Черната вдовица

21. Нахалал, Израел

На следващата сутрин служителите на Медицински център „Хадаса“ бяха уведомени с имейл, че д-р Натали Мизрахи ще ползва дълъг отпуск. Съобщението се състоеше от трийсет думи и бе шедьовър на бюрократичното безличие. Нямаше информация какви са причините за отпуска, нито се споменаваше датата на завръщане. Така служителите нямаха друг избор, освен да гадаят причините за внезапното отсъствие на Натали. И те веднага се захванаха с това, защото поне им даваше повод да говорят за нещо различно от нападенията…

Тутакси се породиха слухове за сериозно заболяване, за емоционален срив, за завръщане във Франция поради носталгия. Както каза един мъдрец от кардиологията — защо все пак някой с френски паспорт ще избере да живее в Израел точно в такова време? Айелет Малкин, която се смяташе за най-близката приятелка на Натали в болницата, смяташе всички тези хипотези за несъстоятелни. Тя знаеше, че Натали е физически и психически стабилна, и я бе чувала много пъти да споделя с облекчение, че в Израел може да живее като еврейка, без да се страхува от нападение или упрек. Нещо повече, двете заедно изкараха двайсет и четири часова смяна тази седмица, споделяйки си клюки на вечеря, по време на която Натали не спомена за никакъв предстоящ отпуск. Тя заподозря, че цялата работа вонеше на нещо тайно. Като много израелци, Айелет имаше роднина, един чичо, който се занимаваше със секретна държавна работа. Той идваше и си отиваше без предупреждение и никога не говореше за пътуванията си. Айелет реши, че Натали, която говореше свободно три езика, е била вербувана за шпионин. Или може би, мислеше си тя, винаги е била такава.

Макар Айелет да бе достигнала до версия, която се приближаваше до истината, не бе изцяло права. Както щеше да разбере и Натали през първия си ден, прекаран изцяло в Нахалал. Тя нямаше да бъде шпионин. Обясниха ѝ, че шпионите са източници на информация, наети да шпионират собствените си разузнавателни служби, правителство, терористична мрежа, международна организация или търговско предприятие. Понякога го правеха за пари, понякога за секс или уважение, а други шпионираха по принуда — заради някой грях в личния им живот. В случая с Натали беше само по убеждение. И оттук нататък тя щеше да бъде специален служител на Службата. Като такава щеше да се ръководи от същите правила и ограничения, които важаха за всички, работещи пряко за Службата. Тя не можеше да издава тайни на чужди правителства. Не можеше да пише мемоари за работата си без разрешение. Не можеше да я обсъжда с никого извън Службата, включително и членове на семейството си. Назначението ѝ започваше веднага и щеше да приключи при завършване на мисията. Ако Натали обаче искаше да остане в Службата, за нея щеше да бъде намерена подходяща длъжност. В банката на сметка, регистрирана на истинското ѝ име, беше депозирана сума от петстотин хиляди шекела. Допълнително щеше да получава заплата, равна на месечното ѝ възнаграждение в „Хадаса“. Куриер на Службата щеше да се грижи за апартамента ѝ по време на отсъствието ѝ. В случай че загине, на родителите ѝ ще бъдат изплатени два милиона шекела.

Изготвянето на документите, инструктажите и строгите предупреждения погълнаха целия ѝ първи ден. На втория започна официалното ѝ обучение. Чувстваше се като докторант в частен университет с един студент. Сутрин, веднага след закуска, учеше техники за подмяна на собствената ѝ самоличност с измислена — наричаха го занаят. След лек обяд започваше изучаване на Палестина, последвано от усвояване на ислямски и джихадистки познания. Никой вече не я наричаше Натали. Тя беше Лейла, без фамилия, просто Лейла. Инструкторите ѝ говореха само на арабски и помежду си се наричаха Абдул, Мохамед или Ахмед. Един двучленен екип от обучители се представи като Абдул и Абдул. Натали ги наричаше А2 за по-кратко.

Последният час от деня, преди да се стъмни, бе само за нея. Със замаяна от ислям и джихад глава, тя правеше кросове по прашните селски пътища. Никога не ѝ позволяваха да тича сама; двама въоръжени охранители винаги я следваха с тъмнозелено АТВ. Често, когато се връщаше в къщата, заварваше Габриел да я чака и двамата вървяха два-три километра през уханния здрач в долината. Неговият арабски не бе достатъчно добър за дълги разговори, затова той общуваше с нея на френски. Говореше ѝ за обучението, но никога за детството си в долината или за забележителната ѝ история. А Лейла продължаваше да мисли за долината като за колониална кражба.

— Погледни го — казваше той и посочваше към арабското село на хълма. — Представи си как би трябвало да се чувстват, когато гледат постиженията на евреите. Помъчи се да изпиташ гнева им, обзелия ги срам. Той е и твой гняв, Лейла. И твой срам.

С напредването на обучението ѝ тя усвояваше техники, с които да проверява дали я следят. Или дали апартаментът и кабинетът ѝ са подслушвани. Дали човекът, когото смята за най-добрия си приятел, или любовникът ѝ не са най-лошият ѝ враг. Инструкторският екип от Абдул и Абдул я учеше постоянно да предполага, че е следена, наблюдавана и подслушвана. Това не бе проблем, казваха ѝ те, стига през цялото време да остане вярна на легендата си. Добрата легенда била като щит. Типичният агент под прикритие на Службата прекарвал повече време в поддържане на заблудата за себе си, отколкото в събиране на информация. Легендата, казваха ѝ те, бе всичко.

През втората седмица във фермата палестинското ѝ обучение предприе решително по-твърд курс. Казаха ѝ, че цялата ционистка доктрина се основавала върху мит — мита, че Палестина е земя без народ, която чака народ без земя. Всъщност през 1881-а, годината преди да пристигнат първите ционистки заселници, населението на Палестина било 475 000 души. В огромното си мнозинство то било мюсюлманско, концентрирано в Юдейското плато, Галилея и останалите части на страната, които тогава били обитаеми. Приблизително същият брой хора били прогонени в изгнание след Ал Накба9 — Катастрофата, последвала основаването на Израел през 1948 г. При следващата вълна хората бягали от селата си на Западния бряг след ционистката окупация от 1967 г. Те изнемогвали в бежански лагери — Хан Юнис, Шатила, Айн ал Хилуе, Ярмук, Балата, Дженин, Тулкарм и десетки други — и мечтаели за маслиновите си горички и лимоновите си дървета. Много от тях пазели нотариалните си актове за земите и домовете си. Някои дори носели ключовете за къщите си. Тази незараснала рана станала почвата, в която покълнала всемирната арабска тъга. Войните, страданията, липсата на икономически напредък, деспотизмът — всичко това било по вина на Израел.

— Пощадете ме — простена Натали.

— Кой го казва? — попита единият Абдул, който приличаше на труп, блед като тебешир, никога без цигара или чаша чай. — Натали или Лейла? Защото Лейла не поставя под съмнение тези твърдения. Лейла знае с цялото си същество, че те са верни. Лейла ги е поела с майчиното мляко. Лейла ги е чула от устата на роднините си. Лейла вярва, че евреите са потомци на маймуните и прасетата. Тя знае, че те замесват своята маца10 с кръв на палестински деца. Тя смята, че те са изконно зли хора, деца на дявола.

Изучаването на исляма също стана по-строго. След бърз курс по основните ритуали и вярвания преподавателите на Натали я потопиха в понятия като ислямизъм и джихад. Тя прочете Саид Кутб — египетския писател дисидент, смятан за основател на съвременния ислямизъм. И продължи с Ибн Таймия, ислямския теолог от XIII век, който според много експерти в областта е бил вдъхновителят на всичко това. Прочете Бин Ладен и Зауахири, слуша с часове проповеди на американец от йеменски произход, който беше убит с дрон. Гледа видеозаписи на пътни бомбени атентати срещу американските части в Ирак и се подложи на страданието да разгледа някои от най-противните ислямски уебстраници, които нейните инструктори наричаха джихадистко порно. Преди да изключи лампата на нощното си шкафче вечер, тя винаги четеше по няколко реда от Махмуд Даруиш. Корените ми стигат отвъд раждането на времето… Сънуваше как се разхожда в райска горичка с маслинови и лимонови дървета.

Техниката беше близка до промиването на мозъка и бавно започваше да работи. Натали скри на тайно място старата си самоличност и предишния си живот и се превърна в Лейла. Тя не знаеше фамилното си име; нейната легенда щеше да ѝ бъде разказана най-накрая, след като бъдат положени правилните основи и издигната сградата. На думи и дела тя стана по-благочестива, изглеждаше все повече като мюсюлманка. Вечер, когато тичаше по прашните селски пътища, покриваше ръцете и краката си. И винаги когато преподавателите ѝ говореха за Палестина или исляма, тя носеше хиджаб. Експериментира с няколко различни начина за завързването му, но се спря на прост метод с две безопасни игли, който скриваше цялата ѝ коса. Смяташе, че и така изглежда хубава, но не ѝ харесваше, че по този начин насочваше вниманието върху носа и устата си. Частичен воал пред лицето щеше да реши проблема, ала той се разминаваше с профила на Лейла. А тя беше образована жена, лекар, разпъната между Изтока и Запада, между настоящето и миналото. И ходеше по опънато въже между Дома на исляма и Дома на войната, онази част на света, където вярата все още не доминираше. Лейла беше объркана. Тя бе впечатлително момиче.

Изкара курс за начинаещи по бойни изкуства, но не ѝ преподаваха нищо за оръжия, защото познанията за тях също се разминаваха с профила на Лейла. След като изминаха три седмици, откакто бе пристигнала във фермата, я облякоха от глава до пети като мюсюлманка и я заведоха на добре охранявана разходка в Тайбе — най-големия арабски град в така наречения Триъгълник. След това посети Рамала, седалището на Палестинската автономия на Западния бряг. А няколко дни по-късно, в един топъл петък в средата на май, тя присъства на петъчна молитвена служба в джамията „Ал Акса“ в Стария град на Йерусалим. Беше напрегнат ден — израелците забраниха на млади мъже да се качват на Храмовия хълм, — а след това имаше яростен протест. Натали за кратко бе разделена от охранителите ѝ под прикритие. Накрая те я извлякоха, задавени от сълзотворен газ, на задната седалка на кола и я върнаха бързо във фермата.

— Това как те накара да се почувстваш? — попита я Габриел същата вечер, докато се разхождаха на хладина из долината. Натали вече не правеше кросове, защото тичането също не съответстваше на профила на Лейла.

— Гневна съм — призна тя без колебание.

— На кого?

— На израелците, разбира се.

— Добре — доволно кимна той. — Затова го направих.

— Кое?

— Провокирах демонстрация в Стария град заради теб.

— Ти ли го направи?

— Повярвай ми, Натали, наистина не беше чак толкова трудно.

На следващия ден той не дойде в Нахалал, не се появи и през петте дни след това. Чак по-късно Натали щеше да научи, че е бил в Париж и Аман, за да подготви въвеждането ѝ на терен. Това бе черна оперативна работа, призна ѝ той, след като най-сетне се върна във фермата. Беше по пладне в един топъл и ветровит четвъртък, докато Натали се запознаваше с някои от уникалните функции на новия ѝ мобилен телефон. Каза ѝ, че ще направят още едно пътуване, само двамата, и я накара да се облече като Лейла. Тя избра зелен хиджаб с бродирани ръбове и бяла блуза, която скриваше формата на гърдите и ханша ѝ. А под дългите ѝ панталони се виждаха само стъпалата ѝ. Обувките ѝ бяха „Бруно Мали“. Изглежда, Лейла имаше слабост към италианските обувки.

— Къде ще ходим?

— На север — беше всичко, което ѝ каза.

— Без охрана ли?

— Не и днес — отвърна той. — Днес съм свободен.

Колата беше доста обикновен корейски седан, който той караше много бързо и с нехарактерна необузданост.

— Май се забавляваш? — отбеляза Натали.

— Отдавна не съм сядал зад волана. Светът изглежда различен от задната седалка на брониран джип.

— Как?

— Боя се, че това е строго секретно.

— Но нали сега съм една от вас.

— Не съвсем — каза Габриел. — Но скоро ще бъдеш.

Това бяха последните му думи за следващите няколко минути. Натали си сложи модни слънчеви очила и се загледа в плъзгащата се покрай прозореца потъмнена версия на Акра. На няколко километра на север беше Лохамей ха Гетаот — кибуц, основан от оцелели след въстанието във Варшавското гето. Представляваше подредена малка фермерска общност, със спретнати къщи, зелени морави и прави улици, обградени с кипариси. Гледката, при която мъж, очевидно израелец, караше кола, в която единственият пътник бе забрадена жена, накара погледите да се обърнат с леко любопитство.

— Какво е това? — попита Натали, като посочи към бяла конична структура, издигаща се над покривите на кибуца.

— Нарича се „Яд Лайелед“. Мемориал на децата, убити в холокоста. — В гласа му имаше странна отчужденост. — Но не затова сме тук. Доведох те, за да видим нещо далеч по-важно.

— Какво?

— Домът ти.

Той стигна до търговски център на северния край на кибуца и спря колата в отдалечен ъгъл на паркинга.

— Колко е очарователен — възкликна Натали.

— Тук не е жилището ти. — Той посочи към парче некултивирана земя между паркинга и магистрала 4. — Домът ти е ето там, Лейла. Бил е откраднат от евреите.

Той слезе от колата, без да каже нищо повече, и поведе Натали през изоставен път към поле, обрасло с бурени и репеи, пълно със счупени варовикови блокове.

— Добре дошла в Сумайрия, Лейла. — Той я погледна в очите. — Произнеси го, моля те. Изречи го, все едно това е най-красивата дума, която си чувала. Кажи го, все едно е името на майка ти.

— Сумайрия — повтори тя.

— Много добре. — Габриел се обърна и се загледа в движението по магистралата. — През май 1948 година тук живеели осемстотин души, всичките мюсюлмани. — Посочи към арките на древния, прилично запазен акведукт, който минаваше по края на поле със соя. — Това било тяхно. По съоръжението течала вода от изворите и напоявала полетата, които раждали най-сладките пъпеши и банани в Галилея. Погребвали мъртвите си там — добави той и посочи с ръка наляво. — И се молели на Аллах тук, в джамията. — Сложи ръка върху руините на вход с арка. — Това са били предците ти, Лейла. Ето това си ти.

— Корените ми стигат отвъд раждането на времето — изрецитира тя.

— Чела си Даруиш. — Той навлезе още повече сред плевелите и руините, по-близо до магистралата. Когато заговори пак, трябваше да повиши глас, за да може да се чува от бучащия трафик. — Домът ти е бил тук. Предците ти се казвали Хадауи. Това е и твоето име. Ти си Лейла Хадауи. Родена си във Франция, получила си образование във Франция, там и практикуваш медицина. Ала винаги когато някой те пита откъде си, отговаряш, че си от Сумайрия.

— Какво се е случило тук?

— Ал Накба се е случила. Операция „Бен Ами“ се е случила. — Той погледна към нея през рамо. — Инструкторите споменаха ли ти за „Бен Ами“?

— Това е операция, проведена от „Хагана“11 през пролетта на 1948 година, за подсигуряване на крайбрежния път между Акра и ливанската граница и подготовка на Западна Галилея за предстояща инвазия на редовната арабска армия.

— Ционистите лъжат! — рязко възрази той. — „Бен Ами“ е имала една-единствена цел: да завземе арабските села в Западна Галилея и да прати техните обитатели в изгнание.

— Това ли е истината?

— Няма значение. Лейла вярва в това. Тя друго не знае. Виждаш ли, Лейла, твоят дядо — Дауд Хадауи, е бил тук в нощта, когато конвой на ционистките сили от „Хагана“ се задал по шосето от Акра. Жителите на Сумайрия били чули какво се случвало в другите села, завладени от евреите, затова веднага побягнали. Само неколцина останали, но повечето отишли в Ливан, където чакали арабската армия да си върне Палестина от евреите. А когато арабската армия била разгромена, селяните от Сумайрия станали бежанци, изгнаници. Семейство Хадауи живяло в Айн ал Хилуе, най-големия палестински бежански лагер в Ливан. Открита канализация, кирпичени постройки… Било адът на земята.

Габриел я поведе покрай руините на малките къщи, които били взривени от „Хагана“ след падането на Сумайрия, и спря до една овощна градина.

— Принадлежала е на хората от Сумайрия. Сега е собственост на кибуца. Преди много години им било трудно да докарат вода през напоителните тръби. Появил се обаче един арабин, който говорел малко иврит, и търпеливо им обяснил как да го направят. Хората от кибуца били поразени и го попитали откъде знае как да накара водата да тече. И знаеш ли какво им обяснил той?

— Казал им, че овощната градина е била негова.

— Не, Лейла, това е била твоята градина.

Габриел потъна в мълчание. Чуваше се само вятърът в бурените и свистенето на колите по шосето. Той се взираше в порутената къща, в останките от зидовете ѝ, пръснати в краката му. Това бяха руините на един живот, на един народ. Изглеждаше гневен, но Натали не можеше да определи дали беше наистина, или се преструваше заради Лейла.

— Защо ми избра това място? — попита тя.

— Не съм го избирал — замислено отговори той. — То ме избра.

— Как?

— Познавах една жена оттук, жена като теб.

— Тя като Натали ли беше, или като Лейла?

— Няма Натали. — Габриел огледа забрадената жена, стояща до него. — Вече не.

22. Нахалал, Израел

Когато Натали се върна в Нахалал, томчето с поезия на Даруиш бе изчезнало от нощното шкафче в стаята ѝ. На негово място имаше подвързан инструктаж, дебел като ръкопис на роман и съставен на френски. Беше продължение на историята, която Габриел бе започнал да ѝ разказва сред руините на Сумайрия. Историята на талантлива млада жена, лекарка, родена във Франция, от палестински произход. Баща ѝ живял скиталчески живот, типичен за много останали без държава образовани палестинци. Завършил инженерство в Багдадския университет и работил в Ирак, Йордания, Либия и Кувейт, преди най-накрая да се засели във Франция. Там срещнал палестинка от Наблус, която се препитавала като преводачка за бежанска организация към ООН и малко френско издателство. Родили им се две деца: син, който загинал в автомобилна катастрофа в Швейцария на двайсет и три години, и дъщеря, която кръстили на Лейла Халед, прочутата боркиня за свобода от „Черният септември“ и първата жена, отвлякла самолет. Трийсет и три годишният живот на Лейла бе описан на страниците на инструктажа с изключително интимни подробности на съвременно четиво. Натали трябваше да признае, че си го биваше. Бяха разказани неприятностите ѝ в училище заради това, че е арабка и мюсюлманка. Кратките ѝ експерименти с наркотиците. И анатомично точно описание на първия ѝ сексуален контакт на шестнайсет години с френско момче на име Анри, което разбило сърцето на бедната Лейла. До пасажа имаше снимка на двама тийнейджъри — момче с вид на французин и момиче с вид на арабка, седнали на парапета на Пон Мари в Париж.

— Кои са те? — попита Натали Абдул, който приличаше на труп.

— Те са Лейла и гаджето ѝ Анри, разбира се.

— Но…

— Никакво „но“, Лейла. Това е твоят живот. Всичко, което четеш в този свитък, наистина ти се е случило.

Френската еврейка Натали откри, че има много общо с палестинката, в която скоро щеше да се превърне. И двете бяха понасяли подигравки в училище заради произхода и вярата си, и двете имаха нещастни ранни сексуални преживявания с френски момчета. И двете бяха започнали да учат медицина през есента на 2003 г.: Натали в Университета на Монпелие, в един от най-старите медицински факултети в света, а Лейла — в Университета Париж-юг. Беше напрегнат период за Франция и Близкия изток. В началото на годината американците бяха нахлули в Ирак, подпалвайки Арабския свят и мюсюлманите в Западна Европа. Освен това на Западния бряг и в Ивицата Газа бушуваше Втората интифада. Като че ли навсякъде мюсюлманите бяха под обсада. Лейла била сред хилядите, протестирали в Париж срещу войната в Ирак и израелските репресии в окупираните територии. С нарастването на интереса ѝ към политиката растяла и отдадеността ѝ към исляма. Решила да се забради, което шокирало светската ѝ майка. Но след няколко седмици и майка ѝ се забрадила.

През третата година от следването си Лейла се запознала със Зиад ал Масри, мъж от палестински и йордански произход, който учел във факултета по електроника. Отначало той бил приятно забавление, с него си почивала от задължителната програма по фармакология, бактериология, вирусология и паразитология. Но Лейла скоро осъзнала, че е отчаяно влюбена. Зиад бил политически по-активен от нея, както и по-религиозен. Общувал с радикални мюсюлмани, бил член на екстремистката група „Хизб ут Тахрир“, посещавал джамия, където ходжа от Саудитска Арабия редовно проповядвал джихад. Никак не било учудващо, че дейностите на Зиад привлекли вниманието на френските служби за сигурност, които го задържали два пъти за разпит. Ала това само втвърдило убежденията му и въпреки нежеланието на Лейла, той решил да замине за Ирак и да се присъедини към ислямската съпротива. Стигнал само до Йордания, където бил арестуван и хвърлен в прословутия затвор, познат като Фабриката за нокти. Месец след пристигането си бил мъртъв. Всяващата ужас тайна полиция дори не си направила труда да даде обяснение на семейството.

Инструктажът не беше дело на един автор, а съвместно усилие на трима опитни разузнавачи от три силни служби. Сюжетът беше непробиваем, героите — добре измислени. Никой критик не би намерил недостатък в него, а дори и най-придирчивите читатели не биха се усъмнили в достоверността му. Някои биха поставили под въпрос количеството необичайни подробности от ранния живот на обекта, но зад многословието на авторите се криеше метод. Те искаха да създадат у героинята си резервоар от спомени, от които тя да черпи неограничено, когато му дойде времето.

Тези на пръв поглед незначителни подробности — имена, места, училищата, в които е учила, планът на семейния апартамент в Париж, пътуванията им до Алпите и до морето — бяха сърцевината на обучението на Натали през последните ѝ дни във фермата в Нахалал. И разбира се, Зиад — любимият на Лейла и загинал воин на Аллах. Заради него Натали трябваше да наизусти детайли не от един, а от два живота, тъй като Зиад бе разказвал на Лейла много за своето възпитание и живот в Йордания. Дина беше главният ѝ преподавател и изпитващ. Тя говореше за отдадеността на Зиад към джихада и омразата му към Израел и Америка така, сякаш те бяха благородни каузи. Казваше, че на неговия житейски път трябва да се подражава, а не да се заклеймява. А смъртта му повече от всичко изискваше отмъщение.

Медицинското образование помагаше на Натали, тъй като ѝ позволяваше да погълне и запамети огромни количества информация, особено числа. Тя бе непрекъснато изпитвана, хвалена за успехите си и укорявана дори за най-малката грешка или колебание. Дина я предупреди, че скоро други ще задават въпросите. През това време тя бе посещавана от много наблюдатели, които присъстваха на уроците ѝ, но не участваха в тях по никакъв начин. Имаше един мъж със суров вид, късо подстригана тъмна коса и сипаничаво лице. Както и плешив човек със сако от туид, който се държеше като оксфордски професор. И дребен като елф човечец с оредяваща рошава коса, чието лице, колкото и да се мъчеше, Натали като че ли никога не можеше да си спомни. И накрая — висок като върлина мъж с бледа кожа и очи с цвят на глетчер. Когато Натали попита Дина за името му, тя само я изгледа укорително.

— Лейла не може да бъде привлечена от немюсюлманин — сгълча тя ученичката си, — да не говорим за евреин. Лейла е влюбена в спомена за Зиад. Никой никога няма да заеме мястото му.

Той дойде в Нахалал два пъти, винаги придружаван от рошавия мъж с изплъзващото се лице. Те гледаха преценяващо, докато Дина притискаше Натали и за най-малките подробности от връзката ѝ със Зиад: ресторанта, в който са вечеряли на първата си среща; храната, която са поръчали; първата им целувка, последния им имейл. Зиад го бе пратил от интернет кафене в Аман, докато чакал каналджията, който щял да го преведе през границата с Ирак. На следващата сутрин бил арестуван. Повече не се чули.

— Помниш ли какво ти написа? — попита я Дина.

— Бил убеден, че го следят.

— И ти какво му отговори?

— Писах му, че ужасно съм загрижена за безопасността му. Помолих го да се качи на следващия самолет за Париж.

— Не, Лейла, искам да чуя точните ти думи. Това е последното ти общуване с мъжа, когото си обичала. — Дина размаха лист хартия, на който би трябвало да има разпечатка на разменените имейли. — Със сигурност помниш последното нещо, което си казала на Зиад, преди да бъде арестуван.

— Казах му, че умирам от притеснение. Умолявах го да се маха оттам.

— Но това не е всичко. Казала си му също така, че може да остане при твой роднина, така ли е?

— Да.

— Кой роднина?

— Леля ми.

— Сестра на майка ти?

— Правилно.

— Тя в Аман ли живее?

— В Зарка.

— В лагера или в града?

— В града.

— Споменала ли си ѝ, че Зиад ще ходи в Йордания?

— Не.

— А на майка си или баща си?

— Не.

— Ами на френската полиция?

— Не.

— А на твоя познат в йорданското разузнаване? На него каза ли, Лейла?

— Какво?

— Отговори на въпроса! — тросна ѝ се Дина.

— Нямам познат в йорданското разузнаване.

— Ти ли предаде Зиад на йорданците?

— Не.

— Ти ли си отговорна за смъртта му?

— Не.

— А вечерта на първата ви среща? — попита Дина, като внезапно смени темата. — Пи ли вино с вечерята?

— Не.

— Защо?

— Защото е харам12 — каза Натали.

Същата вечер, когато се прибра в стаята си, томчето на Даруиш се бе върнало на нощното ѝ шкафче. Помисли си, че скоро щеше да тръгне. Въпросът беше кога.

Същият въпрос беше темата на срещата на Габриел и Узи Навот на булевард „Цар Саул“ по-късно същата вечер. Между тях, на конферентната маса на Навот, бяха писмените заключения на различни обучители, лекари и психолози, назначени по случая. Всички започваха с това, че Натали Мизрахи е стабилна физически и психически и напълно способна да изпълни мисията, за която бе вербувана. Никой от тези доклади обаче не беше толкова важен, колкото мненията на шефа на Службата и мъжа, който щеше да го наследи на поста. И двамата бяха разузнавачи ветерани, които бяха прекарали голяма част от кариерата си, работейки под фалшива самоличност. И те единствени щяха да понесат последствията, ако нещо се объркаше.

— Това е просто Франция — каза Узи.

— Да — отвърна мрачно Габриел. — Във Франция никога нищо не се случва.

Настъпи тишина.

— Е? — попита накрая Навот.

— Искам да я подложа на още един тест.

— Беше тествана много пъти. И премина всички изпитания с огромен успех.

— Да я извадим от зоната ѝ на комфорт.

— Отряд за разстрел?

— Оценка от колеги — предложи Габриел.

— Колко сурова?

— Достатъчно, за да извади наяве всички недостатъци.

— Кой искаш да се заеме с това?

— Яков.

— Яков би уплашил и мен.

— Точно това е целта, Узи.

— Кога искаш да стане?

Габриел погледна часовника си. Навот посегна към телефона.

Дойдоха да я вземат малко преди зазоряване, докато сънуваше лимоновите горички на Сумайрия. Бяха трима — или четирима? Натали не беше сигурна, тъй като стаята бе тъмна, а похитителите ѝ бяха облечени в черно. Те надянаха качулка на главата ѝ, вързаха ръцете ѝ със самозалепващо тиксо и я поведоха надолу по стълбите. Навън тя усети мократа трева на моравата под босите си стъпала, въздухът бе студен и натежал от миризмите на пръст и животни. Вкараха я на задната седалка в някаква кола. Един седна от лявата ѝ страна, а друг — от дясната, така беше здраво притисната в бедрата и раменете. Уплашена, извика името на Габриел, но не получи отговор. И Дина не се отзова на вика ѝ за помощ.

— Къде ме водите? — попита тя и за нейна изненада се обърна към тях на арабски.

Като повечето лекари, тя имаше добър вътрешен часовник. Пътуването, или по-скоро състезанието с висока скорост, от което ѝ се повдигаше, трая между двайсет и пет и трийсет минути. Никой не отрони и дума — дори когато тя каза на арабски, че ѝ се повръща. Накрая колата спря рязко. Отново я поведоха, този път по козя пътека. Въздухът ухаеше на борове и бе по-студен от този в долината. Тя видя малко светлина изпод качулката. Преведоха я през нисък праг, влязоха в някаква сграда и я бутнаха на стол. Ръцете ѝ бяха поставени върху маса. Лампите я стоплиха.

Тя седеше мълчаливо и леко трепереше. Усещаше присъствие зад светлината. Накрая мъжки глас каза на арабски:

— Свалете ѝ качулката.

Платът падна с едно дръпване, сякаш бе свален от ценен предмет, който трябва да бъде открит пред очакващата го публика. Жената премигна няколко пъти, докато свикне със силната светлина. Тогава очите ѝ се спряха на мъж, седнал от другата страна на масата. Той бе облечен изцяло в черно, черна куфия скриваше цялото му лице, с изключение на очите, които също бяха черни. Човекът вдясно от него бе облечен по същия начин, както и този отляво.

— Кажи ми името си — заповяда мъжът срещу нея на арабски.

— Казвам се Лейла Хадауи.

— Не името, което ционистите са ти дали! — сопна се той. — Истинското, еврейското ти име.

— Това е истинското ми име. Аз съм Лейла Хадауи. Израснах във Франция, но съм от Сумайрия.

Но той не приемаше нищо: лъжела за името, произходът ѝ не бил този, за който твърди, и вярата ѝ не била такава, нито историята с детството ѝ във Франция, поне не цялата. Разполагал с досие, което според него било изготвено от отдела по сигурност на организацията му, макар да не казваше коя е точно. Спомена само, че членовете ѝ подражавали на първите следовници на Мохамед, мир на духа му. Твърдеше, че според досието истинското ѝ име е Натали Мизрахи, че очевидно е еврейка, и то агент на израелската разузнавателна служба, че е обучена във ферма в Долината на Израил. Тя му отвърна, че никога не е стъпвала в Израел, нито някога ще го направи, и че единственото обучение, което е получила, е това в Университета Париж-юг, където бе учила медицина.

— Лъжи — каза мъжът в черно.

И добави, че така не му оставяла друг избор, освен да започне от самото начало. При безмилостния му разпит усетът на Натали за времето я напусна. Можеше да е минала и седмица, откакто я измъкнаха от съня ѝ. Главата я болеше, имаше нужда от кофеин, ярките светлини бяха непоносими. Въпреки това отговорите ѝ се лееха без усилие, като бликаща вода. Тя не си спомняше нещо, на което я бяха научили, а нещо, което вече знаеше. Отдавна не бе Натали. Беше Лейла. От Сумайрия. Лейла, която бе обичала Зиад. И която искаше мъст.

Накрая мъжът от другата страна на масата затвори папката. Погледна към човека вдясно от него, след това към този отляво. После разви шала и откри лицето си. Беше онзи със сипаничавите бузи. Другите двама мъже също свалиха кърпите. Този вляво беше рошавият, чието лице непрекъснато забравяше. А този вдясно бе бледият с ледените очи. И тримата се усмихваха, но Натали изведнъж се разплака. Габриел се приближи тихо към нея отзад и постави ръка на рамото ѝ, което се тресеше.

— Всичко е наред, Лейла — каза той тихо. — Всичко свърши.

Само че не беше свършило, помисли си тя. Тепърва започваше.

В Тел Авив и предградията му има много обезопасени апартаменти на Службата, известни като площадки за излитане. Това са места, където според правилата и традициите оперативните работници прекарваха последната си нощ, преди да заминат от Израел за мисия в чужбина. Три дни след инсценирания разпит Натали отиде с Дина в луксозен апартамент с изглед към морето в Тел Авив. Новите ѝ дрехи всичките купени във Франция, бяха прилежно сгънати на леглото. До тях бе френският ѝ паспорт, френска шофьорска книжка, френски кредитни и дебитни карти и различни медицински сертификати и акредитации на името на Лейла Хадауи. Имаше и няколко снимки на апартамента, в който щеше да живее — той се намираше в гъстонаселеното с имигранти парижко предградие Обервийе.

— Надявах се на уютна мансарда на левия бряг.

— Разбирам. Но когато ще ловиш риба — каза Дина, — е най-добре да отидеш там, където кълве.

Натали имаше само една молба: искаше да прекара нощта с майка си и баща си. Молбата ѝ бе отхвърлена. Много време и усилия бяха вложени в превръщането ѝ в Лейла Хадауи. Бе преценено, че е прекалено рисковано да се потопи, макар и за кратко, в предишното си битие. Опитен разузнавач можеше да преминава спокойно през мембраната, отделяща истинския му живот от този, който водеше в служба на страната си. Но току-що обучените нови служители като Натали често бяха прекалено крехки — като цветя, повяхващи на пряка слънчева светлина.

И така тя прекара последната си вечер в Израел само в компанията на меланхоличната жена, която я бе изтръгнала от убежището на стария ѝ живот. За да си запълва времето, опакова и разопакова куфарите си три пъти. После, след поръчаната отвън вечеря от агнешко с ориз, тя пусна телевизора и гледа епизод на египетска сапунка, която бе започнала да следи в Нахалал. След това седна на балкона и зарея очи в пешеходците, колоездачите и скейтбордистите, движещи се по крайбрежната алея в студената ветровита вечер. Беше забележителна гледка, сбъднатата мечта на първите ционисти, но Натали гледаше тези доволни евреи с презрителния поглед на Лейла. Те бяха окупатори, деца и внуци на колониалисти, откраднали земята на по-слаб народ. Затова трябваше да бъдат победени и прогонени — точно както те бяха прогонили предците на Лейла от Сумайрия в една майска вечер през 1948 г.

Гневът ѝ я последва и в леглото. Не помнеше дали изобщо бе спала тази нощ, а на сутринта беше със замъглени очи и опънати нерви. Облече дрехите на Лейла и покри косата си с любимия ѝ хиджаб в изумруден цвят. Долу я чакаше такси. Не истинско, а на Службата, шофирано от един от охраняващите агенти, които я следваха по време на кросовете ѝ в Нахалал. Той я откара право на летище „Бен Гурион“, където бе щателно претърсена и дълго разпитвана, преди да ѝ позволят да продължи. Лейла не се обиди от отношението. Като забрадена мюсюлманка бе свикнала да привлича вниманието на охранителите.

Влезе в терминала и тръгна към изхода, без да обръща внимание на враждебните погледи на израелските пасажери, а когато полетът ѝ бе обявен, кротко се качи в самолета. Съседът ѝ по място беше сивоокият мъж с бледото лице, а от другата страна на пътеката бяха сипаничавият разпитващ и неговият рошав съучастник. Никой от тях не се осмеляваше да погледне към забрадената жена, която пътуваше сама. Изведнъж тя се почувства изтощена. Каза скромно на стюардесата, че не би искала да бъде притеснявана. След това, докато Израел изчезваше под нея, затвори очи и засънува Сумайрия.

23. Обервийе, Франция

Десет дни по-късно в северното парижко предградие Обервийе под приглушени фанфари отвори врати клиника „Жак Ширак“. На церемонията присъства министърът на здравеопазването, както и известен футболист, роден в Кот д’Ивоар. Той преряза трикольорната лента под аплодисментите на няколко активисти от общността, мокри от дъжда, които бяха специално събрани за случая. Френската телевизия излъчи кратък репортаж за откриването в централните новини същата вечер. А „Монд“ посвети малък коментар, в който нарече събитието „обещаващо начало“.

Целта на клиниката беше да подобри живота на хората от проблемното предградие, където престъпността и безработицата бяха високи, а държавното присъствие — оскъдно. Официално Министерството на здравеопазването надзираваше всекидневната дейност, но всъщност това беше секретно общо начинание на министерството и група „Алфа“ на Пол Русо. Директорът на клиниката — Ролан Жирар, беше служител на „Алфа“, същото се отнасяше и за закръглената рецепционистка. Шестте сестри и няколкото лекари обаче не подозираха нищо за раздвоената самоличност на институцията. Всички бяха наети от френската държавна болнична система и бяха избрани за проекта след много внимателно проучване. Никой никога не се бе запознавал с д-р Лейла Хадауи. Нито бе учил медицина или работил на предишни места с нея.

Клиниката се намираше на булевард „Виктор Юго“, между денонощна обществена пералня и магазин за тютюневи изделия, в който често идваха членове на местната мароканска наркобанда. Чинари хвърляха сянка върху тротоара пред скромния вход на клиниката, а над нея се издигаха три допълнителни етажа на красива стара сграда, боядисана в бежово и с капаци на прозорците. А зад булеварда се извисяваха гигантските сиви бетонни сгради, държавните жилищни комплекси и складове на бедните и родените в чужбина, най-вече в Африка и бившите френски колонии в Магреб. Това бе част от Франция, която поетите и авторите на пътеписи рядко се осмеляваха да посетят, Франция на престъпността, имигрантската омраза и все повече на радикалния ислям. Половината от жителите на предградието бяха родени зад граница, три четвърти бяха младите хора. Отчуждени и маргинализирани, те бяха готови за вербуване от ИДИЛ.

В първия ден от работата си клиниката беше обект на умерено, но скептично любопитство. Ала още от следващата сутрин към нея потече стабилен поток от пациенти. За мнозина това бе първото посещение при лекар от много време. А за някои, особено новопристигналите от вътрешността на Мароко и Алжир, това бе първата им среща с медик изобщо. Не беше учудващо, че те се чувстваха най-добре със специалистката по обща медицина, която бе скромно облечена, носеше хиджаб и можеше да говори с тях на родния им език.

Тя лекуваше възпалените им гърла, хронични кашлици, най-различни оплаквания и болести, които бяха пренесли от Третия свят. Каза на майка на четиресет и четири, че причината за силното ѝ главоболие е тумор в мозъка, а на мъж на шейсет, че след цял живот пушене си е докарал нелечим рак на белите дробове. А когато бяха прекалено болни, за да посетят клиниката, тя се грижеше за тях в тесните им апартаменти в жилищните комплекси. По миришещите на урина стълбища и мръсните дворове, където боклуците се носеха на малки циклони, момчетата и младите мъже на Обервийе я оглеждаха предпазливо. В редките случаи, когато говореха с нея, се обръщаха официално и с уважение. Жените и девойките обаче нямаха обществени забрани да ѝ изливат душите си. Жилищните комплекси бяха клюкарски, изолирани като арабски села, а д-р Лейла Хадауи беше нещо ново и интересно. Те искаха да знаят откъде е, какво е семейството ѝ, къде е учила медицина. Ала най-вече бяха любопитни защо на напредналата възраст от трийсет и четири години още не е омъжена. На този въпрос тя отговаряше с тъжна усмивка. Така оставяше впечатление за несподелена любов — или може би за изгубена любов в насилието и хаоса на съвременния Близък изток.

За разлика от другите служители, тя наистина живееше сред общността, която обслужваше. Макар и не във фабриките за престъпност, каквито бяха жилищните комплекси, а в удобен малък апартамент наблизо, където жителите бяха от работническата класа и родени в Париж. Отсреща имаше старомодно кафене, в което я бяха виждали да пие кафе, когато не беше в клиниката. Никога вино или бира, защото те бяха харам. Хиджабът ѝ очевидно дразнеше някои от съгражданите ѝ — долавяше го в тона на сервитьорите и във враждебните погледи на минувачите. Тя беше другата, чужденката. Това подхранваше омразата ѝ към родната ѝ страна и разпалваше тихия ѝ гняв. Защото д-р Лейла Хадауи, служителка на френската държавна бюрократична машина на здравеопазването, не беше жената, която изглеждаше. Тя се бе радикализирала от войните в Ирак и Сирия и от еврейската окупация на Палестина. Също така и от смъртта на Зиад ал Масри, единствената ѝ любов, загинал в ръцете на йорданските тайни служби. Тя беше черна вдовица, бомба със закъснител. Не го признаваше пред никого, само пред компютъра си. Той бе тайният ѝ изповедник.

Бяха ѝ дали списък с уебстраници през последните ѝ дни във фермата в Нахалал, която колкото и да опитваше, сега не можеше да си спомни. Някои от сайтовете бяха във видимата мрежа; други бяха мрачни канали на тъмната мрежа. Всички се занимаваха с въпроси, свързани с исляма и джихадизма. Четеше блогове, отбиваше се в чатстаи на мюсюлмански жени, слушаше проповеди на свещеници екстремисти и гледаше видеозаписи, които никой — нито вярващ, нито атеист — не биваше да гледа. Атентати, обезглавявания, изгаряния, разпъвания на кръст: просто един кървав ден от живота на ИДИЛ. Лейла не смяташе, че изображенията са неприемливи, но няколко от тях пратиха свикналата да гледа кръв Натали на бегом към банята, за да си изповръща червата. Използваше приложение, популярно сред джихадистите, което ѝ позволяваше да броди по виртуалния халифат, без да я проследят. Наричаше себе си Майка Зиад. Това бе нейният псевдоним, бойното ѝ име.

На д-р Хадауи не ѝ отне много време да привлече вниманието. Не страдаше от недостиг на виртуални ухажори. Жена от Хамбург имаше братовчед на възраст за женене. Египетски духовник се заговори надълго и нашироко с нея по темата вероотстъпничество. А един особено агресивен блогър почука на виртуалната ѝ врата, докато тя гледаше обезглавяването на пленен християнин. Той бе вербовчик на ИДИЛ. Помоли я да замине за Сирия, за да помогне за изграждането на халифата.

С УДОВОЛСТВИЕ — написа Лейла, — НО РАБОТАТА МИ Е ТУК, ВЪВ ФРАНЦИЯ. ГРИЖА СЕ ЗА НАШИТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ В ЗЕМЯТА НА КУФАР13. РОДИТЕЛИТЕ МИ ИМАТ НУЖДА ОТ МЕН.

ЛЕКАР ЛИ СИ?

ДА.

ИМАМЕ НУЖДА ОТ ЛЕКАРИ В ХАЛИФАТА. КАКТО И ОТ ЖЕНИ.

Размяната на реплики ѝ подейства като електричество, усети лекота в пръстите си, зрението ѝ се замъгли и кожата ѝ пламна от желание. Тя не я докладва; нямаше нужда. Те следяха компютъра и телефона ѝ. Наблюдаваха и нея. Понякога ги виждаше на улицата в Обервийе — сипаничавия здравеняк, който бе провел последния ѝ разпит на еврейска земя, мъжа с лицето, което лесно се забравяше, човека с очи на глетчер… Не им обръщаше внимание, както я бяха учили, а просто си вършеше работата. Грижеше се за пациентите, клюкарстваше с жените от жилищните комплекси, извръщаше благочестиво очи в присъствието на момчета и млади мъже, а вечер, когато останеше сама в апартамента си, обикаляше чатстаите на дома на радикалния ислям, скрита зад предпазния софтуер и неясния си псевдоним. Тя беше черна вдовица, бомба със закъснител.

Приблизително трийсет километра разделяха предградието Обервийе от село Серенкур, но това бяха два различни свята. В Серенкур нямаше халал14 пазар и джамия, нито високи жилищни блокове, пълни с имигранти от враждебни земи, а френският бе единственият език, който се чуваше по тесните улици или в кръчмата до старата каменна църква на селския площад. Това бе идеализираната представа на чужденците за Франция — страната, каквато беше някога и която вече я нямаше.

До селото в речна долина, пълна с изрядни ферми и поддържани гори, се намираше шато Тревил. Скрито от любопитни очи зад четириметрови стени, то разполагаше с отопляван басейн, два червени тенис корта, четиринайсет богато декорирани спални и градина от 130 декара, из която всеки, който имаше желание, можеше да обикаля. Интендантството на Службата, което се занимаваше с придобиването и поддържането на обезопасени имоти, беше в добри, макар и напълно измамни отношения със собственика на замъка. Договорът — шест месеца с опция за продължаване — бе подписан с бърза размяна на факсове и превод на няколко хиляди добре замаскирани евро. Екипът се нанесе в същия ден, в който д-р Лейла Хадауи се настани в скромния си малък апартамент в Обервийе. Повечето останаха колкото да си хвърлят багажа и веднага поеха за работата на терен.

Бяха провеждали много операции във Франция преди това, дори и в спокойното село Серенкур, но никога със знанието и одобрението на френските служби за сигурност. Предполагаха, че ГДВС непрекъснато им наднича през рамото и ги подслушва, затова се държаха подобаващо. В замъка говореха окастрена версия на иврит, ползвана от Службата, която не можеше да се разбере от обикновен преводач. А по улиците на Обервийе, където държаха под око Натали, правеха всичко възможно да не издават семейни тайни на френските си съюзници, които също я наблюдаваха. Русо взе апартамент точно срещу Натали, в който непрекъснато се въртяха екипи от по един израелец и няколко французи. Отначало атмосферата в апартамента беше хладна. Но постепенно, след като двата отбора се опознаха, настроението стана по-топло. За добро или за зло, те водеха заедно тази битка. Всички минали грехове бяха простени. И помирението диктуваше новия дневен ред.

Единственият член на екипа, който никога не ходеше на наблюдение или по улиците на Обервийе, беше неговият основател и пътеводна звезда. Движенията му бяха непредсказуеми: един ден бе в Париж, на другия в Брюксел или Лондон; отскачаше до Аман, когато се налагаше да се консултира с Фарид Баракат; озоваваше се в Йерусалим, когато имаше нужда да се види с жена си и децата си. Винаги когато се вмъкваше в шато Тревил, той седеше до късно с Ели Лавон, най-стария му приятел на света, неговия брат по оръжие от операция „Божи гняв“, и преглеждаше докладите от наблюденията за притеснителни знаци. Натали бе неговият шедьовър. Той я беше вербувал, беше я обучил и след това окачил в галерията на религиозната лудост, за да я забележат чудовищата. Периодът на разглеждане приближаваше своя край. Следваше продажбата. Търгът обаче щеше да бъде нагласен, защото Габриел нямаше намерение да я продава на никого другиго, освен на Саладин.

Така се случи, че точно два месеца след като клиника „Жак Ширак“ отвори врати, Габриел се озова в кабинета на Пол Русо на Рю дьо Гренел. И докато махаше с ръце, за да разнесе поредния залп от тютюнев дим, обяви, че първата фаза на операцията е приключила. Беше време да задействат агента си. Според правилата на френско-израелското оперативно споразумение, решението за следващия етап трябваше да е съвместно. Но агентът бе на Габриел и затова решението беше и негово. Той прекара тази нощ в тайната квартира в Серенкур в компанията на екипа си и на сутринта, с Михаил до себе си и Ели Лавон зад гърба му, се качи на влака на Гар дю Нор и пое към Брюксел. Русо не направи опит да ги проследи. Това бе част от операцията, за която не искаше да знае. Сега работата щеше да загрубее.

24. Улица „Ломбар“, Брюксел

По време на едно от многобройните си посещения в централата на разузнаването в Аман Габриел се бе снабдил с няколко преносими харддрайва. На тях беше съдържанието на лаптопа на Джалал Насер, източено при връщанията му в Йордания или по време на тайните влизания в апартамента му в Бетнъл Грийн, Източен Лондон. Йорданското разузнаване не бе намерило нищо подозрително — в контактите му нямаше познати джихадисти, нито джихадистки сайтове в историята на браузъра му, — ала Фарид Баракат се бе съгласил да остави Службата също да ги погледне. На киберкопоите от булевард „Цар Саул“ им трябваше по-малко от час, за да намерят хитра задна вратичка в безобидно изглеждащо приложение за игри. Тя водеше към сложно криптиран склад на информация, пълен с имена, числа, имейл адреси и снимки, включително няколко от Центъра „Вайнберг“ в Париж. Имаше дори кадър, на който се виждаше как Хана излиза от апартамента си на Рю Паве. Габриел съобщи внимателно новината на Фарид, за да не нарани огромното его на своя безценен партньор.

— Понякога — каза Габриел — е добре да погледнат и други очи.

— Или умно еврейче с докторска степен от „Калтек“ — допълни Фарид.

— Това също.

Сред имената, които се набиваха на очи в тази скрита находка, бе това на Набил Ауад. Беше роден в град Ирбид, Северна Йордания, а напоследък живееше в квартал Моленбек в Брюксел. Разделен от елегантния град с индустриален канал, Моленбек някога бил населен с валонци католици и фламандци протестанти, които работели в многобройните фабрики и складове. Фабриките вече бяха само спомен, както и предишните обитатели на квартала. Сега той беше мюсюлманско село със сто хиляди жители, където по пет пъти на ден се чуваше призив за молитва от двайсет и две различни джамии. Набил Ауад живееше на „Рансфор“, тясна уличка с терасирани запуснати тухлени къщи от XIX век, които бяха превърнати в претъпкани жилищни кооперации. Работеше почасово в копирна фирма в центъра на Брюксел, но като много млади мъже, които живееха в Моленбек, основното му занимание бе радикалният ислям. За службите за сигурност Моленбек бе познат като джихадистката столица на Европа.

Кварталът не беше подходящо място за човек с изискан вкус като Фарид Баракат. Нито хотелът за шейсет евро на нощ на улица „Ломбар“, където той се срещна с Габриел. Беше се облякъл по-скромно за случая — италиански блейзър, гълъбовосиви панталони, риза с френски маншети, без вратовръзка. След като го пуснаха в тясната стаичка на третия етаж, той се загледа в електрическия чайник, сякаш никога не бе виждал подобно нещо. Габриел го напълни с вода от мивката в банята и отиде при Фарид до прозореца. Точно срещу хотела, на приземния етаж на съвременна седеметажна офис сграда, се намираше „ХТС Принтиране и копиране“.

— Кога пристигна? — попита йорданецът.

— Точно в десет.

— Служител за пример.

— Така изглежда.

Тъмните очи на йорданеца се плъзнаха по улицата — приличаше на сокол, следящ жертвата си.

— Не си прави труда, Фарид. Никога няма да ги намериш.

— Имаш ли нещо против да опитам?

— Моля, заповядай.

— Синият ван, двамата мъже в паркираната кола до пресечката, момичето, седнало само до витрината на кафенето.

— Грешка след грешка…

— А кои са двамата мъже в колата?

— Чакат свой приятел да излезе от аптеката.

— Или са от белгийските тайни служби.

— Последното нещо, от което трябва да се притесняваме, е Сюрте — добави мрачно Габриел. — От тях не се боят и терористите, които живеят в Моленбек.

— На мен ли го казваш — промърмори Фарид. — Тук, в Белгия, се произвеждат повече терористи, отколкото при нас.

— Е, това вече говори нещо.

— Знаеш ли — каза Фарид, — нямаше да имаме този проблем, ако не бяхте вие, израелците. Вие разбутахте естествения ред на нещата в Близкия изток, а сега всички плащаме цената.

Габриел се взря в улицата.

— Може би това все пак не беше чак толкова добра идея — отрони тихо той.

— Двамата да работим заедно ли?

Габриел кимна.

— Имаш нужда от колкото се може повече приятели, хабиби. Считай се за късметлия.

Водата завря и чайникът се изключи с тракване.

— Би ли имал нещо против ти да се заемеш? — попита йорданецът. — Боя се, че съм безпомощен в кухнята.

— Разбира се, Фарид. Не че имам нещо по-добро за правене.

— Със захар, моля. Много захар.

Габриел наля вода в чаша, пусна в нея стара торбичка чай и добави три пакетчета захар. Йорданецът духна плахо в нея, преди да вдигне чашата към устните си.

— Как е? — попита Габриел.

— Амброзия. — Фарид понечи да запали цигара, но се спря, когато Алон посочи към знака, че пушенето е забранено. — Не можа ли да запазиш стая за пушачи?

— Нямаше свободни.

Фарид върна цигарата в златната си табакера, която прибра в джоба на блейзъра си.

— Може би си прав — промърмори той, намръщен. — Може би идеята наистина не беше чак толкова добра.

Видяха го в единайсет предобед на същия ден, когато излезе от магазина, за да вземе четири кафета в пластмасови чаши за колегите си. Появи се и в един часа, когато отиде на обяд в кафенето зад ъгъла. Най-накрая в шест го забелязаха да си тръгва от работа и на мига беше последван от най-смирено изглеждащата душа в цял Брюксел, както и от една двойка — висок мъж със сако от туид и жена с ханш, създаден само за раждане, които не можеха да свалят ръце един от друг. Макар да не го знаеше все още, животът му — такъв, какъвто го познаваше — вървеше към своя край. Скоро, мислеше си Габриел, той щеше да съществува само в киберпространството. Щеше да е виртуална личност, единици и нули, цифров прах. Но само ако успеят да го приберат чисто, без следа, без приятелчетата му или белгийската полиция да разберат. Това нямаше да е лесно в град като Брюксел, гъстонаселен и с криволичещи улици. Но както бе казал веднъж великият Ари Шамрон, нищо, което си струва да се направи, не е лесно.

Шест моста прехвърляха широкия индустриален канал, който разделяше центъра на Брюксел от Моленбек. Пресичането на който и да е от тях означаваше напускане на Запада и влизане в ислямския свят. Както обикновено, Набил Ауад направи този преход през изрисувания с графити пешеходен мост, на който малцина белгийци се осмеляваха да стъпят. От страната на Моленбек до неугледен кей бе паркиран разбит ван, който някога е бил бял, с плъзгаща се врата. Набил Ауад сякаш не го забеляза. В момента имаше очи само за върлинестия мъж, който вървеше покрай мътните зелени води на канала. Личеше си, че не е арабин, а беше рядкост да видиш лице на западняк в Моленбек вечер. И още повече лицето да не се движи с един-двама приятели за кураж.

Набил Ауад, който винаги бе бдителен, спря до вана, за да пусне непознатия да отмине, което беше грешка. Защото в този момент страничната врата се плъзна по добре смазаната релса и два чифта тренирани ръце го дръпнаха вътре. Съмнителният мъж се качи на предната седалка и ванът бавно слезе от тротоара. Мина през арабското село, познато като Моленбек, покрай мъжете по сандали и забулените жени, халал магазините и турските сергии за пица. А в това време мъжът отзад, вече с вързани очи и белезници, се бореше за живота си. Ала нямаше смисъл: животът му — такъв, какъвто го познаваше — беше приключил.

В шест и половина вечерта двама мъже към края на средната възраст — единият елегантно облечен арабин с лице на хищна птица, а другият приличащ на евреин — излязоха от хотела на улица „Ломбар“ и се качиха в кола, която сякаш се появи от нищото. Камериерките влязоха в стаята им няколко минути по-късно, очаквайки обичайния погром след кратък престой на двама с подозрителен вид. Вместо това завариха всичко непокътнато, като се изключат две мръсни чаши на перваза на прозореца, едната с остатъци от чай, а другата — пълна с фасове, хитро нарушение на хотелската забрана. Управителят бе бесен, но не и изненадан. Това все пак беше Брюксел, столицата на престъпността на Западна Европа. Надписа сто долара към сметката за допълнително чистене и злостно добави и голяма сума за румсървис за храна и питиета, които никога не са били поръчвани. Управителят бе убеден, че няма да има оплаквания.

25. Северна Франция

Участието на Пол Русо в това, което се случи после, беше ограничено до осигуряването на обезопасена квартира близо до белгийската граница, чиято цена скри дълбоко в оперативния си бюджет. Той предупреди Габриел и Фарид Баракат да избягват прилагането на каквато и да е тактика спрямо пленника, която дори смътно да напомня за изтезание. Въпреки това му беше пределно ясно, че лети опасно близо до слънцето. Във френското законодателство нямаше разпоредба, която позволяваше незаконно залавяне на белгийски гражданин на белгийска земя, дори и този гражданин да е заподозрян за участие в терористичен акт, извършен във Франция. Ако операцията някога станеше публично достояние, Русо със сигурност щеше да изгори в последвалия скандал. Ала той бе готов да поеме риска. Смяташе колегите си от белгийските специални служби за некомпетентни глупаци, допуснали създаването на убежище на ИДИЛ в сърцето на Европа. А и в много случаи Сюрте не успяваха да осигурят годна разузнавателна информация за заплахи срещу европейски цели. Ако питаха Русо, той просто им връщаше услугата.

Обезопасената квартира беше малка изолирана фермерска къща край Лил. Набил Ауад не знаеше това, защото през цялото пътуване беше с вързани очи, качулка и тапи в ушите. Тясната трапезария бе подготвена за пристигането му — метална маса, два стола и лампа с крушка като слънце. Нищо повече. Михаил и Яков го вързаха за един от столовете със самозалепващо тиксо и по сигнал на Фарид Баракат, изразен с едва доловимо кимване на царствената му глава, махнаха качулката. Младият йорданец веднага се сви от страх пред всяващия ужас човек от Мухабарат, седнал спокойно от другата страна на масата. За хора като Набил Ауад, йорданец от скромно семейство, това бе най-лошото място на света, на което можеше да се озове. Това бе краят на пътя.

Последвалата няколкоминутна тишина изнерви дори Габриел, който наблюдаваше от затъмнения ъгъл на стаята заедно с Ели Лавон. Набил Ауад вече трепереше от страх. Това беше тайната на йорданците, прозря Габриел. Не им се налагаше да изтезават, репутацията им вървеше преди тях. Тя им позволяваше да се мислят за нещо повече от братската им служба в Египет. Подобието на Мухабарат окачваше арестантите си на куки, преди дори да си направи труда да ги поздрави.

С друго леко кимване Фарид даде знак на Михаил да върне качулката на главата на затворника. Габриел знаеше, че йорданците силно вярваха в ограничаването на сетивата. Човек, лишен от възможността да вижда и чува, много бързо се дезориентираше, понякога дори само за минути. Ставаше тревожен и потиснат, започваше да чува гласове и да получава халюцинации. Скоро го връхлиташе някаква лудост. Само с шепот можеше да бъде убеден почти във всичко: че плътта му се топи върху костите; че ръката му я няма; че отдавна починалият му баща седи до него и наблюдава унижението му… И всичко това можеше да се постигне без бой, без ток, без вода. Трябваше само малко време.

Но времето не беше на тяхна страна, помисли си Габриел. Набил Ауад в момента беше на друг мост, който разделяше стария му живот от този, който скоро щеше да води по заповед на Фарид Баракат. Той трябваше да го премине бързо, без знанието на останалите членове на мрежата. Иначе тази фаза на операцията — с потенциал да унищожи всичко, сторено досега — щеше да е колосална загуба на време, усилия и ценни ресурси. Засега ролята на Габриел бе сведена до зрител. Неговото дело беше в ръцете на някогашния му враг.

Най-накрая Фарид проговори. Зададе кратък въпрос с дълбокия си баритон, който сякаш разтресе стените на малката френска трапезария. В гласа му нямаше заплаха, защото не беше необходима. Той показваше, че е силен, привилегирован и богат. И че е роднина на Негово Величество, а като такъв е потомък на пророка Мохамед, мир на духа му. Показваше, че ти, Набил Ауад, си нищожество. И ако трябва да избирам дали да ти отнема живота, бих го направил, без да ми трепне окото. И след това ще се насладя на хубава чаша чай.

— Кой е той? — беше въпросът, който Фарид зададе.

— Кой? — чу се тих пораженчески глас иззад качулката.

— Саладин — поясни Фарид.

— Той е превзел Йерусалим от…

— Не, не — прекъсна го Фарид, — не този Саладин. Говоря за човека, който ти е поръчал да сложиш бомба в еврейския център в Париж и на пазара в Амстердам.

— Нямам нищо общо с тези атентати! Нищо! Кълна се.

— Джалал ми каза друго.

— Кой е Джалал?

— Джалал Насер, твоят приятел от Лондон.

— Не познавам никого с това име.

— Разбира се, че познаваш, хабиби. Джалал вече ми разказа всичко. Призна, че ти си планирал операциите и в Париж, и в Амстердам. Каза, че ти си най-довереният лейтенант на Саладин в Западна Европа.

— Това не е вярно!

— Кое по-точно?

— Не познавам никакъв Джалал Насер и не съм планирал операциите. Работя в копирен център. Аз съм никой. Моля ви, трябва да ми повярвате.

— Сигурен ли си, хабиби? — попита Фарид тихо, сякаш бе разочарован. — Сигурен ли си, че това е твоят отговор?

Изпод качулката долиташе само тишина. С един поглед Фарид даде сигнал на Михаил и Яков да изведат затворника. От мястото си в ъгъла на стаята Габриел гледаше как двамата му доверени офицери изпълняват командата на Баракат. Засега това бе операция на йорданците. Габриел беше само наблюдател.

В мазето имаше приготвена стая. Тя бе малка, студена и влажна и вонеше на плесен. Михаил и Яков вързаха Набил Ауад с верига за походното му легло и заключиха подсилената звукоизолирана врата. На тавана имаше ярка крушка, защитена с метална решетка. Но това нямаше значение; за Набил Ауад слънцето беше залязло. С плътната качулка закриваща очите му, той живееше във вечна нощ.

Не след дълго тъмнината, тишината и страхът пробиха дупка в мозъка на Набил Ауад. Фарид наблюдаваше какво излъчва камерата в импровизираната килия. Той търсеше издайнически знаци — нервничене, гърчене, внезапни стряскания, — които да сигнализират за настъпването на емоционално изтощение и объркване. Лично бе провел безброй разпити в мрачните килии на Главната разузнавателна дирекция и знаеше кога да задава въпроси и кога да остави тъмнината и тишината да му свършат работата. Някои от терористите, с които Фарид бе говорил, бяха отказвали да се пречупят дори и при най-брутален разпит, но той бе преценил, че Набил Ауад е направен от по-мек материал. Имаше причина да е в Европа, вместо да се сражава, убива и реже глави в халифата. Ауад не беше джихадистът, приличащ на екшънгерой. Той бе винтче, а на него точно това му трябваше.

След два часа Фарид поиска затворникът да бъде доведен от килията. Зададе му три въпроса: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“. Младият йорданец отново заяви, че не знае нищо за терористични атаки, не познава Джалал Насер и мистериозен мъж, който се нарича Саладин. Бил лоялен йордански поданик. Не вярвал в тероризма и джихада. Не ходел редовно в джамията. Харесвал момичета, пушел цигари и пиел алкохол. Работел в копирен център. И изобщо не бил важен човек.

— Сигурен ли си, хабиби? — попита Фарид, преди да върне Набил Ауад в мазето. — Сигурен ли си, че това е отговорът ти?

И така продължи цяла нощ, на периоди от по два часа, понякога четвърт час по-малко, понякога повече, така че Набил Ауад да не може да нагласи вътрешния си часовник и да се подготви за тихата агресия на Баракат. При всяко свое появяване младият йорданец изглеждаше все по-уплашен и по-объркан. Всеки път му задаваха едни и същи въпроси: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“. Отговорите му никога не се различаваха. Той нищо не знаел, бил никой.

И през цялото време мобилният телефон на джихадиста вибрираше и светеше от входящ трафик от пет-шест различни източника на съобщения и социални мрежи. Телефонът бе в сръчните ръце на Мордекай, специалист по електроника, който систематично ровеше в паметта му за ценно съдържание. Два екипа — един от централата на ГРД и един от булевард „Цар Саул“ — бързо анализираха постъпващата информация. И заедно изработваха отговорите, които Мордекай пращаше от самия телефон. А те щяха да държат Набил Ауад жив в съзнанието на неговите приятели, семейството му и съратници в глобалното джихадистко движение. Една погрешна стъпка, една изпусната дума можеше да обрече цялата операция на провал.

Беше работа за въжеиграчи, забележителна демонстрация на сътрудничество между службите. Глобалната война срещу ислямския екстремизъм водеше до странни партньорства, никое обаче не бе по-странно от това между Габриел Алон и Фарид Баракат. В младежките си години те бяха от противоположните страни на барикадата. Държавите им имаха ужасен конфликт, при който целта на хората от страната на Фарид бе да избият колкото се може повече евреи, а останалите да изтикат в морето. Сега бяха съюзници в нов вид война срещу онези, които избиваха в името на древните предци на Фарид. Тя щеше да е дълга, а вероятно и безкрайна.

В онази нощ войната не се водеше в Йемен, Пакистан или Афганистан, а в малка изолирана фермерска къща край Лил, недалеч от белгийската граница. Водеше се на интервали от по два часа — понякога плюс петнайсет минути, понякога по-кратко — и всеки път с три въпроса: „Каква беше точно ролята ти в атентатите в Париж и Амстердам? Как комуникираш с Джалал Насер? Кой е Саладин?“.

— Сигурен ли си, хабиби? Това ли е наистина отговорът ти?

— Да, това е.

Само че не беше сигурен, никак даже. И при всяка следваща поява пред Фарид Баракат увереността на закачуления мъж отслабваше. Както и съпротивата му. До сутринта вече си говореше с несъществуващ съкилийник, а до ранния следобед не можеше да изкачи сам стръмните стълби от мазето. Точно тогава Фарид свали качулката от главата на арестувания и постави пред него снимка на забулена жена с овално лице. Последваха още снимки — обрулен от живота мъж с черно-бяла куфия, момче на около шестнайсет, красиво момиче. Това бяха хората, които щяха да платят цената за действията на Набил Ауад. По-възрастните щяха да умрат от срам, а младите нямаше да имат никакво бъдеще…

Ето още една от тайните на йорданците, помисли си Габриел. Те имаха властта да съсипят не само живота на терориста, но и на цели поколения. Никой не знаеше това по-добре от Набил Ауад, който скоро започна да стене в задушаващата прегръдка на Фарид. А той му обеща да оправи всичко. Но първо, каза с мил глас, двамата трябвало малко да си поговорят.

26. Северна Франция

Беше така добре познатата история за разочарование и недоволство, за неосъществени мечти, за пропаднали надежди за брак и уреден живот, за гняв срещу американците и евреите, задето ненавиждали мюсюлманите… Половината джихадисти по света биха предложили все същия тъжен разказ, който не можеше да изненада Габриел. Имаше наистина и някои будни младежи от добри семейства, които заемаха високи постове сред джихадистите, ала редовите бойци бяха обикновени неудачници, готови да се превърнат в пушечно месо. Радикалният ислям беше тяхното спасение, а ИДИЛ — техният рай. Те даваха цел на изгубените души, обещавайки чуден живот сред девици в отвъдното за тези, които загинеха за каузата. Това бе примамливо послание, за което Западът нямаше противоотрова.

Подобната на тази история за Набил Ауад започваше в Ирбид, където баща му продавал на сергия на централния пазар. Набил бил прилежен ученик и след като завършил гимназия, бил приет в лондонския Юнивърсити Колидж. Годината била 2011-а: Сирия била в пламъци, а сред британските мюсюлмани имало брожения. И тъй като вече бил далеч от дългата ръка на йорданския Мухабарат, младежът бързо започнал да се събира с радикални ислямисти. Молел се в джамията в Източен Лондон и се присъединил към лондонското подразделение на „Хизб ут Тахрир“ — сунитската ислямистка организация, която подкрепяла възраждането на халифата много преди някой да е чул за групировка, наричана ИДИЛ. „Хизб“, както разговорно я наричали, действала в повече от петдесет страни и имала над милион последователи. Един от тях бил йорданец от Аман на име Джалал Насер, с когото Набил се запознал по време на сбирка на „Хизб“ в квартал Тауър Хамлетс, Източен Лондон. Джалал Насер вече бил пресякъл границата между ислямизма и джихадизма, между политиката и терора.

— Кога точно се запозна с него? — попита Фарид.

— Не помня.

— Разбира се, че помниш, хабиби.

— През пролетта на 2013-а.

— Знаех си, че ще се справиш — усмихна се бащински Фарид.

Беше свалил белезниците от китките на Набил Ауад и му бе дал чаша чай с много захар, за да съхрани енергията му. Фарид също пиеше чай и пушеше, което салафистът Набил не одобряваше. Габриел вече не присъстваше; той гледаше разпита на лаптопа си от съседната стая заедно с останалите от екипа му. Два други екипа също наблюдаваха арестанта — един в централата на ГРД и друг на булевард „Цар Саул“.

Фарид пак се усмихна, окуражавайки Набил да разкаже повече за отношенията си с Джалал Насер, и младежът се подчини. Каза, че отначало Джалал бил сдържан и предпазлив пред сънародника си йорданец. Страхувал се, че е агент на ГРД или на МИ5, английската служба за сигурност. Но постепенно, след няколко разговора, които граничели с разпит, Набил спечелил доверието му. Насер му доверил, че бил пратен в Европа от ИДИЛ, за да участва в изграждането на мрежа, която да може да нанася удари по цели на Запад. Казал, че искал Набил да му помага.

— Как?

— Като вербувам хора.

— За ИДИЛ ли?

— За мрежата — каза Набил Ауад.

— В Лондон?

— Не. Той поиска да се преместя в Белгия.

— Защо в Белгия?

— Защото Джалал можел сам да се справи в Англия и си мислеше, че Белгия е обещаваща територия.

— Понеже там има много братя, така ли?

— Много — потвърди Набил. — Особено в Брюксел.

— Ти говореше ли фламандски?

— Разбира се, че не.

— А френски?

— Не.

— Но го научи.

— Много бързо.

— Ти си умно момче, Набил — загрижено кимна Фарид, — прекалено умен си, за да си губиш времето с тези джихадистки лайна. Трябва да завършиш образованието си. Животът ти можеше да се развие по различен начин.

— В Йордания ли? — Младежът поклати глава. — Та там, ако не си от видно семейство или близък до краля, нямаш никакъв шанс. Какво щях да правя? Да карам такси ли? Да работя като сервитьор в хотел за западни туристи и да сервирам алкохол на неверници?

— По-добре сервитьор, отколкото в сегашното ти положение, Набил.

Младият йорданец не каза нищо. Фарид отвори папка.

— Това е интересна история — каза той, — но се боя, че Джалал я разказва малко по-различно. Той твърди, че ти си се свързал с него. И че ти си този, който изгражда мрежата в Европа.

— Това не е вярно!

— Но нали разбираш какъв е проблемът ми, хабиби. Той ми казва едно нещо, а ти — съвсем друго.

— Аз ви казвам истината, Джалал лъже!

— Докажи го.

— Как?

— Разкажи ми нещо за Джалал, което аз все още не знам. Или още по-добре — добави Фарид, сякаш току-що му бе хрумнало, — покажи ми нещо на телефона или компютъра си.

— Компютърът ми е в Моленбек.

Фарид се усмихна тъжно и потупа затворника по опакото на дланта.

— Вече не, хабиби.

Откакто се водеше войната срещу тероризма, Ал Кайда и нейните смъртоносни разклонения се бяха оказали много приспособими. Прогонени от първоначалното си афганистанско убежище, те бяха намерили ново поле за действие в Йемен, Ирак, Сирия, Либия, Синайския полуостров на Египет… И даже в квартал на Брюксел, наречен Моленбек. Освен това бяха измислили нови методи за комуникация, с които избягваха подслушването и наблюдението на АНС — Агенцията за национална сигурност, и другите западни служби. Един от най-иновативните беше 256-битовата криптираща програма, наречена „Муджахидински тайни“.

След като Набил Ауад се заселил в Белгия, той я използвал, за да контактува безопасно с Джалал Насер. Просто пишел съобщения на лаптопа си, криптирал ги с „Муджахидински тайни“ и ги качвал на флашка, която се носела на ръка в Лондон. Оригиналните съобщения били изтривани. Въпреки това, на Мордекай не му бе никак трудно да намери остатъци на харддиска на лаптопа. Като използва паролата на Набил от четиринайсет знака, той възстанови файловете и превърна страниците с привидно хаотичен набор от букви и цифри в ясен текст. В единия от документите ставаше въпрос за обещаващо попълнение — французойка от алжирски произход на име Сафия Бурихан.

— Ти ли я въведе в мрежата? — попита Фарид, когато разпитът бе подновен.

— Не — отвърна младият йорданец. — Аз я намерих, но всъщност Джалал я вербува.

— Къде се запозна с нея?

— В Моленбек.

— Какво правеше тя там?

— Има роднини — мисля, че братовчеди. Приятелят ѝ току-що бе убит в Сирия.

— И тя скърбеше?

— Беше гневна.

— На кого?

— На американците, разбира се, но основно на французите. Приятелят ѝ бе загинал при френски въздушен удар.

— И искаше отмъщение?

— Отчаяно.

— Ти директно ли говореше с нея?

— Никога.

— Къде я срещна?

— На един купон в апартамента на приятел.

— Какъв купон?

— Ами такъв, на който никой добър мюсюлманин не бива да присъства.

— А ти какво правеше там?

— Работех.

— Нямаш ли против вербуваните от теб хора да пият алкохол?

— Повечето пият. Не помните ли — добави Набил Ауад, — Заркауи е бил пияница, преди да открие красотата на исляма.

— Какво се случи, след като изпрати съобщение до Джалал?

— Той ме инструктира да разбера повече за нея. Отидох до Олне су Боа, за да я наблюдавам няколко дни.

— Познаваш ли Франция?

— Франция е част от територията ми.

— И хареса това, което видя?

— Много.

— И тогава изпрати второ криптирано съобщение до Джалал. — Фарид размаха разпечатка.

— Да.

— Как?

— По куриер.

— Как се казва куриерът?

Младият йорданец успя леко да се усмихне.

— Питайте Джалал — рече. — Той може да ви каже.

Фарид вдигна снимката на забулената майка на Набил.

— Как се казва куриерът?

— Не знам името му. Никога не сме се срещали очи в очи.

— Значи, сте използвали тайници?

— Да.

— Как го викаше?

— Пусках съобщение в Туитър.

— Куриерът следи съобщенията ти?

— Очевидно.

— А тайниците?

— Имаме четири.

— В Брюксел?

— Или наблизо.

— Как куриерът разбира кой тайник да провери?

— Мястото е закодирано в съобщението.

От съседната стая Габриел видя на лаптопа си как Фарид Баракат постави листове хартия и химикалка пред Набил Ауад. Сломеният йорданец посегна бързо към химикалката и се хвана за нея като удавник за сламка. Пишеше на арабски пъргаво, без да спира. Пишеше заради родителите, братята и сестрите си, заради всички, които носеха името Ауад. Но най-вече, мислеше си Габриел, го правеше заради Фарид Баракат, който го беше победил. Набил Ауад вече му принадлежеше. Те го държаха в ръцете си.

Когато задачата бе изпълнена, Фарид поиска още едно име от своя пленник. Това бе името на мъжа, който управляваше мрежата, одобряваше целите, обучаваше хората, изработваше бомбите. Името на човека, който сам се наричаше Саладин. Набил Ауад през сълзи твърдеше, че не го знае. И Фарид, може би защото вече се бе уморил, избра да му повярва.

— Но си чувал за него, нали?

— Да, разбира се.

— Йорданец ли е?

— Съмнявам се.

— Сириец?

— Би могло.

— Иракчанин?

— Според мен да.

— Защо?

— Защото работи много професионално. Като вас — добави бързо Набил. — Много сериозно се отнася към своята безопасност. Не иска да бъде звезда като Бин Ладен, а просто да избива неверници. Само хората на върха знаят истинското му име и откъде е.

Вече беше нощ. С нахлузена качулка и вързани ръце, Набил Ауад беше върнат в някога белия ван, който го закара до летище Льо Бурже край Париж. Там го чакаше самолет „Гълфстрийм“, собственост на йорданския монарх. Набил Ауад се качи на борда без съпротива и само шест часа по-късно бе заключен в килия в централата на Главната разузнавателна дирекция в Аман. В паралелната вселена на интернет обаче той бе все още напълно свободен човек. Съобщи на приятели, последователи в социалните мрежи и управата на копирния център, където работеше, че му се е наложило внезапно да се върне в Йордания, защото баща му се разболял. Баща му не бе на разположение, за да опровергае казаното. И той, както всички членове на клана Ауад, вече бе под опеката на ГРД.

През следващите седемдесет и два часа мобилният телефон на Набил Ауад бе залят с изрази на загриженост. Два екипа анализатори — един в ГРД и един на булевард „Цар Саул“ — преглеждаха всеки имейл и всяко пряко съобщение за притеснителни знаци. А също така написаха и пуснаха няколко ужасни новини от името на Набил Ауад в Туитър. По всичко личало, че здравето на баща му се влошавало. Ако Бог решал, щял да се възстанови, ала засега нещата не изглеждали добре.

За непосветеното око думите, които се изливаха на страницата на Набил Ауад в социалната мрежа, изглеждаха напълно естествени за случая: изразяваха съпричастност към най-големия син в семейството, чийто баща е сериозно болен. Ала едно съобщение имаше доста странен синтаксис и избор на думи, което за един определен читател означаваше следното: празна кутия от белгийска бира бе скрита в храст прещип в края на малка полянка недалеч от центъра на Брюксел. В кутийката, завита в найлон, имаше флашка, която съдържаше един-единствен криптиран документ. Негов обект бе палестинска лекарка на име Лейла Хадауи.

27. Серенкур, Франция

И тогава започна голямото чакане… Или поне така го наричаха тези, които трябваше да изтърпят ужасно дългите седемдесет и два часа, през които криптираното съобщение стоеше недокоснато в малкия си саркофаг от бирена кутийка. Беше поставено в основата на електрически стълб на улица „Керселар“ в брюкселския квартал Дилбек. Участниците в тази протяжна драма покриваха обширна територия. Те бяха пръснати от Бетнъл Грийн в Източен Лондон до имигрантското предградие северно от Париж и стая в една сграда в Аман, позната като Фабриката за нокти. Там, където беше затворен Набил Ауад и поставен на изкуствено дигитално дишане. Това, което правеха, си имаше прецедент: през Втората световна война британското разузнаване поддържало жива и функционираща мрежа от пленени немски шпиони, или поне така се струвало на ръководителите им от Абвера, на които британците давали фалшива и заблуждаваща разузнавателна информация. Израелците и йорданците правеха същото.

Единственото място, на което нямаше членове на екипа, беше Дилбек. Макар че бе на малко повече от километър от центъра на Брюксел, предградието беше пълно с малки ферми.

— С други думи — заяви Ели Лавон, който бе огледал мястото с тайника на сутринта след разпита на Набил Ауад, — това е шпионски кошмар.

Фиксирана точка за наблюдение там беше немислима. Беше невъзможно и да се наблюдава целта от спряла кола или от кафене. Паркирането не беше позволено на този участък от улица „Керселар“, а единствените кафенета бяха в центъра на предградието.

Затова решиха да скрият миниатюрна камера в избуялите бурени от другата страна на шосето. Мордекай следеше сложно криптирания ѝ сигнал от хотелска стая в центъра на Брюксел и го предаваше в сигурна мрежа, която позволяваше и на другите членове от екипа да го гледат. Скоро картината се превърна в истински хит сред тях. В Лондон, Тел Авив, Аман и Париж обучени професионални разузнавачи стояха неподвижни пред мониторите и се взираха в заплетения прещип в основата на бетонния електрически стълб. Рядко минаваше по някоя кола, самотен велосипедист или пенсионер от предградието, излязъл на сутрешна разходка. През повечето време изображението приличаше на статичен кадър, а не на живо излъчване. Габриел го наблюдаваше от импровизирания щаб в шато Тревил. Смяташе го за най-отегчителното нещо, което някога бе правил. Наричаше обекта консервата до стълба и се проклинаше наум, че бе избрал тайника в Дилбек пред другите три възможности. Не че те бяха много по-добри. Очевидно бе, че когато Джалал Насер ги е подбирал, не се е ръководил от естетиката на околната среда.

Чакането си имаше и забавни моменти. Немска овчарка, която приличаше на огромен вълк, всеки ден ходеше по голяма нужда в храста. А някакъв пенсионер с детектор за метал изрови кутийката и след като я огледа внимателно, я захвърли на мястото ѝ. Последва и библейската гръмотевична буря, която трая четири часа и заплашваше да отнесе кутията и съдържанието ѝ, както и самото предградие… Габриел нареди на Мордекай да провери състоянието на флашката, но той го убеди, че това не е необходимо. Беше я сложил в два непромокаеми найлонови плика, както обичайно го е правил и Набил Ауад. Освен това обясни, че проверката би била прекалено рискована. Винаги съществуваше възможност куриерът да пристигне точно в този миг, а и вероятно те не бяха единствените, които наблюдаваха тайника.

Целта на това начинание — Джалал Насер, човекът на Саладин за Европа, не даваше никакви знаци какви са намеренията му. Вече беше началото на лятото и Джалал не ходеше всеки ден на лекции в Кингс Колидж. Оставаше му само още един семестър, през който щеше да изучава влиянието на западния империализъм върху икономиките на страните от Арабския свят. А това значеше, че вече може да отделя повече време за нелегалната си дейност. По всичко личеше, че е човек, който си живееше добре на гърба на данъкоплатците. Дълго пиеше сутрешното си кафе в любимото си заведение на Бетнъл Грийн Роуд, пазаруваше на Оксфорд Стрийт, посещаваше Националната галерия, за да разглежда забранено от исляма изкуство, и се наслаждаваше на американски екшъни в киното на Лестър Скуеър. Дори ходи на мюзикъл — и то точно на „Момчетата от Джърси“, — което накара екипите в Лондон да се чудят дали не планира да взриви представлението. Нямаше признаци да е наблюдаван от британците, но външно Лондон, който приличаше на град, излязъл от книгите на Оруел, можеше да бъде заблуждаващ. МИ5 разчиташе не само на хора, които да следят заподозрените в тероризъм. Очите на камерите бяха вечно отворени.

А те бяха инсталирани и в ергенския му апартамент на Чилтън Стрийт. Гледаха го как яде, как спи, как се моли, надничаха тихо през рамото му с любопитството на деца, докато стоеше до късно през нощта пред компютъра си. Имаше два еднакви лаптопа: единият беше свързан с интернет, а другият нямаше връзка, или поне така той си мислеше. Не ставаше веднага ясно дали общува с елементи от мрежата на Саладин. Джалал Насер беше отдаден на джихада, ала онлайн беше образцов жител на Великобритания и лоялен поданик на кралство Йордания.

Екипите се питаха дали вече бе разбрал за флашката в тайника до електрическия стълб в пасторалния квартал на Брюксел Дилбек? И знаеше ли, че мъжът, който я беше оставил, вече бе в Йордания и се грижеше за тежко болния си баща? А дали внезапното му заминаване, след като беше оставил съобщението, не му се струваше малко странно и притеснително? Габриел беше сигурен, че е така. И доказателството за това, според него, беше, че куриер още не беше се появил до тайника. Настроението на Габриел ставаше все по-мрачно с всеки изминал час. Той бродеше из многобройните стаи на шато Тревил, разхождаше се по алеите в градината, преглеждаше докладите от наблюденията. Но основно се взираше в монитора, в изображението на бетонния електрически стълб, издигащ се над буйния храст, а това вероятно беше най-противният образ в историята на една горда служба.

В късния следобед на третия ден бурята, наводнила Дилбек, се премести към северните предградия на Париж. Ели Лавон бе застигнат от нея по улиците на Обервийе и когато се върна в Тревил, беше като мокра кокошка. Габриел стоеше пред компютъра си като вкаменен. Зелените му очи обаче горяха.

— Е? — попита Лавон.

Габриел натисна няколко клавиша на клавиатурата и кликна върху иконата за пускане на записа на екрана. След няколко секунди размазан образ на моторист премина отдясно наляво през монитора.

— Знаеш ли колко мотористи минаха покрай това място днес? — попита Лавон.

— Трийсет и осем — отговори Габриел. — Но само този направи това.

Той пусна пак видеото на забавен каданс и кликна за пауза. В мига, в който изображението бе замръзнало, визьорът на каската на моториста бе обърнат право към основата на електрическия стълб.

— Може нещо да му е привлякло вниманието — предположи Лавон.

— Какво например?

— Бирена кутийка с флашка вътре.

Габриел се усмихна за пръв път от три дни. Натисна няколко клавиша и на екрана отново се появи живата картина. Консерва до стълб, помисли си той. Изведнъж това стана най-красивото нещо, което бе виждал.

Видяха моториста за втори път в седем часа същата вечер и отново в осем и половина, когато сумракът потъмняваше изображението. И в двата случая той премина през екрана отляво надясно. И в двата случая при пускането на записа на забавен каданс се забелязваше как главата му едва забележимо се извръща към храста в основата на бетонния стълб. Когато се върна за трети път, отдавна се бе стъмнило и изображението бе напълно черно. Този път той спря и угаси светлините на мотора. Мордекай превключи камерата на инфрачервено наблюдение и миг по-късно Габриел и Ели Лавон видяха как жълто-червеният човешки силует бързо измъкна нещо изпод храста на улица „Керселар“.

USB флашката бе от същия модел, който бе ползвал Набил Ауад при предишните кореспонденции, с една значима разлика: платката ѝ бе свързана с проследяващо устройство, което позволяваше на екипа да наблюдава движението ѝ. От Дилбек тя отиде в центъра на Брюксел, където прекара спокойна вечер в доста приличен хотел. На сутринта от Гар дьо Миди се качи на влака „Юростар“ в 8,52 часа и до десет вече се движеше по платформите на Международната гара Сейнт Панкрас в Лондон. Яков Росман успя да снима куриера, докато минаваше през залата за пристигащи. По-късно щяха да го идентифицират като египтянин, който живееше край Еджуеър Роуд и работеше като асистент-продукция в телевизия „Ал Джазира“.

Флашката пропътува разстоянието до Източен Лондон пеша и по обед премина със завидна дискретност в други ръце на тротоара на Брик Лейн. Няколко минути по-късно в ергенския апартамент на Чилтън Стрийт тя бе включена в компютъра без връзка с интернет, или поне така мислеше собственикът му. И тогава започна ново чакане — чакането Джалал Насер, човекът на Саладин в Европа, да дойде в Париж, за да се срещне с новото си момиче.

28. Париж

Натали го забеляза за пръв път в събота, в два и половина, докато пресичаше Люксембургската градина. В този момент осъзна, че го бе виждала и няколко пъти преди това, включително предния следобед в кафенето срещу апартамента ѝ в Обервийе. Засенчен от градинския чадър, той отпиваше от чаша бяло вино, преструвайки се на заинтригуван от окъсана книга с меки корици, и се взираше в нея без никакви задръжки. Тогава тя се смути, че изпитва интерес към нея като жена, и си тръгна от кафенето по-рано, отколкото бе възнамерявала. Сега обаче си даваше сметка, че действията ѝ са оставили положително впечатление.

Но чак в този идеален слънчев следобед тя за пръв път осъзна, че мъжът я следи. Имаше намерение да си вземе почивен ден, но епидемия от стрептококов фарингит в квартала я принуди да прекара сутринта в клиниката. Тръгна си по обед и отиде в центъра с наземната железница. И докато се правеше, че разглежда витрините по улица „Вавен“, го забеляза на отсрещния тротоар да се преструва, че върши същото. Няколко минути по-късно по алеите на Люксембургската градина тя използва друга техника, която бе научила във фермата в Нахалал — внезапно спиране, обръщане и бързо връщане по същия път. И той пак беше там. Тя мина покрай него с извърнати очи. Въпреки това усещаше тежкия му поглед върху лицето си. На няколко крачки зад него вървяха двама френски агенти. Натали се върна бързо на улица „Вавен“ и влезе в бутика, който бе посетила преди няколко минути. И веднага телефонът ѝ звънна.

— Забрави ли, че днес ще пием кафе?

Натали позна гласа.

— Разбира се, че не — отвърна тя бързо. — Просто закъснявам с няколко минути. Къде си?

— „Кафе дьо Флор“. Намира се на…

— Знам къде е — прекъсна тя събеседника си с прилив на френско превъзходство. — Идвам.

Връзката прекъсна. Натали прибра телефона в чантата си и излезе на улицата. Преследвачът ѝ не беше там, но на отсрещния тротоар бе един от френските агенти. Той я последва през Люксембургската градина към булевард „Сен Жермен“, където Дина Сарид ѝ махаше от маса на тротоара в едно от най-прочутите парижки кафенета. Тя носеше ярка забрадка и чифт слънчеви очила като начинаеща филмова звезда.

— Дори и с тази дегизировка — каза тихо Натали, докато целуваше Дина по бузата — приличаш на еврейка ашкенази с хиджаб.

— Салонният управител не е съгласен. Имах късмет да получа маса.

Натали сложи салфетка в скута си.

— Мисля, че ме следят.

— Така е.

— И кога щяхте да ми кажете?

Дина само се усмихна.

— Този, когото търсим ли е? — попита Натали.

— Абсолютно.

— Как искате да го отиграя?

— Прави се на недостъпна. И помни — добави Дина, — никакви целувки на първата среща.

Натали отвори менюто си и въздъхна.

— Имам нужда от питие.

29. Обервийе, Франция

— Лейла? Това вие ли сте? Аз съм Джалал. Джалал Насер от Лондон. Помните ли ме? Запознахме се преди няколко седмици. Може ли да седна до вас? Точно се канех и аз да пия кафе.

Той изстреля всичко това на класически йордански арабски, докато се въртеше около обичайната маса на Натали в кафенето срещу апартамента ѝ. Беше късен предобед в неделя, въздухът бе хладен и мек, слънцето грееше от синьото ясно небе. Движението по улицата бе слабо и Натали го бе видяла да се задава по тротоара от много далеч. Като минаваше покрай масата ѝ, той рязко спря — точно както тя беше спряла на алеята в Люксембургската градина — и се обърна, сякаш някой го бе потупал по рамото. Приближи се бавно и застана така, че слънцето да е зад гърба му и дългата му сянка да падне върху отворения вестник на Натали. Тя вдигна глава, засенчи очите си с длан и го изгледа хладно, все едно го виждаше за пръв път. Косата му бе ситно къдрава и спретнато сресана, брадичката му бе квадратна и излъчваше сила, усмивката му бе сдържана, но топла. Жените го намираха за привлекателен и той го знаеше.

— Закривате ми светлината — каза тя.

Той сграбчи облегалката на свободния стол.

— Може ли?

Преди Натали да успее да се възпротиви, той дръпна стола от масата и се настани собственически на него. Ето, започва се, помисли си тя. Цялата подготовка, цялото обучение — и сега вече той седеше пред нея, точно този, когото те искаха, човекът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин. И веднага осъзна, че сърцето ѝ бие като камбана. Вероятно нервността ѝ се бе изписала на лицето ѝ, защото той постави длан върху ръкава на скромната ѝ блуза. Ала виждайки укорителния ѝ поглед, бързо я отдръпна.

— Простете ми. Не искам да се притеснявате.

Тя си каза наум, че не се притеснява. И защо да го прави? Беше в обичайното си кафене срещу апартамента си. Бе уважавана от общността, лечител, който се грижеше за жителите на квартала и говореше с тях на родния им език, макар и с отчетлив палестински акцент. Тя бе д-р Лейла Хадауи, възпитаник на Университета Париж-юг, с всички разрешителни и акредитации да практикува медицина, дадени ѝ от държавата Франция. Тя беше Лейла от Сумайрия, Лейла, която обичаше Зиад. А красивото същество, което се бе натрапило по време на неделното ѝ сутрешно кафе, което се бе осмелило да докосне ръкава ѝ, нямаше никакво значение.

— Съжалявам — каза тя, докато сгъваше вестника си, — но не чух името ви.

— Джалал — повтори той. — Джалал Насер.

— Джалал от Лондон ли?

— Да.

— И твърдите, че сме се срещали и преди?

— За кратко.

— Това обяснява защо не ви помня.

— Възможно е.

— И къде точно сме се срещнали?

— На Площада на републиката преди два месеца. Или може би бяха три. Имаше демонстрация срещу…

— Помня я. — Тя присви замислено очи. — Но вас не ви помня.

— Говорихме след това. Казах ви, че се възхищавам на страстта и отдадеността ви на каузата на Палестина. И че искам да поприказваме още за това. Написах ви как да се свържете с мен на брошура и ви я дадох.

— Щом казвате. — С престорена досада тя погледна през улицата. — Пробвате ли този изтъркан номер пред всички жени, които седят сами в кафенета?

— Да не би да ме обвинявате, че си измислям?

— Възможно е.

— А откъде мога да знам, че сте били на демонстрацията на Площада на републиката, ако не съм бил там?

— Все още нямам обяснение.

— Знам, че сте били там — каза той, — защото и аз бях там.

— Щом казвате.

Той махна на сервитьора и поръча кафе със сметана. Натали се обърна и се усмихна.

— Какво е толкова смешно?

— Френският ви е ужасен.

— Живея в Лондон.

— Това вече го установихме.

— Студент съм в Кингс Колидж — обясни той.

— Не сте ли малко възрастен за студент?

— И баща ми така казва.

— Баща ви, изглежда, е мъдър човек. И той ли живее в Лондон?

— В Аман. — Джалал млъкна, докато сервитьорът слагаше кафето пред него. След това небрежно попита: — Майка ви е от Йордания, нали?

Този път Лейла замлъкна. Това бе тишина, пълна с подозрение, с отдръпване.

— Откъде знаете, че майка ми е от Йордания? — попита тя накрая.

— Вие ми споменахте.

— Кога?

— След демонстрацията, разбира се. Обяснихте ми, че семейството на майка ви живее в Наблус. И че са избягали в Йордания и са били принудени да живеят в бежански лагер край Зарка. Знам го този лагер, между другото. Имам много приятели от него. Някога се молех в джамията там. Знаете ли джамията в лагера в Зарка?

— Да не би да говорите за джамията „Ал Фалах“?

— Да, същата.

— Много добре я познавам — каза тя. — Но съм напълно сигурна, че никога не съм ви казвала нищо от това.

— Та откъде иначе бих могъл да зная за майка ви? — учудено я изгледа той, ала тя продължаваше да мълчи. — И също така ми разказахте за баща си.

— Не е възможно.

Той не обърна внимание на възражението ѝ.

— Той не бил от Наблус като майка ви. А от Западна Галилея. — Замълча, след това добави: — От Сумайрия.

Лицето ѝ потъмня и тя започна да прави поредица от малки действия, които специалистите по разпити наричаха симптоми на колебание. Оправи си хиджаба, потупа с нокът по ръба на чашата си, огледа нервно тихата неделна улица — очите ѝ шареха навсякъде, само не се обръщаха към човека, седнал от другата страна на масата. Мъжът, който щеше да я предаде в ръцете на Саладин.

— Не знам кой сте — въздъхна тя накрая, — но никога не съм ви споменавала нищо за родителите си. Всъщност съм сигурна, че и никога не съм ви виждала до този момент.

— Как така? Тогава откъде знам тези неща за вас?

— Може би сте от специалните служби?

— Аз ли? От френското разузнаване? Та френският ми е ужасен. Сама го казахте.

— Тогава може би сте американец. Или израелец — добави тя.

— Вие сте параноичка.

— Така е, защото съм палестинка. И ако не ми признаете кой сте наистина и какво искате, си тръгвам. А и е много вероятно да намеря най-близкия полицай и да му се оплача от непознатия, който знае за мен неща, които не бива.

— Никога не е добра идея мюсюлманин да се замесва с френската полиция, Лейла. Много е вероятно да ви отворят специално досие. И ако го направят, могат да научат неща, които да се окажат пагубни за човек във вашето положение.

Тя сложи банкнота от пет евро до кафето си и понечи да стане, но той пак сложи длан върху ръката ѝ. Този път не беше леко, а направо я сграбчи шокиращо здраво. През това време продължаваше да се усмихва заради сервитьора, минувачите, имигрантите и местните французи, които вървяха под меката слънчева светлина.

— Кой сте вие? — промълви тя през стиснати зъби.

— Казвам се Джалал Насер.

— Джалал от Лондон?

— Точно така.

— Срещали ли сме се преди?

— Не.

— Вие ме излъгахте.

— Трябваше.

— Защо сте тук?

— Бях помолен да дойда.

— От кого?

— От вас, разбира се. — Той отпусна хватката. — Не се тревожете, Лейла — каза ѝ. — Няма да ви нараня. Тук съм, за да ви помогна. Ще ви дам възможност, която очаквате. Ще сбъдна мечтите ви.

Наблюдателният пункт на Пол Русо се намираше точно над кафенето и камерата бе насочена надолу под такъв ъгъл, че Натали и Джалал изглеждаха като герои от авангарден френски филм. Звукът идваше от мобилния телефон на Натали, което означаваше, че в живото излъчване имаше влудяващо забавяне от две секунди. След това в обезопасената квартира в Серенкур Мордекай направи редактирана версия на срещата, в която звукът и картината бяха синхронизирани. С Ели Лавон до себе си, Габриел гледа записа три пъти от начало до край. След това нагласи часовника на 11:17:38 и натисна иконата за пускане.

— Защо сте тук?

— Бях помолен да дойда.

— От кого?

— От вас, разбира се.

Габриел натисна пауза.

— Впечатляващо представяне — прецени Ели Лавон.

— Неговото или нейното?

— Всъщност и на двамата.

Габриел пак пусна записа.

— Ще ви дам възможност, която очаквате. Ще сбъдна мечтите ви.

— Кой ви каза какви са мечтите ми?

— Моят приятел Набил. Може би помните поне него.

— Да, много добре.

— Набил ми каза за разговора ви след демонстрацията на Площада на републиката.

— И защо ще го прави?

— Защото с него работим за една и съща организация.

— Коя организация?

— Не съм упълномощен да кажа. Не тук. Не сега.

Габриел натисна пауза и погледна към Лавон.

— Защо не тук? — попита той. — Защо не сега?

— Нали не мислиш, че ще ѝ наговори всичко още в кафенето?

Габриел се намръщи и отново пусна записа.

— Да се срещнем някъде на по-тихо място и да поприказваме надълго и нашироко.

— Може би.

— Свободна ли сте тази вечер?

— Може и да бъда.

— Знаете ли Ла Курньов?

— Разбира се.

— Ще успеете ли сама да стигнете дотам?

— Не е далеч, става и пеша.

— Има голям жилищен комплекс на булевард „Льоклерк“.

— Знам го.

— Бъдете пред аптеката в девет. Не носете мобилния си телефон, нито някаква друга електроника. И се облечете топло.

Габриел спря записа.

— Струва ми се, че ще пътуват с мотоциклет.

— Браво — каза Лавон.

— На Джалал или на мен?

Между двамата настана тишина. Ели пръв я наруши:

— За какво се тревожиш?

— Тревожа се, че ще я откара на някое усамотено място, ще я разпитва жестоко и след това ще ѝ отреже главата. Като махнем това, нямам никакви тревоги.

Ново мълчание, този път по-дълго от предишното.

— Какво ще правиш? — попита накрая Лавон.

Габриел се взря в компютъра, подпрял с ръка брадичката си, главата му бе леко килната настрани. След това се пресегна надолу, занули часовника и пусна записа.

— Лейла? Това вие ли сте? Аз съм Джалал. Джалал Насер от Лондон…

30. Ла Курньов, Франция

До вечерта ясното небе беше вече само приятен спомен. Студен, влажен вятър брулеше хиджаба на Натали, докато тя бързаше по булевард „Льоклерк“, а пелена от гъсти облаци скриваше луната над главата ѝ. Суровото време бе по-типично за северните предградия; преобладаващите югозападни ветрове правеха климата там отчетливо по-мрачен от този в центъра на Париж. А това само усилваше усещането за мизерия, което покриваше като сив воал високите бетонни кули.

Един от най-големите жилищни квартали в целия департамент в момента се издигаше над Натали: два огромни блока с брутална архитектура — единият висок и правоъгълен, като гигантска колода карти, а другият по-нисък и дълъг, сякаш за баланс. Между двете сгради имаше широк площад, край който бяха засадени много нови широколистни дървета. Ято забулени жени, някои с напълно покрити лица, разговаряха тихо на арабски, докато четири момчета в тийнейджърска възраст открито си подаваха джойнт, тъй като знаеха, че бе твърде невероятно да намине френски полицейски патрул.

Натали се шмугна покрай жените, като отговори на поздравите им, и се отправи към безбройните магазини в основата на блока. Супермаркет, фризьорски салон, малък ресторант за храна за вкъщи, магазин за очила, аптека — всички житейски потребности можеха да бъдат задоволени удобно на едно и също място. Това бе и целта на проектантите: да създадат самозадоволяваща се утопия за работническата класа. Малцина от обитателите на предградието се осмеляваха да отидат до центъра на Париж, освен ако не бяха такива късметлии, че да са си намерили работа там. Дори тогава те се шегуваха, че за краткото пътуване, за десетте минути с наземната железница, ще им трябват паспорт и документ, че са ваксинирани.

Натали стигна до входа на аптеката. Отвън имаше две бетонни пейки, на които бяха насядали африканци в традиционни роби. Тя прецени, че трябва да е няколко минути преди девет, но не можеше да е сигурна; беше дошла без никакви електронни устройства, както ѝ бе наредено, не носеше и ръчния си часовник с батерии. Единият от африканците, висок слаб мъж с кожа като от абанос, предложи на Натали да седне, но тя с учтива усмивка му показа, че предпочита да остане права. Гледаше вечерния трафик по булеварда и покритите жени, бъбрещи тихо на арабски, както и вече надрусаните тийнейджъри, които ѝ хвърляха по някой злобен поглед, сякаш можеха да видят истината под забрадката. Тя пое дълбоко дъх, за да забави биенето на сърцето си. „Аз съм във Франция — каза си. — И нищо не може да ми се случи тук.“

Минаха няколко минути, достатъчно дълго време, та Натали да се усъмни дали Джалал Насер не бе решил да отмени срещата. Вратата на аптеката зад нея се отвори и оттам излезе французин, който можеше да бъде сбъркан с човек от Северна Африка. Натали го позна; беше един от охранителите ѝ от френските служби за сигурност. Той мина покрай нея, без да отрони и дума, и се качи на задната седалка на очукано рено. Отзад към колата се приближаваше скутер, черен на цвят, достатъчно голям, за да побере двама пътници. Той спря пред аптеката, на метър от Натали. Водачът вдигна визьора на каската и се усмихна.

— Закъсня — каза Натали, раздразнена.

— Всъщност — отвърна Джалал Насер — ти подрани.

— Откъде знаеш?

— Защото те проследих.

Той извади втора каска от багажника. Натали предпазливо я взе. Ето нещо, което не ѝ бяха обяснили по време на обучението ѝ във фермата в Нахалал — как да носи каска върху хиджаб. Тя я сложи върху забрадката, закопча каишката под брадичката си и се качи на задната седалка на скутера. Той веднага пое и се включи в трафика. Докато преминаваха през каньоните на предградието с такава висока скорост, че пейзажът се размазваше, Натали стискаше здраво Джалал Насер през кръста, сякаш от това зависеше животът ѝ. „Аз съм във Франция — повтори си тя. — Нищо не може да ми се случи тук.“ След това осъзна грешката си. Вече не беше във Франция.

По-рано същия ден, следобед, в елегантен салон в Тревил се проведе разгорещен спор за нивото на наблюдение, което изискваше вечерната среща. Може би заради бремето на бъдещия му шефски пост Габриел искаше колкото може повече очи да наблюдават агента му — както човешки, така и електронни. Само Ели Лавон се осмели да предложи противоположно мнение. Той знаеше възможностите на наблюдението, както и неговите капани. Според него бе очевидно, че Джалал Насер имаше намерение да изведе потенциалната си жертва на разходка, за да установи дали някой не я следи, преди да си разголи джихадистката душа пред нея. И ако откриеше, че са наблюдавани, операцията щеше да бъде обречена, преди да е започнала. Лавон също така каза, че е невъзможно да се скрие проследяващо устройство в Натали, защото технологично подготвените воини на ИДИЛ и Ал Кайда знаеха как да го намерят.

Беше братски спор, но разгорещен. Повишаваха се гласове, разменяха се леки обиди, дори при покачване на напрежението полетя един банан. След това Лавон настояваше, че светкавичното приклякане на Габриел, макар и впечатляващо, е било напълно ненужно, защото това бил само предупредителен изстрел. Накрая Ели надделя в спора, дори и само защото дълбоко в шпионското си сърце Габриел усещаше, че старият му приятел е прав. Той прие великодушно поражението, но това не го направи по-малко тревожен, че ще прати агентката си съвсем сама на срещата. Въпреки безобидната си външност, Джалал беше безмилостен и отдаден джихадист убиец, който бе ръководил провеждането на два унищожителни терористични атентата. А Натали, колкото и да бе обучена и интелигентна, бе просто еврейка, която случайно знаеше много добре арабски.

И така, когато в девет часа и две минути същата вечер Натали яхна задната седалка на скутера „Пиаджо“ на Джалал Насер, само френски очи видяха това, и то отдалеч. Разнебитеното рено ги последва на известно разстояние, но скоро бе сменено от ситроен. Ситроенът също изостана и вече само камерите ги наблюдаваха. Те ги проследиха на север, покрай летище Льо Бурже и „Шарл дьо Гол“, и на изток през селата Тию и Жуйи. След това, в девет и двайсет, Пол Русо се обади на Габриел, за да му каже, че Натали е изчезнала от радара им.

В този момент Габриел и екипът му се приготвиха за ново голямо чакане. Мордекай и Одед подхванаха ожесточен мач на тенис на маса, Михаил и Ели Лавон водеха войни на шахматната дъска, а Йоси и Римона гледаха американски филм по телевизията. Само Габриел и Дина отказаха да си поотпочинат с някое от обичайните забавления. Габриел крачеше сам в тъмната градина, притеснен до смърт, а Дина седеше сама в импровизирания оперативен щаб и се взираше в черния екран на монитора. Дина скърбеше. Защото би дала всичко, за да е на мястото на Натали.

След като оставиха и последните парижки предградия зад гърба си, те пътуваха още час през спящи засети ниви и селца като от пощенска картичка. На пръв поглед сякаш не следваха цел и посока. Или пък пътуваха два часа? Натали не можеше да определи. Гледката ѝ беше ограничена. Виждаше само широките рамене на Джалал, задната страна на каската му, тясната му талия, за която се държеше с чувство за вина, защото мислеше за своя любим Зиад. Известно време се опитваше да се ориентира къде се намират, като четеше табелите с имената на селата, в които влизаха и излизаха, и номерата на магистралите, по които препускаха. Накрая се предаде и погледна нагоре. Звездите блестяха ярко на черното небе, а ниската светла луна ги следваше през пейзажа. Тя предполагаше, че отново се е върнала във Франция.

Накрая пристигнаха в покрайнините на средно голям град. Натали го знаеше; беше Санлис, древният град на френските крале край гората Шантийи. Джалал караше бързо по калдъръмените улички на средновековния център, после паркира в малък вътрешен двор. От двете му страни имаше високи стени от сив кремък, а от третата — тъмна двуетажна сграда със затворени капаци на прозорците, която не даваше никакви признаци, че е населена. Отнякъде долиташе тежък звън на църковна камбана, но иначе градът бе призрачно тих. Джалал слезе и махна каската си. Натали направи същото.

— Свали и хиджаба — промърмори той на арабски.

— Защо?

— Защото това не е място за хора като нас.

Натали разкопча хиджаба и го сложи в каската. Джалал я огледа внимателно в тъмнината.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Ти си просто…

— Просто какво?

— По-красива, отколкото си представях. — Той заключи двете каски в багажника. След това от джоба на сакото си извади някакъв предмет с размерите на старомоден пейджър. — Изпълни ли указанията ми за телефоните и електронните устройства?

— Разбира се.

— А носиш ли кредитни карти?

— Не, никакви.

— Имаш ли нещо против да проверя?

Той прокара предмета методично по тялото ѝ; по ръцете и краката, през раменете, гърдите и ханша ѝ, надолу по цялата дължина на гръбнака.

— Издържах ли теста?

Без да каже и дума, той прибра устройството в джоба на сакото си.

— Името ти наистина ли е Джалал Насер?

— Това има ли значение?

— За мен има.

— Да, точно така се казвам.

— А организацията ти?

— Опитваме се да възродим халифата в мюсюлманските земи на Близкия изток и да установим ислямска доминация над останалия свят.

— Ти си от ИДИЛ.

Без да отговори, той се обърна и я поведе през пустата улица към звука от църковни камбани.

— Хвани ме за ръка. — Той драматично снижи глас. — Говори ми на френски.

— За какво?

— Каквото и да е. Няма значение.

Тя го хвана под ръка и му разказа за деня си в клиниката. Той кимаше от време на време, винаги на неподходящото място, но не правеше опит да ѝ отговаря с ужасния си френски. Накрая я попита на арабски:

— Коя беше жената, с която пи кафе вчера следобед?

— Моля?

— Жената в „Кафе дьо Флор“, онази забулената. Коя беше тя?

— Откога ме следиш?

— Отговори на въпроса ми, моля.

— Казва се Мона.

— Мона коя?

— Мона ел Баз. Учихме заедно медицина. Сега живее във Франкфурт.

— И тя ли е палестинка?

— Египтянка е.

— Не ми приличаше на египтянка.

— Произхожда от старо семейство, много аристократично.

— Бих искал да се видя с нея.

— Защо?

— Може да помогне на каузата ни.

— Не си прави труда. Мона не мисли като нас.

Той изглеждаше шокиран от думите ѝ.

— Защо тогава дружиш с такъв човек?

— А ти защо учиш в Кингс Колидж и живееш в страната на куфар?

Улицата ги отведе до площада. Масите на малък ресторант се бяха разпилели по калдъръма, а от другата страна се издигаха готическите кули и аркбутаните на санлиската катедрала.

— А магазинът за дрехи на улица „Вавен“? — попита той, надвиквайки биенето на камбаните. — Защо се върна там?

— Забравих си кредитната карта.

— Била си заета с нещо друго, така ли?

— Не е задължително.

— Нервна ли беше?

— И защо да бъда?

— Знаеше ли, че те следя?

— Следеше ли ме?

Вниманието му бе привлечено от смеха, който долиташе от масите на ресторанта. Той хвана ръката ѝ и когато камбаните утихнаха, я преведе през площада.

— Колко добре познаваш Корана и хадисите? — попита той внезапно.

Тя му беше благодарна, че смени темата, защото това означаваше, че повече няма притеснения за истинската ѝ самоличност. За миг си спомни как не беше отваряла Корана, преди да попадне във ферма в Долината на Израил. Вместо това обясни, че родителите ѝ били светски хора и тя открила красотата на Корана чак когато била в университета.

— Знаеш ли кой е Махди? — попита той. — Този, когото наричат Спасителя?

— Да, разбира се. В хадисите се казва, че той ще се появи като обикновен човек. „Неговото име ще бъде моето име — цитира тя съответния пасаж. — И името на баща му — името на моя баща.“ Той ще бъде един от нас.

— Много добре. Продължавай, моля те.

— Махди ще управлява земята до Страшния съд и ще спаси света от злото. Няма да има християни след пристигането на Махди. — Тя замълча, след това добави: — Както и евреи.

— Няма да има и Израел.

— Слава на Аллах — чу се Натали да казва тихо.

— Да, божията воля. — Той спря в средата на площада и се загледа неодобрително в тъмната южна фасада на старинната катедрала. — Скоро ще изглежда като Колизеума в Рим и Партенона в Атина. Нашите мюсюлмански туристически гидове ще обясняват какво се е случвало на това място. Тук са изповядвали вярата си куфар, ще казват те. Тук са кръщавали младенците си. Тук техните свещеници са шепнели магии, които превръщали хляба и виното в тялото и кръвта на нашия пророк Иса. Краят е близо, Лейла. Часовникът отброява последните часове.

— Възнамерявате да ги унищожите ли?

— Няма да се наложи. Те сами ще се унищожат, като нахлуят в земите на халифата. Последната битка между армиите на Рим и армиите на исляма ще бъде сирийското село Дабик. В хадисите се казва, че „Черните знамена ще дойдат от Изток, предвождани от силни мъже с дълги коси и бради, фамилиите им ще бъдат като родните им градове“. Мъже като Заркауи и Багдади. — Той млъкна и се обърна към нея. След това каза: — И ти, разбира се.

— Аз не съм воин. Не мога да се бия.

— Ние не позволяваме на жените си да се бият, Лейла, поне не на бойното поле. Ала това не означава, че не може да си воин.

Ято полски врани излетя шумно изпод подпорите на катедралата. Натали гледаше как черните им силуети пърхат на фона на небето като черните знамена на силните мъже от Изтока. След това последва Джалал през входа към южния напречен неф. Служителката, побеляла мършава жена на около седемдесет години, ги осведоми, че катедралата затваря след десет минути. Натали прие брошура и след това отиде при Джалал под централния купол. Той гледаше на запад през нефа. Натали погледна в обратна посока към мястото за хора, към главния олтар. Прозорците с витражи бяха невидими в мрака. В катедралата нямаше никого освен възрастната служителка.

— Организацията, за която работя — обясни Джалал и арабските му думи отекнаха меко сред колоните на аркадите, — се занимава с външните дела на „Ислямска държава“. Нашата цел е да въвлечем Америка и европейските ѝ съюзници в сухопътна война в Сирия чрез добре прицелени насилствени действия. Атентатите в Париж и Амстердам бяха дело на нашата мрежа. Планирали сме още много атаки, някои съвсем скоро.

Джалал говореше, докато се взираше по цялата дължина на катедралата. Обърната към апсидата, Натали попита:

— Какво общо има това с мен?

— Искам да работиш за нас.

— Не мога да се забърквам в неща, подобни на тези в Париж и Амстердам.

— Друго си казала на моя приятел Набил. Признала си му, че искаш куфар да знаят какво е да се страхуваш. И че искаш да ги накажеш, задето подкрепят Израел. — Той се обърна и я погледна право в очите. — Казала си, че искаш да им отмъстиш за случилото се със Зиад.

— Предполагам, че Набил ти е обяснил и за Зиад.

Той взе брошурата от ръката ѝ, погледна я за кратко и след това я поведе през средата на нефа към западната фасада.

— Знаеш ли — каза той, — мисля, че веднъж съм го виждал.

— Наистина ли? Къде?

— На среща с наши братя в Аман. От съображения за сигурност не използвахме истинските си имена. — Той спря и се взря в купола. — Страхуваш се. Виждам го.

— Да — отвърна тя. — Страхувам се.

— Защо?

— Защото не говорех сериозно. Казах го просто така.

— Значи, си от онези джихадисти, Лейла, които предпочитат да носят плакати и да скандират лозунги?

— Не. Просто никога не съм си представяла, че нещо подобно може да ми се случи.

— Това не е интернет, Лейла. Това е истинският живот.

— Точно от това се боя.

От другата страна на катедралата възрастната жена им даде знак, че е време да си тръгват. Джалал свали очи от купола и погледна лицето на Натали.

— Ами ако се съглася? — попита тя.

— Ще трябва да заминеш за халифата на обучение. Ние ще се погрижим за организацията.

— Не мога да отсъствам дълго.

— Трябват ни само няколко седмици.

— Ами ако властите научат?

— Довери ми се, Лейла, нищо няма да разберат. Имаме си канали, които ползваме. Фалшиви паспорти също. Престоят ти в Сирия ще бъде нашата малка тайна.

— А после?

— Ще се върнеш във Франция и към работата си в клиниката. И ще чакаш.

— Какво?

Той сложи ръка на раменете ѝ.

— Знаеш ли, Лейла, ти си късметлийка. Ще направиш нещо изключително важно. Завиждам ти.

Тя се усмихна, макар че не ѝ беше весело.

— Приятелката ми Мона ми каза същото.

— За какво говореше тя?

— Нищо — каза Натали. — Нищо важно.

31. Обервийе, Франция

Онази нощ Натали не можа да заспи. Лежа известно време в леглото си и си припомняше всяка дума, която Джалал Насер бе изрекъл. След това се въртя в завивките, докато мислите ѝ препускаха към това, което предстоеше. За да се разтовари, изгледа скучен документален филм по френската телевизия и когато и това не помогна, отвори лаптопа и започна да сърфира в интернет. Не по джихадистките сайтове обаче. Джалал я бе предупредил да ги избягва. Натали вече беше слуга на двама господари, жена с двама любовници. Когато най-накрая заспа, Джалал я посети в сънищата ѝ. Той сложи жилетка с експлозиви върху голото ѝ тяло и я целуна нежно. Ти си късметлийка — прошепна ѝ. — Ще направиш нещо изключително важно.

Събуди се уморена, нервна и с мигрена, която никакви количества лекарства или кофеин не можеха да облекчат. Един благосклонен бог сигурно би сметнал за редно да ѝ даде спокоен ден в клиниката, но парадът на човешкото нещастие я застави да тича от стая в стая до шест вечерта. Когато си тръгваше от работа, Ролан Жирар, мнимият административен директор на клиниката, я покани на кафе. Навън ѝ помогна да седне на предната седалка на неговото пежо седан и през следващите четиресет и пет минути не отрони и дума, докато се движеха по криволичещия път към центъра на Париж. Когато минаваха покрай музея „Д’Орсе“, мобилният му телефон звънна от входящо съобщение. След като го прочете, той прекоси Сена и пое към Рю дьо Гренел в седми арондисман, където прекара колата през охраняваната порта на красива кремава сграда. Натали успя да прочете металната табела, която мина покрай прозореца ѝ. На нея пишеше МЕЖДУНАРОДНО ОБЩЕСТВО ЗА ФРЕНСКА ЛИТЕРАТУРА.

— Вечер с Балзак?

Той угаси двигателя и я поведе вътре. Във фоайето тя видя французина с арабски черти, когото бе забелязала да излиза от аптеката в Ла Курньов, а на стълбището се размина с редовен посетител на кафенето срещу апартамента ѝ. Най-горният етаж на сградата приличаше на банка след работно време. Жена със строг вид седеше пред подредено бюро, а в съседство мъж с елегантен костюм се взираше в компютъра си, сякаш беше неотзивчив свидетел на престъпление. Двама мъже чакаха в конферентната зала зад стъклената стена. Единият пушеше лула и бе облечен в смачкан блейзър. Другият беше Габриел.

— Лейла — каза той официално. — Толкова се радвам да те видя отново. Изглеждаш добре. Малко уморена, но добре.

— Беше тежка нощ.

— За всички нас. Почувствахме облекчение, когато видяхме мотоциклета да спира пред кооперацията ти. — Габриел бавно стана иззад масата. — Сигурен съм, че срещата ти с Джалал е минала отлично.

— Така беше.

— Той има ли планове за теб?

— Мисля, че да.

— Заради мерките му за сигурност не можахме да запишем разговора. Много е важно да ни предадеш всичко, което е казал снощи, точно по начина, по който го е изрекъл. Можеш ли да го направиш, Лейла?

Тя кимна.

— Добре. — Габриел се усмихна за пръв път. — Моля те, седни и започни от началото. Какви бяха първите му думи, когато се срещна с теб пред аптеката? Говори ли по време на пътуването? Къде те заведе? Какъв беше маршрутът му? Кажи ни всичко, което си спомняш. Всяка подробност е от значение.

Тя седна на определеното ѝ място, оправи хиджаба си и започна да говори. След малко Габриел се пресегна през масата и сложи ръка върху дланите ѝ, за да я спре.

— Сбърках ли някъде? — попита тя.

— Справяш се чудесно, Лейла. Но моля те, започни отново от самото начало. И този път — добави той — ще е добре, ако говориш на френски, не на арабски.

В този момент те се изправяха пред първата си сериозна дилема в операцията: зад стените на старинната катедрала в Санлис Джалал Насер, човекът на Саладин в Западна Европа, беше признал пред новата си съратница, че предстоят нови атентати, и то съвсем скоро. Пол Русо заяви, че са длъжни да информират неговия министър за това развитие.

А може би и британците. Каза, че целта на операцията е да се разкрие мрежата. Ако работеха съвместно с МИ5, можеха да арестуват Джалал, да го разпитат, да разберат бъдещите му планове и да приберат съучастниците му.

— И да приключваме, така ли? — смръщи се Габриел. — След добре свършената работа?

— Това изглежда реално.

— Ами ако Насер не се пречупи при приятелския разпит, който ще получи в Лондон? Ако не разкрие плановете си или имената на съучастниците си? Ами ако има паралелна мрежа и други клетки, за да може, ако едната бъде разбита, другата да оцелее? — Той млъкна, след това добави: — Ами Саладин?

Русо се съгласи с аргументите му. Но по въпроса дали да съобщи за заплахата на висшестоящите — а именно на шефа и министъра му, — беше непреклонен. И така Габриел Алон, човекът, който безнаказано бе провеждал операции на френска земя и бе оставил следа от трупове, която се простираше от Париж до Марсилия, влезе в Министерството на вътрешните работи в десет и половина същата вечер заедно с шефа на група „Алфа“. Министърът ги чакаше в богато декорирания си кабинет заедно с началника на ГДВС и Ален Ламбер, дясната му ръка, човека, който водеше записки, опитваше храната му и беше момчето му за всичко. Ламбер идваше от официална вечеря; министърът — от спалнята си. Той стисна ръката на Габриел така, сякаш се страхуваше да не прихване зараза. Ламбер избягваше погледа на Габриел.

— Доколко е сериозна заплахата от нов атентат? — попита министърът, когато Русо приключи доклада си.

— Възможно най-сериозна — отвърна шефът на група „Алфа“.

— Следващата атака във Франция ли ще е?

— Не можем да кажем.

— А какво можете да кажете?

— Агентът ни бе вербуван и поканен да замине за Сирия на обучение.

— Нашият агент ли? — Министърът поклати глава. — Не Пол, тя не е наш агент. — Посочи към Габриел. — Тя е негов агент.

В стаята настъпи тишина.

— Тя все още ли е готова да извърви целия път? — попита министърът след малко.

— Да.

— А вие, мосю Алон? Все още ли сте готов да я изпратите?

— Най-добрият начин да научим времето и мястото на следващата атака е да внедрим агент в самата операция.

— Да разбирам ли, че отговорът ви е „да“?

Габриел кимна със сериозно изражение. Министърът видимо се замисли.

— Колко всеобхватно е наблюдението над този Насер? — попита той.

— Физическо и електронно.

— Но той ползва криптирана комуникация?

— Точно така.

— Значи, може да даде заповед за атака и ние да не знаем абсолютно нищо.

— Вероятно е — каза внимателно Габриел.

— А британците? Те нямат ли представа с какво се занимава?

— Така изглежда.

— Далеч съм от мисълта да ви казвам как да си вършите работата, мосю Алон, но ако аз имах агент, който всеки момент ще заминава за Сирия, не бих искал мъжът, който го праща там, да бъде арестуван от британците.

Габриел нямаше намерение да противоречи на министъра, най-вече защото и той си мислеше същото от известно време. И така в късния предобед на следващия ден той прекоси Ламанша, за да осведоми Греъм Сиймор, шефа на британското разузнаване, или МИ6, че Службата тайно следи високопоставен деец на ИДИЛ, който живее в Бетнъл Грийн, Източен Лондон. Както можеше да се предвиди, Сиймор беше ужасѐн. Подобна беше и реакцията на Аманда Уолъс, шефката на МИ5, която изслуша същото признание час по-късно от другата страна на реката, в Темс Хаус. За да покаже, че се разкайва, Габриел бе принуден да направи британските служби партньори без право на глас в операцията. Помисли си, че сега му трябваха само американците — и катастрофата щеше да е пълна.

Жената, позната вече като д-р Лейла Хадауи, не знаеше за войната между службите, която се водеше около нея. Тя се грижеше за пациентите си в клиниката, през свободното си време си почиваше в кафенето срещу апартамента ѝ, а от време на време се осмеляваше да отиде до центъра на Париж на покупки или на разходка. Вече не разглеждаше екстремистки материали в интернет, защото беше инструктирана да не го прави. Нито обсъждаше политическите си убеждения с приятели и колеги. Основно говореше за лятната си ваканция, която бе планирала да прекара в Гърция с приятелка от университета. Пакетът със самолетните ѝ билети и хотелската резервация пристигна три дни преди датата, на която трябваше да тръгне. Туристически агент от Лондон на име Фарук Гази се бе погрижил за всичко. Д-р Хадауи не плащаше за нищо.

След пристигането на пакета Габриел и останалите от екипа вече бяха в състояние на война. Те също си организираха пътуване — всъщност булевард „Цар Саул“ се погрижи за всичко — и рано на следващата сутрин първите агенти се движеха тихо към тайните си назначения. Само Ели Лавон остана в Серенкур с Габриел — решение, за което по-късно щеше да съжалява, защото старият му приятел бе извън кожата си от притеснение. Той бдеше над Натали като родител над болно дете, търсеше признаци за тревога, промяна в настроението и поведението ѝ. Ако тя бе уплашена, то не го показваше — чак до последната вечер, когато Габриел я вмъкна в бърлогата на Пол Русо на Рю дьо Гренел за последни указания. Щом ѝ даде последна възможност да промени решението си, тя само се усмихна. След това написа писмо до родителите си, което да им бъде предадено, в случай че загине. Учудващо, но Габриел не отказа да го приеме. Прибра го в плик, запечата го и го сложи във вътрешния джоб на сакото си, където щеше да остане, докато тя се върне от Сирия.

ИДИЛ даваха на повечето вербувани от тях европейци подробен списък с неща, които да сложат в багажа си. Д-р Лейла Хадауи обаче не беше за тях обикновена придобивка и затова багажът ѝ имаше за цел да заблуждава: летни рокли от онези, които носеха разхайтените европейки, разголен бански костюм, еротично бельо. Сутринта тя се облече благочестиво, закопча внимателно хиджаба си и се отправи с куфара през тихите улици на предградието към спирката на наземната железница в Обервийе. Пътуването до летище „Шарл дьо Гол“ трая десет минути. Тя премина през необичайно затегнатата охрана и се качи на самолета на „Ер Франс“ за Атина. От другата страна на пътеката, облечен като за заседание на борда на директорите на компания от класацията на „Форчън“, беше дребният мъж с незабележимото лице. Натали надничаше усмихнато през прозореца, докато Франция изчезваше под нея. Не беше сама. Още не.

Така се случи, че денят, в който тя отпътува, бе изпълнен с особено много насилие в Близкия изток — дори и по кървавите стандарти на региона. Имаше обезглавявания и изгаряния в Сирия, серия от едновременни самоубийствени атентати в Багдад, талибанска атака в Кабул, нови битки в Йемен, няколко нападения с нож в Йерусалим и Тел Авив, стрелба по западни туристи в крайбрежен хотел в Тунис… Така че бе разбираемо защо сравнително лекото спречкване между войнстващи ислямисти и йорданската полиция мина общо взето незабелязано. Инцидентът се бе случил в десет и петнайсет сутринта край село Рамта, намиращо се на няколко метра от сирийската граница. Ислямистите били четирима и всички загинали по време на кратката престрелка. Единият от тях по-късно бил идентифициран като Набил Ауад, двайсет и четири годишен йордански гражданин, който живеел в квартал Моленбек, Брюксел. В изявление в социалните мрежи ИДИЛ потвърдиха, че Ауад е член на тяхната организация, който изиграл водеща роля при атентатите в Париж и Амстердам. Обявиха го за свещен мъченик и се заклеха да отмъстят за смъртта му, като отприщят „реки от кръв“. Последната битка, казаха те, ще бъде на място, наречено Дабик.

32. Санторини, Гърция

Д-р Лейла Хадауи свали хиджаба си в тоалетната на международното летище в Атина десет минути след като мина паспортна проверка. Съблече и благочестивите си дрехи и се накипри с бели панталони с дължина седем осми, блуза без ръкави и чифт златисти сандали с равна подметка, които разкриваха лакираните ѝ нокти. Докато чакаше да обявят следващия ѝ полет, тя се добра до едно барче на летището и изпи първата си алкохолна напитка от вербуването си досега — две чаши гръцко бяло вино. Когато се качи на следващия си полет в три и петнайсет за Санторини, у нея вече не беше останала и капчица страх. Сирия бе размирно място на картата. Изида бе жената на Озирис, приятелка на робите и грешниците, защитничка на мъртвите.15

Лейла Хадауи никога не бе ходила в Санторини, не беше стъпвала и жената, взела самоличността на добрата лекарка. Първият ѝ поглед от въздуха към острова, към неговите демонични възвишения, издигащи се от пълния с вода вулканичен кратер, беше като откровение. А на летището, когато стъпи на избелялата писта, усети топлината на слънцето по голите си ръце като първа целувка на любовник. Взе такси до Тира и после тръгна по пешеходната алея към бутиковия хотел „Панорама“. Когато влезе във фоайето, завари висок загорял англичанин да крещи истерично на портиера, докато жена с пясъчноруса коса и ханш, създаден само за раждане, гледаше засрамено. Натали се усмихна. Не беше сама. Все още не.

Млада гъркиня стоеше и гледаше иззад рецепцията. Натали отиде при нея и си каза името.

— Ще ви настаним в двойна стая за десет вечери — каза жената, след като натисна няколко копчета на клавиатурата на компютъра. — Според нашите документи ще дойде още един човек, госпожица Ширази.

— Боя се, че тя ще се забави.

— Проблеми с полета ли има?

— Сполетяха я семейни проблеми.

— Надявам се, че не са сериозни.

— Не прекалено.

— Паспорта ви, моля.

Натали подаде паспорта през рецепцията, докато Йоси Гавиш и Римона Щерн, които пътуваха под различни самоличности и създаваха димни завеси, излизаха разгневени от фоайето. Дори и Натали се зарадва на внезапно настъпилата тишина.

— Не си харесват стаята — обясни служителката.

— Разбрах.

— Вашата е чудесна, уверявам ви.

Натали взе ключа и след като отказа предложената помощ за багажа, се качи сама в стаята си. В нея имаше две единични легла и малък балкон с изглед към ръба на кратера, където два яркобели круизни кораба се носеха като детски играчки по идеално гладкото море. Една последна забежка, помисли си тя, и то благодарение на най-богатата терористична организация в цялата история.

Отвори багажа си и разопакова вещите си, сякаш се приготвяше за дълъг престой. Когато приключи, слънцето беше малко над хоризонта и заливаше стаята с огнена оранжева светлина. След като заключи паспорта си в сейфа на стената, тя слезе долу в бара на терасата, който бе пълен с гости, основно от Британските острови. Сред тях, в определено по-добро настроение, седяха Йоси и Римона.

Натали успя да намери празна маса и поръча на пъргавата сервитьорка чаша бяло вино. Барът бързо се пълнеше с още гости, сред които и мъж с бледа кожа и очи като глетчер. Тя се надяваше да седне при нея, но той се настани на бара, откъдето можеше да наблюдава терасата, и се престори, че флиртува с хубаво момиче от Бристол. Натали успя за пръв път да чуе гласа му и беше изненадана от отчетливия руски акцент. Като имаше предвид демографията на съвременен Израел, подозираше, че акцентът е автентичен.

Слънцето вече се скриваше зад върховете на Тирасия. Небето потъмня, морето стана черно. Натали погледна към мъжа, който говореше с руски акцент, но в този момент той бе зает с друго, така че тя се извърна настрани и се взря в празното пространство. „Някой ще дойде при теб“, така ѝ бяха казали. Ала в този момент, на това място, единственият човек, когото Натали искаше да види, бе мъжът на бара.

През следващите три дни д-р Лейла Хадауи се държеше като обикновена, макар и самотна туристка. Закусваше сама в ресторанта на „Панорама“, печеше се на покрития с черни камъчета плаж на Периса, обикаляше покрай вулканичния кратер, пълен с вода, разхождаше се по археологическите и геологичните забележителности на острова… А по залез пиеше вино на терасата. Островът беше малък, така че разбираемо можеше да се натъкне на други гости на хотела далеч от сградата. Тя прекара неприятна сутрин на плажа близо до оплешивяващия англичанин и Рубенсовата му жена. А докато се разхождаше покрай погребания град Акротири, срещна бледия руснак, който подчертано я пренебрегваше. На следващия ден, четвъртия ѝ на острова, видя хубавото момиче от Бристол, докато пазаруваше в Тира. Д-р Хадауи излизаше от бутик за бански костюми. Момичето стоеше отвън на тясната уличка.

— Отседнали сме в един и същ хотел — каза то.

— Да, и аз така мисля.

— Аз съм Миранда Уорд.

Д-р Лейла Хадауи протегна ръка и се представи.

— Какво хубаво име. Искаш ли да пийнем по нещо?

— Тъкмо се канех да се върна в хотела.

— Вече не мога да понасям гледката на нашия бар. Прекалено много проклети англичани! Особено онзи плешив тип и закръглената му жена. Боже, какви досадници! Ако още един път се оплачат от обслужването, ще си прережа вените.

— Да отидем някъде другаде тогава. Само че къде?

— Била ли си в „Танго“?

— Не мисля.

— Натам е.

Миранда хвана Натали за ръката, сякаш се боеше да не я изгуби, и я поведе през сенчестата улица. Тя беше слаба, руса, луничава и миришеше на черешово сладко и кокос. Сандалите ѝ пляскаха по калдъръма като шамари по нечия омразна буза.

— Ти си французойка — каза тя внезапно с укорителен тон.

— Да.

— Истинска французойка ли?

— Семейството ми е от Палестина.

— Разбирам. Жалко.

— За кое?

— За цялата бежанска история. А и онези израелци! Ужасни същества.

Д-р Лейла Хадауи се усмихна, но не каза нищо.

— Сама ли си тук? — попита Миранда.

— Планът не беше такъв, но така се случи.

— Какво се случи?

— На приятелката ми ѝ се наложи да се откаже в последния момент.

— И с мен така стана. Приятелят ми ме заряза заради друга жена.

— Пълен идиот.

— Така е, ала беше разкошен. Стигнахме.

„Танго“ оживяваше по-късно. Минаха през пустото помещение, приличащо на пещера, и излязоха на терасата. Натали поръча чаша бяло вино от Санторини, а Миранда — водка мартини. Отпи скромно, направи физиономия и върна чашата на масата.

— Не ти ли харесва? — попита Натали.

— Всъщност не близвам алкохол.

— Наистина ли? Тогава защо ме покани да пийнем?

— Трябва да поговоря с теб насаме. — Тя погледна към потъмнялото море. — Хубаво е тук, но е ужасно скучно. Какво ще кажеш да си направим пътешествие, само двете? Ще бъде приключение, обещавам.

— Къде?

Миранда се усмихна и вдигна мартинито към устните си.

— Някога това ми харесваше. А сега ми се струва като проклет лак за нокти.

Двете се върнаха заедно в „Панорама“ и информираха рецепционистката, че планират да пътуват до Турция. Не нямаха нужда от помощ за резервациите за ферибота; други хора се бяха погрижили за това. Обаче биха искали да си запазят стаите; престоят им в Турция щял да бъде кратък. След това д-р Хадауи се върна сама в стаята си и си събра багажа. После прати съобщение на „баща си“, с което го осведомяваше за плановете си. Баща ѝ я помоли да внимава. Миг по-късно ѝ прати второ съобщение.

ДОБРЕ ЛИ СИ?

Натали се поколеба и написа отговора си.

САМОТНА, НО ДОБРЕ.

ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ КОМПАНИЯ?

Отново се поколеба и удари два пъти с пръст по екрана.

ДА.

Нямаше отговор. Натали слезе на терасата, като очакваше да види Миранда Уорд, но там от нея нямаше и следа. Високият блед руснак беше на обичайното си място на бара, където бе намерил нова жертва. Натали седна с гръб към него и поднесе към устните си чаша вино, която щеше да ѝ бъде последна за много седмици напред. Когато я изпи, сервитьорката ѝ донесе втора.

— Не съм я поръчвала.

— От него е. — Сервитьорката погледна към бара. След това подаде на Натали листче, сгънато на две. — И това е от него. Май тази вечер нямате късмет.

Когато сервитьорката си тръгна, Натали прочете бележката. Усмихна се, отпи от втората чаша и пъхна бележката в дамската си чанта. След това си тръгна, без да обърне внимание на неприятния тип на бара. В стаята си взе набързо душ, окачи табелката „Не ме безпокойте“ на дръжката на вратата и изгаси светлините. Седна сама в тъмнината и зачака почукването на вратата. То дойде в десет и двайсет. Когато отвори, мъжът влезе тихо като нощен обирджия.

— Моля те — каза тя и се отпусна в прегръдките му, — кажи му, че искам да се прибера. Предай му, че не мога да го направя. И че съм уплашена до смърт.

33. Санторини, Гърция

— Как е истинското ти име? — попита Натали.

— Управата на хотел „Панорама“ е останала с впечатлението, че съм Майкъл Данилов.

— Така ли е?

— Топло. — Той стоеше пред вратата към балкона, осветен от луната, бледа като лицето му. — А ти, доктор Хадауи, не бива да каниш мъж като мен в стаята си.

— Нищо такова не съм направила, господин Данилов. Казах, че имам нужда от компания. Можеха да пратят и жената.

— Смятай се за късметлийка. Емпатията не е силната ѝ страна. — Той се извърна към нея и очите му намериха нейните в полумрака. — Всички ставаме нервни преди голяма операция, особено тези от нас, които трябва да работят в държави, където няма посолства, в случай че нещо се обърка. Но имаме доверие на мисията и на планирането и отиваме. Това ни е работата.

— Аз не съм като теб.

— Всъщност приличаш на мен много повече, отколкото предполагаш.

— А каква ти е работата?

— Такава, за която никога не говоря.

— Убиваш хора?

— Премахвам заплахи за нашата сигурност. И в нощта преди голяма операция винаги се страхувам, че аз ще бъда премахнатият.

— Ала все пак отиваш.

Той се загледа навън и смени темата:

— Значи, хубавичката госпожица Уорд ще те преведе от другата страна.

— Не изглеждаш изненадан.

— Не съм. Даде ли ти маршрута?

— От Санторини до Кос, от Кос до Бодрум.

— Две млади жени на почивка, много професионално. — Мъжът се извърна и следващите му думи излетяха в нощта. — Той сигурно има много високо мнение за теб.

— Кой?

— Саладин.

Откъм коридора долетяха гласове на пияни англичани. Когато пак настана тишина, той погледна светещия циферблат на ръчния си часовник.

— Фериботът за Кос тръгва рано. Трябва да поспиш.

— Да спя? Не говориш сериозно.

— Важно е. Утре те чака тежък ден.

Мъжът пусна щорите и стаята потъна в пълен мрак, след това тръгна към вратата.

— Моля те, не си отивай — прошепна Натали. — Не искам да съм сама.

Той се поколеба за секунда, седна на леглото, подпря гръб на таблата и изпъна дългите си крака. Натали сложи възглавница на хълбока му и легна на нея. Той я зави с тънкото одеяло и отметна косата от лицето ѝ.

— А сега затвори очи.

— Затворени са.

— Не, не са.

— Можеш да виждаш в тъмното?

— Всъщност доста добре.

— Поне си свали обувките.

— Предпочитам да спя с тях.

— Шегуваш се.

С мълчанието си той ѝ отговори, че не се шегува. Тя се засмя тихо и отново попита за името му. Този път той ѝ каза истината: наричал се Михаил Абрамов.

— Кога си дошъл в Израел?

— Като тийнейджър.

— Защо семейството ти напусна Русия?

— По същата причина, по която твоето е напуснало Франция.

— Може би наистина не сме чак толкова различни.

— Казах ти.

— Не си женен, нали? Ще ми е неприятно, ако…

— Не съм.

— А сериозна приятелка?

— Вече не.

— Какво се случи?

— Не е толкова лесно да имаш връзка с нашата работа. Скоро ще разбереш.

— Нямам намерение да оставам в Службата, когато това свърши.

— Ще видим.

Той сложи дланта си на гърба ѝ и започна леко да го разтрива.

— Някой казвал ли ти е, че си много добър в това?

— Затвори очи.

Тя го послуша. Ала не защото изведнъж ѝ се бе приспало; просто цялото ѝ тяло настръхна от докосването му. Тя прехвърли ръка през бедрата му. Пръстите му се спряха, след това продължиха да разтриват гърба ѝ.

— Мислиш ли, че можем да излезем на по питие, когато всичко това приключи? — попита тя. — Или и това не е позволено?

— Затвори очи — повтори той. И това беше всичко, което ѝ каза.

Пръстите му се плъзнаха на няколко сантиметра по-надолу по гърба ѝ. Тя залепи длан за бедрото му и леко го стисна.

— Недей — каза той и след това добави: — Не сега.

Тя отдръпна ръката си и стисна брадичката си, докато пръстите му се разхождаха по гърба ѝ. Сънят я преследваше, ала тя го държеше на разстояние.

— Кажи му, че не мога да го направя — каза сънливо. — Кажи му, че искам да се прибера.

— Спи, Лейла — прошепна мъжът.

Когато на сутринта тя се събуди, него го нямаше.

Приличащите на кубчета захар къщи на Тира все още розовееха от изгрева, когато Натали и Миранда излязоха на улицата в седем и петнайсет. Отидоха до близката стоянка, влачейки след себе си куфари на колелца, и взеха такси което да ги закара до ферибота в Атиниос. Плаването на изток до Кос траеше четири часа и половина; те го прекараха на окъпаната от слънчеви лъчи панорамна палуба и в кафенето на кораба. Като се възползва от обучението си, Натали усърдно търсеше дали някой от пътниците я наблюдава и се надяваше Михаил да е сред тях. Не разпозна никого. Изглежда, вече бе сама.

На Кос трябваше да чакат цял час за следващия ферибот до турското пристанище Бодрум. Този път плаването бе по-кратко, като и от двете страни на границата имаше строг паспортен контрол. Миранда даде на Натали белгийски паспорт и я накара да скрие френския дълбоко в багажа си. Снимката в белгийския документ беше на трийсет и няколко годишна жена от марокански произход. Тъмна коса, тъмни очи, приликата не беше пълна, но достатъчна.

— Коя е тя? — попита Натали.

— Това си ти — отговори Миранда.

Изглежда, че и гръцкият граничен полицай на Кос мислеше същото, както и турският му колега в Бодрум. Той удари печат в паспорта след кратък оглед и намръщено покани Натали да влезе в Турция. Миранда я последва след няколко секунди и двете се отправиха към препълнения паркинг, където наредени в редица таксита блестяха под изгарящото обедно слънце. Отнякъде се чу клаксон и едра ръка махна през предното стъкло на кремав мерцедес. Двете жени оставиха куфарите си в багажника и се качиха — Миранда на предната седалка, а Натали на задната. Тя отвори дамската си чанта, извади любимия си зелен хиджаб и благочестиво си го сложи. Тя беше Лейла от Сумайрия. Лейла, която обичаше Зиад. И която искаше мъст.

Противно на това, което си мислеше, Натали не бе пътувала от Санторини до Бодрум сама. Яков Росман я бе придружил в първата част от прехода; Одед — във втората. Всъщност той я бе снимал как се качва на задната седалка на мерцедеса и прати изображението на булевард „Цар Саул“ и обезопасената квартира в Серенкур.

Минути след като тръгна от пристанището, колата пое на изток по магистрала Д330, където бе наблюдавана от въздуха от израелския шпионски сателит „Офек 10“. Малко след два през нощта пристигнаха в крайграничния град Килис, където инфрачервената камера на сателита улови два силуета на жени да влизат в малка къща. Те останаха там точно два часа и дванайсет минути. След това пресякоха недобре охраняваната граница пеша, придружени от четирима мъже, и се качиха в друг автомобил в сирийския град Азаз. Той ги отведе на юг към Рака, неофициалната столица на халифата. Там, облечени с черни наметки, те влязоха в жилищен блок близо до парка „Ал Рашид“.

Тогава в Париж вече наближаваше четири сутринта. Габриел не беше мигнал, качи се в кола под наем и отиде с нея до летище „Шарл дьо Гол“, където взе полет до Вашингтон. Беше време да си поговори с Лангли и така да направи катастрофата пълна.

34. Ен Стрийт, Джорджтаун

— Рака? Да не си се побъркал, мамка му!…

За Ейдриън Картър не беше характерно да използва нецензурни думи, особено англосаксонски вулгаризми. Беше син на епископ от Нова Англия. Смяташе ругатните за убежище на нисшите умове и онези, които ги произнасяха в негово присъствие, дори и влиятелни политици, рядко бяха канени втори път в кабинета му на седмия етаж на централата на ЦРУ в Лангли. Картър беше началник на Дирекция „Операции“ на Управлението, най-дълго останал на поста в цялата история на службата. За кратко след 11 септември царството му беше познато под името Национална тайна служба. Но новият директор, шести поред само за десет години, бе решил да му върне старото име. Така правеше Управлението, когато допуснеше грешки: сменяше имена и местеше бюра. Картър бе оставил отпечатъци по повечето от най-големите провали на ЦРУ — от неспособността да предвиди падането на Съветския съюз до обърканата разузнавателна оценка за иракските оръжия за масово поражение, — ала въпреки това беше оцелял на поста си. Той бе човекът, който знаеше прекалено много. Бе недосегаем.

Също като Пол Русо, той не приличаше на разузнавач. Със своята рошава коса, старомодни мустаци и тих глас можеше да бъде объркан с психотерапевт, който по цял ден изслушва изповеди за извънбрачни връзки и семейни лудости. Безобидната му външност и талантът му да учи езици се оказаха ценни качества както на терен, където се бе проявил блестящо в няколко мисии, така и в централата. И врагове, и съюзници имаха склонността да го подценяват — грешка, която Габриел никога не бе правил. Бе работил в близко сътрудничество с него в няколко важни операции, включително и онази, в която Хана Вайнберг бе изиграла малка роля. Ала американската ядрена сделка с Иран бе променила динамиката на отношенията им. Някога Лангли и Службата се трудеха рамо до рамо, за да саботират ядрените амбиции на Иран, а сега по условията на сделката Съединените щати се бяха заклели да бранят остатъците от атомната инфраструктура на Техеран. Габриел възнамеряваше да скъса Иран от шпионаж, за да е сигурен, че страната не нарушава точките на споразумението. И ако имаше някакви улики, че моллите все още обогатяват уран, щеше да посъветва своя премиер да предприеме военен удар. И при никакви обстоятелства нямаше да консултира това първо с добрия си приятел и съюзник Ейдриън Картър.

— Той един от тях ли е — попита сега Картър, — или един от вас?

— Тя — поправи го Габриел. — И е една от нас.

Картър отново тихо изруга.

— Май наистина си си изгубил ума.

Той си наля чаша кафе от термоса с помпа върху скрина. Бяха във всекидневната на елегантна тухлена къща, федерална собственост, на Ен Стрийт в Джорджтаун, перлата в короната на огромната мрежа от тайни квартири на ЦРУ във Вашингтон. Габриел често бе гостувал тук по време на младенческите години в отношенията между Службата и Лангли след 11 септември. Тук бе планирал операции, вербувал агенти и дори веднъж — в началото на първия мандат на американския президент — се бе съгласил да преследва и убие терорист, за когото се оказа, че има американски паспорт в джоба си. Такова беше естеството на отношенията. Габриел доброволно бе изпълнявал ролята на тайно разклонение на ЦРУ, извършвайки операции, които по политически причини Картър не можеше да предприеме. Сега обаче Алон щеше да стане шеф на своята служба, и то съвсем скоро. А това означаваше, че по протокол щеше да е по-висшестоящ от Картър. Габриел тайно подозираше, че и той самият много иска да стане шеф. Миналото му обаче нямаше да позволи това. В месеците след 11 септември беше затварял терористи в секретни затвори, беше ги транспортирал в страни, в които са били измъчвани и подлагани на разпити, каквито Габриел наскоро бе видял да се практикуват във фермата в Северна Франция. Картър бе свършил мръсната работа, необходима за предотвратяването на нов спектакъл на Ал Кайда на американска земя. И за наказание щеше завинаги да му се налага да чука учтиво на вратите на по-некадърни от него.

— Не знаех, че Службата има някакъв интерес да преследва ИДИЛ — каза той.

— Все някой трябва да го направи, Ейдриън. Защо да не сме ние?

Картър погледна смръщено Габриел, отказвайки подчертано да му предложи кафе.

— Последния път, когато говорих с Узи за Сирия, той бе много доволен да остави лудите да се изпотрепят. Врагът на моя враг е мой приятел — не е ли това златното правило на очарователния ви малък регион? След като режимът, иранците, „Хизбула“ и сунитските джихадисти се избиват помежду си, Службата бе напълно удовлетворена да седи на първия ред и да се наслаждава на представлението. Така че не ми чети лекции как бездействаме и не правим нищо за ИДИЛ.

— Узи няма дълго да остане шеф.

— Така се говори — съгласи се Картър. — Всъщност очаквахме смяната да се случи още преди няколко месеца и бяхме доста изненадани, когато Узи ни съобщи, че ще остане за неограничен период от време. За кратко се чудехме дали новината за нещастната смърт на избрания негов наследник не е вярна. Е, сега вече знаем истинската причина Узи още да бъде шеф. Наследникът му е решил да проникне в глобалната терористична мрежа на ИДИЛ чрез свой агент. Благородна цел, но и невероятно опасна.

Габриел не отговори.

— За протокола — подхвърли Картър, — изпитах облекчение, когато научих, че новината за твоята гибел се оказа преувеличена. Може би някой ден ще ми кажеш защо го направи.

— Някой ден може би. А сега — добави Габриел — с удоволствие ще пия кафе.

Картър наля втора чаша.

— Бих предположил, че си се преситил от Сирия след последната ти акция. Колко ти струваше тя? Май беше осем милиарда долара.

— Осем милиарда и двеста милиона — поправи го Габриел. — Но кой ли ги брои?

— Доста скъпо за един човешки живот.

— Най-добрата ми сделка. И ти би постъпил така на мое място.

— Но не бях на твое място — каза Картър, — защото не ни каза и за това начинание.

— А вие не ни казахте, че правителството тайно преговаря с иранците, нали, Ейдриън? След всичката работа, която свършихме заедно, за да забавим програмата, ни забихте нож в гърба.

— Не съм ви го забил аз, президентът го направи. Аз не определям политиката, само крада тайни и правя анализи. Всъщност — добави Картър, след като помисли известно време — не правя вече и това. Основно избивам терористи.

— Но недостатъчно.

— Предполагам, че намекваш за политиката ни към ИДИЛ.

— Щом така искаш да наричаш нещата. Първо проспахте надигащата се буря. А след това отказахте да си вземете чадър и шлифер.

— Не сме единствените, които не видяхме надигането на ИДИЛ. Службата също го пропусна.

— Бяхме прекалено заети с Иран по това време. Помниш Иран, нали, Ейдриън?

Настъпи мълчание.

— Да не правим така — каза Картър след малко. — Постигнали сме прекалено много заедно, за да позволим на политиците да застанат помежду ни.

Това бе протегната маслинова клонка. Габриел я прие с кимване.

— Така е — съгласи се Картър. — Закъсняхме за партито на ИДИЛ. Вярно е също така, че дори и след като отидохме на него, избягвахме студения бюфет и купата с пунш. Виж, след дългогодишно присъствие на подобни купони се уморихме от тях. Президентът ни даде ясно да се разбере, че последният, онзи в Ирак, е бил смъртоносна скука. Освен това ни е струвало много в американска кръв и ресурси. И затова сега той няма намерение да прави друго в Сирия. Особено след като противоречи на общото схващане…

— Кое?

— Ами това, че сме прекалили с реакциите си спрямо 11 септември. И че тероризмът е досада, а не заплаха. И че можем да поемем още един удар като онзи, който постави икономиката и транспортната ни система на колене, и да станем по-силни след това. А и да не забравяме — добави Картър — нещастната реплика на президента, че ИДИЛ са младежкият отбор. Президентите не обичат да бъдат опровергавани.

— Нито шпионите.

— Аз не определям политиката — повтори Картър. — Аз правя разузнаване. И в момента същото разузнаване рисува мрачна картина на това, срещу което сме изправени. Атентатите в Париж и Амстердам са само подгряване за предстоящото представление. А то ще се излъчва навсякъде, включително и в Америка.

— Мога да предположа — каза Габриел, — че ще е блокбастър.

— Най-близките съветници на президента са съгласни. Те се тревожат, че един атентат на родна земя към края на втория му мандат ще опетни завинаги наследството му. Заявих много категорично на Управлението да държи звяра под контрол — поне докато президентът не се качи за последен път на Марин 116.

— Тогава предлагам да се захващате за работа, Ейдриън, защото звярът вече е пред портите.

— Наясно сме с това. Но за жалост, звярът е имунизиран към доминацията ни в киберпространството, а ние нямаме никакви агенти, внедрени в ИДИЛ. — Картър замълча, след това добави: — Засега.

Габриел мълчеше.

— Защо не ни казахте, че се опитвате да проникнете там? — попита Ейдриън.

— Защото операцията е наша.

— И работите сами?

— Имаме партньори.

— Къде?

— В Западна Европа и в региона.

— Французите и йорданците ли?

— Британците също се натресоха.

— Те са много забавни. — Картър помълча, след това попита: — Е, защо идваш при нас сега?

— Защото искам да се въздържате да пускате бомби или да изстрелвате ракети по жилищен блок край парка „Ал Рашид“ в центъра на Рака.

— Няма да е безплатно.

— Колко?

Картър се усмихна.

— Радвам се, че се върна, Габриел. Мина доста време от последното ти посещение.

35. Ен Стрийт, Джорджтаун

Във Вашингтон бе разгарът на лятото. През това негостоприемно време от годината повечето заможни жители на Джорджтаун се изнасяха от малкия си квартал към вторите си домове в Мейн, Мартас Винярд или в планината в Сън Вали и Аспен. И имаха основателна причина, мислеше си Габриел, жегата беше като на Екватора. Чудеше се защо основателите на Америка съзнателно бяха построили столицата насред блато, раждащо малария. Йерусалим бе избрал евреите. Американците можеха да винят само себе си.

— Защо ходим пеша, Ейдриън? По-добре да седнем някъде, където има климатик, и да пием ментов джулеп като всички останали.

— Имах нужда да се разкърша. Освен това си мислех, че си свикнал с жегата. Това е нищо в сравнение с Долината на Израил.

— Има причина да обичам Корнуол. Там не е горещо.

— Скоро ще бъде. В Лангли смятат, че ще стане така заради глобалното затопляне, един ден Южна Англия ще бъде сред най-големите световни производители на качествени вина.

— Щом Лангли казва това — подсмихна се Габриел, — тогава съм сигурен, че няма да се случи.

Бяха стигнали до Джорджтаунския университет, където се обучаваха бъдещите американски дипломати и където отиваха след пенсия много от добрите шпиони. След като излязоха от тайната квартира, Габриел бе разказал на Картър за странното му партньорство с Пол Русо и Фарид Баракат, за оперативния командир на ИДИЛ в Лондон, наречен Джалал Насер, и за ловеца на воини за ИДИЛ в Брюксел на име Набил Ауад. Сега, докато вървяха по Трийсет и седма улица, по тясната ѝ сенчеста страна, Габриел му разказа и останалото: как той и екипът му бяха направили така, че Набил Ауад да изчезне от улиците на Моленбек без следа, а след това го бяха държали жив в съзнанието на хората от ИДИЛ по примера на великите измамници от Втората световна война. И как го бяха използвали да предаде името на обещаващ бъдещ воин в образа на жена от предградие северно от Париж. Как ИДИЛ я бяха изпратили на платено от тях пътешествие до Санторини и след това я бяха прехвърлили от Турция през границата в Сирия. Габриел не спомена името на жената — нито оперативното, нито истинското, — а Картър имаше достатъчно добри професионални маниери, за да не попита.

— Това твое момиче е еврейка, така ли?

— Но не ѝ личи.

— Бог да ти е на помощ, Габриел.

— Обикновено помага.

Картър се усмихна.

— Не ми се вярва тя да се е представяла в интернет като Майка Зиад, нали?

Габриел мълчеше.

— Ще приема това за „да“.

— Откъде знаеш?

— Турбуленция — каза Картър.

Габриел знаеше кодовото име. „Турбуленция“ беше свръхсекретната програма за следене на компютри на АНС, която непрекъснато преравяше интернет за войнстващи уебстраници и джихадистки чатстаи.

— АНС я идентифицира като потенциален екстремист скоро след като се появи в мрежата — обясни Картър. — Опитаха се да сложат проследяващ софтуер в компютъра ѝ, ала той се оказа устойчив на всякакъв вид атаки. Дори не можеха да определят къде е. Вече знаем защо. — Хвърли кос поглед към Габриел и попита: — Кой е Зиад, между другото?

— Мъртвият ѝ приятел.

— Значи, твоето момиче е черна вдовица?

Габриел кимна.

— Хубав детайл.

Завиха по Пи Стрийт и тръгнаха покрай висок каменен зид, ограждащ закътан манастир. По червения тухлен тротоар нямаше никой друг освен охраната на Картър. Двама бодигардове вървяха пред тях и двама подире им.

— Ще се зарадваш, като разбереш — продължи Картър — че новият ти приятел Фарид Баракат не ми е споменал и дума за това последния път, когато говорихме. Не каза нищо и за Саладин. — Той помълча, след това добави: — Предполагам, че в днешно време само десет милиона на сметка в швейцарска банка могат да купят толкова лоялност.

— Дали той съществува?

— Саладин ли? Без съмнение, или поне някой като него. И няма начин да е сириец.

— Дали е един от нас?

— Професионален разузнавач ли?

— Да.

— Ние мислим, че може би е бивш служител на иракското разузнаване.

— Същото предполагаше и Набил Ауад.

— Мир на праха му. — Картър се намръщи. — Наистина ли е мъртъв, или и престрелката е фалшива?

Габриел сви рамене, за да покаже, че първото му предположение е вярно.

— Радвам се, че все още някой знае как да играе грубо. Ако аз кажа и една нелюбезна дума на някой терорист, ще ми повдигнат обвинение. Обаче няма нищо лошо в това да го обстрелват с дронове, че и децата му.

— Знаеш ли, Ейдриън, понякога живият терорист е по-добър от мъртвия. Живият може да ти каже разни неща, например къде и кога ще е следващият атентат.

— Моят президент не е съгласен. Той вярва, че задържането на терористи само ги кара да се множат.

— Успехът ги множи, Ейдриън. А няма по-голям успех от това да се направи атентат на американска земя.

— Което ни връща към първоначалния ни разговор — каза Картър, като избърса струйка пот от шията си. — Ще накарам Пентагона да внимава с въздушните атаки в Сирия. В замяна вие ще споделяте всичко, което вашето момиче научи по време на ваканцията си в халифата.

— Съгласен съм — кимна Габриел.

— Предполагам, че и френските служби са с нас?

— И британските — каза Габриел.

— Не съм много сигурен как се чувствам, че научавам последен за това.

— Е, добре дошъл в постамериканския свят.

Картър не отговори.

— Никакви въздушни удари върху тази сграда — повтори тихо Габриел. — Оставете на мира и лагерите за обучение, докато тя не се върне.

— Кога я очаквате?

— В края на август, освен ако Саладин няма други планове.

— Де да имаме този късмет.

Бяха се върнали в тайната квартира на Ен Стрийт. Картър спря в подножието на извитото предно стълбище.

— Как са децата? — попита той внезапно.

— Не съм сигурен.

— Не се проваляй с тях. Прекалено стар си, за да имаш други.

Габриел се усмихна.

— Знаеш ли — каза Ейдриън, — за около дванайсет часа наистина си мислех, че си мъртъв. Това, което направи, беше отвратително.

— Нямах друг избор.

— Сигурен съм — съгласи се Картър. — Ала следващия път не ме дръж в неведение. Аз не съм ти враг. Тук съм, за да помогна.

36. Рака, Сирия

От самото начало тя беше категорична пред Джалал Насер, че може да остане в Сирия за ограничен период от време. Трябваше да се върне в клиниката не по-късно от 30 август, края на летния ѝ отпуск. Ако се забави, колегите и семейството ѝ биха си помислили най-лошото. Все пак тя бе политически активна, беше оставила следи в интернет, беше изгубила единствената си любов заради джихада. Без съмнение някой щеше да отиде в полицията, полицията щеше да се свърже с ГДВС, а ГДВС щеше да добави името ѝ към дългия списък на европейските мюсюлмани, които са се присъединили към редиците на ИДИЛ. Щеше да има публикации в пресата, истории за образованата жена, лечителка, която е била съблазнена от култа към смъртта на ИДИЛ. Ако това се случеше, тя нямаше да има друг избор, освен да остане в Сирия, което не искаше, поне не още. Първо трябваше да отмъсти за смъртта на Зиад, като нанесе удар на Запада. След това, ако Аллах реши, щеше да се върне в Сирия, да се омъжи за боец и да роди много деца на халифата.

Джалал Насер бе казал, че и той желае същото. Затова Натали бе изненадана, когато три денонощия след пристигането ѝ в Рака никой не дойде при нея. Спътничката ѝ, Миранда Уорд, остана с нея в апартамента край парка „Ал Рашид“, за да ѝ бъде гид и да се грижи за нея. Това не беше първото посещение на Миранда в Рака. Тя беше шерп на тайния канал, който прекарваше британски мюсюлмани от Източен Лондон и средната част на Англия към Сирия и ислямския халифат. Тя бе димна завеса, измама, хубавото чисто лице. Беше придружавала и мъже, и жени, правеше се или на любовница, или на приятелка. Шегуваше се, че била „биджихадист“.

Всъщност това не бе точно апартамент; беше малка празна стая с мивка, прикрепена към стената, и няколко одеяла на голия под. Имаше само един прозорец, през който свободно влизаше прах. Одеялата миришеха на пустинни животни, на камили и кози. Понякога от крана на чешмата течеше тънка струя, но през повечето време нямаше вода. Получаваха я от водоноска на ИДИЛ на улицата и когато тя не пристигнеше, си носеха от Ефрат. В Рака времето се бе върнало назад. Духовно и материално бяха в седми век.

Нямаше електричество — само по няколко минути на ден, — липсваше и газ за готвене. Не че имаше какво да се яде. По тези земи хлябът винаги е бил основен продукт, а сега недостигаше. Всеки ден започваше с търсене на безценните един-два самуна. Официалната валута беше динарът на ИДИЛ, само че на пазарите повечето сделки ставаха със старите сирийски лири или с долари. Дори ИДИЛ търгуваше с валутата на врага. По предложение на Джалал Насер, и Натали си носеше няколкостотин долара от Франция. Парите отваряха много врати, зад които имаше складове, пълни с ориз, боб, маслини и дори малко месо. За тези, които бяха готови да рискуват да си навлекат гнева на страховитата хисба — шериатската полиция, имаше и черен пазар за цигари и алкохол. Наказанието за пушене и пиене беше жестоко — камшик, кръст, дръвник. Натали веднъж видя хисба да шиба мъж с камшик, защото бил изпсувал. Псуването беше харам.

Разходката по улиците на Рака бе влизане в един полудял свят. Светофарите не работеха, защото нямаше електричество, затова кръстовищата се регулираха от пътната полиция на ИДИЛ. Те носеха пистолети, но не и свирки, защото свирките бяха харам. Снимките на моделите по витрините на магазините бяха ретуширани така, че да отговарят на строгия кодекс за приличие на ИДИЛ. Лицата бяха почернени, защото изображенията на хора и животни, божите творения, и окачването им по стените бяха харам. Статуята с двамата селяни на върха на прочутата часовникова кула на Рака също бе променена — главите бяха премахнати. Площад „Наим“, някога любим на децата от Рака, сега бе изпълнен с отрязани глави — не каменни, а човешки. Те се взираха опечалено от коловете на желязна ограда: сирийски войници, кюрдски партизани, предатели, саботьори, някогашни заложници. Сирийските военновъздушни сили бомбардираха често парка в отговор. Такъв бе животът в ислямския халифат — бомби валяха върху отрязани глави там, където някога бяха играли деца.

Това бе черен свят, черен по дух, черен и физически. Черни знамена се вееха от всяка сграда и улична лампа, мъже в черни облекла на нинджи се разхождаха по улиците, жени в черни абаи17 се движеха като черни призраци през пазарите. Натали закачули своята абая малко след като пресече турската граница. Беше тежка и бодяща дреха, която ѝ стоеше като покривка върху мебел. Под нея се обличаше само в черно, защото всички други цветове, дори и кафяво, бяха харам и можеха да предизвикат агресия от страна на шериатската полиция. Воалът пред лицето ѝ скриваше чертите ѝ и през него Натали виждаше размазан свят в мрачно сиво. В обедната жега се чувстваше като затворена в лична пещ, в която бавно се печеше и превръщаше в деликатес на ИДИЛ. Абаята криеше опасността Натали да се помисли за невидима в нея, но тя не се поддаде на тази опасност. Знаеше, че винаги я наблюдават.

Не само ИДИЛ променяше градския пейзаж в Рака. Сирийските военновъздушни сили и руските им съучастници бомбардираха денем, американците и техните коалиционни партньори — през нощта. Навсякъде имаше щети: разрушени жилищни блокове, изгорели коли и камиони, почернели танкове и бронирани коли. ИДИЛ бяха отговорили на въздушните атаки, скривайки арсенала си сред цивилното население. Приземният етаж на блока на Натали бе пълен с патрони, артилерийски снаряди, гранати, пушки и всякакви оръжия. Брадати, облечени в черно бойци на ИДИЛ използваха втория и третия етаж като казарми. Някои от тях бяха от Сирия, но повечето бяха саудитци, египтяни, тунизийци или ислямски воини с диви погледи от Кавказ, които бяха доволни, че отново се бият срещу руснаците. Имаше и много европейци, включително и трима французи. Те знаеха за присъствието на Натали, но не правеха опити да общуват с нея. Тя бе извън достъпа им. Тя бе момиче на Саладин.

Сирийците и руснаците не се колебаеха да бомбардират цивилни цели, но американците повече подбираха. Всички бяха съгласни, че напоследък бомбардировките бяха по-малко. Никой не знаеше защо, ала всеки имаше мнение, особено чуждестранните бойци, които се хвалеха, че упадъчната Америка, страна на неверници, губи кураж за битка. И никой не подозираше, че причината за затишието на американската въздушна активност живееше сред тях, в стая с един прозорец, гледащ към парка „Ал Рашид“, и с одеяла, които миришеха на камили и кози.

Здравеопазването в Сирия беше отвратително дори преди въстанието, а сега, в хаоса на гражданската война, почти не съществуваше. Националната болница в Рака беше руина без лекарства и консумативи и пълна с ранени бойци на ИДИЛ. Останалите несретни граждани на града получаваха грижи от малки клиники, пръснати из кварталите. Натали се натъкна на една, докато търсеше хляб на втория ден от престоя си в Рака, и откри, че е пълна с цивилни жертви на руските въздушни атаки — много от тях бяха мъртви, а други скоро също щяха да бъдат. Нямаше лекари, само шофьори на линейки и „медицински сестри“ на ИДИЛ, които бяха получили само елементарно обучение. Натали каза, че е лекар, и веднага започна да лекува ранените с консумативите, които успя да намери. Направи го все още облечена в нескопосаната нестерилизирана абая, защото ръмжащ член на шериатската полиция заплаши да я пребие, ако я свали. Вечерта, когато най-накрая се върна в апартамента, изпра кръвта от абаята във вода от Ефрат. Рака се бе върнала в далечното минало.

В апартамента не носеха абаите, само хиджаби. Забрадката на Миранда подчертаваше деликатните ѝ келтски черти и караше морскозелените ѝ очи да изпъкват. Същата вечер, докато приготвяше вечеря, тя разказа как бе приела исляма. Домът на детството ѝ бил ужасно нещастно място — майка алкохоличка, безработен баща грубиян, който имал склонност към сексуално насилие. На тринайсет тя започнала да пие много и да взема наркотици. Забременяла два пъти и двата пъти направила аборт.

— Бях напълно объркана — каза тя. — Нямах никакво бъдеще.

Един ден, надрусана и пияна, се озовала пред ислямска книжарница в центъра на Бристол. Някакъв мюсюлманин я видял да се взира през витрината и я поканил вътре. Тя отказала, но приела предложението да получи безплатна книга.

— Изкушавах се да я хвърля в първата кофа за боклук. Радвам се, че не го направих. Тя промени живота ми.

Спряла да пие, да взема наркотици и да прави секс с момчета, които едва познава. След това приела исляма, забрадила се и започнала да се моли по пет пъти на ден. Родителите ѝ били непрактикуващи англикани, неверници, но не искали дъщеря мюсюлманка. Изхвърлили я от къщи само с един куфар и сто паунда в брой и тя отишла в Източен Лондон, където била приета от група мюсюлмани в Тауър Хамлетс. Там срещнала йорданец на име Джалал Насер, който ѝ разкрил красотата на джихада и мъченичеството. Тя се присъединила към ИДИЛ, пътувала тайно до Сирия за обучение и се върнала незабелязано във Великобритания. Изпитваше страхопочитание към Джалал и може би бе малко влюбена в него.

— Ако някога си вземе съпруги — каза тя, — се надявам да съм една от тях. В момента е прекалено зает, за да се ожени. Той е женен за Саладин.

Натали знаеше това име, но д-р Хадауи — не. Тя отвърна подобаващо.

— Кой? — попита предпазливо.

— Саладин. Той е лидерът на нашата мрежа.

— Срещала ли си се с него?

— Със Саладин ли? — Миранда се усмихна замечтано и поклати глава. — Аз съм прекалено ниско в хранителната верига. Само високопоставените лидери са наясно кой е той. Но кой знае? Може би ти ще се срещнеш с него.

— Защо мислиш така?

— Защото те имат големи планове за теб.

— Джалал ли ти го каза?

— Нямаше нужда да ми го споменава.

Но Натали не бе убедена. Всъщност си мислеше точно обратното: че са я забравили. В онази нощ, а и на следващата тя лежеше будна върху одеялото и се взираше в квадратния отрязък небе, който се виждаше през единствения прозорец. Градът бе напълно тъмен, звездите бяха като електрически крушки. Представяше си как шпионският сателит „Офек 10“ наднича към нея и как я следва, когато върви по улиците в тъмния град.

Най-накрая, малко преди зазоряване на третата нощ, почти веднага след американска въздушна атака на север, тя чу стъпки по коридора пред стаята си. Четири удара като от парен чук разтресоха вратата, след това тя се отвори с трясък, сякаш бе гръмната с бомба. Натали веднага се покри с абаята, преди фенерче да освети лицето ѝ. Взеха само нея, Миранда я оставиха. На улицата чакаше очукан и прашен джип. Набутаха я на задната седалка, тези брадати, облечени в черно воини на исляма с диви погледи, и джипът потегли рязко. Тя надникна през затъмнения прозорец и гъстия воал на абаята си към лудостта навън — към отрязаните глави на металните колове, сгърчените трупове на кръстовете, снимките на жените без лица на витрините на магазините. „Аз съм д-р Лейла Хадауи — каза си тя. — Аз съм Лейла, която обича Зиад, Лейла от Сумайрия. И скоро ще умра.“

37. Източна Сирия

Те караха на изток към изгряващото слънце по прав като конец път, почернял от петрол. Трафикът беше слаб — камион, прекарващ товари от провинция Анбар в Ирак, селянин, каращ продукцията си на пазара в Рака, открита платформа с пияни от кръв нинджи след нощна битка на север. Сутрешният час пик в халифата, помисли си Натали. От време на време отминаваха изгорен танк или военен джип. На фона на пустия пейзаж те приличаха на трупове на насекоми, изпържени с лупа от някое дете. Един пикап японско производство все още гореше, когато профучаха покрай него, а задницата на изпепелена бронирана кола все още бе прикрепена към картечницата 50-и калибър, насочена към небето.

— Аллаху акбар — промърмори шофьорът на джипа.

И изпод черната си абая Натали отговори:

— Аллаху акбар.

Нямаше друг ориентир освен слънцето, скоростомера на джипа и часовника на таблото. Слънцето ѝ казваше, че след като бяха излезли от Рака, се движеха само на изток. Скоростомерът и часовникът ѝ подсказваха, че се бяха носили с почти 140 км в час седемдесет и пет минути. Рака бе приблизително на 150 километра от иракската граница — само че старата, поправи се тя бързо. Вече нямаше граница; линиите, начертани по картата от дипломати неверници в Лондон и Париж, бяха изтрити. Дори старите сирийски пътни знаци бяха премахнати.

— Аллаху акбар — каза шофьорът на Натали, когато минаха покрай друга горяща развалина.

И Натали, която се задушаваше под абаята си, произнесе:

— Аллаху акбар.

Те пътуваха на изток още около двайсет минути, с всеки изминат километър теренът ставаше все по-сух и пуст. Все още беше рано — седем и двайсет според часовника, — но в прозореца на Натали вече пареше. Най-накрая стигнаха до малко село с избелели каменни къщи. Главната улица беше достатъчно широка, за да поеме движението, но отвъд нея имаше лабиринт от проходи, през които селяните — забулени жени, мъже в роби и с куфии на главата и боси деца — се движеха замаяно в жегата. На главната улица имаше пазар и малко кафене, където кльощавите възрастни мъже седяха и слушаха записана проповед на Абу Бакр ал Багдади, самия халиф. Натали огледа улицата за някакви знаци, подсказващи името на селото, ала не намери никакви. Тя се страхуваше, че бе пресякла невидимата граница с Ирак.

Изведнъж джипът зави през една арка и спря в двора на голяма къща. Там имаше финикови палми; в тяхната сянка бяха полегнали пет-шестима бойци на ИДИЛ. Един от тях — млад мъж на около двайсет и пет години, чиято червеникава брада все още растеше, отвори вратата на Натали и я поведе навътре. В къщата беше прохладно и отнякъде долиташе окуражително бъбрене на жени. Влязоха в стая, обзаведена само с килими и възглавници, и младият мъж с рядката червеникава брада покани Натали да седне. После бързо се оттегли и тогава се появи забулена жена с чаша чай. След като и тя си тръгна, Натали остана сама в стаята.

Тя отметна булото си и вдигна предпазливо чашата към устните си. Сладкият чай влезе в кръвоносната ѝ система като лекарство от спринцовка. Тя го пиеше бавно, внимавайки да не си изгори устата, и гледаше сянката, която се приближаваше към нея по килима. Когато сянката стигна до глезена ѝ, отново се появи жената, за да си вземе чашата. Миг по-късно стаята завибрира от появата на друго превозно средство в двора. Четири врати се отвориха и затвориха едновременно. Четирима мъже влязоха в къщата.

Веднага стана ясно кой от тях е лидерът. Той бе няколко години по-възрастен от останалите, по-премерен в движенията си, с по-спокойно поведение. Тримата по-млади носеха големи бойни автомати от модел, който Натали не можеше да разпознае, а лидерът имаше само пистолет в кобур на кръста. Бе облечен като Абу Мусаб ал Заркауи — черен гащеризон, бели маратонки, черна куфия, увита плътно около голямата му глава. Брадата му бе разрошена, със сиви нишки и мокра от пот. Очите му бяха кафяви и странно мили като очите на Бин Ладен. Дясната му ръка бе здрава, но на лявата бяха останали само палецът и показалецът — свидетелство, че е правил бомби. Той се взира няколко минути в черната купчина, седнала неподвижно на килима. Най-накрая ѝ заговори на арабски с иракски акцент:

— Свали си булото.

Натали не помръдна. В „Ислямска държава“ бе харам жена да открие лицето си пред мъж, който не ѝ е роднина, дори и той да беше важен иракчанин от мрежата на Саладин.

— Всичко е наред — каза той накрая. — Необходимо е.

Бавно и внимателно Натали повдигна булото си. Гледаше настойчиво надолу към килима.

— Погледни ме — нареди ѝ той.

Натали се подчини и вдигна очи. Той я гледа дълго, преди да хване брадичката ѝ с палеца и показалеца на обезобразената си ръка и да завърти главата ѝ наляво и надясно, за да види профила ѝ. Погледът му беше критичен, сякаш разглеждаше кон.

— Казаха ми, че си палестинка.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Приличаш на еврейка, но трябва да призная, че на мен всички палестинци ми приличат на евреи. — Изрече тези думи с презрението на арабите от пустинята към онези, които живееха в градове, блатисти местности и край морския бряг. Все още държеше брадичката ѝ. — Била ли си в Палестина?

— Не, никога.

— Нали имаш френски паспорт. Можеш лесно да отидеш там.

— Прекалено болезнено ще е да видя земята на моите предци, завладяна от ционистите.

Отговорът ѝ, изглежда, му хареса. С едно кимване ѝ нареди да се забули. Тя бе благодарна за убежището, което ѝ даваше дрехата, защото под нея имаше време да се овладее. Скрита зад черната палатка, с невидимо лице, тя се приготвяше за разпита, който знаеше, че я чака. Лекотата, с която историята на Лейла се изля от подсъзнанието в съзнанието ѝ, я изненада. Усиленото обучение беше успяло. Сякаш си спомняше събития, които наистина се бяха случили. Натали Мизрахи вече не съществуваше за нея; тя бе мъртва и погребана. В това село насред пустинята бяха довели Лейла Хадауи, която уверено очакваше най-суровия изпит в живота си.

Скоро отново се появи жената, носеше чай за всички. Иракчанинът седна срещу Натали, останалите трима се настаниха зад него и сложиха оръжията в скута си. В паметта на Натали проблесна спомен: осъден мъж в оранжев гащеризон, западняк, блед като смъртник, беше седнал с вързани ръце пред цял хор безлики, облечени в черно екзекутори… В убежището на абаята си тя изтри ужасяващата картина от мислите си. Тогава осъзна, че се поти. Потта се стичаше по целия ѝ гръбнак, капеше и между гърдите ѝ. Беше ѝ позволено да се поти, каза си тя. Беше разглезена парижанка, несвикнала с жегата в пустинята, а стаята вече не беше хладна. Къщата се затопляше под атаките на слънцето в приближаващия обед.

— Ти си лекарка — каза накрая иракчанинът и вдигна чашата чай с палеца и показалеца, с които преди малко бе държал лицето на Натали.

Да, отвърна тя, докато се мъчеше със собствената си чаша чай под булото, лекарка е, учила е в Университета Париж-юг, работи в клиника „Жак Ширак“ в парижкото предградие Обервийе… След това разказа, че Обервийе е предимно мюсюлмански квартал и повечето от нейните пациенти са араби от Северна Африка.

— Да, знам — прекъсна я припряно иракчанинът, с което даде ясно да се разбере, че е запознат с биографията ѝ. — Казаха ми, че вчера няколко часа си се грижила за пациенти в Рака.

— Беше онзиден — поправи го тя. „И очевидно — помисли си, докато разглеждаше иракчанина зад черния си воал — ти и приятелите ти сте ме наблюдавали.“

— Отдавна трябваше да дойдеш тук — продължи той. — Имаме огромна нужда от лекари в халифата.

— Работата ми е в Париж.

— Но сега си при нас — отбеляза мъжът.

— Тук съм — каза тя внимателно, — защото бях помолена да дойда.

— От Джалал ли?

Тя не отговори. Иракчанинът отпи замислено от чая.

— Джалал много го бива да ми изпраща ентусиазирани европейци, но аз решавам дали си струва те да влязат в лагерите ни. — Произнесе го като заплаха и Натали предположи, че точно това е било намерението му. — Искаш ли да се бориш за „Ислямска държава“?

— Да.

— Защо не за Палестина?

— Аз го правя.

— Как?

— Като се боря за „Ислямска държава“.

Очите му станаха топли.

— Заркауи винаги казваше — продължи иракчанинът, — че пътят към Палестина минава през Аман. Първо ще превземем останалата част от Ирак и Сирия. След това Йордания. И тогава, с божия помощ, Йерусалим.

— Като Саладин — прошепна тя. И отново се зачуди дали това не беше мъжът, който сега стоеше пред нея.

— Чувала ли си това име? — попита той.

Тя кимна. Иракчанинът погледна през рамо и промърмори нещо на един от тримата, седнали зад него. Мъжът му подаде листове хартия, прикрепени с кламер. Натали предположи, че това е личното ѝ досие в ИДИЛ — мисъл, която почти я накара да се усмихне под абаята. Иракчанинът прелисти страниците с бюрократична отнесеност. Натали се почуди какво ли бе работил, преди американската инвазия да преобърне буквално целия живот в Ирак. Дали не е бил чиновник в министерство, учител или пък банкер? Дали не бе продавал зеленчуци на пазара? Не, помисли си, не беше беден търговец. Той бе бивш офицер от иракската армия. Или може би, каза си, докато потта се стичаше по гърба ѝ, бе работил за всяващата страх тайна полиция на Садам.

— Ти си неомъжена — заяви изведнъж той.

— Да — отвърна Натали и този път не излъга.

— Някога си била сгодена?

— Почти.

— За Зиад ал Масри? Брат, загинал в йордански арест?

Тя бавно кимна.

— Къде се запознахте?

— В Париж-юг.

— Какво учеше той?

— Електроника.

— Да, знам. — Мъжът остави досието ѝ на килима. — Имаме много поддръжници в Йордания. Много от нашите братя са били йордански граждани. И никой от тях — каза той — не е чувал за човек на име Зиад ал Масри.

— Зиад никога не е бил политически активен в Йордания — отвърна тя много по-спокойно, отколкото ѝ се бе струвало възможно. — Той се радикализира чак след като се премести в Европа.

— Бил е член на „Хизб ут Тахрир“?

— Не и официално.

— Това би обяснило защо никой от братята ни от „Хизб ут Тахрир“ не е чувал за него. — Той разглеждаше спокойно Натали, докато нов водопад от пот течеше по гърба ѝ. — Не си пиеш чая — отбеляза иракчанинът.

— Защото ме карате да се чувствам напрегната.

— Такова е намерението ми.

Думите му предизвикаха сподавен смях сред тримата мъже, седнали зад него. Той ги изчака да притихнат и продължи:

— Дълго време американците и техните приятели в Европа не ни приемаха на сериозно. Подценяваха ни, наричаха ни с глупави имена. И едва сега осъзнаха, че сме заплаха за тях. Затова се опитват с всички сили да проникнат сред нас. Британците са най-зле. Всеки път, когато хванат британски мюсюлманин, неуспял да дойде в халифата, мъчат да го превърнат в шпионин. А ние винаги много бързо ги намираме. Понякога ги използваме срещу британците. А понякога — каза и сви рамене — просто ги убиваме.

Той остави тишината да увисне тежко в жежката стая. Натали я наруши първа.

— Не съм ви молила да идвам тук — каза тя. — Вие ме повикахте.

— Джалал те помоли да дойдеш в Сирия, не аз. Но аз съм този, който ще реши дали ще останеш. — Той събра страниците на досието. — Искам да чуя цялата ти история от самото начало, Лейла. Намирам това за много полезно.

— Родена съм…

— Не — прекъсна я той. — Казах — от началото.

Тя бе объркана и мълчеше. Иракчанинът отново сведе очи към досието.

— Тук се казва, че семейството ти е от място, наречено Сумайрия.

— Семейството на баща ми — обясни тя.

— Къде е това?

— Беше в Западна Галилея. Вече не съществува.

— Разкажи ми за него — каза той. — Разкажи ми всичко.

Натали затвори очи зад булото. Видя се как се разхожда сред поле с трънаци и камъни до мъж със среден ръст, чието лице и име вече не си спомняше. Сега той ѝ говореше, като от дъното на кладенец, и думите му ставаха нейни. Хората в Сумайрия отглеждали банани и пъпеши, най-сладките в Палестина. Напоявали полетата си с вода от древен акведукт и погребвали мъртвите си в гробище недалеч от джамията. Сумайрия била раят на земята, била Едемската градина. Но една нощ през май 1948 г. по крайбрежието се придвижил еврейски конвой със светнали фарове и Сумайрия престанала да съществува.

В оперативния център на булевард „Цар Саул“ имаше стол, запазен за шефа. На никого другиго не бе позволено да сяда в него. Никой не смееше дори да го докосне. През целия напрегнат дълъг ден той стенеше и се огъваше под тежестта на Узи Навот. Габриел бе непрекъснато до него, понякога в стола на заместника, понякога нервно се изправяше, притиснал ръка към брадичката си и леко килнал глава настрани.

И двамата мъже, както всички други в оперативния център, имаха очи само за главния екран. На него имаше изображение от въздуха на голяма къща в село край сирийската граница. В двора ѝ няколко мъже се излежаваха под сенките на финиковите палми. До тях имаше още два джипа. Единият бе докарал жена от центъра на Рака; с другия бе дошъл мъж от Сунитския триъгълник на Ирак. Габриел бе предал координатите на къщата на Ейдриън Картър в централата на ЦРУ, а Картър бе пратил дрон от секретна база в Турция. От време на време машината минаваше през изображението, доставено от „Офек 10“, обикаляше лениво на четири хиляди метра над целта, управлявана от някое хлапе в каравана в друга пустиня на другия край на света.

Ейдриън Картър бе насочил и други ресурси към целта. По-точно, бе наредил на АНС да събере възможно най-много информация от мобилните телефони в къщата. АНС бе идентифицирала не по-малко от дванайсет телефона на мястото, един от които преди време бе свързан със заподозрян висш командир на ИДИЛ на име Абу Ахмед ал Тикрити, бивш полковник от иракското военно разузнаване. Габриел подозираше, че именно Ал Тикрити разпитваше неговия агент. От това му ставаше лошо, но донякъде се успокояваше от факта, че я бе подготвил добре. Въпреки това, с удоволствие би заел мястото ѝ. Докато гледаше как Узи Навот седи спокойно в отредения му стол, Габриел си мислеше, че той може би не бе създаден да понесе бремето на командването.

Денят се точеше бавно и лениво. Двата джипа останаха в двора, а джихадистите продължаваха да седят под сянката на финиковите палми. Със залеза на слънцето сянката изчезна и в мрака пламнаха огньове. „Офек 10“ премина на инфрачервен режим. В девет вечерта сателитът забеляза няколко човешки топлинни отпечатъка да излизат от къщата. Четири от тях влязоха в единия джип. Петият, който беше на жена, влезе в другия. Дронът проследи едното превозно средство до Мосул; „Офек 10“ наблюдаваше второто, което се връщаше в Рака. Там то спря пред жилищен блок край парка „Ал Рашид“ и един-единствен човешки топлинен отпечатък на жена слезе от задната му седалка. Тя влезе в блока малко след полунощ и изчезна.

В стаята на втория етаж на блока слаб сбръчкан саудитски проповедник четеше лекция на няколко десетки омагьосани бойци за ролята, която те ще изиграят с помощта на Аллах в предизвикването на края на света. Времето наближавало заяви той, било по-близо, отколкото те можели да си представят. Изтощена от тежкия разпит, заслепена от умора и от абаята си, Натали не можеше да се сети за причина да се усъмни в пророчеството на стария проповедник.

Стълбището, както винаги, бе непрогледно тъмно. Тя броеше тихо на арабски, докато се качваше, четиринайсет стъпала до всяка площадка, две площадки на етаж. Стаята ѝ бе на шестия, на дванайсет крачки от стълбището. Влезе и затвори безшумно вратата след себе си. Стълб лунна светлина проникваше през единствения прозорец и стигаше до женския силует, който лежеше свит на пода. Натали тихо свали абаята си и си приготви легло. Но когато положи глава, жената от другата страна се раздвижи и седна.

— Миранда, ти ли си? — попита Натали, но в отговор се чу само драсване на клечка. Пламъкът ѝ докосна фитила на лампа със зехтин. Топла светлина изпълни стаята.

Натали също седна, като очакваше да види лицето с деликатни келтски черти. Вместо това се озова пред големи хипнотични очи в лешников и меден цвят.

— Коя си ти? — попита тя на арабски, но новата ѝ съквартирантка отговори на френски:

— Казвам се Сафия Бурихан. — Протегна ръка. — Добре дошла в халифата.

38. Палмира, Сирия

Лагерът бе до древния град Палмира, недалеч от небезизвестния пустинен затвор Тадмор, където бащата на диктатора бе хвърлял всички, дръзнали да му се противопоставят. Преди гражданската война той бе крепост на сирийската армия в губерния Хомс, но през пролетта на 2015 г. ИДИЛ го бе завладяла — в общи линии непокътнат — с незначителна борба. Групировката бе окрала и разрушила много от невероятните руини на Палмира, както и затвора, но лагера бе запазила. Той бе обграден от четириметрова стена, завършваща със спираловидно навита бодлива тел, в него имаше казарми за петстотин души, столова, стаи за почивка и събрания, спортен салон и дизелов генератор, който осигуряваше климатизация в жегите през деня и светлина през нощта. Всички стари сирийски военни знаци бяха премахнати, а в централния двор се вееше черното знаме на ИДИЛ. Старото име на съоръжението никога не се споменаваше. Обучаващите се в него го наричаха Лагера на Саладин.

Натали отпътува натам на следващия ден с джип в компанията на Сафия Бурихан. Четири месеца бяха изминали от атентата в Центъра „Вайнберг“ в Париж; през това време Сафия се бе превърнала в икона за джихадистите. Посвещаваха ѝ се поеми, улици и площади носеха нейното име, млади момичета искаха да повторят подвига ѝ. В свят, в който смъртта бе на почит, ИДИЛ полагаха значителни усилия, за да запазят Сафия жива. Тя непрекъснато се движеше из верига от тайни квартири в Сирия и Ирак, винаги с въоръжена охрана. В единственото ѝ появяване в пропагандно видео на ИДИЛ лицето ѝ бе забулено. Не използваше телефон, не се докосваше до компютър. Натали се успокои от факта, че ѝ бе позволено да се види със Сафия. Това предполагаше, че бе преминала през разпита без сянка от съмнение. Тя вече бе една от тях.

Сафия очевидно бе свикнала с привилегированото си положение. Във Франция тя бе гражданка втора класа с ограничени перспективи за кариера, но в преобърнатия свят на халифата бе знаменитост. Явно бе доста предпазлива към Натали, защото тя представляваше потенциална заплаха за позициите ѝ. От своя страна пък, Натали бе доволна да играе ролята на новобранец. Сафия Бурихан бе пример за д-р Лейла Хадауи. Лейла се възхищаваше на Сафия, но на Натали Мизрахи ѝ се гадеше да диша въздуха ѝ и ако имаше възможност, с удоволствие би ѝ забила спринцовка с отрова във вените. Дано даде Аллах, мислеше си тя, докато джипът препускаше през Сирийската пустиня.

Познанията на Сафия по арабски бяха, меко казано, оскъдни. Затова през цялото пътуване общуваха тихо на френски, всяка под личната си палатка на абаята. Говориха за възпитанието си и намериха много малко общо; като дете на образовани палестинци, Лейла Хадауи бе живяла доста по-различно от дъщерята на алжирски работници от предградията. Ислямът бе единственият им мост, ала Сафия не разбираше почти нищо от догмите и дори от основите на ислямското вероизповедание. Тя призна, че ѝ липсвал вкусът на френското вино. Главно се интересуваше как щеше да бъде запомнена в страната, която бе нападнала — не Франция на големите градове и провинциалните селца, а арабска Франция на предградията. Натали искрено ѝ сподели, че за нея се говореше с любов в Обервийе. Това достави удоволствие на Сафия. Каза, че се надява един ден да се върне.

— Във Франция ли? — попита невярващо Натали.

— Да, разбира се.

— Ти си най-издирваната жена в страната. Не е възможно.

— Защото Франция все още се управлява от французите, но Саладин казва, че скоро ще бъде част от халифата.

— Ти срещала ли си го?

— Саладин ли? Да, срещала съм го.

— Къде? — попита небрежно Натали.

— Не съм сигурна. Бях с вързани очи по време на пътуването.

— Колко отдавна беше това?

— Няколко седмици след атентата. Искаше лично да ме поздрави.

— Казват, че е иракчанин.

— Не съм сигурна. Арабският ми не е достатъчно добър, за да правя разлика между сирийски и иракски акцент.

— Какъв е той?

— Много едър, силен, с прекрасни очи. Той е всичко, което би очаквала да бъде. С помощта на Аллах и ти може да го срещнеш някой ден.

Пристигането на Сафия в лагера бе повод за празничен огън и викове „Аллаху акбар!“. Чак след това насочиха вниманието си към Натали, новия боец. Беше ѝ зачислена самостоятелна стая — бившата квартира на нисш сирийски офицер — и същата вечер след молитвите тя се нахрани за пръв път в столовата. Жените ядяха отделно от мъжете зад черна завеса. Храната беше отвратителна, но изобилна: ориз, хляб, някаква печена птица, сиво-кафява яхния от хрущяли. Въпреки че бяха отделени, от жените се изискваше да носят абаи по време на вечеря, което правеше яденето истинско предизвикателство. Натали се хранеше лакомо с ориза и хляба, опитът ѝ на лекар я подтикна да избягва месото. Жената вляво от нея беше мълчалива саудитка на име Бушра. Вдясно от нея беше Селма, приказлива тунизийка. Селма бе дошла в халифата, за да си намери съпруг — и успяла, ала съпругът ѝ бе убит в битка с кюрдите и сега тя искаше отмъщение. Нейното желание бе да загине в самоубийствен атентат. Беше на деветнайсет години.

След вечеря имаше програма. Духовник проповядваше, боец прочете своя поема. След това Сафия бе „интервюирана“ на сцената от начетен британски мюсюлманин, който работеше в маркетинг отдела на ИДИЛ. Същата нощ пустинята бе разтърсена от въздушни нападения на коалицията. Сама в стаята си, Натали се молеше за спасение.

Бойното ѝ обучение започна след закуска на следващата сутрин, когато я откараха в пустинята за стрелби — с бойни автомати, пистолети, РПГ, гранати. Всяка сутрин отиваше там, дори и след като инструкторите ѝ я обявиха за отличничка. Те не бяха джихадисти с диви погледи; бяха иракчани, бивши военни, калени в битки ветерани от сунитската съпротива. Бяха воювали с американците и сега не искаха нищо повече от това отново да се бият с тях в полетата на Северна Сирия, на място, наречено Дабик. Американците и техните съюзници — армиите на Рим, както ги наричаха от ИДИЛ — трябваше да бъдат провокирани да предприемат сухопътна война. Планът на иракчаните беше точно такъв а учениците в лагера бяха тяхното оръжие.

По време на обедните жеги Натали се връщаше в климатизираните стаи на лагера за обучение по сглобяване на бомби и тайна комуникация. Освен това трябваше да изтърпи дълги лекции за удоволствията, които я очакваха в отвъдното, ако бъде избрана за самоубийствена мисия. Отново и отново иракските ѝ инструктори я питаха дали иска да умре за халифата и без колебание Натали отговаряше, че е готова. Скоро я накараха да носи тежка жилетка с експлозиви по време на стрелбите. Обучиха я как да активира устройството и да го детонира със спусъка, скрит в дланта ѝ. Първия път, когато инструкторът ѝ заповяда да натисне детонатора, Натали се поколеба. Усети палеца си безчувствен, замръзнал над копчето.

— Побързай — подкани я той. — Няма да избухне.

Натали затвори очи и натисна детонатора.

— Бум — прошепна инструкторът. — И сега пътуваш към рая.

С разрешение на директора на лагера Натали започна да преглежда пациенти в стария лазарет на базата. Отначало другите, които се обучаваха, не бяха много ентусиазирани да търсят помощта ѝ от страх да не бъдат сметнати за мекушави от иракските инструктори. Ала скоро към нея потече поток от пациенти в „работното ѝ време“, което беше между края на сглобяването на бомби и следобедните молитви. Болежките им варираха от възпалени бойни рани до магарешка кашлица, диабет и синузит. Натали разполагаше с малко консумативи и ограничени лекарства, но търпеливо се грижеше за всички. През това време научи много за своите „колеги“ — имената, родните им страни, обстоятелствата, при които са дошли в халифата, статута на паспортите им. Сред тези, които идваха при нея, беше и Сафия Бурихан. Тя имаше няколко килограма над нормата и това леко я депресираше, а и се нуждаеше от очила. Иначе беше в добро здраве. Натали едва се удържа да не ѝ пробута свръхдоза морфин.

— Тръгвам утре сутринта — обяви Сафия, докато се покриваше с абаята.

— Къде отиваш?

— Не са ми казали. Никога не го правят. А ти? — попита тя.

Натали сви рамене.

— Трябва да се върна във Франция след седмица.

— Късметлийка. — Сафия се плъзна по детски от кушетката за прегледи и се отправи към вратата.

— Как беше? — попита внезапно Натали.

Сафия се обърна. Дори през мрежата на абаята очите ѝ бяха поразително красиви.

— Кое?

— Атентатът. — Натали се поколеба, но продължи: — Да убиваш евреи.

— Беше прекрасно — каза Сафия. — Като сбъдната мечта.

— Ами ако беше самоубийствен? Би ли могла да го направиш?

Сафия се усмихна със съжаление.

— Щѐ ми се да беше.

39. Палмира, Сирия

Директорът на лагера беше иракчанин на име Масуд от провинция Анбар. Беше загубил лявото си око в битките срещу американците по време на атаките от 2006 г. Но дясното се впи подозрително в Натали, когато след една ужасна вечеря в столовата тя помоли за разрешение да се поразходи извън лагера.

— Няма нужда да ни заблуждаваш — каза той накрая. — Ако искаш да напуснеш, доктор Хадауи, никой не те спира.

— Нямам желание да напускам.

— Не си ли щастлива тук? Не се ли държим добре с теб?

— Даже много добре.

Едноокият Масуд се направи, че се колебае.

— В града телефоните не работят, ако това си мислиш.

— Нямам предвид това.

— Липсва покритие и на мобилните телефони и интернет. — Последва кратко мълчание. — Ще пратя някого с теб — реши Масуд.

— Не е необходимо.

— Напротив. Прекалено ценна си, за да вървиш сама.

Охранителят, когото Масуд избра да придружи Натали, беше красив мъж с университетско образование от Кайро на име Исмаил. Той се беше присъединил към ИДИЛ, вбесен от преврата, който свали от власт „Мюсюлманско братство“ в Египет. Те излязоха от лагера малко след девет вечерта. Луната висеше ниско над възвишенията на север — като изстинало слънце в черното небе, и осветяваше планината на юг. Натали следваше собствената си сянка по прашната пътека, а Исмаил вървеше на няколко крачки зад нея. Черните му дрехи искряха под лунната светлина, а на гърдите му висеше оръжие. От двете страни на пътеката имаше малки горички от финикови палми, които избуяваха върху плодородната почва на Долината на гробниците, напоявана от потока Ефка. Точно този поток и оазисът около него бяха привлекли в древността вниманието на хората към това място, вероятно още през седмото хилядолетие преди Христа. Тук изникнал град с крепостни стени и двеста хиляди жители, които говорели палмирски диалект на арамейски и забогатявали от керваните по Пътя на коприната. Империите идвали и си отивали, а през първи век от новата ера римляните обявили Палмира за част от своята империя. Древният град в края на оазиса вече никога нямало да бъде същият.

Финиковите палми покрай пътя се раздвижваха от хладния пустинен вятър. Накрая те изчезнаха и се появи Храмът на Баал, центърът на религиозния живот в древна Палмира. Натали забави крачка, спря и се взря ужасено в руините на храма. Монументалните му порти и колони бяха сред най-добре запазените в Палмира, а сега тук бе настъпила истинска катастрофа. Всичко беше разрушено, само част от едната стена бе останала недокосната. Египтянинът Исмаил очевидно не бе трогнат от пораженията.

— Ширк — каза той, като използва арабската дума за идолопоклонничество. — Трябваше да бъде унищожен.

— Ти беше ли тук, когато това се е случило?

— Помагах при залагането на експлозивите.

— Ал-хамду ли-ллах — чу се тя да шепне. Слава на Аллах.

Откъртените камъни блестяха под студената лунна светлина, пръснати из пустинята. Като внимаваше да не си навехне глезените, Натали бавно си проправи път през останките към Триумфалната арка, към Тетрапилона, към Погребалния храм. И тук ИДИЛ бяха издали смъртна присъда над неислямското минало. Колонадите бяха разбутани, арките — разрушени. Каквато и да бъде окончателната съдба на ИДИЛ, те бяха оставили неизличима следа в Близкия изток. Натали си помисли, че Палмира вече никога няма да бъде същата.

— И това ли си направил ти?

— Само помагах — призна с усмивка Исмаил.

— А пирамидите в Гиза? — попита тя подвеждащо. — Ще разрушим и тях, нали?

— Иншаллах — прошепна той. Ако е рекъл Аллах.

Натали тръгна към Храма на Баал Шамин, но скоро нозете ѝ натежаха и сълзи замъглиха очите ѝ. Побърза да се обърне и следвана от Исмаил, пое обратно през финиковите палми към портите на Лагера на Саладин. В основната стая за отдих няколко обучаващи се гледаха новото видео на ИДИЛ за привличане на последователи. То възхваляваше радостите на живота в халифата: брадат млад джихадист си играеше с дете сред разлистените дървета на подреден парк и разбира се, не се виждаха никакви отрязани глави. В столовата Натали пи чай със Селма, приятелката ѝ от Тунис. И ѝ разказа прехласнато за чудесата отвъд стените на лагера. След това се върна в стаята си и се строполи върху леглото. Сънува, че върви сред руините на голям римски град, на арабско село в Галилея. Водеше я жена, окъпана в кръв, с лешниково-медни очи. Той е всичко, което би очаквала — каза ѝ тя. — Дай боже да го срещнеш някой ден.

Накрая сънува, че спи в собственото си легло. Не леглото в Йерусалим, а онова от детството ѝ във Франция. Някой заблъска по вратата и скоро стаята се изпълни с едри мъже с дълги коси и бради, и фамилии като градовете им от Изток. Натали се стресна и седна в леглото. И осъзна, че вече не сънува. Беше в стаята си в лагера. И мъжете бяха истински.

40. Провинция Анбар, Ирак

Този път нямаше как да се ориентира по слънцето и таблото на колата, защото минути след като напусна Палмира, очите ѝ бяха завързани. В краткото време, в което можеше да вижда, тя успя да събере три малки частици информация. Похитителите ѝ бяха четирима, а тя бе на задната седалка на джип, който се движеше на изток по сирийската магистрала, която някога беше М20. Попита мъжете къде я водят, но не получи отговор. Протестира, че не е направила нищо нередно в Палмира, само искала да види разрушените идолопоклоннически храмове със собствените си очи, но похитителите ѝ отново запазиха мълчание. Не си размениха нито една дума през цялото пътуване. За забавление слушаха дълга проповед от халифа. А когато тя свърши — предаване по „Ал Баян“, официалното радио на ИДИЛ, което излъчваше от Мосул. Непознатите обсъждаха скорошна ислямска фетва, отнасяща се за сексуалните отношения между мъжете и техните робини. Отначало сигналът от Мосул беше слаб и изпълнен със странични шумове, ала колкото повече пътуваха, толкова по-силен ставаше.

Спряха веднъж, за да долеят гориво от туба, и втори път, за да се отбият в пропускателен пункт на ИДИЛ. Охранителят говореше с иракски акцент и се отнасяше почтително към мъжете в джипа — беше направо уплашен. През отворения прозорец Натали дочуваше огромно брожение в далечината: изкрещени заповеди, плачещи деца, виещи жени.

— Давайте, давайте! — каза някакъв глас. — Продължавайте напред! Не е далече.

В ума на Натали се появи образ — опашка от дрипави неверници, следа от сълзи, която водеше към яма за екзекуции. Помисли си, че скоро и тя ще се присъедини към тях.

Мина около половин час, преди джипът да спре за трети път. Двигателят угасна, вратите се отвориха с трясък и през тях нахлу влажен горещ въздух. Натали веднага усети как под абаята започва да се поти. Една ръка сграбчи китката ѝ и внимателно я придърпа. Тя се завъртя на седалката, обърна се настрани и започна да се плъзга, докато нозете ѝ докоснаха земята. През цялото това време ръката я стискаше за китката. Без злост, просто я водеше.

В бързината, с която я бяха измъкнали от лагера, тя не бе успяла да си обуе сандалите. Земята пареше под босите ѝ стъпала. В главата ѝ изникна спомен, нежелан колкото жегата. Тя е на плаж в Южна Франция. Майка ѝ казва да свали звездата на Давид от шията си, за да не я видят другите. Тя разкопчава медальона, предава го и бърза към синьото Средиземно море, преди горещият пясък да изгори краката ѝ.

— Внимателно — каза някакъв глас, първият, който ѝ проговаряше, откакто бяха излезли от лагера. — Има стъпала.

Те бяха широки и гладки. Когато Натали стигна до най-горното, ръката я дръпна леко напред. Имаше усещането, че се движи през голяма къща, през хладни стаи, през окъпани от слънце вътрешни дворове. Накрая стигна до друго стълбище, по-дълго от първото, с дванайсет стъпала. На върха усети присъствието на няколко мъже и чу приглушено тракане на автомати.

Размениха шепнешком няколко думи, отвори се врата. Натали направи точно десет крачки. След това ръката на мъжа стисна китката ѝ и леко я притисна надолу. Тя послушно се сниши към пода, седна по турски на килима и сложи ръце в скута си. Отвързаха ѝ очите. През мрежата на булото си видя, че пред нея седи мъж в същата поза като нейната. Веднага разпозна лицето му — той бе възрастният иракчанин, който я бе разпитвал, преди да я пратят в Палмира. Липсваше му предишната овладяност. Черните му дрехи бяха покрити с прах, кафявите му очи бяха кървясали и уморени. Натали предположи, че нощта му не е била лека.

Той ѝ даде знак с ръка да вдигне булото. Тя се поколеба, но се подчини. Кафявите му очи се впиха продължително в нея, докато тя разглеждаше шарките по килима. Накрая хвана брадичката ѝ с осакатената си ръка и вдигна лицето ѝ към неговото.

— Доктор Хадауи — каза той тихо. — Много ти благодаря, че дойде.

Те я преведоха през един друг вход и тя се озова в стая с гол бял под и празни стени. Отгоре на тавана имаше кръгло прозорче, през което струеше сноп жежка слънчева светлина, но останалото помещение тънеше в сянка. В далечния ъгъл, в неправилен кръг, стояха четирима тежковъоръжени бойци на ИДИЛ. Бяха свели очи като опечалени над гроб. Прах покриваше черните им униформи. Не беше бежовият прах от пустинята, а бледосив, като от разрушен бетон. В нозете им лежеше човек на носилка, дясната му ръка беше върху гърдите му, лявата — до тялото му. По нея имаше кръв, беше изцапала и голия под. Лицето му бе бледо като на смъртник. Или пък беше от сивия прах? Натали не можеше да прецени от другия край на стаята.

Възрастният иракчанин я побутна напред. Тя премина през снопа слънчева светлина и усети жегата. Пред нея настана раздвижване, направиха ѝ място сред опечалените. Тя спря и погледна към мъжа на носилката. По лицето му нямаше прах. Сивкавият цвят на кожата му беше предизвикан от значителна кръвозагуба. Имаше две видими рани: една в горната част на гърдите, другата — в дясното бедро. А те, помисли си Натали, можеха да се окажат фатални за обикновен човек. Ала не и за него. Той бе доста едър и силен.

Той е всичко, което би очаквала…

— Кой е този мъж? — попита тя след малко.

— Не е важно — отговори иракчанинът. — Важно е само да остане жив. Не го оставяй да умре.

Натали събра абаята си, клекна до носилката и посегна към раната на гърдите. Единият от бойците веднага я хвана за китката. Ала този път не я стисна внимателно, стори ѝ се, че костите ѝ изпукаха. Тя го изгледа с мълчалив упрек, задето се е осмелил да я докосне, нея, жена, която не му беше кръвен роднина, след това отправи същия поглед към иракчанина. Той кимна и желязната хватка се отпусна. Натали се наслади на малката си победа. За пръв път след пристигането си в Сирия усети някаква власт. Засега, помисли си тя, те бяха в ръцете ѝ.

Посегна пак към раната, без никой да я притеснява, и отмести разкъсаната черна дреха. Беше голяма рана, около шест сантиметра широка, с неравни ръбове. Нещо горещо и нащърбено бе влязло в тялото му с голяма скорост и бе оставило след себе си отвратителни поражения: счупена кост разкъсани тъкани, прекъснати кръвоносни съдове. Дишането му бе повърхностно и слабо. Беше чудо, че изобщо дишаше.

— Какво се е случило?

Последва мълчание.

— Не мога да му помогна, ако не знам как е бил ранен.

— Беше в къща, в която избухна бомба.

— Бомба ли?

— Беше въздушен удар.

— От дрон?

— Много по-голямо от дрон. — Говореше, като че ли го бе преживял. — Намерихме го под развалините. Беше в безсъзнание, но дишаше.

— А идвал ли е в съзнание?

— Нито за миг.

Тя прегледа черепа, покрит с гъста тъмна коса. Нямаше порезни рани или очевидни контузии, но това не означаваше, че не е възможно да има сериозна мозъчна травма. Вдигна клепача на лявото око, след това на дясното. Зениците реагираха, добър знак. Или пък не? Тя пусна десния клепач.

— Кога е станало?

— Бомбата е паднала малко след полунощ.

— А сега колко е часът?

— Десет и петнайсет.

Натали погледна отворената рана на крака. Сложен случай, помисли си тя безпристрастно. Мъжът е бил в безсъзнание десет часа. Имаше сериозни видими рани, а вероятно и допълнителни счупвания и наранявания, характерни за жертви на срутени сгради. Вътрешният кръвоизлив се подразбираше. За да има някаква надежда за оцеляване, трябваше незабавно да бъде транспортиран в първокласен травматологичен център. И тя обясни това на иракчанина.

— Изключено — заяви той.

— Нуждае се от сериозна спешна помощ.

— Тук не е Париж, доктор Хадауи.

— А къде сме?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— От съображения за сигурност.

— В Ирак ли сме?

— Задаваш прекалено много въпроси.

— Там ли сме? — настоя тя.

С мълчанието си мъжът го потвърди.

— В Рамади има болница, нали?

— Там не е безопасно за него.

— Ами Фалуджа? — Тя не можеше да повярва, че думата излезе от устата ѝ. Фалуджа…

— Никъде няма да ходи — каза иракчанинът. — Това е единственото безопасно място.

— Ако остане тук, ще умре.

— Не, няма — рече мъжът. — Защото ти ще го спасиш.

— С какво?

Един от бойците ѝ подаде картонена кутия с червен кръст, ала тя възрази:

— Това е набор за първа помощ.

— Друго нямаме.

— Има ли наблизо болница или клиника?

Иракчанинът се поколеба, преди да отговори:

— Мосул е на един час път с кола, но американците бомбардират пътищата.

— Някой трябва да се опита да премине.

— Дай ми списък с нещата, които са ти нужни. — Той извади раздърпан тефтер от джоба на черната си униформа. — Ще пратя една от жените. Може да отнеме известно време.

Натали взе тефтера и химикалка и записа необходимите консумативи: антибиотици, спринцовки, хирургически инструменти, ръкавици, набор за шев, стетоскоп, пликове и разтвори за система, набор за интубация, клампи, обезболяващи, седативи, марля, гипсови превръзки и шини за обездвижване на счупените крайници.

— Случайно да знаете кръвната му група?

— Каква кръвна група?

— Той има нужда от кръв. Иначе ще умре.

Иракчанинът поклати глава. Натали му подаде списъка с необходимото. След това отвори аптечката за първа помощ и погледна вътре. Превръзки, мехлем, аспирин, бинт — беше безнадеждно. Коленичи до ранения мъж и вдигна клепача му. Все още реагираше.

— Трябва да знам името му — каза тя.

— Защо?

— Трябва да се обръщам към него с истинското му име, за да го извадим от комата.

— Боя се, че това не е възможно, доктор Хадауи.

— Тогава как да го наричам?

Иракчанинът погледна безпомощния мъж в краката му.

— Щом трябва да го наричаш някак — рече той след малко, — може да му казваш Саладин.

41. Провинция Анбар, Ирак

Като лекар в спешното отделение на Медицински център „Хадаса“ в Йерусалим, д-р Натали Мизрахи редовно се бе сблъсквала с морални проблеми. Там имаше тежко ранени и умиращи, за които се грижеха всеотдайно, въпреки че нямаха никакъв шанс да оцелеят. Ала имаше и убийци, неуспели да се взривят атентатори, размахващи ножове касапи, чиито рани Натали лекуваше упорито и милостиво.

Ситуацията, пред която се бе изправила сега обаче, не приличаше на нищо, с което се бе сблъсквала преди. Мъжът на носилката някъде край Мосул беше лидерът на терористична мрежа, извършила опустошителните атентати в Париж и Амстердам. Натали успешно бе проникнала в тази мрежа, за да се добере до водача ѝ. А сега, благодарение на американските бомбардировки, изплъзващият се на службите организатор на атентатите беше в ръцете ѝ. Можеше да го остави да умре от раните и така да изпълни мисията, която ѝ възложиха.

Ала какво щяха да сторят бойците на ИДИЛ на лекарката, която не беше успяла да спаси великия Саладин, преди той да обедини мюсюлманския свят под черното знаме на халифата? Със сигурност нямаше да ѝ благодарят за усилията и да я изпратят по живо по здраво. Вероятно щяха да я претрепят с камъни или да я обезглавят. А тя не беше дошла в Сирия на самоубийствена мисия. И нямаше намерение да загине в това злощастно място от ръката на някого от тези облечени в черно пророци на апокалипсиса. А и бедата, сполетяла Саладин, ѝ даваше безпрецедентна възможност — да му върне здравето, да се сприятели с него, да спечели доверието му и да се добере до смъртоносните му тайни. Иракчанинът ѝ беше заявил, че не бива да го оставя да умре. Защото той не знаеше това, което знае Саладин. Ако водачът загинеше, цялата мрежа щеше да загине с него…

Оказа се, че отне само деветдесет минути, за да пристигнат консумативите. Жената, която изпратиха, беше успяла да осигури повечето неща, от които Натали имаше нужда. След като си сложи ръкавици и хирургическа маска, тя бързо пъхна иглата на системата в лявата ръка на Саладин и подаде плика с разтвора на иракчанина, който я гледаше тревожно. След това с хирургическа ножица сряза изцапаните, подгизнали от кръв дрехи на Саладин. Стетоскопът си беше направо за музея, но работеше добре. Левият дроб звучеше нормално, ала отдясно беше тихо.

— Има пневмоторакс.

— Какво означава това?

— Десният му бял дроб е спрял да функционира, защото е пълен с въздух и кръв. Трябва да преместим мъжа.

Иракчанинът кимна към един от бойците, който с помощта на Натали обърна Саладин на лявата му страна. После тя направи малък срез между шестото и седмото ребро, пъхна хемостатична клампа и провря тръбичка в гръдната кухина. Чу се как въздухът излиза. След това кръвта на Саладин потече през тръбичката към голия под.

— Ще изкърви до смърт! — извика иракчанинът.

— Тихо — сопна му се Натали, — иначе ще трябва да те помоля да излезеш.

Поне половин литър кръв изтече, преди от тръбичката да започне само да капе. Натали я приклещи, за да не позволи на външния въздух да влезе. След това отпусна внимателно Саладин по гръб и започна да се занимава с раната на гърдите.

Шрапнелът бе счупил две ребра и бе причинил значителни щети на пекторалиса. Натали проми раната със спирт, след това с помощта на хирургически пинсети извади парчето метал. Имаше допълнително кървене, но не бе значително. Извади няколко костици и парченца плат от черната дреха на Саладин. След това не можеше да направи нищо повече. Ако той оцелееше, ребрата щяха да зараснат, но увреденият гръден мускул най-вероятно никога нямаше да придобие предишната си форма и сила. Натали заши подкожната тъкан, но остави кожата отворена. Дванайсет часа бяха изминали от нанасянето на раната. Ако сега затвореше кожата, щеше да запечата инфекцията в тялото и да последва сепсис и агонизираща бавна смърт. Беше изкусително, помисли си тя, но и медицинско безумие. Покри раната с марля и пренасочи вниманието си към крака.

И тук Саладин бе извадил късмет. Шрапнелът беше увредил кости и тъкани, но бе пожалил важните кръвоносни съдове. Процедурата на Натали бе същата като при първата рана — промивка със спирт, изваждането на костни частици и конци, затваряне на подкожната тъкан и превръзка с марля върху отворената кожа. Цялата груба хирургическа работа отне по-малко от час. Тя добави силна доза антибиотици към системата и покри ранения с чист бял чаршаф. Тръбичката остави на мястото ѝ.

— Прилича на погребален покров — каза мрачно иракчанинът.

— Все още не — отвърна Натали.

— А нещо за болката ще му дадеш ли?

— В момента болката е наш съюзник — каза тя. — Действа като стимул. Ще му помогне да се върне в съзнание.

— Ще стане ли?

— Кой отговор искаш да чуеш?

— Истината.

— Истината — отвърна Натали — е, че той най-вероятно ще умре.

— Ако умре — изрече хладно иракчанинът, — и ти скоро след това ще го последваш.

Натали мълчеше. Иракчанинът погледна някога силния мъж, завит с бял чаршаф.

— Направѝ всичко по силите си, за да го съживиш — каза той. — Дори и за малко. Много е важно да говорим с него.

Но защо? — мислеше си Натали, докато иракчанинът излизаше от стаята. Защото той не знаеше това, което Саладин знае. Защото, ако Саладин умре, мрежата умираше с него.

След като приключи с хирургическите манипулации, Натали прилежно се покри с абаята, да не би великият Саладин да дойде в съзнание и да открие край себе си незабулена жена. Поиска часовник, за да следи възстановяването на пациента, и получи личния дигитален „Сейко“ на иракчанина. Мереше пулса и кръвното налягане на Саладин на всеки трийсет минути и записваше колко от разтвора в системата е постъпил в тялото му. Пулсът му все още бе ускорен и слаб, но кръвното му налягане се покачваше стабилно, което бе положително развитие на нещата. Това предполагаше, че няма други източници на вътрешен кръвоизлив и че системата помагаше за увеличаване обема на кръвта. Въпреки това той оставаше в безсъзнание и не реагираше на дразнители. Причината вероятно беше огромната кръвозагуба и шокът, който бе преживял, след като е бил ранен. Ала Натали не можеше да изключи и мозъчна травма. Компютърна томография би показала дали има кървене и оток на мозъка, но иракчанинът бе дал ясно да се разбере, че Саладин няма да бъде местен. Не че имаше значение, помисли си Натали. В страна, в която хлябът не достигаше и жените носеха вода от Ефрат, вероятността да се намери работещ скенер бе почти нулева.

В стаята винаги имаше по двама бойци, а иракчанинът се появяваше на всеки час и се взираше в проснатия на пода мъж, сякаш го насърчаваше да се върне в съзнание. При третото му влизане Натали подръпна меката част на ухото на Саладин, а след това и гъстата му брада, но нямаше реакция.

— Налага ли се да го правиш? — попита иракчанинът.

— Да — каза Натали. — Налага се.

Тя го ощипа по ръката. Нищо не последва.

— Опитай се да поговориш с него — предложи тя. — Познат глас може да помогне.

Иракчанинът клекна до носилката и тихичко промърмори нещо в ухото на Саладин.

— По-добре му кажи нещо, което той може да чуе — посъветва го Натали. — А най-добре е да му крещиш.

— Да крещя на Саладин ли? — изумено я погледна мъжът. — Никой не е повишавал глас пред Саладин.

Вече бе късен следобед. Снопът светлина от прозореца на тавана беше обиколил бавно стаята и сега нагряваше мястото на голия под, на което седеше Натали. Тя си представяше, че Бог я гледа оттам и я съди. Представяше си, че и Габриел я гледа. Дори той, опитният шпионин, никога не би могъл да предвиди подобен сценарий, който граничеше с абсурда. Опита да помисли за завръщането си във Франция: среща в тайна квартира, напрегнати разпити, при които тя трябваше да обясни защо е помъчила да спаси живота на най-опасния терорист в света… Бързо прогони тези пагубни мисли. Напомни си, че не познава мъж на име Габриел Алон и не се интересува от нейния предишен Бог. Само присъдата на Аллах имаше значение за Лейла Хадауи. А със сигурност Аллах би одобрил.

В къщата нямаше електричество и с настъпването на вечерта стаите потънаха в непрогледен мрак. Бойците запалиха старомодни газени лампи и ги поставиха на пода. Иракчанинът седна да вечеря с Натали. Храната бе далеч по-добра от тази в лагера в Палмира, ала тя не го сподели с мъжа. Той бе в мрачно настроение и не бе особено добра компания.

— Предполагам, че не можеш да ми кажеш името си — тихо заговори Натали.

— Не — отвърна той с пълна уста. — Не мога.

— Нямаш ми доверие? Дори сега ли?

— Това няма нищо общо с доверието. Ако те арестуват, когато се върнеш в Париж следващата седмица, френското разузнаване ще те пита с кого си се срещала по време на твоя престой в халифата. И ти ще издадеш името ми.

— Никога не бих проговорила пред онези…

— Всички говорят — прекъсна я мъжът. Стори ѝ се, че го казва от личен опит. — Освен това — добави след малко иракчанинът — имаме планове за теб.

— Какви планове?

— Твоя акция.

— Кога ще ми бъде казано?

Мъжът не отговори.

— А ако той умре? — попита тя, поглеждайки към Саладин. — Тогава акцията ще се проведе ли?

— Това не е твоя работа. — Той загреба от кускуса.

— А ти беше ли там, когато това се е случило?

— Защо питаш?

— Така, за да си говорим.

— В халифата разговорите могат да бъдат опасни.

— Е, тогава да забравим, че съм попитала.

Но той не забрави.

— Пристигнах малко след това — каза иракчанинът. — Аз го извлякох изпод руините. Помислих си, че е мъртъв.

— Имаше ли други жертви?

— Много.

— Мога ли да направя нещо…

— Запомни, че имаш един-единствен пациент. — Иракчанинът впи тъмните си очи в Саладин. — Колко ще изкара така?

— Той е едър мъж, силен, здрав. Може да продължи много дълго време.

— А няма ли друг начин, за да го върнеш в съзнание? Някаква инжекция например?

— Най-доброто е да му говориш. Произнеси високо името му. Не бойното, а истинското — каза тя. — Името, с което майка му го е наричала.

— Той няма майка.

След тези думи иракчанинът излезе от стаята. Някаква жена прибра остатъците от вечерята и донесе чай и баклава, нечуван деликатес в сирийската част на халифата. Натали продължи да проверява пулса и кръвното налягане на Саладин на всеки трийсет минути. Долови признаци на подобрение. Сърдечният му ритъм се забавяше и ставаше по-силен, кръвното му налягане се покачваше, десният му бял дроб се прочистваше. Погледна пак очите му под светлината на газова запалка — първо дясното, след това лявото. Зениците все още реагираха. Въпреки състоянието му, мозъкът му бе жив.

В полунощ, двайсет и четири часа след американския въздушен удар, Натали отчаяно се нуждаеше от няколко часа сън. Лунната светлина проникваше, хладна и бяла, през прозореца на тавана, луната беше същата като онази, която бе осветявала руините в Палмира. Тя отново провери пулса, кръвното, дробовете на ранения. Всичко се подобряваше. После провери още веднъж и очите под синята светлина на запалката.

И двете останаха отворени след прегледа.

— Коя си ти? — попита глас с шокираща сила и тембър.

Натали се стресна. С мъка овладя гласа си, преди да отговори:

— Казвам се доктор Лейла Хадауи. Грижа се за теб.

— Какво се е случило?

— Бил си ранен при въздушен удар.

— Къде съм сега?

— Ами не знам точно.

Мъжът за миг изглеждаше объркан. След това разбра.

Попита уморено:

— Къде е Абу Ахмед?

— Кой?

Той с мъка вдигна лявата си ръка, показвайки само палеца и показалеца си. Натали се усмихна, въпреки че бе напрегната.

— Отвън е. Няма търпение да говори с теб.

Саладин затвори очи.

— Мога да си представя.

42. Провинция Анбар, Ирак

— Ти си моят Маймонид.

— Кой?

— Маймонид. Евреинът, който се е грижел за Саладин, когато той пристигнал в Кайро.

Натали мълчеше.

— Исках да прозвучи като комплимент. Дължа ти живота си.

Саладин затвори очи. Беше късен предобед. Снопът светлина от прозореца на тавана току-що бе започнал бавната си обиколка по голия под и стаята все още бе приятно хладна. След като дойде в съзнание, той прекара спокойна нощ благодарение на дозата морфин, която Натали добави към системата. Отначало мъжът се съпротивляваше на опиата, но Натали го убеди, че е необходим.

— Няма да можеш да оздравееш, ако изпитваш болка — скара му се тя. — Заради халифата… трябва.

Отново не можеше да повярва, че такива думи излизаха от устата ѝ.

Притисна стетоскопа към гърдите му. Той трепна леко от студенината му.

— Още ли съм жив? — попита я.

— Тихо, моля. Не чувам добре, когато говориш.

Той не каза нищо повече. Десният му дроб звучеше така, сякаш бе възвърнал нормалната си функция; сърдечният му ритъм беше стабилен и силен. Тя нави маншета на апарата за кръвно налягане около лявата му ръка и го наду с бързо стискане на помпата. Той премигна.

— Какво има?

— Нищо — каза той през стиснати зъби.

— Боли ли те?

— Никак даже.

— Кажи ми истината.

— Само ръката — призна той след малко.

Натали отпусна въздуха, свали маншета и внимателно опипа ръката с пръсти. Беше забелязала подуване предната вечер и бе заподозряла, че има фрактура. Сега, с помощта на дошлия в съзнание пациент, потвърди съмненията си.

— Единственото, което мога да направя, е да я обездвижа.

— Може би трябва да го направим.

Натали сложи маншета на дясната ръка.

— Усещаш ли болка?

— Не.

Кръвното му бе на долната граница на нормалното. Натали свали маншета и смени превръзката на гърдите и крака. Нямаше видими признаци на инфекция в нито една от раните. Като по чудо той бе претърпял хирургическа намеса в нестерилна среда, без да получи сепсис. Ако внезапно положението му не се влошеше, Саладин щеше да живее.

Тя отвори пакет с фиксиращ бинт от фибростъкло и започна да обработва ръката. Саладин я гледаше напрегнато.

— Не е необходимо да криеш лицето си в мое присъствие. Все пак — каза той, като подръпна белия чаршаф, който скриваше напълно голото му тяло — с теб вече се познаваме. Хиджабът ще е достатъчен.

Натали се поколеба, след това свали тежката черна дреха. Саладин впи очи в лицето ѝ.

— Много си красива. Но Абу Ахмед е прав. Приличаш на еврейка.

— Това комплимент ли трябва да е?

— Познавам много красиви еврейки. А и всички знаят, че най-добрите лекари са винаги евреи.

— Като арабска лекарка — каза Натали — аз съм изключение.

— Ти не си арабка, ти си палестинка. Има разлика.

— Аз съм изключение и на това.

Тя мълчаливо обвиваше ръката му с бинт от фибростъкло. Ортопедията не беше нейната специалност, но пък тя не беше и хирург.

— Беше грешка — тихо каза той, докато я гледаше как работи, — че споменах името на Абу Ахмед пред теб. Имената имат склонността да убиват. Положи всички усилия да забравиш, че си го чула.

— Вече го забравих.

— Той ми каза, че си французойка.

— Кой? — попита тя игриво, но Саладин не захапа стръвта. — Да — кимна тя, — французойка съм.

— Одобряваш ли нападението ни над Центъра „Вайнберг“?

— Плаках от радост.

— Западната преса писа, че е бил лесна цел. Уверявам те, че не беше. Хана Вайнберг беше сътрудник на офицер от израелското разузнаване, казва се Габриел Алон. А и нейният така наречен Център за изучаване на антисемитизма беше параван на израелските служби. Затова се прицелих в него. — Той млъкна. Натали усещаше тежестта на погледа му върху себе си, докато обработваше ръката му. — Може би си чувала за този мъж Габриел Алон — каза Саладин накрая. — Той е враг на палестинския народ.

— Мисля, че съм чела за него във вестниците преди няколко месеца — отговори тя. — Той е този, който умря в Лондон, нали?

— Умрял ли? — Той поклати бавно глава. — Не вярвам на това.

— Замълчи за малко — нареди му Натали. — Важно е да обездвижа правилно ръката. Ако не го направя, ще имаш проблеми с нея по-късно.

— А кракът ми?

— Имаш нужда от операция — истинска операция в истинска болница. Иначе се боя, че кракът ти ще остане лошо увреден.

— Ще бъда сакат, това ли ми казваш?

— Движението му ще е ограничено, ще се нуждаеш от бастун и непрекъснато ще те боли.

— Движението ми вече е ограничено. — Той се усмихна на собствената си шега. — Казват, че Саладин е куцал, истинският Саладин. Това не го е спряло, няма да спре и мен.

— Вярвам ти — каза тя. — Обикновен човек никога не би оцелял при такива сериозни наранявания като твоите. Със сигурност Аллах е бдял над теб. Той има планове за теб.

— А аз — каза Саладин — имам планове за теб.

Тя довърши превръзката в мълчание. Беше доволна от работата си. Саладин — също.

— Може би, когато мисията ти приключи, би могла да се върнеш в халифата и да бъдеш мой личен лекар.

— Твоят Маймонид ли?

— Точно така.

— За мен ще бъде чест — чу се да казва тя.

— Но няма да сме в Кайро. Като Саладин, и аз предпочитам Дамаск.

— Ами Багдад?

— Багдад е град на рафида.

Това бе обидно сунитско наименование на мюсюлманите шиити. Натали безмълвно подготви нов плик за системата.

— Какво слагаш в разтвора? — попита той.

— Нещо срещу болката. Ще ти помогне да спиш в жегата следобед.

— Не ме боли. И не искам да спя.

Тя закачи плика към тръбата на системата и го стисна, за да потече. След няколко секунди очите на Саладин се замъглиха. Той с мъка ги държеше отворени.

— Абу Ахмед е прав — каза мъжът, като я гледаше. — Наистина приличаш на еврейка.

— А ти — каза Натали — имаш нужда от почивка.

Клепачите му се спуснаха и Саладин безпомощно се плъзна към обятията на съня.

43. Провинция Анбар, Ирак

Дните ѝ се движеха с ритъма на Саладин. Спеше, когато и той спеше, и се събуждаше винаги когато той се размърдваше на болничното си легло. Мереше жизнените му показатели, сменяше превръзките, даваше му морфин за болката въпреки нежеланието му. Няколко секунди след като опиатът влезеше в кръвта му, той изпадаше в състояние, в което получаваше халюцинации, при което думите се изплъзваха от устата му точно както въздухът бе излязъл през увредения му бял дроб.

Натали можеше да удължи разговорливото му настроение, давайки му по-малки дози от опиата; от друга страна, можеше да го доведе до прага на смъртта с по-голяма доза. Ала тя никога не оставаше сама с ранения. До него винаги стояха двама бойци, а Абу Ахмед — онзи с осакатените пръсти и мрачното изражение, никога не се отдалечаваше. Той често обсъждаше със Саладин различни неща, до които Натали не бе допускана. Когато се говореше за тероризъм, тя бе прогонвана от стаята. Не ѝ позволяваха да ходи далеч — само до съседното помещение, до тоалетната и до огрения от слънце двор, където Абу Ахмед я окуражаваше да се упражнява, за да остане във форма за предстоящата ѝ акция. Не ѝ позволяваха да види останалата част от огромната къща, нито ѝ казваха къде се намира, макар тя да слушаше „Ал Баян“ на стария транзистор, който ѝ бяха дали, и сигналът бе напълно чист. Всички други радиостанции бяха забранени, за да не бъде изложена на неислямски идеи или — не дай си боже — музика. Липсата на музика бе по-трудна за понасяне, отколкото си бе представяла. Копнееше да чуе каквато и да е мелодия, дете, което пее фалшиво в мажор, дори ритъма на хип-хоп от преминаваща кола.

Стаята ѝ се превърна в затвор. Сега лагерът в Палмира ѝ изглеждаше като рай. Дори Рака бе по-добре, защото там поне ѝ бе позволено да се разхожда по улиците. Въпреки отрязаните глави и разпнатите мъже, поне онова имаше някаква прилика с истинския живот. Халифатът, мислеше си тя мрачно, наистина можеше да обезличи човека…

През цялото време следеше въображаем часовник в главата си и обръщаше листовете на въображаем календар. Трябваше да лети от Атина за Париж в неделя вечерта и да се върне на работа в клиниката в Обервийе в понеделник сутринта. Но първо трябваше да се измъкне от халифата в Турция и от Турция към Санторини. Въпреки всичките им приказки за важна роля в предстояща операция, тя се чудеше дали Саладин и Абу Ахмед нямат други планове за нея. Саладин изискваше постоянни медицински грижи за месеци наред. И кой по-добре би се грижил за него от жената, която бе спасила живота му?

Той я наричаше Маймонид, а тя, тъй като не знаеше друго негово име, го наричаше Саладин. Не бяха станали приятели, нито довереници, бяха далече от това, но между тях се бе изградила връзка. Тя играеше същата игра, която бе опитала с Абу Ахмед, играта на предположения: какъв е бил той, преди американската инвазия да промени Ирак. Саладин явно бе високоинтелигентен и познаваше историята. По време на един от разговорите им той ѝ призна, че е бил много пъти в Париж — ала не обясни по какви причини — и че говори френски зле, но с голям ентусиазъм. Говореше и английски, много по-добре от френския. Вероятно, мислеше си Натали, е учил в английско училище или военна академия. Тя се опита да си го представи без буйната коса и брадата. Облече го наум в западен костюм с вратовръзка, но не му седяха добре. След това го облече в зелена униформа и тя му пасна чудесно. Когато добави и гъсти мустаци като тези на верните на Садам хора, картинката бе завършена. Саладин, реши тя, е бил служител на тайната полиция или шпионин. Поради тази причина винаги се страхуваше в негово присъствие.

Той не беше фанатичен джихадист. Неговият ислям бе по-скоро политически, отколкото духовен, средство, с което възнамеряваше да пренареди картата на Близкия изток. Там щеше да доминира огромна сунитска държава, простираща се от Багдад до Арабския полуостров и върху Леванта и Северна Африка. Той не говореше в транс, не плюеше отрова, нито рецитираше стихове от Корана или думи на Пророка. Беше разумен и овладян, което го правеше още по-опасен.

Освобождението на Йерусалим, казваше мъжът, било на челните места в дневния му ред. Желанието му било да се моли на Храмовия хълм поне веднъж, преди да умре.

— Била ли си там, Маймонид?

— В Йерусалим ли? Не, никога.

— Да, знам. Абу Ахмед ми каза.

— Кой?

С течение на времето започна по малко да се отпуска пред нея. И веднъж ѝ разказа, че е бил отгледан в бедно селце в Сунитския триъгълник на Ирак, макар нарочно да не спомена името му. Постъпил в иракската армия, което едва ли беше изненадващо в страна с масова мобилизация, бил се в дългата война срещу иранците, макар винаги да ги наричаше персийци и рафида. Годините между войната с Иран и Първата война в Залива бяха бяло петно; спомена, че работел за правителството, но не обясни какво. Ала когато заговори за Втората война в Залива, онази, разрушила Ирак такъв, какъвто той го познавал, очите му светнаха от гняв. Когато американците разпуснали иракската армия и изпъдили членовете на партията „Баас“ от държавните постове, той останал на улицата заедно с хиляди други, основно иракчани сунити. Присъединил се към светската съпротива и по-късно към „Ал Кайда в Ирак“, където се запознал и се сближил с Абу Мусаб ал Заркауи. За разлика обаче от Заркауи, който се опиваше от ролята на прочут водач от типа на Бин Ладен, Саладин предпочиташе да не се набива на очи. Саладин, а не Заркауи, стоеше зад много от най-зрелищните и смъртоносни атентати на „Ал Кайда в Ирак“. И въпреки това заявяваше, че американците и йорданците още не знаят истинското му име.

— Ти, Маймонид, няма да имаш този късмет. Скоро ще си най-търсената жена на планетата. Всички ще знаят името ти, особено американците.

Тя отново попита за целта на нейния атентат. Той се подразни и отказа да отговори. Заради оперативната сигурност, обясни, целите не се съобщават на новопостъпилите до последната възможна минута.

— Твоята приятелка Сафия Бурихан не знаеше своята цел до нощта преди операцията — говореше Саладин. — Ала твоята цел ще бъде много по-голяма от нейната. Някой ден ще пишат книги за теб.

— Самоубийствен атентат ли ще бъде?

— Маймонид, не ме разпитвай…

— Трябва да знам поне това.

— Не ти ли казах, че ще бъдеш мой личен лекар? Не ти ли казах, че ще живеем заедно в Дамаск? — Той изведнъж се почувства уморен и затвори очи. В думите му, помисли си Натали, нямаше убеждение. В този момент тя разбра, че д-р Лейла Хадауи нямаше да се върне в халифата. Тя бе спасила живота на Саладин и въпреки това той, без ни най-малко угризение или вина, щеше да я изпрати на смърт.

— Как е болката? — попита тя.

— Не чувствам нищо.

Тя постави пръст по средата на гърдите му и натисна. Той отвори рязко очи.

— Изглежда, че имаш болки.

— Малко — призна мъжът.

Натали приготви дозата морфин.

— Чакай, Маймонид. Трябва да ти кажа нещо. — Тя спря. — Ще тръгнеш оттук след няколко часа, за да започнеш пътуването си към Франция. Като дойде време, някой ще се свърже с теб и ще ти обясни как ще действаш.

Натали довърши подготовката на дозата морфин.

— Може би — каза тя — ще се срещнем отново в рая.

— Иншаллах, Маймонид.

Тя пусна морфина в системата и оттам във вените му. Очите му се замъглиха и той се отнесе; беше в уязвимо състояние. Натали си представяше как удвоява дозата и го бута през прага на смъртта, ала нямаше куража да го направи. Ако той се споминеше, съдбата ѝ щеше да бъде решена от камъните или ножа.

Накрая той се поддаде на съня и очите му се затвориха. Натали провери жизнените му показатели за последен път и докато спеше, махна тръбичката от гърдите му и заши разреза. Същата вечер, след вечеря, ѝ вързаха очите и я сложиха на задната седалка на джип. Беше прекалено уморена за да се страхува. Заспа, без да сънува, и когато се събуди, бяха близо до турската граница. Двама каналджии я преведоха през нея и я закараха до пристанището в Бодрум, където Миранда Уорд я чакаше.

Пътуваха заедно с ферибота до Санторини и същата вечер спаха в една стая в хотел „Панорама“. Чак късно на другата сутрин, когато пристигнаха в Атина, Миранда върна телефона на Натали. Тя прати съобщение на „баща си“, че пътуването е минало чудесно и е добре. След това се качи сама на полет на „Ер Франс“ за Париж.