Загубихме и последната си надежда. Василевсът е прав. Чрез пости, бдение и молитви той е по-чувствителен от нас към предсмъртните издихания на собственото си царство.
При изгрев бригантината, изпратена да търси венецианската флота, се завърна, без да е изпълнила своята мисия. С много късмет, мореплавателско умение и нечувана храброст корабът се беше промъкнал невредим през Дарданелите и през турските морски патрули.
Дванадесет мъже бяха отплавали — дванадесет се завърнаха. Шест от тях са венецианци, а останалите — гърци. Двадесет дена бяха кръстосвали Егейско море в постоянен страх от турските патрули и не бяха видели нито един християнски кораб.
След като разбрали, че търсенето е напразно, те се събрали на съвещание. Някои казали: „Изпълнихме своето задължение. Повече не може да се направи. Защо да се връщаме в ада? Падането на града е сигурно.“
А други се обадили: „Ние сме изпратени от василевса. На него трябва да дадем своя отчет, колкото и напразни да са били усилията ни. Но нека да гласуваме.“
Погледнали се един друг в очите, избухнали в смях и единодушно решили да се върнат в Константинопол.
Срещнах двама от тези мъже във Влахернския дворец. Те все още се смееха от все сърце, когато разказваха за безплодното си пътешествие, докато венецианците им наливаха вино и ги потупваха приятелски по гърбовете. Но очите им — брулени от морето и страха — не се усмихваха.
— Как имахте кураж да се върнете към сигурна смърт? — попитах ги аз.
Те учудено обърнаха почернелите си от вятъра и слънцето лица към мен и в един глас отвърнаха:
— Ние сме венециански моряци!
Това, изглежда, беше достатъчно. Нека Венеция, кралицата на всички морета, да е алчна, жестока и пресметлива, но тя все още възпитава своите синове да живеят и да умират, защитавайки нейната чест.
Но шест от дванадесетте бяха гърци. Те показаха, че и гъркът може да бъде верен на една загубена кауза — до смърт.