Черният ангел

Епилог

Дните чезнат един подир друг, обрулени като листа. Сега е тихо, всичко се е притаило.

Тревата в мочурите е почерняла, а задуха ли от югоизтока, вятърът носи мирис на дим. Съсед намерил във водата обгорялото тяло на ням лебед[47], а в тресавищните храсталаци били открити и овъглените останки на диви зайци и полски мишки. На кучето не му се нрави да приближава местата, където бушуваше пожарът, сега пределите на неголемия му свят са ограничени със събития от недалечното минало: високи пламъци там, където огън не би трябвало да има, и уродлив човек, давещ се бавно в окървавена вода.

Вървях по следите на младата проститутка на име Елън, докато ме отведоха до Десето авеню, значи на няколко пресечки от „Таймс Скуеър“. Казаха ми, че след смъртта на Джи Мак минала под крилото на нов сводник. Бил човек ненавистен, на средна възраст, традиционен насилник, мъчител на жени и деца. Наричал себе си Попа[48] Боби, настоявал и момичетата му да го наричат Попа или татко, може би Татенцето Боби.

Типична вечер беше: полунощ преваля, гладни за женска плът мъже се въртят около уличните проститутки като хищни птици над дребен дивеч. Местни минувачи минават с безразличие, отдавна обръгнали от гледката, а прикъснели туристи мятат коси, често жадни погледи към тях и с неудобство отвръщат очи, гузни след това да погледнат дамите си. Някои се осмеляват да задържат поглед малко по-дълго върху разголените тела, запазвайки във въображението си горещи спомени за тайни мокри сънища.

Сега тук намирах една доста по-различна Елън. По-рано бе успявала да се прави на корава, може би налагайки си фалшива маска на непукизъм и сила. Бе излъчвала самоувереност, каквато в действителност вероятно не е имала, все пак достатъчно сполучливо имитирайки автентичното чувство, толкова, колкото да улеснява наложения й живот. Тази вечер обаче я виждах в съвсем друга светлина — застанала на ъгъла, някак непохватно хванала цигарата в дясната ръка, направо изгубена, уязвима, крехка. Нещо в нея видимо се бе пречупило, но пък удивително изглеждаше по-млада и от преди. Представих си, че това вероятно много радва Попа Боби, то я пласира с лекота на мъже, дето си падат по четиринайсет-петнайсетгодишни момичета, обект за сексуални извращения, упражнявани с отблъскваща стръв.

От мястото, където стоях, ясно съзирах и Попа Боби, някъде в средата на уличната отсечка между две преки беше, облегнат на витрината на квартален супермаркет, преструваше се, че чете вестник. Спазваше тактиката да се държи на нужното разстояние от момичетата си, както и повечето сводници. Наближи ли клиент проститутка от „екипа“, както се оказа, че нарича яслата си Боби, тя обичайно тръгва бавно към него, отчасти да не привлече вниманието на някое любопитно ченге, дето води въображаем разговор с някой колега по уличните ъгли, но също да даде възможност на сводника да чуе пазарлъка, за да е сигурен, че курвата няма да го завлече. Самият Боби бе човек, предпочитащ да няма много работа с клиентите. Знаеше, че повечето от тях се дразнят от контакт със сводника, защото той най-често разбива илюзиите им за изгодността на заплатената цена. При това никак не бе малка вероятността поредният клиент да се окаже работещо под прикритие ченге. Получи ли се така, няма какво да го свърже с проститутката, особено ако е стоял настрана.

Забелязвах обаче и друго: мъжът, който жадно оглеждаше Елън от входа на метрото. Бе недалеч от мен, дребен, доста блед, ниско нахлупил над челото бейзболна шапка с логото на „Доджърс“. Но козирката не прикриваше достатъчно святкащите като на разгонен котарак очи, личаха си похотта и мераците. Дясната му ръка неспокойно опипваше малкото сребърно кръстче, висящо от кожена верижка на лявата китка. Може би бе добронамерено насочен дар от изповедника, дадено му с препоръката почувства ли нагонът да надделява, да го докосва и от него да черпи сила и въздържание, да отблъсква погрешните помисли. Къде ти, кръстчето вероятно се бе превърнало точно в обратното — фетиш и източник на пламенни фантазии, икона — стимул на сексуалността му. Всяко докосване увеличаващо възбудата дотам, че религия и секс се смесват необратимо в единичен акт на поредното прегрешение.

Мина малко време, мъжът, изглежда, взе решение и се запъти към нея, само че аз го изпреварих. Отвори си устата да каже нещо, но вдигнах предупредително пръст към устните си и той бързо отстъпи, макар и неохотно. Сетне се опомни и се мушна в тълпата, да си потърси пореден обект на влеченията.

Не видя обаче, че от съседната стена се отдели тъмна фигура и го последва.

Не мина секунда и Елън ме позна. Тогава направи опит да се плъзне край мен и може би да привлече вниманието на Попа Боби. За нещастие обаче в същия миг той бе ангажиран по друг начин. Намираше се притиснат между двамина бабаити от итало-американски произход, а единият от тях му бе забил пистолетно дуло в ребрата. Тони Фулси се смееше като луд, приятелски прегърнал Боби през раменете. Очевидно бе пошушнал на сводника да се хили заедно с него, защото устните на Попа се бяха разтворили в кисело насилена усмивка, мязаше на портокал с разцепена кора. Поли, братът на Тони, вървеше току зад тях двамата с едната ръка в джоба на коженото яке, а другата стисната в юмрук колкото главата на парен чук. Отведоха Боби до замърсен бял пикап с работещ двигател. На волана стоеше Джаки Гарнър, който се обърна и едвам забележимо ми кимна. Сетне братоците натовариха Боби отзад, а автомобилът се отдели от бордюра и се вля в потока коли.

— Къде го помъкнаха? — попита ме Елън.

— Няма значение.

— Ще се върне ли?

— Едва ли.

Момичето видимо се обезпокои.

— Ама аз какво ще правя без него? Нито пари имам, нито къде да отида…

Прехапа долната си устна. Стори ми се, че ще се разплаче.

— Името ти е Дженифър Флеминг — рекох й аз. — Родом си от Спокън, на седемнайсет години си. Преди шест месеца майка ти те обявила в полицията за безследно изчезнала. Малко по-късно нейният приятел е обвинен във физическо насилие, притежание на наркотици с цел продажба, сексуално малтретиране на непълнолетно лице, наричат го още блудство с малолетни. Обвиненията са на базата на снимки, намерени в апартамента, където са живели двамата с майка ти. Снимките носят дати: била си на петнайсет години, когато са правени. Майка ти твърди, че не знае нищо относно онова, което е ставало. Вярно ли е?

Дженифър вече плачеше, но успя да кимне с глава.

— Не е наложително да се връщаш у дома, ако не желаеш. Познавам едно лице, държи специализирано заведение за малтретирани жени в щата Ню Йорк. Това му е работата, знае си я добре. От „Жени срещу насилие“ е, няма начин да не си чувала за тези институции. Мястото е приятно, ще имаш време да си помислиш хубаво, да вземеш решение. Ще разполагаш със своя стая, наоколо има зелени поля, гори, на воля ще се разхождаш. Пожелаеш ли, можеш да поканиш майка си да дойде да поговорите. Но и това не е задължително — ще го направиш когато и ако поискаш. Когато си готова.

Не знаех какво мога да очаквам от това момиче. Можеше да си тръгне и да си намери друг сводник или временен приют при някоя от по-възрастните колежки. В края на краищата нямаше никаква сериозна причина да ми вярва. Мъже като Джи Мак и Попа Боби сто на сто са й предлагали протекция, а в замяна са изисквали доста неприятни неща.

Но тя не побягна от мен. Избърса сълзите с опакото на ръката и внезапно сякаш се подмлади още повече. Онова, в което се бе превърнала, като че изчезна, досущ маска някаква падна и пред мен застана детето в нея. Погледна ме, помисли за миг и запита:

— А кога мога да отида там?

— Можем да тръгнем и веднага.

Отмести очи, зърна нещо зад мен и тревогата отново светна в тях. Извърнах се, към нас приближаваха двама. Единият бе източен, слаб, чернокож със златни вериги на шията и едната китка. Другият бе пълен бял мъж в червено сако с големи подплънки на раменете и поизносени мокасини.

— Хей, мамка му да… к’во става тук, бе? — запита белият. — Къде е Боби?

— Я се обърни — отвърнах му аз.

— К’во?

— Виж зад себе си — повторих по-тихо.

Обърна се. Направи го светкавично, като куче, дето гони муха. При входа на метрото, може би на няколко метра от нас, стоеше Ейнджъл и ни гледаше. Луис току-що се приближаваше, връщаше се отнякъде. Хвърли нещо в съседната кофа за боклук — бейзболна шапка с името на „Доджърс“, сигурен бях.

Ейнджъл махна с ръка. Белият докосна чернокожия с лакът и му посочи с глава назад. Онзи се обърна да види какво става.

— Хайде стига, бе! — само това каза.

— Познаваш го, а? — запитах. — Знаеш колко лесно става…

Двамата се спогледаха, закимаха.

— К’во толкова, Боби и без това си е лайнар… — заяви белият.

— Кой е Боби, бе? — ухили се чернокожият.

Сетне си тръгнаха, останахме с Елън. Ейнджъл и Луис ни придружиха, докато си взех колата от паркинга. Потеглихме на северозапад, нощта бе мрачна, беззвездна. Дженифър спа по-голямата част от пътя, по едно време се събуди и завъртя копчето на радиото. Намери си подходяща музика. Емилу Харис пееше прочута песен на Ленън и Макартни — „Here, There and Everywhere“, вярно кавър беше, пък и не особено известен, но ако не сте го слушали, няма да е зле да го чуете.

— Така добре ли е? — попита ме тя.

— Чудесно — рекох.

— Обичам „Бийтълс“. Тяхното може би е по-хубаво, ама и това изпълнение си го бива, нали? Само дето е по-тъжно.

— Понякога тъжното е като мехлем за сърцето.

— Ти женен ли си? — внезапно запита тя.

— Не.

— А приятелка имаш ли си?

Помислих, преди да й отговоря.

— Имах. Но пък си имам едно малко момиченце. Преди имах друга дъщеря, но почина. И тя се казваше Дженифър.

— Ти за това ли ме потърси пак? Защото носим едно и също име?

— Ако е било така, това достатъчно ли ще бъде?

— Ами, предполагам. А с Попа Боби какво ще стане?

Не отговорих.

— Ох — въздъхна тя, сетне мълча дълго време.

Накрая се обади:

— Знаеш ли, бях при Джи Мак, когато го убиха. Ама това не му беше истинското име. Казваше се Тайрън.

Сега се движехме по обикновеното шосе, бях излязъл от магистралата. Тук колите бяха много по-малко. Пред нас пламна чифт червени светлини, политнаха нагоре, същинска двойка светулки. Далечна кола се качва по тъмен, невидим хълм.

— Не успях да зърна човека, който го уби — продължи тя. — Сетне избягах, преди да дойде полицията. Иначе току-виж голяма беля станала, не мога да се откача сума ти време. Никому не пожелавам такова нещо. Ама ме намериха, разбира се, как няма да ме намерят. Разпитваха ме за случилото се, излъгах, че не съм била при него, когато е станало.

Загледа се през прозореца, замисли се, лицето й бледо в мрака, отразено в стъклото.

— Исках да ти кажа, че мога да пазя тайна — рече изведнъж. — И няма да проговоря за онова. Аз човека, дето дръпна спусъка, не го видях, но го чух какво рече най-накрая.

Помълча, без да се обръща, остана си все така загледана навън.

— На друг няма да кажа, само на теб, ако искаш. Просто да знаеш, гроб съм, ей на — честен кръст.

— Добре — рекох. — Какво рече?

— Последните му думи бяха — „от една кръв сме…“.

В антрето кутиите си стоят все така. По столовете дрехите — също. Някои са на Рейчъл, други — на Сам. Синът на Елис Палмър — Нийл, го погребват днес, но няма да отида. Спасяваме онези, които можем да спасим.

Къщата е извънредно тиха.

Отивам на морския бряг. Вятърът е източен, значи от морето иде, но по лицето ме милва топъл бриз и откъм сушата. Чувам гласовете, те шептят, плъзгат се край мен, следват зова на морето: то ги вика, прибира си ги в дълбините. Затварям очи, чувствам ласка по лицето, допир на пръсти като от коприна, милват ме, сладко резонират нейде дълбоко в мен, сетне се разсейват и ме напускат. Поглеждам нагоре, но там звезди няма, нито луна, нито светлик. Там някъде трябва да е и той, в мрака отвъд нощта и светлината. Брайтуел. Изчаква си времето.

Защото те са тук. Черните ангели, демони на насилието и Злото. Макар и невидими за простосмъртния, крилете им чернеят срещу Слънцето, обнажени, мечовете им искрят. Паднали, прогонени свише, те безмилостно вървят сред нас, тъпчат горкото човечество… прочистват, отнемат, убиват.

Не са част от нас, не.

Завит в одеяло, поспивам в плетеното кресло на верандата. Студено е, но не ми се прибира вътре. Не ми се ляга в празното легло, където доскоро беше и тя, където лежахме, загледани в празните останки на съвместния ни живот.

Но ето, нещо ме разбужда. Къщата не е вече тиха, изглежда, не е и празна. Кухненският стол изпуква. Врата се захлопва тихо. Чувам нещо, може би са стъпки? Смях на дете?

Казахме ти, че ще си отиде.

Решението е мое. Няма да увеличавам повече броя на записаните в сърцето ми, страдали по моя вина хора, най-вече тези, които така много обичам. Този списък и без това е достатъчно дълъг. Опитвам се да коригирам стореното, за да заслужа опрощението. Но дали? Че греховете ми не са малко…

Висулките на полилея в коридора тихо запяват, разлюлени от нечие присъствие в тъмната доба.

Но ние никога няма да те изоставим.

По-добре ми става. Но съм уморен, очите ми отново се затварят.