Черният ангел

25 май 1453

Рано сутринта император Константин свика Сената, своите съветници и представителите на църквата. Той съобщи, че патриарх Григорий Мамас доброволно се е отказал от длъжността си. Кардинал Исидор също не участваше. Затворил се е в кулата, която е назначен да отбранява.

Това беше последният опит да се помирят привържениците и противниците на унията. Ала и той остана половинчат. Освободихме се от един старец, когото гърците мразят, а латинците презират, но църквата сега е без патриарх. От монашеската соба в Пантократорската обител непримиримият дух на отец Генадий владее над черкви и манастири, предричайки унищожение.

Рано сутрин не е най-подходящото време за преговори. Повечето от гърците бяха будували цяла нощ по стените. По лицата на всички се чете умора и безнадеждност. Сенаторите, придворните, архиереите и дори Францес се обединиха в молбата си василевсът да напусне града: „Градът вече не може да бъде спасен. Спасете поне свещената личност на императора!“

Джустиниани може би все още е готов да предостави своя кораб на василевса, но венецианците не са съгласни с неговото заминаване. Без него гърците няма да стоят по стените и ще настъпи хаос. Изтощеният от будуването и постите Константин припадна, като чу виковете, които изразяваха повече недоверие и желание за капитулация, отколкото любов към него самия. Свестиха го, разтривайки лицето му с розова вода. След като отново се изправи, той на висок глас още един път увери всички присъстващи, че ще остане в града до самия край.

Турските миньори са се изхитрили и вече не се опитват да прокопаят тунели, които да водят под стените вътре в града. Копаят само денем, когато грохотът от артилерийската канонада и земетръсите пречат за тяхното проследяване. Днес беше разкрито, че са подкопали крепостната стена край Калигарската порта в един участък от десетки стъпки, като придържат основите й с дебели подпори. Ако бяха успели да си свършат работата и да запалят подпорите, стената щеше да се срине и турците щяха безпрепятствено да проникнат в града. Та нали пред Влахернския палат няма външна стена.

Не успяха обаче. Само че германецът Грант беше ранен в главата и в бедрото. С бастун в ръка, с посивяло лице и блестящи от треската очи, накуцвайки, той все още се опитва да се придвижва, като категорично отказва да лежи в леглото.

Аз съм здрав. Косата ми отново е започнала да расте и раната ми се е затворила. Пълни бойни доспехи все още не мога да облека, но от един убит турчин си набавих арабска ризница, изплетена от метални халки. Чувствам се много по-леко от преди.

В султанския лагер са обявени повсеместни пости и всеки правоверен трябва да изпълни всички обливания и молитви. Раздразнени от жажда и глад, турците атакуват цял ден и вият като глутница диви кучета при гледката на всеки паднал в боя християнин. От време на време викат в хор: „Аллах е един и Мохамед е неговият Пророк!“ Техните мрачни, но триумфални викове действат потискащо както на гърците, така и на латинците. Някои по-елементарни люде сред латинците са започнали да обсъждат следния проблем: „Възможно ли е Господ да позволи на турците да победят? — питат те. — Ако е така, това не е ли доказателство, че техният бог е по-могъщ от нашия и че техният Пророк е по-велик от Христа, който се остави да бъде разпънат на кръста?“

Миното, венецианският байло, е станал много набожен и е получил опрощение. Възнамерява да се състезава с Джустиниани и да докаже, че венецианецът е равен на генуезеца. Венецианските войници от корабите проявяват невиждано мъжество, защитавайки северната част от Влахернския палат — Пентапиргионската крепост. Там все още нито един турчин не е достигнал върха на крепостната стена.

През нощта в турския лагер изведнъж запалиха огромни огньове. Тъпани забиха и зурни запищяха така пронизително, та по стените помислиха, че е избухнал пожар. Но това е само част от турския празник. Когато падне мрак, им е позволено да пият и да ядат, а в зори, когато бял конец може да бъде различен от черен, постите започват отново. Благодарение на гигантските огньове лагерът беше светъл като ден.

Колкото повече наближава решителният час, толкова повече венецианците се дразнят от моето присъствие. Обвиняват ме, че ги шпионирам в полза на Джустиниани, а раздразнението им е доказателство, че кроят нещо. Вероятно планират как да обърнат победата в полза на Венеция, ако генералният щурм не успее и обсадата бъде вдигната. Предимствата от един такъв успех са толкова големи, че си заслужава да се опита и невъзможното. Още повече, че стените около Влахернския палат са съвсем здрави и ако венецианците ги отбраняват, турците никога не биха могли да проникнат оттам в града.

Там, където външната и вътрешната стена се съединяват под прав ъгъл със стените на Влахернския палат, има малка, наполовина вкопана в земята вратичка, която се отваря направо към една от улиците. Преди много векове тя е била използвана като пряк път към една арена извън града и затова е известна под името Керкопорта, макар че в по-късни времена е била изцяло зазидана. Сега тя наново е отворена, както всички останали странични врати. През нея лесно се минава от Порфирогенетоския дворец до сектора на братята Гуачарди край Карисиосовата порта, а оттам помежду двете стени — до хората на Джустиниани.

При Керкопорта стената не е повредена и турците никога не са се опитвали да я атакуват, тъй като стените под прав ъгъл излагат всяко нападение на безмилостен кръстосан огън. По този защитен проход подразделения бързо могат да бъдат изпращани на помощ при Карисиосовата врата и Свети Романовата порта, където крепостните стени са сравнени със земята. Венецианците са сформирали специални резерви, които при необходимост могат да бъдат проводени до братята Гуачарди. Този тих участък около Керкопорта се отбранява от шепа гръцки войници. За да отдам справедливост на латинците, трябва да отбележа, че са поели отбраната на по-опасните сектори.

Малко преди полунощ Мануил дойде при мен. Уплашен и разтреперан, той ми каза:

— Голямата черква гори!

Качихме се на покрива, където вече се беше събрала група зяпачи. В турския стан огньовете още ярко горяха, но в самия център на тъмния град гигантските кубета на „Света София“ искряха с необикновена, неземна светлина. Не беше пожар, а по-скоро ярко синкаво сияние. Съзирайки това, латинците си зашепнаха един на друг, обявявайки видяното за лоша поличба.

Това странно сияние стоеше над куполите и не ставаше нито по-ярко, нито по-тъмно. Безпокойството ме подтикна да се отправя към катедралата и по пътя не бях сам. Обкръжен бях от развълнувана тълпа, която отиваше в същата посока. Дочувах хълцането на жените и монотонното пеене на монасите. Около черквата синята светлина беше толкова силна, та никой не смееше да се приближи. Хората падаха на колене и започваха да се молят. Господ ни даваше знак. Свръхестественото придобиваше земни очертания. Сега, когато съм видял всичко това със собствените си очи, не мога да не повярвам, че Христовата ера на земята е към своя край и че времето на дивия звяр е дошло.

Черковният купол свети и искря около час. След което сиянието помътня, потрепери известно време и изчезна. Небето беше покрито с облаци и за миг всичко потъна в непрогледен мрак. Турските огньове също бяха загаснали и техни отблясъци престанаха да се отразяват в облаците над главите ни. Въздухът беше влажен, изпълнен с мирис на пръст и разложение, та имах усещането, че вървя из черковен двор с прясно разровени гробове.

В тъмнината нежна топла ръка се мушна в моята длан. Вероятно се заблуждавах, въобразявайки си, че я познавам. Може би това беше ръката на някое дете, загубило родителите си, което търсеше сигурност при мен, или на жена с обладана от мрак и страх душа, която жадуваше за мъжка компания. Ала аз познавах тази ръка. Топла и безпомощна, тя беше безмълвна молба за одобрение пред смъртта.

Тя нищо не каза. Дишахме в тъмнината и ръцете ни се докосваха. Сърцата ни болезнено се докосваха и биеха като едно. Беше ни добре. Така беше най-добре. Така се разбирахме един друг и думите щяха да прекъснат връзката между нас.

Толкова простичко, естествено — така кратко, жално и безпомощно. Трескава ръка в мрака на нощта, сред тежкия мирис на пръст. Над гробовете и над смъртта протягахме ръцете си за помирение. Само миг и тя си беше отишла.

Дори да беше заблуждение или игра на въображението, то ми помогна и в сърцето ми всичко се уталожи. Връщайки се като сомнамбул във Влахернския палат, в душата си не носех вече горчивина. Бях свободен — мъглите се бяха разсеяли. Бях станал свидетел на божествено знамение и в ръката си бях държал човешка ръка.