бърза разходка за пазаруване в „Тайсънс Корнър Сентър“. Обект едно бе окачил торбата от „Мейсис“ в гардероба, а обект две бе сложил два подозрителни пакета — пазарски торби от „Л. Л. Бийн“ — на пода близо до прозореца. Микрофоните уловиха три пъти как обект едно пита какво е съдържанието на торбите. Три пъти обект две отказа да отговори.

Цялата система за национална сигурност на Съединените щати отчаяно си задаваше същия въпрос. Как торбите се бяха озовали в багажника на импалата обаче, бе установено доста бързо с помощта на многото охранителни камери на Тайсънс Корнър. Доставката се бе случила в 11,37 предобед на второто ниво на паркинг Б. Мъж с шапка и палто с неопределен етнически произход и възраст бе влязъл в паркинга пеш, с по една торба на „Л. Л. Бийн“ във всяка ръка, и ги бе напъхал в багажника на импалата, която беше оставена незаключена. След това излезе от паркинга, пак пеш, отправяйки се към магистрала 7, където камерите го бяха уловили да влиза в „Нисан Алтима“ с номер от Делауер. Той бе взет под наем в петък следобед от офис на „Херц“ на гара Юниън. Архивите на „Херц“ съобщиха самоличността на клиента — французойка на име Асма Думаз. Името не беше познато на ФБР.

Всичко това не обясняваше съдържанието на торбите, макар че от професионалния начин на доставка можеше да се предположи най-лошото. Един високопоставен служител на ФБР и най-близкият политически съветник на президента веднага препоръчаха незабавно нахлуване в стаята. Но по-спокойни умове, сред които и президентът, надделяха. Камерите и микрофоните щяха да предупредят ФБР в мига, в който двата обекта започнеха да се готвят за атаката. Междувременно подслушвателните устройства имаха потенциала да осигурят безценна информация, например какви са целите и самоличностите на други членове на бойната клетка. За всеки случай спецчастите на ФБР и екипи за спасяване на заложници тихо бяха заели позиции около хотела. За момента управата на „Мариот“ не знаеше нищо.

Сигналът от камерата и микрофоните в стая 822 течеше през Националния антитерористичен център към Белия дом и отвъд. Основната камера беше скрита в конзолата с електрониката — като екран, който държи под око Уинстън Смит19 в неговия апартамент в жилищен дом „Победа“. Обект две лежеше полугола на леглото и пушеше в нарушение на хотелските правила и законите на ИДИЛ. Обект едно, яростен непушач, бе помолила за разрешение да излезе от стаята, за да подиша чист въздух, но обект две ѝ отказа. Обясни, че било харам да излиза.

— Кой го казва? — попита обект едно.

— Саладин.

Споменаването на името на мозъка на организацията подсили надеждите на Националния антитерористичен център и Белия дом, че важна разузнавателна информация скоро ще потече от устата на обект две. Вместо това тя запали нова цигара и включи телевизора с дистанционното. Секретарят по вътрешна сигурност даваше пресконференция.

— Какво казва?

— Предупреждава, че ще има атака.

— Откъде знае?

— Няма да каже.

Обект две, все още с цигара в уста, провери телефона си, в който ФБР и АНС не успяха да проникнат. След това присви очи срещу телевизора. Секретарят по вътрешна сигурност бе приключил пресконференцията. Експерти по тероризма анализираха това, което току-що бе станало ясно.

— Какво казват?

— Същото — обясни обект едно. — Ще има атака.

— Знаят ли за нас?

— Щяха да ни арестуват, ако знаеха.

Обект две не изглеждаше убедена. Тя провери телефона си, направи го отново след петнайсет секунди и пак след още десет. Очевидно очакваше важна информация от мрежата. Тя дойде в 16,47 ч.

— Ал-хамду ли-ллах — прошепна обект две.

— Какво има?

Обект две смачка цигарата и изключи телевизора.

На оперативния етаж на Националния антитерористичен център няколко десетки анализатори и служители гледаха и чакаха. Там бяха и ръководителят на елитна френска антитерористична организация, шефът на йорданската Главна разузнавателна дирекция и бъдещият началник на израелската разузнавателна служба. Само израелецът не можеше да гледа това, което се случи после. Седеше на отредения му стол до извитата маса, опрял ръце върху светложълтото дърво, покрил очите си с длани, и слушаше.

— В името на Аллах, всемилостивия, милосърдния…

Натали записваше предсмъртното си видео.

58. Александрия, Вирджиния

Денят бе необикновено спокоен в транспортна компания „Доминиън“ в Александрия, Вирджиния. Постъпи само една малка поръчка от жена, която живееше сама и сменяше порутения си апартамент под наем на Капитолийския хълм за малка къщичка в Северен Арлингтън, за която се бе изръсила 700 000 долара. За това трябваше само един камион и двама работници. Единият беше йорданец, а другият — от Тунис. И двамата бяха членове на ИДИЛ и се бяха обучавали и воювали в Сирия. Жената, която работеше като сътрудник на виден републикански сенатор, разбира се, не знаеше това. Тя почерпи мъжете с кафе и курабийки и след приключване на работата им даде голям бакшиш.

Двамата работници тръгнаха от Северен Арлингтън в седемнайсет и трийсет и поеха обратно към централата на компанията на Айзенхауер Авеню в Александрия. Заради натоварения трафик в пиковия час пристигнаха чак в шест и петнайсет, малко по-късно, отколкото се бяха надявали. Паркираха камиона — „Фрайтлайнер“ модел 2011 г., пред склада и влязоха в офиса през стъклената врата. Фатима — младата жена, която вдигаше телефоните на компанията, отсъстваше и бюрото ѝ бе празно. Тя бе отлетяла за Франкфурт предната вечер и вече беше в Истанбул. До сутринта щеше да е в халифата.

Друг вход водеше към склада. Имаше още два фрайтлайнера, на които бе изрисувано логото на „Доминиън“, и три бели коли „Хонда Пайлът“. В хондите имаше арсенал от бойни пушки AR-15 и пистолети „Глок“ 45-и калибър, както и бомба в раница и самоубийствена жилетка. Във всеки фрайтлайнер имаше петстотинкилограмова бомба от амониева селитра и мазут. Те бяха точни реплики на устройството, срутило много сгради в Канари Уорф в Лондон през февруари 1996 г. Не беше съвпадение. Мъжът, направил бомбата в Канари Уорф, бивш терорист от Ирландската републиканска армия на име Еймън Куин, бе продал проекта на ИДИЛ за два милиона долара.

Останалите членове на атакуващата клетка вече бяха тук. Двама бяха облечени в западни дрехи, но другите, общо единайсет на брой, носеха черни тактически униформи и бели маратонки, отдавайки с облеклото си почит на Абу Мусаб ал Заркауи. По оперативни причини тунизиецът и йорданецът останаха с гащеризоните на „Доминиън“. Трябваше да направят една последна доставка.

В седем и петнайсет мъжете се помолиха заедно за последен път. Малко след това тръгнаха, като оставиха само тунизиеца и йорданеца. В седем и половина те се качиха в кабините на фрайтлайнерите. Тунизиецът бе избран да кара водещия камион. В много отношения това бе по-важната задача, защото, ако той се провалеше, вторият камион нямаше да достигне целта си. Той бе кръстил камиона Бурак — на божественото животно, приличащо на кон, което бе отнесло пророка Мохамед от Мека до Йерусалим през нощта на Исра и Мирадж. Тунизиецът щеше да предприеме същото пътуване тази вечер, което, иншаллах, щеше да свърши в рая.

То обаче започна от невзрачен индустриален участък на Айзенхауер Авеню. Той кара по него до свързващото шосе и оттам пое по магистрала I-495. Трафикът беше натоварен, но се движеше под разрешената скорост. Тунизиецът се престрои в дясната лента и след това погледна в страничното огледало. Вторият фрайтлайнер беше на малко повече от половин километър зад него, точно където би трябвало. Тунизиецът се взря право напред и започна да се моли.

„В името на Аллах, всемилостивия, милосърдния…“

Саладин също каза задължителните вечерни молитви, макар и не с такъв плам като мъжете в склада, защото той нямаше намерение тази вечер да става мъченик. След това се облече в тъмносив костюм, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Куфарът му бе стегнат. Той го извлече в коридора и като се подпираше на бастуна, закуцука към асансьора. Когато слезе, взе разпечатана разписка от рецепцията и излезе на паркинга. Колата го чакаше. Каза на пиколото да качи куфара му в багажника и седна зад волана.

От другата страна на улицата срещу „Четири сезона“, пред входа на една аптека, бе спрял „Буик Регал“ под наем. Ели Лавон седеше на предната седалка, Михаил Абрамов бе зад волана. Те с часове бяха наблюдавали входа на хотела, понякога седнали удобно в колата, понякога от кафенето на тротоара, а за кратко и пред самия хотел. Но не бяха зърнали нито за миг техния обект на наблюдение, предполагаемия саудитски гражданин Омар ал Фарук. Обаждане до рецепцията обаче бе потвърдило, че г-н Ал Фарук, който и да беше той, бе наистина техен гост. Той бе наредил да не му прехвърлят разговори. След минаване покрай вратата бе установено, че на нея виси табелка да не бъде безпокоен.

Михаил, който бе по-скоро човек на действието, а не на съзерцанието, барабанеше тревожно с пръсти по централната конзола, но Лавон, покрит с белези ветеран, участвал в много такива наблюдения, седеше спокоен като статуя на Буда. Кафявите му очи бяха впити във входа на хотела, където черно БМВ седан чакаше да завие по Ем Стрийт.

— Ето го нашето момче — каза той.

— Сигурен ли си, че е той?

— Напълно.

Беемвето зави бавно покрай остров от малки дървета и храсти и пое по Ем Стрийт.

— Определено е той — съгласи се Михаил.

— Занимавам се с това отдавна.

— Къде мислиш, че отива?

— Може би трябва да го проследим и да разберем.

Саладин зави надясно по Уисконсин Авеню и след това наляво по Проспект Стрийт. От северната страна се намираше „Кафе Милано“, един от най-популярните ресторанти в Джорджтаун. Точно срещу него беше един от най-скъпите паркинги на Вашингтон. Саладин остави колата на служителя и влезе в ресторанта. Салонният управител и две хостеси стояха зад нещо като катедра във фоайето.

— Ал Фарук — каза Саладин. — Имам резервация за двама.

Едната от хостесите провери в компютъра.

— За осем часа?

— Да — каза той и извърна очи.

— Дошли сте по-рано.

— Надявам се това да не е проблем.

— Никак даже. Придружителят ви пристигнал ли е?

— Не още.

— Мога да ви настаня веднага. Или предпочитате да изчакате в бара?

— Предпочитам да седна.

Хостесата поведе Саладин към желана от мнозина маса в предната част на ресторанта, на няколко крачки от бара.

— Ще вечерям с млада дама. Тя трябва да пристигне след няколко минути.

Хостесата се усмихна и се оттегли. Саладин седна и огледа вътрешността на ресторанта. Клиентите му бяха богати, уверени и влиятелни. Учуди се, че разпозна няколко от тях, включително и мъжа на съседната маса. Той бе колумнист на „Ню Йорк Таймс“, който бе подкрепял — не, помисли си Саладин, думата е прекалено слаба — бе водил кампания за американската инвазия в Ирак. Саладин се усмихна. Касам ел Бана бе подбран добре. Жалко, че нямаше да види резултатите от усърдната си работа.

Появи се сервитьор и предложи коктейл на Саладин. С репетирана увереност мъжът поръча водка мартини, като уточни каква марка алкохол предпочита. Той пристигна след няколко минути и с голяма церемониалност бе излят от сребрист шейкър. Остана недокоснат пред него, чашата се замъгли от конденза. На бара три полуголи жени се смееха високо, а на съседната маса колумнистът разсъждаваше за Сирия. И явно не смяташе, че бандата разбойници и убийци, позната като ИДИЛ, е някаква заплаха за Съединените щати. Саладин се усмихна и си погледна часовника.

На Проспект Стрийт нямаше място за паркиране, затова Михаил направи обратен завой на първата пресечка и спря неправилно срещу магазин за сандвичи, който обслужваше студентите от Джорджтаунския университет. „Кафе Милано“ бе на повече от сто метра, виждаше се като петънце в далечината.

— Така няма да стане. — Ели Лавон само изрече очевидното. — Един от нас трябва да влезе и да го държи под око.

— Ти иди. Аз ще съм при колата.

— Не е от любимите ми места — отказа Лавон.

Михаил слезе и тръгна пеш към „Кафе Милано“. Това не бе единственият ресторант на улицата, имаше тайландско заведение и луксозно бистро. Той мина покрай тях и слезе по двете стъпала към входа на „Кафе Милано“. Салонният управител му се усмихна, все едно го бе очаквал.

— Имам среща с приятел в бара.

Управителят му показа единствения свободен стол, който беше на няколко метра от масата, на която седеше добре облечен мъж с вид на арабин. Срещу него имаше още едни прибори за хранене, а това означаваше, че най-вероятно нямаше да вечеря сам. Михаил седна на празния стол. Той бе прекалено близо до целта, макар това да му даваше предимството за чисто наблюдение. Поръча чаша вино и извади телефона от джоба си.

Съобщението на Михаил пристигна на мобилния на Габриел секунди по-късно. Сега той трябваше да направи избор: дали да запази информацията за себе си, или да признае на Ейдриън Картър, че го е измамил. При дадените обстоятелства избра второто. Картър прие новината изненадващо спокойно.

— Губиш си времето — каза той. — И моето.

— Тогава няма да имаш нищо против да поостанем още малко и да видим с кого ще вечеря.

— Не си правете труда. Имаме много по-важни неща, за които да се тревожим, от някакъв богат саудитец, който се кани да вечеря в „Кафе Милано“.

— Като какво например?

— Като това.

Картър кимна към екрана, където обект номер две, познат още като Сафия Бурихан, слагаше торбите от „Л. Л. Бийн“ на леглото. От едната тя внимателно извади жилетка от изкуствена материя, обвързана с жици и експлозиви, и я сложи пред торса си. След това с усмивка се огледа в огледалото, докато цялата антитерористична система на Съединените щати я наблюдаваше с ужас.

— Играта свърши — каза Габриел. — Изведете моето момиче оттам.

59. „Кий Бридж Мариот“

Имаше миг на объркване как да си поделят жилетките. На Натали ѝ се стори странно — изглеждаха напълно еднакви, — ала Сафия бе непреклонна. Тя искаше Натали да носи онази с малкия червен шев покрай ципа. Натали прие, без да спори, и я понесе към банята предпазливо, сякаш бе преливаща чаша с вряла течност. Тя бе лекувала жертвите на такива оръжия, нещастните души като Дина Сарид, чиито крайници бяха надупчени от пирони и сачми или засегнати от невидимата разрушителна сила на взривната вълна. И бе чувала зловещите истории за пораженията върху тези, които са били съблазнени да овържат бомби по телата си. Айелет Малкин, приятелката ѝ от Медицински център „Хадаса“, бе седяла един следобед в апартамента си в Йерусалим, когато главата на атентатор самоубиец бе паднала като кокосов орех на балкона ѝ. И бе останала там повече от час, взряна укорително в Айелет, преди полицайка да я сложи в найлонова торба с цип и да я отнесе.

Натали подуши експлозива; миришеше на марципан. Хвана леко детонатора с ръка и след това прекара внимателно дясната си ръка през ръкава на червеното сако на Тахари. Лявата ръка бе дори по-голямо предизвикателство. Не смееше да използва дясната от страх случайно да не натисне копчето на детонатора и да се взриви, като направи част от осмия етаж на парчета. След това закопча петте декоративни копчета на сакото, използвайки само лявата си ръка, приглади предниците и изправи рамене. Докато се оглеждаше в огледалото, си мислеше, че изборът на Сафия бе правилен. Кройката на сакото идеално прикриваше бомбата. Дори Натали, която имаше болки в гърба от тежестта на експлозива, не забелязваше никакви издайнически знаци. Оставаше само леката миризма на бадеми и захар.

Тя отново се огледа, мина покрай огледалото в банята застана под лампата. Със сигурност американците я наблюдаваха и слушаха. И със сигурност, помисли си тя, Габриел също я гледаше. Почуди се какво още чакат. Тя бе дошла във Вашингтон, за да се опита да разбере целите на другите членове на бойната клетка. Засега не бе научила почти нищо, защото Сафия много упорито премълчаваше дори основна информация за акцията. Но защо? И защо Сафия настояваше Натали да носи жилетката с червения шев покрай ципа? Тя пак се огледа из банята. Наблюдавате ли? Виждате ли какво се случва тук?

Явно бяха решили да изчакат още малко. Но дано не е прекалено, помисли си тя. Американците нямаше да позволят доказана терористка като Сафия, черна вдовица с изцапани с кръв ръце, да се разхожда с жилетка с експлозиви по улиците на Вашингтон. Като израелка, Натали знаеше, че такива операции бяха винаги опасни и непредсказуеми. Сафия трябваше да бъде простреляна чисто през мозъчния ствол с висококалибрено оръжие, за да е сигурно, че няма да запази способността си да натисне детонатора в предсмъртната си агония. Ако го направеше, всички около нея щяха да станат на парчета.

Натали огледа лицето си за последен път в огледалото, сякаш за да запомни собствените си черти — носа, който ненавиждаше, устата, която смяташе за прекалено голяма за лицето ѝ, тъмните мамещи очи. След това най-неочаквано видя до себе си мъж с бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Той бе облечен за специален случай — сватба, а може би погребение, и държеше оръжие в ръка.

Всъщност си приличаме повече, отколкото предполагаш…

Тя угаси лампата и влезе в стаята. Сафия седеше в края на леглото, облечена с жилетката с експлозиви и сивото си сако. Взираше се с невиждащи очи в телевизора. Кожата ѝ бе бледа като мляко, тежката ѝ коса висеше безжизнено отстрани на шията ѝ. Младата жена, която бе предизвикала касапница с невинни жертви в името на исляма, очевидно бе уплашена.

— Готова ли си? — попита Натали.

— Не мога. — Сафия говореше така, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

— Разбира се, че можеш. Няма от какво да се боиш.

Сафия държеше цигара с треперещите си пръсти на лявата ръка. С дясната стискаше детонатора — прекалено силно, помисли си Натали.

— Може би трябва да пийна малко водка или уиски — каза Сафия. — Казват, че помага.

— Наистина ли искаш да се срещнеш с Аллах, воняща на алкохол?

— Предполагам, че не. — Очите ѝ се преместиха от телевизора към лицето на Натали. — Ти не се ли страхуваш?

— Малко.

— Не ми изглеждаш уплашена. Всъщност изглеждаш щастлива.

— Толкова дълго чакам това.

— Смъртта?

— Отмъщението — каза Натали.

— И аз си мислех, че го желая. Смятах, че искам да умра…

Невидимата ръка отново я стисна за гърлото. Тя изглеждаше неспособна да изрече и дума. Натали взе цигарата от пръстите ѝ, загаси я и остави фаса до дванайсетте други, които бе изпушила този следобед.

— Не трябва ли да тръгваме?

— След минута.

— Къде отиваме?

Сафия не отговори.

— Трябва да ми кажеш целта — тихо изрече Натали.

— Много скоро ще разбереш.

Гласът ѝ бе крехък като изсъхнали листа. Беше бледа като труп.

— Мислиш ли, че е вярно? — попита тя. — Мислиш ли, че ще отидем в рая, след като бомбите избухнат?

„Не знам ти къде ще отидеш — помисли си Натали, — но няма да е в любящата прегръдка на Бог.“ Ала на глас каза:

— Защо да не е вярно?

— Понякога се чудя дали не е просто… — Гласът ѝ отново затрепери.

— Просто какво?

— Нещо, което мъже като Джалал и Саладин говорят на жени като нас, за да ги превърнат в мъченици.

— Саладин би облякъл жилетката, ако беше тук.

— Наистина ли?

— Срещнах се с него, след като ти си тръгна от лагера в Палмира.

— Знам. Той много те харесва. — Нотка на ревност отекна в гласа ѝ. Като че ли все още бе способна на поне една друга емоция освен страха. — Каза ми, че си му спасила живота.

— Така е.

— А сега той те праща на смърт.

Натали не отговори.

— Ами хората, които ще убием тази вечер? — попита Сафия. — Или хората, които убих в Париж?

— Те са неверници.

Детонаторът изведнъж запари в ръката на Натали, сякаш стискаше горящ въглен. Най-много от всичко на света искаше да свали жилетката от тялото си. Огледа се из стаята.

Нали ме наблюдавате? Какво още чакате?

— Аз убих онази жена във Франция — призна неочаквано Сафия. — Онази Вайнберг, еврейката. Тя щеше да умре от раните си, ала въпреки това я прострелях. Боя се… — И замълча.

— От какво се боиш?

— Ами че ще я срещна пак в рая.

Натали не можеше да избере отговор от морето от лъжи, бушуващи в мислите ѝ. Постави ръка върху рамото на Сафия леко, за да не я стресне.

— Не трябва ли да тръгваме?

Сафия се взря мрачно в мобилния си телефон, вцепенена от страх. След това се изправи неуверено. Беше толкова разтреперена, че Натали се побоя да не натисне случайно детонатора, докато се опитва да запази равновесие.

— Как изглеждам? — попита тя.

„Като жена, която знае, че има само минути живот“, помисли си Натали.

— Изглеждаш прекрасно, Сафия. Ти винаги изглеждаш така.

След това Сафия тръгна към вратата и я отвори без колебание, но Натали търсеше нещо из смачканите чаршафи и одеяла. Беше се надявала да чуе звука от изстрел, който да прати приятелката ѝ на път към рая. Вместо това чу гласа на Сафия. Страхът се бе изпарил. Тя прозвуча леко раздразнено.

— Какво чакаш? — попита я. — Време е.

60. Белият дом

Официалната вечеря по график трябваше да започне в осем часа вечерта. Френският президент и неговата съпруга пристигнаха навреме пред Северния портик, след като прекосиха улицата от Блеър Хаус за рекордно време под най-засилената охрана, която някой бе виждал. Те бързо влязоха вътре, сякаш опитваха да избягат от внезапен порой, и се срещнаха с американския президент и първата дама, които ги очакваха във фоайето. И двамата бяха официално облечени. Усмивката на президента беше ослепителна, но ръкостискането му бе изпълнено с напрежение, а дланта му — влажна.

— Имаме проблем — тихо изрече той, докато светкавиците на фотоапаратите го заслепяваха.

— Проблем ли?

— Ще обясня след малко.

Времето за снимки бе много по-кратко от обикновено — точно петнайсет секунди. След това президентът поведе групата през широкия коридор. Първата дама и съпругата на френския държавен глава завиха наляво, към Източната зала. Двамата държавни ръководители поеха надясно, към Западното крило. Долу в Ситуационната зала имаше място само за правостоящи — директорите бяха на съответните си места, заместниците и сътрудниците се бяха строили покрай стените. На един от екраните се виждаше как две жени — едната руса, а другата тъмнокоса — вървят по хотелски коридор. Президентът бързо въведе френския си колега в ситуацията. Няколко минути по-рано Сафия Бурихан бе извадила две самоубийствени жилетки. Бързата евакуация на хотела бе отхвърлена, защото щеше да отнеме много време, а и беше прекалено рискована. Директна атака на стаята също бе изключена.

— Е, какво ни остава? — попита френският президент.

— Екипи на спецчастите и на отдела за спасяване на заложници стоят под прикритие пред хотела и във фоайето. Ако им се удаде възможност да убият Сафия Бурихан без косвени невинни жертви, те ще поискат разрешение да стрелят.

— Кой дава одобрението?

— Единствено аз. — Президентът погледна към френския си колега сериозно. — Не ми трябва вашето разрешение, за да го направя, но искам одобрението ви.

— Имате го, господин президент. — Френският лидер гледаше как двете жени влизат в асансьора. — Може ли да дам малък съвет?

— Разбира се.

— Кажете на снайперистите си да не пропускат целта.

Когато тунизиецът стигна до изхода за магистрала 123, вторият фрайтлайнер беше зад него, точно където се предполагаше. Той погледна часовника. Беше осем и пет. Бяха една минута преди графика — по-добре от една минута назад, но не и идеално. Часовникът беше запазената марка на Саладин. Той вярваше, че в тероризма, както и в живота, точният момент е всичко.

Шест пъти тунизиецът бе правил сухи тренировки и шестте пъти светофарът на Люинсвил Роуд бе спирал временно пътуването му, както направи и сега. Когато светна зелено, той бавно закриволичи по градската улица, последван от втория фрайтлайнер. Точно пред него беше кръстовището с Тайсънс Маклийн Драйв. Тунизиецът пак си погледна часовника. Зави наляво и претовареният камион с мъка се заизкачва по полегатия хълм.

По този участък от подстъпа тунизиецът никога не бе карал, макар заедно с йорданеца да се бяха упражнявали много пъти на сложен компютърен симулатор. Пътят леко завиваше наляво, след това на върха на хълма — рязко надясно, откъдето водеше към добре пазен охранителен пункт. Американците са били нападани от коли бомби и преди — и в казармите на флота в Бейрут през 1983 г., и в Хобар Тауърс в Саудитска Арабия през 1996-а. Затова без съмнение бяха подготвени за подобна атака в това жизненоважно съоръжение, главния център на тяхната антитерористична система. Но за нещастие на американците, Саладин също се бе подготвил. Двигателите на камионите бяха защитени с чугунен кожух, стъклата и гумите бяха бронирани. Нищо не можеше да ги спре, освен директен удар от противотанкова ракета.

Тунизиецът изчака до първия лек ляв завой, преди да даде газ до дупка. Отдясно редица от неонови оранжеви пилони пренасочваше трафика за навътре в едно платно. Тунизиецът не направи усилие да ги избегне, като така даде знак на американците, че намеренията му далеч не са невинни.

Зави рязко надясно, без да убива скоростта, и за миг се уплаши, че свръхтежкият камион ще се преобърне. Няколко американски охранители пред него махаха бясно с ръце да спре. Други вече се бяха прицелили в камиона. Изведнъж той бе заслепен от изгаряща бяла светлина — дъгова лампа, може би лазер. След това дочу първите изстрели. Куршумите отскочиха от предното стъкло като градушка. Тунизиецът стисна волана с лявата си ръка и детонатора с дясната.

— В името на Аллах, всемилостивия, милосърдния…

Мъжете и жените на оперативния етаж на Националния антитерористичен център нямаха представа за ситуацията на главния вход към съоръжението. Те имаха очи само за гигантския екран в предната част на стаята, където се виждаха две жени — една руса и една тъмнокоса: обект едно и две, както бяха известни. Те току-що се бяха качили в асансьора на хотел край Арлингтън. Кадърът бе отвисоко и под лек ъгъл. Личеше си, че русата, обект две, беше вцепенена от страх, ала тъмнокосата изглеждаше странно спокойна. Тя се взираше право в обектива на камерата, сякаш позираше за последен портрет. Габриел се беше втренчил в нея. Изправен на крака, беше подпрял с ръка брадичката си, а главата му бе леко наклонена настрани. До него стоеше Ейдриън Картър, държейки телефон на всяко ухо. Фарид Баракат въртеше нервно незапалена цигара във великолепните си пръсти, черните му като оникс очи бяха приковани в изображението. Само Пол Русо, който си представяше какво може да се случи, не можеше да гледа. Апокалиптичните картини не му бяха по вкуса. Той се взираше в килима, сякаш търсеше изгубени ценни предмети.

Яркочервената импала беше спряна на паркинга и тайно се наблюдаваше от агенти на групата на ФБР за реакция в критични ситуации. Синята светлинка на проследяващото устройство премигна на екрана на НАЦ като отметка на телевизионен канал. Скритите в колата микрофони уловиха лекия шум от трафика по Норт Форт Майър Драйв.

Двама агенти под прикритие от специалните части си говореха дружески пред входа на хотела. Още двама чакаха край стоянката за таксита. Освен това имаше агенти от спецчастите и в самия хотел: двама в лоби бара, декориран в хром и ламинат, и двама край пиколото. Всеки от тях носеше скрит полуавтоматичен пистолет „Спрингфийлд“ 45-и калибър, с осем патрона и допълнителен пълнител. Единият от агентите до пиколото, ветеран от иракската офанзива, бе определен за основен стрелец. Той смяташе да се доближи до целта — обект номер две, отзад. При получаване на заповед от президента — и ако нямаше опасност да пострадат невинни — той щеше да приложи смъртоносна сила.

Всички осем мъже от екипа на спецчастите застанаха нащрек, когато вратите на асансьора се отвориха и двете жени, обект едно и обект две, излязоха през тях. Нова камера ги проследи през фоайето до мястото преди изхода. Там русата жена внезапно замръзна и спря с ръка тъмнокосата. Размениха се думи, които останаха нечути в НАЦ, и русата погледна телефона си. След това се случи нещо, което никой не очакваше — нито екипите на ФБР вътре и пред хотела, нито президентът и неговите най-близки сътрудници в Ситуационната зала. А със сигурност не и четиримата опитни шпиони от оперативния етаж на Националния антитерористичен център. Без предупреждение двете жени се обърнаха и поеха по коридора на приземния етаж към задната част на хотела.

— Вървят в грешната посока — ужаси се Картър.

— Не, напротив — възрази Габриел. — Те отиват там, където им е казал Саладин.

Картър замълча.

— Кажи на екипите на спецчастите да ги проследят. Кажи им да стрелят.

— Не могат — сопна се Картър. — Не и вътре в хотела.

— Направи го веднага, Ейдриън, защото няма да имаме друг шанс.

Точно тогава оперативният етаж беше облян от силна бяла светлина. Миг по-късно проехтя грохот като от самолет, преминаващ свръхзвуковата бариера, който разтърси цялата сграда. Картър и Пол Русо за кратко бяха объркани; Габриел и Фарид Баракат — хора от Близкия изток, не бяха. Габриел се втурна към прозореца, когато облак дим във формата на гъба се издигна над главния пропускателен пункт. Секунди по-късно видя голям товарен камион да се носи с висока скорост в предния двор, разделящ НАЦ от кабинета на директора на националното разузнаване.

Габриел се сниши и изкрещя на тези, които бяха най-близо до прозорците, да се прикрият. Погледна за миг гигантския екран и видя двете жени, обект едно и две, да влизат в паркинга на „Кий Бридж Мариот“. Последва втора експлозия и екранът, както и всичко останало, угасна.

В Ситуационната зала на Белия дом екраните също почерняха. Угасна и видеоконферентната връзка с директора на Националния антитерористичен център.

— Какво се случи? — попита президентът.

Отговори му секретарят по вътрешна сигурност:

— Очевидно има някакъв проблем с излъчването.

— Не мога да издам заповед на екипите от спецчастите, ако не виждам какво се случва.

— Проверяваме, господин президент.

Това правеше всеки директор, заместник и сътрудник в залата. Трийсет секунди по-късно директорът на ЦРУ осведоми президента, че два силни звука, вероятно от експлозии, са чути край „Маклийн-Тайсънс Корнър“, близо до пресечката на магистрала 123 и магистрала I-495.

— Чути от кого? — попита президентът.

— Чути са в централата на ЦРУ, сър.

— На километър и половина?

— По-скоро на три километра, сър.

Президентът се взираше с невиждащи очи в екрана.

— Какво се случи? — попита отново той, но този път нямаше отговор.

В залата се дочу само конвулсивен глух звук от друга експлозия, която бе достатъчно близо, че да разтресе Белия дом.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Проверяваме, сър.

— Проверявайте по-бързо!

Петнайсет секунди по-късно президентът имаше отговор. Той дойде не от високопоставените служители, събрани в Ситуационната зала, а от агенти на тайните служби, на пост на покрива на резиденцията на губернатора на Вирджиния. От Мемориала на Линкълн се издигал дим.

Америка бе нападната.

61. Мемориалът на Линкълн

Той бе дошъл пеш, сам мъж с тъмна коса, около метър седемдесет и три висок, бе облечен с широко вълнено палто, за да се пази от вечерния хлад, и носеше раница на рамо. По-късно ФБР щеше да установи, че „Хонда Пайлът“ с регистрационен номер от Вирджиния го бе оставила на ъгъла на 23-а улица и Конститюшън Авеню. Хондата бе продължила на север по 23-а улица към Вирджиния Авеню, където бе завила наляво. Мъжът с дебелото вълнено палто и раница тръгнал на юг през далечната западна страна на парка Нешънъл Мол във Вашингтон към Мемориала на Линкълн. Няколко служители на американската паркова полиция стояха на пост в подножието на стълбите. Те не провериха, дори като че ли не забелязаха мъжа с раницата и палтото.

Монументът, построен във формата на гръцки дорийски храм, бе осветен с топла златиста светлина, която сякаш се излъчваше отвътре. Мъжът с раницата спря за няколко секунди на мястото, където д-р Мартин Лутър Кинг бе произнесъл речта си „Имам една мечта“. След това продължи нагоре по последните стъпала и влезе в централното помещение на мемориала. Двайсетина туристи се бяха събрали пред близо шестметровата статуя на седналия Линкълн. Още толкова имаше в двете странични помещения пред огромните гравирани реплики на Обръщението от Гетисбърг и втората реч при встъпване в длъжност. Мъжът остави раницата близо до основата на една от прочутите колони, извади мобилен телефон от джоба си и започна да снима статуята. Странно, но устните му се движеха.

В името на Аллах, всемилостивия, милосърдния…

Млада двойка попита мъжа на развален английски дали би ги снимал пред статуята. Той отказа, извърна се рязко и забърза надолу по стълбите към езерото. Прекалено късно служителка на парковата полиция — жена на двайсет и осем години, майка на две деца, забеляза оставената без надзор раница и извика на туристите веднага да напуснат мемориала. Миг по-късно полицайката бе обезглавена от дъга от сачми, която полетя от раницата при детонацията, същото се случи и с мъжа и жената, които бяха помолили да бъдат снимани. Атентаторът беше повален от взривната вълна. Турист от Оклахома на шейсет и девет години, ветеран от Виетнам, без да знае, помогна на убиеца да се изправи и за добротата си бе прострелян в сърцето с пистолет „Глок 19“, който мъжът извади изпод палтото си. Той успя да убие още шестима, преди да бъде застрелян от парковите полицаи в подножието на стълбите. Щяха да загинат общо двайсет и осем човека.

До избухването на бомбата хондата вече спираше пред главния вход на Центъра за сценични изкуства „Джон Ф. Кенеди“. От нея слезе мъж, който влезе в Залата на щатите. Неговото палто бе същото като на мъжа, атакувал Мемориала на Линкълн, но той не носеше раница; бомбата беше прикрепена към тялото му. Той мина покрай центъра за посетители към главния офис, където взриви устройството. Тогава от хондата изскочиха още трима мъже, включително и шофьорът. Всички бяха въоръжени с бойни полуавтоматични пушки AR-15. Те избиха ранените и умиращите в Залата на щатите и след това се придвижиха методично от театър „Айзенхауер“ към Операта и после към Концертната зала, като застрелваха когото срещнеха. Щяха да загинат общо триста души.

Докато пристигнат първите части на градската полиция, тримата оцелели терористи бяха пресекли пеш Рок Крийк Паркуей и влизаха във вашингтонското пристанище. Там те се придвижваха от ресторант на ресторант и убиваха безмилостно. „Фиола Маре“, „Никс Ривърсайд Грил“, „Секвоя“: всичките бяха засипани от куршуми. Те отново не срещнаха съпротива от градската полиция: американците, изглежда, бяха сварени неподготвени. Или може би, мислеше си ръководителят на атакуващата клетка, Саладин ги бе измамил. Тримата мъже презаредиха оръжията си и поеха към сърцето на Джорджтаун в търсене на нови жертви.

Точно в този хаос две жени — една тъмнокоса и една руса: обекти едно и две, както бяха познати — влязоха в задния паркинг на „Кий Бридж Мариот“. Там чакаше втора кола под наем — „Тойота Корола“. Много по-късно щеше да се установи, че колата е оставена по-рано същия ден от мъжа, който бе доставил самоубийствените жилетки в „Тайсънс Корнър Сентър“.

Обикновено обект едно, израелската агентка, шофираше, но този път обект две, французойката, седна зад волана. Тя излезе от паркинга и мина с пълна скорост покрай малката кабина на служителя, като счупи бариерата и пое към изхода към шосе „Лий“. Екипите на спецчастите, разположени на паркинга, не приложиха смъртоносна сила срещу французойката, защото не бяха получили разрешение от президента или директора на ФБР. Дори екипите за наблюдение на ФБР останаха като вкаменени за секунди, понеже не получаваха напътствия от НАЦ. Миг по-рано те бяха чули по радиостанцията нещо, което им прозвуча като експлозия. А сега от НАЦ идваше само тишина.

От изхода на хотела към шосе „Лий“ се завиваше само надясно. Французойката обаче пое наляво. Тя избегна идващите насреща коли, като влезе наляво по Норт Лин Стрийт, и след няколко секунди препускаше през Кий Бридж към Джорджтаун. Екипите под прикритие на специалните части и наблюдението на ФБР нямаха друг избор, освен да повторят безразсъдните действия на французойката. Две коли излязоха от изхода към шосе „Лий“, още две по Норт Форт Майър Драйв. Когато стигнаха до Кий Бридж, королата вече завиваше по Ем Стрийт. Тя нямаше проследяващо устройство и вътрешни микрофони. От височината на моста екипите на ФБР видяха към Джорджтаун да проблясват червени и сини светкавици.

62. „Либърти Кросинг“, Вирджиния

Габриел бавно и болезнено отвори очи. Беше загубил съзнание, но не знаеше за колко време — няколко секунди, няколко минути, час или повече. Нямаше представа и за позицията на тялото си. Бе потопен в море от отломки, това го знаеше, но не можеше да разбере дали бе по корем, или по гръб, изправен или с главата надолу. Не усещаше необичайно напрежение в главата, което прие за добър знак, макар да се боеше, че си е загубил слуха. Последният звук, който си спомняше, беше ревът на детонацията и свистенето на вакуумния ефект. Свръхзвуковата взривна вълна сякаш бе смазала вътрешните му органи. Болеше го цялото тяло — белите дробове, сърцето, черният дроб, всичко.

Бутна с ръце и отломките се поддадоха. През гъстия прах той съзря оголения стоманен скелет на сградата и няколко висящи интернет кабела и електропровода. Отгоре валяха искри като от бенгалски огън, а през дупка в тавана видя опашката на Голямата мечка. Студеният ноемврийски вятър го смрази. Едно шарено птиче кацна на ръка разстояние от него и го огледа безпристрастно, след това отлетя.

Габриел отмахна още отломки, премигна и опита да се изправи, ала само приседна. Една от извитите маси бе паднала върху краката му. До него лежеше неподвижно жена, посипана с прах. Лицето ѝ бе недокоснато, с изключение на малки порезни рани от хвърчащи стъкла. Изцъклените ѝ очи бяха отворени, вперени в далечината. Габриел я разпозна — беше анализатор, бе работила близо до него. Казваше се Джил или може би Джен? Работата ѝ бе да преглежда информацията за кацащи полети за потенциални лоши играчи. Беше умна млада жена, наскоро завършила колеж, вероятно от безопасно градче някъде в Юта или Айова. Беше дошла във Вашингтон, за да помага за опазването на страната си, помисли си Габриел, а сега бе мъртва.

Той внимателно я докосна по лицето и затвори очите ѝ. След това отблъсна масата и се изправи неуверено. В същия миг разрушеният оперативен етаж започна да се върти пред погледа му. Габриел се подпря с ръце на коленете си, докато въртележката спре. Усещаше дясната страна на главата си топла и влажна. В очите му се стичаше кръв. Той я избърса и се върна до прозореца, откъдето бе видял приближаващия камион. Нямаше трупове, виждаха се много малко отломки от тази страна на сградата; взривът бе избухнал вътре. Липсваха прозорци и външни врати. Цялата южна фасада на Националния антитерористичен център беше отнесена.

Габриел се придвижи предпазливо към ръба на пропастта и погледна надолу. Във вътрешния двор имаше дълбок кратер, много по-дълбок от онзи пред Центъра „Вайнберг“ в Париж, беше като оставен от метеор. Топлата връзка между НАЦ и кабинета на директора на националното разузнаване я нямаше. Нямаше я и цялата северна фасада на сградата. В разбитите ѝ конферентни зали и кабинети не светеше нито една лампа. Оцелял човек му махна от ръба на бездната на горния етаж. Габриел не знаеше какво друго да направи и му отговори по същия начин.

Трафикът по магистрала I-495 беше застинал, по вътрешното платно се виждаха белите светлини на фаровете, а по външното — червените светлини на стоповете. Габриел прокара длани по якето си и установи, че все още разполага с мобилния си телефон. Извади го и го включи. Имаше сигнал. Набра номера на Михаил и допря апарата до ухото си, но долови само тишина. Или може би Михаил говореше, но Габриел не чуваше. Осъзна, че не бе чул нищо, откакто дойде в съзнание — нито сирени, нито болезнени стонове или викове за помощ, нито собствените си стъпки през отломките. Беше в света на тишината. Почуди се дали ще остане така за постоянно и се замисли за всички звуци, които никога повече нямаше да чуе: нито жизнерадостното бърборене на децата си, нито щеше да се развълнува от ариите на „Бохеми“. Нямаше да долови мекото тупкане на четките номер 7 на „Уинсър и Нютън“ по платно на Караваджо. Но най-много щеше да му липсва пеенето на Киара. Габриел винаги се шегуваше, че се бе влюбил в нея, когато за пръв път му бе сготвила фетучини с гъби, но това не беше вярно. Беше запленила сърцето му, когато я чу да пее някаква глупава италианска любовна песен, докато тя си мислеше, че никой не я чува.

Той прекъсна връзката с Михаил и си проправи път през отломките на това, което допреди малко бе служило за оперативен етаж. Трябваше да признае на Саладин: ударът беше подготвен професионално. И беше нанесен с нечовешка жестокост. Навсякъде имаше трупове. Обърканите оцелели, късметлиите, с мъка се изравяха изпод руините и мъчеха да се изправят. Габриел намери мястото, на което бе стоял, когато бе чул първата експлозия. Пол Русо кървеше обилно от многото порезни рани и стискаше счупената си ръка. Фарид Баракат, вечният оцеляващ, сякаш бе останал недокоснат. Изглеждаше само леко раздразнен, докато изтупваше праха от ръчно шития си английски костюм. Ейдриън Картър все още държеше телефон до ухото си. Като че ли не осъзнаваше, че слушалката вече не е свързана с апарата.

Габриел внимателно взе телефона от ръката му и попита дали Сафия Бурихан е мъртва. Не чуваше собствения си глас, не чу и отговора на Картър. Сякаш някой бе натиснал бутона за спиране на звука. Погледна към гигантския екран, но него го нямаше. И тогава осъзна, че и Натали я нямаше.

63. Джорджтаун

Сафия очевидно знаеше къде отива. След като пое надясно по Ем Стрийт, тя не спази червения светофар в началото на Трийсет и четвърта улица и после зави рязко по Банк Стрийт — калдъръмена алея, която се изкачваше по мекия наклон към „Проспект“. Подмина знак „Стоп“ и направи десен завой, след това даде газ наляво по Трийсет и трета. Улицата бе еднопосочна и се простираше от юг на север по цялата дължина на Уест Вилидж в Джорджтаун, със знаци „Стоп“ на всяко кръстовище. Сафия мина през Ен Стрийт, без да намалява. Тя държеше волана здраво с лявата ръка. Дясната, онази с детонатора, стискаше прекъсвача.

— Още ли са зад нас?

— Кои?

— Американците! — извика Сафия.

— Какви американци?

— Онези, които ни наблюдаваха в хотела. Които ни проследиха до мола.

— Никой не ни е проследил.

— Разбира се, че ни проследиха! И ни чакаха на паркинга на хотела. Но той ги измами.

— Кой ги измами?

— Саладин, разбира се. Не чуваш ли сирените? Атаката започна.

Натали ги чуваше. Навсякъде виеха сирени.

— Ал-хамду ли-ллах — каза тя тихо.

Пред тях възрастен мъж стъпи на пешеходната пътека на Оу Стрийт, водейки басет на каишка. Сафия натисна клаксона с ръката с детонатора и мъжът отскочи встрани, като придърпа и кучето. Щом ги отминаха, Натали погледна назад. Мъжът и животното не изглеждаше да са ранени. Далеч зад тях една кола зави от Проспект Стрийт с висока скорост.

— Къде ще ги атакуваме? — попита Натали.

— Не знам.

— Коя е моята цел?

— Ще научиш след минута.

— Коя е твоята?

— Няма значение. — По лицето на Сафия се изписа тревога. — Идват!

— Кои?

— Американците.

Сафия натисна здраво педала на газта и прелетя с пълна скорост през Пи Стрийт. След това, при „Волта Плейс“, направи още един десен завой.

— На Уисконсин Авеню има френски ресторант, който се казва „Бистро Льопик“. На километър нагоре по улицата е, отляво. Няколко дипломати от френското посолство дават частна вечеря там за хора от Външното министерство от Париж. Ще има много посетители. Влез колкото можеш по-навътре в заведението и натисни детонатора. Ако се опитат да те спрат на вратата, направи го там.

— Само аз ли ще бъда, или ще има и други?

— Само ти. Ние сме част от втората вълна атаки.

— А коя е твоята цел?

— Вече ти казах, че няма значение.

Сафия натисна спирачки на Уисконсин Авеню.

— Слизай.

— Но…

— Слизай! — Сафия махна към лицето на Натали с присвития си десен юмрук, с който стискаше детонатора. — Слизай или ще убия и двете ни веднага!

Натали слезе и се загледа след тойотата, която с пълна газ пое по Уисконсин Авеню. След това погледна по цялата дължина на „Волта Плейс“. По улицата нямаше никакво движение. Изглежда, Сафия бе успяла да се изплъзне от преследвачите си. И Натали пак остана сама.

Постоя, замръзнала от нерешителност за известно време, заслушана в писъка на сирените. Като че ли всички те се събираха към южния край на Джорджтаун, до Потомак. Накрая тя тръгна в обратна посока, към целта си, и започна да се оглежда за телефон. През цялото време се чудеше защо Сафия бе настояла тя да носи жилетката с експлозиви с червения шев покрай ципа.

Щяха да минат пет критични минути, преди ФБР да успее да открие колата. Тя бе паркирана на ъгъла на „Уисконсин“ и „Проспект“ неправилно и много лошо. Предната дясна гума бе на тротоара, шофьорската врата бе открехната, предните фарове бяха включени, двигателят работеше. И което бе по-важно — двете жени, тъмнокосата и русата, обекти едно и две, бяха изчезнали.

64. „Кафе Милано“, Джорджтаун

Сафия малко се бе задъхала, когато влезе в „Кафе Милано“. Със спокойствието на мъченица тя мина през фоайето и отиде до салонния управител.

— Търся Ал Фарук — каза тя.

— Господин Ал Фарук вече пристигна. Насам, моля.

Сафия го последва в главното помещение и след това до масата, на която Саладин седеше сам. Той се изправи бавно на ранения си крак и я целуна леко по двете бузи.

— Асма, любов моя — каза мъжът на перфектен английски. — Изглеждаш великолепно.

Тя не разбра думите му и затова само се усмихна и седна. Саладин също зае мястото си, поглеждайки към мъжа, който се бе настанил в края на бара. Мъжът с тъмна коса и очила, който бе пристигнал в ресторанта няколко минути след него. Мъжът, който бе проявил голям интерес към пристигането на Сафия и който притискаше здраво мобилен телефон към ухото си. Това можеше да означава само едно: присъствието на Саладин във Вашингтон не бе останало незабелязано.

Той вдигна очи към телевизора над бара. Беше включен на Си Ен Ен. Телевизията току-що бе започнала да схваща мащаба на бедствието, което се бе стоварило върху Вашингтон. Имаше атентати в Националния антитерористичен център, Мемориала на Линкълн и „Кенеди Сентър“. Медията също така получаваше непотвърдена информация за атаки в много ресторанти на вашингтонския пристанищен комплекс. Клиентите на „Кафе Милано“ бяха очевидно с изопнати нерви. Повечето се взираха в мобилните си телефони, а десетина се бяха събрали около бара и гледаха телевизия. Но не и мъжът с тъмната коса и очилата. Той полагаше огромни усилия да не се взира в Сафия. Време беше за тръгване, помисли си Саладин.

Внимателно постави ръка върху дланта на Сафия и се взря в хипнотичните ѝ очи. Попита я тихо на арабски:

— Остави ли я, където ти казах?

Тя кимна.

— Американците проследиха ли те?

— Опитаха се. Изглеждаха объркани.

— И неслучайно — каза той, като погледна към телевизора.

— Добре ли мина?

— По-добре от очакваното.

Приближи се сервитьор. Саладин го отпрати с ръка.

— Виждаш ли мъжа в края на бара? — прошепна той.

— Този, който говори по телефона ли?

Саладин кимна.

— Виждала ли си го преди?

— Не мисля.

— Той ще се опита да те спре. Не му позволявай.

Настъпи миг тишина. Саладин си позволи лукса да огледа помещението за последен път. Това беше причината да предприеме рискованото пътуване до Вашингтон — да види със собствените си очи страха по американските лица. Прекалено дълго само мюсюлманите се бояха. Сега американците щяха да разберат какъв е вкусът на страха. Те бяха разрушили страната на Саладин. А тази вечер Саладин беше започнал войната, която ще разруши тяхната.

Той погледна към Сафия.

— Готова ли си?

— Да — отговори тя.

— След като си тръгна, изчакай точно една минута. — Леко стисна ръката ѝ за кураж и се усмихна. — Не се страхувай, любов моя. Няма да усетиш нищо. И след това ще видиш лицето на Аллах.

— Мир — каза тя.

— И на теб.

След това Саладин стана, взе бастуна си, мина, куцайки, покрай мъжа с тъмната коса и очилата и излезе във фоайето.

— Всичко наред ли е, господин Ал Фарук? — попита салонният управител.

— Трябва да се обадя по телефона, а не искам да притеснявам другите ви клиенти.

— Боя се, че те вече са притеснени.

— Така изглежда.

Саладин излезе на тъмната улица. Поспря за малко на червения тротоар, за да се наслади на воя на сирените. Черен линкълн под наем го очакваше отпред. Саладин се настани на задната седалка и инструктира шофьора, също член на мрежата, да се премести няколко метра напред.

А в ресторанта една жена седеше сама, обградена от над сто души, и се взираше в часовника си. И макар да не го осъзнаваше, устните ѝ мърдаха.

65. Уисконсин Авеню, Джорджтаун

След като пресече Кю Стрийт, Натали срещна две студентки от „Джорджтаун“, и двете ужасени. Надвиквайки воя на минаваща линейка, тя обясни, че е ограбена и трябва да се обади на приятеля си за помощ. Момичетата казаха, че университетът е изпратил нареждания всички студенти да се приберат в общежитията и квартирите си и да останат там. Ала когато Натали помоли за втори път, едното момиче, по-високото, ѝ даде айфона си. Натали държеше апарата в лявата ръка и с дясната, онази, с която стискаше бутона на детонатора, въведе номера, който трябваше да използва само в краен случай. И така набра телефон в оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Троснат мъжки глас ѝ отговори на иврит.

— Трябва веднага да говоря с Габриел — каза Натали на същия език.

— Кой се обажда?

Тя се поколеба и изрече истинското си име за пръв път от месеци.

— Къде си?

— Уисконсин Авеню в Джорджтаун.

— В безопасност ли си?

— Да, така мисля, но нося жилетка с експлозиви.

— Може да има капан. Не се опитвай да я свалиш.

— Няма.

— Изчакай.

Мъжът от оперативния отдел в Тел Авив се опита два пъти да прехвърли разговора към Габриел. И двата пъти нямаше отговор.

— Изглежда, че има проблем.

— Къде е той?

— В Националния антитерористичен център във Вирджиния.

— Опитай пак.

Покрай нея мина полицейска патрулка с пусната сирена. Двете студентки от „Джорджтаун“ ставаха нетърпеливи.

— Само минута още — каза им Натали на английски.

— Моля ви, побързайте — настоя момичето, чийто бе телефонът.

Мъжът в Тел Авив пак набра номера на Габриел. Той звънна няколко пъти, преди да отговори мъжки глас на английски.

— Кой е? — попита Натали.

— Казвам се Ейдриън Картър. Работя за ЦРУ.

— Къде е Габриел?

— Тук, при мен.

— Трябва да говоря с него.

— Боя се, че не е възможно.

— Защо?

— Натали ли е?

— Да.

— Къде си?

Тя обясни.

— Още ли си с жилетката?

— Да.

— Не я докосвай.

— Няма.

— Можеш ли да запазиш телефона?

— Не.

— Ще те вземем. Тръгни на север по Уисконсин Авеню. Стой на западната страна на улицата.

— Ще има нов атентат. Сафия е някъде наблизо.

— Знаем точно къде е. Тръгвай.

Връзката прекъсна. Натали върна телефона на момичето и пое на север по Уисконсин Авеню.

Сред руините на Националния антитерористичен център Картър успя да обясни на Габриел, че Натали е в безопасност и след малко ще бъде под опеката на ФБР. Оглушал и кървящ, Габриел нямаше време да се зарадва. Михаил все още беше в „Кафе Милано“, на около пет метра от масата, където Сафия Бурихан седеше сама с пръст върху детонатора и очи вперени в часовника. Картър се обади на Михаил и отново му нареди да напусне веднага ресторанта. Габриел все още не можеше да чува какво говори Ейдриън. Само се надяваше поне Михаил да слуша.

Също като Саладин, и Михаил огледа елегантната зала на „Кафе Милано“, преди да стане. Видя страха, изписан по лицата на хората около него. И той като Саладин знаеше, че след миг много хора ще загинат. Саладин бе имал властта да спре атентата. Михаил я нямаше. Дори да бе въоръжен, а той не беше, шансът да спре атаката бе нищожен. Пръстът на Сафия бе върху бутона на детонатора и макар че се взираше в часовника на телефона си, тя поглеждаше и към Михаил. Беше невъзможно и да даде каквото и да е предупреждение. То само би предизвикало паническо втурване към вратата, заради което щяха да загинат повече хора. По-добре да оставеше жилетката да избухне. Така поне късметлиите на по-далечните маси можеха да оцелеят. А на тези най-близо до Сафия, на тези, които бяха получили заветните предни маси, щеше да им бъде спестено ужасното знание, че след миг ще умрат.

Михаил бавно стана от стола пред бара. Не се осмели да напусне ресторанта през главния вход, защото така щеше да се приближи прекалено до масата на Сафия. Вместо това тръгна спокойно покрай бара към тоалетните. Вратата на мъжката тоалетна бе заключена. Той притисна дръжката, докато се счупи, и влезе вътре. Мъж на около трийсет години с гелосана коса се възхищаваше на отражението си в огледалото.

— Какъв ти е проблемът, човече?

— Ще разбереш след малко.

Мъжът се опита да излезе, но Михаил го хвана за ръката.

— Не мърдай. По-късно ще ми благодариш.

Михаил затвори вратата и дръпна мъжа на пода.

От удобното си за наблюдение място на Проспект Стрийт Ели Лавон бе станал свидетел на серия обезпокоителни събития. Първото бе пристигането на Сафия Бурихан в „Кафе Милано“, последвано след няколко минути от напускането на едрия арабин, познат като Омар ал Фарук. Арабинът вече бе на задната седалка на линкълн под наем, паркиран на около петдесет метра от входа на „Кафе Милано“ зад бяла „Хонда Пайлът“. Лавон се бе обадил няколко пъти в НАЦ безуспешно. После бе научил от булевард „Цар Саул“ и радиото в колата, че НАЦ е бил атакуван от два камиона с експлозиви. И сега се страхуваше, че най-старият му приятел на света може да е мъртъв. Този път наистина. Боеше се, че след няколко секунди и Михаил може да не е между живите.

Точно тогава Лавон получи съобщение от булевард „Цар Саул“, в което се казваше, че Габриел е леко ранен в атентата в НАЦ, но е оцелял. Облекчението му обаче не трая дълго, защото в същия миг грохот от взрив разтърси Проспект Стрийт. Линкълнът под наем бавно се отдалечи от тротоара и мина покрай прозореца на Лавон. След това четирима въоръжени мъже излязоха от хондата и се втурнаха към разрушеното „Кафе Милано“.

66. Уисконсин Авеню, Джорджтаун

Натали чу експлозията, докато се приближаваше към Ар Стрийт, и веднага разбра, че това бе дело на Сафия. Обърна се и се загледа надолу по Уисконсин Авеню, което завиваше леко надясно към Ем Стрийт, и видя стотици паникьосани хора да бягат на север. Това ѝ напомни за сцените във Вашингтон след атентата от 11 септември. И тогава десетки хиляди панически бяха напуснали работните си места с най-много власт в света и тичаха по улиците. Вашингтон отново бе под обсада. Този път терористите не бяха въоръжени със самолети, само с експлозиви и пушки. Ала по всичко личеше, че резултатът бе много по-ужасяващ.

Натали се обърна и се присъедини към движещата се на север тълпа. Тя ставаше все по-тревожна под тежестта на жилетката и усещането за собствения ѝ провал. Бе спасила живота на същото онова чудовище, което бе измислило и планирало тази касапница. А след пристигането си в Америка не бе успяла да събере никаква разузнавателна информация за целите, имената на терористите и времето на атаките. Беше сигурна, че неслучайно я бяха държали в неведение.

Изведнъж от мястото на взрива проехтя стрелба. Натали забърза през Ар Стрийт и продължи на север по западния тротоар, както я бе инструктирал човекът на име Ейдриън Картър. Ще те вземем, така ѝ бе казал. Но не ѝ беше обяснил как. И за пръв път се почувства доволна, че носи червеното сако. Тя можеше и да не успее да ги види, но те щяха да я забележат.

На север от Ар Стрийт, Уисконсин Авеню се спускаше една-две пресечки, преди отново да тръгне нагоре към Бърлит и Гловър Парк. Натали видя пред себе си тента в синьо и жълто, на която пишеше „Бистро Льопик“. Това бе ресторантът, който Сафия ѝ бе наредила да взриви. Тя спря и надникна през витрината. Беше чаровно местенце — малко, уютно, приканващо, носеше нещо от духа на Париж. Сафия бе казала, че ще е пълно, но не беше така. Нито пък хората, насядали край масите, имаха вид на френски дипломати или служители на Външното министерство. Те изглеждаха като американци. И както всички други във Вашингтон, бяха уплашени.

Точно тогава Натали чу някой да я вика. Ала не я наричаше със собственото ѝ име, а с онова на жената, в която се бе превъплътила, за да предотврати вечер като тази. Тя рязко се обърна и видя до тротоара зад нея да спира кола. Зад волана седеше жена със загрубяла кожа. Беше Мегън от ФБР.

Натали се отпусна на предната седалка, сякаш потъна в прегръдката на майка си. Тежестта на жилетката я прикова към мястото ѝ; усещаше детонатора като живо същество в ръката си. Колата направи обратен завой и се присъедини към похода на север от Джорджтаун, огласян от воя на сирените. Натали притисна ушите си, но без резултат.

— Моля те, пусни някаква музика — едва не проплака тя.

Жената включи радиото в колата, но по него нямаше музика, само ужасни новини. Националният антитерористичен център, Мемориалът на Линкълн, „Кенеди Сентър“, пристанището… Страхуваха се, че загиналите може да приближават хиляда. Натали успя да изтърпи това само минута. Пресегна се към копчето, спря радиото и тогава усети остра болка в горната част на ръката си, все едно я ухапа пепелянка. След това погледна към жената и видя, че тя също държи нещо в дясната си ръка. Но палецът ѝ не беше върху бутона на детонатор. А върху буталото на спринцовка.

Зрението на Натали веднага се замъгли. Жената със загрубялото лице сякаш изчезна; минаваща полицейска патрулка остави размазани червени и сини следи в тъмнината. Натали извика някакво име — единственото, което можа да си спомни, преди мракът да я погълне. Беше черен като нейната абая. Видя се как върви през огромна арабска къща с много стаи и дворове. А в последната стая, под горещата светлина от прозореца на тавана, стоеше Саладин.

67. „Кафе Милано“, Джорджтаун

За няколко секунди след експлозията настъпи пълна тишина. Беше също като в крипта, помисли си Михаил, тишината на смъртта. После се чу стон, след това кашлица и чак тогава първите писъци на агония и ужас. Скоро последваха и други — хора без крайници, слепи, които никога повече няма да се погледнат в огледалото. Със сигурност няколко щяха да умрат по-късно тази вечер, но мнозина щяха да оцелеят. Те отново щяха да видят децата си, да танцуват на сватби и да плачат на погребения. И може би някой ден пак щяха да могат да се хранят в ресторант без вледеняващия страх, че жената на съседната маса носи жилетка с експлозиви. Това бе страхът, с който бяха живели всички израелци по време на мрачните дни на Втората интифада. А сега, благодарение на този Саладин, същият страх бе пристигнал и в Америка.

Михаил посегна към дръжката на вратата, но се спря, когато чу първия изстрел. Тогава осъзна, че телефонът му вибрира в джоба на сакото. Погледна екрана. Беше Ели Лавон.

— Къде си, по дяволите?

Михаил му отговори шепнешком.

— Четирима мъже с пушки влязоха в ресторанта.

— Чувам ги.

— Трябва да излезеш оттам.

— Къде е Натали?

— ФБР ще я приберат.

Михаил пъхна телефона в джоба си. Иззад тънката врата на тоалетната долетя нов изстрел — голям калибър, бойно оръжие. Последваха още два: с всеки гръм заглъхваше писък. Очевидно терористите бяха решени да се погрижат никой в „Кафе Милано“ да не остане жив. Явно те не бяха джихадисти, обучавани с видеоигри. Бяха тренирани и дисциплинирани. Движеха се методично през руините на ресторанта и издирваха оцелели. И накрая, помисли си Михаил, щяха да се появят неизбежно до вратата на тоалетната.

Американецът с гелосаната коса трепереше от ужас. Михаил се огледа за нещо, което да може да използва като оръжие, но не забеляза подходящ предмет. След това кимна на американеца да се скрие в кабинката. Незнайно как, но в ресторанта още имаше електричество. Михаил угаси светлините, като заглуши щракването на ключа, и прилепи гръб към стената до вратата. Във внезапно настъпилата тъмнина той се закле, че няма да умре тази вечер в тоалетна в Джорджтаун заедно с мъж, когото не познаваше. Това би било позорен начин за един воин да напусне този свят, дори и за воин от тайните служби.

Иззад вратата се чу силното изпукване от още един изстрел, този път по-близо от предишния, и още един писък заглъхна. Последваха стъпки навън в коридора. Михаил сви пръстите на смъртоносната си дясна ръка. „Отвори вратата, копеле — помисли си той. — Отвори шибаната врата!“

Точно в този момент Габриел осъзна, че загубата на слуха му не е постоянна. Първият звук, който чу, бе онзи, който сега всички във Вашингтон свързваха с нощта — звукът на сирените. Първите полицейски екипи пътуваха по Тайсънс Маклийн Драйв към това, което някога беше пропускателният пункт на Националния антитерористичен център и кабинета на директора на националното разузнаване. В разрушените сгради по-леко ранените се грижеха за сериозно пострадалите, правейки отчаяни опити да спрат кръвоизливи и да спасят животи. Фарид Баракат се грижеше за Пол Русо, а Ейдриън Картър се грижеше за това, което бе останало от операцията на Габриел. С взети назаем телефони той бе възстановил контакта с Лангли, централата на ФБР и Ситуационната зала в Белия дом. Вашингтон бе хвърлен в тотален хаос и федералното правителство се мъчеше да догонва събитията. Засега бяха потвърдени атентати в „Либърти Кросинг“, Мемориала на Линкълн, „Кенеди Сентър“, пристанището на Вашингтон и „Кафе Милано“. Освен това имаше съобщения за атаки по Ем Стрийт. Страховете бяха че са избити стотици хора, може би и хиляда.

В този момент обаче Габриел се бе съсредоточил върху двама души: Михаил Абрамов и Натали Мизрахи. Михаил бе приклещен в мъжката тоалетна на „Кафе Милано“. Натали крачеше на север по западния тротоар на Уисконсин Авеню.

— Защо ФБР още не са я довели? — сопна се той на Картър.

— Май не я намират.

— Толкова ли е трудно да намериш жена с жилетка с експлозиви и червено сако?

— Търсят я.

— Кажи им да търсят по-усилено.

Вратата се отвори с трясък и през нея първо се показа оръжието. Михаил позна силуета. Беше AR-15 без оптичен мерник. Той хвана топлото дуло с лявата си ръка и го дръпна, мъжът влетя заедно с него. В разрушената зала на ресторанта той бе свещен воин на джихада, но в тъмното помещение на мъжката тоалетна сега бе безпомощен. Михаил го шибна два пъти със страничната част на дланта си по врата. Първият удар засегна малко челюстта му, но вторият бе точен и накара нещо в него да изпука и да се счупи. Мъжът падна, без да издаде звук. Михаил взе пушката от отпуснатите му ръце, простреля го в главата и излезе в коридора.

Точно пред него, в задния ъгъл на ресторанта, един от терористите се канеше да екзекутира жена, чиято ръка бе откъсната от рамото. Скрит в тъмния коридор, Михаил свали терориста с изстрел в главата, след това пристъпи предпазливо напред. Нямаше други от нападателите в основната зала, ала в едно по-малко помещение в дъното на ресторанта терорист екзекутираше оцелели, сгушени към една стена. Застрелваше ги един по един — като есесовец, който се движи по ръба на общ гроб. Михаил простреля терориста чисто в гърдите, спасявайки дузина животи.

Точно тогава чу изстрел от съседно помещение — частна трапезария, която бе видял на влизане в ресторанта. Той мина покрай прекатурения до бара стол, на който бе седял преди малко, покрай масата, обсипана с останките на Сафия Бурихан, и влезе във фоайето. Салонният управител и двете хостеси бяха мъртви. По всичко личеше, че бяха оцелели при избухването на бомбата, но след това са били застреляни.

Михаил се промъкна покрай труповете и надникна в частната трапезария, където четвъртият терорист екзекутираше двайсетина добре облечени мъже и жени. Прекалено късно той осъзна, че мъжът, застанал на прага, не е приятел. Михаил го улучи в гърдите. След това стреля още веднъж в главата му, за да е сигурен, че е мъртъв.

Всичко това му отне по-малко от минута. Мобилният му телефон не спираше да вибрира през цялото време. Сега вече той го извади от джоба си и погледна екрана. Беше гласово повикване от Габриел.

— Моля те, кажи ми, че си жив.

— Добре съм. А членовете на ИДИЛ вече са в рая.

— Вземи мобилните им телефони и каквото още можеш да носиш — и изчезвай оттам.

— Какво се случва?

Връзката прекъсна. Михаил претърси джобовете на мъртвия терорист, лежащ в краката му, и намери „Самсунг Галакси“ за еднократна употреба. Откри същите самсунги из дрехите на останалите нападатели, проснати сред разрушенията на основното помещение и задната част. Само онзи в тоалетната очевидно предпочиташе продуктите на „Епъл“. Михаил бе събрал всичките четири телефона, когато се измъкна от ресторанта през задната врата. У него бяха и две пушки AR-15 с четири допълнителни пълнителя, макар и да не знаеше по каква причина. Забърза надолу по тъмната алея, като се молеше да не се натъкне на екип от спецчастите, след това излезе на Потомак Стрийт. Вървя по нея на юг към „Проспект“, където Ели Лавон седеше зад волана на буика.

— Защо се забави толкова? — попита той, когато Михаил се отпусна на предната седалка.

— Габриел ми даде списък за пазаруване. — Остави пушките и пълнителите на пода пред задната седалка. — Какво се случва, мамка му?

— ФБР не може да намери Натали.

— Та тя носи червено сако и жилетка с експлозиви. Лавон направи обратен завой и пое на запад през Джорджтаун.

— Пътуваме в погрешната посока — каза Михаил. — Уисконсин Авеню е зад нас.

— Няма да ходим там.

— Защо?

— Няма я, Михаил. Просто е изчезнала.

68. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Екипът, който се трудеше в стая 414В на булевард „Цар Саул“, нямаше официално наименование, за непосветените той просто не съществуваше. Хората, които знаеха за работата му, го наричаха „Минян“20, тъй като се състоеше от десет души, които бяха само от мъжки пол. С няколко натискания на клавишите те можеха да угасят светлините на цял град, да заслепят система за контрол на трафика или да накарат центрофугите в ирански завод за обогатяване на уран да се въртят безконтролно. Три самсунга и един айфон нямаше да са кой знае какво предизвикателство.

Михаил и Ели Лавон качиха съдържанието на четирите телефона от израелското посолство в 20,42 местно време. До девет часа вашингтонско време екипът „Минян“ бе открил, че четирите телефона бяха прекарали голяма част от дневните часове през последните няколко месеца на един и същ адрес на Айзенхауер Авеню в Александрия, Вирджиния. Всъщност те са били там по едно и също време по-рано същата вечер и бяха пристигнали във Вашингтон с една и съща скорост по един и същ маршрут. Освен това всички телефони бяха звънели много пъти на местна транспортна компания със седалище на същия адрес. Членовете на „Минян“ предадоха информацията на Узи Навот, който на свой ред я препрати на Габриел. Дотогава двамата с Ейдриън Картър бяха напуснали взривения НАЦ и вече бяха в Общия оперативен център на ЦРУ в Лангли. Габриел зададе един-единствен въпрос на Картър:

— Кой притежава транспортната компания „Доминиън“ в Александрия?

Петнайсет безценни минути изтекоха, преди Картър да му отговори. Той даде на Габриел име и адрес и му каза да направи всичко възможно, за да намери Натали жива. Думите на Картър не значеха нищо: като заместник-директор на ЦРУ, той нямаше власт да позволи на чужда разузнавателна служба да действа безнаказано на американска земя. Само президентът можеше да даде такова разрешение, а в този момент той имаше по-важни тревоги от изчезнала израелска шпионка. Америка беше нападната. И независимо дали му харесваше или не, Габриел Алон щеше да бъде първият, който ще отвърне на удара.

В девет и двайсет Картър остави Габриел на главния охраняван вход на Управлението и си тръгна бързо, сякаш бягаше от местопрестъпление или място, на което всеки миг щеше да се извърши престъпление. Габриел стоеше сам в тъмнината, гледаше линейките и колите на спасителите, които се стрелкаха по магистрала 123 към „Либърти Кросинг“, и чакаше. Подходящ край на кариерата му на терен, помисли си той. Чакане… Вечното чакане… Чакане на самолет или влак. Чакане на информатор. Чакане слънцето да изгрее след цяла нощ убийства. А сега чакаше Михаил и Ели Лавон на входа на ЦРУ, за да започне да издирва жената, от която бе поискал да проникне в най-опасната терористична групировка на света.

Тя го бе направила. Или не беше? Може би Саладин е бил подозрителен към нея от самото начало. Вероятно я бе пуснал в двора си, за да заблуди западното разузнаване. И може би я бе пратил в Америка, за да служи за димна завеса, да бъде лъскав предмет, който да привлече вниманието на американците, докато истинските терористи — мъжете, които работеха за транспортната компания в Александрия, Вирджиния — извършваха необезпокоявани последните си приготовления. Как иначе да си обясни факта, че Сафия криеше целта на Натали до последната минута? Натали нямаше цел. Натали бе целта.

Помисли си за мъжа, когото бе видял във фоайето на хотел „Четири сезона“. Едрият арабин на име Омар ал Фарук, който куцаше. Арабинът, напуснал „Кафе Милано“ няколко минути преди Сафия да се взриви. Дали наистина той беше Саладин? Сега вече нямаше значение. Който и да бе, той скоро щеше да е мъртъв. Както и всички други, свързани с изчезването на Натали. Габриел щеше да си постави за цел на живота да издири всички тях и да унищожи ИДИЛ, преди ИДИЛ да успее да унищожи Близкия изток и това, което бе останало от цивилизования свят. А и предполагаше, че ще открие ентусиазиран съучастник в лицето на американския президент. ИДИЛ вече бяха на два часа път от Индиана.

Точно тогава мобилният му телефон завибрира. Габриел прочете съобщението, пъхна апарата в джоба си и тръгна по края на магистрала 123. Няколко секунди по-късно се появи „Буик Регал“. Спря колкото Габриел да се мушне на задната седалка. На пода имаше две пушки AR-15 и няколко пълнителя. Втората поправка на американската конституция, помисли си Габриел, определено имаше своите преимущества. Погледна в огледалото за обратно виждане и видя замръзналите очи на Михаил, които се взираха в него.

— Накъде, шефе?

— Тръгни по булевард „Джордж Вашингтон“ обратно към Кий Бридж — каза Габриел. — На магистрала I-495 е шибана бъркотия.

69. Хюм, Вирджиния

Натали се събуди с усещането, че е спала цяла вечност. Устата ѝ сякаш бе натъпкана с памук, главата ѝ се бе килнала настрани, опряна в хладното стъкло. Тук-там на предната веранда и в прозорците с дантелени пердета се виждаха слаби светлинки, но иначе атмосферата бе като след внезапно бягство. Сякаш обитателите на това място бяха научили за атентатите във Вашингтон, бяха си събрали багажа и хванали гората.

Главата ѝ пулсираше от тъпа болка като след махмурлук. Тя се опита да я вдигне, но не успя. Обърна очи наляво и видя жената, която караше колата, жената, за която се беше излъгала, че е Мегън от ФБР. Тя държеше волана с дясната ръка; в лявата имаше оръжие. Според часовника на таблото беше 21,22. Със замъглено от опиата съзнание Натали опита да възстанови събитията от вечерта: втората кола на паркинга, дивото препускане през Джорджтаун, старомодния малък френски ресторант, който би трябвало да е нейната цел, жилетката с експлозиви с червения шев около ципа… Детонаторът все още бе в дясната ѝ ръка. Тя прокара леко показалеца си по бутона.

Бум, помисли, спомняйки си обучението в Палмира. Е, вече си на път към рая…

Отдясно на Натали се появи църква. Скоро след това стигнаха до пусто кръстовище. Жената спря колата, преди да завие, както я посъветва навигационната система, по път, кръстен на философ. Той беше много тесен, с жълта осева линия. Тъмнината бе непрогледна, сякаш отвъд парчето асфалт, осветено от фаровете на автомобила, светът не съществуваше. Изведнъж навигационната система се обърка. Тя посъветва жената да направи обратен завой, ако е възможно, и когато такъв не се случваше, тя укорително се нацупи.

Пътуваха още около километър, след това завиха по черен път. Той ги преведе през пасбище, през било на залесен хълм, докато навлязоха в долчинка, където до тъмно езеро се издигаше малка дървена къща с формата на буквата А. Вътре светеше, а отпред бяха паркирани три коли: линкълн, хонда и БМВ седан. Жената спря зад беемвето и изключи двигателя. Натали бе опряла глава на стъклото и се преструваше, че е в безсъзнание.

— Можеш ли да вървиш? — попита жената.

Натали мълчеше.

— Видях, че очите ти мърдат. Знам, че си будна.

— Какво ми даде?

— Пропофол.

— Откъде го взе?

— Аз съм медицинска сестра. — Излезе от колата и отвори вратата на Натали. — Слизай.

— Не мога.

— Пропофолът е анестетик с краткотрайно действие — обясни ѝ педантично жената. — Пациентите, на които се прилага, могат да вървят сами няколко минути след като са се събудили.

Натали не помръдна и жената насочи пистолета към главата ѝ. Натали вдигна дясната си ръка и сложи палеца си над бутона на детонатора.

— Не ти стиска — каза жената. След това я сграбчи за китката и я измъкна от колата.

Вратата на къщичката бе на може би двайсетина метра, но оловната тежест на жилетката с експлозивите и замайването от пропофола я отдалечиха сякаш на километър. Стаята, в която Натали влезе, бе провинциална и старомодна. Затова и мъжете вътре изглеждаха направо неприлично на този фон. Четирима от тях бяха облечени в черни тактически униформи и въоръжени с пушки. Петият носеше елегантен делови костюм и си топлеше ръцете на печка с дърва. Той бе с гръб към Натали. Беше висок над метър и осемдесет и широкоплещест. Но въпреки това изглеждаше леко нестабилен, сякаш се възстановяваше от скорошно нараняване.

Най-накрая мъжът се обърна. Косата му бе спретнато подстригана и сресана, лицето му бе гладко избръснато. Тъмнокафявите му очи обаче бяха точно такива, каквито Натали ги помнеше. Както и уверената му усмивка. Той направи крачка към нея с ранения си крак и спря.

— Маймонид — каза той мило, — толкова е хубаво да те видя отново.

Натали стисна детонатора по-здраво в ръка. Земята под краката ѝ пламна.

70. Арлингтън, Вирджиния

Беше малка къща с два отделни апартамента, с алуминиева облицовка. Жилището вляво бе боядисано в гранитносиво. А това вдясно, което принадлежеше на Касам ел Бана, бе с цвят на избеляла от пране дреха. Всеки апартамент имаше по един прозорец на приземния етаж и един на втория. Телена ограда разделяше предната морава на два отделни парцела. Левият беше повод за гордост, но този на Касам изглеждаше като опасан от кози.

— Явно — отбеляза мрачно Ели Лавон от задната седалка на буика — не е имал много време за градинарство.

Бяха паркирали от другата страна на улицата, пред къща със същия вид. В пространството пред сиво-бялата двойна къща имаше акура седан. Все още бе с регистрационните номера на търговеца.

— Хубава кола — отбеляза Лавон. — Какво кара съпругът?

— Киа — отвърна Габриел.

— Не виждам киа.

— Нито пък аз.

— Съпругата с акура, а мъжът ѝ с киа. Какво не е наред в картинката?

Габриел не предложи обяснение.

— Как се казва жената? — попита Лавон.

— Амина.

— Египтянка ли е?

— Очевидно.

— А детето?

— Момче.

— На колко години?

— Две и половина.

— Значи, няма да помни това, което ще се случи всеки момент.

— Не — съгласи се Габриел. — Няма да помни.

По улицата мина кола. Шофьорът изглеждаше като южноамериканец — боливиец, а може би перуанец. Той като че ли не забелязваше тримата израелски разузнавачи, седнали в паркирания буик от другата страна на улицата. Точно срещу къщата на египетски джихадист, който се бе промъкнал през пукнатините на огромната машина за сигурност на Америка от времето след 11 септември.

— Какво е работил Касам, преди да влезе в транспортния бизнес?

— Компютърен специалист.

— Защо толкова много от тях са компютърни специалисти?

— Защото не се налага да учат неислямски предмети като английска литература или живопис от Италианския ренесанс.

— Всичко, което прави живота интересен.

— Те не се интересуват от живота, Ели. Само от смъртта.

— Мислиш ли, че е оставил компютъра си?

— Да се надяваме.

— Само дано не е счупил харддиска.

Замълчаха. Още една кола мина по улицата, с друг южноамериканец зад волана. И Америка си имаше своите гета, помисли си Габриел.

— Как ще процедираш? — попита Лавон.

— Ще почукам на вратата и ще се самопоканя на чаша чай.

— Но без грубости.

— Без — обеща Габриел. — Само с усмивка.

— Винаги така казваш.

— И какво?

— Остава и да изпълняваш.

Габриел взе едната пушка AR-15 и провери дали е правилно заредена.

— Предната или задната врата? — попита Лавон.

— Никога не влизам през задната.

— Ами ако имат куче?

— Лоши мотивационни мисли, Ели.

— Какво искаш да направя?

— Стой в колата.

Без да каже и дума повече, Габриел слезе и пресече бързо улицата с пушка в ръка. Михаил пристъпваше до него. Странно, помисли си Лавон, докато го гледаше, но след всичките тези години той все още се движеше като момче на двайсет и две, което е било израелски ангел на отмъщението след Мюнхен. Прескочи телената ограда с едно движение и след това пое към предната врата на семейство Ел Бана. Чу се остър звук от строшена дъска, последван от женски писък, който внезапно бе заглушен. След това вратата се прихлопна и светлината в къщата угасна.

Лавон седна зад волана и огледа тихата улица. Нямало да има грубости. Само обещания.

71. Хюм, Вирджиния

Тялото на Натали сякаш се вкамени от страх. Тя стисна здраво детонатора, за да не се изплъзне от дланта ѝ. За миг си представи как потъва като монета към дъното на кладенец. Наум си преговори детайлите от измислената си биография. Тя беше Лейла от Сумайрия, Лейла, която обичаше Зиад. На протест на Площада на републиката бе казала на млад йорданец на име Набил, че иска да накаже Запада заради подкрепата му за Израел. Набил бе дал името ѝ на Джалал Насер и Джалал го бе предал на Саладин. Истории като нейната бяха съвсем обичайни в глобалното джихадистко движение. Но това беше само история и Саладин някак си бе разбрал.

Но откога знаеше? От самото начало? Не, помисли си Натали, не беше възможно. Лейтенантите му никога нямаше да ѝ позволят да влезе в една стая с него, ако имаха подозрения за лоялността ѝ. Нито щяха да оставят съдбата му в нейните ръце. А те ѝ бяха поверили живота на командира си и за неин срам, тя го бе запазила. И сега стоеше пред него с бомба, прикрепена към тялото ѝ, и детонатор в дясната ръка. Ние не провеждаме самоубийствени мисии, бе ѝ казал Габриел, преди да я изпрати в халифата. Ние не сме като тях. Тя сложи палеца си върху бутона и го натисна леко, за да пробва съпротивлението му. Саладин я наблюдаваше, усмихнат.

— Много си смела, Маймонид — каза ѝ на арабски. — Но пък аз винаги съм го знаел.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Уплашена, че ще извади оръжие, Натали притисна по-силно бутона. Но не беше оръжие, а телефон. Потропа с пръсти няколко пъти върху екрана и устройството издаде остър съскащ звук. След няколко секунди Натали осъзна, че това е звук на течаща вода в мивка. Първият глас, който чу, бе нейният собствен.

— Знаеш ли коя е онази жена?

— Как е влязла в страната?

— С фалшив паспорт.

— Откъде е влязла?

— Ню Йорк.

— „Кенеди“ или Нюарк?

— Не знам.

— Как е стигнала до Вашингтон?

— С влак.

— На чие име е паспортът?

— Асма Думаз.

— Дадоха ли ти цел?

— Не. Но на нея са ѝ дали. Самоубийствен атентат.

— Знаеш ли целта ѝ?

— Не.

— Срещала ли си се с други членове на атакуващата клетка?

— Не.

— Къде е телефонът ти?

— Тя ми го взе. Не се опитвайте да ми пращате никакви съобщения.

— Изчезвай.

Саладин потупа екрана и спря записа. След това се взря в Натали за няколко непоносими секунди. В изражението му нямаше упрек или гняв. Това бе поглед на професионалист.

— За кого работиш? — попита той накрая, като пак се обърна към нея на арабски.

— Работя за теб. — Не знаеше от кой резервоар с безсмислен кураж успя да извади този отговор, но думите ѝ се сториха забавни на Саладин.

— Много си смела, Маймонид — повтори отново той. — Толкова, че чак си вредиш.

Чак сега тя забеляза, че в стаята имаше телевизор. Беше пуснат на Си Ен Ен. Триста гости във вечерни рокли и смокинги бягаха от Източната зала на Белия дом, ескортирани от тайните служби.

— Незабравима нощ, не мислиш ли? Всички атентати бяха успешни, с изключение на един. Целта бе френски ресторант, в който е известно, че се хранят много видни хора от Вашингтон. По някаква причина изпълнителката решила да не изпълни поставената задача. Вместо това се качила в кола, шофирана от жена, за която мислела, че е агент на ФБР.

Той спря, за да даде възможност на Натали да отговори, но тя мълчеше.

— Предателството ѝ не представлява заплаха за операцията — продължи той. — Всъщност то се оказа доста полезно, защото ни позволи да отклоним вниманието на американците по време на критичните последни дни. Ендшпил — добави той зловещо. — Ти и Сафия бяхте финт, заблуда. Аз съм воин на Аллах, но и голям почитател на Уинстън Чърчил. А точно Чърчил казва, че по време на война истината е толкова безценна, че винаги трябва да се охранява от лъжи.

Мъжът изрече всичко това към телевизионния екран. Сега пак се обърна към Натали.

— Но има един въпрос, на който така и не успяхме да си отговорим задоволително — продължи той. — За кого точно работиш? Абу Ахмед предположи, че си американка, но на мен това не ми приличаше на американска операция. Честно казано, допуснах, че си британка, защото, както всички знаем, британските агенти са най-добри. Ала и това не излезе истина. Не работиш нито за американците, нито за британците. А за някого другиго. И тази вечер най-накрая ще ми кажеш неговото име.

Той пак потупа по екрана на мобилния си телефон и Натали отново чу звук като от течаща вода в мивка. Но не беше вода, а шум на кола, бягаща от хаоса във Вашингтон. Този път единственият глас, който чу, беше нейният. Говореше на иврит и звучеше упоена.

— Габриел… Моля те, помогни ми… Не искам да умра…

Саладин спря телефона и го пъхна във вътрешния джоб на великолепното си сако. Случаят е приключен, помисли си Натали. Все още в изражението му нямаше гняв, само съжаление.

— Постъпи като глупачка, като дойде в халифата.

— Не — каза Натали, — постъпих като глупачка, когато ти спасих живота.

— И защо го направи?

— Защото щеше да умреш, ако не бях се появила.

— А сега — каза Саладин — ти ще умреш. Въпросът е дали ще загинеш сама, или ще задействаш детонатора и ще ме отнесеш със себе си. Обзалагам се, че нямаш нито куража, нито вярата да натиснеш бутона. Само ние, мюсюлманите, имаме такава вяра. Ние сме готови да умрем за нашата религия, но не и вие, евреите. Вие вярвате в живота, а ние вярваме в смъртта. А във всяка битка печелят тези, които са готови да умрат. — Той замълча за кратко, след това добави: — Хайде, Маймонид, изкарай ме лъжец. Докажи, че греша. Натисни бутона.

Натали вдигна детонатора пред лицето си и се взря право в тъмните очи на Саладин. Бутонът поддаде на лекото увеличение на натиска.

— Не помниш ли обучението си в Палмира? Нарочно използваме твърди спусъци, за да избегнем инцидентите. Трябва да натиснеш по-силно.

И тя го направи. Чу се кликване и след това тишина. Саладин се усмихна.

— Очевидно — каза той — има засечка.

72. Арлингтън, Вирджиния

Амина ел Бана беше законна жителка на Съединените щати повече от пет години, но английският ѝ бе ограничен. Заради това Габриел я разпита на арабски, който тя също владееше ограничено. Разговаря с нея на малката кухненска маса, докато Михаил стоеше на вратата, и то без да повишава глас, за да не събуди спящото дете горе. Той не се представи за американец, защото подобни преструвки бяха невъзможни. Амина ел Бана беше египтянка от делтата на Нил и много добре знаеше, че е израелец, и съответно се боеше от него. Габриел не направи нищо, за да я успокои. Страхът бе козът му и единственото предимство в този момент, когато техен агент бе в ръцете на най-бруталната терористична групировка, която светът някога бе виждал.

Той обясни на Амина ел Бана фактите така, както ги познаваше. Съпругът ѝ бе член на терористична клетка на ИДИЛ, която току-що бе съсипала Вашингтон. Той не беше обикновен помагач, а сред главните изпълнители. Беше планирал всичко, като търпеливо е местил парчетата от пъзела, за да укрие клетката. Най-вероятно Амина ще бъде обвинена в съучастничество и ще прекара остатъка от живота си в затвора. Освен ако, разбира се, не съдейства.

— Как мога да ви помогна? Не знам нищо.

— Знаеше ли, че Касам е собственик на транспортна фирма?

— Касам да има транспортна фирма? — Тя поклати глава невярващо. — Касам работи с компютри.

— Кога го видя за последен път?

— Вчера сутринта.

— Къде е той?

— И представа нямам.

— Опита ли да му се обадиш?

— Разбира се.

— И какво стана?

— Телефонът му ме препраща директно на гласова поща.

— Защо не се обади в полицията?

Тя не даде отговор. Габриел обаче не се нуждаеше от него. Тя не се бе обадила в полицията, помисли си той, защото съпругът ѝ бе терорист от ИДИЛ.

— Той организира ли заминаването на теб и на детето за Сирия?

Амина се поколеба, след това отговори:

— Казах му, че няма да отида.

— Мъдро решение. Компютрите още ли са тук?

Тя кимна.

— Къде?

Жената погледна към тавана.

— Колко са?

— Два. Но са заключени и нямам паролата.

— Разбира се, че я имаш. Всяка съпруга знае паролата на мъжа си — дори той да не е терорист от ИДИЛ.

Тя не каза нищо.

— Каква е паролата?

— Шахадата21.

— С английски или с арабски букви?

— Английски.

— С разстояния между думите или без?

— Без.

— Да вървим.

Жената ги поведе по тясното стълбище, вървеше тихо, за да не събуди детето. Отвори вратата на кабинета на Касам ел Бана. Гледката вътре беше кошмарът на антитерориста. Габриел седна пред един от компютрите, събуди го с леко движение на мишката и постави внимателно пръсти върху клавиатурата. Написа НЯМАДРУГБОГОСВЕНАЛЛАХ и натисна „ентър“.

— Мамка му — каза той тихо.

Харддискът бе почистен напълно.

Касам беше много добър, но десетимата хакери от „Минян“ бяха по-добри. Само минути след като Габриел им прати съдържанието, те откриха дигиталните следи от папката с документи на Касам. В папката имаше друга, заключена и криптирана, пълна с документи, свързани с транспортна фирма „Доминиън“ в Александрия. А сред тях — едногодишен договор за наем на малък имот до град Хюм.

— Не е далеч от онази стара тайна квартира на ЦРУ в Плейнс — обясни Узи Навот по телефона. — На час път от сегашното ви местонахождение, а може би и повече. Ако отидеш чак дотам и нея я няма…

Габриел затвори и набра Ейдриън Картър в Лангли.

— Трябва ми самолет със способност да чете топлинни следи, който да мине над къщичка до Хюм в окръг Фокиър. И не се опитвай да ми обясняваш, че нямаш.

— Аз нямам, но ФБР имат.

— Могат ли да ни го дадат?

— Ще попитам.

Можеха. Всъщност ФБР вече бяха пратили един самолет над „Либърти Кросинг“ — „Чесна 182Т Скайлайн“, собственост на подставената компания на Бюрото „ЛСТ Рисърч“ от Рестън, Вирджиния. На едномоторната машина ѝ трябваха десет минути, за да стигне до окръг Фокиър и да открие малката къщичка с форма на буквата А в долината на север от шосето за Хюм. Вътре имаше топлинни отпечатъци от седем души. Единият от тях, най-малкият, изглеждаше неподвижен. Пред къщата бяха паркирани три коли. Всичките бяха карани наскоро.

— Има ли други топлинни отпечатъци в долината? — попита Габриел.

— Само диви животни — обясни Картър.

— Какви?

— Няколко елена и две мечки.

— Идеално — каза Габриел.

— Къде си сега?

Габриел му обясни. Караха на запад по I-66. Току-що бяха подминали I-495.

— Къде са най-близките спецчасти на ФБР или екипите за спасяване на заложници? — попита той.

— Всички налични екипи са пратени във Вашингтон, за да се занимават с атентатите.

— Колко дълго можем да държим чесната във въздуха?

— Немного. Бюрото си я иска обратно.

— Кажи им да минат още веднъж. Но не прекалено ниско. Мъжете в къщата познават звука от самолет за наблюдение.

Габриел прекъсна връзката и се загледа в картините от американските предградия, които минаваха покрай прозореца му. В главата му обаче имаше само цифри, а те не изглеждаха добре: седем топлинни отпечатъка; две бойни пушки AR-15; един ветеран от най-елитните спецчасти на израелската отбрана; един бивш екзекутор, който скоро щеше да стане шеф на израелското разузнаване; един специалист по наблюдение, който никога не си бе падал по грубостите; две мечки… Той сведе поглед към мобилния си телефон. Разстояние до целта: седемдесет и пет километра. Време до целта: час и седем минути.

— По-бързо, Михаил. Трябва да караш по-бързо.

73. Хюм, Вирджиния

Тя щеше да бъде изправена на съд, но това не се налагаше, защото с натискането на бутона на детонатора бе признала вината си. Оставаше само да направи самопризнания, които щяха да бъдат записани и разпространени на многобройните пропагандни платформи на ИДИЛ, както и екзекуцията, която щеше да бъде обезглавяване. Всичко можеше да свърши много бързо, ако не беше Саладин. Краткото забавяне обаче по никакъв начин не бе акт на милост. Саладин още си беше шпионин по душа. А шпионинът най-много копнее не за кръв, а за информация.

Успехът на атентатите във Вашингтон и предстоящата неизбежна гибел на Натали развързаха езика му. Той призна, че наистина е служил в иракското разузнаване по времето на Садам Хюсеин. Твърдеше, че основното му задължение е било да осигурява материална и логистична подкрепа на палестинските терористични групи, особено на онези, които напълно отричаха правото на съществуване на еврейска държава в Близкия изток. По време на Втората интифада той се грижел за плащането на солидни обезщетения на семействата на палестинските атентатори самоубийци. Абу Нидал, хвалеше се той, бил най-добрият му приятел. И всъщност точно Абу Нидал, най-злият от всички така наречени терористи отрицатели, бил дал кодовото име на Саладин.

Работата му изисквала да стане познавач на израелското тайно разузнаване. У него се появило завистливо възхищение към Службата и Ари Шамрон, големия шпионин, който я ръководел почти трийсет години с известни прекъсвания. Започнал да се възхищава и на постиженията на прочутото протеже на Шамрон, легендарния убиец и агент на име Габриел Алон.

— И представи си моята изненада — призна той на Натали — да го видя да се разхожда из фоайето на хотел „Четири сезона“ във Вашингтон. А после да чуя и ти да произнасяш името му.

След като завърши с въвеждащите забележки, започна да разпитва Натали за всички детайли на операцията: за живота ѝ преди присъединяването към израелското разузнаване, за вербуването ѝ, за въвеждането ѝ на терен. Знаейки, че скоро я грози обезглавяване, Натали нямаше причина да му помага, освен ако не искаше да забави неизбежната си смърт. Това бе достатъчен мотив, защото тя беше наясно, че изчезването ѝ нямаше да остане незабелязано. Саладин, със своето любопитство на шпионин, ѝ бе дал възможност да спре часовника. Той първо я попита за истинското ѝ име. Тя се съпротивлява няколко безценни минути, докато мъжът гневно се закани да я накълца със същия нож, с който щеше да отреже главата ѝ.

— Амит — каза тя накрая. — Казвам се Амит.

— Амит коя?

— Меридор.

— Откъде си?

— От Яфа.

— Как се научи да говориш арабски толкова добре?

— В Яфа има много араби.

— А френският?

— Живях в Париж няколко години като дете.

— Защо?

— Родителите ми работеха за Външното министерство.

— Лекар ли си?

— И то много добър.

— Кой те вербува?

— Никой. Аз сама кандидатствах за работа в Службата.

— Защо?

— Исках да служа на страната си.

— Това ли е първото ти участие в акция?

— Не, разбира се.

— Французите участват ли?

— Никога не работим с други служби. Предпочитаме да се справяме сами.

— Синьо и бяло? — попита Саладин, използвайки девиза на израелската военна и разузнавателна машина.

— Да — кимна бавно Натали. — Синьо и бяло.

Въпреки пропитата с напрежение ситуация, Саладин настояваше тя да бъде надлежно забулена по време на разпита. В къщата нямаше абая, затова я покриха с чаршаф, взет от едно от леглата. Само можеше да си представи как изглежда — комична фигура, покрита с бял плат, но пък той ѝ даваше преимуществото на личното пространство. Тя лъжеше с пълната увереност, че Саладин не можеше да види издайнически сигнали за измама в очите ѝ. Успя да се представи пред него и като вътрешно спокойна, дори в мир със себе си, когато всъщност мислеше само за болката, която щеше да изпита, когато изсвисти острието…

След като зрението ѝ бе отнето, слухът ѝ се изостри. Тя успяваше да проследи затруднените движения на Саладин из стаята и да локализира четиримата въоръжени терористи на ИДИЛ. А високо над къщата чуваше бавните, лениви обиколки на едномоторен самолет. Усещаше, че и Саладин го чува. Той млъкна за миг, докато самолетът се отдалечи, и след това продължи разпита:

— Как успя да се преобразиш така убедително в палестинка?

— Минах специално обучение.

— Къде?

— В Негев.

— Има ли и други агенти на Службата, които са проникнали в ИДИЛ?

— Да, много.

— Как се казват?

Тя му назова шест имена — четири мъжки и две женски. Обаче побърза да допълни, че не знае какво е естеството на поставените им задачи. Знаеше само, че самолетът се бе върнал над малката къщичка с форма на буквата А. Помисли си, че и Саладин го бе разбрал. Той имаше само един последен въпрос: Защо бе спасила живота му в онази къща с много стаи и вътрешни дворове край Мосул?

— Исках да спечеля доверието ти — искрено отговори тя.

— Успя — призна той. — А след това го предаде. И заради това, Маймонид, тази вечер ще умреш.

В стаята настъпи тишина, но не и в небето над тях. Заслушана в шума от самолета, Натали следеше потропването и бавния провлачен ход на Саладин през стаята към входната врата. Това бе последното нещо, което чу от него.

Той остана няколко секунди навън, вдигнал лице нагоре. Нямаше луна, но нощта бе светла заради звездите и много тиха, с изключение на глухото бръмчене на самолета. Отне му известно време, докато установи къде е, защото светлините на крилата му бяха изключени. Само шумът на единственото витло издаваше местонахождението му. Той обикаляше спокойно над малката долина на височина около три хиляди метра. Когато стигна до най-северната точка, зави на изток към Вашингтон и изчезна. Инстинктите подсказаха на Саладин, че го грози беда. А те досега го бяха предавали само веднъж. Бяха му подсказали, че на жената на име Лейла, талантлива лекарка, която твърдеше, че е палестинка, може да се има доверие, дори може да бъде обичана. И затова сега тази жена щеше да получи възмездието, което заслужаваше.

Лицето му все още бе обърнато към небесата. Тази нощ звездите наистина бяха ярки, ала не колкото онези в пустинята. Ако искаше да продължи и да се надява някога да ги види пак, трябваше веднага да тръгва. Скоро щеше да има нова война, която щеше да приключи с разгрома на армиите на Рим край град, наречен Дабик. Нямаше начин американският президент да я пропусне, помисли си той. Не и след тази вечер.

Мъжът се качи в беемвето, запали двигателя и въведе крайната цел в навигационната система. Тя го посъветва да продължи към шосе, което познаваше. Саладин направи точно така и също като самолета, с изключени фарове, мина по онзи черен път по края на малката долина и през пасбището пое към шосето за Хюм. Навигационната система го инструктира да завие наляво и да се върне на I-66. Доверявайки се на инстинктите си, Саладин вместо това зави надясно. След миг пусна радиото. Усмихна се. Нищо не е свършило, помисли си той. Сега започваше.

74. Хюм, Вирджиния

Последният доклад от чесната на ФБР бе същият като първия: седем души в къщата, три превозни средства отпред. Един от хората вътре беше напълно неподвижен, един крачеше бавно. Нямаше други човешки топлинни отпечатъци в малката долина, само на мечките. Те бяха на петдесет метра на север от къщата. Това бе една от причините Габриел и Михаил да се приближават от юг.

Единствен път водеше през долината от шосето за Хюм към самата къщичка. Използваха го само за ориентир, движеха се по пасището — Михаил водеше, Габриел го следваше на крачка разстояние. Земята бе пълна с изровени от животните дупки. От време на време Михаил осветяваше пътеката с мобилния си телефон, ала предпочитаха да се движат в тъмнина.

В края на пасбището имаше стръмен хълм, обрасъл с дъбове и кленове. По земята бяха нападали клони, които ги забавиха. Най-накрая, след като се показаха над билото, те видяха за пръв път къщата. Едно нещо се бе променило след оттеглянето на чесната: колите бяха две, а не три. Михаил заслиза надолу по хълма, а Габриел бе на крачка след него.

След внезапното тръгване на Саладин мъжете се разбързаха да приключат с екзекуцията на Натали. Белият чаршаф беше махнат от главата ѝ, ръцете ѝ бяха вързани зад гърба. Последва кратък спор между четиримата кой да има честта да ѝ отреже главата. Най-високият надделя. По акцента му Натали позна, че е от Йемен. Нещо в поведението му ѝ беше смътно познато. Изведнъж си спомни, че с него бяха в лагера в Палмира по едно и също време. Тогава той носеше дълга коса и брада, а сега бе гладко избръснат и спретнато подстриган. Ако не беше черната тактическа униформа, можеше да бъде сбъркан с продавач в магазин на „Епъл“.

Четиримата покриха лицата си и оставиха открити само безмилостните си очи. Не направиха никакъв опит да променят типично американската обстановка в къщичката — по-скоро държаха тя да се види. Накараха Натали да коленичи на пода пред камерата, която държеше жената, позната ѝ като Мегън. Беше истинска камера, а не мобилен телефон;

ИДИЛ нямаха равни, когато ставаше въпрос за качеството на продукцията. Наредиха на Натали да гледа право в обектива, ала тя отказа — дори след като мъжът от Йемен я удари силно през лицето. Гледаше право напред, към прозореца над дясното рамо на жената, и се опитваше да мисли за нещо друго, каквото и да е, само не за стоманеното острие на ловния нож в дясната ръка на йеменеца.

Той застана точно зад нея, а другите трима се подредиха вдясно от него, и прочете подготвена декларация — първо на арабски, а след това и на език, който след известно време Натали разпозна като развален английски. Нямаше значение: медийните екипи на ИДИЛ със сигурност щяха да добавят субтитри. Натали се опита да не слуша, като се съсредоточи върху прозореца. Тъй като отвън беше тъмно, стъклото приличаше на огледало. Тя виждаше в него сцената на своята екзекуция по същия начин, както изглеждаше в обектива на камерата: безпомощна жена, паднала на колене, трима маскирани, стиснали автоматични пушки, мъж с нож, който говори на непознат език. Ала в прозореца ѝ се привиждаше и нещо друго, което не беше толкова ясно като нейното отражение и четиримата убийци. Беше лице. Натали веднага разбра, че е на Михаил. Помисли си, че това бе странно. От всички лица, които можеше да изрови от паметта си в миговете преди смъртта, неговото беше най-малко очакваното.

Йеменецът повиши глас, когато завършваше декларацията. Натали погледна за последен път отражението в прозореца и лицето на мъжа, когото може и да бе обичала. Гледаш ли? — помисли си тя. — Какво чакаш?

Натали долови ненадейно настъпилата тишина. Не можеше да каже дали бе траяла секунда, или часове… След това йеменецът я сграбчи като диво животно и тя падна настрани. Когато ръката му стисна гърлото ѝ, тя се приготви за болката от острието на ножа. Отпусни се — каза си. Щеше да боли по-малко, ако мускулите и сухожилията ѝ не бяха стегнати.

И тогава се чу силно пукане, което тя погрешно помисли, че идва от счупването на собствения ѝ врат. Йеменецът се свлече до нея. След това паднаха и другите трима джихадисти един по един — като мишени на стрелбище. Жената се строполи последна. Бе простреляна в главата и се срина, сякаш земята под нея се разтвори. Камерата се изплъзна от ръката ѝ и тупна на пода. Обективът милостиво се извърна от лицето на Натали. „Тя е красива“, помисли си Габриел, докато развързваше ръцете ѝ. Дори когато пищеше.