Черният ангел

Глава осма

Градецът Седлиц е на около четирийсет мили от Прага. Навремето отегченият пътешественик, допълнително разочарован и от безинтересните предградия, вероятно не би склонил дори и за малко да спре тук, а би продължил към недалечния и много по-известен град Кутна Хора. Растейки, на практика последният постепенно приобщавал Седлиц, превръщайки го почти в част от себе си. Да, но невинаги е било така, защото тази част от старото кралство Бохемия е била в Средновековието един от най-благодатните източници на сребро в света. Някъде към края на тринайсети век тук добивали една трета от нужното на Европа сребро, иначе местните сечели сребърни монети още през десети век. Среброто привличало мнозина като магнит, превръщало района в сериозен съперник на икономическото и политическото могъщество на Прага. Отвсякъде тук се стичали авантюристи, интриганти, търговци и занаятчии. А има ли власт и мощ някъде, там неизбежно се появяват и представители на единствената Сила, която стои над всички други. Където има богатства, там е и Църквата.

Първият цистерциански манастир бил основан в Седлиц през 1142 г. от Мирослав Симбургски. Монасите дошли от Валдсасенското абатство в Горния Палатинат, привлечени от залежите на сребърна руда, докато Валдсасенското било едно от свързаните с добива на руди семейства Моримонски манастири. За тяхна си чест цистерцианците имали доста прагматично отношение към богатството и натрупването му. И вероятно самият Господ Бог е гледал благосклонно на тяхното трудолюбие, защото именно към края на тринайсети век сребърна руда била открита и в землищата на първия им манастир, а влиянието на ордена започнало бързо да нараства. За беда Божието внимание, изглежда, се отклонило към други места, защо в самия край на века манастирът бил разрушен от враждебно настроени и зли люде. Бил възстановен, но само за да бъде отново и отново опожаряван и опустошаван, а този процес достигнал кулминация в един истински погром през 1421 г., когато го сринали до основи. Това нападение белязало и началната поява на Вярващите.

Седлиц, Бохемия

21 април 1421 г.

Глъчката на битката постепенно затихваше. Манастирските стени вече не се тресяха ужасяващо под външния напън. Малко по малко ветрецът разсейваше финия сив прах, дето падаше на подобни на кълба сивкав дим талази и се стелеше по белите раса на монасите, лепеше се по тонзурите им, превръщайки младите в стари, а възрастните в още по-възрастни. На юг все така пламтяха далечни огньове, а редиците с телата на мъртвите зад гробищната врата ставаха все по-дълги. Но нападателите отвън не си отиваха, стояха на място, железните им редици притихнали, навъсени, изчакващи. Вонята ставаше нетърпима, но пък монасите отдавна бяха привикнали с нея — след дълги години общение със смъртта. Защото гробниците бяха препълнени с кости, подредени досущ дърва за горене, а гробовете постоянно променяха съдържанието си. Изравяха старите тленни останки, те отиваха в костницата, на освободените места погребваха новите мъртъвци в постоянен цикъл на тленност в движение — заравяне, разпад и отново поява на белия свят. А задухаше ли вятърът откъм изток, към вонята на гниещата плът се прибавяха отровните пари на разтопена руда. Тогава принудените да работят на открито дълго и мъчително кашляха, раздирайки гърди и плюейки кръв, а пръските й изпъкваха по белите роби.

Игуменът на Седлиц стоеше на прага на килията си, в сянката на голямата манастирска църква. Бе наследник на прочутия абат Хайденрайх, дипломат и кралски съветник, починал преди век, но успял да превърне манастира в център с влияние, власт и богатство. За целта му бяха помогнали намерените на манастирските земи залежи на сребърна руда. Така поверената му институция натрупа голямо имане, но докато той я управляваше, монасите никога не забравяха дълга си към низвергнатите и бедстващи Божи чада. И не мина много време от разработването на залежите, на видно място бе построена болница, край нея се извиси голяма катедрала, покрай миньорските селища под ръководството на Хайденрайх изникнаха множество параклиси. Монасите благославяха новородените, погребваха мъртвите, нямаше критики, нямаше оплаквания. Каква ирония само се оказа заложена в Хайденрайховите успехи, казваше си в този миг игуменът, именно в неговите напредничави и богоугодни дела се крият зародишите на днешните ни нещастия.

Защото именно богатствата на манастира и землищата наоколо като магнит привличаха какви ли не сили, на първо място католическите и техния тогавашен лидер немския император Сигизмунд, още свещен западен император и претендент за трона на Бохемия. Тежковъоръжените му армии се бяха появили преди време, бяха се разположили в лагери около Кутна Хора и усилията на игумена някак да ги отдалечи от манастира и да утоли апетитите им дълго се бяха оказвали еднакво несполучливи. Прочутите къде ли не богатства на Седлиц бяха огромно изкушение за всички, а от Прага вече на няколко пъти идваха братя от Картузианския орден да молят за убежище. Техният манастир бе разрушен още преди няколко години по време на набезите след смъртта на крал Венцеслав IV. Сега и над Седлиц отново бе надвиснала голяма опасност, разрушението му изглеждаше неизбежно; настървени за плячка, нападателите нямаха друга цел, освен да грабят.

Всъщност началото на тези събития се криеше в екзекуцията на реформатора Ян Хус, изгорения на клада проповедник и идеолог на чешката Реформация. Игуменът познаваше Хус още навремето, като ръкоположен магистър в Пражкия университет, където бе станал декан на философския факултет, по-късно и ректор. Беше останал силно впечатлен от пламенното му слово. И все пак реформистките му уклони се бяха оказали опасни, така мислеше поне днес игуменът. През 1402 г. Хус бе поел поста на първи проповедник във Витлеемската църква в Прага, основана може би десетилетие преди той самият да оглави реформисткото движение — още една голяма грешка в очите на игумена. Но Хус все пак бе личен изповедник на кралицата и по онова време само глупак би се осмелил да го напада. Във всеки случай в онзи исторически момент бяха възникнали и други проблеми, дори по-належащи, тревожни и будещи размисъл, сред които не на последно място все по-растящите сблъсъци и претенции на трима различни папи: Йоан XXIII от италианска страна, принуден да бяга от Рим и да търси спасение в Германия; Григорий XXII от френска страна и Бенедикт XIII от испанска страна. Последните двама бяха вече детронирани като първосвещеници, но отказваха да приемат факта. Църквата изживяваше огромна, почти безпрецедентна криза и настояванията на Хус Светото писание да бъде проповядвано на чешки, а не на латински, големите служби да се водят също на чешки, Библията да бъде преведена неизбежно доведоха до официалното му заклеймяване като еретик. Още повече го нападаха заради това, че е последовател на прочутия английски богослов Уиклиф, докато накрая непочтеният Йоан XXIII го нарече Антихрист — позиция, с която нашият игумен не бе особено съгласен, поне в душата си и пред собствената си съвест. Така или иначе последвалото събитие не го изненада: Хус бе отлъчен от Светата църква.

Призован от самия Сигизмунд да се представи пред Събора в германския град Констанц през 1414 г. и там да изложи своите идеи, реформаторът се яви само за да попадне в затвора и да бъде осъден за ерес. Отказа да се покае и през 1415 г. го отвели на Дяволския трон, всъщност мястото на екзекуцията му в една ливада. Съблекли го гол, завързали ръцете и краката му за кол с мокри въжета, врата му приковали с верига, излели отгоре му летливо масло, до шията го затрупали със съчки и слама. Половин час бил нужен пламъците да се разгорят, огънят да прихване. Но историческата истина е, че Хус е починал вследствие на задушаването от лютивия черен дим. Сетне накъсали тялото му на парчета, начупили костите, а сърцето му изпекли на огъня. Останките изгорили в пещ, прахта изхвърлили в разпорения търбух на заклано кастрирано биче, което хвърлили в Рейн.

Игуменът бе свидетел на тези събития, макар и от разстояние. Знаеше, че всичко станало преля чашата за привържениците на Хус в Бохемия — хуситите, както ги наричат и до днес. В огромното си мнозинство те се заклеха да защитават учението му до последна капка кръв. Сетне срещу тях бе обявен кръстоносен поход и Сигизмунд изпрати в Бохемия армия от 20 000 тежковъоръжени воини, за да ги вразуми и потуши недоволството им, което междувременно прерасна във въстание. Предвождани от Ян Жижка, безсмъртния в сказанията от онова време едноок рицар, хуситите обаче разгромиха Сигизмундовите сили. Жижка е легенда и до ден-днешен: различни писмени източници твърдят, че превръщал конските каруци в бойни колесници, а бойците си наричал Божи воини.

Но докато Сигизмунд ближел раните и обмислял следващия си ход, нещата поеха нова насока и се стигна до сключване на споразумение за мир. В Бохемия хуситите призоваха всички да приемат Четирите им догми на вярата, които наред с други неща предполагат духовенството доброволно да се откаже от богатства, имоти и светска власт — нещо, с което нашият игумен не можеше да се съгласи изцяло. А несъгласните с догмите нямаше да бъдат пощадени Тогава хуситски войски се появиха и в Седлиц и обкръжиха манастира. Същия ден гражданството на Кутна Хора масово се стече пред обителта да моли за пощада, тъй като бе добре известно, че навремето последователи на Ян Хус в града бяха хвърляни живи в шахтите на мините. Гражданите се бояха, че ще има кървава отплата, и затова раболепно паднаха на колене пред въоръжените хусити, молейки за прошка и милост. Игуменът слушаше от килията си, когато двете страни заедно запяха Те Деум — благодарствения хвалебен химн „Тебе, Господи, славим!“ — в знак на примирие, а вътрешно се отвращаваше от лицемерието на жеста. Защото знаеше: хуситите няма да нападат и ограбват Кутна Хора — мините и монетните дворове са прекалено ценни, там са и повечето от ресурсите, нападателите просто ще си ги присвоят. И двете страни се преструваха, игуменът отлично съзнаваше, че няма да мине много време и те отново ще се хванат гуша за гуша в грозно единоборство за голямото богатство на града.

Сетне хуситите се изтеглиха на известно разстояние от манастира, разположиха лагери, а когато се смрачи, запалиха и огньове. Игуменът знаеше, че рано или късно те неминуемо ще нападнат обителта и сред стените й няма да оставят никого жив. Мъчеха го гняв и съжаление, защото истински обичаше своя манастир. Бе един от неговите основатели и строители, всеки положен на мястото си манастирски камък носеше за него особен смисъл. Параклисите, голямата църква, олтарите — тези места за молитва и размисъл бяха пропити с чиста и свята духовност. Строгият им аскетизъм бе постоянно предупреждение срещу слабостта на духа и отклоненията от молитва и Вяра. Манастирската църква, най-голямата по тези места, бе построена във формата на латински кръст в изящна хармония с околната природа, най-вече долината на местната река, тъй като основната й ос или долното рамо на кръста ориентираха олтара и пространството пред него в посока на речното течение, а не на изток. В същото време църквата представляваше усложнен вариант на подготвените от основателя на ордена Бернар от Клерво оригинални планове и затова в себе си носеше още и любовта му към музиката. Тази любов се изразяваше най-вече във вяра в мистиката на цифрите на базата на Свети-Августиновата теория на музиката и приложението й в пропорциите на една сграда. Изчистената форма и равновесието са израз на свещената хармония и затова на практика манастирската църква „Успение Богородично и Св. Йоан Кръстител“ бе прекрасен, безгласен химн в прослава на единствения Бог; всяка колона в нея — безмълвна нота, всяка изящна арка — Те Деум.

Сега обаче тази чудесна сграда бе заплашена от пълно разрушение, макар че в своята простота и отсъствие на ненужни украси тя символизираше именно онези идеи и качества, които реформистите би трябвало да ценят най-високо. Продължавайки да мисли за предстоящите нещастия и без да съзнава какво в действителност прави, игуменът провря ръка в гънките на своето расо и от вътрешен джоб извади малък камък. Затворено вовеки в него, вкаменено сякаш от погледа на Василиск, се намираше мъничко същество, непознато на игумена — не приличаше на нито една земна твар, било тя пълзяща по земната повърхност, било обитаваща моретата. Далечно напомняше за охлюв, само че черупката бе по-голяма, а спиралата й — по-гъста. Беше му подарък от един от манастирските работници, този богоугоден човечец го зърнал, докато вадел баластра от реката. Известно бе, че тукашните земи са някогашно дъно на големи морета, а игуменът, който харесваше камъчето със затворената в него Божа гадинка, често се питаше дали тя някога е обитавала морските дълбини, преди принудително да се озове на сушата, за да намери тази си участ. А може би е реликва от Големия потоп? И ако е така, къде ли е нейния другар, защото нали всички живи твари в Ноевия ковчег били по две — чифтосани? Може би е изгубен някъде другаде по широкия свят? Но тайно в себе си игуменът се надяваше, че това не е вярно. Много го харесваше и ценеше, съзнаваше, че е нещо единствено, уникално по рода си. Намираше го още за тъжно и красиво олицетворение на преходността на живота и тленността на нещата в него. Минало му времето някога си, отзвучало, а сега ето — идва неговият собствен ред, нали? — мислеше свещенослужителят, предчувствайки края.

Страхуваше се от хуситите, но знаеше, че има и други врагове на манастирската святост, а то е само въпрос на случайна неизбежност кой от враговете първи ще посегне с тараните да удари портите на обителта. До ушите му бяха стигнали слухове, усещаше, че може и да са предназначени специално за неговите уши: приказки за наемници, на китките носели таен знак — клеймо, за да се разпознават едни други, а той бил двузъбец — вила с два шипа. Начело им вървял предводител с особено петно в едното око, по петите му постоянно ходел помощник — дебел, демоничен човек, разплут и подпухнал. Не било ясно кого точно обслужват тези наемници, източниците му също не знаеха, но игуменът се досещаше. Използват поредното знаме или кауза, за да прикриват зад тях истинските си цели, а същинската им лоялност се крие в студен, мълниеносен огън, който погубва всичко по пътя си, за да остави след себе си единствено прах и пепел. Игуменът знаеше още и какво търсят те. Въпреки думите на хора невежи в манастира отдавна нямаше Бог знае какви богатства. Най-ценното му съкровище — направена от позлатено сребро дарохранителница — бе поверено на съхранение на братята августинци в Клостернойбург още преди шест години. Онези, които искаха да го нападнат с цел грабеж, щяха да намерят много малко от гледна точка на светски ценности.

Игуменът обаче съзнаваше, че предводителят на онези наемници не се интересува от подобна незначителна плячка.

Затова и отдавна се бе подготвял за неизбежното, още повече че усещаше приближаването на фаталния час. Сега от време на време монасите чуваха далечни заповеди, до ушите им долитаха и стоновете на люде измъчвани и умиращи кажи-речи току пред манастирските порти. Но изпълнението на задачата не спираше. Бяха оседлали коне, впрегнали други в голяма покрита каруца, едната от общо две, нарочно направени по поръчка на игумена. В момента тя стоеше пред скрит в градината манастирски изход с дълбоко затънали в калта колела. Много тежък бе товарът в нея, затова беше така. Конските очи бяха широко отворени, добичетата дишаха тежко, сякаш се досещат за важността на възложеното им бреме и предстоящата опасност. А времето наближаваше.

„Присъда тежка виснала е върху теб… Наказал те е Той да…“

Ерес, помисли си игуменът, когато в ушите му, сякаш неканени прозвучаха тези слова. Достатъчно бе да заловят в него „Книгата на Енох“ отхвърлена и обявена за фалшиво Писание и инструмент на голямата Схизма, за да го екзекутират. Затова бе положил големи усилия и специални мерки бе взел, че да бъде сигурен в едно: този източник да остане скрит. И въпреки всичко в неговото съдържание бе намерил множество отговори на въпросите, които постоянно го измъчваха. Сред тях бе естеството на ужасното, но същевременно красиво творение, което му бяха поверили да пази. И ето, сега върху му падаше дългът и задачата да го скрие още по-добре.

„Низвергнат в Мрака да бъде… Замеряйте го с камени остри… та в Бездната нека се върне… и тамо вовеки нека потъне… Ликът му нека скрит за Светлината остане… В Деня на Страшния съд самата Геена Огнена да го погълне…“

Игуменската килия бе в самото сърце на концентричните манастирски укрепления. В първия кръг, където сега стоеше той самият, бяха манастирската църква, предназначена само за посветените братя от ордена, сграда с неговото жилище и сводестата галерия около първата вътрешна ограда. В обратната спрямо реката страна на църквата се падаше Вратата на мъртвите и тя водеше в двора. Нея смятаха за най-важната порта, бе украсена с фини детайлни скулптурни групи, в отчетлив контраст с простотата на останалата манастирска архитектура. Носеше символично значение като връзка между земния и вечния живот, между нашия свят и другия. Игуменът често се бе надявал, че един ден и той ще мине през нея по пътя си към Отвъдното, за да бъде погребан наред с другите благочестиви отци. Онези братя, които по негово лично нареждане се бяха измъкнали от обителта скришом, имаха нареждане да се върнат, когато всичко приключи, и да потърсят тленните му останки. Ако Вратата на мъртвите е все още на мястото си, ще го изпроводят през нея към вечния му път, ако ли не, тогава ще потърсят подходящо и достойно за него място, за да го положат сред манастирските руини и близо до така обичаната от него църква. Така им беше наредил.

Вторият кръг принадлежеше на посветените братя, там бяха килиите им, манастирската житница и осветеният парцел земя недалеч от църковния портал, на който отглеждаха зърното за изпичане на нафората. Третият кръг бяха външните стени, църквата за миряните от ордена, външните богомолци и пилигримите. Там се намираха още спални килии, градини и главното манастирско гробище. От висотата на мястото пред вратата на килията сега игуменът обърна очи към пазещите обителта външни стени. Контурите им ясно изпъкваха дори и в мрака — на фона на заревото от далечните огньове на лагеруващите въоръжени хора. Замисли се и си рече, че наподобяват видение Адово. Игуменът не вярваше в тезите, че вярващите бива да се сражават помежду си, използвайки като претекст самия Господ Бог; ненавиждаше онези, които убиваха в името на Всеопрощаващия Бог; още по-противни му бяха трети, дето използват Божието име, за да се сдобият с повече и повече от дадената им власт. Понякога си казваше, че е в състояние да разбере гнева на хуситите, макар че тези си мисли пазеше само за себе си. Знаеше, че онези, кои го споделят подобни мнения, най-често заплащат за дързостта си със строшени на колелата за мъчения кости. Или пламтейки на кладата.

Сега чу доближаващи се стъпки. Бе млад послушник, запасан с меч, а расото му бе замърсено, очевидно бе носил тежести и работил в калта.

— Всичко е готово — тихо докладва той. — Слугите питат дали да обвият конските копита с чували и да сложат парцали на юздите? Опасяват се, че шумът може да привлече войниците. А вие…?

Игуменът не отговори веднага. Досещаше се, че младежът го вижда още и като просто човек, комуто е предложен шанс за спасение и той се изкушава да се измъкне от капана и скорошната гибел. Помисли малко, сетне въздъхна дълбоко и както и впрегнатите в каруцата добичета прие кръста си със смирение.

— Не — отсече той. — Няма да има нужда да се заглушават копитата, нито да се завиват юздите. Бързина е нужна, нужно е и да се вдигне съответният шум.

— Но ще ги чуят, сетне ще ги заловят и убият?

Игуменът се взря в лицето на послушника, нежно потупа младежката буза.

— Да бъде волята Божия, синко. Както Той реши, така и де бъде. Сега върви и със себе си вземи колкото хора е безопасно да отведеш.

— Но вие, отче игумене?

— Аз…

Думите му прекъсна силен лай на кучета във външните кръгове. Множеството от защитниците на манастира вече бяха напуснали, сега само тези животни пазеха втората и третата стена. Но какво можеха да направят те, пък и лаят им бе по-скоро панически, дори истеричен. Осезаемо усещаше страха им, сякаш отвън се въртят вълци, на път да влязат и да ги разкъсат. Младежът изтегли меча.

— Елате с мен — рече той. — Войниците идват…

Сега игуменът усети, че тялото му не го слуша, не е в състояние да направи и крачка. Нозете му не се подчиняваха на волята и на командите на мозъка, а ръцете му ситно затрепериха. Нормален човек не бе в състояние да изплаши така кучетата. Затова бе заповядал да ги отвържат — псетата ще ги усетят и ще предупредят монасите за приближаването им.

И тогава двойните порти на най-външната стена политнаха навътре, сякаш неземна сила ги блъсна. Едната се откачи от дебелите колкото човешка ръка панти и падна сред група дръвчета, другата остана увиснала, безсилно разлюляна като пияница след нощен гуляй. Кучетата наскачаха в отвора, по-бавните тутакси рухнаха, поразени от долетелия отвън рояк стрели.

— Не. Но ти върви — нареди игуменът. — И непременно да откараш каруцата до пътя.

Младият мъж хвърли последен поглед към зеещата отвъд порта и побягна. Обърна се веднъж, тогава игуменът видя и мъката в очите му. На негово място застанаха двама слуги, носеха алебарди и бяха от най-старите в обителта, силно привързани към нея. Намираха се тук не само защото бяха прекалено недъгави да бягат надалеч, а и от чисто човешка лоялност към игумена.

Постепенно, бавно от мрака изникна група конници, те прекосиха прегради и стени, влязоха в най-вътрешния кръг. Повечето носеха обикновени брони, нагръдници и гръбни плочи, защита на слабините, набедреници и налакътници. Трима имаха цилиндрични шлемове с повдигнати наличници, чертите им почти неразличими зад т-образните отвори. Останалата сган бе дългокоса, със сплъстени, увиснали над очите кичури, които прикриваха лицата им почти толкова, колкото и на онези с шлемовете. От седлата им висяха човешки глави и останки — скалпове, ръце, гирлянди от нанизани на връв уши. Конските хълбоци бяха потни, замазани с нечистотия, в очите на животните бляскаше налудничав огън. Един-единствен бе пешак. Блед и много дебел, с подут и подпухнал, покрит с ужасяващи на вид пурпурни буци врат, тон бе нахлузил грубо направена от отделни кожени плочки ризница, непохватно съединена и размъкната поради уродливото му и непригодно за нормална броня тлъсто тяло. По сходен начин си бе направил защита за дебелите бедра и пищяли, но направо удивително, главата му бе гола. Кожата му бе бледа, бяла до прозрачност, с почти женствени черти на лицето и големи зелени очи. В ръка държеше отрязана женска глава, пръстите му стискаха косата. Игуменът разпозна разкривения в нечовешка предсмъртна болка лик: беше на една тиха луда, която постоянно просеше пред манастирските порти и не бе имала съобразителността да избяга дори и при първата битка. Конниците настъпваха бавно и заплашително, сега вече игуменът разпозна грубо нарисувания по седлата им символ — червен двузъбец, начертан с кръвта на многобройните им жертви.

От средата на групата напред излезе водачът. Яздеше черен кон с бронирани наочници с шип на челото и предна гръдна броня по тялото, украсена в черно със сребристи жилки. Ездачът бе целият обкован в черна стомана, на гърдите — ризница, на главата — шлем с наочник, на раменете, лактите и коленете — свивна броня, на ръцете — метални ръкавици с дълги защитни ръкавели; допълнителни плочи и плетена мрежеста броня там, където завършва гръдната защита и започват набедрениците, големи черни шпори. Единственото му оръжие бе дълъг меч, увиснал в ножницата.

Игуменът коленичи и скръсти пръсти за молитва.

— Какви са тези? — прошепна един от слугите. — Мъжете на Ян ли са?

Игуменът намери достатъчно слюнка в устата си, за да навлажни пресъхналите си, напукани устни и да прошепне:

— Не, не са на Ян, нито пък са мъже или човеци.

В същия миг му се счу, че някъде зад гърба си долови потракването на каруцата. Колелата й затрополяха по камъни, може би кочияшът е успял да я изкара? Сетне конските копита, изглежда, стъпиха на трева, шумът стана недоловим, после се чуха отново — този път на твърда пръст. Значи вече бяха на пътя. Тогава ритъмът на движение стана по-динамичен, песента на колелата по-силна, значи бързаха да увеличат разстоянието между себе си и манастира.

Водачът на конниците вдигна ръка високо, сетне посочи. Шестима тутакси се отделиха от голямата група и заобиколиха църквата, за да подгонят бягащите. Други шестима слязоха от конете и обградиха водача. Тогава бавно обградиха игумена и слугите. Всичките носеха арбалети със запънати стрели, готови за стрелба. Бяха по-малки и по-леки от онези, които игуменът познаваше, имаха и особен механизъм за запъване на стрелите, носеха множество такива в колчани на коланите. След кратка команда няколко от тях изсвистяха, двамата верни слуги рухнаха поразени.

Предводителят сръга коня в хълбоците с черните шпори, животното пристъпи още напред, сянката му падна върху коленичилия свещеник. Сега бе толкова близо, че пръски от потната пяна по устата му полетяха към лицето на стария игумен. Онзи вдигна ръка, свали шлема, подаде го на един от воините. Отдолу имаше черна качулка, тя прикриваше косата и част от лицето. Държеше го наведено и извито встрани така, че монахът да не го вижда.

— Къде е тя? — попита той.

Гласът му бе дрезгав и груб от бойните викове.

— Тук нямаме нищо ценно — отвърна игуменът.

Изпод черната качулка долетя особен звук. Човек би могъл да го сбърка със смях при положение, че змията е в състояние да придава хумористични нотки на съсъка си. Онзи на коня започна да сваля ръкавиците.

— Вашите мини ви направиха богати — заканително рече той след малко. — Едва ли сте похарчили всичко за черковни боклуци и дрънкулки. Зная, че притежавате някои много ценни неща, но те имат стойност за други, не и за мен. Аз само едно нещо търся и ти знаеш кое е то.

Игуменът се изправи, пристъпи напред. И с дясната ръка сграбчи кръста, който висеше на шията му.

— Вече го няма — каза той глухо.

В далечината се чу диво цвилене, прозвучаха звънки удари на метал в метал, ехото се понесе надалеч. Знаеше, че неговите хора се опитват да запазят товара. Но сигурно беше късно. Трябвало е да ги отпрати по-рано. И тогава планът му нямаше да бъде разкрит така бързо. А може би…

Водачът се наведе напред над конската глава. Вече не носеше ръкавици. На лунната светлина се мярнаха пръстите му, целите нашарени с белези. Вдигна глава и се заслуша в предсмъртните викове на монасите, докато изпратените от него главорези ги доубиваха.

— Ненужно умряха — обади се той отново. — А кръвта им на тебе ще тежи. Върху тебе пада.

Игуменът стисна кръста още по-здраво и силата му бе такава, че кръв изби и прокапа от пръстите му, сякаш потвърждаваше думите на конника пред него.

— Върнете се в Ада, където ви е мястото! — извиси глас той.

Водачът повдигна бледи ръце към качулката, внимателно свали грубата материя от лицето си. Под черната коса чертите му бяха правилни, изящни, на белезникавата лунна светлина кожата му сякаш засия. Протегна ръка встрани, един от воините му подаде арбалет. Сега игуменът ясно видя приличният на бяла резка белег в дясното око и в последните си минути му бе дадено да зърне Божия лик.

— Никога! — гневно откликна водачът и монахът чу избръмчаването на металната тетива, част от секундата по-късно стоманата прободе гърдите му.

Политна назад, свлече се по стената до вратата на килията и остана там със светлия Божи лик в помръкващите очи. Водачът даде нов сигнал с ръка, войниците наскачаха от конете и се втурнаха към църквата и помещенията от вътрешния кръг, а тежките им стъпки заехтяха по камъка под сводестите тавани. Малка група монаси и въоръжени слуги изскочи иззад църквата и се опита да спре насилниците в неголямото пространство.

Още време… — шепнеше тежко раненият игумен. — Повече време ни е нужно…

Монасите му с помощта на неколцина здрави прислужници оказваха достойна съпротива на нападателите и засега ги задържаха на прага на черквата.

Господи, о, Боже — дай ни още мъничко време — молеше се с последни сили на глас игуменът. — Само мъничко време…

Предводителят на главорезите погледна към свляклото се на плочника тяло и се заслуша в думите му. Умиращият виждаше, че войниците постепенно надделяват над защитниците на обителта и успяват да ги обкръжат. Видя и невероятното: един, сетне още един от нападателите полазиха нагоре по стената, същински гущери, минаха по тавана на сводестата арка надолу с главата като мухи и слязоха зад гърба на защитниците, където стръвно ги нападнаха. Не се удиви, знаеше какви са, откъде идват. Неговите хора падаха един по един, прободени, заклани, с разпрани кореми.

Игуменът зарида за тях, а в следния миг студеното острие на стрела допря челото му. Над него се беше надвесил отвратният помощник на водача — онова разплуто и сякаш отровно подобие на човек с отворена уста и наведена глава, сякаш се кани да целуне любимо същество.

— Зная те кой си — прошепна игуменът. — Никога няма да намерите онова, което търсите…

Бледият пълен пръст се затегна на спусъка на арбалета.

Този път умиращият не чу звука на метала.

Идва осемнайсети век и чак тогава цистерианците от Седлиц успяват да започнат възстановяването на обителта. Работят с все сили, като първо хвърлят всички усилия да реставрират в предишната й красота църквата „Успение Богородично“, полуразрушена след хуситските войни, останала без покрив и странични стени. Този път около игуменската сграда издигат в кръг седем параклиса, а бароковите църковни интериори навсякъде са изпипани вещо, с истинско, изящно изкуство, макар и засега те да не са достъпни за обикновените миряни.

И все пак тази удивителна църква, може би най-внушителната от своя тип в Чешката република, не е най-интересният аспект на Седлиц. Недалеч от църковната сграда минава мъничък кръстопът на манастирски пътеки, а в средата му има стълб с надпис и стрелка. Последвайте посоката, която тя сочи, и ще стигнете до центъра на разкаляно гробище, а в него се издига малка и сравнително скромна сграда, която е също Божи дом — църквица на име „Вси светии“. Тя е строена през 1400 година, реставрирана е през седемнайсети век, а през осемнайсети — преустроявана от прочутия архитект Сантини-Айхел, маестро на чешкия барок, автор и на реставрацията на „Успение Богородично“. В нея сега се влиза през пристройка, добавена, когато архитектът открил, че фасадата на оригиналната структура се накланя. Стълбище отдясно води до едноименен параклис, където някога богомолците палили свещички за душите на погребаните в двете кулички зад църквицата. Дори и на светлината на приветливо пролетно слънце едва ли ще обърнете особено внимание на „Вси светии“, особено ако се намирате в автобус с климатик на път за Кутна Хора. Все пак очакват ви забележителностите на този чудесен град, същински чудеса на живо, с тесните древни улички, съвършено запазените сгради и литургията в издигащата се над всичко останало катедрала.

Обаче външният облик на „Вси светии“ заблуждава, църквата не е онова, което ще зърнете отвън. Защото всъщност тя се състои от две отделни части. Първата — същинската църква — е над земята, втората, известна като „Христос в Гетсиманската градина“, е под нея. И докато онова, което е над земята, е паметник на надеждата за един по-добър живот отвъд земния, намиращото се под нея е доказателство за преходността на всички тленни неща. То е място странно, необичайно, крипта — място погребано, така да се каже, а отидете ли веднъж там, повече никога няма да го забравите.

Според легендата Индржих, един от игумените на Седлиц, донесъл от Божи гроб чувал пръст и я разпръснал в манастирското гробище. Малко по малко братята започнали да възприемат гробищната земя като осветена и хора от всякакви краища на Европа искали да бъдат погребани там, наред с жертвите от чумни епидемии и от многобройни, водени около светата обител сражения. Гробището се препълнило, костите на покойниците били толкова много, че накрая се наложило някакви мерки да бъдат взети. И през 1511 г. с тази задача бил натоварен един от братята — полусляп монах. Той събирал черепите и ги подреждал на пирамиди и така положил основата на делото, което довело до създаването на прочутата днес костница на Седлиц. В годините на реформите на император Йосиф II манастирът бил купен от далечен член на рода Шварценбург, обаче костницата продължавала все така да расте. Поканили дърворезбар на име Франтишек Ринт да участва в продължаващото й разширение, той пък дал пълна свобода на въображението си и от останките на близо 40 000 души създал истински монумент на Смъртта.

Днес от тавана на костницата виси огромен полилей с множество черепи, последните са разположени като чаши за свещите му, всеки от тях лежи върху тазови кости, а под горната челюст е закрепена раменна кост. Там, където на традиционните полилеи се намират деликатните кристални висулки, тук вертикално висят бедрени кости, а черепите са свързани с централния ствол посредством система от прешлени. В нея са използвани и други кости, големи и малки, по същия принцип е създадена и централната опора, по подобен начин са украсени и веригите, които държат цялата конструкция към тавана. От двете страни на полилея се извисяват основните арки на костницата, а те на свой ред са опасани от редици черепи, всеки от които между челюстите държи кост. В средата на пода са подредени четири черепни пирамиди във формата на квадрат под полилея, при това са разположени така, че във всеки от краниумите може да бъде поставена по една свещ.

Има и други удивителни творения. Едно от тях е направена от кости дарохранителница също с череп в централната си част; от нея радиално излизат бедрени кости, а между тях са навързани различни фигури от прешлени и по-малки костици. Кости има и по дървената рамка, около която се държи дарохранителницата, а базата й е във формата на латинската буква „U“, завършваща с черепи и от двете страни. Сред другите подобни творения се намират вази, венци и чаши — всичко е направено от човешки кости. Дори и гербът на рода Шварценбург е изпълнен в същия стил с корона от черепи и тазови кости на върха. Костите, за които приложение не е било намерено, са подредени на големи купове под каменните арки.

Това е дом на мъртвите, тук те почиват във вечен покой.

Тук има съкровища — видими и невидими.

Тук е изкушението.

Тук е и Злото.

Глава девета

Прозорците в това помещение бяха покрити със здраво прикрепени в стените метални плочи, непропускащи естествената външна светлина. На маса или може би тезгях имаше парчета от човешки кости: ребра, лакътни и лъчеви, частици от череп. Въздухът бе спарен, миришеше на нечисто, но най-неприятното бе острата миризма на стара урина.

Под тезгяха стояха четири или пет дървени кафеза, в които е било пренасяно нещо, сега в тях бе останала само сламата и опаковъчната хартия. Пред отсрещната стена, отдясно на затъмнен прозорец бе поставена масичка с подпора. И на нея имаше черепи, но без долните челюсти, а под горните бяха закрепени кости. Стори ми се, че са раменни, но не бях сигурен. Всички черепи бяха пробити отгоре, а в дупките — затъкнати свещи. Те горяха, осветявайки поставената зад тях фигура.

Беше черна, висока не повече от 60-70 сантиметра, изглеждаше сътворена от човешки и животински останки. Една от тях бе голямо птиче крило, от което грижливо са били свалени кожата и перата. Костите бяха умело разположени в позиции то да изглежда разперено, сякаш съществото, комуто крилото принадлежи, се готви да излети. Самото крило бе прикрепено към част от гръбначен стълб с неголям гръден кош. Хрумна ми, че би могло да е от дете или маймуна, но далеч не бях сигурен. Отляво на гръбначния стълб вместо второ крило бе монтирана дълга ръка с всичките си съставни кости, дори и до най-мъничките на пръстите. Ръката бе повдигната, сочеше нагоре, завършващите с остри нокти пръсти се бяха свили в подобие на юмрук. Десният долен крайник наподобяваше заден крак на котка или куче, съдейки по ъгъла на ставата. Левият бе видимо подобен на човешки, но бе скъсен и недовършен, виждаше се промушената в него носеща тел.

Този хибрид на човешко с животинско бе най-силно изявен в главата, несъразмерна по големина с тялото. Какъвто и да бе създателят на фигурата, изкуството му видимо отговаряше на деформацията на визията му, а вероятно и на други неща. Приближих, захванах се да го разглеждам още по-внимателно. Налагаше се. Множество други създания са били използвани в направата на това творение, а често техните части преливаха умело една в друга. Половин челюст от примат бе грижливо прикачена към друга половинка — детска. Горната част на лицевата площ между челюстите и челото бе изградена с помощта на частици от бяла кост и птичи глави. На върха от човешки череп стърчаха рога — единият бе като закърнял или недоразвит, напомняше израстък на главата на сърне. Другият бе дълъг и извит като на коч — първо назад, сетне напред и почти докосващ ключицата на тази псевдо статуя.

— Тоя тип реши ли да дава стаи под наем, значи здраво ще нагази в лайната — опита се да се пошегува Ейнджъл.

Луис не отвърна нищо, мълчаливо разглеждаше един от черепите върху тезгяха. Наведе се, почти завря нос в очните му дупки.

— Изглеждат достатъчно стари — рекох на глас, все едно отговаряйки на увисналия във въздуха незададен въпрос.

Луис кимна, излезе от спалнята. Чух го да ходи из помещенията и да размества различни неща. Сигурно се опитваше да намери следи от Алис.

Помирисах въздуха отново, стори ми се, че миризмата на урина води към банята с тоалетна. Ваната съдържаше още кости, накиснати в жълта, воняща на амоняк течност. Урина беше заедно с нещо друго в разтвор. Така ми засмърдя, че чак очите ми засълзиха. Притиснах носната си кърпичка към носа и устата и разтворих вратичките на стенните шкафчета. Нищо особено нямаше, върнах се обратно в стаята, затваряйки вратата след себе си. Ейнджъл все още разглеждаше странното творение, имаше вид на почти хипнотизиран от него. Не се учудих особено. Подобия на тукашното можете да зърнете в някои галерии или музеи. Че беше отблъскващо, беше, но пък личеше артистичен похват и особен нюх, та макар и може би деформиран. Най-същественото бе плавността на формата, лекотата, с която един елемент преминаваше в друг.

— Не мога да загрея какво, по дяволите, представлява това чудовище тук — рече Ейнджъл и се почеса по тила. — Прилича ми на променящ се в птица човек, а? Или обратното — птица в човек, нали?

— Ти да си виждал птици с рога? — попитах го аз.

Ейнджъл протегна пръст, изглежда, искаше да докосне черепа, но размисли и отдръпна ръката си.

— Значи тогава не е птица, така ли?

— Мисля, че не е.

Взех захвърлено парче от вестник на пода, повдигнах един от черепите свещници и светнах в него с електрическото си фенерче. С удивление констатирах, че от вътрешната страна на костта е белязан някакъв номер, приличаше на серийна маркировка. Огледах и съседните — до един имаха подобни номера. Изключение правеше един-единствен, който номер нямаше, а носеше различен символ — двузъбец — и бе закачен върху тазова кост. Взех го заедно с друг един от номерираните, поставих го в празен кашон, внимателно наместих и статуята с рогатата глава. Отнесох го в съседната стая, където Луис бе коленичил на пода пред разтворен куфар. В него зърнах инструменти, скалпели, пили, хирургически триони, грижливо прибрани в брезентови калъфи. До тях стояха и две видеокасети. На едната имаше етикет с дълга поредица прилични на инициали букви и дати.

— Тъкмо се е стягал да духне — рече Луис.

— Така изглежда.

Посочи кашона в ръцете ми.

— Нещо по-особено ли намери?

— Може би. Черепите носят номера. Не е зле да хвърли поглед човек, запознат с темата. И на тази статуя или каквото и да е това творение.

Луис извади едната касетка, постави я във видеокасетофона, включи телевизора. Лентата завъртя, но образ в началото нямаше, само пукане и светли петна. След малко се появи и картина. Показа се земя, всъщност пясък, жълт пясък и тук-там камъни, а обектът подскачаше рязко, сякаш камерата се е тресяла в ръцете на оператора. След малко образът се успокои и се показа полуоблечено женско тяло. Жената лежеше по очи върху пясъка, по гърба, краката и белите й шорти, сега силно зацапани, имаше кръв. Черната й коса бе разпиляна безредно по пясъка, създаваше се впечатление като от мастилени нишки в мръсна вода.

Беше млада, по едно време се размърда. Извън кадър някой заговори, прозвуча ми като испански.

— Май каза, че била още жива — обади се Луис.

Сега пред камерата се раздвижи нечия фигура, невидимият оператор пристъпи напред, може би за да хване новия обект в по-добър план. Ясно се видяха чифт скъпи черни ботуши.

— Не — рече друг глас на английски.

Някой избута камерата встрани, може би за да не снима човека или жената. Чух звук, напомни ми разцепване на кокосов орех. Нечий глас се изсмя. Операторът закрепи камерата, респективно образа — сега показваше жената. Този път около главата й по пясъка имаше кръв.

— Puta — обади се първият глас съвсем ясно.

Курва.

Образът се загуби за миг, появи се пак. Този път в черната коса на жената се виждаха светли кичури, а околността бе същата — пясък и камъни. Някаква буболечка полази по размазаната близо до устата й кръв — единствената част от лицето, която се виждаше. Нечия ръка се появи, отметна косата, вероятно за да може операторът да заснеме обекта по-ясно. В този миг се смени и образът — показа се ново тяло — този път на мъртво момиче, проснато върху скала.

Луис започна да превърта лентата, загубих представа за броя на заснетите жени. Лентата свърши, той постави втората касета. Положението бе почти същото — веднъж или дваж се показа девойка с по-тъмна кожа, тогава той натискаше бутона за стопкадър, замразяваше образа и внимателно оглеждаше заснетото. И така до край: почти всички жени бяха от латиноамерикански тип.

— Ще се обадя на ченгетата — рекох аз.

— Още не. Този тип не е оставил тези неща току-така, че някой да вземе да ги намери. Той ще се върне, за да си ги вземе, и това ще стане скоро. Ако си прав, че са ни следили в онази уличка, значи тукашният човек е вече може би някъде отвън. Казвам да изчакаме.

Понечих да отворя уста, но премислих думите си, преди да ги изрека на глас. Ако Рейчъл бе тук, вероятно би констатирала, че в това отношение съм отбелязал напредък.

— Луис, нямаме време да изчакваме. Ченгетата са с повече уреди за проследяване и наблюдение от нас. Нашият човек е брънка от много по-голяма верига, но тази следа можем да я хванем и по-късно. Колкото по-дълго се бавим тук, толкова повече намаляват шансовете да открием Алис, преди да й се е случило нещо лошо.

Срещал съм хора, дори и полицаи с голям опит да попадат в капан, използвайки минало време относно безследно изчезнал човек при все още неуточнени обстоятелства. Затова е винаги по-добре предварително да премислиш онова, което бързаш да кажеш, и да не оставяш думите да предварят мисълта.

Наведох се, внимателно вдигнах кашона. Луис мълчеше.

— Е, добре тогава, остани още малко тук, виж дали ще има някакво развитие. Ако не мога да се върна бързо, ще ти позвъня, за да ти дам време да се измъкнеш, преди да съм се обадил на ченгетата.

Гарсия седеше в паркираната си недалеч кола и наблюдаваше отиващите към апартамента му мъже. Оказваше се, че сводникът е бил по-хитър, отколкото изглеждаше. Защото нямаше друг начин да намерят скривалището му толкова бързо. Онзи ги е проследил до апартамента, може би в опит да си осигури място за лавиране в случай, че с момичето стане гаф и нещата се обърнат срещу него. Бесен беше в този миг Гарсия, дори и тази дума не беше точна. Само още ден-два и щяха да са изпразнили апартамента, а той самият да е изчезнал. А в него сега имаше още много неща, които му бяха нужни. Ценни бяха, трябваше да си ги вземе. Но пък инструкциите на Брайтуел бяха категорично ясни: ще ги проследиш, ще разбереш къде отиват, обаче няма да нападаш, в никакъв случай няма да стреляш по тях. Разделят ли се, да тръгне след човека с черното кожено яке, онзи същият, който бе изостанал от другите в уличката, сякаш усещайки присъствието им. А когато се разделяха, Брайтуел изглеждаше разсеян, но и някак странно възбуден. Гарсия обаче си знаеше урока: на този тип въпроси не се задават.

Да не ги напада.

Да, но пък това указание бе преди Брайтуел да знае къде отиват онези. Сега те бяха в дома на Гарсия и много близо до онова, което търсеха, макар че може би нямаше да го разпознаят, дори и да го видят. Така или иначе, решат ли да се обадят в полицията, той самият — Гарсия — ще бъде вече белязан човек в тази страна. Също както и у дома. И още по-лошо — може да разядоса същите хора, дето го бяха приютили и му дали работа. Защото разкрият ли него, това може да донесе цял куп неприятности и на тях. Опита се да прецени дали в апартамента е останало нещо, което да свързва с него и Брайтуел? Не мислеше, че има такава възможност, но пък бе гледал достатъчно полицейски шоута по телевизията и знаеше, че понякога детективите чудеса вършат, при това с помощта на намерен в нечий джоб прах или микроскопично късче пръст на пода. Замисли се за цялата си продължителна и трудоемка работа, за големите усилия в построяването на онова, за което го бяха довели тук. Цялото това дело сега бе поставено на риск заради въпросните посетители. Разкрият ли го, решат ли да се обадят на полицията и да разкажат какво са намерили, свършеното отива по дяволите. Гарсия бе горд от своята работа, намираше я достойна да бъде поставена наред с църквата на отците капуцини в Рим, до църквата зад построения за кардинал Алесандро Фарнезе палат, дори и в самия Седлиц.

Помисли още малко и извади от джоба мобилния телефон. Имаше разрешение да се обажда на Брайтуел само случай на екстремна спешност, но му се струваше, че сега положението е именно такова. Набра цифрите, изчака.

— Онези са в моя апартамент — рече без предисловия, когато дебелият се обади.

— Какво е останало там?

— Инструменти — отвърна Гарсия. — Материали.

— Нещо, което касае мен самия?

Гарсия се замисли, прецени възможностите, взе решение.

— Не — излъга той.

— Тогава изчезвай.

— Добре — отново излъга Гарсия.

„Ще се чупя, ама когато свърша“ — това му мина през главата.

Сара Йейтс е от онзи тип хора, от каквито всички се нуждаем в живота си, кога по-често, кога не. Освен че е умна и забавна, тя е и подвижна съкровищница на езотерични знания и добре подредена информация — качества, които й бяха осигурили — поне донякъде — стабилна работа в библиотеката на Музея по естествена история. Чернокоса е, изглежда поне десетина години по-млада от истинската си възраст. Ярката й индивидуалност тутакси прогонва скудоумните и глупаците, а умните предизвиква да мислят бързо и да не се излагат. Не съм сигурен мен самия в коя категория ме слагаше. Искаше ми се да е във втората, но понякога съм си казвал, че ако съм там, то е само по стечение на обстоятелствата и тя изчаква удобен момент, за да ме отпрати в първата.

Този път й се обадих у дома, нямаше как. Изчаках поне няколко сигнала и накрая вдигна слушалката, но гласът й бе сънен и неясен.

— Ъхъ — измърмори тя явно недоразбудена.

— Здравей и от мен — рекох с неудобство.

— Кой се обажда?

— Чарли Паркър. Извинявай, май в неудобно време звъня, а?

— Ако се правиш на интересен, веднага ще стане още по-неудобно. — Нали имаш часовник, значи виждаш колко е часът.

— Късничко е.

— Точно така ще да е, особено ако нямаш основателна причина да ме будиш.

— Виж, наистина е важно. Трябва да използвам богатите ти знания, налага се.

Чух, че въздъхна, сигурно отново се изпъна на меката постеля.

— Добре, казвай.

— Нося едни предмети, намерих ги в чужд апартамент. Човешки кости, черепи. От някои са направени свещници, други участват в една фигура, не е статуя, някакво подобие по-скоро, от човешки и животински останки, примесени. Във ваната на банята имаше още, накиснати в урина и още нещо. Реших, че някой ги третира нарочно, за да ги състари, поне на външен вид. Налага се максимално бързо да се обадя на ченгетата и да съобщя за видяното, затова не разполагам с време. Ти си първата, към която се обръщам посред нощите, но както е тръгнало, вероятно ще разбудя и още хора. В твоя музей има ли хора, дето ще са в състояние да ми кажат нещо полезно по въпроса? Може и да не са от музея, стига да познаваш такива, а?

Сара замълча, и то достатъчно дълго, че да се усъмня дали не е заспала. Затова се прокашлях.

— Сара, там ли си?

— Божееее, че нетърпелив човек — оплака се тя. — Чакай, дай ми малко време да помисля.

След малко долових шумове, изглежда, ставаше от леглото. Сетне ми каза да изчакам и остави слушалката, чух я как изтропа — сигурно на нощното шкафче. Чаках, какво да правя. Чуваха се различни шумове — отваряше и затваряше чекмеджета, трополеше с нещо друго. По едно време се върна на телефона.

— На хора от музея имена няма да ти давам, защото искам да си запазя работата — хубава е. С нея си плащам наема, тя ме улеснява да имам и телефон, че по никое време да ми се обаждат разни въздухари, дето и една коледна картичка не се сещат да ти изпратят, а на всичкото отгоре и за помощ да ме молят.

— Не знаех, че си религиозна, Сара.

— Я не се прави на не знам какво си. Всеки обича да го зачитат, нали?

— Тази година ще се реванширам. Обещавам.

— Гледай само да не забравиш. Добре де, ако много ти се закучи проблемът, утре сутрин ще намеря още хора, да говориш и с тях. Обаче има един, който е точно за целта. Имаш ли с какво да пишеш? Да? Е, пиши му името — той ти е адаш. Казва се Недо, Чарлс Недо. Живее на улица „Кортланд“, тя хич не е голяма, ще го намериш — на вратата му има табела, че е продавач на антики, а магазинът му е пълен с боклуци. Иначе гладен ще си умре, ако от тях трябва да се изхранва. Добре, че поработва странично.

— По-точно?

— Занимава се с едно нещо, дето колекционерите му викат „езотерика“, можеш да се досетиш за какво става дума. Окултни предмети главно, обаче от време на време продава и такива неща, дето обикновено никъде ги няма извън мазетата и сейфовете на музеите. Тази стока той си я държи в помещение, заключено зад завеса в дъното на магазина. Веднъж-дваж съм влизала там, затова ти казвам, че зная за какво става дума. Струва ми се, че помня и подобни на това, за което ми разказа, макар че тези у Недо са автентично стари. Древни. Смятам, че той е човекът, откъдето трябва да тръгнеш. Живее над магазина. Иди го събуди него, а мен ме остави да се наспя.

— А той на непознат ще се навие ли да сътрудничи?

— Ще, ще, особено ако непознатият извади пачка. Но непременно му занеси твоите находки. А заинтересуват ли го, куп неща ще научиш от него.

— Много ти благодаря, Сара.

— Аха, тра-ла-ла. Сигурно. Чух, че си имаш гадже. Как стана тая работа?

— Късмет извадих.

— Ама за теб, нали? Не и за нея. Да не забравиш за подаръка ми!

Рече и затвори.

Луис се поразтъпка из апартамента, излезе навън, обиколи плочата на полуосветения от лунната светлина незавършен етаж, стигна до прозорец. Оказа се, че той не гледа навън към улицата, а през стъклото Луис различи зле осветения интериор на застлано с бели плочки тухлено помещение. В центъра му бе поставен стол, тъкмо над канал за оттичане на водата. В тази част подът бе скосен към отвора. На страничните облегалки на стола имаше кожени ремъци за затягане.

Оглеждайки се по-внимателно, чак сега Луис видя, че пред него стои врата без дръжка. Натисна я навътре, влезе безпроблемно в бялата стая. Зад него и вляво се придвижи някаква сянка. За десета от секундата щеше да пусне няколко изстрела, но се удържа навреме, защото видя собственото си отражение в двупосочното стъкло огледало в самата врата. Отиде в центъра, приклекна до отвора. Всичко бе мито, чисто — и подът и самият канал. Дори и столът бе чистен и мит, с перилни препарати изглежда. Никакви следи от последния седящ на него. Миришеше само на дезинфектанти и белина. Облечените му в найлонова ръкавица пръсти леко докоснаха седалката, сетне я стиснаха здраво.

Само не и тук — помисли си той. — Моля те, Боже, нека да не са я убили тук…

Уличката на име „Кортланд“ се оказа истински лабиринт от зле подредени къщи, увиснали жици и пожарни изходи, кой със стълба, кой — без. Магазинът тъмнееше, единственият намек за занаята на собственика бе малка медна плочка върху тухлената стена с думите „НЕДО — АНТИКИ“. Самата стъклена витрина бе защитена с метална решетка, а вътрешността не се виждаше поради сиви пердета, които май много отдавна не бяха пипани. Цялата фасада изглеждаше занемарена, потънала в прах. Отляво на стъклото имаше врата от черна стомана, до нея домофон с вградена двойна камера. Прозорците над мен също тъмнееха.

Бях тръгнал от онзи апартамент, оглеждайки улицата внимателно, но признаци за външно наблюдение не забелязах. За всеки случай Ейнджъл ме бе прикривал, докато палех колата. За Манхатън хванах най-обиколния път и през цялото време следях дали не ме следи някой. Веднъж или два пъти се усъмних в очукана жълта тойота, но тя изчезна още преди да съм стигнал „Кортланд“, пък и аз направих няколко задължителни номера.

Сега натиснах звънеца до домофона. Отговориха ми почти веднага. Беше мъжки глас и не звучеше като на току-що разбуден човек.

— Търся Чарлс Недо — казах аз.

— Кой сте вие?

— Казвам се Паркър. Частен детектив съм.

— Не е ли малко късничко за посещения, а?

— Доста ми е важна работата.

— Колко важна?

Огледах се бързо. Уличката бе пуста, жива душа не се виждаше наоколо. Извадих творението от чантата, в която го бях преместил, като го държах за поставката, повдигнах го към обектива на камерата.

— Ей толкова — рекох.

— Покажете някакъв документ.

Пъхнах статуята обратно, измъкнах портфейла с картата и значката, поднесох му го да го види.

Настъпи мълчание, мина малко време, но нищо не се случи. Изведнъж гласът се обади:

— Изчакайте тук.

Този човек не бързаше, ама хич. Още малко и корени щях да пусна. Накрая ключалката изщрака, завъртя се ключ, чу се метален звук — отваряха други брави и резета. Е, вратата се открехна, зърнах човека зад нея, само дето тялото му беше като насечено от няколкото дебели верижки, които не беше свалил. Не напираше да ме пуска. Бе на средна възраст, по-скоро преваляше я — сивата му коса щръкнала на снопчета като на застаряващ пънкар, очите му доста малки и кръгли, устата му пълна, извита в недоволна гримаса. Носеше светлозелена роба, май му беше възтесничка, на корема здраво се бе издула. Под нея се виждаше черен панталон и бяла риза, поизмачкана, но чиста.

— Хайде пак да го видя онзи документ — пропя той. — За по-сигурно значи.

Този път му подадох картата.

— Чак от Мейн, а? — поклати глава той. — В Мейн зная едни магазини, хм, доста добри са.

— Като „Л. Л. Бийн“[10] ли?

Смръщи се още повече.

— За антики става дума. Е, хубаво, май по-добре е да влезете. Тук не е здравословно човек да седи по улиците посред нощ.

Първо затвори вратата, за да свали веригите, сетне отстъпи и ме пусна да мина. Нагоре водеше стълбище с поизтрити стъпала, предполагам към жилището на Недо. Вдясно беше входът за магазина. Отвори, поведе ме покрай остъклени шкафове, приличаха на вътрешни витрини, в тях зърнах старо сребро. Движехме се в лабиринт от полуразбити столове и маси, след малко стигнахме до малка задна стая с телефон, бюро с настолна лампа с подвижно рамо и огромен метален шкаф за документация, сив на цвят, сякаш от кабинета на съветски апаратчик изнесен. На задната стена на този офис висеше завеса, вече знаех, че закрива врата към помещение с най-ценната му стока.

Недо седна зад бюрото, извади очила от джоба на робата.

— Я ми го дайте — протегна той ръка към чантата.

Поставих псевдо статуята на бюрото, сетне извадих и черепите, подредих ги от двете й страни. Недо им хвърли бегъл поглед и много внимателно се загледа в творението от кости. Нито веднъж не го докосна с ръце, пипаше само поставката, въртеше я наляво и надясно и с интерес го оглеждаше. Сега в ръката му се появи и голяма професионална лупа. Дълго време продължи този оглед и докато траеше, Недо не отрони и дума. Най-сетне го побутна встрани и свали очилата.

— Какво ви наведе на мисълта, че този предмет може да ме интересува? — запита той.

Голямо усилие правеше да удържи неутрална покерджийска физиономия, но ръцете му чак потрепваха.

— Този въпрос трябваше да ми го зададете още преди да ме пуснете — рекох кротко. — Фактът, че съм тук, сам му отговаря.

Недо изпуфка.

— Добре, тогава ще го парафразирам: кой ви даде идеята, че може да се интересувам от подобен предмет?

— Сара Иейтс. Работи в Музея по естествена история.

— Библиотекарката ли? Умно момиче. Посещаваше ме чат-пат, винаги ми доставяха удоволствие визитите й тук.

Сега намръщеното лице се поотпусна, а в очичките му се появи оживление, проблеснаха искрици. Съдейки по думите му, изглежда, напоследък Сара не бе идвала често. Не бе трудно да се досетя защо е решила да стои по-надалеч — изражението на лицето му бе достатъчно показателно, дори и без видимата смес на съжаление и похотливи мераци.

— Винаги ли работите така късно? — изведнъж запита той.

— То май въпросът и за вас важи — върнах му топката.

— Напоследък не спя много. Безсъние ме мъчи, знаете.

Сега си сложи фини гумени ръкавици и се зае с черепите. Забелязах, че действа извънредно внимателно, деликатно е може би по-точната дума. Дори с респект и може би страх — да не би по някакъв начин да оскверни тези човешки останки. Трудно ми бе да си представя нещо по-страшно от вече случилото се с тях, но пък аз все пак не бях експерт в тази област — специалистът беше той. Тазовата кост, върху която лежеше черепът, бе издадена напред изпод горната челюст, на мен това сега ми заприлича на изплезен вкостенен език. Недо извади парче черно кадифе, нагласи лампата да му свети максимално удобно върху черепа.

— Къде ги намерихте тези вещи?

— В един апартамент.

— Имаше и други подобни, нали?

Не знаех доколко и какво мога да му съобщя, без да застрашавам задачата ни. Издаде ме самото ми колебание.

— Допускам, че е имало, след като не ви се отговаря. Е, няма значение. Но кажете друго — как бяха подредени черепите, когато ги намерихте?

— Не съм сигурен дали напълно ви разбирам.

— Питам дали не са били наредени по особен начин? Не бяха ли поставени върху нещо друго?

Замислих се върху същността на въпроса.

— От едната страна на статуята и между черепите имаше четири кости, струва ми се, че бяха една върху друга. Леко закривени, стори ми се, че са бедрени, само че не целите, бяха части. Имаше и прешлени, може би от долната част на гръбначния стълб.

Недо кимаше.

— Значи работата не е била довършена…

— Виждали ли сте нещо подобно и преди?

Недо повдигна единия череп и се загледа в празните дупки на очите.

— О, да — тихо отвърна той.

Сетне извърна очи към мен.

— Не намирате ли красота в тези неща, г-н Паркър? Нещо облагородяващо и красиво? Назидание в самата идея, че някой може да прибегне до човешки кости и използвайки ги като материал, да сътвори изкуство?

— Не — рекох ядно и в тона ми се прокрадна повече чувство, отколкото бе нужно.

Недо вторачи очи в мен, гледайки ме над върха на очилата си.

— И защо?

— И преди в живота си съм срещал хора, които се пробваха да създават изкуство с кръв и кости. Никак не ги харесах, ама хич.

Недо махна с ръка пренебрежително.

— Глупости — рече той. — Не зная точно за какви хора говорите, но…

— За Преподобния Фокнър[11] — изтърсих аз и тонът ми пак беше наситен с чувство.

Недо замлъкна. Помислих, само предположение, разбира се, нищо повече, че едва ли е възможно човек от неговия калибър и с такива интереси да не е чувал за Преподобния Фокнър и други подобни нему скверни личности, с които си бях имал работа. Но на мен ми бе нужна помощта му, и то спешно и ако това означаваше да му разкрия повече неща, то значи подобна жертва бе нужна.

— Аха — обади се той след малко и в гласа му имаше разбиране, при това сега ме гледаше със значително повишен интерес. — Да, Преподобният Фокнър бе точно такава личност. Значи го познавахте? Я почакайте, почакайте, ама това сте вие, нали? Същият! Детективът, дето го набара, нали? О, да, помня случая. Фокнър изчезна.

— Така си мислят някои хора.

Сега вече Недо просто трепереше от възбуда.

— Значи сте я виждали? Книгата имам предвид, нали?

— Да, виждал съм я. Никаква красота нямаше в нея. Беше я направил от човешка кожа и кости. Убивал хора, за да ги използва като материал.

Недо заклати глава.

— О, Боже, какво ли не бих дал само да я зърна, ей така за миг да я подържа в ръце! Каквото и да говорите за него, той бе част от една голяма традиция. Онази книга не бе единствената, никога не е била изолиран феномен. Имаше и други, е, може би не така чудесно и детайлно украсени, или толкова амбициозни като съзидание, но суровината си остава същата, а подобни антроподермични подвързии се търсят ужасно много сред съответните ценители и са ужасно скъпи…

— Антроподермични, а?

— О, да — продължи Недо, очевидно не схванал иронията във въпроса ми. — Подвързии от човешка кожа, нали? В библиотеката на Конгреса има екземпляр от Scrutinum Scriptuarum, отпечатана в Страсбург още преди 1470 г. На библиотеката я подарил някой си доктор Фолбер, който информирал, че през деветнайсети век дървените й корици са били подвързани с човешка кожа. Твърди се също, че в Правната библиотека на Харвард се намира вторият том на Practicarum Quaestionum Circa Leges Regias Hispaniae от Хуан Гутиерес от седемнайсети век. Книга, също подвързана с човешка кожа — на някой си Джонас Райт, макар че самоличността на този господин остава неизвестна за нас. Ами „Разбойникът“ от Джеймс Алън или Джордж Уолтън, както още е известен същият негодяй, в Бостънската библиотека? Ужасно необичаен предмет. След смъртта на Алън от кожата му изрязали известна част, обработили я и боядисали, за да заприлича на еленова, сетне с нея подвързали собствената му автобиографична книга. Като подарък я получил някой си Джон Феносин, човек едвам избягнал смъртта по време на един от Алъновите грабежи. Тази книга съм я виждал, макар че за другите не мога да твърдя същото. Помня, че имаше необичайна миризма…

Направи кратка пауза и продължи със същия апломб:

— Така че, ето, виждате — независимо от собствените ви чувства на отвращение или вражда спрямо Преподобния Фокнър, той безсъмнено е творец, уникален в усилията си. Може би неприятен, дори отблъскващ индивид с инстинкти на убиец, но в същото време артист и творец. И да се върнем на темата…

Изрече тези думи и почука с нокът по поставката.

— Човекът, създал този предмет, също работи в рамките на престара традиция: използването на човешки останки като орнаментация, украса да речем или ако предпочитате — memento mori[12], нали? Да не забравяме, че сме смъртни, г-н Паркър. Помните думите на Фок…

Замълча. Изглеждаше почти засрамен, но и ентусиазиран.

— Разбира се, че помните. Моля да ме извините. Но пък вие сам споменахте Фокнър… аз помня и другите… особено един от тях. Ужасен, просто ужасен…

Под издишащия, престорен слой на възпитана симпатия усещах как целият трепти от възбуда, очароваше го самата мисъл за онези перверзно нередовни изпълнения. Да би могъл, тутакси щеше да започне да ме разпитва за Фокнър, за книгата му, за Пътника[13]. Какво ли си мислеше в този миг? Че едва ли някога ще му падне друг подобен случай, а разочарованието от това, че не смее да ме разпитва, направо го съсипваше.

— Та докъде бях стигнал? — внезапно се стресна Недо. — О, да, до орнаментацията…

И тогава заговори, аз само слушах разказа му. Научих някои неща.

В Средновековието терминът църква не се отнасял само до самата сграда, а смислово обхващал и района около нея, включително и гробището, за което една от думите с неуточнен до днес произход била chimiter. Процесии били организирани, а меси понякога отслужвани в големите църковни дворове или в атриумите, тоест преддверията на Божите храмове. По същата сила на логиката мъртвите били често погребвани в рамките на главната структура, понякога в ниши в стените или под тях, дори под дъждовните водостоци или sub stillicidio, както ги наричали на латински, тъй като се предполагало, че стичайки се по църковните покриви и стени, дъждовната вода се осветява. Гробището било част от най-външната църковна площ, постепенно преливаща в двора и атрия или предцърковна земя, още и преддверие — на латински atrium, а на френски aitre. Французите имали и друга дума, донякъде обхващаща тази разтеглива площ — charnier или костница. Всъщност в даден по-ранен или по-късен период този термин се отнасял до особена част на гробищата или галериите покрай църковната ограда, над които били поставяни костници и урни с прахта на кремираните.

Според Недо средновековният църковен двор най-често имал четири страни или стени, главната църква заемала едната, останалите три били украсявани с колонади или галерии с колони, където били полагани покойните доста сходно на галериите в манастирите, също своего рода гробници, но само монашески. Над тях — след подходящо изсушаване — били подреждани черепите и костите на съответния покойник, много често аранжирани в някаква артистична конфигурация. Бедните били погребвани в общи гробове, обичайно намиращи се в центъра на атриума, на практика често не повече от тесни изкопи. Зашивали телата в саваните и ги захвърляли в рововете, понякога до хиляда и петстотин души на едно и също място, а поради неголямото земно покритие върху труповете останките им били лека плячка за вълци и похитители на гробове, които снабдявали анатомите с материал за работа. Почвата улеснявала гниенето и разложителните процеси и затова в общите гробове — както например в случаите на les Innocents в Париж и Alyscamps в Алпите — земята поглъщала телата за около девет дни, феномен, считан от мнозина за чудодеен. Запълни ли се един ров, отваряли друг — по-стар, а костите вадели, за да ги прехвърлят в костниците. Това се случвало дори и с останките на богати и влиятелни люде, които иначе били погребвани в самите църковни сгради — по-типичен за периода начин полагани направо в земята под тежките плочи на църковния под. Чак до седемнайсети век за повечето хора нямало значение къде ще почиват след смъртта, достатъчно било това да става в църквата или в съседство с нея, затова кости имало навсякъде по и около галериите, в самите костници, дори и в десетки малки параклиси, строени специално за такива цели.

— Затова съвсем не е било необичайно църкви и крипти да бъдат украсявани с кости — завършваше Недо. — Мисля обаче, че истинският първообраз за това се намира в Седлиц, в Чешката република.

Обвитите му в гума пръсти отново опипаха контура на черепа, сетне го обърнаха наопаки, за да може да изследва вътрешността. Гледах го и не изпуснах мига, когато цялото му тяло се стегна и сякаш вкамени. Хвърли ми бърз поглед, престорих се, че не усещам — повдигнах сложения на бюрото сребърен скалпел с костна дръжка и най-съсредоточено се загледах в него. На пръв поглед се любувах на острието, крадешком следях как Недо отново нагласява лампата, за да освети достатъчно добре черепа отвътре. И докато вниманието му бе насочено в тази задача, аз полека и ужким случайно пристъпих към задната стена и издърпах встрани завесата.

— Мисля, че вече трябва да си тръгвате — чух думите му изведнъж зад гърба си и веднага усетих, че тонът му е съвсем друг.

Беше го страх и си личеше най-осезателно.

Вратата зад завесата бе затворена, но не и заключена. Отворих я. Чух, че извика, но беше късно. Вече влизах.

Помещението бе средно по размери, малко по-обширно от голям килер, осветяваха го две монтирани в стената червени крушки. Четири черепа стояха на лавица край умивалник, силно миришещ на перилни препарати. По стените имаше други лавици с още кости по тях, сортирани по големина и вид спрямо скелета, откъдето са били взети. Видях и късове човешка плът, увиснали в пълни с течност стъклени съдове: ръце, крака, бели дробове, сърце. В неголям, но висок остъклен шкаф се намираха седем контейнера с жълтеникава течност. Стори ми се, че шкафът е специално направен за тази цел. Защото във всеки от тях бе поставен по един човешки зародиш в различна степен на развитие. Последният съдържаше дете, почти напълно оформено, поне по моя преценка.

Забелязах и направени от бедрени кости рамки, цяла поредица подобни на флейти инструменти, измайсторени от кухи кости, дори и стол от човешки останки с червена кадифена възглавница вместо седалка. Заприлича ми на парче прясно отрязана, алена човешка плът, направо потръпнах. Видях още приготвени по същия възгруб начин свещници и кръстове, деформиран череп с раковидни образувания като буци на челото, вероятно предизвикани от някаква рядка и злокачествена болест.

— Моля ви веднага да си тръгвате — почти извика тръгналият след мен Недо.

Беше изпаднал в паника, но не можех да зная със сигурност дали заради това, че влязох в неговата Светая светих, или от онова, което бе открил в черепите.

— Тук нямате работа. И нищо повече не бих могъл да ви кажа…

— Че вие изобщо нищо не сте ми казали — отвърнах му аз.

— Отнесете тези неща в музея, може би там ще знаят повече… ако смятате за нужно, и в полицията идете. Аз обаче с нищо повече не мога да помогна.

Взех единия от черепите край мивката.

— Веднага го оставете — запали се Недо.

Завъртях го в ръка. Отзад, там където е връзката с гръбначния стълб или малко над нея, зърнах дупка. Беше идеален кръг, с равен, правен сякаш с инструмент отвор. И на другите три имаше подобни дупки. Типични за екзекуция. Изстрел в тила.

— Вероятно добре печелите от Хамлетови представления, а? — подхвърлих сардонично.

Завъртях черепа в дланта си.

— Уви, бедният Йорик. Човек с необичайно чувство за хумор, особено ако разбирате малко китайски.

Обърнах към него дупката в основата на краниума.

— От Китай са донесени, нали? Днес няма много други места, където така точно екзекутират затворници и всякакви вредни за обществения морал хора. Според вас кой е платил за куршума, а, г-н Недо? Нали така се прави този номер в Китай? Качват те на камион, откарват те на стадион, там ти пускат куршум в тила, сметката изпращат на роднините. Само че тези достойни хора ги е страх, гащите им треперят, че са имали подобен роднина, не смеят да приберат тялото за погребение. Тогава разни предприемчиви хора се заемат да разпродават труповете. Комуто са нужни. Изглежда, има клиентела, нали така ми казахте? Може би първо се пласират органите — за трансплантация — черният дроб, бъбреците, дори сърцето — за тях винаги има пазар. Сетне плътта се смъква от костите, останалото се продава на хора като вас или тям подобни. Май че имаше закон срещу търговия с телата на екзекутирани затворници, не мислите ли?

Недо грабна черепа от ръката ми и го върна на мястото му.

— Не разбирам за какво ми говорите — рече той, но гласът му трепереше и звучеше гузно.

— Дайте ми нужната информация за онова, което донесох, или ще позвъня на едни хора, дето се интересуват от неща като скритите тук — заплаших го аз. — Сетне животът ви бая ще се усложни, гарантирам ви го.

Недо затвори вратата на задното помещение и се върна на бюрото.

— Знаехте, че на черепа има номер, нали? — попита той.

— Усетих го с върха на пръстите, когато го разглеждах за пръв път. Също както и вие. Е, какво означава?

Недо сякаш се смаляваше пред очите ми. Отпусна се в стола като надуваема детска играчка, на която са пуснали въздуха. Сега дори и робата като че му стана широка.

— Номерът на първия череп означава, че произходът му е заведен някъде в нечий архив — обясни той тихо. — Може да е от тяло, дарено след кончината на научна институция за медицински изследвания, може да е от стара музейна изложба. Така или иначе, той е придобит напълно законно. Вторият череп обаче няма такъв номер, носи само онази маркировка. Има други специалисти, дето по въпроса знаят повече от мен. Аз само мога да ви кажа, че е крайно противопоказано да си имате работа с хората, които са я направили. Те наричат себе си Вярващите.

— А защо е маркиран?

На въпроса ми отвърна с въпрос.

— Да се досещате на каква възраст може да е този череп, г-н Паркър?

Пристъпих напред, наведох се над бюрото. Изглеждаше ми достатъчно стар, поочукан, леко пожълтял.

— Не зная. Десетилетия може би?

Недо поклати глава.

— Не. На месеци е, може би дори на седмици. Изкуствено е състаряван, трили са го с пясък, пръст, сетне вероятно е киснат и в разтвор с урина. След пипане можете да усетите миризмата по пръстите си.

Реших да не се пробвам.

— А откъде е според вас?

Сви рамене, помисли.

— На човек от бялата раса е, вероятно мъж. Не забелязвам видими белези от насилие, но това е абсолютно относително и нищо не значи. Може да е взет от морга. Допускам, че е възможно да е изнесен и от болница, само че както и вие сам се досетихте след влизането в онова помещение, в нашата страна човешки останки трудно се намират. Повечето такива, като изключим дарените за научномедицински цели, трябва да се купуват и внасят отвън. Източна Европа бе добър източник в това отношение, но само в началото, сега нещата там се позатегнаха и доста по-трудно е от тях да се изнасят нерегистрирани трупове. Китай, както казахте, е по-лесен, но и там източниците не са безпроблемни, плюс това услугата е вече доста скъпа. И опциите се свеждат почти до нула, като изключим очевидното.

— Тоест сам да се снабдиш с труп.

— В, да.

— Чрез убийство.

— Да.

— Това ли означава маркировката?

— Така мисля.

Попитах го дали има фотоапарат. Поразрови се, от чекмедже на бюрото измъкна прашен кодак, от онези, дето правят моментални снимки. Снимах черепа няколко пъти отвън, няколко и отвътре, всеки път променях ъгъла и разстоянието с надежда поне на една поза символът с двузъбеца да излезе достатъчно ясно. В края на краищата изкарах поне два доволно добри образа.

— Срещали ли сте досега някой от тези Вярващи, както ги наричате? — запитах аз.

Недо неспокойно помръдна в стола.

— В моя бизнес постоянно се запознавам с различни, понякога много интересни, необичайни хора. Да речем, че някои от тях са опасни, дори зловещи. Да, може да се каже, че съм срещал Вярващи.

— Откъде знаете, че са именно такива?

Недо посочи края на ръкава на робата, без да го повдига, поне на три-четири сантиметра над свивката на китката.

— Ето тук носят същия знак.

— Татуиран ли?

— Не — обясни той и потръпна. — Клеймосан с изгаряне.

— Имена да знаете?

— За Бога, не!

— Нямат ли имена?

Недо се бе притеснил до крайност, направо като болен изглеждаше.

— Ама да, имат си имена до един. Всички те имат имена. Поне най-страшните имат.

Тези думи ми прозвучаха познато. Опитах се да си припомня къде ли съм ги чувал.

Всички те имат имена.

Но той вече говореше за нещо не по-малко интересно.

— И други са ме питали за тях, не беше чак толкова отдавна. Може би преди година тук дойде агент на ФБР. Интересуваше се дали съм получавал подозрителни или необичайни поръчки, свързани с тайни документи, чудодейни лекарства, човешки кости или костни скулптури. Питаше още и за манускрипти, ръкописи на велен. Обясних, че такива поръчки са и за мен необичайни, а той ме заплаши по същия начин, както и вие. Хм, публичен обиск на магазина ми от страна на правителствени агенти би ме поставил в доста неловко положение. Направо би било неудобно, срамно, да не говоря за това, че в потенциален план може и да ме разори, особено ако повдигнат обвинения за нарушаване на определени закони. На него му казах същото, което казвам и на вас. Не остана доволен, но аз все пак още си въртя бизнеса.

— Помните ли името на агента?

— Босуърт, Филип Босуърт. И нека бъда искрен — не беше ли ми показал документи, за счетоводител например бих го взел или, да речем, за чиновник, може би за юрист от някоя адвокатска кантора. Прекалено крехък ми се видя за федерален агент. В същото време ерудицията му бе повече от впечатляваща. Идва отново и отново, общо няколко пъти, за да доизясни някои подробности. Да си призная, достави ми удоволствие разговорът с него, взаимният обмен на информация и опознаване.

Отново ме впечатли далечно сексуалният подтекст, прозвучал в думите му за удоволствието да се рови във въпросната тематика и материал. „Взаимно опознаване“, а? Може би Босуърт го бе завел на вечеря, за да измъкне от него повече неща? Е, тогава вероятно е научил повече от мен. Недо бе хлъзгав като змиорка в кофа вазелин, а всяка полезна дума, дето изричаше, излизаше от устата му в оплетен и подвеждащ контекст. Съвсем ясно бе, че казва много по-малко, отколкото знае, освен това отговаряше само на пряк въпрос, а в отговорите му странична информация почти нямаше.

— Хайде сега да ми разкажете за статуята — рекох изведнъж.

Недо сигурно не очакваше да се връщаме на тази тема и ръцете му отново се разтрепериха.

— Интересно подреждане на детайла, да. Може би ще ми трябва повече време, за да я проуча.

— Да я оставя тук ли намеквате? Тц, мисля си, че това абсолютно няма да стане.

Недо сви рамене, въздъхна.

— Е, няма значение. Тя не струва нищо. Просто копие на нещо много, много древно.

— Обяснете.

— Това тук е претворяване на значително по-голяма костна скулптура, според някои източници тя е с височина около два метра и четирийсет, може би седемдесет сантиметра. Оригиналът обаче е изгубен преди много време, бил е създаден в Седлиц през петнайсети век с помощта на тамошен материал.

— Казахте, че свещниците са също репродукции на оригинали от Седлиц. На мен като неспециалист това ми звучи като някаква мания, фикс идея.

— Седлиц е абсолютно необикновено място, както и оригиналната статуя, за която говорим, като, разбира се, допуснем, че тя действително е съществувала, а не е просто един мит. Тъй като никой жив днес не я е виждал, истинската й същност е обект на множество спекулации, а в същото време повечето заинтересувани страни са единни относно външния й вид. Тази, която носите тук, е може би доста точно възпроизведена спрямо оригинала, поне доколкото лично аз мога да се произнеса. Защото досега съм виждал само скици и илюстрации. Мога още да добавя, че в създаването й са били вложени наистина големи усилия. Бих желал да се запозная с автора, който и да е той.

— И аз също — добавих. — Каква е била целта на оригинала? Искам да кажа защо е бил създаден?

— О, по въпроса има много мнения, версии, версии… — започна Недо. — Вашата скулптура е миниатюра на друга, също от кости. Въпросната костна статуя обаче е сама по себе си репродукция, а моделът, по който е правена, е от сребро и по тази причина изключително скъп и ценен. Също както и при настоящото произведение в миниатюра, идеята е пресъздаване, олицетворение на метаморфоза. Известен е като „Черният ангел“.

— Какъв вид метаморфоза?

— Превръщане на човек в ангел или на човек в демон, ако трябва да бъдем по-точни. Е, точно тук идваме до онзи пункт, където мненията се различават. Съвсем ясно е, че „Черният ангел“ би бил изключително ценна придобивка за всяка частна колекция просто заради истинската си стойност, но не само затова е така ревностно търсен. Има, хм, източници… хм, да, които смятат, че сребърният оригинал е в действителност подобие на затвор, нещо като килия. Не е артистично пресъздаване на една трансформация, както говорихме, а самото същество. Според една легенда монах на име Ердрик от Седлиц се опълчил на Имодей, низвергнат ангел в човешка форма, и по време на битката между двамата вторият паднал във вана с разтопено сребро, и то именно в момент на трансформация или възвръщане в истинската си форма, наричано още разкриване. Предполага се, че среброто е пагубно в случаи на демонична метаморфоза и Имодей останал затворен, неспособен да излезе от това покритие. Ердрик дал нареждане ваната да бъде постепенно охладена, а остатъкът бил източен. И ето го Черния ангел или покрития в сребро Имодей в завинаги спряно частично превръщане. Монасите го скрили. Не били в състояние да унищожат онова, което било скрито в среброто, но се страхували то да не попадне в ръцете на събратята му, които ще искат да го освободят или да го използват за привличане на зли хора в обкръжението си. И оттогава сребърната статуя остава в неизвестност, знае се, че е изнесена от манастира по време на разрушението му през петнайсети век. Местонахождението му е скрито в кодирана и нанесена на древна карта информация. Картата била нарязана на части, а те били разпратени за съхранение между цистерцианските манастири в цяла Европа.

Оттогава насам спекулации, мит и предразсъдъци, суеверия и религия, вероятно и частица истина са се обединили в създаването на легендата за този обект. А той придобива все по-голяма привлекателна сила за множество най-различни източници вече в течение на повече от половин хилядолетие. Костното копие на статуята било създадено почти веднага — още навремето. Не бих могъл да кажа защо. Може би да напомня за случилото се на хората в Седлиц. Или за реалното присъствие на Злото в нашия свят. Малко след скриването на сребърната изчезва и костната статуя. Вероятно монасите са искали да я спасят от военните набези и разруха, защото Седлиц бил постоянно нападан и накрая — пак през петнайсети век — разрушен.

— Значи и Вярващите са между онези, които я търсят?

— О, да, при това те са най-активните.

— Вие, изглежда, знаете доста по въпроса.

— Може би, но искрено казано, не смятам себе си за експерт.

— Тогава кой може да е истинският експерт?

— В Бостън има търговска къща на име „Стърн“, тя провежда търгове, върти я собственичката Клодия Стърн. Тази жена специализира в областта, за която говорим, тя знае особено много за Черния ангел и свързаните с него митове.

— Откъде?

— Твърди, че притежава един от фрагментите на картата, обявила го е на разпродажба за следващата седмица. Предметът е спорен. Говори се, че бил намерен от иманяр на име Мордан, а той го открил под една от плочите на църковен под в Седлиц преди няколко седмици. Самият Мордан починал в църквата, изглежда, докато се опитвал да избяга с находката.

По-точно казано, докато се е опитвал да избяга от някого, рекох си аз.

Интересно от кого?

Ами ако…?

Тези ключови думи витаеха в съзнанието на Мордан години наред. Беше по-умен, по-находчив, по-изобретателен от мнозина колеги в занаята и по-внимателен също. Постоянно търсеше голямата находка, голямото имане, с други думи, предмета, който ще донесе най-добрата печалба. Смяташе под достойнството си дори да помисли да се занимава с по-дребни нещица. Законите не означаваха нищо за него: законът е за живите, а Мордан се движеше изключително в света на мъртвите. И в тази линия на мисли години наред бе прекарал в изучаване на тайните на Седлиц. Мистериите на това свещено място. Отново и отново се ровеше в митовете за най-скришните и тъмни места и, разбира се, разсъждаваше за онова, което би могло да се намери там.

Ами ако?

И ето го накрая в костницата. Алармата бе прекъснал по прост начин — с прерязване на кабела с клещи, тя самата не бе особено сложна. Слизаше надолу по стълбището към самото сърце на тази уникална постройка, а въздухът бе мразовито хладен. Отвсякъде бе заобиколен от кости, частичните тленни останки на хиляди човешки същества. Това обкръжение не го безпокоеше особено, то би разтревожило по-чувствителните души може би, не и неговата. Мордан не беше човек суеверен, но за беля сега изпитваше известно неудобство от присъствието си на това място — сякаш нарушава нечий свещен покой. И колкото и да е нелепо и любопитно, смущаваха го издишваните от самия него бели призрачни пари — така му изглеждаха в хладната подземна атмосфера. Може би затова и придобиваха особена символика — сякаш скрита сила му отнема живителната енергия и бавно, постепенно го изсушава отвътре, дъх по дъх, стъпка по стъпка, за да го превърне в подобие на околните.

Ами ако?

Сега вървеше между пирамиди от черепи, под увиснали гирлянди от човешки прешлени и пищяли. И ето го пред малкия олтар. Спря, пусна черния брезентов сак на каменния под. Той издрънка глухо, метално. Измъкна от него тежък чук със заострена от едната страна глава и се зае да обработва ръбовете на една от плочите. Беше зидана, струваше му се, че е местена и по-рано. Поставеното високо зад него разпятие хвърляше сянка върху му, а през прозореца отзад проникваше лека светлина.

Ами ако?

Постепенно разби стария хоросан, сега вече бе ясно, че са нужни още няколко добре отмерени удара и ще се открие дупка, достатъчна да вкара лост. Бе така увлечен в работа си, че не чу шума отзад. Чак когато усети леката миризма на плесен и мухъл, тогава спря работата и се извърна, все така на колене. Повдигна глава и разбра, че вече не е сам.

Ами ако?

Надигна се леко, с извинителна физиономия, сякаш да рече, че има съвършено разумно обяснение за присъствието си на това място, че и за осквернителната си дейност. Но нападна още в мига, когато реши, че вече е в нужната поза и на удобната височина. Хвърли се напред и замахна с чука. Пропусна мишената, но успя да освободи терен за маневриране. Оттук вече се виждаха стъпалата нагоре. Нечии ръце се опитаха да го сграбчат, но той бе бърз и ловък, най-вече мотивиран да избяга. Следващият му удар попадна в целта, вече бе почти на път към свободата. Стигна стълбището и хукна нагоре, очите му потърсиха изхода.

Присъствието отдясно усети поне със секунда закъснение. Нещо излезе от сенките, нанесе зашеметяващо болезнен удар в Мордановата адамова ябълка, а той го отхвърли назад към стъпалата. За секунда иманярят се задържа на ръба на площадката, като безпомощно махаше с ръце в опит да си възвърне равновесието, сетне стремително политна назад и през глава се затъркаля надолу.

Ами ако…

Главата на Мордан се удари тежко в последното стъпало, прешлените изпукаха, вратът му се пречупи.

В костницата на Седлиц е винаги студено както в гроб. Затова възрастната жена се бе завила добре с дългия си топъл шал. В дясната й ръка подрънкваше голяма връзка ключове. Вървеше по пътя към прочутата врата на Сантини-Айхел. Поколения наред за това място се грижеше нейното семейство, а поддръжката се финансираше най-вече от дарения и средствата от продаваните книги и картички. Те стояха подредени на масичка край портата, където направилите си труда да дойдат тук посетители плащаха и входна такса. Вече наближаваше, когато забеляза, че вратата е открехната. Зърна и петното кръв на първия камък отвъд прага. Не усети как ръката й сама отлетя на устата, спря, защото краката й отказваха да продължат. Такова нещо досега не се бе случвало: костницата е място свещено, векове наред тук насилие не бе имало.

След малко пристъпи с усилие, ужасно се страхуваше от онова, което знаеше, че ще види. О, да! Долу пред олтара лежеше проснато човешко тяло, главата му извъртяна в неестествен ъгъл. В подножието на разпятието се виждаше отместена голяма плоча — беше извадена от гнездото и в съседство мътно блестеше нещо. В краката на мъртвеца — сега ясно видя, че е мъж — се търкаляха разбитите останки на красив черепен свещник. Любопитно първата й реакция бе на загриженост не за покойника, а за нанесените на костницата щети. Как е възможно някой да извърши такова светотатство!? Тези осквернители не разбират ли, че костите принадлежат на хора, които някога са били живи както самите тях? Грехота е да се посяга върху цялата тази създадена с такава вещина и толкова артистичност красота!

Повдигна частица от раздробения череп, потри я между пръсти, а в същия миг зърна още един необичаен за костницата предмет. Бе неголяма сребърна кутийка, лежаща до ръката на покойния. Внимателно отвори капачето й. Вътре имаше стар пергамент, навит на рулце, видимо добре запазен. Докосна го с пръсти. Той изшумоля, бе гладък, дори леко хлъзгав. Извади го и внимателно го разви. В единия ъгъл забеляза нечий герб: представляваше бойна секира на фона на отворена книга. Не го бе виждала досега, не й говореше нищо. Видя още различни символи, архитектурни скици, рога и част от разкривено в агония нечовешко лице. Рисунката бе изключително подробна, макар и лицето да бе нарисувано само до врата, но жената не искаше да гледа повече от онова, което очевидно й бе съдено да види. Прекалено ужасен й се стори този лик. Върна пергаментовия свитък в кутийката и тръгна да търси помощ, без да усети, че костницата е леко затоплена спрямо нормалната си ледена температура и че необичайната топлина идва от каменните плочи под нозете й.

А в мрака далече на Запад две очи се отвориха като че в синхрон със случилото се, двоица огньове сякаш светнаха в нощта. И в центъра на едната зеница бяла резка затрептя в спомен за Божественото.

Недо вече привършваше разказа си.

— Някъде в отрязъка от времето между откриването на тялото и изнасянето му след пристигането на полицията изчезва и намерен в сребърна кутийка на местопрестъплението фрагмент от карта — говореше той. — Сега подобен фрагмент е в списъка на предложените за тръжна продажба предмети в търговската къща на Клодия Стърн. Няма начин да проверим дали става дума за картата от Седлиц, обаче Цистерцианският орден е огласил несъгласието си относно продажбата му. И въпреки това изглежда, че търгът ще бъде проведен и с участието на въпросния предмет. Очаква се голям интерес, макар че търгът ще бъде силно ограничен спрямо присъствието на външни хора. Колекционерите на този тип антики са обичайно, хм, доста дискретни и донякъде тайнствени. Защото общественото мнение често е склонно да тълкува хобитата им, хм, погрешно…

Огледах се наоколо. Мрачният магазин съдържаше доста неща от същия сорт, за който намекваше собственикът му — превърнати в орнаментални предмети човешки останки. Изведнъж почувствах огромна вътрешна необходимост тутакси да се махна от това място. Струваше ми се нечисто.

— По-късно може би ще имам още въпроси — рекох неопределено.

Извадих визитка, оставих я на бюрото. Недо й хвърли кос поглед, но дори не я докосна.

— Винаги съм тук — каза той. — Естествено, ще ви призная, че съм любопитен докъде ще стигнете с разследването си. Чувствайте се поканен и напълно свободен да ми се обаждате по всяко време — ден или нощ, без значение е.

Усмихна се криво.

— Всъщност май най-добре е нощем.

Гарсия продължаваше да наблюдава сградата, а вътрешното му безпокойство постоянно растеше. Времето минаваше — отначало час, сетне два, сетне още няколко се проточиха сякаш в безкрая. Беше се опитал да проследи мъжа, който имаше такова значение за Брайтуел, обаче не познаваше добре множеството улици на този огромен град и след няколко минути изгуби пътя. Тогава се върна на старото си място, пък и вярваше, че мъжът в черното яке също ще се завърне при приятелите си. В същото време те го безпокояха още повече, защото все така бяха горе — в неговия апартамент. Отначало очакваше да се появи полицията, обаче това не стана. Това му даде известна надежда, но вече не бе така сигурен. Сигурно бяха намерили нещата горе, как иначе? Възможно е дори и да са попаднали на касетките, да са гледали и записите му. Какви са тези хора, дето при това положение няма да извикат ченгетата?

Гарсия направо копнееше да си прибере нещата, най-вече едно от тях. Бяха му важни, при това въпросното бе единственото, което би могло да го свърже с момичето. И с него, и с другите… Без него връзката би изчезнала, просто ей така. И край.

Усети приближаващата се кола. Същата беше. Излезе мъжът с коженото яке и тръгна към вратата. Гарсия с облекчение констатира, че отново носи със себе си кашона. Може би връща изнесеното обратно?

Минаха минути, вратата се отвори, негърът и по-дребният му спътник излязоха. Значи сега горе е само онзи, сам.

Гарсия се измъкна от сенките и тръгна към металната врата.

Отново претърсих стаите. Луис и Ейнджъл бяха преровили всичко на няколко пъти, но исках да съм абсолютно сигурен, че нищо не е пропуснато. Пак и пак проверявах помещенията, където имаше следи от живот. Накрая остана онова с белите фаянсови плочки, което Луис бе открил в мое отсъствие. Предназначението му бе повече от ясно. Макар и повърхностите да бяха идеално измити и да бе чистено навсякъде, пак знаех, че едва ли могат да се отстранят следите от канализационните тръби. А те вероятно бяха нови, тъй като тази стая бе зидана допълнително. Ако нечия кръв е текла в канала, там остатъци непременно щеше да има.

На импровизирана от дървена плоскост маса пред вътрешната стена на помещението бяха подредени кутии с блажна боя, стари четки, вече напълно втвърдени, а на края й стоеше купчина оръфани чаршафи, изцапани и залети със стара боя. Разместих ги, поогледах между тях, вдигна се фино облаче червеникава прах. Наведох се, опитах да я разпозная колкото мога, сетне със замах свалих чаршафите. На дървото остана червен слой, част от него попадна и на пода отдолу. Тухлена прах беше. Опипах стената с длан, понатиснах тук и там, усетих че зидът се помръдва съвсем леко, тухла се остъргва в тухла. Аха. Вгледах се отблизо — повърхността не бе абсолютно равна. Но само на едно-единствено място, на не повече от петдесетина сантиметра на височина. Понатиснах с пръсти, хванах една по-издадена тухла и упорито започнах да я разклащам. В началото почти не помръдваше, но бях упорит. И тя се пораздвижи достатъчно, че сетне да мога да я измъкна навън. Падна на масата, остана цяла, остави зееща дупка. Вътре имаше нещо. Надвесих се, светнах с фенерчето.

Човешки череп беше, поставен върху подобие на колона от кости, завързани с кадифена червена лента. Забраден със златист шарф с пайети, незакрити оставаха само очните и носната кухини и, разбира се, устата. В основата на колоната бяха разположени костите на две човешки ръце в пълен комплект, по един от всяка страна, а на съответните места лъщяха евтини пръстени. Встрани стояха дарове, поднесени като жертвоприношение — шоколад, цигари, чашка със златиста течност, миришеща на уиски. Още един олтар.

Сега забелязах и медальона. Бляскаше под лъча на фенера ми — сребро срещу бяла кост. Вмъкнах ръка и го извадих, сетне отворих капачето. Вътре бяха поставени две снимки на жени, изрязани в съответния формат. Първата не я познах. Втората бе жената на име Марта — същата, която бе дошла в моя дом да потърси надежда за детето си.

Изведнъж зад мен проблесна светлина, изтрещя силен изстрел. Току до дясната ми ръка се разлетяха тухлени парченца и дървени тресчици. Нещо попадна в дясното ми око и ме заслепи. Изпуснах фенерчето, залегнах на пода, а в същия миг дребна, възпълна фигура се мярна в коридора, силуетът й отчетливо изпъкна на фона на слабата светлина отзад. Сетне изчезна.

Чух двойно металическо изщракване, рязана двуцевка беше и онзи зареждаше отново. Нечий глас — вероятно на същия, на стрелеца — повтаряше налудничаво отново и отново едно и също на испански. Звучеше като молитва.

— Santa Muerte[14], reza por mi, Santa Muerte, reza por mi[15].

Чух и друго — по стълбището трополяха бързи стъпки, връщаха се Ейнджъл и Луис, затваряйки капана. Очевидно и стрелецът ги долови, защото темпото на молитвите му се усили, сега вече крещеше почти в скоропоговорка. Луис високо извика още отдолу, на стълбата:

— Не го убивай!

В същата секунда силуетът се появи отново и двуцевката изрева. Вече се търкалях към стената, когато масата с кутиите се разпадна на части, единият й крак шумно тупна към мен, а стрелецът нахлу в помещението. Пищеше молитвата си отново и отново, зареждаше в движение и стреляше, зареждаше и стреляше, пушек и прах, ужасен тътен изпълниха стаята, запушиха ми носа и очите. Във въздуха сякаш увисна мръсна мъгла, тя закриваше предметите, тук-таме се различаваха неясни детайли от едно и друго. Макар че очите ми бяха пълни с нечистотии, различих, по-скоро може би усетих тъмната, пълна форма. Пред нея ярко блесна огнен облак, за кой ли път гръм разтресе стените. Е, тогава стрелях.

Глава десета

Мексиканецът лежеше сред отломките от масата, разпилените кутии и четки, а изпокъсаните чаршафи частично покриваха краката му като надгробен саван. Една от кутиите бе пробита, боя течеше по пода, долната част на тялото му бе осеяна с бели пръски. Кръвта от раната в гърдите бликаше на тласъци, като че пулсира ритмично, изхвърляна от постепенно отслабващото сърце, обагряше плочките. Дясната му ръка се опитваше да хване нещо на стената, пръстите ми заприличаха на паяк, който се мъчи да полази нагоре. Опитваше се да докосне черепа в олтара.

— Muertecita[16], reza por mi… — повтаряше той, но сега това бе само шепот.

Луис и Ейнджъл връхлетяха в стаята.

— Мамка му! — изохка Луис. — Нали ти виках да не го убиваш…

Прах висеше навсякъде във въздуха, видимостта бе слаба и съдържанието на дупката в стената бе все още невидимо за него. Луис притича и клекна край умиращия. С пръстите на дясната ръка сграби лицето на мексиканеца и го извърна към себе си.

— Къде е тя? — почти изрева той. — Казвай къде е!

Очите на мексиканеца си останаха отправени нейде надалеч. Устните му продължаваха да се движат, повтаряйки своята мантра. Усмихна се далечно, сякаш съзря нещо невидимо за нас, отвори му се врата нейде в материята на времето и битието, показаха му обещаната награда. Или може би наказанието, негово и само негово. Стори ми се, че в очите му блесна почуда, а може би е било и страх, но те вече помътняваха и бавно гаснеха, клепките готови да се склопят за сетен път.

Луис го плесна здраво по бузата. Сега в дясната ръка държеше малка снимка на Алис. Досега не бях виждал образа й, може би лелята му я бе дала. А може би си беше негова, съхранявана години наред, реликва за нечий живот, далеч от очите, но не и от сърцето. Може би.

— Къде е тя? — повтори Луис.

Гарсия изкашля кръв. Зъбите му бяха червени, както и устните. Опитваше се отново да изрече звучащата като заклинание фраза, но не успяваше. Тогава се изкашля отново, потръпна, ръката му се свлече върху плочките и той умря.

Луис отпусна глава и покри лице с ръка. Сега снимката на Алис бе притисната към кожата му.

— Луис… — обадих се аз.

Той вдигна очи към мен и за секунда не успях да намеря точните думи. Сетне му казах:

— Мисля, че я намерих…

Екипът за бързо реагиране (ЕБР) пристигна пръв на местопрестъплението, но Луис и Ейнджъл вече ги нямаше. Полицейски диспечер бе разпратил спешен сигнал за „стрелба в района“, но първо бе алармирал ЕБР. Наложи се известно време да гледам в дулата на няколко рюгер мини 14 и деветмилиметрови автомати „Хеклер и Кох“. Опитвах се да разпозная нечие име или сериен номер по гащеризоните всред ужасната глъчка, крясъците и ослепителните светлини, с които ченгетата придружиха появата си. Момчетата от ЕБР щурмово нахлуха в стаята за екзекуции, огледаха мъртвия мексиканец, различните кости из апартамента и чак тогава загряха, че екшънът вече е свършил. Тогава отстъпиха терена на колегите си от деветдесет и шести участък. В началото се опитвах да отговарям на въпросите им по най-добрия начин, но скоро занемях. Налагаше се — трябваше да предпазя приятелите и себе си. Не биваше да говоря каквото ми дойде на устата, преди да съм се успокоил, подредил мислите и уточнил една сериозна, издържаща на всякакви въпроси версия. Бях истински разтресен, но то бе по-скоро резултат от онзи образ, който не можех да избия от съзнанието си. Отново и отново виждах Луис, застанал пред дупката в стената, взрял обезумял поглед в костеното лице на момиче, собствената му братовчедка, протегнал ръка към него с намерение да го докосне, но разбрал, че не притежава такава сила. Гледах го и не знаех как да му помогна: той се връщаше в мислите си в друго време, на друго място: в пълен с жени дом, тамошните му дни вече към края си, а в къщата се е появил нов живот. Още една жена.

Помня я. Помня я като бебе, даваха ми я да я бавя, докато жените готвеха и чистеха. Аз бях единственият мъж там, защото баща й — Дебър — беше мъртъв. Аз го убих, първият ми беше. Той ми отне майката. Затова го изтрих от лицето на земята. За отмъщение го направих, съвсем съзнателно. Още не знаех, че сестрата на майка ми е бременна от него. Нямах доказателства, но бях уверен, че е сторил нещо много, много лошо на мама и то я е убило. Усещах, че ще направи същото с мен, само че изчаква удобен момент. Тогава го предварих и го убих. А дъщеря му израсна без баща. Той беше човек долен, гаден, с най-мерзки мераци, щеше и на нея да посегне, мине ли някоя и друга година. Само че тя така и не можа да го опознае, да разбере що за гадина бе той. Иначе въпросите си стояха. Защо? Кой? Как? Въпроси и смътни подозрения. А веднъж започна ли да налучква истината, аз вече бях достатъчно далеч от дома. Един ден влязох в гората и повече не се върнах. Поех по друг път, моя си път. Тя тогава беше още дете. Отдалечих се от нея, а и от другите близки. И не знаех какво я е сполетяло. А сетне вече беше много късно…

С това се опитвам да се успокоявам: не знаех.

Тогава пътищата ни се кръстосаха в големия град. Тук. Опитах се да поправя грешката, да компенсирам миналите грехове, не се получи. Не можеше, бяха прекалено тежки, нямаше как да върна живота назад. Ето сега — тя е мъртва и се питам: аз ли съм виновен? Аз ли задвижих събитията така, като тайно планирах и отнех живота на баща й, преди тя да се е родила? И не съм ли в някакъв смисъл и аз баща на жената, в която се превърна тя? Не нося ли аз отговорността за този й живот, а сетне и за смъртта й? От една кръв сме, сега я няма, а без нея на този свят вече не мога да бъда същият.

Съжалявам. Ужасно съжалявам…

Слушах го с мъка и извърнах глава, за да не го гледам такъв. Не можех и не исках да го виждам такъв. Пречупен.

Остатъка от нощта и по-голямата част от утрото прекарах в 96-и участък на „Месероул Авеню“. Все пак ме разпитваха колеги. Като бивше ченге, макар и с редица неизяснени около него въпроси, пак имах някаква положителна стойност в очите им, колкото и да бе малка тя. Казах им, че съм получил информация за апартамента на мексиканеца от източник. Долната врата съм заварил отключена. Влязъл съм, намерил съм костите и другите неща и тъкмо да им се обадя — на полицаите — и онзи ме нападнал. Убил съм го в самозащита. А то си беше самата истина.

Разпитваха ме двама детективи. Жена на име Бейярд и партньорът й — едро червенокосо ченге на име Ентуисъл. Бяха извънредно учтиви с мен, но това до голяма степен се дължеше на присъствието на адвокатката Франсес Нийгли, седнала от дясната ми страна. Още преди пристигането ми в Ню Йорк Луис бе уредил в сметката ми да бъде внесена номинална такса от юридическата фирма „Ърли, Чаплин & Коен“, където Франсес бе от старшите партньори. Така че официално погледнато, бях неин служител — беше ме наела за определени услуги. Респективно имах право да се позовавам на известни етични привилегии и да не отговарям на някои неудобни въпроси на полицията. Франсес бе висока, безупречно облечена и коафирана, външно харизматична и извънредно любезна. Това обаче бе повърхностно впечатление. Знаех, че обича да виси по барове, където в събота вечер кръвта от поредното сбиване съхне по пода, и че има репутация на желязна дама, с която майтап не става. Опитайте се да се избудалкате с нея и усмихнатото й лице мигом ще застине в титаново-стоманена гримаса. Вече бе успяла да внуши съответното послание на тукашните ченгета: кого бе очаровала, кого пък стреснала.

— Кой ви пошушна за Гарсия? — запита Ентуисъл.

— Така ли му е името?

— Изглежда, да. Той самият не е в състояние да го потвърди или отрече.

— Предпочитам да не го назовавам, ако обичате.

Бейярд завря нос в бележките си.

— Да е например един сводник на име Тайрън Бейлий или може би Джи Мак?

Не отговорих.

— Жената, която сте били натоварен да търсите, е част от яслата му, нали? Предполагам, че сте разговаряли с него. Искам да кажа, то не е логично да не говорите с него, след като търсите нея, нали?

— О, с множество хора говорих — рекох с усмивка.

Франсес реши да се намеси.

— Какво намеквате сега, госпожо детектив?

— Просто искам да разбера кога за последен път г-н Паркър е разговарял с лицето Тайрън Бейлий?

— Г-н Паркър нито е потвърждавал, нито отричал изобщо да е разговарял с въпросната личност, така че въпросът ви е ирелевантен.

— Не и за г-н Бейлий… — подхвърли Ентуисъл.

Пръстите му бяха доста жълти, гласът му дрезгавееше, звучаха нотки на отдавнашен катар. Много пушеше горкият.

— … защото рано днес сутринта е бил приет в медицинския център „Удхил“ с огнестрелни рани в дясната ръка и десния крак. До болницата е стигнал лазешком. И ако някога е имал надежди да става бейзболист, край с тях, няма да го бъде.

Притворих очи. Луис не бе сметнал за нужно да спомене факта, че е упражнил малко възмездно насилие върху Джи Мак.

— Вижте, да — говорих с Бейлий някъде около полунощ, може би бе един часът — рекох на глас. — Той ми даде адреса в Уилямсбърг.

— Вие ли го ранихте?

— Той това ли ви каза?

— Бейлий е така замаян от лекарства и упойки, че едва ли може да каже нещо. Чакаме да се пооправи и тогава ще чуем каквото има да казва.

— Не, не съм аз.

— Случайно да знаете кой тогава?

— Не, не зная.

Франсес се намеси пак.

— Детективе, можем ли да минем на следващия въпрос?

— Съжалявам, но, изглежда, вашият клиент или служител, както искате го наричайте, се оказва фатален за здравето на хората, с които разговаря.

— Вижте — въздъхна Франсес с тон на съвършена готовност за всяческо сътрудничество, — тогава или му предявете съответната здравна отговорност и го освободете, или дайте да чуя някакво сериозно обвинение.

Възхищавах се от юридическите умения на Франсес, но виждах, че ченгетата започват да се дразнят и настройват враждебно. А това би могло да се окаже нездравословно, като се имат предвид все още неизстиналият труп на Гарсия, огнестрелните рани на Джи Мак и все по-надвисващата над мен сянка на Бруклинската поправителна институция, да не употребявам думата затвор.

— Г-н Паркър е убил човек — натърти Ентуисъл.

— Човек, който се е опитвал да убие него.

— Така твърди той самият.

— Е, хайде де, детективе, само си губим времето. Дайте да си дойдем на приказката като възрастни хора, още повече професионалисти. Разполагате с надупчено от пушечни изстрели помещение, стар склад със затрупани с кости помещения, някои от които току-виж се оказали на жената, която г-н Паркър е натоварен да търси, две видеокасети, на които има ясен запис поне на една явно убита жена, вероятно на още много такива. Моят клиент вече многократно декларира, че изцяло ще сътрудничи на следствието по всички възможни начини, а вие се опитвате да го накиснете с въпроси относно пострадал след срещата си с него индивид. Не е коректно, господине, не е. Г-н Паркър ще бъде на ваше разположение за по-нататъшни въпроси по което време сметнете, че това ще е нужно. Ще бъде на ваше разположение и да предявите каквито обвинения намерите за необходими в бъдеще. Така. Е, а сега какво ще правим?

Ентуисъл и Бейярд се спогледаха, сетне се изправиха и излязоха, като се извиниха, че ще отсъстват за малко. Нямаше ги бая време. Франсес и аз седяхме и мълчахме, докато те се върнаха.

— Можете да си тръгвате — заяви Ентуисъл. — Засега. И ако не ви затруднява много, ще сме благодарни да ни уведомявате, когато възнамерявате да пътувате извън щата.

Франсес се изправи и започна да събира бумагите си.

— О… — добави Ентуисъл. — И поне за известно време, моля ви, опитвайте се да не застреляте някого, а? Може и да ви хареса. Дори и да свикнете.

Франсес ме откара до мястото, където бях оставил колата си. Не ме разпитва повече за събитията от предната нощ. И аз не горях от желание да й разправям каквото и да е. И на двамата така повече ни харесваше.

— Мисля, че сега положението при вас е закрепено — рече ми тя, докато спираше пред склада.

Около него още се мотаеха ченгета, множество телевизионни екипи с техника и автомобили, други репортери, дежурните любопитни минувачи и кибици.

— Мъжът, когото, сте убили, е стрелял четири или пет пъти срещу вас, докато вие — само веднъж. Свържат ли с него намерените кости, никой никога няма да си направи труда повече да ви търси за убийство. Още повече, ако останките в онази дупка в стената се окажат на Алис Темпъл. Гарантирам. Могат да се заяждат и търсят под вола теле за това, че сте възпроизвели изстрел, но сте частен детектив, във вашия случай това си е интуитивно решение. Така или иначе ще изчакаме, ще видим. Но основания за сериозно безпокойство аз лично нямам.

При това имах разрешително да нося скрито оръжие в Ню Йорк и то бе издадено още веднага след като напуснах полицията. Онези 170 долара, дето платих за него, са вероятно най-добре похарчените ми пари. Всъщност разрешителното трябва да се подновява на всеки две години, тогава пак плащаш същата сума, но да повторя — заслужаваше си. Документът се издава с подписа на шефа на градската полиция и по принцип той може да откаже подновяването му. Обаче досега такова нещо не ми се бе случвало. Иначе допускам, че да носиш оръжие е едно, да стреляш наляво-надясно друго. Трудно би било да очакваш задоволство от страна на ченгетата.

Благодарих на Франсес, излязох от колата й.

— Предай съболезнованията ми на Луис — рече тя, докато потегляше.

На Рейчъл се обадих, когато се прибрах в хотела. Вдигна слушалката на четвъртия сигнал.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Ами добре е — отвърна ми тя.

Гласът й бе равен, незаинтересован.

— Сам как е?

— Чудесно. Спа чак до седем часа, без да се буди. Току-що я нахраних. След малко пак ще я сложа да поспи. Може би час-два.

Настъпи пауза, мълчахме и двамата, поне четири-пет секунди.

— Ти как си, какво правиш?

— Имах малко неприятности преди малко — рекох аз. — Един човек почина.

И пак последва мълчание.

— Хм, мисля, че намерихме Алис… — обадих се по едно време — … или може би онова, което бе останало от нея.

— Разкажи.

Сега в гласа й прозвуча боязън.

— Човешки останки. Главно кости. В една стена намерих още — зазидани. Там имаше и неин медальон.

— А онзи, дето умрял? Той ли е отговорен?

— Не зная със сигурност. Но така изглежда.

Изчаках следващия въпрос. Знаех, че ще попита.

— Ти ли го уби?

— Аз.

Тя въздъхна. Сега чух гласа на Сам. Плачеше. Рейчъл й заговори, успокояваше я.

— Трябва да прекъсвам — рече тя.

— Скоро ще се върна.

— Нали свърши вече? — запита тя, сякаш ме поощряваше. — Изяснило се е какво се е случило с Алис. Убиецът й е мъртъв. Какво повече можеш да направиш? Идвай си у дома. Просто… просто си ела, чуваш ли?

— Чувам. Ще си дойда. Обичам те, Рейчъл.

— Знам — въздъхна тя и ми се стори, че леко изхлипа, но не можех да бъда сигурен. — Зная, че ме обичаш…

Спах някъде до следобеда, събуди ме телефонен звън. Уолтър Коул беше.

— Май си имал тежка нощ — подхвърли той.

— Какво ти казаха?

— Малко. Ще трябва да доразкажеш. Край „Дафис“ има кафене на „Старбъкс“. Отивам там и те чакам след трийсетина минути.

Не успях да стигна за трийсет, направих го за четирийсет и пет, а може би и малко повече. Пресичах града и си мислех за събитията. Какво бях направил, какво бе казала Рейчъл, докато разговаряхме. В известен смисъл на думата, всичко наистина бе свършило. Имах усещането, че зъболекарските картони и снимки, както и ДНК тестовете ще потвърдят самоличността на Алис. Че намерените в апартамента на Гарсия останки са наистина нейните. Ако е необходимо, ще направят сравнителни проби и с материал от майка й Марта. Смятах, че Гарсия е замесен, може би е и прекият изпълнител. Това обаче не обясняваше защо поначало Алис е изчезнала. Скрила ли се е от някого и защо? Защо онзи Еди Тейджър й е плащал гаранция? Ами търговецът на антики Недо с приказките му за Вярващите? И фебереецът Филип Босуърт, чието разследване очевидно имаше общи допирни точки с моето и макар да не преследваше съвсем същата цел, то поне по някои пунктове му приличаше. Накрая идваше нещо много важно: собственото ми вътрешно безпокойство и усетът, че нещо се движи под повърхностните подробности на случая. Нещо много съществено и капитално важно. Нещо, свързано със скритите, кухи празнини на миналото. Нещо много опасно.

Когато седнах срещу Уолтър на ъгловата маса, косата ми беше все още влажна от бързия душ в хотела. А той не беше сам. С него бе детективът Дън, с когото се бяхме запознали в полицейското кафене.

— Вашият партньор знае ли, че се виждате с други хора, а? — попитах го аз.

— Нашата връзка е отворена. Не научи ли за моите срещи, всички сме спокойни. Между другото, той е на мнение, че вие сте простреляли Джи Мак.

— А, и ченгетата от 96-и участък така смятат. Не че ми пука какво мислите, но не съм аз.

— Хей, вижте сега, не е въпрос, че толкова много ни пука. Маки просто не желае да има ненужни угризения, особено ако някой подочуе, че ние ви открехнахме за него.

— Освен вас поне още двама души са ни насочвали в същата посока. Кажете на партньора си, че няма за какво да се безпокои.

— Насочвали са ни, а? — рече Дън.

Множествено число. Мамка му. Уморен бях, изпуснах се.

— Говоря за себе си и за Уолтър.

— Аха. Вярно.

Не ми се искаше да се заяждам с Дън. Подобни сблъсъци съвсем не ми бяха нужни. Освен това не знаех защо е дошъл.

— Е, така — рекох. — Сега да видим — защо ли сме тук? Може би заедно ще дегустираме кифлички?

Дън се обърна към Уолтър, сякаш в негово лице търси съюзник.

— Ама този човек сам си го търси, а? Труден, на такъв как да му помогнеш, кажи сега?

— Такъв си е той — самомнителен — отвърна Уолтър. — Силна личност пунтира. Четох някъде, че това предполагало сбъркана сексуалност.

— Уолтър, с цялото ми уважение, ама не съм в настроение за такива шегички — рекох и си беше самата истина.

Уолтър се усмихна, извинително вдигна ръка.

— Майтап бе, човече. Както ти каза и Дън — наистина искаме да помогнем.

— Помните Серета, нали? — започна Дън. — Тя е другото момиче. Изглежда, че и до нея са се добрали.

— Къде?

— В мотел край Юма.

— За убийствата в „Спайхоул“ ли говорите? — досетих се, че бях слушал за тях в телевизионните новини.

— Аха. Тя се оказа същата, дето бе намерена в багажника на изгорена кола. Вече са я идентифицирали. Всъщност не е било много трудно, защото колата е регистрирана на нейно име, а и част от шофьорската й книжка останала недоизгорена. Но все пак изчакали да уточнят и други неща, за да са стопроцентово сигурни. Заключението на експертите е, че е била жива и в пълно съзнание, когато пламъците са стигнали до нея. Ритала е стената на багажника, успяла да я издъни откъм задната седалка в купето. Не че това е помогнало.

Опитвах се да си припомня подробностите.

— В същата кола не бяха ли намерили още един труп?

— Да. Мъжки. Неизвестен. Не носел никакви документи, нямал и портфейл. Все още се опитват да го идентифицират, но няма за какво да се хванат. Няма как снимката му на кутиите с мляко да закачат, я. Може би на чувалите с дървени въглища за барбекю, като дойде лятото, ама не и преди това. Майтапя се, ама хич не е смешно. Здравата е изгорял. Бил е застрелян в гърдите, а куршума намерили в тялото. Изстрелян е от пистолета, намерен в мексиканеца, дето пък бе убит в една от мотелските стаи. Колегите работят по версия, че може да е бил мишена на поръчково убийство, дето сетне се е превърнало в нещо друго. Свързан е с действително опасни типове, от известно време мексиканските федерални ченгета го търсели усилено. А сега с разкритията около Алис тук току-виж и други възможности излезли.

Според разказа на Джи Мак, Алис и Серета са били в къщата на Алън, когато непознати убили него и шофьора му, но те двете не видели нищо. Обаче отмъкнали нещо от дома, което, изглежда, е било достатъчно ценно, защото заинтересуваните хора са били готови включително и на убийство, само и само да си го върнат. Намерили са Алис, от нея измъкнали каквото са могли относно местонахождението на Серета. Не ми се искаше да мисля по какъв начин бяха постигнали този резултат.

— Вашият приятел Джи Мак вероятно ще бъде изписан от болницата утре — продължаваше Дън. — Чувам, че твърдял все едно и също — нищо не знаел, нищо не бил чул, нито видял. Нито за неговите проститутки, нито за човека, стрелял по него. А който го е гръмнал в крака, очевидно си е познавал работата. И петата, и глезенната връзка са на парченца. Човекът си остава инвалид до края на живота.

В съзнанието ми се мярна образ на Алисиния череп в стенната ниша в апартамента на Гарсия. Опитах се да си представя последните мигове на Серета. Температурата постепенно става нетърпимо гореща, плътта й се изпича още преди пламъците, които ще я овъглят, да са стигнали до нея. Предавайки Алис на онези, Джи Мак практически бе осъдил и двете на жестока смърт.

— Кофти работа — рекох.

Дън сви рамене.

— В кофти свят живеем. А, като стана дума за това, Уолтър казва, че опитвал да поговори с Елън, младата проститутка.

Спомних си девойката в черната рокля.

— Нищо ли не можа да измъкнеш от нея?

Уолтър поклати глава в отрицание.

— Кораво момиче, и отвън, и отвътре — този занаят никому не прощава. Ще взема да се обадя на колегите от отдела за младежка престъпност. Там имам приятел, разказвал ми е, че работят по няколко програми, едната се нарича „Безопасни хоризонти“. Тъкмо за хора на нейната възраст. Все нещо ще помогне.

Дън се изправи, взе си оставеното на облегалката на стола сако.

— Вижте — обърна се към мен, — ако мога с нещо да ви помогна, ще го направя. Длъжник съм му на Уолтър и щом като той иска да ви помагам, значи от моя страна проблеми няма. Само че си харесвам професията и работата, искам да си я запазя. И в тази връзка: наистина не зная кой му е пробил дупките на онзи говньо, обаче ако случайно го срещнете, изпълнителя имам предвид, кажете му следващия път да си ги върши тези неща на друго място, не в моя район. Надявам се сега да сме наясно?

— Съвсем наясно сме — отвърнах любезно.

— О, и още нещо. Колегите наистина са открили нещо необичайно в „Спайхоул“. По лицето на убития мотелски дежурен имало размазана кръв. Изследвали я за всеки случай и се оказало, че там имало и чужда ДНК. А най-странното нещо е, че тя се оказала с намалени стойности, дегенерирала един вид.

— Какво, какво? Какви стойности и защо дегенерирала?

— Стара, с понижени качества. Сетне решили, че пробите са развалени, може би случайно или от самия съд. Съдържали много и непознати токсини. Все още се опитват да ги уточнят. Все едно някой е търкал парче старо месо по лицето на онзи младеж — хотелиера.

Замълчах озадачен, макар че нещо се мотаеше в подсъзнанието ми, но не можех да го назова точно. Във всеки случай изчакахме с Уолтър поне пет минути, сетне потеглихме, и двамата замислени.

— Сега какво ще правим? — попита ме той и в същия миг се наложи да изтичаме, че минаващият рейс щеше да ни забърше — така разсеяно пресичахме улицата.

— Ще трябва да поговоря с разни хора — отвърнах аз. — Ти дали ще успееш да откриеш кой е собственикът на онзи склад в Уилямсбърг?

— Едва ли е толкова мъчно. Момчетата от 96-и вече са я свършили тази работа. Аз обаче ще опитам да проверя и архивите в кметските служби.

— Ченгетата от 96-и са идентифицирали човека, когото убих. С мен едва ли ще споделят тази и други информации, така че дръж си ушите отворени, може би ще подочуеш повече, а?

— Няма проблем. Ти в същия хотел ли ще бъдеш и колко време още?

Помислих за Рейчъл, за разговора с нея и даденото обещание.

— Може би още един ден. Сетне трябва да се прибирам у дома.

— Говори ли с нея?

— Тази сутрин.

— Каза ли й какво се е случило?

— По-голямата част, да.

— Е, да. Зная какво ти е. Сега нещо сякаш ти гризе в съзнанието. Като че по тънък лед ходиш, а той се пропуква под краката ти. Значи сега е времето да се върнеш у дома. Да бъдеш с нея. Иначе всичко се обърква. Така е. Хормони… това-онова, абе всичко се прецаква. Сам го знаеш. В такива случаи понякога и дребните неща ти се струват като края на света. А за големите да не говорим, защото те наистина могат да се окажат фатални…

Стиснах му ръката, рекох:

— Благодаря.

— За съвета ли?

— Не, аман от съвети, мерси. Благодаря ти, че в труден момент дойде да помогнеш.

— Е, старо ченге на старо ченге ако не помогне. Знаеш ли, липсва ми този живот понякога. Поразведрих се малко. Иначе ми помогна да осъзная, че май с пенсията съм си по-добре, тихо и скучно, ама пък…

Следващата ми работа бе да се обадя на Луис и да уредя среща. Видяхме се в кафене на Бродуей. Изглеждаше като дълго неспал човек, макар че бе гладко избръснат, а ризата му светеше — изгладена и елегантна. Но дори и в шикозните си дрехи изглеждаше унил и потиснат.

— Сестрата на Марта пристига днес — съобщи ми той. — Уредих й самолета, ще донесе здравната и зъболекарската книжка на Алис, някои други документи, снимки, каквото намери. Марта бе отседнала в един харлемски кенеф. Едвам я накарах да се премести. Сега съм им взел стаи в свестен хотел.

— Как е тя?

— Още не е загубила надежда. Казва, че вероятно не е Алис, медальонът нищо не означавал. Всеки насилник би могъл да й го вземе.

— А ти? Ти какво мислиш?

— Мисля като теб. Тя е. Просто го усещам. Почувствах го вътрешно, по особен начин, още като зърнах медальончето.

— Виж, ченгетата най-късно до утре ще са идентифицирали останките. Сетне ще ги предадат на близките, веднага след като съдебният лекар се произнесе. Ти ще се върнеш ли с тях?

Луис поклати глава.

— Не мисля. Няма да ме посрещнат добре. Пък там сто на сто имам и досие, знаят за мен туй-онуй. По-добре да оставя нещата да се поуталожат. Още повече, че имам и работа за довършване.

— Като например?

— Като например кой е свършил тази гадория.

Отпих от кафето. Вече бе почти изстинало. Махнах с ръка на келнерката, тя дойде, доля горещо.

— Трябваше да ми кажеш как си подредил Джи Мак — рекох тихо, когато тя се отдалечи достатъчно.

— Други неща ми бяха в главата.

— Виж, за в бъдеще, ако ще вършим тази работа заедно, по-добре е да споделяш повечко, а? Двама от детективите в 96-и участък ме харесаха мен като творец на неговото дередже. Много ми помогна и фактът, че съм оставил един друг труп в техния район.

— А казаха ли ти как е онзи задник сводникът?

— Докато ме разпитваха, той е бил все още под влиянието на упойките, кажи-речи неадекватен. Сетне подочух, че се освестил. Но твърдял, че не е виждал никого, не знае кой го е отгърмял.

— Естествено, че няма да говори. Знае си интересите.

— Ама не е в това въпросът, Луис.

— Виж — рече той мрачно, — не те карам да се замесваш в тая работа. Още в началото ти казах, че не е нужно.

Изчаках да чуя дали ще каже още нещо. Той мълчеше.

— Ти свърши ли? — попитах тогава.

— Свърших, да — наведе очи и повдигна дясната си ръка към мен в знак на извинение. — Виж, съжалявам, изнервен съм.

— Няма за какво да съжаляваш. Ако гръмнеш някого, просто ме уведоми, това е всичко, което искам. За да съм сигурен как да си устройвам алибито. Че например съм бил на друго място, нали? Особено ако наистина съм бил.

— Онези типове, убийците на Алис, ще разберат, че сводникът ни е тропал за тях — поклати глава Луис. — Смятай го вече мъртвец.

— Е, добре де, като идат да го търсят, поне няма да може да им избяга. Това е сигурно.

— Зарежи. Сега какво?

Разказах му за смъртта на Алисината приятелка Серета в Тъксън и за намереното заедно с нейното второ овъглено тяло в колата.

— Само че той не е бил застрелян в автомобила — допълних аз. — Маки каза, че ченгетата намерили следи от кръв, водещи от мотела до колата. Този тип е седнал на шофьорското място, а вратата е стояла отворена, докато той е пламтял.

— Вероятно някой го е държал на мушка, а?

— Може, ама трябва да е било с доста дълго оръжие. Дори и така всеки би предпочел да побегне и да отнесе куршума, отколкото да гори жив. При това не е от регистрираните гости. Техните трупове са си налице.

— Значи е бил един от убийците. Няма как иначе.

— Така излиза. Сгафил е нещо, ранили са го, сетне вместо да го вземат със себе си, другарчетата му го зарязват в колата, където го подпалват.

— И той не възразява.

— Дори не прави опит да стане от седалката зад волана.

— Значи нещата трябва да стоят така: някой научава къде е Серета и тръгва след нея.

— Да, намират я, убиват я.

Луис разсъждаваше по същия начин, както и аз по-рано бях съпоставял известните факти.

— Алис им е казала къде да я търсят.

— Може би. И така да е, насилили са я.

Замисли се, известно време мълчахме и двамата.

— Май не е хубаво да говоря така, но на мястото на Серета аз не бих казал на Алис повече, отколкото е било нужно да знае. Може би най-общи неща, някакъв безопасен телефон за евентуален контакт по-късно, нищо повече. И по този начин, докопат ли се до Алис, тя така или иначе няма да може да им каже много.

— Значи някой там, на другото място също я е издал, може би на базата на онова, което вече са знаели убийците на Алис?

— Което пък означава, че някой си там познава някой си тук.

— Хм, връзката може да е бил и Гарсия. Като се има предвид колко близо е мотелът „Спайхоул“ до границата, именно една мексиканска връзка е напълно логична. Заслужава си човек да поразучи туй-онуй в тази насока.

— Да не се опитваш да ме разкараш от града, че да се захванеш с някое, хм, по така, дипломатическо разследване, а?

— Това би предполагало да съм по-хитър, отколкото съм всъщност.

— Не по-хитър, просто по-плъзгав.

— Виж, както вече казах, някой си там може да поназнайва разни неща, т.е. да има полезна за нас информация. Който и да е това, било той, било тя, няма да я изпее току-така. В същото време на твое място бих внимавал доста къде и кого да забърсвам точно сега. Виж, просто ти подавам идеи — накъде да насочваш гнева си.

Луис повдигна лъжичката и я насочи в мен обвинително, като успя да скалъпи далечно подобие на усмивка.

— Ти понеже напоследък прекалено много спиш с психолози, та си понаучил разни тарикатлъци.

— Не и напоследък, но благодаря ти за мисълта.

Иначе Луис бе прав: мен ме устройваше той да отсъства от града за ден-два. Това би ми помогнало да действам свободно, а не да се опитвам да крия ходовете си от него. Опасявах се, че дам ли му повече информация, той ще се заеме на своя глава да търси отговори от съответните хора, а то непременно ще бъде със силови подходи. В момента ми бе много нужно да поговоря с онзи гарант, и то пръв, преди всеки друг, включително и преди Луис. Трябваше да разпитам и онзи, който бе дал склада под наем на Гарсия. Още се налагаше да открия и агента от ФБР на име Босуърт. В края на краищата, рекох си, после винаги мога да изпратя при тях Луис.

Върнах се в хотела и този път в багажника на колата носех още нещо. Костната статуя я бях поверил за съхранение на Ейнджъл още преди да напусне склада. Сега Луис ми я бе върнал. Открият ли ченгетата, че съм я укрил от закона като важна улика, значи здраво щях да загазя, никакво място за съмнение по този въпрос нямаше. Обаче тя ми бе отворила вратата на Недо, а наложи ли се, безсъмнено щеше да отвори и други. Една нейна снимка или рисунка в никакъв случай не би събудила същия интерес.

Ейнджъл и Луис си резервираха самолетни билети за Тъксън през Хюстън и полетът бе още същата вечер. Междувременно се обади Уолтър. Беше научил как стоят нещата около склада. Той бил част от общ имот, чието унаследяване се оплело в безкрайни юридически шикалкавения и номера, затова единственият източник, до който стигнали ченгетата, бил адвокат на име Дейвид Сикюла, чиято кантора се оказа на „Ривърсайд Драйв“. А онзи телефонен номер на надписа високо горе на самата сграда се оказа автоматичен телефонен секретар на лизингова фирма на име „Амбасейд Риълти“, само че тя не си бе плащала данъците поне три години. Може би собственикът бе починал или бордът й се бе разтурил, а дейността й автоматично спряла, един Бог знае. Записах си адреса и телефона на Сикюла, но реших да му се обадя на следващата сутрин — първо да се наспя и с него да говоря свеж и отпочинал.

Вече трето телефонно съобщение бях изпратил на Тейджър, гаранта, но той не отговаряше. Офисът му бе в Бронкс, недалеч от стадиона „Янки“. Реших и с него да се занимавам утре. Някой му бе възложил да плати гаранция за Алис. Открия ли кой е този някой, тогава щях да съм поне една крачка по-близо до разкриването на убийците й.

Докато Ейнджъл и Луис вървели към терминала Делта на летище „Кенеди“, през гишетата на имиграционните власти минал човек, който би могъл да отговори на някои от най-важните за нас въпроси, взел си багажа, влязъл в зала „Пристигащи“. Това аз, разбира се, го научих доста по-късно.

Беше свещенослужител, пристигнал в Ню Йорк с полет на „Бритиш Еъруейс“ от Лондон, мъж висок, надхвърлил четирийсетте и с вид на човек, който обича да си похапва. Брадата му бе поразчорлена, по-рядка и по-червена от косата и донякъде му придаваше вид на филмов пират от продукция с множество дандании и бой с халосни фишеци. В едната ръка носеше малко черно куфарче, в другата — днешния брой на „Гардиън“.

На летището отвън го очакваше друг мъж, малко по-млад от госта. Когато вратата се затвори с пневматичен съсък след новодошлия, двамата се здрависаха, домакинът предложи да вземе куфарчето, по-възрастният отклони любезното предложение. В замяна му подаде вестника.

— Донесъл съм ти „Гардиън“, имам и „Монд“, в куфарчето е — каза той. — Зная, че харесваш европейската преса, а тя нали тук е скъпа, та затова.

— Ех, не можа ли да се сетиш и за „Телеграф“?

По-младият говореше с лек източноевропейски акцент.

— О, да, ама винаги ми се е струвало, че е доста консервативен, знаеш. Защо да му правя оборот?

Другият взе вестника и в движение се загледа в първата страница. Изглеждаше разочарован от онова, което видя.

— Вече не сме чак толкова либерално настроени, колкото ти се иска.

— Виж, Пол, не зная какво става с теб. Виждаш ми се променен. Едно време нали все на страната на добрите беше, а? Току-виж те привлекли с някоя тлъста пачка и си станал акционер някъде, а?

— Тази страна не е вече място за нехаещи либерали, Мартин. Нещата доста са се променили от онова време, когато бяхме тук.

— О, да, вече дори и аз го усетих. Докато ме проверяваха имиграционните, се появи един тип, Боже мой! За малко само дето не ме опря на масата, че да ми завре пръст в задника.

— Значи трябва да е бил доста смел човек тогава. Ама че съм забраван, не те поздравих! Е, хайде, добре дошъл тук! Радвам се, че отново сме заедно.

Стигнаха до паркинга, качиха се в кола и не заговориха за интересуващите ги неща чак докато не се отдалечиха достатъчно от летището.

— Е, има ли някакви резултати? — попита тогава Мартин.

— Само слухове, нищо повече, обаче търгът наближава — още два-три дни остават.

— Добре, добре, все едно да пуснеш малко кръв във водата, че да видиш кой веднага ще налети. Така или иначе отделни фрагменти само не им вършат работа. Нужна им е цялата. И ако са толкова напреднали, колкото си мислим, значи ще клъвнат.

— Гледай, това е доста опасна работа. Въвличаш ни в нещо наистина рисковано.

— О, та ние отдавна сме въвлечени, независимо дали сме искали или не. След смъртта на Мордан то бе неизбежно. След като е стигнал до Седлиц, значи и други ще стигнат. По-добре да запазим поне известен контрол върху сегашното положение, отколкото да загубим всичко.

— Мордан просто е налучквал и извадил късмет.

— Ти на това късмет ли му викаш? — възрази Мартин. — Да ти счупят врата, а? Добре поне, че изглежда като случаен нещастен случай. Я по-добре разкажи за слуховете.

— Първо от Пойнт са изчезнали две жени — проститутки. Изглежда, са били в дома на колекционера Уинстън Алън в момента, когато са го убили. Нашите приятели съобщиха, че и двете впоследствие са били намерени мъртви: едната в Бруклин, другата — в Аризона. Резонно е да допуснем, че каквото и да са откраднали от Алън, вече е взето от самите тях.

Брадатият свещеник затвори очи за секунда, устните му се раздвижиха в безмълвна молитва.

— Още убийства — прошепна той след малко. — Лошо, много лошо.

— Е, не това е най-лошото.

— Така ли? Е, казвай.

— Видели са ги. Първо — един ненормално затлъстял мъж. Нарича себе си Брайтуел.

— Щом са се осмелили да излязат от дълбоките скривалища, значи са сигурни, че са близо до целта. Боже мой, Пол, няма ли поне една добра новина?

Пол Мазел се усмихна. Не беше кой знае колко весела тази усмивка, но вътрешно вярваше, че следващата вест — макар и също свързана с насилие — все пак му позволява да изпита известна доза удоволствие. Така или иначе в близко бъдеще ще трябва да признае и този си грях пред изповедника. Но сега имаха основания с новодошлия колега да възкликнат благодарствено „Аве Мария!“ поне няколко пъти.

— Убит е и един от техните хора. Мексиканец, от най-нисшите духом. Според полицията той е отговорен за смъртта на една от проститутките. Смятат, че сред намерените в апартамента му останки са и нейните.

— Убит, казваш? Как?

— Застрелян.

— Някой е сторил добро дело, истинска услуга на човечеството. Обаче сигурно ще си плати за това. На онези няма да им хареса. Кой е този човек?

— Името му е Паркър. Частен детектив, изглежда, не му е за пръв път да има отношение към тези дела. Замесен е и в други подобни. Той е преследвал навремето Преподобния Фокнър…

Брайтуел седи пред компютърния екран, изчаква принтерът да разпечати и останалата част от материалите. Свършва, събира купчината листа и отново ги преглежда. Подрежда ги по дати, като започва с най-старата от вестникарските изрезки. Сетне препрочита фактите около първите убийства. Има снимки на жената и на детето приживе, Брайтуел обаче почти не ги и поглежда. Нито губи време да чете описанието на самото престъпление, знае, че много неща не са казани в статията, нито дори са споменати. Досеща се, че издевателствата и нанесените на съпругата и дъщерята на онзи човек рани и обезобразявания са прекалено жестоки графично и затова са неподходящи за отпечатване. И друга причина може да има: полицията да е скрила от репортерите подробностите, за да не се поощряват психопатни имитатори на престъплението. Всъщност Брайтуел се интересува от информацията за съпруга и докато чете, бележи с жълт маркер онези параграфи, които носят такава. По същия начин изчита и останалите материали, проследявайки, доколкото е възможно, житейския път на този човек през последните пет години. С интерес констатира как много често в битието му се пресичат и засичат минало и настояще. Стари престъпления излизат наяве, фантомни сили и зли духове надникват от Отвъдното, за да бъдат отново погребани завинаги.

Паркър. Непосилно бреме и все пак… мъка, неистова болка и всичко в покаяние за една-единствена, извършена срещу Него простъпка, потънала в забвение за самия виновник. Не я помниш, нали? Грешно ти е била насочена Вярата. Няма изкупление, не и за теб. Прокълнат си вовеки, спасение за теб няма да има.

За нас бе прекалено дълго изгубен. Но вече си намерен…

Глава единайсета

Дейвид Сикюла имаше скромен поне на външен вид офис в апартамент на „Ривърсайд Драйв“. Намираше се в стара тухлена сграда, на стената висеше медна табела — име и професия: адвокат. Натиснах звънеца край домофона до вратата. Издаде мелодично успокоителен двутонов звън, сякаш бе сложен да уверява колебаещите се, че в тази кантора проблемите им ще се оправят. След секунда малкото говорителче изпращя и женски глас ме запита с какво може да ми бъде полезна собственичката му. Казах си името. Тогава ме запита имам ли уговорена среща. Признах си, че нямам. Получих отговор, че г-н Сикюла отсъства. Обясних на жената горе, че бърза работа нямам, мога да поседя на стъпалата отвън и да почакам да се върне. Може и шишенце малцово уиски да си купя, колкото времето да минава, проблем единствено ще излезе, прииска ли ми се една вода да пусна.

Тогава зумерчето избръмча, вратата се открехна. Казах си: малко чар да имаш, навреме да го пуснеш.

Секретарката на Сикюла се оказа невероятно красива, макар че от нея се излъчваше и нещо като фатална харизма. Същински вамп. Дълга черна коса, хлабаво завързана отзад с голяма червена панделка. Сини очи, бледа кожа, толкова бяла, че загатнатата червенина на бузите ми заприлича на двоен залез-слънце. А устните? Голяма дума да не казвам, ама само на тях май може да посветите едномесечен симпозиум на фройдистки теми. Блузата й черна, не съвсем прозрачна, всъщност дотолкова, колкото да намекне за изящната белота на много скъпото бельо отдолу. За миг се запитах да не би да я носи заради някакви телесни белези. Може би така ми се струваше, но на места наистина се усещаха неравности или нещо като рисунки по кожата, най-вече там, където материалът плътно прилепва по нея. Сивата пола завършва мъничко над коленете, чорапите — дебели, черни. Заприлича ми на жена, готова да обещае на един мъж знойна нощ на екстази, дето не са се мяркали и в най-горещите му блянове, но само при едно условие: непосредствено след това да го убива бавно и мъчително. Ще се намерят и люде, дето такова предложение чудесна сделка ще им се види. То хора за всичко си има. Във всеки случай аз май не се класирах като кандидат, поне ако се съди по израза на лицето й в мига, когато застанах пред нея. А може би бях подходящ, но без първата част — да минем направо на бавните жестокости. Този Сикюла дали беше женен?

Представих си, че сондирам Рейчъл дали ще е съгласна да си взема такава секретарка. Предварително мога да ви кажа отговора й: вземи си, ще каже, но при условие да подпишеш документ за съгласие за временна химическа кастрация. С опция последната да се превърне в постоянна, ако проявя мераци да кръшкам от семейното ложе.

Майтапът настрана, обстановката не бе по-малко особена: застлана със сив килим приемна, заема цялата предна площ на апартамента. Пред високия френски прозорец стои ниско кожено канапе и извънредно модерна масичка, цялата от монолитно парче черно стъкло. Встрани има кресла в същите тонове и десен, а стените са украсени, ако изобщо може да се употреби тази дума, с произведения на изкуството, дето навяват мисли за тежка депресия. Представете си дълго стоял пред черно платно разстроен мозък, изпращал сигнал след сигнал към ръката да мацне някоя и друга краска в черно. Още да закачи етикет с космическа цена, сетне току-виж се подложил на доживотна психиатрична терапия.

Втората отличителна черта тук бе минимализмът. Дори и по секретарското бюро нямаше типичните папки, листове хартия и прочие задължителни атрибути на професията. Може би Сикюла не бе човек силно зает или си прекарваше времето в замечтано съзерцание на тази фатално прелестна жена.

Показах си документите. Не й направиха впечатление.

— Нужни са ми само няколко минути разговор с г-н Сикюла — рекох.

— Много е зает.

Стори ми се, че зад съседната двойна врата в черно дочувам монотонен глас в безкраен монологичен телефонен разговор.

— Трудно ми е да повярвам — изтърсих ведро и отново огледах обстановката. — Да се надяваме, че там вътре тъкмо уволнява дизайнера на това помещение.

— За какво става дума? — запита жената зад бюрото, без да си направи труда да употреби името ми.

— Изглежда г-н Сикюла представлява една собственост в Уилямсбърг. За нея се интересувам.

— Г-н Сикюла отговаря за много и най-различни собствености.

— Тази е доволно привличаща вниманието. Изглежда защото в нея се търкалят доста покойници.

— По този въпрос г-н Сикюла вече разговаря с полицията — зачука ми го тя пак.

— Още по-добре, тъкмо помни подробностите. Ще поседна тук, ще изчакам да свърши.

Наместих се на едно от креслата. Адски неудобно беше, както могат да убиват само най-скъпите мебели. Не минаха и две минути и кръстът вече ме болеше. След пет ме сви целият гръб, стенеше и почти цялото ми тяло, съпреживявайки солидарно. Тъкмо си мислех дали да не се излегна на пода, когато черните врати се отвориха и в чакалнята влезе мъж в тъмносив раиран костюм. Бе светъл брюнет, косата му коафирана най-грижливо, досущ като професионално подрязано дръвче от участваща в конкурс градина. Дори и косъмче нямаше да не е на място, самият той излъчваше доброто самочувствие на високо ценен моден манекен, пък беше и красавец с безпогрешни лицеви черти. Толкова бяха правилни, че им липсваше индивидуалност, дето придава определен тип характер или истинско достойнство.

— Г-н Паркър, здравейте — рече той. — Аз съм Дейвид Сикюла. Съжалявам, че се наложи да чакате. Заети сме доста повече, отколкото изглежда.

Ясно, че бе чул всичко казано в чакалнята. Може би секретарката бе оставила вътрешната телефонна връзка отворена, а монтираните в апаратите конферентен тип микрофон говорители са предавали всичко. Така или иначе бях любопитен да узная с кого ли междувременно бе разговарял по телефона. Може би нямаше отношение към мен и в такъв случай май трябваше да си припомня истината, че едва ли светът се върти само около моя милост. И все пак не бях все още сигурен дали е точно така или не.

— Надявам се, че вече сте се възстановили след ужасното събитие — рече той и ме поведе към кабинета. — Предполагам, че е било истинско изпитание.

Вероятно по време на разпита ченгетата му бяха предали основните факти от случилото се в апартамента. На него — да, но дали и на секретарката? А може и да е станало дума, а тя да не е доразбрала, като се има предвид колко богат е езикът на едно ченге. Сикюла се обърна към нея.

— Моля те, Хоуп, никакви телефонни разговори. Няма ме — нареди той.

Хоуп[17]? За Бога! Трудно ми бе да повярвам.

— Ясно, г-н Сикюла — чинно отвърна тя.

— Страхотно име — не се стърпях аз. — Отива ви.

Сетне й се усмихнах. Може да се каже, че вече сме приятели, нали? Ще ме поканят я на вечеря, я на нещо по-сериозно. Например да прекараме ваканцията заедно. Да си пийваме, да се усмихваме любезно, да си спомняме колко чепата се бе оказала първата ни среща. Да се опознаваме, докато разберем какви сладури всъщност сме били, а хич и да не сме го знаели.

Хоуп обаче не ми се усмихна в ответ. Не беше толкова лесна. Ваканцията се отлагаше за неизвестно време. Язък.

Сикюла ме въведе в кабинета, затвори вратите след мен, покани ме да седна на неудобния стол с права облегалка пред бюрото му. Бях с лице към прозореца, но през плътните пердета нямаше начин да видя какво има отвъд и вън. В сравнение с приемната, тук все пак приличаше на повечето адвокатски кантори, в които бях влизал. По бюрото зърнах документи и папки, но бяха подредени спретнато, видимо домакинът обичаше реда. Всичко си имаше етикет, надписан, залепен на точното място, документите прошнуровани както се полага. Кошчето за боклук бе празно, а шкафовете с типичната за един юрист документация бяха или скрити зад махагоновата ламперия на стените или просто липсваха. И картините по стените тук бяха далеч по-спокойни, отколкото онези в приемната. Зърнах голяма Пикасова репродукция — фавн прави серенада на момиче барабар с изтипосан подпис на художника, още едно голямо платно със сюжет, наподобяващ пещерна рисунка на коне, буквално издълбани в дебелия слой боя, все едно пресъздадено в настоящето минало. И това бе подписано от художника — Алисън Рийдър. Сикюла забеляза, че гледам картините му.

— Колекционирате ли? — любезно попита той.

Погледнах го — този да не би да ме будалка? Изглеждаше сериозен. Може би има пари, така или иначе, изглежда, бе платил добре на информаторите си.

— Нямам нужната ерудиция за колекционер — отвърнах неутрално.

— Обаче в дома си имате интересни картини, нали? — подхвърли той.

Смръщих се. Не бях сигурен накъде бие сега.

— Имам някои, да.

— Хубаво — усмихна се той. — Човек трябва да цени красотата във всичките й форми, нали?

Кимна съзаклятнически с глава към външното помещение, тоест към секретарката, и се ухили, но за мен тя вече нямаше онази омайваща привлекателност. Друго усещах зад прелестната фасада. Въртяха ми се разни мисли в главата: виждах го как прави същия жест пред нея, а тя — същинска преобразена харпия — му отскубва главата и я побива на кол в Сентръл Парк.

В следващия миг Сикюла извади шише уиски от шкаф в ъгъла и ми предложи питие, но ме попита и дали не предпочитам кафе. Казах му, че се чувствам добре и така. Той седна зад бюрото, скръсти ръце на гърдите и направи сериозна физиономия.

— Виждам, че сте добре след онзи инцидент. Не сте ранен, нали? Като изключим…

Докосна с пръст лявата си буза. Виждаше драскотините от тресчиците по моите бузи, както и наляното ми с кръв око.

— Ако бяхте видели другия… — отвърнах многозначително.

Сикюла се замисли: опитваше се да разбере дали не се шегувам. Не му казах, че образът на свлеклия се край стената застрелян Гарсия се върти почти непрекъснато в съзнанието ми. Просто не мога да го прогоня, колкото и да се опитвам. Виждам как кръвта му капе по мръсните, запечени от бялата боя чаршафи. Устните му бавно се движат в молитва, отправена към особено божество, което и да е то, дето му позволява да пролива женска кръв и в същото време му обещава надежда и помощ. Не му казах и за металическия мирис на кръвта на покойника — миризма, която ме насили да изхвърля погълнатата по-рано храна, колкото и малко да бе тя. Не споменах и вонята, която се надигна от трупа след смъртта, нито изцъклените очи, замръзнали с поглед в небитието след изпускане на последния дъх.

Не споменах и звука на последното издихание, нито начина, по който то се изтръгна от него: бавно и продължително като съсък, едновременно с нежелание и облекчение. Винаги ми се е струвало удачно да използвам свързани със свобода и спасение слова, за да опиша мига, когато мракът замества светлината, а животът отстъпва пред смъртта. Случи ли ви се поне веднъж да бъдете близо до човешко същество в този финален етап, колкото и кратък да ви се стори той, никога повече няма да забравите полученото усещане. С последното издихание тялото напуска нещо, неподдаващо се на резонно описание и логично обяснение, субстанция, която губи материален израз, започвайки преход от нашия свят в отвъдния.

— Просто не мога да си представя какво е това — да убиеш друг човек — изтърси Сикюла, сякаш в очите ми бе прочел досегашните разсъждения.

— Че защо ви е нужно да си го представяте? — отвърнах аз.

И този път най-сериозно се замисли върху думите ми. Днес май бях източник на щекотливи въпроси.

— Допускам — рече бавно след малко, — значи допускам, че в живота ми е имало мигове, когато искрено съм искал да убия някого. Мимолетни желания може би, но все пак… имал съм ги, нали? Но съм си мислил така: че няма да мога да живея с последиците, нямам предвид правните, по-скоро си представям моралните и психологическите. Но веднага трябва да си призная нещо: досега не съм бил поставян пред свършения факт на ситуация, където сериозно съм принуден да отнема нечий живот. Може би, веднъж изправен пред такава крайна дилема — моят живот или чуждият, — ще събера сили да извърша убийство.

— Досега не сте ли защитавали обвинен в убийство клиент?

— Не. Занимавам се главно с бизнес дела, което ме връща на мисълта за вашето посещение. Мога да ви кажа единствено онова, което съобщих и на полицията. Въпросната сграда е била някога склад на пивоварната компания „Райнголд“. Тя била закрита през 1974 г., зданието — продадено. Купил я господин на име Огъст Уелш, който по-късно стана мой клиент. След смъртта му се появиха най-различни юридически затруднения, главно свързани с наследството. Послушайте съвета ми, г-н Паркър, още отсега си напишете завещанието. Че дори и на гърба на книжна салфетка да го направите, пак е по-добре от нищо. Г-н Уелш се оказа недалновиден човек. Да. Въпреки многократните молби и настоявания от моя страна все отлагаше, все се колебаеше дали да сложи на хартия намеренията си. Или пък време все не му оставаше. Мисля, че го възпираше едно особено чувство — смяташе, че като си направи завещанието, по този начин признава собствената си тленност, ерго — тя неизбежно надвисва над главата му и край. Тоест — завещания пишат хората на смъртно легло. Опитвах се да му внуша, че всички ние сме смъртни, до един. Аз, той, дори собствените му деца, че и внучетата. Нищо не се получаваше. Почина, без да остави завещание, децата му започнаха да спорят, да се карат за едно-друго, както почти винаги става в подобни случаи. Междувременно опитвах да управлявам имота максимално добре. Взех мерки цялото имущество плюс ценните книжа и капиталовложенията да бъдат менажирани по най-качествен начин. Всички новопостъпващи средства бяха незабавно реинвестирани или влагани в независима сметка. Изобщо правех всячески усилия да осигуря най-добрите резултати спрямо цялото му разнообразно имущество. За съжаление складът на „Райнголд“ едва ли бе сред най-добрите инвестиции. Всъщност цените на недвижимото имущество в същия район постепенно растат, но аз така и не успях да намеря клиент, който да се съгласи да ангажира достатъчно средства в оползотворяване на сградата било по един, било по друг начин. Тогава прехвърлих нещата в ръцете на „Амбасейд Риълти“ и постепенно забравих за нея. До тази седмица.

— Не знаете ли, че „Амбасейд“ вече не оперира?

— Тогава оперираше, а иначе по принцип те са били длъжни да ме уведомят, че преустановяват дейността си. Навремето обаче, изглежда, това не е било сред приоритетите им.

— Значи този човек — Гарсия — няма наемателен договор нито с „Амбасейд“, нито с вашата фирма?

— Не, няма, поне доколкото зная.

— А в същото време на най-горния етаж е имало преустрояване, извършвана е строителна дейност. Сетне идва и въпросът с водата и тока, нали? Някой е плащал сметките, същият или друг е ръководил промените.

— Допускам, че е била въпросната фирма — „Амбасейд“.

— Добре, но сега там никой не отговаря, няма кого да питаме.

— За съжаление наистина е така. Страхувам се, че… Бих желал да мога да ви помогна повече, но сам виждате…

— И аз бих желал…

Сега си бе поставил нова физиономия — на крайно съжаление. Само че не му стоеше достатъчно добре, не бе искрена. Както и повечето професионалисти не бе свикнал външни в занаята му лица да се съмняват в който и да е аспект на неговия бизнес. Изправи се, което означаваше, че разговорът ни е приключен.

— Досетя ли се за нещо друго, което би могло да ви е от помощ, непременно ще се опитам да се свържа с вас — обеща той. — Първо, разбира се, ще трябва да го съобщя на полицията, но при дадените обстоятелства не бих имал нищо против да информирам едновременно и вас. Естествено, след като полицията декларира, че то няма да пречи на нейното следствие.

Опитах се да подредя и анализирам казаното от Секюла. Стигнах до заключението, че ми е казал всичко, което поначало е бил готов да каже. Повече здраве му кажи. Благодарих и му оставих визитка. Изпрати ме до вратата на офиса, там отново си стиснахме ръцете, сетне затвори след мен. Опитах още веднъж да отроня късче внимание от монолитния ледник на име Надежда, като изразих благодарност за всичко, направено за мен. Но секретарката на евтини въдици не се ловеше, при това видимо интуицията й тутакси засичаше неискреността. Рекох си, че Сикюла едва ли е за особено завиждане, дори и да я посещава нощем. Първо срещу ледения мраз ще трябва мерки да вземе. Може би да носи топла шапка и още нещо, кой знае?

Следващата ми спирка бе на „Шеридан Авеню“ в Бронкс. Знаех, че там се намира офисът на Еди Тейджър. В тази професия е налице страхотна конкуренция и уличките източно от стадиона „Янки“ и в съседните квартали са буквално осеяни с канторки и магазинчета на поръчители — хора, дето ви плащат гаранцията в случай, че ви задържи полицията, за да излезете на свобода. Повечето са си поставили двуезични табели, а онези, които могат да си го позволят — неонови реклами. В тях винаги изпъкват ключовите думи за „гаранция“ на двата езика — „fianzas“ на испански, „bail“ — на английски.

Преди време тази практика бе се превърнала в същинска промишленост, обогатяваща множество нечистоплътни типове. И днес ги има, но сега са все дребни риби. Повечето от едрите работят в сътрудничество с големите застрахователни фирми и имат тяхната подкрепа. От този род бе и Хол Бънкоумб, познавах го от предишни години. Според Луис той бе гарантът, към когото в случай на нужда би трябвало да се обърне Алис. Само че не го бе направила, макар че на няколко пъти е била предупреждавана от Луис. Този факт само показваше още веднъж колко голямо и е било омерзението спрямо братовчеда, дори когато се е намирала и в най-окаяна ситуация. Заварих Бънкоумб в малка пицария на 161 улица, тъкмо захапваше едното от две поставени, на картонена чиния парчета. Накани се да избърше пръсти в салфетката, че да се здрависаме, но му рекох да не се притеснява излишно. Поръчах си безалкохолно, парче пица и се настаних на масата му.

Бънкоумб е дребен, жилав мъж, гони петдесетака. Излъчва вътрешно спокойствие и абсолютна самоувереност. Това е интересна смес — среща се у хората, виждали почти всичко, дето на този свят може да се види, пък и са се поучили от миналите си грешки достатъчно, че да не ги повтарят и в бъдеще.

— Как е бизнесът? — попитах любезно.

— Е, върви — ухили се той. — Въпреки че може и по-добре. Този месец неколцина тарикати от нашите клиенти го духнаха, което не е толкова гот. По груби изчисления миналата година на щата сме се изръсили около 250 000 долара, което означава че тази година ще понатиснем, че да наваксаме. Та по този повод все си казвам, че е редно да престана да се правя на добър спрямо някои хора. Всъщност вече съм престанал.

Повдигна дясната ръка към мен, показа ми я. Кокалчетата бяха ожулени, кожата наоколо леко посиняла.

— Прибрах едного от улицата по-рано днес. Просто имах лошо предчувствие. Ще вземе да го духне, и ето ти — ние влизаме поне с 50 бона. Викам си: о, не, брато — повече експерименти няма да правим.

— Като гледам така, май ти се е опънал, а?

— Е, наложи се да поразменим някой и друг тупаник — засмя се Бънкоумб. — Откарахме го до „Остров Райкърс“[18], ама там отказаха да го приберат, а пък съдията, дето разписа гаранцията, го няма в града поне до утре. И се наложи аз да го държа тук — в задната стая на офиса сме го паркирали. Твърди, че имал имот, предлага го като допълнителна гаранция, че няма да избяга, ама бил извън щата — къща някаква си в Канзас Сити, хайде де! Ние извънщатски имот нямаме право да използваме за гаранция и затова май ще трябва да си го държим под ключ при нас тази нощ, пък утре, като се върне съдията, ще гледаме да наредим нещо друго.

Говореше, но не преставаше да яде. Свърши първото, зае се с второто парче.

— Май трудно се печелят пари при теб, а?

— Е, не е точно така — вдигна рамене той. — Ние с партньорите сме печени в занаята, голям опит имаме, мангизи изкарваме, не бива да се оплаквам. Както казва един приятел, ако не вършиш работа, поне си трай.

— Слушай, можеш ли да ми кажеш нещичко за Еди Тейджър? — попитах аз. — Бива ли го в занаята?

— Тейджър ли? Кофти човек, направо лоши новини. Вулгарен тип, при това толкова отчаян, че бачка най-вече в Куинс, Манхатън, а там нещата са от зле по-зле. В сравнение с тях Бронкс и Бруклин са като лунапарк, все едно на пикник отиваш. Ама който няма сухо, не може и да избира. Тейджър движи с най-дребните престъпници, не само гаранции, и с глобите се занимава. Чувал съм, че повечето проститутки го избягват дори и когато нямат голям избор. Все налитал да си иска, кога повече пари, кога друго, нали се сещаш. Затова се удивих, като научих, че той се е погрижил за Алис. Няма начин колежките да не са я предупреждавали какъв задник е той.

В този миг спря да се храни, сякаш залъкът му заседна на гърлото. Взе останалото в чинията парче и видимо загубил апетит, го пусна в металния контейнер за боклука.

— Кофти ми е, като помисля как се получи с нея. Аз онзи път, когато се е случило, тука бачках, имах останали преписки да движа, пък и на този-онзи да телефонирам трябваше. Мина един познат и ми казва, че ченгетата прибрали Алис за притежание на наркотици. Трябваше може би по-бързо да задвижа нещата, но реших, че разполагам поне с два часа и че тя може да изчака. Ха де, откъде да зная, че така ще стане? Поразмотах се тук, опитах да хвана още някой за гаранция, че да свърша повече работа на един път. Иначе знаеш, ченгетата там ужасно бавят топката, бюрокрация, тонове хартия трябва да изпишеш. И отивам аз значи там, при това съвсем не съм чак толкова много закъснял, обаче нея вече я няма. Видях документа — тръгнала с Тейджър, моля ти се. И защо така светкавично? Знам, знам, че си има проблем с общия ни приятел и че е голям инат, затова не го взех лично. Виж сега, честно казано, тя вече не беше добре. Последния път като я видях на светло, на нищо не приличаше. Ама това не значи, че е заслужавала онова, което й се случи, нали? Всъщност никой жив човек на земята не го заслужава, мамка му.

— А да си виждал Тейджър след това?

— Гледай, то пътищата ни с него не се кръстосват често, защото, както ти казах, в различни райони движим. Но поразпитах тук-таме, никой нищо не знаеше. Потънал вдън земя. Защо ли? Едната възможност е да го е шубе от нещо. Няма начин да не знае, че момичето си има особени връзки. Специални. И че някои хора ще се вкиснат, разберат ли, че той е бил замесен по някакъв начин. Особено след като тя изчезна.

Бънкоумб ме упъти как да стигна до офиса на Тейджър. Дори предложи да дойде с мен, но му отказах. Не смятах, че имам нужда от голяма помощ, за да накарам гаранта да ми каже истината. Точно в този момент за Тейджър думите бяха единствената валута, с която би могъл да откупи живота си.

Този тип бе така закъсал, че живееше и работеше в някаква бивша кръчма, затворена за ремонт още по времето на уотъргейтските скандали, така и повече не отворила врати за посетители. След описанията на Бънкоумб намерих много лесно мястото. Натиснах звънеца, никой не отвори. Обиколих сградата, опитах да почукам на задната врата. Последния път, изглежда, я шибнах по-здраво, защото се открехна.

— Ало, има ли някой? — повиках силно.

Никой не се обади. Понатиснах я още веднъж, влязох бавно, внимателно. Намирах се в кухнята на нещо като малък апартамент или поне така ми се стори. Защото то кухня не беше, а по-скоро бокс, отделен с подобие на тезгях от помещението отзад. Тейджър бе правил непохватни преустройства, затова сигурно то на всекидневна приличаше, застлана с кафеникав килим, с канапе в кафяво и телевизор в същия цветови тон. Дори и тапетите бяха светлокафяви. Тук-таме зърнах разхвърляни вестници и списания. Най-новият вестник бе от преди два дни. От всекидневната започваше коридор, водеше до вратата на офиса, която бе отворена. Вдясно май бе спалнята, до нея — малка баня, веднага забелязах, че по найлоновата завеса има мухъл. Надникнах във всички помещения поред, преди да вляза в офиса. Не беше много чист, но се забелязваше, че домакинът има усет за ред. Затова лесно намерих документацията, прегледах всичко, нито дума не открих за Алис. Седнах на стола на Тейджър и методично започнах да отварям и преглеждам чекмеджетата на бюрото му едно по едно. Нищо достатъчно важно не намерих. Попаднах на кутия с визитни картички, беше в най-горното чекмедже. Нито едно от имената не ми говореше нищо.

В пощенската кутия до вратата имаше неголямо купче поща. Съдържаше предимно рекламни материали, няколко сметки, включително и телефонната. Отворих я, прегледах разпечатките, докато стигнах деня на Алисиния арест — когато я бяха закопчали в опит да се боцка. Както и повечето други поръчители, така и Тейджър работеше предимно с мобилен телефон. Само през въпросния ден имаше поне трийсет-четирийсет разговора, а честотата им нарастваше право пропорционално с напредването на нощта. Върнах разпечатките в плика и тъкмо се канех да го прибера в джоба, за да го разгледам още по-внимателно по-късно, когато зърнах тъмното петно върху хартията. Стреснат, погледнах пръста си и видях кръв. Изтрих я върху плика и се заех да търся източника й, като тръгнах обратно по стъпките си. Те ме върнаха на стола, седнах и се наведох. Тогава я видях.

Кръв имаше по дясната долна повърхност на плота на бюрото. Беше съсирена, но не съвсем. Светнах с фенерчето, видях и косми. Сега вече забелязах и петната по килима долу. Бюрото бе голямо и не много тежко, а когато се наведох и огледах площта около краката му, забелязах следи от местене. Дълбоко хлътналите в килима отпечатъци от дългия натиск на крачетата бяха разкрити на милиметри разстояние. Ако кръвта бе на Тейджър, едно възможно обяснение имаше — че някой здраво е удрял главата му в ръба на плота, може би в ъгловата част на бюрото, докато той самият е бил проснат на пода.

Върнах се в кухнята, намокрих носната си кърпичка на мивката и старателно започнах да изтривам всяка пипана от мен повърхност. Когато свърших, материята бе порозовяла. Излязох по същия път, по който бях влязъл, но след като надничах известно време, за да се убедя, че отвън не минава никой. За намерената кръв на ченгетата не се обадих. Обадя ли се, ще трябва да давам обяснение какво съм правил на това място, сетне аз самият ще имам нужда от поръчител гарант. Във всеки случай бях готов да се обзаложа, че Тейджър едва ли ще се прибере скоро, ако изобщо някога се върне, разбира се. Някой бе поискал от него да плати гаранция за освобождаването на Алис, а това означаваше, че той вече има поне отношение към поредицата довели до смъртта й събития, да не казваме прибързано, че е съучастник.

Знаех, че Гарсия едва ли е действал сам, и ето сега изглеждаше, че партньорите му са взели мерки за отстраняване на слабите звена във веригата. Неволно потупах джоба си, за да се уверя, че пликът с телефонните разпечатки е още там. Възможно е някъде в списъка на номерата да има някаква улика или странична връзка, която те да са пропуснали. Поне така се надявах.

Вече бе късно, стъмваше се бързо. Реших, че едва ли мога да свърша нещо повече днес. Ами да, ще отложа анализирането на телефонните номера от Тейджъровата сметка за утре сутринта. Прибрах се в хотела, обадих се у дома на Рейчъл. Слушалката вдигна майка й. Каза, че Рейчъл вече си е легнала. Сам не могла да спи добре предната нощ, пък и цял ден била кисела и ревала, докато накрая заспала, силно изморена. Рейчъл използвала мига и също си легнала, сетне, не по-малко отпаднала, и тя се унесла в сън. Така ми обясни Джоун. Казах й да не я безпокои, но сетне да й предаде, че съм се обаждал.

— Тя се безпокои за теб — натърти Джоун.

— При мен всичко е наред — уверих я аз. — Не забравяй и това да й предадеш.

Сетне обещах, че ще се прибера в Мейн най-късно до следващия ден вечерта, тогава затворих телефона и взех един душ. Вечерях в съседния на хотела тайландски ресторант просто защото така бе по-добре, отколкото да стоя сам в стаята и да мисля гадни неща относно отношенията ни с Рейчъл. Защото тази връзка направо се разпадаше, чак хладен страх изпитвах. Избрах си само вегетариански специалитети. След посещението в офиса на Тейджър вкусът на метална кръв в устата ми се бе възобновил с нова сила.

Чарлс Недо седеше на стол зад бюрото в своя офис. Пред него бяха разгърнати множество илюстрации, почти всичките от писани след 1870 г. книги. Повечето представяха различни вариации на тема Черния ангел. Досега Недо не бе намирал обяснение защо преди тази година няма подобни описания или рисунки. Но не, това просто не бе съвсем точно. Истината бе, че през последната четвърт на деветнайсети век те все повече и повече започват да си приличат. Или, с други думи, фантазията и спекулативното в художническото виждане постепенно заглъхват, отстъпвайки място на общи черти, особено при художниците в Бохемия. Защото рисунъкът от по-ранните векове е доста по-богат на различия, а в някои случаи при отсъствие на текстови описания и позовавания на източници, било те измислени или истински, дори е невъзможно да се каже, че става дума за един и същи обект.

В стаята звучеше музика, източникът не се виждаше, бе в сенките някъде отзад. Въртеше се диск пиеси на Сати[19]. Недо много харесваше излъчващата се от тях меланхолия. Сега свали очилата си и се облегна на стола, отблъсквайки го от бюрото, за да протегне крака блажено. Разкърши и ръцете си, за да раздвижи кръвта, ръкавите на ризата се смъкнаха по тънките ръце, разкриха неголям белег на лявата китка. Кожата се бе сбръчкала в типично за стара рана образувание — белег, създаваше се впечатление за непрофесионален опит от недалечното минало от нея да бъде отстранено нещо нежелано, знак например… В момента мястото наболяваше леко, може би по-скоро смъдеше и щипеше. Недо се размърда и с пръстите на дясната опипа белега, връхчетата им проследиха очертанията на клеймосания някога върху кожата му двузъбец. Точно в същия миг му се стори, че го заболя, сякаш нещо го ужили. Може би е възможно човек да се откаже, рече си той, да извърне гръб на миналото и да се скрие сред непотребни антики, обаче старите пристрастия са завинаги, те тлеят в душата и нищо не може да ги изтрие оттам. Иначе защо бе се заобиколил почти изцяло с кости?

Дръпна стола отново напред, наведе лице над рисунките. Сега в себе си усещаше началото на растяща възбуда и очакване на нещо особено. Посещението на частния детектив му бе разкрило доста неща, при това по-рано същата вечер бе имал друга, също неочаквана визита — от страна на двама духовници, монаси, доста неспокойни, нетърпеливи. Недо тутакси бе усетил, че присъствието им в града е особен знак: той говореше, че събитията вече се движат бързо и че скоро ще се стигне до някакво решение, може би и до развръзка. Каза им всичко, което знаеше, нищо не скри, тогава от по-възрастния получи пълно опрощение на греховете.

Музиката привърши, стаята потъна в тишина. Недо въздъхна и прибра книгите. Смяташе, че знае предназначението на изготвяния от Гарсия предмет, разбираше и защо именно по този начин е бил майсторен. Онези бяха вече много близо до целта, всъщност както никога преди. Недо усещаше бушуващия в самия него конфликт. Много, много години се бе опитвал да се откъсне от тяхното влияние, бе го постигнал с невероятни усилия, но днес — също като реформиран алкохолик — се боеше, че никога няма изцяло да се освободи от коварното вътрешно желание да отстъпи от Вярата. Пак докосна лявата китка, сетне я допря до кръстчето, което носеше на врата. Тутакси усети горящата болка в плътта.

Рейчъл бе заспала дълбоко, когато майка й я разбуди. Сепна се и понечи да отвори уста, но майчините пръсти затиснаха устните й.

— Шшшт! — прошепна Джоун. — Слушай!

Рейчъл се разбуди окончателно, надигна глава, наостри уши. Имаше шум, да, определено. Само че бе някак странен. Не бяха стъпки, а по-скоро… заслуша се отново, притихна и насочи цялото си внимание към покрива. Оттам идваше това странно шумолене. Нещо сякаш пълзеше по дървените му плочи, пък и бързо го правеше.

— Там горе има някой! — повече с устни, отколкото с глас изрече майка й.

Рейчъл кимна, пак наостри слух. Определено не бяха стъпки. Ето, шумът спря за миг, сетне се поднови отново. Влачене, пълзене — на нещо такова — неприятно при това й напомняше движението. На какво? Всъщност — да! На влечуго. Пак затихна, пак отекна, този път приличаше на вибрация и идваше откъм стената зад главата й. Спалнята бе разположена по цялата ширина на първия етаж, а леглото бе опряно на същата стена. Сега й се стори, че има втори източник на шум. Нещо тежко се катереше по отвесната страна, при това този път звучеше като движение на четири крака.

Рейчъл скочи от леглото и отвори стенния шкаф дрешник отсреща. Отвори го бързо, размести двете кутии с обувките и протегна ръка нагоре към малкия сейф за оръжие отзад. Още от началото се бе противила на монтирането му там, оръжията поначало я отблъскваха. Сетне настоя да има петцифрова комбинация на ключалката, за да не може Сам да я отваря, въпреки че сейфът бе почти на два метра височина над пода и зад най-горната лавица. Умело набра кода и чу щракването на езика. Вътре имаше две оръжия — пистолет и револвер. Взе по-малкия по калибър — револвера — и усети редовното омерзение. Мразеше ги тези неща, но след някои немного отдавнашни събития се бе научила, макар и неохотно, да борави поне с единия от тях. Зареди го за секунди с помощта на скоростен пълнач, едно просто, но ефективно приспособление, върна се при леглото, клекна край него. На стената бе инсталирана неголяма бяла кутия с червен паникбутон. Натисна го и в същия миг чу как прозорецът в съседната стаята се разклати, затрептя целият, сякаш някой отвън се опитва да го отваря.

— Сам! — извика Рейчъл.

Алармата загърмя с все сила, острият звук разкъса тишината над мочурите зад дома, а Рейчъл хукна към детската стая, майка й я последва незабавно. И двете чуха плача на детето, беше стреснато и ужасено от внезапната дандания. Вратата бе точно срещу прозореца и за щастие бе отворена. Сам се гърчеше в легълцето, махаше с ръчички във въздуха, лицето й бе посиняло от силния рев и напрягането. За частица от секундата Рейчъл зърна нещо белезникаво отвъд прозоречното стъкло, сетне то изчезна.

— Вземи я и бягай в банята! Заключи се отвътре! — задъхано рече Рейчъл.

Джоун не чака повече покани, грабна детето и избяга от стаята.

Рейчъл бавно пристъпваше към прозореца. Пистолетът леко подскачаше в треперещите й ръце, само че пръстът й не бе вече извън спусъчната рама, а на самия спусък, бавно обирайки мекия ход, както я бяха учили. Три метра до стъклото, два и половин…

Звукът на лазещо по покрива тяло отново долетя отгоре. Този път се движеше встрани от детската стая, насочваше се към отсрещната страна на къщата. Шумът отвлече вниманието на Рейчъл, тя вдигна глава да проследи посоката, сякаш погледът й можеше да проникне през тавана и гредореда и да стигне до причината за него — странното присъствие там горе.

Когато след малко отново обърна очи към прозореца, там вече имаше лице на провесена надолу глава. Висеше откъм горната част на черчевето, черната коса разпиляна, също увиснала вертикално надолу под белите лицеви форми.

Беше жена с главата надолу.

Рейчъл стреля, без да се поколебае, стъклото се пръсна. И продължи да стреля дори и когато шумът отгоре и по стената встрани постепенно заглъхна и се премести в далечината. Онези, които и да бяха те, се оттегляха или бягаха. Отвън блесна синя светлина, раздра сърпообразно нощния мрак, сетне Рейчъл отново чу гласа на Сам. Детето ревеше колкото гласът му държи и надвикваше дори мощната аларма. Тогава и тя се разплака наред с дъщеря си, зави като животно от страх и гняв. Пръстът й продължаваше да натиска спусъка, а петлето прищракваше на празно отново и отново. Нощният въздух нахлуваше мощно в помещението, понесъл в себе си соления мирис на тресавищна вода, растения и мъртвия полъх на зимата.

Глава дванайсета

Малцина биха нарекли Санди и Лари Крейн приятни или забавни хора. Не ги изтрайваха много-много дори и колегите ветерани от взвода на Лари през Втората световна война, чиито редове вече силно оредяваха под безмилостния ход на времето. И на редките си юбилейни събирания в най-добрия случай използваха цялата си налична добра воля, за да толерират присъствието им. А Марк Хол, единственият останал жив член на същото отделение от взвода, често казваше на съпругата си, че в дните след десанта в Нормандия било просто въпрос на чиста случайност кой би убил Лари пръв: дали германците или собствената му страна. Лари Крейн можел да обели портокал или, да речем, блокче шоколад с пръсти в джоба си, при това без да вдига шум. Качество, което го правело подходящ например за някои от частите за специални операции. Само че си бил роден страхливец и безполезен като боец за собственото си подразделение, изобщо да не говорим за елитна група калени воини, често принудени да действат зад вражеските линии, и то при отчайващо трудни условия. Марк редовно го бе виждал да клечи и да се крие зад гърба на далеч по-свестни от него люде по време на обстрел или битка в надежда вражеският куршум да отнеме нечий друг живот.

Както най-често и ставало. Умирали други бойци, Лари все оцелявал. Че бил евтино копеле и шубелия от класа, бил, но му работел и късметът. В най-големите касапници в тежките сражения масово загивали хора, но единствената кръв по него след края на поредната битка все се оказвала чужда, собствената му кожица постоянно оставала непокътната. Хол ги разказваше тези неща с апломб, обаче избягваше да добави нещо съществено, което дори и пред самия себе си с мъка признаваше: към края на войната все бе гледал да се присламчи към Лари Крейн именно с надеждата частица от късмета на Лари в оцеляването да закачи и него. Изглежда, така и бе ставало, защото у дома се върна жив, докато мнозина други си оставиха костите по европейските бойни полета.

Само че не беше единствено въпрос на късмет. Марк бе заплатил немалка цена за тези неща, на всичкото отгоре почти се бе превърнал в творение на Лари Крейн. И неразривно, всъщност завинаги, се бе обвързал с него посредством общата тайна за безбожните им дела в цистерцианския манастир във Фонфроад, за които Марк не би отворил уста дори и пред жена си. Всъщност по този въпрос с никого не бе посмял да говори, освен със своя Бог, и то единствено в най-закътаната част на душата си в труден автоизповеден миг на интимни самопризнания. От онзи, същия ден повече в църква не бе стъпвал, дори собствената си дъщеря бе успял да убеди да сключи граждански брак без църковни церемонии, а за целта я бе изкушил, плащайки от собствения си джоб за прескъпа церемония в най-модния хотел на Савана, Джорджия. Съпругата му допускаше, че наистина е изстрадал криза на вярата по време на войната с всичките й страхотии и жестокости. Марк я оставяше да си мисли така, дори поощряваше мнението й с разни недомлъвки и подмятания от типа на „Просто не можеш и да си представиш какво съм изживял в Европа.“. Казваше си, че всъщност зад тази фигуративна фраза се крие голяма доза истина, защото наистина бе виждал страшни неща, самият той бе извършил част от тях.

Боже мой, че те тогава бяха още кажи-речи деца — изпратени на война хлапаци. Чисти, девствени плътски и духом, такива, дето нямат работа с пушки, мерзости и стрелба срещу други подобни на тях юноши. Понякога се заглеждаше в собствените си внуци, виждаше ги в истинската им светлина — наивни и галени — въпреки всичките им претенции за знания и опит. И си казваше, че е просто невъзможно да си ги представи така, както бе виждал себе си навремето. Помнеше пътя към лагер на име „Уолтърс“, седнал в голям автобус, майчините сълзи още не изсъхнали по ризата му, тежко замислен за предстоящата война и какво ли го чака там. Помнеше и гласа на шофьора в униформа, който нареждаше на новобранците — негрите да сядат отзад, защото предните седалки са за бели хора. Говореше ги тези работи, независимо че отиваха на едно и също място и че куршумите не различават бяло от черно. Чернокожите не възразяваха, макар че Марк бе зърнал тлеещите в очите на двама-трима омерзение и гняв. Бе забелязал и как мълком отиват и сядат на посочените седалки, но юмруците им са стиснати, устните свити, главите наведени, а в този миг и други бели момчета повтарят същите обидни, несправедливи думи. Така си беше: черният знае, че е най-добре да мълчи и да не отвръща, защото… Само една дума и ще стане такава беля, а Тексас по онова време съвсем не беше както е днес. Чернокож да вдигне ръка срещу бял ли? Сетне няма да има нужда да се тревожи кой ще го убие — германците или японците. Собствената му страна ще се погрижи, така бързо ще му вземат мярката, че дори и обувките няма да може да подноси достатъчно. После никой няма дори и да попита или да потърси отговорност от този или онзи.

По-късно бе научил, че някои от чернокожите — тези с образование, които четат и пишат, са били поканени да се запишат в сержантски школи. Но това бе поради факта, че в армията създаваха дивизия единствено от чернокожи. Нарекоха я 92-ра, а по-късно стана известна и като дивизията „Бъфало“ — на името на взелите участие в индианските войни в Дивия запад черни бойци.

По същото време той бе вече заедно с Лари Крейн в прогизнали от дъжда шинелки в ужасно разкаляни окопи някъде в Англия и някой им спомена за всичко това. Тогава Крейн тутакси бе започнал да мърмори, че на чернилките им пускали аванта, а той бил вечно прецаканият бял американец. Предстоеше голяма военна кампания и в Англия пристигаха още американски войски, сред тях и чернокожи части. Крейн още повече се вкисна и все ругаеше, въпреки че по същото време на черните офицери бе забранено да влизат в щаба през парадния портал. За разлика от белите, те трябваше да използват сервизните входове и изходи. Имаше и друг нелицеприятен, скандален факт, макар че навремето не бе достатъчно известен: черните части пресичаха Атлантика на транспортни съдове без съответните охраняващи военноморски единици. Черният боец нямаше същата стойност както белия в така нареченото военно усилие на САЩ — така гласеше прясно изкованото в онзи период клише. А Лари Крейн виждаше само едно и също: някакви си нагли, фукливи черньовци. Не престана да ги нарича така дори и след като американските части превзеха предмостията на плажовете под Нормандия. Тогава техният взвод седна да почива на едни укрепления, запалиха по цигара, а долу под тях — на самия плаж — чернокожи войници мъкнеха чували с трупове и части от тела на убитите в десанта американци. Нарочно бяха възложили тази задача само на чернокожи, сведени до нивото на гробари — събирачи на мъртва човешка плът.

А Лари стигна дотам да ги нарече и мързеливци, дори още по-далеч — страхливци, какъвто по-късно се оказа самият той. Страхливци, недостойни да докосват тленните останки на по-свестните бели, макар че армията диктуваше кой какъв е и колко е пригоден за тази или онази цел. И така си беше, докато не се намесиха мъже като генерал Дейвис, който през зимата на 1944 г. настоя черните бойци да бъдат включвани в щурмовите пехотни батальони. Е, чак тогава части от „Бъфало“ участваха в тежките пробиви на италианска територия. Самият Хол също имаше проблеми с чернокожите — не искаше да спи в едно и също помещение с тях, за нищо на света не би отпил глътка уиски от шише, от което е пил черен войник. Но за разлика от Лари отлично разбираше, че Смъртта не дели хората на цветове. А щом черните се държаха като истински бойци, нямаше нищо против да носи същата униформа и да стреля в същата посока. Затова в сравнение с Лари Марк изглеждаше като епигон на либерализма, но в същото време отлично съзнаваше, че по расовите въпроси е не по-малко виновен от него. Защото не правеше нищо, само от време на време се силеше да му противоречи или му казваше да си затваря шибаната уста. По същото време Хол вече множество пъти се бе опитвал да се разграничи от Лари Крейн, да увеличи разстоянието между двамата, но едновременно с това все по-добре осъзнаваше, че Лари ужасно го бива в оцеляването. И затова малко по малко между двамата се създаде неловка за Хол връзка, а тя постепенно ставаше все по-силна и така до събитията във Фонфроад във Франция, където отношенията им преминаха в друго, ново качество. Сега вече ги свързваше нещо по-дълбоко, трудно описуемо, отблъскващо и опасно.

И затова Марк Хол продължаваше да се преструва, че двамата с Лари Крейн са приятели, сядаше на чашка с него, когато нямаше начин да го избегне, дори го покани и на опропастителната във финансово отношение сватба. И то въпреки настояването на жена си, че не желае Лари и размъкнатата му съпруга да развалят с присъствието си най-красивия ден в живота на дъщеря им. Сетне съпругата се сърди цяла седмица, защото накрая се сджафкаха сериозно и Марк рече, че той плаща за шибания повод и ако тя има проблем с приятелите му, значи трябвало е навремето да посъбере повече сухо в банката, че да плати за сватбата, нали? Ами да, добре й го рече тогава. Голяма работа бе Марк Хол — чудесен, възпитан съпруг, ругаещ жена си като хамалин, за да прикрие срама и чувството за вина, най-вече да заглуши собствената си съвест.

Хол вярваше, че с онова, което знае, държи донякъде Лари Крейн. В края на краищата сътвориха онова дело заедно, бяха същински съучастници в него. Беше оставил на Лари да продаде повечето от намереното, а сетне охотно и благодарно прие своя дял от парите. Именно те му помогнаха да си купи дял в бизнес с продажба на автомобили втора ръка. Същата инвестиция по-късно му послужи и като основа за развитие нагоре и още нагоре, докато се превърна в автомобилния крал на Североизточна Джорджия. С тези думи описваше сам себе си във вестникарските и телевизионните реклами: Марк Хол — Автокрал и първи Суверен на цените; Никой не е по-голям от Автокраля; Стане ли дума за Качество, никой не може да му отнеме Короната.

И наистина изгради империя — на базата на добър мениджмънт, ниски режийни и малко кръв. Съвсем малко, колкото за цвят. В сравнение с онова, което бе ставало във войната с тоновете пролята кръв, това — неговото — бе кажи-речи капчица. А от онзи паметен ден с Лари и дума повече не бяха отронили за случилото се. Хол се надяваше, че няма да му се наложи да заговори по въпроса отново, освен може би в смъртния си час.

И то — не щеш ли — именно така се случи.

Санди Крейн седеше на столче до кухненския прозорец и гледаше как съпругът й се бори с градинския маркуч и все повече заприличва на опитващ се да покори змия псевдо Тарзан. С досада подръпна от ментоловата цигара и изтупа пепелта в мивката. Видеше ли я да го прави, Лари ужасно се дразнеше. Крясваше, че умивалникът смърдял на фасове. Санди бе на мнение, че мивката отдавна си вони ужасно и малко пепел едва ли би променила този факт. Пък ако не е миризмата на цигари, то ще е нещо друго — Лари винаги ще намери повод да се заяде. А в пушенето тя все пак откриваше някакво удоволствие, помагаше й някак да изтърпява гадния му характер. Още повече, че и той самият пафкаше, при това си купуваше от най-гадно вонящите, най-евтините цигари.

Маркучът се бе оплел и сега Лари клечеше край него, опитваше се да го оправи, не успяваше и все повече се вкисваше. Санди често му бе подхвърляла след употреба да го навива като хората, вместо да го набира надве-натри и да го захвърля в гаража, сякаш повече няма да му е нужен. Да, ама Лари не бе от онези, дето слушат чужди съвети, още по-малко женски, за собствената съпруга хич да не говорим. Целия си живот прекарваше в опити да се измъква от кашите, които сам си забъркваше, а Санди непрекъснато му го натякваше, ама каква полза. Задник си беше Лари, задник и половина.

Та като ставаше дума за задник, сега от усилията панталоните му се бяха свлекли надолу и се виждаха сбръчканите му задни части. Санди отдавна вече не можеше да го търпи гол. Отблъскваше я, защото по него всичко висеше — бутовете му, коремът, мъничкият повехнал орган, загубил всякакво окосмяване, както впрочем и темето. Не че тя самата бе голяма красавица на тези години, обаче бе по-млада от съпруга си и знаеше как да рекламира малкото останал й сексапил, как да крие недостатъците. Някои мъже наистина успяваха да забележат кусурите по нея, ама късно — след като вече е смъкнала всички дрехи. И пак я бяха чукали, колкото да не се изложат. По-неопитна жена не би се оправила, пък и не би била сигурна кого да мрази повече — мъжете или себе си. Санди не придиряше много-много и както и в други области на живота си презираше всичко и всички наред, но не и себе си.

С Лари се бяха запознали, когато той вече прехвърляше петдесетте, тогава тя бе поне двайсетина години по-млада. Той и по онова време не бе голям хубавец, обаче се радваше на финансова стабилност. В Атланта имаше ресторант и бар, сетне ги продаде, защото реши, че районът бързо се „изпедерастявал“. Ей такъв беше нейният Лари — по-тъп от цял файтон безсловесни олигофрени. Пък и така задръстен с предразсъдъци, че не успяваше да види същественото — заселващите се все повече в онзи район гейове бяха далеч по-класова категория хора, при това значително по-богати от дотогавашната му клиентела. А глупакът Лари шитна бизнеса за може би една четвърт от реалната му сегашна стойност. Сетне се усети и оттогава все се косеше и псуваше, но и това не му помогна да прогледне в същността на нещата. Дори напротив — съвсем се побърка на тема сексизъм, а като расист се фанатизира направо до крайност. Вече бе на една качулка с две дупки разстояние до Клана и паленето на кръстове в нечий заден двор.

Понякога Санди се питаше защо ли още стои при Лари? Обаче бързо си даваше сметка, че мимолетни закачки с мъже или жени по мотели и откраднати ласки по чужди спални едва ли могат да доведат до стабилна и сериозна връзка, още повече със здрава финансова подплата. А с Лари поне притежава дом, кола, сравнително поносим начин на живот. Към нея той нямаше почти никакви претенции, отдавна бе загубил интерес към секса. А и нещо още по-важно: при мъжа й огромна роля играеше факторът на омраза и тотално отчуждение от света — дразнеше го почти всичко живо и бе просто въпрос на известно време, докато го застигне я инфаркт, я инсулт. И тогава всичко остава за нея, нали? Ето сега и гуменият градински маркуч би могъл да й направи тази услуга, само да успее да си държи устата затворена за по-дълго време.

Допуши цигарата, почти веднага запали следващата от фаса, захвърли го в кошчето за боклук. Вестникът бе на масата, седеше там, готов за четене, след като Лари се пребори с градината, да има за какво да се хване, какво да псува и кълне до края на деня. Взе го, прелисти страниците набързо, като съзнаваше, че дори този дребен акт би могъл силно да разядоса съпруга й. Отдавна знаеше, че Лари държи да бъде първият, отворил пресата. Мразеше миризмата на парфюма и ментола по страниците, вбесяваше го начинът, по който тя прегъваше или разместваше страниците. Но пък иначе, не го ли прегледа сега, Бог знае кога ще има възможността да прочете новините, и без това стари с един ден. Ще чете съвсем остарели вести, при това ухаещи на тоалетна, защото Лари, изглежда, се съсредоточаваше най-добре в кенефа, стоеше там с часове, забил нос в страниците, насилвайки остарялото си тяло да изхвърли поредната доза нечистотии.

Нищо нямаше в проклетия му вестник. То пък кога ли е имало? Санди сама не знаеше какво толкова очаква да намери в поредния тъп брой. Съзнаваше също, че винаги е едно и също — чете, чете и не открива нищо забавно или интересно. Заряза вестника, захвана се с пощата. Отваряше всичко наред, дори и адресираните до съпруга й писма. Съзнаваше, че той за пореден път ще се оплаква и мърмори, но в края на краищата винаги нея товареше с практическото изпълнение на тази или онази възникнала посредством пощата домашна или лична задача. Иначе се преструваше, че неговата дума е най-важната, той трябва да се запознае с проблема, да определи как да бъде решен, а сетне да й възложи конкретната реализация. Тази сутрин обаче Санди не бе в настроение да търпи поредната гавра, затова набързо накъса ръбовете на пликовете с надежда отнякъде да излезе нещо по-развлекателно. Повечето от кореспонденцията бе типичната плява, но отдели офертите с купони, събираше си ги за всеки случай. Имаше сметки, куп предложения за кредитни карти, покани за абонаменти на списания, дето никой никога няма да чете. Ха, ето ти и нещо ново! Официално изглеждащ кафяв плик. Отвори го, извади писмото и го прочете, сетне го препрочете, за да бъде сигурна, че е разбрала всички подробности. Към писмото бяха приложени две цветни снимки, всъщност бяха фотокопия на страници от каталога на бостънска тръжна фирма.

— Мамка му! — възкликна Санди. — Боже мой, шибаната му мамица!

Пепел от цигарата й падна върху страницата. Побърза да я издуха, сетне забърса и с пръсти. Очилата за четене на Лари бяха на лавицата, до витамините и лекарството за гърло. Взе ги и внимателно ги избърса с една от кухненските кърпи. Иначе мъжът й нищо нямаше да може да прочете.

Излезе навън и тръгна към клекналия Лари. Горкият, още се мъчеше с маркуча. Сянката й падна върху него и той рязко се извърна, както винаги готов да изругае.

— Чупи се от светлината, бе майка му мръсна! — викна той и в същия миг забеляза вестника — в разсеяността си тя го носеше със себе си под мишка.

— Защо си пипала шибания вестник? — ревна той. — Само веднъж да го докоснеш и за нищо вече не става, освен лайна да бършеш с него.

— Зарежи това — рече тя. — Ей тук прочети!

И му подаде писмото. Той се изправи, изгрухтя от усилието, опита да издърпа върху шкембето свлеклите се панталони.

— Къде са ми шибаните очила, а?

Тя му ги подаде и нетърпеливо въздъхна, докато Лари вдигаше стъклата срещу светлината да види дали са чисти, сетне ги избърса в най-мръсната част на ризата.

— К’во е това? — запита той, слагайки очилата. — Толкова ли е важно, че се наложи да ми съсипеш вестника и да го мъкнеш чак тук?

Тя премълча, но посочи с пръст въпросната страница.

— Мамка му, значи! — рече Лари.

И за пръв път поне от десетилетие насам двамата — Лари и Санди Крейн — изпитаха миг на споделено удоволствие.

Лари поначало всичко криеше от жена си. За какво й е да знае? Винаги бе постъпвал така. Така правеше по очевидни причини още от началото на връзката им, докато още ходеше по чуждо. Няма да й казва коя е чукал, нали? И оттогава насам винаги в отношенията със съпругата си бе прилагал максимата, че колкото по-малко знае тя, толкова по-добре. Нищо по-опасно от информацията няма. Обаче един от малкото останали му пороци — конните състезания — го бе подвел и сега дължеше пари на хора, дето не обичат да чакат и изобщо са трудни като кредитори. Тъкмо преди два дни го бяха информирали по въпроса, след което си бе платил известна лихва и сега имаше две седмици да мисли как да си доизплаща дълга. Парите в банката бяха на края, една възможност бе да превърне къщата в кеш, защото и да продаде колата, сумата не би му стигнала. А не виждаше начин да убеди Санди да шитнат дома и да се нанесат в някоя кучешка колибка, за да си оправя той комарджийските изпълнения.

Възможно бе да се обърне за помощ към Марк Хол, но само преди две години бе искал прекалено голяма парична услуга от него и бе проиграл козовете си. На неговата врата би могъл да потропа само при най-крайна и отчаяна нужда. Опасна игра би било да опитва да насилва или изнудва стария Автокрал, току-виж се издънил, защото на Хол може да му писне, а Лари Крейн нямаше никакво желание да прекарва остатъка от живота си в пандиза. И Хол го знаеше това. Старият Марки може да е какъв ли не, но не и глупав.

И ето го тук сега Лари, бори се с маркуча и се пита за стотен път — няма ли начин да вземе да удуши Санди с него, че в крайна сметка и от нея да има някаква полза? Ще подхвърли тялото някъде, ще поиска застраховката. А тъкмо в този миг въпросната кучка се изтъпани зад него и му закри слънцето. Сопна й се, но в същото време я огледа и си каза, че няма да стане. Никакъв шанс нямаше да ликвидира успешно съпругата — все едно да се глави на мястото на Хю Хефнър[20] и да вземе да оправя едрогърдите вместо него. Жена му бе едра и силна, че и подличка си падаше. Във физическа схватка ще го пречупи като някоя от онези клечки, с които си разбърква евтините коктейли.

Сетне прочете и препрочете донесеното от нея писмо и бързо си даде сметка, че може би няма да се налага да прибягва до крайни мерки. Лари бе виждал нещо подобно на описания във фотокопията предмет, никога обаче не бе дори и помислял, че може да донесе такива пари. А ето ти сега тук твърдение, че е възможно той да донесе десетки хиляди долари, може би повече. Само че в този случай думите „би могло“ съдържаха достатъчно голяма условност. Търсената вещ не се намираше в ръцете на Лари Крейн. Не и цялата, само едната част. Другата бе на съхранение, кажи го в притежание, на човека на име Маркъс И. Хол — Автокраля.

Макар и Марк Хол да бе все още лице на фирмата, на практика старият бе само фигурант. Поне от десетилетие насам бизнеса ежедневно въртяха синовете му — Крейг и Марк-младши или син. Дъщерята Джини притежаваше само двайсетпроцентов дял в компанията на базата на тезата на братоците, че те вършат цялата работа, докато тя самата се кефи и само чака да й пристигне чекът с парите. Джини обаче не виждаше нещата по този начин, тя смяташе, че Крейг и Марк я прецакват и вече пет години наред пищеше, че дяловото разпределение не е справедливо. В тези й протести Автокраля ясно съзираше почерка на съпруга й Ричард. Дик[21], както със скрита насмешка и немалко злобица го наричаха братоците зад гърба, а често и в лицето му, бе адвокат. А погледнато фигуративно, в житейска перспектива какво друго е адвокатът освен тип гризач, който използва парите като извинение, за да се настани в сърцето на дадено семейство и да изгризе всичко, що е добро и читаво в него. Краля подозираше, че след смъртта му Дик ще заведе редица процеси, ще натъкми съответните документи за пред съда и ще ги съди за далеч по-висок дял. При това ще направи така, че искът да е валиден със задна дата, току-виж може би още от времето на заченалата Дева Мария. И Краля си имаше адвокати, те постоянно му повтаряха, че юридически всичко е изпипано желязно и без каквито и да е пролуки за тарикати като Дик, ама Марк познаваше адвокатските душици — те просто говорят онова, което смятат, че му се иска да чуе. И се косеше, че веднъж отиде ли си от този свят, процес след процес ще се заточат, а обичният му бизнес и не по-малко любимото му семейство ще отидат по дяволите.

Днес Краля седеше на стол пред офиса на главния фирмен клон на магистрала 1 и отпиваше кафе от голяма порцеланова чаша с гланцирана на нея златна корона. Все още държеше да се появява на работа поне за ден-два всеки месец, а другите дилъри не се сърдеха, нито възразяваха, защото каквато и комисионна да изкараше Марк, тя редовно отиваше в общия кюп. Така наричаха нещо като касичка, в която всички пускат изкараните отгоре пари, а на края на месеца се събират в кръчмата „При Арти“, там се тегли жребий и някой от продавачите или продавачките прибира цялата сума. Сред фирмените дилъри вече имаше и две жени, млади, пъргави и печени — успешно продаваха автомобили на онзи тип мъже, дето пътят към парите минава през оная им работа. Печелившият от тази своеобразна лотария черпеше щедро и всички бяха щастливи.

Сега бе четири часът следобед — кажи-речи мъртво време, редовен седмичен ден по средата на месеца и Краля не очакваше да се завърти някакъв особен бизнес. Е, може някой и друг клиент да се отбие, особено след края на конвенционалното работно време по големите офиси, иначе продавачите си стояха с ръцете по джобовете.

И тогава, съвсем неочаквано за самия себе си, току в началото на големия паркинг с колите забеляза мъж да се навежда към предното стъкло на първото в реда волво. Колата не беше лоша: модел 2001 г. „Volvo V70 Turbo Wagon“, автоматик, тапицерия от истинска кожа, радиокасетофон-компакт диск плейър, свалящ се люк, само на 45 000 мили. Бившият собственик я бе гледал като писано яйце и драскотинка дори нямаше по боята и броните. Неговите момчета я предлагаха за двайсет бона, така пишеше на табелата, всъщност цената предлагаше отлични възможности за начален пазарлък. Мъжът носеше слънчева козирка и тъмни очила, но от това разстояние Краля не би могъл да каже нищо повече за него, освен че бе възстар и малко нещо житейски поочукан. Зрението на Марк не бе вече както навремето, обаче веднъж хване ли те на фокус, ще те прецени за не повече от трийсетина секунди, и то не по-зле от повечето психолози след поне едногодишна практика.

Краля остави чашата на парапета пред прозореца, позатегна вратовръзката, сетне се върна на тезгяха, откъдето взе ключовете на волвото. Закрачи през паркинга към новодошлия, някой от дилърите отзад попита има ли нужда от помощ. Последва всеобщ смях. Краля знаеше, че са внимателни, стане ли нужда, винаги са готови да помогнат с нещичко, но никой не го подценява, напротив — уважават го заради постигнатото. Затова рече:

— Човекът е по-дърт и от мен. Единствено кофти е да не вземе да хвърли топа, преди да е подписал продажните документи.

Сега отново се разсмяха. Краля забеляза, че мъжът отваря вратата и се намества на шофьорското място. Това бе добър знак. Марк ли не ги загрява тези неща? Знае ги и още как, колко коли само е продал! Всички техники и дяволъци наизуст ги владее. Обичайно е много трудно да подлъжеш клиента да седне на волана. Защото веднъж подкара ли, за да опита колата, сетне се чувства задължен. Така поне разсъждават повечето хора. Все едно са експлоатирали продавача, усмихнат, любезен, но зает човек — той сяда с тях за едно кръгче, разкарва се ненужно. Говорят за спорт, може би обичат един и същи вид музика. Може да пусне радиото, да потърси нещо за душата и току-виж намерил, а потенциалният купувач се усмихва и си казва — виж само какъв приятен човек. В края на краищата си е направил труда да му угоди все пак… е, вярно, че това му е работата, ама пък има и други продавачи, груби, невъзпитани, готови да те изгризкат, нали? Най-малкото, което един възпитан купувач може да направи, е внимателно да изслуша информацията за този чудесен автомобил. Сетне го канят да се поразхлади в офиса, там има климатик, поднасят му силно изстудена безалкохолна напитка, може и топла, зависи от случая. Започва разговор. Може би все пак желаете да се консултирате с госпожата, нали? Е, да, да, така си е правилно. Но, вижте, няма начин тя да не хареса тази красавица: това е кола безопасна, чиста, икономична, забележете само! — запазила си е стойността, ехе… може отново да се препродаде. И току-виж, докато се колебаете, сме я продали… Така де. Докато разговаряте със съпругата, а то няма нужда да го правите, защото и тя ще ви каже същото: направо без пари ви излиза този автомобил. И надеждите й ще останат излъгани: ще се върнете, а колата вече я няма. Хайде де! И какво? Ще се окажете в по-лоша позиция и от преди. Може би за банката се колебаете? Ама няма защо, господине, няма защо. Ние тук имаме по-добра от всяка банка финансова оферта. Ооо, не, не! Това са просто числа: всичко е точно, няма да се минавате с такава лихва…

Усмихнат вътрешно, самоуверен, Краля стигна до волвото, наведе се и надникна през шофьорското прозорче.

— Добър ден, добър ден, как сте дне…

Думите застинаха току на устните му. Отвътре му се захили Лари Крейн, лъснаха жълтите му зъби, немитата кой знае откога коса, нечистото лице.

— Че защо, екстра съм си, ваше величество, просто екстра.

— Ти сигурно не си тук заради колите, а, Лари? Ще купуваш ли?

— Сигурното е, че гледам, Кралю, гледам, но засега няма да купувам. Обаче на бас се ловя, че ти можеш услуга да ми направиш, нали с теб сме си стари авери от войната още, нали?

— Хм, да, сделка може и да се уреди — рече Краля, но нещо го жегна отвътре.

— Ами да — ухили се още повече Лари. — Обзалагам се, че може. И аз мога да ти уредя нещичко в замяна.

И както си бе ухилен, надигна задник от кожената седалка и шумно се изпърдя. Краля се намръщи, бързо се изпаряваше цялата му фалшива топлина. И без това с мъка я бе имитирал.

— Аха — рече той сурово. — Аха. Виждам. Ти да купуваш не си дошъл. Какво искаш, а, Лари?

Лари се наведе към обратната страна и отвори тамошната врата.

— Поседни малко с мен, Кралю. Хайде де, поседни. Ако ти намирисва, ще отворим прозорците, нали? Ей така. Хоп, готово. Имам едно предложение.

Краля не се хвана на въдицата.

— Няма да сядам. И пари няма да ти дам, Лари. От мен няма да получиш, вече съм ти го казвал това. По въпроса сме наясно. И точка.

— Ама аз пари не искам. Поседни, човече. Поседни де. Нищо няма да ти струва поне да чуеш за какво става дума.

Краля въздъхна, пое въздух, шумно го изпусна. Извърна се към офиса, сега съжаляваше, че си остави кафето. Защо му бе да става от удобния стол, мамка му на този навлек Лари. Поколеба се за миг, седна във волвото.

— Носиш ли ключовете за това лайно?

— Нося — изръмжа Марк.

— Хайде тогава да се поразходим. Да си поприказваме малко.

Франция, 1944 година

Френските цистерцианци умеят да пазят тайни, колко ценности само са крили през вековете, пък и хора. В периода от 1164 до 1166 година приютяват английския архиепископ Томас Бекет, изгнаник като противник на крал Хенри II. Дават му убежище в манастира в Понтини в Бургундия, докато той самият решава да се завърне при своето паство и за тази доблест заплаща с живота си. В Лок Дийо при Марсиел в Средните Пиренеи е скрита Леонардовата Мона Лиза през Втората световна война — чудесно място за една така прекрасна дама, принудена да потърси подслон зад високите му крепостни стени в импозантната феодална обител. Вярно е също, че и други манастири във вътрешността на континента и още по-нататък са съхранявали свои собствени съкровища: както например цистерцианците от Дълси Кор, което означава Любима, в Лох Киндар в Шотландия. На тях им било поверено балсамираното сърце на Джон, лорд Бейлиол, както и това на съпругата му лейди Диворджила, последвала го в гроба две десетилетия по-късно. В Злата Коруна в Чешката република цистерцианците пазели като светиня трън от Христовия трънен венец, предаден на манастира от чешкия крал Пршемисъл Отакар II, който го купил от френския суверен Луи IX. Но това били реликви, за които се знаело достатъчно и макар че практически те били в ръцете на монаси, до двайсети век едва ли е имало някакви опасения относно безопасността им или целостта на манастирите, където се намирали те.

Не те, а друг вид ценни предмети, пазени в тайна, скрити зад дебелите стени на гробници, крипти или понякога в самите олтари, носел риск за манастирите и техните обитатели. Тайната за точното им местонахождение се предавала от игумен на игумен, затова на пръсти се броели хората, знаещи за съществуването на скривалище например под библиотеката на манастира Салманвайлер в Германия или под красиво изработения църковен паваж в Байланд в йоркширския Норт Райдинг.

Или във Фонфроад.

Във Фонфроад монаси е имало още от 1093 г., макар че първата им общност е официално основана през 1118 г., вероятно от бивши отшелници от Бенедиктинския орден. Абатството там се появява през 1148 или 1149 г. и почти веднага се превръща в челен отряд на битката против ереста. Когато папа Инокентий III повежда борба срещу манихейците, негови легати са двама монаси от Фонфроад, единият от тях е по-късно убитият Пиер дьо Кастелно. Друг от старите абати на Фонфроад е ръководител на кръвопролития кръстоносен поход срещу албигойците, обединил всички негови сили и против катарите. Няма защо да се удивляваме, че в края на краищата това неголямо абатство ще се прочуе така много и Фонфроад ще получи най-голямата морална, награда за своето постоянство, благочестивост и най-вече устойчивост на всички схизми и ереси — неговият бивш абат Жак Фурние ще бъде папа Бенедикт XII.

Фонфроад е бил богата обител. Просперитетът му се опира на притежаваните от него цели 25 големи земеделски стопанства с обширни поля, ферми и повече от 20 000 глави добитък. Така или иначе монасите там постепенно намаляват на брой и по време на Френската революция град Нарбон го превръща в голяма странноприемница. В известен смисъл на думата това е истинско спасение за манастира, защото по този начин абатството остава непокътнато, избягвайки участта на много други, които са сринати до основи или просто занемарени и оставени на произвола на съдбата да се рушат. Абатството се възражда в периода от 1858 до 1901 година и цистерцианско братство отново се появява там. Това става, когато държавата го обявява за продан, а го купуват двама почитатели на старинното изкуство от историческата провинция в южната част на Франция Лангедок, чийто исторически и културен център е град Монпелие. Именно те го запазват.

Независимо от променливата и изменчива съдба Фонфроад никога не остава извън наблюдателното око на Цистерцианския орден, дори и в периодите, когато в обителта му няма монаси. Всъщност те са там дори когато тя е странноприемница, преоблечени в цивилни одежди, грижат се за болни и страдащи. Връщат се гордо и когато богатите благодетели Густав Файе и съпругата му Маделин го купуват за пореден път, само за да предотвратят изпращането му тухла по тухла в САЩ. На по-малко от миля от Фонфроад има църквица, далеч по-скромен Божи дом в сравнение с импозантния й съсед. Наричат я Църква на вечерната молитва, но в името й има игра на думи, затова някои я назовават също и Църква на Бдението, защото именно от нея цистерцианците наблюдават и опазват Фонфроад и неговите тайни. Може би точно затова почти 500 години скритите там съкровища остават непокътнати. Тогава Втората световна война навлиза във финалната си фаза и идват войниците…

— О, не — сопна се Краля. — Без мен. И аз получих такова писмо, ама замина на боклука.

Марк Хол съзнаваше, че времената са се променили, макар че Лари Крейн очевидно не бе на същото мнение. В месеците след войната светът все още не бе излязъл от хаоса на конфликтите и човек можеше да мине метър за много неща, особено като вземе малко мерки или направи някои усилия. Днес обаче съвсем не бе така. Марк бе внимавал много — четеше вестници, слушаше новините, следеше събитията. С особено повишен интерес и някои опасения бе проследил случая със семейство Медър, вдигнал голям шум не само в пресата. Джо Том Медър бе служил в американската армия през Втората световна война. В Германия някак се бе добрал до информация за скрити в пещера край град Кведлинбург църковни манускрипти и реликви, изнесени от градската катедрала и оставени там на съхранение по време на световния конфликт. Е, Джо ги бе свил и хитроумно опаковал, сетне изпратил по пощата на майчиния си адрес през май 1945 г. След завръщането си у дома се изхитрил да ги показва на жени, от които в замяна получавал сексуални услуги. През 1980 г. починал, тогава брат му Джак и сестра му Джейн решили да ги продадат доста левашки в още по-некадърен опит да прикрият начина, по който са били получени. Във всеки случай съкровищата били оценени на около 200 милиона щатски долара, но от германското правителство двамата Медър успели да вземат само 3 милиона минус юридическите разноски. В същото време, както би могло да се очаква, привлекли вниманието на щатския прокурор за Източен Тексас Каръл Джонсън, която през 1990 г. наредила да бъде назначено международно разследване. Шест години по-късно жури в разширен състав обвинило Джак, Джейн и техния адвокат Джон Торигън в тайно сговаряне с цел продажба на незаконно придобити, тоест откраднати, скъпоценни вещи с историческа стойност. Обвинението предполагало присъда от десет години тъмничен затвор и глоби за около 250 000 долара. Съвсем друг бе въпросът, че бяха успели да отърват затвора, плащайки 135 000 долара на вътрешните данъчни служби. Божа работа, както казват хората.

Така или иначе заключението, до което Марк Хол стигна тогава, бе съвсем безкомпромисно: най-добрият вариант е да отнесе със себе си в гроба информацията за останалата част от изнесеното от Фонфроад. Но ето ти го сега тук алчният и тъпоумен Лари Крейн се натиска сами да си го натресат. И без това Хол доста се бе разтревожил от появата на въпросните писма. Те означаваха, че някой си някъде прави различни връзки и от тях вади заключения. Ако си кротуват и не се натискат сами да клъвнат уловката, тогава Хол може би ще има шанса да си отиде от този свят мирно и тихо, без да се налага да харчи наследството на децата за съдебни и Бог знае още какви разноски. Така де, ама какво да прави с този кретен Лари?

Междувременно същият докара волвото пред дома на Марк. Съпругата му бе на гости на Джини, както често правеше, затова сега бяха сами на алеята пред къщата. Лари хвана Марк за лакътя с трепереща ръка и отвори уста. Хол се опита да се измъкне, но Лари извади необичайна за него сила и го стисна като с клещи.

— Виж, единственото, което ти искам, е да хвърлим едно око двамата, нали така? Само да го сравним с онова на снимката, става ли? Да проверим за същото нещо ли става дума, а? Онези хора предлагат големи пари, хей! Чуваш ли какво ти говоря?

— Аз пари си имам.

Сега за пръв път от много време насам нервите на Крейн не издържаха.

— Ти имаш, ама аз нямам, мамка му! — кресна той. — Имам топки! Ей това имам! Чуваш ли, Кралю! И съм потънал в лайната чак до шията!

— Сега пък в какво си се забъркал, а? — досети се Марк. — Дъртак като теб, срамота е!

— Е, знаеш, че отдавна поигравам на туй-онуй.

— Ох, боже мой. Знаех си аз, че си глупак, ама нали все за по тарикат от всички останали се пишеш. Значи на конете залагат само онези, дето могат да си позволят да губят, това съм ти го казвал сто пъти. А както чувам, напоследък не си от този тип хора, нали?

Крейн прие двойната обида мълчаливо. Много му се искаше да му тресне един в мутрата на това самодоволно копеле Хол. Крал, а, мамка му! Да му засили главата в арматурното табло на тази скандинавска изгъзица и да я блъска там, докато не му остане лице. Ама това не го устройваше. Хич. Пари му бяха нужни.

— Може би — процеди той през стиснати устни и за пръв път от много години насам Крейн показа пред друг човек частица от дълбоко потисканото в душата презрение към самия себе си. — Може би съм се издънил. Аз твоя акъл никога не съм го имал и това си е вярно. Кофти жена си избрах, сетне грешки и в бизнеса направих, фатални решения взех. Аз деца нямам и може би така е по-добре, защото иначе току-виж и тях съм ги прецакал. Значи, признавам си, че съм си получил заслуженото, пък и отгоре, ето на — това е положението.

С тези думи освободи лакътя на Краля.

— Но виж, Марк, тия хора ще ме затрият, изобщо няма да ми простят. И къщата ще ми вземат, изобщо няма и окото да им мигне. Дявол го взел, тя е единственото по-свястно нещо, дето ми е останало. А междувременно ще ме въртят на шиш, биячи ще ми изпращат… виж, човече, аз на болка не издържам, чуваш ли? Единствено ти искам да погледнем онова нещо и да видим същото ли е, а? Моля ти се! Може би ще успеем да направим сделка с онези, дето го търсят? Само един телефон е достатъчно да завъртим. Ще го направим предпазливо, тихо, никой изобщо няма и да научи. Моля си се, Кралю! Направи ми тази услуга и вече никога няма да ти се мяркам пред очите. Знам какво си мислиш. Зная, че не можеш да ме траеш, лошо ти става, като ме видиш. И жена ти също: тя и в Ада да ме види, че горя значи, една капка вода не би хвърлила да ме охлади, зная си аз. Ама не ме интересува повече. Само едно ти искам: да чуя онзи тип какво ще каже. Но няма как да стане, преди да проверим онова същото ли е, което той търси, а? Ето, нося моята част тук…

И от захвърлената на задната седалка намачкана торбичка, явно взета от някой супермаркет, извади омазнен кафяв плик. Вътре имаше неголяма сребърна кутия, видимо доста стара и поочукана.

— Досега голямо внимание не й бях обръщал… — рече той тихо.

На Краля тръпки му пробягаха по гърба, макар и да се намираше на броени метри от входа на големия си елегантен дом. Сам не знаеше поначало защо го бе взел онзи предмет. Ама ето ти на, още когато го зърна за пръв път, някакъв вътрешен глас се бе обадил, пошушнал му бе, че е доста необичаен, вероятно е и ценен. Харесваше му да си мисли, че интуицията не го бе излъгала, още повече, че онези мъже бяха загинали в опит да го задържат за себе си.

Само че това му хрумна по-късно, когато кръвта му още кипеше — и неговата, и на онези — другите.

— Хм, не зная… — измърмори той сега.

— Моля ти се, дай да го видя — прошепна Лари. — Само да ги сложим един до друг, да ги сравним и тогава ще се разбере…

Краля остана на място, дълбоко замислен. Гледаше красивата си къща, без да я вижда достатъчно добре, мяркаше му се прекрасно поддържаната й морава отпред, прозорецът на спалнята, дето споделяше със съпругата си. Да бих могъл едно нещо назад в живота си да върна, мислеше той, само едно-единствено действие да бих могъл да анулирам, ето това същото ще да е. Всичко, което бе последвало по-късно, цялото семейно щастие и радостта от живота, все това нещо ги бе засенчвало. Един-единствен спокоен ден не съм имал в живота, рече си той, и то все заради него. Независимо от удоволствията, които му бе донесла успешната работа, независимо от богатството, което бе натрупал, независимо от престижа, който бе спечелил.

Краля бавно отвори вратата на автомобила и още по-мудно закрачи към дома.

Онази нощ редник Лари Крейн и ефрейтор Марк Т. Хол бяха наистина загазили.

Взводът им изпълняваше патрулни задачи в Лангедок, това бе съвместна операция заедно с англичаните и канадците за осигуряване на югозападния фланг и за издирване на изолирани германци, докато главните, американски сили продължават настъплението в източно направление. И по време на поредния вечерен патрул попаднаха на засада недалеч от селце край Нарбон — германци в кафяво-зелени камуфлажни костюми, имаха и бронетранспортьор с тежка картечница. Заблудиха ги униформите. Заради недостиг в снабдяването някои американски подразделения използваха експериментални камуфлажни облекла, които напомняха тези, рутинно носени от есесовците в Нормандия. Поради въпросната прилика в облеклото вече бяха ставали грешки: Крейн и Хол дори бяха участвали в инцидент — макар и по-рано в кампанията, — когато тяхната част откри огън по четворка пехотинци, изостанали от частта си след тежки сражения между 41-ва бронирана дивизия и Втора СС танкова бригада недалеч от Сен Дени ле Гаст. Двама от тях бяха ранени, преди още да имат възможността да се обадят, че са американци, единият по-късно почина от раните си. Тогавашният им командир лейтенант Хенри бе изстрелял първия фатален куршум. След този случай Хол често бе наблюдавал лейтенанта да изчаква врагът да напредне достатъчно, че да се разпознава без въоръжени очи, и чак тогава да дава заповед за огън на своите бойци.

Но този път и двамата с Лари, а и целият взвод се подлъгаха най-елементарно, а наближиха ли, вече бе късно. Досега Хол не бе виждал бойно подразделение да се движи с такава скорост, точност и координация. Зърнаха есесовците пред себе си, само минута по-късно те бяха залегнали от двете страни на пътя със завидна бързина и хладнокръвност, готови да унищожат взвода. Лари и Марк забиха носове в една канавка на фланга, а около тях заваля истинска градушка от разярени метални оси. Всъщност стреляше качената на бронетранспортьора тежка картечница. От дърветата се изсипаха купища листа и отрязани клонки, околните храсти се разхвърчаха на трески, самите те свистяха във въздуха като стрели, готови да се забият във всичко живо. Много страшно беше, почти на разстрел заприлича.

— Германци! — извика напълно ненужно Лари, пръв заврял лице в пръстта. — Тук не би трябвало да има толкова много шваби, мамка му! Какво, по дяволите, търсят край Нарбон?

„Търсят леваци като нас, че да ги убият, рече си наум Марк, какво друго да търсят!“ Само че Лари бе прав — тук германците отстъпваха, а това подразделение видимо имаше самочувствие, сякаш настъпва. От лицето и скалпа му потече кръв, а обстрелът не секваше. Загинаха доста от другарите им, имаше и тежко ранени, шепа хора бяха все още способни да отвръщат на огъня. Хол виждаше прибягващите напред германци и бързите им точни удари с бойните ножове — доубиваха ранените, прошка за никого нямаше. Сега фаровете на бронетранспортьора светнаха, бяха свалили затъмнителите — няма кого повече да будалкат, рече си горчиво Марк. Чак сега забеляза, че той е американски — модел M15. Сигурно бе трофеен, носеше само една 37-милиметрова картечница. Това не бе обикновено подразделение. Тези хора бяха отлично обучени, по действия приличаха на специални части, вероятно бе изпратена с някаква си цел диверсионна група.

В същия миг Лари изхленчи в съседство. Живо е копелето — усмихна се в тъмното Хол, макар че изобщо не му беше до смях. Другарят му долази до него и се завря в тялото му, толкова бе близко, че се усещаше дъхът му, а и продължаваше да се навира, сякаш се надява Марк да му осигури прикритие. Хол вече го познаваше достатъчно добре и грубо го избута, изсъсквайки:

— Разкарай се от мен, мамка му!

— Ама трябва да се държим заедно — хленчеше Лари и скимтеше като паленце.

Отвратен, но и зверски уплашен, Марк запълзя вдясно, към още гъстите храсти. Имаше надежда да се измъкнат от германците, нощта бе тъмна. Недалеч от тях тъмните зловещи фигури на есесовците крачеха сред труповете и от упор разстрелваха недоубитите. Но изстрелите все повече и повече оредяваха, изглежда, другарите им бяха избити или част от тях бяха успели да се изтеглят още в началото.

В същия миг усети Лари зад гърба си. Лазеше след него и хапеше устни, за да не издава звук.

И ето го сега, много години по-късно, стотици хиляди мили надалеч от онова място и развилите се през онази злокобна нощ там събития, Лари седи във волво с работещ климатик и с пръсти потрива гравирания върху сребърната кутийка кръст. Опитва се да си спомни как изглеждаше финия ръкопис, който бе в него навремето. Помнеше, че го бе разглеждал, но той не му говореше нищо, бе напълно неразбираем със знаците и рисунките си, затова го бе отхвърлил като безполезен. Думите бяха на латински, макар че той това не го разбра, единствено виждаше някаква си напълно загадъчна безсмислица. Същинската информация бе на друго място — два мънички буквени знака в горния десен ъгъл на пергамента, само че и Хол, и Крейн не го знаеха, пък и вниманието им бе привлечено най-вече от илюстрацията. Беше като скица на нещо, може би статуя някаква, но те и двамата не разбраха защо му е на някой да прави такава статуя. И то статуя от неща, които приличаха на кости и кожа от животни и хора.

Обаче сега ставаше ясно, че някой си има нужда от това нещо, при това е готов да заплати достатъчно добре за удоволствието да го получи.

Двамата се скитаха дълго, загубили посоката в нощта, опитвайки се отчаяно да намерят подслон от хапещия студ. Страх ги беше от онези свирепи есесовски убийци, които вероятно изпълняват някаква специална задача и сто на сто няма да допуснат някой да издаде присъствието им на американското командване. Което значеше, че хванат ли ги… При това задачата им явно не бе типичният за германците тевтонски тип самоубийствен опит да си възвърнат загубени позиция или да обърнат хода на войната в своя полза. Тази група сигурно е скочила с парашути, по пътя някъде е пленила бронетранспортьора и сега изпълнява особената си мисия. Мътна и тайнствена работа, казваше си Хол, още повече, че в последния миг на светлината на фаровете бе забелязал и друга подробност — от бронетранспортьора излязоха неколцина цивилни. Не знаеше защо, но усещаше, че те са там, за да ръководят усилията на германците. В това особена логика нямаше, нямаше и смисъл, ама пък… За тях с Лари най-важното сега бе пътят им да не се кръстоса отново с този на есесовците, а да ги отведе колкото се може по-надалече от целта им.

Насочиха се към по-високо място и по едно време попаднаха в необитаем район на Корбиерските възвишения. Тук нямаше къщи, нито ферми с животни, но така или иначе германците отдавна бяха откарали местния добитък в кланиците, за да бъде превърнат в хранителни продукти.

По едно време заваля. Хол веднага усети, че краката му се намокрят. Изруга наум: в командването и снабдяването действаха негодни бюрократи, решили, че новият вид бойни боти с каишки ще вършат работа и есенно, и зимно време, само трябва да бъдат намазани с импрегниращи вещества. Вятър и мъгла, вече бе ранна есен и стопроцентово доказателство за некадърността на снабдителите бяха мокрите му нозе. Тези обувки нито пазеха топло, нито бяха непромокаеми, както би трябвало да бъдат, и двамата скоро почувстваха резултатите: краката им се подбиха, замръзнаха, с мъка пристъпваха през високата и мокра трева. И друг проблем имаше, също свързан с домакинските служби: бричовете им бяха вълнени, но якетата летни, а студът бе доста осезаем. Общо разполагаха с четири осколочни гранати, автоматичната карабина на Крейн с резервна пачка за „светкавично презареждане“, която висеше на ремъка на оръжието му (ама защо ли, тъй като по време на засадата Крейн едва ли бе изстрелял повече от куршум-два) и автомата на Хол, който бе браунинг — БАР М1918. Патроните им бяха повече, почти всички негови пълнители си стояха в паласките неизползвани. Имаха и четири порциона храна, по два със салам и консервирано месо. Общо взето, не бяха съвсем зле, но не бяха и добре, особено ако онези главорези подушат следите им.

— Имаш ли си идея къде се намираме? — попита Крейн с треперещ глас.

— Тц — отвърна Хол, ядосан на тъпоумието му.

От всички други възможни другари от взвода точно с този шубелия и галфон Лари Крейн ли трябваше да му се падне да търси подслон след онова истинско клане? Шибана работа и туйто. Обаче имаше и друго: този тип бе просто сякаш неубиваем — винаги оцеляваше. И само гледай го сега — по тялото му нито драскотина, докато Марк имаше чувството, че са го превърнали в игленик. Навсякъде го болеше, по гърба имаше десетки ранички от нацепените на трески храсти и какво ли още не. Точно както винаги си бе мислил, пък и другите момчета често го бяха коментирали: Крейн сякаш сам Господ Бог го пази или кой знае — някаква друга сила. И стоиш ли близо до него в опасни ситуации, можеш да закачиш частица от този късмет. Така че в крайна сметка може би не е толкова зле да е именно с Лари. Има причина дори да е благодарен, рече си Хол. Поне бе жив, нали?

— Студено ми е — захленчи Лари. — Целият съм мокър…

— Мислиш, че аз не съм ли?

— Ама все така ли ще вървим? Докато съвсем капнем, а? — продължаваше да скимти другият.

— Ще вървим, докато… — накани се Марк сурово да му се скара, но изведнъж замръзна на място.

Бяха на върха на нещо като възвишение сред възвишенията. Отдясно мътно проблясват бели скали — луната се бе подала иззад облаците, видимостта не беше лоша. И ето, на фона на нощното небе срещу тях изведнъж се очерта група постройки. Хол ясно забеляза нещо като две кули, по-скоро може би камбанарии. На високите стени чернееха тъмни прозорци.

— К’во е това, мамка му?

— На църква изглежда, по-скоро манастир.

— Мислиш, че там има монаси ли?

— Ами. Умен човек няма да седи там по време на война.

Крейн изохка и приклекна над мократа земя, опрян на карабината.

— Какво ще правим?

— Ще слезем към сградите, ще се огледаме. Хайде, ставай!

Протегна ръка, дръпна Крейн нагоре и неволно изцапа якето му с кръв. Чак сега почувства острата болка в пръстите си и видя, че и там са се забили тресчици.

— Хей, изцапа ме, бе! — обади се Крейн и се нацупи.

— Ах, ужасно ти се извинявам — сардонично отвърна Хол и облиза пръсти. — Просто си нямаш представа колко ми е неудобно.

Санди Крейн говореше по телефона със сестра си. В нейното семейство най-много харесваше съпруга й. Беше готин, симпатичен, добре сложен. Винаги с маркови дрехи, със скъпи одеколони. Имаше и пари, не ги стискаше, умееше да харчи и изобщо беше ларж. Жена му бе най-добре облечената в местния голф клуб и винаги засенчваше другите на благотворителните мероприятия. На такива ходеха всяка седмица и сестра й непрекъснато само за това говореше, чак ушите я заболяваха. Ама да почака малко, Санди ще й покаже на нея, само веднъж този нещастник — мъжът й Лари — да сложи ръка на онези пари. От отварянето на писмото бяха минали около осем часа, а Санди вече бе наместила неполучените все още мангизи — за всичко си бе планирала покупката, че и десет пъти отгоре.

— Аха — рече на глас. — Той сега Лари чака едни пари, не са много, ама… една от инвестициите му се изплаща и сега очакваме чекът да дойде.

Търпеливо изтърпя неискрените поздравления на сестра си.

— О, да — рече в отговор и не успя да се въздържи: — Може пък и ние да се запишем в онзи моден ваш клуб, ти нали ще ни препоръчаш за членове?

Санди знаеше със сигурност, че това е просто абсурд и никога няма да стане. Сестра й — каквато си е снобка — никога няма да се навие дори да ги заведе там, камо ли за членство да ги препоръча. Ще се излага тя с такива бедни и неугледни роднини. Ама пък й беше кеф да я будалка и да види как ще реагира. Но най-главното бе друго: много се надяваше този път Лари да не се издъни, както бе типично за него.

Хол и Крейн бяха на хвърлей камък разстояние от външните стени на манастирския комплекс, когато забелязаха сенките. Там някъде се движеха светлини, хвърляха дълги, източени сенки.

— Залегни! — изкомандва шепнешком Хол, нали беше по-старши.

Двамата се проснаха край стената и наостриха уши. Сега ясно чуха гласовете.

— Френски — прошепна Лари. — Тия говорят френски.

Надигна се, покатери се по стената, надникна над нея за миг и се върна при другаря си.

— Трима са — докладва той. — И оръжие не видях.

Онези хора се движеха вляво от двамата войници. Хол и Крейн тръгнаха към тях, тук стената стана по-ниска, фигурите на вървящите се очертаваха ясно. Тримата вървяха в двора и по едно време стигнаха до самата църква, а единствената й врата бе отворена. Над нея имаше тимпан, изработен с три барелефа, в центъра бе изваяно разкошно разпятие, а на стената изпъкваха издаден навън висок прозорец с цветни стъкла и още два прозореца, традиционната архитектурно-църковна представа за триединството. Макар че двамата не можеха да знаят този факт, но разпечатването на въпросната врата бе само по себе си явление извънредно рядко. Не знаеха и друго — че в миналото тя е била отваряна единствено за да приеме тленните останки на наварски благородници или други благодетели на абатството във Фонфроад.

Сега чуха и шумове вътре в самата църква. Особени звуци бяха — като от местене на големи камъни, може би плочи, тежко дишане и пъшкане като от непосилно физическо усилие. Друга фигура се появи вдясно и застана в сенките — наблюдаваше водещия към манастира път. В момента бе с гръб към войниците. Хол се промъкна като котка зад него, като в движение извади войнишкия нож от канията. Застана точна зад човека и светкавично затисна устата му с длан, а острието на ножа допря в гърлото.

— Не мърдай и нито звук! — нареди Марк. — Comprenez?

Човекът кимна. Под овехтялото палто Хол зърна бяла роба.

— Монах ли си? — прошепна той.

Мъжът кимна отново.

— Колко души има вътре? Покажи с пръсти!

Монахът повдигна три пръста.

— И те ли са монаси?

Отново кимване.

— Добре, сега влизаме вътре — ти и аз.

Крейн дотича веднага.

— Монаси са — обясни му Марк и чу облекчената въздишка на Лари.

— Риск няма да поемаме — кимна му Хол. — Ти ме прикривай и умната!

Крейн кимна.

Хол поведе монаха към двора, слязоха по четири каменни стъпала, закрачиха към входа. Когато наближиха, Марк зърна потрепващите светлини вътре, забави ход, сетне спря на прага и без да пуска монаха, внимателно надникна.

На каменния под имаше злато, много злато: потири, църковна утвар, монети, старинни мечове, саби и кинжали, по чиито дръжки и ножници блещукаха скъпоценни камъни. Както бе казал монахът, трима мъже работеха вътре, двамата бяха голи до кръста в доста студеното пространство, но бяха запотени, задъхани, устите им бълваха големи бели кълба, бисерни капчици блестяха по челата и гърдите им. Тези двамата надигаха една от подовите плочи с помощта на дебели метални лостове. Третият, видимо доста по-възрастен от тях — направляваше работата им. Беше обут в сандали, полуприкрити от падащата върху тях дълга бяла роба. В мига когато Марк надникна, той тъкмо се извръщаше и високо извика нечие име. Когато не получи отговор, закрачи към вратата.

Хол взе бързо решение и се показа, прекрачвайки прага. Освободи мъжа, когото тикаше пред себе си, и леко го побутна напред и навътре. Крейн пристъпи след него с насочено оръжие.

— Всичко е наред — рече той. — Ние сме американци.

Възрастният монах го изгледа втренчено. Изражението на лицето му в никакъв случай не показваше облекчение или вяра, че опасност няма. Хол веднага схвана, че за свещенослужителя съюзниците са толкова проблематични, колкото и всяка друга потенциална заплаха.

— Не, не — рече възрастният монах. — Не бива да влизате тук. Трябва да си вървите. Вървете си!

Говореше английски доста добре, със съвсем лек, почти недоловим акцент. Двамата зад него, спрели за миг при влизането на американците, сега подновиха усилията си да отместят плочата.

— Няма да стане — възрази Хол. — В беда сме. Появиха се германци. Загубихме много хора.

— Германци ли? — възкликна другият. — Къде са?

— Имаше битка край Нарбон — отвърна Хол. — СС.

— Значи насам идват — въздъхна монахът. — И скоро ще бъдат тук…

Обърна се към онзи, когото бе изпратил да пази отвън, и му махна с ръка да излезе отново. Крейн пристъпи, за да го спре, но Хол го дръпна назад, монахът се плъзна покрай тях и изчезна в мрака.

— Няма ли да ни кажете какво правите? — настойчиво запита Марк.

— По-добре за самите вас е да не знаете — отсече монахът. — Моля ви, вървете си.

В този миг двамата работещи изреваха в един глас с разочарование и гняв, а почти отместената от тях плоча отново се плъзна обратно назад в гнездото. Единият падна на колене и вдигна нагоре ръце в знак на отчаяние.

— Опитвате се да скриете тези неща, нали? — подхвърли Хол.

В настъпилата тишина сянка мина по лицето на възрастния свещеник, сетне той глухо рече:

— Да — а Марк интуитивно усети, че не казва цялата истина.

Запита се обаче какъв ли е този монах, който изрича лъжи в центъра на собствената си църква. Помисли малко и си отговори сам.

Може да лъже само свещенослужител, който е в отчаяно положение и действа не в свой интерес, а в този на Светата църква. И в този миг му хрумна идея.

— Дебелата плоча няма да я вдигнат онези двамата сами — заяви той. — Ние можем да помогнем. Става ли?

Обърна се към Крейн, а очите на другаря му бяха пламнали, втренчени в лежащите на пода богатства. Хол го плесна с все сила по рамото.

— Казах им, че ще помогнем. Ти да имаш нещо против?

— Ах, не… разбира се, ще помогна — ахна от болката Крейн, но отмести очи от златото.

Свалиха якетата, оставиха ги на пода с оръжието върху тях и пристъпиха към голите до кръста мъже край плочата. От сегашното разстояние Хол забеляза тонзурите им. Двамата мълчаха и гледаха към възрастния монах, който очевидно бе лидерът тук. Очакваха неговата реакция.

— Bien — прошепна той след малко и отново сянка мина върху лицето му. — Помагайте.

Четиримата напрегнаха мишци заедно, плочата потрепна и се понадигна, но все пак тежестта бе огромна. На два пъти им се изплъзва, връщайки се на място с глух трясък, но накрая в общо, прекомерно усилие я издигнаха достатъчно високо, че да успеят с лостовете да я плъзнат странично по пода. Хол се наведе, поставил ръце на колене и се вгледа в зейналата яма.

В пръстта отдолу лежеше сребърна шестоъгълна кутия, може би не повече от 15 сантиметра в диаметър, запечатана с восък. Изглеждаше проста, неукрасена, като изключим гравирания отгоре й кръст. Старият монах клекна, протегна ръка и внимателно я хвана, за да я извади. Тъкмо я повдигаше, когато изпратеният навън часови даде сигнал за тревога.

— Мамка му! — тихо изруга Хол. — Задават се неприятности.

В същото време старият монах вече хвърляше златните предмети в ямата и даваше знак на по-младите мъже да хванат лостовете, за да наместят обратно плочата. Обърна се и към двамата американци:

— Моля ви, помогнете им.

Но Хол и Крейн вече тичаха към вратата, излязоха и крадешком се огледаха. По осветения от лунните лъчи път вървяха поне дузина мъже, каските им блестяха мътно. След тях се движеше бронетранспортьорът, а след него идваха още хора. Двамата американци се спогледаха, шмугнаха се в двора приведени и потънаха в мрака.

Краля се изкачи на най-горното стъпало на стълбата и протегна ръка към въженцето на ключето за електричеството. Дръпна го, в тавана светна. Но тази светлина не бе достатъчна, крайните ъгли оставаха в сянка и полусянка. Не помнеше колко пъти съпругата му бе натяквала, че е крайно време да пробият капандура, нали вече ги правят целите от стъкло и метал, пък и монтажът не е труден, или поне силна крушка да сложат. На Марк обаче това не му бе първата грижа, пък и все забравяше. Още повече, че не им се налагаше често да идват тук, той лично дори и не помнеше какво точно има в старите куфари и сандъци. Да ги чисти и проверява си беше бая работа, а годинките му тежаха, едва ли му беше до тях. Отдавна се бе примирил и свикнал с мисълта, че децата ще се занимават със старите боклуци на тавана, а така му бе и по-лесно. Те да си ги гледат и решават какво да пазят и какво да хвърлят. Така де, след като той и съпругата му вече няма да ги има.

Изключение правеше една-единствена кутия като малко сандъче — нея отлично знаеше къде е и какво съдържа. Бе я оставил на широка лавица с предмети от времето на войната и перипетиите му по различните фронтове. Събираха прах вече доста време, преди години бе решил да направи нещо като изложба или кътче със спомени от онова време. Както и повечето други американски войници бе събирал трофеи от противника, за да си ги подреди у дома да му напомнят за битките. Но не ставаше дума за отблъскващи, придобити по напълно нецивилизован начин експонати, като например отрязани уши, каквито колекционираха разни откачени копелета във Виетнам. Не, той си бе донесъл немски фуражки, пистолет люгер, церемониална сабя, открита в един бункер в Нормандия. Бе ги взел без дори да се замисля. Разсъждавал бе така: в крайна сметка не е ли той, някой друг ще ги вземе, иначе на предишните си собственици вече едва ли са нужни. Помнеше как влезе в онзи пълен с дим бункер и зърна почти овъгленото тяло на офицер — някогашен горд собственик на сабята — в ъгъла, смалено, неестествено извито. Гаден начин да умреш — залят с изстреляна с огнехвъргачка през амбразурата горяща течност. Не гаден, а направо жестоко мъчителен. След като се бе завърнал у дома, обаче желанието му да си припомня болезнени гледки от войната постепенно се бе изпарило, както и мераците за нещо като военно кътче, а трофеите се озоваха на тавана.

Сега Хол влезе в помещението, навел глава, за да не я удари в някоя от напречните греди, и бавно запристъпя сред сандъци, навити стари килими и куфари. Стигна до лавицата, огледа предметите. Сабята си бе на мястото, завита с кафява хартия и найлоново платно. Остави я на място, без да я пипа. Зад нея стоеше заключена кутията. Винаги я беше държал така, отчасти защото в нея бе скрит люгерът, а не искаше децата му, особено като по-малки, да играят с оръжие и да го разнасят насам-натам като любима играчка. Ключа държеше в намиращ се в съседство буркан със стари, ръждиви пирони — още един начин да отклони детското любопитство. Изсипа пироните на пода, разбърка ги с върха на обувката и взе ключето, сетне отключи кутията. Отдясно бе поставена стара ракла с още по-стари книги с твърди корици. Седна на нея, постави кутията на колене. Стори му се доста по-тежка от онова, което помнеше, но пък отдавна не я бе пипал, а и бе доста поостарял. Хрумна му странна мисъл: може би лошите спомени и старите грехове натрупват физическа тежест във времето? С течение на годините бремето им постепенно се увеличава и придобива реално измерение. Сама по себе си кутията представляваше придобили форма достатъчно лоши спомени или, другояче казано, облечени в материя и геометрични характеристики грехове. За миг изпита неприятно усещане — главата му натежа, като че надолу я теглеше самата кутия, увесена с тежка верига на шията.

Отвори я, започна да вади съдържанието и бавно да го подрежда на пода в краката си. Първо люгера, сетне идеше кинжал. Бе сребристо черен, дръжката украсена с емайлирана мъртвешка глава. Измъкна острието наполовина, по него бе избила ръжда, но стоманата си бе здрава. Помнеше, че го бе грижливо смазвал и завил с найлон; тези мерки бяха дали резултат: е, ръждата може и да е всесилна, но все пак не бе много като количество. С лекота издърпа найлона и острието лъсна, все още тънко гресирано. Заприлича му почти на органична материя, като че бе свалил кожата и разкрил плътта на нещо блестящо, живо.

Остави кинжала до люгера, извади третия предмет. Немалко негови познати се бяха върнали от фронта с взети от труповете на убити противници железни кръстове. Повечето бяха обикновените бойни отличия, други бяха успели да се сдобият с по-висшите степени, както бе и случаят с кръста на Хол. Неговият бе украсен с китка дъбови листа, значи кавалерът му трябваше да е свършил нещо много специално, за да бъде удостоен с тази висока награда на Третия райх. Изглежда са му вярвали много, за да му поверят и специалната диверсионна задача край Нарбон, и то в лицето на напредващ противник със значително числено превъзходство. Мисия, отвела го в манастира на Фонфроад с цел да открие и вземе нещо от особена важност за нацистите.

Сега в кутията оставаха само още две неща. Първото бе златен кръст с височина десетина сантиметра, богато украсен с рубини и сапфири. Хол го бе задържал заради изключителната му изящност и красота, въпреки че един вътрешен глас го бе предупреждавал да не го прави, пък и угризенията бяха страшни. Но не събра воля да се раздели с него, може би защото символизираше още и собствената му загубена вяра. Днес, когато усещаше, че животът му върви към края, започваше да се надява, че тя не го е напуснала изцяло. А кръстът винаги бе държал в кутията, заключена в таванското помещение заедно с изхвърлените от употреба предмети. Далеч от очите и здраво потисканото чувство за вина.

Поглади го с пръсти, задържа ги върху централния скъпоценен камък — рубин с големината на мекото на палеца му. Рояк мисли нахлуха в съзнанието му. Запазил го е не само защото е много красив и ценен, каза си в този миг. А защото все още вярва — в сърцето и душата си, — вярва в силата, в чистотата и добротата му. Вярва във всичко онова, което олицетворява.

Този кръст има особена роля, така винаги го бе възприемал. Защото лежи върху пергамента в дъното на кутията, като че го затиска и задържа на място, като че омекотява съдържанието му — помисли Марк Хол. Аз не съм като Лари Крейн, той нищо не разбира и в нищо не вярва, безбожник жалък. Отгледан съм и възпитан като вярващ, такъв ще си и умра. Ужасен грях сторих във Фонфроад, ще бъда наказан за него след смъртта, знам го отлично, чувствам го. И все пак в мига, когато докоснах онова късче, тутакси ми бе дадено да разбера, че то е част от нещо много, много по-скверно и зло. Онази нощ есесовците не рискуваха така отчаяно, за да се доберат до златото и скъпоценните камъни. Те едва ли са имали стойност, достатъчна да оправдае самоубийствената им мисия. Не, идваха, за да сложат ръка на същото късче пергамент. И може би единственото извършено онази нощ добро дело бе, че не успяха да го вземат. За съжаление това няма да ме спаси от проклятието и вечните мъки. Не, и двамата с Лари Крейн ще пламтим заедно в Геената Огнена заради стореното там, във Фонфроад, онази паметна нощ.

Есесовците се изсипаха по стълбите като мътен порой и тутакси заеха позиции навсякъде в двора. Част от тях образуваха шпалир за четиримата цивилни, които слязоха от бронетранспортьора. Сетне плътно ги оградиха като почетна стража. От тъмното кътче, където бе залегнал, Хол видя, че старият монах понечи да застане на пътя им и да ги спре. Но го сграбчиха, най-грубо го блъснаха към неколцина стоящи с насочени автомати встрани войници, а те веднага го опряха на стената. Хол долови още, че се опитва да говори с офицера — старшия на групата с кръста на шията и кинжала на колана, който придружаваше цивилните. Протегна към него обсипан със скъпоценни камъни златен кръст, продължи да го държи така, сякаш му го предлага. Хол не разбираше немски, но бързо схвана смисъла на посланието: вземете го, тук имаме още злато и ценности. Офицерът отвърна рязко, сетне той и четиримата мъже в цивилни дрехи влязоха в църквата. Чу се глъчка, викове, няколко изстрела, кратък откос. Нечий глас извика нещо високо, Хол различи отделни думи, но не ги разбираше. Заприличаха му на заповед за прекратяване на огъня. Не знаеше какво точно ще направят, нито колко време ще им отнеме то. Но едно бе сигурно: свършат ли си работата, всички свидетели ще бъдат мигновено избити — не са им нужни живи, защото по-късно ще говорят за видяното.

Хол запълзя назад бавно и много внимателно. Лазеше в мрака и към гората, докато стигна голата площ край пътя встрани от бронетранспортьора. Вратата люк бе отворена, на кормилото седеше войник, оттам през амбразурата наблюдаваше какво става в двора. Хол измъкна бойния нож и отново запълзя — този път напред, към пътя и машината на него. Когато вече бе сигурен, че есесовците в двора няма да го видят, притича към нея силно приведен и ловко, максимално безшумно се плъзна в кабината. Германецът го усети в последния миг, нямаше как да не го усети, извърна се и отвори уста, за да извика и предупреди другарите си. За негово нещастие Хол бе вече на нужното разстояние и бърз като пантера. С едната ръка здраво сграбчи устата на есесовеца, другата заби ножа в сърцето му. Германецът потръпна за миг, изви се конвулсивно и притихна. Хол го прикова към седалката с ножа, сетне ловко се покатери на седалката при картечницата. Сега имаше идеален изглед към войниците отдясно на стъпалата и повечето в двора, но все пак оставаха още хора. Бяха поне трима по грубите му изчисления — закриваше ги стената вляво. Обърна се в другата посока и веднага забеляза Крейн — надничаше иззад група храсти. Неволно се усмихна: поне веднъж Лари да е на правилното място в точното време. Погледите им се срещнаха, даде му сигнал с пръсти, посочвайки му да заобиколи машината и прекоси рядката гора вляво, за да мине във фланг на скритите от самия него германци.

Лари загря бавно, но все пак разбра какво се иска от него. Кимна и веднага потегли.

Крейн се опитваше да запали цигара, обаче проклетата запалка бе извадена от гнездото. Вероятно в опит да обезкуражава пушачите — да не прецакват с тютюнев дим изкуствено създадения със специален спрей мирис на нова кола и свежа кожена тапицерия. Потърси кибрит навсякъде, потупа си джобовете, обаче и неговата запалка липсваше. Сигурно я бе забравил у дома в бързината да говори със стария авер, автомобилния Крал Хол. Всеки ден не ти пада възможност леко да забогатееш, я! Сега изведнъж усети, че цигарата в устата му има неприятен, застоял дъх. Огледа се, опипа сакото — не беше това, дето обичайно носи. Бе грабнал първата попаднала му подръка дреха. С кожени кръпки на лактите, на гъзария за някой нюйоркски еврейски професор прилича, мамка му, пък и ръкавите въздълги. Сигурно у дома заедно със запалката бе останало и прясно отвореното пакетче, а в джоба на тази дреха бе намерил стара кутия с изветрели цигари. Ама де! Почувства се още по-стар и някак смален. Само това му трябва сега. Още повече му се допафка, Боже, пустата никотинова дозичка! Рече си, че влизайки у дома, няма начин Краля да е заключил вратата след себе си. А в кухнята кибрит сто на сто ще има. В най-лошия случай ще запали от газовата печка. Няма да му е за пръв път, я. Веднъж на две-три питиета, намотан и с направена глава си бе обгорил веждите именно при такъв опит. Дясната все още растеше накриво, пък и оредя. Ама к’во толкова.

Мамка му на шибания Автокрал в скъпата къща с дебелата му жена, лъскавите синове и вечно хленчещата дъщеря! И дъщерята е една, мамата си джаса, някой по-истински мъж така да вземе да я поохрани малко, че да я опъне и оправи както се полага. А на Краля за какво са му още пари, а? Не му ли стигат сегашните, има и за умрелите, а старият боен другар да се гърчи в жалко очакване Негово Височество да вземе решение — дали да клъвне или не. Ама ще клъвне, къде ще ходи старият педал, иска, не иска, ще налапа въдицата. Лари Крейн няма да пропусне шанса, само защото Автокраля имал някакви си скрупули. Какво ще ми се прави на чиста вода ненапита, заканваше се мислено Лари. Ако не беше той самият — Крейн, — това дърто копеле нямаше да има нито мангизи, нито бизнес. От онзи манастир щяха да си тръгнат бедни като църковни мишки, както бяха и отишли там. И к’во? Хол на стари години да брои стотинките и да събира купони от вестници и хранителни продукти, че да закърпи аванта някоя и друга супа или консерва боб. Така де. А не да бъде баровец и уважаван стълб на щатския бизнес в Джорджия, да живее в къща като палат и в скъп квартал. Ама какво си мисли той, а? Че пак ще го уважават, като научат откъде се е сдобил с мангизите, че да започне сериозен бизнес? Човек може задника да си заложи, че няма да го уважават, нали? Ще му обърнат гръб, а може и една-две съдебни дузпи да му бият — и на него, и на оная кучка жена му, и на целия му шибан род.

Лари си говореше сам и се навиваше все повече и повече. Отдавна не му се беше разигравала кръвта така, чак готино му стана. И той самият може да бие един шут на Автокраля, мамка му кралска и на него. Какво ще му се гърчи и ще му се шубелисва! Не и този път. Не и повече.

Така Лари се самонави и ядоса, чак цигарата се намокри от обилните слюнки в устата му. Сетне изскочи от автомобила и самонадеяно закрачи към дома на Хол да търси огънче.

Офицерът излезе от църквата заедно с онези четиримата, цивилните. Единият от тях грижливо държеше сребърната кутия в ръка, двама други носеха чували, вероятно там бяха прибрани златните предмети, старинно оръжие и скъпоценности. След тях вървеше един от монасите, които бяха вдигали плочата заедно с Хол и Крейн, с извити на гърба ръце, водеха го двама есесовци. Изправиха го до стената заедно с абата и другия монах, който бе пазил на двора. Трима бяха, това означаваше, че другият монах е вече мъртъв. Вероятно и тези — живите — скоро щяха да го последват. Абатът отвори уста може би да отправи последна молба, но офицерът му обърна гръб и направи знак на трима войници да заемат позиция за екзекуция.

Хол се понамести на седалката зад тежката картечница, огледа терена внимателно. Преброи 12 германци. Тях виждаше отлично, значи за Крейн оставаха още неколцина. Не беше много трудна задача, само дано всичко мине добре и не изпусне предимството на изненадата. Пое въздух дълбоко, стисна ръчките, натисна спусъка.

Последвалият тътен сякаш раздра тишината на нощта, бе оглушителен и страшен. Тежкият механизъм разтресе машината под него, здраво разтърси и самия Хол. Във всички посоки полетяха отломки от вековна зидария, тежкокалибрените куршуми зачаткаха в манастирските стени и надупчиха църковната фасада. Разбиха барелефите на тимпана, въпреки че част от силата им бе отнета — по пътя към скулптурните фигури минаваха през телата на германците. Дузината есесовци рухваха като парцалени кукли един след друг на земята с разкъсани тела, сред фонтани бликаща кръв. Хол метна светкавичен поглед към Крейн, видя спорадичната, бликаща на тласъци, огнена струя пред дулото на неговото оръжие. Иначе не чуваше нищо, защото ушите му кънтяха и звънтяха от ужасяващата, смъртоносна музика на картечницата в ръцете му. Отсреща фигурите гротескно подскачаха в нейния ритъм, досущ марионетки, гърчеха се и се сриваха надолу. Ясно зърна как главата на офицера изведнъж се пръсна, а тялото на стоящия до него цивилен подскочи и се удари гърбом в стената, но не падна, само подскачаше в такт с всеки следващ попаднал в него куршум. Още веднъж обсипа с огън цялата видима част на двора, въртейки с лекота тежката машина, пусна един шев и върху стъпалата, за да е сигурен, че оттам няма да се появи някой по-хитро прикрил се есесовец, сетне отпусна пръста. Целият бе облян в пот, едва сега усети, че вали — мокър бе отвсякъде, а краката му ситно трепереха.

С мъка слезе от бронетранспортьора и залитайки, посрещна излизащия от храстите Крейн. Двамата огледаха резултатите от съвместната работа. Навсякъде имаше кръв; дворът, стъпалата, стените на множество места бяха алени, търкаляха се парчета човешка плът, телата лежаха разпрани, с грозно подаващи се нащърбени кости. Един от монасите пред стената бе мъртъв. Имаше гръдна рана, може би бе ударен от рикошет или напосоки пуснат откос от автомата на умиращ германец. Чувалите с църковната утвар и злато бяха на земята, част от съдържанието се бе разпиляло край тях. В съседство лежеше и сребърната кутия. Хол се загледа в тях като хипнотизиран, а в същия миг старият абат се наведе и протегна ръце към кутията. Лицето му кървеше, но това бяха ранички дребни, нанесени от отломките. Другият монах — постовият — вече събираше разпиляното злато и съдовете. Никой от двамата не каза и дума на американците.

— Хей! — обади се Крейн.

Хол извърна лице към него.

— Това злато си е наше — рече Лари.

— Как „наше“?

Крейн посочи монасите и чувалите с дулото на карабината.

— На тези не им ли спасихме живота, а? Не заслужаваме ли възнаграждение?

Сега насочи цевта към монаха.

— Хей, ти, остави това!

Онзи дори не погледна към него.

— Пусни го! — повтори Крейн, сетне добави: — Няма да повтарям! Остави го на място!

Монахът вече бе събрал разпиляното в чувалите, изправи се и ги понесе нанякъде. Крейн не се поколеба — първият откос бе в паважа пред краката му. Монахът спря, изчака секунда-две, продължи.

Вторият откос попадна в гърба му. Залитна, изпусна чувалите, те издрънкаха върху камъните, а той се подпря с ръце на близката стена. Остана така, дишайки трудно, тежко, но след малко коленете му поддадоха и той рухна встрани.

— Какво правиш, дявол да те вземе? — викна Хол, неповярвал на очите си. — Ти го уби! Монах уби!

— То си е наше! — глухо и с упорит, вдървен глас отвърна Крейн. — Наше си е! Да не съм оцелявал досега, че да гледам това злато тук и да си ходя у дома беден. Ти на нива ли искаш да копаеш, а? Защото аз не искам!

Старият абат гледаше в мъртвото тяло и мълчеше.

— Какво ме зяпаш — знаеш какво трябва да направиш — кимна с глава към другаря си Крейн. — Ей го, само един остана.

— Можем да си тръгнем и така — рече Хол.

— Ами! Мислиш, че ще си трае ли? Ще ни издаде като едното нищо. Колко му е да ни опише, а? Сетне ще ни разстрелят като убийци и мародери.

Ами — по-скоро тебе ще те разстрелят — рече си наум Хол. — Ти си убиец и мародер — аз съм герой. Избих сума ти есесовци и спасих златото на този манастир. Ще получа… какво! Медал? Похвали? А може би не… всъщност какво толкова героично направих? Нищо… обърнах картечницата срещу група нацисти. А те дори и на огъня не можаха да отвърнат.

Погледна Лари косо, сетне се взря в очите му и се досети. Тъмни огънчета пламтяха там, стари като света. Онази рана в гърдите на монаха не е била от рикошет, не. Той — Лари — още тогава си е правил сметка.

— Ти го убий… или… — глухо рече Крейн.

— Или какво?

Хол с удивление забеляза как оръжието в ръцете на Лари описа кратка дъга и застана по средата между него и абата. От това по-ясно, здраве му кажи.

— В тая работа сме заедно — обади се Крейн. — Или не сме. Избирай сам…

По-късно Хол си бе повтарял множество пъти, че не бе ли се съгласил, онзи със сигурност щеше да го убие. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че не е точно така. Лари си беше шубелия, а той самият дори не бе направил опит да му се противи. Би могъл да се опъне, още тогава, още на онова място. Би могъл да се пазари, пък иначе да изчака удобен миг… само че не го бе сторил. Отчасти защото знаеше, че Лари от логика не разбира, нито пък резонни доводи ще чуе. Но най-главното бе друго: на Хол медал или похвали сериозна работа нямаше да му свършат никаква. Знаеше си го това и тайничко в себе си се полакоми за златото. Трябваше му някакъв старт в живота, нужен му бе и малко късметец, още повече пари. Крейн бе прав: защо да се връщат у дома все така бедни, за да работят на някоя нива в нечия ферма ли? А в създадената ситуация връщане назад вече нямаше: Крейн току-що бе убил невъоръжен човек, при това свещенослужител. Кажи го двама или трима, защото съвсем ясно беше, че ще убие и абата. Време бе самият той да вземе решение и в този миг му хрумна абсурдната мисъл, че може би на тях двамата с Крейн им е било съдено пътищата в живота им да се кръстосат. За да извършат нещо заедно. И още: че в крайна сметка двамата не са много различни един от друг. И в същия миг с ъгълчето на окото си бе забелязал, че абатът отстъпва странично към църковната врата. И без да му мисли повече, насочи автомата, натисна спусъка. Спря да брои след първите пет патрона, а когато трептящият край дулото пламък секна и очите му се успокоиха, първото, което видя, бе кръстът. Лежеше на педя разстояние от разтворените пръсти на абата, осеян с капчици искряща като разпилени скъпоценни камъни кръв.

Отнесоха чувалите и сребърната кутия почти до Нарбон, заровиха ги в развалините на съседна ферма. Може би два часа по-късно по шосето се зададе колона зелени камиони. Прибраха ги и оттук нататък доживяха да видят края на войната след поредица битки из Европа, кога смело и с обърнато към Смъртта лице, по-често прикътани зад някоя преграда, изчакващи тя да ги отмине. Дойде време за демобилизация и връщане у дома в САЩ, но и двамата поискаха разрешение да останат в Европа известно време. Намериха си джип от военните излишъци, или по-точно той влезе в тази категория, когато си платиха съответния подкуп на съответния чиновник. С него се върнаха в Нарбон и прибраха заровеното. Крейн успя да влезе във връзка с хора от бизнеса с антики, които не бяха друго освен посредници на още по-безскрупулните колекционери на антично изкуство, вече ровещи с алчни ръце в още неизстиналите пепелища на следвоенната европейска култура. Тези хора не се заинтересуваха от сребърната кутия или нейното съдържание. Пергаментът не бе красив, нито им говореше достатъчно и го отхвърлиха като труден за пласиране. Един посредник рече, че трябвало да търси много специализирани колекционери, просто не си струвало. Тогава Крейн и Хол си разделиха плячката на две, където Лари прибра неособено изящната сребърна кутия, а Хол — пергаментния документ. Веднъж Крейн се опита да продаде кутията, обаче не му предложиха добра цена и той се отказа, решавайки да си я запази за спомен. Защото, честно казано, на него спомените за случилото се във Фонфроад му бяха наистина приятни.

Сега Лари намери кутийка кибрит в кухненски шкаф, запали, дръпна жадно, с удоволствие. Тъкмо гледаше през прозореца към задния двор, когато чу стъпките на слизащия по стълбището Хол.

— Ало, тук съм — обади се на висок глас.

Хол влезе в кухнята.

— Не помня да съм те канил да влизаш — рече намръщено.

— Слушай сега… — започна Крейн, но млъкна веднага, щом Хол направи две стъпки към него.

Сега бяха един срещу друг — двама наежени старци, Крейн с почти опрян в мивката задник, Хол — от другата страна, леко надвесен към него.

— Няма да слушам — почти крясна Хол. — Ти слушай! Писнало ми е от теб. Драйфа ми се, като те видя! Цял живот се въртиш около мен като неплатен дълг, мамка ти! Дълг, дето не може да се оправи. Значи днес слагам край на това. Ей тук и точка!

Крейн нагло пусна дълга струя дим в лицето му.

— Нещо да си забравил, момченце? — изсъска той. — Отлично помня какво направи там пред онази църква. С очите си го видях. Мислиш, че ще ти се размине ли? Аз си отивам, но и ти с мен!

Събрал известна смелост от собствените си думи, пристъпи крачка, изблъска Хол назад. Дъхът му миришеше лошо.

— Ще сложиш край ама друг път. Когато аз кажа, тогава ще…

Изведнъж очите му се изцъклиха, изпъкнаха, като че изскачат от гнездата си. Устата му се отвори широко, зейна и понечи да поеме въздух, а устните се разкривиха в шок. Стълбче тютюнев дим се източи бавно, след него изхвръкна струйка слюнка, а тя попадна върху лявата буза на Хол. Последният побърза да затули с длан зяпналата паст на Лари, измъкна от корема му есесовския кинжал и отново го заби между ребрата и в сърцето.

Хол знаеше какво прави. В крайна сметка беше го правил и преди. Тялото на Лари политна към неговото, засмърдя на изпражнения. Крейн се бе изпуснал.

— Хайде де, Лари, кажи го де! — ръмжеше възбудено Хол. — Кажи го де…

Кръв имаше, но Хол бе очаквал повече. Не му отне много време да я попие и изчисти. Докара волвото зад къщата, зави тялото на Лари в стари найлонови парчета, скътани в гаража след поредното пребоядисване на къщата. Уви го дори и повторно, за да е сигурен, че няма да капе, напъна мишци и го прехвърли в багажника. Поизмори се малко, все пак годинките си казваха думата. Сетне се качи и потегли. Отиваше да се поразходи до тресавищата извън града.

Глава тринайсета

Тъксънското летище бе в ремонт, затова от багажното до бюрото за коли под наем бе построен импровизиран с пластмасови плоскости тунел и двамата минаха по него. Високият поиска камри[22], това накара по-дребният да замърмори горчиво по пътя към гаража.

— Значи, свалиш ли малко килограми от задника, и няма да ти се вижда толкова тясно или кофти — каза Луис. — Аз съм с цели трийсетина сантиметра по-висок и пак си се побирам в камрито напълно спокойно.

Ейнджъл рязко спря.

— Намекваш значи, че съм дебел, а?

— Ами натам отиваш.

— Но досега никога не си казвал такова нещо!

— Айде бе, дявол го взел, казвал съм, не съм казвал. Още откакто се запознахме, само това ти повтарям — проблемът ти, момче, е, че здраво си падаш по сладкото. Ще се наложи да му удариш една-две диети.

— Да гладувам искаш, така ли?

— Не ми се прави, че не загряваш. Хората в Африка гладуват, направо загиват. А ти като свиеш кльопачката мъничко, направо на катеричка ще заприличаш. И като подремваш по-честичко така, организмът ти да изгаря калориите, ето те готов.

Ейнджъл се огледа и дискретно опипа коремчето си. Сетне защипа плътта с два пръста.

— Колко трябва да е щипката за нормална дебелина, хайде кажи?

— По телевизията казват, че не бива да е повече от 2-3 сантиметра.

Ейнджъл се загледа в защипаното между пръстите.

— По дължина или дебелина?

— Стига вече, човече, сам виждаш, че не си в нормата.

За пръв път от дни насам Ейнджъл си позволи усмивка. Макар че тя бе мимолетна, светна и веднага угасна. Откакто Марта се бе появила в дома на Паркър, Луис почти не се бе хранил, нито спал нормално. Ейнджъл често се събуждаше посред нощ, за да намери леглото до себе си празно, възглавницата и чаршафите студени, недокосвани. Още първия ден от завръщането в Ню Йорк, след като прехвърлиха лелята в нов, далеч по-приличен хотел, се бе сепнал посред нощ и като не видя партньора до себе си, стана да го потърси. Завари го потънал в размисли, облегнат на отворения прозорец, взрян надалеч в нощния град, сякаш се надява нейде да зърне лицето на Алис. От него осезаемо се излъчваше болка, чувство за вина, а в стаята сякаш миришеше на нещо горчиво.

Ейнджъл знаеше за Алис още отпреди. Нали бе придружавал приятеля си навсякъде, където я бе търсил. В началото обикаляха Осмо авеню, когато по дискретните си канали Луис научи, че тя е пристигнала в Ню Йорк. По-късно проверяваха и на самия Пойнт, когато полицейските мерки срещу проституцията и наркотиците бяха активизирани, а служителите на отделите за борба с порока започнаха редовни акции в Манхатън. По тамошните улици работят немалко полицейски информатори и действащи под прикритие ченгета, но мерките засегнаха най-вече района под 44 улица. В него най-често пристигаха пикапи без маркировка и от тях в поредна акция се изсипваха цивилни полицаи. На Пойнт бе по-спокойно, тъй като бе доста по-отдалечен и за него важеше друго мерило — не го ли виждаш, значи не е толкова страшно; то беше нещо като мантра за кмета Джулиани — бащата на въпросните мерки. За кмета важното бе туристите, чуждестранните гости и всякакви други посетители да не се препъват в малолетни проститутки, вземат ли случайно или нарочно да мръднат от „Таймс Скуеър“ и да се озоват в по-нечистоплътните нюйоркски квартали. На Хънтс Пойнт титуляр бе 90-и участък, но той нямаше достатъчно хора да провежда повече от една операция на месец. В нея обичайно участваше не повече от десет на сто от числения състав, гонеха редовната клиентела, понякога пускаха и представяща се за проститутка полицайка.

Вярно, имаше и масови акции, в началото те не бяха така редовни, но сетне се появи девизът за „нулева търпимост“ и борбата с порока постепенно набра такава инерция, че полицията не съумяваше да се оправя с потока задържани проститутки, бездомници и наркомани. Повечето от тях не можеха да си плащат глобите, това водеше до арести и дела, макар че редовият полицейски чиновник просто изнемогваше, затиснат от планина бумаги, които трябваше да попълва и завежда, та макар и компютърно. А в Райкърс понякога отвеждаха дори и по 90 души на ден. Проститутките се принуждаваха постоянно да сменят „маршрутите“, тъй като ченгетата ги знаеха, залагаха засади и ставаха все по-безкомпромисни. По същата причина жените започваха да работят на най-отдалечени и скрити места, само че това пък доведе до увеличаване на броя изнасилвания, отвличания и убийства.

Алис постепенно затъваше именно в такава пропаст на безнадеждност, отчаяние и гавра с човешкото достойнство и за нея надежда почти нямаше. Защото въпреки честата намеса на Луис тя не искаше да получава помощ и всячески й се съпротивляваше. Накрая Ейнджъл се убеди, че тази жена изпитва особена наслада да отблъсква Луис, да отхвърля опитите му за роднинска солидарност, каквито и да бяха те. Това неизменно водеше до все по-голяма деградация от нейна страна, а в крайна сметка доведе и до смъртта й.

Единственото, което Луис все пак успяваше да прави, бе да отправя сигнали към поредния сводник да внимава добре в картинката да не й се случи нещо лошо. И, разбира се, да плаща глобите й, за да е сигурен, че няма да влезе в затвора. По едно време Луис вече не можеше да гледа спокойно как тя затъва в блатото на дрогата и все повече запада физически. Затова може би не бе за учудване фактът, че някак пропусна смъртта на Фрий Били, респективно преминаването й в яслата на сравнително новия в бизнеса Джи Мак.

Онази нощ Ейнджъл дълго стоя зад него, наблюдавайки го безмълвно, с огромно състрадание. Накрая не издържа и рече:

— Но ти опита всичко…

— Не съм бил достатъчно настойчив.

— Все пак тя може и да е още жива…

Луис поклати глава едва доловимо.

— Не. Мъртва е. Усещам го, сякаш е взета частица от мен.

— Слушай какво ще ти…

— Недей. Лягай си.

И Ейнджъл се върна в леглото, защото наистина нямаше какво повече да му каже. Нямаше смисъл да му повтаря, че вината не е негова. Че хората сами определят съдбата си, че всеки сам взема решенията си. Че не можеш да спасиш човек, който не желае да бъде спасен. Колкото твърдо и систематично да се опитваш. Луис не би приел такива думи, просто не би могъл да ги преглътне. Усещаше вината си прекалено болезнено и остро, угризенията надвиваха иначе силния му характер. Смяташе се длъжник на Алис, мислеше, че пътят й не е бил определен единствено и само от нея, с действията си други хора и фактори също са го направлявали. И той е бил един от тях.

Днес за пръв път от появата на Марта и онова разкритие в Уилямсбърг Луис изглеждаше живнал, зареден с енергия. Ейнджъл усещаше какво може да означава това. Някой щеше да пострада във връзка със случилото се на Алис. И пет пари не даваше за това, дори се радваше, защото то би донесло покой в душата на приятеля му.

Междувременно стигнаха в гаража, където ги очакваше наетият автомобил — златисто камри.

— Мразя ги тези коли. А тази най-вече! — озъби се Ейнджъл и въздъхна.

— Аха, това вече го чух. Е, за късмет няма да я вземем, нали?

Ейнджъл го изгледа изненадан, но с подозрение.

— Защо? Онази жена в бюрото само как ме гледаше… сякаш не можем да си вземем читава кола, нали?

Оставиха си чантите на земята и се огледаха. Но дежурният с фирмената униформа вече подтичваше към тях.

— Изглежда, имате проблем с колата, нали?

— Пукната е гумата — рече му Луис и двамата се спогледаха с разбиране.

След като чу уговорената парола, дежурният клекна, ловко измъкна сгъваем нож от джоба си и още по-умело заби блестящото острие в предната дясна гума. Завъртя стоманата леко, измъкна ножа и го прибра, гледайки със задоволство как тя започва да спада.

— Вижте, съжалявам, че така се получи, но имам нещо по-хубаво — рече той. — Чудесно мъркюри, ей го там на края на редицата, виждате го, нали? Само че, моля ви, ще трябва поне единият от вас да се върне до офиса да го уредим документално.

— Аз идвам — откликна Ейнджъл с готовност. — Нали е с моята кредитна карта.

Двамата закрачиха към бюрото, а Луис вдигна чантите и се запъти към мъркюрито. Отвори багажника, сетне се огледа, чак тогава повдигна капака над резервната гума. На парче плат бяха поставени два глока, деветки, с общо осем резервни пачки, хванати с ластици по две и симетрично подредени встрани. Едва ли ще трябват повече патрони, рече си Луис. Няма война на Мексико да обявяваме, я.

Прибра всичко в широките джобове на връхното палто, грижливо постави капака на място, сетне постави чантите отгоре му. Когато Ейнджъл се върна усмихнат, Луис вече превключваше каналите на радиото, търсейки подходяща музика. На една от местните станцийки чу познато парче, беше „Трепет“ на Хауи Гелб. Не е лошо човек да уважава местните момчета, усмихна се той и остави музиката да свири.

Ейнджъл се настани на широката седалка с доволно пухтене, все пак познаваше чувството за хумор на Луис и този тип шегички не му бяха за пръв път. Луис го изгледа с полуусмивка, подаде му глока с две резервни пачки. И двамата провериха оръжието, презаредиха, опитаха предпазителите. Сетне прибраха пистолетите.

— Ти знаеш ли къде отиваме? — попита Ейнджъл.

— Хм, мисля, че да.

— Чудесно. Най мразя карти да разчитам.

И посегна към копчето за станциите.

— Не пипай там, човече. Предупреждавам те.

— Ега ти скучната музика.

— Остави я.

Ейнджъл въздъхна. Излязоха от полумрака на гаража, а навън ги пое още по-тъмната нощ. Иначе небето бе напръскано със звезди, хладен пустинен ветрец полъхваше през отворените прозорчета, разхлаждаше лицата им.

— Я, че тук било хубаво — обади се Ейнджъл.

— Аха.

По-дребният продължи да се взира навън, а след минутка подхвърли:

— Хей, няма ли да се отбием за по една поничка, а?

Късно беше, но отново се намирах на „Кортланд“, а в устата ми още нагарчаше от сосовете на тайландската храна. Откъм централната улица долитаха гласове и смях. На масичките пред един от баровете хората си допиваха, флиртуваха, пушеха. През няколко къщи светеше магазин, мъже с гащеризони сваляха стари мебели от голям камион и ги внасяха, внимавайки да не се спънат. Надпис предупреждаваше за дупки в паважа. Вървях, а стъпките ми глухо кънтяха. Странен въпрос ми хрумна: колко ли пласта надолу се чуват — в кухата, пореста земя?

Стигнах до къщата на Недо, застанах на прага. Този път не ми изигра номера с веригата, веднъж след като си казах името. Заведе ме в същия овехтял и опърпан офис, предложи ми чай.

— Хубав е — увери ме той. — Купувам го от магазина на ъгъла, познавам ги хората, свестни търговци са.

Кимнах, мълчаливо гледах, докато наливаше в изящни порцеланови чашки, мънички, чак на детски играчки приличаха. Взех едната в ръка, веднага личеше, че са много стари, по вътрешната стена се виеше същинска мрежа от много фини кафеникави, прилични на тънички нишки, пукнатини. Чаят наистина бе хубав: дъхав, силен.

— Чета във вестниците за случилото се — рече Недо. — Виждам обаче, че са запазили името ви в тайна.

— Може би се опасяват за сигурността ми — рекох.

— Видимо по-загрижени са от вас самия. Човек би могъл да предположи, че сам си търсите смъртта, било то съзнателно или подсъзнателно.

— Е, на този етап поне мога да кажа, че засега не съм я намерил.

— Засега. На този етап. Интересно говорите, г-н Паркър. Надявам се, че не са ви проследили дотук. Честно казано, нямам желание да свързвам продължителността на живота си с вашата.

Казах му, че съм бил внимателен и продължавам все в този дух.

— А сега, г-н Недо, моля ви, разкажете ми за Санта Муерте.

Недо се сепна, за миг изглеждаше озадачен, сетне лицето му се проясни.

— Говорите за убития мексиканец, нали? За него ли става дума?

— Първо вие ми отговорете, сетне ще видя какво мога да ви кажа аз.

Недо помисли, кимна в знак на съгласие.

— Това е нещо като мексиканска икона, култова — бавно обясни той. — Света Смърт — ангелът на низвергнатите, отхвърлените от обществото, беззаконните. Дори престъпниците и злите люде имат нужда от свои светци. Покланят й се на всяко първо число от месеца, понякога публично, понякога — тайно. Възрастни жени й се молят да спаси синове и близки мъжки чада от злото, в същия ред същите млади мъже й се молят да им помогне в замислено престъпление, да им подкрепи ръката да убият враговете си. Смъртта е най-новата Велика сила, г-н Паркър. В зависимост от замаха на косата й зависи дали ще ви защити или убие. Може да се превърне в убиец, може да бъде съзаклятник. Смъртта получава своя форма и образ в лицето на Санта Муерте. Тя е човешко творение, г-н Паркър, не и Божие.

Недо се изправи и потъна някъде из кьошетата на магазина. Върна се с череп, поставен върху грубо издялан дървен блок. Беше забраден със синя прозрачна марля с щамповани по нея образи на слънцето. Черепът бе боядисан в черно, изключения правеха зъбите, те бяха златисти. В костта бяха завинтени евтини обици, на краниума бе закрепена грубо направена от боядисана жица корона.

— Ето, — рече Недо, — това е Санта Муерте. Представят я и като скелет или украсен череп, често заобиколен с жертвоприношения и запалени свещи. Тя обича плътската любов, но тъй като си няма собствена плът, поощрява и одобрява сексуалното желание в поклонниците си и така съществува, вживявайки се в тях и чрез тях. Обличат я в крещящи дрехи, слагат й пръстени. Нравят й се чистото уиски, цигарите и шоколадът. По време на поклонение или служба не се пеят химни, свири се мексиканска инструментална музика. Тя е Тайна светица. Гваделупската Богородица минава за Светицата покровител на Мексико, но това е страна, където хората се ужасяващо бедни, борещи се за едното оцеляване, затова именно прибягват към престъплението, най-често от нужда, по-рядко поради склонност. Така или иначе си остават фундаментално религиозни, но им се налага да нарушават църковните и държавните закони, за да оцеляват. Сам разбирате, че говорим за държава, която е истински и крайно корумпирана. Санта Муерте позволява на тези хорица да обединят нуждата с вярата. Нейни икони и олтари се намират в Тепито — Мексико Сити, в Тихуана, в Сонора и Хуарес, където често се събират най-бедните.

— Говорим за култ, нали?

— Да, именно. Тя е култ. Католическата църква отдавна е забранила всякакво поклонение пред него, заклеймявайки го като обожествяване на Сатаната. И макар аз лично да имам някои проблеми с въпросната институция, трябва да ви призная, че в дадения случай основанията са напълно налице. Повечето от онези, които се молят на Санта Муерте, го правят, за да намерят някаква защита от бедите в своя живот. Има и друг вид поклонници — те пожелават зло на свои ближни. И така този култ е придобил особена сила сред отрепките на човешкия род: трафиканти на дрога, търговци на хора, организатори на детска проституция. В началото на годината в Синалоа имаше масови убийства — загинаха повече от петдесет души. Повечето от тях носеха по телата си татуировки или амулети и пръстени с образа на Санта Муерте.

Протегна ръка, забърса с парцалче прахта по очните дупки в черепа на Тайната светица.

— И тези хора едва ли са от най-лошите — заключи той. — Да ви сипя още мъничко?

Поднесох чашката, наля ми още чай.

— Човекът, който умря в онзи апартамент, бе скрил подобна статуя в иззидана в стената ниша, а докато стреляше, непрекъснато повтаряше Санта Муерте — разказах му аз. — Останах с впечатлението, че той, може би заедно с други, е използвал помещението за мъчения и убийства. Смятам, че черепът в неговия олтар бе на жената, която търся.

Недо хвърли кос поглед към черепа върху бюрото си.

— Съжалявам — рече той. — Ако знаех за тези обстоятелства, щях да си помисля дали да ви показвам иконата. Веднага ще я махна, само кажете.

— Оставете я, не ми действа чак толкова страшно. Сега поне зная с каква цел е била направена и какво олицетворява.

— Разпознаха ли човека, когото сте убили? — попита изведнъж Недо.

— Името му е Омеро Гарсия. В Мексико има криминално досие като юноша.

Не му казах, че мексиканските федерални служби се интересуват много живо от Гарсия и след новините за смъртта му техни служители бяха звънели многократно в 96-и участък. Официална молба бе отправена и посредством мексиканския посланик за пълно сътрудничество между нюйоркската полиция и мексиканските съдебни власти. Те самите настояваха да получат копия от всички свързани с разследването по случая Гарсия материали. Явно търсеха връзка с нещо много по-едро и важно от малолетен престъпник, за това говореше и фактът, че в играта бе включена и тежка артилерия — дипломати и висши магистрати.

— Кажете ми повече за този Гарсия.

На мен обаче не ми се искаше да го правя. Все още не знаех почти нищо съществено за Недо, а нездравословният му за мен интерес към употребата на човешки останки направо ме притесняваше. Той веднага усети недоверието в мен.

— Г-н Паркър, независимо от това дали одобрявате моите интереси или не, а и начина, по който се издържам, иска ми се да акцентирам на един важен за вас факт: в този град няма човек, който да знае повече от мен по темата. Моето увлечение по нея е чисто научно. Казвам го, защото долавям, че не одобрявате сферата на заниманията ми. Мога да ви помогна, и то вероятно повече, отколкото си мислите, само че трябва да ми кажете вие какво знаете.

При това положение реших, че голям избор нямам. По-добре да му кажа каквото зная и да получа нещо в замяна.

— Вижте, мексиканците се интересуват прекалено много от този човек. Струва ми се, че доста повече от нормалното, като се има предвид досието му на малолетен престъпник — започнах аз. — Съобщили са на нашата полиция някои данни за него, но общото впечатление е, че има други, по-важни неща, които не споделят. Гарсия е роден в Тапито, но семейството му се преместило, докато той самият е бил още невръстно дете. По-късно чиракувал при роднина златар. Очевидно това е семейна традиция. Известно е, че по онова време се занимавал с крадени златни вещи — претопявал ги срещу процент от печалбата след продажба. Така се стигнало до задържането му. Осъдили го на тригодишен тъмничен затвор, освободен бил предсрочно, пак се върнал към златарския занаят. Само че след това е чист — няма повече данни за закононарушения. Поне официално.

Недо се наведе към мен, помисли малко.

— Къде е практикувал тази професия, г-н Паркър? — попита той и сега в гласа му прозвуча тревога. — Къде се е намирал магазинът му?

— В Хуарес — рекох аз. — Работил е в Хуарес.

Недо въздъхна продължително, сякаш бе очаквал да чуе нещо подобно.

— Жени… — рече той. — Момичето, което търсите, не е първото. Мисля, че Омеро Гарсия е професионален убиец на жени.

Когато прашното мъркюри, сега силно зацапано, влезе в паркинга, в „Харис Бест Рест“ цареше сравнително спокойствие. Коли имаше навсякъде, както винаги, но в ресторантчето нямаше жива душа. По това време на деня всеки зажаднял за женска плът тираджия би се радвал на голям избор сред проститутките, макар че броят им бе понамалял след полицейските набези във връзка с убийствата в „Спайхоул“. Кръчмата затваряше през нощта, но на бара все още висяха две жени, небрежно подпрели гърбове на плота с надежда да хванат последния възможен клиент. Самият той седеше на високо столче, пушеше трева и отпиваше бира направо от шишето. Беше достатъчно затъмнено, приглушените баровски светлини едвам докосваха лицето му, така че чертите му не се виждаха добре.

Ед беше отвън, подреждаше касите с бира и в този миг Луис се появи като зъл дух от мрака.

— Ти ли си собственикът тук? — попита той.

— Аха — рече Ед. — Търсиш нещо ли?

— Търся някого — поправи го Луис. — Кой държи жените тук?

— Те сами се държат — отвърна Ед, сам се изсмя на шегата си и се извърна да влезе в ресторанта.

По принцип неговите хора обслужваха клиентите, ще обслужат и този, щом като си каже какво иска. Обаче на пътя му пред вратата стоеше невисок мъж с тридневна брада, пък и неподстригван доста отдавна. Изглежда, обичаше и да похапва, защото бе понапълнял. Ед това само си го помисли, изобщо не му и хрумна да го казва на глас, защото онзи държеше пистолет. В момента не беше насочен точно в него, но Ед чудесно разбираше, че ситуацията е в движение и никой не може да ти каже какъв ще е следващият ход.

— Име ми е нужно — рече Луис спокойно. — Името на човека, който държеше Серета.

— Аз такава не познавам.

— Не си я познавал. За минало време става дума — рече Луис. — Мъртва е. Умряла в „Спайхоул“.

— Съжалявам да го чуя — рече Ед.

— Лично ще й предадеш съболезнования. Особено ако не ми кажеш името.

— Аз неприятности тук не искам.

— Онези бараки твои ли са? — попита Луис, посочвайки три паянтови постройки откъм външния периметър на паркинга.

— Да, за уморени шофьори са, дето им е писнало да спят по кабините. Който си плати, има и чисти чаршафи за през нощта.

— Или за един час, а?

— Това си е моя работа — отвърна Ед.

— Виж, писна ми, времето ми е кът. Инатиш ли се, ей там влизаме. Ще те заболи, всичко ще изпееш. Излъжеш ли ме, ще се върна, тогава ще умреш. Толкова е просто. Но имаш и трети избор.

— Октавио — бързо рече Ед, разпознал излъчването на Луис, макар и с известно закъснение. — Октавио се казва, ама го няма. Наистина. Ската се, когато убиха курвата.

— Разкажи подробно.

— Тя беше тук, има-няма два дни, бачкаше. Тогава дойдоха двама. Единият дебел, огромен и тлъст. Другият изглеждаше кротък, носеше сини дрехи. Знаеха му на Октавио името, направо при него отидоха. Поговориха си нещо, после се разкараха. Веднага след това ми каза, че е най-добре да забравим цялата работа. Същата нощ онези в мотела ги изтрепаха.

— Този Октавио къде отиде?

— Не зная. Честно, не ми каза. Изглеждаше здравата уплашен.

— Кой се занимава с жените, докато го няма?

— Племенникът му.

— Опиши го.

— За мексиканец е висок. С тънки мустачки. Зелена риза носи, сини джинси, бяла шапка. Ей го там, вътре е.

— Как се казва?

— Руис.

— Оръжие носи ли?

— Боже мой, всички тези хора носят патлаци.

— Викни го.

— Какво?

— Рекох „викни го“. Кажи му, че едно момиче е дошло, работа търси.

— Ще загрее, че съм го продал, сетне лошо ми се пише…

— Няма, ще му покажем пистолетите. Ще разбере, че сме те принудили. Хайде, викни го!

Ед пристъпи към вратата.

— Руис! — викна той. — Едно момиче тук пита за работа.

— Прати я при мен — отвърна глас отвътре.

— Не иска. Страхува се.

Мъжът вътре изпсува. Сетне се чуха стъпки. Вратата се отвори, на прага застана млад мексиканец. Изглеждаше сънен, около него се носеше дъх на марихуана.

— Пуста дрога, здравето ще ти вземе — рече Луис, като застана зад него, ловко измъквайки сребристия колт от колана му. — Само че куршумът е по-бърз. Хайде да те поразходя.

Сетне извърна глава към Ед.

— Този юнак повече няма да се връща. Дръж си устата затворена, за да не става нужда да си говорим пак. Ти и без това си човек зает, толкова много неща имаш да забравяш, нали?

Сетне двамата отведоха Руис. Минаха около пет мили, стигнаха до черен път, свиха по него в мрака и продължиха, докато светлините на трафика по голямото шосе вече не се виждаха. Не беше нужно много време Руис да каже всичко, за което го питаха.

Сетне отново потеглиха. Спряха пред очукан фургон, поставен на дървени трупи зад недовършена къща по средата на неограден парцел земя. Човекът на име Октавио ги чу и се опита да побегне, но Луис го рани в крака. Октавио се препъна и полетя надолу по стръмен, песъчлив склон. Спря се на дъното, край сух кладенец. Викнаха му да хвърли пистолета, дето държеше в ръка, иначе ще го убият на място.

Октавио захвърли оръжието и безпомощно загледа слизащите към него две смътни сенки.

— Най-опасните са в Хуарес — рече Недо.

Чаят бе вече изстинал. Образът на Санта Муерте все така стоеше между нас двамата, сякаш слуша, но без да чува, гледа, но без да вижда.

Хуарес. Вече разбирах доста неща.

В Хуарес живеят милион и половина души, повечето от тях в неописуема мизерия, още по-трудна за издържане поради близостта на пребогатия Ел Пасо. Тук са търговците на дрога, хора, човешка плът. Тук проститутките са току-що излезли от пубертета момичета. Тук са големите електрозаводи, големи халета за производство и монтаж на микровълнови печки и сешоари за Първия свят. Цените на тези иначе качествени и често луксозни стоки остават ниски, защото работниците получават не повече от 10 долара дневно, нямат правна и медицинска помощ, нито профсъюзна защита. Бедняците живеят извън зоните на заводите и кварталите на богатите чужденци зад огради с бодлива тел. Обитават нехигиенични бордеи от импровизирани от боклуци строителни материали, наречени colonias populares — без канализация, течаща вода, електричество, павирани улици и пътища. Някои от тях имат късмета сутрин да ги водят на работа с бивши училищни автобуси, обслужвали навремето американски деца. Повечето обаче ходят до заводите пеша, прекосявайки опасната рано сутрин, мрачна и смърдяща на отпадъци Sitio Colosio Valle или някоя еднакво неприветлива равнинна област. Зад домовете им са градските сметища, откъдето понякога скитниците припечелват повече от дневната надница на заводските работници. В съседство са и публичните домове в Марискал, и увеселителните бордеи на улица „Угарте“, където младежите и девойките се друсат с „мексикански катран“ — жаргонен термин за евтин хероинов дериват. Синтезират го в Синалоа, а сутрин по улиците се въргалят десетки окървавени игли и спринцовки за еднократна употреба. Тук се подвизават поне осемстотин улични и други банди, вилнеещи из района денем и нощем, дръзки и неуловими, всъщност недосегаеми за закона, който е прекален слаб или доволно корумпиран, че да се справи с тях. Затова и мексиканските федерални ченгета, и самото ФБР вече не уведомяват местните полицаи за своите акции и операции, защото знаят, че направят ли го, сами ще си ги издънят.

Не това обаче е най-тъжното в Хуарес: през последното десетилетие изнасилени и убити в града са над триста млади жени — сред тях има няколко проститутки и склонни да се продават момичета, но повечето са трудолюбиви, бедни и уязвими момичета, които работят за единия хляб. Труповете обичайно захвърлят в сметищата, там ги намират скитниците — най-често обезобразени. Властите в Чиуауа обаче продължават да се правят, че не знаят нищо, а убийствата си продължават със зашеметяваща редовност. Напоследък все по-често се намесват федерални институции, като за предлог използват трафика на органи за присаждане, което е федерално престъпление. Това обвинение обаче е само претекст, който те използват, за да си вършат работата. Сред хората, движени от страх и параноични слухове, се говори за задоволяване на ниските страсти на богати хора, както и за намесата на религиозни култове, не на последно място сред тях и Санта Муерте.

Досега за убийство е осъден само един-единствен човек — египтянин по народност на име Абдул Латиф Шариф. Съдът го е свързал с трагичната кончина поне на двайсетина жени. Според един следовател хвърленият в затвора Шариф продължавал да убива дори и оттам, използвайки членове на една от градските банди на име Лос Ребелдес. Плащал им, те отстранявали посочените от него жени. Всеки член на бандата, участвал в такова убийство, получавал по хиляда песо. Полицията успяла да задържи бандата, съдът — да я вкара в затвора, но според слуховете тогава Шариф си намерил четирима шофьори на градски автобуси, които продължили черното дело, ликвидирайки още двайсетина жени. Заплащането на глава било по-различно: 1 200 песо месечно, което делели с пети човек при положение, че за същото време успеят да убият поне четири жени — по една всяка седмица. И през 1999 г. повечето обвинения срещу Шариф паднали, нямало как иначе. Но той е един-единствен човек, колкото и да е ужасяващ като престъпник, и дори с помощта на съучастници не би могъл да се справи с няколкостотин жертви. Имало и други, които също продължавали да убиват, докато той стоял на топло.

— Има едно място, нарича се Анапра — продължи разказа си Недо. — Предградие е, от най-мизерните. Там, в подножието на планината Кристо Рей, живеят поне 25 000 души. И знаете ли какво има на върха й? Статуя на Христос.

Засмя се кухо, на мен ми се стори фалшиво, и добави:

— Как смятате сега, странно ли ви се вижда, че хората се отвръщат от Господ Бога, за да се кланят на някакво си божество от кости и черепи? Говори се, че Шариф е отвличал повечето си жертви именно от Анапра. Сега други са се заели да продължат това кърваво дело, дебнейки тамошните жени, както и девойки от Марискал. Все по-често напоследък намерените заклани и обезобразени трупове носят образи на Санта Муерте. Някои са обезобразявани след смъртта, тогава престъпниците са отрязвали от тях крайници и глави. Ако можем да вярваме на слуховете, виновниците се учат от грешките на предишни убийци. Стават все по-внимателни, търсят си протекция нагоре по веригата. Говори се, че стигаме до много богати хора, за които убийствата са вид спорт, нещо като лов на хора. Може да е вярно. Но може и да не е.

— В апартамента на Гарсия имаше видеозаписи — намесих се аз. — На тях бяха показани жени, убити, но и умиращи.

Недо прояви достатъчно човещина — колкото да направи загрижена физиономия.

— И все пак този човек е в Ню Йорк, нали? — рече той. — Може би е надживял полезността си, не са имали нужда от него повече. Може би е побягнал сам. Може би е имал нужда от такива записи, за да изнудва подходящи хора. Може би е планирал по този начин да гарантира собствената си безопасност, един вид застраховка. Има и друго обяснение: например, че изпитва перверзно удоволствие да изживява собствените си престъпления отново и отново, като ги гледа на видеозапис. Каквато и да е причината за прехвърлянето му на север, едно нещо се набива на очи — потвърждава се наличието на връзка между Санта Муерте и убийствата в Хуарес. Никак не е странно, че мексиканските власти живо се интересуват от него. Както и аз самият.

— Какво пък ви интересува вас? — запитах с интерес. — Като, разбира се, изключим връзката със Санта Муерте?

— В Хуарес има малка костница — отвърна Недо. — Подобие на параклис — украсен е с останките на мъртъвци. Не е нещо впечатляващо или монументално, в създаването му не са вложени особени умения и изкуство. Дълго време е била оставена на произвола на съдбата — да се руши. Но през последните години някой посвещава много време и усилия за реставрацията й. Посещавал съм я. Наличните предмети са стегнати, изчистени, поправени. Има и нови добавки към съществуващите отдавна — свещници, стенни украшения, дарохранителница. Те всички са с качество, значително по-високо от това на старите оригинали. Отговорният за реставрацията човек твърдял, че са използвани само намерени в костницата материали, но аз се съмнявам в това. Не ми бе позволено да огледам отблизо новите придобивки — свещеникът, който сега служи в църквата край костницата, се държа странно. Видимо го беше страх, пък и ми се стори, че искаше нещо да прикрие. Смятам, че някои от костите бяха изкуствено състарени, също както беше случаят с онзи череп, който ми донесохте първата вечер. Помолих за среща с отговорния фактор, но се оказа, че си бил заминал. Чух и друго — че федералните власти го търсят. И още нещо: имало специална инструкция да бъде задържан жив на всяка цена, по никакъв начин да не го убиват. И това бе преди година.

В същата костница въпросният човек бе наредил създаването на олтар на Санта Муерте — крайният резултат бе предмет с изящество и красива украса. Ако Омеро Гарсия е наистина от Хуарес, то голяма е вероятността реставраторът и той самият да са едно и също лице. В крайна сметка способен да работи със сребро с такова майсторство човек би могъл да постигне не по-малко и с друг вид материал. Като човешка кост например.

Облегна се на стола и въздъхна. Отново на преден план излизаше увлечението му по финия детайл — същото, което показа и когато говорехме за Преподобния Фокнър, книгата му и умението да работи с човешка кожа и кости.

Може би Гарсия наистина бе дошъл в Ню Йорк по свое желание, без чужда помощ, но дълбоко в себе си се съмнявах в тази възможност. Някой бе научил за таланта и влеченията му, респективно го бе отвел в Уилямсбърг и му бе дал пространство да работи. Именно затова е бил доведен на север — заради специалните му умения. Да е далеч от мексиканските федерални ченгета, сигурно и от онези, за които бе работил по-рано — търсейки подходящи жертви, вероятно убивайки ги също. Неочаквано в съзнанието ми се пръкна онази гадост — крилатата статуя от части на птици, животни и хора. Спомних си ясно и празните кафези, парчетата от кости върху импровизираната маса, инструментите — досущ майстор занаятчия, зарязал за миг работата си. Гарсия е бил на финала, работата му е била пред завършване — каквото и да са му били възложили да сътвори.

Погледнах към Недо, но той бе потънал в размисъл, впил очи в поставената на масата Санта Муерте.

Толкова много неща ми бе разказал и пояснил и все пак — имах чувството, че нещо е останало неказано. Питах се какво скри от мен този човек?

Тъкмо приближавах хотела, когато иззвъня мобилният телефон. Луис беше. Даде ми номера на уличен автомат и рече да му се обадя веднага щом се добера до нормална линия. Не беше трудно, спрях на улицата, позвъних му също от автомат с карта на „AT&T“. Чакаше ме, отзад ясно се чуваха шумовете на уличен трафик, някой пееше.

— Какво става? — попитах го аз.

— Сводникът, при когото последно е била Серета, се казва Октавио. След като я убили, той веднага се покрил, но намерихме племенника му, по този начин и самия него. Наложи се да го понатиснем. Призна, че тъкмо се канел да се връща в Мексико, в Хуарес, откъдето бил родом. Хей, слушаш ли ме?

Бях занемял, за малко да изпусна слушалката. В продължение на по-малко от час Хуарес се споменаваше за втори път. Започнах да подреждам картинката. Гарсия би могъл да познава Октавио именно от Хуарес. Серета бяга от Ню Йорк, попада в обкръжението на същия Октавио. Хванали са Алис, сто на сто са я разпитвали за приятелката й. Казала им е каквото знаела. Гарсия пуснал дума, Октавио научил, обадил му се. Тогава са изпратили и онези двамата да намерят Серета и да приберат каквото и да е била взела, евентуално скрила.

— Аха — рекох на Луис. — Ще ти обясня, когато се върнете. Къде е сега Октавио?

— Почина.

Поех въздух дълбоко, премълчах.

— Октавио е имал капия в Ню Йорк — продължи Луис. — Трябвало е да му се обади, ако някой започне да разпитва за Серета. Става дума за адвокат. Името му е Сикюла.

В Скарбъро Рейчъл седеше на края на леглото, притискаше в обятията си Сам. След дълги усилия детето току-що бе заспало. Пред къщата бе спряла патрулна кола, местните ченгета бяха заковали дъски върху разбития прозорец. Майката на Рейчъл стоеше приведена до дъщеря си, стиснала ръце между коленете и настоятелно я гледаше.

— Обади му се, Рейчъл — повтаряше за пореден път Джоун.

Рейчъл упорито клатеше с глава, но това не бе в отговор на майчините настоявания.

— Ама така не може да продължава! — изтърси Джоун на висок глас — Просто не може така…

Рейчъл обаче продължаваше да притиска дъщеря си и не казваше нищо.

Глава четиринайсета

Уолтър Коул ми се обади чак на следващата сутрин. Все още спях, когато телефонът иззвъня. По факс му бях изпратил списъка с номерата от разпечатката на Тейджър, тоест набираните от мобилния му телефон, с молба, ако му е възможно, да ги провери. Не успееше ли да го направи, имаше и други хора, към които бих могъл да се обърна. Този път щях да действам откъм обратната на закона страна, ама какво толкова? Иначе смятах, че Уолтър е в състояние да свърши работа най-бързо.

— Нали знаеш, че отварянето на чужда поща е федерално престъпление? — рече той вместо здрасти.

— Не съм го направил, само по погрешка сметнах, че писмото е изпратено до мен.

— Е, хайде от мен да мине. Всеки може да сгреши. Само да ти кажа: вече съм изчерпал хората, дето имат да ми връщат услуги, чуваш ли? Мисля, че с този път съвсем ги привършвам.

— Не се безпокой. Предостатъчно работа свърши, че и отгоре. Повече да не ти пука.

— По факса ли да ти ги изпратя?

— Недей. По-късно ще го уредим някак. Сега само ми прочети имената. Започни по часове — от един след полунощ на датата, дето съм я подчертал. Някъде по това време ченгетата са заковали Алис на улицата.

Вярвах, че някой се е обаждал на Тейджър с поръчка да отиде да й плати гаранцията. Надявах се още, че той пък сетне е позвънил на въпросната персона, за да докладва, че е свършил работата.

Коул ми прочете цял куп имена, нито едно не ми бе познато. Повечето бяха мъжки, само две — женски.

— Я, моля, повтори женските.

— Гейл Фрийдман и Хоуп Заан.

— Второто… това бизнес номер ли е или частен?

— Мобилен телефон, човече. Сметката е на името на пощенска кутия на „Ъпър Уест Сайд“, регистрирана е на частна фирма на име „Робсън Риълти“. Въпросният „Робсън“ е част от групата „Амбасейд“, същата, дето имаше отношение към онзи апартамент и сградата в Уилямсбърг. Излиза, че Тейджър се е обаждал два пъти: първия в четири и четири минути и още веднъж в четири и трийсет и пет минути на разсъмване. Повече обаждания от неговия телефон няма чак до следващия следобед. И този номер повече не фигурира.

Хоуп Заан — Ледената кралица. Представих си Сикюла в изисканата приемна, обръща се към ледено прекрасната си секретарка и й нарежда да не го безпокои — „Моля те, Хоуп, никакви телефонни разговори. Няма ме…“ — докато ме прослушва що за птица съм. На този Сикюла дните му май вече бяха преброени.

— Е, върши ли ти някаква работа? — попита Уолтър отсреща.

— Току-що ми потвърди нещо много важно. Можеш ли да изпратиш всичко по факса до стаята ми?

В нея имах персонален факс — стоеше на бюро в ъгъла. Дадох му номера отново, за всеки случай.

— Още проверих и мобилния номер, дето ни го каза Джи Мак — добави Уолтър. — Фиктивен е. Ако някога е съществувал наистина, то вече никъде не фигурира.

— Така и очаквах да бъде. Но няма голямо значение.

— Сега какво ще правим?

— Ти отдъхни, аз трябва да се прибера у дома. След това ще видим. Зависи.

— От какво?

— От любезността на непознати. А може би думата любезност не е най-точната…

Излязох да пийна едно кафенце и по пътя позвъних в офиса на Сикюла. Обади се жена, но си личеше, че не е обичайната му секретарка — тази, която познавах. Момичето отсреща имаше птичи глас, все едно цвърчеше. Сякаш в птичарник се обаждах.

— Добър ден, мога ли да говоря с Хоуп Заан, моля?

— Ох, опасявам се, че ще отсъства от офиса за няколко дни. Желаете ли да предадете нещо за нея? Ще го запиша и препратя.

— Ами господин Сикюла?

— И той не е тук, съжалявам.

— Кога очаквате да се върнат?

— Извинявам се, но мога ли да попитам кой се обажда? — опъна се секретарката.

Замислих се малко по въпроса и отговора. Сетне изтърсих:

— Кажете на Хоуп, че се е обаждал Еди Тейджър. Във връзка с Алис Темпъл.

Най-малкото обадят ли се Сикюла или Заан, поне да има за какво да си мислят.

— Тя има ли ви номера?

— Би могло да се каже — рекох, благодарих за отделеното ми време и затворих.

Санди Крейн започваше да се тревожи за съпруга си. По-малко в началото, сетне все повече и повече. Тази седмица се бе развила доста необичайно, случиха се отдавна неслучвали се неща: първо се появи надежда за пари, каквато не се бе задавала на хоризонта от много време насам. Второ: бяха изпитали взаимно удоволствие, каквото не помнеше също доста отдавна — откакто на Лари му беше понатежала възрастта и някои работи вече не му се правеха. А ето ти сега и тревога за съпруга, макар и здраво примесена с крайно егоистични интереси. Но наистина, какво ставаше с Лари? Все още не се бе прибрал, след като излезе да се срещне със стария боен другар. Пък като си помисли малко, той и друг път не се е прибирал по цели нощи, така че не е чак толкова необичайно. И все пак… Иначе продължителните му отсъствия от дома обикновено съвпадаха с конните състезания във Флорида, но пък вчерашното излизане бе по-различно — изцяло целенасочено, свързано с определена задача. Санди знаеше, че мъжът й си пада по залаганията на коне, което си е чист хазарт. Понякога се тревожеше от тези му навици, но докато се придържаше в рамките на приличното, нямаше намерение да му прави скандали, защото знаеш ли? Какъвто си е кибритлия, избухлив и вечно кисел, току-виж отрязал й някои от разноските, а тя и без това си нямаше кой знае колко удоволствия, с които да си угажда.

Ето и сега — напълно в стила на дъртия пръдльо би било да вземе да я изключи от играта. Донякъде се успокояваше с мисълта, че е необходима на Лари. Беше доста одъртял и отслабнал, нямаше истински приятели. Дори и ако онзи задник Хол се навие да участва в номера, Лари пак би имал голяма нужда от нея — да се навърта където трябва, да следи нещата онзи да не го прецака. Все още бе донякъде учудена, че не й се обади от Джорджия още предната вечер, ама той си беше точно такъв. Може да е попаднал на заведение с подходящи развлечения, може би Хол се е съгласил и са решили да се почерпят заедно. Кой знае? Най-вероятно бе сега да си отспива в някой мотел. Така де, познаваше си стоката — само дето ще става да пикае по няколко пъти на нощ, такива са мехурите на дъртаците. Не, проблеми няма. Лари ще се върне, така или иначе.

Санди си наля двойна водка, отпи от чашата — първата за деня — и се замисли за нещата, които ще си купи с парите. Първо, нови дрехи, второ, кола — такава, дето няма да вони на дърт пикльо. В главата й се въртеше и друга идея, харесваше й да си намери нещо по-младо. Някой със здраво, мускулесто тяло, дето ще я работи както трябва, а не да пухти и да се пресилва, както застаряващите мъже, дето сега я обслужват от време на време. Не би имала нищо против и да му плаща за прекараното с нея време. По този начин няма да може да й отказва нищо, нали?

В този момент на вратата се позвъни и тя се стресна, а в бързината, с която се изправи от стола, разля върху себе си част от водката. Лари ключ си имаше, значи не е той. Ами ако наистина нещо му се бе случило? Може би онова копеле Хол са го натиснали угризения? Боже мой, ами ако е взел да си признае на ченгетата? Не, не, няма начин да е толкова тъп, рече си Санди. То би означавало да е слязъл на нивото на онези бавноразвиващите се от специалното училище, дето всяка сутрин минават пред къщата и й махат като малоумни, каквито са си наистина. Не можеше да ги трае с изчанчените им физиономии, на змии и гущери й приличаха, а и пет пари не даваше за тях.

Отвори вратата, отвън стояха мъж и жена. Добре бяха облечени, даже супер: мъжът в сив костюм, жената в син жакет и пола. Дори и Санди трябваше да признае, че жената е красавица: дълга черна коса, бледа кожа, стегнато тяло. Мъжът носеше куфарче в ръка, жената бе заметнала кафява кожена чанта през рамо.

— С госпожа Крейн ли имаме удоволствието да говорим? — запита мъжът. — Името ми е Сикюла. Адвокат съм, от Ню Йорк. Това е асистентката ми, госпожица Заан. Вчера вашият съпруг се свърза с нашата фирма. Спомена, че разполага с предмет, който би бил интересен за нас.

Санди се озадачи. Дали да похвали привързаността на Лари като предвидливост, или да го наругае за изпреварващия ход? Сега нещата зависеха от тези двамата — какво ли ще бъде отношението им? Толкова е бързал да си осигури продажбата старият глупак, че се свързал с изпратилите писмото хора, преди още да си е осигурил и двете съставни части на стоката — кутийката и пергамента. Почти си го представи: ухилен хитро, убеден, че ги върти на пръста си тези градски тарикати, все едно ги омайва като факир змия, ама хайде де! Толкова хитър не беше. И никога не е бил. Издал се е като влюбен ученик или пък им е обещал невъзможното. Иначе защо са пристигнали тук, и то с такава бързина? Запита се дали им е съобщил за Марк Хол, сетне реши, че не го е направил. Ако знаеха за Хол, сега щяха да са на неговия праг, а не на нейния.

— Съпруга ми го няма точно сега — рече тя. — Очаквам го да се върне всеки момент.

Изписаната по лицето на Сикюла усмивка не помръкна, напротив.

— Тогава няма да ни върнете, нали? Можем ли да го изчакаме у вас? Настина много бързаме да получим предмета. При това с колкото се може по-малко формалности и гласност.

Санди неспокойно пристъпи от крак на крак.

— Хм, не зная — измънка тя. — Убедена съм, че сте свестни хора и така нататък, но всъщност не мога да допусна непознати у дома.

Замръзналата на лицето на Сикюла усмивка започна да се разтегля и физиономията му й заприлича на онези кретенчета от специализираното училище. В нея имаше нещо неестествено, празно. Дори и онзи говньо Марк Хол съумяваше да придаде някаква човечност на гумените си усмивки, особено когато се опитва да шитне поредния автомобил на някой празноглавец.

— Напълно ви разбирам, госпожо — с лекота заговори отново Сикюла. — Аз ли да не ви разбирам? Може би ей това тук ще ви увери в най-добрите ни намерения?

Опря куфарчето си на съседната стена и щракна с ключалките. В отвореното и изложено пред очите й пространство лежеше най-примамливо съдържание. Няколко зелени пачки с ликовете на покойни президенти, подредени току като издълбаните релефни образи в скалите на планината Ръшмор[23].

— Ето на, сами виждате. Доказателство за добрата ни воля — изпя Сикюла.

Санди почти се подмокри.

— Вижте, хм, мисля, че мога да направя едно изключение — рече тя. — Само този път…

Странното в цялата работа бе, че Сикюла наистина не възнамеряваше да използва силови методи спрямо тази жена, пък и инак. Нали именно затова бяха останали скрити толкова дълго време, докато други каузи биваха преследвани и унищожавани. По принцип тяхната не нападаше, не убиваше. До такива мерки прибягваха само в най-краен случай и при отсъстваща алтернатива. Или казано с други думи, не го правеха изобщо, докато разследванията на Сикюла не бяха довели до резултати, налагащи ускоряване на търсенето. Последвалото вербуване на онзи отблъскващ тип Гарсия от страна на Брайтуел бе белязало и начало на нова фаза, която донесе неочаквана ескалация на насилието.

Сикюла бе вещ юрист, но и отдавнашен Вярващ. Бяха го привлекли към каузата почти веднага след като завърши правния университет и си взе дипломата. Самото вербуване бе операция внимателна, деликатна, постепенна. Използваха невероятните му правни умения, за да проследяват съмнителни сделки и продажби, да установяват собственост или проучват източници, когато това е необходимо. Постепенно стигнаха до още по-детайлни проучвания на личности извън кадър, хора от сенките, съществуващи и действащи в тайна спрямо околните обкръжения. Хора с двоен или таен живот. За него тази дейност се бе оказала извънредно привлекателна и интересите му не намаляха дори и когато схвана, че го използват като инструмент за посочване на мишени или индивиди, които щяха да бъдат експлоатирани от самите тях, а не предавани на правосъдието и закона. Срещу тези индивиди използваха събраната от Сикюла информация. Така работодателите му постепенно набираха влияние, привилегировани информационни данни, натрупваха и големи богатства. Сикюла скоро разбра и друго — че този факт не го вълнува, не предизвиква в него угризения на съвестта. В края на краищата бе адвокат и ако се бе заел с наказателно право, вероятно би се захванал да защитава онези, които обикновените люде наричат уязвими. В сравнение с тази хипотетична възможност, работата, която сега вършеше, едва ли бе компрометирана в морално отношение, освен може би по най-неуловими начини. В резултат на нея стана много богат, значително по-богат от колеги и съвипускници, които работеха двойно повече от него. Надмина ги и в други отношения, получавайки още и още придобивки. Една от тях бе Хоуп Заан. Бе получил предложение да я назначи на работа, направил го бе по своя собствена воля. Оттогава тя се бе оказала незаменима за него: и лично, и професионално, а би трябвало да се признае — и сексуално. Ако Сикюла имаше някакви слабости, то това бяха жените, но госпожица Заан задоволяваше всичките му апетити изцяло, че и някои други, за които той дори не бе и сънувал, докато тя самата не му ги разкри.

А когато, много години по-късно, го информираха за истинската същност на тяхното търсене, Сикюла не съумя да събере достатъчно енергия, за да се покаже дори и леко изненадан. Понякога се питаше дали това не е показателно за степента на падението му. Или може би той си е бил такъв по природа — податлив на морален упадък и корупция? Но не го е съзнавал, докато работодателите му не са разпознали качеството дълго преди него самия, за да го използват по най-удачен за тях начин. Фактически той бе автор на идеята да стигнат до двамата бойни другари.

Почти се беше добрал до тях посредством разкрития за тайна продажба на особени предмети чрез посредници в Швейцария скоро след края на Втората световна война. В началото продажбата бе минала незабелязана поради купищата други сходни незаконни сделки в оставения от световния конфликт хаос, където стотици ограбени предмети сменяха собственици с удивителна бързина. А мнозина от истинските собственици бяха отдавна унищожени в нацистките пещи по концентрационните лагери, от тях бе останало само незначително количество сажди по дърветата в Източна Европа. Сикюла бе платил добри пари на недоволен служител в една от тръжните компании, човек, усетил, че адвокатът е готов да възнаграждава чудесно за предадена релевантна информация. Затова му бе дал и преписи от архива и дневниците на фирмата. Именно от тях бе научил и за въпросната продажба. Бе се удивлявал, а в по-късно време и с благодарност възхищавал на швейцарците за скрупульозния начин, по който си водят счетоводно-продажната документация. Така че дори и съмнителните сделки са заведени и надлежно обяснени, продадените предмети — описани. Беше си казвал и друго: в стремежа да документират престъпленията си швейцарците имат много повече общо с нацистите, отколкото иначе са склонни да признаят.

Онази бележка бе съвсем ясна и точно обясняваше продажбата на украсена със скъпоценни камъни дарохранителница от четиринайсети век на частен колекционер от Хелзинки. Още по-внимателно и подробно бе описана самата вещ, а това бе достатъчно за Сикюла да я разпознае като част от откраднатото от Фонфроад. Всички подробности бяха налице: уговорената при продажбата точна сума, фирмената комисионна, полученият от продавача остатък. Официално продавач се водеше частен парижки дилър на име Жак Год. Сикюла грижливо проследи документацията в бюрократичните й превъплъщения обратно до Год и оттам вече започна да упражнява съответния натиск. Носещият фамилното име на Год семеен бизнес се бе доста разрасъл след военните години и по онова време се радваше на значително реноме в съответната област. Сикюла обстойно провери и редица други трансакции на швейцарската тръжна фирма, многократно попадайки отново и отново на името Год. Поне дузина от тях можеха да бъдат описани като подозрителни, при това най-меко казано. Проверяваше всеки продаден предмет, сравнявайки го със своя списък на ограбени от мародери вещи и ценности по време на войната. Някои се водеха като „изчезнали“ и доста от тях се оказаха продадени с посредничеството на Год. Излизаше, че той се е възползвал и печелел от нещастията на много хора. Така Сикюла вече разполагаше с мощен инструмент за изнудване или натиск върху фирмата на наследниците на Год. Защото спокойно би могъл да предаде където поиска — било на вестници, било на правосъдието — отлично проверени и изложени факти за нейните тежки закононарушения и престъпления. Репутацията на компанията бе поставена на карта, налице бе реална опасност от разорително съдебно преследване. Е, след дискретни преговори и уверения от страна на Сикюла, че натрупаната информация ще си остане у него, компанията „Год и Братя“ му предаде преписи на всичко, свързано с продажбата на взетите от Фонфроад съкровища.

Тук някъде и следата съвсем изтъня почти до изчезване. Защото Год бе платил на действителния продавач в наличност, вземайки невероятно висок процент за услугата — всъщност, реално погледнато, сума, равна на грабеж. Относно самоличността на продавача сегашните собственици знаеха единствено, че е бил американски войник, може би войници. Това не учуди Сикюла, знаеше, че съюзниците не са отстъпвали на нацистите в мародерствата и ограбването на национални и частни богатства. Освен това бе намерил данни за две масови убийства — край Нарбон и Фонфроад — и двете не приличаха толкова на сражения, колкото на чиста проба клане с тежко огнестрелно оръжие. Не бе трудно да стигне до хипотезата, че оцелели от първото биха могли да са замесени във второто, макар че в онзи отрязък от време във войната американците не бяха присъствали така многочислено в съответния район. Независимо от това с повече усилия и настоятелност Сикюла установи връзката между избиването на американско патрулиращо подразделение от есесовски щурмоваци и съответно последвалата им кончина край Фонфроад. Намери нужните канали в Администрацията на ветерани и други сродни организации, оттам научи имената на оцелелите войници, участвали в операции във въпросната област. Взе куп адреси — лични, на загубили близки войници роднини и прочие. Бе просто въпрос на малко търпение и систематично елиминиране на имена и факти. Разпрати над 1 000 писма с молба за най-обща информация относно военновременни сувенири, търсени предмети, колекции и колекционери. Неголям брой от тях съдържаха конкретно запитване относно изчезналото от Фонфроад съкровище. Имаше два варианта — и да бе сбъркал адреса, пак бе възможно да получи някаква полезна информация. Окажеше ли се прав, тогава пък писмата щяха да послужат самият той да прикрие следите си. Във въпросните писма се предлагаха възнаграждения за информация във връзка с продадени необичайни предмети с отношение към Втората световна война, с особено ударение върху ръкописи, включая материали с непряко отношение към световния конфликт. Писмата бяха внимателно съставени и редактирани и до едно съдържаха уверения за конфиденциалност, тоест, че получената информация ще бъде запазена в най-строга тайна. Реалната примамка бе извадки от тръжния каталог на търговската къща „Стърн“ със снимки на очукана сребърна кутия с гравиран кръст. Е, Сикюла можеше само да се надява, че който е взел кутията, с нея евентуално е запазил и пергамента. И да прояви търпение.

И ето, предната сутрин му се обади непознат мъж и описа фрагмент от пергамент, подобен на карта, и кутията, където е бил съхраняван. Човекът на телефона бе очевидно стар, опитваше се да запази анонимност, но се бе издал още в мига, когато бе използвал домашния си телефон, за да позвъни на нюйоркския номер на адвоката. Сикюла не загуби нито час, един ден по-късно вече беше на нужното място — в съответната къща заедно с помощничката си, поканени от постепенно напиващата се домакиня — грозна жена в евтин, окапан с водка костюм.

— Той скоро ще си дойде — повтаряше тя все по-често и вече леко фъфлеше. — Просто не мога да си обясня къде се бави…

По едно време Санди настоя отново да види парите и Сикюла изпълни желанието й. Тя протегна ръка и със закривен пръст нежно погали банкнотите, сетне се изкикоти високо и пиянски.

— Почакайте само да ги види и той — хълцукна тя. — Направо ще се насере дъртият пръдльо…

— Може би, докато чакаме, е най-добре да хвърлим един поглед на въпросния предмет — учтиво подхвърли Сикюла.

Санди го изгледа и хитро почука с палец носа си.

— На всичко ще му дойде времето — рече успокоително. — Лари ще ви го донесе… ей сегинка, значи. Ще го донесе, даже и да се наложи да вземе да го набие онзи дърт педал.

Сикюла усети помръдването на Хоуп Заан до себе си. И за пръв път благоразположената му физиономия започна да се променя, а маската на любезността падна.

— Да не искате да кажете, че въпросният предмет не е притежание на съпруга ви? — рече той все още внимателно.

Санди Крейн усети грешката, опита се да я поправи. Но беше късно, пък и главата й се бе замотала.

— Не, не, негов си е, ама нали разбирате… има един друг човек и той също има думата по въпроса, нали така? Но той ще се съгласи, сигурна съм. Няма къде да ходи, Лари ще го накара…

— Кой е този човек, госпожо Крейн? — попита Сикюла.

Санди поклащаше глава. Каже ли му, този тип ще се разкара и ще отиде да си преговаря директно с Хол, а той на тях с Лари пари при това положение няма да им пусне. Толкова бе просто, мамка му! И без това май много се бе раздрънкала. Я да си трае.

— Мъжът ми скоро ще си дойде — рече тя твърдо. — Повярвайте ми, погрижили сме се.

Сикюла се изправи. Толкова просто би могло да стане. Дават им парите, прибират пергамента и си тръгват. Проста, чиста работа. Ако сетне Брайтуел реши да отстранява продавача, негова си работа. Ама на, сега всичко се обърка. Би трябвало да предположи, че няма да е толкова лесно.

Сикюла не беше печен в тези дела. Именно затова му бяха придали госпожица Заан — нея си я биваше. Действително я биваше, и то много. Вече се бе изправила, сваляше жакета, разкопчаваше блузата, докато Санди Крейн я гледаше сащисано, зяпнала в нея с увиснала долна челюст, неразбираща и невярваща на очите си, занемяла. Чак когато Заан разкопча и последното копче и свали блузата от тялото, чак тогава Санди започна да загрява.

Сикюла смяташе, че татуировките по тялото на любовницата му са много шик, направо впечатляващи, още повече еротични. Макар че не би могъл да си представи какви ли болки е изтърпяла, докато са й ги правили. Като изключим лицето и ръцете, цялата останала част на тялото й бе плътно покрита с многоцветни илюстрации, така ги наричаше в съзнанието си адвокатът. Чудовищни, разкривени, преливащи едно в друго лица, така че почти бе невъзможно да отделиш някаква индивидуалност. Но най-страшни бяха очите, дори и за самия Сикюла. Прекалено много бяха на брой, големи, малки, разноцветни, почти всеки познат на човека цвят бе използван. До едно приличаха на овални рани върху плътта й.

Сега когато Заан пристъпи към Санди Крейн, те сякаш оживяха, зениците им заискриха, свиваха се и се разширяваха, очите като че се въртяха в орбитите, оглеждайки непознатото място, а пияната жена се разтрепери пред тях кажи-речи неистово.

Всичко това обаче бе може би просто игра на светлината.

Сикюла излезе в коридора, тихо затвори вратата след себе си. Прекоси късото разстояние и влезе в столовата, където се отпусна в едно кресло. Оттук ясно се виждаше алеята към дома и улицата отсреща. Огледа се, опита да намери нещо за четене, но единственото, което зърна, бяха броеве на „Ридърс Дайджест“ и типичните супермаркетни таблоиди. Чу гласа на госпожа Крейн в стаята отвъд, сетне ужким заглъхна. Но секунди по-късно лицето на Сикюла се разкриви в гримаса — жената крещеше с все сила въпреки превръзката на устата.

Нюйоркският клон на ФБР се бе местил толкова често, че служителите му вече се майтапеха с факта. Вървеше приказка, че били катун цигани, вечно в движение, постоянно мигриращи. През 1910 г., когато го откриха за пръв път, беше разквартируван в сградата на старата поща, мястото днес обаче е вече градски парк. След това се бе устройвал къде ли не — на „Парк Роу“, в сградата на финансовото министерство на „Уол“ и „Насау“, край централната гара, в съда на площад „Фоли“, на Бродуей, в бившите линкълнови складове, както ги наричаха на Източна 69-а, най-накрая вече получи официалната си главна квартира във федералната сграда „Джейкъб Джейвитс“ недалеч от „Фоли“.

Обадих се на същото място малко преди единайсет часа, помолих да ме свържат със специалния агент Филип Босуърт, този, дето бе посещавал Недо да се интересува от информацията му относно Седлиц и Вярващите. Разиграваха ме доста и накрая ме прехвърлиха на администрацията. И тя носеше едно от онези претенциозни лъскави имена, дето нищо не означават, да се чуди човек как да ги дешифрира. Официално отделът се нарича Офис на служебния мениджър, което ще рече, че тамошните хора не се занимават с оперативна и следователска работа. На телефона бе човек, който се представи като Грантли, и ме запита за името и причината за обаждането ми. Продиктувах му номера на разрешителното си, повторих, че ми е много нужно да се свържа със специален агент Босуърт във връзка с издирването на безследно изчезнало лице.

— Специален агент Босуърт вече не работи в нашия офис — рече Грантли.

Ядосах се, но се насилих спокойно да попитам къде тогава мога да го намеря.

— Не мога да ви кажа — бе отговорът.

— Може ли да ви оставя моя номер и вие евентуално да му го предадете?

— Не.

— А можете ли по някакъв начин изобщо да ми помогнете?

— Мисля, че не.

Благодарих му. Така и не бях сигурен защо, ама нали това е възпитаният начин на поведение.

Отлично знаех, че Едгар Рос е все още сред началниците на отдел Специални агенти в нюйоркския клон. Ако не е станал дори и още по-голям шеф. За разлика от другите оперативни федерални подразделения, с изключение на Вашингтон, в Ню Йорк този отдел не е най-главното ръководно звено. Рос е равен по чин на заместник-директора, човек извънредно свестен на име Уилмотс. В същото време му е и подчинен, пък той самият има цял куп подчинени заместник-началник отдели и е най-старшото и най-влиятелно федерално ченге, което изобщо познавам. Пътищата ни се бяха кръстосали навремето, докато преследвах човека, който уби Сюзън и Дженифър, и все си казвам, че Рос ми дължи някоя и друга услуга, макар че в началото направо не можеше да ме трае. Иначе по-късно понякога ми е пускал известна служебна аванта в името на доброто старо време. Подозирам също, че все още изпитва неохотно благоразположение към мен, но това е може би защото съм гледал прекалено много телевизионни предавания на тема полицейско битие. От ония, в които намръщените лейтенанти винаги тайно ги спохождат хомоеротични фантазии относно изкривяващите се от бачкане подчинени. Е, разбира се, това са думи пресилени и със сигурност отношението на Рос към мен едва ли попада под този знаменател, обаче той понякога е прекалено труден за разбиране. Какво да ви кажа? Човек не знае какво може да очаква, нали?

Обадих се в неговата служба почти веднага след като Грантли ме сиктирдоса. Дадох си името на личната му секретарка и зачаках. Тя изчезна някъде, върна се след известно време и рече, че Рос го нямало, но по-късно ще му предаде, че съм го търсил. Това все пак бе нещо. За миг рекох да задържа дъх и да изчакам на място, пък може и той да позвъни, но в крайна сметка реших, че най-много паяжини да хвана. От номера със забавянето на секретарката заключих обаче, че Рос е някъде там, само че е решил да ме поразиграе. Кой знае какво ли е научил този път за мен?

Много ми се искаше вече да се прибирам при Рейчъл и Сам, но в същото време ми бе нужно — поне докато съм в Ню Йорк — да събера цялата налична информация и тогава да си замина. Е, накрая си рекох, че нямам друг изход, освен да се изръся прескъпо за такси и да се разходя до федералния площад.

Този район е особена смес на конфликтни култури: от източната страна на Бродуей се извисяват големите федерални сгради, заобиколени с железобетонни барикади и украсени с изчанчени ръждясващи произведения на модерната скулптура. На другата страна, откъм мощната фасада на ФБР, се редят витрините на множество магазини с реклами на евтини часовници, шапки и какви ли не джунджурии, но в същото време там се върти доходоносен бизнес с документация и съвети за имигрантите. Тук са и евтините магазини за облекло с голяма отстъпка — мъжки костюм можете да си купите за 55,99 долара. Взех си кафенце в „Дънкин Донътс“, поседнах на масичка и реших да почакам, може би ще засека Рос. Защото в крайна сметка, ако не друго, беше човек на навика и рутината. Лично си го бе признал последния пък, когато се видяхме: тоест от самия него знаех, че най-често се храни в „Старкс Въранда“ на ъгъла на Бродуей и „Томас“ — ресторант за правителствени чиновници, създаден може би още през деветнайсети век. Само не дай Боже напоследък да не се е научил да похапва в движение на служебното бюро. Е, висях поне два часа, допих кафето и се въртях като гламав на стола, когато накрая той наистина се зададе откъм служебния вход на път към ресторанта. Истинско удовлетворение изпитах от следователските си умения и изпълнен с оптимистични чувства, бързо закрачих към него. Да, но ми беше съдено да претърпя бързо разочарование и да изпитам болката на отхвърления. Още щом ме видя, изражението му се промени и той отсече:

— О, не, не. Изчезвай.

— Вече не пишеш, не се обаждаш — усмихнах му се аз. — Губим връзката. И какво се получава? Връщаме се в изходната позиция — както навремето, нали?

— С теб връзка не ми е нужна. Предпочитам да ме оставиш на мира.

— Аз пък мислех, че ще ме поканиш на обяд, ще почерпиш.

— О, не! Абе ти какво, не разбираш ли думата „изчезвай“?

Спря на края на тротоара и това му беше грешката. Трябваше да се пробва да се спаси, като се шмугне в трафика.

— Виж, опитвам се да открия един от твоите агенти — рекох примирително.

— Аз да не съм ти нещо като личен пропуск в Бюрото, а? — изгледа ме той. — Какво си се лепнал за мен? До шията съм затънал в работа. Терористи ли не щеш, наркотрафиканти ли, гангстери всякакви. Цялото ми внимание е заето с хиляди ежедневни проблеми. Секунда свободно време нямам. Каквото и когато ми остане, го деля с хората, които харесвам — семейството, приятелите… с всеки, само да не си ти самият.

Извърна глава от мен и с омерзение загледа продължаващия гъст, неспирен трафик. Гледах го и неволно си представих: както си е ядосан, вади патлака и картата, размахва ги, колите спират, той си пресича. Без мен, разбира се. Сигурно бе научил за Гарсия.

— Хайде сега — подхванах го отново. — Зная, че тайно ме харесваш. Вярвам, че и снимката ми си пазиш. Твоят човек се казва Филип Босуърт. В администрацията ми казаха, че вече не работел при вас. Каквото и да означава това. Моля те, само искам да се свържа с него.

Трябва да призная, че за малко щеше да ми избяга. За секунда отместих очи и той рискува, втурвайки се на сляпо през минаващите автомобили. Само че тутакси хукнах след него.

Някои и други спирачки изскърцаха зловещо, но пристигнахме отсреща цели, макар и запъхтени. Изгледа ме и в очите му се мярна нещо като усмивка.

— Все се надявах някой да те прегази — рече сурово, но си знаех, че е впечатлен.

— Ти се правиш на голям страшник, обаче аз нали те познавам — в душата си като памук — продължавах да го будалкам, дано мине. — Виж, Босуърт само няколко неща ще го питам, а?

— Защо бе? Какво толкова ти е притрябвал той лично?

— Онази далавера в Уилямсбърг. Човешки останки в склада. Сигурно знае нещо за историята на случая и замесените хора.

— Какви хора, бе? Аз само за един чух. И го застреляли. Веднага се досетих, че си ти. Кога ще спреш да гърмиш така, а? Колко пъти стана вече?

Междувременно стигнахме пред входа на „Старкс Въранда“. Знаех си, че вляза ли с него като навлек, само ще намигне на охраната и преди да съм казал „ох“, ще изхвърча навън, за да се приземя по задник на паважа. Погледнах го в очите и ми се стори, че разчитам поне една от мислите му: опитваше се да прецени дали да ме разкара, или да ме поразпита. Знаеше хитрецът, че винаги може да научи нещо полезно, дето другите ченгета не го знаят. Изглежда надделя това, може би повлия и вероятността, че ще вися отвън и ще го чакам, докато се нахрани.

— Този същият не е сам — помагали са му, настанили са го там, дали са му поръчки — рекох с апломб.

— Колегите казаха, че си търсил безследно изчезнала жена.

— Че ти откога говориш с простите ченгета? — запитах злорадо.

— Бюлетини получаваме един куп, умнико — зачука ми го той. — И ето го там и твоето име. Накарах един подчинен да позвъни в 96-и участък, да понаучи туй-онуй.

— Видя ли, знаех си аз, че ти липсвам.

— Това е нещо относително. Кое е момичето, чиито кости сте намерили?

— Алис Темпъл. Приятелка на един приятел.

— Ти приятели много никога не си имал. А един от малкото го зная — доволно е затънал. Все с кофти хора дружиш.

— Ех, Рос, видиш ли ме, все конско ми четеш. Вземи помогни малко ей така, заради доброто старо време.

— Видиш ли, ей затова с теб винаги е трудно. Страхотен навлек си, не знаеш къде да спреш. Друг като теб не познавам — всичко да прецака.

— Босуърт е човекът — натъртих аз. — Филип.

— Ще видя какво мога да направя. Може би някой ще ти позвъни по-късно. Но на мен повече не ми се обаждай, чуваш ли? Просто забрави.

Вратата се отвори, излязоха две възрастни дами. Рос се шмугна непосредствено след тях. Останах да държа вратата, изчаках да се отдалечи достатъчно и подвикнах:

— Е, хайде, ще ти се обадя, нали?

Марк Хол не преставаше да повръща. Още откакто се прибра у дома, стомахът му се разбунтува, докато накрая загуби мярка и избълва цялото си съдържание. И пак, и пак. А предната нощ почти не бе спал, цялото тяло го болеше, главата го цепеше още повече. Добре че съпругата му я няма, иначе щеше нервите да му скъса с опявания и настоявания незабавно да повика лекар. А така му беше по-лесно — издрайфа се в тоалетната чиния, положи мокра буза на студените плочки в банята. Лежеше, изчакваше да последва поредният спазъм. Бе загубил представа за времето. Колко часа бе лежал така? Поне няколко. Отлично съзнаваше: каквото и да прави, каквото и да мисли за Хари и случилото се, от едно не може да избяга. Отвратното, тежко, вонящо последно издихание на Лари, когато му заби ножа. Лъхна го право в носа, сякаш духът на Крейн му диша в лицето някъде от Отвъдното. Ето, помисли си за това и отново забълва жлъчна течност и пяна, то иначе в корема му вече нищо друго нямаше.

Странно нещо. Той този идиот Крейн от много отдавна го мрази. Колчем го срещнеше, все едно демон някакъв му се хили от задгробното гадно, давайки му да разбере какво ще го чака там. Страшният съд и грозни мъки заради общите грехове — убийства и мародерски грабеж. Какво друго?

Бе се надявал Хари просто да склопи очи и сам да си пукне един ден, ама на, не стана така. Хари си бе същият — безсмъртен сякаш, както някога през войната.

Марк Хол бе убивал достатъчно през онези години. Някои от жертвите бяха врагове, далечни фигури в чужди униформи, стреля в тях от разстояние, карабината трещи, фигура пада. И край.

Други бе срещал в близък бой, някак като лична схватка, защото в такава ако ти не убиеш, тебе ще те убият. И убиваше, целият оплискан — и лице, и униформа — с кръвта на врага. Обаче от такава смърт не се бе плашил, претръпна още след първия случай. Отдавна вече го нямаше онова невинно момче, което се бе качило във военния автобус на път към базата за обучение. Престана да съществува, а Хол се превърна в мъж, пресметлив, претръпнал, способен да отнеме живота на друго човешко същество. Това си беше война, всеки да се спасява както знае — трепеш наред, за да не си отидеш ти самият. Сетне бе повярвал, че тези кървави дни и опит са останали далеч назад в миналото, че ги е надживял. Не си бе помислял дори и за миг, че ще вдигне ръка с нож срещу невъоръжен възрастен човек, та бил той толкова омразен и отблъскващ, колкото Хари Крейн. Самият шок от извършеното и последвалото по-късно омерзение някак изпиха енергията му, погълнаха я и сега съзнаваше, че вече нищо не може да бъде както си беше.

Марк чу, че на предната врата се позвъни, но не стана да отвори. Нямаше нито силата, нито желанието да го направи. Пък го беше и срам да се появи в този си вид, който и да бе отвън. Остана легнал на пода в банята, затворил очи. Може би се бе унесъл и заспал, защото по едно време се стресна от звука на отваряща се врата. Напрегна взор, съзря два чифта крака — мъжки и женски. Очите му полазиха по женската фигура нагоре, минаха полата и стигнаха до ръцете. Тогава му се стори, че по тях има кръв. Запита се дали пък и тя не вижда неговите ръце по същия начин?

— Кои сте вие? — запита Хол.

Бе съвсем отпаднал. Гласът му гъгнеше и стържеше, досущ метла от клони по суха земя.

— Тук сме, за да поговорим за Лари Крейн — рече Сикюла, а Хол се опита да надигне глава, но го заболя и се отказа.

— Не съм го виждал — рече той.

Сикюла приклекна край възрастния мъж. Сега Хол успя добре да огледа чистото, гладко избръснато лице, проблясващите златни зъби. И хич не го хареса.

— Какви сте? От полицията ли? — отново запита той. — Ако сте ченгета, покажете си документите.

— Че защо се опасявате дали сме полицаи, г-н Хол? Може би имате нещо наум? Желаете ли да го споделите с нас? Да не сте извършили нещо нередно?

Хол отново се задави в напразен опит да повърне: в съзнанието му пак се връщаше смрадният дъх на Лари.

— Вижте, г-н Хол, налага се да побързаме — продължи Сикюла. — Мисля, че се досещате защо сме тук.

Ах, това тъпо, алчно копеле Лари Крейн! Дори и в смъртта си някак успява да ми навреди, светна в главата на Хол.

— Няма го — рече Хол. — Той го взе и го отнесе.

— Къде?

— Не зная.

— Не ви вярвам.

— Абе, я да ми се разкарате от къщата! Вървете по дяволите! — безсилно викна Хол.

Сикюла се изправи бавно, кимна на госпожица Заан. Този път не излезе, остана в помещението, за да се убеди, че тя достатъчно точно осъзнава спешността на създалата се ситуация. Оказа се, че не й е нужно много време. Старият мъж задрънка в скоропоговорка още в мига, когато съзря приближаващата се към очите му спринцовка с игла, но Заан я заби за всеки случай — да е сигурна, че не лъже. По това време вече Сикюла извръщаше лице, отблъскваха го и писъците, и вонята на повърнато.

Когато тя привърши, хванаха за ръцете полуослепения Хол и го помъкнаха към колата. Отведоха го на същото място, където той лично бе захвърлил трупа на Крейн. Беше в кална яма непосредствено до тресавището, прикрита от гъсталаци трева. Крейн лежеше по гръб във вонящата мътна вода, притиснал сребърната кутия към окървавените си гърди. Там я бе поставил самият Хол заедно с пергамента, от който направо го втрисаше, зарязвайки бездиханния си боен другар да гние вовеки веков. В гнева и шока си бе решил, че в края на краищата защо пък Лари да не си ги отнесе в Отвъдното? На него самия му се повръщаше от тях.

Бяха нужни известни физически упражнения, за да се добере до мъртвеца, но Заан успя да го стори, внимателно измъкна кутията изпод ръцете и я отвори. Парчето пергамент бе вътре сухо, запазено от калната вода в ямата. Кутията бе правена от голям майстор, още в онуй далечно време успял да постигне отлична херметизация, за да не пострада ценното съдържание било от вода, сняг или други стихии.

— Само още едно остана — рече Сикюла на жената. — Вече сме съвсем близо.

Марк Хол по прозвище Автокраля седеше в замърсените си старчески панталони направо върху земята в полуунес, притиснал незрящото си око с длан. Не се възпротиви, когато Заан го улови за ръката и го поведе към самото тресавище. Не рече нищо дори и когато го принуди да падне на колене и натисна главата му във водата. Държа я така, докато го удави. Когато тялото му се отпусна безжизнено, двамата го завлякоха до ямата и го хвърлиха до бившия му другар — заедно в смъртта, както и приживе, макар и с безгласна, тиха омраза помежду им.

Глава петнайсета

Уолтър Коул ми се обади в мига, когато напусках града с колата.

— Имам още новини — рече той. — Съдебна медицина потвърди самоличността на намерените в апартамента на Гарсия останки. Наистина са на Алис. Токсикологичните тестове показват наличие на ДМТ — диметил триптамин — в микроскопична тъканна частица, останала в черепната кухина.

— Не съм чувал за тази субстанция. Какви свойства има?

— Става дума за халюциноген, но с особени качества, респективно симптоми. Причинява параноични усещания, в съзнанието на потърпевшия субект се генерират особени образи — страховити чувства, чудовищни видения. Понякога се явява усещане за пътуване във времето или в други екзистенциални нива. Само слушай какво още, дори по-интересно: в организма на Гарсия има остатъци от същия препарат. Съдебният лекар смята, че са внасяни в организмите посредством намерената в кухнята му храна. Но това все още не е потвърдено от пробите — изчакват крайните им резултати.

Възможно бе да са давали на Алис препарата, за да я направят безволева и склонна към сътрудничество. Така похитителите й са се явявали в ролята на спасители, особено докато е била в абстинентните фази, когато ефектът на лекарството е изветрявал, за да го замести наркотичният глад. Но защо са го прилагали и спрямо Гарсия? Може би за да го контролират по някакъв начин. Или така в него са поддържали състояние на почти постоянен страх. Сигурно и дозата не е била висока, само достатъчна да го държи полузамаян — по този начин при нужда биха могли да манипулират параноичните му изяви.

— И още нещо имам за теб — добави Уолтър. — Оказа се, че сградата в Уилямсбърг има и мазета. Входът към тях е бил скрит зад фалшива стена. Изглежда, сега се изяснява какво е правил Гарсия с костите.

Подземните помещения били открити от „Разследвания & ресурси“ — така се нарича отделът на нюйоркската полиция за съдебна медицина и обследване на местопрестъпленията. Неговите служители, заети по случая, работели систематично, бавно оглеждали и изследвали етаж по етаж, тръгвайки от горе на долу. Снабдили се с оригиналните планове на сградата, сравнявали с тях и нови, и стари промени. Така стигнали до стена, която в първата архитектурна версия липсвала. Съборили я, намерили нова стоманена врата със специални ключалки и допълнителни устройства за заключване в пода, а квадратурата й била около 12 квадратни метра. Отворили я с големи усилия, цял час и специална техника им били нужни, междувременно повикали екип за бързо реагиране — от същите момчета, дето се появиха в апартамента на Гарсия току след смъртта му. Повдигнали вратата с мъка, открило се временно стълбище, тежковъоръжените полицаи внимателно слезли по него.

Отдолу, на дълбочина около три метра и половина имало голямо помещение. Тук Гарсия видимо бил работил доста дълго време, и то здравата. По ъглите висели гирлянди от кости със заострени краища и черепи. Стените били покрити с циментова замазка, в която на височина до средата били зазидани части от различни почернели кости — челюсти, пръсти, бедрени и лакътни, ребра, сякаш разкривани по време на археологически разкопки. В квадрат в центъра на стаята се издигали четири кулички във формата на свещници от мрамор и кости, свещите поставени в блюда от монтирани върху костени фрагменти половинки от черепи — доста подобни на намерените от мен в апартамента на Гарсия. Четирите свещника били свързани един с друг с вериги от по-къси кости, ограждащи обширното централно пространство, сякаш за да бъде то използвано за някакъв неизвестен засега елемент на тази импровизирана костница. Имало още и специално изработена ниша с височина 70-80 сантиметра, също очакваща добавянето на нов, неизвестен елемент.

Може би ставаше дума за неголямата статуя от човешки и животински останки, която в този същия момент бе в багажника на колата ми.

Тежка задача предстоеше на екипа от съдебна медицина — законът го задължаваше да изследва и идентифицира намерените останки. Затова пък вече се досещахме поне откъде могат да започнат неговите експерти. Най-добрият стартов пункт бе списъкът на безследно изчезналите или убити жени в Хуарес, Мексико, както и изчезналите от улиците на Ню Йорк след пристигането на Гарсия в него.

Отивах на север. Веднаж като излязох от нюйоркските предградия, пътят се поизчисти и можех да карам по-бързо, наваксвайки закъснението във времето. В Бостън пристигнах към 17 часа. Тръжната фирма „Стърн & Къмпани“ се намираше в странична уличка, кажи-речи в сянката на „Флийт Сентър“. Мястото не беше типично за подобен бизнес, още повече че бе и достатъчно близко до няколко от най-шумните барове, от които непрестанно долиташе глъчка на пийнали хора и музика. Стъклата на сградата бяха цветни, опушени, в долната им част с красиви, дребни златисти букви бе изписано името на фирмата. Отдясно имаше импозантна дървена врата, с гравирано златисто чукало във формата на отворена уста. Встрани висеше подходяща по стил пощенска кутия, украсена с фигури на гонещи опашките си змейове. В някой друг и по-различен по стил квартал портата на „Стърн & Къмпани“ вероятно би привличала като магнит децата по време на празника на Вси светии.

Натиснах звънеца, изчаках. Отговори ми млада жена с яркочервена коса и крещящо лилав маникюр, поизпадал тук-таме по върховете на ноктите.

— Опасявам се, че сме затворени — рече ми тя. — За клиенти сме отворени от десет до четири часа всеки ден от понеделник до петък включително.

— Не съм клиент — отвърнах аз. — Името ми е Чарли Паркър, частен детектив съм. Бих желал да се срещна с Клодия Стърн.

— Тя дали ви очаква?

— Не, но съм убеден, че ще пожелае да ме приеме. Може би е по-добре да й покажете ето това.

Подадох й кашона, който държах в ръце. Младата жена го изгледа с подозрение, взе го в ръце. Подържа го известно време, сетне внимателно разви слоевете вестници, с които го бях опаковал. Видимо искаше да види какво има вътре. Надигна капака леко, зърна част от статуята, сетне отстъпи, отвори вратата по-широко и ми кимна да я последвам. Заведе ме в неголяма приемна, настани ме на стол, сетне се скри зад облечена в зелено врата.

Тук мебелировката бе скромна и овехтяла, личеше обаче, че е имала и по-добри години. Тапетите по стените бяха потъмнели, отлепени по ъглите, килимът бе износен, тук-там оръфан, видимо белязан от множество стъпки и тътрени по него тежести. Отдясно се намираха две бюра с хартиени покривки, отгоре им стояха два загасени компютъра. Отляво забелязах четири подобни на сандъци кафези за пренос на обемисти предмети с разковани капаци, от тях подобно на непокорна човешка коса стърчаха дървени стърготини. На стената зад тях висяха поредица литографии. Сюжетите бяха интересни — ангели в противобожествен сблъсък или така ми се струваше от мястото, където седях. Станах и се приближих да ги огледам по-добре. Напомняха на работата на Гюстав Доре[24] — илюстраторът на „Божествена комедия“, но самите те имаха малко по-различна тематика, основана на непозната за мен работа.

— Темата е Бунтът на Ангелите — обади се женски глас зад мен — и падането на непокорното им войнство. Датират от началото на деветнайсети век, поръчани са от Ричард Лоурънс, оксфордски богослов, доктор на науките, специалист по староеврейски език, за да илюстрират първия му превод на „Книгата на Енох“[25] през 1821 г. Сетне имало недоразумения с художника и той ги отказал, така останали неизползвани. Тези тук са от малцината оцелели копия. Другите са били унищожени.

Обърнах се, за да видя дребна, много привлекателна жена може би в началото на петдесетте. Носеше черни панталони и бял пуловер, тук-таме позацапан с тъмни петна, може би от допир с прашни предмети. Косата й бе почти изцяло посивяла, на слепоочията бяха оцелели полузагатнати руси кичури. Лицето й бе гладко, почти без бръчки, кожата опъната, само на шията имаше фини следи от сбръчкване. Ако правилно определях възрастта й, значи чудесно си носеше годините.

— Госпожица Стърн?

Тя протегна ръка, здрависахме се.

— Клодия се казвам. Приятно ми е да се запозная с вас, г-н Паркър.

— И на мен ми е приятно — отвърнах и отново се извърнах към литографиите. — Просто от любопитство да попитам: защо другите са били унищожени?

— Художникът е католик на име Ноуълс, редовно сътрудничел на лондонски и оксфордски издатели. Бил много добър професионалист с определени постижения, макар и понякога да подражавал чужди стилове. Когато приел поръчката от Лоурънс, Ноуълс не познавал в дълбочина противоречивия характер на книгите на Енох. Чак по-късно, когато разговарял с ерудирани свещенослужители, осъзнал какво е работил, характера и историята на въпросните апокрифи. Всъщност вие самият познавате ли темата за библейския апокриф, г-н Паркър?

— Нищо особено или по-специално — отвърнах аз, но това не беше съвсем вярно.

Вече бях попадал на „Книгата на Енох“ в контекста на убийството на съпругата и дъщеря ми. Оригиналният текст не съм виждал, но Пътника, човекът, който ги унищожи и обезобрази, се бе позовавал на нея. Тя бе само една част от апокалиптичните източници и неканоничните тайни откровения, които движеха съзнанието и фантазиите му.

Клодия Стърн се усмихна, показаха се бели зъби, съвсем леко жълтеещи към венците и долните ръбове.

— Тогава може би е по-добре наистина да ви осведомя за донесения от вас предмет, както сетне на свой ред трябва да направите и вие, нали? „Книгата на Енох“ е била част от общоприетия библейски канон и части от нея са намерени сред ръкописите в Мъртво море. Преводът на Лоурънс се основава на източници, които датират от втори век преди Христа, но самата книга е може би още по-стара. Повечето от това, което знаем или си мислим, че знаем за падналите ангели, идва именно от Енох. Някои изследователи са на мнение, че е възможно дори самият Христос да е бил запознат с труда, защото в някои от по-късните Евангелия има ясно ехо от мъдрословията на Енох. По-късно теолозите започват да го отричат, най-вече на базата на залегналите в книгата теории за природата на ангелите.

— Може би във връзка и с въпроса за магьосничеството[26]? — подхвърлих аз.

— В известен смисъл да — отвърна Стърн. — Макар и да е налице поне известно съгласие с тезата, че началото на произхода на Злото на Земята се крие в падението на ангелите, самата природа на явлението предизвиква идеологичен разнобой и разногласия. На първо място: ангелите материални ли са? Тоест корпореални ли са те, значи телесни — да притежават тела? И ако не е така, какво да кажем за техните апетити, желания, страсти? Защото според Енох големият грях на черните ангели не е Гордостта, а Похотта — да пожелаят греховно и да се съвкупят с човешките дъщери или земните жени — най-красивия аспект на най-великото Божие творение, човечеството. Това именно води до непослушание — съгрешават и се оскверняват, — а сетне до бунт против Господа и за наказание той ги низвергва и пропъжда от Небето. Ето тези разсъждения, а можем да ги наречем и теории или спекулации, не намират горещ отзвук сред църковните власти. Затова Енох е отхвърлен и изваден от канона, а някои фактори стигат и по-надалеч — обявяват го за еретичен по природа. Някъде около 1773 г. съдържанието на книгата е вече полузабравено, обаче не щеш ли, един шотландски изследовател на име Джеймс Брус пътува в Етиопия и там се сдобива с три копия на книгата, запазени от Църквата на тази държава. Петдесет години по-късно Лорънс завършва превода си и така Енох е представен на англоговорещия свят за пръв път след повече от хилядолетие.

— Обаче без илюстрациите на Ноуълс.

— Той се обезпокоил от противоречията и усложненията, които биха могли да се появят след публикуване на труда. Изглежда и изповедникът му го е заплашвал, че повече няма да получава от него причастие, в случай че сътрудничи за издаването на книгата. Тогава Ноуълс уведомил Лорънс за решението си, а последният ходил в Лондон нарочно да обсъжда нещата на място с художника. Говорили и спорът се разгорещил извънредно много, тогава художникът захвърлил повечето от рисунките си в огъня — едновременно оригинали и коректури. Лорънс успял да сграбчи част от оцелялото и с него побягнал. Честно казано, тези илюстрации не са особено ценни, но аз много харесвам историята за създаването им и затова ги пазя вече много години, макар и да съм имала спорадични предложения за покупка. По свой собствен начин те илюстрират и духа на нашата фирма — да не допуска никога невежеството и страхът да допринасят за унищожаването на онова, което наричаме тайно изкуство. С други думи, неговите произведения да стигнат до онези, които най-добре могат да ги оценят и опазят. А сега, ако обичате, последвайте ме, за да поговорим и за онова, което сте ми донесли.

Тръгнах по стъпките й, минахме през зелената врата, отзад имаше коридор, който водеше към ателиета. В едно от тях заварихме секретарката с червената коса — изследваше състоянието на няколко доста стари на пръв поглед томове в кожена подвързия. В следващото мъж на средна възраст с оредяваща коса работеше напрегнато над голяма картина под светлината на няколко мощни лампи.

— В интересен момент идвате — каза ми Клодия Стърн. — Тъкмо подготвяме поредния търг, чийто централен експонат е свързан със Седлиц, характеристика, която споделя с вашата статуя. Но пък си мисля, че вие вече знаете това, след като сам сте дошли при нас. Мога ли да ви запитам обаче кой ви препоръча да ми донесете тази костна статуя?

— Човек на име Чарлс Недо. Нюйоркски дилър в същата област на изкуството, което нарекохте тайно.

— Зная го г-н Недо. Надарен аматьор. Понякога се натъква на уникати, обаче никога така и не се научи да разграничава между истински ценното и онова, което спокойно можем да оставим настрана и да забравим за него.

— За вас самата той се произнесе с голямо уважение.

— Е, това не ме учудва особено. Честно казано, г-н Паркър, нашата фирма е експертна, тук имаме претенциите да познаваме из основи изкуството, радваме се на упорито създавана вече десетилетие отлична репутация. Преди да се появим ние самите, предметите на тайното изкуство бяха периметър, запазен за улични търговци, разни неуки търгаши, които наричат себе си антиквари и трупат всякакви боклуци в магазините си мазета. Понякога някой от по-реномираните от тях ще попадне на истинска ценност и ще я продаде под името „черен материал“, както понякога го наричат, обаче нито един от тях не е истински специализиран в материята. Къщата „Стърн“ е в това отношение уникална. Истинските познавачи и доставчици рядко пропускат да се консултират с нас, преди да продадат или купят истинско произведение на нашето изкуство. По същия начин много често множество частни лица се отнасят към нас за справки и съвети относно колекции, манускрипти, дори и човешки останки — било официално, било по неофициални канали.

Отведе ме до маса, на която зърнах намерената в апартамента на Гарсия статуя. Беше грижливо закрепена върху въртяща се кръгла поставка. Стърн протегна пръст и запали висока настолна лампа. Блесна ярка светлина, заля костите.

— Е, да се върнем на темата. Предполагам, че г-н Недо ви е казвал нещичко относно източниците на този образ, нали?

— Той, изглежда, смяташе, че това е само копие на нещо друго — затворен някъде през петнайсети век в сребърно покритие демон. Нарече го Черния ангел.

— Аха. Имодей — каза Стърн. — Една от най-интересните фигури в демоничната митология. И е от сравнително скорошните позовавания. Рядко се среща такова.

— Позовавания ли казахте? Не ви разбирам.

— Ще ви обясня. Според Енох разбунтуваните ангели били общо двеста на брой. При прогонването им от Небето те падат върху планина на име Ермон или Армон — идва от староеврейското „херем“ или „ерем“, което значи проклятие. Някои от тях, разбира се, били запокитени и по-надолу и в Бездната основали Ада. Други обаче останали на Земята. Енох цитира имената на деветнайсет от тях, доколкото си спомням. Имодей не е сред тях, макар че в някои от версиите можете да срещнете името на неговата половинка — Асмодей. Всъщност първото позоваване на името Имодей намираме в създадени в Седлиц ръкописи след 1421 г. В същата година се твърди, че е бил създаден Черният ангел и ето ви как тръгва и митологията.

Говореше и бавно въртеше поставката, оглеждайки внимателно предмета отвсякъде.

— И къде, казвате, го намерихте това нещо?

— Не е точно такъв случаят.

Тя извърна глава и ме измери над свлеклите се напред по носа й очила.

— Значи не е такъв… а какъв е, ако мога да попитам? Би трябвало да зная, преди да продължа да ви информирам.

— Значи, оригиналният собственик, който най-вероятно е и създателят му, е мъртъв. Беше мексиканец на име Гарсия. Недо твърдеше, че той е също реставратор на една костница в Хуарес, още е и отговорен за създаването на олтар на мексиканска култова фигура на име Санта Муерте.

— А как е починал въпросният г-н Гарсия?

— Вестници не четете ли?

— Не и когато мога да го избегна.

— Бил е застрелян.

— Много жалко наистина. Имал е невероятен талант… ако, разбира се, той е авторът на това произведение. То е наистина чудесно. Допускам, че използваните човешки кости не са стари. Почти никакви следи няма от износване или патина на времето. Повечето от костите са от деца. Вероятно са подбрани така заради размерите. Още кучешки и птичи кости виждам, ноктите на края ми приличат на котешки. Забележително наистина, но според мен вероятно непродаваемо. Веднага биха възникнали въпроси относно произхода на детските кости. Много голяма е вероятността той да е свързан с извършването на престъпление, респективно престъпления. Всеки, които се опитва да го продаде или купи без знанието на компетентните власти, би се подложил на риска да бъде обвинен най-малкото във възпрепятстване на правосъдието.

— Изобщо не се опитвам да го продавам. Човекът, който е създал този предмет, е замесен в убийствата на най-малкото две млади жени на територията на САЩ и на може би много повече в Мексико. Някой е организирал довеждането му в Ню Йорк, там му е създал известни условия за действие. Целта ми е да намеря това или тези лица.

— Е, тогава ми кажете каква е ролята на статуята и защо ми я носите тук?

— Мислех си, че ще събудя интереса ви, в замяна вие може би ще разрешите да ви задам някои въпроси.

— Е, събудихте го. Разказах ви цял куп неща.

— Остана ми още нещо, което поначало възнамерявах да ви питам. Разкажете ми за Вярващите.

Стърн посегна към ключа, загаси лампата. Този жест й даде малко време да овладее изражението си, защото чертите й се бяха поразкривили от изненада и тревога. Е, няколкото секунди й позволиха да ги върне в сравнително старото им състояние.

— Вижте, аз май не съм сигурна дали ви разбирам.

— Аз бях в апартамента на този същия Гарсия. Там намерих череп, а от вътрешната му страна бе издълбан особен символ. Двузъбец. Според Недо използва го някаква си групировка. Да речем, че е култ. С него членовете й се разпознават един друг, с него маркират и някои от жертвите си. Вярващите имат силен интерес към историята на Седлиц и намирането на статуята на въпросния Черен ангел, ако той, разбира се, наистина съществува. Междувременно разбирам, че вие се каните да предложите на търга си фрагмент от пергамент, на който е нарисувана карта. Предполага се, че тя съдържа указания за откриването на статуята. Ето, затова предполагам, че само той е достатъчен да привлечете вниманието на онзи култ.

В един миг помислих, че госпожица Стърн ще избухне. Толкова силно омерзение се изписа по лицето й след казаните от мен думи.

— Вижте, сигурна съм, че Недо ви е информирал — много често си имаме работа с чудати личности, но повечето от тях винаги са безвредни. Като колекционери можем да им простим ентусиазма и крайните увлечения, тъй като те не посягат върху ближния. Вярващите са съвсем друга категория — рече тя с плам. — Ако може да се вярва на слуховете, и пак ви повтарям — говорим за недомлъвки, приказки в пространството, — те съществуват векове наред, а формирането им като групировка е пряк резултат от сблъсъка на Ердрик и Имодей в Бохемия. Но са малко на брой и се държат на разстояние от другите хора. Единствената причина за съществуването им, или нека да речем тяхната кауза, е отново да обединят в едно Черните ангели.

— Ангели? Но Недо ми говори само за една статуя.

— Не става дума за статуя — поклати глава Стърн. — А за нещо, което съществува.

Отведе ме в съседното ателие, където мъжът с оредяващата коса работеше върху картина. Платното беше голямо — може би три на осем метра, представляваше бойно поле. На далечни хълмове пламтяха огньове, воини от многочислени армии се движеха между разрушени къщи и опожарени нивя. Детайлите бяха грижливо изпипани, всяка фигура — нарисувана красиво и с голямо внимание, макар че ми бе трудно да кажа дали виждам самата битка или последствията й. На няколко места, изглежда, се водеха изолирани схватки, обаче в централната част бяха изобразени царедворци, заобиколили внушителна, кралска на вид фигура. На известно разстояние от тях се виждаше друга фигура — едноока. Тя видимо зовеше воините си да се съберат за бран около нея.

Творбата бе окачена на тежък статив и осветена от достатъчно лампи, реставраторът се суетеше наоколо с особена загриженост. Не зная защо, но цялата тази работа ми заприлича на операционна с тежко пострадал пациент. Наоколо на столчета и лавици бяха подредени микроскопи, лупи, скалпели, увеличителни стъкла и стъкленици с най-различни химикали. Докато гледахме от прага, мъжът взе тънка дървена клечица и я заостри с джобно ножче, сетне с удивителна сръчност и пъргави пръсти нави памук около края и създаде нещо като тампон с нужната му дебелина. Огледа я, видимо доволен от резултата, потопи тампона в течност и бавно започна да работи върху сектор от картината.

— Това е ацетон в разтвор с други реактиви — обясни ми Стърн. — Използва се за почистване на слоеве ненужна боя, наслояване на нежелани вещества, тютюнев дим, пушеци, замърсяване и окисляване. Тук се изискват специални умения, за да бъде налучкана точната за определени бои и картина химическа смес. В този смисъл всеки художник и произведение са уникални. Целта е да се постигне достатъчна наситеност на разтворителя, за да може да се отстрани мръсотия, боя, нанасяна например в по-късни периоди от други художници или реставратори, без да се навреди на оригиналните слоеве най-отдолу. В този конкретен случай реставрацията се оказа извънредно труден и болезнен процес, тъй като анонимният художник е използвал необичайна комбинация от техники.

Приближи се към платното и последователно ми посочи с пръст сектор, където пластовете боя изглеждаха някак ненужно дебели.

— Ето тук, тук и тук е използвал бои без разтворител, така оцветяването му добива необичайна плътност, както сам виждате. Това наричаме импасто — напластяване на бои, а в нашия случай в създадените микроскопични вдлъбнатини и бразди се е наслоявал прах. Сега той го чисти с ацетон и скалпел.

Показваше ми различни места, а ръцете й артистично танцуваха върху картината, без реално да докосва повърхността й.

— Ето виждате и фината мрежа от пукнатини, този т.нар. мрежов ефект, най-типичен в секторите, където старият пигмент е изсъхнал отдавна и с времето се е напукал. О, да, елате, сега ще ви покажа още нещо.

Пристъпи встрани и се доближи до по-малка картина, на която бе изобразен мъж със сериозно изражение, в хермелинова мантия и черна шапка. Отнякъде се появи секретарката й и също застана зад нас, загледана в произведението, заслушана в думите на шефката си. Очевидно ерудицията на госпожица Стърн намираше добра почва сред подчинените.

— В случай, че не знаете, това е известният алхимик доктор Дий[27]. Каним се да представим картината на търга, заедно с другата картина, върху която сега работи Джеймс. Но момент, нека наглася осветлението.

Отиде при шалтерното табло и загаси силните лампи, за миг останахме в полумрак, в следващата секунда в нашия ъгъл лумна ултравиолетово сияние. Зъбите и очите ни се осветиха в лилаво, но най-чувствителната промяна бе в платната. Повърхността на по-малката творба — ликът на алхимика Дий — се оказа покрита с точици и петънца, сякаш нечия налудничава ръка я бе нарочно напръскала с потопена в нечистотии четка. По-голямата картина обаче бе напълно редовна в това отношение — повърхността й изглеждаше съвсем нормална, само в единия ъгъл имаше особено петно с формата на полумесец — тъкмо върху него се трудеше в момента реставраторът Джеймс.

— Виждате онези петънца върху портрета на Дий, нали? Това е добавъчна боя, всъщност с помощта на ултравиолетовата техника лесно маркираме местата, където предишни реставратори са ретуширали или запълвали повредени сектори — продължи Стърн. — Можете да опитате този експеримент в почти всяка голяма световна галерия, неизменно ще откриете същото състояние на нещата при повечето от изложените творби. Консервирането на големите произведения на изкуството е процес постоянен и така е било от много години насам.

Върна се при таблото и отново включи нормалното осветление.

— Знаете ли, г-н Паркър, какво значи спяща картина? Това е наше професионално арго, така наричаме предмети на изкуството, чиято реална стойност не е установена от тръжната фирма и на съответната продажба и, да речем, тя попада в ръцете на купувач, който впоследствие разпознава истинската й ценност. Ето там — картината с бойното поле, тя е от този вид. На нея попаднахме на провинциална разпродажба в Съмърсет, Англия, купихме я за около хиляда долара. Ясно е, че досега не е била реставрирана, независимо от факта, че изглежда в много добро състояние, като, разбира се, изключим нормалния процес на стареене. И все пак в нея има един скрит елемент — намира се в долния десен ъгъл, веднага се забелязва с ултравиолетовата техника. Именно там, където говорихме за ненормално количество пренаслоена боя. В оригиналния й вид някои сектори са били замазани доста грубо, както би могло да се види, с цел прикриване на определени детайли. Разкрихме ги сравнително леко. Но това, което виждате в момента, е втората част или ниво на реставрация. Сега отстъпете, моля ви, малко назад и се опитайте да видите картината с нови очи. По нов начин, така да се каже.

Сега наистина забелязах нещо, което преди не ми бе направило впечатление: нарисуваните в долния десен ъгъл тела на монаси, почти всичките облечени в бяло — обесени, висят страшно от стената на манастир. Под краката им, досущ готова за подпалване клада, са наредени човешки кости. От челото на единия монах стърчи забита стрела. Отпред, на гърдите на всички раса с червено, може би кръв, е белязан двузъбец. Група конници галопира встрани, сякаш току-що напуска мястото на извършеното гнусно дело. Отпред язди висок, окован в черна броня брадат предводител, а в дясното му око бяла резка. От седлата на воините висят човешки глави и части от тела, на челата си конете носят черни рогове, същински шишове.

Макар и черният конник да е лидерът, то вниманието на всеки заинтересован наблюдател би било тутакси привлечено от друга една фигура. Тя върви пеша, край коня на своя командир, в дясната си ръка държи окървавен меч. Това е неимоверно дебел мъж, уродлив, с увиснали тлъсти телеса, гушата му подпухнала, цялата на морави буци, обезформено грозна. Носи ризница от зле съединени кожени, всъщност гьонени плочи, но и те не могат да прикрият огромното му шкембе. Краката му се превиват от огромната тежест на подпухналото тяло отгоре. Устата му е окървавена, хранил се е с мъртва човешка плът. В лявата си ръка издига флаг със символа на двузъбеца.

— Този елемент защо е бил скрит? — запитах аз.

— Той отразява резултата от погрома в манастира на Седлиц — отвърна Стърн и ме изгледа.

— Отначало убийствата на монаси по време на официално примирие били приписани на Ян Жижка и неговите хусити, но за мен тази картина е много по-близо до истината. Тя внушава, че погромът е работа на наемници, действащи непосредствено в следвоенно време, предвождани от тези двамата. По-късно намерени документи, включително и записани разкази на очевидци, на практика подкрепят версията на този художник и неговото претворяване на събитията.

С показалеца на дясната си ръка Стърн показа брадатия конник в черната броня и гротескната фигура до коня му.

— Ето този — рече тя, посочвайки дебелия мъж — е безименен. Никъде не е записано прозвище, прякор или нещо друго. Лидерът е известен само с думата „Предводителят“, но ако разгледаме по-внимателно митовете около Седлиц, ще се досетим, че всъщност той е Асмодей, първият Черен ангел. Според сказанията и апокрифите след прогонването от Небето Асмодей е отбягван и изолиран дори и от събратята си паднали ангели. Понеже носел в очите си Божия лик, останал там запечатан завинаги, бидейки съзрян в последния миг, когато бунтовните ангели били низвергнати. В отчаяние и самота Асмодей се разкъсва на две, за да има дружина в странстванията си по пустия свят и на тази част от себе си той дава името Имодей, а оттук нататък се отнася към него както с брат. С времето скитането им дотяга, тогава те слизат в Бездната, някъде недалеч от самия Седлиц, където заспиват дълбок сън. По-късно хората създават сребърните мини в този район и неволно ги разбуждат, без да знаят за съществуванието им. Светът над тях е разкъсван от войни и те умело се намесват в човешките конфликти, манипулират ги, настройват едната срещу другата страна, използват користолюбиви и алчни хора за свои цели. В един сблъсък с монаха Ердрик Имодей е повален във вана с разтопено сребро, по този начин окован в сребърна статуя и заловен. Асмодей започва да го търси, но монасите го скриват добре, а когато накрая той се добира до манастира им, те тайно изнасят статуята. Асмодей разгромява манастира, избива обитателите му и продължава търсенето. Според легендата за Вярващите то продължава и до ден-днешен. Ето, сега вече и вие знаете тази история, г-н Паркър. Истинската им цел сега е да съберат в едно двете части на падналия ангел или, с други думи, да обединят Черните ангели. Това е разказ за чудодейно апокрифно тайнство. Планирам да увелича продажната цена с още двайсет на сто заради нея. В края на краищата, изглежда, единствено аз ще спечеля от историята на Черните ангели.

У дома се прибрах преди полунощ. Къщата бе тъмна, някак няма. Качих се на горния етаж, намерих Рейчъл заспала. Не я събудих. Тъкмо се канех да надникна при Сам, когато на вратата се появи Джоун, майката на Рейчъл, и поставила пръст на устните си, ми даде знак да слезем долу.

— Ще пийнеш ли чашка кафе? — попита ме в кухнята.

— Добре, едно кафенце няма да е лошо.

Затопли вода, извади смляното кафе от хладилника. Докато го приготвяше, мълчахме и двамата. Усещах, че не ми е работа да започвам с нея какъвто и да е разговор, на каквато и да е тема.

Джоун постави на масата пред мен голяма чаша с ухаещо кафе, своята стисна между двете си длани.

— Снощи имахме проблем — рече тя, без да ме гледа, докато говореше.

— Какъв беше той?

— Някой си се опита да влезе в къщата през прозореца на Сам.

— Крадец ли?

— Не знаем. Полицията, изглежда, така смята, но Рейчъл и аз… е, не сме никак убедени, че е било така.

— Защо?

— Първо не се включиха сензорите за движение. После се оказа, че не са повредени, нито изключени, затова не можем да разберем как са се добрали до къщата, без да заработи алармата. И това, което ще ти кажа, може би звучи налудничаво, но изглежда, че онези са лазили по стената нагоре. Чухме единия да се движи по външната стена точно зад леглото на Рейчъл. Друг имаше на покрива, а когато Рейчъл изтича в детската стая, там тя в самия прозорец зърнала женско лице, обаче с главата надолу. Така поне ми каза. Тогава стреляла в прозореца и…

— Тя какво?

— Аз бях извела Сам от стаята, а Рейчъл натисна паникбутона. Имаше пистолет, стреляла в прозореца и той се пръснал, аз с детето бях в банята. Днеска сложихме нов прозорец.

Все едно нещо ме бодна право в сърцето. Закрих лице с длани, замълчах потресен. Усетих допир по дясната ръка и Джоун я пое в двете свои.

— Нека да ти кажа нещо — кротко заговори тя. — Зная как се получава понякога — все едно Франк и аз сме ти чужди, прекалено сме строги спрямо теб. Зная също, че с Франк сте стигали и до по-остри приказки, че не се погаждате. Но разбери, ние много обичаме Рейчъл и Сам. Знаем, че и ти ги обичаш също, че Рейчъл много държи на теб… тя те обича повече от всеки друг мъж в живота си и това е самата истина. Само че тези чувства към теб й струват ужасно много. В миналото са я излагали на ужасни рискове, а ето и днес също… И я боли, боли я много.

Понечих да отговоря, гласът ми засече. Отпих глътка кафе, опитах пак, не се получи.

— Зная, че Рейчъл ти е разказвала за Къртис — обади се Джоун.

— Да — този път успях да отвърна. — Стори ми се свестен човек.

Джоун се усмихна на оценката.

— Като хлапак беше ужасно буен — продължи тя. — Но когато порасна, вместо да се укроти, стана още по-необуздан. На двайсетина години имаше приятелка на име Джъстин и направо я подлудяваше. Момичето си бе далеч по-кротко от него и макар че Къртис я обожаваше и се грижеше за нея, понякога то се плашеше от действията му. И един ден го остави. А той не можа да разбере защо, налагаше се да седнем двамата и аз да му обяснявам, че младите хора поначало са склонни към щуротии и че това си е в рамките на нормалното. Можеш да полудуваш на млади години, но все пак идва време, когато е нужно да помъдрееш и да се укротиш. Да започнеш да се държиш като възрастен, отговорно. Това не значи цял живот да носиш официален костюм и вратовръзка и да говориш тихо или да не се осмеляваш да поотпуснеш отвреме-навреме, нали? Но в същото време трябва да си научиш урока: човешките отношения си имат цена — дай, за да получиш. Понякога може да се получи да дадеш повече, отколкото сетне да получиш, но това е жертва, каквато всички ние сме правили. Друг път става обратното, съответно си получаваш възнаграждението. Така е в живота. И му казах, значи, че ако той не е готов да направи тази жертва, тоест да вземе и да порасне, значи тогава трябва да се примири със загубата на любимата и да приеме факта, че тя не е за него или по-скоро обратното — той не е за нея. Е, изглежда ме разбра. Отне му известно време, но промяна имаше. В сърцето си беше все същият младеж, разбира се, и буйният нрав така и не го напусна, но съумяваше да го контролира. Така както човек може да обучи кон — да владее голямата му физическа сила и да насочва енергията му. В по-късни години стана полицай и беше добър, съвестен служител. И струва ми се, че след смъртта му светът някак обедня, да не говорим за множеството сърца, които все още скърбят за него.

Помълча и продължи:

— Аз съм си мислила, че никога повече няма да водя подобен разговор с мъж. Признавам също, че обстоятелствата не са същите. Зная, че си преминал през страшни изпитания, мога да си представя донякъде и болката ти. Но нека да ти кажа как аз виждам нещата: длъжен си да избираш между живота, който ти се предлага тук — с жена и дете, може би по-късно официален брак и евентуално още деца, — и този другия живот, който водиш. Ако заради него, не дай Боже, ти се случи нещо, тогава насилието ще отнеме на Рейчъл и втория мъж, когото е обичала така много, и сигурно ще я унищожи. Обаче представи си обратното — че в резултат на твои деяния нещо се случи на Рейчъл или на Сам, или и на двете, тогава всички, които ги обичат, ще бъдат съкрушени жестоко, а от всички тях ти ще страдаш най-страшно. Защото не вярвам, че ще успееш да оцелееш след втора загуба на най-любимите хора. Никой не би успял.

Ти си добър човек. Мисля си, че разбирам какво те движи: опитваш се да намериш справедливост за хора слаби, без закрила, хора унижени и оскърбени, жестоко наранени, дори унищожени. В това има нещо много благородно, но аз не мисля, че благородството е твоят истински мотив. Иначе наистина правиш големи жертви, но те не са точни. Опитваш се да коригираш неща, които са необратими, не можеш ги върна назад. Обвиняваш себе си за това, че си допуснал те да се случат, макар че никога не си имал истинската сила да ги спреш. Според мен дошъл е моментът, когато трябва да престанеш да се самообвиняваш. Да престанеш да се опитваш да променяш миналото. То е, образно казано, вода отвъд моста, твърд факт, който трябва да приемеш, колкото и да ти е трудно. В замяна сега ти е дадена нова надежда. Не я оставяй да ти се изплъзне, не позволявай никому да ти я отнеме.

Джоун се изправи, изсипа остатъка от кафето си в мивката, изплакна чашата и я постави в миялнята.

— Мисля, че Рейчъл и Сам трябва да ни погостуват за известно време — рече тя. — Защото ти се нуждаеш от време да свършиш започнатото този път. И сетне да помислиш сериозно. Виж, не се опитвам да застана между тях и теб. Никой от нашето семейство не го желае. Ако случаят бе такъв, никога нямаше да водя този разговор с теб. Обаче Рейчъл е уплашена и в този миг направо нещастна. И да не забравяме, че все пак е раждала неотдавна с всичките психически и физически аспекти, които носи този факт. Тя има нужда да промени средата за малко време, да бъде с хора, които също обича, а тези хора да бъдат с нея абсолютно постоянно.

— Разбирам — рекох, какво друго можех да направя.

Джоун постави ръка на рамото ми, сетне се наведе и леко ме целуна по челото.

— Дъщеря ми те обича много, аз самата уважавам преценките й повече, отколкото на всеки друг, когото познавам. В теб тя вижда и разпознава нещо. Може би и аз започвам да го виждам. Не забравяй това. Забравиш ли го, всичко е загубено.

Черният ангел върви, облян е от лунна светлина. Край него се нижат туристи, местни хора, магазини, художнически галерии, ресторанти. Мирише на кафе и бензин, далечни камбани известяват смяната на часа. Гледа лицата в тълпата, винаги търси онези, които би могъл да разпознае, очаква да срещне очи, които да се задържат върху му за по-дълго време.

Оставил е Брайтуел в офиса сред сенките и старинните вещи. Върви и в съзнанието си повтаря състоялия се преди малко разговор. Усмихва се далечно, може би и не го осъзнава, а минаващите наоколо влюбени двойки отвръщат на усмивката му с разбиране. Може би преживява спомена за неотдавнашна целувка или прегръдка на раздяла? Но това е тайна, съкровена за Ангела: винаги би могъл да прикрие и най-скверната мисъл зад прекрасни жестове, думи, цветове, защото иначе кой би се наел да го следва?

Отново се връща мислено към състоялата се среща, на нея Брайтуел не се е усмихвал нито веднъж.

— Той беше това, той — упорито повтаря уродливо пълният мъж.

— Прибързани заключения, стряскат те сенките — отвръща Черният ангел.

Тогава Брайтуел изважда сноп листа изпод якето и ги поставя на бюрото пред Ангела — принтирани, преснимани материали, статии. Другият ги прелиства бавно, четейки големите заглавия, тук-там и началото на някоя вестникарска информация. Постепенно интересът му расте, накрая се навежда над тях, хвърля дълга сянка, тя се разкривява и пада върху думи и снимки. Дългите, тънки пръсти шарят върху имена и места от приключили случаи. Загадки разкрити, имена на станали известни места, действащи лица убити: Харон, Пъд, Чарлстън, Фокнър, Ийгъл Лейк, Китим[28].

Китим. Хм.

— Може да е и съвпадение — тихо казва Ангелът, но в думите му не звучи сигурност.

По-скоро говори наслуки, не и на базата на истината.

— Толкова много съвпадения, а? — подхвърля Брайтуел — Не ми се вярва. Той върви по нашите стъпки, сякаш нещо именно в нас го привлича, сякаш ни дебне.

— Не е възможно. Не може да съзнава истинската си природа.

— Ние всички осъзнаваме природата си — възразява Брайтуел.

Ангелът се взира в Брайтуеловите очи и в тях съзира гняв, любопитство и силно желание за мъст.

Страх? Има ли страх или не? Да, може би има. Мъничко.

— Грешка е било да се ходи в неговата къща — отсича Ангелът.

— Хрумна ми, че с детето можем да го примамим сам да дойде при нас.

Черният ангел отново се взира в лицето на другия. Не, помисли той, не да го примамим да дойде, ти си искал детето за друго. Винаги те е движила тази неукротима страст да причиняваш болка на земните. И ще дойде миг, именно тя ще те доведе до края и унищожи.

— Не внимаваш в думите ми — изрича на глас. — Многократно те предупреждавах да не привличаш вниманието към нас. Особено в този най-важен етап на делото.

Брайтуел отваря уста да протестира, но Ангелът е станал, облича закачената на старинната закачалка дреха.

— Ще изляза за малко. Остани тук. Отдъхни и мисли. Скоро се връщам.

И ето го сега, върви по улиците, видим и същевременно невидим, неразгадан и страшен, същинско раково образувание в плътта на човечеството. Върви, а тази странна усмивка заиграва на лицето му, сетне чезне, умира и пак се ражда. Секунда-две, плъзва се по чертите, до очите не стига.

След около едночасова разходка се връща в офиса, където Брайтуел търпеливо изчаква, седнал на стол в сенките, далеч от светлината.

— Добре, срещни се с него, щом смяташ, че това би могло да потвърди тезата ти — заявява Ангелът. — Но може и да я елиминира.

— Мога ли да го притисна със сила и болка? — веднага пита Брайтуел.

— Ако се налага.

Няма нужда да задава въпрос за най-тежката мярка, той си остава недоизречен, би бил безсмислен. Унищожение не бива да има и няма да има. Защото то би го освободило и тогава сигурно никога повече няма да го намерят.

Сам лежеше будна на легълцето. Пристъпих към нея, но тя не ми обърна внимание. Очичките й бяха вперени замечтано в нещо над нас, нещо неуловимо за мен. Мъничките ръчички махаха във въздуха възторжено и тя се усмихваше блажено или на мен така ми се струваше. И друг път я бях виждал в подобно състояние, в мигове, когато надвесени с Рейчъл над нея, сме й предлагали играчка или някоя любима вещ. Пристъпих още напред, изведнъж усетих мразовита вълна в пространството непосредствено около нея. Сам дори и сега не ме погледна. В същото време се изкикоти, както правят децата, когато им е много приятно.

Протегнах ръка с разперени пръсти към нея. За частица от секундата имах усещането, че нещо веществено се плъзна върху тях. Като фина материя беше — газ или може би мека коприна. Сетне това чувство секна, изчезна и мразът. В същия миг Сам ревна. Взех я на ръце, притиснах я към себе си, но тя не спря да плаче. Усетих движение зад себе си, до мен застана Рейчъл.

— Аз ще я взема — рече тя и протегна ръце към Сам, а в гласа й звучеше раздразнение.

— Няма нужда. И аз мога да я подържа.

— Казах ти, че ще я взема аз — тросна се тя и сега вече в тона й имаше много повече от раздразнение.

Като присъствал на сцени на битово насилие полицай навремето бях чувал този тон. Познат ми беше, и то отлично. Майки, вклещили ръце в деца по абсолютно същия начин. Не пускат, наежени, готови да издерат очите на когото и да е, само за да защитят чадата от насилие или друга заплаха. След скарване или сблъсък със съпруг или приятел, въпреки евентуални извинения и съжаления, дори и в присъствието на полицията. Познавах погледа в очите на поставена в такова положение жена. И ето го сега същия в очите на моята жена. Моята. Няма здравей, няма добре дошъл, просто нищо. Подадох й детето без всякакво по-нататъшно възражение.

— Защо трябваше да я будиш? — сопна се тя отново, вече стиснала Сам в прегръдките си, като я галеше и потупваше по гърба. — Едва съм я приспала, часове ми бяха нужни.

С мъка си намерих гласа си.

— Но тя си беше будна. Аз само влязох да я погледна, пристъпих и…

— Няма значение. Ето — резултатът е вече налице.

Обърна ми гръб. Оставих ги и двете, отидох в банята, там се разсъблякох, сетне си взех дълъг душ. Когато свърших, слязох на долния етаж, намерих долнище от анцуг и тениска. Вмъкнах се в моя офис и изтиках Уолтър от канапето. Тази нощ ще спя на него, казвах си отново и отново. Горе бе тихо — Сам бе спряла да плаче, вероятно бе и заспала. По едно време дочух тихите стъпки на Рейчъл по стълбището. Над нощницата беше облякла роба, иначе беше боса. Облегна се на рамката на отворената врата и се загледа в мен. Отначало не можах да кажа нищо, все едно бях загубил дар слово. Опитам ли да говоря, нещо ме сграбчва за гърлото и гласът ми секва. Искаше ми се да я наругая, да й се развикам. Ужасно ми се искаше и да я прегърна. Да й кажа, че съжалявам, че всичко ще се оправи. А тя също да се притисне в мен и да ми рече същите слова. Макар че сигурно и двамата няма да говорим истината.

— Просто бях изморена — рече тя по едно време. — И изненадана, че си се върнал.

Но на мен ми беше нужно повече. Въпреки всичко, казано от Джоун.

— Ти се държа, сякаш смяташе, че ще я изпусна или ще й направя нещо — отвърнах, напрягайки воля да не повишавам глас. — И това не е за пръв път.

— Не, не, няма такова нещо — рече тя и направи няколко крачки към мен. — Зная, че никога не би могъл да направиш каквото и да е…

Сетне протегна ръка към мен, опитваше се да ме докосне по лицето, но за свой срам аз се отдръпнах. Тя се разплака и това ме шокира, чак сърцето ме заболя.

— Не зная какво става… какво е то — издума тя задавено. — Не съм сигурна как точно да го нарека. Каква е причината? Тя не може… теб те нямаше и нещо се появи. Нещо страшно дойде и аз се уплаших. Разбираш ли? Страх ме е… а най-много мразя да ме е страх. Не съм такава, но ето на — ти ме караш да се държа така!

Ето, започна се. Сега вече почти викаше, лицето й се разкриви в гримаса на крайна обида, гняв и мъка.

— Ти ме караш да чувствам нещата по този начин — и за Сам, и за мен самата, и за теб, да — за теб! Измъкваш се, когато най-много имаме нужда от теб тук. Излагаш се на опасности, рискуваш и за какво? За какво те питам?! Заради непознати, за хора, които дори не си срещал! А аз стоя тук сама. Сам също. Това е твоят живот сега — ние сме твоят живот! Ти си баща, ти си моят мъж. Обичам те, ето на, Бог ми е свидетел! Много те обичам, наистина, сигурно те обичам прекалено много и затова страдам… обаче ти не можеш да продължаваш да се държиш по този начин с нас! Трябва да вземеш решение, защото повече не издържам така. Няма да мога да изкарам следващата година по същия начин. И няма да стане, да ти е ясно! Знаеш ли какво направих? Знаеш ли какво ме принуди да направя твоето отсъствие, твоята вечна работа? Изцапала съм си ръцете с кръв! Да, на човешка кръв миришат! Поглеждам от прозореца и виждам къде съм я проляла. Всеки ден гледам онези дървета и преживявам онова, което стана тук. То се връща при мен, в мен. Човек сигурно съм убила, за да си защитя детето, а снощи бях готова отново да го направя! И го сънувам това нещо, знаеш ли? Отнемам му живота там в тресавището… и пет пари не давам, дори съм щастлива. Удрям го отново и отново и ми се иска да го удрям така до безкрая. На парченца ми се иска да го разкъсам, а той да страда безмерно. Всяка секунда да умира пак и пак и да го боли вечно! Виждам кръвта във водата, виждам как потъва и се дави и се радвам, разбираш ли? Зная какво иска да стори и на мен, и на детето ми и няма да му позволя да го направи, майната му! Ненавиждах го това шибано копеле, и теб те мразех, дето ме принуди да сторя онова, дето направих. Дето ме постави на своето място, твоята работа да върша! Мразех те! Виж само на какво съм се превърнала заради теб!

След истеричните нотки гласът й внезапно стихна и тя се свлече на пода. Устата й се отвори широко, сякаш се давеше за въздух, прехапваше устни, а сълзите й струяха по бузите в нестихваща, мъчителна агония.

— Мразех те — повтори тя. — Разбираш ли? Не мога така… не мога да те мразя…

Думите секнаха, сега от устата й излизаха само звуци нечленоразделни, звуци без смисъл. Чух, че Сам се разплака, но не можех да отида при нея. Единственото, което успявах, бе да прегръщам Рейчъл, да й шепна успокоителни думи и да я целувам. Опитвах се да заглуша болката й и накрая завършихме легнали на пода, притиснати един в друг. Беше ме прегърнала през врата, притиснала устни в него. И двамата се опитвахме с все сила да задържим, да запазим онова, което губехме именно поради това, че сме се обвързали един с друг.

Същата нощ спахме заедно. На сутринта тя събра разни неща в две чанти, настани Сам в детското столче на задната седалка в колата на Джоун и се приготви да отпътува. Седях до автомобила, мълчах.

— Пак ще говорим — рекох по едно време.

— Да.

Целунах я по устата. Тя ме прегърна през врата, пръстите й погалиха косата на тила ми. Потрепнаха още няколко секунди там, после тя оттегли ръце, но ароматът на парфюма й остана край мен дори и когато колата бавно се стопи в далечината. Остана при мен и когато дойде дъждът, и когато слънцето угасна и падна мракът, а звездите обсипаха свода небесен, досущ скъпоценни искрици в очите на видяна в мечтите жена, образ далечен, полузабравен.

А в пустия дом полази хлад, настани се и остана, но когато заспивах, един познат глас ми зашепна:

Казвах ли ти, че ще си отиде? Само ние ще бъдем винаги с теб…

Усетих по кожата нежен допир, а парфюмът на Рейчъл отстъпи място на друго — сега миришеше на земя и кръв.

В Ню Йорк младата проститутка на име Елън се събуди в леглото на Джи Мак и усети нечия ръка върху устата си. Опита се да я отблъсне и да се бори, но в следващия миг почувства студеното дуло на пистолет, допрян в бузата й.

— Затваряй очи — заповяда й мъжки глас. — Затваряй очи и мълчи!

Познаваше го отнякъде този глас, сигурна бе в това. Само че откъде? Във всеки случай изпълни нареждането. Ръката остана върху устата й, но дулото се махна. До себе си усети размърдването на Джи Мак, събуждаше се. Болкоуспокояващите го приспиваха и замайваха, затова и мъчно се будеше. Вземаше ги вечер преди лягане, ефектът им минаваше някъде през нощта, тогава се събуждаше и гълташе още.

— К'во става? — прошепна Джи Мак, все още замаян.

Тя чу още няколко произнесени думи, след това и звук като от падането на книга на пода. Нещо мокро обля лицето й. Тогава и ръката се махна от устата й.

— Дръж си очите затворени — нареди същият глас.

Тя остана да лежи със затворени очи, напрегнала мускулите на веждите, докато не се увери, че онзи човек е напуснал апартамента. Когато ги отвори, видя кървава дупка в челото на Джи Мак, а възглавниците бяха подгизнали от кръвта му.

Глава шестнайсета

Без Рейчъл и Сам около мен сякаш в черна дупка попаднах. Не помня добре първите двайсет и четири часа след заминаването им. Спях, хранех се механично и по малко, на телефона не отговарях. По едно време ми хрумна да се напия, но бях потънал в такова самоомерзение, че просто не посмях да направя и тази стъпка. Телефонът звънеше, понякога ми оставяха и съобщения, но не бяха особено важни, а накрая дори престанах да ги изслушвам. Опитвах да гледам телевизия, преглеждах стари вестници, но ми бе трудно да се концентрирам, разпиляваше се вниманието ми. Опитвах се да прогоня мислите за Алис, за Луис и Марта далеч от себе си. Вече не желаех да съм част от тях.

Така часовете се точеха един подир друг мъчително бавно, а в мен се обади една позната, напомняща кървяща язва болка. Лежах свит на кравай на канапето, притиснал колене към гърдите си, от време на време потръпвах спазматично в тон с нападащата и отстъпваща на пресекулки агония. Струваше ми се, че от горния етаж дочувам гласове и стъпки на жена и дете — майка и дъщеря. По едно време събрах сили, станах и отидох да проверя, но нямаше никой. От килера бе паднала кърпа, вратата зееше отворена, виждаше се дъската за гладене. Не помнех дали аз съм я оставил отворена по този начин. Всяка втора минута ме налитаха мисли да се обадя на Рейчъл, но ръката ми така и не се вдигна към телефонната слушалка. Знаех си, че нищо няма да излезе, дори и да го направя. Какво ще й кажа? Какво мога да й обещая, без в себе си да се съмнявам още в същия миг, че ще съумея да изпълня обещанията си?

А думите на Джоун звучаха в съзнанието ми отново и отново. Веднъж вече бях загубил толкова много: втора подобна загуба би била непоносима и вероятно би ме убила. И в непознатата за мен, странна и враждебна тишина в къщата отново усетих, че губя представа за времето: минало и настояще се размазаха и сляха, рухнаха бентовете, които бях изградил с вяра между онова, което е било, и другото, което би могло да бъде, пропуснаха мъчителни спомени в новия ми живот. Чувах гласове, които осмиваха надеждите, че миналото може наистина да бъде погребано.

Всъщност тях ги отприщи тишината, заедно с някакво чувство за екзистенциална летаргия, за прекъснато кратко съществувание. Дрехи на Рейчъл все така си висяха в шкафовете, не ги бе взела всичките, а на нощната масичка стоеше нейна козметика. Балсамът й бе на поличката в банята. На плочките пред мивката във формата на въпросителна се виеха няколко косъма от буйната й и дълга червена коса. Леглото миришеше на нея, отпечатък от главата й бе останал и върху възглавницата на кушетката пред прозореца на спалнята, където обичаше да се изтяга и чете. Под леглото намерих бялата й панделка, а под радиатора — случайно търкулнала се обица. На мивката имаше неизмита кафена чашка с отпечатък от начервените й устни. В хладилника открих преполовено блокче шоколад — нейно беше, от любимата й марка.

Детското легълце на Сам си бе на мястото по средата на стаята й, защото се бе оказало, че Джоун пази старите детски легла на тавана в техния дом. Естествено, че беше по-лесно да се свали едното от там, отколкото да се разглобява тукашното и да се пренася с кола чак до Върмонт. Мисля си също, че на Рейчъл не й се е искало да изнася детското легло от нашия дом. Много добре си е давала сметка какво би означавал за мен този жест — неизбежни мисли за необратимост на заминаването им. Край леглото и стената бяха оставени и повечето от играчките на дъщеря ми, търкаляха се и дрешки. Събрах последните и ги отнесох в коша за пране, решавайки по-късно лично да ги изпера. Докоснах възглавничката и дюшечето с пръсти, сетне ги подуших — усетих типичната бебешка миризма, по същия начин някога миришеше и Дженифър.

И ето, нападат ме спомените: виждал съм подобни неща и в миналото, само че обстоятелствата са много по-жестоко трагични — цепнатините между дъските на пода са пълни с кръв, много кръв. По легълцето се валят дрехи, върху детския стол седи кукла. На масата има чашка с кафе, изпита наполовина, в съседство — стъклена чаша с остатъци от мляко. Животът в къщата е спрял сякаш само за миг, но всъщност не е така. Виждам оставена четка за коса с косми по нея, козметика, гребен и четки, червило… изглежда, че хората са излезли за мъничко, а сетне ще се върнат и всеки ще си довърши започнатото. Кафето ще бъде допито, косата вчесана, куклата ще бъде прибрана или положена да спи заедно с детето. Битието ще продължи и ще ми позволи да заема своето място в него, да живеем заедно, да се обичаме много и заедно да ни дойде краят. И няма да ме оставят сам да страдам и тъгувам за тях.

Въпреки всичко така бе станало, а болката и страданието се бяха превърнали в единствен мой спътник и така продължи извънредно дълго време, докато накрая нещо от тях се върна… върнаха се родени от агонията ми фантазии. Две сенки, които бяха почти моята съпруга и дъщеря.

Почти.

Сега се намирах в друга къща и отново около себе си усещах повеи от нечий живот, ехо от дела недовършени, думи недоизказани. Само че субектите на тези възпоминания съществуваха нейде далече, на други места, на други нива. Тук по пода кръв нямаше, може би не още. Тук окончателността не си бе казала думата, само животът бе застинал за миг, колкото да си поемем дъх. И да преосмислим нещата. Преоценка да направим може би. И всичко би могло да продължи, може би не тук, а някъде далеч от този дом, някъде, където ще има сигурност.

И ето, светлината бавно гасне, отвън загърмява. Руква пороен дъжд, нощта захлупва земята като тъмен саван. Полудочути гласове шепнат в мрака, докосват ме невидими пръсти. В косата си усещам пръст, в носа — кръв.

ние оставаме

при теб

винаги ще бъдем

Събуди ме звънът на телефона. Изчаках да се включи телефонният секретар. Обади се мъжки глас, звучеше ми познато, не можех със сигурност да си спомня кой беше. Оставих касетката да се върти — нека го запише.

По-късно, след като се изкъпах и облякох, изведох Уолтър на разходка. Ходихме чак до Фери Бийч, там го пуснах да поиграе на пясъка на воля, да се порадва на водата. От мястото, където бяхме, се виждаха сградите на пожарната команда в Скарбъро. Пред клетките стояха мъже с маркучи, миеха служебните коли. Есенното слънце пробиваше през облаците от време на време, под икономичните му лъчи водата се превръщаше в сребристи струи, преди да паднат на земята и да попият там, капчиците се разпръсваха на всички страни, блестейки като скъпоценни камъчета. В ранните дни на пожарната, горяло ли някъде, главната работа по гасенето я вършели доброволци. Събирали ги със силни удари на стоманени прътове по окачени на метална жица парчета от жп релси. На Плезънт Хил все още се намира една такава система за противопожарна тревога, точно пред клетките на депо N° 3. Някъде към края на 1940 г. жена на име Елизабет Либи заедно с дъщеря си Шърли поели службата на противопожарни диспечери от магазина си на „Блак Пойнт Роуд“, където работели и живеели. Обади ли им се някой със сигнал за пожар, те включвали алармената си система марка „Геймуел“, а тя на свой ред задействала система от разположени по депата със специализираните коли сирени. Двете жени били на практика дежурни — противопожарна охрана по двайсет и четири часа на ден, седем дни на седмицата, а през първите 11 години служба отсъствали в отпуска заедно само два пъти, и то не за дълго време.

Сред най-ранните ми спомени като хлапак в Скарбъро е церемония през 1971 г., на която старият кмет Клейтън Ъркуарт награди Елизабет Либи с мемориална почетна значка за дълга служба. Дядо ми също беше доброволен огнеборец, винаги помагаше, когато имаше нужда да се гаси нещо. Баба пък бе член на подвижната кухня, действала по време на големи пожари и по-продължителни бедствия, обслужвайки с храна и напитки огнеборци и спасителни екипи. Затова и двамата присъстваха на церемонията, бяха завели и мен. Елизабет Либи бе чудесен човек — помня как винаги ме черпеше с бонбони, когато минавахме покрай магазина й. На онова тържество носеше бяла рокля със закачено на нея цвете и големи рогови очила с рамки във формата на криле. Полуразплакана от умиление, попиваше сълзите си с носната кърпичка, докато редица познавали я години наред хора говореха за нея най-прекрасни неща.

По-късно се разходих до гробището. Завързах Уолтър за металната решетка на портите и закрачих пеша към гробовете на дядо и баба. Баба почина доста по-рано от дядо и за нея спомените ми са доста избледнели, пък и значително по-малко на брой. Един от тях с по-ясна картина в паметта ми е именно награждаването на Елизабет Либи.

Сам бях погребал дядо. Взех лопатата, след като дошлите на погребението опечалени си тръгнаха, и бавно затрупах ковчега с изкопаната пръст. Денят беше горещ, бях свалил и закачил сакото на съседен надгробен камък. Имам мъглив спомен, че докато работех, съм говорил с него, но не помня какво съм казвал. Сигурно съм дърдорел обичайните хлапашки приказки, тъй като за дядовците мъжете си остават завинаги момчета. Навремето дядо бе работил като полицай и заместник-шериф, но един тежък случай му се бе отразил недобре. По особен начин го бе обсебил, в кръвта му бе влязъл и може би го бе отровил. И в съзнанието му се бе настанил, за да го мъчи непрестанно, затова и в разсъжденията си покой не намираше, а те се въртяха постоянно в един омагьосан кръг, който бавно го убиваше. В края на краищата се бе паднало на мен да разкъсам кръга и да унищожа демона, който измъчваше дядо в мислите му. Всъщност това бе заплетен случай с жестоки убийства и аз го бях разнищил до края. И до ден-днешен се питам дали при смъртта си той се отърва от тази си агония, или я отнесе и в Отвъдното? Дали последното издихание му донесе покой и заглуши шепнещите в съзнанието му гласове? Или мирът в душата му настъпи по-късно, когато същото онова момче, което бе друсал на коленете си, вече мъж, падна ранен, но успя да сложи край на един древен ужас[29]?

Огледах гроба, изскубнах няколко плевела тук и там. Лесно ги изкорених, така и се полагаше. Дядо ме беше учил и на това — да разграничавам растения от плевели: истинското цвете има дълбоки корени, фалшивите виреят на плитко. Помнех почти всичко, което ми бе казвал — той говореше, аз се стараех да попивам словата и философията му. Подреждах ги в младата си памет, честно да си кажа, отчасти и заради това, че обичаше да ме препитва, а беше срамно да не мога да отговоря и издържа тези своего рода житейски изпити.

— Знаеш ли, очите ти изглеждат много стари — беше ми казвал понякога, загледан в тях. — Съответно би трябвало да имаш нещо от опита на един доста стар човек…

Но постепенно отслабваше, жизнената му енергия го напускаше, започна да му изневерява и паметта. Нападна го и онази проклета болест, Алцхаймеровата. Полека-лека и безмилостно му отнемаше всичко, което е ценно в един човек, разпадаше личността и интелекта му. И затова на мен се падна да му повтарям същите неща, на които ме бе учил навремето, и така някак неусетно от ученик се бях превърнах в учител на дядо си.

Истинското цвете има дълбоки корени, фалшивите виреят на плитко.

Малко преди да почине, болестта го отпусна, това беше, разбира се, явление изключително временно. Но неща, които иначе изглеждаха завинаги загубени за него, се върнаха обратно в съзнанието му. Помнеше съпругата си и брака си, дъщерята, която им се бе родила. Помнеше сватби и разводи, кръщенета и погребения, имената на колеги, които много преди него бяха поели пътя на последната тъмна нощ без надежда за утринно зарево. Говореше като картечница, изстрелваше безспирни спомени и някак успя да изживее словесно целия си активен живот в продължение на няколко часа.

Сетне всичко това отново изчезна и той потъна в безпаметен, безличен мрак, сякаш потокът кратко възстановени факти от живота му бе отнесъл и последните му характерни качества, оставяйки само една празна кухина с белезникави прозорци. Те отразяваха всичко, но не излъчваха нищо, защо нямаше какво да излъчат.

Все пак в последните мигове на яснота той ме хвана за ръката, а очите му заблестяха с особена светлина, нетипична за него. Сами бяхме, и двамата усещахме, че сетният му час не е далеч, че неговото слънце залязва.

— Виж, баща ти… — рече той. — … ти не си като него, да знаеш, различен си. Всички семейства носят своя кръст, своето бреме, своята загубена душа. Майка ми беше тъжна жена, баща ми така и не успя да я направи щастлива. Не беше негова грешката, не беше и нейна. Такава си беше тя, просто такава, но хората в онези години не можеха да го разберат. Болест някаква я мъчеше и я довърши, също както ракът изяде майка ти. И в твоя баща имаше нещо подобно — болест ли да го нарека или нещо нездраво, сам не зная. Може би именно то бе привлякло майка ти към него — защото й е говорело за онова, което е мъчело нея самата. Въпреки, че тя невинаги искаше да чуе онова, което то й казваше.

Много пъти съм се опитвал да си припомня татко, но годините минаваха и все по-трудно бе да извадя от паметта си някакъв достатъчно ясен образ. Опитвах ли се да си го представя като външност, все някаква сянка падаше върху лицето му или чертите му бяха разлети и неясни. Беше полицай, самоуби се със собствения си пистолет. Казваха, че го е направил, защото не можел повече да живее с делата си. Разказваха ми също, че убил момче и момиче, след като му се сторило, че момчето вади пистолет от вътрешния си джоб. Никой обаче не можеше или не искаше да обясни защо пък е убил и момичето. Тогава сам си казвах, че сигурно обяснение наистина няма или пък то е неадекватно на случилото се.

— Аз така и не стигнах до мига да го запитам защо го е направил, но ми се струваше, че поне малко разбирам случилото се — каза ми дядо. — Виждаш ли, и в мен има частица от същата тази тъга, има нещичко и в теб, макар и не точно същото. Цял живот съм се борил против нея. Не се оставих да ме разсипе по онзи начин, по който разсипа майка ми. И ти така трябва да постъпиш — да не й позволиш да те победи.

И стисна ръката ми още по-силно. Сетне по лицето му се изписа внезапно объркване. Млъкна и присви очи — видимо се опитваше отчаяно да си спомни какво е искал да каже.

— Онази тъга — обадих се аз в желание да му подскажа. — Говореше за тъгата във всички нас.

Сега лицето му се отпусна. Видях, че от дясното му око се отрони сълза, плъзна се по бузата надолу.

— При теб е по-различно — продължи той. — По-трудно е, част от нея идва не отвътре, а отвън, от друго място. Не ние сме ти я предали с кръвта си. Ти сам си я носиш. Тя е част от теб, част от природата ти. Тя е стара и…

Изскърца със зъби и цялото му тяло се разтресе, сякаш се бори за още малко яснота на ума.

— Те имат имена.

Тези думи излязоха с особена сила. Сякаш някой ги изхвърли от системата му, отряза ги и запокити като тумори.

— Те всички имат имена — повтори той и гласът му сега бе съвсем различен, не беше неговият.

Груб някак, изпълнен с жестокост и отчаяна омраза. За миг човекът на леглото се промени, нещо го трансформира в друго същество. Вече не беше моят дядо, а нещо много по-различно и страшно. Нещо от друг свят, овладяло болестта и западащия му дух, заредило го с друга енергия, за да може поне за кратко да направи връзка с друго измерение или пространство, до което иначе достъп няма.

— Всички те, те имат имена и те са тук. Винаги са били тук. Те обичат болката, нещастието и страданието и винаги търсят, винаги виждат…

И ще те намерят, защото и ти носиш същото в себе си… ще трябва да се бориш с него. Не можеш да бъдеш като тях, но си им нужен. Винаги са те търсили.

И в същия този миг се надигна от постелята, сетне падна назад напълно омаломощен. Пусна ръката ми, а по кожата ми имаше дълбоки отпечатъци от пръстите му.

— Те имат имена… — прошепна за последен път и болестта отново го надви, променяйки го, както разляното мастило променя водата, в която попада, отнемайки му спомените отново, захвърляйки го в мрака.

— Те имат имена…

Позареден с енергия, пуснах Уолтър да потича в двора и седнах да прослушам телефонните съобщения. Разходката ме бе ободрила, опреснила съзнанието ми, прекараното на гроба време ми бе донесло някакъв особен мир, а в същото време ми бе дало отговор на нещо — защо думите на Недо относно Вярващите ми се бяха сторили познати. Защото ги бях чувал от дядовите уста при онези особени обстоятелства. Усещах облекчение още може би и поради факта, че бях стигнал до някакво решение и оттук нататък нямаше нужда да агонизирам и страдам.

От Рейчъл съобщение нямаше. Едно или две бяха конкретни предложения за работа. Тях ги изтрих. Третото беше от секретарката на Рос в Ню Йорк. Обадих й се веднага, тя обясни, че Рос отсъствал от офиса, но обеща да го потърси и да му съобщи, че съм го търсил. Рос ми звънна още преди да съм успял да си направя сандвич. Гласът му звучеше на фон с вторични разговори и шумотевица — изглежда беше в ресторант или някакво друго заведение, може би и бар. Чувах дрънчене на чинии, звън на чаша, хора говореха и се смееха, изглежда, по време на хранене.

— За какво се вайкаше толкова, че бързаш с Босуърт, когато половин ден не можеш да сколасаш да се обадиш, а? — заяде ме той незабавно.

— Не ми беше добре — рекох. — Наистина съжалявам.

Извинението, изглежда, удиви Рос.

— Бих попитал как си сега — отзова се той в типичния стил, — но не ми се ще да оставаш с впечатлението, че нещо ми пука за теб.

— Добре, добре. Ще го минем като миг на слабост.

— Е, кажи, интересува ли те все още каквото питаше?

Замълчах за миг, замислен, сетне рекох:

— Да. Интересува ме.

— Босуърт не е от моите хора. Не е бил оперативен работник, следователно е под егидата на друг колега.

— Кой? Как се казва?

— Казва се г-н Не е Твоя Работа, чак ли си? Не ставай нагъл. Всъщност няма толкова голямо значение. При дадените обстоятелства и аз бих постъпил с Босуърт по същия начин, както и неговият шеф. Сгафил е, подложили са го на обичайната процедура.

„Обичайната процедура“ във ФБР наричат неофициалния метод за разправа с агенти, дето вместо да слушкат, своеволничат и правят бели. В по-сериозни случаи, като например да говориш повечко пред журналистите за безобразията на високопоставените, най-напред се вземат мерки за дискредитиране на въпросния агент. Колегите ги разпитват за навиците му, съответно намери ли се нещо лично, което да го компрометира, то на свой ред се „подава“ на пресата, та да го представи в кофти светлина. ФБР се придържа към правилото да не уволнява служители в подобна ситуация, защото тогава бюрото само ще подскаже на обществеността, че човекът може би е говорел истини. Да подгониш „съгрешил“ агент, и да му (й) окаляш името е далеч по-ефективна мярка.

— А той с какво се издъни? — попитах Рос.

— Босуърт е компютърджия преди всичко, специализирал е кодове и криптография. Не мога да ти кажа повече, защото ще издам служебна тайна и сетне ще трябва да ти запушвам устата и прочие. Абе, истината е повече във факта, че аз самият не му разбирам работата, а на тебе как да ти я обяснявам тогава, а? Иначе се оказало, че той покрай служебното си работел малко така и частно. Карти, древни манускрипти. Отначало му правили забележки, имал служебно мъмрене от ПО-то…

Знаех, че във ФБР има отдел, наречен „Професионална отговорност“ (ПО), той се занимава със случаите на нарушаване на служебната етика, изтичане на информация, издаване на служебни тайни и прочие.

— … ама до дисциплинарната комисия не се стигнало. Само че това било още преди една година. А сетне нашият човек си взел отпуска и хоп! — цъфнал не където и да е, а в Европа, и то във френски затвор. Тамошните го пандизили за оскверняване на църква.

— Какво? Църква ли?

— Ако трябва да сме абсолютно прецизни, за манастир ставало дума. Абатство на име Сет Фон. Заловили го на място: разкопавал пода на крипта някъде посред нощ. Арестували го, уведомили нашия представител в Париж и той, разбира се, направил всичко възможно, за да не стигне тази история до вестниците. Когато се върнал в САЩ, от работа го отстранили, но без уволнение, с право на заплата. Наредили му да потърси професионална помощ, само че за беля през този период не е бил под наблюдение. Върнал се на работа след седмица-две, а в същото време в едно от онези откачените списания, дето пишат за неидентифицирани летящи обекти, световни заговори и прочие, се появило интервю „с анонимен агент на ФБР“, който твърдял, че бюрото възпрепятства налагащо се с актуалността си разследване на култова дейност в САЩ. Веднага се досетили, че пак става дума за Босуърт, който каканижел все една и съща дивотия за свързани крипти, кодирани карти, сатанински и тям подобни страхотии. Тогава на по-високо ниво решили, че този път наистина се налага да го отстранят както му се полага и ето ти го пуснат през процедурата. Достъпът му до секретни материали бил отнет или снижен до елементарни неща. Отнели му правото и да работи с компютър и да се рови из Интернет с помощта на „Гугъл“. Дали му някаква си работица далеч под възможностите и бюро край мъжкия кенеф в сутерена. Отрязали му контактите с колегите, но той пак се опъвал.

— И?

— Е, ясно какво. Накрая му предложили да се подложи на медицинските прегледи за годност за работа в бюрото. Знаеш къде са, нали? В Колорадо — „Пърл Хайтс Сентър“.

Проверка за „годност за работа“ във ФБР е все едно смъртоносна целувка за кариерата на един действащ агент. Откаже ли да се яви на прегледите, това е равносилно на самоуволнение. А подложи ли се, най-често резултатът е „психическа неустойчивост“ и той е предрешен от ръководството още преди субектът да се е явил на място в колорадския център. Проверките се извършват в специализирани медицински институции, които имат нарочни договори за лечение и прегледи на федерални служители. Обичайно продължават три-четири дни. Въпросният агент е поставен в пълна изолация, без да се броят, разбира се, контактите с медицинския персонал, дават му се за попълване листовки или устно отговаря на около 600 въпроса само с „да“ или „не“. Даже и да е бил напълно нормален, когато се е явявал за проверка, излизайки, можете да бъдете сигурни, че вече е изкукал.

— Явил ли се е на тестовете?

— Тръгнал за Колорадо, до центъра така и не стигнал. При това положение автоматично го уволнили.

— А къде е сега?

— Официално казано, нямам си представа. Неофициално, като за теб, е в Ню Йорк. Изглежда, че родителите му имат пари, разполагат с апартамент на Първа и Седемдесета в жилищен дом на име „Удроу“. Босуърт живее там, поне доколкото разбрах, но вероятно е изперкан. Не е имал контакти с бюрото след уволнението. Сега вече знаеш, нали?

— Дотук разбрах само, че не бива да постъпвам на работа във ФБР и да взема да се ровя в чуждестранни църкви или манастири.

— Не се бъзикай. За работа във ФБР хич и наум да не ти идва. Няма да те пуснем и покрай сградата да минеш, камо ли да постъпиш, затова забрави. Обаче сведенията, дето ти ги давам, не са за без нищо. Ако Босуърт има нещо общо с далаверата в Уилямсбърг, очаквам подробно да ме информираш.

— Разбира се, така е справедливо.

— Справедливо ли каза? Ти откога разбираш от справедливост? Във всеки случай запомни: пръв искам да науча, в случай че Босуърт има пръст в онази работа.

Обещах незабавно да му позвъня, ако разкрия каквото и да е с отношение към неговата работа. Това, изглежда, го задоволи. Затвори, без да каже думичката „довиждане“, но пък не ме и напсува, нали?

Продължих да изслушвам записаните на телефонния секретар съобщения. Последното бе от човек на име Матисън. Беше ми бивш клиент. Миналата година бях разследвал случай, свързан с къщата, където бе починала дъщеря му. Не бих казал, че краят беше много ведър, но пък самият Матисън остана доволен от моята работа.

Сега се обаждаше, за да ми каже, че някой се интересувал и разпитвал за мен. Обърнал се към него за евентуална препоръка или поне така твърдял. Човек на име Алексис Мърнос го посетил с обяснението, че идва от името на своя работодател, а последният на този етап предпочитал да остане анонимен. Матисън бе особен човек, имаше силна интуиция и бе склонен към подозрителност. Затова не му дал подробности, съобщил му възможно най-малко за мен. Мърнос си тръгнал, без да остави телефон за евентуален контакт, и единственото, което още изпуснал относно работодателя, било, че е доволно богат и обичал да действа максимално дискретно. Матисън молеше да му се обадя, след като получа съобщението.

— Не бях сигурен как точно да действам, но предпочетох да постъпя точно така — обясни Матисън, след като секретарката прехвърли линията на неговия телефон. — Пък и толкова много въпроси ми прозвучаха подозрително.

— А той самият не обясни ли поне нещичко за това защо ме търси?

— Направо нула — нищо не каза. Предложих му да ви се обади лично, щом като има нужда от частен детектив. Той рече, че точно така ще постъпи, а сетне добави, че ще ми бъде много благодарен, ако запазя тайна относно посещението му. И аз, естествено, веднага ви се обаждам.

Благодарих му за предупреждението, а той настоя да го потърся в случай, че имам нужда от друга помощ. Веднага след като приключихме разговора, аз се обадих в офисите на „Прес Хералд“ и потърсих Фил Айзъксън, изкуствоведа на изданието. Казаха ми, че е излязъл, но по-късно ще се прибере, тогава му оставих съобщение. Причината да го търся бе чиста проба изстрел в мрака, но Фил бе човек, силно ерудиран в редица области, от изкуствата чак до архитектура и право, че още и други. Във всеки случай щях да го поразпитам относно „Стърн & Къмпани“ и търга, който фирмата организираше. Което ми напомни, че Луис и Ейнджъл не се бяха обаждали сравнително отдавна. А това бе нетипична ситуация. Едва ли щеше да продължи така още дълго.

Реших да отскоча до Портланд, по този начин да убия малко време, поне докато се чуя с Айзъксън. Взех и друго решение: утре ще помоля съседите да се грижат за Уолтър и ще се върна в Ню Йорк с надеждата Рос да се навие да ми пусне нещо повечко за бившия агент Босуърт. Включих алармената система, оставих Уолтър полузаспал в кошчето му и потеглих. Знаех си, че в мига, когато затворя вратата, той ще хукне право в офиса и ще се намести на канапето — то му беше любимото за излежаване място. Обаче какво толкова, нека се кефи псето. Доволен бях, че го имам около себе си, а лепящите се постоянно по мебелите косми са все пак дребна цена за кучешкото другарство.

Всички те имат имена.

В съзнанието ми пак заиграха дядовите думи. Шофирах, а след тях се занизаха и други — на Недо, на Клодия Стърн също.

Бунтовни били двеста ангели… Енох дава имената само на деветнайсет…

Имена. Да. В южен Портланд имаше християнска книжарница. Почти бях сигурен, че ще имат раздел на тема Апокрифи. Крайно време беше да прочета повече за Енох.

Червеното беемве се закачи за мен още на магистралата и остана така и когато я напуснах, за да се отбия към улицата около „Мейн Мол“ — това е пазарният център. Влязох в големия паркинг, спрях точно пред хлебарницата „Панера Бред“. Там изчаках, но беемвето мина зад мен и продължи. В него имаше двамина. Дадох им пет минути, сетне излязох от паркинга, като непрестанно поглеждах в огледалото за задно виждане. След малко го зърнах — беше спряно пред „Дънкин Донътс“, но този път не се опита да ме следва. Направих две кръгчета и сравнително бързо загрях кой беше смяната в проследяването. Този път беемвето беше синьо, а отпред имаше само един — водачът, но бе повече от ясно, че аз съм обектът на неговото внимание. Почти се ядосах. Какво става — цели две беемвета? Плащат им за две коли, вероятно на час свършена работа, което означаваше евтино. Нещо в мен се палеше да спра и да ги запитам какво толкова искат, но не бях сигурен, че ще успея да си овладея нервите. И без това бях станал доста избухлив — кажи-речи бе сигурно, че цялата работа ще завърши зле. Тогава постъпих иначе: обадих се по телефона. Джаки Гарнър вдигна слушалката още на първия сигнал.

— Хей, Джаки, как е? — рекох топло. — Какво ще кажеш да пукнем нечия и друга тиква?

Изчаках в колата пред магазина на Тим Хортън, дето продава понички. Червеното беемве остана в паркинга на „Мейн Мол“ през улицата отсреща, а синият му браток увисна в паркинга на „Шератон“. По една от двете страни на пътя. Аматьорска работа, но с известни перспективи за бъдещето.

Иззвъня мобилният в джоба ми.

— Къде си, Джаки?

— Пред „Бест Бай“.

Огледах се бързо. Пикапът му работеше на нулева в съседната алея.

— Синьо беемве, масачузетски номера, може би през три редици коли от теб. Закова ли го? Ще тръгне веднага, щом и аз потегля.

— А другата кола къде е?

— Пред „Мейн Мол“ — на паркинга. Червено беемве. Вътре са двама.

Джаки, изглежда, се озадачи.

— Ама тия типове същата марка ли карат?

— Дори и същия модел, само цветът е различен.

— Аре бе! Нередовни ли са тия, к’ви са?

— Не е хубаво да ги наричаш по този начин, Джаки. Правилно е да кажеш например амбициозни, не и нередовни.

— Ами с червените какво ще правим?

— Ако се намесят, и тях ще трябва да настъпим. Защо питаш?

Запитах и веднага загрях, че Джаки сигурно има и алтернативно решение.

— Ами скиваш ли — рече той доволно, — аз съм довел едни приятелчета. Ама ако искаш безшумна работа, тогава не…

— Джаки, ако исках да стане по тихия начин, щях ли да ти се обаждам?

— Е, и аз това си викам.

— Виждам. И кого доведе?

Опита се да мине въпроса метър, но аз го притиснах.

— Хайде, Джаки, казвай: кого си довел?

— Братоците, бе — Фулси — отвърна той с извинителен тон.

Боже мой! Братята Фулси. Типични евтини наемници и побойници. Двама с яки мускули, гръдни кошове като бъчви, отдолу килограми увиснала плът. Прочути скандалджии, избиващи комплекси дребни мутрички и половина. Дори и думата „наемник“ не е напълно подходяща за техния случай, защото ако една ситуация предлага възможности и пространство за здрава саморазправа и як побой, братята Фулси сами биха си предложили услугите, и то безплатно. Тони, по-големият от двамата, държи своеобразен рекорд — беше най-скъпо струвалият на държавата затворник в щата Вашингтон, изчислено на базата на продължителност на престой в пандиза и някои други неща. За последен път бе лежал в края на деветдесетте — период, когато повечето затвори даваха „под наем“ затворници на големите корпорации, за да им движат продажби по телефона и най-различни други услуги. И на Тони му дали бачкане — да върти телефона и предлага услугите на нов интернетски доставчик на име „Фаст Уайър“ — само че на клиенти на конкурентни фирми. С други думи, да ги „навива“ да се откажат от досегашната услуга и да си плащат на новопоявилия се на пазара играч. Ето как Тони провел още първия си телефонен разговор:

„Фаст Уайър“ сравнително бързо се отказала от схемата да използва затворници за телефонни предложения, ама все пак не била достатъчно бърза, за да избегне съдебното преследване. Затова Тони струвал на вашингтонските затвори поне 7 милиона долара от провалени договори веднъж след като историята с „Фаст Уайър“ се разчула достатъчно надалеко. А това излязло по около 1,5 милиона месечно за всеки месец до освобождаването му. Сега да добавя, че от цялата фамилия Тони е най-кроткият, иначе като се вземат предвид всички други поведенчески характеристики, пред семейство Фулси монголските орди навремето сигурно са изглеждали смирени, кротки войничета.

— Е, браво на теб. Не можа ли да намериш някой по-откачен, а?

— Можех, ама повече сухо ще струва — напълно сериозно ми отвърна той.

Така или иначе вече връщане нямаше. Казах му, че тръгвам към „Къмбърланд Авеню“ и синьото беемве вероятно ще ме последва, а Джаки да върви по него. Братята Фулси да се заемат с двамата в другата кола, когато намерят за добре.

— Само две минути ми дай — рече Джаки. — Да обясня туй-онуй на братоците, че и без това са друсани. Само да знаеш как се шашнаха, като им казах, че ще се върши детективска работа. Тони рече, че е требвало да му кажем по-отрано, та да не се боцка.

Не се наложи двамата Фулси да правят сложни операции, за да прихванат червеното беемве. Те просто блокираха възможността му да излезе от паркинга на „Шератон“, като се наместиха с камиона си току зад него. Фулси карат правен по поръчка додж четири по четири, а конструкцията му е вдъхновена донякъде от онези автомобили, дето ги има по трилърите за камионите чудовища. И все в него си прекарват, разбира се, когато не малтретират някой и друг нещастник за едно или друго.

След малко вратите на беемвето се отвориха. Водачът бе прясно избръснат мъж на средна възраст в евтин сив костюм. Приличаше на служител от компания, дето се бори двата края да свърже и едва-едва успява. Я тежеше осемдесетина кила, я не — значи колкото половината на един Фулси. Партньорът му бе по-едър и плещест и все пак двамата заедно да тежаха най-много един Фулси. Е, да речем Фулси и четвърт, ако Тони не взема редовно хапчетата за отслабване и други разни медикаменти. Доджът е с тъмни прозорци, затова можем да простим привързаността на мъжа в сиво, що се отнася до казаните от него думи.

— Хей — рече той, — я разкарай тая шибана тенекия оттук. Бързаме значи.

В продължение на петнайсет секунди нищо не се случи. През това време примитивните, задръстени с химикали мозъци на братята се опитваха да обработят постъпващата информация под формата на казани за любимия им камион обидни думи. Сетне шофьорската врата на доджа се отвори и един здравата ядосан Тони Фулси се изтърси на цимента без особена грация. Носеше купувани от магазин „Гигант“ найлонова фланела за голф, еластично долнище на анцуг и бачкаторски ботуши с метални носове. Шкембето му издуваше фланелата като бирена бъчва, а ръкавите й едва стигаха до огромните бицепси, по-надолу нямаше как. Пък и материалът не бе достатъчно гъвкав да обхване изкуствено надутите мускули. По раменете му и чак до ушите играеха дебели мускулни въжета, а симетрията не се губеше от издадения нагоре врат като същински пън. Общо взето, приличаше на човек, насила глътнал огромна закачалка за дрехи.

Брат му Поли се изсули от другата страна. В сравнение с неговата грамада от мускули и плът Тони изглеждаше малко нещо недохранен.

— Божи мили! — възкликна шофьорът на беемвето.

— Аре сега, Господ ти бил крив. И той ли кара такава шибана тенекия, а? — изръмжа Тони.

Сетне братята се хванаха на работа.

Синьото беемве се залепи за мен по целия път до „Дийринг Авеню“, допускаше по две, най-много три коли помежду ни, но нито за секунда не ме изпусна от очи. Джаки Гарнър пък вървеше след него. Направих ненадеен ляв току зад хлебопроизводителя „Биг Скай Бред Къмпани“ и намалих, за да му дам шанс да ме настигне. Иначе рискуваше да ме изпусне, понеже кръстовището беше току отпред и предлагаше множество възможности за измъкване. Зърнах в огледалото за задно виждане, че се поколеба, колкото да прецени възможностите, сетне сви вляво. След него зави и Джаки. Веднага щом и тримата се оказахме в уличката, включих на задна и натиснах газта. Онзи в беемвето погледна назад, загря, че нещо става, и намери единствена възможност да свие вдясно и в служебния паркинг на хлебопроизводителната фирма. Така печелеше единствено малко време и пространство. Направи завоя бързо и добре, само че ние двамата го заклещихме само секунди по-късно и почти го заковахме срещу високата стена.

Излязох от колата с изваден пистолет, държах го ниско, увиснал край панталона. Никого не исках да плаша. Приближих, а той задържа и двете си ръце на волана с леко повдигнати пръсти. Сега вече го зърнах отблизо. Носеше размъкнат син костюм с вратовръзка в подходящ тон. Кабелчето на слушалката на мобилния му телефон бе защипано за ревера на сакото. Изглежда не бе успял да се свърже с приятелчетата си, но това можеше да се очаква.

Кимнах на Джаки, той в дясната ръка държеше браунинг със скосено дуло. Насочи го в човека на кормилото, с другата отвори вратата.

— Излезте — рекох спокойно. — По-бавно.

Човекът постъпи изцяло, както му казах. Беше висок, оплешивяващ на темето, иначе косата му бе черна, прекалено дълга за добрия вкус, пък и не стоеше добре.

— Не съм въоръжен — обяви той.

Джаки го опря на моята кола, ловко го опипа. Обискът завърши с появата на портфейл и пистолет от глезенен кобур.

— Това к’во е? — попита Джаки. — Сапун за крака сигурно, а?

— Човек не бива да лъже — рекох поучително. — Че езикът му почернява.

Джаки ми подхвърли портфейла. Съдържаше масачузетска шофьорска книжка, името на нея бе Алексис Мърнос. Имаше и няколко делови визитки с името на компания — „Дрезден Ентърпрайзис“ с офиси в Пруденшъл, Бостън. Мърнос бе шеф на корпоративна служба за сигурност.

— Казаха ми, че задавате въпроси за мен, г-н Мърнос — започнах аз. — Много по-лесно би било да се обърнете направо към моя милост. Всичко щях да ви кажа.

Не отговори.

— Провери как са другарите му — кимнах на Джаки.

Джаки се отстрани на известно разстояние, извади мобилния телефон и заговори. Чуваха се само възклицания от рода на „ъхъ“ и „да, да“, като изключим накрая едно изречение със загрижен тон:

— Боже, толкова леко ли се счупи? Тоя човек, изглежда, има крехки кости…

— Братята са ги прибрали в каросерията на камиона — докладва той след малко. — Били ченгета от охранителна агенция в Согъс, работели и на парче. Тони казва, че кървенето им вече спирало.

Ако новините бяха обезпокоили Мърнос, то поне външно не му пролича. Хрумна ми, че може би е доста по-добър в работата си от другите двама, но някой си му е възложил сложна работа за прекалено късо време и с недостатъчни или неточни ресурси. Реших, че сега е удобно време да погъделичкам професионалната му гордост.

— Не сте много печен в тези дела, г-н Мърнос — рекох. — Май в „Дрезден Ентърпрайзис“ ще трябва да поработите повече върху професионализма.

— Хей, че ние дори не знаем к’во бачкат в „Дрезден Ентърпрайзис“ — ухили се веднага Джаки. — Може и пилци да охраняват, а?

Мърнос изпусна въздух през зъбите. Беше леко почервенял.

— Такааа — проточих думата аз. — Сега ще поговорим ли като хора на чашка кафе, за да ми кажете за какво става дума или предпочитате да ви отведем да се срещнете с другарите си? Както подочух, те ще имат нужда някой да ги откара у дома, а може би и от малко лекарска помощ. Ще се наложи да ви оставя при господата, които в момента се занимават с тях, но то ще бъде най-много за ден или два, докато сам си направя справките за фирмата, където работите. Това ще означава вероятно и посещение до самата „Дрезден Ентърпрайзис“, може би ще отведа там и някои други хора. Не вярвам да се отрази добре на професионалната ви репутация.

Мърнос се замисли. Отдалеч си личеше, че възможностите му не са кой знае колко много.

— Струва ми се, че приказката за кафето не е лоша — рече той накрая.

— Виждаш ли? — подхвърлих на Джаки. — Не било толкова трудно.

— Ти с хора да работиш умееш — изчетка ме Джаки. — Дори и един тупаник не се наложи, майка му мечка.

Погледна ме, изглеждаше леко разочарован.

Оказа се, че всъщност Мърнос бил упълномощен да разговаря с мен, дори да ми направи предложение. Обаче предпочел първо да се ослуша, да ме поогледа отстрани, докато си изясни някои аспекти на нещата. Сетне призна, че практически е събрал доста обширна информация за моя милост, без дори да излиза от кабинета си, дори се досетил, че и Матисън ще ми се обади. И ако се стигне до най-лошото — както бе станало, — тогава щял да види как действам, когато съм притиснат до стената или ядосан.

— Те, моите колеги, не са наранени, нали? Беше спомената думата „кървят“, затова питам? — подхвърли той несигурно.

Седяхме на маса в „Биг Скай“. Тук ухаше приятно — на прясно изпечени кифлички и сладкиши. Зад тезгяха дрънчеше метал. Хлапаците от персонала чистеха тавите, приготвяха прясно кафе.

Погледнах Джаки виновно. Ядеше втория си щрудел и се хилеше.

— За съжаление навярно наистина кървят — рекох аз.

— Ония хора, дето са се погрижили за тях, не придирят много-много, знаете — рече Джаки. — Пък и един от вашите взел та издрънкал нещо много лошо за камиона им, а те много си го обичат.

Благодарен бях на Джаки за помощта, но бе време да го разкарам. Затова го изпратих при братята — да вземе мерки никого повече да не бият. Той кимна с глава, купи торбичка кифли и потегли.

— Интересни приятели имате — рече Мърнос, след като Джаки излезе.

— Повярвайте ми, дори и понятие си нямате за едни други, те са далеч, далеч по-забавни — подхвърлих аз. — Та значи, ако имате да ми казвате нещо, то сега му е времето.

Мърнос отпи от кафето и заговори.

— Работя за г-н Джоаким Стъклър. Той е главният шеф на „Дрезден Ентърпрайзис“ — бизнесмен, занимава се със софтуерни и мултимедийни продукти.

— Значи е богат?

— О, да. Мисля, че това е точна преценка.

— Е, щом като е богат, защо наема евтина работна ръка?

— Моя беше грешката. Трябваха ми помощници, а с тези двамата съм работил и преди. Не съм очаквал, че ще се стигне до силови неща и бой. Още по-малко съм допускал, че ще ме заклещят натясно, ще ми вземат оръжието, а сетне същият човек ще ме покани на кафе с кифли и разговор.

— Е, ето ви един интересен ден.

— Да, вярно. Г-н Стъклър е също и колекционер. Има достатъчно средства, за да си угажда на вкусовете.

— И какво колекционира?

— Изкуство, антики. Култово изкуство, онова, което наричат скрито.

Аха. Ясно накъде бие.

— Например сребърни кутийки от петнайсети век, а?

Мърнос сви рамене.

— Той знае, че вие сте човекът, стигнал до човешките останки в онзи апартамент. И е на мнение, че вашият случай може да доведе и до други интересни за него предмети. Затова би искал да се срещне с вас, за да обсъдите възможностите най-подробно и на четири очи, така да се каже. Надява се, ако, разбира се, сте свободен, да му отделите няколко часа от времето си. Естествено, от само себе си се разбира, че ще ви заплати за безпокойството и отделеното време.

— О, да, напълно естествено. Само че сега не съм в настроение да пътувам до Бостън.

Мърнос отново сви рамене.

— Вие търсехте една жена — рече той с напълно делови тон. — Господин Стъклър би могъл да ви даде информация относно хората, отговорни за изчезването й.

Огледах се, хвърлих едно око към хлапаците които чистеха посудата и си тананикаха нещо. Ужасно ми се прииска да му тресна един в шестицата на този Мърнос. И да го бия, докато си каже всичко, което знае. Той прочете това желание в очите ми.

— Повярвайте ми, г-н Паркър, много ограничена е информацията ми по цялата тази история. Но така или иначе зная със сигурност, че г-н Стъклър няма нищо общо с онова, което се е случило с жената. Той просто научил, че вие сте убили Омеро Гарсия, а в неговия апартамент бяха намерени човешки останки. Знае още и за разкритата в мазето на същата сграда крипта. От негово име проучих няколко неща и разбрах, че вие се интересувате за жената и обстоятелствата около изчезването й. Значи той с удоволствие е готов да сподели мисли по същите тези въпроси с вас.

— А в замяна какво ще иска?

— Първо, вероятно бихте могли да попълните някои празнини в собствената му информация. Но дори и да не сте в състояние да го направите, той пак с охота би разговарял с вас и споделил онова, което смята, че може да ви интересува. Няма какво да загубите, г-н Паркър. И в двата случая печелите.

Мърнос разбираше, че ще се хвана на въдицата, така или иначе избор нямах. В същото време бе достатъчно възпитан да не покаже злорадство. Съгласих се да се срещна с него и работодателя му през следващите два дни. Мърнос потвърди съгласието ми в телефонен разговор с някой си от помощниците на Стъклър или поне така го разиграха. Сетне Мърнос помоли за разрешение да си тръгне.

Възпитан човек, рекох си наум, а в същия миг загрях, че това е деликатен начин да си поиска пистолета обратно. Изпратих го до колата му, изпразних пачката, захвърлих патроните в един канал и му го върнах.

— Друг пистолет трябва да си вземете — рекох. — Този едва ли ще ви върши работа, особено в глезенен кобур.

Дясната му ръка подскочи към мен и за част от секундата срещу ми зейна дулото на смит и уесън, пистолет и половина, дето има една дума. И това ако не беше изненада, здраве му кажи.

— Имам си друг пистолет — съобщи ми той. — Изглежда не само аз наемам евтина работна ръка.

Задържа оръжието насочено в лицето ми малко повече от нужното, колкото да ми натрие носа, сетне патлакът изчезна обратно в гънките на ръкава. Усмихна ми се, качи се на колата и си замина.

Прав беше Мърнос. Дръвник си беше Джаки Гарнър, ама не баш толкова, колкото човека, дето го бе наел да му върши работа.

Потеглих обратно към Скарбъро, първо обаче се отбих в книжарницата. Продавачката ми се зарадва много, сетне усмивката й леко помръкна, щом разбра, че няма да си купувам от предложените сребърни ангелчета, нито от стикерите за задно стъкло, на които пише „Ангелът ми хранител казва, че сте прекалено близо!“ За сметка на това пък й направих оборот с два тома апокрифи.

— О, от тези продаваме много напоследък — осведоми ме тя. — Днес повечето хора смятат, че католическата църква крие разни неща, крила ги е от вярващите вече години наред.

— И какво толкова има за криене? — запитах аз, без да се усетя.

— И аз не зная — отвърна тя, говорейки бавно като за дете идиотче. — То си е скрито. А като размисли човек…

Оставих я да размишлява и си тръгнах. В колата седнах, разлистих първия том, само че там нямаше кой знае каква полезна за мен информация. Вторият том се оказа по-интересен — съдържаше целия текст на „Книгата на Енох“. Имената на падналите ангели се намираха в глава седма, а версията беше от онези, за които бе споменала Клодия Стърн — Асмодей бе един от тях. Бързо прехвърлих останалата част на книгата, силно алегорична по същество, като изключим началното описание с прогонването на ангелите и падането им. Според Енох тяхното наказание не предвиждало смърт, нито прошка — когато и да е — за прегрешенията им. Тогава падналите се заели да учат земните синове да правят мечове и щитове, дали им първите познания по астрономия и движението на звездите и „затова светът се променил… така започнало и унищожението на човеците…“. Имаше известни подробности за александрийския богослов Ориген, анатемосан заради тезата му, че падналите са онези, в които „божествената любов угаснала“, а по-късно те „били скрити в противни тела, подобни на нашите, и били наречени хора…“.

В съзнанието ми се върна онази картина в ателието на Стърн — фигурата на Предводителя, окървавения двузъбец върху расата на монасите и онази грозна фигура — болезнено затлъстялата, уродлива форма, крачеща край коня на лидера, окървавена, демонски ликуваща в сластта на убийства и разрушение.

Купих си сандвич от „Амато“ край магистралата и преди да тръгна на изток и към дома, спрях на бензиностанция да заредя. Пред съседната помпа, където бе спряло силно зацапано черно пежо, стояха двама с пътна карта и нещо обсъждаха по нея. Единият бе брадат, възпълен, другият по-млад и строен. Брадатият носеше сив, видимо ръчно плетен пуловер, на врата му забелязах типичната бяла якичка, свещеник беше. Не ми обърнаха внимание, може би затова не им предложих и помощ.

Вече приближавах къщата, когато зърнах спряла пред нея кола. Не бе запушила входната алея съвсем, но за да вляза, така или иначе трябваше да я заобикалям и за целта да намаля скоростта значително. Върху капака на двигателя отпред се бе опрял мъж, от тежестта му предницата с бронята почти допираше земята. Бе по-висок от мен поне с петнайсетина сантиметра, масивен и тлъст, тялото му като гигантско яйце с огромна буца тлъстини на корема, увиснал над слабините му, чак допиращ бедрата. Краката му — съвсем къси, затова и ръцете му изглеждаха значително по-дълги, китките — подпухнали и месести, оттам надолу дланите с пръстите обаче бяха фини и деликатни. Получаваше се впечатление за крайно непохватна сглобка на телесни части от различни източници. Сякаш млад, неопитен доктор Франкенщайн е работил наслуки с останки от варварско клане. Обувките му бяха черни, обикновени, краката в тях — малки спрямо телесата. Носеше преправяни кафеникави панталони с вътрешен подгъв, непрофесионални шевове и дупчици тук-там. Нагоре се разширяваха във формата на голямо „V“, но поради гигантското шкембе не се закопчаваха, така си и стояха — разкопчани — под надиплената и издута над тлъстините бяла риза. Тя пък бе затворена на врата и това подчертаваше подпухналите буци по крещящо виолетовата шия — цвят, характеризиращ типичното потъмняване на човешки труп, когато кръвта се събира в крайниците. Бе си наметнал манто от камилска вълна, под него не личеше да има сако. Копчета на връхната дреха почти нямаше, вероятно бяха изпопадали след поредица несполучливи опити да бъде закопчавано. Главата му стоеше права върху врата с нагънатите тлъстини, буци и няколко гуши, черепът бе объл, брадичката — малка, леко издадена напред. Глава с тяло, все едно обърнато наопаки ластовиче яйце върху друг гигантски щраусов негов събрат. По принцип лицевите му черти би трябвало да се губят в мазнини и гънки, досущ зле нарисувана карикатура на тлъсто човешко същество, но не беше така. Лицето бе отлично очертано и правилно, грозотата започва вече някъде от горната част на шията, очите — по-скоро сиви, но и зелени, бръчки около тях няма, взорът студен, зениците тъмни, сякаш виждат едноцветно. Дълги клепки, фин, тесен нос, леко разширени ноздри. Малка, почти женствена уста, устните извити, подсказващи чувственост. Неголеми уши, обаче с подчертано едри месести части. Беше си подстригвал косата почти нула номер, но личеше, че е черна, виждаше се и V-образната й чупка над челото.

Удивителна бе приликата със скверното създание на картината от тръжната оферта на Стърн. Този тип тук бе може би по-затлъстял, а чертите му — някак по-износени, но иначе имах чувството, че онази демонична фигура с окървавената уста е слязла от платното, за да придобие ново измерение в нашия свят днес.

Мустанга спрях недалеч от него, но отзад, предпочетох да не заставам редом с колата му. Излязох от колата, а той дори и не помръдна. Ръцете му си останаха скръстени на гърдите, отчасти опрени на започващото от високо шкембе.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запитах аз.

Той се замисли върху въпроса.

— Може би — рече след малко.

Отблизо очите му ми се видяха воднисти. Гледаха ме като от упор, не мърдаха, не мигаха. Почувствах странно усещане, че го познавам, изключая самата картина. Това чувство бе някак лично, не зная как точно да го опиша. Представете си, че неочаквано чувате песен по радиото, тя ви е някак позната, може би от далечното детство, дето се вика, едва си я спомняте и все пак…

— Делови предложения обикновено у дома не приемам — обясних аз.

— Офис нямате — възрази той. — Трудно е човек да ви намери, като за частен детектив. Може да се предположи, че не желаете да бъдете намерен.

Отблъсна се от колата, премести се встрани. За огромното си тяло и тегло се движеше с невероятна пъргавина, дори грация бих казал. И не вървеше, а сякаш се плъзгаше по земната повърхност. Ръцете му си останаха скръстени върху корема, докато се приближи още и на разстояние вече половин метър протегна ръка.

— Нека да ви се представя — рече той. — Казвам се Брайтуел. Вярвам, че с вас трябва да обсъдим някои неща.

Още докато ръката се задвижи към мен, ръкавът се плъзна назад и видях края на белег. Беше двузъб — като върховете на две поставени под остър ъгъл стрели. Интуитивно отстъпих крачка назад, ръката ми посегна към пистолета под сакото. Той обаче бе доста по-бърз от мен, всъщност светкавичен, почти не усетих придвижването. В един миг между нас имаше някакво си разстояние, в следващия — то се бе стопило, той се притисна в мен, пръстите на лявата му ръка се забиха като стоманени щипци в дясната ми предмишница. Ноктите проникнаха през тъканта на ръкава и направо разкъсаха кожата ми, усетих, че избива кръв. Лицето му се докосна в моето, носът допря бузата ми, устните спряха на два сантиметра от устата ми. От челото му прокапа пот, падна върху устните ми, полази към върха на езика. Опитах се да я изплюя, но тя се втвърди в устата ми, проникна навътре чак до небцето и залепи зъбите ми като мощно хирургическо лепило. Челюстите ми се затвориха, чак изщракаха, здраво прехапах върха на езика си. В този миг неговите се разтвориха, видях му зъбите, връхчетата леко затъпени, сякаш дълго време е гризал и глозгал само кости.

— Намерен — изрече той и сега подуших дъха му.

Миришеше на сладко вино и разчупен хляб.

Усещах, че падам, летя, стремглаво се нося надолу в пространството, обзет от мощни чувства на срам и мъка, на загуба, която ме унищожава, защото няма никога да свърши, както никога няма да получа и прошка, ще ми бъде отказвано всичко, което съм обичал, което съм имал като свое във вечността. Горях, пламтях, крещях и виех, удрях по пламъците с юмруци, но те не загасваха. Цялото ми същество трептеше в стихийна, пареща агония, огънят струеше във вените ми, разкъсваше мускулите. Ръководеше словото ми, болезнено сияеше в очите ми. Премятах се във въздуха, падайки, а далеч долу под мен вече съзирах мътното сияние на голяма водна маса. В този океан съзирах пламтящата си форма, а имаше и мнозина други като мен. Този свят бе потънал в мрак, но ние му носехме светлина.

Намерен.

И така падахме като звезди, а в момента на удара прибрах почернели, обгорели крила, тогава пламъците изгаснаха…

Усетих се, влачеше ме в някаква си посока, хванал здраво яката на сакото ми. Не исках да ходя никъде, опитвах се да се противя. С мъка държах очите си отворени, затова светът ми ту угасваше, ту отново се явяваше. Мрак, светлина, тъма, зарево… Чувах собствените си думи. Повтарях като обезумял все едно и също:

Прости ми. Прости ми. Прости ми.

Видях се почти пред колата на онзи — Брайтуел. Беше голям черен мерцедес, задната му седалка демонтирана, за да може свободно да се движи шофьорската. Тук миришеше на месо. Опитах да се съпротивявам, но бях много слаб и дезориентиран. Чувствах се като пиян, а в устата си — вкус на сладко вино. Отвори багажника, беше като горяща плът. Очите ми се склопиха. За последен път ли?

Нечий глас ме повика по име:

— Чарли! — говореше той. — Как си? Много време мина, брей! Надявам се, че не прекъсваме нещо важно, а?

Отворих очи.

Все още бях до вратата на моя мустанг. Брайтуел се бе поместил встрани от неговата кола, но на известно разстояние от мен. Отдясно зърнах черното пежо, онова — от бензиностанцията. Брадатият с бялата якичка бе излязъл от него и сега здраво стискаше ръката ми.

— Хей, какво става? Много време не сме се виждали, а? Едва ти намерихме адреса, човече, нека да ти кажа, цяло мъчение беше. Никога не съм и допускал, че градско момче като теб ще се завре в тези пущинаци. Не го ли помниш Пол, а? Поли!

По-младият му спътник тъкмо заобикаляше пежото и идваше към мен. Забелязах, че внимаваше да не обърне гръб към огромната фигура, която с интерес ни наблюдаваше от мястото си. Брайтуел остана там още известно време, несигурен как точно да постъпи, сетне се качи в мерцедеса, даде мощно заден и с рев на двигателя потегли в посока Блак Пойнт. Опитах се да запомня регистрационния му номер, но мозъкът ми не функционираше като хората.

— Кои сте вие? — запитах тогава другите двама.

— Приятели — отвърна брадатият свещеник.

Погледнах дясната си ръка. От пръстите ми капеше кръв, течеше по дланта. Свалих сакото, навих си ръкава, горе по ръката имах бая дълбоки разкъсвания на кожата. Пет на брой.

Извих глава към пътя, но мерцедесът се бе стопил в далечината.

Свещеникът ми подаде носната си кърпичка, за да попия течащата кръв.

— От друга страна — проследи погледа ми той, — онзи определено не е ваш приятел.