Черният ангел

18 май 1453

Краят е близо и нищо вече не може да го спре. Изпитаният днес ужас не може да бъде сравнен с нищо, което се е случило преди.

Когато зората се пукна, срещу Свети Романовата порта ни очакваше смразяваща кръвта гледка. Под прикритието на нощта турците бяха построили с ужасяваща скорост и явно с помощта на зли духове гигантска подвижна обсадна кула от дърво. Тя стоеше на ръба на преградния ров, само на тридесет стъпки от остатъците на външната крепостна стена, която защитниците бяха поправяли цяла нощ. Никой не може да проумее как е била направена.

Този подвижен бастион, висок колкото триетажна сграда, надвишава външната стена и може да бъде придвижван с помощта на големи дървени колела. Дървенията й е покрита с много пластове от камилски и волски кожи, за да бъде предпазена от запалване. Стените й са двойни, натъпкани помежду с пръст, така че малките ни топове не могат да я уязвят. От бойниците й свистят стрели, а от най-горната платформа огромна балиста с прицелване започна веднага да изстрелва грамадни каменни късове, за да разруши временните барикади и да повреди каквото е останало здраво от външната стена. Покрит път, дълъг петстотин стъпки, води от турския лагер до обсадната кула, като позволява на обслужващите я войници необезпокоявано да се придвижват напред-назад.

И докато балистата изстрелва своите каменни късове, докато свистят стрели и малки огнехвъргачки запращат горящи гърнета по палисадата и крепостния вал, редица от капаци на приземния етаж се отварят и се затварят, изсипвайки камъни, пръст, храсталак и трупи в преградния ров. И така, както стояхме и ужасени зяпахме в захлас тази кула, що стреля и засипва като машина или по-скоро като живо чудовище, голяма врата на средната платформа отпред с трясък се отвори и оттам към нас се понесе подвижен мост. За щастие разстоянието до външната стена беше прекалено голямо, за да я достигне.

Даже Грант дотърча на стената да изследва тази машина, подобна на която още не беше виждана по света. Той я премери на око, записа размерите й на хартия и заяви:

— Въпреки че тази кула е била предварително конструирана и само сглобена тук на място, самото й въздигане за една нощ е чудо от умение и организация. Сама по себе си тя не е нищо ново — обсадни кули са съществували толкова дълго, колкото и крепостни стени. Нейният размер е нещо невиждано — той надхвърля всичко познато досега от древните гърци и римляни. Ако не беше преградният ров, турците щяха да я търкулнат близо до стената и да я използват като таран.

След като я погледа известно време, той се врътна и си тръгна, тъй като не забеляза нищо необичайно в нейната конструкция. Но Джустиниани скърцаше със зъби и въртеше глава. Гордостта му беше докачена, тъй като кулата беше издигната незабелязано точно срещу сектора, който беше под негово командване.

— Ще почакаме до довечера — процеди той. — Това, което е построено от човешка ръка, от човешка ръка може да бъде разрушено.

Но този бастион, който плюе огън, гюллета, стрели и камъни, е толкова страшен, че никой не му повярва. Императорът е безутешен и пролива сълзи при вида на убитите гръцки работници, чиито тела са между стената и бълващата шрапнели кула. Не може и да се мисли за поправка, докато обсадната машина е пред външната крепостна стена.

Следобед един от големите бомбарди на врага успя да отнесе една от кулите на главната стена точно срещу подвижния бастион, а част от стената се срина, погребвайки под себе си много гърци и латинци.

И докато висшите офицери спореха какво може да се направи срещу тази нова беда, Джустиниани избухна в гневна реч срещу Нотарас, настоявайки да му бъдат предоставени двата големи топа, които още стоят на стените откъм пристанището и от време на време безрезултатно стрелят срещу турските галери от другата страна на Златния рог.

— Трябват ми топове и барут, за да защитя града — заяви той. — Прекалено много ценен барут се хаби по пристанищните стени.

Нотарас отвърна хладно:

— Топовете са мои и аз плащам от джоба си за барута. Вече съм потопил една галера и много други са повредени. Ако желаеш, мога да пестя барута, но топовете са нужни на стените, за да държат неприятелските кораби на разстояние. Сам знаеш, че стената откъм вътрешното пристанище е най-слабата точка на отбраната.

Джустиниани изкрещя:

— Тогава за какво, по дяволите, са венецианските кораби, ако не могат да контролират турската флота поне вътре в пристанището? Това твойто не са причини, а претекст — вятър! Целиш да отслабиш защитата в най-уязвимата й точка, която е тук. Знам те аз теб — сърцето ти е по-черно от султанската брада!

Императорът се втурна да ги помирява.

— В името Христово, скъпи братя, не се карайте напразно, че правите нещата още по-лоши, отколкото са. И двамата желаете само доброто на града. Великият стратег Лукас Нотарас спаси града от гибел, когато турците искаха да проникнат с тунели под стените, и ако смята, че топовете са необходими за защитата на пристанището, ще трябва да се доверим на неговата преценка. Затуй братски се прегърнете, защото всички се бием за една и съща кауза.

— С дявола бих се прегърнал — грубо изломоти Джустиниани, — ако ми дадеше топове и барут. Нотарас обаче не ми дава нищо.

Лукас Нотарас от своя страна нямаше никакво намерение да се прегръща с Джустиниани и се оттегли обиден, оставяйки василевса и протостратора сами да продължават дискусията. Но аз, като виждах колко е близо краят, превъзмогнах гордостта си, затичах се подир Нотарас, спрях го и казах:

— Искаше да разговаряш с мен насаме. Да не би да си забравил?

За мое учудване той учтиво се усмихна и, полагайки ръка на рамото ми, отвърна:

— Ти накърни честта на моя род и накара дъщеря ми да се разбунтува срещу баща си, Йоханес Ангелос. Но ние живеем в зли времена и аз нямам сили за разправии. Моята дъщеря ми е скъпа и нейните молитви са смекчили сърцето ми. Дали ще мога да простя латинското ти поведение, зависи най-вече от теб самия.

Невярвайки на ушите си, попитах:

— Ще ми позволиш ли да видя отново дъщеря ти Ана — моята съпруга?

Лицето му помръкна.

— Не я наричай вече своя съпруга. Но можеш да я видиш и да разговаряш с нея. Да, наистина ще е по-добре, ако тя сама изложи условията ми пред теб. Тя е дъщеря на баща си и аз разчитам на нейния здрав разум, макар че заради теб сърцето й я беше заслепило.

— Бог да те благослови, Лукас Нотарас! — извиках искрено аз. — Погрешно прецених теб и твоите намерения. Въпреки всичко ти все пак си истински грък.

Той насила се усмихна и каза:

— Да, наистина. Аз съм истински грък и се надявам, че ти също си.

— Кога и къде ще мога да я видя? — попитах аз, задъхвайки се само при мисълта за нашата среща.

— Можеш да вземеш моя кон и да препуснеш до къщата ми още сега, ако желаеш — рече любезно той и силно се изсмя. — Струва ми се, че дъщеря ми те очаква вече няколко дена, но помислих, че малко закъснение ще ви се отрази добре и на двамата и малко ще ви отрезви.

Толкова много доброжелателство трябваше да ме накара да се усъмня, но забравяйки за топовете и за турците, за Влахернския палат и за собствените си задължения, аз се метнах на катранено-черния жребец и препуснах в пълен галоп през града, чак до Мармара. Яздех и виках от радост. Месец май цъфтеше наоколо ми, небето беше синьо и златно, въпреки че стените и пристанището бяха обвити в черен пушек.

Стигайки до къщата, така изискана с простотата на своите линии, аз нямах търпение дори да привържа жребеца към желязната гривна в стената. Като любовник на първа среща изтичах до портата, за да ударя клепалото. Чак тогава се сетих за външния си вид. Опитах се набързо да изтупам прахта от дрехите и лицето си, плюх на дланите си и лъснах с ръкав ризницата си.

Слуга в синьо-бяла одежда отвори вратата, но аз дори не го погледнах. През преддверието на къщата Ана Нотарас се втурна към мен — нежна и красива, с блестящи от радост очи. Така млада и прекрасна беше тя в своята собствена среда, та не посмях да я взема в прегръдките си, а със затаен дъх само я съзерцавах. Шията й беше гола. Устните и веждите й бяха боядисани. Приказният аромат на хиацинти я обгръщаше също както при първата ни среща.

— Най-сетне — прошепна нетърпеливо тя, взе главата ми в ръцете си и ме целуна по устата. Страните й бяха порозовели от очакване.

Никой не я пазеше. Никой не я беше затворил в женското отделение на къщата. Нищо не разбирах.

Тя ме държеше за ръка и това ми стигаше. Така, ръка в ръка, ние се качихме в огромната приемна на втория етаж. Сребърните вълни на Мармара просветваха през тесните прозорци.

— Краят е близо — започнах аз. — Не знаеш какво става по стените. Благодаря на Господа за това, че ми позволява още веднъж да те видя и да погледна в очите ти.

— Само да погледнеш в очите ми? — усмихна се Ана. — Само за това ли си дошъл? Та аз съм твоя съпруга.

Не, нищо не разбирах. Всичко изглеждаше като на сън. Може би вече бях убит. Може би някое гюлле така внезапно ме беше ударило, та душата ми още се носеше по земята, обвързана от простосмъртните си желания.

— Пий! — прошепна съпругата ми Ана Нотарас и ми напълни бокал с ръждивочервено вино. Вкусвайки го, усетих, че го беше примесила по турски обичай с амбра. Защо й трябваше да подсилва изкуствено страстта ми? Аз и така безумно я желаех.

Устните й бяха по-ароматни от бокала с вино. Тялото й беше най-прекрасната и крехка чаша на света. Но когато я докоснах, Ана се отдръпна, зениците й се разшириха, после потъмняха и тя рече:

— Не, още не. Седни, любими мой. Първо трябва да говорим.

— Не казвай нищо — разочаровано помолих аз. — Не казвай нищо, единствена любима. Разговорите винаги завършват с кавга, обида и болка. Ние най-добре се разбираме без думи.

Тя се загледа в пода и обвиняващо рече:

— Само за леглото ли мислиш и за нищо друго? Аз само тяло ли съм за теб?

— Ти сама пожела това — промълвих със стегнато гърло. Тя вдигна очи и запремига, докато те се напълниха със сълзи.

— Бъди разумен — подкани ме Ана. — Срещнал си баща ми. Той е готов да ми прости, и на теб също, ако му дадеш възможност. За първи път той разговаря с мен като със зрял човек и ми изясни своите идеи, надежди и стремежи. За първи път аз го разбирам и ти също трябва да го разбереш. Той има план.

Студена тръпка премина през тялото ми, но Ана продължи, галейки нежно мръсната ми ръка:

— Той е мой баща. А баща ми не може да греши. След императора той е най-високопоставеният мъж в Константинопол. Когато василевсът предава своя народ и своята вяра и продава града си на латинците, моят баща е този, който носи отговорност за съдбата на народа. Това е негово задължение, от което не може да се откаже, колкото унизително и тежко да е то. Добре разбираш за какво става въпрос.

— Продължавай! — горчиво рекох аз. — Продължавай! Струва ми се, че съм чувал тези думи и преди.

— Баща ми не е предател! — избухна Ана. — Той никога няма толкова много да се унизи. Той е политик, който трябва да спаси това, що е останало за спасяване от руините на града.

Тя ме погледна любопитно през дългите си ресници. В очите й вече не се мяркаха сълзи, колкото и бързо да примигваше. Напротив. Като че ли тайно се забавляваше, леко подхвърляйки:

— След падането на града аз можех да стана съпруга на Мехмед. С този си брак султанът можеше да сключи договор с гърците. Баща ми прие много тежко факта, че една моя прищявка е объркала неговия план. Пък и аз как съм могла да знам? Той никога нищо не ми беше казвал.

— Колко много си пропуснала! — злобно отбелязах аз. — Първо от теб е трябвало да стане василевса, а после една от безбройните жени в харема на бъдещия световен властелин. Какъв лош късмет! Разбирам добре твоите съжаления. Но не се коси: не ми остава дълго да живея и след моята смърт ти ще бъдеш свободна.

— Как не те е срам да ми говориш по този начин! — гневно извика тя. — Знаеш, че те обичам! И не бива да говориш за умиране. Ние заедно имаме много години живот пред себе си. Ще разбереш, ако послушаш бащиния ми съвет.

— Нека чуем този съвет, който той не посмя сам да ми предложи — подканих я горчиво аз. — Но побързай! Трябва да се върна на крепостната стена.

Ана ме сграбчи с двете си ръце, все едно че искаше да осуети моето заминаване.

— Ти няма да се върнеш там. Още тази нощ ще отидеш в султанския лагер. Не е необходимо да му говориш за защитата на града, ако това оскърбява честа ти. Ще му предадеш само тайно послание от моя баща. Султанът те познава и ти вярва. Всеки друг грък ще бъде заподозрян.

— И какво е това тайно послание? — попитах аз.

— Татко не може да го напише — с готовност заобяснява Ана. — Макар че има доверие в теб и в султана, писмено послание би било твърде опасно. Има хора, дори сред приближените на султана, които работят срещу него и поддържат гръцката съпротива. Вероятно знаеш това. Ала ти трябва да предадеш на Мехмед, че съществува силна партия на мира в този град, която не одобрява императора и която е готова да сътрудничи с турците съгласно поставени от султана условия. Кажи му: „Ние сме тридесет на брой, високопоставени и влиятелни люде — баща ми ще ти каже имената им, — които разбират, че бъдещето на гръцкия Константинопол зависи от дружбата и разбирателството със султана. Нашата чест не ни позволява да се намесим открито в негова полза, докато градът все още успява сам да се защитава. Но ние тайно работим за неговото добро и когато градът падне, той ще намери тук пълна администрация, на която народът има доверие. Затуй ние се поставяме под султанската закрила, смирено молейки нашият живот, както и животът на нашите семейства и собствеността ни, да бъдат запазени, когато той влезе в града.“ Ана ме погледна.

— Има ли нещо лошо в това? — попита тя. — Не е ли туй послание законно и почтено? Стоим между турците и латинците като между чук и наковалня. Само ако се освободим от императора и положим оръжие, ще запазим бъдещето на града. Ние не се предаваме в ръцете му. Неговият политически усет ще му подскаже, че такова разрешение е в негов интерес. Ти не си латинец — защо ти трябва да се биеш за тяхната кауза?

Тъй като оставах безмълвен в огорчението си, тя помисли, че разсъждавам, и продължи:

— Татко казва, че е въпрос на дни и градът ще падне. Затуй трябва да се бърза. Когато султанът разгроми латинската съпротива, ти ще влезеш с победителите в града и ще ме отведеш като твоя законна съпруга. По този начин ще си свързан с Нотарасовия род, а ти знаеш какво означава това.

Тя посочи с ръка мраморните стени, килимите, скъпата мебелировка, която ни ограждаше, и допълни още по-възбудено:

— Това не е ли по-добро от нещастната дървена къща, в която ме заведе? Кой знае, може би един хубав ден ще отидем да живеем във Влахернския палат. Ако поддържаш баща ми, ще принадлежиш към най-изисканото общество в Константинопол.

Ана замълча с пламнали от ентусиазъм страни. Беше мой ред да говоря.

— Скъпа, ти си дъщеря на баща си и нека бъде така. Но аз нямам намерение да разнасям бащините ти послания до султана. Нека си избере някой друг, който има повече политически разум от мен.

Лицето й помръкна.

— Страх ли те е? — попита студено тя.

Вдигнах шлема си, който стоеше в скута ми, и го ударих в пода.

— Ако служех на правата кауза, бих отишъл веднага при султана, макар че ще бъда съсечен на място — викнах аз — Не става въпрос за страх. Повярвай ми, Ана, властолюбието е заслепило баща ти. Доверявайки се на султана, той копае собствения си гроб. Не познава той Мехмед, но аз го познавам — Ако това бяха ония минали времена — продължих аз — може би щеше да има някакъв смисъл в неговите кроежи! Но с огромния султански топ е настъпила нова ера. Ново време, когато никой не ще може да има доверие на съседа си и когато човекът ще е само безпомощно оръдие в ръцете на властта. И дори султанът с ръка на Корана да се закълне в своя Пророк и във всички ангели, той пак вътре в сърцето си ще се надсмива, защото не вярва нито в Пророка, нито в ангелите. Ще, премахне баща ти от пътя си веднага, щом като вече няма полза от него. Ала аз само си губя времето, като се опитвам да предупредя Нотарас. Той никога няма да ми повярва. Дори да можехме да се доверим на султана, аз никога не бих се върнал при него. Ако ще да ме молиш на колене. Това е моят град. Когато той се сражава, аз се сражавам заедно с него. Когато стените му рухнат, аз ще изчезна заедно с тях. Това е последната ми дума, Ана! Повече не ме мъчи. Не измъчвай и себе си!

Тя втренчи поглед в мен, бледа от гняв и разочарование.

— Тогава ти не ме обичаш.

— Не, не те обичам! — казах аз. — Това беше грешка и заблуда. Мислех те за друга. Но, прости ми, ако можеш, скоро ще си свободна. Ако учтиво се помолиш, султанът все още може да те пожелае за харема си. Послушай бащиния си съвет — той най-добре ще уреди всичко.

Изправих се и взех шлема си от пода. Вълните на Мармара блестяха като разтопено сребро. Лицето ми се отразяваше в полирания мрамор на стените. Бях я загубил безвъзвратно и в този момент бях студен като късче лед.

— Ана — започнах аз, но гласът ми изневери, — ако искаш да ме видиш, ще ме намериш на стените.

Тя не отвърна. Оставих я и си тръгнах. Но на стълбището тя ме достигна и, почервеняла от унижение, извика:

— Сбогом тогава, проклет латинецо! Няма да се срещнем отново! Ще се моля на Бога да умреш и да се отърва от теб! И ако видя мъртвото ти тяло, ще го заплюя в лицето и ще съм свободна!

Излязох и наложих шлема си, а проклятието й още кънтеше в ушите ми и устните ми трепереха. Черният жребец на Лукас Нотарас вдигна глава и изпръхтя. Не го погалих. Метнах се на седлото и забих пети в хълбоците му. По-късно хората разправяха, че видели Ангела на смъртта да препуска през града. Лицето му било сиво, очите — изпъкнали, и имал пяна около устата. Черният ангел яздел на черен жребец. Но това не е вярно. Хората преувеличават. Това съм бил само аз.

Сега е полунощ. През тази нощ жадувам смъртта така, както никога преди. Джустиниани ми е позволил да я потърся, тъй като говоря турски и мога да му помогна в неговото начинание. Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен!

Защото обичам. Защото безгранично и безнадеждно я обичам! Сбогом, Ана Нотарас, любима моя!