19 май 1453

Изглежда ми е писано да пресуша до последна капка чашата на разрушението и смъртта.

Не ми беше съдено да погина предната нощ.

Веднъж, за да направя впечатление на Джустиниани, аз му казах, че съм неуязвим. Имах предвид само, че духът може да владее над тялото и над неговите болки. Неуязвим не съм. И тялото ми вече не се подчинява на духа.

Професионалните войници завистливо ми викат:

— Имаш късмет, Жан Анж.

Това не е късмет. Все по-ясно и по-болезнено откривам, че никой не умира преди да му е дошъл часът.

Така случайно, така безсмислено, както изглежда, смъртта вилнее по стените ден и нощ, всеки изстрел следва пътека, която е предопределена от Всевишния.

Миналата нощ унищожихме турската обсадна кула. Мнозина са на мнение, че това е по-голямо чудо от нейното построяване.

В най-тъмните часове на нощта аз лежах в основите й, облечен в турски дрехи. Чух паролата им. Някой в тъмното стъпи отгоре ми, но тъй като не помръднах и мускул, помисли ме за труп. Два часа преди изгрев проникнахме в кулата, разбихме и отворихме всички порти и успяхме да хвърлим вътре няколко гърнета, натъпкани с барут. Без тяхната помощ никога нямаше да я запалим. Косата и веждите ми са обгорени, а ръцете ми са покрити с мехури. Джустиниани не можа да ме познае, когато пълзешком се дотътрих до стената. От тези, които влязоха в кулата, аз съм единственият оцелял.

Няколко души от охраната на кулата успяха да се спасят. Тази сутрин султанът нареди да ги посекат и да набият главите им на колове.

Топовната канонада бучи в ушите ми и подът под мен се тресе.

Но по-лоша от смъденето на лицето и ръцете е парещата горчивина в сърцето ми.

Първият път беше след земетресението в Унгария. След това край Варна. Тогава той ми рече: „Ще се срещнем отново край Свети Романовата порта“. Миналата нощ го очаквах, но той не се появи.

Загрузка...