Черният ангел

Глава седемнайсета

Настаних ги на кухненската маса у дома, открехнах прозорците, тъкмо бе време за приливите в мочурите — вечното движение на Майката природа. Приливи и отливи — смърт и обновление, тогава и въздухът е по-различен — околният свят притихва, времето замира, сякаш увисва неподвижно, настъпва особено напрежение, а всяка жива гадинка, чието съществувание зависи от тресавищата, се настройва към техния ритъм, усещайки инстинктивно какво иде.

Почистих раните на ръката си, макар и да нямах достатъчно ясен спомен за развитието на последните събития. Все още се чувствах замаян, виеше ми се свят, не стоях стабилно на краката си. Освен това изпитвах странна несигурност, а вкусът на сладко вино не изчезваше от устата ми, колкото и да се жабурках.

Предложих на гостите кафе, те изразиха предпочитания към чай — ако, разбира се, ви се намира, помоли единият. Помнех, че зад буркана с нес кафето Рейчъл държеше билков чай. Подуших пакетчето, замириса ми особено — като че някой е пуснал една вода в розов храст. Поднесох им го с извинение. Брадатият свещенослужител — представил се с името Мартин Рийд — направи лека гримаса, когато го вкуси, но упорито продължи да отпива. Изглежда, прекараните в служба на Всевишния дълги години го бяха дарили с немалка вътрешна сила.

— Как ме открихте? — попитах ги аз.

— Не беше много трудно да свържем онези събития в Бруклин с вас самия — отвърна ми той. — Където и да се движите, винаги правите впечатление, доста силно при това. Освен това понаучихме още малко и от г-н Недо в Ню Йорк.

Това ме изненада. Каква връзка биха могли да имат подобни хора с Недо? Признавам си, че при всяка поредна мисъл за него неизменно ме побиваха тръпки. Разбира се, нищо общо нямаше с огромната му ерудиция в областта на окултните теми, нея изобщо не я отричах. Безпокоеше ме или, по-точно казано, отблъскваше ме удоволствието, което изпитваше от връзката си с тях. Контактът с него ми напомняше общуване с полуизлекуван наркоман, чиято амбиция да стои далеч от наркотика често отстъпва пред влечението към него.

— Мисля си понякога, че г-н Недо не е съвсем морално чист — изтърсих съвсем искрено. — Общувате ли с него често, току-виж сте се заразили.

— Всички ние сме несъвършени, кой повече, кой по-малко.

— Може и така да е, но аз у дома нямам долапи с черепи на току-що убити с куршум в тила китайци.

Рийд кимна с глава в знак на съгласие.

— Признавам, че не съм се опитвал да вниквам надълбоко във влеченията, заниманията и придобивките му. Но в същото време Недо е извънредно ценен източник на информация и вие самият имате сериозна причина за благодарност лично към него. Той ни уведоми за посещението ви и за онова, което разследвате. Респективно ето ни тук. А онзи господин отвън на пътя не изглеждаше никак очарован от пристигането ни, нито от неволното прекъсване на онова, което се готвеше да направи. И ми се струва, че ако не бяхме пристигнали точно в онзи миг, щеше да го направи — нещо може би много грозно. От ръцете на още по-грозен изпълнител.

Кимнах.

— Определено не беше красавец.

Рийд отпи и отблъсна чашата.

— Боже, как го пия това нещо, сам не зная — рече той. — Ще го помня до последния си дъх.

Отново се извиних, добавяйки, че друг вид чай нямам.

— Онзи отвън, когото споменахте, се представи с името Брайтуел — продължих веднага, избягвайки темата за чая. — Струва ми се обаче, че вие знаете доста повече за него.

Спогледаха се с по-младия свещеник, когото Рийд нарече Пол Бартек. И двамата бяха цистерциански монаси от Европа, в момента на посещение в манастир в Спенсър — пак според техните думи. Рийд имаше подчертан шотландски акцент, но този на Бартек бе направо неопределим — чуваха се следи от френски, американски английски и още нещо, по-екзотично, ако мога така да се изразя.

— Разкажете ми какво стана пред дома ви, моля — запита Рийд, отклонявайки намека ми. — Какво почувствахте?

Опитах се да си припомня поредицата усещания, дето ме бяха споходили. Опитът направо засили световъртежа и желанието да повърна, но се насилих да ги преодолея.

— Беше се облегнал на колата си. В следващия миг ми връхлетя… буквално се залепи за мен — казах им аз. — Усетих дъха му, на вино миришеше, и вкусът му бе същият. После помня, че ме държеше за ръката и ме влачеше към неговия автомобил. Значи от него са тези разкъсвания на нея. Помня, че капакът на багажника му се отвори и ми заприлича на огромна рана. От кръв и човешка плът беше направен… направо смърдеше…

Рийд и Бартек отново се спогледаха.

— Е, какво? — попитах ги аз.

— Виждахме ви добре и двамата, докато се приближавахме — обясни ми Бартек. — Той не се е помръдвал през това време. Не ви е и докосвал.

Без да кажа дума, свалих ризата, обърнах раните към тях.

— Ама пък си имам ето тези — не сдържах язвителността си.

— Вярно, факт — отвърна Рийд. — Не може да се отрече. Нещо каза ли ви?

— Каза ми, че било трудно човек да ме открие. И че сме имали неща за обсъждане.

— Нещо друго?

Помнех усещането, че падам, падам, летя надолу и пламтя. Но не желаех да го споделям с тези мъже, защото то носеше още и чувство на унизителен срам и съжаление. В същото време един вътрешен глас ми повтаряше, че на тези двамата мога да им имам доверие, че са свестни и готови да отговорят на някои от въпросите, на които отговор нямах, а не се очертаваше да имам. Наивно нещо е това вътрешният глас, ама пък… И тогава изтърсих:

— Усещах, че падам отвисоко, всичко около мен се въртеше, губех свяст. В същото време пламтях целият, а около мен имаше и други горящи. Чух го да говори, докато ме влачеше към колата. А може и така да ми се е сторило.

— И какво казваше?

— „Намерен“. Каза един-два пъти, че съм бил намерен.

Ако Рийд бе изненадан от думите ми, поне не го показа. Бартек обаче нямаше покерджийските качества на колегата си. И в същия миг изглеждаше направо шокиран. Или потресен. И двамата мълчаха, но забелязах многозначителния поглед, който Рийд хвърли на по-младия.

— Този човек Вярващ ли е? — попитах ги тогава аз — още един изстрел в мрака.

— Откъде ви дойде наум да запитате точно това? — изгледа ме странно по-възрастният.

— Имаше белег на ръката. Нещо като двузъбец. Недо ми обясняваше, че всички те го носят. Вярващите.

— Но вие дори и представа си нямате какво е това Вярващ, нали? — подхвърли Рийд и в тона му усетих някакво снизхождение, което никак не ми хареса.

Опитах се да запазя гласа си равен и учтив. Доста голямо усилие ми бе нужно. Тогава рекох:

— Мразя да се отнасят с мен като с невежа и да ми размахват надежда за просветление като кокалче под носа — рекох ужким тихо. — Този номер не го обичам дори когато и на кучета го правят, затова не прекрачвайте мярката тук. Отлично зная какво търсят, зная и какво са в състояние да направят, за да си го осигурят.

Все така гневен се изправих, взех от тезгяха книгите, дето ги бях купил в южен Портланд, и захвърлих едната към Рийд. Улови я непохватно във въздуха с двете си ръце, тя се разтвори и страниците се смачкаха. Продължих да изстрелвам поредица думи към него, докато той разлистваше томчето.

— Седлиц. Енох. Черни ангели в телесни форми. Апартамент с човешки останки, кости, натопени за остаряване в пълна с урина вана. Крипта в мазе, декорирана с човешки кости, подготвена за пристигането на сребърна статуя със заловен в метала демон. Човек, който седи примирено в горяща кола, докато тялото му се изпепелява. Украсен със златни дрънкулки череп на млада жена — поставен в ниша в стената. Самата тя заклана в специално построено за подобни цели, застлано с фаянсови плочки помещение. Сега по-ясен ли съм, отче, или братко, не знам как предпочитате да ви наричам?

Рийд бе достатъчно възпитан да направи извинителна физиономия, обаче аз вече съжалявах за избухването си пред двамата непознати. Не толкова за това, че си изпуснах нервите, колкото заради непредпазливостта да издам какво зная. Беше прибързано, погрешно. Лошо като тактика.

— Съжалявам — обади се Рийд. — Не съм свикнал да работя с частни детективи. Винаги допускам, че дадено лице не знае достатъчно по такива особено, хм, специализирани теми… и да си призная честно, рядко съм бил изненадан, както сега тук.

Седнах на масата, кимнах извинително и изчаках да видя какво още ще каже.

— Вярващите или онези, които ги ръководят, са убедени, че са паднали ангели, низвергнати и прогонени от Небето, сетне преродени в човешки тела. Убедени са още, че никой не е в състояние да ги унищожи. Убият ли ги, те се понасят в етера в нематериална форма и така, докато намерят подходящ гостоприемник. Това може да отнеме години, десетилетия и повече дори, но след това същият процес започва отново и отново. Ако ли не ги убият, тогава смятат, че процесът на стареене при тях е значително по-бавен, отколкото при нормалните хора. Или че са безсмъртни — тоест неподвластни на Смъртта. В това наистина вярват.

— А вие в какво вярвате?

— Не вярвам, че са ангели, паднали или други, ако това ме питате. Навремето съм работил много в психиатрични болници, г-н Паркър. Най-често срещаната заблуда или илюзия, да я наречем мания за величие или ако искате, разстройство, сред този вид душевноболни е представата, че са Наполеон Бонапарт. Не зная защо най-често се предпочита именно Бонапарт, а не да речем Хитлер или генерал Патън например, но, честно казано, тази подробност не ме интересува професионално, затова не съм я проучвал. Достатъчно ми бе да разбера друго: никакво значение няма за един такъв възприемащ се като Наполеон пациент дали аз му вярвам или не. Познавах един господин от Пакистан, бе на четирийсет години, без дрехи тежеше стотина килограма. Изобщо не му пукаше, че не го признавам за френски император, самият той си вярваше. Ето такъв, г-н Паркър, е случаят и с Вярващите. Те си вярват, още повече постоянно убеждават разни други по-слаби души да възприемат същата вяра. Някои от тях очевидно особено добре владеят силата на сугестията. Умеят да внушават свои мисли, да „имплантират“ фалшиви спомени на плодородна почва, тоест в подходящи индивиди. В същото време със или без тази илюзия те и хората, с които се ограждат, са не по-малко опасни за околните.

Не ми казваше всичко обаче. Обстоятелствата около кончината на Алис бяха ясно доказателство, че тези индивиди определено са много по-страшни в действията си, а и по-могъщи, отколкото Рийд бе готов да признае. Поне в този момент, а може би и пред мен. Ами ДМТ — наркотичната субстанция, намерена в останките на Алис и трупа на Гарсия? Не, не беше въпрос на сила на волята и внушението. Подчиняването на хора в техния случай се постигаше и с други средства и това бе очевидно. И все пак какво търсеха при мен тези двама свещеници?

— А какво според вас е искал да каже с думата „намерен“?

— Не зная.

— Не ви вярвам.

— Това си е ваше право.

Реших да го преглътна, продължих с друго.

— Добре, тогава какво знаете за компания на име „Дрезден Ентърпрайзис“?

Сега Рийд наистина се удиви.

— Зная нещичко, но не е много. Собственост е на човек на име Джоаким Стъклър. От германски произход е, така че зависи как ще го произнесете — може да е и Йоахим Щуклер или може би Щюклер. Колекционер е.

— С него ми предстои да се срещна в Бостън.

— Той ли се свърза с вас?

— Изпрати свой бияч да уреди подробностите. Всъщност бе изпратил трима наемници, двама от тях се оказаха истински шутове и известно време май няма да упражняват професията. Между другото и те се опитваха да ме работят…

Рийд въздъхна неспокойно при тази явно намекната заплаха и поклати глава.

— Ще ви кажа нещо, г-н Паркър. Може би ви изглеждаме слаби, но зад нас стои голяма сила. А фактът, че призванието ни е да бъдем Божи служители, съвсем не ни прави беззащитни.

— Хората, дето прегазиха пратениците на този Стъклър-Щюклер, се казват Тони и Поли Фулси, братя са — рекох непринудено. — Не мисля, че са добри католици въпреки италианския си произход. И още по-точно казано, изобщо не са читави люде, но се гордеят с делата си. Нали сте работили в психиатрични институции, сам казахте — психарите са особена категория. Никакви угризения няма да имам, просто ще ви ги изпратя, при положение, че аз сам и лично не реша да ви усложня живота или да ви предам на някой друг, пред когото братя Фулси ще изглеждат като мисионери.

Не зная какво дирите тук, защо сте дошли, какво всъщност мислите по въпросите, за които говорим, още и защо се правите на интересни. Но ще ви обясня друго: убитата млада жена се казваше Алис Темпъл. Тя е братовчедка на един от най-близките ми приятели, обаче думата „братовчедка“ не обяснява добре онзи ангажимент, който той смята, че има към нея. Също както думата „приятел“ не е в състояние да предаде смисъла на огромния ми дълг, който пък аз имам към него. Заедно търсим отговорните за смъртта й и ще ги намерим. Това е императив. В този контекст не зная как възприемате заплахите ми. Вероятно не ви плаши възможността да ви налетят двама сто и петдесет-шейсет килограмови итало-американски бизони с объркана душевност. Но ще ви кажа и друго: приятелят ми Луис е с доста по-нисък праг на търпимост от мен. С други думи: всеки, който застава на пътя му, пречи с нещо, отказва информация, си играе с огъня и може здравата да се изгори.

Струва ми се, че на всичко това гледате като на някаква интелектуална игра, в която залогът е определен тип информация. В същото време обаче на карта е поставен животът на мнозина и точно сега не разполагам с времето да правя с вас пазарлъци. Или ми помогнете както се полага, или си тръгвайте и приемете последиците, когато ние пък дойдем да ви потърсим за разговор.

Бартек пристъпи от крак на крак, наведе очи.

— Вижте, зная всичко за вас, г-н Паркър — рече Рийд, като говореше бавно и леко се запъваше. — Зная какво се е случило със съпругата и дъщеря ви. Чел съм за хората, които сте преследвали. Подозирам също, че навремето сте се сблъсквали, без сам да го знаете, със същите тези Вярващи, поне със сигурност сте унищожили неколцина, които споделят заблудата им. Тогава не сте успели да направите нужните връзки, не са успели и те — не зная по каква точно причина. Но сега вече не е така. Може би проблемът е свързан с разликата между зло и добро: доброто е безкористно, злото точно обратното — винаги е егоцентрично. Доброто привлича добрите, те лесно се обединяват в името на обща кауза. Злото на свой ред привлича негодяите, но те никога не действат като един. Сред тях винаги има разнобой и скрити проблеми — завист, недоверие, алчност. Всеки от тях се стреми максимално към властта, власт за самия себе си, именно и затова в крайна сметка злите винаги се разпадат като колектив.

Усмихна се с неудобство.

— Знаете, имам тази слабост да философствам ненужно. То е последица от работата ми с духовни дела. Във всеки случай, зная също, че сега вие имате приятелка и тя е родила момиченце. Не виждам следи от тях тук. В мивката има мръсни чинии, по очите ви познавам, че ви мъчат неща, дето нямат никаква връзка с този случай.

— Това не е ваша работа — отсякох аз.

— О, не, не сте прав. Моя работа е. Вие сте уязвим, г-н Паркър, лесно се гневите, прибързвате, те ще използват именно това. Ще го използват, за да се доберат до вас. Нито за миг не се съмнявам, че сте готов да посегнете на хората, които ви противоречат или стоят на пътя ви. И в този миг например забелязвам, че бихте го направили дори и без достатъчния за това претекст. Но повярвайте ми, налице е много сериозна причина, да внимаваме в отговорите си. А между другото, може би вие сте прав. Изглежда е дошло време да бъдем откровени едни с други. Затова нека започна.

Стъклър има две лица, съответно две колекции. Едната е за пред обществеността, другата е изключително лична и тайна, разбира се. Първата се състои от картини, скулптури, антики, с отлично аргументиран документално произход, безупречна като вкус и източници. Втората издава истинската му същност. Баща му е майор от носещия името на самия фюрер полк от Втора танкова СС дивизия. Щюклер е още и ветеран от руския фронт и един от онези, които по-късно оставят след себе си залети с кървища градове и села във Франция през 1944 г. Присъствал е на екзекуцията на деветдесет и девет цивилни лица, обесени на улични фенери в Тулон. И това е само част от репресиите, в които е участвал срещу френското население като наказателна мярка за нападенията на макитата[31] срещу германските сили. Ръцете му са миришели на бензин вероятно след кланетата и изгарянето на повече от 600 цивилни в Орадур сюр Глан. Иначе Матиаш Щюклер изпълнявал заповеди, без да мисли или задава въпроси, както може да се очаква от армейския елит и както след войната изтъкваха за оправдание неговите представители.

Щюклер обаче е имал и друга, скрита, много по-важна роля. Бил е пълномощник на нацистката върхушка в търсенето и изнасянето на чуждестранни богатства. Всъщност избран е на тази служба заради репутацията си на ерудит в областта на изкуството. Безсъмнено е бил човек образован, културен, но за нещастие както и у мнозина други вкусът му към красивото се е развивал съвместно с редица нечистоплътни качества в изцяло варварски манталитет. Помогнал е да бъдат ограбени и изнесени съкровищата на Хабсбургската династия от Виена през 1938 г., заедно с прочутото копие, което според недостоверни източници принадлежало на Лонгин Стотник, началникът на войниците, охранявали разпятието на Христос в Йерусалим. Бил е любимец на Химлер, а както знаем, СС райхсфюрерът е имал извънредни интереси към окултното. В края на краищата именно той е човекът, изпратил експедиции в Тибет да търсят произхода на арийската раса. Той е използвал труда на военнопленници роби, за преустройството на Вевелсбургския замък[32] край Айзенах и превръщането му в германски Камелот, заедно с огромна Кръгла маса, по подражание на оригинала на Крал Артуровите рицари. Лично аз смятам, че Щюклер едва ли е вярвал искрено в нацистката идеология на Третия райх, обаче партийната му принадлежност и специалната длъжност са му давали правото, както и нужното извинение, да граби и изнася уникални ценности по свой вкус и избор. А когато е имал съответната възможност, е заделял от тях и грижливо скривал част от каймака за самия себе си.

След войната откраднатото попада в ръцете на съпругата му, а чрез нея и в сина му. Смятаме, че години по-късно то е намерило място в центъра на явната му колекция и едва ли има по-добро скривалище от една такава форма. Ако може да се вярва и на някои слухове, голяма част от колекцията на самия Гьоринг — ценности и произведения на изкуството — също се е озовала в скривалищата на Йоахим Щюклер. Към края на войната от ловното си имение в Бавария Гьоринг изпраща натоварен с предмети на изкуството влак към друго скривалище, но при въздушно нападение охраната напуска композицията и колекцията като по чудо изчезва. Има една открадната от френска галерия през 1943 г. прочута картина на Франсоа Буше[33], за която се знае със сигурност, че се е намирала в Гьоринговата лична колекция. Миналата година тя дискретно бе върната в родината и хора от занаята шушукат, че това е дело на Стъклър. Изглежда, че е търсил подходящ клиент, за да я продаде изгодно, но се е разчуло. Тогава, за да избегне евентуалните усложнения, е върнал картината на французите, твърдейки, че и той самият я е купил преди години, без да съзнава, че е заведена като френско национално богатство. Стъклър винаги е отричал, че има тайна колекция — защото това се говори в съответните среди, — и твърди, че дори и баща му да е притежавал крадени ценности, то местонахождението им е останало скрито и за самия него. Друг път категорично и енергично е опровергавал твърденията, че баща му е събирал откраднати произведения на изкуството.

— Каква е съдбата на бащата?

— Матиаш Щюклер е убит през 1944 г. в недоизяснен инцидент във френския планински цистерциански манастир Фонфроад. Обстоятелствата остават мъгливи и донякъде доста загадъчни, но основните факти са, че група есесовски командоси, няколко цивилни специалисти и преподаватели от Нюрнбергския университет, както и четирима цистерциански монаси са загинали при престрелка в манастирския двор. Щюклер е изпълнявал специална задача по нареждане на Химлер, но се е случило нещо непредвидено. Съюзниците вече са напредвали в района, германците отдавна отстъпвали, а есесовците вероятно били спуснати с парашути. Във всеки случай Щюклер не е успял да се добере до съкровището във Фонфроад.

— А за него какво се знае?

— Официално се твърди, че там е бил пазен извънредно ценен златен кръст от четиринайсети век, различни антични златни монети, известно количество скъпоценни камъни, два златни потира и малка, украсена със скъпоценни камъни дарохранителница.

— Такива предмети едва ли биха привлекли човек като този Щюклер, още повече станали причина за прехвърляне на специален есесовски отряд в лицето на настъпващ неприятел.

— Златото е било маскировка. Истинската ценност се е намирала в обикновена сребърна кутия. Било е част от кодирана карта, самата тя разделена на шест фрагмента, поставени в подобни кутии и скрити на различни места през петнайсети век. Съдържащата се на картата информация е за съжаление изгубена за нас, което вероятно би било най-добре и за човечеството, особено ако бяха безследно изчезнали и кутиите.

Не можах да сдържа иронията си.

— Доста безгрижно от ваша страна — рекох — … така да я затриете тази статуя.

— Нашият орден никога не е възнамерявал да я пази като ценност, още по-малко излага на показ — възрази Рийд. — Още в началото повечето отговорни фактори са настоявали да бъде унищожена.

— И защо не са я унищожили?

— Вижте, съхранил я е самият мит за създаването й. Опасявали са се, че всеки опит да бъде унищожена, би освободил заключения в нея демон. Бързам да добавя само, че в онези години на тези неща се е гледало много по-сериозно, отколкото днес. Затова са я скрили, а информацията за точното й местонахождение е била разпределена така да се каже и поверена на шестима най-доверени игумени под формата на пергаментови фрагменти. Всеки от тях съдържал достатъчно количество откъслечна и добавъчна информация — илюстрации, размери на помещения, данни за създаването на статуята, както я наричате вие. Още и помощна цифрова информация за посоките в комбинация с буква — D или S, тоест „dexter“ или „sinister“ — ляво или дясно на латински. Цифрите са информация за разстояния в определена мярка, отчитани от една и съща начална точка. Събрани заедно, шестте фрагмента биха дали вярна представа за точното местонахождение на крипта. Щюклер се е опитвал да събере тези 6 части и да възстанови картата в оригиналния й вид. И други преди него също са се опитвали да го направят, все безуспешно. Скритата във Фонфроад част е изчезнала именно при онзи инцидент и оттогава не се знае къде е.

Вие знаете, че според легендата статуята е заровена във въпросната крипта под описана на картата църква. Това е търсил Щюклер, същото нещо се опитват днес да направят и Вярващите. Неотдавнашни събития говорят за известен напредък от тяхна страна. Един от фрагментите е намерен по-рано тази година в Седлиц в Чешката република, обаче по-късно отново изчезнал — преди още да е бил достатъчно проучен. Разполагаме с информация, че от бруклински адрес е бил откраднат друг от фрагментите, и то преди няколко седмици.

— Къщата на г-н Уинстън Алън, нали?

— Да, знаем как сте се намесили в тази афера. Търсели сте онази жена, а тя заедно с друга своя колежка са били в същия дом по време на убийствата. Сетне и двете стават обект на преследване, защото търсачите вярват, че изчезналият фрагмент е взет от проститутките.

— Така да е. Това прави два фрагмента, без да смятаме онзи от Фонфроад.

— Знаем още неща. От векове насам липсват три части — едната се е намирала в Бохемия, другата — в Италия, третата — в Англия. Съдържанието на италианския фрагмент е добре известно отдавна. Другите два обаче вероятно са попаднали в нечистоплътни ръце. Вчера ни бе съобщено, че евентуално изчезналият във Фонфроад е бил засечен в Джорджия. В тресавище са били намерени труповете на двама американци, ветерани от Втората световна война.

Причината за смъртта им е неизвестна, но пък научихме друго: и двамата са оцелели след сражения с есесовци в околностите на Фонфроад и, изглежда, става дума за същия есесовски отряд, по-късно избит в манастирския двор.

— Стъклър ли е отговорен за смъртта на тези двама ветерани?

— Възможно е да е така. Обаче не се вписва в неговия почерк и методи на действие. Убедени сме, че той разполага най-малкото с един фрагмент, може би и повече, при това има отлична мотивация да търси и останалите.

Позамислих се върху Мърнос и неговите хора. Не, не ми се връзваха в контекста на убитите в Джорджия стари ветерани. И Мърнос лично не бе този тип.

— Стъклър от Вярващите ли е?

— Твърда информация в този смисъл няма. Обаче те умеят да се прикриват достатъчно добре, така че подобна възможност не можем да изключим стопроцентово. Напълно е възможно да е един от тях, но има и друга вероятност: да е ренегат, да е напуснал тяхното „братство“ и да се опитва да намери статуята сам.

— Значи по принцип и той може да е сред търсачите на картата?

— Един от фрагментите ще бъде представен на търг тази седмица в бостънска фирма на името на собственицата Клодия Стърн. Не е от най-известните тръжни компании, но смятаме, че този път става дума за намерената в Седлиц част. За съжаление не можем да го докажем. И пергаментът, и сребърната кутия изчезват от тамошната църква скоро след намирането им, при това преди още да са били изследвани и документирани, както се полага в такива случаи. Проверихме възможностите да направим необходимите правни стъпки, за да спрем търга и евентуалната продажба, поне докато със сигурност се установи източникът на намиране. Доказателства, че частта е взета от Седлиц, нямаме, нито пък Цистерцианският орден може да предяви претенции за собственост. Опасяваме се, че скоро и шестте фрагмента ще изплават и ще станат публично достояние. Тогава ще започне опасна надпревара кой пръв да се добере до статуята.

Стоях на прага, докато си тръгваха. Вечерта падаше тъжна, мрачна, тиха. Не бях научил много, а се бях надявал да ми кажат повече неща. Но и те не научиха много от мен. Играехме си на котка и мишка, дебнехме се взаимно, обикаляхме в кръг един около друг, не желаейки да споделим информацията си. Не им казах нищо за Сикюла, затова пък говорих с Ейнджъл и Луис да хвърлят едно око на кантората му, след като се приберат в Ню Йорк. Намерят ли нещо интересно, веднага да ми се обадят, така се бяхме разбрали.

Затворих вратата, завъртях номера на Рейчъл на мобилния телефон. Включи ми се направо гласовата поща. Поколебах се дали да не се обадя на домашния телефон на родителите й, но размислих и се отказах. Не ми се говореше с Джоун, с Франк още по-малко. Изведох Уолтър на разходка покрай мочурите, но стигнахме ли до групата дървета на края на голямата гора, той се опъна и повече напред не пожела и стъпка да направи. Това ме озадачи, а в същото време песът се възбуди още по-силно. Тогава реших, че може би е по-добре да се върнем у дома.

Луната бе вече на небосклона, отразяваше се в повърхността на малкото езерце. Заприлича ми на лицето на увиснал над дъното му удавник.

В същото време Рийд и Бартек били вече недалеч от I 95. Мълчали чак докато автомобилът стъпил на междущатската магистрала и поел на изток.

— Защо не му каза? — попитал тогава Бартек.

— Достатъчно му казах. Даже повече, отколкото беше нужно.

— Ти го излъга. Каза му, че не знаеш какво означава „намерен“.

— Тези хора са психирани, заблудени.

— Брайтуел не е както останалите. Различен е. Може ли да бъде друго, след като постоянно се появява непроменен във времето?

— Нека си вярва, каквото си иска, включително и за Брайтуел. Няма смисъл да го натоварваме повече и да го тревожим. Не видя ли сам, че едва понася собственото си бреме? Защо и ние да добавяме към него?

Бартек се загледал през прозореца. На детелината правели разширение, големи маси пръст били струпани встрани за допълнителни насипи. Дървета лежали повалени в очакване да ги нарежат и отнесат. На фона на чернеещото небе изпъкнали кулите и стрелите на крановете, подобни на вкаменени в битка огромни древни чудовища.

Не, мислел ли Бартек. Не става дума само за заблуда или психиране. И онези не търсят само статуята.

Решил да настоява. Заговорил тихо, внимателно. Познавал Рийд — лесно избухвал, а пък не му се искало да прекарат остатъка от пътуването в мълчание — нацупени и сърдити.

— Нужно е да му се каже, независимо от проблемите, които той си има — казал по-младият свещеник. — Онези ще се върнат, защото смятат, че в негово лице са намерили търсеното. И този път може и да го…

Вече приближавали отклонението за Кенънбънк. Бартек забелязал светлините на големия автопаркинг със заведенията за аламинути. А Рийд карал в скоростното платно, отдясно се движел голям камион.

— Досадник си ти — въздъхнал Рийд. — Знаех си, че не бива да те взимам със себе си.

Въздъхнал отново, но натиснал газта здраво, засякъл камиона не много колегиално, но успял да хване отбивната. Секунди по-късно вече се движели по обратния път.

Чух ги и аз, а Уолтър се разлая ентусиазирано. Вече се бе научил да реагира на предупредителните сигнали на сензора за движение на портата. Надникнах и видях колата им да спира на същото място. След като Рейчъл си тръгна, бях отворил оръжейния сейф и извадил оттам нужното. Един пистолет стоеше на масичката в коридора, втори държах в кухнята. Третия и най-големия — смит десетка — се опитвах да държа винаги подръка. Едрият свещеник излезе от колата и тръгна към мен, вторият също излезе, но остана до нея.

— Пътя ли загубихте? — запитах и отворих вратата.

— Пътя го загубихме още преди много години — изпъшка свещеникът. — Има ли някъде наблизо свястно място, че да похапнем? Направо загивам от глад.

Заведох ги в заведение на име „Голямата загубена мечка“ — тъкмо отиваше на подхвърлените при завръщането им приказки. Иначе аз „Мечката“ си я харесвам отдавна. Първо, там не са претенциозни, второ, готвят вкусно и евтино, аз пък нямах никакво намерение да се прецаквам със скъпи манджи за двама тарикати монаси. Поръчахме печени пилешки крилца, бургери, пържени картофки. Рийд бе впечатлен от избора на бира и си поръча някаква вносна английска, дето изглеждаше като че са я бутилирали още по Шекспирово време.

— Изглежда, бързо са ви захапали угризения за спестената истина, а? — попитах с усмивка. — Къде точно стана?

Рийд метна отровен поглед на колегата Бартек.

— Гласът на шибаната ми съвест се обади някъде след първия „Бургер Кинг“ — отвърна по-старият язвително.

— Е, не беше както по пътя за Дамаск — включи се и Бартек. — Обаче и вие не сте апостол Павел[34], нали? Прилика има някаква само в гневливия ви темперамент.

— Може би сте разбрали, че аз наистина не бях съвсем откровен по някои въпроси — започна Рийд след първата глътка бира. — Моят млад колега настоя, че сме длъжни да ви разясним рисковете, на които се подлагате и, още по-точно, какво е искал да каже Брайтуел с думата намерен. Аз все пак ще потвърдя своето лично убеждение, което изразих и преди това: тези хора — Вярващите — са жертва на илюзии, а желаят и други да споделят тези им заблуди. Те имат правото да си вярват, но вие не сте длъжен да се подвеждате по разни небивалици. В същото време длъжен съм да призная, че тяхната вяра все пак може да бъде опасна за вас.

Тя е свързана с апокрифите и падналите ангели. Господ Бог прогонва бунтовниците от небето, а в падането си те горят. Изпраща ги в Ада, но някои от тях предпочитат да бродят по току-що родената земя, движени от пламтяща омраза срещу Всевишния, а по-късно и срещу все по-бързо множащите се човеци. Те бързо налучкват онова, което в същото време смятат за слабост в Божите творения: Господ е дал на човека свободна воля, следователно той е еднакво податлив и на Добро, и на Зло. Затова бунтът и войната срещу Бога продължава и на земята, водена с помощта на човеците и посредством тях. В известен смисъл и в духа на съвременната терминология, можем да я наречем партизанска война.

Обаче не всички ангели са обърнали гръб на Бога. Според Енох един се е покаял и вярва, че може да получи опрощение. Тогава другите го подгонват в опит да го заловят, но той се скрива сред човеците. Спасението, което търси, така и не го спохожда, но той продължава да вярва, че може да получи изкупление посредством делата си — опитвайки се да поправи сторени в миналото злини. И затова не губи вярата си. Прегрешенията му са големи, значи и наказанието му би трябвало да бъде съответстващо. Той е готов да изстрада онова, което ще му бъде присъдено като наказание в надежда за окончателна прошка и спасение. Ето, сам виждате: нашите приятели — Вярващите — продължават да преследват същия този паднал ангел, вярвайки, че той е сред хората. Продължават също да го мразят почти толкова, колкото мразят и Бога.

Намерен.

— И искат да го унищожат ли?

— Според техните догми не може да бъде унищожен. Убият ли го, той отново ще изчезне. Ще се скита, ще намери нова форма и преследването му ще започне отново.

— Тогава какви са възможностите им?

— Да го покварят, да го докарат до такова отчаяние, че отново да стане един от тях. Или друго: могат да го затворят завинаги, да го изолират някъде сам и да го оставят да вехне и чезне, постепенно да губи себе си, без да има дори и надеждата за някогашна смърт, респективно освобождение. Така той ще живее във вечността на един постепенен, бавен упадък на духа. Отчайваща мисъл, ако не друго.

— Но нека ви кажа и друго — намеси се Бартек. — Бог е всеопрощаващ и милостив. В това аз изцяло вярвам, вярва и Мартин, в същото вярва и този ангел, поне според Енох. Бог би опростил дори и Юда Искариотски, ако той бе помолил за прошка. Юда не е прокълнат заради предателството на Исуса. Той е прокълнат заради отчаянието си, заради отхвърлянето на възможността да получи прошка за прегрешението си.

— Лично аз винаги съм смятал, че Юда има прекалено лоша съдба — продължи Рийд. — Христос умира, за да ни спаси, и множество хора играят особена роля в пътя му към Кръста. Би могло да се спори, че ролята на Юда в този процес е предопределена и още нещо: в крайна сметка от кой смъртен бихме могли да очакваме да понесе бремето на Божи убиец без отчаяние? Човек би могъл да помисли също, че едва ли е имало много голямо пространство за избор и маневриране в големия Божи план относно Юда.

Аз си отпивах от поръчаната безалкохолна бира. Нямаше особен вкус, ама мога ли да виня самата бира за това?

— Значи, иначе казано, те ме смятат за същия онзи ангел, дето са го търсили векове наред, така ли? — подхвърлих и отпих поредна, още по-безвкусна глътка.

— Да — потвърди Рийд. — Енох е доволно алегоричен в писанията си, както вероятно сам сте се уверили досега. Обаче има достатъчно места в труда му, където алегорията избледнява и нещата се казват почти едно към едно, нали? При Енох Създателят е искал разкаяният ангел да символизира надеждата за опрощение и изкупление — същата, каквато всеки от нас трябва да носи в себе си. Всеки, дори и онзи, който е съгрешавал по най-тежкия начин. Вярващите са предпочели да тълкуват тази теза буквално и във ваше лице смятат, че са открили, тоест намерили загубения си разкаян събрат. И все пак не са съвсем сигурни. Ето затова Брайтуел се опита да се приближи до вас максимално.

— Не ви казах по-рано, но ми се струва, че и друг път съм виждал подобие на Брайтуел — рекох неочаквано и за самия себе си.

— Къде?

— На картина от петнайсети век, която ми показаха в ателие на Клодия Стърн. Тази седмица ще бъде предложена на търга заедно с кутията от Седлиц.

Очаквах Рийд да се подиграе с моето наблюдение, но не стана така.

— Г-н Брайтуел е интересен в прекалено много отношения. Но най-простото обяснение в неговия случай е, че векове наред роля в човешкото битие са играли поредица негови предци, с които той удивително силно си прилича.

Кимна на по-младия си спътник и Бартек измъкна от чантата си папка. От нея извади снимки и картички и започна да ги подрежда на масата. Бяхме в дъното на заведението, на келнерката бяхме казали, че си имаме всичко, затова тя не се въртеше около нас често. Придърпах с пръст най-близката до мен снимка, вдигнах я да я огледам по-отблизо. Беше черно-бяла, показваше група мъже, повечето с нацистки униформи, но сред тях зърнах и неколцина цивилни. Общо не бяха повече от дванайсетина, седяха на дълга дървена маса близо до подобна на хан постройка, а пред тях имаше празни винени шишета и остатъци от храна.

— Ето го Матиаш Щюклер — отляво и малко по-назад — рече Бартек. — Униформените са членове на специален есесовски екип. Цивилните са от службата Аненербе — тя се е занимавала с проучване на родово наследство, а някои от служителите й са преподавали и в университетите. През 1940 г. службата е придадена към СС и става негов отдел. Сетне на практика се превръща в Химлерова изследователска институция, има широки прерогативи и е доста брутална в действията си. Нейният експерт по расовите въпроси Бергер пръв вижда огромния потенциал за експериментиране в концентрационните лагери и това е някъде през 1943 г. По същото време посещава Аушвиц и прекарва осем дни там. Избира над стотина затворници за специализирани изследвания, измервания и оценки, „процесира“ ги в газова камера, а сетне изпраща труповете в анатомична клиника в Страсбург.

Всички служители на Аненербе са имали есесовски офицерски чинове. Неколцина от тях — ето ги тук — са били заедно с Щюклер във Фонфроад, респективно са били убити там. Снимката е правена няколко дни преди смъртта им. По същото време множество от Щюклеровите бойни другари от полка „Адолф Хитлер“ са загинали в боевете след десанта в Нормандия, опитвайки се да спрат мощната офанзива на съюзниците. Офицерите на снимката са част от най-лоялните му, специално обучени кадри. Останалите са избити някъде в Унгария и Австрия в отчаяните и самоубийствени опити на нацистите от Третия райх на всяка цена да забавят напредването на противника към Германия. До един са били посветени, макар и на погрешна кауза люде.

Огледах мъжете и лицата им. Нищо впечатляващо нямаше в тях, макар че самият Щюклер изпъкваше сред групата — беше най-висок и най-едър, може би и най-млад. Изражението му бе вяло, чертите — възгруби, а дръзновеният блясък в очите му, изглежда, бе отдавна угаснал. Тъкмо щях да оставя снимката, когато Бартек рече настоятелно:

— Огледайте мъжете отзад.

Чак сега обърнах внимание на факта, че на фона на основната група се виждаха и други маси. И по тях бяха насядали униформени, тук-таме сред военните имаше и жени, но повечето бяха само мъже. В десния ъгъл на маса седеше сам мъж с чаша вино в ръка. Изглежда, че в мига на снимането беше дискретно извърнал лице към групата висшепоставени есесовци, затова физиономията му се виждаше частично.

Беше Брайтуел. Може би съвсем малко по-слаб и с повечко коса, но подутият и подпухнал врат си бе същият, а особените лицеви характеристики с леко женствената уста, макар и леко размазани, разсейваха всяко съмнение за евентуална грешка.

— Но тази снимка е правена преди около шейсет години — рекох аз. — Като нищо може да е подправена.

— Винаги е възможно подобно нещо — рече Рийд, но в гласа му звучеше съмнение. — И все пак ние мислим, че тя е автентична. Дори и да приемем, че тази е манипулирана, то разполагаме с други, където място за съмнение няма.

Силно заинтригуван, събрах снимките на куп и започнах да ги разглеждам една по една. Повечето бяха черно-бели, няколко — кафеникави. Част от тях носеха на гърба си дати, най-старите датираха чак от 1871 г. Най-често представяха църкви или манастири, нерядко с богомолци или групи поклонници пред тях. Във всяка от тях се мяркаше въпросната фигура — странна, отблъскващо пълна, с пълните устни и бялата кожа.

Наред с фотографиите попаднах на преснимана картина с отлично в техническо отношение качество. Много приличаше на показаната ми от Клодия Стърн, възможно да е била рисувана от същия художник. Сюжетът бе много близък — пак имаше група конници, отново батална атмосфера с насилие и сблъсъци. Хоризонтът пламтеше, групи мъже се сражаваха ожесточено, касапницата бе графично представена — добре се виждаха отделни детайли на страдание и смърт. Конниците изпъкваха със същия символичен знак — двузъбец в червено на седлата им. Водеше ги мъж с дълга коса, под големия му плащ се виждаше бронята. Авторът бе представил очите му по особен начин, с нарочно нарушени пропорции — те изглеждаха прекалено големи за главата му, затова се забелязваше белият белег в едното, сякаш боята бе изстъргана, за да се види платното отдолу. Отдясно безпогрешно разпознах Брайтуеловата фигура, в лявата му ръка знаме с нарисуван на него червен двузъбец, в дясната — отрязана женска глава, държеше я за косата.

— Почти е като онази, която видях при Стърн — рекох им аз. — Тази е по-малка, тук център са групата конници, докато в другата те са само отделен елемент, но приликата е удивителна.

— Платното представя бойни действия в околността на Седлиц, днес той е в Чешката република — обясни ми Бартек. — Знаем със сигурност, че именно там е бил сблъсъкът между Имодей и монаха Ердрик. Години минали, докато в ордена спорели къде да държат статуята. Знаели, че е много опасно да продължават да я пазят в манастира на Седлиц, решили да я преместят и скрият на по-сигурно място. Картата била направена, фрагментите раздадени на неколцина от най-уважаваните игумени, а всеки от тях споделил тайната само с по един свещенослужител от своето обкръжение. Единствено игуменът на Седлиц знаел къде са разпратени кутиите и след като те пристигнали на местоназначенията си, той издал заповед за прехвърляне на статуята в ново скривалище.

За жалост преместването й съвпаднало с нападение — от страна на тези, които са изобразени на картината. В крайна сметка игуменът успял да изпълни задачата си и статуята била успешно скрита, но информацията за местонахождението на скривалището била изгубена, тъй като той бил убит. Както казах вече, единствено той е знаел кои са шестте манастира, съхранили по един фрагмент от картата, а техните игумени се заклели да пазят тайната под угрозата от отлъчване от Църквата и вечно проклятие.

— Значи статуята си остава изгубена, при положение, разбира се, че изобщо е съществувала, така ли? — запитах аз.

— Кутиите съществуват — рече Рийд. — Знаем го със сигурност, както знаем, че всяка една съдържа част от карта. Вярно е, че има и друга възможност: това да е хитроумна лъжа, да речем, някаква шега от страна на Седлицкия игумен. Но дори и шега да е, пак е факт, че той е убит заради нея. А след него по същия повод са избити още прекалено много други хора.

— Но защо не ги оставите да си я търсят? — запитах аз. — Съществува ли, да си я вземат. Ако ли не, просто времето са си изгубили.

— Статуята съществува — натърти Рийд. — Това го вярвам абсолютно. Аз оспорвам не съществуванието й, а самата й природа. Тя е нещо като магнит с огромна привлекателна сила за злото и то се отразява в нея, вместо да се крие във вътрешността й. Това има дълбоко духовен смисъл, както може би разбирате.

А всички тези неща тук — той посочи с жест на ръката снимките, — са просто инцидентни потвърждения. Честно казано, нямам добро обяснение за постоянното присъствие на въпросния Брайтуел или някой, който удивително много прилича на него, във всички тези така отдалечени във времето образи. Освен да речем, че той е потомък на стар род, а лицата по снимките са негови предци. Какъвто и да е случаят, Вярващите убиват вече векове наред и според нас е дошло време на тази тяхна практика да бъде сложен край. Напоследък стават все по-небрежни, може би защото обстоятелствата форсират действията им. Сега за пръв път им се струва може би, че са неимоверно близо до финала на делото — събирането на всички фрагменти заедно. Ако внимаваме в движенията и игрите им, ще сме в състояние да ги разпознаем, съответно да вземем мерки и да ги спрем.

— Какви по-точно мерки имате предвид?

— Говоря за доказателства и улики, които ги свързват с престъпления. Ще ги предадем на властите официално и те ще бъдат дадени под съд.

— Ами ако не намерите такива доказателства?

— Тогава ще разкрием кои са те пред най-широката общественост. Това ще бъде достатъчно. Други ще направят онова, което ние не сме в състояние да извършим.

— Тоест други с по-лека ръка, които ще ги избият, а?

Рийд сви рамене.

— Не зная. Ако искат да ги затворят. Или по-лошо. Не е моя работа.

— А не казахте ли, че те не могат да бъдат убити?

— Не извъртайте думите ми, не сте внимавали. Казах, че те вярват в безсмъртието си. Не е едно и също.

Затворих очи. Това ми миришеше на лудост.

— Сега знаете всичко онова, което знаем и ние — продължи Рийд. — Искаме от вас единствено едно: на свой ред и вие да споделите вашата информация относно тези хора. По този начин ще ни помогнете. Ако се срещнете със Стъклър, ще ви бъда задължен да ми предадете всичко, което ще ви каже той лично. И още, намерите ли този агент на ФБР — Босуърт, — също да ни уведомите. Възможно е той да разполага с много важна информация. В създадената засега ситуация той остава неизвестна величина, която може да се окаже ключова за нас.

За Босуърт им бях казал по пътя към Портланд и „Мечката“. Стори ми се, че те са чували за него, дори знаят и някои неща, които пък на мен са неизвестни. В крайна сметка той бе търсил нещо в тяхна църква. Но те не знаеха къде се намира той в момента. Реших да не им казвам, че е в Ню Йорк.

— И последно, г-н Паркър — каза Рийд. — Настоявам да бъдете извънредно внимателен. В цялата тази схема определено има контролиращ фактор с висока интелигентност и това не е Брайтуел.

Сега потупа с пръст по снимката на картината и закова връхчето му точно върху главата на водача на конниците с бронята и бялата резка в окото.

— Някъде в цялата игра е налице някой си, който си вярва, че е прероденият Предводител. Това според мен е най-голямата, ключовата илюзия в общото уравнение. Защото за себе си е той е Асмодей, ръководен и движен от неконтролируемата мания или фантазия, ако искате, да търси брат си. В настоящия момент Брайтуел се интересува живо от вас и иска да провери съмненията си, но главният му приоритет е статуята. Веднъж намерят ли я, цялото им внимание ще се съсредоточи върху вас. И честно казано, не вярвам да последва положително развитие на нещата.

Рийд се наведе над масата и ме хвана за рамото с лявата ръка. С дясната бръкна в разкопчаната яка на ризата си около шията, измъкна през глава красиво кръстче в черно и сребристо.

— Помнете едно, моля ви: без значение какво става, отговорът на всички неща е тук.

И с тези думи ми го подаде. След кратко колебание го приех. Сетне говорихме за още множество неща от миналото и убийците, с които се бях сблъсквал, но сега за това няма да разказвам.

У дома се върнах сам. Рийд и Бартек предложиха да ме изпратят, дори да останат с мен, но аз най-учтиво отказах. Може би беше погрешно разбрана гордост, обаче не се чувствах комфортно с мисълта, че имам нужда двама монаси да ми пазят гърба. В главата ми се въртяха и други изперкани подобни сравнения. От рода например, че следващата стъпка по наклонената плоскост (както поучително обичаше да казва баща ми) ще бъде калугерки да ме водят за ръчичка в гимнастическия салон или свещеникът от местната църква „Св. Максимилиан“ да ми точи водата за къпане във ваната. Абе, глупости, разбира се. Нали си бях инат.

В алеята пред дома заварих чужда кола, не ми беше позната, а предната врата беше отворена. На изтривалката до нея щастливо се търкаляше песът Уолтър и гризеше истински кокал. В същия миг на прага застана Ейнджъл, усмихнат. Уолтър му метна приятелско око, помаха с опашка, сетне се върна към вечерята си.

— Не си спомням да съм оставял вратата отключена — рекох заядливо.

— Ние обичаме да мислим, че твоята врата е за нас постоянно отворена, а пък ако не е, какво толкова? Ще си я отключим с подходящ инструмент, нали? Плюс това нали ти знаем кодовете на алармата? А по мобилния ти изпратихме и съобщение.

Извадих телефона, погледнах. Звън не бях чувал, но наистина имаше съобщение, дори две.

— Значи съм се разсеял — рекох.

— С кого и къде? — веднага попита той.

— О, дълга история — отвърнах без желание да разправям.

Тръгнах към кухнята, а по пътя изслушах гласовата поща. Първата беше от Ейнджъл. Втората — от Елис Палмър, човека, дето му бях отказал, когато молеше да помогна на сина му. Бях го отпратил да търси помощ другаде. Говореше какво се е случило с момчето, по едно време не издържа и се разплака. Сред риданията му не разбрах добре какво точно иска да ми каже, но онова, което чух, ми бе достатъчно.

Намерили трупа на сина му Нийл в канавка извън Олат, Канзас. Мъжете, на които дължал пари, накрая изгубили търпение.

Глава осемнайсета

Днес малцина помнят името Сам Лихтман, пък и откъде да го знаят? Този човек е нюйоркски таксиметров шофьор. През Втората световна война съвсем случайно прегазва фатално пешеходец на оживено кръстовище на 7 авеню недалеч от „Таймс Скуеър“. Случката става на 18 март 1941 г., Лихтман кара жълтото си такси по авенюто, а жертвата неочаквано слиза от тротоара и тръгва по пътното платно. Водачът няма време да реагира и за беля връхлита върху него — тъкмо е подавал газ, за да хване зелената светлина. Събира се голяма тълпа зяпачи, пристига полиция, оказва се, че по паспорт името на покойника е сеньор дон Хулио Лопес Лидо, испански гражданин. В бъркотията никой не е забелязал, че дон Хулио е говорил с друг мъж на тротоара при пресечката точно преди да направи фаталния си опит за пресичане, а същият този човек се навежда, използвайки навалицата, вдига падналото недалеч от трупа кафяво кожено куфарче и изчезва в неизвестна посока.

Ченгетата бързо разкриват, че дон Хулио е отседнал в манхатънски хотел. Пристигналите в стаята му детективи намират карти, бележки и значително количество свързани с американската военна авиация материали. Предават случая с мистериозния испанец на ФБР, а техните разследвания вадят на бял свят доста интересни факти. Първо дон Хулио не е испанец, а германец на име Улрих фон дер Остен, капитан от Абвера, нацисткото военно разузнаване. При това той е мозъкът зад операциите на ръководена от Берлин германска шпионска мрежа на територията на САЩ. Не след дълго научават кой е и човекът, изчезнал с куфарчето на Фон дер Остен. Това е Курт Фредерик Лудвиг, помощник на Остен.

Двамата заедно са успели да вербуват осем души и да организират агентура, която систематично събира и предава информация и подробности за бойната мощ на флота, неговия състав, движението на единиците му, респективно разписанията и назначенията, както и строителството на нови бойни кораби. Особен интерес за нацистите представлявали разписанията на пристигащите и напускащите нюйоркското пристанище кораби, като и броят на изпращаните в Англия американски летящи крепости. Агентурните доклади, написани със симпатично мастило, били изпращани на несъществуващи получатели на измислени чуждестранни адреси. Абверът имал хитроумна система за засичането и препращането им по предназначение. Така например предназначените лично за Хайнрих Химлер доклади били на името на някой си Мануел Алонсо. Лудвиг бил задържан заедно с агентите му, след това съден пред федерален съд в Манхатън, присъдите били от порядъка на двайсетина години строг тъмничен затвор.

Така само с едно случайно натискане на педала за газта Сам Лихтман успял, макар и непряко, да разбие цялата нацистка шпионска мрежа в САЩ.

Тази история съм я слушал от баща ми като дете и никога не съм я забравял. Мисля, че Лихтман е еврейско име и винаги ми се е струвало, че в този случай особена роля е изиграло Провидението. Защото не мога да си представя по-точно възмездие или съдбовна справедливост от това един евреин да прегази, макар и неволно, толкова важен за системата си нацист в Ню Йорк през 1941 г., когато в същото време цели тълпи негови сънародници са товарени на влакове като добичета и откарвани на изток — към концентрационните лагери. Възмездие в името на загиналите, въздадено макар и случайно от човек, чието име сетне потъва в забвение.

Луис не бе чувал историята на Сам Лихтман, при това съвсем и не се впечатли от нея, след като му я разказах. Слушаше какво му говорех, без да коментира, докато му разказвах и случилото се през последните два дни с кулминацията в срещата на пътя с Брайтуел и посещението на двамата монаси. Когато обяснявах интерпретацията на Рийд относно казаното ми от Брайтуел пред къщата, нещо рязко се промени в поведението на Луис. Той сякаш се стресна и стъписа пред мен, още повече се затвори в себе си и след това избягваше да ме гледа в очите.

— Значи смяташ, че може да е същият онзи, дето ни е наблюдавал, докато се оправяхме с Джи Мак, а? — попита Ейнджъл.

Наблюдателното му око не бе изпуснало промяната в Луис и последвалото напрежение, но ми даде знак с леко поклащане на главата в посока на приятеля си, че по въпроса ще говорим насаме двамата по-късно.

— Усещанията, които събуди в мен, бяха абсолютно същите — така отговорих на въпроса му. — По друг начин просто не мога да ви го обясня.

— Като съпоставям някои факти и онова, което научихме за гибелта на Серета, май че този същият тип е бил единият от екзекуторите, а? — продължи да коментира Ейнджъл. — Октавио не знаеше името, но описанието му беше доста точно, а в САЩ едва ли има много подобни мъже.

В съзнанието ми изплава картината от ателието на Клодия Стърн, снимките и картичките, които Рийд и Бартек ми бяха показали в „Мечката“. Опитах се да подредя съответните образи хронологично във времето, започвайки от създадения с бои, сетне тези от кафявите и черно-белите снимки, особено онази със седналия встрани от групата на Щюклер мъж. Накрая поставих най-ясния от всички образи — този от сблъсъка с Брайтуел на живо на алеята пред дома ми. Този път споменът се върна по-ясно — той ме хваща почти без да се движи, ноктите му ми правят рани, без ръцете му да са ме докосвали. Какво, по дяволите, беше това? И всеки път е малко по-стар, плътта му малко по-увехнала и провиснала, ужасните, болезнени буци по врата му може би мъничко по-големи или просто по-набиващи се на очи. Не, наистина не може да има много подобни хора на този свят. И сто на сто не е имало.

— Сега какво ще правим? — запита Ейнджъл. — Сикюла е изчезнал някъде, вероятно нарочно, а той беше най-добрата ни следа.

Същата седмица Луис и Ейнджъл направили посещение в офисите му, освен тях пребарали и апартамента му. В служебните помещения не намерили нищо съществено освен маловажни документи, свързани със собственост в зоната Тристейт, корпоративни дела, но и папка с надпис „Амбасейд Риълти“. В нея имало едно-единствено писмо с дата отпреди две години, удостоверяващо, че от въпросната дата насам „Амбасейд“ отговаря за под дръжката и евентуалното даване под наем на три складови сгради, включително и тази в Уилямсбърг. В апартамента над офисите също нямало нещо кой знае колко интересно. Предимно дрехи, тоалетни принадлежности, козметика — мъжки и женски, — което говореше, че най-вероятно Сикюла и секретарката му с невероятното име Надежда живеят заедно. Намерили и достатъчно количество незначителни, случайно подбрани книги и списания, това пък подсказваше, че и двамата сигурно си купуват четивата по летищата. В кухнята имало много малко продукти — от онези, които са постоянно в рекламите за здравословно хранене, а в хладилника изобщо нямало нищо за ядене с изключение на мляко с продължителна годност за консумация. Според Ейнджъл изглеждало сякаш някой нарочно е премахнал всички възможни характерологични следи относно битието на двойката, за да създаде впечатлението, че там живеят евентуално най-скучните индивиди без особени навици или хобита.

Луис отишъл там отново на следващия ден — в работно време — и се поразприказвал със секретарката с птичия глас, значи същата, с която и аз бях разговарял по телефона. Луис бил достатъчно абстрактен и в представянето, и във въпросите си и ако отговаряйки на тях, тя е останала с впечатлението, че въпросният господин е ченге, то това ще да е било единствено нейна грешка. Обяснила, че временно замества титулярката, наета била от специализирана агенция за услуги и единствената й задача е да отговаря на телефоните. Иначе си четяла книжки и си оправяла ноктите. Не била виждала Сикюла и секретарката му от деня, в който поела работата, а връзката с тях била само посредством телефонен секретар. Единствено показателна, и то само донякъде, бе информацията, че при нея идвали и други полицаи, а това, доколкото успях да засека датите, било непосредствено след разкритията в мазето на складовата сграда в Уилямсбърг. И на тях не могла да каже нещо съществено или повече от това, което съобщила на Луис.

Сетне се оплакала на Луис, че, изглежда, някой е влизал в офисите след работно време, защото по бюрото си и съседните лавици заварила размествани предмети. Заявила също, че този е последният й работен ден при Сикюла — работодателите й съобщили, че я местят на друга задача, като й наредили да включи телефонните секретари на служебните телефони.

— Остават ни Босуърт и Щюклер-Стъклър — казах му аз. — И още има — тази седмица предстои търгът и ако Рийд и Недо са прави, че последният липсващ фрагмент се появи, то нашите хора вероятно ще излязат от скривалищата и ще си покажат муцуните, няма как иначе.

Луис се изправи рязко и излезе от кухнята. Отправих очи към Ейнджъл за обяснение.

— Много неща му се случиха накуп — рече той. — Не е спал, почти не е и ял. Вчера полицията предостави на близките останките на Алис за погребение и Марта ги отнесе у дома. Луис й каза, че продължава да търси отговорните хора, а тя му рече, че било прекалено късно. И още му изтърси в лицето: че ако смятал да прави всичко това заради Алис, значи сам себе си лъже и заблуждава. И тя нямало да му разреши, нито щяла да го поощрява да преследва разни хора, за да може самият той да се чувства по-добре. И ето го, сега вини сам себе си за всичко.

— Но вини и мен също, нали?

Ейнджъл сви рамене.

— Виж, излиза, че този човек Брайтуел знае нещо за теб. Ти самият си замесен в цялата тази афера по някакъв си начин, а Луис не желае да се занимава точно сега и с това. Има нужда да преосмисли нещата по своя си, собствен начин. Нали го знаеш? Това е всичко.

Ейнджъл си взе бира от хладилника. Предложи и на мен, отказах му.

— Тук е доста тихо… — рече той. — Ти говори ли с нея?

— Само няколко думи.

— Е, и? Как са те сега?

— Добре са.

— Кога ще се върнат?

— След като свърши цялата тази работа. Може би.

— Може би казваш, а?

— Нали ме чу.

Ейнджъл махна с бутилката, пристъпи до мивката и изля бирата си в нея.

— Да — рече тихо. — Чух те.

Сетне и той излезе и ме остави сам в кухнята.

Джоаким Стъклър живееше в бяла двуетажна къща на крайбрежен имот току край Нейънт в окръга Есекс. Парцелът бе ограден с много висока ограда, портата бе механизирана и се управляваше електронно. Личеше си, че теренът, моравите и градините се поддържат идеално, от вътрешната страна стените бяха практически маскирани от високи храсти и жив плет.

Отпред къщата изглеждаше доволно скъпа, дом далеч над средното ниво, само че като че строен от пийнали, сантиментални и здравата страдащи от носталгия по родината гърци — защото фасадата имаше повече колони дори и от Акропола, пък и други архитектурни недомислици. Вратата се отвори с жужене, потеглих по страничната алея към самата сграда. Сега вече забелязах, че в дълбочина тя е доста масивна. Огромни прозорци с рисувани стъкла матово блестяха под слънчевите лъчи, а край дървения пристан отзад бе пуснала котва голяма бяла яхта. Като оставим настрана липсата на вкус, Стъклър очевидно се валяше в пари.

Когато спирах пред главната врата на дома, там вече ме чакаше Мърнос. По изражението на лицето му прочетох само едно: съвсем не беше на мнението на шефа си, че е трябвало да ме кани на разговор. Това отношение обаче отдавна не ме засягаше, в моята работа то е кажи-речи ежедневие, така че не го приемах персонално.

— Въоръжен ли сте, г-н Паркър? — попита ме Мърнос.

Опитах се да изглеждам наивен.

— Само малко.

— Добре, добре. Ние ще ви пазим оръжието.

Подадох му десетката смит. Мърнос обаче извади, съответното устройство от чекмедже в антрето и грижливо го прокара по мен, а то избипка и на часовника, и на токата на колана. Мърнос си направи труда лично да провери там да не е скрито нещо потенциално смъртоносно, сетне ме отведе в приемната, където ме очакваше нисък, набит човек в тъмносин костюм на райета с убийствено яркочервена вратовръзка. Седеше във видимо заучена поза на антична табуретка, отпиваше чай от фина чаша край изящно украсен шкаф като на черно-бяла снимка в някогашните рубрики на „Лайф“ за светски знаменитости. Само дето бе закъснял за подобно увековечаване поне с няколко десетилетия. Интересен човек — тъмносива коса, сресана назад, челото открито, кожата му загоряла от слънцето, зъбите — удивително бели. Само часовникът на ръката му бе по-скъп от ипотеката ми за цяла година. Мебелите в помещението плюс висящото по стените изкуство под различни форми вероятно струваха повече от едногодишните ипотеки на цялото скарбърско гражданство заедно. Е, може би без тези на Праутс Нек, дето живеят баровците, ама пък те самите едва ли имат нужда от помощ във връзка с плащане на сметки.

Изправи се, подаде ми ръка. Беше извънредно чиста, добре поддържана, просто светеше. Почувствах се неудобно, току-виж съм я измърсил с моите ръчища. Особено в случай, че просто се прави на възпитан и учтив, очаквайки, че аз пък ще се досетя и няма да го цапам с какъвто и да е контакт.

— Джоаким Стъклър — представи се той. — Радвам се да се запознаем. Алексис ми разправи за вас. Доста скъпо ми излезе неговото пътуване до Мейн. Ще се наложи да компенсирам пострадалите хора.

— Вместо това можехте просто да ми се обадите.

— Трябваше да бъда…

Тук Стъклър направи пауза, загледан в тавана, като човек в овощна градина пред любимото си ябълково дърво, където търси най-зрелия плод. Сетне по същия начин сякаш „откъсна“ думата от празното пространство, за да я намести в изречението си.

— … по-внимателен. Да, внимателен — завърши той. — Убеден съм, че знаете как стоят нещата. Прекалено много опасни хора се навъртат из нашия свят.

Гледах го, опитвах се да преценя самият той от тях ли е или не. Може би беше именно такъв, въпреки цялата му помпозност, позьорство и женствеността в един или друг жест. Покани ме да седна, предложи ми чай.

— А може би желаете кафе? Него ли предпочитате. Аз пък имам навика преди обед да пийна чашчица чай.

— Чай е добре.

Мърнос вдигна слушалката на старинен черен телефон и набра къс номер, явно вътрешен. Буквално за секунди в помещението се появи лакей с голям поднос. От него на красива масичка свали голям порцеланов чайник и две чашки в тон с него, още и захарница, мляко, купичка с лимонови резенчета. Поднесе и чиния със сладкиши. На мен лично ми се сториха изсъхнали, вероятно твърди за ядене, но може би се лъжех. Целият комплект бе от фин китайски порцелан, чашките — с позлатени лентички. Стъклър наля малко в едната, залюля я леко — проверяваше дали ще го задоволи цветът на чая. Остана доволен, сипа и в двете, сетне попита как го пия.

— Черен, без мляко — отвърнах.

Домакинът примига, сякаш го бях ударил, но иначе напълно мъжки прикри неодобрението си.

Седяхме, отпивахме чай. Приятна обстановка, мили хора. Липсваше само един възтъпичък шишо на име Алджи с бели тенис патъци и ракета и ето ти сцена от английската комедийна класика. Само че Стъклър бе много по-интересен човек, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и според мен трудно би се вписал в типичния британски дух и колорит.

Преди да дойда, отново бях се обаждал на Рос. Този път ми беше отговорил значително по-бързо и без да ме наругае, дори охотно ми бе дал данни за дребния ухилен мъж, който сега седеше пред мен. Рос бе пуснал в действие връзките си в МРГ — създадената през 1998 г. Междуведомствена работна група, която наред с други неща проверява архиви и дела, свързани с нацистките и японските военни престъпления, за да анализира сътрудничеството на американски фирми и организации с лица със съмнително минало и принадлежност към бивши антихуманни режими. Оттам му бяха дали справка, според която съпругата на Щюклер на име Мария заедно с единствения си син Йоахим пристигнали в САЩ скоро след края на войната. Имигрантските власти още тогава се опитвали да депортират повечето от този тип преселници, обаче новото ЦРУ и особено Едгар Хувъровото ФБР настоявали за тяхното оставане на американска територия, за да могат да ги използват като сътрудници и информатори относно комунистите и техните симпатизанти в съответните комуни и обкръжения. В онези години правителството на САЩ не подбирало особено кого приема, кому дава убежище и прочие. Факт е, че петима близки сътрудници на Адолф Айхман от екипа му за т. нар. Окончателно решение са работили за ЦРУ, а то самото се опитвало да вербува още поне две дузини високопоставени нацистки военнопрестъпници и техни съветници.

Мария Щюклер направила подобна по характер сделка с американските власти: обещала им документация във връзка с германски комунисти, съставяна от съпруга й по време на службата му при Химлер. Умна жена била, предавала достатъчно данни по въпроса и американците били доволни. Така малко по малко — с оказваните услуги и сътрудничество с американските власти — успяла да се домогне до американско гражданство за себе си и сина. Молбата й за гражданство е одобрена и подписана лично от Хувър. И това станало след като тя предала и последните документи, които имала, за ляво настроени евреи, избягали от Германия още преди началото на войната и намерили убежище и доходоносна работа в САЩ. Според МРГ именно част от нейната информация се оказала ключова в ранните дни на кампанията на Маккарти срещу комунизма в САЩ и безбройните изслушвания на най-различни свидетели пред специализираната комисия за антиамериканска дейност. Хувър я смятал за много ценен източник и в неговите очи тя била „немска героиня“. Този й фаворизиран от специалните служби статут й дал възможност да отвори доходен бизнес с антики, наследен и от сина й. Двамата внасяли ценни предмети от Европа почти без намеса или санкции от страна на американските митнически служби. Оказа се, че тази жена, макар и на преклонна възраст, е все още жива и се намира в старчески приют на Роуд Айланд. При това на 85 години била напълно с всичкия си.

И ето ме мен сега тук, пия чай със сина й в голяма зала в още по-голяма къща, обзаведена и заплатена с мародерски задигната военна плячка, подсигурена допълнително и от последователните предателства на една амбициозна жена.

Ако, разбира се, Рийд бе прав относно втората колекция на сина на Щюклер и ролята на бащата във войната. Дали тези истини някога са безпокоели сина Стъклър? Съмнявах се, но пък Рос ми бе съобщил още, че Стъклър бил извънредно щедър в благотворителната област. Давал много пари за най-различни каузи, включително и за няколко еврейски институции, макар че някои от тях отказали помощта, след като разбрали произхода на дарителя. Може би тези жестове се дължат на неподправени угризения на съвестта? В същото време биха могли да бъдат и добре премерена реклама, сполучливо организиран от пиарска[35] гледна точка имидж, а в същото време и извънредно удачен инструмент за отвличане на вниманието от бизнеса и колекциите.

Изведнъж осъзнах, че се самонавивам и неочаквано съм развил в себе си дълбока неприязън към Стъклър, без дори да съм го опознал достатъчно.

— Благодарен съм ви, че пожертвахте време да ме посетите… — продължаваше да ломоти той.

Нямаше и следа от акцент, било той немски или какъвто и да е друг. Тонът бе напълно неутрален, изцяло в хармония с баланса на имидж, грижливо култивиран да не издава нищо относно произхода и истинската природа на човека зад него.

— Без да ви обиждам — прекъснах го аз, — но дойдох тук, защото вашият служител намекна, че може би имате за мен някаква информация. Иначе чая мога да си го пия и у дома.

Въпреки нарочната обида Стъклър запази добрата си воля и поне външно продължи да излъчва добро настроение, сякаш му харесва антипатията на един гост, а недодяланите му закачки го забавляват.

— О, да, разбира се, разбира се. Мисля си, че може би пък наистина съм в състояние да ви помогна. Преди да започнем този разговор обаче, ще ви моля да ми разкажете за смъртта на онзи г-н Гарсия, в която, както научавам, вие сте изиграли значителна роля. Много съм любопитен, знаете. И бих ви помолил да ми разкажете за онова, което видяхте в апартамента му.

Не се усещах напълно накъде води цялата тази работа, обаче вече знаех, че Стъклър е майстор в пазарлъците. Може би от майка си бе научил този занаят, а сетне го бе усъвършенствал в хода на бизнеса. С други думи, принципът е: дай, за да получиш, или преди да му разкажа нещо, което го интересува, той няма да ми каже нищо.

— Видях костна скулптура, свещници от човешки останки, подобна на тях недовършена работа и една персонификация на мексиканско култово божество или Санта Муерте, направено най-вече от женски череп.

Изглежда, Санта Муерте не го заинтересува особено. Обаче другите неща му направиха впечатление — накара ме най-подробно да му ги описвам, разпитваше ме за най-дребни подробности от конструкцията и изпълнението. По едно време махна с ръка към Мърнос, той стана от стола в съседство и донесе една книга. Беше неголямо томче, подвързано в черно, а на гърба на подвързията с червени букви бе изписано „Memento Mori“. На корицата отпред бе изобразен предмет, сякаш взет от работилницата на Гарсия: закрепен върху леко извита кост череп, където костта се подава като бял език изпод нащърбената челюст, от която липсват пет или шест предни зъба. Тази комбинация пък бе поставена върху колона от пет или шест подобни извити кости.

Стъклър веднага забеляза, че се загледах.

— О, това е човешки сакрум — обясни ми той с готовност. — Разбира се по петте свързани прешлена.

Взе книгата и бързо прелисти може би петдесет или шейсет страници текст, който бе на няколко езика, включително немски и английски. Така стигна до поредица фотографии. Тук спря и ми подаде томчето.

— Моля ви, погледнете снимките и ми кажете дали нещо ви се струва познато?

Прегледах ги. До една бяха черно-бели с леко кафеникав оттенък. На първата имаше особена църква с три камбанарии, подредени в триъгълник. Беше заобиколена с оголели есенни дървета, а видимо старата й каменна ограда бе разделена на равни интервали с колони, на чиито върхове бяха изваяни черепи. Останалите снимки без една показваха различни аранжименти на кости, предимно увенчани с черепи, под извити в арки тавани: големи пирамиди и кръстове, вериги, свещници и полилеи. Последната отново показваше църквата, този път снимана отзад и на силна дневна светлина. Сега по оградните стени се виеше плътна мрежа бръшлян, а едноцветието на снимковата текстура създаваше впечатлението или може би илюзията, че по нея са се налепили рояци насекоми, все едно полепнали като на пити мед пчели.

— Къде е тази църква? — попитах аз.

Отново ми хрумна вече неведнъж посещавала ме мисъл — в снимките имаше нещо противно и то бе именно в свеждането на някога живели човешки същества до обикновени църковни декорации.

— Първо вие ми отговорете на въпроса докрай — опъна се Стъклър и размаха пръст към мен.

Първата ми реакция бе да хвана и да го пречупя. Не беше проблем, но погледнах към Мърнос. Нямах нужда от телепатия, за да ми стане ясно от погледа му, че на множество хора, може би и на него самия, неведнъж им бе хрумвала идеята да сритат Джоаким Стъклър здраво.

Направих се, че не виждам пръста и посочих една от малките фотографии. На нея се виждаше конструиран във формата на котва предмет от човешки кости, поставен в ниша в напукана стена. Седем човешки раменни кости образуват звездообразна фигура с череп в центъра; тази фигура се държи заедно от части от раменни и гръдни кости, иначе е окачена на вертикална колона от още раменни кости, завършваща от двата си края в полукръгове от прешлени и двойка черепи.

— Нещо подобно имаше в апартамента на Гарсия — казах му аз.

— Е, него ли показвахте на г-н Недо?

На това не отговорих. Стъклър изсумтя нетърпеливо.

— Хайде, хайде, г-н Паркър. Както вече ви казах, за вас самия и за вашата работа знам прекалено много. Зная, че и с Недо сте се консултирали. То е съвсем логично, закономерно бих казал, именно при него да отидете. В края на краищата той е всепризнат експерт в тази област. И е още, нека добавя, и Вярващ. Е, в негова защита нека все пак изтъкна — бивш Вярващ, за да бъда максимално точен. От известно време е обърнал гръб на основната група, така да се каже, макар и… макар и да подозирам, че е запазил вярата си в някои от най-тайните й догми.

Това за мен беше новина. Ако бе вярно, разбира се. Истината ли говореше Стъклър или не? Ако бе първото, то Недо бе съумял да запази връзката си с Вярващите отлично прикрита. Обаче този факт повдигаше поредица въпроси относно лоялността му. Рийд и Бартек твърдяха, че са говорили с него много пъти, следователно можех да допусна, че те са наясно относно миналото му. Основното, което ме вълнуваше в този миг обаче, бе: Недо ли е съобщил на Брайтуел за мен?

— Какво знаете за Вярващите? — не се стърпях аз.

— Че са тайно общество, че са добре организирани. Че вярват в съществуването на ангелоподобни или демонични същества. Че търсят един предмет — същия, който и аз търся.

— Черния ангел.

За пръв път от пристигането ми Стъклър наистина изглеждаше впечатлен. За малко да се изчервя от скромна гордост.

— Да, Черния ангел, въпреки че моето желание да го притежавам е доста по-различно от тяхното. Моят баща си загуби живота, докато го търсеше. Може би познавате миналото на семейството ми? Разбира се, че го познавате. Вие не сте човек, който пропуска да се въоръжи с нужната информация, преди да се срещне с непознат. Да, баща ми беше член на СС, беше и на Аненербе - отделът на окултните специалисти на СС райхсфюрера Химлер. Те се занимаваха с мистика, теософия, магьосничество — повече от тези неща са дивотии, разбира се, но Черният ангел е нещо по-друго, той е истински. Поне можем да кажем със сигурност, че е съществувала сребърна статуя на същество в процес на метаморфоза от човешка в демонска същност. Такъв предмет би бил гордост за всяка колекция, независимо от стойността му, за нея изобщо не говоря. Химлер обаче, както и повечето Вярващи, е бил на мнение, че Ангелът сам по себе си представлява нещо много повече от обикновена статуя. Знаел е историческата теза за създаването на статуята, а тя е притежавала особена привлекателна сила за него. Наредил е да се търсят фрагментите от картата, където е било белязано местонахождението й и именно по тази причина баща ми и неговият екип са били изпратени в манастира при Фонфроад. Това всъщност става след като на Химлер му докладват, че според някои източници там трябва да е една от кутиите с част от картата. В Аненербе са работили ерудирани изследователи, някои от тях с огромни научни познания, хора, способни да проследят и най-неясни исторически следи. Задачата била много опасна, както вероятно сам се досещате, трябвало да действат под носа на съюзническите сили. Фактически тези обстоятелства довели до смъртта на баща ми. По същото време изчезва и кутията и досега не съм успял да я намеря въпреки огромните ми усилия.

Посочи книгата в ръката ми и добави:

— В отговор на предишния ви въпрос — това на снимката е Седлиц. Там се е появил Черният ангел. Затова Гарсия е работил върху костната му скулптура: било му е поръчано да създаде и по-малко копие на Седлицката костница — място, достойно да съхранява Черния ангел, докато бъдат разгадани истинските му тайни. А може би вие намирате нещо странно във всичко това?

Погледнах го, очите му горяха с особена светлина. Стъклър бе фанатик, да не кажа по-силна дума, също както Брайтуел и останалите Вярващи. Финото му лустро на човек софистициран, интелигентен бързо падаше и това бе само в моя полза. Защото Стъклър не можеше да си държи устата затворена по темата, която до маниакалност го бе обсебила. Реших да се възползвам — той просто не можеше да се въздържа.

— Че защо сте толкова сигурен в съществуването й?

— Защото съм виждал копия — отвърна той. — И вие сте виждали… в известен смисъл, разбира се.

Замисли се и изведнъж се изправи с думите:

— Последвайте ме, моля.

Мърнос отвори уста да възрази, но Стъклър го спря с вдигната ръка.

— Не се безпокой, Алексис. Всичко отива към естественото си заключение.

Тръгнах след Стъклър, пресякохме къщата по дължина, спряхме пред врата под главното церемониално стълбище. Домакинът я отключи, надолу водеше стълбище, вероятно към мазетата на дома или може би подземни крипти. Стъпалата бяха широки, стените облицовани с дялани камъни, луксът бе намерил място дори и тук. Минахме през обширно помещение с извънредно богата колекция от вина, може би поне хиляда бутилки имаше тук. Бяха грижливо подредени на стелажи с етикети, на стената висеше модерен термостат за контрол на температурата. Пресякохме това помещение, стигнахме до друга врата в зидана от едри камъни стена, този път метална, с клавиатурна ключалка и очен скенер. Здраво си бе барикадирал съкровищата Стъклър. Това дебело няколко пръста приспособление го отвори Мърнос, сетне отстъпи встрани, за да пропусне шефа си и мен.

Влязохме в квадратно помещение с каменни стени, доста висок таван. По стените висяха големи остъклени шкафове, имаше и ниши. Тук може би се намираше най-ценното от тайната колекция: три големи икони, златните обкови по тях мътно лъщяха, идеално запазени, имаше и няколко златни потира, гравирани кръстове. Видях още и картини, миниатюри — скулптури на мъжки фигури, може би на римски и старогръцки божества.

В помещението обаче със странна сила доминираше огромна черна статуя, вероятно поне два метра и половина на височина, построена изцяло от човешки кости. Наистина вече бях виждал нещо подобно като скулптурен опит — но в значително по-малък мащаб и незавършено. Намереното в апартамента на Гарсия.

Да, Черният ангел беше. Внушително по размери скелетно крило, разперено от едната му страна, съставките му предимно леко закривени лъчеви кости, ръцете — от бедрени кости и пищяли, за да се получи мащабът, големият крак — умело аранжиран от вещо съединени кости, анатомичните подробности докарани до съвършенство. Главата бе направена от черепни фрагменти, видимо множество краниуми са били използвани за целта — парчетата грижливо обработени и наставяни като в пъзел, сетне слепвани, за да оформят цялото. Ребра и отделни прешлени оформяха рога на главата, той се извиваше напред и надолу, почти допирайки ключицата. Това произведение бе поставено на гранитен пиедестал и това още повече засилваше внушителността му, завършващите със закривени нокти пръсти на краката хищно сграбчили ръбатия камък. За миг ме осени ужасно усещане — страх и отвращение. Онези снимки от Седлиц ме бяха поразтресли, но в тях все пак имаше някаква религиозна целенасоченост, те навяваха мисли за преходността, потока на времето и човешката тленност. А тук стоеше, по-точно се извисяваше нещо чудовищно, без истинска стойност — просто останки, съставни части на бивши човешки същества, сведени до материал с цел създаване на образ на Злото. Едно тъмно, безусловно зло.

— Изключително, не мислите ли? — възкликна Стъклър.

Опитах се да си представя колко ли пъти бе стоял тук, занемял от възхита пред тази фигура. Може би стотици и все пак благоговението в гласа му бе впечатляващо.

— И така може да се каже — отвърнах аз. — Откъде е?

— Баща ми го е намерил в Моримондския манастир в Ломбардия. По време на същата задача — търсенето на следи относно фрагмента от Фонфроад. Той е бил и първият знак, че баща ми е близо до картата. За съжаление има известни повреди, може би ги виждате?

Стъклър посочи няколко напукани кости, грубо поправена дупка в гръбначния стълб, липсващи части от пръстите.

— Според баща ми това творение е било пренесено от Седлиц, може би немного време след като са били разпратени отделните фрагменти от картата. Вероятно е изминало дълъг път до Италия, престоявайки и на други места. Направено е с цел да се отклонява вниманието от оригинала. Баща ми наредил да го скрият, за целта имало определени тайни места и никой от подчинените му не смеел да поставя под въпрос заповедите му по тези дела. Определил го е като специален подарък за райхсфюрера, но сетне загинал, така и не му останало време да го предаде на Химлер. За сметка на това след войната попада в ръцете на майка ми, заедно с други събирани от баща ми предмети.

— Но толкова ли е било трудно да се направи такава фигура? Вероятно всеки умел скулптор би могъл… — подхвърлих аз.

— Не — възрази Стъклър с категоричен тон. — Не! Би могъл да го създаде само автор, който е виждал оригинала. Детайлите са съвършени, сам виждате!

— Откъде знаете и по какво съдите, след като не сте го виждали и вие?

Стъклър закрачи към една от нишите и внимателно повдигна стъклената плоскост отпред. Последвах го, застанах на стъпка зад него. Включи светлини, видях, че вътре има две малки сребърни кутии с гравирани върху капаците кръстове. И двете бяха отворени, а до тях — между фини стъклени плочки бяха поставени парчета пергамент с квадратна форма и страна може би трийсетина сантиметра. На тях забелязах части от чертеж, рисунки на стена и прозорец, поредица символи на ръба на парчето: кървящото Христово сърце сред тръни, пчелен кошер, пеликан. Почти веднага след това видях комбинираните с римски цифри букви — точно както ги бе описал Рийд.

На пергамента изпъкваше голям крак, леко прегънат назад, виждаха се отлично закривените нокти на краката му. Почти същите както на голямата статуя зад нас. Сега забелязах и избледнял надпис на крака, но нямаше начин да разчета буквите. На втория манускрипт бе изобразен череп, но само наполовина. И отново бе просто идентичен с този на Стъклъровата костна статуя.

— Сам виждате, нали? — запита Стъклър. — Тези фрагменти са били пазени разделено векове наред, още от създаването на картата. Да пресъздаде образа на Черния ангел би могъл и творец, който е виждал рисунъка, но във всичките истински подробности би успял само този, който е гледал оригинала. Рисунката е сравнително груба, действителната статуя — точно обратното. Питахте ме защо вярвам, че съществува, нали? Е, показах ви.

За миг обърнах гръб на Стъклър и статуята, погледнах към Мърнос. Стоеше неподвижно и ме гледаше безизразно.

— Значи имате два от фрагментите — извърнах се отново към домакина. — И на търга ще се опитате да купите трети, нали?

— Да, ще наддавам, както казвате, с надежда да го купя. След края на търга ще се срещна с всички останали участници, за да проверя кой от тях също притежава един или повече фрагменти. Аз съм много богат човек, г-н Паркър. Ще направя нужните сделки и споразумения, изобщо всичко възможно, но ще набера достатъчно информация, за да определя с точност къде е скривалището на Черния ангел.

— Ами Вярващите? Смятате, че можете да ги отстраните с пари ли?

— Не се заблуждавайте, че сте всезнаещ и всесилен, г-н Паркър. Онази лекота, с която в Мейн се справихте с наетите от нас служители, може би ви подвежда, но тя е нещо измамно. Вас нито за миг не съм ви смятал за реално опасен. И с тях можем да се справим, ако се наложи, но аз винаги предпочитам да работя на принципа на изгодно и за двете страни споразумение.

Рекох си, че едва ли ще стане точно така. От наученото досега наистина излизаше, че Стъклъровите причини за търсене на статуята са доста по-различни от тези на Брайтуел и подобните на него. За Стъклър това бе въпрос на горда нова придобивка — добавка към скритата в тъмни мазета колекция, макар и донякъде свързана със сантиментален спомен за покойния баща. Ще постави Черния ангел до костния му брат, едното ще отразява злото в другото и обратно, а той ще стои пред тях и ще им се възхищава по своя си нередовен, маниакален начин. Докато Брайтуел и евентуално неговият повелител или Предводител вярват, че под среброто се крие нещо много повече — живо същество. Стъклър би запазил статуята цяла и непипната, Брайтуел ще търси демона в нея.

— Време е да си тръгвам — рекох аз, но Стъклър дори и не ме чу.

Изведе ме Мърнос, а шефът му остана в захласнато съзерцание на тленните останки на някога живи хора, събрани тук в мрачно преклонение пред старото скверно, безсмъртно Зло.

Глава деветнайсета

Скоро след срещата със Стъклър вечеряхме с Фил Айзъксън в едно заведение край старото пристанище. Ставаше все по-ясно, че утрешният търг ще се окаже повратна точка в нашата драма: той безсъмнено щеше да привлече всички, които искаха да се сдобият със Седлицката сребърна кутия, включително и Вярващите. А успееше ли да я спечели Стъклър, то това непременно щеше да го противопостави на тях. Исках да присъствам на търга, но когато се обадих да потърся по телефона Клодия Стърн, оказа се, че я няма или просто я криеха. В същото време обаче ме уведомиха, че на продажбата се влизало само с покани и вече било прекалено късно да ме добавят към списъка на поканените. Оставих съобщение за Клодия с молба да ми се обади, но, честно казано, изобщо не разчитах, че ще го направи. Не бе далече от ума, че на клиентите й хич няма да им се хареса, ако тя разреши на едно частно ченге да си вре носа в техните работи. Още повече, че това ченге се интересува от бъдещия собственик и местонахождение на един от най-необичайните предмети на пазара през последните години. В същото време, ако имаше човек, който можеше да ми свърши работа, това бе именно Айзъксън. Той бе напълно способен да си осигури достъп до търга на Стърн, при това със сигурност знаеше достатъчно за евентуалните клиенти, за да ми бъде от помощ.

По-рано „При Наташа“ се намираше на „Къмбърланд Авеню“, недалеч от „При Бинтлиф“, а неотдавнашното му преместване на старото пристанище бе едно от сравнително малкото нови събития в нашия град, които изцяло одобрявах. Бяха ми споменавали, че новата му обстановка и подреждане са далеч по-уютни, при това и храната била значително подобрена, което не бе малко постижение, като ви кажа, че там поначало си готвеха отлично. Когато пристигнах, Фил седеше на маса недалеч от дългата тапицирана скамейка край стената по цялата дължина на главната ресторантска зала. Както обичайно, така и днес Айзъксън изглеждаше същият спретнат и елегантен фин човек, все едно изваден от популярна дефиниция за британски университетски дон — дребен, ерудиран мъж с умни очи и бяла брадичка, сако от туид и светли панталони, педантично завързана червена папийонка и бяла риза. Иначе по професия бе юрист, но това ни най-малко не го отдалечаваше от същността на истински преподавател. Партньор беше в портландска фирма с офиси на „Къмбърланд“, а в същото време пописваше и статии на тема изкуство в „Портланд Прес Хералд“. Аз проблем с този вестник никога не съм имал и все пак ми беше чудно, че критик с високо качество като Айзъксън се крие или по-точно губи в страниците му. Фил обичаше да твърди, че във вестника просто са забравили, че той им сътрудничи, а за мен не бе трудно да си представя как някоя сутрин дежурният по новини редактор разгръща изданието и удивено пита:

— Хей, ама ние сме имали художествен критик, а?

Бяхме се запознали на изложба в галерията на Джун Фицпатрик на „Парк“. Джун бе изложила доста оригинална работа на местна художничка на име Сара Крисп. Сара създаваше произведения с удивителна красота, използваше най-вече флора и фауна, взети от живата природа неща — листа, цветя, змийска кожа, птиче перо — подреждайки ги в геометрични фигури и форми. Хрумна ми, че подходът й трябва да има нещо общо с вселенския ред в природата и го казах на глас. Фил се съгласи с мен по принцип и изнесе цяло слово по темата. Речникът му е далеч по-богат от моя, а що се отнася до света на изкуството, е и по-напред. В крайна сметка си купих една от картините на Сара — представляваше кръстовидна форма от птичи яйца върху восък, на червен фон от пресичащи се кръгове.

— Е, браво, браво — рече Фил, когато пристъпвах към масата. — Тъкмо вече мислех, че си намерил по-интересна алтернатива за прекарване на вечерта.

— Опитах се, повярвай ми — отвърнах с усмивка. — Обаче се оказа, че всички интересни хора са вече ангажирани.

В същия миг пристигна келнерката, донесе чаша калифорнийско вино. Помолих я да донесе цялата бутилка, сетне поръчах комплект ориенталски мезета. Разговорихме се за местните клюки, изчаквайки храната да дойде, той ми изтърси и цял куп съвети какво изкуство мога да си купя в Портланд, особено ако спечеля от щатската лотария. Ресторантът постепенно се пълнеше, оглеждах се дискретно. Изчаках, докато седналите на съседните маси се увлякоха в разговор с компаньоните си, чак тогава захванах моята си тема.

— Кажи сега какво би могъл да ми кажеш относно Клодия Стърн и клиентите й? — попитах, докато Фил с удоволствие дояждаше последната скарида от блюдото.

Фил деликатно потри уста със салфетката и отмести чинията.

— Аз нейните търгове в Бостън обичайно не ги отразявам в моята рубрика. Първо да ти кажа, че не ми се иска да развалям апетита или настроението на читателите, описвайки предметите, които понякога се появяват на тях. Второ, не съм убеден, че си заслужават като тема, след като Стърн си подбира клиентите и ги допуска само след като им е дала покани, тоест има някаква особена селективност. Трето, ти по какъв повод се интересуваш точно от нея и нещата, които предлага? Може би във връзка с някой случай?

— Нещо такова. Но можеш да добавиш, че е налице и малко персонален елемент, така да се каже.

Фил се понамести в стола, поглади брадичката си.

— Хм, добре, чакай сега да видя. Фирмата не е стара. Основана е преди десетина години, специализира в изкуство, което бихме могли да наречем езотерично. Да, езотерично. Клодия Стърн е завършила Харвард, има научна степен по антропология. В същото време й сътрудничат кръг експерти, които тя консултира по един или друг повод с цел доказване автентичността на даден предмет. И още нещо важно по принцип — областта на интересите й е едновременно доста широка, но и специализирана. Говоря за манускрипти, човешки останки, най-вече кости, употребени в изпълнения, които някои хора наричат изкуство, още и най-различни книжки, хайде да не ги наричам „еднодневки“, обичайно свързани с библейските апокрифи. За такива има пазар, знаеш.

— Тя наистина ми спомена човешки останки, след като я посетих, но не стигна до нещо по-конкретно.

— Е, ясно, това не е тема, която човек обичайно обсъжда с непознати — рече Фил. — До преди може би десетина години Стърн въртеше неголяма, но пък оживена търговия с т. нар. аборигенски предмети. Това са, да речем, донесени от Африка черепи най-вече, но и други… обичайно наречени украшения. Сега, както ти е известно, появят ли се на търгове, обществеността се мръщи на такива неща. Държавни и други организации и институции също задават въпроси, местните източници, откъдето идват предметите — племената например, — често създават проблеми, искат си ги обратно. По-лека и с по-малко трудности е търговията с европейски костни скулптури, особено когато имат сертификати, че са порядъчно стари, както се досещаш. Та около нейната фирма се вдигна шум в централната преса, когато преди години изнесе на търгове скелетни фигури от полски и унгарски костници. Под фигура тук разбирам например полилей или комплект от полилей със свещници — всичко направено от кости.

— Да помниш кой ги купи тогава?

Фил поклати глава в отрицание.

— Стърн винаги си е била дискретна, че и направо потайна. Фирмата й обслужва тясно специализирана клиентела, която плаща извънредно добре. Освен това не помня досега някой от клиентите й да се е оплаквал от начина, по който Стърн си движи бизнеса. Всичко, което продава, е надлежно и строго проверявано за автентичност.

— Значи досега не е продала нито една метла, дето да не лети — опитах се да се пошегувам.

Фил не го прие като майтап.

— Очевидно не, доколкото си спомням.

Келнерката се появи, събра и отнесе блюдата с мезетата. Няколко минути по-късно се появи основната поръчка — лангуста за Фил, котлет за мен.

— Виждам, че все така не обичаш морските деликатеси — отбеляза той.

— Викам си, че някои живи същества са нарочно създадени грозни, че да отблъскват в човека желанието да ги яде.

— Или да излиза на срещи с тях — усмихна се Фил.

— Е, да, има и този момент — засмях се на намека.

Той се захвана да разчупва черупката на рака, а аз се опитвах да не гледам.

— Е, ще се решиш ли да ми кажеш защо именно Клодия Стърн ти е кацнала на мушката? — попита неочаквано той. — Разбира се, това ще си остане между нас двамата. Давам ти дума.

— Утре там има търг.

— Намерените в Седлиц неща — веднага закова Фил. — Чуват се разни слухове.

— Нещо по-точно знаеш ли?

— Зная, че център на разпродажбата е парче пергамент, което носи рисунки, само по себе си не е ценно, като изключим, разбира се, стойността му като уникат, рядкост някаква. Зная още, че Клодия Стърн е дала микроскопична частичка от пергамента за изследване с цел проверка на възрастта, респективно автентичност, а самият предмет е под ключ, докато му се намери купувач. Освен това чух, че се пази строга тайна и прекалено много мерки са взети за такава дребна вещ.

— Мога да поразширя информацията ти — обадих се аз.

И започнах да му разказвам. Когато свърших, ракът му си стоеше полуначенат на чинията, моят котлет пък не беше пипан. По едно време келнерката пристигна да ни понагледа и видимо остана разочарована, може би и разтревожена.

— Ама не е ли наред всичко? — запита тя с болка в гласа.

Лицето на Фил се озари в сияйна усмивка, толкова истинска, че само голям експерт би разпознал фалша в нея.

— Напротив, всичко е направо божествено, милинка, само дето вече го нямам онзи апетит, някогашния — издекламира той с апломб.

Тя не му повярва много, но събра чиниите, а щом се отдалечи, усмивката на Фил угасна.

— Смяташ ли, че статуята е истинска? — запита ме той.

— Наистина вярвам, че нещо си е било скрито преди векове — отвърнах. — Прекалено много хора се ровят в миналото, търсят го, и то най-стръвно, за да се окаже обикновен мит в края на краищата. Що се касае до истинската му същност, аз лично не мога да се произнеса. Обаче е напълно логично да приемем като достоверно, че то е достатъчно ценно. Толкова, че заради него да се извършват куп убийства. Какво би могъл да ми кажеш относно този тип колекционери?

— Някои познавам по име, други — по репутацията им. Хората от занаята си споделят клюки, нали знаеш как става?

— Можеш ли да се добереш до две покани за търга?

— Вероятно ще мога. Това значи да се позова на разни услуги, които съм правил на този-онзи. Но ти току-що ми каза, че Стърн би предпочела ти да не се появяваш на търга й.

— Надявам се, че ще бъде достатъчно заета с други неща, че да не стои на вратата, когато влизаме с теб. Залагам още на презумпцията, че появим ли се точно когато започва самият търг, тя ще предпочете да ни остави, отколкото да ни изхвърля и да рискува да наруши добрия тон и реда на собствената си продажба. Във всеки случай в моя занаят непрекъснато ми се случва да върша разни неща, дето на други хора обичайно не се харесват. Ама какво да се прави? Иначе трябва да стоя без работа.

Фил ме изгледа, допи си виното.

— Знам си аз, че безплатното ядене винаги ми излиза през носа — рече той.

— Хайде, хайде — успокоих го аз. — Сигурен съм, че ти е интересно. И ще ти хареса. А пък ако някой вземе да те убие случайно, ще си сигурен, че в „Прес Хералд“ ще ти излезе некролог. Така ще те обезсмъртят.

— Убийствено чувство за хумор, но не си убедителен — засмя се Фил. — Винаги съм се надявал безсмъртието да дойде по сигурния начин — като не умирам.

— А, нищо чудно да си първият по тази технология — изгаврих се аз отново.

— Я ми кажи твоите шансове какви са?

— Не са големи — отвърнах му. — И все повече се свиват.

Брайтуел изпитва глад, неговия си глад. Много време е потискал желанията в себе си, но напоследък започват да го надвиват. Помни смъртта на жената — Алис Темпъл — в онзи стар склад, помни шляпането на босите си крака, докато върви към нея. Темпъл[36] — това име носи точна и сладка символика — предвид поругаването на плътта й. Понякога сам се диви на способността да напуска тялото и да стои извън самия себе си, наблюдавайки какво става, сякаш тленната му форма има една работа, а направляващият я дух е зает с други, по-важни неща.

Отваря уста, вдъхва, дълбоко поема наситения с влага и бензин въздух. Юмруците му се свиват и разпускат, кокалчетата изпъкват, кожата побелява. Потреперва от желание, спомня си стръвта, с която я разкъсва. Точно там, в този миг настъпва онова особено Разделение — между Аза и Не-Аза, първият раздиран от желание да разпаря, къса и дере, другият — изчакващ мига, финалния миг. Това е неговият дар, причина за самото му битие: дори и със затворени очи, заключени сетива, потънал в гробовен мрак, той пак усеща настъпването на сетното издихание…

Сега вътрешните спазми се учестяват. Устата му съхне. Темпъл, Алис Темпъл. Обича това име, жадува за вкуса й, неговата уста върху нейната, кръв, слюнка, пот, смесени върху плътта й, съзнанието й бавно я напуска, силата й гасне. В този миг Брайтуел е отново с нея, окървавените му пръсти стискат главата й, устните му са впити в нейните, а тя е цялата алена. Алена отвън, алена отвътре. Умира бавно, всеки би го разпознал — от лаика до лекаря. Животът изтича от нея, тя сякаш се смалява и вехне. Чезне и се свива, гола, на онзи разнебитен стол.

Но животът не е единственият елемент, който я напуска в този миг, а Брайтуел изчаква именно това — другото. Усеща го като свеж полъх в устата си — понесена в ален тунел благоуханна струя, отстъпваща пред суровата зима мека есен, залез-слънце и нощ, присъствие и отсъствие, светлина и антиподът й. А то е вече в него, заключено, затворено там, заклещено помежду световете в отколешния, мрачен зандан, какъвто е всъщност Брайтуел.

Брайтуел. Самотният Ангел. Хранител на спомени. Тъмничар. Брайтуел — търсач и откривател.

Дъхът му се ускорява. Усеща ги в себе си, измъчени, дирещи. Какво ли? Може би изход…

Брайтуел — повелителят на чуждата воля. Пречупва я, за да я подчини на своята. Натрапва на души забравени и изгубени, че истината за тяхната природа се крие в думите му. Неговите думи.

Има нужда от нова порция… Вече я предвкусва. Дълбоко в него ужасяващият вой набира сила и височина, достига кресчендо, безкраен хор от гласове, които ридаят, търсят свободата.

Изобщо не съжалява за последвалото след смъртта й. Вярно, то им носи нежелано внимание. В крайна сметка тя не е сама на този свят. Има хора, които я обичат, които няма да оставят смъртта й да мине незабелязана. Обаче кръстосването на житейския й път с Брайтуел съвсем не е случайно. Не е. Той смята себе си за много стар, престар, а с такава възраст върви и безгранично търпение. Запазил си е вярата, винаги е намирал упование в мисълта, че всеки следващ живот го приближава все повече и повече до предателя, същия, предал него самия, предал и всички тях заради възможността да се сдобие с изкупление, което съдбовно му е съдено никога да не получи. През цялото време Брайтуел се е крил добре, потискайки истината за своето присъствие на земята, прикривайки я зад фалшиви претенции за нормалност дори когато и трите свята — земният, горният и огромният кух свят под нас — са му демонстрирали по неоспорим начин, че в неговото съществувание за нормалното място няма.

Но Брайтуел си има планове относно предателя. О, да. Ще намери отдалечено, студено, тъмно място. Тюрма с вериги по стените, там ще го окове, ще го наблюдава ежедневно през дупка в зазидания вход как час по час запада, крее и си отива. Но всъщност това никога няма да стане, дори и в безкрая, иначе ще минават ден след ден, година подир година, век след век, а онзи ще виси на ръба на бездънната пропаст на смъртта и все пак никога няма да получи такава свобода.

Дори да е сгрешил в преценката си относно истинската му природа — а Брайтуел рядко греши, дори и в най-несъщественото, — пак ще го подложи на бавна, продължителна, агонизираща смърт. Защото онзи се е осмелил да застане на пътя на просветлението им, на безкрайния им поход към търсеното и възвръщането на загубеното така отдавна.

Приготовленията им са в ход. Утре ще разберат онова, което им трябва. Нищо повече не е нужно в момента. Затова си е позволил известен каприз. В късна доба попада на младеж в тъмните ъгълчета на парка, привлича го с измамни обещания за преходни неща — пари, вещи, удоволствия. И, разбира се, след немного време ръцете му са вече дълбоко в младежкото тяло, разкъсват плът, органи, съдират вени. Бавно насочват, ръководят финия механизъм, какъвто е едно човешко тяло, към онзи апогей, който му е така нужен, особено сега. Една бавна градация, в чиято кулминация телата им ще се слеят, устни в устни, а той ще изпита онази върховна наслада, в която нов глас ще се присъедини към големия хор души в него.

Глава двайсета

Мартин Рийд ми се обади достатъчно рано на следната сутрин. Дочувайки името му, Ейнджъл ядовито зададе въпроса дали този човек не е в съюз с онези, срещу които е призван да работи. Защото, както се изрази, само свързана с нечестивия личност може да буди хората в шест сутринта.

— Ще ходите ли на днешното събитие? — попита ме Рийд направо.

— Поне се надявам. А вие?

Изръмжа нещо, сетне добави:

— Прекалено съм известен, за да мина незабелязан в подобна компания. Във всеки случай вчера имах неприятен разговор с нашата обща позната госпожица Стърн. Изтъкнах отново, че съм подчертано недоволен от решимостта й да си направи разпродажбата въпреки съществуващите съмнения относно начина, по който е придобита кутията и фиктивната й собственост. Някои членове на нашата общност ще бъдат там, разбира се, но няма да съм аз.

Не беше за пръв път да ме спохождат съмнения относно начина, по който Рийд пристъпваше към евентуалната продажба на Седлицкия фрагмент. Сякаш католическата църква — огромна световна институция — няма адвокати и сила, особено пък в САЩ, още повече в светлината на нашумелите скандали около Масачузетската архиепископска епархия, когато цял свят се убеди какво може тя. Само да решат където трябва, че има нужда да бъде спряна тръжната процедура, и във фирмата на Клодия Стърн ще се изтресат най-малкото два вагона мазни юристи в суперкостюми и бляскави обувки, ще извадят папките с документите и край на цялата история. Да не говоря, че има и други начини.

— Между другото — продължи Рийд, — съобщиха ми, че сте задавали въпроси за нас.

Естествено, след срещата с него и Бартек бях поразпитвал тук и там. Известно време ми отне да намеря човек, готов да даде гаранции, че и двамата са свети хора, отци с духовни санове, ръкоположени в църква и прочие. Обаче в крайна сметка тяхната благонадеждност ми бе потвърдена, и то посредством абатството „Сейнт Джоузеф“ в Спенсър, Мазачузетс, където двамата бяха отседнали като гости. Оказа се, че Рийд е свещенослужител в „Сан Бернардо алле Терме“ в Рим, там развеждал гостуващи свещеници и монахини и ги запознавал с битието на свети Бернард. Светията пък бе тясно свързан с разпространяването на ордена, бе медитирал в ключови за тази цел места като Норика, Субиако и Монте Касино. Бартек бил свещеник в нов манастир на име „Новидворската Света Богородица“ в Чешката република, всъщност първият, чийто строеж започва след падането на комунизма в Източна Европа и все още продължава. Беше служил и в общината на абатство Сет Фон във Франция, където избягал в началото на 90-те години на двайсети век, за да се спаси от преследване на религиозна почва в родината си. В същото време бе работил продължително и в САЩ, главно в абатство Дженесий в щата Ню Йорк. Помнех от по-рано, че Сет Фон е същото място, където богохулно се бе подвизавал така трудно откриваемият агент на ФБР Босуърт.

И докато кариерата на Бартек звучеше сравнително убедително, то Рийд определено не ми приличаше на човек, който ще седне да развежда някого с автобус и микрофон в ръка, че и да поучава млади свещеници за нечие битие, било то и на светия. Интересни неща обаче бях научил за двамата от монаха в „Сейнт Джоузеф“, който преди това бе искал разрешение от главата на ордена в САЩ, а вероятно и от самите Рийд и Бартек. Бартек бил трапист, член на група, която води името си от абатство на име „Света Богородица“ в Ла Трап във Франция след известно разцепление в ордена. Трапистите стриктно държали на въздържанието и някои ограничения: мълчание, строго поведение и прости одежди, докато подобните на Рийд предпочитали по-голяма свобода в задълженията и начина си на живот. Втората група била известна като Свещения орден от Сито, още наричани Цистерианци на общите обичаи. И в същото време нямаше как да не усетя голямото уважение, граничещо почти с благоговение, спрямо Бартек и Рийд в гласа на монаха, когато ми предаваше тези подробности.

— Любопитен бях — рекох в отговор на подмятането на Рийд. — А пък бяхме и само на едната честна дума, че сте монаси.

— Е, и какво научихте? — попита ме той весело.

— Нищо, за което да не сте му дали разрешение да ми каже — отвърнах му аз. — А, вярно — разбрах още, че развеждате гости и туристи.

— Това ли ви казаха? — възкликна Рийд. — Е, добре, добре. И гидовете служат, нали? Божи служители са и тези, които стоят край вратата на автобуса и изчакват да дойдат и закъснелите братя во Христе. Защото много е важно църковната история да не бъде забравяна. Именно затова ви дадох и кръста. Надявам се, че го носите. Много е стар.

Аз обаче бях закачил кръстчето към ключодържателя си. Защото вече си имах кръст, носех го на врата: обикновен византийски, дето ги имат ходилите на Божи гроб, но на възраст поне едно хилядолетие. Подарък ми беше от дядо, когато завърших гимназията. Сметнах, че не ми е нужен още един.

— Държа го близо до себе си — уверих го аз.

— Добре правите. Случи ли ми се нещо, само го потривате в себе си и аз ще ви навестя от онзи свят.

— Не съм убеден, че това ми звучи успокоително — отвърнах. — Както и множество други неща относно вас.

— Например?

Помислих внимателно какво точно да му кажа.

— В действителност вие предпочитате търгът да се състои. Не мисля, че лично вие или вашият орден направихте нещо по-сериозно от просто козметичен опит да го спрете. Вероятно по някаква си причина сте заинтересовани в разгласяването на съдържанието на онзи последен фрагмент, каквото и да е то.

Отсреща настъпи мълчание. Може би Рийд ми бе затворил, само че наострих уши и чух мекия звук на дишането му.

— И каква би могла да бъде тази причина? — попита той и тонът му вече далеч не бе весел.

Напротив, звучеше ми загрижено. Не зная как да го обясня, може би загрижено не бе точна дума. Струваше ми се, че му се иска сам да отговоря на въпроса, той предпочиташе да не го прави. Въпреки вчерашните ми закани с гнева на Луис и бизонската мощ на братя Фулси Рийд играеше играта по негов си начин, така сигурно щеше да прави и до края.

— Може би и вие искате да зърнете Черния ангел — подхвърлих аз. — Орденът ви го е загубил, сега си го иска обратно.

Рийд прочисти гърло, изпуфка доволно и сега веселият тон бе отново на линия.

— Топло, г-н Паркър, но не и горещо. Близо сте, така да се каже, но голямата награда не печелите. Пазете кръста, който ви дадох, и предайте поздравите ми на Клодия Стърн.

Сетне затвори и повече с него нито се видяхме, нито се чухме.

С Фил Айзъксън се срещнахме пред сградата на „Фанюъл Хол“, оттам тръгнахме пеша за компанията на Клодия Стърн. Ясно бе, че тя е взела някои предпазни мерки във връзка с продажбата на пергамента. На вратата висеше надпис, текстът уведомяваше, че фирмата е затворена поради частна разпродажба, всички запитвания и справки да се правят по телефона. Натиснах звънеца, вратата отвори едър, дебеловрат мъж в черен костюм. Изглеждаше нафукан, гледаше страшно — човек, който не би се поколебал да нанесе първия удар, че и някой и друг още.

— Събитието е частно, господа. Влиза се само с покани.

Фил измъкна две покани от джоба на сакото. И представа си нямам как се бе сдобил с тях. Бяха елегантно оформени графически картички, носеха златни печати с името „Стърн“, датата и часа на търга. Биячът ги разгледа внимателно, сетне огледа и нас от главите до петите, за да се увери, че няма да измъкнем отнякъде кръстове, светена вода и босилек и да му извъртим номер, поръсвайки охранявания обект. След като реши, че сме достойни за допускане, отстъпи и ни пусна да влезем.

— Кажи-речи Форт Нокс[37] — подхвърлих аз.

— Да, и все пак не е точно такова място, по-скоро казано е необичайно — тънко възрази Фил. — Дори известно удоволствие предчувствам, признавам си.

Фил се регистрира на една маса, дадоха му както се полага папка, каталог, туй-онуй още и подобната на лопатка с дръжка табелка за наддаване. Млада жена в черно ни предложи напитки от голям поднос. Много церемониална атмосфера цареше, сякаш нов албум на попгрупа ще представят или пък върви прием по повод баровски годеж. И двамата си избрахме портокалов сок, сетне поехме по стъпалата към залата на горния етаж. Както се бях надявал, попаднахме в тълпа хора, които непрекъснато сновяха напред-назад. Тутакси се сляхме с общия фон и се загубихме в него. В същото време се изненадах на количеството присъстващи, бях очаквал ограничена селекция на избраници. Още повече ме удиви фактът, че повечето изглеждаха напълно нормални, изключвайки вкуса им към едноцветното облекло, разбирайте черно. И все пак имаше няколко изключения, сред които един-двама типове, дето прекарват повечето от времето си на тъмно в нередовни изпълнения и то си личеше. Първенство държеше изразен гадняр с дълги закривени нокти и черна конска опашка, липсваше му само тениска с надпис, че е смукал зърната на Сатаната.

— Току-виж и Джими Пейдж[38] дошъл — рекох. — Трябваше да си донеса албума „Лед Цеп IV“ за автограф.

— Джими кой? — запита Фил, но не загрях дали не ме будалка.

— За китариста на „Лед Цепелин “ става дума, ваша чест. Голяма група беше, много силна.

Седнах най-отзад. Държах си главата наведена, разглеждах каталога, който бяха дали на Фил. Повечето от представените в него предмети бяха книги, при това предостатъчно стари. Едната бе ранна версия на „Ars Moriendi“ — подобие на ръководство как да си отидеш от този свят, особено за онези, дето ги е шубе вечното проклятие да не ги закове и след смъртта. Дело е на англичанина Какстън някъде след 1490 г.; с нея имаше и единайсет гравюри на дърво, илюстриращи изкушенията на човек на смъртно ложе. Клодия Стърн очевидно отлично умееше да предлага стока — в каталога някои от отделните вещи вървяха в пакети; офертите бяха действително впечатляващи, информацията за тях — отлично поднесена. Прочетох няколко параграфа, станаха ми ясни куп термини от онова време: научих нови думи за „опрощаване на греховете“; от една от тях идваше и изразът „къса изповед“ или малко време за изповед, респективно опрощение на греховете под натиска на настъпваща кончина. Терминът „добра смърт“ пък не изключваше възможността от насилствен край на живота. От книга за битието на светци научих, че свети Дени, Голски апостол и покровител на Франция, бил обезглавен от враговете си, обаче по-късно си взел главата собственоръчно и си тръгнал с нея. Рекох си, че ще да е бил голяма работа, днес такова шоу не можеш да видиш.

Някои от офертите изглеждаха свързани тематично. Пакет 12 бе екземпляр от книгата Malleus maleficarum[39], датиращ от началото на шестнайсети век и според описанието принадлежал на някой си Йохан Гайлер фон Кайзерсберг, пламенен проповедник, сипал гръм и мълнии върху грешниците от амвона си в страсбургската катедрала. Пакет 13 пък бе сбирка на проповедите му от 1516 г., илюстрирани с рисунки на измъчвани вещици от Ханс Балдунг, ученик на Албрехт Дюрер[40]. Пакет 14 бе поредица еротични рисунки от същия Балдунг, представящи старец — олицетворяващ Смъртта, — който опипва млада жена: тема, към която художникът, изглежда, се е връщал множество пъти в творческата си кариера.

Имаше още статуи, икони, картини, включително онази, която бях видял в ателието по време на реставрация. В каталога бе представена по следния начин: „Кутна Хора, петнайсети век. Неизвестен художник“. Разбира се, и няколко костни скулптури. Повечето бяха изложени, но не приличаха на онези от апартамента на Гарсия и хранилището на Стъклър. Бяха доста по-груби, не така изпипани вещо и артистично в детайла. Изведнъж ми хрумна, че май вече се превръщам в експерт по костната скулптура.

Един часа наближаваше, хората започнаха да заемат местата си. До този момент не бях зърнал нито Стъклър, нито Мърнос, обаче на маса до подиума на водещия търга бяха настанени осем жени — те вече държаха телефонна слушалка на ухо и всяка говореше с някого.

— Не очаквай сериозните наддавания за подчертано езотеричните предмети да дойдат от тази публика тук — обърна се към мен Фил. — Търсачите на такива неща ще си направят заявките анонимно. Просто не искат имената ми да стават известни на широката публика. Някои го правят заради стойността на купените предмети, повечето — заради това, че техните интереси са обект на нападки и недоразбиране.

— С думи прости, хората ги смятат за нередовни, нали?

— Ами да.

— Но те са си такива!

— Може и така да се каже.

— Е, добре тогава. Щом дотук сме на едно мнение…

В себе си бях убеден, че Стъклър си има представител в залата, който ще наблюдава развитието на търга. Нямаше начин германецът да се самоизолира от развитието на нещата. Като него щеше да има и други, сто на сто. Някои може би щяха да използват услугите на жените с телефоните, други вероятно си имаха тайни пълномощници тук. И въпреки думите на Фил може би наддавания щяха да дойдат и от тези около и пред мен. Някъде в тълпата трябваше да има и от онези, дето се наричат Вярващи. Бях предупредил Фил за това, макар и да не вярвах, че за него има някаква опасност.

Клодия Стърн се появи от странична врата. Съпровождаше я възрастен мъж с черен костюм и посипана с пърхот яка на сакото. Тя застана зад катедрата на подиума, а той зае място зад съседната висока маса, върху която го очакваше отворен дебел дневник. В него щяха да бъдат записвани подробностите на търга с успелите в наддаването и обявените цени. Госпожица Стърн почука по металния обръч на катедрата с тръжното чукче, призовавайки публиката към тишина. Сетне изрече няколко уводни слова, сред които и „Добре дошли!“. Имаше и кратка процедура с обяснения за начина на плащане и отнасяне на покупката, сетне бе обявено началото на търга. Първо бе обявено известно ми с интересната си репутация произведение. Бе екземпляр на „Книгата на Енох“ в превод на Ричард Лоурънс от 1821 г., който предлагаха заедно с Байроновата драматична мистерия в стихове „Небе и земя“, издание от същата година. Както и очаквах, имаше известно наддаване с неголяма конкуренция, книгите купи анонимно лице по телефона. Фон Кайзерсберговата Malleus maleficarum отиде в дребна възрастна женица в черно със строго и сериозно лице, която видимо остана доволна от покупката.

— Довечера на вещерското сборище ще се радват — пошегува се Фил.

— Опознавай врага — ухилих се и аз.

— Точно така — кимна Фил, само че вече напълно сериозен.

Минаха пет-шест предмета още, никой от тях не предизвика нито голям интерес, нито високи наддавания. Неочаквано от страничната врата се появи мъжага, досущ близнак на горилата на входа в началото. Беше с бели ръкавици, носеше поднос, а на него сребърна кутия с гравиран отгоре й кръст. Кутията бе почти идентична с онези, които видях в мазето на Стъклър, само че изглеждаше в малко по-добро състояние. И това стана съвсем ясно, когато изображението й се появи уголемено на дисплея край подиума и Стърн. Мекият метал бе почти ненаранен, нямаше големи драскотини, само няколко вдлъбнатини.

— Ето ни в интересен момент на нашия търг — обади се Стърн. — Ред идва на онова, което, вярвам, ще бъде най-примамливият предмет за мнозина от вас тук. Пакет номер 20 — кутия от петнайсети век, сребро от Бохемия от същия период, гравиран кръст, съдържанието е част от пергамент. Онези от вас, които обявиха особен интерес към него предварително, получиха широка възможност да изследват частичка от пергамента с цел независима експертна оценка за възрастта и автентичността му. В настоящия момент в тон с нашия правилник възражения или въпроси повече не се приемат, включването му на продажбата е окончателно.

Случаен посетител би се удивил на обстоятелствеността и целия сложен протокол, още повече като се има предвид краткото и вяло описание на предлагания пореден пакет. Но в залата вече се чувстваше напрежение, сякаш надвисваше конфликт, въздухът бе определено наелектризиран. Настъпи мълчание, тук-таме се чу приглушен шепот, жените с телефоните в ръце замръзнаха в очакване.

— Откривам наддаването на база пет хиляди долара — обяви Стърн.

Никой не се обади. Тя се усмихна любезно.

— Убедена съм, че в нашата зала има достатъчен интерес към пакета. Има и достатъчно средства, нали? Добре, нека започнем от по-ниско. Кой ще ми даде две хиляди долара?

Сатанистът с дългите нокти вдигна табелката. И се започна. Темпото нарастваше за секунди, наддаването вървеше бързо нагоре, стъпката бе пет стотака. Петте хиляди останаха далеч назад, скочихме на десет, сетне на петнайсет. На ниво около двайсет и нещо бона обаче в залата притихнаха и Стърн обърна лице към жените с телефоните. Там играеха с друга мяра и цената отиде на петдесет бона, сетне на седемдесет и пет, не след дълго задмина и стотарката. Не, не спря, а продължи да скача, задмина две стотарки, на двеста и трийсет хиляди долара и нещо настъпи известно затишие.

— Какво чувам? — любезничеше Стърн. — Кой ще ми даде повече?

В залата мълчаха.

— Дами и господа, стоим на двеста трийсет и пет хиляди долара.

Изчака мъничко, отново почука с чукчето. Направи задължителните предупреждения — първи, втори, трети път, сетне тържествено обяви:

— Продадено за двеста трийсет и пет хиляди долара.

И ето, тишината се разчупи, публиката зашумя, хората се насочиха към изхода — практически главната работа този следобед бе приключена. Очевидно на същото мнение, Стърн подаде чукчето на една от асистентките. Търгът продължи, но интересът и въодушевлението бяха вече далеч по-слаби. Стърн размени няколко думи с младата жена, която бе поела последното наддаване по телефона, сетне закрачи към вратата на своя офис. Фил се изправи, след него и аз, готови да тръгваме, а в същия момент тя погледна към нас и присви очи с известно недоумение, като че се опитва да си спомни къде ли ме е виждала по-рано. Сетне отмести очи, видя Фил и му кимна, а той й се усмихна.

— Дамата те харесва — рекох му аз.

— Аха, имам го аз този белобрад чар, дето обезоръжава жените — отвърна ми той с все същата усмивка.

— А може би причината е, че не виждат в теб заплаха.

— Значи именно това ме прави още по-опасен.

— Богат ти е вътрешният живот, Фил. Това е същото, казано по най-възпитан начин.

Слизахме по стълбата, когато Стърн се появи от друга врата на долната площадка. Там спря и ни изчака.

— Радвам се да те видя отново, Филипе — рече тя.

Поднесе бледата си буза към него за целувка, на мен протегна ръка.

— Здравейте, г-н Паркър. Не знаех, че са ви включили в списъка. Интересно как е станало? Опасявах се, че присъствието ви на търга би смутило клиентите. Като разберат за професията ви, искам да кажа.

— Дойдох ей така, просто да хвърлям по едно око на Фил. Да не вземе да се поддаде на общата възбуда и да се увлече. Току-виж дори се хванал да наддава за някой череп.

Покани ни в кабинета си на по едно питие, както се изрази. Последвахме я през врата, на която пишеше „Вход за външни лица забранен!“. Озовахме се в уютно помещение с елегантни канапета и кожена мека мебел. На поставени край стената шкафове бяха изложени каталози от минали и предстоящи търгове, на красива чаена масичка имаше още от тях, разположени ветрилообразно. Стърн отвори вратите на вграден в стената, отлично зареден бар, покани ни с жест да си изберем. Взех малка безалкохолна бира „Бекс“, колкото да не бъда неучтив. Фил си пожела чаша червено вино.

— Знаете ли, г-н Паркър, всъщност изненадващо е, че не се включихте в търга — обади се тя. — В крайна сметка именно вие дойдохте при мен с онази интересна костна скулптура.

— Не съм колекционер, госпожице Стърн.

— Естествено, че не сте. По-скоро, изглежда, сте склонен да съдите колекционерите, и то най-сурово, както си личи от съдбата на покойния г-н Гарсия. Нещо ново за него да сте разкрили?

— Туй-онуй.

— Е, няма ли да ми разкажете?

Гледаше ме с бегло превъзходство, увенчано с крива усмивчица, като че предварително знае какво бих могъл да й кажа за Гарсия.

— Има нещичко — рекох с чувство. — Например събираше си видеозаписи на мъртви и умиращи жени. И доколкото аз съм наясно, той е главното действащо лице в създаването на това изкуство.

По лицето й пробяга сянка, усмивката помръкна, в очите й се мярна нещо.

— При това смятате, че присъствието му в Ню Йорк е било свързано с днешния търг на Седлицката кутия, нали? — подхвърли тя. — Иначе защо ще сте тук?

— Искам да зная кой я купи — рекох направо.

— Охо, мнозина биха желали да научат същото.

В следващия миг пренасочи тактическите мерници и пусна целия си чар в посока Фил. Само че и той беше фалшив, както и усмивките и другите преструвки. Струваше ми се, че бе недоволна от присъствието му, още повече я дразнеше, че не бе дошъл сам. Сигурен бях, че и Фил усеща това — прекалено фино чувствителен човек беше.

— Всичко това, разбира се, е казано неофициално. Не е за публикуване, нали?

— Не съм тук в качеството си на журналист — обади се той.

— Знаеш, че си добре дошъл по всяко време, Фил. В каквото и качество си избереш да ни посетиш — отвърна тя, но може би нарочно го каза по такъв начин, че си звучеше като лъжа. — Просто ситуацията е такава, че е нужна дискретност. Наложителна дори, бих добавила.

Сетне отпи от чашата си. По външната страна се плъзна тъничка струйка вино, мъничко капна на брадичката й, но тя, изглежда, не усети. Сега се обърна към мен.

— Тази продажба бе много деликатна, г-н Паркър. Стойността на пакета е, образно казано, право пропорционална на нивото секретност, което целях да постигна относно същността му. Ако съдържанието на фрагмента бе оповестено преди продажбата — например ако бях разрешила на потенциалните клиенти да изследват целия пергамент, а не само частичка от него, — то бъдете сигурни, че продажната му цена щеше да бъде много пъти по-ниска от постигнатата днес. Мнозинството присъстващи в залата на днешния ден са само търсачи на антики и любопитни древни предмети в надежда да попаднат на нещо, свързано с недобре познат окултен мит. А клиентите с реални пари всъщност бяха достатъчно далеч от залата. Вижте един факт: шестима от тях си направиха труда да внесат немалки суми като депозит в нашите сметки, само за да имат правото да изследват частица от пергамента. Самите те, както вече казах, отсъстваха от търга. Но на никой от тях не съм разрешавала да се запознае дори и с един-единствен от символите или рисунките на него.

— Като изключим вас самата.

— Вижте, аз действително го разгледах, както и двама души от моя екип, но той — напълно честно го казвам — си остана безсмислен за мен. Дори и да бях в състояние да разчета някои елементи, пак биха ми били нужни и другите фрагменти, за да разполагам с целия контекст, нали? Давахме си сметка, че е възможно някой от клиентите вече да разполага с всички останали части или поне с някои от тях и разглеждайки нашата, да направи определени заключения. Именно затова бяхме загрижени и взехме необходимите мерки. Това е.

— Наясно ли сте с произхода на същия този фрагмент, който наричате „нашия“? — запитах, гледайки я право в очите. — Защото, както научих, той определено е съмнителен.

— Имате предвид факта, че някои хора го приемат за откраднат от Седлиц, нали? Обаче няма никакви доказателства, че става въпрос за една и съща кутия. Получихме предмета посредством доверен и изключително надежден европейски източник. Смятаме, че е автентичен, на същото мнение бяха и онези, които участваха в същинската разпродажба днес.

— Значи ще продължавате да държите в тайна името на печелившия клиент?

— И то по най-добрия възможен начин. Този тип информация обичайно изтича отнякъде, обаче нашите намерения са да не допуснем клиентът ни да стане обект на натиск или попълзновения от страна на безскрупулни хора. Именно на това се гради и добрата ни репутация — дискретност, запазване на анонимността на клиентите, особено като се има предвид естеството на предметите, с които най-често боравим тук.

— Значи в същото време сте наясно, че купувачът може да е подложен на истински риск?

— О, но има и друга възможност, дори възможности — например трети лица да попаднат в рискова ситуация от страна на купувача — рече тя.

Сега вече ме гледаше много внимателно.

— Значи купувачът може би е Вярващ? За това ли намеквате?

Стърн се изсмя, разкривайки леко жълтеещи зъби.

— Нищо определено не намеквам, г-н Паркър. Просто ви демонстрирам, че логическите възможности са много по-широки от вашето стеснено мислене. Не можем да правим само едно-единствено заключение, нали? Със сигурност мога да ви кажа следното: ще съм много по-спокойна веднъж след като кутията напусне моята фирма. За щастие не е достатъчно голяма, така че може да бъде предадена на купувача, без да се привлича ненужно внимание. И ще го направим по най-бързия и най-точния начин.

— А какво да кажем за вас самата, госпожице Стърн? — продължих да я притискам. — Вие как мислите — не сте ли изложена на риск? След като сте видяла всичко?

Още веднъж отпи от чашата с вино, сетне се изправи. Станахме и ние с Фил. Личеше, че слага край на аудиенцията, ако изобщо можеше да се нарече така.

— Аз в тази професия съм от доста дълго време — бавно рече тя. — Истината да си кажа — по време на сделките съм виждала доста необичайни неща и предмети. В същата връзка съм се запознавала и имала работа с не по-малко чудновати хора. Нито един от тях обаче не ме е заплашвал. Никога до този момент. И тепърва никога няма да ми се случи. Защото съм отлично защитена.

В това отношение нямах никакво намерение да се съмнявам в думите й. От каквато и страна да я погледне човек, фирмата й ме смущаваше. Прекалено много приличаше на търговски възел, и то точно на границата на два свята.

— Вие от Вярващите ли сте, г-це Стърн?

Сега рязко остави чашата на масичката, бавно нави ръкавите на блузата си достатъчно високо. По ръцете й нямаше белези, символи, нищо подобно.

— В доста неща вярвам, г-н Паркър, в някои от тях с отлична причина. Едно такова нещо е доброто възпитание, каквото на вас ви липсва. В бъдеще, Филип, ще бъда извънредно благодарна предварително да ме уведомяваш, когато на търговете ми водиш гости. Мога само да се надявам, че вкусът ти относно техния избор е единственото качество, което си загубил поне от времето на последната ни среща насам. Иначе твоят вестник ще трябва да си търси друг художествен критик.

Тогава се изправи и закрачи към вратата. Отвори я широко, застана встрани, изчаквайки да излезем. Фил изглеждаше разстроен и засрамен. На прага й каза довиждане, но тя не му обърна внимание. За сметка на това отново се хвана с мен.

— Трябвало е да си останете в Мейн, г-н Паркър — издума тя тихо. — Да си живеете там кротичко, да си налягате парцалките, да не вирите главица. Така сте щели да си останете незабелязан.

— Така ли? Прощавайте, че още не са ми се разтреперили гащите — рекох в същия тон. — Жалко, че и преди съм се препъвал в боклуци като Вярващите.

— Не, г-н Паркър — рече тя по-високо, наблягайки на името ми. — Не сте.

И затръшна вратата в лицето ми.

Изпратих Фил до колата му.

— Извинявай, че те поставих в неудобно положение — рекох, докато той затваряше вратата и пускаше прозореца.

— Аз нея така и никога не съм я харесвал — отвърна Фил. — А пък и виното й беше пълно с парченца от корковата тапа. Обаче кажи ми нещо: на теб винаги така ли гадно ти реагират — както сега тя?

На този въпрос наистина се позамислих.

— Всъщност — отвърнах — това нищо не беше. Тук с мен направо мило се отнесоха.

Недалеч от мястото, където се разделихме, ме чакаха Ейнджъл и Луис. Бяха седнали в лексъса на Луис, апетитно хрускаха огромни сандвичи от онези, дето ги наричат джоб, отпиваха ледена минерална вода от пластмасови бутилчици. Ейнджъл бе целият покрит със салфетки — по гърдите, корема и краката, върху седалката встрани, чак и на пода. Малко се беше престарал, но имаше и защо — хранеше се като дете — невнимателно, мърляво, тук-таме вече имаше пръски от кетчуп и майонеза, изпаднали грахчета, бобени зрънца. А Луис бе чистник и половина, вманиачен на темата, ужасно държеше автомобилът му винаги да свети.

Влязох да седна на задната седалка и не се стърпях.

— Трябва много да те обича, щом те пуска да ядеш тук — рекох на Ейнджъл, докато се намествах.

Луис кимна, но недоизказаното между нас двамата видимо си оставаше. Аз обаче за нищо на света не бих подхванал темата. Не и с Луис. Знаех, че дойде ли му времето, сам ще ми каже какво го мъчи.

— Ами да, ти не знаеш ли? То така става — за цели десет години — веднага се обади Ейнджъл, винаги готов да се пошегува с партньора. — Първите пет изобщо и в колата не даваше да влизам. Но ето виж, нещата се променят…

Луис мълчеше, грижливо почистваше пръстите и лицето си.

— Имаш майонеза на вратовръзката — подхвърлих му с усмивка.

Той едва не подскочи, грижливо опипа скъпата копринена връзка и очите му пламнаха.

— Значи да му… — започна той, сетне се овладя. — Ти си виновен! Вечно си гладен, че и мен ме извози да ядем тук. Мамка му!

— Ако питаш мен, тегли му куршума — обадих се с надежда в гласа.

— Хей, имам чисти салфетки — ухили се Ейнджъл. — Дръж…

Луис гневно грабна една, пръсна вода върху нея и се захвана да работи върху петното, не спирайки да ругае.

— Значи, научат ли враговете за тази му ахилесова пета, и край с нас — долях масло в огъня аз.

— Ами да. Нямат нужда от патлаци, само соев сос, нали? А решат ли да ни затрият, направо с прясно масло на филийки ще ни замерват.

Луис продължи да сипе цветисти пожелания, поделяйки по-солените думи между нас двамата и петното. Усмихвах се вътрешно. Радвах се да видя и чуя стария Луис отново.

— Шитнаха го — минах направо на темата, щастлив, че Луис кажи-речи излиза от онова скапано състояние. — За двеста трийсет и пет хиляди долара.

— Каква комисионна взема тръжната фирма? — с любопитство запита Ейнджъл.

— Според Фил поне петнайсет процента от продажната цена.

Ейнджъл подсвирна, впечатлен.

— Охо, не е лошо. Онази мадама не ти ли каза кой е купувачът?

— Тц. И кой е продавачът или източникът също не благоволи да ми съобщи. Рийд е на мнение, че кутията е открадната от Седлиц просто часове след като местните хора са разкрили взлома в църквата. Сетне е стигнала до Бостън чрез поредица посредници. Има и друга възможност — че последният купувач е била фирмата на Стърн и в такъв случай самата тя днес направи немалък удар. Иначе Стъклър ми изглежда напълно възможна кандидатура за финален клиент. Никак няма да се учудя, ако фрагментът е вече на път към него, дори може и да е стигнал. Направо е фиксиран на темата, разполага с предостатъчно пари да си угажда на маниите. Сам ми каза, че е готов да плати тавана — каквото му поискат. При дадените обстоятелства двеста трийсет и пет бона може би са му се видели направо евтино.

— Какво очакваш да стане сега?

— Стъклър ще си получи покупката, ще съпоставя и комбинира фрагментите, с които вече разполага, опитвайки се да нарисува цялата картина, за да закове Ангела. Струва ми се, че той самият не е от Вярващите. Затова те вероятно ще се свържат с него. Възможно е да му направят предложение, да поискат информацията. Той естествено ще им откаже, може да се опита и някаква друга сделка да сключи с тях, например да ги разкара от главата си. Това няма да мине, налице е и възможността те да опитат силовия подход. Домът му обаче е добре подсигурен, като крепост е, там има и хора. Струва ми се, че Мърнос е добър професионалист и пак ще ви кажа следното: имам усещането, че Стъклър и Мърнос подценяват хората, с които си имат работа.

— Значи ще се наложи да изчакаме, за да видим как ще се развие ситуацията — почеса се по главата Ейнджъл.

— Най-вероятно зле за Стъклър — рекох аз.

В същия миг се обади ядно и Луис:

— Мамка й и вратовръзка. Май ще я хвърлям…

Брайтуел седи полулегнал на кресло. Очите му са затворени, пръстите на ръцете му се свиват и отпускат ритмично, сякаш ги движи единствено силата на пулсиращата в тялото му кръв. Рядко спи, обаче отлично знае, че тези мигове на спокойствие и тишина възстановяват енергията му. В известен смисъл понякога и сънува. Сънищата му приличат на стари ленти, които той прожектира отново, съживявайки древна история, отколешни битки и врагове в бран. В тях напоследък все по-често се връща в Седлиц и към смъртта на Предводителя.

Ето ги, отиват към Прага, но попадат на отряд хусити и се завързва сражение. Случайна стрела поразява Предводителя. И докато останалите разгромяват нападателя, Брайтуел — самият той ранен — пълзи по полесражението към него. Оглежда падналото възнак тяло, обагрената в алено трева под него, отмята влажната коса от очите на своя лидер, излага на показ бялото петно в окото му. То постоянно променя формата си в периферията, остава едно и също само в средата. Погледнеш ли го, все едно в слънцето заничаш. В омразата си мнозина са се отделили от Предводителя, други отбягват да го гледат, трети се страхуват, то им напомня за всичко онова, което завинаги са загубили. Не и Брайтуел обаче. Той никога не се е отдръпвал, не е избягвал да надникне в белотата, отдаде ли му се подобна възможност. Така подхранва ненавистното в себе си, укрепва решимостта да действа срещу всичко Свято.

В същия миг Предводителят се опитва да поеме дъх, а когато с огромно усилие проговаря, измежду устните му бликва кръв. Брайтуел усеща началото на разделението: духът напира да напусне гостоприемника, готов да поеме безбрежния път в мрака между световете.

— Ще запомня всичко — шепне Брайтуел, обещавайки бъдещето. — Няма да престана да търся. Мен няма да ме убият! Ще дойде време да се срещнем отново. Ще бъда твоя памет. Ще ти припомня кой си…

Предводителят тръпне в предсмъртна агония, тялото му се гърчи, разтреперва се ситно. Брайтуел сграбчва дясната му ръка, навежда глава към устните на умиращия, допира своите в кръв и жлъчка и в същия миг усеща полъха на преминаващия дух. Брайтуел се изправя, освобождава ръката му. Статуята я няма, изпуснали са я, но той е научил за картата на игумена от млад монах на име Карел Брабе. Изтръгнал е сведението с помощта на жестоки мъки. Знае, че сребърните кутии са на път към тайни скривалища, а душата на Карел Брабе е вече в затвора, скрит в Брайтуеловата несъща същност.

Но Брабе му е казал още нещо, преди да умре: в надеждата да сложи край на нетърпимата болка, която сякаш блика от Брайтуеловите ръце.

— От тебе мъченик няма да излезе, не се и надявай — злокобно шепне Брайтуел, наведен над младежа.

А той е само момче, а Брайтуел притежава съкровищница от знания относно възможностите на човешкото тяло. Пръстите му играят върху плътта на послушника, дълбаят я, нокти разкъсват алената тъкан. Пробиват вени, разпарят органи, едновременно кръв и думи потичат от младото тяло. А то е уязвимо и слабо — статуя от кости, кръв и плът, поела в себе си една тайна, — подобие на скверната реликва, която онези търсят.

Но Брайтуел няма да се откаже. Напразно е дирил вече прекалено дълго…

Брайтуел отваря очи. Пред него стои Черният ангел.

— Вече сме на края — казва Ангелът.

— Не сме сигурни, че е у него.

— Напротив, той се издаде.

— Ами Паркър?

— С него ще се занимаваме, след като намерим брат ми.

Брайтуел навежда очи.

— Но той е същият…

— Склонен съм да се съглася — отвръща Черният ангел.

— Но ако го убият, значи пак ще съм го загубил!

— И пак ще го намериш. В края на краищата нали и мен намери?

Брайтуел има усещането, че губи от силата си. Раменете му увисват напред, за миг изглежда неимоверно стар, износен, уморен.

— Това тяло ме подвежда, отива си… — казва той. — Вече нямам сила да търся отново.

Черният ангел докосва лицето му с нежността на любовник. Гали порестата кожа, подпухналата плът на врата, меките, сухи устни, говори му нежно:

— Наложи ли ти се да напуснеш този свят, тогава мой дълг ще бъде аз на свой ред да те търся. И знай, този път няма да съм сам. Ще те търсим двама.

Глава двайсет и първа

Същата вечер говорих с Рейчъл за пръв път, след като отиде при родителите си. Франк и Джоун били на местно благотворително мероприятие, жена ми и Сам бяха сами в къщата. Някъде отзад се чуваше музика — май че свиреха „Пърнис Брадърс“, а песента бе „Блажено щастие“. Къде го намират това щастие тези хора, изобщо не ми беше ясно.

Рейчъл звучеше фалшиво превъзнесена или на мен така ми се струваше, но така или иначе тонът й бе прекалено нереален, в смисъл възбуден. Като болен, който гълта силни лекарства, дето го упояват или му създават илюзии за голяма веселия. А може би пък това бе реакция на човек, който отчаяно се опитва да се събере и мобилизира. Нито запита, нито отвори дума за моя случай, предпочете да ме осведоми в най-големи подробности какво е правила Сам през деня, сетне надълго и нашироко се хвана да ми обяснява колко много я глезели дядото и бабата. Сети се да ме попита за кучето, сетне каза, че допира слушалката до ухото на Сам — да й поговоря. Стори ми се, че детето реагира на звука на бащиния глас. Казах й, че я обичам и че ми липсва много. Че ужасно ми се иска да е винаги жива, здрава и щастлива, че съжалявам за нещата, които съм направил, за да не се получи точно така. Още рекох, че дори и когато ме няма, дори и ако не можем да бъдем заедно, аз пак ще мисля за нея и никога, ама никога няма да забравя колко много я обичам и колко важна е тя за мен.

И тъй като знаех, че Рейчъл също слуша, по този начин си казах всички неща, които май сега не можех да кажа направо на нея.

Събуди ме кучето. Всъщност то не се разлая, само тихичко скимтеше, опашката му свита между задните крака, едва-едва потрепва. Така правеше Уолтър, когато е изплашен или когато знае, че е виновен за някоя беля, и си проси извинение. По едно време наостри уши, завъртя главата, явно чуваше нещо, което моят слух не може да долови. Сетне се извърна към прозореца, а от устата му се изтръгнаха странни звуци, такива преди не бях чувал.

В стаята заиграха причудливи светлосенки, чух далечен пукот, по-скоро беше пращене. После ми замириса на дим и през пердетата проби заревото на недалечни пламъци. Скочих от леглото, изтичах до прозореца и отметнах завесите.

Гореше тресавището. Чуваха се мощните сирени на пожарните от Скарбъро, вече бяха на път към пожара от няколко различни посоки. Зърнах силуета на един от съседите — беше на моста над мочурите и разкаляната площ зад нашата къща. Може би се опитва да засече източника на пожара или дири евентуално пострадали хора? Пламъците бушуваха, търсейки път по каналите в тресавището, отразяваха се в тъмната, неподвижна повърхност на водата. Получаваше се странен ефект на двоен пламък: все едно от двете й страни гори — във въздуха и дълбините. Забелязах и бягащите птици, въртяха се панически над червенеещите пламъци, бързаха да се издигнат в черното нощно небе. Пред очите ми пламнаха тънките клони на голо дърво, за щастие автомобилите на огнеборците вече заемаха позиции. Мъжете умело и бързо развръщаха техниката, монтираха маркучите, скоро щяха да бликнат силните струи, може би щяха да спасят дръвчето. Зимната влага щеше да помогне за овладяването на огъня, но за съжаление и тревата вече гореше. Знаех от минали години — дълго време трябва да мине, че да изчезнат следите от стихията. Изгорелите, почернели стърнища ще останат месеци наред, за да ни напомнят за уязвимостта на това място.

В следващия миг човекът на моста се извърна към мен, а пламъците осветиха лицето му. С удивление и шок разпознах Брайтуел. Сега стоеше неподвижен, силуетът му изпъкваше на горящия фон, гледаше право към прозореца, на който бях аз. Фаровете на един от камионите го полазиха за миг, светлината сякаш го докосна, лицето му засия в цялата си бледост, кожата му изпъкна — сбръчкана, болезнено похабена. Сетне фигурата се извъртя, обърна гръб на пожарните, потъна в пламтящия ад, тази същинска Геена огнена.

По телефона се обадих рано на следващата сутрин, докато Ейнджъл и Луис още закусваха, подхвърляйки късчета кифла на вечно въртящия опашка Уолтър. И двамата бяха видели нощния пожар, както и фигурата на моста и ако не друго, то нейната поява и особено видът й отново бяха задълбочили напрежението в сегашните ни отношения с Луис. Ейнджъл все така опитваше да играе ролята на буфер, затова в негово присъствие всеки външен човек би казал, че всичко си е напълно нормално помежду нас двамата. Или поне толкова, колкото беше преди, а то едва ли можеше да се нарече нормално.

Огнеборците от Скарбъро също бяха забелязали скока на Брайтуел в горящото тресавище, а сетне бяха дирили под дърво и камък за евентуални негови следи. Нищо не намериха, тогава бяха заключили, че той е причинил пожара, приземил се е успешно под моста и сетне избягал. Едно поне си беше самата истина: Брайтуел бе истинският подпалвач. Даваше ми ясен сигнал, че няма да ме забрави.

Навъртях номера, изчаках някой да вдигне слушалката отсреща. Около мен миришеше тежко на дим и изгоряла трева. Сигналите писукаха равномерно един подир друг, по едно време чух гласа на млада жена.

— Ало?

— Мога ли да говоря с равин Епстайн, моля? — попитах аз.

— Извинете, но кой се обажда? — запита тя.

— Кажете му, че го търси Паркър.

Чух я да оставя слушалката встрани, някъде отзад шумяха хора, звучеше детска глъчка, гласчета подвикваха нещо весело. Стори ми се още, че звънти и кухненска посуда. Сетне този фонов шум изчезна, отчетливо долових затварянето на врата. Обади се мъжки старчески глас.

— Доста време мина — рече Епстайн. — Реших, че сте ме забравили. Всъщност дори се надявах да е точно така.

Синът на Епстайн бе убит навремето от Фокнър и неговите изчадия. Аз пък бях улеснил отмъщението му в тази връзка. Беше ми длъжник и го помнеше.

— Нужно ми е да поговоря с вашия гост — рекох кратко, нямаше нужда от предисловия.

— Струва ми се, че идеята не е добра.

— Защо мислите така?

— Рискуваме да привлечем внимание. Дори аз самият не го посещавам, изключение правя само когато е крайно наложително.

— Как е той?

— Толкова добре, колкото и може да се очаква при сложилите се обстоятелства. Иначе не говори много.

— Така или иначе налага ми се да го видя.

— Мога ли да попитам защо?

— Мисля, че срещнах стар негов приятел. Наистина пределно стар.

Заедно с Луис хванахме ранен следобеден полет за Ню Йорк. Пътуването ни мина почти изцяло в мълчание. Ейнджъл предложи да остане у дома и да се грижи за Уолтър. Казах му да си отваря очите. От Брайтуел нямаше и помен нито в Портланд, нито в Ню Йорк. Не усетих и никой друг евентуално да ни следи.

Валеше като из ведро, затова за Лоуър Ийст Сайд взехме такси. Трафикът бе доста тежък, по улиците имаше тълпи, прибиращи се вкъщи след работа, хора. Повечето бяха облечени в лъскави мушами или найлонови дъждобрани и изглеждаха откровено отегчени от безкрайната зима. Когато пресичахме Хюстън, дъждът за късмет почти спря, а вече близко до целта слънцето успя да пробие облаците и да ни се усмихне, изпращайки ни своите лъчи — същински диагонални колони от блясък и светлина, запазваха формата си чак докато се разпилеят върху покривите и стените на сградите.

Епстайн ни очакваше в центъра „Оренсанс“, същата стара синагога в Лоуър Ийст Сайд, където се запознах с него непосредствено след смъртта на сина му. И сега, както и преди, го придружаваха двамина млади, стройни мъже, дето не бяха с него заради уменията им да водят светски разговор.

— Е — усмихна ми се Епстайн, — ето ни и нас отново заедно.

Изглеждаше изцяло същият — дребен, сивобрад, все така леко натъжен, сякаш и днес въпреки оптимистичните му очаквания светът отново се изхитрил да го разочарова.

— Изглежда, тук обичате да приемате хора — рекох вместо начало.

— О, това е място обществено, а в същото време е и достатъчно изолирано, пък и сигурността е на място, не както изглежда на пръв поглед. А вие изглеждате уморен.

— Трудна седмица ми се случи.

— Труден ви е животът, Паркър. Един будист би се запитал какви ли грехове сте извършвали през предишните си прераждания, та през настоящото си съществуване да имате такива проблеми.

Помещението, през което минахме, бе потънало в мека, оранжева по тон светлина. Вратата му зееше отворена към голямата синагога, а през доминиращия в нея висок прозорец бликаше обилна слънчева светлина и сякаш допълнително обогатяваше атмосферата след пречупването й през стъклото. Тържественият интериор придаваше тежест, но същевременно съдържаше уют и някакво скрито за мен излъчване. Тук шумовете на трафика бяха съвсем приглушени, дори собствените ни стъпки по прашния под прозвучаха далечно и омекотено, докато крачехме към светлината. Луис вървеше по-назад, с Епстайновата охрана от двете му страни.

— Е, казвайте — рече Епстайн. — Какво се случи, че е наложително да идвате тук?

Забавих отговора си. Премислях всичко казано от Рийд и Бартек. Припомних си Брайтуел, усещането за силата в онези ръце, излъчването на това ужасно същество, когато се бе опитало да ме привлече към себе си, изражението на лицето и пламъчетата в очите му, преди да се отдаде на огъня. Отново изпитах онова зашеметяващо чувство на безтегловно падане и световъртеж, а кожата ми пламна в смътен спомен за отколешна, обгаряща ме огнена стихия.

А съзнанието ми възкреси още и образа на проповедника Фокнър, попаднал в капана на затворническата килия, смъртта на отроците му, края на изпълнените му с омраза и човеконенавист дела. Отново видях хищно протягащите се през решетките към мен ръце, почувствах излъчващата се от старото му жилаво тяло енергия. Отново чух онези страшни думи, които произнесе, преди да изплюе в устата ми скверната си отрова.

„Изпитаното от теб досега е нищо в сравнение с тепърва предстоящото… Защото насочващите се към теб сили дори не са и човешки…“.

Не знаех и до днес не зная каква е истинската причина за това, но Фокнър имаше обстойни познания за скрити неща.

Рийд бе подхвърлил, че е възможно да е имало неведома връзка между Фокнър, Пътника, убийцата на деца Адилейд Модайн, любителя на паяци Пъд, дори и Калеб Кайл, фантомният сатанински убиец, обсебил живота на дядо ми[41]. Макар и някои от тях да не са я осъзнавали истински. Водела ги е общата воля на Злото, патологична и низка злост, продукт на болната им психика. Може би и генетични наследствени разстройства са играли някаква роля в този процес, а може би са станали жертва на малтретиране, поругаване, злоупотреба в детството. Спукани мозъчни капиляри, невронни дисфункции, десетки други медицински причини също могат да обяснят донякъде тяхната патология. Но роля определено има и свободната воля. Нито за миг не съм се съмнявал, че в битието на повечето от тях е имало случаи, когато са стояли наведени над някое човешко същество и, образно казано, са държали живота му в дланите си. Представям си едно крехко създание, което немощно пърха с крилца, отчаяно прави заявка за милост, за право на оцеляване на грешната ни земя. Но виковете са били пренебрегвани, молбите са оставали нечути, следвал е онзи мъчителен процес на болка, агония, последен дъх. Кръвта е спирала безкрайния си органичен кръговрат, бликала е от раните, може би се е събирала в локвичка около поредния труп, за да може причинителят да се огледа в алената, лепкава материя.

Ето, точно тук се крие и истинското Зло. В мига между мисълта и действието, между намерението и изпълнението, когато в една мимолетна частица от секундата все още е налице възможността да възпрете обхваналата ви ярост, да я потиснете, да обърнете гръб на онази черна, унищожителна стихия, която бушува във вас. Нали? Може би именно в този миг човешката слабост, порок, коренящата се у всеки от нас склонност към лошавина се сблъсква с нещо далеч по-страшно. И понякога то намира отзвук в душата ни — нещо много по-дълбоко като същност, познато като опит, но чуждо по природа и много по-древно като битие. Това е Злото, което върлува на Земята от време оно, то е много по-възрастно от самата нея и е същински исполин в сравнение с недобрите помисли, която се раждат заедно с нас и намират почва в самите нас.

Много и различни са формите му. Те са така разнообразни, както и хората, които го вършат, градацията му е почти безкрайна. Убеден съм обаче, че то наистина черпи сила от един и същи могъщ, бездънен източник. Че има същества, чиито воля и действие се подхранват от същия извор, и то от далечни времена в миналото, което никой от нас не може дори и да си представи.

— Става дума за една книга, част от библейските апокрифи — рекох аз, без да зная откъде точно да започна. — Зная я отдавна, сега внимателно прочетох някои нейни части. Там се говори за тленността на ангелите, но в смисъл, че е възможно те да придобиват именно тленна човешка форма и да съществуват в нея скрити и невидими.

Стори ми се, че Епстайн внезапно притихна, замръзна на място, затаил дъх, безсловесен. Дори си въобразих, че и гърдите му не мърдат, няма го онова бавно движение на поемане и изпускане на въздуха.

— „Книгата на Енох“ — рече бавно след известно време. — Знаете ли, нашият голям равин — Шимон бен Йохай — прокълнал навремето онези, които вярвали в тезите й. Това било в периода след разпъването на Христа. По-късно някои теолози я нарекоха по-иначе — погрешно тълкувание на книгата „Битие“, и то най-вече заради съответствията между двата текста. Други обаче обърнаха внимание на факта, че Енох е всъщност по-старият източник от двата и следователно е първоизточник, а не интерпретация. В същото време не можем да отречем, че по характер апокрифните книги са същинско минно поле за учените — такъв е случаят и с каноните на Второзаконието, включително книгите на Юдита, Тобит и Барух, които хронологично следват Стария завет, и с по-късните евангелията на Тома и Вартоломей. Но Енох е наистина по-труден за тълкуване от другите. Този труд е наистина доста обезпокоителен като философия и съдържа задълбочени наблюдения за природата на Злото в света. Няма защо да се удивляваме, че и християните, и евреите са решили, че е по-лесно да го отхвърлят и заклеймяват, отколкото да разглеждат съдържанието му в светлината на вярата си, търсейки начини да помирят двете становища. Толкова ли е било трудно да видят бунта на ангелите като пряко свързано със създаването на Човека събитие? Да схванат факта, че гордостта на ангелите е наранена, защото са принудени да признаят чудото, сътворено в раждането на това ново Същество? Че е твърде възможно те да са му завидели заради чисто физическата страна на неговите възможности? Човекът, който може да изпитва удоволствие на базата на задоволяване на всичките си желания и апетити, включително и сексуалния — онази тръпнеща радост, постигана в съединяването на две тела. Те са познали похотта, разбунтували са се, били са низвергнати, изгонени от небето, така са и паднали. Някои са се озовали в Геената Огнена, други тук — на Земята, трети са приели най-сетне онази форма, която така ревностно са очаквали. Интересно разсъждение, не намирате ли?

— Но какво ще кажете за друг един аспект — може би има и такива, които вярват в тази легенда? Убедени, че са последните от онези същества?

— И още по-интересен аспект мога да ви предложа, Паркър — рече Епстайн. — Ами ако наистина са последните? Може би именно затова искате да се срещнете с Китим?

— За съжаление имам усещането — отвърнах бавно, — че представлявам интерес за нещо действително скверно и зло. Превърнал съм се в подобие на маяк, който привлича към себе си същества от отвъдното или поне аз така си мисля, и в този миг те са толкова близо, колкото никога преди. И в миналото ми е имало подобни събития, вие поне го знаете. Днес обаче животът ми е на прага на пълното разрушение, връзката ми с най-обичните — почти съсипана. Може би навремето е имало възможност да отстъпя встрани и Злото просто да ме подмине. Не и сега, сега е вече късно. Затова ви моля да се срещна с онзи… зная, че вие го държите някъде. Просто за да се убедя, че не съм ненормален и такива същества наистина има.

— Може би те наистина съществуват — отвърна Епстайн. — И може би Китим е доказателство за това, но в негово лице ние срещнахме извънредно твърда съпротива. Неимоверно бързо си създаде пълна устойчивост спрямо всякакви медикаменти. Нищо не го хваща. Дори натриевите производни не му действат. Дадем ли му нещо по-силно, той просто си плещи и бълнува. Сега сме му инжектирали силна доза предвид вашето посещение и може би ще разполагате с няколко минути ясна реакция от негова страна.

— Далеч ли трябва да ходим? — попитах аз.

— Да ходим ли? — възкликна Епстайн. — Че къде?

Отне ми няколко секунди да се досетя.

— Значи тук го държите?

Килия си беше, но с известни удобства. Влизаше се през вратата на стенен шкаф за домакински пособия в мазето. То не беше точно шкаф, а нещо като антренце, цялото облечено в метал. Задната му стена бе практически херметизирана блиндирана врата, отваряше се с клавиатурна ключалка и електронна комбинация. Открехна се пред нас навътре, откри се звуконепроницаемо помещение, разделено на две с яка мрежеста метална решетка. Вътрешната част се наблюдаваше постоянно от комплект камери, а в нея имаше легло, канапе, масичка и стол. Книги не видях, но телевизорът беше закрепен на скоби в най-отдалечения ъгъл на външната половина от помещението, на максимално разстояние от същинската килия. На пода край канапето зърнах дистанционното за него.

На леглото лежеше фигура, беше гола, като изключим сивите гащета. Крайниците бяха като сухи, голи клони, но с абсолютно отчетливи мускули. Изглеждаше изпита, изтощена, по-слаба от най-суховатия мъж, който изобщо съм виждал. Лицето бе извърнато към стената, колената присвити нагоре към гърдите. Коса почти нямаше, беше плешив, като изключим няколкото дълги косъма, разпилени върху моравия, покрит с белещи се люспи череп. Кожата напомняше тази на Брайтуел, с подутините на врата, нездравата сива белота и общата подпухналост. И двамата бяха същества в процес на разпад.

— Боже мой — възкликнах, без да искам. — Какво му е?

— Отказва да се храни — отвърна Епстайн. — Опитвахме насила, но не се получава. В края на краищата стигнахме до заключението, че се опитва да се самоубие и… какво да ви кажа — готови сме на това, просто няма да възразяваме. Само че той не умира. Единствено отслабва физически във времето и това е всичко. Понякога приема вода, нищо повече. Иначе спи, най-вече спи.

— Откога е така?

— Вече месеци.

Човешката форма на леглото се раздвижи, сетне се извърна и сега вече се виждахме — той нас и ние — него. Кожата по лицето му се бе свила, ясно се виждаха хлътналите в костите места. Подчертано приличаше на затворниците от нацистките концентрационни лагери, само дето подобните на котешки очи не издаваха нито слабост, нито вътрешна немощ или униние. Иначе блестяха празно, стъклено, като евтини скъпоценности.

Китим.

Беше се появил в Южна Каролина, един от биячите на расист на име Роджър Бауън и действителна връзка между Фокнър и група хора, които биха го освободили от затвора, ако можеха. Бауън обаче бе подценил своя наемник и напълно погрешно бе възприел истинския характер на връзката между самия себе си и Китим. В действителност не бе нищо повече от Китимова марионетка, докато самият Китим бе много по-стар и скверен, отколкото би могъл да си представи самият Бауън. Името му подсказваше и истинската му порода, защото в древните сказания се казва, че Китимите са войнство от черни ангели, което води война срещу човеците и техния Бог. Макар че самият Епстайн бе на малко по-различно мнение. Каквото и да бе онова същество, което бе скрито във физическата форма на този Китим, то бе вехто като света, лукаво и много опасно, враждебно настроено и действащо в името на свои си цели.

В този миг Китим посегна към пластмасовия черпак в съда с водата и отпи. Част от течността се разля по възглавницата и леглото. Сетне се надигна и прехвърли крака през ръба на леглото, сядайки на него. Остана в тази поза известно време, сякаш събира нужните му сили, и чак тогава се изправи. Залитна леко, дори за миг ми се стори, че ще падне, но сетне затътри крака към решетката и нас. Кокалестите му пръсти се впиха в нея, завря и лицето си, чак докато на места побеля. Толкова бе слаб, че за миг си представих как чудодейно минава през мрежата. Очите му се стрелнаха към Луис, сетне и към мен.

— Да злорадствате сте дошли, а? — рече той, а гласът му бе много тих, но в никакъв случай не издаваше и намек за физическия разпад, видим по тялото му.

— Не изглеждаш много добре — обади се Луис. — Но пък като си помисля, ти винаги си изглеждал кофти.

— Виждам, че все така навсякъде влачиш подире си същата маймуна, г-н Паркър — озъби се Китим. — Не е ли по-добре да я обучиш да върви отзад, да държи разтворен чадър над теб, нали?

— Брей, брей — рекох усмихнат, — все същият майтапчия. И непослушко. Знаеш ли, така никога няма да си създадеш приятели. Ето, именно затова си тук долу, в тази дупка, далеч от всички останали деца, дето си играят на воля.

— Удивлявам се, че те виждам жив — отвърна той. — Наистина съм изненадан, но и благодарен.

— Благодарен, казваш, а? И защо така?

— Надявах се — рече Китим, като ме гледаше в очите, — че може би ще ме убиеш.

— Защо? — поклатих глава аз. — Сигурно за да… странстваш между световете?

Китим наклони глава, изгледа ме с нов интерес. Епстайн стоеше все така на мястото си й внимателно ни наблюдаваше.

— Може би да — отвърна Китим. — Но ти пък какво ли знаеш за това?

— Зная нещо. Надявах се да ми помогнеш да науча повече.

Онзи поклати глава.

— Няма да стане така.

Свих рамене.

— Е, тогава няма какво повече да си кажем. Помислих си, че може би ще се зарадваш — все пак малко развлечение, стимулация някаква. Сигурно ти е самотно тук, долу, самотно, пък и тъпо. Скука. Ама не е без хич — поне телевизор си имаш. Ще погледаш някое и друго шоу, ще послушаш новините, пък има и какви ли не предавания.

Китим отстъпи от мрежата, върна се при леглото, отново седна на него.

— Искам да се разкарам от тук — рече той.

— Това точно едва ли ще стане.

— Искам да умра.

— Тогава досега защо не си опитвал да се убиеш?

— Постоянно ме следят.

— Аха, ама тц, не ми отговаряш на въпроса.

Китим протегна ръце и преплете пръсти, изви длани нагоре, загледа се в китките си и остана в тази поза продължително време. Сякаш обмисля как да си пререже вените, ако това наистина му се отдаде. Изчаквах, надявах се на нещо, какво ли, сам не знаех. По едно време хвърлих въдичка, дано клъвне:

— Не мисля, че можеш да се убиеш. Смятам, че този избор не ти е даден. Сам не можеш да сложиш край на съществуванието си, дори и временно. Предполагам, че вярваш в това?

Китим не отговори. Реших да бъда настоятелен.

— Мога да ти кажа някои неща.

— Какви например?

— Мога да ти разкажа за една направена от сребро статуя, скрита е в крипта. Още и за двама ангели, братя близнаци. Единият е изгубен, другият го търси. Не искаш ли да послушаш?

Китим мълча дълго. Когато накрая се обади, гледаше в пода.

— Да, искам — прошепна той. — Разкажи ми…

— Добре, но ще направим размяна. Първо ти ще ми кажеш кой е Брайтуел.

Китим се замисли.

— Брайтуел е… той не е като мен. По-стар е, по-внимателен, по-търпелив. Той преследва…

Мълчание.

— Кого и какво преследва?

— … отмъщение.

— На кого иска да отмъщава?

— На всички. На всичко.

— Сам ли е?

— Не е. Служи на по-висша сила. Тя е непълна, търси другата си половина. Но ти това го знаеш.

— Къде е тази сила?

— Скрита е. Бе забравила коя е тя самата, но Брайтуел я намери и разбуди спящото в нея. И сега, както и всички ние, тя се прикрива и търси.

— Какво ще стане, когато близнакът брат бъде намерен?

— Отново ще търси и ще убива.

— Ами Брайтуел какво ще получи в замяна на помощта си?

— Власт. Жертви.

Сега Китим отдели очи от пода и ме погледна, без да мига.

— И теб самия.

— Откъде можеш да знаеш и това?

— Познавам го, но го и усещам, чувам му мислите. Той смята, че ти си като нас, само че си се отделил, станал си изменник. В началото един от нашите не ни последва, един-единствен беше. И Брайтуел мисли, че го е намерил в теб.

— А ти самият какво мислиш?

— За мен това значение няма. Ти ми беше нужен, за да те изследвам и опозная.

Повдигна дясната ръка, изви пръсти, както хищник протяга ноктести лапи, и направи достатъчно показателно движение. Сякаш разкъсва плът, тъкани, кръвоносни съдове.

— Сега е твой ред. Ти ми кажи какво знаеш.

— Зная за Вярващите. Някои са просто амбициозни хора, други са убедени, че сами по себе си представляват много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Търсят статуята, вече са достатъчно близо до намирането й. Събират фрагменти от нарочно разделена стара карта, направят ли го, ще разполагат с цялата заложена там информация. Тук, в Ню Йорк, за нея бяха построили дори и олтар.

Китим отново отпи вода.

— Да, това е вярно — близо са.

Обаче не изглеждаше радостен от факта. Наблюдавах го внимателно и постепенно истината в думите на Рийд ме впечатли: Злото е егоцентрично, сред злите единство и солидарност няма. Какъвто и да бе самият Китим, в него желание своите радости да споделя с другиго нямаше. Възможно ли бе да е ренегат сред своите?

— Имам само още един въпрос — рекох с надежда.

— Само един може.

— Какво прави Брайтуел с онези, които умъртвява?

— Прибира им душите. Издебва излизането им от тялото, улавя ги. Поглъща ги.

— И защо? — запитах с интерес, стори ми се, че в думите му долавям нотка на завист.

Китим отговори кратко.

— Затваря ги. Брайтуел е хранилище — затвор на човешки души.

Сетне наведе глава, излегна се на леглото и отново се обърна с лице към стената.

„Удроу“ май не беше нещо особено като жилищен дом. На вратата го нямаше типичния портиер в зелена ливрея и бели ръкавици да бди над спокойствието на наематели и собственици. Външното фоайе бе обзаведено със зелени пластмасови столове — от онези, дето ужким трудно се износват и не се чупят. Същите, дето ще видите в чакалнята на всеки начинаещ зъболекар. Външните врати не бяха снабдени с аларми, вътрешните пък бяха заключени. От дясната им страна имаше домофон и три редици звънци с избелели правоъгълни табелки за имената. Сред тях името Филип Босуърт не фигурираше, но пък няколко от правоъгълничетата бяха празни.

— Възможно е информацията на Рос да не е точна — обади се Луис.

— Виж, говорим за ФБР, не за ЦРУ — възразих аз. — Във всеки случай, каквото и да съм ти казвал за него, Рос не е човек, дето се ебава с познатите си веднъж когато се навие да даде информация. Босуърт трябва да е тук. Сигурен съм. Ще се наложи да потърсим повечко.

И за целта започнах да натискам анонимните звънци един подир друг. На първия ми отговори жена, очевидно пределно възрастна, силно раздразнителна и много, ама много глуха. На втория се обади мъж, който би могъл да бъде по-възрастният й, по-глух и още по-гневлив брат. На третата имахме дълъг разговор с млада жена, замириса ми на проституция, като имам предвид дългото и объркано усукване на тема „Имате ли назначен час?“ и „Идвали ли сте преди?“.

— Нали Рос ти бе казал, че апартаментът бил собственост на Босуъртови роднини? — отново подхвърли Луис. — Което предполага и различно име.

— Така е. Може би — рекох кисело и пръстът ми тръгна поред по табелките.

— А може би и не.

Спрях се на табелка с име Ринт. Удивително. Беше същото както на реставратора на Седлицката костница през деветнайсети век. Такова съвпадение или по-скоро иронична шега биха могли да хрумнат само на човек, опитвал се някога да разкопава пода на френски манастир.

Сега натиснах звънеца с повече упование. Секунди по-късно се обади неспокоен глас, а домофонното говорителче жалостно запука.

— Да, моля?

— Името ми е Чарли Паркър, частен детектив съм. Търся Филип Босуърт.

— Тук такъв няма.

— Вижте, специален агент Рос ми каза къде да ви търся. Ако имате някакви съмнения, можете да му позвъните.

В отговор чух нещо като презрително изсумтяване и връзката прекъсна.

— Това се получи добре — рече Луис.

— Поне знаем къде се намира.

Стояхме пред заключената двойна врата. Никой не излезе, но и никой не влезе. Минаха десетина минути, отново опитах номера със звънеца. Обади се същият глас.

— Пак съм тук — уведомих го аз.

— Какво искате?

— Да поговорим за Седлиц. Още и за Вярващите.

Изчаках с известно съмнение, но този път зумерът избръмча и вратите се открехнаха.

— Заповядайте горе.

Вътрешното фоайе бе доста по-различно от външното. Просто още едно доказателство за това, че първото впечатление е често измамно. На тавана висеше син екран във формата на полукръг, хем играеше декоративна роля, хем прикриваше камерите, които следяха входа и самото фоайе. Точно срещу нас меко блестяха вратите на два асансьора, боядисани в сив металик. На стената между тях имаше ключалки. Елементарна предпазна мярка, за да бъдат използвани само от наематели с ключ. Докато приближавахме, левият се отвори. Кабината бе тапицирана с дебело червено кадифе със златисти аплици, старо, но видимо отлично поддържано. В горната й част бяха монтирани кристални огледала в златисти рамки. Влязохме, вратата се затвори с мек съсък и асансьорът тръгна нагоре, преди още да сме се огледали за бутони и етажи. „Удроу“ се оказа от онези богаташки резиденции, далеч по-луксозни, отколкото изглеждат отвън, и това естествено бе нарочно.

Кабината спря на най-горния етаж, отвори се и ни допусна в малко помещение без прозорци, застлано с чудесен килим. Пред нас имаше две дървени врати, водещи към типичния богаташки мансардов апартамент, т.нар. пентхаус. От тавана ни гледаше окото на още една камера.

Отвори се дясната врата на апартамента. Показа се мъж — беше по-възрастен, отколкото очаквах да бъде. Носеше леки сини панталони и маркова риза, май че „Ралф Лорън“, нямаше как да съм сигурен. Обувките му бяха мокасини, леки, фина кафява кожа, връзките нарязани в пискюлчета на върха.

Ризата си бе закопчал накриво, а панталоните бяха прясно изгладени, дори една-единствена гънчица нямаше. Ясно се бе облякъл по бързата процедура, може би изваждайки дрехите направо от гардероба.

— Г-н Босуърт?

Той кимна. Дадох му около четирийсет, косата му обаче вече силно сивееше, по лицето личаха пресни бръчки, в сините очи — красноречив намек за болка, едното доста по-бледо от другото. Пристъпи встрани, за да ни пусне да влезем, и направи болезнена гримаса, сякаш краката му бяха изтръпнали. Облегна се за миг на вратата, хвана дръжката с лявата, но дясната си остана в джоба на панталоните — така както се бе показал още в началото.

Не протегна ръка да се здрависаме, затвори вратата след нас двамата, бавно отиде до едно от креслата и седна още по-бавно, като се опираше с лявата ръка на страничната облегалка. Дясната му ръка не излезе от джоба нито веднъж.

Голямата стая, в която ни въведе, се оказа впечатляващо модернистична. През петте огромни прозорци се откриваше зашеметяваща гледка към реката. Килимът бе бял, мебелите облечени в черна кожа. На стената висеше широкоекранен телевизор с ДВД, от двете му страни от пода до тавана се редяха етажерки с не много книги. Тук-таме имаше празни места, на тях зърнах антични статуетки или порцеланови съдове, но те, общо взето, се губеха в минималистичната по тон атмосфера. Отляво бе поставена широка маса с плот от опушено стъкло, наоколо подредени дванайсет стола. Стори ми се, че никога не е била използвана и вероятно беше така. През открехната врата се виждаше част от кухнята — подредена строго, спретнато — скъпа, блестяща от чистота техника. Отвъд масата се откриваше широк коридор, може би водеше към спалните и банята. Апартаментът беше истинско бижу, проектиран и обзавеждан като за шоу. Имаше и друга възможност: да е стегнат, за да бъде продаден. Което означаваше, че сегашният собственик се кани да го напуска.

Босуърт седеше и мълчеше, изчакваше някой от нас да заговори пръв. Очевидно беше болен — личеше от пръв поглед: болезненото изражение на лицето, болката в очите, лявата му ръка спазматично потръпваше, видимо имаше проблеми и с краката.

— Благодаря ви, че ни приехте — рекох аз. — Това е моят колега — Луис.

Очите му прескочиха помежду ни — от единия на другия, кимна и облиза устни, сетне протегна ръка към пластмасово шише с вода на масичка край креслото, където седеше. Пое го внимателно с лявата ръка, сякаш се страхуваше да не го изпусне, поднесе го към устата си, всмукна вода от поставена в гърлото му сламка. Сетне го върна обратно на мястото му.

— Говорих със секретарката на Рос — проговори той, след като преглътна водата. — Тя потвърди думите ви. Иначе досега охраната на нашата сграда щеше да ви задържи и да извика полицията.

— Правилно сте постъпили, не мога да се сърдя, че сте проявили нужната предпазливост.

— Е, браво — присви иронично устни той. — Много великодушно от ваша страна.

Изсмя се сардонично, но смехът не бе насочен толкова към мен, колкото към самия него и здравословното му състояние. Прозвуча като двоен блъф, но едва ли можеше да подлъже хора като нас. Физиономията на Луис си остана каменна, непроницаема.

— Защо не седнете? — рече Босуърт и махна с ръка към голямото канапе от другата страна на масичката за кафе. — Отдавна не съм имал удоволствието да разговарям в компания с хора, извън лекари и сестри или загрижени роднини.

— Може ли да запитам от какво страдате?

Вече имах определена идея: тремор на крайниците, симптомите на парализа, спазмите, до един говореха за множествена склероза.

— Множествена склероза — рече той, потвърждавайки подозренията ми. — Късно ми я откриха. Миналата година беше, вече в напреднала фаза. Всъщност лекарите твърдят, че най-тревожното е скоростта на развитието й, респективно влошаването на състоянието ми. Първият очевиден симптом, поне за мен самия, бе нарушеното зрение на дясното ми око, а след това се заредиха още много други — нарушени функции на дясната ръка, слабост в краката, световъртеж, тремор, проблеми с пикочния мехур, импотентност. Чудесен коктейл от страдания, какво ще кажете? В крайна сметка реших да продам апартамента и да се предам на грижата на други.

— Съжалявам.

— Много интересно нещо… — продължи Босуърт, без да обръща внимание на думите ми. — Тъкмо тази сутрин се опитвах да анализирам причините за моя проблем. Метаболични промени, алергична реакция от страна на нервната система или може би някаква инфекция, а? Например причинена от външен източник? Усещам, че заболяването ми е злокачествено или може би е по-точно като образ да кажа злонамерено? Усещам го като бяло, пълзящо страшилище, то се е вмъкнало в тялото ми, протяга хищни пипала навсякъде из организма ми — все едно нарочно имплантирано там, за да парализира и най-накрая да ме убие. Питам се дали пък неволно не съм се подложил на някаква зараза? Нападнала ме е, колонизирала ми организма. Да, така го усещам аз. От друга страна, това са настроения и тип мислене, дето водят към психоза и невменяемост. Г-н Рос сигурно ще се зарадва много, така ми се струва. Ще докладва на своите началници, уверявайки ги, че са постъпили правилно с мен, като са ми съсипали кариерата.

— Чух нещо, свързано с поругаване на църква или манастир.

— Не съм поругавал никаква църква, опитах се просто да разкрия нещо, за да потвърдя едни свои подозрения. За разкопка става дума.

— А резултатът?

— Оказах се прав.

— Бихте ли ми разказали за подозренията си?

Босуърт повдигна лявата ръка, размаха я внимателно пред лицето си в бавно, целенасочено движение, като че иска да разграничи този жест от постоянния тремор на крайника.

— Вие сте пръв — разкажете защо сте тук. В края на краищата дойдохте сам.

И ето ме отново в тарикатското положение на човек, играещ до болка позната игра — да дадеш информация другиму, без да разкриваш най-същественото от нея. С други думи, истината. Или онова, дето го смятах за истина. Изобщо не бях забравил предупрежденията на Рийд от онази вечер в „Мечката“: че все пак някъде си има Вярващ, убеден, че в него се крие Черен ангел. Един вътрешен глас ми нашепваше изобщо да не говоря за Рийд и Бартек, нито за връзката Стъклър. Затова му разказах за Алис, за Гарсия, за намереното в апартамента в онзи склад в Уилямсбърг. Разкрих и по-голямата част от всичко, което знаех за фрагментите и картата, за Седлиц, за Вярващите. Разказах и за търга, за картината в ателието на Стърн, за „Книгата на Енох“.

Завърших с Брайтуел.

— Всичко това е интересно — рече той, след като свърших. — За кратко време сте научили извънредно много.

Изправи се с мъка, направи крива физиономия, защото го заболя, и отиде до лавиците. От долно чекмедже извади нещо, върна се с куцане и го постави на масичката помежду нас.

Носеше две папки. Отвори едната, тя съдържаше част от карта, начертана в синьо и червено на тънка, пожълтяла хартия, закрепена върху фино дървено парче. В горния десен ъгъл бе нарисуван черен крак с големи, криви нокти на пръстите. Празните полета встрани бяха запълнени със ситен, почти микроскопичен ръкопис и множество символи. По вид и съдържание този сегмент от карта доста наподобяваше фрагментите, които бях видял в Стъклъровото хранилище. Но не беше точно същият.

— Това е копие — каза Босуърт, прочитайки мислите ми. — Не е оригинал.

— Откъде го имате?

— От Сан Галджано, в Италия — отвърна Босуърт, заемайки старото си място. — Там има едноименен манастир. В него е бил изпратен единият от шестте фрагмента. Днес е само красива развалина, но някога е бил прочут с чистотата на архитектурните си форми, а някои от монасите му са били консултанти при строежа на Сиенската катедрала. Известни са и други факти за него: многократно е нападан и разграбван от флорентински наемници, случвало се е да е управляван от алчни абати, посягали на доходите и хазната му, по-късно Италианският ренесанс носи нови идеи, разколебавайки мнозина, обърнали лице към монашеското призвание и зова на Светата църква. Някъде около 1550 г. там са останали не повече от петима монаси. През 1600 г. има само един и той е отшелник. След смъртта му въпросният фрагмент е намерен сред малкото му лични вещи. Отначало произходът му не е бил ясен, но е запазен като реликва от живота на светец. Неизбежно е било да плъзнат слухове за този интересен документ, сетне от Рим пристига заповед незабавно той да бъде изпратен във Ватикана, обаче междувременно е било направено и копие. По-късно то е размножавано неколкократно, създадени са дубликати, затова този фрагмент е днес доволно известен и мнозина притежават преписи. И все пак историята не свършва тук: оригиналът е загубен на път за Рим. Пренасящите го монаси били нападнати и според някои източници в паниката си те го изгорили, за да не бъде отвлечен заедно с парите и други църковни ценности, които носели. Затова днес съществуват само копия. А това, което виждате тук, е единствената част от Седлицката карта, до която мнозина са имали достъп, и единственият ключов инструмент, що се отнася до характера на упътванията към скривалището на статуята.

Истинският създател на картата е създал проста, но съвършено действаща система за защита на съдържащата се в нея информация, основана на принципа, че пълното й разчитане може да стане само при наличието на всичките шест фрагмента. Голяма част от надписите и символите имат чисто декоративен характер, а рисунката на църквата илюстрира единствено идеализираното виждане за това как трябва да изглежда същинският Божи храм. С други думи, това е само концепция за един идеал. Истинският ключ, както предполагам сами се досещате, е ето тук.

И Босуърт почука с показалеца на лявата ръка по съчетание от римски цифри и една-единствена буква „d“ в единия ъгъл.

— Проста работа: както и всяка иманярска карта, дето има реална стойност, така и тази се основава на разстояния спрямо дадена точка. Обаче не върши никаква работа, ако не разполагаме с всички релевантни разстояния. Освен това, дори и да ги имаме всичките, пак се нуждаем от местонахождението на основната изходна точка. В този смисъл можем да разглеждаме самата карта като изобретателен пример за фокусническа измама. Защото в крайна сметка колкото повече търсиш онова, което смяташ за най-меродавно насочващо указание, толкова повече се отдалечаваш от реалното намиране на самата статуя. Звучи абстрактно, но в действителност всеки фрагмент предлага една-единствена единица полезна информация. Погледнете копието отново, особено демона в средата.

Впих очи в документа и дребната диаболична фигурка, която Босуърт сочеше. Сега, съсредоточавайки се изцяло и най-вече отблизо разглеждайки черепа й, успях да забележа голяма прилика с показаната ми от Стъклър костна статуя. Това тук на рисунката бе нейна възгруба, надраскана схематично версия. Заобикаляше я надпис, изписан в кръг около нея.

— Quantum in me est — прочете ми го Босуърт, сетне го преведе. — Колкото или което е в мен. Но може да се тълкува и доста по-широко, в смисъл същественото е в мен…

— Не разбирам — рекох аз. — Това е само повърхностна рисунка на Черния ангел.

— Не, не е — ядоса се Босуърт от неспособността ми да направя връзките, които той бе успял да направи. — Вижте тук и тук.

Треперещият му показалец се плъзна по листа.

— Това са човешки кости.

Прав беше Босуърт. Рисунъкът не бе толкова схематичен, напротив — фигурата бе от кости и в самата илюстрация бе вложено голямо умение. Не се забелязваше от пръв поглед, нужно бе човек да се позагледа и да размисли.

— Виждате, че цялата илюстрация е от човешки кости, нали? Те са от костницата в Седлиц. Тук имаме описание на пресъздаването на Черния ангел. Това е костната статуя, чиято роля е да прикрива действителното местонахождение на криптата и повечето от търсачите не са успели да разчетат тази възможност — увлечени в погрешна посока поради маниакален стремеж да се доберат до другите фрагменти, гледащи с недоверие на тази част вероятно поради относителната й известност. Онези, които са разпознали действителното послание тук, са запазили истината за себе си, но вече са разширили търсенето си, включвайки в него и костната репродукция. Ето аз например съумях да видя тази връзка и ако въпросният Брайтуел е достатъчно наблюдателен, ще е съумял и той. Статуята изчезва някъде през миналия век, но има слухове, че са я виждали в Италия преди избухването на Втората световна война. След това вече следите й абсолютно се губят. Вярващите издирват не само фрагментите, но и хората, които ги притежават, и то поради надеждата, че някой от тях ще е скрил и костната статуя. Именно по тази причина и Гарсия е направил въпросната репродукция в апартамента си. Костната статуя не е символ, тя е ключът към истинската.

Опитвах се да осмисля всичко, което Босуърт ми каза по този объркан начин.

— Защо ни съобщавате всички тези неща? — изведнъж запита Луис, проговаряйки за пръв път след влизането ни в дома на бившия агент.

— Защото желая да бъде намерена — отвърна Босуърт. — Желая да се убедя, че тя наистина съществува на този свят. Сам няма да мога да свърша тази работа, вече съм много болен. Но пари имам достатъчно. Намерите ли я, ще уредя да ми бъде донесена. На вас ще ви платя добре за труда.

— Не ми обяснихте защо сте разкопавали пода в манастира на Сет Фон?

— Там трябваше да бъде един от фрагментите — каза Босуърт. — Бях му проследил пътя. Отне ми пет години да проучвам и съпоставям слухове и полуистини, но успях. Както и много други ценни вещи, така и той е бил местен през Втората световна война. Намирал се е в Швейцария, но сетне са го върнали във Франция. Разбира се, това е станало, когато вече са били налице нужните за това условия и безопасност. Би трябвало да бъде точно там, където го потърсих, но го нямаше. Някой го беше отнесъл за пореден път. Само че този път вече знаех къде.

Мълчах, изчаквах.

— Бил е прехвърлен в Чешката република, в новооснован манастир в Нови Двор, като подарък или по-скоро в символичен жест на уважение спрямо усилията на чешките монаси да запазят вярата и при комунистическия строй. Тази практика, по-точно пренасянето на фрагментите от едно на друго място, е всъщност една от най-големите слабости на цистерцианските им пазители през последните шестстотин години. Постоянно е ставало така — предавани са от един на друг, с необходимото доверие, разбира се. Излизали са на светло, макар и за кратко време, точно затова и постепенно са преминали в чужди ръце. И продаденият на търг вчера фрагмент е според мен именно същият — прехвърленият от Сет Фон в Чешката република, озовал се в крайна сметка в Седлиц. Само че не му е било там мястото. Седлиц не е цистерцианска обител вече почти два века.

— Значи някой го е преместил там.

Босуърт закима с глава.

— Този някой обаче е искал фрагментът да бъде намерен — добави той. — Някой желае да привлече вниманието именно към Седлиц.

— Защо?

— Защото Седлиц не е просто само костница. Седлиц е капан.

И веднага след тези думи Босуърт изигра последния си коз. Отвори втората папка и извади купче стари рисунки. Всяка една показваше Черния ангел от различен ъгъл.

— Знаете ли кой е Ринт?

— Видях, че сте използвали името му за псевдоним. Точно така разбрах кой е вашият звънец. Ринт е човекът, преустроил костницата през деветнайсети век.

— Така е. Тези рисунки открих в Прага, купих ги от един от наследниците на Ринт. Намираха се в комплект документи, свързани с него и работата му. Въпросният наследник ги пазеше по една случайност, самият той живееше почти в мизерия. Купих ги всичките, платих му добре, може би много повече, отколкото е истинската им цена, с надеждата да намеря в тях убедително доказателство. Само че не стана точно така. Както и да е, Ринт постоянно е рисувал варианти на Черния ангел, това му е било истинска мания. Наследникът твърдеше, че навремето имало много такива рисунки, но били изгубени или унищожени. Самият Ринт бил човек объркан, вероятно със страхови комплекси, криел се, твърдял, че го преследват. По-късно други художници започнали да имитират работата му — имало търсене заради голямата популярност на мита сред специализираните колекционери. Във всеки случай оригиналите са на Ринт. Въпросът е следният: как се е стигнало до създаването на толкова подробни рисунки, и то в такава богата гама позиции и нюанси? Единствено обект на въображението му ли са били? Или по време на реставраторските си занимания е открил или може би видял нещо, което му е послужило за модел? Убеден съм, че става дума за второто, още повече че към края на живота си той бил доста психиран, както се казва днес. Оттук и възможността костната скулптура да се намира в Седлиц. Болестта не ми позволява да продължавам разследването си в тази област, именно затова споделям наученото досега с вас.

Изглежда, Босуърт забеляза промяната в лицето ми. Няма начин да не я е видял. Сега нещата заставаха в нова светлина. Не бе възможно Ринт да е виждал костната скулптура, защото е била изгубена далеч преди това. Според Стъклър тя е била крита цели два века в Италия, докато баща му я намира там. Не, Ринт е виждал самия оригинал, Черният ангел в сребро. Попаднал е на него по време на реставраторската си работа. Иначе Босуърт бе прав — картата е била отлична измама за отвличане на вниманието, докато оригиналният Ангел изобщо не е напускал Седлиц. И през всичките тези векове си е оставал скрит там. А сега вече Стъклър и Вярващите — само че взети заедно — притежаваха цялата нужна за откриването му информация. Трябваше само да обединят елементите й и да прозрат истината.

В същия миг ми светна и защо Мартин Рийд ми бе дал онова сребърно кръстче. Опипах връзката с ключовете си, внимателно потрих с пръсти изпъкналите букви върху кръстовидната форма[42].

S

L E C

D

— Какво става? — объркано запита Босуърт, усетил възбудата в мен.

— Веднага трябва да си тръгваме — отвърнах аз.

Босуърт се изправи, залитна и се опита да ме спре, обаче слабите му крака и полупарализираната ръка не вършеха работа, затова падна назад върху креслото.

— Вие знаете! — извика той. — Вие знаете къде е тя! Кажете ми!

Отново се опита да стане и да направи нещо, но ние вече тичахме към вратата.

— Кажете ми! — изпищя той фалцетно и пак направи опит да се изправи, донякъде успя, сетне пак политна назад.

На прага видях разкривеното му от болка и ярост лице, тъкмо посягаше към телефона, но вратите на асансьора вече се затваряха. Зърнах устата му за миг, говореше нещо припряно, сетне кабината се спусна надолу. Изскочихме във фоайето тъкмо когато двама едри мъже в униформи излизаха от помещение вдясно от двата асансьора. През отворената му врата се мярнаха мониторни екрани и телефони. Щом ни забелязаха, мигом спряха. По-точно замръзнаха, защото видяха пистолета в ръката на Луис.

— Лягай долу! — мразовито рече Луис.

Двамата се приземиха за частица от секундата.

Минах покрай тях, опитах вратата — отвори се без проблеми. Луис ме последва, крачейки назад и с лице към онези на пода. След секунди бяхме на улицата, потичахме малко, смесихме се с тълпата пешеходци.

Изтичали са последните мигове във времето, преди Вярващите да започнат да избиват противниците. Само че аз в онзи миг откъде да го зная.

Глава двайсет и втора

Първо се появили — същински сенки по стените, раздвижени от нощните облаци и лъчите на бледата луна. Сенките се превърнали във форми — облечени в черно фигури, прокрадващи се в полумрака нападатели със скрити зад очила за нощно виждане очи и черти на лицата. До един въоръжени до зъби, умело и тихо полазили по стените с увиснали на гърбовете оръжия. Приличали повече на насекоми, отколкото на хора — с подобните на мутирали очи странично удължени визьори на очилата и щръкналите назад като черни жила тънки цеви на автоматите.

В крайбрежните води безшумно се полюшвала моторница, двигателите й загасени, но готови при нужда за миг да изреват, изстрелвайки я до брега. В съседна неголяма горичка пристигнал и спрял син мерцедес. В него седял един-единствен мъж — блед, болезнено затлъстял, с провиснали телеса, зелените му очи невъоръжени с добавъчно изкуствено зрение. Брайтуел нямал нужда от него: нощем очите му виждали дори и по-добре.

Онези слезли в градината, тогава се разделили. Неколцина се плъзнали към дома, другите към вратата, но при предварително уговорен сигнал всички спрели и грижливо огледали къщата. Секундите минавали, черните фигури стърчали неподвижни — подобни на изгорели, мъртви дървета, завистливо съзерцаващи настъпването на пролетта.

В дома Мърнос седял пред дълга редица телевизионни монитори. Книга четял, онези отвън вероятно биха се удивили на съдържанието й. Тезите на Енох. Същите, подхранващи вярата на онези, които били постоянна заплаха за работодателя му. Мърнос се чувствал длъжен да научи максимално повече за тяхната мотивация. В тон с максимата „Опознавай неприятеля си“.

„Зли духове ще бъдат назовани на земята, ще бродят по нея самотни…“

Напоследък Мърнос се притеснявал извънредно много от засилващата се маниакалност на Стъклър, а най-пресните събития още повече изострили опасенията му. Покупката на манускрипта на търга била според него сериозна грешка. Тя увеличавала и без това съществуващия интерес на онези, които също търсели сребърната статуя, привличала вниманието им още повече към притежаваните от работодателя му предмети. А той не споделял увереността му, че с тях лесно ще се постигне споразумение.

„Демони същи са те на земята, оръдия на Злото…“

До Мърнос седял втори дежурен охранител, очите му вещо прескачали от екран на екран. Помещението било с един прозорец, точно над градината.

В това отношение Мърнос многократно предупреждавал шефа си: смятал, че стаята не е пригодна за целта, която изпълнявала. Центърът на сигурността според него трябвало да бъде непревземаем, в критични случаи да послужи като щаб за организирана отбрана. Стъклър обаче бил човек противоречив, при това в много отношения. Искал около него да се въртят хора, да се създава впечатление за сериозни мерки за сигурност, но само дотук. Иначе Мърнос усещал какво мисли шефът — че реално не е подложен на никакви рискове. И това било още една извънредно сериозна грешка. Стъклър бил създание изцяло на майка си, възпитан още като дете да има безбрежна вяра в бащината сила и неуязвимост, както и да се възхищава на самоотвержените му дела по-късно. Затова за него било едва ли не светотатствено да се прегъва пред чувства — страх, съмнения или загриженост за околните. Повече от всичко обаче Мърнос ненавиждал спорадичните посещения на възрастната дама. От време на време Стъклър изпращал лимузина и хора да доведат майка му на гости, а тя пристигала в болнична количка, придружавана от частна медицинска сестра, завита в одеяла дори и посред лято и с тъмни очила, които носела целогодишно, за да си пази очите. Мърнос ясно виждал в нея егоистката на пределна възраст, внушила си, че на всяка цена трябва да живее, макар нито животът, нито околният свят да й носел някакви радости. Не й правело удоволствие да вижда дори и сина си, по-скоро го гледала с презрение и това не оставало скрито за наблюдателния охранител. Усещал го в поведението й, в косите погледи, които хвърляла върху Стъклър — този женствено дребен човек, разглезен от охолство и вечни прищевки. Въпреки всичко Стъклър отчаяно се опитвал да угоди на майка си, а спрямо отдавна покойния си баща изпитвал все същото благоговение, макар че понякога потискани дълбоко омраза и завист избивали на повърхността. Тогава чертите му се разкривявали в грозна гримаса, а гневът го променял изцяло.

„Храна за тях не ще има, ще ходят вечно жадни; ще се крият… ще се бунтуват срещу синовете човешки…“

Мърнос извърнал глава към екраните и Куин, главния му сътрудник. Отличен професионалист бил този бивш военен. В началото Стъклър се цупел и пазарял, не искал да плаща заплатата, която си поискал Куин, но Мърнос настоявал, че той напълно си я заслужава. И другите от екипа по сигурността били достатъчно добри и до един собственоръчно одобрени от Мърнос, макар и не чак на нивото на Куин.

Дори и при това положение Мърнос смятал, че броят им не е достатъчен, организацията не е на нужното ниво, при това не по негова вина.

В същия миг на стенен панел ритмично засвяткало алармено устройство, придружавал го тънък звуков сигнал.

— Пробив на вратата! — възкликнал Куин. — Някой отваря вратата!

Това просто било невъзможно. Тя се отваряла само отвътре или посредством монтираната в колите дистанционна апаратура, а всички налични автомобили били отдавна прибрани. Мърнос уголемил мониторния образ, сторило му се, че до вратата забелязва фигура, а от близка горичка май че излизала кола и се насочвала към нея.

„… и ще настъпят дни кървави на кланета, разрушение и смърт…“

И в следващия миг екраните угаснали.

Мърнос скочил на крака и вече тичал към вратата, когато прозорецът избухнал навътре, разбивайки се на стотици парченца. Куин поел в тялото си първите куршуми и практически дал на шефа си възможността да се измъкне. Мърнос стремително изхвърчал от помещението сред същинска градушка от куршуми. Те рикоширали от множеството метални предмети, пищели пронизително, надупчили стената на решето. Стъклър бил в стаята си на горния етаж, но междувременно глъчката го разбудила. Движейки се по основния коридор на дома, Мърнос чувал виковете му над себе си. В същото време някъде в къщата издрънчал и се разбил още един прозорец. Влизали и от там! От кухнята изскочил дребен мъж с оръжие, приличал на привидение в полумрака и Мърнос стрелял в него, продължил да стреля в движение, тичайки към стълбището. На първата площадка имало висок прозорец в типично готически стил, по него отвън пробягала сянка. Черна форма се изкачвала вертикално нагоре по стената към втория етаж. Мърнос се опитал да извика високо, да предупреди Стъклър, но се спънал в поредното стъпало и залитнал, а шумът заглушил думите му. Заловил се за парапета, но пръстите му попаднали на нещо мокро и безсилно се плъзнали по дървото. Сетне видял кръвта по тях, усетил шока и когато навел очи към ризата си, съзрял разширяващото се по нея петно, а в този миг дошла и болката. Повдигнал пистолета, очите му затърсили нападателя, тогава усетил и второто попадение в бедрото си. Извивайки гръб в истинска агония, главата му се ударила в ръба на стъпалото, затворил очи и се опитал да укроти острата болка. Когато ги отворил, на горната площадка пред него стояла жена и гледала право в него. Формите на тялото й изпъквали ясно дори и под черните дрехи, очите й били зелени и от тях струяла омраза. В ръка държала пистолет.

Мърнос инстинктивно затворил очи, тогава дошла и смъртта.

Брайтуел оставил мерцедеса пред самата къща, влязъл в нея, а госпожица Заан го отвела направо в подземието. Минали покрай стелажите със скъпите отлежали вина и се насочили към вече отвореното скривалище, спрели пред огромната черна костна фигура. Пред нея коленичел Стъклър, облечен в копринената си пижама. Върху косата му червенеела кръв, но иначе не бил ранен.

Един от нападателите пристъпил към Брайтуел, поднесъл му трите пергамента, вече извадени от разбития стъклен шкаф. Той ги предал на Заан, без да ги поглежда, очите му били вперени нагоре във високата черна форма. Главата му стигала едва до гръдния кош на Ангела, сглобен от множество ребра, тазови кости, лопатки и други в сполучливо подобие на гръдна броня. Брайтуел пристъпил напред, свил пръсти в юмрук и с все сила го забил в статуята. Костите изпукали под тежкия удар.

— Недейте! — изпищял Стъклър. — Какво правите, за бога?

Без да му обръща внимание, Брайтуел замахнал отново и отново. Стъклър се опитал да се изправи, но Заан го затиснала с ръка и го принудила да си остане на мястото.

— Ще я разрушите! — отново писнал Стъклър. — Цялата тази красота! Спрете!

Под поредния мощен Брайтуелов удар предните кости изпращели и се разчупили. Ръката му кървяла, острите ръбове на костите разкъсали кожата на кокалчетата, но той, изглежда, не усещал нищо. Заврял ръка в направения отвор и забъркал във вътрешността. Смръщил вежди, лицето му се сгърчило в още по-голямо усилие, но продължавал упорито да рови, а ръката му потъвала все повече и по-надълбоко. Изписаното по лицето му напрежение изведнъж се разсеяло и той изтеглил ръка. В стиснатите си пръсти държал сребърна кутийка, по-малка от другите, без орнаменти и кръст на капака. Поднесъл я към лицето на Стъклър и му я показал, сетне отворил капачето. Вътре се намирало неголямо сгънато листче пергамент в отлично запазено състояние. Подал го на Заан да го разгъне.

— Онази карта, фрагментите, цифрите — обърнал се Брайтуел към Стъклър, — всичко това е повече или по-малко вторично, случайно. Важното е костната статуя и нейното съдържание.

Стъклър ридаел. Протегнал ръка, взел от земята къс от разчупените черни кости.

— Не сте оценявали правилно собствените си придобивки, хер Щюклер — рекъл Брайтуел и повторил латинската фраза. — Quantum in me est. Подробностите са във фрагментите, но истината е тук.

Сетне подхвърлил празната кутия на Стъклър, който заопипвал вътрешността й с недоверчиви пръсти и безумен поглед.

— През цялото време — повтарял той с несвой глас. — През цялото време… ми е било под носа… под носа…

Брайтуел взел пергамента от Заан, внимателно огледал рисунката върху него и надписа отгоре й. Рисунъкът бил архитектурен тип скица, илюстрация на църква с мрежа подземни тунели под нея. Челото му се сбръчкало, но сетне се разсмял високо.

— Тя никога не е била изнасяна — изрекъл на глас, а в тона му звучало удивление.

— Кажете ми какво има там… — помолил се Стъклър. — Моля ви, поне тази услуга ми направете…

Брайтуел приклекнал с невероятна сръчност и му показал илюстрацията, сетне се изправил и кимнал на Заан. Стъклър не повдигнал глава, не го направил дори и когато дулото на пистолета докоснало тила му. А тя не го извършила грубо, допирът й бил почти като милувка.

— През цялото време… — повтарял си Стъклър. — През цялото това време…

Сетне времето спряло — онова, в което е бил и в което е трябвало да бъде, а за него бил роден нов свят.

Два часа по-късно Рийд и Бартек вървели към колата си. Отбили се да похапнат в ресторант на юг от Хартфорд, последната им вечеря заедно, преди да напуснат страната. Всъщност нахранил се добре главно Рийд, от двамата той обичал много повече да си угажда. И сега потривал пълния си корем, но се оплаквал, че лютата храна винаги му отмъщава, издувайки го с газове.

— Кой те караше да ядеш повечко, кажи ми? — приятелски го мъмрел спътникът му.

— Не мога да й устоявам на мексиканската кухня — отвръщал Рийд. — Сигурно защото ми е толкова чужда…

Шевролетът на Бартек бил оставен край пътя, под поредица голи дървета, хвърлящи решетеста сянка върху него и други паркирани в съседство автомобили на ресторантски клиенти. Малко по-нататък започвала рядка горица по протежение на зелени поля, в чийто край пък започвал строежът на нови жилищни сгради.

— Искам да кажа — продължавал Рийд, — че в едно нормално общество такава храна…

Не успял да довърши фразата си. Между съседните дървета се мярнала едра сянка. Рийд бил готов да се закълне, че секунда по-рано я зърнал с ъгълчетата на очите си и тогава тя слизала по дървесното стъбло само че с главата надолу. Като пълзящ по дървото истински гущер!

— Бягай! — викнал Рийд на Бартек в следващата частица от секундата, точно на прага между осъзнаването на факта и физическата реакция.

Блъснал другаря си с ръка към дърветата, сам той се извърнал, за да препречи пътя на приближаващия нападател. В този миг чул Бартек да го зове по име и на свой ред изкрещял:

— Бягай! Казах ти да бягаш, бе човече!

Срещу него стоял човек, дребен, с плоско лице, в синьо яке и избелели джинси. Рийд го разпознал — същият бил в бара — и се запитал откога ли ги следят? Мъжът не държал в ръце оръжие, поне не такова, каквото би изплашило Рийд.

— Хайде тогава — заканил се Рийд. — Ела да те видя колко струваш!

Вдигнал юмруци, раздвижил се на краката си, препречвайки посоката, в която се движел Бартек, в случай че мъжът понечи да го гони. Но в същия миг усетил воня на загнило и тя му напомнила за нещо…

— Отчето, а!? — рекъл тих глас някъде съвсем наблизо и енергията сякаш напуснала тялото на Рийд.

Обърнал се и видял Брайтуел просто на сантиметри от себе си. Отворил уста да проговори, но острието потънало в него така бързо, че от устата му излязъл само един-единствен жаловито болезнен стон. Чул тичането на дребния, онзи вече гонел Бартек. Видял и жената — стройна, с дълга черна коса, скачала като пантера след другия.

— Ти се провали — рекъл Брайтуел.

Привлякъл Рийд към себе си, притиснал го с лявата ръка, докато дясната с ножа продължавала да пори стомаха му нагоре и все по-нагоре. В следващия миг устните му докоснали тези на Рийд. Свещеникът се опитвал да го ухапе, успял, но Брайтуел не отслабвал натиска и продължавал да притиска устни в неговите. И така докато Рийд потръпнал конвулсивно и издъхнал в ръцете му.

Госпожица Заан и дребният мъж се завърнали чак след половин час. Тялото на Рийд вече лежало заровено под шумата на храсталака около дърветата.

— Изпуснахме го — рекла тя.

— Няма значение — отсякъл Брайтуел. — По-едрата риба я хванахме. Ще има и още.

И все пак отправил поглед с надежда в мрака натам, накъдето избягал Бартек, сякаш все пак очаква да сложи ръка и на по-младия свещеник. Постоял малко така на същото място, сетне въздъхнал, като че се отказва от възможността, и се върнал при другите и колата. Сетне поели на юг. Имали да направят още едно посещение.

Минало известно време, от гората излязла слаба фигура. Наложило се по-обстойно да потърси сред дърветата, но намерил скритото сред стари листа, камъни и гнили клонки заклано тяло. Внимателно почистил лицето на покойния си приятел, седнал на земята и взел главата му в скута си. Сетне дълго се молил за душата му.

Недо седял в малкия офис на гърба на своя магазин. Вече почти се съмвало, вятърът отвън полюшвал клоните на дърветата, разклащал старите противопожарни стълби. Надвесен над бюрото си, с помощта на четчица Недо почиствал прахта от извивките на фина костна брошка. Вратата отвън се отворила, но Недо не чул шума поради вятъра и ритмичното потропване от удрянето на стълбите в сградите. А сетне не усетил и стъпките по пода на предното помещение, толкова много бил унесен в деликатната ювелирна задача. Реагирал едва когато завесата се помръднала и нечия сянка паднала право върху му.

Повдигнал очи, пред него стоял не друг, а самият Брайтуел. Зад Брайтуел имало жена. Косата й била гарвановочерна, блузата — разтворена на гърдите, виждала се кожата й — сякаш оживяла от множество татуирани очи и лица, по които играели странни гримаси.

— Разказваш наляво и надясно разни неща, а, г-н Недо — обадил се Брайтуел, а по лицето му играела усмивчица. — Прекалено много говориш. Значи доста време сме те търпели, но…

Поклатил глава тъжно, а огромният пръстен подпухнала плът на врата му се разклатил и разиграл на талази.

Недо оставил четката и погледнал Брайтуел в очите. Към очилата му на метална скоба имало монтирани чифт лещи за специално увеличение, когато работи с миниатюри. През тях виждал Брайтуеловия образ измамно разкривен — очите му изглеждали по-големи, устата му — по-пълна, а моравочервената маса над яката по-издута от всякога преди. Струвало му се, че последната всеки миг ще се пукне като назрял цирей и ще разпрати навсякъде около себе си струи кръв и гной, изпразвайки Брайтуеловото тяло от отровното му съдържание, изгаряйки като киселина всичко, върху което то попадне.

— Направих онова, което бе правилно — рекъл Недо. — Та макар и да бе закъсняло.

— На какво си се надявал? На изкупление ли?

— Може би пък да.

— На земята тях не чака ги ни мир, нито покой, нито опрощение… — цитирал Брайтуел. — Не ще ги осени радостта да отгледат бъдещи поколения, но ще видят как загива всичко, що любят, и горко ще оплакват кончината на синовете си, ще молят за прошка вечно, но няма да я получат, както няма и мир да им бъде даден…

— Аз Енох го зная не по-зле, но не съм като вас. Вярвам в светото причастие, в опрощаването на съгрешилите…

Брайтуел отстъпил встрани, допуснал жената да мине напред. Недо бил чувал за нея, но досега не му се било случвало да я види. А без да я познава, тя дори би могла да му се види много красива. Но в същия миг, гледайки я, изпитвал само страх и ужасна умора, тя го омаломощавала, правела го напълно безпомощен, неспособен дори да направи опит за бягство. Но се опитал да завърши фразата си.

— … във възкресението на тялото… — говорел той, а речта му преминавала в скоропоговорка. — … и във вечния живот. Амин.

— Трябваше да ни останеш верен — тежко се обадил Брайтуел.

— На вас ли? На теб? Че аз те познавам, зная те много добре какъв си. Обърнах се към теб в миг на слабост и гняв. И от мъка. Оказа се, че съм сбъркал — издумал Недо и започнал нова молитва. — О, мой Боже, искрено съжалявам за греховете си, защото те накърняват твоето…

Жената гледала Недо внимателно, сякаш го изучава като неизвестен вид, а сетне закрачила към инструментите му и в тях се загледала по същия начин: скалпели, къси, дълги остриета, пинсети, всякакви други неща. Недо я чувал как ги взема едно по едно и ги изучава внимателно, но не се обръщал към нея. Вместо това се опитал да завърши молитвата, но Брайтуел заговорил и думите замръзнали в устата на Недо.

— Намерихме го — рекъл Брайтуел.

Най-малко Недо очаквал това. Дори и в този миг, усещайки близостта на смъртта както никога преди, с молитвените думи за разкаяние и прошка, все още недоизлезли от устата му, не успял да прикрие удивлението в гласа си.

— Наистина ли? — запитал той с потрепващ глас.

— Да.

— И къде? Бих желал да узная.

— В Седлиц — отвърнал Брайтуел. — Изобщо никога не е напускал костницата.

Недо свалил очилата, а по лицето му се разляла усмивка.

— Толкова време търсене, а той си е бил там през цялото време…

Сега усмивката била вече тъжна.

— Как би ми се искало да го видя — отронило се от устата му. — Заслужавам да го разгледам след всичко, което съм научил, прочел и чувал за него…

Жената зад него държала парцал, намокрен с вода от една кана. Пристъпила напред, застанала току до стола му, навела се и силом напъхала плата в устата му, а дългата й коса увиснала над лицето му. Недо се опитал да се бори, дърпал ръцете и косите й, но тя била прекалено силна. Сетне се намесил и Брайтуел, хванал ръцете му, натиснал ги надолу и назад — зад облегалката на стола, а собствената му тежест и сила задържали тялото на Недо от кръста нагоре изправено. Студеният скалпел докоснал челото му и жената започнала да реже.

Глава двайсет и трета

За Прага хванахме самолет през Лондон, пристигнахме там в късния следобед. Нещата преди това се развиха горе-долу по следния начин: първо се оказа, че Стъклър е вече мъртъв. След срещата с Босуърт в Ню Йорк взехме такси и тръгнахме на север към къщата му. Но там заварихме вече пристигналата полиция, а след няколко телефонни разговора с точни за целта хора се оказа, че колекционерът и целият му екип охранители били мъртви, застреляни, домът приличал на бойно поле, а в гърдите на огромната костна статуя в хранилището зеела дупка. Така се досетихме за още някои неща. Същата вечер се срещнахме в Бостън с Ейнджъл и отлетяхме за Европа.

Изкушавахме се силно незабавно да продължим за Седлиц, който се намира на около четирийсет мили източно от града, обаче първо се налагаше да извършим известни приготовления. Освен това бяхме много изморени и гладни. Отседнахме в неголям, но пък доста комфортен хотел в район, който наричаха Мала Страна — в превод означавало нещо като „по-малкия град“ или поне така ни каза младата жена на рецепцията. Недалеч от хотела минаваше теснолинейна трамвайна линия; тръгваше от улица на име „Уйезд“ и вървеше нагоре по хълм на име Петрин. Трамвайните мотриси бяха стари, потракваха уморено по релсите, а лирите им отгоре току губеха контакт с електропровода, изпускайки поредици шарени искри. От тях пък във въздуха замирисваше на изгоряло и озон. Улиците бяха покрити с камъни, повечето стени бяха надраскани с графити, в някои ъгли все още имаше нестопен сняг, а Вълтава беше заледена.

Луис се хвана да проведе няколко телефонни разговора. Аз пък се обадих на Рейчъл и я осведомих къде се намирам. Късно беше, изпитвах неудобство, че я разбуждам, но не ми се искаше да не знае факта, че съм извън страната. Във всеки случай тя отново бе загрижена главно за кучето, а то беше при един съсед, комуто го бях поверил — напълно на сигурно място. Обясних й го, тя ми разказа, че Сам е много добре, на следващия ден планират да посетят сестра й. Този път бе по-тиха, не така възбудена както миналия и звучеше повече като старата Рейчъл — както едно време.

— Знаеш ли, винаги съм искала да видя Прага — каза тя по едно време.

— Помня — рекох аз. — Може би следващия път.

— Може би. Ти колко време ще стоиш там?

— Ден-два.

— Ейнджъл и Луис с теб ли са?

— Да.

— Смешно нещо, нали? Че си на място като Прага с тях вместо с мен.

В гласа й обаче нямаше и най-малкия намек за смях.

— Тук няма нищо лично — рекох аз. — И сме в отделни стаи.

— Е, виж, това вече много ме успокоява. Може би като се върнеш, ще намериш време да отскочиш до нас и тогава ще говорим.

Забелязах, че не каза нищо за завръщане у дома — нито кога, нито дали — и не захванах темата. Значи след като се върна, мога и да отида във Върмонт да поговорим. А може не? Тогава пък ще се кача на колата и ще си тръгна за Скарбъро сам.

— Възможно е да се окаже добра идея — рекох.

— Във всеки случай не казваш, че ще ти бъде приятно да го направиш, значи не искаш.

— Виж, досега не ми се е случвало някой да заяви, че трябва да говорим, а сетне да се отмята с условности.

— Не е нужно да бъде така, нали?

— Надявам се, че не. Е, трябва да привършвам. Ще се видим, като се върна.

— Добре.

— Чао, Рейчъл.

— Чао.

От хотела ни запазиха маса в ресторант на име „Синьото пате“, на чешки звучеше непроизносимо за мен. Намираше се в тиха, странична пряка на „Уйезд“. Приятно място се оказа, на два етажа, иначе малко претрупано със завеси, черги и стари гравюри. На долния, по-малък по квадратура етаж имаше доста огледала, те пък създаваха впечатление за простор и това бе сполучлива идея. Менюто предлагаше доста ястия, най-вече дивеч, заведението бе специализирано предимно в това отношение. Затова си поръчахме патешки гърди и еленово месо. Поднесоха ни ги с най-различни сосове с диви горски плодове, богати подправки и мадейрски ром. Тримата заедно изпихме бутилка червено вино, мисля че келнерката го нарече „Франковка“, нахранихме се добре, в относително мълчание.

Докато все още похапвахме главното ястие, в залата влезе мъж, а собственикът го отправи към нашата маса. Приличаше на бродуейски търговец на крадени стоки от типа на мобилни телефони. Облечен бе в кожено яке, джинси, отблъскващо шарена риза. Беше и брадясал в степен някъде по средата между забравил да се обръсне и откровен скитник. Не че имах намерение да му го натяквам. Беше як, доста набит, в якето му можеха да се поберат двамина като мен, на всичкото отгоре то май му бе възтясно на раменете. Донякъде ми заприлича на братоците Фулси у дома — човек пращящ от сила, енергия и първичност, но не беше толкова дебел, по-скоро напомняше за връзката между ранния човек и огъня.

Според Луис, с когото бяха имали работа и преди, името му бе Мост. Мост се оказа „папка“ или „баща“ — член на един от пражките престъпни кланове, а по брак бе сроден с други деятели от т.нар. „Крадци в закона“ или момчетата, дето движат местната вътрешна далавера. Организираната престъпност в Чешката република се върти главно около десетина подобни кланове, наречени още „бригади“. Те контролират рекета, вноса на проститутки от страните на бившия Източен блок, изнудването, кражбите на автомобили, продажбата на дрога и оръжие. В същото време зоните им на действие вече се размиват най-вече поради ръста на конкуренцията — непрекъснато увеличаващия се брой на имигрантите. Влизат много руснаци, украинци, чеченци и почти незабавно се включват в главните игри. Не се боят, нито свенят да използват насилие и крайна бруталност спрямо потърпевшите, много често и спрямо един друг. Иначе всяка голяма група е специализирана по тип дейност. Руснаците са много силни във финансовата престъпност, далеч по-агресивните украинци предпочитат банковите нападения и серийните грабежи. Българите, в началото специализирали в еротичните клубове, вече участват в кражбите на коли, наркотрафика и вноса на български проститутки за местните публични домове. Италианците, някога крале на подземния свят, днес са далеч по-малобройни и се занимават със закупуване на недвижимо имущество в по-големи мащаби. Китайците си падат по казината и нелегалните публични домове, но се занимават още и с отвличане и нелегален трафик на хора, макар че такава дейност има в рамките на почти всяка отделна етническа група. Албанците си врат носа абсолютно във всичко — от дрога до събиране на дългове, търговия с кожени изделия и злато. А местните момчета вече са принудени да воюват за собствените си територии с нова порода чуждестранни престъпници, които не се спират пред почти нищо и не уважават старите правила. Затова бих казал, че в сравнение с новите попълнения в чешкия престъпен свят, Мост се оказа старомоден специалист, от онези, дето харесват показните патлаци и жените, а най-вече и двете заедно.

— Здраво — рече той. — Как вкус?

И посочи с пръст еленовия медальон с боровинков сос и купчинка спаначени спагети.

— Аха — отвърна Ейнджъл. — На вкус е гот.

Чехът протегна ръка, подобните му на огромни щипки показалец и палец отнесоха едно от медальончетата от Ейнджъловото блюдо и го напъхаха в уста като тунел.

— Хей, човече — обади се Ейнджъл. — Не съм си довършил…

Мост го изгледа укорно, дъвчейки с мощните челюсти. Не беше заплашително, нито гадно, по-скоро както паякът би погледнал попаднала в мрежата му мушица, дето има дързостта да се оплаква от нарушени права и свободи и да размахва под носа му конституцията.

— … яденето — завърши Ейнджъл жаловито.

— Добре си защити кльопането — изкодоших го аз.

— Хайде стига бе — ядоса се приятелчето. — Какво си се ухилил такъв? Значи аз ще си доям от твоето!

Мъжагата на име Мост избърса пръсти в покривката и подаде ръка на Луис.

— Здрасти, Луис — рече той басово.

— Здравей — отвърна Луис и ни представи един на друг.

— Това име не е ли същото като мост над река например? — попитах аз, защото бях забелязал надписите на Карловия мост.

Чехът разпери ръце и се засмя поощрително. Жест на приятно удивление по повод възтъпия чужденец, който се опитва да понаучи дума-две от местния език. Значи не само купуваме някое и друго пушкало от него, ами правим опит да заговорим езика, което е похвално.

— Аха, bridge — мост, да, правилно говори — рече той благосклонно и размаха ръце. — Аз мост — като мост между кой предлага и кой да купи.

— Мост между шибания свят и аборигена — в скоропоговорка измърмори Ейнджъл под нос.

— Да извинява? — въпросително го изгледа Мост.

Ейнджъл размаха ножа и вилицата, ухили му се, сръчно набоде едно от моите еленови медальончета и бързо го задъвка.

— Хубаво месо — издърдори с пълна уста. — Ммммм!

Мост го изгледа с подозрение, но махна с ръка. Хайде от него да мине.

— Трябва върви — подкани ни той. — Заето за мен време.

Платихме сметката, последвахме чеха на улицата. Той ни поведе към черен мерцедес, паркиран неправилно на ъгъла на „Небовидска“ и „Харантова“.

— Брех — обади се язвително Ейнджъл. — Кола за скромни хора, средна ръка, приятен цвят, погребален. Мутра и половина.

— Ама ти това момче никак не го хареса, а? — засмях се аз.

— Не обичам едрите простаци, дето се правят на всемогъщи — заби ми го Ейнджъл.

Вътрешно трябваше да призная, че вероятно бе прав. Мост си беше нагъл и прост, но пък имахме нужда от стоката му.

— Опитай да потърпиш — смъмри го Луис. — Няма да го осиновяваме.

Качихме се в автомобила. Луис и Ейнджъл седнаха отзад, аз отпред — до Мост. Луис не изглеждаше притеснен, напротив, въпреки че нямаше никакво оръжие. За него цялата работа не бе нищо повече от бизнес сделка. Най-вероятно чехът отлично знаеше кой е Луис и не би се опитал да играе номера, дето сетне ще му се върнат тъпкано.

Доколкото можех да се ориентирам, насочвахме се към Вълтава. Минахме покрай множество ресторанти, сетне дойде ред на неголеми барчета, пресякохме жп линия, оставихме зад себе си голяма железопътна гара, а после поехме в посока на високата телевизионна кула, която изпъкваше срещу нощното небе. Вече загубих представа за посоките. Минахме по цял куп странични улички, свихме наляво, сетне надясно и пристигнахме пред голям вход с неонов надпис отгоре — бял Купидон с лък, прострелващ голямо сърце. Беше нощен клуб, видях и името — „Купидонови страсти“, не бе кой знае колко велика идея, но се разбираше за какво иде реч. Мост спря два метра по-надолу, загаси двигателя. Входът на заведението имаше и голяма метална решетка, в момента отворена, а до нея стоеше едър бияч с отегчена физиономия. Мост му подаде ключовете от колата и ни поведе надолу по стълбище, което свърши в неголям, възмръсен бар. В полумрака по високи столове и край бара стояха или седяха поизносени жени със същите отегчени изражения, пушеха, пиеха безалкохолни питиета. Имаше блондинки и чернокоси; съдейки по славянските лицеви характеристики, реших, че са източноевропейки. Музиката бе рок, зад малкия бар шеташе висока червенокоса жена с татуировки по ръцете. Мъже не се виждаха. В мига, когато пред тезгяха застана Мост, тя сръчно отвори бутилка „Будвар“ и му я поднесе, като бързо заговори на чешки.

— Иска нещо да пие? — обърна се едрият към нас.

— Не, няма нужда — отвърна Луис.

Ейнджъл любопитно се озърташе, оглеждаше ъглите на недоносения бардак.

— Здраво работят тия, нямат време да се усмихнат — подхвърли той в типичния си стил. — Какво ли е, когато има малко затишие, а?

Последвахме Мост през една странична врата навътре и още по-навътре, в самото сърце на подземието. Минахме по коридор с номерирани врати, някои бяха отворени — виждаха се двойни легла, покрити само с чаршафи и възглавници, а по стените висяха поставени в рамки плакати на голи жени. Едва ли бе в най-добрата професионална традиция, но здраве му кажи, не ми бе работа да коментирам. Стигнахме до помещението на сигурността. В него пред няколко монитора седеше мъж на дебело тапициран стол и следеше образите от камерите. Забелязах, че единият екран показва входа, през който бяхме минали. Друг пък — задна уличка, където вероятно има изход. На трети се виждаше касовата машина зад бара. Мост задмина човека и ни отведе до друга, метална врата — в дъното на помещението. Отключи я с два ключа — единия извади от портфейла си, втория си беше в ниша до вратата. Въведе ни вътре. Зърнах каси с алкохол и множество боксове с цигари, но те заемаха само малка част от общото пространство. Зад тях имаше истинска оръжейна или по-точно казано, цял малък арсенал.

— Ето, гледа тук — подкани ни чехът. — … Сетне казва какво иска.

Луис бе обещал, че в Прага проблеми с оръжието няма да имаме и се оказа напълно прав. Навремето Чехословакия бе сред световните лидери в производството и износа на оръжия и боеприпаси, но след 1989 г. крахът на комунизма доведе и до упадък в оръжейната й индустрия. И въпреки това днес в републиката действат 27 фирми — производители на оръжие, а чехите не са особено придирчиви в кои държави го изнасят, поне не толкова, колкото би трябвало да бъдат. В Зимбабве имат сериозни основания да им благодарят за това, че пробиха оръжейното ембарго за износ, както и в Шри Ланка, както дори и в Йемен — иначе приятел на американските интереси в чужбина, но и обект на оръжейно ембарго от страна на ООН. Чехите правеха опити още да изнасят оръжия и в Еритрея, и в Демократична република Конго, изхитряйки се да използват лицензирани канали за неембаргови държави, които сетне пренасочват пратките до същинските им адресати.

Оглеждайки богатството на марки, калибри и типове в помещението на Мост, си рекох, че може би част от тях е законно закупена, но имаше и военни остатъци, продавани и препродавани на оръжейни търговци, имаше и такива, дето обичайно се придобиват само по доста съмнителни канали. И май в този случай преобладаващият процент от стоката спадаше именно в последната категория. В края на краищата нали през 1995 г. световната преса разтръби за разкрития, че хора от елитната чешка антитерористична служба УРНА — подразделение на националната полиция — са продавали от своите собствени оръжия (че дори и експлозиви семтекс) на елементи от организираната престъпност. Шефът на УРНА Мирослав Кваршнак бе уволнен, но това не попречи той по-късно да стане заместник-директор на чешкото армейско разузнаване, а след това и чешко военно аташе в Индия. А щом длъжните да преследват престъпници ченгета са готови да им продават оръжие, какво остава да кажем за правилата на свободния оръжеен пазар? Така че горди с новооткритите правила и придобивки на капитализма, чехите бързо бяха разбрали какво може да бъде постигнато в едно общество на свободната инициатива.

На рафтове в дъното бяха подредени главно полуавтоматични оръжия, след тях имаше и полицейско тактическо оръжие, скъсени карабини и помпи, някои от тях видимо току-що извадени от опаковките им. Видях и автомати CZ 2000, пет леки картечници тип 5,56N, монтирани на двуноги и поставени на отделна маса под рафтовете с по-леките им събратя. Следваха грижливо подредени магнуми М-16, лентово снаряжение М-249, калашници АК-47, подобните Vz.58 и още много други. По-нататък зърнах още два рафта с различни автоматични и полуавтоматични пистолети, богат избор от тях имаше и върху покрита с омазнени парцали дълга маса в съседство. Почти всичко изложено бе чисто ново, а по-голямата част от него, изглежда, бе армейски тип въоръжение. Хрумна ми, че тук има налично оръжие от най-елитно качество за цяло, и то немалко подразделение от чешките въоръжени сили. Да вземе някой да нападне страната, току-виж оръжието им не стигнало. И за майтап ще трябва да стрелят с флоберки или само гледай как правителствените бюрократи изкупват изнесеното и откраднатото обратно, за да го върнат на армията.

Ейнджъл и аз стояхме отзад, безсъмнен експерт в това отношение бе Луис. Той оглеждаше нещата поред, пробваше, зареждаше пълнители, дърпаше затворите, вкарваше, изкарваше патрони от цевта. По едно време избра трио пистолети „Хеклер & Кох“ .45 със заглушители „Найт“ и нарочна маркировка на цевите — вдълбани надписи USSOCOM. Това, ако не знаете, означава, че са били произведени за Командване специални операции — САЩ. Цевта и затвора бяха удължени, тоест бяха мъничко по-дълги от обикновения хеклер и кох .45, на дулото имаха резба за заглушителите, а пред спусъчната скоба бе монтиран модул за лазерен мерник. Спря се също и на бойни ножове „Гърбър Пейтриът“ и деветмилиметров автомат „Щайер“ с трийсет патронен пълнител, малко по-дълъг от пистолетния вариант.

— Искам още общо двеста патрона за хеклерите, за щайера вземам три пълнителя, а ножовете ги даваш гратис — рече Луис, когато привърши селекцията.

Мост се ухили и започнаха да се пазарят. Накрая чехът се съгласи с цената, доволен от продажбата, но и поизнервен от деловите умения на Луис. Взехме оръжието и си тръгнахме, а Мост ни даде гратис и кобури, само че така износени, сякаш датираха от шоуто на Бъфало Бил или зората на Дивия запад. Мерцедесът все още стоеше навън, обаче на волана този път беше друг човек.

— Т’ва е братовчеда — обясни Мост и се опита да ме потупа по ръката.

— Няма ли да поостанете, купон да направим, а? — запита той на внезапно подобрен английски.

Думите купон и Купидонови желания не ми подхождаха в момента, ама хич.

— Имам си приятелка — рекох му аз.

— Е, колко му е? Ще си хванеш още една — предложи Мост с широка усмивка.

— Тц, не става — рекох му аз. — И с тази — сегашната — не се оправям достатъчно добре.

Мост не предложи момичета на Ейнджъл и Луис, подушваше ги отдалеч хитрецът. Изтъкнах им тази подробност по пътя обратно към хотела.

— Може би пък ти си единственият от нас тримата, дето изглежда нередовен — подхвърли ми Ейнджъл.

— Ами да, това трябва да е причината — отвърнах кисело. — Вие двамката нали сте си редовни, живеете чисто и точно.

— Вече трябваше да сме там — обади се Луис.

Не ни слушаше глупостите, говореше за Седлиц.

— Имаме време — отвърнах. — Те няма да направят прибързана погрешна стъпка, толкова време вече очакват този миг. А и леваци определено не са. Ще вземат нужните мерки, внимателно ще огледат района, преди да действат. Ще се нуждаят от екипировка, транспорт, хора и според мен няма да посегнат на статуята, преди да се е стъмнило. Което значи, че ние ще им направим засада и ще ги чакаме да дойдат.

Потеглихме за Седлиц на следващия ден. Хванахме магистралата към полската граница вместо прекия път през села и градчета, защото тя даваше възможност за много по-голяма скорост. Отстрани се нижеха безбрежни нивя с царевица и захарно цвекло, имаше хора и техника, обработваха земята след привършилото събиране на реколтата. Сетне навлязохме в горист участък с гъсталаци, тук-таме се виждаха китни ловджийски хижи. Според пътеводителя, който бях разглеждал в самолета, тук някъде трябваше да има вълци, по-нататък на юг и мечки, дето се срещат най-вече в старите и гъсти бохемски гори. В непосредствена близост обаче очевидно имаше дребен дивеч — малки бозайници и различни птици. В далечината забелязвах села, къщите бяха с червени покриви, а камбанариите на църквите се извисяваха високо над тях.

От магистралата излязохме преди промишления център Колин, в съседство има и голямо жп кръстовище — на изток линиите водят към Москва, на юг — към Австрия. Минахме покрай доста порутени сгради, разрухата тук поне бе очевидна, но видимо вървеше и ново строителство, личеше, че местните хора са инициативни — стремят се да подобряват и разширяват дейността си. На множество места зърнах новоотворени ханчета, по прозорците висяха реклами за бира, на черни дъски край гостоприемно отворени врати с тебешир бяха изписани менютата.

В днешно време Седлиц е почти предградие на по-големия град Кутна Хора. В далечината пред нас бавно растеше висок хълм — според картата това бе Канк, първата голяма мина, открита край града след разкриването на сребърна руда в църковните имоти. В пътеводителя бях зърнал и рисунки на тогавашните мини. Напомняха ми описания на Ада от Бош[43], със слизащите под земята хора в бели туники, бели, за да се виждат на мижавата светлина на миньорските лампи, с кожени гърбове и парчета на задните части, за да се пързалят по наклонените шахти, придвижвайки се по този начин по-бързо, без да се нараняват. Носели със себе си хляб за шест дни, защото пътят обратно към повърхността отнемал най-малко пет часа. Затова миньорите седели долу почти цялата седмица. Излизали на седмия ден — в неделя — да идат на черква, за да се помолят, да се видят със семействата си, да се запасят с провизии, вода и отново да поемат пътя надолу в земните недра. Повечето от тези хора постоянно носели със себе си икона на света Барбара — покровителка на миньорите. Защото не било рядкост да намерят смъртта си долу, в галериите, без свещеник, без последно причастие, а телата им оставали понякога завинаги заровени под огромни маси срутена земя. Затова и вярвали, че светицата закрилница ще им помогне да намерят пътя си към небето.

Практически Кутна Хора се намира все така буквално върху останките от старите мини. Под нейните улици и сгради се извиват тунели, километри и километри галерии, а земята отдолу пази останките на стотици човешки същества, работили и дали живота си, за да намери среброто път към повърхността. Хрумна ми, че това място е наистина подходящо за скривалище на Черния ангел — едно скрито в Източна Европа ъгълче от истинския ад, всъщност частица и от безкрайния подземен кух свят.

Глава двайсет и четвърта

Свихме вдясно при супермаркет от веригата „Кауфланд“ и ето ни на кръстовището на две улици — „Сечова“ и „Староседлицка“. Досещате се, че костницата се намираше на втората, в момента точно пред нас, оградена от високи стени и гробище. От отсрещната страна имаше ресторант и магазин, а на ъгъла вдясно — хотел. Помолихме да ни покажат стаите, харесахме си две с добър изглед към костницата. Оставихме багажа, отидохме да я разгледаме.

Бързо научихме, че в Седлиц никога не е имало недостиг на покойници. Затова и гробовете бяха предостатъчно много — там почиваха жертви на мините, на различни епидемии, на войни и местни конфликти. Каквото не е достигало по тази линия, било е допълвано по друга — огромната привлекателна сила на вярата да бъдеш заровен в кътче от светата земя — т.е. Божи гроб. Защото според легендата Индржих, един от игумените на Седлиц, завръщайки се от поклонение, донесъл от Божи гроб чувал свещена пръст и я разпръснал в тукашното гробище. В по-късни години вече гробищната земя била възприемана като осветена и хора от всички краища на Европа искали да намерят вечен покой там. В Збраславските хроники от четиринайсети век пише, че само за една година в гробището били погребани 30 000 души, повечето донесени от близки само заради тази специална привилегия. Надлъж и нашир вярвали, че гробището има чудотворни качества, а вярно било, че в него тленните останки се разпадали бързо, оставали само костите. Затова неизбежно се появил проблемът с недостиг на място, а монасите от съседния манастир построили двуетажна сграда със специална костница, където костите били излагани на показ. Тя изпълнявала двойна задача: първата била чисто практическа и позволявала бързо изпразване на гробовете от костните останки и освобождаването им за нови и нови нуждаещи се смъртници. Втората била духовната: костите постоянно напомняли на богомолците, че човекът е тленен, временно е присъствието му на този грешен свят; били убедителен символ на преходността на човешкото съществувание. И така в Седлиц преходът между този свят и отвъдния бил маркиран с кости.

Струваше ми се, че дори и тук, в това далечно и чуждо за мен място, долавям ехо от собственото си минало. Спомнях си хотелска стая в Ню Орлиънс, потискащата атмосфера, наситения с влага въздух, поредицата жестоки убийства, подредените в особени пози трупове на хора с изрязани лица, извадени вътрешности, одрана кожа. В онзи отрязък от време с помощта на Луис, Ейнджъл и местни полицаи вървяхме по следите на човека, който бе отнел живота на съпругата и дъщеря ми[44]. Наближаваше и развръзката на онази драма, а в крайна сметка щях да осмисля вдъхновяващите източници и естеството на неговото „изкуство“. И той вярваше в преходността човешка и временния характер на всичко земно. Затова, пътувайки по земята, навсякъде оставяше своя фатален знак — Memento mori — помнете, че сте смъртни, — именно споменатите по-горе мъртви произведения на въпросното нечовешко изкуство. Той убиваше, унищожаваше и обезобразяваше хора, отделяше кожата им от плътта, костта от нея, за да докаже тезата си, че животът е нещо мимолетно и безсмислено, че всеки по своя воля би могъл да го прекърши, да го отнеме от ближния.

Не беше прав, разбира се, защото не всичко, което правим или се опитваме да постигнем, е безсмислено или безстойностно, не всеки аспект на живота ни е недостоен да бъде помнен или уважаван. Защото поначало с всеки отнет от когото и да е живот светът осакатява, отиват си несбъднати възможности, свива се човешкият потенциал за изкуство, наука, емоции, изобретателност, надежда и патос, свързани с поколения и поколения, които така и няма да се родят.

Но имаше и друг ъгъл на нещата. Какво можех да кажа за отнетия от мен лично живот? Не бях ли и аз еднакво виновен за краха на чужди съдби? Не бях ли отговорен за битието или небитието на дълга поредица хора добри и хора зли? Не бяха ли всички те записани на моето име, нали за всеки един от тях щеше един ден да ми бъде потърсена сметка, и то Свише? Можех ли да се оправдавам с тезата, че извършвайки по-малкото зло, съм предотвратявал по-голямото? Възможно е, но то не би могло да изтрие от ръцете ми кръвта и греха за стореното. Нямаше да отклони и вечното проклятие. Не, нямаше да има за мен прошка. Защото сред греховете ми имаше и сторени в миг на афект и ярост, под влиянието на гнева и не се съмнявах, че за тях ще бъда съден и неопростен. Ами останалите? Избирал съм да постъпя по даден начин във вярата си, че по-голямото зло се крие в бездействието, и наистина не е ли така? Защото съм се опитвал да възстановявам справедливостта и да компенсирам злото. Търсейки изкупление. Вярно, по моя си начин…

Проблемът е в това, че подобно на раковите заболявания, едно-единствено, мъничко петънце върху душата се разпростира по цялото тяло и го заразява, неумолимо го тика към провала и развала.

Проблемът е в това, че малко зло няма.

Минахме през гробищната порта, обиколихме гробовете. На по-пресните често се виждаха снимки на покойниците, защитени с пластмасови покрития и вградени в надгробния камък — гранит или мрамор, — а по-надолу стояха имената и фамилиите. Имаше и друг вид — с дълбоки ниши зад стъклени вратички, а отзад подредени поставени в рамки снимки на всички погребани на същото място. По същия начин, както това би могло приживе им да стане на големия семеен бюфет в къщната гостна или пък на специално отделена за целта лавица.

Надолу, към входа на костницата, водеха три стъпала, самият той бе затворен с двойна врата от най-просто дърво, а над нея стоеше прозорче във формата на половин окръжност. Отдясно имаше по-стръмно стълбище, то отиваше към църквицата, а от страничния й прозорец се виждаше самата костница. Влязохме в нея. Посрещна ни млада жена, седеше зад стъклена витрина с множество предмети — сувенири, иконки, картички, свещички и други дрънкулки. Платихме по трийсет крони вход на човек, общата сума не възлизаше на повече от четири долара. Бяхме единствените гости, застанали занемели пред чудесата на Седлиц, дъхът ни се точеше във вид на бяла пара с най-странни форми — тук бе доста мразовито.

— Боже мой! — възкликна Ейнджъл. — Що за място е това?

Пред нас започваше друго стълбище, което също водеше надолу. От двете ни страни на стените — лява и дясна — с човешки кости бе изписано трибуквието IHS на латински Iesus Hominum Salvator— Христос Спасител човешки. И двете бяха оградени с по четири кръста, всеки образуван от три кости, а напречните им рамена завършваха с по един череп от двете страни. В основата на стълбището зърнах две симетрично огледални колони, всяка образувана от черепи, редувани с бедрени кости, вертикално поставени под долните им челюсти. След тях започваха вдълбани ниши, а в тях бяха разположени две огромни урни или може би кръщелни купели, отново изцяло построени от човешки кости, с капаци от черепи.

Вървях най-напред, спрях се в главната централна площ на костницата. Отляво и отдясно ми се отваряха странични хранилища, запълнени с големи пирамиди от черепи и кости; прекалено много бяха на брой, за да мога да ги преброя. Всички те бяха увенчани с боядисани в златисто дървени корони. Пред мен имаше още две подобни площи или помещения, достъпът до тях бе ограничен с бариери. Тоест те бяха общо четири, разположени ъглово, във формата на квадрат. Според брошурката, която ни даде жената на входа, човешките останки тук символизират множествата, очакващи Божия съд, короните са символи на Царството небесно, но и на надеждата за възкресение. На стената край едното от ъгловите хранилища имаше надпис, отново от кости. Той гласеше:

Както повечето хора на изкуството, така и Ринт бе подписал творението си. Но ако Босуърт бе прав, тогава Ринт бе попаднал на нещо по време на строежа на костницата. Може би когато я е завършвал, а видяното го бе объркало и разболяло психически до такава степен, че години наред го бе рисувал в най-големи подробности, от различни страни и ъгли. Сякаш по този начин е търсел подходящо заклинание в надежда да го прогони от въображението си и най-сетне да намери покой.

Следващото хранилище отляво бе маркирано с герба на рода Шварценберг, който бе заплатил труда на Ринт. И той бе направен изцяло от кости: Ринт бе сглобил дори и птица, гарван беше или врана, за тяло бе използвал тазова кост, за крило — част от ребро. Птицата бе забила човка в череп, предполагаемо турски. Този детайл в герба е бил добавен през 1598 г. като награда и подарък от император Рудолф II за Адолф Шварценбергски, след като последният бе разбил турците и пленил крепостта им при Раба.

Това обаче бе просто странична, второстепенна декорация в сравнение с главната особеност на костницата. Тя бе гигантски полилей, окачен на сводестия таван и съставен буквално от всички видове кости, които съдържа човешкото тяло. От него се разклоняваха множество рамена, също костни; от техните краища висяха по чифт тазови кости, поставени във формата на блюдо, а във всяко едно имаше по череп. На всеки краниум бе монтирана поставка за свещ, цялата конструкция висеше на сложна костна верига, отделните й елементи също бяха скачени с подобни връзки. Не беше възможно да не гледаш това произведение с примесено с отвращение страхопочитание, но все пак надделяваше второто, и то по повод въображението, което е могло да създаде този величествено причудлив предмет. Той бе едновременно красив и отблъскващ, изключителен като уникалност продукт на може би болен мозък.

На пода точно под полилея се намираше голяма квадратна каменна плоча; тя изглеждаше като изрязана или по-скоро вградена в него. Това бе входът към криптата, където почиваха тленните останки на богатите хора. На четирите й ъгъла бяха поставени бароков тип свещници във формата на кули, всеки съдържаше по седем черепа на три нива, отново с кости под горната челюст, а най-отгоре се пъчеха надуващи тръби ангели.

Според брошурката костницата съдържаше останките на общо 40 000 души.

Огледах се. Луис и Ейнджъл разглеждаха два остъклени шкафа, където имаше черепи на убити в хуситските войни. В някои от тях ясно се виждаха дупки от куршумите на тогавашните мускети, докато други носеха белезите на мощни удари с тъпо или хладно оръжие. На един бе отсечена задната част — видимо с добре наточено острие.

Нещо капна върху ризата ми, по материята бързо се разпростря мокро петно. Погледнах нагоре, забелязах кондензирана влага по тавана. Може би тече покривът? Така помислих отначало, но сетне усетих капките пот по лицето ми, стичаха се, влизаха и в устата. После почти веднага осъзнах, че целият се потя обилно. Погледнах към Ейнджъл и Луис, но при тях подобно явление нямаше. Ейнджъл бе вдигнал яката на якето, бе закопчал ципа до край и леко потропваше с крака по пода, за да затопля видимо замръзващите си нозе, а ръцете му бяха напъхани дълбоко в джобовете.

А потта навлезе и в очите ми, започна да ме заслепява. Опитах се да поправя положението, изтривайки очи с ръкава на сакото, но това само влоши нещата. Солта щипеше, замигах да проясня зрението си и почувствах силен световъртеж, а сетне загубих и представа за посоките. Не исках да се опирам където и да е, за да не включа алармените инсталации — за това ни бяха предупредили още на входа. Инстинктивно приклекнах, поех въздух дълбоко, но и в тази позиция пак губех равновесие, петите ми се разлюляха или поне такова бе чувството, затова бях принуден да поставя ръце на пода, за да се закрепя. Пръстите ми докоснаха камъка на криптата и в същия миг ме прониза остра болка, кожата ми пламна. Имах усещането, че се давя в гореща течност, цялото ми тяло гори. Отворих уста да кажа нещо, напънах се, но същата всемогъща и непозната течна топлина тутакси запълни празното пространство в нея, задуши всякакъв зов или опит за звук. Бях ослепял, оглушал, безсловесен, принуден да търпя това мъчение в мълчание. Поиска ми се да умра, но и това изглеждаше невъзможно. Намирах се затворен някъде, попаднал в капан, в тъмно, тясно място, от което изход няма. Имах чувството, че се задушавам, не мога да поемам въздух и това състояние не се променяше. Времето спря или аз загубих представа за него. Сякаш застинах в едно безкрайно, нетърпимо настояще.

И все пак някак търпях.

Изведнъж усетих ръка на рамото, чух гласа на Ейнджъл. Допирът му донесе невероятен студ, дъхът му бе като ледена струя по кожата ми. А сетне долових и друг глас, някак приглушен, звучеше отвъд гласа на приятеля ми. Само че този повтаряше думи на език, който не разбирах, приличаше на молитва от фрази, изговаряни отново и отново, с все една и съща интонация, с едни и същи паузи, едно и също ударение. Звучеше като заклинание, граничещо с лудост, и в същия миг си представих затворени в зоологическа градина диви зверове. Те бавно побесняват от насилственото им ограничаване, от непроменящата се обстановка край тях, принудени да бродят безкрайно в клетките си, по един и същи маршрут, винаги със същата скорост и движения. Сякаш единственият начин да оцелеят е да се слеят със собствения си затвор, да се превърнат в едно неделимо цяло, за да неутрализират отсъствието на разнообразие със собствената си непроменимост.

Внезапно гласът се промени. Като че се препъна в собствените си думи. Опита се да започне отново, но загуби ритъм. Накрая замлъкна, а аз усетих нещо, което сякаш дири връзка в костницата — досущ слепец, задържал потупването с бастуна, за да се заслуша в приближаването на непознат.

Сетне гласът изрева силно, отново и отново. Тонът и силата непрестанно растяха, за да се превърнат в непрекъснат писък, яростен, налудничав, отчаян. И все пак в това отчаяние аз долавях нещо ново, не зная защо и как, но чувствах, че се случва за пръв път. В него звучеше живецът на надеждата. Този мощен зов раздираше ушите ми, разтърсваше ме целия и сякаш късаше нервите ми. Зовеше ме отново и пак, и пак.

Усеща ме. Това помислих в този миг. Знае.

Жив е.

В хотела ме отведоха Ейнджъл и Луис. Бях ужасно слаб, кожата ми гореше. Опитах се да полегна, но световъртежът не минаваше, не ми даваше покой. Постоях малко сам, сетне отидох при тях, в тяхната стая. Седяхме пред прозореца и гледахме към гробището и сградите в него.

— Какво ти стана там? — запита най-сетне Луис.

— Не мога да кажа със сигурност.

Той се ядоса. Този път дори не се и опита да го скрие.

— Аха, не можеш… само че се налага да го обясниш, няма значение колко чудновато може да прозвучи. Защото за такива изпълнения време нямаме.

— Не е нужно да ми го натякваш! — сопнах се и аз.

Той ме изгледа в очите равно, сетне примижа.

— И все пак какво беше това?

Нямах избор, освен да му отговоря доколкото мога.

— За миг ми се стори, че усещам нещо там долу, под самата костница. И още, че то също ме усеща и разбира, че зная за него. Имах физическото, напълно сетивно чувство, че съм попаднал в капан, в затворено пространство без изход, задушавах се, беше ужасно горещо. Това е. Повече от това нищо не мога да кажа.

Не знаех какво мога да очаквам от Луис в отговор на това. Рекох си: сега или никога. Сега ще дойдем до същността. До онова нещо, дето е застанало между нас двамата и вече напира да излезе на повърхността в същинския си вид и смисъл.

Луис помисли, попита:

— Сега добре ли си? Можем ли пак да идем там?

— Е, следващия път ще си облека нещо по-леко.

Той потропа с пръсти по ръба на стола, спря и отново го направи, в ритъм с нещо, което само той си чуваше.

— Трябваше да те попитам — каза неочаквано.

— Разбирам.

— Може би ставам нетърпелив. Иска ми се това да приключи. Не ми се нрави, защото е прекалено лично.

Сега се извърна на стола и ме погледна в очите.

— Те ще дойдат, нали?

— О, да — отвърнах. — Сетне можеш да правиш с тях, каквото намериш за нужно. Аз ти обещах, че ще ги намерим и си удържах на думата. Нали това искаше от мен?

Но той пак мълчеше. Нещо не се получаваше докрай. Отново забарабани с пръсти, този път по самия прозорец. Гледаше навън, имах чувството, че ужасно го привлича двойната камбанария на църквицата. Ейнджъл седеше по-далеч от нас, почти в ъгъла. Мълчеше, не мърдаше, търпеливо изчакваше на бял свят да излезе онова, което бе нарушило хармонията и ни разделяше с Луис. Рязка промяна бе настъпила в дългогодишното ни приятелство и не бях сигурен дали му е дошъл краят или пък ни очаква едно ново начало.

— Е, казвай, Луис — рекох най-сетне.

— На теб ме беше яд, колкото и да не е за вярване — заговори той, без да ме гледа. — В теб виждах вината за онова, което се случи с Алис. Не и в началото, защото знаех какъв живот води тя. Опитвах да се погрижа за нея, търсех начини да накарам и други да я закрилят, но в края на краищата тя си избираше пътя, както и всички други хора. Когато изчезна, някак ми олекна, дори се зарадвах. Не беше за дълго, но сетне ме хвана срамът…

Тук направи пауза, ние с Ейнджъл изчаквахме със затаен дъх.

— А после попаднахме на Гарсия и ти го уби… сетне Бог знае откъде се появи и онзи изрод Брайтуел и изведнъж вече не ставаше дума просто за Алис. На предно място излезе ти, защото именно ти изглеждаше замесен някак в тези неща. Как точно, не зная, но е така. И си рекох, че може би грешката не е само нейна, а и твоя. Знаеш ли колко жени си изкарват прехраната с проституция по нюйоркските улици? Много са, но няма значение. От всички тях, дето са ходили при Уинстън, точно нея ли трябваше да изберат? А ти си такъв — в теб има нещо неземно, открай време хвърляш сянка върху чуждия живот — един, втори… а тази сянка все повече и повече расте, знаеш ли? И си виках, че може би така е докоснала и нея, макар че ти изобщо не я познаваш, дори не знаеш, че съществува. Но така ги усещах нещата, сигурно си го бях внушил, затова не исках дори и да те погледна. Не съм те намразил, защото зная, че не си го направил нарочно, но не исках и да разговарям с теб, нещо ме отблъскваше. И тогава тя се обади… по-точно чух.

Занемях, а образът му се отразяваше достатъчно ясно в прозоречното стъкло, нощта вече падаше. Лицето му бе като увиснало в отражението, но може би бе някакъв дефект на самото стъкло, дето го раздвои, или бе нещо много повече от това, но в тъмнеещия въздух съзирах второ присъствие, също така висящо отзад, чертите му почти неразличими, но през очите блещукат нощните звезди. А може би всичко това бе в моето въображение. Поначало бях като болен, може би пък и превъзбуден да съм бил, сетивата ми да са работели неточно.

— … започна да ми говори, само че нощем. Отначало ми се струваше, че нещо в самата сграда става, трик някакъв, и тогава излязох навън, но там вече не я чувах. Чувам я само на закрито, и то когато при мен няма никой друг. Нейния глас чувам, само че не е сам. С него има и други гласове, много са на брой и всички викат нечие име. Различни имена, искам да кажа. Тя обаче вика моето. Трудно е да разбера какво ми говори, защото някой се опитва да й пречи. Разбирам го това и сам не зная как става. Отначало не го е било грижа, защото е смятал, че от нея никой не се интересува, но сега знае за нас. И я принуждава да мълчи. Тя е мъртва, но продължава да зове, сякаш не може да намери покой. И постоянно плаче, страхува се… и другите се страхуват.

Замълча и пак се вгледа в прозореца. След минута продължи.

— Тогава нещо ми каза, че не е случайна срещата ни навремето. Че ти намери Ейнджъл и мен или ние намерихме теб, точно не зная. Не разбирам какви са тези сили, дето витаят около теб, какъв си всъщност или какъв си бил… но зная друго: било е писано да се случи онова, което се случи, а ние всички сме част от него. Предписаното да стане ще стане и ние не можем да се скрием от него. Затова нямам право да те виня. Сега го разбирам. Вярно, и други жени биха могли да загинат вместо Алис, те щяха да изчезнат и тогава техните гласове щяха да зоват вместо нейния, но никой нямаше да ги чуе, пък и никой нямаше да го е еня. Така, както стана, чухме ние и ето ни, правим нещо…

Изрече това и се отдръпна от прозореца, за да се обърне към мен, тогава и онзи образ — другият — изчезна, просто се стопи в нощта.

— Иска ми се този плач да спре — добави той, а аз знаех, че такива приказки не са типични за него, пък и ясно виждах мъката и умората в очите му, новите бръчки по лицето. — Иска ми се онези гласове да получат покой, всичките…

Същата вечер по мобилния ми позвъни Уолтър. Бях му се обадил точно преди да тръгнем, за да му разкажа почти всичко, което вече знаех.

— Звучиш ми като от милиони мили разстояние — рече той. — И на твое място бих си останал там, защото тук е мъртъв абсолютно всеки, с когото си говорил по случая. В най-скоро време ще започнат да те търсят всички възможни органи, за да ти задават куп въпроси. Трябва да ти съобщя няколко факта, макар че няма да ти стане приятно. Първо: убит е Недо, някой здравата го е накълцал. Прилича на измъчване с цел изтръгване на информация, само дето в устата му е напъхан парцал, та дори и да е искал да каже нещо горкият, пак не би бил в състояние да го направи. Това обаче не е най-гадният случай. Рийд, монахът, който те бе потърсил, е наръган с нож и убит край някакъв си бар в Хартфорд. За убийството се е обадил приятелят му, само че след това е изчезнал безследно. Ченгетата искат и с него да говорят, но никой не знае къде се намира, макар че е възможно орденът му да го крие нарочно.

— Какво, ченгетата смятат, че той го е направил ли? Ако е така, кажи им, че не е вярно.

— Не, просто искат да го разпитат. По устата на Рийд е имало кръв, оказало се, че не е неговата. Ако не е на Бартек, значи той самият е чист. Изглежда, че Рийд е ухапал нападателя. Кръвни проби са изпратени за експресна експертиза в частна лаборатория, а резултати ще има най-рано след ден-два.

Вече знаех какво ще открият: много стара ДНК, дегенерирала кръв, с намалени стойности, като от труп. И сякаш чух гласа на Рийд, присъединен към този на Алис и хора на плача в онова тъмно място, откъдето жертвите на Брайтуел молят за освобождение. Благодарих на Уолтър, сетне затворих и поднових наблюдението на костницата.

Сикюла пристигна рано сутринта на втория ден. Не беше сам. На волана на сивото ауди, с което дойде, остана шофиращият, а адвокатът влезе в костницата, придружен от дребен мъж с джинси и моряшка рубашка. Излязоха след около трийсетина минути и се изкачиха по стълбите в църквицата. Там не се забавиха много.

— Проверяват алармените системи — обади се Ейнджъл, докато наблюдавахме развитието на действието от хотелския прозорец. — Онзи дребният вероятно е експерт.

— Добри ли са? — попитах аз.

— Гледах ги вчера. Не са достатъчно добри, че да им се опрат. Изглежда, че не са ги модернизирали след последния обир, за който ставаше дума.

Двамата излязоха от църквата, обиколиха сградите отвън, оглеждаха нещо, сетне се върнаха в аудито и си тръгнаха.

— Можехме да ги проследим — обади се Луис.

— Да, но какъв би бил смисълът? — възразих аз. — Така или иначе трябва да се върнат.

Ейнджъл замислено подръпваше долната си устна.

— И кога смяташ, че ще стане? — запита той.

— На тяхно място бих го направил максимално бързо, ако, разбира се, алармите не са проблем. Може би довечера.

И наистина това бе напълно логично. Ще дойдат, тогава ще изясним всичко.

Пред магазина на улицата край гробището имаше неголям двор, от натрупаните в единия му ъгъл маси личеше, че лятно време сигурно го използват като градина за ресторанта. Не беше трудно да се влезе в него и щом падна здрач същата вечер, Луис зае позиция точно там. Аз останах в хотелската стая, оттам се откриваше чудесен изглед към целия район, който ни интересуваше. С Луис се уговорихме солови акции да няма, щяхме да координираме в движение. Ейнджъл бе в самото гробище — там вляво от костницата се намираше неголяма пристройка с покрив от червени керемиди — може би някога е била жилище на гробаря, сетне я бяха превърнали в подобие на склад. Вътре бяха струпани дъски, тухли, други материали. Прозорците бяха изпочупени, но имаше здрави стоманени решетки. Сега именно в нея зъзнеше Ейнджъл.

Мобилните ни телефони бяха превключени само на вибрация, без звук. Гробовна тишина цареше, в пълна хармония с естеството на мястото. От време на време някъде в далечината се чуваше бръмчене на минаващи автомобили, но то бе съвсем приглушено. Седяхме и чакахме.

Сивото ауди пристигна малко след девет часа. Направи пълна обиколка на квартала, обиколи карето околни преки, спря на „Староседлицка“. Не мина минута, пристигна и второ ауди, това бе черно, а след него и мърляв зелен закрит камион с окаляни гуми и надписи в златисто по каросерията, но те бяха полуизтрити и не се четяха. Сикюла се измъкна от първата кола, следваше го същият дребосък — специалистът по алармите според Ейнджъл, и трета фигура в черни панталони и дълго под коленете палто с качулка. Качулката закриваше главата и лицето й, резон имаше — температурите бяха доста паднали. Разпознах Сикюла най-вече по високия ръст, иначе на главата си носеше черна плетена шапчица, а на устата копринено шалче.

От втория автомобил се изтърсиха още трима. Първа бе очарователната госпожица Заан. Изглежда, че студът не й влияеше ни най-малко — палтото й бе разкопчано, главата гола, отдолу носеше костюм с панталон. Може би предвид температурата на онова, което течеше във вените й, нощта й се струваше възтопла. Вторият от тази група бе белокос мъж, когото досега не бях виждал. В ръка държеше пистолет. Третият бе Брайтуел, във все същия костюм. Както и на госпожица Заан, така и на него мразовитата вечер не му правеше никакво впечатление. Той огледа терена, върна се при камиона и заговори с двамата, който бяха в кабината. Както и очаквах, бяха дошли с нужния транспорт и хора да си отнесат статуята.

Двамата слязоха и заедно с Брайтуел отидоха отзад, единият отвори вратата на закритата част. Оттам скочиха още двама, здраво навлечени в дебели дрехи заради пътуването в неотоплената каросерия. След кратка консултация голямата група се раздели на две. Брайтуел поведе Заан, Сикюла, непознатия с качулката и ниския експерт към вратата на гробището. Почти веднага ги последва и белокосият. След влизането си Ейнджъл бе заключил вратата с верига, но Брайтуел отключи някак и шестимата закрачиха към костницата.

Бързо преброих хората. Отвън бяха шофьорът и тримата наемници от камиона. Вътре — на терена на гробището — имаше още шест души. Обадих се на Луис.

— Какво виждаш от твоята страна?

— Един пред входа на костницата, в самото гробище — отвърна ми тихо. — Шофьорът до вратата на камиона, с гръб към мен.

Чух ясно как пристъпва.

— Двама леваци от камиона на двата му ъгъла към улицата, вардят към главния път. Още един на портата на гробището.

Помислих малко, пресметнах туй-онуй.

— Дай ми пет минути. Ще заобиколя, ще се заема с двамата при камиона. За теб оставям шофьора и човека на портата. На Ейнджъл кажи да оправи онзи на входа.

Излязох от хотела и тръгнах да заобикалям карето по съседните преки, бързайки максимално, без да тичам. В края на краищата съкратих разстоянието, но за това се наложи да прескачам стена и прекосявам голяма морава с детски игрища и люлки, като гробището ми остана вляво. На Ейнджъл се обадих още докато пресичах моравата.

— Намирам се на зелена поляна зад теб. Внимавай да не ме отнесеш.

— Хайде от мен да мине, няма. Тръгвам.

Чух лек шум, забелязах как се измъкна от навеса и тръгна. Сетне отново настана тишина.

В отсрещната стена на моравата имаше вратичка. Отворих я толкова тихо, колкото бе възможно. Отляво вече се виждаше задната част на камиона. Вървях по стената с гръб към нея, бавно, безшумно, докато стигнах до частта й, която завива към главната порта. Оттук вече виждах силуета на онзи, дето пазеше там. Опитах ли да пресека улицата, като нищо можеше да ме види и той.

Пак се обадих на Луис.

— Налага се промяна. Кажи на Ейнджъл да поеме и портата. И да побърза.

В гробището, пред входа на костницата, белокосият запали цигара. Казваше се Гари Тулан, беше американски престъпник и професионален наемник, в последно време се опитваше да припечелва повече в Европа, отдаваше му се. В подземния свят имаше репутация на женкар, къркан и любител на мъченията, т.е. обичаше да причинява болка. В този случай обаче от тези изроди — новите му работодатели — направо косата му настръхваше. Тези бяха нередовни и неестествени. Различни някак бяха, направо неземни. Тръпки го побиваха от красавицата с особената кожа и най-вече от тлъстия с огромното шкембе и подпухналия врат. Не знаеше какво търсят тук, но в едно нещо бе сигурен — с тези играта няма да бъде точна. Затова си имаше двойна осигуровка — беше поискал да му платят предварително, за всеки случай носеше втори, скрит пистолет, а с онези отвън — вербуваните от него — се бе договорил в случай на предателски номер да обединят сили. Дръпна от цигарата, за да я разпали, и се огледа. Докато хвърляше клечката кибрит, сенките наоколо помръднаха, но това си бе естествено. И все пак късно загря, че изгасващата клечка и раздвижилият се около него мрак са две несвързани едно с друго неща.

Ейнджъл го застреля в главата, сетне продължи към портата.

Луис гледаше в часовника, без да маха телефона от ухото си. Аз изчаквах.

— Три… — заброи той, — … две, едно, нула. Давай!

Чухме мекото изпукване и мъжът на портата рухна. Ейнджъл си бе свършил работата.

Аз хукнах.

Шофьорът посегна към пистолета, но Луис го изпревари. Онзи, изглежда, усети приближаването му в последната секунда и вече се извръщаше, когато Луисовият куршум го удари в тила. В същия миг единият от двамата при камиона се развика, втурна се към кабината и почти успя да я отвори, но първият ми куршум го намери ниско в таза. Стрелях втори път в него, вече когато бе на земята, сетне и в другия, който междувременно успя да гръмне в мен. Куршумът отнесе парче зидария от стената отзад, но човекът падна като отсечен, бях го повалил още с първия изстрел.

Луис чу същия изстрел, когато вече влачеше трупа на шофьора към дворчето, и замръзна на място. За щастие от околните къщи не се показа никой да проверява какво става отвън. Хората или взеха шума за зле работещ автомобилен двигател, или изобщо не искаха и да знаят кой с кого се стреля отвън и защо. Нали така е винаги по-безопасно. Ама знае ли човек какво може да стане? Набързо набутах телата на двамата под камиона, там поне не се виждаха от пръв поглед, сетне с Луис хукнахме към костницата. Ейнджъл ни чакаше при входа, приклекнал встрани, надничаше внимателно в открехнатата врата.

— Още един го отнесе — ей го там долу. Чу изстрела и се втурна нагоре да проверява, наложи се да стрелям почти от упор. Останалите, изглежда, са под земята. Плочата май е вдигната, на пода край нея са поставили фенер, но мисля, че повече часови няма. Предполагам, че всички са долу, в криптата.

Жегата в самата костница бе просто нетърпима. В началото се изплаших, че отново ме хващат онези мъчителни симптоми от предния път, ще ме извадят от строя, а Луис вече сериозно ще се вкисне. Но погледнах към него и Ейнджъл, видях, че и двамата здраво се потят. Сега чух и звука на падаща вода, отгоре имаше много силен конденз, по стените вървяха тънички струйки вода, тук-таме прокапваше върху непокритите кости и черепи, капки се стичаха — същински сълзи по белите бузи на мъртвите. Трупът на дребния мъж бе в подножието на стълбището, вече доста понамокрен.

Масивният каменен капак на криптата бе изваден от гнездото и лежеше встрани край откритата дупка, на ръба й бе оставен запален мощен акумулаторен фенер. Избягвахме близостта с нея, за да не се изложим на риск — долу може би бе оставен часови. Стори ми се, че дочувам гласове — звучаха глухо и далечно, а сетне ми се причуха и други шумове: местеше се камък върху камък. По едно време надникнах внимателно, нямаше как да избегнем това. Не забелязах някакво присъствие, а надолу водеха грубо изсечени в скалата стъпала. В самата крипта светлееше — някъде още по-надолу и навътре имаше друг източник на светлина.

Спогледахме се с Ейнджъл, обърнахме лица към Луис. И той ни отвърна със същия ням въпрос в очите.

— Чудно — тихо изпъшка Ейнджъл. — Прекрасно. Просто можем сами да си нарисуваме мишени на гърдите.

— Ти ще останеш тук — успокоих го аз. — Скрий се в сенките край вратата. И си отваряй очите и ушите на четири. Остава само да извикат подкрепление и дойде ли — да ни сгащят от двете страни.

Ейнджъл не възрази, не протестира. На негово място и аз щях да си премълча. Луис стоеше на две крачки от ръба на зеещия вход на криптата и мълчаливо ме гледаше. Ясно бе какво очаква: да кажа кой от нас двамата тръгва пръв.

— Е, добре, разбирам — рекох тихо. — Кой ще води — по-старият или по-красивият?

Усмихна се, заобиколи ме, застана на първото стъпало.

— И двамата — рече той и пое надолу.

Държах се на няколко стъпки зад него, слизахме бавно и внимателно. Подът на костницата, значи таванът на криптата, бе дебел най-малко шейсет-седемдесет сантиметра, затова стигнахме почти средата на стълбището, преди да различим каквото и да е. Но и то не беше кой знае какво, защото поне половината крипта тънеше в мрак. Отляво се редяха ниша след ниша с гробници, издялани като каменни саркофази. По капаците им бяха издълбани гербове или сцени от Страшния съд. Отдясно разположението бе почти същото, само че един от саркофазите бе изтеглен назад и преобърнат, останките на погребания — разпилени по неравния каменен под. Каква ли сила е била нужна, за да се повдигне този ковчег от масивен камък? Отговорих си просто: същата, която е вдигнала и капака на криптата. Личеше, че скелетът се е разпаднал отдавна и все пак ми се стори, че долавям някакво очертание или може би далечно подобие на формата, в която е бил положен мъртвият. Сега нишата бе празна, затова пък разкриваше правоъгълен отвор — там, където преди е бил каменният блок на ковчега. Откритата дупка бе около метър висока и почти толкова широка. От нея струеше по-силна светлина, а гласовете тук се чуваха малко по-силно. Сега температурата бе още по-висока. Струваше ми се, че стоя на отверстието на промишлена пещ, очаквайки пламъците да ме погълнат.

В същия миг усетих раздвижване и струйка по-хладен въздух край врата, едновременно с това нещо ми светна в съзнанието, интуитивно се завъртях вдясно и с все сила блъснах Луис назад, като в същото време се приземих по гръб.

Нещо изсвистя с немалка сила във въздуха между нас и попадна в една от поддържащите свода колони, разхвърчаха се парченца отчупен камък. Усетих фино ухание на дамски парфюм, а госпожица Заан изпухтя от шока на зверския сблъсък на лоста в ръцете й с камъка. Кракът ми се стрелна почти инстинктивно, нанесе прав удар с петата, уцелих я в коляното — нелошо попадение, като се има предвид позата ми. Кракът й се подгъна, поддаде, чух писъка й, но отново замахна с лоста в моята посока, опитвайки се да се изправи с гръбен отскок. Този удар не бе достатъчно силен, иначе сигурно си отивах, но попадна в лакътя ми, усетих пареща болка, звездички се разиграха пред очите ми. И вече не си усещах ръката — беше като парализирана. Изпуснах пистолета, принуден бях да лазя заднешката, докато усетих стената, опряна в гърба ми, тогава се опитах да се изправя с помощта на лявата ръка и чух изстрела. Макар и да идваше от оръжие със заглушител, тук, в затвореното пространство, той отекна достатъчно високо. Не виждах Луис, не знаех какво е станало, но когато застанах на крака, го зърнах притиснат към съседен саркофаг — бяха се вкопчили в близък бой със Сикюла. Пистолетът на адвоката лежеше на земята, в същия миг с лявата ръка отблъскваше ръката на Луис с оръжието му, а с пръстите на дясната се опитваше да намери уязвимо място в лицето му. Не знаех Луис ранен ли е, не можех да се намеся, защото Заан подскачаше и накуцваше около мен, изчаквайки сгоден миг да ме халоса с лоста. Беше свалила палтото и сакото, вероятно заради нетърпимата жега, от силовите упражнения с лоста копчетата на блузата й се бяха изпокъсали. За миг попадна в лъча на светлината от отвора и зърнах татуировката върху кожата й. Тези неща се движеха, играеха причудливо, лицата се гърчеха и кривяха, големите очи мигаха, зениците се свиваха и разширяваха. Наистина ли бе това? Но ето, отвори се уста, показаха се малки, но остри котешки зъбки. Глава се обърна, плоският нос се сплеска окончателно. В нея сякаш се движеше друго същество, неукротимо изпъваше й кожата отвътре, опитваше се да излезе в околния свят. Цялото й иначе красиво, стройно тяло бе покрито с истинска галерия от гротески. Те ме омагьосваха, упояваха ме сякаш, струваше ми се, че не мога да откъсна очи от тях. Ефектът бе почти хипнотичен; питах се дали това не е тайното й оръжие да побеждава жертвите си, омайвайки ги, преди да пристъпи към унищожението им.

Ръката ми тръпнеше, все така безполезна, имах чувството, че жегата ме е обезводнила съвсем. Не можех да разбера защо просто не ме застреля, имаше пистолет, затъкнат в колана на панталоните, а дебне около мен като хищник с този лост. Но сетне се досетих защо е така. Въртяхме се точно в подножието на стълбата, когато тя отново замахна към мен, аз залитнах назад и се препънах. Заан надигна лоста над глава и в този миг познат глас рече:

— Задръж, кучко!

В следващия миг обут в бота крак се стрелна и тежко удари Заан в лицето, носът и челюстта й изпращяха, нещо се счупи с грозен звук. Тя замига в шок и в призрачната светлина ми се стори, че лицата по нея отвориха усти в ням рев на ужасяваща агония. Приведен, с пистолета в ръка, Ейнджъл слезе още две стъпала надолу и вече имаше поглед към цялостното полесражение, ако това може да бъде думата.

Заан изпусна лоста и вдигна лявата ръка към лицето си, Ейнджъл стреля и куршумът мина през ръката й, отхвърли я към стената, по която се плъзна надолу, оставяйки след себе си тъмна, мокра следа. Едното й око остана отворено, другото изчезна, на мястото му зейна кърваво черна дупка. Здравото око примига още веднъж, онези лица по кожата й замигаха в унисон, сетне главата й падна встрани, гримираните клепачи се склопиха, тялото застина.

В мига на смъртта й силата сякаш напусна Сикюла. Поначало не предполагах, че адвокатът е толкова силен физически. Имах го по-скоро за книжен тип, но види се, излъгал съм се, щом можеше да се опъне на човек като Луис. Както и да е, сега той видимо свали гарда, давайки му възможност да извърне пистолета към лицето му и да натисне спусъка. Ехото на изстрела отекна в криптата, звукът като че намери материален израз във фонтан тъмна течност, която плисна в ниския таван. Луис отстъпи, тялото на адвоката се свлече на каменния под.

— Знаеш ли — рече Луис, — в началото този можеше да ме убие. Насочи пистолета в мен, но не натисна спусъка, просто се колебаеше… тогава го избих от ръката му.

— Каза ми на срещата ни, че не бил в състояние да убие човек — казах му аз. — Значи истината е говорел.

Бях се облегнал на стената, силите ми почти на привършване, ръката вече я усещах, но болеше ужасно, проклетата. Опипах я и изпъшках, но едно беше хубаво: счупени кости нямаше. Вдигнах другата в жест на безмълвна благодарност към Ейнджъл, той ми намигна и се върна горе на поста си. Стояхме с Луис и мълчаливо гледахме отвора в нишата.

— Този път ти си пръв — рече Луис.

Огледах се, спрях очи върху телата на Сикюла и Заан. Вътре трябваше да има двама.

— Поне може би ще видя първия, който ни нападне — рекох му аз.

— Тази имаше пистолет — рече Луис, сочейки с пръст пистолета в колана й. — Можела е просто да те гръмне.

— Искала ме е жив.

— Защо? Заради неустоимия ти чар ли?

Поклатих глава, казах му най-простото.

— Виж, Луис, и тя, и Брайтуел смятат, че съм като тях.

Наведох се, пристъпих в нишата, държах пистолета със здравата ръка. Луис изчака десетина секунди и пое след мен. Влязох в отвора, след него тунелът леко се разшири, но на височина не стигаше повече от метър и седемдесет, затова Луис трябваше да се прегъва и върви с приведена глава. Отпред светлееше, вървяхме известно време, сетне проходът сви вдясно, а наклонът надолу видимо се увеличи. За мое учудване и тук бяха издълбани странични ниши, подобни на мънички килии, повечето не съдържаха нищо освен каменни ложета, в други зърнах счупени пръстени купи и стари винени шишета, което означаваше, че някога тук е имало хора. Имаха решетки вместо врати, направени да се движат нагоре и надолу с помощта на лост и верижна система отвън. Останах с впечатлението, че всички са вдигнати, докато от дясната ни страна се натъкнахме на едно изключение. Зад спуснатата решетка лъчът на фенерчето ми се спря върху купче дрехи, сетне забелязах, че в тях има и останки. По черепа все още тук-там стърчеше коса, дрехите бяха учудващо запазени, макар и това да бе относително. Отвътре нетърпимо лъхаше на воня.

— Що за място е това? — изсумтя Луис.

— Какво ли? Не ти ли прилича на затвор?

— Но ето, гледай тук — май са забравили за този си клиент.

Нещо изшумоля в затворената килия. Плъх е, помислих си аз. Какво друго освен плъх? Защото, който и да е бил в тази ниша, отдавна би трябвало да е предал Богу дух. Изсъхнала като пергамент кожа, пожълтели кости. Да, ама не.

Именно тогава онзи вътре на каменното ложе се размърда. Ноктите му тихо задраскаха по камъка, десният му крак се изви и изтегна, може би на сантиметри да беше, но и главата му се помръдна. Това очевидно му струваше неимоверно усилие. Взрях се и сега вече различих изсъхналите мускулни влакна върху лишените от плът ръце, не видях, а по-скоро усетих напрежението в лицевите сухожилия, докато се опитваше да заговори. Чертите му бяха сякаш изтрити, кожата опъната плътно по черепа, все едно я няма или нещо я изсмуква отвътре. Очите му като развалени плодове, дълбоко потънали в кухините. Сега с мъка надигна изпита ръка и се опита да ги засенчи от светлината на моя фенер, а в същото време напрегнато се опитваше да различи кои са онези зад нея.

Луис отстъпи крачка, потресен.

— Че как може да е жив? — запита той шепнешком, не успявайки да прикрие удивлението и шока в гласа си.

Обикновено железният Луис с неутралния, тих глас? Не го бях виждал, не го бях чувал да се държи и говори така. Направо не можех да го позная. Все повече ме удивляваше този човек.

Но какво сравнение бе направил Епстайн? Особени по природа химически изменения, животът и процесът на смъртта екстремно удължени, неизбежният финал продължен до безкрая, извън възможностите на човешкото въображение. Вероятно както и Китим, това незнайно същество бе доказателство, че равинът е прав.

— Няма значение — рекох му аз. — Остави го.

Видях, че Луис насочва пистолета. Още повече ме изненада тази реакция. Както казах, не беше известен с милосърдието си, още по-малко от този сорт. Поставих ръка на дулото на пистолета, кротко го натиснах надолу.

— Недей.

Съществото върху каменното ложе се опита да ни каже нещо. Разпознах отчаянието в очите му, сам аз почти изпитах нещо може би сходно на Луисовото състрадание. Но се извърнах и продължих напред, а Луис ме последва.

Вече бяхме дълбоко под земята, доста далеч от гробището. Доколкото можех да се ориентирам, струваше ми се, че сме някъде по средата между костницата и мястото, където е бил някогашния манастир. Тук имаше още няколко килии, сега почти на всички решетките бяха спуснати, но се опитвах да не гледам зад тях. И все пак в един миг не издържах и надникнах. Кости, разпръснати кости на някогашни хора, сетне скелети, сега само разпилени останки. Вероятно и грешки са правили навремето. Както и на древните процеси срещу вещиците. Умрат ли заподозрените, значи са невинни. Оцелеят ли, значи са виновни, тоест изчадия адови.

Жегата тук ставаше все по-непоносима. Стените пареха на допир, едвам понасяхме облеклото, затова по пътя хвърлихме първо горните дрехи, сетне и саката. В главата ми се появи особен шум, като че нещо говореше, шумолеше под черепа ми. Напрегнах се, стори ми се, че различавам думи, само че не бяха както ги бях възприел първия път: части от заклинание на прага на лудостта. В сегашните се долавяше целенасоченост, дори воля. Те зовяха, настояваха.

Пред нас лумна светлина. Намирахме се на прага на кръгло помещение с множество килии по периметъра, а в центъра бяха поставени три мощни фенера. Зад тях видях тлъстата фигура на Брайтуел. Блъскаше с лост в иззиданата с камъни и тухли отсрещна стена, опитваше се да извади тухла на височина собствената му глава. До него бе закачулената фигура с палтото, навела глава. Пръв усети присъствието ни Брайтуел, завъртя се внезапно с лоста в ръка, измери ни от глава до пети. Очаквах да посегне към пистолета, но той изглеждаше направо доволен. Устата му бе синьо морава, разкъсана и сетне шита с черни конци. Там го беше ухапал Рийд в последната си битка със смъртта.

— Знаех си — рече той. — Знаех си, че ще дойдеш.

Стоящата отдясно фигура с палтото свали качулката. Видях, че е жена, сивата й коса се разпиля. Познато лице. Клодия Стърн. Фините й черти и леката фигура бяха придобили някаква хищна острота, от нея сякаш се излъчваше глад. Кожата бе бледа и суха, а отвори ли уста да заговори, стори ми се, че зъбите й са се удължили, като че венците боледуват и се свиват. В дясното й око ясно видях продълговатия подобен на резка бял белег, досега вероятно крит с помощта на очни лещи. Брайтуел й подаде лоста, но не направи заплашителен жест, нито понечи да тръгне към нас.

— Почти сме на финала — добави той. — Хубаво е, че си тук за него.

Клодия Стърн вкара острата част на лоста в направения от Брайтуел пробив в зидарията и натисна. Видях, че тухлата се помести поне на шейсет градуса, застана почти перпендикулярно на стената, а в открилата се цепнатина проблесна нещо мътно. Стърн направи още едно усилие, този път по-сполучливо и тухлата падна, сетне и съседният камък, стената не бе дебела. Тя продължи да работи все така съсредоточено с неподозирана за крехката й фигура сила. Сега зидът се разпадаше по-лесно, излизаха още тухли. Може би трябваше да я спра, но не го направих и в същия миг си дадох сметка, че и аз желая да науча какво има отвъд стената. Ужасно ми се искаше да видя Черния ангел. През дупката вече се виждаше неголяма част от сребърна повърхност. Различих овала на ребро, сетне и края на нещо, което би могло да бъде ръка. Тази част бе възгруба, нешлифована, като недозавършена. Тук-таме изпъкваха капчици втвърдено сребро, напомнящи за замразени сълзи.

Внезапно, сякаш разтърсена от неочакван подтик, Клодия Стърн захвърли лоста и устремно напъха ръката си в дупката.

Само секунда мина и усетих, че температурата отново скача. В подземието бе така горещо, че кожата ме засърбя, сетне пламна, усещането бе като че внезапно ме изложиха гол на извънредно силна слънчева светлина. Погледнах кожата на ръцете в очакване да почервенее болезнено. А гласът в съзнанието ми се усилваше: поток от нашепнати думи, като съсък на падаща от голяма височина вода, източникът недоловим, но смисълът ясен. Стената пред Стърн се разтресе, от недоловими досега дупчици в стария хоросан избликнаха капки, плъзнаха се по стената надолу като топчици живак. Виждах, че се отделят изпарения, усещах миризмата на горящата прах. Каквото и да бе онова отвъд, то се разтапяше, всъщност топеше се среброто, за да излезе на свобода онова, което бе скрито в сърцевината му. Стърн обърна лице към Брайтуел, забелязах удивлението й. Очаквала е нещо извънредно, но сигурно не именно това. Защото от приготовленията им излизаше, че са възнамерявали да отнесат статуята в Ню Йорк и едва ли са подозирали, че може да се случи друго. И все пак? Отвъд стената се чу шум, приличаше на удара на силно крило и това ме върна в реалността. Трябваше да направя нужното. Тя така или иначе го освобождаваше.

Насочих пистолета в Брайтуел.

— Спри я!

Брайтуел не помръдна.

— Няма да успееш да го използваш — рече той. — Ние пак ще се върнем.

В същия миг усетих болката в Луис. Той завъртя глава, лицето му се разкриви във видима агония, допря дланта на лявата ръка към ухото си. Тогава и аз ги чух. Хор от неистови гласове, неудържима какофония от звуци, обединени в едно: молба за помощ, зов за свобода. И всичко това се излъчваше от Брайтуел.

А на стената сребристите капки се нижеха по цепнатини и неравности. Стори ми се, че отново чувам движение отвъд, но и главата ми забуча така, че не бях абсолютно сигурен кой шум откъде идва. Нещо притискаше черепа ми, искаше до го смачка.

— Ти си болен, заблуден психар — викнах към Брайтуел, друго не ми дойде наум.

— Знаеш, че е вярно — отвърна той и ме гледаше право в очите. — Не е възможно сам да не го усещаш.

Разклатих глава упорито да прогоня шумотевицата.

— Не е вярно.

— За теб спасение няма, както и за нас — гръмко завика Брайтуел. — Всемилостивият ти отне жената, детето. Сега е на път да ти вземе и другата жена, втората, че и второто дете. И пет пари не дава за теб твоят Бог! Да не смяташ, че щеше да ги остави да страдат, ако беше Всемилостив? Ако изобщо му пукаше? Ако изобщо действително някога го е било грижа за нещо или за някого. Защо тогава, питам те аз, ти вярваш в него, а в нас не? Защо на него залагаш надеждата? Защо се отвърна от нас? Отговори!

Опитвах да отговоря, не можех гласа да си намеря. Като че гласните ми струни горяха.

— Защото при вас надежда изобщо няма — рекох накрая и примижах, хващайки пистолета с две ръце.

— Няма да посмееш да ме убиеш — обади се Брайтуел отново, само че този път в гласа му прозвуча съмнение.

И внезапно се раздвижи. Преди миг бе пред мен, сетне го нямаше, после бе на трето място и никъде. Чувах гласа му в главата си, сетне усетих ръцете му върху тялото си. Устата му зейна, мярнаха се остри, подобни на котешки зъби. Хапеха ме, кръв течеше, събираше се в устата му, а той ме ръфаше бясно.

Натиснах спусъка, стрелях три пъти. И хаосът изчезна. Десният глезен на Брайтуел цъфна разбит, втора рана имаше на коляното му, третият куршум, изглежда, бе пропуснал целта. Така поне си помислих, но сетне зърнах растящото тъмно петно на ризата над корема му. В ръката му се появи пистолет, но Луис пристъпи и го изби, изрита го далеч встрани.

Заобиколих ги, тръгнах към Клодия Стърн. Цялото й внимание бе съсредоточено в зида пред нея. Изглеждаше изпаднала в транс. В нозете й металът се втвърдяваше, а сребристият блясък в дупката вече го нямаше. Стори ми се, че съзирам чернеещи ребра, покрити с тънка като ципа кожа, площта на откритата плът се увеличаваше там, където ръката й правеше нещо. Но може да е било плод на пламналото ми въображение. Хванах я за рамото със здравата ръка, издърпах я назад от зида, прекъсвайки контакта й с онова отвъд — не беше лесно. Тя изпищя пронизително в безсилна ярост, а на гласа й отвърна мощно ехо, идваше някъде дълбоко от околните стени. Внезапно посегна към очите ми, в същия миг ме ритна ниско в пищяла. За частица от секундата долових блясъка на метал в лявата й ръка, сетне острието ме рязна по гърдите, отваряйки дълга рана от лявата ми страна чак до ключицата. Ударих я в лицето с основата на ръката си, а когато политна, нанесох следващ удар и следващ, докато тя отстъпваше заднешком, залитайки към входа на една от килиите. Там отново се опита да ме резне с ножа, но този път я ритнах и тя падна назад в килията. Влязох след нея, настъпих с крак китката й, отнех й го. Сега направи опит да ми избяга странично, но я ритнах отново и този път кракът ми попадна във вече счупения й нос. Тя нададе животински рев и замря.

Излязох от килията. По стените разтопените струи бяха като замръзнали, а температурата, изглежда, започваше да спада. Металът се втвърдяваше, отвъд стените повече не чувах никакъв звук, бил той реален, бил плод на въображението ми. Отидох там, където лежеше Брайтуел. Луис бе разкъсал ризата му, откривайки обезобразения търбух. Раната кървеше обилно, но бе все още жив.

— Може да оцелее, закараме ли го в болница — рече приятелят ми.

— Изборът е твой — отвърнах. — Алис бе част от теб.

Луис отстъпи назад, а пистолета скри зад гърба.

— Не — рече той. — Ти разбираш какво става тук, но аз — не.

Гласът на Брайтуел бе спокоен, макар че лицето му се кривеше от болката.

— Убиеш ли ме, ще те намеря — закани се той. — Веднъж вече те намерих, ще го направя пак, без значение колко време ще мине. И тогава Аз ще бъда твоят Бог. Ще унищожа всичко, което обичаш, ще бъдеш принуден само да гледаш, докато разкъсвам поредното скъпо за теб същество. Сетне ще те отнеса в мрака, надолу, там ще бъдем само аз и ти. И спасение няма да има, няма да има изкупление за теб, нито надежда.

Пое си дълбоко дъх, нещо в гърлото му заклокочи. Отново чух хора гласове, онази странна какофония, но тонът бе доста различен. В него сега звучеше очакване, надежда, радост.

— И опрощение няма да има — сега вече шепнеше. — Преди всичко прошка за теб няма да има…

Кръвта му изтичаше на пода, запълваше фугите между тежките каменни плочи, постепенно се разклоняваше и встрани, създавайки странни геометрични фигури, пълзеше все по-надалеч и към килията, където лежеше Стърн. Тя бе дошла в съзнание, но изглеждаше слаба и дезориентирана. Протегна ръка към Брайтуел, той улови движението и извърна глава към нея.

Повдигнах пистолета.

— Аз ще се върна за теб — рече Брайтуел.

— Да — промълви тя. — Сигурна съм, че ще го направиш.

Брайтуел се закашля, опипа раната в корема си.

— Ще се върна за всички тях — добави страшно, заканително.

— Ще те чакам — рекох.

Застрелях го в центъра на челото и това бе краят. От устата му се откъсна последен, тежък дъх. Усетих слабо доловимо раздвижване във въздуха на околното пространство, замириса на сол и чист въздух, а хорът най-сетне заглъхна.

Клодия Стърн пълзеше по пода към зида, стремейки се към допир с онова, което остана неосвободено отвъд стената. Понечих да пристъпя и да я спра, но ясно чух множество стъпки в тунела. Към нас идваше някой и той не беше сам. Обърнахме се с Луис, приготвихме се да ги посрещнем.

На входа застана Бартек. След него се показа и Ейнджъл, изглеждаше някак несигурен, гузен. След тях влязоха още пет или шест души — и мъже, и жени. Сега си дадох сметка защо след изстрела на улицата не се показа никой. Защо алармената инсталация не е била заменена с модерна и надеждна. И как онзи последен и важен фрагмент на картата се е озовал от Франция в Седлиц.

— Знаели сте през цялото време — поклатих глава аз. — Знаели сте, заложили сте капана и сте очаквали да дойдат.

Четирима от новодошлите пристъпиха напред, хванаха Клодия Стърн за ръцете и краката и я понесоха към отворената килия.

— Мартин дойде в САЩ, за да сподели тайната и опасенията си с мен — заяви Бартек. — Беше сигурен, че вие самият ще бъдете тук на края. Имаше голяма вяра във вас.

— Съжалявам — рекох. — Чух какво се е случило.

— Ужасно ще ми липсва — наведе глава Бартек. — Но ми възложи да продължа делото му. Аз ще бъда негов наследник.

Отзад се чу звън на вериги. Тези хора не си поплюваха, а бяха и подготвени. Клодия Стърн изпищя пронизително, сетне гласът й загуби сила и се превърна в подобие на вой. Не се обърнах.

— Какво ще правите с нея? — запитах, макар и да знаех.

— В Средновековието са го наричали „зазиждане на живо“. Ужасна смърт, обаче далеч по-зле би било да живее на свобода, при положение, че е онова, за което самата тя се мисли.

— А има само един начин за проверка, нали?

— За съжаление, да.

— Но няма да я държите тук, нали?

Отначало не отговори.

— Всичко ще бъде преместено с време и скрито отново. Седлиц си изигра ролята.

— На капан.

— Така е. Капанът трябваше да бъде сигурен, примамката — реална. Щяха да усетят, ако статуята не бе тук. Затова трябваше да изиграем играта до край — с преструвките и всичко останало.

Клодия Стърн запищя отново, още по-силно, сетне изведнъж настъпи тишина.

— Да вървим — подкани ме Бартек. — Време е.

Стояхме в църковното гробище. Бартек коленичи, разчисти снега от надгробен камък, показа се черно-бяла снимка на мъж на средна възраст с официален костюм.

— Останаха няколко трупа — обадих се аз.

Бартек се усмихна.

— Това е костница в църковен двор с гробище — каза той. — Няма да е трудно да си намерят мястото. И все пак не е добре, че Брайтуел не остана жив.

— Изборът беше мой.

— Мартин се страхуваше от него, знаете. С пълно право при това. Брайтуел каза ли ви нещо, преди да умре?

— Закани се, че отново щял да ме намери.

Бартек постави ръката си върху моята и леко я стисна.

— Вярата е за всички, всеки има право да вярва и да се надява. Преди смъртта си Мартин ми възложи нещо относно вас. Нареди ми още да ви предам следното: ако някой някога е изкупвал, значи комплексно изстрадал греховете си — без значение колко тежки са били те, — това сте вие. Имам предвид изкупление посредством дела, възстановяващи нечия справедливост. Заслужено или не, били сте наказан предостатъчно. Не добавяйте към тази тежест, наказвайки се сам. На този свят винаги ще има подобия на Брайтуел. На свой ред винаги ще има мъже и жени, подготвени да им се противопоставят — на тях и на всичко онова, което те представляват тук, на земята. Но след време вие няма да сте вече сред тях. Ще получите заслужената си почивка, с камък като този над главата. Ще ви бъде дадено да се съберете с онези, които обичате и които са ви обичали в ответ.

Замълча за миг и добави:

— Но помнете: за да бъдете истински опростен, трябва да вярвате в самото опрощение и възможността да го получите. Длъжен сте да си го поискате и то ще ви бъда дадено. Разбирате ли ме какво говоря?

Кимнах. Очите ми горяха. Усещах, че се връщам в детството, за да чуя онези думи, казвани в тъмни изповедални, пред невидими отци и Господ Бог, който е все така величествено ужасяващ във всемилостта Си.

— Простете ми, отче, живял съм греховно…

И тогава думите просто потекоха от мен в гореща надежда, че се пречиствам от всичко вършено досега, че се освобождавам. Изля се поток отдавна натежали, може би осмислени прегрешения, вини, съжаления — излизаха от мен, отделяха се от тялото ми, сякаш получили осезаема форма ракови образувания. След време чух две думи, а лицето на Бартек бе съвсем близо до моето, когато ги прошепна в ухото ми:

— … te absolvo[45]… — рече той. — Чуваш ли какво казвам? Простено ти е.

Чувах го, но не вярвах.