Черният ангел

Пролог

Бунтовните ангели падат, увенчани с пламъци.

Докато се сгромолясват в бездната, биват прокълнати подобно новоослепени, защото както Мракът е неимоверно по-ужасен за позналите Светлината, така и отнетата Божия милост два пъти по-горестно терзае сиялите някога в нейната топлина. Писъците им са страховити в още по-страховита агония, а горящите им тела за пръв път озаряват сенките на Преизподнята. Най-нисшите духом се спотайват в Бездната и там създават свой свят, който тепърва ще обитават.

Пада и последният от богоотхвърлените, поглежда нагоре — към Небесата — и вижда онова, което отсега ще му бъде отречено навеки. А то, също като възмездието, е така ужасяващо, че пламва в очите му, за да се запечата завинаги там. И докато Небесата се затварят над него, дадено му е за миг да съзре чезнещия сред тъмни облаци Божи лик. Тогава и красотата, и болката в този светъл образ се запечатват навеки в паметта и очите му. Върху него ще тегне прокоба за вечни времена — да бъде прокуден, отбягван дори и от своите, защото какво по-болезнено за падналите му събратя от това да виждат в мрака на зениците му сияйния Божи дух?

Останал един, той се разкъсва на две, за да не бъде самотен в своята безутешност. И тази двойка — братя демони, — създадена от едно същество, ще броди по все още образуващата се Земя. След време към нея ще се присъединят още неколцина от падналите ангели, уморени от криене в създаденото от самите тях черно царство. И наистина, какво е Адът, ако не вечното отсъствие на Всевишния? Съществувание в мъка и горест със завинаги отречени надежда, изкупление и любов. Не е ли вярно, че за низвергнатите и отстъпниците Адът не се вписва в ничия география?

Накрая богоотхвърлените ангели се изтощават от безнадеждно скитане в пустия свят без възможност да дадат воля на яростта и отчаянието си. Намират мрачна бездна, където се скриват и потъват в дълбок, подобен на смъртоносна дрямка сън. Сън, защото наказанието им изключва Смъртта. Така ще изчакат появата на Човека. Ще минат много години, човеците ще копаят галерии, ще ровят под земята, ще осветяват създадените от тях кухини и тунели. А най-дълбоката и най-голямата ще бъде една от сребърните мини при Кутна Хора в Бохемия[2] на име Кант.

Казано е също, че когато тази мина стига крайната си дълбочина, факлите на миньорите затрептяват от повея на вятър, макар че там вятър не би могло да има, те чуват също и мощно стенание, сякаш нечии души били освободени от оковите си. Разнася се силна миризма на изгоряло, някои тавани рухват. Започва да бушува буря от прах и нечистотии, понася се по тунелите, ослепявайки и задушавайки всичко живо по пътя си. Оцелелите разправят после за чути от тях гласове в бездната, а сред мрака усещат и плясъка на гигантски криле. Стихията се понася към главната шахта, оттам изригва като вулкан нагоре към нощното небе, а свидетели на случилото се разказват, че в сърцето на буреносния стълб горят червени петна, сякаш облакът носи и пламъци.

А бунтовните ангели приемат човешки образ и се заемат да създадат свое невидимо кралство, което да управляват с лукавост, потайност и корумпираната воля на подставени. Водачи ще станат двама братя демони, най-силните и най-големите от всички паднали Черни ангели. Първият, наречен Ашмаел[3] или Асмодей, е винаги в центъра на най-страшните и кръвопролития битки. Нашепва празни обещания за слава в ушите на амбициозни, суетни и користолюбиви управници. Другият на име Имаел или Имодей води своя война срещу Светата църква и служителите на Бога, наказва и прогонва брат си. Опожарява и насилва, сянката му неотклонно пада върху разрушените и разграбени манастири, пламтящите църкви и катедрали. И двамата братя носят в очите си Божия знак, подобен на бяла резка. Асмодей в дясното око, Имодей — в лявото.

Но в арогантността и гнева си Имодей допуска да бъде видян за миг в истинската си, зла и нечестива форма. Насреща му излиза един цистерциански монах на име Ердрик от манастира в Седлиц. Сражават се над вани с разтопено сребро в една голяма леярна близо до Седлиц в Бохемия. И в разгара на битката, уловен в мига на преминаване от човешката си форма в Другата, Имодей е повален и пада във врялата руда. Ердрик охлажда метала, оставяйки го да се втвърди, така демонът е уловен в среброто, неспособен да излезе от тази най-чиста по съдържание клетка.

Асмодей усеща болката на брат си и мигом тръгва да го търси, но монасите скриват сребърния блок добре и го държат далеч от всички търсачи и опити да бъде намерен. Асмодей обаче не престава да търси брат си, а след време към усилията му се присъединяват и други от Черните ангели, както и близки духом и корумпирани от обещанията му хора. Всички носят таен знак — клеймо над китката, за да се разпознават едни други, а той е с двузъбец — вила с два шипа, защото според отколешни сказания такова е главното оръжие на падналите ангели.

И те наричат себе си Вярващите.

Глава първа

Жената слезе внимателно от автобуса, държеше се здраво с дясната ръка за перилото, докато бавно стъпваше на земята. Въздишка на облекчение се откъсна от устата й, след като стъпи на равното и с двата крака, онова облекчение, което винаги изпитваше при безпроблемно изпълнение на проста задача. Не беше стара, едва бе прехвърлила петдесетте, но изглеждаше доста по-възрастна, а така се и чувстваше. Много бе изстрадала, насъбрали й се бяха мъки — натежали, увеличили бремето на годините. Косата й бе сребристобяла, отдавна бе забравила пътя към фризьорските салони, където навремето ходеше всеки месец да я боядисва. Около очите й имаше мрежа от бръчици, разпрострели се хоризонтално подобно белези от зараснали рани, а на челото й също се спускаха подобни линии. Знаеше защо ги има, от време на време се улавяше, че гледа в огледалото или във витрините на магазините и примигва както при болка, а промени ли се изражението й, то бръчките неизменно ще изпъкнат още повече. Промяната причиняваха винаги едни и същи мисли, едни и същи спомени, постоянно се появяваха и познатите до болка лица. Момчето, вече мъж; дъщеря й, както някога я знаеше и както би могла да изглежда днес; онзи, който бе баща на момичето, лицето му понякога разкривено в страстен напън, както в мига на зачеването, друг път смазано, разбито, както когато затваряха ковчега му, за да го положат в гроба и накрая да изтрият физическото му присъствие на този свят.

Отлично знаеше, че нищо, просто нищо на този свят не може да състари една жена така, както грижите и тревогите около едно изпуснато дете. През последните години бе станала податлива на дребни премеждия, дето създават мъчнотии на жени, по-възрастни от самата нея поне с десетилетие. И все повече време й бе нужно да се възстановява от тях, много повече, отколкото преди. Дребни неща, за които обаче човек в нейното положение трябва винаги да внимава: изненадващо появяващи се бордюри на тротоарите; пукнатини по плочките на паважа; неочакваното подрусване на автобуса в мига, когато се изправя; разлятата и сетне забравена вода по кухненския под. От тези неща се плашеше много повече, отколкото от младежите, дето вечер се събираха в паркинга на стриптийзьорското заведение недалеч от дома й и с жадни очи се оглеждаха за лесна плячка — уязвими, по-слаби от тях хора. Съзнаваше, че никога няма да я изберат за жертва, защото от нея се страхуват повече, отколкото от полицията и от по-сериозните престъпници. А се страхуваха, защото познаваха човека, застанал някъде в сенките на живота й. Нещо в нея ненавиждаше факта, че ги е страх, макар и в същото време да се радваше, че има такава защита. А тя бе спечелена по най-трудния начин; смяташе, че е получена с цената на една изгубена човешка душа.

Понякога се молеше за него. Другите в паството се биеха в гърдите екзалтирано, пищяха „Алилуя!“ и поклащаха глави пред проповедника, а тя мълчеше, свела очи към гърдите, и безмълвно пледираше неговата кауза. В миналото, преди много време, бе молила Провидението да го възвърне към заслепяващата Си светлина, да го окуражи да потърси изкупление и спасение, намиращи се единствено в отказа от насилие и греховен живот. Днес вече не вярваше в този вид чудеса. И вместо тях умоляваше Всевишния да бъде милостив и да прости благосклонно прегрешенията, когато в деня на страшния съд изгубената овца застане пред трона Господен. Молеше го да отсъди справедливо живота му и в него да съзре онези дребни актове на човешко достойнство и почтеност, които ще натежат в полза на опрощението или поне на снизходителността.

Сигурно обаче имаше човеци, неспособни да избегнат вечното проклятие, извършили грехове така грозни, че прошката става недостижима за тях. Проповедникът винаги твърдеше, че Господ Бог прощава на всички, но само когато грешникът осъзнае лошото в себе си и потърси пътя на доброто. И ако това е вярно, значи молитвите й бяха напразни, а той бе осъден на вечни мъки.

Показа билета си на човека, който разтоварваше багажа от автобуса. Той бе леко груб с нея, но, изглежда, такъв бе и към всички останали — намусен, враждебен. Наоколо се навъртаха млади мъже и жени, загледани в осветените прозорци на рейса и в слизащите пътници, а в очите им бляскаха опасни пламъчета — като на диви зверове, страхуващи се от огъня, но жадни и гладни за онова, което е в кръга на топлината му. Притисна чантата към гърдите си и повлече куфара си на колелца към ескалатора. Вървеше бавно и се оглеждаше, повтаряйки наум десетките съвети и предупреждения за джебчии и всякакви бандити. Не приемай никакви предложения за помощ, колкото и да са любезни — това бе основното напътствие на близките от родния град. Не говори с никого, сто на сто ще има разни добре облечени типове, които ще настояват да „помогнат на възрастната дама“, най-вече да й носят чантата, при това ще бъдат много добре облечени и ще сипят само вежливости.

Подобни предложения обаче нямаше и тя необезпокоявано слезе по ескалатора към натоварените улици на непознатия град, толкова чужд, колкото би могъл да бъде например Кайро или Рим — при това мръсен, задръстен и изобщо отблъскващ. На лист хартия имаше адреса и упътванията на човека от хотела. С мъка ги бе записвала, постоянно го бе молила да повтаря думите си по телефона, защото не ги чуваше добре, а той бе нетърпелив и нелюбезен, с твърд чуждестранен акцент. А и името на хотела бе съвсем неразбираемо, особено произнесено от устата на имигрант.

Вървеше по улицата и теглеше подобния на пътна чанта куфар. Внимателно следеше номерата на улиците, опитваше се да не прави излишни завои и така постепенно стигна до голямата полицейска сграда. Тук се наложи да чака поне час, докато накрая дойде служител да говори с нея. Носеше тънка папка с досие, но тя не можа да му каже нищо повече от вече съобщеното по телефона. На свой ред и той бе лаконичен: рече, че полицията правела каквото трябвало, каквото можела. И все пак се наложи да попълва още формуляри с надеждата, че всяка, макар и най-дребна подробност може да насочи полицаите към дъщеря й. Сетне си тръгна, на улицата хвана такси. През неголемия отвор в плексигласовата преграда подаде на шофьора листа с адреса на хотела. Попита го колко ще й струва до там, а той вдигна рамене. Беше азиатец, не хареса онова, което видя на листа.

— Трафик. Кой знае?

Махна с ръка встрани към бавно лазещите автомобили, камиони, автобуси. Клаксони пищяха високо, водачи си подхвърляха гневни реплики. Атмосфера на нетърпение, досада, неудовлетворение, а встрани надвиснали огромни, прекалено високи сгради, напълно неадекватни като мащаби спрямо онези, които би трябвало да живеят и работят в тях. Не можеше да си обясни как изобщо човек би могъл да се засели в такова място.

— Двайсет — рече по едно време таксиджията.

Тя се замисли, надяваше се да е по-малко. Двайсет долара са доста пари, а не знаеше колко време ще й се наложи да остане тук. Стаята си бе запазила за три дни, имаше достатъчно средства да си позволи още три, поне като се храни икономично и евтино, а и като опознае спецификата на метрото. Бе чела за него, бяха й давали и съвети, на живо обаче не беше го виждала, пък нямаше и добра представа как функционира. Знаеше и друго: не обичаше да слиза надълбоко под земята, в мрака, обаче не можеше да си позволи постоянно да използва таксита. Може би автобусният транспорт беше за предпочитане? Автобусите поне се движеха на земята, за сметка на това много бавно. Такъв беше този огромен град.

Той може би щеше да й предложи пари, веднъж само да го намери. Но не. Тя щеше да откаже парите, както винаги ги бе отказвала. Чековете му връщаше най-грижливо, той ги изпращаше на посочен от нея адрес — единственият контакт, който бе разрешавала досега. Парите му бяха нечисти, както и самият той. Опетнени. Само че, ето на, точно сега имаше нужда от помощта му. Но не от пари, а от информация, от големия му опит и познания. Нещо ужасно се бе случило на дъщеря й, в това бе повече от сигурна, макар и да не можеше да обясни защо е толкова уверена.

Алис, Алис, мила, защо ли ти трябваше да идваш на това проклето място?

Собствената й майка бе благословена или може би прокълната, но носеше онази особена дарба в себе си: да вижда невидимото. Винаги знаеше къде има страдащи, усещаше, когато близки, скъпи за нея същества са в опасност или пострадали. Говореше с мъртвите, общуваше с тях, а те й казваха разни неща. Животът й бе един постоянен шепот. Дарбата не се предаваше по наследство и затова самата тя пък бе благодарна. Но въпреки това понякога се питаше дали не е наследила поне частица от нея, искрица от неведомата и могъща майчина сила. Или може би майките са прокълнати от природата да усещат интуитивно страданията на децата си, дори и когато те са далеч, далеч от тях? Със сигурност можеше да каже поне едно: покой не бе имала през последните дни, а затвореше ли очи, унесеше ли се в полудрямка, гласът на дъщеря й настойчиво звучеше в съзнанието й, зовеше за помощ.

Тя, разбира се, щеше да му каже това. С надеждата, че ще я разбере. Дори и да не се получи така, пак бе уверена, че ще помогне. Защото момичето бе негова кръв, една кръв бяха и тримата.

И ако на този свят имаше нещо, което той да разбира добре, това бе, че кръвта вода не става.

Паркирах в тясна уличка на двайсетина метра от къщата, слязох и останалото разстояние го минах пеша. Вече виждах Джаки Гарнър ясно, приклекнал зад стената на парцела, носи черна вълнена шапка, черно яке, черни джинси. Ръцете му — голи, от устата му излизат кълбета фантомна белезникава пара. Под разкопчаното яке се чете изписана на тениската дума — Силвия.

— Ново гадже, а? — подхвърлих.

Джаки разтвори якето широко, за да видя по-добре фланелката. Надписът бе по-дълъг: Тим Силвия „Мейниака“, а отдолу се кривеше и несполучлива карикатура. Засмях се, това бяха името и прозвището, по-скоро прякорът на едно от нашите местни момчета, прочуло се като боксьор. Прякорът бе игра на думи: маниак и Мейн, нашият щат. През септември 2002 година Тим Силвия, 130-килограмово мъжище на двайсет и няколко години, а на ръст близо два метра, се оказа първият жител на Мейн, който се представи отлично в решаващ боксов шампионат, а през 2003 г. спечели в Лас Вегас и титлата в тежка категория, нокаутирайки непобедимия дотогава шампион Рико Родригес с дясно кроше още в първия рунд. „Главата му отнесох, начи!“ — похвалил се след мача Силвия на спортните репортери, а всички наши хора там се почувствали невероятно горди и сетне за тази победа и за съответното изявление се носеха легенди. За беля, по-късно, май след първата защита на титлата срещу една друга грамада на име Ган Макджий Гиганта, Силвия го заковаха на стероидния тест, а той доброволно се отказа от титлата и свали колана. Помня веднъж Джаки ми разказваше, че бил на мача на първия ред, а пръски от кръвта на Макджий попаднали на джинсите му. Оттогава си ги пазел само за специални случаи.

— Късметлия — рекох му тогава, а той отвърна:

— Един приятел ги бачка специално и ги шитка. Ако искаш, да те уредя по-евтино, а?

— Иначе не бих ги и взел — засмях се аз. — Всъщност изобщо не ми трябват.

Тогава Джаки се обиди. Чувствителен си бе, пък обичаше да се представя за по-големия брат на Силвия, тоест от същото човек тесто, че и боксьор, само че излязъл от форма.

Сега го запитах за работата, с която се бяхме заели.

— Колко хора са в къщата? — говорех тихо, но мисълта му бе на друга вълна.

— Я гледай ти, облечени сме еднакво — подхвърли той.

— Какво?

— Еднакви дрехи носим — скивай, ти си със шапка, същото яке, джинси. Само дето носиш ръкавици, аз пък съм с ей такава тениска. Иначе сме като близнаци.

Свястно момче беше Джаки Гарнър, обаче си падаше откачалка. Някой ми каза веднъж, че заряд избухнал случайно току до него по време на армейската му служба в Берлин, а то беше горе-долу малко преди падането на Стената. Бил в безсъзнание почти седмица, а след като дошъл на себе си, цели шест месеца не си спомнял нищо от това, което се е случило след 1983 г. Дори и след като се възстанови напълно, в паметта му пак имаше празноти. Редовно стряскаше продавачите в музикалния ни магазин, търсейки „нови“ компактдискове, дето всъщност бяха с по петнайсетина години остарели. От армията го пенсионираха, след това се хвана да работи на хонорар, наемник най-вече за силова работа. Познаваше оръжията, добре боравеше с тях, наясно беше с техниката на проследяването, пък и доста силен физически беше. Виждал съм го с лекота да се оправя с трима в кръчмарско сбиване, обаче от онзи заряд наистина му хлопаше дъската и понякога се държеше направо като дете.

Както и сега.

— Джаки, не сме на танци, братко. Няма значение как сме облечени, еднакво или другояче.

Той сви рамене, отмести поглед. Веднага загрях, че пак се е обидил.

— Виж сега, аз само казах, че е интересно — изтърси той с престорено безразличен тон.

— Аха, другия път като ти се обадя, първо ще те питам какво да си облека. Хайде, Джаки, че ще замръзнем. Давай да вършим работата.

— Нали ти си началникът, ти ще кажеш — веднага отвърна той, то така си и беше.

С пуснати под гаранция и скатали се от закона хора аз поначало не се занимавам. Най-вече защото по-умните винаги духват извън щата, някои към Канада, други на юг. Както и повечето други частни ченгета, имам контакти в банките и телефонните компании, обаче не си падам по идеята да хукна да преследвам някой боклук през половината национална територия срещу заплащане от порядъка на пет на сто от гаранцията. Иначе единственият по-сигурен начин е да го чакаш да се издаде сам, като използва банкомат или кредитна карта, за да плати в някой мотел.

Сегашният случай бе по-различен. Въпросният тип се казваше Дейвид Торанс. Беше се опитал да ми свие мустанга, за да избяга с него след опит за обир на бензиностанция на „Конгрес“. Колата бях оставил на съседен паркинг, а Торанс бе прецакал запалването в обречен опит да я подкара, след като някакъв друг тарикат затиснал неговия шевролет и нямало как да излезе. Но ченгетата го хванали на две пресечки разстояние, след като хукнал да се спасява пеша. Същият юнак си имаше досие с дълга поредица дребни престъпления и присъди, обаче и поредния път се бе измъкнал под гаранция благодарение на сънлив съдия и бързо ломотещ адвокат. В интерес на истината съм длъжен да кажа, че заспал или не, съдията бе определил гаранция от 20 000 долара с надеждата да осигури присъствието на Торанс на процеса. Освен това в протокола бе записано, че го задължил ежедневно да се обажда в Портландското полицейско управление. Гарант на име Лестър Пийтс дал парите, обаче нашият човек му вързал тенекия и се укрил по бързата процедура. А причината бе следната: в пропадналия обир Торанс ударил някаква жена по главата, за да я разкара от себе си или може би да я накара да млъкне, а тя впоследствие изпаднала в кома. Това станало малко по-късно, след явяването при съдията. Затова Торанс рискуваше да получи и значително по-тежки обвинения, респективно присъда, особено ако жената завършеше зле. Дори и доживотен затвор. Гарантът бе заплашен да изгърми с двайсетте си бона, при положение че Торанс не се появи, да не говорим за загубена репутация и сериозни проблеми с местния закон.

Аз се захванах с Торанс по още една причина: знаех за него нещо, което не бе широко известно. Поддържаше връзка с една разведена дама на име Оливия Моралес, келнерка в мексикански ресторант в нашия град, а бившият й съпруг бе по-ревнив и от Отело и с толкова изтощени нерви, че в сравнение с него действащите вулкани са съвсем стабилни като конфигурация. Бях ги виждал да се срещат след завършване на смяната й, може би два-три дни преди провала на обира. В нашия град Торанс минаваше за мутра, както понякога се случва с хора от неговия тип в неголеми населени места като Портланд. Имаше репутация на насилник, но поне до този опит за обир не беше залавян в наистина сериозно престъпление. Фактът обаче се дължеше повече на късмет, отколкото на проявена от негова страна интелигентност. Иначе дребните мошеници го превъзнасяха като рядко печен и се възхищаваха от него, обаче аз в обобщаващи теории за качеството на престъпния ум не вярвам. Повечето престъпници са тъпи и тъкмо затова са престъпници. Ако не са такива, ще правят нещо друго, за да прецакват нормалните хора, например да организират избори във Флорида. И други факти говореха за нивото на интелекта на Торанс: оръжието му при опита за обира на бензиностанцията бе билярдна топка, сложена в дамски чорап. Бях дочул още, че напоследък си падал доста по смек и оксиконтин, дето местните ги наричат „левашки хероин“, а едва ли има нещо по-бързо от него, което да ти размъти мозъка. Затова казвам, че беше нелепо да претендира за място в елитната лига на престъпния свят.

Направих си сметката, че попадне ли в рискова ситуация, Торанс ще потърси помощта на приятелката си. Такава е и статистиката: бягащите от закона мъже все към близки жени се обръщат — било гадже, било съпруга или майка. Имат ли пари пък, бързат да увеличат разстоянието между себе си и съответните преследвачи. По принцип към Лестър Пийтс се обръщат само съвсем отчаяни хора и Торанс вероятно се бе изръсил до шушка, внасяйки своята част от гаранцията. Затова бях почти сигурен, че сега се спотайва някъде наблизо, изчаквайки евентуално по-благоприятна възможност. Оливия Моралес изглеждаше най-вероятната.

Джаки Гарнър познаваше местната обстановка достатъчно добре, затова го пуснах да слухти около Оливия, докато аз самият вършех други неща. Той я следеше вече седмица — къде и какво пазарува, с кого се среща. Е, веднага усетил — купила картон „Лъки Страйк“, макар че не пушеше. От супермаркета я проследил обратно до дома й — къща под наем в Дийринг, а малко по-късно там се изтърсили двама в червен додж пикап. Описа ми ги по телефона, в единия тутакси разпознах доведения брат на Торанс, Гари. И ето ни сега нас двамата с Джаки зад тази ограда — около четирийсет и осем часа след изчезването на Торанс от полицейските „радари“. Стоим приведени, търсим правилното решение, за да го заловим безболезнено.

— Можем да се обадим на ченгетата — рече Джаки, ей така, просто да ме избъзика.

Помислих за Лестър Пийтс. Той по рождение си беше измамник. Тръгне ли например да лъже на карти, партньорите редовно ще го ступат. Извикаме ли полицията, като нищо ще измайстори законен довод да не ми плати процента от гаранцията, значи аз пък да шаря на Джаки от джоба си. Но пък доста ми се искаше да хванем Торанс. Гадно копеле си падаше, не го харесвах, беше ми прецакал и колата, но ще си призная честно, че ми бе нужна и доза адреналин, да ми раздвижи кръвта, докато го закопчаваме. Напоследък много ми беше кротнал животът, време беше за малко емоции.

— Тц — възразих. — Тази работа ще си я свършим сами.

— Как мислиш, въоръжени ли са?

— Не зная. Торанс досега не е използвал огнестрелно оръжие, пази се. Играе на дребно. Брат му е неизвестна величина. Яке не носи, ама не съм сигурен. За третия пък изобщо не знам. И Кели Картечницата[4] да е, няма да научим, докато не ударим по едно рамо на вратата.

Джаки се позамисли.

— Я почакай малко — каза той и тръгна нанякъде.

Чух, че отваря багажника на колата си. Върна се с четири цилиндъра в ръце, всеки по около трийсетина сантиметра и в единия край със закривена кука като на телена закачалка.

— Какво е това, бе, Джаки? — удивих се аз.

Протегна цилиндрите към мен — по два във всяка ръка — и гордо рече:

— Тези в лявата са димки, в дясната — сълзлив газ. Десет части глицерин, две части натриев бисулфат. В димките има и малко амоняк. Здравата смърдят. Домашно производство, знаеш, ама екстра.

Изгледах импровизираните спусъчни механизми, зле навитата лепенка, надрасканите тръбни парчета.

— Браво, Джаки, пък само как си ги изпипал! Кой да те знае, а?

Челото му се сбърчи, той се загледа в производството си и след малко вдигна лявата ръка.

— Може пък тия да са сълзливите, а? То в багажника е една хавра, човек не знае кое къде е, сто неща се търкалят…

Въздъхнах.

— Добро момче си ти, Джаки. Мама сигурно се гордее с теб, нали?

— Хей, човече, не говори така. Майка ми никога за нищо не е закъсвала, всичко й осигурявам.

— Най-вече боеприпаси, а?

— Ти зарежи това, кажи кое да използваме?

Все повече и повече си внушавах, че съм направил грешка. Не биваше да взимам този откаченяк за помощник. Още по-непривлекателна обаче беше идеята сам да следя Оливия, да чакам в мрака Торанс да си покаже мутрата или да провеждам солова акция срещу трима мъже и една жена, вероятно въоръжени.

— Димките — рекох на глас. — Струва ми се, че обгазяването се преследва от закона.

— То и димките също — невъзмутимо изтъкна Джаки.

— Така е, обаче димките не са така страшни, колкото сълзливия газ. Дай насам едната.

Веднага ми подаде един цилиндър.

— Сигурен ли си, че е димка?

— Ами така ми се струва, различно тежат. Слушай, аз само те будалкам. Дърпаш куката, хвърляш колкото е възможно по-бързо. И недей много да я клатиш, че може да е нестабилна.

Далеч от Портланд, докато майка й още крачи по улиците на големия непознат град, Алис се събужда от дълбок унес. Трескава е, зашеметена, болят я крайниците, особено ставите. Молила се е за малко дрога, пак и пак, колкото да закрепи положението, обаче вместо това й инжектират нещо, от което получава страшни, ужасяващи халюцинации, а в тях бродят грозни нечовешки създания и се опитват да я отнесат в мрака. Не продължават дълго, но са много изтощителни и след третата или четвъртата доза тя усеща, че халюцинациите не свършват дори и след като ефектът им трябва вече да е отминал. Затова границата между кошмара и реалността се губи. Накрая само ги моли да спрат, а в замяна им казва всичко, което знае. След това променят препарата и сега спи без сънища и кошмари. Оттогава насам часовете минават в размазани спомени за игли и нови инжекции, периодично следвани от сън. Ръцете й са завързани за таблата на леглото, а лицето й — постоянно покрито с кърпа — още откакто е доведена на това място, където и да е то. Разбира, че повече от един човек я наблюдава тук, защото още от началото на залавянето й я разпитват различни гласове.

Сега чува отварянето на врата и приближаващи стъпки.

— Как се чувстваш? — пита мъжки глас.

Познава го, чувала го е и преди. Звучи доброжелателно, дори нежно, а акцентът й се струва латиноамерикански, може би мексикански.

Алис се опитва да отговори, но гърлото й е съвсем пресъхнало, получава се нещо като хриптене и гъргорене. Поднасят й чаша вода, усеща я на устните си. А посетителят повдига главата й с ръка и бавно започва да излива течността, за да не се разлее по нея. Чувства дланта му приятно хладно на главата си.

— Не съм добре — казва му на глас.

Наркотиците са притъпили острата нужда, но специфичното й пристрастяване е достатъчно силно, за да се обажда след малките дози.

— Така е, но скоро ще се оправиш.

— Защо правите всичко това? Той ли ви плати?

Интуитивно усеща озадачаването, може би дори и тревога.

— Кого имаш предвид?

— Братовчед ми? Той ли ви плати да ме вземете и да ме лекувате? Да ме изчистите от дрогата?

Човекът въздъхва.

— Не.

— Тогава защо съм тук? Какво искате от мен?

Спомня си, че са й задавали въпроси. Много на брой. Но не помни какви, нито същността им, нито своите отговори. Страхува се, че е казала нещо лошо, нещо не на място, което може да застраши нейна приятелка. В същото време не може да си спомни името й, нито пък лицето. Силно е объркана, уморена, жадна и дори гладна.

Хладната длан минава по челото й, отхвърля влажната коса, прибира я назад. Алис почти се разплаква от благодарност за този кратък миг на състрадание. Сетне ръката докосва бузата й и тя усеща, че пръстите опипват кожата около очите й, притискат брадичката й, челюстната кост. Това й напомня действията на хирург, който преглежда пациент преди операция. Отново е уплашена.

— Повече няма да се налага да правиш каквото и да било — обажда се гласът. — Почти свършихме.

Таксито наближаваше адреса и жената вече се досещаше откъде идва недоволството на шофьора. Движеха се към периферията на града, районите ставаха все по-неугледни, хората неприветливи, дори враждебни, накрая уличните светлини оредяха съвсем, крушките бяха изгорели или счупени, а по земята се валяха парченца стъкло. Повечето лица бяха чернокожи и не криеха антипатията си. Някои от сградите бяха внушителни, може би някога са били и красиви, но сега бяха западнали, заболя я да гледа беднотията и разрухата. Още повече я натъжи мисълта, че в тези отвратителни условия живеят млади хора, неукрепнали души, бродещи по улиците, врагове на собствения си род.

Таксито спря пред тесен вход. Над него висеше табела с името на хотела и тя плати на шофьора. Даде му 22 долара, видя, че очаква бакшиш. Да си чака, тя няма излишни пари да дава бакшиши на хора, които си получават нормално заплащане. Но му благодари. Той пък не излезе да й свали куфара от багажника, само го отвори, а очите му неспокойно шареха по младежите, които висяха по съседните ъгли.

Във фоайето имаше голям надпис, съобщаващ на клиентите, че в стаите на хотела има телевизори, климатици и бани. Дежурният администратор бе чернокож в тениска. Седнал в будка зад дебел плексигласов екран, той четеше университетски учебник. Взе й пари за три нощи, подаде й регистрационна карта, сетне и ключа за стаята, закачен с дебела верижка за дебело и плътно блокче, почти колкото четвърт тухла.

— При излизане ключът задължително се оставя при мен — предупреди я той.

Жената изгледа блокчето.

— Добре — кимна тя. — Ще се опитам да запомня.

— Вие сте на четвъртия етаж — рече администраторът. — Асансьорът е отляво.

Кабинката на асансьора миришеше на пържена храна и урина. В стаята й не беше много по-различно. По тънкия, полуизтрит килим чернееха петна от изгаряне, но бяха големи и кръгли, за да бъдат от фасове. Леглото, персон и половина, метално, бе до стената. А разстоянието до отсрещната бе колко да се провре човек. Под мръсния прозорец се мъдреше студен радиатор, до него и стол, доста разнебитен. На стената имаше умивалник с огледалце над него. Отвори вратата на онова, което взе за дрешник, а вътре зърна малка тоалетна чиния и дупка на пода, служеща за оттичане на водата от душа, който висеше над чинията. Квадратурата на помещението, ако можем да го наречем така, бе не повече от метър на два. Замисли се и реши, че единственият начин да се изкъпе е да седне на тоалетната чиния и да пусне водата.

Извади дрехите си, сложи ги в единия край на леглото. Четката за зъби и тоалетните принадлежности сложи на мивката. Погледна си часовника. Рано й се видя. Всъщност всичко, което знаеше за онова място, бе научила от шоу на една кабелна телевизия. Затова смяташе, че едва ли ще намери нужните й хора, преди да се стъмни.

Пусна телевизора, легна на леглото и се загледа в екрана: игри, комедии. Чакаше да падне нощта. Тогава облече мантото си, сложи в джоба си част от парите и излезе на улицата.

При Алис този път идват двама, пак я инжектират. Не минава минута и съзнанието й пак се замъглява, мислите като че се размазват. Крайниците натежават, главата й се върти, има чувството, че виси във въздуха. Свалят кърпата от лицето й, това й подсказва, че идва край. Но на какво, какъв край? Зрението й не е нарушено, вижда мъжете добре. Единият е дребен, жилав, със сива остра брадичка и изтъняваща посивяла коса. Има тъмен тен, сигурно това е онзи, когото оприличи на мексиканец преди известно време. Другият е чудовищно дебел със силно увиснал, закриващ слабините му корем. Очите му са зелени, потънали в тлъстина, порите по лицето замърсени, вратът лилав, подпухнал. Докосва я и тя получава усещане като от убождане и опарване.

Вдигат я от леглото, слагат я в болнична количка, тикат я по дълъг и мръсен коридор. Влизат в покрито с бели фаянсови плочки помещение, а на пода му има отводнителен канал. Там я преместват на дървен стол с кожени колани за затягане на ръцете и краката. Оставят я пред огледало на стената, в което вижда отражението си. Заглежда се по-внимателно, не може да се познае. Тъмната й кожа е придобила сивкава бледост, а чертите й са като че механично пренесени върху тези на бяла жена. Очите й кървясали, по ъгълчетата на устата, по брадичката и на други места по кожата — засъхнала, съсирена кръв. Облечена е в бяла болнична роба, отдолу — гола.

Стаята е удивително чиста, блести. Флуоресцентните лампи отгоре безмилостно горят в очите й, разкривайки дефектите на уморената кожа и черти, съсипани от години дрогиране и прищевките на множество мъже. За секунда й се струва, че от огледалото я гледа майка й. От приликата и самата мисъл й се доплаква, очите й плувват в сълзи.

— Извинявай, майче — изрича беззвучно. — Не съм искала така да стане…

Усеща, че слухът й се изостря — ефект от наркотика, който тече в кръвта й. След малко чертите в огледалото отсреща се размиват, разкривяват, сякаш мутират. Наоколо зашепват настойчиви гласове. Опитва се да се огледа, да проследи откъде идват, но не може. Боже мой, каква параноя!

Тогава угасва и осветлението и тя потъва в дълбока тъмнина.

Жената спря такси, обясни на шофьора къде иска да отиде. Преди това се бе колебала дали да не опита с градския транспорт, но реши, че е по-добре него да го ползва само денем. Вечер и нощем ще пътува с такси въпреки разноските. Защото не дай Боже нещо да й се случи било в метрото, било докато чака някъде за автобус, преди да е успяла да говори с него. Тогава кой ще потърси дъщеря й, кой ще се погрижи за бедното същество?

Таксиметровият шофьор се оказа млад и бял. От досегашния си опит в големия град бе разбрала, че малцина в тази професия са бели. И чернокожите не са много. Тук зад волана на такситата седят единствено хора от раси, които живеят само в далечни, отвъдокеански земи. И в столиците, разбира се.

— Госпожо — попита младежът, — сигурна ли сте, че искате да отидем точно на това място?

— О, да — отвърна му тя. — Точно там искам да отида. Нали така го наричат — Пойнт? Хънтс Пойнт, нали?

— Добре, ще ви откарам. Но това е много опасен район. Дълго ли ще останете? Ако няма да се бавите, мога да изчакам, за да ви върна обратно. Какво ще кажете? — попита той отново.

Не му приличаше на професионалистка, проститутки на такава възраст не бе виждал, но пък кой знае? На онова място със съмнителна репутация — Пойнт — винаги се въртяха разни нередовни, там задоволяваха какви ли не вкусове. Не че и тукашният квартал бе много свестен, но все пак клиентката му се виждаше приятна сивокоса, възрастна дама. Какво ли можеше да й се случи сред онези примитивни изроди?

— Сигурно ще ми се наложи да поостана — рече тя. — И не зная кога ще се връщам, но все пак ви благодаря за любезността.

Решавайки, че нищо повече не би могъл да направи, шофьорът изчака търпеливо тя да се настани, включи се в трафика и потегли за Хънтс Пойнт[5].

Наричаше себе си Джи Мак — играч в сериозните игри, верен на идеята, гъст с братята. Рап пич, плейбой по дух и някои възможности, момче на място с цяла ясла жени, не предава, ни продава каузата. Не, брато. Облича се като такъв, защото си е част от тази култура, този свят, тази вселена, ако искате. Златни верижки, черно кожено яке, а под него шито по поръчка черно елече направо на голо. Панталоните широки, свободни на бедрата, долу тесни, впити, едва ги обува, краката му с мъка минават през тях. Плитките — скрити под широкопола кожена шапка, на колана — два мобилни телефона. Оръжия по себе си не носи, но пистолети подръка винаги ще се намерят. Тук си е негова територия, а на нея — неговите жени.

И сега ги оглеждаше зорко. Задниците едвам прикрити от тесните, къси полички от черна изкуствена кожа, гърдите полуизхвръкнали от евтините бели бюстиета. Харесва ги да са еднакви, така ги и облича. Все едно казва — това си е моята стока, брато, ти к’во знаеш? Всичко, дето има някаква стойност в тая страна, си има съответната разпознаваема марка, нали? Няма значение къде го купуваш: дали в „Голо дупе“, Монтана, или „Щур задник“, Арканзас. Е, Джи Мак няма толкова много момичета както някои други братя, ама какво да говорим — той едва сега започва. Иначе има големи планове.

Загледа се в Шантал — онази висока черна курва с толкова тънички крака, че просто да се чуди човек как я издържат? Подскачаше към него на високите си токове, приближаваше.

— К’во носиш, захарче? — попита я той.

— Стотарка.

— К’во? Ебаваш се с мен, а?

— Няма бачкане, миличък. Само свирки искат, а един черньо се пробва да ми го вкара, ама после щял да плати, и направо ми изгуби времето. Няма клиенти, сладък. Трудно се бачка, нали?

Джи Мак се пресегна, стисна лицето й над брадичката с пръсти, същински клещи.

— Хей, я да те откарам отзад в уличката, а? Искаш ли? Стотарка ще ми пробутваш, а? Като ти бръкна по разните черни дупки и какво ли ще намеря, сещаш ли се? Цял куп мангизи ще намеря, ей това! И мислиш, че ще те галя ли? Ще ти сцепя работните места, да знаеш! Искаш ли, а?

Тя трагично поклати глава, подбели очи. Той я освободи, Шантал посегна под поличката. Гледаше я внимателно, докато измъкваше найлоново пликче. Банкнотите вътре се виждаха ясно.

— Тоя път ще ти се размине — тихо, но заплашително отсече Джи Мак и пое пликчето, като гнусливо го стискаше с два пръста.

Тя отвори ръчната чанта, оттам извади и стодоларова банкнота, подаде му я. Мъжът замахна със свободната ръка, умело задържа дланта на милиметри от лицето й. Сетне се усмихна с най-лъчезарна, утешителна усмивка.

— Сега минаваш метър — само защото си нова и не знаеш какво се полага на тарикатките. Опиташ ли пак да се ебаваш с мене, кучко, така ще ти подредя дрискалото, че ще кървиш седмица. Аре разкарвай си гъза оттук!

Шантал послушно кимна и подсмръкна. Сетне погали ревера на якето с дясната ръка, поглади го по гърдите.

— Съжалявам, сладък. Аз вече…

— Готово — отряза я Джи Мак. — Сега си чиста. Оттук нататък…

Тя побърза да кимне, извърна се и закрачи надолу по уличката. Джи Мак я гледаше в гърба, мислеше: има още четири-пет сигурни работни часа, докато клиентелата се донапие, дрогира и легне да спи. Тогава ще я откара в бърлогата и ще й покаже какво им се случва на кучките, дето се ебават с него и се опитват да го излагат. Ще го крадат ли? Ще му крият печалбата, а? Тц, тая няма да я бъде. Но на улицата с нея няма да се разправя. Тук ще изглежда зле, престиж ще загуби. Насаме — скрито-покрито. На четири очи. Тъкмо и по-добре ще го запомни.

Така се действа с тези жени. Веднъж изпуснеш ли му края, простиш ли на някоя от тях, и всички на главата ти се качват. Редовно започват да те работят, да те завличат. И тогава какво става с теб? И ти се превръщаш в пачавра, нали така? Затова урок трябва да им се дава още отрано, още в началото, иначе по-добре ги разкарай. Странно нещо е това проститутката — веднъж като я обработиш, като я вкараш в играта, после и да я биеш, и да я тормозиш, тя все при тебе си стои. Действаш ли правилно, тя се чувства нужна, усеща се част от истинско семейство, каквото никога не е имала. А ти ги възпитаваш и дисциплинираш като добър, любящ баща — все едно наистина ги обичаш. А онези, дето хлътват по теб, и да ги лъжеш сетне можеш, и да ги прецакваш, копче няма да ти кажат, най-малкото понеже познават другите ти курви. Е, в това отношение поне сводникът е винаги по-гот, по-напред от другите леваци. Две обиколки напред, какво ти две — направо десет. Но си има мярка — да държиш нещата под контрол и само в семейството. Те са твои жени, правиш си с тях каквото си знаеш, но след като веднъж си им създал чувство за принадлежност, за това, че са търсени и нужни. Психолог трябва да си с тези кучки, трябва да знаеш как да им движиш тънките струни…

— Прощавайте… — чу изведнъж глас отдясно.

Наведе се в същата посока, за да види дребна чернокожа жена в манто, в едната й ръка — чанта, с другата бърка в нея. Нисичка, крехка, сивокоса, вятърът да духне по-силно и ще я прекърши.

— Какво има, бабче? — ухили се той. — Не си ли поодъртяла за занаята, а?

Жената вероятно схвана обидата, но не реагира по съответния начин.

— Търся едно момиче — рече и извади снимка от чантата.

Джи Мак погледна фотографията и чак коремът го присви.

Вратата отляво се отваря, сетне пак се затваря, но и в коридора не свети, затова Алис не разбира кой е влязъл. В същия миг ужасно засмърдява, тя се превива и повръща. Стъпки не чува, но усеща чуждото присъствие — някой, някаква фигура бавно обикаля наоколо, като че я изучава.

— Моля ви се — говори на глас, а това й струва огромно усилие, отнема й цялата налична сила. — Моля ви се. Каквото и да съм направила… моля, простете ми. Съжалявам. На никого няма да казвам какво ми се е случило. Аз дори не зная и къде се намирам. Пуснете ме, моля ви се… нищо няма да направя. Аз съм добро момиче, ще ви слушам, каквото ми кажете… обещавам.

Сега шепотът се засилва, някои от гласовете като че се смеят. Сетне нещо докосва лицето й. Кожата й настръхва, съзнанието й се изпълва с множество образи. Лица, лица, усещания — сякаш я заливат, налитат й отвсякъде. Има чувството, че някой усилено рови в паметта й, в спомените й, вади ги като снимки от главата, поглежда ги на светлина, сетне ги захвърля като ненужни. Това присъствие наоколо… Кой ли е до нея? В съзнанието си вижда майка си, леля си, баба си.

Пълна с жени къща, разположена на парче земя край една гора. Мъртъв мъж лежи в ковчег, жените са го заобиколили, никоя обаче не плаче. Едната повдига поставения върху му памучен чаршаф, показва се глава, но лице почти няма. То е обезобразено, изгорено… прилича на ужасяващо отмъщение, извършено от неизвестен човек. В ъгъла стои момче, доста едро, високо за възрастта си. Облечено е в евтин, взет под наем костюм и тя знае името му[6].

Това е Луис.

— Луис? — шепне тя, а гласът звучи като ехо в помещението с плочките.

Присъствието край нея като че се отдръпва. Но не, пак чувства дъха му. Мирише на пръст.

На земя и изгоряло.

— Луис? — повтаря тя.

По-близък от брат. Една кръв.

Помогни ми.

Ръката й е в нечия чужда. Усеща, че другият я повдига. Опира я на нещо неравно, а то незнайно защо напомня за тленност, за разруха. Проследява, по-скоро усеща очертанията, контурите на нещо, което някога е било лице: очните ябълки ги няма, очните кухини са празни, пръстите й попадат на останки от хрущял — тук е бил носът, ето и устата — поръбена дупка без устни. Устата се отваря, поема пръстите й, сетне меко се затваря и тя отново вижда фигурата в ковчега… мъжът без лице, главата му разкъсана от…

— Луис!

Сега заплаква, ридае и за двамата. Устата, където са пръстите й, вече не е така мека. От венците изскачат зъби, остри са като игли, забиват се в ръката й, разкъсват плътта.

Но това не е истина. Не е действително.

Болката обаче е повече от истинска, истинско е и присъствието.

И тя отново извиква името му в съзнанието си —

Луис,

а тогава идва смъртта.

Джи Мак извърна лице. Загледа се в жените си, колите, улицата, всичко друго наоколо, опитвайки да се разсее с единствената надежда тази жена да го остави на мира и да си отиде.

— Не мога да ти помогна — каза след малко. — Обади се в полицията — там се занимават с безследно изчезналите.

— Но тя е работила тук — настоя жената. — Това момиче, което търся… то е работило при вас.

— Вече казах, не мога да помогна. Трябва да си тръгваш, иначе току-виж си загазила. Тук никой не обича да му задават въпроси. Хората работят за пари. Това е бизнес. Както всеки друг, нали? Става дума за мангизи, за долари.

— Но аз ще ви платя — замоли го тя.

И трогателно протегна потрепваща ръка, в която стискаше изтрити от употреба банкноти.

— Не ти искам парите, жено — този път ядно викна мъжът. — Разкарай ми се от главата.

— Моля ви се — пак се обади жената. — Ето, само погледнете снимката…

И повдигна към очите му фотографията на чернокожа девойка.

Джи Мак неволно погледна, опита се да отмести безразлично очи, но гадното усещане в стомаха му внезапно се засили още повече.

— Не я познавам тази — изгрухтя.

— Може би…

— Казах ти, изобщо не съм я виждал!

— Но вие дори не се загледахте както трябва…

Сега, в страха си, Джи Мак направи сериозна житейска грешка. Замахна към жената, перна я по лявата буза, уж не беше силно, ама… Тя залитна назад, опря се на близката стена, на удареното място върху кожата се появи бледо петно.

— Върви на майната си — закани се мъжът. — И повече да не се мяркаш тук!

Жената преглътна, опита да задържи задавилите я сълзи, донякъде успя. Прибра снимката и парите в чантата, бавно се отдалечи. „Трябва да й се признае на дъртата кучка, рече си той, смела е, друга щеше да се разциври, да се разквака, боже мой!“

В следващия миг забеляза, че Шантал го гледа от другата страна на улицата.

— Хей, к’во, по дяволите, зяпаш, ма? Да ти го начукам! — ревна към нея.

Тръгна да пресича, но тя тозчас забърза в обратната посока, а в следващия миг между тях се появи зелен таурус с типичния клиент на средна възраст, вече спуснал прозорчето, за да се пазари. Джи Мак забави крачка, няма да пречи на бизнеса, я. Междувременно онези двамата уточниха цената, а Шантал се наведе и влезе в автомобила. Мъжът потегли — отиваха някъде към празните терени и паркингите покрай главната улица. Ето още нещо, за което трябва да си поговори както се полага с кучката — за шибаното й любопитство, мамка й.

Джаки Гарнър бе отляво на прозореца, аз — отдясно. За да засека хората вътре, използвах зъболекарско огледалце. Винаги си го нося, голяма работа върши. Двама гледаха телевизия, стаята очевидно бе ежедневната: единият бе брат му на Торанс — Гари. На съседния прозорец пердетата бяха пуснати, иначе бе открехнат, дори ми се стори, че вътре говорят мъж и жена — вероятно бе спалнята. Дадох с ръка сигнал на Джаки да стои на място и пристъпих към нея. Показах му три пръста, преброих до три, свивайки ги един по един, и ловко мушнах димката в отвора. Джаки удари съседния прозорец силно, счупи го и хвърли своята в стаята с двамата пред телевизора. От отворите мигом заизлиза гадно вонящ дим. Отстъпихме назад, притаихме се в сенките в изгодна позиция по средата на терена между предната и задната врата. Чувахме задавената кашлица и виковете вътре, но иначе нищо не се виждаше. Пушекът бе изпълнил всекидневната, миризмата бе нетърпима и очите ми засмъдяха въпреки разстоянието.

Не беше само дим. Имаше и газ.

Тогава предната врата се отвори с трясък, двамина изтичаха в предния двор, залитайки. Единият държеше пистолет, но бързо се свлече на колене върху тревата и започна да повръща. Джаки притича до него, не беше трудно да настъпи ръката с оръжието, а с другия крак да го срита. Вторият мъж — самият Гари Торанс — вече лежеше на земята и само притискаше очи с длани.

Минаха не повече от няколко секунди, отвори се и задната врата. Навън изскочи Оливия Моралес и се препъна, за малко да падне. Веднага след нея се появи Дейвид Торанс без риза, притиснал мокра кърпа към лицето си. Ориентира се бързо за посоките, отдалечи се от дома, захвърли кърпата и хукна към съседния двор. Очите му бяха червени, силно насълзени, но беше в далеч по-добра форма от останалите. Почти бе скочил на стената, когато го настигнах и препънах. Падна по гръб тежко, задъхан, въздух не му достигаше, а и се удари. Остана легнал, вперил очи в мен, а сълзите струяха по бузите му.

— Кой си ти? — попита ме той.

— Паркър се казвам — рекох.

— Ти ни обгази, мамка му!

— А ти ми съсипа колата и се опита да я свиеш.

Повърна, сетне избълва нова поредица от думи.

— Да му… голяма работа, а ти ни пусна газ! Само гадняр може да трови хората така! Какъв човек си ти, бе?

Джаки Гарнър крачеше към нас през тревата. Зад него виждах Гари и другия мъж все така на земята, ръцете и краката им закопчани с пластмасови белезници. Торанс извърна глава към новодошлия.

— Ей като този — отвърнах на въпроса му.

Джаки сви рамене.

— Съжалявам — рече той на Торанс. — Сега поне съм сигурен, че действа.

Джи Мак запали цигара и мигом усети, че ръцете му здраво треперят. Но изобщо не искаше и да помисля за момичето на снимката. Боже мой, нея така и така я нямаше, онези я бяха отвели и той за нищо на света не би пожелал отново да има работа с тях, да гледа гадните им мутри. Само да чуят, че някой е питал за нея, и тогава друг сводник ще му поеме момичетата, защото него просто няма да го има. Като едното нищо ще го затрият.

В момента нямаше как да го знае, но едва ли му бяха останали повече от няколко дни живот.

Не трябваше да удря онази жена.

А в бялата стая Алис — разкъсана и окървавена — бавно издъхва. Чужда уста се е допряла до устните й в очакване. Онзи усеща края й, очакваната сладост, която той ще изпита. Но ето, жената потръпва, тялото й се разтриса, сетне застива завинаги. И в това последно издихание той обсебва и нейния дух, а в многобройния хор в него зазвучава още един глас.

Глава втора

Дните са като есенните листа, живеят, умират, падат.

Миналото живее в сенките на живота ни. То е едно безгранично търпение, сигурно в упованието, че всичко, което сме сторили, а и онова, което не сме успели да сторим, ще ни преследва и живее в нас до края. На млади години захвърлях дните един подир друг нетърпеливо, без мисъл, без сметка. Дни, сравними с отнесени от палавия вятър семена на глухарче, безвъзвратно издухани от ръцете, отлетели през рамото на момче, закрачило към залеза и към дома. За какво да съжалява, когато още много ще идват, нали пред него е целият живот? Болка и рани се забравят, обидите можеш прости, а по широкия свят винаги има достатъчно блясък да озари бъдещето и предстоящите дни…

Днес, обърна ли очи назад към извървения от мен път, съзирам, че тук-таме е обрасъл и затлачен с шубраци и бурени — там, където са падали, а сетне покълвали семената на минали дела и полузабравени грехове. А по този път пада и сянката на най-големия от тях. Тя няма име, но носи образа на Сюзън, мъртвата ми съпруга, а с нея върви и Дженифър, първата ми дъщеря, и двете заклани, буквално одрани в малкия ни нюйоркски дом.

Убиец, наречен Пътника, ми бе отнел и двете още докато работех като полицай в Ню Йорк. Преди да го спрем, бе унищожил още доста хора. Убих го лично аз и част от мен си бе отишла заедно с него.

Имаше време, когато жадувах да бях умрял и аз. Непрестанни мисли за тях обсебваха битието ми, докато един ден не осъзнах, че болката и мъката, съжаленията и угризенията просто ме разкъсват и са на път да ме унищожат. Понякога тези чувства се връщат, за да ме навестят и напомнят какъв съм бил.

Сега в живота си вървя бавно, поне по-бавно от преди, и усещам, че ме догонват храсталаци и пълзящи растения. Увиват се около краката, докосват връхчетата на пръстите ми, а земята под мен пъхти и пука с окапалите листа на полумъртви дни.

Миналото ме изчаква и дебне, мое творение — създадено от мен чудовище.

Миналото дебне всички нас.

Събуждам се в мрака, утрото е все още напред. До мен Рейчъл спи, не усеща, не знае. Мъничката ни дъщеря е в съседната неголяма стаичка, също потънала в сън. Заедно създадохме този дом. За да ни бъде убежище, тих житейски пристан, но онова, което в настоящия миг виждам около себе си, не е вече нашето домашно огнище. То е нещо различно, сплав, пресечна точка на места запомнени, места посетени, места неведоми. Места лобни.

Ето го леглото, което избрахме заедно с Рейчъл, и все пак то сега не е в спалнята над влажните райони в Скарбъро, а в градски пейзаж. Чувам улични шумове, гласове на хора, сирени пищят нейде в далечината. Ето я нощната масичка от къщата на моите родители, а върху нея е подредена козметиката на покойната ми съпруга. Отдясно на шкафчето виждам четката за коса, току до главата на спящата Рейчъл. Тя е червенокоса. Но космите по четката са руси.

Ставам. Влизам в коридорчето в Мейн, а слизам по стълбище в Ню Йорк. Ето я в гостната — чака ме. Отвъд прозореца мочурищата блестят като течно сребро, а в тях се оглежда луната. По водната повърхност пробягват, играят сенки, макар че високо горе нощното небе е чисто, безоблачно. Формите се плъзгат все на изток, в безкрайно плавно движение, натрупват се и тъмнеят, сетне сякаш шумящият отвъд прибоя океан ги поглъща. Сега трафик няма, градските шумове не накърняват крехката плът на нощта. Всичко е безкрайна тишина, но не и сенките в тресавището.

Сюзън седи до прозореца, с гръб е към мен, косата й е прибрана със светлозелена панделка. Гледа през стъклото към русокосото момиченце, което подскача отвън, на моравата. Косата му е досущ като майчината. Навело е глава, брои си скоковете.

Тогава покойната ми жена заговаря.

Ти си ни забравил.

Не, не съм забравил.

Тогава коя е тази, дето спи до теб сега, там, където някога спях аз? Коя е тази, която прегръщаш нощем? Която ти е родила дете? Как можеш да твърдиш, че не си забравил, когато ето на — целият ухаеш на нея?

Но аз съм тук и ти си тук, ето на — не мога да забравя.

Две жени, с цялото си сърце, истински и едновременно, не можеш да имаш. Едната ще бъде завинаги изгубена за теб. Не е ли вярно, че вече не се и досещаш за нас? Дори и в онези мимолетни мигове, когато сърцето прескача, сякаш иска да спре? За нас вече в мислите ти място не ще има и как да има, когато ти си в прегръдките й?

Говори люто, сякаш съска, а силата на гнева й обагря стъклото в карминено кървави пръски. Детето отвън замира, впива очи в мен. Мракът прикрива чертите й, не виждам лицето добре и съм благодарен за това.

Тя е твое дете.

И винаги ще бъде моето дете. И на този свят, и на другия, в отвъдното, тя пак ще бъде моя.

Няма да си отидем. Няма да изчезнем в небитието. Отказваме да те напуснем. Помни ни! Трябва да ни помниш. Не забравяй!

Сега се обръща и виждам разкъсаното й, изрязано лице с празните очни кухини, задушава ме споменът на агонията й в мое име. Връща се в мен с такава сила, че се превивам и сгърчвам, крайниците изтръпват, гърбът се извива и пращи, като че прешлените се чупят. Внезапно се пробуждам превит на две, притиснал ръце към гърдите, усещам нечии пръсти по кожата и косата, устата ми е отворена в ням писък. Рейчъл се е надвесила над мен, ласкаво приглажда мократа коса, топло шепне:

— Спокойно, спокойно… това е само кошмар.

Втората ми дъщеря плаче с гласа на първата, а покойните отказват да напуснат света на живите, защото да си отидеш, значи да те забравят, а те са избрали да не бъдат забравяни.

Рейчъл оправя косата ми, нашепва мили слова, сетне става и отива в другата стая — при малката. Там ще я вземе в ръце и ще я приласкае, ще й говори тихичко и ще я разхожда, докато сълзите изсъхнат и детенцето заспи. То най-често е спокойно, рядко плаче това мъничко наше момиченце. Нашата Саманта. Кротка е дъщеричката, не прилича на другата, която загубих, но понякога в лицето й съзирам черти на Дженифър, дори още в мига, когато се роди. Друг път ми се струва, че откривам далечна прилика със Сюзън, но зная, че това просто не може да бъде.

Затварям очи. Няма да забравя. Имената им са записани в сърцето ми, заедно с множество други: на онези, нявга изгубени, и онези, които не съм успял да намеря; онези, които са вярвали в мен; онези, които са заставали срещу мен; онези, паднали от моята ръка; и другите, загинали от чужда. Всяко име е записано в плътта ми, като изрязано с острие в нея, име подир име, безкраен списък, напълно ясен, четлив, като от сърдечна болка изваян.

Няма да ви забравя.

Няма да ме оставят да забравя.

Няма да ме оставят…

Отецът, водещ службата в католическата църква „Св. Максимилиан Колбе“, се опитваше по възпитан начин да изрази недоумението си от онова, което виждаше.

— Какво… моля ви, но какво е това, което носи?

Причина за удивлението му бе дребен мъж, облечен в костюм от материя, напомняща продукт от космическа технология на НАСА. Да кажем, че блестеше при движение на облечения в нея човек, би означавало да подценим специалните й качества да разсейва светлината. Иначе костюмът сияеше като ослепителна нова звезда, излъчваща цялото наличие на цветовия спектър. Че и нещо отгоре, дето Създателят просто е пропуснал да включи в него просто по усмотрение на добрия вкус. Представете си, че Тенекиеният човек от „Магьосникът от Оз“ е напуснал литературното пространство, за да се реализира като момче от паркинг обслужването към някой голям хотел и ето ви своего рода описание на Ейнджъл на живо.

— Изглежда метален — внимателно допусна свещенослужителят, като леко свиваше очи.

— Да, и светлоотразяващ — добавих аз.

— Хм, наистина — призна отецът, видимо впечатлен, но и объркан. — Мисля, че не съм виждал нищо подобно досега. Този човек, хм… той ваш приятел ли е?

Напрягайки се в гласа ми да не прозвучи дори и намек за неудобство, отвърнах:

— Той е един от кръстниците.

Последва дълга пауза. Свещеникът бе мисионер в Югоизточна Азия, завърнал се в отпуска след дълго отсъствие от страната и приел любезната покана да ръководи една от многото служби, та макар и като гост. Допусках, че е човек с немалък опит, виждал какво ли не по време на странстванията си по далечни земи. В известен смисъл ми се струваше едва ли не комплимент, че едно кръщение в Южен Мейн го бе озадачило до такава степен, че чак да онемее.

— Може би трябва да го помолим да стои по-надалеч от пламъка на свещите? — рече той след малко, след като очевидно бе обмислял възможностите и вероятно стигнал до съответни заключения.

— О, да, това е разумно.

— Но пък той самият ще трябва да държи свещ, нали? Хм, да, тогава ще го помоля да изпъне ръка и да я държи на максимално разстояние от себе си. Да, така ще бъде най-добре. А къде е кръстницата?

Сега дойде ред аз да занемея. Не че не знаех, просто нямаше как да го кажа направо.

— Вижте, тук нещата наистина малко се усложняват, ама пък… Виждате ли господина в тъмно, застанал до кръстника?

До Ейнджъл, извисяващ се поне на трийсетина и повече сантиметра над него, бе партньорът му Луис. Някои хора вероятно биха се изкушили да опишат Луис като провинциален републиканец, само че всеки нормално разсъждаващ човек от тази категория по-скоро би се заключил здраво у дома, би сложил резетата, пуснал капаците на прозорците и позвънил на полицията, отколкото да допусне облечен като Ейнджъл човек близо до себе си. Сега Луис, който впрочем няма нищо провинциално в себе си, носеше елегантен тъмносин костюм и черни очила и въпреки тях се виждаше, че всячески се опитва да не обръща очи към достатъчно важния по функция като кръстник съсед отляво. И фактически правеше отлично впечатление на независимо присъствие и човек, комуто въпросният съсед е натрапен, но търпеливо и възпитано понася съдбата си, като от време на време любезно отвръща на въпросите му.

— Високия господин ли? Имам чувството, че тук изглежда малко не на място.

Това бе доста интелигентно наблюдение. Защото Луис бе облечен съвършено, както винаги изпипан до най-дребния детайл, и изключим ли цвета на кожата и височината, във външния му вид нямаше нищо, което да даде повод за подобна забележка. И въпреки всичко той както винаги излъчваше нещо особено, странност, ако може така да се каже, а и тънко доловима потенциална заплаха.

Луис и Ейнджъл са гей двойка, мои стари, верни приятели. Единият небрежен, екстравагантен в облеклото, другият — точно обратното. Иначе са хора точни, смели, посвоему справедливи, но често безжалостни. Свързва ни дългогодишна дружба, споделяли сме множество житейски изпитания и няма да ви излъжа, ако кажа, че заедно сме гледали смъртта в лицето, и то неведнъж. Те ми помогнаха, когато преследвах Пътника, и мисля, че тогава без тяхната помощ нямаше да оцелея. Ейнджъл е пенсиониран крадец, Луис — бивш наемен убиец със страховита репутация в определени среди. И те, както и аз самият, носят в себе си белязано с кръв и смърт минало. Сложни хора са, нееднозначни, с необичайна душевност. Защото всички ние сме в клопката не само на историческата си съдба, а и в тази на всички онези, с които сме избрали да свържем живота си. Затова не би трябвало да ни изненадва връзката минало-настояще: както сегашният ни живот е взаимнообвързан, влияещ един на друг, така и миналото влияе на настоящето и по различни начини действа на хората, понякога ги тегли неумолимо назад и надолу — невинни и виновни еднакво… Но стига вече.

— Вижте, предполагам, че той ще бъде другият кръстник.

— Двама кръстници ли?

— О, не, не… ще има и кръстница — сестрата на моя партньор. Тя е тук някъде, само че отвън.

Свещеникът пристъпи от крак на крак, прокашля се, за да прикрие неудобството си, и изобщо изглеждаше доста смутен.

— Но това е доста необичайно.

— Зная — признах с въздишка. — Ама и те са си доста необичайни хора.

Беше краят на януари, по хладните, сенчести места снегът си стоеше неразтопен. Преди два дни бях прескочил с колата до Ню Хампшир, за да купя по-евтин алкохол за празненството след кръщенето. Свърших работа в специализирания щатски магазин, сетне се поразходих пеша по брега на река Андроскогин. Поразведрих се, огледах пейзажа, ледът край брега бе дебел поне трийсетина сантиметра, но започваше да се пропуква, а по средата на течението бе вече стопен, там водата си течеше към морето бавно и някак мазно. Тръгнах срещу течението по тясна крайбрежна пътека сред дърветата. Повечето бяха ели, прорасли най-вече в бивш заблатен завой, постепенно откъснат от реката. Виждах най-вече ранозреещи къпини и боровинки, зимни храсти, сиво-черни на цвят, че и американска черница, наред със смърч и лиственица. Стигнах до края на отбития полузаблатен ръкав, там водата зеленееше и червенееше, особено покрай торфения мъх, а встрани растяха дори и червени боровинки. Откъснах си една, захапах я, беше по-замръзнала, но вкусна. Сокът се разля в устата ми, леко кисел, тръпчив. Намерих повалено отдавна дърво, вече посивяло и загнило, поседнах на него. Тук понамирисваше вече на пролет, идваше дългото, бавно топене, а с него новите зелени листа и изобщо новият живот.

Аз обаче винаги съм обичал зимата. Сега повече от всякога ми се искаше да си остана замразен сред снега и леда, като какавида, която никога няма да се промени. Мислех за Рейчъл и дъщеря ми Сам, и за другите преди тях. Зиме животът забавя динамиката си, постепенно замира, а сега ми се щеше да може съвсем да спре, че да прекъсне движението на времето, да застинем в него, да си бъдем само ние тримата, заедно, завинаги. Да сме тук сами, изцяло потънали в бяло, дните да се търкалят само за нас… Тогава може би всичко ще бъде наред? И злото няма да ни спохожда? На вратата ни няма да чукат странници — нито в нощта, нито в деня. И претенции не ще има спрямо нас, освен онези елементарни ежедневни неща, каквито хората си разменят обичайно, дето всеки от нас с удоволствие дава и получава.

Но дори и тук, сред плътната тишина на зимните гори и покритата с мъх вода животът следва нормалния си курс. Явен и прикрит — множество дребни организми, гъмжащи под снега и леда, щъкащи в своето многообразие и настойчивост. Тишината е само прикритие, една илюзия, измама на природата, заблуждаваща само онези, които не могат или не искат да погледнат отблизо и да видят света такъв, какъвто е в действителност. Защото животът и времето вървят неумолимо напред и само напред.

Изведнъж забелязах, че вече се стъмва. Скоро ще настъпи нощта и те сигурно пак ще дойдат. Сега идват много по-често. Момиченцето, което е почти моята дъщеря, и майката, която не е съвсем моята жена. Гласовете им са все по-настоятелни, а споменът за тях в този живот — все по-размит от формите, които приемат в следващия. В началото, когато дойдоха за пръв път, не можах да ги разпозная в истинското им същество. Реших, че са фантазии на мъката, продукт на измъчения ми, разстроен от угризения и вина мозък: нали ги убиха, докато аз се напивах в една съседна кръчма. Но мина време, постепенно придобиха нови измерения, станаха някак реални. Не свикнах с присъствието им, но пък се научих да го приемам. Реални или измислени, те все така символизират любовта ми такава, каквато съм изпитвал към тях, каквато изпитвам и днес. Но днес те са нещо доста по-различно като качество, а любовта си нашепват през оголени зъби.

Няма да ни забравяш.

Нещата около мен започват да се разпадат, бледнеят и се разтварят. Не зная как да постъпя, затова оставам седнал на загниващия дървесен ствол, сред снега и леда. Напрягам се целият, повелявам на времето да спре…

Затопляше се. Бе доста по-приятно от множество дни наред. Рейчъл стоеше пред църквата, държеше Сам на ръце. До нея бе и майка й — Джоун. Дъщеря ни бе в бяло, плътно затворила очи, сякаш сънят й е мъчителен. Небето синееше приятно, но зимното слънце блестеше студено над Блак Пойнт. Пред нас се бяха подредили приятели и съседи, някои разговаряха, други пушеха. Повечето се бяха докарали като за случая, облекли официалните дрехи, други бяха използвали повода да си сложат нещо по-весело, по-колоритно, че да нарушат зимната скука. Кимнах на неколцина, стиснах нечия и друга ръка, сетне застанах при Рейчъл и Джоун.

В същия миг Сам се събуди и размаха ръчички. Прозя се, огледа се с недоразсънени очички, сетне реши, че не става нищо важно, което да я отклонява от съня, и пак задряма. Джоун пристъпи напред, попристегна големия бял шал под брадичката й — да й пази топло. Тъща ми е дребничка, волева и стабилна жена, обикновено носи минимално количество грим, а сребристата си коса подстригва доста ниско. Луис се срещна с нея за пръв път същата сутрин, запозна се, а сетне насаме — пред мен — заяви, че се стремяла да разбуди лесбийката в себе си. Посъветвах го най-внимателно този тип мнения да ги пази за себе си, за да не би Джоун Улф да реши да разбужда нещо друго в него и току-виж си намерил майстора. С нея ужким се разбирахме добре, поне повечето време, но отлично съзнавах, че често се безпокои за безопасността на дъщерята и внучката, а на практика това увеличаваше дистанцията помежду ни. Образно казано, за мен това бе като че ме зове топъл, приятен дом, но за да стигна до него, трябва да пресека голямо замръзнало езеро. Приемах, че Джоун има причини да се тревожи поради разни случвали се в миналото ми грозни неща, но този факт не променяше известното неодобрение спрямо моя милост, нито ми помагаше да го понасям по-леко. Иначе в сравнение с отношенията ми с бащата на Рейчъл, тези с Джоун бяха най-топли, направо сърдечни. Франк Улф имаше обичая, особено като удари две чашки, да завършва повечето наши срещи с думите: „И да знаеш, случи ли се нещо с дъщеря ми, мисли му…“

Сега Рейчъл носеше лека синя рокля, семпла, без украшения. На гърба й забелязах няколко гънки, а от подгъва на ръба долу висеше конец. Съпругата ми изглеждаше уморена и някак разсеяна.

— Ако искаш, дай да подържа детето малко — предложих си услугите.

— Няма нужда, добре си е и в мен.

Изрече думите бързо, прозвучаха ми като шамар. Все едно ме беше отблъснала силом назад. Погледнах Джоун. Тя наведе глава, постоя секунда-две и се отдалечи — отиде при по-младата си дъщеря Пам, която пушеше цигара и флиртуваше с групичка оглеждащи я с възхищение местни младежи.

— Зная, че е добре — рекох тихо. — Тревожа се не за нея, а за теб.

Рейчъл се наведе към мен за миг, почти ме докосна, сетне сякаш започна да брои секундите до отдръпването си и изведнъж отстъпи крачка, прекъсвайки мимолетно създадения контакт.

— Просто искам да свършим колкото се може по-бързо — каза тя. — И всички тези хора да се махнат.

Поканените на кръщенето не бяха много. Ейнджъл и Луис, разбира се, сетне Уолтър и Лий Коул, дошли чак от Ню Йорк. Като изключим тях, повечето от останалите бяха най-близките на Рейчъл, както и неколцина общи приятели от Портланд и Скарбъро. Общият брой на присъстващите възлизаше на около 25-30 човека, не повече, и по принцип би трябвало да дойдат и у дома след церемонията. В миналото Рейчъл би ликувала в такава компания, а с Ейнджъл и Луис бе достатъчно близка, но след раждането на Сам се бе затворила, предпочела изолацията, отдръпна се дори и от мен. Опитвах се понякога да си спомня ранните дни след раждането на Дженифър, преди Съдбата да ми ги отнеме заедно със Сюзън. Но колкото и Дженифър да бе буйна, а Сам — кротка, не помнех да съм имал този вид трудности, появили се сега между Рейчъл и мен. Вярно беше, че на този етап най-вече Сам би трябвало да бъде във фокуса на цялата енергия и внимание на Рейчъл, а не аз. Затова се опитвах да й помагам колкото мога повече, бях съкратил обема на работата си, за да бъда повече вкъщи и поемам част от грижите, та наложи ли се, Рейчъл да може да почива. За беля тя сякаш се дразнеше от присъствието ми, то като че й тежеше. А напрежението още повече се увеличи, когато сутринта пристигнаха Ейнджъл и Луис.

Навремето Рейчъл Улф бе криминален, значи полицейски психолог и специалист по психологическите портрети на престъпници, нещо, което ние — ченгетата — понякога наричаме профил. Бе дошла с мен в Луизиана, когато преследвахме Пътника, там се бяхме и залюбили. Не мислете, че беше нормална или лека връзка: заради мен тя получи физически рани и психически травми; дълго време мина, докато успях да преодолея угризенията си по повод чувствата ми, които й бяха донесли само мъка. Още по-трудно бе да надвия и отчуждението й след оздравяването. Тя живееше в Бостън, преподаваше в Харвард, занимаваше се и с научна работа. Постепенно възстановихме близостта си, заживяхме заедно, сетне се роди и Саманта. Не сме женени официално, но това не е важно. За мен тя си е моята жена — съпруга, така си я и наричам. Жена ми.

— Виж какво — предложих й аз, — ако искаш, сетне качи Сам горе в нашата стая и остави гостите на мен. Те ще разберат, никой няма да се разсърди.

Тя поклати глава.

— Не е това. Искам да се махнат. Не разбираш ли?

Истината беше, че не разбирах, не и тогава, в онзи момент.

Жената пристигна в автосервиза още рано сутринта. Може би го помните — ремонтната работилница на Уили, поляк по рождение с непроизносимо име, като Бружсевзски или нещо подобно, затова съкратено просто на Бру. Съвсем близо е до скоростната магистрала на Лонг Айлънд и денонощния рев на минаващите по нея превозни средства. Сега районът е доста променен, работилницата е все така на периферията му, но макар и в него все така да не живеят заможни хора, поне престъпността е доста намаляла.

Тя хвана метрото за Куинс, а оттам още на два пъти сменя влакове, защото обърка цветовете на линиите. Днес улиците бяха почти пусти, но това не й действаше успокоително. Лицето й носеше синина, там където я бе ударил онзи млад мъж, а примигнеше ли, лявото око я наболяваше.

След удара се бе опряла на стената на някаква сграда, за да се съвземе и успокои. Не за пръв път мъж вдигаше ръка върху й, но досега не й се бе случвало да я бие непознат, още повече човек два пъти по-млад от нея самата. Чувстваше се унизена, а се бе и ядосала. И може би за пръв път в живота си бе пожелала Луис да е някъде наблизо в този миг, за да му се оплаче от случилото се и на свой ред да гледа как пък той ще унижи и накаже онзи сводник и грубиянин. Бе се отдалечила от светлото, за да приклекне в тъмна тясна уличка, там сложи ръце на коленете и сведе глава. Искаше й се да повърне, ръцете й трепереха, усещаше потта по челото. Затвори очи и започна да се моли, докато гневът постепенно я напусна, навестиха я по-кротки мисли. Тогава и ръцете й се успокоиха, кожата изсъхна.

Горе-долу по това време чу пъшкане някъде наблизо. Погледна вдясно, оттам идваше звукът: стенеше жена, но това бе друга история — някакъв мъж й говореше мръсни думи, две полегнали върху стари чували тела ритмично се движеха в сластна поза. По платното се движеха коли с отворени прозорци, лицата на мъжете в тях изглеждаха изпънати, жестоки, жадни за женска плът. Наблизо дрезгаво се изсмя високо бяло момиче на тънки токове в розово, бе почти голо, само по прашки и някакво подобие на сутиен. Чернокожа жена до него опря ръце на предния капак на спряла кола и вирна задник, за да привлече вниманието на мъжете. Онези двамата вдясно засилиха ритъма, а женските стонове зазвучаха доста по-високо — празни и неискрени, преди да затихнат с едно последно изпъшкване — също лишено от съдържание. Няколко секунди по-късно чу стъпки. Първи от сенките се измъкна мъжът. Бе млад, бял, облечен добре. Вратовръзката му се бе накривила, тъкмо прокарваше пръсти през косата си в опит някак да я подреди след любовния акт. Замириса й на алкохол и евтин парфюм. Той извърна за миг очи към жената край стената, сетне излезе на осветената част на улицата.

След малко го последва бяло момиче. Стори й се невръстно, най-малкото едва ли бе достатъчно възрастно да шофира. И все пак — ето го, беше там — пред очите й, — облечено в черна миниполичка, на високи токове, значително увеличаващи дребния ръст, със завързана на опашка черна коса. Деликатните черти на лицето му изглеждаха грубо размазани от пластове зле нанесени гримове. Вървеше с мъка, сякаш изпитваше болка. Задмина я, но възрастната жена протегна ръка, докосна го и помоли:

— Извинете ме, госпожице, за миг…

Момичето спря и я погледна с големи сини очи. Изглеждаха мътни.

— Пари не мога да ви дам — рече то.

— Не ви искам пари… нося една снимка, моля ви само да я погледнете. Може би ще познаете момичето на нея?

Бръкна в чантата, извади снимката на дъщеря си и я протегна. Момичето се поколеба, взе я и се загледа, сетне я върна.

— Вече я няма.

Възрастната жена бавно пристъпи напред. Не искаше да плаши момичето.

— Значи я познавате?

— Всъщност не. Виждала съм я тук някъде, наоколо. Но ден-два след като започнах да работя, тя изчезна. Не зная къде отиде, просто оттогава я няма. Чувала съм да й викат Ла Шан — уличното й име, тукашното. Не вярвам така да се казва наистина.

— Вярно, права сте — казва се Алис.

— Да не сте й майка?

— Да, така е.

— Стори ми се приятен човек, но нали ви казвам, не я познавам отблизо.

— Добро момиче е, наистина.

— Чакайте малко, имаше приятелка, да. Мисля, че се казва Серета.

— Знаете ли къде мога да я намеря?

Момичето поклати глава.

— Не. И тя се махна. Бих желала да ви кажа повече, но не мога. Извинете ме, трябва да вървя.

И преди да се опита да го задържи, момичето излезе на светлото и се включи в потока минувачи, сетне се отдалечи. Жената го последва с очи, после тръгна след него. Видя, че пресича улицата, приближава онзи същия чернокож млад мъж, който я бе ударил, и му подава пари. Сетне се върна при другите проститутки, очакващи клиенти на улицата.

Къде ли са полицаите? — запита се жената. Защо допускат това да става буквално пред очите им? Експлоатация на деца, страдания? Че това момиче е малолетно, тя вече бе сигурна в това. Да работи с тялото си, да бъде използвано по този най-долен начин, убивано бавно и в плът, и в дух. А щом позволяват подобни неща, колко ли ще се загрижат за някакво си изгубено чернокожо девойче, попаднало в същата тази река на човешкия порок и низост, повлечено завинаги от мътните й води?

Глупачка е била да вярва, че ще дойде в този голям чужд град и ще намери детето си сама. Разбира се, че най-напред се бе обаждала на полицията, и то няколко пъти, преди да се реши да тръгне на север. Беше им дала всички важни данни и подробности, за които бяха питали. Посъветваха я да се яви лично, да попълни формуляри, да напише молба. Беше ги послушала, ето и предния ден се бе явила в онзи участък и говорила с разследващия полицай. Бе наблюдавала изражението му, докато говореше за дъщеря си, бе забелязала как то се изменя винаги, щом споменеше обстоятелствата на живота й. За него Алис бе просто още една наркоманка, попаднала в лоша среда, затънала в опасен живот. Може би беше искрен, когато обеща, че ще направи всичко по силите си, за да я намери. Но в себе си жената знаеше, че изчезването на дъщеря й за него не е толкова важно, колкото например това на бяло момиче от богато и влиятелно семейство. Или поне момиче без белези от спринцовки между пръстите на ръцете и краката.

Замисли се за миг. Дали да не отиде отново в полицията и там да разкаже за онзи, дето я беше ударил? И за думите на бялата проститутка? Но не, не, нямаше смисъл. Едва ли нещо ще се промени, дори и да им съобщи тези неща. Няма смисъл повече да разчита на полицията. Минало му бе времето. Сега й трябва човек, който ще вземе нещата присърце, намирането на Алис да бъде за него приоритетна задача, а не просто още едно име в постоянно растящия списък на безследно изчезналите лица.

Днес бе неделя, но голямата врата на сервиза зееше полуотворена, а вътре се чуваше музика. Жената надникна, събра смелост и бавно се вмъкна в полутъмното помещение. Над двигателя на голяма, вероятно чуждестранна кола се бе навел мъж в работен комбинезон, а на гърба на фланелката му бе написано името Арно. Не бе сигурна какво означава името, но реши, че е неговото. Интуицията не я лъжеше — това бе Арно, главният механик на Уили. От двойните говорителчета на неголям радиокасетофон долиташе гласът на Тони Бенет, пееше прочут джаз хит.

— Здравейте — плахо рече жената.

Арно извърна глава, ръцете му си останаха скрити в пространството край двигателя.

— Съжалявам, госпожо, ама сме затворени.

Беше леко раздразнен: знаеше си, че е трябвало да затвори вратата съвсем, ама нали все му се иска да влиза по малко въздух. Пък и не очакваше да е тук за по-дълго. Бе обещал аудито да е готово за понеделник сутринта, че да дойдат да си го приберат, а му се налагаше поне още час-два работа.

— Аз само един човек търся — тихичко промълви жената.

— Шефа го няма.

Но тя пристъпи напред и сега той видя подутината и синката на лицето й. Това го изнерви, измъкна ръцете си и ги избърса в един парцал, зарязвайки работата за малко.

— Хей, госпожо, вие добре ли сте? Какво се е случило с лицето ви?

Сега жената бе съвсем близо. Опитваше се да прикрие неудобството и страха, но механикът го усети в очите й — надничаше оттам като изплашено дете.

— Вижте, само търся един човек — повтори тя. — А той ми даде ето това.

Извади дамско портмоне от чантата, а от негово отделение внимателно измъкна леко пожълтяла по краищата визитка. Въпреки значителното остаряване личеше си, че е била пазена извънредно грижливо. Механикът си каза, че е прекарала в портмонето поне някоя и друга година в случай, че някога потрябва.

Взе я в ръка и я огледа. Име нямаше, но пък имаше илюстрация — обкован в броня ангел е стъпил върху змия с облечени в желязо крака. Иначе в ръка държи копие, върхът му е забит в главата на влечугото, а от раната тече тъмна кръв. На гърба на картичката бе отпечатан номерът на дискретна служба за телефонна връзка. До него с черно мастило бе написана буквата Л, а отдолу — адресът на автосервиза.

Малцина притежават или са притежавали такава картичка — това Арно го знаеше отлично, а пък и за пръв път виждаше адреса на техния сервиз написан ръкописно под телефонния номер. Всъщност зърна ли буквата Л, мигом му светна за какво става дума. Това в ръцете на женицата не беше нещо като връзка или пропуск, не беше дори и някаква форма на молба. Беше си направо заповед — видиш ли я в някого, незабавно му окажи всяческа помощ.

— Не се ли обадихте на този номер? — попита механикът с интерес.

— Не искам да говоря с него чрез посредници или някакви си служби. Искам да го видя лично.

— Не е тук. Извън града е.

— Къде?

Механикът помисли, поколеба се. Все пак… не познава тази жена и въпреки вече споменатия принцип възможно ли е за беля това да се окаже някаква уловка? Сетне взе решението.

— В Мейн е.

— Много ще ви бъда благодарна, ако ми дадете адреса на мястото, където се намира.

Арно се запъти към малката канцелария отляво на работното помещение. Влезе, разлисти тефтера на шефа с адресите и без особена мъка намери каквото търсеше. Взе лист хартия, преписа нужното, сгъна го на две и го подаде на жената.

— Ако искате да му се обадя и да го предупредя, че сте на път?

— Не, няма нужда, но ви благодаря.

— Кола имате ли?

Тя поклати глава в отрицание.

— Дотук дойдох с метрото.

— А знаете ли как да стигнете до Мейн?

— Не съм решила още. С автобус може би.

Арно взе якето си, облече го, от джоба извади ключове и рече:

— Вижте, аз ще ви закарам до Порт Оторити, ще се погрижа да се качите безпроблемно на автобуса.

Сега жената за пръв път се усмихна.

— Благодаря ви, много сте мил.

Арно я изгледа. Сетне внимателно посегна, докосна лицето й, огледа синката.

— Вижте, имам лекарство за това нещо, особено ако ви наболява. Да ви го дам?

— Ще мине, не се безпокойте — отвърна тя.

Арно поклати глава. Боже, кой ли я е бил? Който и да бе, скоро здравата щеше да загази. Той лично не би заложил на живота му дори и до края на седмицата.

— Е, хайде да тръгваме. Няма да закъснеем, ще успея дори да ви купя кафе и кифлички за по пътя.

Отново я погледна в лицето. Боже, онзи вече е мъртвец. Покойник в близко бъдеще време.

Бяхме се събрали около купела в малка група, останалите гости седяха на столове на съответното разстояние. Отецът бе направил нужните въведения, представил кръстниците и сега наближавахме кулминацията на същинската церемония.

— Отхвърляте ли Сатаната и празните му обещания? — запита свещенослужителят.

Наложи се да чака. Отговор нямаше. Рейчъл се прокашля дискретно. Ейнджъл се бе загледал съсредоточено в пода пред краката си, като че там бе намерил нещо изключително интересно. Луис изглеждаше невъзмутим както всякога. Бе свалил очилата и в този момент гледаше в нещо си точно над рамото ми.

— Ти говориш от името на Сам — зашепнах на Ейнджъл. — Отецът няма предвид теб.

Доловил смисъла на думите, най-сетне разбиране осени приятеля ми. Досущ божествен дъжд над изгаряща в безводие пустиня.

— О, да, да, разбрах. Разбира се — ентусиазирано заговори той. — Естествено. Абсолютно. Отхвърлени са… отхвърлям ги.

— Амин — обади се и Луис.

Свещеникът изглеждаше смутен и озадачен.

— Това е неговото „да“ — побързах да обясня аз.

— Добре — бавно откликна той, сякаш да увери сам себе си. — Добре тогава.

Рейчъл изгледа Ейнджъл изпепеляващо. Ако погледите можеха да убиват…

— Какво? — прошепна той и вдигна ръце с онзи всеизвестен жест: „Че сега пък какво толкова съм направил?“ И в същия миг капка разтопен восък от свещта тупна върху ръкава на сакото му. Замириса на опърлено.

— Аууу — обади се Ейнджъл. — За пръв път го обличам!

От погледи Рейчъл премина на думи, изсъсквайки:

— Само да си отвориш устата още веднъж…! В него ще те погребат!

Ейнджъл преглътна и наведе очи. При дадените обстоятелства това може би бе най-умният му ход.

Жената седеше до прозореца от дясната страна на автобуса. Чувстваше се особено — за по-малко от 24 часа бе прекосила повече щати, отколкото бе посещавала през целия си живот досега. Рейсът току-що бе пристигнал в Бостън, спряха на Саут Стейшън, комбинирана с автотранспорт жп гара. Шофьорът обяви половин час престой и тя слезе, за да се отбие в сладкарницата за кафе и нещо за ядене. Но тук бе доста скъпо и тя с притеснение опипа тъничкото снопче банкноти в чантата и малкото дребни монети на дъното. Но беше гладна въпреки няколкото кифлички, които онзи човек така любезно й купи. Седна на една масичка и се загледа в минаващите хора, бизнесмени в официални костюми, върволица от майки с деца и със загрижени лица. Рейсове и влакове пристигаха и заминаваха постоянно, на голямото табло над главата й непрестанно се сменяха имена и номера. Влаковете на перона изглеждаха сребристи, аеродинамични. На съседното място на масичката се настани млада чернокожа жена. Облечена бе в елегантно скроен стегнат костюм, косата й бе подстригана съвсем късо. В краката си остави облечено в кафява кожа куфарче, на рамото й висеше дамска чанта в същия стил, цвят и материал. На лявата ръка проблясваше пръстен с диамант, държеше книга с твърда корица.

Дъщеря ми е на нейната възраст, въздъхна в мисълта си възрастната жена. Но никога няма да бъде като нея. Никога няма да притежава ушит по поръчка костюм, да чете подобни книги, да носи скъпи пръстени. Моето момиче е изгубена душа, но аз си го обичам, то си е мое дете. Помогни ми, Боже, да е здраво и читаво! Унесоха я спомените. Човека, от когото забременях и го родих, вече го няма, покойник е, но смъртта му едва ли е загуба за света. То и онова не бе по любов, повечето хора биха го нарекли изнасилване, защото му се подлагах най-вече от страх. Всички се страхувахме от него и от делата му, треперехме от онова, което бе в състояние да ни стори. Убедени бяхме, че е убиецът на нашата сестра, защото я отведе някъде със себе си, но не я върна жива, а когато се прибра у дома, мен взе на нейното място.

Но за всичко плати със смъртта си, пък и тя не бе лека. Всъщност лоша смърт беше. Тогава ни питаха дали не желаем да възстановят козметично лицето му, дали ковчегът да не е отворен за поклонението. Поръчахме обикновен боров с въжени вместо метални дръжки, положихме го в него както си беше намерен. На гроба му сложиха дървен кръст, но същата нощ отидох там, където бе погребан, и го махнах. Изгорих го скришом с надеждата да бъде вовеки забравен. Неговото дете обаче родих и го обичах истински, макар и в него да имаше нещо от бащата. Може би просто шанс не му бе даден на това момиче… Защото с такъв баща каква можеш да бъдеш освен прокълната? Тя си бе белязана още от мига на раждането, като дамгосана завинаги бе от неговото семе, обречена да бъде погубена. От началото си бе тъжно дете, винаги гневно. И въпреки това защо трябваше да ни напуска, да ходи да търси нов живот на други места? Защо вярваше, че ще намери покой в големия град сред мъже, които ще я използват, за да печелят пари? Ще я наливат с алкохол и тъпчат с наркотици, за да е послушна и безволева. Ами ние къде бяхме? Защо я пуснахме да си иде? Защо допуснахме това да й се случи?

А момчето? Не, не, той вече не е момче, а мъж. Известно време я търсеше, опита се да я намери, но не успя и се отказа. Смяташе, че тя не иска да бъде намерена, нали? И ето, наистина изчезна. Дъщеря ми я няма, това е факт и никой пет пари не дава за нея, никой освен мен самата. Но аз няма да оставя нещата така. Някой ще трябва да се погрижи. Тя си е моя и аз ще си я върна. Той ще ми помогне, защото те са една кръв с нея, а кръвта вода не става, нали?

Той уби баща й, значи има към нея и кръвен дълг. И сега ще го накарам да ми я върне. В този живот.

Гостите се разпръснаха из всекидневната, някои отидоха в кухнята. Трети предпочетоха двора, поседнаха под оголените дървета, облечени във връхните си дрехи, видимо изпитвайки удоволствие от чистия въздух и ведрата природа. Пиеха бира и вино, похапваха топли мезета от картонени чинии. Както винаги, Ейнджъл и Луис бяха ненатрапващо се, но все пак достатъчно изолирани от останалите присъстващи. Седяха на каменна пейка, обърната към мочурите. Нашето куче, лабрадорът Уолтър, лежеше в краката им, Ейнджъл го почесваше зад ушите, на песа много му се нравеше. Приближих се към тях, по пътя се оглеждах някой да не е останал без ядене или пиене.

— Да ти кажа един виц? — подхвърли Ейнджъл.

Не бях сигурен дали съм в настроение за смях, но за всеки случай кимнах утвърдително.

— Значи патокът кибичи в басейнчето, хаби се здраво, защото друг паток се слага на неговата патица. И по едно време нервите му не издържат, решава да потърси наемен убиец да разкара навлека…

Луис презрително изпръхтя през нос, звукът ми напомни на изтичащ под налягане газ. Ейнджъл се направи на нечул, неразбрал.

— … и ето го пристига патокът наемник, срещат се в едни тръстики. Онзи му реди, че поръчката ще струва пет къса хляб, плащане след отстраняване на мишената. Клиентът е съгласен, убиецът пита дали да му изпраща мъртвото тяло. Онзи казва: не, прати ми човката[7].

Никой не се засмя. Мълчахме.

— Виж сега, нали човка значи още и… — обади се Ейнджъл.

— Я да ви кажа един друг, късичък — обади се неочаквано Луис.

Изгледахме го изненадано, той не беше по тази част.

— Знаете ли вица за покойния досадник в евтиния лъскав костюм?

Премълчахме.

— Ей това е смешката — рече Луис спокойно.

— Ама хич не е смешно — сопна се Ейнджъл, нацупен.

— Аз обаче ще си умра от смях — натърти Луис.

Някой ме докосна по ръкава, обърнах се — беше Уолтър Коул, току-що прекосил моравата.

Вече беше пенсионер, но навремето ме бе научил на много неща, когато бяхме заедно ченгета в Ню Йорк, първо партньори, сетне ми беше началник. Имало е дрязги помежду ни, но сега всичко това бе останало далеч назад в миналото. Коул отдавна се бе примирил с истинската ми природа, а и с онова, което бях в състояние да направя. Оставих Ейнджъл и Луис да се зъбят един на друг. Те такива си бяха, същото бе и чувството им за хумор, но иначе един без друг не можеха. Върнахме се заедно с Уолтър в къщата.

— Та за онова куче…

— Добро си е псето — рекох. — Не е голям интелект, обаче е вярно.

— Не го търся за работа, бе, човек, ами да питам… защо се казва Уолтър?

— Харесва ми името.

— На мен ли си го кръстил?

— Е, и какво? Мислех си дори, че ще се поласкаеш. Нали никой не знае? Нито пък прилича на тебе. Най-напред е по-космато…

— Браво на теб, бе, браво! Невероятно чувство за хумор имаш. Сигурно и кучето ти е по-голям майтапчия от теб.

Влязохме в кухнята, отворих хладилника, извадих за Уолтър една бира. Чаша не му предложих. Знаех, че обича да пие направо от шишето — когато е възможно, тоест когато я няма съпругата му.

През прозореца зърнах Рейчъл отвън — разговаряше с Пам. Сестра й е по-дребната от двете, пък с и доста по-бодлива, ако се досещате какво искам да кажа. Когато я прегръщам, винаги очаквам да се набода на някой шип. Сам спеше горе в нашата спалня, наглеждаше я майката на Рейчъл.

Уолтър — старото печено ченге — веднага забеляза, че гледам към жена си в градината.

— Как сте двамата, как вървят нещата? — попита той.

— Тримата — поправих го аз. — Е, добре вървят, поне така ми се струва.

— Има ли бебе у дома, винаги е по-трудно — мъдро отбеляза той, все пак две деца беше отгледал.

— Зная, нали помня — рекох тихо.

Уолтър вдигна ръка, понечи да я сложи на рамото ми, поразмисли, сетне бавно я свали. Вместо това рече:

— Съжалявам. Не че съм ги забравил… не зная как да го нарека. Понякога ми се струва, че беше в друг живот, на друго място. Можеш ли да ме разбереш?

— Мога — отвърнах искрено. — Много добре те разбирам.

Подухна ветрец, разклати въжената люлка на голямото дъбово дърво отвън, а тя описа неголяма дъга, сякаш на нея имаше невидимо дете. Отзад виждах светлеещите водни ивици — същински тунели сред тръстиките в мочурището. Идват отдалече, от различни места, тук-таме се пресичат, вият се сред растителността като големи водни змии — една вода се слива с друга, а в това обединение всяка една се променя безвъзвратно. И в човешкия живот е така: пресичат се хорски пътища, разделят се, но никой сетне не е същият, понякога промените са малки, незабележими, невидими почти, друг път са така дълбоки или съществени, че последиците са понякога смайващи. Засягат ни частици, периоди, отломки от нечий живот, на свой ред ние предаваме щафетата на други, срещнати по-късно.

— Мисля си, че се тревожи — неочаквано и за себе си казах аз.

Той чудесно ме разбра, но запита.

— За какво?

— За нас. За мен. Рискувала е толкова много… веднъж здравата си изпати. Вече не иска да се страхува, обаче няма как. Страхува се за нас, страхува се и за Сам.

— Ти разговарял ли си с нея за това?

— Всъщност не съм. Не и сериозно.

— Може би е крайно време. Преди да са се влошили нещата.

Точно в настоящия миг просто не можех да си представя, че нещата могат да се влошат повече. Не ми харесваше това отчуждение. Не исках да се раздалечаваме един от друг. Обичах Рейчъл, нуждаех се от нея, а в същото време ме беше и яд. Напоследък бремето на вината все на моите плещи се наместваше. Омръзнало ми беше да го влача постоянно.

— Много ли работиш? — попита Уолтър.

— Достатъчно — отвърнах унило.

— Нещо по-интересно?

— В какъв смисъл? Нещо заплетено ли?

— Ами да речем да — нещо такова.

— Не, не мисля. Загадки отдавна не са ми попадали. Човек не може да говори със сигурност, но все пак се опитвам да подбирам. Занимавам се най-вече с праволинейни, по-прости неща. Предлагали са ми и… и по-сложни задачи. Обикновено ги отказвам. Не че ще ги издъня… ама…

Замълчах. Уолтър изчака, сетне ме подкани:

— Давай, кажи де.

Поклатих глава, какво да му разправям. В същия миг в кухнята влезе Лий — съпругата му. Забеляза, че пие направо от бутилката, и се нацупи.

— За една минута гърба да си обърна и незабавно зарязваш цивилизованото поведение — рече тя, но в същия миг се и усмихна. — Както е тръгнало, току-виж вода сме пропили и от тоалетната чиния, а?

Харесвах я аз Лий. Свястна жена беше, истински приятел. Уолтър я прегърна през рамената, притисна я към себе си.

— Ти нали разбра? — рече му тя с все същата усмивка. — Кучето на теб са го нарекли. Може би именно затова. Във всеки случай много хора отвън искат да се запознаят с теб. Че дори и самото куче иска да разбере на кого е кръстено.

Уолтър се намръщи, а тя го хвана за ръката и го задърпа към градината.

— Ти няма ли да дойдеш? — обърна се и към мен.

— След малко — обещах аз.

Гледах ги през прозореца как пресичат моравата. Рейчъл им махна с ръка и те се насочиха към нея. В същия миг жена ми погледна към кухнята и погледите ни се срещнаха, а тя леко ми се усмихна. Махнах й с ръка, докоснах стъклото с пръст, проследявайки овала на лицето й.

Няма да доведа беда в дома ни, рекох й мълком. Нито на теб, нито на дъщеря ни, поне не по моя вина или по мой избор. И все пак имах неприятното усещане, че опасността кажи-речи чука на вратата ни. Най-много от това ме беше страх. Злото ме бе намирало в миналото, усещах, че ще ме намери отново. В мен има нещо особено, привлича го. Затова представлявам опасност за други хора, че и за себе си. И за Рейчъл, и за нашето дете. И тя го знае.

В същото време връзката ни, изглежда, се разпадаше.

Обичам те, защо се раздалечаваме?

Времето напредваше. Някои от гостите си тръгваха, идваха други, дето не бяха успели да присъстват на самата церемония. Вече се свечеряваше, слънцето клонеше към залез. Често поглеждах към Ейнджъл и Луис. Забелязвах от известно време, че не говорят нищо, мълчат и двамата, а дистанцията между тях и останалите сякаш се увеличи и натежа във въздуха, макар не и в самото физическо разстояние. Не само изглеждаха чужди в компанията, а и постоянно се взираха към пътя, който се отделяше от магистрала 1 към крайбрежието. Между тях на пейката стоеше мобилен телефон. Арно вече се бе обаждал, веднага след като настанил жената в автобус на „Грейхаундс“ за Бостън.

Случи се, че бях до тях в мига, когато позвъни, чух дори и думите му, макар че телефонът пращеше доста силно.

— Име не ми каза — рече той накрая.

— Нищо, зная коя е — отвърна тихо Луис. — Правилно си постъпил. Добре, че се обади.

По едно време зърнах отблясъка по пътя. Върнах се при пейката, заедно изчакахме таксито да прекоси моста над мочурището. Късните слънчеви лъчи оцветяваха бронята на автомобила, водите блестяха мътно, движението на колата се отразяваше в тях. Нещо тежеше в стомаха ми, сякаш голяма буца се бе образувала там, а и главата ме сви, като че гигантско менгеме притисна слепоочията ми. Неволно потърсих с поглед Рейчъл. Стоеше неподвижно сред гостите и също гледаше към пътя и приближаващото се такси. Когато сви в алеята пред къщата, Луис се изправи и тръгна към него, Ейнджъл го последва.

— Това няма нищо общо с вас — рече ми през рамо Луис. — Нямаш причини за притеснение.

Аз обаче имах друго усещане. Какво ли ми носеше съдбата този път?

Закрачих след тях двамата към края на двора и отворената порта. Ейнджъл спря по-назад, а Луис отиде при колата и отвори задната врата. Излезе жена, в ръце стискаше шарена чанта. Бе доста по-дребна от Луис и поне четирийсетина сантиметра по-ниска. Бе сигурно с десет години по-възрастна, но лицето й носеше белези на труден, тежък живот, то си личеше и в умората на чертите й. Стори ми се, че като млада е била доста хубава, но сега много от красотата не бе останало, затова пък личеше сила на характера и динамична вътрешна енергия, тя сякаш струеше през очите й. После забелязах синката на лицето й, при това бе съвсем прясна. Някой я беше ударил.

Жената застана пред Луис и вдигна очи към лицето му, в тях прочетох нещо като любов. Сетне изведнъж замахна и силно го зашлеви по лявата буза.

— Изчезнала е — горчиво рече жената. — Ти нали щеше да се погрижиш за нея? Ама вече я няма…

И горко заплака. Луис я прегърна, притисна я към себе си, а сетне дори неговото силно тяло се разтресе от риданията й.

Но трябва да ви разкажа историята на Алис. Тази, която заминала и никога повече не се върнала.

Марта е леля на Луис. Мъж на име Дебър, днес покойник, живял насила с нея, силом й направил и дете. Момиче било. Всички в семейството много го обичали, но то така и не намерило щастие у дома, все било тъжно и ядно. Вече девойка, се разбунтувала срещу цялата фамилия — само жени, обърнала им гръб и решила да опознае мъжете. Те й казвали, че е красива, а тя наистина била хубавица, но все още млада и все така гневна. Нещо постоянно я глождело отвътре, а то било свързано с жените у дома, които наистина милеели и много държали на нея. Казвали й, че баща й е покойник, но от други хора, странични, научила що за човек бил той и какъв бил краят му в този грешен свят. Никой не знаел със сигурност кой е виновникът за кончината му, но имало доста слухове, чували се и намеци, че спретнато облечените чернокожи жени от къщата с красивата градина отпред са се сговорили да го убият заедно с братовчед й, момче на име Луис.

И ето — един ден Алис се разбунтувала срещу тях и срещу всичко, което те означавали: любов, сигурност, семейни връзки. Тръгнала с лоши другари, напуснала спокойствието на майчиния дом. Пропила алкохол, пропушила трева, постепенно минала и на по-сериозна дрога и неизбежно се пристрастила. Скитала безцелно от място на място, накрая попаднала в ламаринена, измазана отвътре барака на края на голяма тъмна гора, където й плащали да се люби с мъже. Заплатата била не в пари, а в наркотици — много по-евтини от онова, което търсачите на женска плът давали да спят с нея. Така постепенно тя ставала все по-зависима и по-зависима. Бавно затъвала, започвала да губи себе си, комбинацията от секс и наркотици й действала като ракови образувания, а те унищожавали всичко добро в нея, докато най-сетне се превърнала в техен роб. Макар и понякога да си въобразявала, че това е само временно увлечение, мимолетно състояние, което й помага да се бори с чувството, че е предадена и наранена от най-близките си хора.

Било ранна неделна сутрин, тя още лежала съвсем гола под одеяло на непокрита кушетка, само евтини найлонови обувки имала на краката си. Миришела на мъже, на пот, а наркотичният глад я измъчвал. Главата я цепела, имала болки в ръцете, краката, ставите. Наблизо спели още две жени, леглата им разделени от нейното със закачени на опънати въжета чаршафи. През прозорците едва прониквала сутрешната светлина, силно били зацапани с мръсотии, а по ъглите на помещението висели паяжини с мъртви насекоми и сухи листа. Надникнала изпод одеялото, забелязала, че вратата на бараката е отворена. На прага с гръб към нея стоял Лоу, а гигантските му плещи почти запълвали отвора. Бил без риза, бос, по бръснатата му глава блестяла пот, капките се плъзгали надолу между лопатките по силно окосмената белезникава кожа. Пушел цигара, говорел с някого навън. Алис решила, че сигурно е Уолъс — дребният жълтеникав мъж, който въртял импровизирания си публичен дом с курвите в тази барака край гората, продавал по малко наркотици на дребно, а за клиентите с по-консервативен вкус имал и уиски. Чула смях, сетне пред големия преден прозорец минал Уолъс, закопчавал си колана и изтривал пръсти в джинсите. Ризата му била разкопчана, виждал се пилешкият му гръден кош и малкото уродливо коремче. Грозен бил този негодник, а и гаден, при това рядко се къпел. Понякога я карал да ляга под него, а смърдял ужасно и тя едвам го изтрай вала, но нямало как. И сега за пореден път отново имала нужда от него. По-скоро от стоката му, без която не можела, макар и вече да била задлъжняла. Вземала повече, отколкото той оценявал заплатата й, и по този начин натрупвала дълг, който никога нямало да успее да изплати.

Облякла пола и тениска да прикрие голотата, запалила цигара, наканила се да се пораздвижи. Неделите обикновено били тихи, работа много нямало. Знаела много добре, че по това време редовно посещаващите бараката мъже ходят на църква, преструват се, че слушат словото на проповедника, а всъщност мислят за следващото си идване в бардака. Имало и такива, които не били стъпвали на църква от години, но дори и за тях неделите били по-различни. Решила да се поразходи. Дали да не отиде до пазарния център, да си купи нова дрешка и бикини с малкото прикътани пари? Пък и някаква козметика да си вземе? Но нямала сила за това. Седмици наред се канела да го направи, но енергията й все била недостатъчна. А Уолъс вече няколко пъти подмятал, че роклите й са стари, бельото — изтъркано, захабено, макар че клиентите не придиряли много-много за това. Някои дори я харесвали така повече, сигурно защото то прибавяло колорит към греховните им помисли, правело посещенията им тук още по-привлекателни, увеличавало възбудата. Но Уолъс обичал да претендира, че жените му са чисти и спретнати, макар че в това отношение обстановката била далеч под нужното ниво. И все пак си помислила отново — дали да не тръгне веднага, още докато е рано, а сетне ще се върне и цял следобед ще разтоварва. Вечерта може да се появи някой и друг клиент, но натоварването едва ли ще бъде голямо, както например предната нощ. Най-лоши били петъците и съботите, тогава се увеличавала и заплахата от насилие вследствие на алкохола. Идвали всякакви — пияни, друсани, способни на всякакви изстъпления. Вярно, Лоу и Уолъс пазели жените от подобни изроди, но не било възможно да стоят и до леглата, докато клиентите се обслужват. А колко му е на един нередовен да вдигне юмрук, не дай Боже и нещо по-сериозно, срещу жената под себе си.

И докато още мислела дали да не се поразтъпче, чула шум от приближаваща се кола. Видяла я и през отворената врата, когато шофьорът направил маневра и спрял. За разлика от обичайните автомобили, този бил съвсем нов и чуждестранна марка. Решила, че е немска, хромът на броните и джантите блестял ослепително. Човекът зад волана форсирал кратко двигателя и го загасил. Отворили се врати — предна и задна. Уолъс рекъл нещо, но тя не доловила ясно думите. В същия миг Лоу захвърлил цигарата, а ръката му се плъзнала назад, към кръста, където от джинсите стърчала дръжката на голям колт. Но преди пръстите да стигнат до целта, от лопатките му избликнали червени пръски, алени фонтани кръв се разлели в червен облак на слънчевия фон отвън, подът се обагрил в кармин. Едрият мъж успял някак да остане прав, видяла как ръцете му стискат рамката на вратата и го задържат на крака. Сетне по чакъла отпред изпращели стъпки, отчетливо се чул изстрел и част от главата на Лоу се пръснала. Ръцете му се плъзнали надолу и той рухнал на земята.

Алис замръзнала на място, ужасена. Чувала гласа на Уолъс отвън — молел да му пощадят живота. През прозореца виждала, че отстъпва, все по-бързо крачи назад, а силуетът му в прозоречната рамка се увеличава. Тогава избумтели още няколко изстрела, стъклото се разпръснало на стотици искрящи, смъртоносни фрагменти, останалите по рамката остри късове почервенели. Сега чула писъците на другите момичета. Отдясно Роулин запищяла неистово. Била едра, Алис си я представяла как се гърчи върху леглото, опитвайки да се смали и някак да се скрие под чаршафа, набира го върху главата си, очите й широко разтворени, зачервени и все още сънени. Отляво изохкала Прая — момиче от индийски произход. В страха си, все още недоразбудена, скочила от кушетката да си търси дрехите и се ударила в стената. Предната нощ била с двамина, те споделили дрога с нея и сигурно все още била друсана.

На вратата се появила мъжка фигура. Алис зърнала лицето за секунда, а гледката й дала онази енергия, която все не й достигала. Скочила върху кушетката и с все сила заблъскала задния прозорец. Той не помръдвал, но в ужаса си силата й вероятно се утроила. В същото време чувала мъжките стъпки в помещението, новодошлият вървял към леглата на проститутките. Отново ударила рамката с все сила. Този път тя поддала, извъртайки се навън. Алис се хванала за долната част и ужасено се прехвърлила през отвора, а в същия миг избумтял нов изстрел, от стената се разлетели пръски гипс. Роулин изпищяла, сигурно била ранена, идвал нейният ред. Отнякъде се появила ръка, сграбчила я за рамото, но Алис вече падала навън, силата на гравитацията била достатъчно голяма. Онзи я хванал за тениската, а тя се разпрала и в пръстите му останало само парче от нея. Тупнала на земята, нещо в ръката й изпукало, но уплашена до смърт, дори не помнела как е скочила и хукнала към дърветата колкото краката я държат. Под голите й пети пращели сухи клончета и съчки, тя летяла приведена, занемяла от уплаха. Рязаната двуцевка отзад пак изревала, дебел корен се пръснал току до десния й крак.

Но тя продължавала да тича, макар че петите й кървели, нарязани от камъчета, храсти и тръни. И не спряла, докато божата в хълбока й не станала непоносима. Свлякла се на земята, струвало й се, че някой я е разкъсал на две. Лежала на земята под голямо дърво, постепенно дишането й се нормализирало. Някъде далеч звучели мъжки гласове, но може би в страха и така й се струвало. В съзнанието й бил само образът на онзи с двуцевката на вратата — веднага го познала, предната вечер бил един от двамата клиенти на Прая. Мъж с жестоко, садистично лице.

Не знаела защо се е върнал, не разбирала защо той и другите с него убивали наред. Но отлично съзнавала, че трябва да избяга и да се скрие. Да се махне от това място колкото е възможно по-бързо. Защото сигурно тя е единствената останала жива свидетелка на престъплението. Те я познават и ще я търсят, а когато я намерят…

Излязла от гората, вървяла доста пеша, стигнала до бензиностанция. Помолила да ползва телефона, обадила се на майка си у дома. Марта пристигнала с дрехи и каквито подръчни пари имали вкъщи, а Алис заминала още същия следобед и вече никога не се завърнала в родния щат. През следващите месеци имало още телефонни обаждания, най-често с настойчиви молби за пари. Но дъщерята се обаждала, това бил единственият компромис, който правела спрямо майка си. Дори и в най-тежкото си падение в последвалите години телефонирала поне един път седмично, за да знае майка й, че е жива. Марта била благодарна за това.

Един ден обаче обажданията спрели.

Марта се настани на малкото канапе в стаята, която използвах като служебен офис. Луис стоеше прав до нея, Ейнджъл седна на моя стол, аз се опрях на стената до камината. Рейчъл се появи, надникна за секунда, не каза нищо и се махна.

— Ти обеща, че ще се погрижиш, ще я потърсиш — повтори жената.

— Опитвах — рече високият чернокож мъж. — Много пъти опитвах, но тя не искаше помощ от мен. Не и такава, каквато можех да й предложа.

Изглеждаше внезапно състарен и много уморен.

Очите на Марта пламнаха.

— Защо ми говориш така? Как смееш! Тя се е изгубила. Изгубена душа, разбираш ли? Някой трябваше да я доведе у дома. И това беше твое задължение. Само твое.

Този път Луис премълча.

— Значи ходихте на Хънтс Пойнт? — обадих се аз.

— Последния път, когато ми се обади, каза, че там работи, при един човек, затова отидох на същото място, да.

— Там ли се ударихте?

Тя наведе очи и въздъхна.

— Удари ме един мъж.

— Как се казва? — тутакси попита Луис.

— Защо се интересуваш? — сопна се тя. — За да се разправиш с него, както и с всички останали, нали? Мислиш, че това ще я върне ли? Ако сега искаш да се правиш на голяма работа, късно е. Един истински, добър мъж щеше да я спаси. Сега не знам… И да знаеш, няма да те оправдая, няма!

Намесих се. Обвиненията не водят доникъде.

— Защо отидохте при този човек?

— Защото Алис ми каза, че сега работела за него. Другият, при когото беше преди това, починал. Така ми каза, а този обещавал да се погрижи за нея. Щял да й намира богати мъже. Богати! Боже мой! Кой мъж би я харесал след всичко, което направи със себе си… какъв мъж…

И отново се разплака.

Взех книжни салфетки от бюрото, клекнах до нея, подадох и една.

— Ако ще я търсим, трябва да знаем името му — обясних тихо.

— Джи Мак му викат — проговори накрая. — И той самият така се нарича — Джи Мак. Там имаше и едно бяло момиче, каза ми, че я помнело, на улицата й викали Ла Шан. Била там, един ден просто изчезнала… не знаеше къде е отишла.

— Джи Мак — бавно проточи Луис.

— Познато ли ти звучи?

— Не. Последния път, когато проверявах, беше със сводник на име Фрий Били.

— Е, нещата там се менят.

Луис се раздвижи, подаде ръка на Марта. Възрастната жена с мъка се изправи.

— Е, налага се да похапнеш нещичко. Ще ти намерим подходяща храна. И да си починеш ще трябва, нали?

Тя внезапно се залови за него, хвана голямата му ръка силно я стисна, очите й се навлажниха.

— Нали ще намериш детето ми? Обещай ми! То е загазило, горкичкото. Чувствам го. Трябва да я намериш и да ми я върнеш.

Дебелият стои край ваната. Името му е Брайтуел. Той е стар, много по-стар, отколкото изглежда, всъщност до голяма степен е извън времето. Понякога се държи като току-що пробуден от дълбок сън човек, но мексиканецът — името му е Гарсия — си знае работата А тя е да не пита много-много и да не се рови в произхода му. Иначе Гарсия отлично съзнава, че Брайтуел е нещо, от което трябва да се страхува и пази, да изпълнява точно нарежданията му и да не задава излишни въпроси. Видял е през стъклото какво прави с жената, как поставя уста върху нейната в мига, когато издъхва. Сторило му се е и друго, че в очите й се появява особен блясък — сякаш съзнава какво става с нея, докато губи сили и бавно си отива. Сякаш разбира какво я очаква, след като тялото й бавно я изоставя. Колко ли други е изпратил в отвъдното по този начин? Не, не, такива въпроси не бива да му хрумват дори и насън. Но дори и онова, което Гарсия подозира, да не е истина, пак какъв ще е този мъж, че да се изживява по такъв начин?

Вонята е ужасяваща. Химикалите разяждат плътта на трупа, но Брайтуел не прави опит да закрие лице. Мексиканецът стои зад него, половината му лице е зад бялата маска.

— Какво ще правите сега? — пита Гарсия.

Брайтуел плюе във ваната, обръща гръб на разлагащото се тяло.

— И другата ще намеря, и нея ще убия.

— Преди да умре, тази говореше за свой роднина. Смяташе, че искал да я спасява.

— Зная. Чух я да споменава името.

— Предполагаше се, че няма семейство. Че никой не се интересува за нея.

— Не сме били информирани правилно. Но може би така или иначе наистина никой не се интересува.

Брайтуел минава покрай него, оставя го сам при разпадащия се женски труп. Гарсия не тръгва след него. Брайтуел не е прав, но Гарсия няма смелостта да му посочи грешката. Никоя жена на прага на смъртта не споменава — отново и отново — име, което не означава нищо за нея.

Някой се интересува.

И ще дойде да я потърси.