Черният ангел

Глава трета

Празненството по повод кръщението на Сам продължаваше. Чувах смях, пукаха тапи, отваряха се бутилки, лееше се шампанско. Някъде някой запя. Стори ми се, че е бащата на Рейчъл, той имаше този навик — пийне ли си, първо пропява, сетне става свадлив, по-точно заядлив. Франк е адвокат, един от онези енергични, открити мъже, винаги готови най-любезно да поздравят срещнатия на улицата непознат ближен. Където и да беше, все се стремеше да стане център на вниманието. Вярваше още, че бидейки шумен и майтапчийски агресивен, чудесно забавлява хората. Смяташе се и за психолог, виждал съм го на сватби да прилага теориите си на практика, принуждавайки стеснителни жени да танцуват с мотива, че така щели да излязат от черупките си. Правеше го дори и когато виждаше, че на дансинга те се чувстват неловко, притесняват се и треперят като новородени жирафчета, с нетърпение чакат музиката да спре и поглеждат към столовете си. Предполагам, че можем да го наречем добросърдечен, но за съжаление не притежаваше съответната доза чувствителност спрямо другите, всъщност нужната деликатност, че да има баланс в поведението му. Като изключим евентуалната му загриженост за дъщеря му, Франк, изглежда, възприемаше присъствието ми на подобни празнични събития като лична обида. Сякаш съм нередовна личност, готова например всеки миг я да избухне в сълзи, я да вземе да пребие някого или по някакъв друг начин да разруши чудесната атмосфера, която той най-ревностно и всячески създава. Опитвах се да не оставам с него насаме. Честно казано, успявах, сигурно защото и той правеше искрени усилия в същата насока.

Силната фигура в брака им обаче е Джоун, достатъчна е една меко произнесена дума от нейна страна и Франк обичайно тушира поредното си изпълнение. Тя е детска учителка и старомодно либерална демократка, та затова прекалено лично възприема начините, по които се променяше страната през последните години, било при демократи, било при републиканци. За разлика от Франк рядко изразяваше директно загрижеността си относно Рейчъл, поне не и пред мен. Но понякога, когато си тръгвахме от дома им след поредната било несполучлива, било полуприятна визита, тя ме дръпваше встрани, за да ми пошепне:

— И да се грижиш за нея, чуваш ли?

Аз, разбира се, винаги уверявах, че ще се грижа за дъщеря й, и го казвах най-искрено, макар че гледайки я в очите, чудесно разпознавах вътрешното противоречие. Хем искаше да ми вярва горката, хем това й желание се сблъскваше с опасенията, че няма да съм в състояние да изпълня обещанията си. И сега се запитах дали пък и аз не съм някак белязан, както и онова изчезнало момиче Алис? Може би и аз дълбоко в себе си нося някаква сериозна психологическа травма, в състояние неочаквано да се подлюти, инфектира и зарази и настоящето, и бъдещето?

През последните месеци постоянно търсех начини да неутрализирам една такава заплаха, и то главно като отхвърлях предложения за работа, която би създала предпоставки за сериозен риск. Изключение, разбира се, бе неотдавнашната ми задача заедно с Джаки Гарнър. Проблемът бе в това, че всяка що-годе свястна работа предполага някакъв риск, а преди години — особено след като напуснах полицията — бях вършил неща, които ме промениха, нараниха и в крайна сметка прогресивно отнемаха жизнената ми сила. Тогава не живеех с Рейчъл, пък и не мина много време, когато разбрах окончателно, че почти не съм в състояние да устоявам на тъмните пориви, опасността и риска.

Сега помощ търсеше жена, носеща собствената си болка и нещастието на друг човек. Вярно, не бе дошла лично при мен, но за какво са приятелите? Напълно бе възможно за изчезването на дъщеря й да намерим някое просто обяснение и с това да се свърши цялата работа. Обаче нямаше никакъв смисъл да подценяваме или игнорираме реалностите на света, в който се движи човек като Алис. Животът в района на Хънтс Пойнт е опасен в най-крайна степен, а навиците й я правеха още по-уязвима отвсякъде. Редовно изчезват работещи по онези улици проститутки. Някои от тях просто побягват от сводниците или други опасни мъже. Други се опитват да променят съдбата си, преди да е станало безнадеждно късно, вече неиздържащи на експлоатацията и насилието, включително и сексуалното. Повечето от тях не успяват. Различни обстоятелства и фактори ги принуждават да се върнат с наведени глави. И ето ги отново на същите улички и паркинги с изцяло загубени надежди за спасение. Женската солидарност ги подбужда да се грижат една за друга, пък и сводниците следят и се опитват да пазят инвестициите си, но това са само символични жестове с неголямо действително покритие. Има ли желание някой да навреди на някоя от тези жени, обикновено успява.

Отведохме лелята на Луис в кухнята и я оставихме на грижите на една от роднините на Рейчъл, жена мила и състрадателна. Скоро след това Марта бе настанена на удобен стол в гостната с чиния пилешко и други вкусотии в ръце. След малко надникнах да видя как се чувства тя. Заварих я заспала на стола, грохнала от умората на дългия път, напрежението и притесненията за дъщеря си.

По едно време при нас дойде Уолтър Коул. Той поназнайваше разни неща от миналото на Луис, за други се досещаше. За Ейнджъл бе далеч по-добре осведомен, защото той си имаше немалко по обем досие, бе лежал в затвора, макар че тези подробности от бившия му живот се отнасяха до сравнително далечното минало. Преди това се бях допитал до Луис мога ли да привлека Уолтър за помощ и той се съгласи, макар и неохотно. Не беше доверчив по природа и със сигурност никога не би искал полицията да си вре носа в неговите работи. Защото макар и пенсионирани, Уолтър все още имаше добри връзки в нюйоркската полиция, каквито аз отдавна нямах, бе в отлични отношения с действащи служители криминалисти, докато аз в техните среди отдавна вече бях чужд човек. Не бе трудно за обяснение: мнозина от тях подозираха, че съм бил замесен в тъмни дела, че по ръцете ми има кръв. Неколцина дори биха дали мило и драго да ме разследват и по възможност да ме тикнат зад решетките. Уличните ченгета не бяха проблем за мен, но пък Уолтър го уважаваха на всички нива, включително и на върха и при сериозна нужда оттам можехме да разчитаме на помощ.

— Ще се връщате ли в Ню Йорк тази вечер? — попитах Луис.

Той кимна.

— Ще се поогледам да се запозная с този Джи Мак.

Поколебах се дали да му давам съвети, но реших, че така е по-добре.

— Струва ми се, че е по-разумно да почакаме малко.

Луис наведе глава на една страна, присви очи, потупа с ръка по седалката на стола. Иначе имаше олимпийско спокойствие и тези движения издаваха направо експлозивни емоции.

— И защо така ти се струва? — попита ме равно.

— Виж, честно, така бих постъпил аз на твое място — отвърнах, гледайки го в очите. — Ти ще се появиш там разлютен и ще раздаваш правосъдие, нали? Е, всички засегнати, всички, които имат някаква информация около Алис, колкото и да са непукисти, тутакси ще се покрият и после върви ги търси. Независимо дали те познават или не. Щом в техните среди тръгне приказката кой кого дири, всичко живо ще си плюе на петите — сам знаеш, че е така. И за беля ако случайно въпросният човек ти се изплъзне, сетне ще трябва целия Ню Йорк наопаки да го обърнем, за да го открием, а това ще струва ценно време. За този тип нищо не знаем. Значи първо трябва да се промени това положение — да съберем информация. Ти сега си мислиш за възмездие и разплата, разбирам. Но ще им дойде времето. Искаш да отмъстиш за жената, добре, но първо дай да намерим дъщерята — това е приоритетната задача. Виж, Луис, познаваш ме — направо настоявам да задържиш топката.

В същото време тактиката, която предлагах, също съдържаше рискови моменти. Джи Мак вече знаеше, че някой си задава въпроси за Алис. Приемем ли, че Марта е права и на дъщеря й се е случило нещо лошо, то сводникът имаше две възможности: едната — да си кротува, да се прави, че не знае нищо, в същото време да предупреди жените си да се държат в тон с това. Другата бе да се покрие. Лично аз се надявах нервите му да издържат поне докато ние се доберем до него. Имаше резон в това — беше сравнително нов в занаята, щом като Луис дори и името му не бе чувал. Беше и млад, а това обичайно означава още и достатъчно арогантен, за да се изживява като баровец на улицата. Още повече, че бе успял да организира свой бизнес не къде и да е, а точно в Пойнт — място, дето не е лъжица за всяка уста и това е факт. На негово място всеки би си пазил завоювания с усилия периметър, би се отказал само когато и ако това стане абсолютно наложително.

Настъпи продължителна тишина. Луис обмисляше казаното от мен, преценяваше своите възможности.

— Колко да я задържа? — попита той след известно време.

Обърнах очи към Уолтър, от него зависеше много.

— Двайсет и четири часа — каза той. — Толкова ми е нужно, за да науча онова, което ви трябва.

— Значи ще го притиснем утре вечер — рекох аз.

— Ние, а? — попита Луис.

Изгледа ме втренчено, добави:

— Това е лично.

— Зная.

— Дай да сме наясно по въпроса. Ти постъпваш както си знаеш, аз твоите методи ги уважавам, но тук за съвест като твоята място няма. Ти си човек на съмнението, затова без теб. Същото важи и за всички останали.

И очите му за миг се плъзнаха върху Уолтър. Усещах, че Коул понечи да реагира, затова се пресегнах и докоснах рамото му, той видимо изпусна парата. Знаех какво би могъл да каже. Уолтър никога не би участвал в нищо, което нарушава прекалено строгия му морален кодекс. И днес, макар и без значка, той пак си бе ченге по душа, при това много добро. И нямаше никаква необходимост да се оправдава или обяснява пред Луис.

Повече не говорихме по въпроса. Всичко бе ясно. Поканих Уолтър да използва телефоните в офиса и той се захвана да върти разни номера. Луис отиде да разбуди Марта, която щеше да отведе със себе си в Ню Йорк. Ейнджъл ме чакаше на предната врата.

— Тя за вас двамата знае ли? — попитах го аз.

— Досега не сме се виждали — отвърна той. — Да ти кажа истината, дори не вярвах, че има семейство. Е, зная къде е роден, но все съм си представял, че е отрасъл някъде из дивото сам, сетне тръгнал по широкия свят. Обаче тази жена е умна. Ако досега не ни е усетила, скоро ще загрее. Тогава ще видим.

Гледах от прага как жена ми изпраща две от приятелките си до колите им. Бе много красива тази вечер. Обичах да я гледам отстрани — как върви, как се държи, спокойствието, което излъчва понякога, грациозната походка. В същото време усещах вътрешен смут, сякаш нещо в мен се бе опънало до крайност, като пукнатина в стена, която постепенно се разширява, пропуква зида все повече, застрашава стабилността и целостта й. Ейнджъл проследи погледа ми и рече:

— На нея няма да й хареса.

— Длъжник съм на Луис — отвърнах.

Ейнджъл почти се изсмя.

— Нищо не му дължиш, нито на него, нито на мен. Може би така го усещаш, но не и ние. Ти сега имаш семейство. Имаш съпруга, която те обича, дъщеря, която тепърва ще разчита на теб. Не ги прецаквай.

— Нямам такива намерения. Зная какво имам и задълженията си разбирам.

— Тогава защо се заемаш с това?

Какво да му отговоря? Че искам да го направя, че трябва да го направя? Че имам необходимост да постъпя така? Че съм част от всичко това. Дълбоко някъде вътре в мен, в най-съкровената ми душевност, се обажда един глас, който зове, той насочва, поощрява ме да ускорявам онова, което усещам като неизбежен край.

Но има още нещо, още един елемент, който не мога да обясня нито на Рейчъл, нито на Ейнджъл, нито дори на себе си. Усетих го още докато таксито се движеше по пътя бавно, приближавайки нашия дом все повече и повече. Усещах го и докато жената излизаше от автомобила и стъпваше на чакъла в началото на алеята. Чувствах го и докато разказваше историята, изливайки болката си, опитвайки се да задържи сълзите и да не показва слабост пред трима мъже. А нейната болка бе и моя болка.

И някак знаех, че момичето е мъртво. Алис е покойница и където и да се намира в този миг, истината е, че никога отново няма да се появи в нашия свят в предишната си форма. Не можех да обясня как и откъде го зная или усещам, може би по-добре и от Марта, чийто майчин усет подсказваше, че детето й го грози голяма опасност. Тази изпълнена с кураж и обич жена не бе случайно тук, в моята къща. Тя бе доведена от една по-висша Воля, за идването й имаше причина. Съществуваше и неведома връзка и това не можех да откажа. От горчив, чисто статистически опит се бях научил да разпознавам знаците. Свише. Или само Бог знае откъде. Нещастията на други хора намираха път към моята врата, търсеха, предизвикваха моята намеса и просто не можеха да бъдат пренебрегнати.

— Не зная — отвърнах на Ейнджъл. — Просто усещам, че трябва да бъде направено.

Малко по малко гостите си отиваха. А със себе си сякаш отнасяха и веселието на малкия ни празник, че да не остане нищо в нашата къща. По предварителен план родителите и сестрата на Рейчъл щяха да преспят у нас. Това се отнасяше и до Уолтър и Лий, те дори възнамеряваха да останат за няколко дни, но идването на Марта промени нещата. Затова и те вече бяха на път за у дома. Уолтър възнамеряваше лично да поговори с някои полицаи.

Разчиствах моравата, когато се изтърси Франк Улф. Бе по-висок от мен, и по-едър. В гимназията бе играл футбол, по-късно няколко оценили високо играта му колежи бяха предлагали стипендии, но бе започнала Виетнамската война. Франк дори и не изчакал повиквателната, нали си е човек, който вярва в дълга и отговорностите. Джоун била вече бременна, когато той заминал, макар че те тогава още не знаели. Синът им Къртис се родил, докато бил още „на фронта“, две години по-късно се родила и първата дъщеря. Франк спечелил шепа медали, но никога не съм го чувал да се хвали как и защо. Къртис станал полицай към шерифството, убили го при банков обир, при това не бил на дежурство. Чест му прави на Франк, че той тогава не се разпаднал, не потънал в самосъжаление, както правят някои мъже, а се превърнал в истински стожер на семейството. Жените се опрели на него, така заедно оцелели. Изобщо множество хубави страни имаше Франк, за съжаление бяхме толкова различни, че трудно ни бе дори и две думи да обменим като хората.

Сега държеше в ръка бирено шише, но съвсем не беше пиян. По-рано бях забелязал, че със съпругата си следят пристигането на Марта, сетне си шушукаха нещо продължително, видяха и тайното ни съвещание с участието на Луис и Коул. Няма начин да не са разбрали, че нещо се готви. Предполагам, че именно тогава Франк бе спрял да пие, а може би жена му беше оказала нужния натиск.

Събирах картонените чинии, хвърлях ги в голям найлонов чувал. Песът Уолтър вървеше по петите ми, душеше и търсеше случайно изпаднали късчета пилешко. Франк застана отстрани, загледа се в мен, но не предложи помощта си.

— Как е, Франк? — попитах любезно. — Всичко наред, нали?

— Тъкмо щях да те питам същото.

Нямаше смисъл да усуквам нещата. Улф не би станал добър адвокат, ако му липсваше последователност и упоритост. Завърших прибирането на чиниите от масите и столчетата, завързах чувала здраво и го отнесох при кофата за боклук. Сетне извадих нов чувал и се заех с празните шишета. Пусках ги в него, те ободрително звънтяха.

— Правя всичко по силите си, Франк — рекох тихо.

Не желаех да влизам в спор с него, нито да правим дискусия, нито сега, нито когато и да е друг път, но нямаше как. Беше му дошло времето.

— С цялото си уважение, не смятам, че го правиш. Ти сега имаш нови задължения, отговорности.

Усмихнах се, макар че не трябваше. Ето ги двете думички, отново и отново се връщат при мен. Задължения. Отговорности. Термини, типични за Франк Улф. Той сигурно и на надгробния камък ще си поръча да ги изпишат.

— Зная.

— Тогава трябва да се държиш по съответния начин.

Опита се да наблегне на тезата, като размаха биреното шише към мен. Това някак го олекоти, представих си го в по-друга светлина. Не като загрижен баща, по-скоро като заядлив, подпийнал човечец.

— Слушай, тези неща, дето ги вършиш… тази твоята работа, тя много тревожи Рейчъл. Винаги я е тревожила, сега още повече. И на риск я подлагаш, нали? Един мъж не постъпва така. Човек не подхвърля на риск хората, които обича.

Франк се опитваше най-праволинейно да разсъждава по неговия си начин, да ме учи на ум и разум. Но това вече ме дразнеше, писваше ми, още повече, че всичко, което говореше, беше самата истина.

— Виж, има и други начини да използваш уменията, които притежаваш — рече след малко той. — Не казвам да се отказваш от тях поначало. Ни най-малко. Аз връзки имам. Въртя значителен по обем бизнес със застрахователни компании, а те, както знаеш, винаги търсят най-добрите следователи и детективи. Работа при тях колкото си поискаш. Факт. И добре заплащат. По-добре, отколкото припечелваш сега, това е стопроцентово сигурно. Мога да поразпитам, да завъртя няколко телефона.

Сега прибирах бутилките с хъс, слушах го и ги запращах в чувала с ненужна сила. Поемах дъх дълбоко и бавно, за да се овладея. И ето, задължах думите, преглътнах, пак поех въздух и пуснах следващата бутилка доста по-леко.

— Благодаря ти за предложението, Франк. Но не желая да работя като застрахователен агент.

Франк бе изчерпал резонните аргументи. Затова се огледа и се видя принуден да извади по-силно оръжие. Най-напред повиши тон.

— Добре, ама ти просто не можеш да продължаваш да вършиш същата работа! Какво ти става на теб, питам се аз, какво? Не виждаш ли какво е положението? Искаш същото нещо отново ли да се случи с…

Сетне рязко млъкна, но вече бе много късно. Беше ги изрекъл. Думите увиснаха тежко във въздуха, сетне като че се превърнаха в нещо тъмно, окървавено и то тупна на тревата между нас. Това, разбира се, ставаше единствено в моето въображение. Внезапно се почувствах безкрайно уморен и пуснах чувала с бутилките на земята. Облегнах се на ръба на съседната маса, наведох глава. Под дланта ми на дъсчения плот попадна стърчащият край на стар чвор, убиваше, бодеше. Нарочно натиснах надолу с все сила, почувствах как кожата ми поддаде и се разкъса. Това ми помогна да се мобилизирам и овладея.

Франк отсреща само клатеше глава. Отвори уста, нищо не излезе, затвори я, без да каже и дума. Не беше човек, свикнал да се извинява. Пък и защо? Защо да се извинява за това, че говори истината. Прав беше. Всичко, което бе казал, бе вярно — до последната сричка.

А най-ужасното бе, че в едно отношение по дух Франк и аз бяхме далеч по-близки, отколкото той осъзнаваше. И двамата бяхме погребали свои деца, и двамата се страхувахме това да не се повтори в по-късния ни живот. Замислих се дали да не му го кажа. Бих могъл да му разкажа за Дженифър. За мъничкия бял ковчег, който спуснаха в трапа, сетне затрупаха с буци пръст. За последвалите дни. За това как подреждах дрехите и обувките й, за да ги предадат на деца, които бяха живи, тичаха, играеха, наслаждаваха се на живота. За ужасяващото чувство на загуба и неизлечимата хапеща болка, които последваха. За празнотата в живота ми. За безкрайните нощи, които нямаше с какво да запълня. За това, че не смеех да изляза на улицата: всяко срещнато дете ми напомняше за моето, а агонията бе непоносима. Сигурен съм, че Франк би разбрал. Защото във всеки млад полицай на дежурство и той вероятно съзираше загиналия си син. Изглежда, трябваше да му ги кажа тези неща — тогава сигурно в тях щяхме да намерим някакво помирение, а голямата част от напрежението помежду ни щеше да си отиде завинаги.

Но не събрах сила да заговоря. Усещах, че се отдръпвам от всички тези околни хора, в съзнанието ми на преден план отново изплаваха стари обиди, негодувание, гняв. Изпълнен с угризения и чувство за вина човек винаги горчиво пледира невинност или намира начини да уязви самите обвинители, особено когато те демонстрират собственото си морално превъзходство и добродетели.

— Върви при твоето семейство, Франк — проговорих сковано. — Няма за какво повече да говорим с теб.

Вдигнах чувала и закрачих към контейнера за боклук.

Когато се върнах, Рейчъл бе в кухнята. Правеше кафе за родителите си и се опитваше да разтреби отрупаната с какво ли не маса. Захванах се да й помагам. За пръв път след завършването на църковната церемония оставахме насаме. В същия миг вратата се отвори, влезе майка й и предложи да помогне, но Рейчъл заяви, че ние двамата ще се оправим сами. Джоун се опита да настоява.

— Мамо, ще се оправим! — натърти Рейчъл, а в гласа й прозвуча стоманена нотка, която стресна възрастната жена и тя побърза да излезе.

На вратата се обърна и ми хвърли дълъг поглед, в който ми се стори, че поравно разчитам симпатия и укор.

Рейчъл грабна нож и нервно застърга засъхналите в чиния остатъци от храна над кухненската кофичка за боклук. Чинията бе със сини орнаменти по околния ръб, макар че едва ли нещо щеше да остане от тях при това агресивно търкане от нейна страна.

— Е, какво става? — запита тя, без да ме погледне.

— Мога и аз да запитам същото, нали?

— Какво ще рече това пък сега? — сопна се тя.

— Ами беше ненужно груба с Луис и Ейнджъл днес, не е ли така? Почти дума не си им казала, докато бяха тук. Всъщност и на мен едва ли си ми продумала.

— Може би нещата нямаше да бъдат такива и щяхме да имаме време за разговори, особено ако не се бяхте усамотили в твоя офис цял следобед.

Критиката бе донякъде справедлива, само дето разговорът ни не бе продължил дори и час.

— Съжалявам. Излезе едно нещо.

Рейчъл гневно тресна чинията върху умивалника. От ръба се отчупи тънко синьо парченце, излетя високо, сетне тупна на пода.

— Какво значи „нещо излезе“, а? Днес не е ли шибаното кръщение на дъщеря ти?

Разговарящите зад вратата, значи във всекидневната, гласове притихнаха. Мълчах, а след малко там заговориха пак, но доста приглушено и в разговора безсъмнено звучеше напрежение.

Пристъпих към нея.

— Рейч… — понечих да кажа и протегнах към нея ръка.

Тя вдигна и двете, сякаш да се защити от евентуален удар, и бързо отстъпи назад.

— Недей! Просто недей!

Застинах, загубил ума и дума. Бях като вцепенен, ръцете ми увиснаха встрани ненужни, вдървени. Не знаех какво да правя с тях, аз самият къде да се дяна. Скрих ги зад гърба, облегнах се на стената. Това бе най-близкият до тотално капитулиране жест, направих го изцяло спонтанно, в същия миг. Какво повече можех да сторя, без, разбира се, образно казано, да вдигна ръце високо над главата и да я подложа на меча на палача? Не исках, не можех да се боря с Рейчъл. В момента се усещах крехък и уязвим като стъклен. Направя ли и най-дребния погрешен ход, и резултатите вероятно ще бъдат непоправими. Отношенията ни в момента бяха на ръба на кризата, просто искрица бе нужна да ги взриви и превърне в развалина.

Почувствах мокрота на дланта и нещо лепливо. Повдигнах ръка към очите, видях кръв — беше от онзи чвор на масата.

— Какво искаше онази жена? — попита Рейчъл.

Сега бе навела глава, косите й бяха увиснали напред върху бузите и очите. Ужасно ми се прииска да ги видя — за очите говоря. Да отметна косата, да докосна бузата, да я помилвам. Застанала така, ми заприлича на друга…

— Това бе лелята на Луис. Дъщеря й изчезнала в Ню Йорк. Стори ми се, че идва при Луис от немай-къде. Вече няма към кого другиго да се обърне.

— И той те помоли за помощ?

— Не, аз сам я предложих.

— Каква е дъщеря й, с какво се занимава?

— Била е улична проститутка, пристрастен наркоман. Изчезването й почти не интересува ченгетата, а за приоритетно търсене изобщо да не говорим. Затова трябва да я потърси някой друг.

Рейчъл отчаяно зарови пръсти в косата, разчорли я, отпусна ръце, въздъхна тежко. Този път не опита да ме отблъсне, когато се доближих и я прегърнах. Дори ми позволи да я погаля по главата и да я притисна към гърдите си.

— Няма да ми отнеме повече от два дни — рекох тихо. — Уолтър си задвижи връзките, завъртя няколко телефона. Имаме насочваща информация за сводника й. Напълно е възможно да се е скрила някъде, на сигурно място. Понякога жените в тази професия изчезват за известно време. По различни причини. Знаеш това, нали?

Неочаквано ръцете й се плъзнаха по гърба ми, тя се притисна в мен.

— Била… — прошепна едва доловимо.

— Какво? — недочух аз.

— Ти каза: „била е…“. Била е проститутка.

— О, казал съм го просто така, нищо особено не съм имал предвид.

Тя повдигна очи към лицето ми в ням упрек по повод лъжата, сетне въздъхна и рече:

— Не, не е вярно. Ти знаеш, нали? Не разбирам откъде и как усещаш, но винаги познаваш. Винаги безпогрешно го чувстваш, особено когато няма надежда. И се питам: как можеш да носиш това в себе си? Тази ужасна дарба! Как понасяш целия унищожителен товар на това прозрение?

Премълчах, какво бих могъл да кажа?

— Страх ме е — продължи Рейчъл. — Затова не заговорих нито Ейнджъл, нито Луис след церемонията. Ужасявам се от тях двамата, от онова, което те представляват, от онова, което символизират. От онова, което стои зад тях. Преди ми се струваше на шега, така бе и когато говорихме те да бъдат кръстниците на Сам още преди да се бе родила, нали помниш? Е, тогава ми се виждаше друго. Не че не съм искала да бъдат кръстници, не че съм била неискрена, когато се съгласих, но сега, когато ги видях тук, нещо ми стана… Не исках повече те да имат нещо общо с детето… виж, объркана съм много… В същото време зная, че те с готовност биха дали живота си за Сам, както и за теб самия или за мен. И все пак… просто… чувствам, че те излъчват, че те носят…

— Носят неприятности, нали?

— Да, така е — прошепна тя. — Не го правят нарочно, просто така… така са устроени. Неприятностите вървят след тях.

И тогава зададох въпроса, дето все ме беше страх да задам.

— Мислиш, че и след мен също вървят, нали?

Обичах я за отговора й, за прямостта в него, макар че той отвори нова пукнатина в онова, което бе най-съкровено между нас двамата.

— Да — каза жена ми. — Мисля, че ти си нужен на изгубените… на онези, на които им е отнета последна надежда. Те се стремят към теб, привличаш ги по начин, който не разбирам. А след тях идват и други, които носят страдания и болка.

Сега ме прегърна още по-силно, чак ноктите й се забиха в гърба ми.

— И те обичам за това, че не обръщаш гръб, че страдаш за тях, че те боли да отказваш помощ. Нали те гледам толкова време? Зная, че заради мен и детето искаш да избягаш от този ангажимент… видях те как мълчаливо страдаше миналата седмица, когато обърна гръб на човек, а вярваше, че можеш да му помогнеш…

Говореше за Елис Палмър от Камдън, беше ме потърсил преди няколко дни във връзка със сина си Нийл. Младежът се бе забъркал с нечисти хора от Канзас Сити, а те го бяха обвързали здраво. Елис нямаше достатъчно пари да го откупи, затова трябваше някой да се намеси, да помогне. Беше повече или по-малко силова работа, би наложила да се откъсна от Рейчъл и Сам за известно време, при всички случаи предполагаше и риск. Нийл им дължеше пари, а те бяха „кредитори“ от онзи тип, дето не обичат да им се дават съвети как да си движат делата. При това не бяха по фините методи, работеха предимно със заплахи, изнудване и физически наказания. Освен това Канзас Сити ми беше доста далеч, район извън моя обсег, така да се изразя. Затова рекох на Елис, че в неговия случай може би местни хора ще свършат по-добра работа, че онези ще се окажат по-податливи на внушения от местен фактор, отколкото от непознат. Поразучих това-онова, дадох му общата информация и някои имена, но видях, че остана недоволен. За добро или лошо вече имах репутацията на човек, при когото се отива, „когато си закъсал“. Елис бе очаквал много повече от просто факти, бе се надявал на реални действия. И дълбоко в себе си знаех, че заслужава да му помогна, но…

— Но ти го направи заради Сам и заради мен — рече Рейчъл. — Зная какво ти струваше, усетих усилията ти. И съзнавам какво е положението: каквото и да правиш, все ще бъде болезнено за теб, болезнено и за нас. Не знаех обаче докога ще съумееш да издържиш да обръщаш гръб на онези, които протягат ръце за помощ. Е, сега вече зная: издържа до днес.

— Рейчъл, че тя е леля на Луис, семейство му е. Какво друго можех да направя?

Тя почти се усмихна.

— Ако не е тя, все ще бъде някой друг. Знаеш го отлично.

Целунах я по косата, миришеше на Сам.

— Баща ти се опита да ми чете конско отвън, на двора.

— Обзалагам се, че и на двамата ви е било много приятно.

— Чудесно беше. Решихме да ходим вече заедно на почивка.

Пак я целунах. Не се дърпаше, но не понечи да отвърне.

— Е, ще ми се сърдиш ли още? — попитах с надежда. — Нали всичко е наред?

— Не зная — отвърна тя. — Обичам те, но просто не зная.

След това се освободи от ръцете ми и ме остави сам в кухнята. Чух я да се качва по стълбата, сетне изскърца вратата на нашата стая, където спеше Сам. Сигурен бях, че в този съшия миг вече се е надвесила над нея — заслушана в дишането й, ще й оправи одеялцето, ще я поглади по косицата. Ще мисли за това как да я опази. От кого ли?

Същата нощ чувам гласа на другата, зове ме отвън, някъде от моравата под прозореца. Но не отивам до него. А заедно с нея звучат в хор и други гласове, те шепнат, ридаят. Затварям плътно очи, притискам длани върху ушите си. След време сънят идва, сънувам сиво, безлистно дърво. Криви, остри клони се вирят нагоре, покрити са с шипове целите, преплетени, образуват подобие на птичи затвор. Или клетка. А в нея пърхат кафяви гълъби, те гукат тъжно, сякаш плачат по тяхному, напразно се опитват да излетят, а от крилата им се носи шепот, капки кръв избиват по перата, защото отдолу птичата плът е разкъсана. Аз спя, а в сърцето ми някой изрязва ново име.

Глава четвърта

Мотелът „Спайхоул“ е нещо като оазис — привидение или спирка за отчаяни пътници, вече изгубили сетна надежда да починат, преди да прекосят мексиканската граница. Може би заобиколили Юма, уморени от светлините и хората, копнели да зърнат пустинните звезди в истинския им блясък, а вместо това се видели принудени да бродят безкрайно — миля подир миля — сред голи скали, пясък и кактуси, отвсякъде заобиколени от неприветливи към странника безименни планини. Не могат да си позволят да спрат току край пътя, защото това значи да поощря ват жаждата и всяческото неудобство, а току-виж привлекли и вниманието на граничните патрули. Те именно по тези места се въртят, защото оттук минават пътеките за нелегално прехвърляне на хора, а корумпираните мексикански имиграционни служители си умират да хванат някой будала, който да им напълни джоба с лесни пари, ей така, за едното нищо. Не, по-добре е да не се бавите по тези места, най-разумно е да се движите без спиране в надежда да намерите покой и удобство някъде другаде. А това — последното — го предлага именно „Спайхоул“.

На самото шосе има сочещ на юг пътен знак. Той уведомява уморените и нуждаещите се, че наблизо могат да намерят меки, удобни легла, студени напитки и действащи климатици. Иначе мотелът е семпъл, лишен от украса, ако не споменаваме големия старомоден неонов надпис, дето нощем бръмчи като огромен пустинен бръмбар. „Спайхоул“ се състои от петнайсетина стаи, разположени във формата на буквата „n“, а офисът е в дъното на лявото разклонение. Стените са боядисани в светложълто, макар че ако се вгледате отблизо, няма да разберете дали това е оригиналният цвят, или постоянното въздействие на слънцето и пясъка е довело именно до този оттенък. Сякаш пустинята би търпяла присъствието на мотела само ако той се вписва в цветовите характеристики на нейния пейзаж. Самата сграда е построена в естествена падина, подобна на ниша между съседни планини и известна под името Дяволската шпионка, където втората дума горе-долу е и груб превод на името на мотела. Самите планини предоставят известен завет и сянка на мотела, макар че пристъпите ли само няколко стъпки встрани от офиса и пустинната жега или горещият вятър ще ви блъснат в лицето досущ като огнения полъх на отворена пещ.

Пред офиса има друг знак — той предупреждава гостите да не се отдалечават много-много от сградата. Илюстриран е с рисунки на змии, скорпиони и облак, който издишва огън към подобна на дървена съчка черна фигурка на човек.

Рисунката може да ви се стори дори и комична, само че реалността е по-друга. Факт е, че недалеч от мотела често намират изсъхнали, почернели тела: това най-често са нелегални имигранти, омаяни както и хиляди други свои събратя от измамни надежди за лесно забогатяване.

Мотелът привлича клиенти главно по два начина — единият е предавана от човек на човек информация за него, другият е въпросният знак на шосето. На десетина мили западно от него има крайпътен отбив — спирка паркинг за тирове, наричат я „Харис Бест Рест“. Там се намират денонощно ресторантче, бакалия, помещения с тоалетни и душове и място, достатъчно за около петдесетина превозни средства. Има и достатъчно шумна кръчмица, чиято клиентела се състои от неразличаващи се особено много от пустинните хищници представители на човешкия род. Със своите светлини, шума и предлаганата храна тази спирка паркинг често привлича хора, които по редица причини нямат място там. Най-често това са загубили пътя или силно уморени пътници, които действително имат нужда от почивка. „Харис Бест Рест“ обаче не е място за тях и обслужващият персонал отдавна е научил урока си — че е най-разумно да посъветва нищо неподозиращите обикновени хорица да се разкарат от това място и да ги отпраща към „Спайхоул“. Собственик на спирката паркинг е мъж на име Хари Дийн — човек, чиято роля е била позната на предшествениците му по тези места още от преди поне един век. Хари води доста рисковано съществувание, опитвайки да се държи достатъчно прилично, че да не дразни закона, а в същото време да отклонява от себе си имиграционните власти и трафикантите на дрога и хора, без да си разваля отношенията с тях. Това на свой ред му осигурява нужната търпимост от страна на престъпните типове, които посещават най-сенчестите кътчета на неговите заведения.

Затова Хари си плаща на някои хора, а на свой ред най-дребните играчи плащат на него. Прави се, че не вижда проститутките, които обслужват тираджиите по камионите или в малките бунгала встрани. По същия начин постъпва и с дилърите, продаващи според нуждите дрога на желаещите, било възбудителни, било приспивателни, като неписаното правило е тяхна стока да не се държи на непосредствената територия на заведенията му. Затова продавачите си я пазят по колите — натоварени с боклуци пикапи или леки автомобили, разхвърляни между големите камиони като същества от най-нисшето стъпало на хранителната верига сред по-едри хищници.

Денят бе понеделник, часът — два след полунощ. „Харис Бест Рест“ бе опустял и притихнал, а Хари помагаше на бармана Мигел да поразтреби терена и да зареди с бира и твърд алкохол. Технически погледнато, кръчмата бе затворена, макар че всеки желаещ да получи питие по това време на нощта би могъл да го стори в съседното ресторантче. Така или иначе в сенките наоколо седяха мъже с чаши в ръце, някои говореха помежду си, други бяха сами. На тези хора не можеш просто да им кажеш да си вървят, не са от този тип. По някое време сами ще се изправят и тихомълком ще се стопят в мрака, но това ще стане само когато те лично го решат, в удобен за тях час и по желание. А Хари, човек печен и препатил, си знаеше урока да не ги закача без сериозно основание.

От кръчмицата можеше да се влезе в ресторантчето и обратно. Сега на нейната врата имаше надпис, че е затворено, иначе главната врата на бара не бе заключена. Хари чу шума от отварянето й и се извърна, за да види, че влизат двамина. Бяха бели — единият висок и на около четирийсет години, с посивяла коса и белег над дясното око. Облечен бе в синя риза, синьо яке и джинси с леко въздълги крачоли, иначе не особено забележителен с каквото и да е.

На ръст другият бе горе-долу колкото другаря си, но безобразно, дори грозно дебел, огромното му шкембе увиснало над краката му като дебел, провесен език. И тялото му бе несиметрично, що се отнася до пропорции — краката къси и закривени, сякаш години наред се трудили да носят непосилния товар и сега вече поддават под дългото напрежение. Лицето на дебелия бе кръгло и много бледо, със забележително деликатни черти: зелени очи под дълги тъмни клепачи, тънък правилен нос и дълга уста с пълни, тъмночервени устни, доста прилични на женски. Макар и в тон с традиционните виждания за красота, тези характеристики губеха стойност поради загрозяващия контраст на гушата и раздутата лилаво-червена, подпухнала шия, надвиснала над яката на ризата в подобие на злокачествен тумор, също както и гигантското шкембе. Хари си представи виждан преди години в зоологическата градина морж — огромно затлъстяло животно с разтеглена кожа и увиснала под нея плът, вече на края на живота си. Но за разлика от моржа този мъж с нищо не напомняше за житейска кончина или предстоящо преминаване в отвъдното. Бе необичайно жизнен, вървеше със странна, небивала за тлъстините лекота, сякаш ефирно се плъзгаше над покрития с боклуци и хранителни остатъци под на кръчмата.

Хари бе плувнал в пот, ризата му — мокра, въпреки че климатикът бълваше потоци студен въздух, но лицето на дебелия бе сухо, въпреки че идваше отвън, значи от голямата жега. Още по-сухи и чисти изглеждаха бялата му риза и сивото сако върху нея.

Дебелият бе още полуплешив, а останалата по черепа коса бе подстригана съвсем късо. Хари имаше странно усещане — почувства се като хипнотизиран от вида на новодошлия: тази невиждана, контрастираща комбинация на ужасяваща грозота, деформация и уродливост с подобие на красота. Огромно, ужким тромаво туловище, но пък безспорна грация на походката. Изведнъж магията като че се разчупи и тогава Хари се обади:

— Хей, хора, затворени сме.

Дебелият спря за миг, десният му крак замръзна на сантиметри над пода, а Хари с удивление зърна захвърлен необелен фъстък току под подметката му.

Следващата секунда кракът настъпи фъстъка, черупката се огъна…

А Хари внезапно се намери пред дебелия, огромното разплуто лице на сантиметри от неговото, очите впити в неговите. Сетне преди още да е възприел присъствието му, огромното туловище се оказа отляво, сетне отдясно, сетне отново току пред него, като дебелият през цялото време шепнеше нещо на непознат за Хари език. Думите се сливаха в неразбираем, словесен шипящ порой от звуци — меки и твърди съгласни. Всъщност конкретният смисъл бе мъглив, но подтекстът — повече от ясен.

Махни се от пътя ми! Махни се или ще съжаляваш!

Лицето на дебелия се размаза, тялото му се разлюля като исполинска камбана, гласът му забумтя в съзнанието на Хари като Йерихонска тръба и съвсем го замая. Хари се олюля, губеше равновесие, чувстваше се отвратително. Повече от всичко му се прииска това небивало мъчение да спре. Защо никой не му помогне? Къде е Мигел, по дяволите?

Хари протегна ръка встрани, потърси опора на бара.

В същия миг движението около него мигом спря.

Сега ясно чу звука на смачкващата се фъстъчена черупка. Дебелият си бе на онова място, където бе преди — на шест-седем метра от бара, а спътникът му току зад него. И двамата гледаха в Хари, а пълният се усмихваше леко, сякаш повтаряше наум известна само нему и на Хари малка тайна.

Махни се от пътя ми.

В далечния ъгъл Хари забеляза седнал мъж — беше Октавио, човекът, който се занимаваше с курвите, прибираше процент от хонорарите им срещу протекция и на свой ред част от него даваше на Хари.

Значи това не е моя работа — рече си Хари, кимна с глава и се залови с чистенето, което бе захванал, преди да влязат онези двамата. Забърса разсипаната по пода бира, хвана метлата. Успя някак да измете, сетне се измъкна на пръсти като гузен, влезе в малката тоалетна зад бара, поседна на клозетната седалка и така остана известно време, докато си пое дъх, а ръцете му жестоко трепереха. После повърна с все сила, като едвам се държеше прав на разтреперените си колене.

Когато се върна в кръчмата, дебелия и другаря му вече ги нямаше, очакваше го само Октавио, но и той не изглеждаше много по-добре от самия Хари.

— Как си? — попита го сводникът.

Хари преглътна, още усещаше жлъчната течност в устата си.

— Виж, налага се, значи по-добре е да я забравим тая работа… с тия двамата, чат ли си? — предложи Октавио.

— Да, да, абсолютно.

Октавио посочи към бара, показа с пръст бутилка с бренди на най-горната лавица. Хари отиде, взе шишето, наля направо в голяма чаша. Съзнаваше, че Октавио няма да се церемони с конячена чашка, не и този път. Мексиканецът хвърли двайсетачка на бара.

— Сипи и на теб — рече той.

Хари си сипа, без да се колебае, с мъка удържаше тремора на ръката.

— Имаше едно момиче… — започна Октавио. — Не беше местно. Чернокожа мексиканка.

— Помня я — отвърна Хари. — Тук беше тази вечер, видях я. Нова е, нали? Рекох, че е от твоите…

— Хм — неопределено изръмжа мексиканецът, — няма да се връща.

Хари повдигна чаша към устните си, внезапно разбра, че няма да може да отпие. Отново го задави вкус на жлъчка. Вера… така се казваше онова момиче. Вера. Беше я питал за името. Не че тези жени работят под истинските си имена. Беше говорил с нея веднъж-дваж, ей така. Тя поначало бе тук съвсем отскоро. Два дни, може би три? Не повече. Много беше хубава, прекалено симпатична за проститутка.

— Хм, е, добре — изхъмка Хари.

— Аха — откликна Октавио.

И това беше всичко. Имало едно момиче, после го нямало. Изчезнало.

В „Спайхоул“ бяха заети само три стаи. В едната бе отседнала млада двойка на път за Мексико. Младите се дърлеха, все още раздразнени от дългото, некомфортно пътуване, както често става в такива случаи. След малко ще замълчат, нацупени и двамата, ще сумтят и въздишат, ще избягват погледите си. Сетне момчето ще направи първия жест за примирие. Ще излезе в горещата нощ и ще се върни с купени от автомата край офиса кутийки студено безалкохолно. Ще докосне с охладения метал голия кръст на момичето, а то ще потрепне от допира. Тогава момчето ще посегне да го целуне и ще каже, че съжалява. И тя ще го целуне, ще отпият от студената течност и скоро и жегата, и обидата, и споровете ще бъдат забравени.

В съседната стая имаше мъж. Седеше на леглото, облечен в жилетка, гледаше мексиканска телевизионна шоуигра. За стаята бе платил в кеш. Би могъл да прекара нощта в Юма, защото имаше работа там на следващата сутрин, но по лице го познаваха и избягваше да се навърта в града по-дълго от необходимото. Затова често отсядаше в този мотел и гледаше по телевизията как разни наивни двойки печелят награди по стойност по-малки от наличните пари в портфейла му.

В предпоследната стая в съседното крило също имаше сам гост. Всъщност гостенка — млада жена, почти момиче на двайсетина години. Бягаше. В „Харис Бест Рест“ я наричаха Вера, обаче онези, които я търсеха, я познаваха като Серета. Нито едно от двете имена не беше истинско, но тя пет пари не даваше за това. Отдавна вече нямаше значение как я наричат. Семейство сега нямаше или, по-точно казано, нямаше никой, който да я обича и истински да се интересува за нея. В началото бе изпращала пари на майка си в Сиудад Хуарес, за да помага на скромния й доход като работничка в една от големите фабрики на „Авенида Текнолохико“. И Серета, и по-голямата й сестра Хосефина също работеха там навремето. До онзи ноемврийски ден, когато животът им изведнъж рязко се промени.

Когато в началото се обаждаше на майка си Лилия, Серета твърдеше, че работи в Ню Йорк като келнерка. Лилия не я разпитваше, имаше си съмнения, но не желаеше да усложнява отношенията им. Имаше защо: преди да замине на север, мнозина в Хуарес бяха виждали Серета често да излиза от оградените и охранявани квартали от района Кампестре Хуарес, където живеят само богати американци и работещи в Мексико специалисти. А там допускаха само местните слугини и проститутките. Серета не беше прислужница, поне майка й не знаеше да е печелила от такава работа. И тогава, през ноември 2001 г., тялото на сестра й Хосефина бе намерено заедно с труповете на още осем жени в обрасла с плевели нива недалеч от пазарния център на име „Ситио Колосио Валйе“. Труповете бяха жестоко осакатени, видно бе, че преди това са били малтретирани, и протестите на бедните им роднини този път бяха продължителни и доста гласовити. Защото тези не бяха първите убити по такъв зверски начин жени, а отдавна вървяха слухове, че зад оградените с високи огради и телени мрежи богаташки райони се разиграват жестоки игри за удоволствие на заможните, сред които лов на хора и убиване за спорт. Тогава Лилия бе посъветвала Серета да замине и повече да не се връща там. Иначе никога не бе казвала и дума на дъщеря си относно онова, което бе научила за Кампестре Хуарес и богатите мъже в големите черни лимузини. Серета обаче знаеше много неща, за които пък майка й дори не се и досещаше.

След година и Лилия напусна този свят, а Серета остана съвсем сама. В Ню Йорк се бе сприятелила с Алис, в нейно лице бе намерила сроден дух. По-късно за съжаление дружбата им се прекъсна. Чудесно би било Алис да бе дошла с нея, но зависимостта й от дрогата я принуди да си остане в големия град, където наркотици лесно се намират, докато Серета трябваше тутакси да се махне. Замина на юг, в пограничните пустинни райони. Познаваше ги добре, разбираше живота там и примитивните закони, които го движат. А онези вървяха неотклонно по следите й още от Ню Йорк. Затова в бързината целеше да остави зад себе си впечатлението, че е прекосила границата, за да се върне в Мексико. Реалният й план бе да мине покрай границата, да припечели нещичко за малко там и сетне да хване за Западното крайбрежие, където имаше начини да „изчезне“ за известно време, докато събере сили и пари, за да планира следващия си ход. Подозираше, че онова, с което разполага, е доста ценно. Все пак бе станала свидетел на това как един човек умира за него.

Сега в стаята в „Спайхоул“ и тя гледаше телевизия, но с изключен звук. Меката светлина на екрана я успокояваше, докато говорът я дразнеше и отвличаше от мислите й. Проблемът бе в парите. Всъщност парите бяха постоянен проблем. Принудена бе да тръгне внезапно — още в мига, когато разбра, че онези са я засекли. Затова не бе имала време да състави добър план, нито да изтегли всички средства, с които разполагаше. Помоли една приятелка да й докара колата, качи се на нея и подгони. Неистово бързаше час по-скоро максимално да увеличи разстоянието между себе си и големия град.

Навремето бе чувала за „Харис Бест Рест“. Там никой не задава въпроси, а едно печено момиче може набързо да събере известно количество пари и сетне да се разкара без ангажименти. Е, това, разбира се, бе възможно само след като на съответните хора се платят съответните пари. Така е навсякъде. Взе си стая в „Спайхоул“, след като направи добра сделка за цената, а след няколко дни разполагаше с 2000 долара, добре скрити на подходящо място. Спечели ги най-вече благодарение на голямата щедрост на тираджия с доста особени, но за щастие безобидни сексуални вкусове, които тя всячески успя да задоволи. И в най-скоро време възнамеряваше да потегли. Сега се колебаеше дали да се пробва още една нощ, без да знае или подозира, че съществуванието й е вече неразривно свързано с делата на онези, които бяха отнели живота на сестра й.

Защото далеч на север мексиканецът на име Гарсия би се усмихнал многозначително при споменаването на името Хосефина, отлично помнеше последните й мигове. Дори и сега се бе навел над останките на друга една млада жена, не много различна от нея…

В целия мотел имаше само още един човек. Строен младеж от мексикански произход, сега той седеше зад бюрото в офиса и четеше книга на име „Дяволското шосе“. В нея се разказваше за гибелта на четиринайсет мексиканци, опитали се нелегално да преминат границата на място не особено далеч от местоположението на „Спайхоул“. Младежът четеше и страдаше за тях, дори се ядосваше, макар и в същото време да изпитваше облекчение, че него самия подобна участ не може да го грози. Защото тук майка му и баща му бяха осигурили нелош живот за семейството си.

Часът минаваше три след полунощ и той вече се готвеше да заключи и да поспи в съседната стая. Тогава забеляза двамата бели мъже, които приближаваха офиса. Не бе чул шум от кола, затова предположи, че може би нарочно са спрели на по-голямо разстояние. В подобно действие логика нямаше и той изпита смътни подозрения, нещо в съзнанието му се обади с предупреждение да бъде нащрек. Под тезгяха на рецепцията имаше пистолет, но досега не го бе използвал, не се бе налагало дори и да го показва. Днес повечето хора плащаха с кредитни карти, мотелът отдавна не бе място, привлекателно за обирджии.

Единият от мъжете бе висок, облечен в синьо. Носеше каубойски ботуши, високите им токове потракваха по покрития с плочки под на офиса. Другарят му бе абсурдно пълен, с увиснала, разплута плът. Младежът, чието име бе Руис, си каза, че никога не е виждал толкова нездраво изглеждащ човек, но пък в сравнително недългия си живот бе виждал прекалено много дебели американци. Шкембето на новодошлия висеше ниско между краката му, сигурно трябваше да го повдига, когато ходи по малка нужда. В ръка носеше светлокафява сламена шапка с бяла панделка, облечен бе в леко, светлосиво сако над бяла риза и светли панталони. Обувките му бяха кафяви, лъснати до блясък.

— Здравейте, как сте? Топла нощ, нали? — с професионална учтивост поздрави Руис.

Отговори слабият мъж.

— Добре сме. Всичко ли е заето?

— О, не. Когато всички стаи са заети, включваме надписа на шосето — „Свободни легла няма“, — за да не разкарваме пътниците напразно.

— О, оттук го правите, а? — почуди се слабият мъж, като изглеждаше искрено заинтересуван.

— Разбира се — отвърна Руис и показа с ръка шалтерните ключове на стената зад себе си.

Бяха няколко на брой, всеки грижливо маркиран за какво служи.

— Не е трудно, просто включвам един от тези.

— Удивително — коментира мъжът.

— Прекрасно — откликна другият, проговаряйки за пръв път.

Но за разлика от спътника си, той не изглеждаше толкова заинтересуван от факта, а гласът му бе тих, но леко по-висок в регистър от обичайния човешки.

— Стая ще желаете ли? — запита Руис.

Бе уморен, искаше му се час по-скоро да приключи с тези двамата, да обработи документите им и да си ляга. В същото време подсъзнателно бързаше да ги разкара от офиса. Този пълният миришеше особено, необикновено. Другият, дето носеше сините дрехи, си беше нормален, но от дебелия се носеше нетипична телесна миризма. На почва, по-скоро на земя напомняше, а Руис неволно си представи буци влажна рохкава пръст, а в нея се вият едри бели червеи, щъкат хлебарки, бързат да се покрият някъде надалеч от светлото.

— Може да ни потрябват повече от една — рече облеченият в синьо.

— Две тогава?

— Колко имате?

— Общо петнайсет, три са заети.

— Трима гости, така ли?

— Всъщност са четирима.

Руис даде информацията неволно, по инерция и изведнъж се усети, че приказва повече от необходимото. И без това подозренията му и смътното чувство за надвиснала опасност се засилваха. Тук нещо определено не беше наред. Слабият дори и не го слушаше, а бе взел романа му и го разглеждаше.

— Луис Уреа — прочете той името на автора. — „Дяволското шосе“, а?

Обърна се към другаря си, протегна книгата към него и рече:

— Я, гледай. Май и ние трябва да си я купим.

Дебелият се загледа в корицата.

— Аз пътя го зная — сухо отвърна той. — Ако толкова ти трябва, вземи тази, за да спестиш малко пари.

Руис зяпна и тъкмо да каже нещо, пълният го удари силно в гърлото и го отхвърли назад към стената. Заболя го ужасно, а в същото време нещо в него сякаш се сви, сигурно бяха смазани малки и деликатни, но важни телесни центрове. В следващата секунда вече се давеше за въздух, просто не можеше да диша. Опита се да каже нещо, но думите не излизаха. Свлече се надолу по стената, а в този миг дойде и втори удар. Вече падаше на пода, когато лицето му потъмня — задушаваше се, гръклянът му бе премазан. Пръстите му инстинктивно задраскаха гърлото и устата, чуваше някакво щракане, като че далечен часовник отброяваше последните му мигове. Двамата обаче вече не му обръщаха внимание. Дебелият заобиколи бюрото, прекрачи тялото на пода и протегна ръка, за да включи шалтера за надписа, че свободни легла няма. През това време другият бързо прелисти регистрационните карти на отседналите.

— В едната стая има двойка — информира той дебелия. — В трети номер е мъж. Името изглежда мексиканско. В дванайсет има жена, записана е с името Вера Гудинг.

Дебелият не отвърна. Сега стоеше над Руис, загледан в премазаното гърло и струящата от ъгълчетата на устата смес от кръв и слюнка.

— Аз ще се захвана с двойката, а ти се оправяй с мексиканеца — рече след малко.

Сетне клекна край Руис със забележително леко, почти грациозно движение, до известна степен подобно на огъването на лебедова шия — нещо необяснимо предвид огромната тлъстина по него и провисналото шкембе. Протегна ръка, отмести разпиляната върху челото на младежа коса. От вътрешната страна на ръката му между лакътя и китката се мярна странен белег. Приличаше на двузъбна вила — с два шипа, сякаш неотдавна прогорени в кожата и плътта. Дебелият хвана Руис за брадичката и завъртя главата му от ляво на дясно.

— Какво мислиш, да го отнесем ли на нашия мексикански приятел? — запита човекът в синьо. — Той с кости добре работи.

— Прекалено много усилия — възрази дебелият.

Тонът бе заповеднически, прозвуча като окончателно решение. Сетне хвана косата на умиращия, отново завъртя главата му и се наведе ниско, съвсем над нея, разтворил уста. В предсмъртната си агония Руис забеляза розов език и заострени на ръбовете зъби. Опита се да протестира, но изплю само малко червена течност, а дебелият впи устни в неговите, докато пръстите му силно притискаха бузите на Руис, за да разтворят челюстите достатъчно. Младежът напрегна останалите си сили в опит да се отдръпне, но те не бяха достатъчни да отхвърлят мъжа над него. Идваше краят. Някаква дума се мярна в съзнанието му, Бог знае откъде.

Брайтуел.

Какво ли означава Брайтуел?

Тялото потрепери, отпусна се, краката се сгърчиха в последни конвулсии, сетне замряха. Дебелият се отдръпна и се изправи.

— На ризата имаш кръв — рече онзи в синьо на Брайтуел.

В гласа му звучеше досада.

Дани Куин наблюдаваше момичето, което грижливо лакираше ноктите на краката си. Лакът бе смес от лилаво и червено. Цветът създаваше илюзията, че пръстите й са контузени, наранени. Така мислеше Дани, но на глас нямаше да го каже. Доволен бе от себе си — тъкмо се бяха любили, сега почиваше и преживяваше в съзнанието си току-що изпитаната наслада, любувайки се на голите й форми. В подобни моменти Дани обичаше Мелани дълбоко и искрено. Иначе изневеряваше на приятелката си и това вероятно щеше да продължава, макар че всяка вечер се молеше Господ да му дава сила да й бъде верен и духом, и телом. Понякога се питаше какво ли ще се случи, ако тя някак научи за другия му живот — скрития от нея. Дани много обичаше жените, обаче умееше да прави разлика между секс и любене. Сексът поначало не означаваше почти нищо за него — какво толкова, задоволяваш си нуждата и край. Все едно да се почешеш по място, дето те сърби. Така де — представи си, че дясната ти ръка е счупена, а те сърби гърбът. Ще се почешеш с лявата и готово. Като си помисли човек, по-добре е да се почешеш с дясната, но сърбежът си е сърбеж и толкова. Няма ли я Мелани — а работата й в банката понякога предполагаше двудневно, дори тридневно отсъствие от дома, — Дани ще си потърси нещо друго, за да си направи удоволствието. На жените, които си намираше, обичайно казваше, че е ерген. Някои от тях дори и не питаха — все им беше едно. Други, една или две, си бяха паднали по него, увлечени по мъжкия му чар, и това бе създало известни проблеми, но той ги бе отстранил. Пък често ходеше и при курви. Сексът с тях е по-различен, той дори и за изневяра не може да се брои. Проститутката затова си е проститутка — чука се с тебе за пари, няма никакви емоции в цялата тази работа, тогава защо да е изневяра спрямо Мелани? Така де. Такава беше логиката на Дани — няма чувства, значи не може да се смята за истинско предателство. Клинична работа, пък и той винаги го правеше с предпазни средства, за да няма рискове после. Дори и с онези, които му пускаха по-големи свободи.

Дълбоко в себе си Дани наистина искаше да бъде такъв, за какъвто го имаше Мелани. Тръгне ли подир чужда жена, винаги се опитваше да си обещае, че то ще е за последно. Понякога без друга издържаше седмици, дори месеци. Сетне обаче неизменно ще се появи случай да остане сам за известно време — било когато Мелани пътува, било когато на самия него се наложи да посети друг град. Тогава най-вече му се приискваше чуждо и тръгваше да си го търси, не можеше да устои на нуждата.

Но истински обичаше Мелани и вярваше, че възможно ли е някак да върне часовника на живота си назад, би съумял да стане по-различен, да направи друг избор. Помнеше посещението при първата си проститутка, срамът, който бе изпитвал впоследствие. Помнеше и първата си изневяра, чувството за вина и угризенията, които бяха последвали. Но пък животът бе пред него, имаше много време и начини да се промени. Затова не преставаше да се надява, че би могъл да бъде по-добър, по-щастлив мъж.

Ще започна отново — залъгваше се често сам. Както алкохолиците и пристрастените. Тази чашка ми е последна, винаги мога да спра да пия. Тази доза и край, повече няма да се боцкам. Ден до пладне, празни мисли. Един ден така, на другия същото. Спираш да пиеш, сетне пак ти се допива и то е един безкраен кръговрат на безволие и обреченост. Както и с дрогата.

Протегна ръка, погали голия гръб на Мелани. В същия миг някой почука на вратата.

Мелани Гарднър тъкмо си мислеше на същата тема. Отдавна се опасяваше, че Дани й изневерява, но пък черно на бяло с нищо не разполагаше. И сама не знаеше защо ли го подозира. Никоя от приятелките й не го бе виждала с друга жена. Никога не беше намирала нещо съмнително по джобовете му или по дрехите. Веднъж, когато бе заспал дълбоко, се опита да прочете архивните писма от електронната му поща, обаче той в това отношение бе много точен — всичко старо изтриваше, получени, изпратени писма не пазеше, като, разбира се, изключим свързаните с работата му. А в тефтерчето с адресите имаше множество женски, но нито един от тях не й говореше нищо. В същото време отлично знаеше, че Дани е смятан за един от най-добрите електротехници в техния град. Така че в тази връзка обажданията и адресите на жени не бяха нищо страшно или необичайно. Защото жените са тези, дето викат майстор вкъщи да поправи я електрическата печка, я осветлението, докато мъжете се срамуват да си признаят, че не разбират от нещо толкова обикновено.

Сега, довършвайки ноктите си, все още вътрешно затоплена от ласките на Дани, почувства нужда да му постави отдавна въртящия се в главата й въпрос ребром. Всъщност такъв подтик изпитваше вече няколко дни безспирно. Да го попита едно към едно, гледайки го в очите: вижда ли се с друга някоя? Дали не е бил с друга жена през времето, откакто са заедно? Ще го запита и ще се взре в лицето му. Смяташе, че ще познае, ако я излъже. А пък иначе го обичаше истински. Толкова много го обичаше, че я беше страх да разпитва, защото ако я излъже и тя разбере, какво ще стане после? Няма да може да го понесе, сигурна беше. Сърцето ще й разбие. Същото както и не дай Боже, той да реши сам да си признае за евентуални изневери. Цялото това напрежение се бе отразило по-рано същата вечер в поредния дребен скандал без особена причина. За някаква си музика се бяха скарали, най-вече изморени от пътуването и друсането по лошите шосета. Сетне се бяха любили, макар че на нея не й беше до това. Но така пък отложи наложителния според нея разговор. А сега ето и педикюрът го отдалечаваше във времето. Защо ли сама си търсеше поводи да го отлага?

Внимателно нанесе лак и на малкото пръстче на левия крак, сетне зави капачката с четчицата върху шишенцето и в същия миг леко се изви към него. Тогава видя, че той посяга да я погали.

Отвори уста най-сетне да започне отдавна търсения разговор и чу потропване на вратата. Кой ли пък може да се интересува от тях по това никакво време в този отдалечен мотел?

Едгар Сертас държеше дистанционното, лениво натискаше бутона за смяна на каналите. Една подир друга се появяваха различни програми. Толкова много бяха на брой, че вече не помнеше на коя си заслужава да се върне. Помисли, спря се на уестърн. Погледа малко, не му хареса — прекалено познати далавери, тук-таме муден, а пък и ретро. Трима в черно чакат някакъв влак. Кибичат, въртят се, нервничат мълком, той идва. Слиза човек с хармоника. И бам, бам, бам, и тримата взема та ги избива. Испански актьор играе ирландец, моля ти се. В ролята на лошия един американски актьор, лицето му доста познато, ама името не може да си спомни. Иначе го е гледал и доколкото помни, в другите филми все добър играе. Е, има и мексиканци, което донякъде му харесва. Но тях все като задръстени ги представят, а това е кофти. Селяни разни, раболепно стиснали сомбрера в ръце, кланят се като шутове и все молят някой да ги отърве от лошите бандити в черно. Мамка му — в американското кино мексиканото е винаги жалка жертва или пък нередовен, канибал някакъв си, дето все своите касапи.

Сертас бе посредник, човек за свръзка. Също както и жената в другото крило, и той имаше връзки с Хуарес. И Едгар, заедно с другарите си наркотрафиканти, носеше отговорност за смъртта на мнозина в града. С опасен бизнес се занимаваше, иначе изкарваше добри пари, дори много добри. На следващия ден имаше среща с двамина — трябваше да се уточнят някои специфични подробности около доставка на хероин за два милиона зелено. Четирийсет на сто от тези пари бяха комисионна за него и съучастниците му. Още повече че премине ли добре операцията, следващата партида ще бъде много по-голяма, а парите за тях — значително повече. Сертас уреждаше множество технически неща, оперативни, разбира се, иначе по никое време лично не би докоснал дрога или пари в кеш. Отдавна бе научил да се държи надалеч от горещия риск.

Колумбийците все още контролират производството на кокаин, но днес мексиканците са най-големите трафиканти в света. Старт в този смъртоносен занаят, макар и неволно, им бяха дали самите колумбийци, плащайки им не с пари, а в натура и с кокаин. Често от трийсет на сто до половината от дадена пратка за САЩ е комисионна за мексиканските партньори. Преди години и Едгар бе работил като муле, пренасяйки дрогата, но бидейки съобразителен, бързо се бе издигнал в йерархията и бе напреднал в картела Хуарес, контролиран от Амада Карильо Фуентес. На Фуентес му викаха Господаря на небесата, защото бе пионер на идеята големи количества наркотици да бъдат прехвърляни от територия в територия по въздуха, и то с джъмбо машини.

През ноември 1999 г. мексикански и американски полицаи от специализираните служби извършиха голяма операция за прочистване на наркомаршрутите и в нейните рамки разкриха голям масов гроб в пустинно ранчо на име Ла Кампаня, някогашна собственост на Фуентес и един от първите му помощници Апфонсо Корай Олагес. По това време Фуентес вече го нямаше — беше починал през 1997 г. от свръхдоза на упойката по време на пластична операция за промяна на лицето. Различни слухове вървяха във връзка с тази ирония на съдбата, а най-настойчивият от тях бе, че на медиците са платили колумбийски доставчици, притеснени от все по-растящата мощ и влияние на Фуентес. Два месеца по-късно в престрелка в най-скъпия ресторант в Хуарес загина и Олагес. Това доведе до кръвопролитни междугангстерски войни, подклаждани от брата на Фуентес — Висенте. Намерените на терена на Ла Кампаня трупове бяха скрити в обширна мрежа подземни наркобункери и сред тях бяха телата на мнозина опълчили се на Фуентес хора. Най-вече членове на съперничещия картел Тихуана, но и мнозина нещастни селяни, за беля оказали се на неподходящо място в още по-неподходящо време. Сертас отлично разбираше тази игра, нали бе участвал в нея, а и лично допринесъл за смъртта на немалко от жертвите. Разкритието бе улеснило закона да увеличи натиска върху мексиканските дилъри, които на свой ред бяха принудени да станат два пъти по-внимателни в следващите си операции. Пряк резултат от това бе рязко нарасналото търсене на хора с опита на Сертас. Той бе оцелял по време на следствия и арести, да не говорим, че до съд не бе се стигало, а в крайна сметка бе излязъл от изпитанието още по-силен и осигурен отвсякога.

Едгар се сепна от тези мисли и отново насочи вниманието си към екрана и филма. Сега от влака слизаше жена. Виждаше се, че очаква някой да я посрещне, но на перона подходящ човек нямаше. Тогава хвана превоз до една ферма, където на голяма маса мъртъв лежеше ирландецът, тоест испанският актьор, заобиколен от децата си.

Сертас въздъхна с досада. Шибана скука, мамка му! Натисна копчето, само че този път загаси телевизора. В същия миг на вратата му се почука.

Дани Куин затегна хавлиена кърпа на кръста и тръгна към вратата.

— Кой е? — попита, застанал пред прага.

— Полиция.

Това бе грешка, но Брайтуел беше разсеян. Дълго бяха пътували със спътника си, беше уморен, раздразнен от десетки дребни неща, първо свръхжега, сега пък хладна пустинна нощ, не че температурите му влияеха, но се бе наложило да върши едно и също по няколко пъти.

Дани извърна глава назад към Мелани, кимна към дамската й чанта. Тя я взе, закрачи към банята, влезе, плътно затвори вратата след себе си. Носеха си малко трева в едно пликче, но сега Мелани щеше да се погрижи — да я изсипе в тоалетната и да пусне водата. Жалко беше да загубят тези няколко дози, ама пък какво толкова — Дани винаги може да намери други.

— Имате ли си документи? — попита Дани.

Все още не беше отворил вратата. Надникна през шпионката и видя много пълен мъж с кръгло лице и странно разплут врат. Този човек държеше във вдигнатата си ръка значка и ламинирана полицейска карта.

— Хайде, давайте — рече онзи отвън. — Отваряйте. Това е само рутинна проверка. Търсим нелегално преминали границата. Само ще надникна вътре, ще задам няколко въпроса и си отиваме.

Дани изруга тихичко, но се и успокои до известна степен. Приказките на човека звучаха убедително. Само дали Мелани вече е свършила работа? По-добре да не е. Този полицай едва ли ще ги тараши за дрога. Отвори вратата и незабавно усети особената миризма. Опита се също да прикрие рязката си изненада при цялостния външен вид на стоящия на прага, но не успя. Във всеки случай в себе си вече знаеше, че е направил грешка. Този тук не беше ченге, повече от явно беше.

— Сам ли сте? — попита дебелият и пристъпи почти до него.

— Приятелката ми е в банята.

— Кажете й да излезе.

Това тук съвсем не е наред, рече си Дани. Става нещо много кофти, ама…

— Хей, може ли пак да видя онази карта? — осмели се да възрази гласно.

Дебелият бръкна в джоба на сакото. Ръката му се подаде след миг, в нея държеше дебел портфейл. Дани Куин зърна метален блясък, това стана просто за частица от секундата, сетне вече острието проникваше в гърдите му. Болезнено пълният мъж го сграби за косата, натисна острието надолу и вляво. В същия миг гласът на Мелани долетя от банята.

— Дани? Какво става? Всичко наред ли е?

Брайтуел пусна косата на Дани, рязко измъкна стоманата от гърдите му. Младежът се свлече на пода. Тялото му се сгърчи, ситно затрепери, сетне се затръшка в полуизтрития килим, тогава пълният натисна стомаха му с пета, за да приглуши шума. Ако имаше още мъничко време, Брайтуел би притиснал устни в неговите, както бе постъпил с Руис, но го чакаха много по-спешни задачи.

От банята се чу шумът на пуснатата в тоалетната вода, но това бе само опит да се замаскира друго. Брайтуел ясно долови скърцането на плъзгащия се надолу прозорец и блъскането върху тънката мрежеста решетка. Закрачи бързо към банята, ритна силно вратата при бравата, а тя почти изскочи от тънката рамка.

Едгар Сертас чу почукването на съседната врата секунда след като на собствената му също някой потропа. И веднага след това различи мъжкия глас, представяше се за полицай, търсещ нелегално преминали границата.

Само че той да не е вчерашен? По тези места ченгетата изобщо не са така учтиви. Те идват бързо, неочаквано, безмилостно, достатъчно много на брой, нахълтват като командоси, няма да любезничат и изчакват. При това този мотел не е в списъка на следените и претърсваните — добре е поддържан, сравнително скъп и не по джоба на нелегалните нарушители. Чаршафите са чисти, кърпите в баните се сменят всеки ден. Пък е и доста встрани от редовно използваните от имигрантите маршрути. И да стигне дотук някой прекосил границата мексиканец, в никакъв случай няма да преспива на това място, да губи време да се къпе или гледа порнофилми. Този тип хора обичайно седят свити на две в каросерии и ремаркета на пътуващи на север или на запад камиони, скрити в камерите на охладителни тирове, пикапи за превоз на зеленчуци и къде ли още не. Бързат максимално скоростно да излязат от опасните зони, където имиграционните власти са вездесъщи и всевиждащи. А веднъж прекосят ли критичните територии, въздишат с облекчение, поздравяват се един друг и се радват, че поне на този етап се движат безпроблемно.

Сертас не отговори на почукването. След малко онзи отвън пак потропа.

— Отворете — рече нечий глас. — Полиция.

Сертас винаги носеше олекотен модел смит и уесън със скосена цев. За него разрешително, разбира се, нямаше. Нямаше и полицейско досие, но отлично съзнаваше, че здраво ще загази, арестуват ли го веднъж дори и за дребно нещо, не дай боже пък пръстови отпечатъци да му вземат. Веднъж влезли в компютрите, те тутакси алармират десетки местни и федерални бюра и агенти. И тогава… тогава ще е голям късметлия, ако някога излезе от затвора жив, дори и на стари години, защото онези ще направят всичко възможно междувременно да го ликвидират. Затова в главата му се завъртяха две мисли. Първата бе, че е закъсал, ако това, разбира се, е полицейска акция. Втората — че тези хора най-вероятно не са ченгета, но и в такъв случай пак може да носят неприятности. Само че с тях си има начини да се оправи.

Искате да ви отворя ли? — рече си той наум с полуусмивка. Добре, ей сегичка ще ви науча аз вас.

Измъкна оръжието, пристъпи до дървената врата и откри огън право в нея — в зоната, където би могло да се намира тялото на онзи отвън.

Първият куршум го намери в гърдите и човекът в синьо залитна, макар и силата му да бе мъничко омекотена от дебелата врата. Вторият влезе в рамото му, завъртя го и този път той падна на пясъка, изпъшка тежко, изхрачи кръв. Но пък така или иначе нужда от тишина повече нямаше. Затова измъкна своя колт дъбъл ийгъл и в мига, когато вратата зейна отворена, стреля от легнало положение.

Само че на прага нямаше никой. В следващата секунда по-ниско вляво зейна дулото на пистолета на Сертас — мексиканецът бе приклекнал под прозореца, готов да гърми. Раненият видя тъмния му пръст — тъкмо се свиваше на спусъка — и се приготви да посрещне края.

Отекнаха поредица изстрели, но не и от оръжието на мексиканеца. Брайтуел бе застанал пред прозореца и стреляше под остър ъгъл надолу и направо през стъклото. Куршумите раздробиха главата на Сертас, мексиканецът се просна на пода, а в същия миг съвсем ненужно още две попадения го намериха в гърба.

Мъжът в синьо се изправи с усилие и залитна. По ризата му имаше кръв, дишаше тежко.

В същото време и двамата чуха шум от бягащи по пясъка крака. Вратата на по-далечната хотелска стая оставаше затворена, но очевидно чул изстрелите, обектът се бе измъкнал през прозореца.

— Иди ти — с мъка рече синият.

Брайтуел се затича. Тичаше не така грациозно, както вървеше, клатеше се наляво и надясно, но бе достатъчно бърз. Чу се пърпоренето на припалващ двигател, сетне той заработи, а водачът даде прекалено много газ. Секунди по-късно Брайтуел бе на ъгъла на крилото, а наблизо — досущ като на кино — жълт буик се завъртя около себе си, устремявайки се право в него. На волана имаше млада жена. Брайтуел натисна спусъка, целеше се вдясно от главата й. Предното стъкло се напука, но колата не спря, дебелият се извъртя и отскочи, за да избегне удара. Следващите му изстрели пръснаха гумите, сетне и задното стъкло. Тогава със задоволство видя буикът да се блъсва челно в камиона на покойния Едгар Сертас. Чу се трясък, болезнено скрибуцане, скърцане на смачкани ламарини, колата се извъртя странично и спря.

Брайтуел се разкърши и закрачи към полуразбития автомобил. Младата жена в него се бе опряла на волана, изглежда, в несвяст. По лицето й имаше кръв, иначе поне външно изглеждаше ненаранена. Сетне отвори очи.

Добре, добре - помисли Брайтуел.

Отвори вратата и като перце я измъкна навън.

— Недейте — изплака Серета. — Моля ви…

— Къде е то, Серета? — попита дебелият.

— Не зная за какво питат…

Брайтуел направи рязко движение с китката. Пръстите му я удариха в носа и го счупиха.

— Питах те: къде е?

Серета падна на колене, хванала лицето си с две ръце, и заговори завалено, неясно. Дебелият с мъка разпознаваше думите и, но ясно чу една — чантата.

Върна се при колата, наведе се в купето, намери дамска чанта. Отвори я и изтърси съдържанието й направо върху пясъка. Разрови предметите с върха на обувката, след малко различи малката сребърна кутийка. Внимателно я хвана в дебелите си пръсти, още по-грижливо я разтвори и разгледа съдържанието. Измъкна парченце пожълтял пергамент, взря се, обърна го наопаки и видимо задоволен от проверката, го върна в кутийката.

— Защо го взе? — попита той и в гласа му прозвуча искрено любопитство.

Серета бе навела глава, раменете й се тресяха в тихи ридания. Изрече нещо носово, почти не се разбираше, прекъсвано от хълцания и сълзи, заглушено от поставените върху раздробения носов хрущял и устата ръце. Брайтуел се наведе към нея.

— Не те чувам — обади се той и постави длан зад ухото си.

— Много беше хубаво — изломоти с мъка девойката. — Аз… аз красиви неща никога не съм имала и…

Сега Брайтуел я поглади по косата почти с нежност.

Отзад се зададе другарят му. Залиташе, но се държеше на крака. Серета запълзя по пясъка назад към колата, опитвайки се да спре кръвотечението от носа. Погледна към новодошлия и й се стори, че той се разлива в трептяща светлина. Тогава за миг й се мярна почерняло изпито тяло, морно увиснали на гърба като парцали перести крила, безсилно люлеещи се встрани ръце — на тях дълги пръсти със закривени остри нокти. Очите на тази неземна фигура жълтееха и искряха в почти лишено от черти лице с голяма, изпълнена с остри зъби уста. Сетне това видение изведнъж изчезна и пред нея застана същият човек, поклащаш се немощно, губещ сили и, изглежда, умиращ прав.

— Боже, Исусе Христе, помогни ми — промълви тя. — Исусе, Господи Боже, спасете ме…

Кракът на Брайтуел се стрелна напред, попадна в слепоочието й, думите секнаха. Наведе се, хвана безжизненото тяло за рамото и без усилие го довлече при колата, отвори багажника и го захвърли в него. Сетне закрачи към своя мерцедес и се върна с две големи пластмасови туби бензин.

Другарят му се бе опрял на предницата на буика. Очите му пробягаха по тубите, извърнаха се встрани и той с усилие изговори:

— Няма ли да я вземеш?

— Интересно как ли ще е на вкус в устата ми — неопределено поклати глава Брайтуел. — Но пък странно…

— Кое? — поклати се другият.

— Кое ли? Че вярват в Господа, а не в нас.

— Може би е по-лесно да се вярва в Него — рече другарят му. — Господ обещава толкова много…

— … и дава толкова малко — довърши Брайтуел. — Нашите обещания са по-скромни, но ги спазваме изцяло.

Ако в този миг Серета би могла да погледне към синия, отново щеше да зърне същата трептяща светлина. Дебелият обаче виждаше другаря си както винаги, в другата форма.

— Аз напускам тялото, чака ме път — рече раненият.

— Зная — отвърна Брайтуел. — Невнимателни бяхме. Аз най-вече.

— Няма значение. Вероятно ще ми се наложи да странствам известно време…

— Може би — заяви Брайтуел. — Но след време пак ще се намерим.

Тогава заля другаря си с бензин, напръска още и още, за да е сигурен, че дрехите, косата, кожата му са добре наквасени, останалото изля в купето на буика. Захвърли празните туби на задната седалка и се извърна към съществото в синьо.

— Довиждане.

— До срещата — отвърна онзи.

Бензинът почти го бе ослепил, но с напипване намери вратата на колата и се намести зад волана. Брайтуел го загледа за миг, сетне извади запалка от джоба и щракна. Изчака пламъкът да лумне, захвърли запалката в автомобила и закрачи встрани. Не се обърна повече, не погледна назад дори и когато бензиновият резервоар избухна. Мракът обаче се озари още веднъж и не по-малко силно, а това стана, когато другият напусна нашия свят и бе преобразен.

Глава пета

Всеки от нас има два живота: реалният или видимият и скритият.

В реалния сме такива, каквито изглеждаме: обичаме съпругата, респективно съпруга си. Грижим се за децата. Всяка сутрин вземаме чантата, куфарчето или там каквото се полага във всеки индивидуален случай и тръгваме да вършим дела, които би трябвало да носят средства, да смазват машината на ежедневното ни съществувание. Продаваме акции, чистим хотелски стаи, сервираме бира на хора, с които иначе не бихме споделили въздуха си, ако, разбира се, имаме някакъв истински избор. Обядваме в закусвалня, в ресторант или на пейка в парк, където хората разхождат кучета, а децата играят на слънце. Изпитваме сантименталния подтик да се усмихнем с умиление на животните поради удоволствието, което изпитват от простотата например на една разходка сред природата, още повече на щастливо щапукащите насам-натам дечица. А после се завръщаме на бюрата пред компютрите или при парцала и кофата, или в опушения бар и там вече не изпитваме същата лекота и разнежване както преди. И не сме в състояние да се отърсим от черногледото чувство, че в живота има и друг вид щастие, което ни липсва, изпуснали сме го някъде, някак си. Затова се и питаме: какво ли е то?

Истинският живот здраво ни е закотвил в една желязна рутина, а на гърба си носим постоянното му двояко бреме с двата основни товара, това са познатите ни до болка вечно изнурени, изхабени от притеснения и грижи наши приятели — дългът и отговорността. Те са се наместили здраво на гърбовете ни както онези духове магьосници от „Хиляда и една нощ“, носим ги постоянно, намерили са си най-комфортната поза, а колкото по-удобно пасват на раменете ни, толкова повече на брой са разрешените ни дребни удоволствия, за което сме вечно благодарни. Хайде, иди се поразходи на открито сред зелените поля, стъпвай на воля в подгизналата от неотдавнашния летен дъждец трева, любувай се на околната красота и майката Природа. Но не забравяй тиктакащия часовник, който те зове обратно в града и към дълга. И все пак: я погледни, съпругът ти е приготвил вечерята, запалил е онази свещ — подарък от майка му за Коледа. Сега в столовата ухае на билки и подправки, макар и да сме в средата на юли. Я виж, съпругата ти чете отново „Космополитън“ и в опита си да добави малко повече тръпка във все по-разреждащия се във времето ви сексуален живот е намерила нова закачка: съблазнително бельо и разни съвети в същата връзка. Два пъти е чела статията, за да разбере изцяло новата терминология и условностите й, а междувременно в съзнанието й са проблясвали отдавна забравени сцени. Горещи ласки, парещи нощи и тъжни разочарования, когато нещо не се е получавало както трябва. Пък и колко време е минало, откакто бяхте заедно голи, без прикритието на одеяла и затъмнено осветление? С фантазии на тема Брад Пит или Дженифър Лопес? Или онова разкошно момиче от бара край службата? Или момчето на Лиза през две къщи, дошло си във ваканция у дома? Вече не онова мършаво дете със зъбните скоби, а същински Адонис, добре развит и мускулест, с равни зъби и загоряло мъжествено лице.

И ето, в мрака допрени, потръпващи тела, реалният живот бавно изчезва, размазва се, а тайният нахлува с настойчиво желание и стон и парещият като жило език на сластта.

Защото в тайния си живот сме такива, каквито всъщност сме. Разголени, истински, без грим и маски. Поглеждаме тайно към новата колежка или току-що дошлата клиентка, а тя сяда на стола отсреща и бойко кръстосва крака. Роклята се отмята, показва стройни бедра, недостижима бяла кожа, може и нещичко повече. А в тайния си живот не виждаме дефекти, нито разширените вени, които са на път да се покажат, не виждаме и белега от рождение, макар и да си стои там — същинска стара синка, загрозяваща девствената белота на плътта. Тази жена пред нас е съвършена, за разлика от другата, която сутринта сме оставили у дома, целувайки я набързо по бузата. Забравили сме патетичния й опит да разпали кръвта ни през нощта. Не помним искреността и добротата на жеста, няма да си го спомним и утре, нито след месеци. И ето ни, захапали новата фантазия, прясната илюзия, недокосната от реалността. Повличаме се по нея, отвеждаме я на тъмно, макар и тя да ни вижда в истинска светлина, такива, каквито сме си. Но ни угажда, поена ни в себе си, а в нея за миг поне изживяваме екстаз и прослава, така и умираме. Поне засега тя — тази поредна фантазия — няма нужда от модни списания, съвети и любовни патерици.

В тайния си живот сме смели и силни, чужди са ни тъга или мъка, защото други заемат местата на някога обичаните (и желани) партньори. В тайния си живот ние поемаме другия път, не че не сме могли да го сторим навремето, но тогава сме му обръщали гръб. Водим съществувание, каквото ни се полага, макар и да ни е отказвано от съпруг или съпруга и да е вече недостижимо поради нуждите на децата или наредбите на дребни служебни тирани. И се превръщаме в онова, което всъщност би трябвало да бъдем.

В тайния си живот мечтаем да отвърнем на удара с удар. Насочваме пистолета, натискаме спусъка, а това не ни струва нищо. Няма да съжаляваме за нанесената рана, за политналото назад тяло, вече кухо поради излитащата от него душа. Не осъзнаваме, че има Други, потайно, коварно дебнещи зад гърба ни. Тези, които ни мамят, подлъгват и изкушават. Тези същите, които нашепват в ушите ни фалшиви думи и мними истини, уверявайки, че Провидението е пожелало да стане така или че се е намесила самата Съдба — нашата Съдба. Същите, които изчакват да допрат устни до тези на умиращия. За да изсмучат онази живителна, вездесъща с особената си стойност сила. А тя потръпва като пеперудка за миг в устата на Другите, преди да я погълнат и затворят в капан наред с още множество нейни подобия. Това е целта на онези — Другите — и кои сме ние, че да им я откажем?

В тайния си живот размахваме юмруци, налагаме нечии лица, а под ударите ни те се размазват в кървави маски. Това са лицата на всички, които някога са ни заставали на пътя. На всеки индивид, който ни е пречил да бъдем такива, каквито е можело да бъдем. А той самият стои до нас в този същия миг, докато ние наказваме неистинската му плът, не съзнавайки или прощавайки реалната му жестокост в замяна на дадения ни от него дар — изкушението или свободата да грешим. Той е така убедителен в изкусителността и в мнимата форма, която е приел. Съжаляваме го заради деформациите, които носи — подпухналия врат, огромния увиснал търбух, грозно късите нозе и прекалено дългите ръце. В разплутото лице с бледата, нагъната кожа се открояват деликатни черти, сякаш това подобие на човек крие нещо много по-различно, по-величествено, по-върховно. Дали?

Не, това е онзи същият Брайтуел — отдавна омагьосал душите ни със захаросаните си думи. Дълго време ни е захранвал с лъжи за историята на човешкото минало. Нашето минало. Как се е скитал и странствал сам и морен, търсейки нас, изгубените. Отначало не сме му вярвали, но той е бил повече от убедителен. О, да. Думите му са пускали кълн в умовете ни, разтваряли са се в човешката ни същност, отровата им е плъзвала в телата и организмите ни, а съставните им елементи са се превръщали в част от самите нас. И ето, започваме да си спомняме. Гледаме в дълбоките му зелени очи и истината ни се разкрива със същинското й откровение.

В тайния си живот някога сме били ангели. Обожавали сме, били сме обожавани. А когато сме падали, низвергнати, най-голямото и последно наказание е било завинаги да носим белега на онова, което ни е било отнето. Завинаги да бъдем измъчвани от спомена за всичко онова, което някога сме били и имали. Защото ние не сме както останалите. Различни сме. Други. На нас ни е било разкрито всичко. И в това Откровение е била нашата свобода.

Сега битуваме в тайния си живот.

Събуждам се в леглото ни, но съм сам. И люлката на Сам е празна и притихнала, а дюшечето и чаршафът отгоре са хладни на допир, сякаш върху им не е лежало дете. Ставам, отивам до вратата, долу чувам шумове. Обличам долнището на анцуг, слизам на долния етаж.

В кухнята се движат сенки, витаят и се носят, виждам ги през полуотворената врата. Чувам отваряне и затваряне на вратички — те са на кухненските шкафове. Долавям женски глас. Това е Рейчъл. Така поне си мисля: взела е Сам и са слезли тук, за да я нахрани, а сега й говори. Винаги така прави — говори й, споделя мисли и надежди с нея, отнася се с бебето, както и с възрастните. В същия миг виждам, че ръката ми се протяга и бута вратата. Тя се отваря още повече и кухнята се разкрива пред мен.

Начело на кухненската маса седи момиченце. Главата му е наведена, затова русите коси са се разпилели по дървения плот и върху празната чиния пред него. Виждам също, че от ръба й е отчупено парченце, точно на място където минават концентричните сини шарки. Детето не помръдва. Нещо капе от лицето му и пада върху чинията, разстилайки се в червено петно.

Кого търсиш?

Гласът не идва от момиченцето. Струва ми се, че се носи едновременно от далечно, сенчесто и заупокойно място, но също и някъде оттук, в близост с мен, шепне, нашепва студени слова в ухото ми.

Пак са дошли. Иска ми се да си отидат. Да ме оставят на мира.

Отговори ми.

Какво да отговарям. Аз ви обичах и винаги ще ви обичам, но вас ви няма.

Не. Не е вярно. Тук сме. Където и да идеш, и ние ще сме там.

Моля ви, трябва най-сетне да си отидете. Иначе около мен всичко ще се разруши. Вие ме разкъсвате на две. Унищожавате ме.

Тя няма да остане при теб. Ще те напусне.

Обичам я. Обичам я така, както обичах и вас.

Не. Не е вярно. Тя скоро ще си отиде, а когато я няма, ние пак ще бъдем тук. Ще останем при теб. Заедно с теб ще бъдем в мрака.

Вдясно от мен на стената се появява пукнатина. Пълзи надолу и ето, стига пода, а там се отваря още една. Прозорецът се пръсва, стъклата му се раздробяват на хиляди парченца, те летят навътре. Всяко едно отразява нещо: дървета, гори, звездите, лунната светлина, нечий живот… Сякаш целият ми свят се разпада около мен.

Чувам гласа на дъщеря си на горния етаж и се затичвам към нея. По стълбището нагоре вземам стъпалата по две, по три наведнъж. Отварям вратата на спалнята, а Рейчъл стои до люлката, държи Сам в ръце.

— Къде беше? — запитах Рейчъл. — Събудих се, а теб те нямаше.

Тя ме изгледа. Изглеждаше изморена, по нощницата й имаше петна.

— Наложи се да й сменям пелените и да я преобличам. Отнесох я в банята, за да не те будя.

Сетне сложи детето в люлката. Огледа го отвсякъде, увери се, че всичко е наред и тръгна към леглото. Застанах пред люлката и Сам, сетне се наведох към нея и лекичко я целунах по челцето.

Върху лицето й меко падна капчица кръв. Бързо я изтрих с палеца и отидох пред огледалото в дъното на спалнята. Под лявото ми око имаше раничка. Докоснах я внимателно, заболя ме силно, като че нещо ме ужили. С два пръста леко разтеглих пробитата кожа встрани, с другата ръка опипах и извадих мъничкото стъклено късче. Сега и по бузата ми се търколи капка алена кръв.

— Какво ти става? Добре ли си? — попита ме Рейчъл от леглото.

— Ами, порязал съм се.

— С какво? Лоша ли е раната?

Избърсах лице с опакото на ръката, размазвайки кръвта.

— Не е — излъгах я аз. — Не, изобщо нищо ми няма.

За Ню Йорк тръгнах рано на следващата утрин. Рейчъл седеше на масата в кухнята. На същото място, където снощи беше момиченцето, докато в чинията пред него бавно капеше кръв. Сам бе будна вече от два часа и в момента ревеше с все сила. Обичайно заплаква след пробуждане, тогава майка й я нахранва, а сетне кротва и с интерес наблюдава какво става около нея. Най-забавен източник на постоянно развлечение е песът Уолтър. Появи ли се, и за миг лицето на Сам светва, очичките й се заковават в него и постоянно го следят. Той усеща това чисто по кучешки и постоянно се навърта около нея. Знаех, че появата на новородено вкъщи понякога действа недобре на кучетата. Те се объркват, недоволни са от липсата на внимание и не разбират защо вече милувките на стопаните не са така чести както преди. Някои дори се озлобяват, може да се настроят и враждебно, но не и нашият Уолтър. Макар и да бе младо куче, вече усещаше някаква роля, дълг на пазач и защитник спрямо новопоявилото се в неговата територия малко същество. Предния ден преди кръщението усети, че ще има нещо, и стана много неспокоен, та с мъка го отделихме от Сам. Тръгна след нас и не искаше да остава сам в къщата. По-късно едва се успокои, а веднага след това компенсира, като се закачи неотклонно към Ейнджъл и Луис.

Майка й на Рейчъл още не бе станала. А Франк си бе заминал рано сутринта, твърдейки, че работата го зове, така и успя да избегне срещата с мен. Джоун бе предложила да остане с Рейчъл, докато ме няма. Дъщеря й бе приела предложението безпрекословно, бях повече от благодарен за това. Къщата бе нелошо защитена, бях взел съответните мерки, ръководен от съображения на базата на неотдавнашното минало. Имахме цяла система от сензори движение, разположени достатъчно точно, че незабавно да ни предупредят за присъствието на всяко по-едро от лисица живо същество. Освен това бях поставил камери също на стратегически места — портата, периферията на двора и подстъпите откъм мочурището отзад. Подаваха сигнал към двойка монитори в офиса ми. Инвестицията не бе малка, но пък заради едното спокойствие на духа напълно си заслужаваше.

Целунах Рейчъл за довиждане.

— Няма да ме има само за ден-два — рекох извинително.

— Зная. И разбирам.

— Ще ти се обаждам.

— Добре.

Държеше Сам допряна на рамо, опитваше се да я успокои, но детето си ревеше. Целунах и Сам, допрях се до гръдта на Рейчъл, почувствах топлината й. Хрумна ми, че не сме се любили от раждането на Саманта и появилата се помежду ни хладина ми се стори още по-ледена.

Сетне потеглих и до летището тази мисъл така и не ме напусна.

Сводникът с прозвището Джи Мак седеше на тъмно в апартамент на „Кони Айлънд Авеню“, който споделяше с няколко от жените си. Имаше квартира и в Бронкс, недалеч от Пойнт, но напоследък все по-рядко я използваше. Поне откогато онези хора се бяха появили, за да отведат две от курвите, макар че намериха само едната. Появата на възрастната чернокожа жена го бе изплашила още повече, затова се бе оттеглил в това ужким скрито убежище, а на Пойнт се появяваше само нощем, при това се държеше колкото може по-надалеч от главните улици.

Джи Мак не бе достатъчно убеден, че е най-разумно или безопасно да живее точно на „Кони Айлънд Авеню“. Опасна бе тази отсечка, дори и в исторически план, още от време оно. През деветнайсети век тук разни бабаити от бандите изчаквали завръщащите се от плажовете туристи, за да ги обират и насилват. А през осемдесетте години на миналия век в работен терен се превърна и „Фостър Авеню“, там се въртяха улични продавачи на дрога и проститутки, чието присъствие се подчертаваше и от ярките светлини на намиращата се недалеч бензиностанция. И мястото все още е актуално, що се отнася до курви и дилъри, макар че сега присъствието им не е така натрапчиво и явно, а конкуренцията рязко се е увеличила. За тротоарно пространство постоянно се води тиха борба, сега тук има и еврейки, рускини, пакистанки и хора от страни, за които Джи Мак дори не е и чувал. След разрушилите Близнаците терористични актове пакистанците вече не са на мода, подгониха ги на всички нива; Джи Мак знае със сигурност, че и федералните са прибрали немалко от тях. Някои хващаха пътищата за Канада или окончателно се прибираха у дома. Мнозина си промениха имената, затова днес в света на Джи Мак има множество пакистански копелдаци на име Стийв или Еди, както онзи, познатия му водопроводчик. Наложи се да го вика спешно преди седмица-две, защото едната от кучките бе успяла да набута нещо в тоалетната и да я запуши здраво. Дори не иска и да си помисля какво може да е било, ама чак наводнение стана, мамка му. Тъпа работа, ако питат него, а водопроводчикът преди се наричаше Амир или поне така пишеше на визитката, дето Джи Мак си я държи, притисната с магнитче на хладилника. Сега обаче остави нова, а на нея се казва Франк, моля ви се. Франк Шах, сякаш може да избудалка някого. И в адреса му има промяна. Преди започваше с цифрите 786, които според Амир, символизирали „В името на Аллаха“, но сега вече ги няма. Защото феберето много си пада по такива дяволии, пък и ги загрява, дявол ги взел и тях. Иначе какво толкова — Амир си е добър водопроводчик, доколкото самият Джи Мак може да се произнесе като потърпевш. И никога не би имал нещо против човек, дето си познава работата, още повече, че може скоро пак да се наложи да го потърси при повреда. Но Джи Мак не понася миризмата на пакистанците, особено тази в магазините им или на храната, дето продават по ресторантите си. Нито начина, по който се обличат — или прекалено изтупани, или точно обратното — съвсем през куп за грош. Дразни се от амбициите им, не им вярва, особено на маниакалната упоритост да образоват децата си и да се мъчат да ги направят по-добри и по-заможни от самите себе си. Сигурен е, че този същият тарикат Франк, дето по-рано беше Амир, им е писнал до смърт на собствените му хлапета с постоянни проповеди за американската мечта и другите дивотии на системата. А нищо чудно и да говори срещу чернокожите както самия него — Джи Мак — и да ги дава като лош пример за развитие. Макар че Джи Мак е много по-добър бизнесмен от този Амир, дяволите го повлекли и него, а и неговите хора никога не биха засилили два реактивни самолета в най-високите сгради на Ню Йорк, нали така? В същото време Джи Мак не мрази въртящите се наоколо пакистанци, като, разбира се, изключим храната и дрехите им. Обаче лайнарско дело като събитията от 11 септември 2001 г. не се забравя ей така, а и всеки американец има отношение по въпроса, затова леваци като Франки-Амир и тям подобните му съграждани трябва ясно да кажат на чия страна са. Иначе балтията и…

Апартаментът е на върха на триетажна тухлена сграда с ярко боядисани корнизи в отрязъка между авенютата „Р“ и „С“, недалеч от ислямски център на име „Тайба“. Непосредствено до „Тайба“ е разположен еврейски детски дом, дели ги само едно спортно игрище, а малко по-надолу на улицата се намира сграда на еврейската секта Хасид. Някои хора сигурно биха нарекли тази близост проява на прогреса в човешките отношения, но Джи Мак често клати глава, поглеждайки към това нередовно според него съжителство на две така категорично противопоставени каузи. Смята го за неестествено и много опасно, още повече като види облечените в износени черни дрехи хасиди и вечно бледите им къдрави дечица. И не го учудва, че те винаги се движат на групички, сигурен е, че дойде ли до бой или по-сериозен сблъсък, тези странни хорица — тукашните евреи — не ги бива за нищо, затова все гледат да са повече на брой на едно място.

Сега се бе заслушал в гласовете на две от курвите в банята, дърдореха си нещо. Нека си дрънкат, само някоя беля да не му завъртят. Имаше общо девет, три от тях спяха тук на кушетки, които им даваше под наем като част от „общия аранжимент“. Няколко други живееха при майките си, защото имаха деца и някой трябваше да се грижи за тях, докато работят на улицата. Останалата част от „яслата“ живееше в квартирата му в Бронкс недалеч от Пойнт и също му плащаше наем.

Сви си джойнт с марихуана и се загледа в най-младата от трите, една дребна бяла кучка, дето наричаше себе си Елън. Ето я тук, разхожда се боса в кухнята и отхапва от неравно намазана с фъстъчено масло препечена филийка. Същата твърди, че е на деветнайсет години, но той не й вярва. Иначе не му пука, какво толкова? Мнозина на улицата постоянно се оглеждат за нещо по-младо, по-свежо, пък и тя наистина заработва по най-високите тарифи. Ще вземе да я настани в отделна квартира и ще пусне няколко обяви по подходящите канали и на съответните източници. Като нищо ще изкарва четиристотин, петстотин долара на час. Тъкмо щеше да го уреди този въпрос, но нещата се влошиха и сега е принуден да се гуши тук и да си пази задника. Ама тя е една от най-търсените му кучки, та затова е по-гот да я държи под око и да й прибира париците навреме. Иначе току-виж се запиляла някъде и както сега не може да ги следи постоянно…

Джи Мак е на 23 години, по-млад е от повечето свои жени. В занаята стартира като продавач на трева на хлапетата по училищата, но бе достатъчно амбициозен и още тогава се виждаше в по-друга светлина. Ще впрегне различни баровци, ще разшири бизнеса значително, ще си хване разни борсови играчи, адвокати, онези жадни за лесни пари бели младоци, дето нощем висят по баровете и клубовете, търсейки нещо по така. Виждаше се в копринени костюми, на волана на свръхавтомобил. Дълго време наред мечтаеше да притежава кътлас сюприйм[8], модел 71 година, кремав на цвят кожен интериор, хром спици на колелата, само че този модел върви със стандартните седемнайсетинчови джанти. Значи истинският баровец обаче кара поне с двайсет и три инчови, иначе това транспорт ли е? Не е, всеки от братоците ще ти го каже. И не от какво да е, а само суперсплави, „Лексани“ например, може и „Джордан“ да е, майната му, важното е да натрие носовете на останалите братя, нали! Човек, който иска да седне на волана на кътлас сюприйм с големите джанти обаче, ще трябва да заработи нещо по-сериозно — няма да стане с продажба на тревица на пъпчиви петнайсетгодишни пикльовци. Затова Джи Мак инвестира в малко екстази плюс кока и току гледай, сухото потече, първо по-бавно, сетне редовно и все по-сладко.

Е, има си проблем. Шубе го е да влезе в голямата игра. В панделата отново не му се ходи. Шест месеца бе изкарал в Отисвил с присъда за нападение с физическо насилие, при това още на седемнайсетгодишна възраст и все още се буди нощем, сънува разни страхотии, кошмарите го изперкват. Джи Мак е хубаво момче и още първите дни подире му тръгнаха доста хомо артисти. Не му беше хич леко, направо го побъркаха, но бързо се ориентира и се завъртя около „Ислямската нация“. С тези хора майтап не може да става, то е всеизвестно, разполагат с доста ресурси, включително силови, и не прощават никому, особено на тарикатите, дето налитат да забършат потенциални вярващи. Джи Мак се хвана за „Нацията“ като удавник за сламка и изкара остатъка от присъдата в относително спокойствие. Излезе и на свобода обаче, веднага се отметна и се покри. Разбира се, че го намериха, направиха му посещение, четоха му конско, обаче той в себе си бе приключил с тях веднъж и завинаги. Заплашваха, принуждаваха го, обаче извън затвора Джи Мак бе многократно по-смел и съобразителен, лавираше, измъкваше се като хлъзгава змиорка. Известно време вървяха подире му, сетне го отписаха като несполучлив експеримент, а той от време на време им се отплащаше с ласкателни приказки и четки за „Нацията“, особено когато имаше нужда или бе сред хора, дето от свобода на духа и словото не разбират. Иначе все така уважава проповедника им Фарук хан, тип достатъчно дързък да се зъби на белите и на закона, а пък и богатите буржоазни момчета с пачките зверски се плашат от неговите хора със скъпите костюми и черните очила.

Всъщност проблемът му пак си стои със същата острота. Иска ли да заживее в съответния стил, ще му трябват големи пари, а пък го е страх да държи подръка по-значителен запас дрога. В подобна ситуация винаги има от кого да загази — де да беше само законът. А закопчаят ли го ченгетата, ще му закачат обвинение категория А, оттам не му мърда присъда от 15 годинки нагоре, че и до живот. Дори и да извади някакъв късмет, като например прокурорът да не страда от язва, зла съпруга, някоя гадна болест на простатата и да му пусне малко аванта — да речем да разреши да пледира за по-леко наказание, пак ще изкара остатъка от младостта си в пандиза. И да го духат тия, дето разправят, че въпреки всичко щял да излезе млад човек. Такива простотии дрънкат хора, които не са били зад решетките. Джи Мак само шест месеца изкара на топло, но те го състариха за десет пъти повече. И нищо не е в състояние да го убеди, че следващия път ще оцелее. За десет или петнайсет години изобщо да не говорим, няма значение по какъв параграф ще го осъдят, ако ще и по най-лекия да е.

В края на краищата едно събитие окончателно го убеди, че животът на наркодилър не е за него. Сгащиха го две ченгета от наркослужбите, ама просто не бяха хора, а диви зверове и зли, зли, жив щяха да го изядат. Налетяха му в бърлогата и се оказа, че някой, който го е шубе дори повече и от самия Джи Мак, е изпял разни неща в полицията, между другото и собственото му име. За щастие нищо не намериха — нито в самия него, нито в квартирата му, колкото и да търсиха и жестоко да се зъбеха и заканваха. Джи Мак се бе оказал достатъчно внимателен, че и предвидлив. Винаги излизаше на улицата не през главния вход-изход, а през прозореца и отзад — през стара, полуразрушена сграда току зад неговата, която гледаше към незастроен парцел. В един апартамент там имаше стара камина, а той криеше запасите си от дрога в нея — зад хитроумно разхлабена тухла. Ченгетата обърнаха жилището му наопаки, търсеха къде ли не, нищо не намериха и още по-вбесени го прибраха, тъй като разполагаха с предварително издадено съдийско нареждане за арест. Джи Мак знаеше, че черно на бяло нищо нямат срещу него, затова си траеше и гледаше да не ги ядосва ненужно. И накрая го пуснаха, като люто му се заканиха. Изчака цели три дни и чак тогава се осмели да се промъкне нощем до скривалището, да извади дрогата. Пет минути по-късно я продаде с огромна загуба само и само да се отърве от нея. Оттогава вече стоеше надалеч от наркотиците и много скоро си намери друг източник на доходи, защото макар и почти нищо да не разбираше от търговия с дрога, то в женския свят се чувстваше като у дома си. Той на жена до онзи миг за сексуална услуга не беше плащал, но пазарът на проститутките му беше достатъчно ясен, затова бързо и уверено се насочи към него. Какво ти, дори познаваше няколко женски, дето се продаваха за пари, пък си нямаха постоянен сводник, а проститутките в такава позиция са обикновено доста уязвими. Всеки ги тараши, всеки ги експлоатира. Но природата празно пространство не търпи и Джи Мак скоро се намести в него. Не беше нужно дълго да убеждава онези курви, че той е идеалният им работодател, който ще се грижи за тях като роден баща. Е, налагаше се от време на време да раздава правосъдие и да шамари тази или онази, но никога не биеше силово или със злоба. Наказваше дотолкова, доколкото другите кучки да видят какво се полага и да си знаят урока. А по едно време познатият му дърт сводник Фрий Били пукяса и няколко от жените му се прехвърлиха в неговата ясла.

Сега, обърне ли се назад, не може да си обясни защо ли прибра оная шантава наркоманка Алис. Защо ли му е била тя, дявол го взел? Повечето от другите жени на Били пушеха трева, употребяваха по малко кока, особено ако някой клиент им предложи или успеят да заделят малко пари зад гърба му. Не че той не ги тарашеше редовно, за да ограничава максимално този вид кражба. Наркоманите са непредсказуеми, пък има мъже само като ги зърнат и се отказват, значи отпадат като клиенти. Тази обаче бе доста по-различна, нещо особено имаше в нея, никой не можеше да го отрече. Пък все още бе на ръба на пропастта, не бе съвсем рухнала. Дрогата я бе поизсушила, но тялото й тогава бе почти съвършено, а лицето й — като на етиопска принцеса, подобно на онези кучки, дето ги търсят много в модните агенции, защото не са съвсем черни, а чертите им са правилни, носовете тънки, издължени, кожата с цвят на кафе. Беше близка със Серета, мексиканката с черна кръв, пък и тя беше красива. Серета и Алис бяха от жените на Фрий Били и още от началото му казаха, че искат да са заедно, ако вземе едната, ще трябва да вземе и другата, иначе ще си търсят друг. Но на Джи Мак този аранжимент му хареса.

Алис или Ла Шан, както се наричаше на улицата, бе достатъчно умна да загрява, че повечето клиенти не обичат наркоманките, респективно бягат, като видят дупките от иглите. А тя винаги носеше със себе си пластмасови капсулки течен витамин Е и след боцкане изстискваше от него и бавно разтриваше плътната мазна течност, втривайки я в кожата, за да не остават белези от спринцовката. Пък и внимаваше къде се боде, Джи Мак виждаше, че го нрави най-вече между пръстите и на други, скрити места на тялото, но то си бе нейна работа. Него го интересуваше да не й личи, пък и да се държи читаво по време на работа, което значи да се владее. На свикналите с хероина това им е хубавото: ефектът ги раздрусва здравата петнайсет-двайсет минути след като дрогата поеме в кръвта, а трийсетина минути по-късно вече са готови да работят. Тогава минават почти за нормални и така е, докато наркотикът изветрее и те отново се скапят. Сетне имат нужда от поредната доза, стават раздразнителни и неспокойни. В онзи момент, когато Джи Мак реши да я вземе, изглеждаше, че тя умее да си контролира навика, но той интуитивно усещаше, че няма да я бъде още дълго време. Виждаше го в очите й, разпознаваше вече почти неконтролируемата необходимост на организма, преждевременното остаряване, побеляващата тук и там коса. Но с нейното лице и фигура все още можеха да се изкарат добри пари.

И наистина бе така, но само за няколко седмици. Сетне все повече започна да й личи, тя стана и някак по-отчаян и започна да крие пари. Изобретателна бе кучката, но и пристрастеността й бе вече на финала и я унищожаваше. Тези хора — наркоманите — често забравят, че в Ню Йорк дрогата е по-силна, отколкото на всяко друго място, дори и хероинът е около десет на сто чист в сравнение с три до пет процента в места като Чикаго например. Джи Мак бе чувал за нещастника, който пристигнал в Ню Йорк някъде от периферията, до час и нещо успял да се снабди и да се боцне и още час по-късно починал от свръхдоза, макар че количеството било точно с колкото му бил свикнал организмът.

Тогава Алис все още имаше чудно тяло и отлична костна структура, ама за беля постоянно слабееше, защото дрогата яде плътта, макар и бавно. Така приятно и сексапилно закръглените части на тялото стават все по-ъгловати и кокалести, кожата придобива нездрав, блед оттенък, защото дрогата си взема своето. За да си я набави, бе вече готова на почти всичко, затова Джи Мак започна да я пуска на най-долнопробни, отчаяни и гадни клиенти. Тя си вършеше работата усмихната, най-често дори и не питаше клиентите дали са си сложили кондом или не. Вече не разполагаше с достатъчно витамин Е, защото той струваше пари, които й бяха нужни за поредната доза. Сега инжектираше само между пръстите на ръцете и краката. Скоро Джи Мак бе наясно, че ще трябва да се отърве от нея. Което означаваше, че тя бързо ще свърши: ще се скита бездомна, готова на крайности, ще й изпадат зъбите и накрая ще си купува най-евтиния наркотик по десетина долара пакетчето от пазарите около Хънтс Пойнт, а той ще я убие за нула време.

Но ето една вечер се появи онзи дъртак с голямата кола и частния шофьор — едра мутра, дето караше бавно и внимателно заглеждаше жените. Веднага закачи Серета, тя пък предложи и Алис, онзи качи и двете отзад при скапания дъртофелник и отпрашиха. Междувремено Джи Мак обаче си записа номера на автомобила, той рискове никога не поемаше, а пък поговори и с шофьора. Разбраха се за цената, за да са наясно — онзи да не си помисли, че Джи Мак е евтинджия, а пък и курвите да не го завлекат с хонорара. Три часа по-късно ги докара и Джи Мак си прибра парите. Познавайки си стоката, изтараши чантите им и в двете намери по стотачка. Но взе само по петдесет долара, сам и не загря защо го направи. Вероятно защото дъртакът бе оценил качеството на неговата стока и бе дал повече пари. И то си пролича, не минаха няколко дни и колата отново пристигна със старата заявка: същите момичета, същите пари. На Серета и Алис им хареса, спасяваха се от улицата, пък и разправяха, че дъртият ги глезел и бил много ларж. Имал голям дом в Куинс, черпел с уиски и шоколад, пускал ги да се будалкат в големия му басейн и винаги давал отгоре. Джи Мак загряваше номера, но започна да се прави на разсеян. Често им оставяше тези пари, в края на краищата той пък да не е чудовище, я?

И така тръгна добър бизнес, докато момичетата не изчезнаха. Поредния път просто не се върнаха след посещението при старчока. Отначало Джи Мак не се разтревожи чак толкова, поне не и докато не се прибра в бърлогата. Тогава час-два по-късно по телефона му се обади Серета разплакана. Хълцаше и ридаеше, трябваше дълго време да я успокоява, за да разбере какво точно се е случило. В дома пристигнали някакви мъже и започнали да спорят за нещо си с дъртака. Серета и Алис били на горния етаж в банята, оправяли си косите и грима, почти готови да се върнат на Пойнт. Новодошлите кряскали нещо, заканвали се, чувало се, че питали за някаква си сребърна кутийка. Викали, че няма да си тръгнат без нея, а тогава се върнал и Люк — така се казвал шофьорът. След малко чули още по-високи викове и пукот, като от сплескване на пълна с въздух книжна торба. Момичетата имали достатъчен опит в тия неща, за да се досетят, че става дума за изстрел.

Сетне мъжете се захванали със стария мъж, изглежда са го измъчвали, докато починал. И методично започнали да тършуват из къщата — първо на долния етаж. Жените чували отварянето на шкафове и чекмеджета, чупене на съдове и кухненска посуда, стъкло и порцелан. Отлично разбирали, че свършат ли долу, ще тръгнат нагоре и тогава спукана им е работата. Най-неочаквано се чул шумът на пристигаща отвън кола. Серета рискувала да надникне през прозорчето и забелязала мигащи светлини.

— Частни охранители — прошепнала тя на Алис. — Онези долу вероятно неволно са включили някоя аларма…

Обаче в колата имало само един мъж. Той осветил фасадата на дома с фенер, опитал бравата на парадния вход, почукал на вратата, сетне се върнал в колата и заговорил по радиовръзката. Сигурно се усъмнил и искал подкрепление. Някъде в дома иззвънял телефон. Това било единственият шум в къщата, защото онези долу се притаили. Минали няколко секунди, жените чули, че задната кухненска врата се отваря — мъжете се измъквали. Двете изчакали известно време, решили, че моментът е удачен, и се измъкнали по същия път. Прескачайки през оградата, Алис си скъсала чорапогащника, а Серета се наранила. Но успели да се измъкнат, без да попаднат на нови пречки.

Спотаили се в тъмна уличка уплашени, че ченгетата ще ги заловят и ще стане голяма беля. Джи Мак успокояваше Серета, убеждаваше я да го дадат по-кротко, че двете нямат отпечатъци в полицията, следователно поне засега пряка опасност за тях няма. Дори да им намерят отпечатъците в къщата, то проблем може да има по-късно, и то при реално престъпление от тяхна страна. Затова сега е нужно да дойдат на себе си и да се приберат при него. Серета обаче отказа. Джи Мак се ядоса и развика, тогава тя прекъсна връзката. И толкова. Повече нито я чу, нито видя. Предполагаше, че се е върнала на юг, към родните места в Мексико навярно. Била е уплашена, духнала натам. Често се заканваше, че когато й писне и посъбере пари, ще се върне у дома. Тогава Джи Мак си мислеше, че това са празни приказки и позиране — то всички курви говорят такива неща от време на време, ама никога не го правят.

Смъртта на стария мъж — името му се оказа Уинстън Алън — и шофьора му обаче бе здраво раздухана в радиотелевизионните новини и пресата. Оказа се, че не е чак такъв богаташ като например Тръмп или някой друг от неговия род, ама бил достатъчно известен и заможен колекционер и търговец на антики. Ченгетата допускаха, че е обир с утежнени по някаква причина и довели до убийство обстоятелства, но това бе само докато откриха женска козметика в банята, оставени естествено от панически побягналите момичета на Джи Мак. Много скоро полицията заяви, че търси една или две жени, за да ги разпита във връзка с двойното убийство. А след като изровиха и факта, че старият Уинстън си падал по курви и често обикалял Пойнт с колата, тръгнаха и по тази следа. Изтресоха се един ден и при него — Джи Мак. Той, разбира се, отрече да знае каквото и да е по въпроса, но те го натиснаха, че имат свидетели, които са го виждали да разговаря с шофьора на Алън. И оттам напълно възможно е именно негови проститутки да са били в онази къща през въпросната нощ. Джи Мак възрази, че той може да си говори с кого ли не, дори и с шофьори, но това нищо не значи. В същото време не се опита да скрие туй-онуй, дето и без това знаеха за него. Така с малко истина прикри повечето други лъжи, дето им изреди. Още преди това да се случи, бе предупредил цялата ясла да си траят за всичко, което знаят, и те го слушаха — къде от страх от него самия, къде от жалост и съпричастие с колежките. Пък и Джи Мак бе разяснил достатъчно ясно кое е най-добро за Серета и Алис: че те са в относителна безопасност дотолкова, доколкото онези мъже — убийците — не знаят нищо за тях.

Случаят обаче не беше обикновен обир, превърнал се случайно в убийство, и както и полицията, така и въпросните мъже постепенно се добраха до Джи Мак. Само че на тях не им минаваха разни номера да се правиш на три и половина и че нищо не знаеш. Джи Мак и сега не иска дори да си спомня за онези гадняри: един болезнено дебел тип с подпухнал врат, дето смърдеше на прясна пръст, и мълчаливият му, но не по-малко страховит другар в синьо. Че как да си спомня и онова жестоко унижение — още не доизрекъл дебелата лъжа, и онзи гадно разплут звяр му стисна езика с два пръста и за малко да го откъсне. Боже, какъв гаден вкус само имаше! Щеше да повърне, но тогава стана още по-страшно и той изгуби и ума, и дума. В главата му зазвучаха някакви страшни, незнайни гласове, получи лудо сърцебиене и световъртеж. Тогава го навести и друго усещане, наречете го и интуиция, каквото си искате и един глас сякаш в главата му каза: колкото по-дълго те стиска с пръстите си този демон в човешка кожа, толкова повече към теб се приближава и смъртта. Ще бъдеш заразен, плътта ти ще се разплуе и ще падне от костите, а вътрешностите ти ще изгният приживе! Боже мой! Това чувство бе така реално, че направо щеше да напълни гащите. Веднага призна каквото искаха от него онези двамата: че курвите са наистина от неговите, но след онази нощ не ги е нито виждал, нито чувал. Предаде и главните факти от разговора със Серета — жените са били горе през цялото време, нищо не са видели с очите си. Не знаят нищо, което би помогнало на ченгетата.

Тогава разбра каква е истината и защо е цялото това търсене. И прокле и себе си, и онзи миг, в който се бе съгласил да приеме Серета и онази дрогирана кучка Алис в яслата. Дебелият обясни, че не се интересуват какво знаят или не знаят двете жени.

Нужно им е онова, което те двете са взели със себе си. Значи откраднали от онзи тип — Уинстън Алън.

Уинстън показал кутийката на Серета чак на втория път, през втората нощ. Докато лежал отпуснат, щастлив и напълно задоволен от услугите на проститутката, която в същото време се почиствала. Обичал да показва колекцията си на хубави жени, каквото било и това тъмнокосо момиче, доста по-умно и събудено от приятелката си. Обяснявал произхода и историята на различните експонати, добавял любопитни подробности, бил много сладкодумен. Серета схващала, че наред с малко мек секс той иска да си поговори с някого, пък и нямала нищо против това. Бил симпатичен възрастен мъж, достатъчно щедър и безобиден. Може би не било много разумно от негова страна да споделя такива неща и да показва ценностите си на две кажи-речи съвсем непознати жени, при това от най-старата професия на земята. Но пък имал късмет, че Серета била изключително добро момиче и имала влияние над приятелката си наркоманка, затова би попречила на евентуална кражба от нейна страна.

Всъщност сребърната кутийка едва ли била най-интересната вещ сред многото експонати в неговата колекция. Имало далеч по-забавни неща, пък й се виждали и по-скъпи — бижута, стари картини, миниатюри от слонова кост. И все пак имало нещо привлекателно в мътно проблясващото старо сребро, макар че на външен вид било обикновено. Уинстън казвал, че то е много, много старо — древно и вехто като света и изключително ценно за онези, които разбират какво представлява то. Веднъж го отворил, а тя забелязала нещо като сгъната хартия или поне така изглеждало. Казала го на глас, но той възразил:

— Не, не е хартия. Пергамент е.

Тогава извадил фина носна кърпичка и с нейна помощ измъкнал и разтворил пергамента, за да може тя да го разгледа. Разпознала букви, символи, знаци, формите на сгради, а точно в центъра — ръба на нещо, което изглеждало като крило.

— Какво е това? — попитала тя.

— Карта — отвърнал той кратко. — Или по-точно част от карта.

— Къде е останалата част?

Уинстън свил рамене.

— Кой знае? Божа работа. Това е само едно от общо няколко съществуващи парчета. Останалите са изпогубени, разпилени още от време оно. Преди години се надявах да ги намеря и събера на едно място, но вече съзнавам, че това е много трудна, непосилна за мен самия задача. Затова напоследък обмислям дали да не я продам. Вече се позаинтересувах за потенциални клиенти. Пуснал съм дума на някои места и ще видим…

Прибрал пергамента обратно в кутийката, затворил я и върнал на мястото й. Стояла на малка лавица току до леглото му.

— Не трябва ли да я държите в сейф или на някое още по-сигурно място? — запитала Серета.

— Че защо? — изгледал я той. — Ти ако беше крадла, щеше ли да я задигнеш?

Серета извърнала очи към лавицата. Кутийката се губела сред множество други предмети, статуйки и украшения, с каквито впрочем била пълна цялата къща на Уинстън.

— Сигурно дори не бих я и забелязала сред множеството други вещи — казала тя.

Уинстън кимнал одобрително, сетне разкопчал халата.

— Време е да повторим, нали? — погледнал я с усмивка.

Пустата виагра, рекла си Серета. Понякога й се драйфало от това шибано синьо хапче.

А когато онези двамата му предложиха пари за евентуална информация относно бъдещото местонахождение на курвите, Джи Мак не се поколеба повече от секунда-две и веднага прие. Мислеше си, че така и така особен избор няма, още повече, че дебелият ясно обясни: опитва ли се да шикалкави и да ги разиграва, здравата ще пострада. А това страдание би могло да бъде по-особено и най-вече доста продължително. И в края на краищата неговите стерви ще се паднат на някой друг просто защото него повече няма да го има на този свят. Кратко, ясно, по-разбираемо здраве му кажи. Пусна приказка тук и там, поразмърда информационните канали, но никой не бе чувал за Серета или за Алис. Знаеше, че умната е Серета. Ако Алис стои край нея и я слуша, особено ако поозапти пристрастеността си и купува дрогата по-внимателно, може би двете ще останат скрити доста време. Още повече, ако се опита да отхвърли навика. Но това бе малко вероятно.

И Алис наистина се появи. Дойде лично и позвъни на вратата на бърлогата на Кони Айлънд, помоли да я пуснат, било й недобре. Беше доста късно и там се намираше само Летисия, и то единствено защото бе хванала някакъв гаден грип с повръщане. Летисия бе пуерториканка, нова в занаята, но както и всички останали отдавна бе предупредена какво да прави в случай, че се върне било Серета, било Алис. Отвори на Алис, пусна я да влезе, покани я да си легне на една от свободните кушетки и веднага се обади от другата стая на Джи Мак по мобилния му телефон. Той нареди да я държи под око и да не я пуска да си ходи — на всяка цена! Обаче когато Летисия надникна в спалнята и какво да види? Онази я няма, а заедно с нея е изчезнала и чантата й с двеста долара. Изтича светкавично по стълбите и на улицата, ама къде ти? Нито следа от чернокожата девойка нямаше.

Джи Мак побесня, когато се върна. Тия курви за какъв го имат, мътните ги отнесли! Плесна Летисия, нарече я с всички гадости, които му дойдоха наум в момента, сетне скочи в колата и започна методично да обикаля бруклинските улици с надежда някъде да зърне Алис. Сигурен бе, че с парите на Летисия веднага ще хукне да си купува дрога, затова обиколи всичките улични продавачи и дилърите, още повече че ги познаваше почти до един, някои дори и по име. Беше стигнал почти до „Кингс Хайуей“, когато я засече. С белезници на ръцете, настанена на задната седалка на патрулна кола.

Тръгна след колата и я проследи до участъка. Дали да й плати гаранция и да я отведе със себе си? Да, но свърже ли я някой с убийството на Уинстън, и той е нагазил в лайната до коленете. Тц, не става. Не му трябва на баир лозе. Избра по-лекия вариант — обади се на онзи гаден дебелак, на номера, който той му бе оставил, и му разказа как стоят нещата. Тлъстият рече, че ще се погрижи и Джи Мак да не му мисли повече. Ден по-късно се появи другият в сините дрехи и му даде някакви пари: не бяха обещаното количество, но пък бяха придружени с изрична закана да не пее по темата, иначе… От друга гледна точка бяха повече от достатъчни като стабилна първа вноска за сериозен автомобил. Принципът бе да си държи устата затворена и той го направи. При това ги увери, че Алис близки няма и едва ли някой ще дойде да разпитва за нея. Гарантира за думите си с най-категоричен тон, дори се и закле. Обясни, че знаел и родното й място, че майка й е покойница — жертва на вирусна епидемия, баща й — също мъртъв от години. Той си падал по жените, имал сблъсъци със закона, но го убили в свада за някаква друга жена две години след като дъщеря му се родила. Пък между другото сигурно е имал повече от една незаконна такава. Бързо съчини тези лъжи, а за бащата случайно налучка част от истината, ама какво толкова. С техните пари и още малко скрити от по-рано успя да купи мечтаната кола, макар че остана да дължи. Сега олдсмобилът стоеше в таен гараж, с хромови джанти от джорданови сплави номер 23 плюс свръхгуми. Джи Мак влизаше в големия живот, това си бе сигурно, а пък бе и нужно. Достойнство трябва да има човек в неговото положение, достойнство и чест, а автомобилът е част от имиджа, иначе как ще увеличава яслата, респективно доходите? Обаче не смееше да го кара често, бе го изкарвал само няколко пъти. Предпочиташе засега да го държи на сигурно място и чат-пат да го посещава, все едно, че е любимата му курва.

От време на време му идваше наум, че ченгетата могат да се върнат и да го питат какво знае за бившата си проститутка Алис, освободена под гаранция с парите на някакви си незнайни типове. Е, добре, ще се прави, че не знае нищо, както бе обещал на онези двамата. Пък и на ченгетата само до Алис ли им е в този шибан, огромен, задавящ се от престъпления град? Просто още една изчезнала дрогираща се проститутка. Може ей така на — да е решила да се чупи от Ню Йорк.

Да, ама после се бе появила онази възрастна чернокожа жена и бе задавала кофти въпроси. Джи Мак хич не хареса израза на лицето й. В него имаше нещо по-особено, нетипично за покорна дърта кучка. Той цял живот сред такива бе расъл и им познаваше характерите. На жената трябва страха да й вземеш, да знае кой е шефът. Не го ли направиш, те — женските — се събират на глутница и ти скачат като кучета. Затова й бе забил един в мутрата, така бе постъпвал винаги с жените, дето се опитват на главата му да се качат.

Пък може би ще се разкара? Така си мислеше и се надяваше. Да забрави и да го остави на мира.

Много се надяваше дори така да стане. Защото започне ли да задава въпроси наред, пусне ли мухата и на други хора и те подпитват тук-таме, току-виж онези двамата по-дочули за това. А сетне? Нито за секунда не се съмняваше, че сетне ще го очистят, за да предпазят себе си. Ще го гръмнат като едното нищо и ще го захвърлят в багажника на собствената му кола, току на половин метър разстояние от земята…

В странна ситуация се оказахме ние с Луис този път. Не работех за него, а с него. Нямаше аз да си ръководя действията, което не изключваше ролята ми на консултант и съветник. Заяви ми, че каквото и да става, в какъвто и контекст да се въртят обстоятелствата, случаят си е негово лично дело, а не мое. Така ги приемаше нещата той — персонално. В същото време, вероятно за да му е чиста съвестта — това при положение, че изобщо има такава, както се изразяваше Ейнджъл, — Луис пое разноските за абсолютно всичко. Настани ме в „Паркър Меридиън“ — хотел марков и класов, в какъвто аз лично, работя ли по случай, никога не бих отседнал. В асансьорите му има екрани, на които се въртят култови анимационни филмчета, а телевизорът в стаята ми се оказа по-голям от леглата в някои други нюйоркски хотели. Стаята бе минималистка в известен смисъл, но това аз с Луис нямаше да споделя. За да не си помисли, че съм мърморко. Иначе в този хотел има страхотен гимнастически салон, а през две сгради — тайландски ресторант. На покрива се шири разкошен басейн, с още по-прекрасна гледка към Сентръл Парк.

С Уолтър Коул се срещнахме в кафене на Второ авеню. През прозореца наблюдавах минаващите курсанти от полицейската академия с подобни на ранички чанти. Приличаха ми на войници повече, отколкото на бъдещи ченгета. Опитвах се да си припомня младостта и собствените си перипетии на тяхна възраст в същото учебно заведение, ама някак не се получаваше. Сякаш някои сектори от паметта ми бяха блокирани, а други — отключени спрямо настоящето, за да изпускат негативно ехо. Като токсично замърсяване на някога си благодатна, плодородна почва. Много по-различен бе станал градът след терористичните актове през септември 2001 г. и тези курсанти с военизирания си вид изглеждаха далеч повече пригодени за улиците му днес, отколкото бях аз. Нюйоркчани бяха получили сурово предупреждение за тленността, за мимолетността на човешкия живот, за това, че са нелепо и жестоко уязвими спрямо чуждестранни враждебно настроени фактори, а резултатът бе, че и те самите, и любимите им улици се бяха променили необратимо, безвъзвратно. Кой знае защо в съзнанието ми изплаваха срещани в живота образи — жени, чиито мъже бяха вдигали ръка върху им и вероятно отново биха я вдигнали. Същества, свити в очакване на поредния удар, та макар и в надеждата, че той може би няма да дойде, защото нещо ще се промени в поведението на приносителя на болката.

Веднъж видях баща ми да удря майка ми. Седем-осем годишен да съм бил най-много. Мама беше включила газовата печка в кухнята, за да му изпече котлети за вечеря. Телефонът иззвъня и тя отиде в съседната стая да се обади. Отсреща се оказа нейна приятелка с радостна вест. Всъщност същински семеен празник — синът й получил стипендия за един от най-реномираните американски университети. От това по-хубаво, здраве му кажи! Още повече, че съпругът й бе скоропостижно починал преди няколко години и тя се бе борила жестоко с живота, за да отгледа трите си деца в този изключително тежък период. Мама поговори с нея няколко минути, сподели радостта й; помня как сърдечно я поздравяваше, дори се насълзи от умиление за бъдещия студент, а минутите течаха. И в това време олиото в тигана загоряло, засъскало. В съседното помещение подуших миризливия дим, а сините пламъци на газовия пръстен лумнали, близнали висящата наблизо кърпа за посуда. Тя почерняла, задимяла и ето ти, пушекът влезе в гостната. Татко четеше вестник там, но го видях, че се втурна към кухнята и дотича там навреме, за да предотврати евентуалното пламване на пердетата. Набързо намокрил хавлия и с нея загасил вече запалилото се олио в тигана, в същото време успял и да се изгори. Не беше много — пръстите бяха леко засегнати, а мама влезе в същия миг, по петите й и аз, а той държане ръка под течащата студена вода, за да успокои болката.

— Ох, боже — завайка се мама, — аз просто…

А той се извърна и я удари. Беше изплашен от мисълта колко лесно може да ти пламне домът, пък и разгневен. Не беше силен удар, по-скоро плесница и той в следващата секунда се опита да се спре, ама къде ти, спира ли се такова нещо. Плесна я по бузата, а имаше тежка ръка и мама залитна, сетне постави длани върху лицето си и направи удивена физиономия, сякаш не вярваше, че са я ударили. Стреснат, погледнах татко, а лицето му бе побеляло от притеснение. За миг помислих, че ще му стане лошо, дори залитна, за малко щеше да падне, но се задържа на крака.

— Исусе Христе — рече той, — съжалявам…

Опита да се приближи до мама, протегна ръце, но тя го отблъсна. И не искаше да го погледне в лицето. До този момент в семейния им живот не бе вдигал ръка да я бие, нито в гнева си, нито иначе. Дори много рядко повишаваше тон. А сега сякаш мъжът, когото знаеше като свой съпруг, внезапно се бе превърнал в друг човек, напълно непознат, грубиян, насилник. В същия миг за нея светът вече не е бил същият, такъв, за какъвто го е имала. Превърнал се е в чуждо, опасно място, а тя е усетила колко всъщност е уязвима.

Обръщам поглед назад, към онова време и не мога да реша със сигурност дали тя изобщо някога му прости истински. Защото си мисля, че никоя жена не прощава искрено на вдигал ръка срещу нея мъж, особено на онзи, когото е обичала, на когото е вярвала. Любовта може да бъде изстрадана и евентуално възродена, но не и доверието. То страда повече, дълбоко в себе си тази жена винаги ще очаква да дойде нов удар, а може би още един и още… Следващия път ще го напусна, казва си тя. Няма да позволявам никому повече да ме бие. Обаче в повечето случаи това не става. Жената не си отива. То в нашия случай се получи по-различно, защото за татко просто нямаше да има следващ път, но мама не можеше да го знае. И каквото и да правеше той през последвалите години, тя така си остана несигурна в това отношение. А сетне, сетне той пък си отиде от този свят.

Отвън минаваха хора, точеше се множество непознати, а в главата ми се въртеше въпросът: какво ли са му направили на този град, че е така различен и непознат?

Сетне чух потропването на нечии пръсти по масата. Уолтъровите бяха.

— Хей, ти къде се отнесе, а? — питаше той.

— Спомням си разни неща.

— Носталгично го даваш, а?

— А, не, само относно поръчката. Че докато ни донесат сметката, току-виж инфлацията ни изяла.

В дъното на заведението сервитьорката лениво търкаляше монета по тезгяха.

— Трябваше да поискаме да платим веднага — пошегува се Уолтър. — Аха, ето ги и тях.

Двама мъже се провираха между масите и крачеха към нас. И двамата бяха в спортни сака, единият носеше вратовръзка, другият — не. По-високият бе поне метър и деветдесет, другият бе горе-долу колкото мен. Още отдалеч приличаха на ченгета, каквито и впрочем бяха. За миг си ги представих със сини фуражки на главите и обувки с тежки подметки, но дори и тогава приликата нямаше да бъде по-очебийна. То на това място голямо значение не би могло и да има, тук си е полицейско заведение от време оно, денонощно работещо свърталище на униформени и цивилни служители. Помня я историята, дето разправят за кафенето, отдавна се е превърнала в нещо като фолклор: веднъж двамина току-що пристигнали пуерториканци, гладни и без пари, влезли тук посред нощ и се опитали да оберат касата, въоръжени с чук и месарски нож. Още не доизрекли онази клиширана фраза: „Това е обир…“, и в тях зейнали дулата поне на трийсетина пистолета от най-различни марки и калибри. Оттогава на стената виси поставена в рамка вестникарска страница с големия материал по този повод и снимки на същите несретници под голямо заглавие „От глупав по-глупав“.

Уолтър се изправи и се здрависа с двамата детективи, последвах примера му, а той ме представи. Високият се казваше Маки, по-ниският — Дън. Всеки, свикнал със старата теза, че ирландците все така доминират в нюйоркската полиция, би бил вероятно объркан от външния им вид. Дън беше чернокож, а Маки имаше вид на азиатец. Това, разбира се, не оборва една друга стара легенда, че келтите били чародеи и правели невероятни магии на всяка друга раса.

— Как я карате? — приятелски подхвърли Дън, докато сядаше, но отлично усещах, че ме оглежда и преценява.

С него не се познавахме, но и той вероятно знаеше моята история, както и всеки друг полицай, който е бил на служба поне последните няколко години. И сто на сто беше чувал съпровождащите я приказки и коментари. Не ми пукаше дали им вярва или не, поне дотолкова, доколкото то не би се отразило върху онова, което се опитвахме да направим.

Маки се загледа повече в сервитьорката, отколкото в мен, поне така ми се стори. Рекох си, че ще му е нужен малко късмет. Защото тя ако и към ухажорите се отнася както с клиентите, докато намери време за него, той току-виж одъртял.

— Готини крака — рече детективът с възхищение, — отпред как изглежда?

— Не помня — отвърна Уолтър. — Доста време мина, откакто й зърнахме лицето отблизо.

Маки и Дън бяха от отдела за борба с порока, служители със стаж поне по пет години. Ню Йорк дава около 23 милиона долара годишно за контролиране на проституцията, но думата „контрол“ в този контекст е само оперативен термин. Проституцията никога няма да изчезне, без значение какви и колко пари се харчат по нея, затова пък и в този бранш си има приоритети. Маки и Дън принадлежаха към по-особен подотдел, наречен „Сексуална експлоатация на деца“, действащ в пет от градските райони с основна задача борбата срещу разпространението на детски порно материали, проституцията и сексуалните банди. Работа имаха до гушата, че и отгоре: над 325 000 деца са подложени на този тип експлоатация ежегодно в града. От тях поне половината са избягали от домовете си или са били изхвърлени от родители и настойници, а Ню Йорк ги привлича като магнит. По всяко време около 5 000 детски проститутки работят активно по улици и заведения и огромно множество мъже са готови да плащат за услугите им. Отделът използва младолики полицайки, някои от тях по невероятен начин успяват да се дегизират като 13-14 годишни момичета, за да примамват „ястребите пилчари“ — както обичат да се наричат педофилите. Веднъж заловени, онези от тях, които нямат досегашни досиета, обичайно спасяват затвора, но пък ги регистрират и завеждат на отчет, респективно са следени често и до края на живота им.

Много по-трудно можеш да заковеш сводник, а пък и методите им все повече се усъвършенстват. Някои от тях са членове на престъпни банди, което ги прави два пъти по-опасни и за момичетата, и за полицаите. Сетне идва още една категория престъпници — участници в междущатския трафик на деца. През януари 2000 г. в апартамент на „Серега Авеню“ в Хънтс Пойнт бе намерено удушено шестнайсетгодишно момиче на име Кристъл Джоунс. Оказа се, че е от Върмонт, примамено в Ню Йорк наред с още редица други деца от същия щат от очевидно добре организирана сексуална банда, действаща по отсечката Бърлингтън-Бронкс. И затова на фона на кончина като тази на Кристъл 23 милиона долара изведнъж ще ви се видят ужасно малко пари.

Маки и Дън бяха дошли в Ийст Сайд по покана на академията, за да изнесат лекция за работата си пред курсантите, но след срещите си с тях не изглеждаха особено въодушевени относно бъдещето на професията.

— Тези хлапета се палят само на тема тероризъм и как да заловят най-опасния терорист — каза Дън, поклащайки глава. — Оставят ли ги да действат с този акъл, те ще задържат всеки втори мюсюлманин, за да го разпитват за какви ли не приумици, а градът да върви по дяволите — бандитите сто пъти ще го продадат и купят.

Нашата келнерка се появи след безкрайно отсъствие, носеше кафета и кифлички.

— Прощавайте, момчета — рече тя небрежно. — Заблеях се за мъничко.

Маки реши, че това е шанс за пробив и се втурна в атака.

— В огледалцето, нали? Но пък наистина има какво да се види в него!

Според картата на ревера келнерката се казваше Майлийн, родителите й питайте що за име е това. Фиксира полицая ледено, като муха, осмелила се да кацне пред нея по време на смъртоносна вирусна епидемия.

— Тц, готин, просто те зърнах и се наложи да поседна, чак ми се разтупа сърцето. За малко да спре, такъв си красавец. Менюто е пред вас, ей сега се връщам с още кафе.

— Ще се върне утре сутрин — изпуфтя Уолтър, докато тя се спасяваше.

— Май долових сарказъм, а, човече? — обърна се Дън към колегата.

— Чак ме опари — ухили се Маки. — Ама е парче за милион и половина.

С Уолтър се спогледахме. Сигурно имаше предвид милион в инфлационни банкноти от някоя бананова република.

Сетне майтапа го загърбихме, минахме на работата. Уолтър побърза да запита:

— Е, носите ли ми нещо?

— Джи Мак ли? Истинското име е Тайрън Бейлий — мигом рече Дън, произнасяйки името с апломб. — Този тип е направо роден за сводник, ако загрявате какво имам предвид.

Разбирах за какво намеква. Мъжете, сводници на жени, са обичайно доста по-умни от средностатистическия престъпник. Имат усет за хора, затова и съумяват да задържат и контролират жените си. Въздържат се от прояви на крайно насилие, въпреки че повечето от тях смятат за свой дълг и право да държат проститутките в подчинение с добре премерен шамар. Но това става само по преценка и когато го налагат обстоятелствата. Ненужно не бият никога. Казано с други думи, те са страхливци, но страхливци, надарени с повече интелект, а може би и с лукавство. Още са добри манипулатори — в емоционално и психологическо отношение. Понякога са жертва на самоизмамното убеждение, че не вършат престъпление, в което има жертви. Вярват си, че правят услуга и на проститутките, и на клиентите.

— Но е лежал за нападение с насилие. В затвора е изкарал само шест месеца, но пък в Отисвил и хич не са били лесни. Името му излезе и във връзка с разследване на наркотрафик и пласмент преди година-две. Обаче обиските и следенето тогава не са довели колегите доникъде. Пък не е имал и големи пари, затова са го пуснали. Сетне случилото се, изглежда, го е навело на мисълта да си намери алтернативно приложение на талантите и ето го на наш терен. Започна с малка ясла, както им викат в професията, но през последните два месеца е ясно, че иска да я увеличи. Преди няколко седмици почина по-възрастен сводник с прозвище Фрий[9] Били. Той обичаше наляво и надясно да разправя, че неговите тарифи са най-ниски и практически раздава жените си безплатно, оттам и прякорът. Проститутките му си ги разделиха акулите около Пойнт. Затова Джи Мак е трябвало да поизчака големите да си изберат най-доброто, тогава да му дойде и редът. И за него не е останало кой знае какво.

— Вие питахте за Алис Темпъл, нали? — намеси се Маки. — Улично име Ла Шан, бивше момиче на Фрий Били. Според колегите била е голяма красавица, само че е наркоманка, и то от най-здраво пристрастените. И не изглеждала добре, казват, че нямало да изкара още много дълго, особено на Пойнт. Джи Мак разказвал на познати, че ще я разкара, защото вече не ставала за нищо. Никой не искал да плаща за курва, дето изглежда като вирусно болна. Имала приятелка на име Серета — чернокожа мексиканка. Бачкали заедно, така се и цанели — като двойка. Тук има една интересна подробност. Изглежда, че и двете излизат от картинката по едно и също време, но за разлика от първата, тя повече изобщо не се появи.

— Какво, какво? — наведох се аз, заинтересуван. — Обяснете, моля.

— Същата тази Алис е била задържана някъде около „Кингс Хайуей“ от патрулна кола може би преди седмица. Хванали я с дрога, сторило им се, че е току-що купена. Патрулните я гепили практически с иглата в ръката, тъкмо се боцкала, нямала е време да изпразни спринцовката.

— Значи са я арестували, а после?

— Нощта била тиха, затова определили гаранция още преди изгрев-слънце. Някой платил, тя си тръгнала.

— Кой е платил?

— Професионален гарант на име Еди Тейджър. Явяването пред съда е насрочено за 19, значи има време още два дни.

— Този Еди с Джи Мак ли работи?

Дън сви рамене.

— Вижте, този тип е от дребните риби, значи това е възможно. Само че повечето сводници предпочитат лично да плащат гаранция за арестуваните си проститутки. То и сумите не са големи, а в същото време така заробват момичетата си още повече. В Манхатън например при първи арест някои момичета се отървават дори без гаранция, задължават ги да преминат съответни курсове или учебни занятия по безопасен секс и здравеопазване. Ако съдията е в лошо настроение, могат да откарат и принудителен труд. Обаче в други райони не разполагат със специализирани съдебни програми за нуждите на проститутките, затова там присъдите обичайно са по-тежички. Колегите от отдела за убийства, дето разговаряли с Джи Мак, рекоха, че всичко отричал. До дупка, единствено дето рождената си дата не опровергал.

— А защо са го разпитвали от този отдел?

— Било е във връзка с убийството на колекционер и продавач на антики на име Уинстън Алън. Алън си падал по женската част, канел си проститутки. В отдела имали подозрения, че в нощта на убийството при него може би е имало две от момичетата на Джи Мак. Той твърдял, че това не е вярно, обаче датата съвпада с изчезването на Алис и приятелката й Серета от редовната улична работа. И оттук нататък няма вече никакви следи. Направо мъртвило.

— Някой от вашите хора не е ли говорил с Тейджър?

— Оказа се, че е трудно да го намери човек. Никой от нашите не разполага с времето да го търси под дърво и камък. И направо да ви кажа истината: ако не бяхте се обадили вие с Уолтър, и то лично, никой не би се занимавал чак толкова много с Алис Темпъл, дори и при положение, че връзката й с убийството на Алън изглежда реална. Нямаме хора, време, ресурси за такъв случай. На Пойнт постоянно изчезват жени. Такова е положението, и то много отдавна.

Дън и Маки се спогледаха и нещо премина между тях. Не можах да го усетя добре. Но ми стана ясно, че и двамата оставят нещо недоизказано. И не биха го казали, освен може би с малко натиск.

— Ама напоследък по-често, отколкото преди, а?

Беше удар наслуки, ама мигом улучи.

— Може би. Това са просто слухове или заключения на компютърни полицейски програми и архивна документация. Обаче общ почерк, нещо по-точно така, допиращи се характеристики да речем, черно на бяло няма, което си е бая проблем. А изчезналите най-често са бездомници, няма кой да съобщава за тях, пък и невинаги става дума за жени. В основни линии в цифрите за Бронкс имаме увеличение на безследно изчезналите през последните шест месеца. Това може да е случайно или просто да не означава нищо, но да ви кажа — така и ще си остане, освен ако не започнем да откриваме трупове.

Сведенията не бяха чак толкова ценни, но все пак научавахме неща, напредвахме.

— И да се върнем на думата — продължи Маки. — Надяваме се, че давайки ви тази информация, може би ще ни помогнете, ще ни поразтоварите. Да речем, откриете ли нещо по така — да го споделите, особено ако се отнася до Джи Мак, нали?

— Например?

— Вижте, при него работи едно момиче, направо дете. Той я държи под око постоянно, името й е Елън. Опитвахме да говорим с нея, не става. А не разполагаме с нищо, което да ни дава право да я задържим и разпитваме. Джи Мак редовно си поучава жените как да не се поддават на полицейски капани. Внушил им е, че здравата ще загазят, и те се пазят от нас. Не можем да я привлечем и с нищо по линията на детската престъпност. Ето това имам предвид — научите ли нещо за нея, моля, предайте ни го.

— Чухме, че Джи Мак наричал онова момиче, дето го търсите, „дрогиран боклук“ — побърза да добави Маки. — Мисля, че може да ви се окаже полезно, решите ли да поговорите с него.

— Ще го запомня, благодаря ви — рекох. — Къде точно е територията му?

— Неговите момичета се въртят най-често в долния край на „Лафайет“. Той обича да ги наглежда, затова винаги паркира на съседни улици и ги следи. Казаха ми, че се сдобил с кътлас сюприйм със свръхджанти и гуми, сякаш е вече нещо като милионер рапър.

— Откога кара кътлас?

— Отскоро.

— Щом като има такъв автомобил, значи е добре с парите, нали?

— Ами така излиза. До нас данъчните му декларации не стигат, значи не мога да говоря със сигурност, но направо изглежда, че се е сдобил с доста сухо.

Маки говореше и не отместваше поглед от мен. Кимнах му, досещах се защо го прави. Намекваше безгласно, че някой е платил добре на сводника да си трае за жените.

— Къде живее?

— В апартамент на „Куимби“, там с него постоянно има две-три жени. И в Бруклин има бърлога, мисля, че е на „Кони Айлънд Авеню“. Движи се между двата дома.

— Оръжия?

— Тези типове, сводниците, не носят, не са толкова загубени. По-големите играчи при нужда може би ще използват я бокс, я нещо по-леко, не и Джи Мак. Не е в тази категория. В същото време знае, че ако му е много нужно, винаги може да си намери.

Келнерката неочаквано се върна. Не изглеждаше в добро настроение. Най-малкото бе в по-лошо, отколкото предния път, когато бе направо вкисната.

Дън и Маки си поръчаха сандвичи — единият с риба, другият — с пуешко. Маки се усмихна и попита ще може ли да получи и малко „слънчице“ заедно с рибата. Направо се възхитих от постоянството му.

— Салата или пържени картофи — рече тя, като гледаше над главите ни с досада. — „Слънчицето“ е екстра, навън си го яжте.

— Тогава става ли картофки с една усмивчица? — заинати се Маки още повече.

— А не става ли да се гръмнеш, аз пък да се посмея, а? — отряза го тя окончателно.

Фръцна се и се разкара. На мен лично ми олекна.

— Тебе, човече, все на смърт те кара — засмя се Дън.

— Готов съм в ръцете й да умра — издекламира Маки.

— Готов си да си паднеш на задника, ей на това си готов.

Маки въздъхна и понечи да си сипе захар направо със захарницата. Толкова се увлече, че изсипа почти цялото й съдържание, чак намиращата се в чашата лъжичка се изправи.

— Вие, изглежда, вярвате, че Джи Мак знае къде е жената? — подхвърли Дън.

Свих рамене.

— Ще се наложи да го попитаме.

— Смятате, че ще ви каже ли?

Представих си Луис за секунда, отлично знаех какво може да направи само защото бе удрял Марта.

— Сигурно — рекох с вътрешно убеждение.

Глава шеста

Джаки О бе от старомодните пичове. От онези, дето вярват, че мъжкарят винаги трябва да е облечен както подобава. Движи ли бизнес, обичайно ще сложи жълт костюм с бяла риза и розова вратовръзка, ще обуе жълто-бели лачени обувки. Застудее ли, на рамо ще метне дълго до глезените кожено палто, а на главата му ще кацне бяла мека шапка с розово перо. Носи и още по-старомоден черен бастун със сребърна дръжка във формата на конска глава. Тя се сваля само с едно умело завъртане и с нея от монтираната в ствола кания излиза скрито в кухината четиридесетсантиметрово острие. Ченгетата знаят, че Джаки О притежава такава импровизирана сабя, но досега не са го нито задържали, нито обискирали или разпитвали дори и един-единствен път. Защото най-често е отличен източник на информация, а като една от старшите фигури на Пойнт заслужава и малко уважение.

Джаки държеше изкъсо работещите за него жени, но се опитваше да бъде максимално справедлив. Той купуваше кондомите, както правят и повечето други сводници, в същото време внимаваше момичетата му излязат ли на улицата, винаги да разполагат със защитен спрей срещу многобройните ненормалници, пияни и дрогирани. Беше и достатъчно умен да осъзнава, че като носи елегантни дрехи и кара скъпа кола, това едва ли го прави човек от висока класа, но дотук стигаше и реализмът му. Със спестяванията си купуваше произведения на изкуството — главно картини от модерни художници — и често с тъга разсъждаваше, че дори и най-прекрасните от тях, било платно, било статуетка, са за съжаление опетнени от произхода на парите, с които ги е заплатил. И по същата причина обичаше да прави размени с надеждата, че по този начин постепенно отстранява въпросното клеймо от колекцията си.

Джаки О не канеше много посетители в апартамента си в района, известен като Трибека — между Хъдзън и Бродуей, купен по съвет на финансисти още преди много години, а днес доволно скъпо имущество и прекрасна инвестиция. Защото в крайна сметка повече от времето прекарваше в компанията на курви и престъпници, а те не бяха хора, дето ще оценят или разберат висящото по стените му изкуство. Истинските му ценители обичайно не общуват със сводници. Иначе биха могли да се възползват от услугите им, но едва ли ще приемат покана да посетят човек като Джаки на чашка шери със скъпи сирена.

По тази причина изпита краткотрайно удоволствие, когато погледна през шпионката в направената от специална стомана врата и видя не друг, а стоящия отвън Луис. Ето човек, който със сигурност ще оцени колекцията му, рече си той, но в същия миг се досети относно евентуалната причина за посещението и се вкисна. Имаше избор — да не отваря вратата на Луис и в такъв случай да влоши нещата още повече или да отвори и да го пусне с надеждата, че ситуацията още не е навлязла в най-гадната си фаза. И двете опции не му харесваха, ама хич. Само че нямаше начин да бави топката, току-виж посетителят съвсем загубил търпение и тогава…

Но преди да стигне до отварянето, отново сложи предпазителя на оръжието, което държеше в дясната си ръка — пистолет „Хеклер и Кох“. И внимателно го върна в кобура, закачен с лепенки от долната страна на масичката пред коридорната закачалка. Чак тогава се опита да се успокои, да придаде на лицето си щастливо изражение и изненада, изтривайки страха. Сетне задвижи сложните механизми на няколкото ключалки и отвори вратата с думите:

— О, приятелю мой! Добре дошъл…

Повече не успя да каже, защото железните пръсти на Луис го стиснаха като менгеме за гърлото, а дулото на неговия глок болезнено се притисна във вдлъбнатината под ябълчната кост на лявата буза. Последната се разпъна като гума, а болката принуди Джаки О да отвори уста в многострадално възклицание, докато Луис пристъпваше напред, светкавично затръшвайки вратата след себе си с крак. Няколко секунди по-късно двамата се намираха в гостната, а Джаки О лежеше проснат по гръб на любимия си диван. Тъкмо преваляше два часът следобед, затова домакинът все още бе облечен в червено копринено японско кимоно и лилави пижами под него. Трудно бе да демонстрира достойнство в тези дрехи и позата, в която се намираше. Затова побърза да протестира с максимално неантагонистичен тон:

— Ама, човече, какво става? Каня те в дома си, а виж само ти как се отнасяш… Гледай тук, боже мой… — изскимтя Джаки О и опипа разпраната яка на кимоното. — … Божке, скъса ми робата, от най-скъпата коприна…

В материала зееше дупка, при повторния тласък на Луисовата ръка в него бе цъфнала поне двайсетсантиметрова цепка.

— Млък! — откликна Луис. — Знаеш защо съм тук.

— Откъде да знам, бе, човече?

— Не те питам откъде. Твърдя, че знаеш.

Джаки О реши, че е по-добре да приключи с актьорските изпълнения. Отлично загряваше, че с този човек шега не бива. Още помнеше първата си среща с него, някъде преди десетина години. Иначе и преди да го срещне лице в лице, бе чувал за него, славата на Луис се носеше надлъж и нашир и разказите за делата му всяваха страх дори и в хората от престъпния свят.

В онези дни Луис бе по-различен: хладен огън гореше в сърцето му, избиваше в очите, така че всички го виждаха и разпознаваха неукротимия вътрешен гняв. Пък и излъчването му бе особено — сякаш в него кипи скрито насилие, готово всеки миг да се отприщи и да помете околните. Но дори и тогава бруталността в него бе на път постепенно да избледнее, огънчетата на бесовете, които го движеха, бавно гаснеха, объркани от различни съдбовни повеи.

Още в онези години Джаки О бе разсъждавал, донякъде в рамките и на собствения си опит, че човек не може безкрайно да убива и разрушава, без рано или късно да заплати висока цена за това. Най-опасните люде в неговия свят — социопатите и психарите; те не си дават сметка какво вършат и защо или психически са вече така дълбоко увредени, че няма място за по-нататъшна деградация. Луис бе друг човек обаче, замесен от доста по-различно тесто и Джаки О бе чувал достатъчно, за да разбере, че последиците от действията му постепенно ще си казват думата. Пък го познаваше и от личен опит, дето се казва, на гърба си го бе изпитвал.

Помнеше онзи случай, как изобщо може някога да го забрави? За сексуалния маниак, преследвал момичета и млади жени, блудствал, издевателствал, измъчвал жертвите си, посягал и на момчета. След като по особено мъчителен, садистичен начин бе убил девойка в далечна страна, тамошни засегнати хора, достатъчно силни и влиятелни, бяха пуснали поръчка този човек да бъде премахнат. Съответно си бяха намерили изпълнител, на насилника му бе поставен капан в един чикагски хотел. Там го бяха намерили удавен във ваната в банята, подмамен с обещания за младо, хубаво момиче с пълна свобода на действие и без впоследствие да се задават въпроси, дори и то да е пострадало физически. А той бе германски компютърен специалист, човек с пари, свикнал да си угажда във всяко отношение. Хотелът не бе скъп, стаята — обикновена, ченгетата не бяха намерили нищо особено — само портфейл и часовник. Часовникът дори бил на ръката му в мига на смъртта. И друга интересна подробност — във ваната бил с дрехите, напълно облечен, защото пусналите поръчката хора настоявали да няма и най-малкото подозрение, че смъртният случай може да е самоубийство. Искали кончината му да бъде предупреждение за други подобни изроди.

Е, за късмет, добър или лош — Господ само си знае, — Джаки О излизаше от хотелска стая на същия етаж в същия миг, когато и убиецът напускал местопрестъплението. Тъкмо бе отвел една от по-скъпите си проститутки на клиент за еднодневна работа. Не знаеше, нито в същия момент можеше да се досеща, че онзи човек е убиец, макар че с присъщата си интуиция тутакси улови излъчването зад видимо ледено спокойната маска на лицето му.

А когато погледите им се срещнаха, за частица от секундата усети нещо като призрака на акула човекоядец да се мярка в очите на онзи. Високият непознат задържа очи върху Джаки за по-дълго, а последният неспокойно ускори крачка, копнеещ час по-скоро да се озове на улицата, в относителната безопасност на множеството пешеходци. Не знаеше къде отива другият, нито какво е правил в хотела, не искаше да чува и дума за това. Забързан към края на коридора и оттам по стълбището към фоайето, дори не посмя да се обърне, а междувременно онзи изчезна някъде.

Обаче Джаки О винаги си купуваше вестници, прочете ги и на следващия ден. Пък и нямаше нужда да бъде математик, че да съпостави простите факти. И в онзи момент прокле популярността си сред хората от своя занаят, изпсува на майка и прекалената си слабост към скъпите дрехи. Тутакси се бе досетил, че онзи ще го намери сравнително лесно.

Така и стана. Днешната среща с Луис не бе първата. Не за пръв път усещаше и смъртоносното дуло на негов пистолет, болезнено притиснато в плътта му. При онзи случай реши, че е настъпил последният му час, но се опита да пледира за живот с прости думи:

— Виж, синко, ти от мен няма за какво да се опасяваш. Аз да бях по-млад, че и с повече самочувствие, и аз щях да постъпя като тебе.

Тогава усети, че другият бавно отдръпва оръжието. Сетне Луис се извърна и рязко напусна мястото на срещата. А Джаки мигом си даде сметка, че ще му бъде доживотен длъжник. Мина малко време, понаучи още неща за него. Натрупаха се факти, събития, създаде се определен образ, разбираем в контекста на различните истории. Един ден същият вездесъщ Луис неочаквано цъфна в дома му. Изглеждаше странно, неразбираемо променен, иначе от него се излъчваше същият мразовит полъх. Този път обаче бе по-любезен, нарече го по име, поиска Джаки да се погрижи за млада жена с еди-какви си белези, най-вече мек южняшки акцент и неконтролируема пристрастеност към дрогата.

Джаки даде всичко от себе си: намери я веднага, съветваше я, опитваше се да влее разум в безпътицата й. А тя се боцкаше на поразия, минаваше от сводник на сводник. Междувременно Луис се бе появявал отново и отново, също опитвайки се да й помогне с каквото бе възможно. Но на заклет наркоман помага ли се? За сметка на това Джаки шепнеше разни неща в ушите на сводниците, при които тя работеше. Увещаваше ги да се държат добре с нея, наблягаше, че тя е по-различна, намекваше, че случи ли й се нещо лошо, после ще има не само въпроси, а и други неща… Но това бяха само палиативни мерки, тя продължаваше да си чезне, вървейки по наклонената плоскост на своя живот. Минаваше от мъж на мъж и при всеки умираше по мъничко. При поредната среща с Луис виждаше болката в очите му, вече бе подразбрал, че високият чернокож и тя са от една кръв. И малко по малко Джаки престана да се интересува за нея. Тя самата пет пари не даваше за себе си, какво би могъл да направи той отстрани? И беше прав. Мина доста време, а сетне тя изведнъж изчезна и ето ти го сега тук провалилият се в задачата си роднина и защитник, разгневен, задаващ въпроси.

— Тя при Джи Мак работеше… — тъкмо обясняваше Джаки О. — … аз и с него се опитах да поприказвам, но той дъртаци като мене не зачита. Пък и нали си имам и мои момичета… и за тях трябва да се грижа. Просто не съм в състояние да я следя постоянно…

Луис седна на стол срещу дивана, но пистолета не прибра. Той бе все така насочен в Джаки О, а това го притесняваше, Боже, как само го изнервяше. Лицето на Луис бе ледено, но по него гняв не се четеше, а това още повече изплаши Джаки. Гневът изчезна така светкавично, както бе избухнал в мига на влизането, а това бе лош симптом, много лош. Защото гневът, яростта — това са си емоции човешки. А пред него сега седеше човек, лишен от тях, тоест лишен и от човещина. И сигурно замисляше как по-жестоко да го накаже.

— Виждам проблеми в току-що казаното от теб — студено рече Луис. — Първо ти каза „работеше“ — работеше при Джи Мак. Минало време, а в него се съдържа нюанс на окончателност, дето не ми харесва. Второ — помня, че беше при Фрий Били. Предполагаше се да ме осведомяваш при промяна на статуквото. Освен това съмнявам се, че си говорил с който и да е от двамата.

— Фрий Били почччина — заекна Джаки О. — А тебе те нямаше, търсих те. Другите си разделиха момичетата му.

— Ти не взе ли някое?

— Да, едно. Азиатка. Личеше, че ще носи добри пари.

— Но не и Алис.

Джаки О си знаеше, че ще се стигне до тази негова грешка. Боже, какъв глупак е наистина!

— Виж, аз вече имам доста жени, пък съм и стар…

— Обаче за азиатката място имаш, не и за Алис.

— Но тя беше специална, човече.

Луис бавно се наведе напред, с него и пистолетното дуло.

— И Алис бе специална. За мен.

— Ама зная, човече, зная… все пак нали ти обясних още навремето. Аз нея не мога да я взема… Как ще те гледам в очите, когато ти знаеш, че лично аз ще я продавам на този и на онзи… казах ти го, нали така?

Очите на Луис светнаха за секунда.

— Вярно, каза го.

— Пък и смятах, че при Джи Мак ще бъде добре. Честно ти казвам, човече — забърза Джаки О. — Той е нов, амбициозен, иска да си създаде репутация, за него нищо лошо не съм чувал, значи затова нямаше основания да се притеснявам за нея, нали така? Пък и той от мен съвети не приема, изобщо не ще и да ме знае. Това обаче не го прави по-различен от останалите нови хора в занаята.

Луис замълча, изглежда, мислеше, преценяваше нещо. Постепенно Джаки се окопити, куражът му започна да се възвръща. Ама това не е честно. Така де. Ебават го тук, в собствения му дом. Обвиняват го за нещо, дето не е негово задължение. Джаки О е в този занаят прекалено отдавна, че да приема такива гаври дори и от човек с реномето на Луис.

— Чакай сега, ти за какво ме виниш мен, мамка му? Тя не беше моя отговорност. Твоя си беше. Искаше някой постоянно да се грижи за нея, значи това е трябвало да бъдеш ти самият, нали?

Думите сами излетяха от устата му, преди още да ги бе премислил. А Джаки веднъж раздрънка ли се, вече спиране няма. И сега стана така. Току-що бе обвинил Луис пряко, словата натежаха помежду им. Джаки се стресна, сега не знаеше дали обвинението ще бъде прието, или ще се обърне срещу самия него. И ето, Луис се сви и потрепна. Джаки видя внезапно изписаните по лицето му вина и угризения. И мъка.

— Опитвах се… — каза високият мъж тихо.

Джаки кимна и наведе очи. Така си беше. Помнеше как тя се връщаше на улицата след всяка поредна намеса на Луис. Лечение в скъпи болници, частни клиники. Или ще избяга оттам, или ще направи скандал, за да я изпишат. Веднъж, след като Луис се бе намесил пряко и опитал да я върне, тя бе измъкнала нож и му се бе нахвърлила. След този случай Луис отново го бе помолил да продължава да я наглежда, да прави каквото може. Само че какво толкова можеше да направи той самият? Тази жена се свличаше надолу и все по-надолу, пропадаше безвъзвратно, при това бързо. Може би трябваше да направи нещо да я прехвърли при някой по-свестен от Фрий Били, ама пък той не беше човек, дето лесно се разделя с имуществото си. Джаки го беше предупреждавал какво може да го сполети, отнася ли се зле с Алис. Но дали наистина се бе постарал достатъчно? Все пак Били да не беше женен за нея, а пък Луис да й е баща? Така де, то и в тези неща си има правила. Ставаше дума за сводник и курва, нищо повече. Дори и при наличието на най-добронамерено желание — а Били не беше човек на добрата воля, — си има граници на възможностите. Защото никой сводник не може да направи нищо за жена, която е решила по своя собствена и напълно свободна воля да изкарва пари от проституиране. Е, сетне Фрий Били пукна, а Алис я взе онзи младок Джи Мак. Джаки О още тогава се досети, че би трябвало да я вземе в своята ясла, но не можа да събере сили. Просто не я искаше, независимо от приказките, дето ги бе пуснал пред Луис. Тя си беше жива беля, прибере ли я, все едно сам да си го начука. Лицето й вехнеше, скоро на силна светлина щеше да изглежда като зомбирана заради всичките отрови, дето си наливаше в организма. Джаки не понасяше наркомани в яслата. Те са непредсказуеми, а носят и зараза, дават лош пример. Винаги се бе старал неговите момичета да практикуват безопасен секс, без значение какво ще предложи клиентът за разни екстри и перверзни. А при жена като Алис никаква гаранция няма какво би могла да направи, особено когато я е налегнала абстиненцията. Всякакъв номер може да извърти. Джаки О не беше както повечето други сводници, дето и понятие си нямат от обществен дълг или съвест. Както бе казал на Луис, искрено предполагаше, че Алис ще бъде добре при Джи Мак. Оказа се обаче, че този тип не е достатъчно умен, че да постъпи както трябва. Джаки отново се изруга мислено.

Ненапразно бе оцелял толкова години в тази професия. Буквално на улицата израсна, а в онези години бе доволно необуздан младеж. Крадеше, продаваше трева, разбиваше коли. Почти нямаше област, в която не се бе пробвал, за да изкара някой и друг долар. В едно нещо обаче мярка винаги бе имал: жертвите не бе малтретирал, наранявал, още по-малко убивал. В онези години пистолет редовно носеше, но никога не му се наложи да го използва. Контакта с жертвите ограничаваше максимално. Повечето, от които крадеше, никога не му бяха виждали лицето. Днес друсаните ще вземат да разбият чужд апартамент дори при положение, че собствениците спят в него. Че кой би се примирил с такова нещо? Да се събудиш и да видиш някой си дрогиран изрод да ти изнася дивидито, а? Естествено, че ще има конфронтация. И в повечето случаи ще има наранени при положение, че изобщо не е било необходимо кръв да се пролива. Е, Джаки О направо не одобряваше този вид социално поведение.

Като сводник се изяви съвсем случайно. Оказа се, че сводничи, без дори да се досеща за това, и то заради първата жена, в която сериозно се влюби. Когато я срещна, беше позакъсал с късмета заради банда черньовци. Ограбиха му чудесна пратка трева, а тя щеше да му стигне за продажби чак до края на годината. С други думи, лишиха го от сериозни и редовни финансови постъпления. Така се бе оказал на улицата, и то в миг, когато бе изчерпал възможностите си при всички източници, от които би могъл да очаква някакви услуги. И в края на краищата в квартала не остана нито една квартира, дето да не бе преспивал по едно или друго време. Тогава се запозна с онази жена, беше в приземен бар. Едно нещо доведе до друго, така както обикновено се случва в живота между мъж и жена. Беше по-възрастна от него с пет години, приюти го за една нощ, сетне за втора, трета и така. Обясни му, че работи до късно, такава й била професията, обаче чак на четвъртата нощ Джаки усети за какво става дума. Видя я как се приготвя за излизане на улицата и тутакси загря какъв й е занаятът. Но остана при нея, докато финансовото му положение се подобри, а някои вечери излизаше и я придружаваше по лабиринта улички, където тя се продаваше. Дискретно вървеше след нея и поредния клиент до празните паркинги, където най-често в колата на последния се консумира платената любов, а всъщност внимаваше да не й се случи нещо лошо. В замяна тя редовно му плащаше по десетарка. Една вечер — беше запомнил добре този дъждовен четвъртък — чу виковете й от камион за доставка на стоки по супермаркетите. Изтича навреме, за да спре мъжа, който я пляскаше през лицето заради някаква си въображаема обида. Лесно се оправи с насилника — удари го неочаквано отзад по главата с палка, която носеше под сакото именно за такива случаи. След това стана неин постоянен охранител, малко по малко и сводник, а много скоро заработи и с още цяла група жени.

И повече никога не обърна глава назад.

Опитваше се да не мисли много-много за онова, което прави. Беше вярващ, ужким благочестив човек и пускаше щедри дарения за местната църква. Смяташе го за инвестиция в бъдещето си, ако не за нещо друго. Съзнаваше, че професията му, ако изобщо можеше така да се нарече, не е богоугодна. В същото време си казваше, че ако не е той, то някой друг ще го върши вместо него, а пък и за онези жени все някой трябва да се погрижи, нали? Това му бе аргументът и извинението в Божиите очи, реши ли някога Господ Бог да се усъмни в него в деня на Страшния съд.

Затова Джаки О зорко следеше и жените си, и улиците, където те работеха, дори окуражаваше колегите си по занаят да правят същото. Беше си добро бизнесменско правило — хем жените наглеждат, хем следят да не довтасат ченгетата. Изобщо не можеше и за миг да си представи жените му — полуголи и на високи токове — да бягат по тротоарите от служителите на отдела за борба с порока. Защото паднат ли веднъж, което си е доволно вероятно, ще се наранят, а това ще увреди външния вид на стоката и ще се отрази на професионалното й изпълнение. А при достатъчно по време предупреждение си имаше план за организирано спотайване по определени места и изчакване полицейската акция да отшуми.

И така един ден до него стигнаха слуховете, а то бе скоро след изчезването на Алис и нейната приятелка. Жените започнаха да говорят за честа поява на черен пикап със замацани, очукани номера. Неписано правило на улицата е да се избягват пикапи и големи автомобили със затъмнени стъкла, защото те са идеалното превозно средство за отвличане и изнасилване. Това само по себе си бе лоша новина, защото проститутките бяха вече достатъчно изнервени от вестите за безследно изчезнали през последните месеци жени, младежи и момчета, най-често бездомници или наркомани. На приказките за митичния според него черен пикап Джаки О гледаше скептично и дори се замисли дали да не започне временно да дава на жените си успокояващи, че дано кротнат. Момичетата разправяха, че в пикапа имало мъже, но те никога не ги заговаряли, затова Джаки реши, че това е може би нов трик на ченгетата. И тогава една вечер Люла, една от най-доходоносните му жени, пристигна при него тъкмо когато беше време да започва работа.

— Трябва да внимаваме много с този черен „Транзит“ — рече му тя. — Чух, че доста въпроси се задават за едни момичета, дето обслужвали някакъв дъртак от Куинс.

Джаки О винаги обръщаше внимание на думите на Люла. Тя бе най-възрастната от проститутките, отлично познаваше улиците, обстановката и другите жени. Водеше се нещо като майка на яслата и Джаки вярваше в интуицията й.

— Мислиш, че са ченгета ли?

— Тц, не са от полицията. Номерата им са нарочно огънати и очукани. А онези вътре имат лошо излъчване, слушай какво ти казвам.

— Хм, какви са на вид?

— Бели хора. Единият е дебел, ама чак тлъст. Другият добре не го огледах, не успях.

— Е, добре тогава. Казвай на момичетата зададе ли се този автомобил, да се спасяват. Просто да се махат. И при мен да идват, чуваш ли?

Люла кимна и тръгна към обичайното си място на един от съседните ъгли. Джаки О направи доста голяма разходка същата вечер, поговори с другите сводници на Пойнт. Но разговорите не бяха лесни, особено с по-простите, невъзпитаните, неинтелигентните.

— Твойта кучка ш’те издъни, Джаки — рече му един от тях, приличен на прасе мъж, който обичаше да се нарича Хавана Слим.

Твърдеше, че пуши този тип пури, а всъщност употребяваше евтини доминикански имитации.

— Одъртял си, брато. Не си за улицата вече.

Джаки не обърна внимание на закачката. Беше се подвизавал по същите улици години наред преди Хавана да се появи, вярваше, че ще бъде и дълго след като този тип се похарчи поради собствената си глупост. Накрая стигна и до Джи Мак, който тутакси го изруга и отказа да слуша съвети от него. Джаки О обаче веднага усети, че Джи Мак е уплашен, и то здравата. Сетне започна да прави заключения и сам да си запълва празните места в логичния за събитията пъзел.

Само една нощ по-късно лично забеляза черния пикап. Беше се вмъкнал в странична улица, за да се изпикае на воля, и изведнъж зърна нещо метално, бляскаво зад голям контейнер за боклук. Дръпна ципа на панталона бавно, сякаш нищо не е видял. Задният номер не беше смачкан, нито зацапан и тогава Джаки реши, че въпросните хора систематично си подменят номерата. Гумите бяха нови и макар че страничните тенекии изглеждаха издрани и тук-таме чукнати, той позна, че това е чиста козметика. Тези типове се опитват да представят колата си за стара и зле поддържана, но това не е истина.

Поразтъпка се, стигна до шофьорската врата. Стъклата тъмни, опушени, но му се стори, че вътре мърдат поне двама души. Почука на стъклото, никой не откликна.

— Хей — викна Джаки, — отворете, бе, хора. Жени ли търсите? Веднага ще ви доставя, само кажете.

Никакъв отговор не последва. Цареше пълна тишина.

Тогава Джаки направи грешка, при това тъпа. Опита се да отвори вратата.

Като се замисли след време защо го е направил, просто отговор не можеше да си даде. Защото сам си беше потърсил белята — някой сериозно ядосан тип да му завре я пистолет, я нож в мутрата. Поне така си мислеше той в типичната нюйоркска традиция: най-лошото, което може да ти се случи, е някой да ти забие патлак между очите.

Хвана дръжката и я завъртя, дръпна към себе си. Вратата се отвори. Лъхна го воня, сякаш някой бе изровил разплутия, подут труп на убито и заровено на плитко някъде животно, разкъсал кожата, освободил събралите се от разложението газове. Смръднята удари Джаки О в лицето с такава сила, че направо го замая. Защото иначе нямаше друго обяснение за видяното във вътрешността на колата, преди вратата да се затръшне под носа му и тя да потегли. Дори и сега, в относителния покой на собствения си апартамент и с помощта на ретроспекцията, Джаки си припомняше само частични, накъсани образи. Прилични на хипнотично внушение…

Сега разказа всичко това на Луис.

— Като че с клано месо бе задръстена — рече му той. — Ама не с месарска стока, а с жива плът, все едно току-що рязана, цялата лилаво-червена. Стори ми се още, че по панелите, по пода тече кръв, събира се на локвички. Отпред — двойна седалка, а на нея — две фигури. Целите черни с изключение на лицата.

Едната огромна, дебела — мъж. Той беше откъм мен и ми се струваше, че вонята идва най-вече от него. Изглежда, маски носеха, защото лицата им бяха страшни, като разложени, като…

— Като разложени ли? — смръщи вежди Луис.

— Виж, аз добре не помня, пък и не видях втория. Всъщност нищо не различих достатъчно, обаче дебелият, неговото лице бе като на череп, озъбено. А може и да ми се е привидяло, знаеш… може от страх или да съм си го внушил, а? Кожата набръчкана, почерняла, носът като отчупен, само част от него останала откъм челото… Очите му бяха зелени и черни, бяло нямаше. И зъбите мярнах, защото нещо каза, когато отворих вратата. Остри бяха долу, много остри и пожълтели. Трябва маска да е било, нали? Че какво друго? Иначе…

Сега повече на себе си говореше; човек, обърнал очи назад във времето, сам със себе си спори. За видение, навестявало го нощем след онази вечерна среща.

— Какво друго да е било, а?

Разделихме се с Уолтър след разговора с Маки и Дън. И двамата предложиха да се срещнем отново, ако още имаме нужда от помощ.

— И без свидетели… — подхвърли Маки, а в очите му заиграха лукави огънчета, дето хич не ми харесаха.

Пет пари не давах какво може да са слушали за мен, но за нищо на света не бих позволил на някой като Маки да ми подхвърля миналото в лицето по този начин.

— Ако имаш нещо, което желаеш да кажеш, кажи го сега — натъртих аз.

Дън тутакси застана между нас.

— Вижте, нека да сме наясно — рече той тихо, спокойно. — Вие с Джи Мак си говорете и правете, каквото ви е нужно, но по-добре след това той да е на крак и да може да говори, нали? Или ако е покойник, значи трябва да си имате железни алибита. Ясен съм, нали? Иначе впоследствие ще трябва да се занимаваме с вас.

Не гледаше Уолтър, докато говореше, очите му си останаха отправени само към мен. Чак след като свърши с казаното, тогава обърна очи към Коул. На него заяви:

— Най-добре е и ти да внимаваш, Уолтър.

Уолтър не отговори, аз не реагирах повече. В крайна сметка Дън имаше известно право.

— Няма нужда да идваш довечера — рекох на стария си партньор, когато онези двамата се отдалечиха достатъчно.

— Глупости. Но чу какво рече Дън, нали? Случи ли се нещо с въпросния Джи Мак, и те ще хукнат подире ви. По-ясно предупреждение, здраве му кажи.

— Аз сводника няма и с пръст да го докосна. Окаже ли се, че е имал нещо общо с изчезването на Алис, е, тогава ще трябва да изтръгнем фактите от него. Сетне ще се опитам да го отведа при ченгетата, за да им разкаже каквото знае. Но аз само за себе си мога да говоря. За другиго няма как. Нали?

В далечината зърнах такси. Замахах с ръка и със задоволство видях, че дава мигач, минава вдясно от лента в лента, за да спре до нас.

— Някой ден тези двамата ще те повлекат съвсем надолу, ще те съсипят заедно със самите себе си — рече Уолтър, без да се усмихва.

— А може би преди това аз самият ще ги повлека тях — отвърнах ведро. — Благодаря ти за всичко, Уолтър. Ще ти се обадя.

Качих се на таксито и го оставих там.

Някъде надалеч от Ню Йорк Черният ангел се раздвижва, отваря уста.

— Грешка си направил — казва това същество. — Възложено ти бе да провериш миналото й. Нали ме уверяваше, че никой нямало да задава въпроси?

— Става дума за най-обикновена курва — обажда се Брайтуел.

Завърнал се е от Аризона без облечения в синьо другар и загубата му тежи много. Знае, че отново ще се съберат, но времето е кът и всички налични ресурси са повече от необходими. Днес, непосредствено след смъртта на двете момичета, него го критикуват за невнимателни действия и това не му харесва. Много, ужасно много човешко време вече действа независимо и сам, без да дава някому отчети за извършеното, и сега поставянето на нечий авторитет над неговия и авторитарният тон го дразнят така, както никога в миналото. Освен това обстановката в скромно мебелираното помещение направо го потиска. Отново оглежда огромното, покрито със зелена кожа бюро с фино изваяна стара дърворезба, меко осветяващите стените скъпи старинни лампи, дървения под с износения килим. Прекалено много места остават празни, сякаш очакват да бъдат запълнени. В известен смисъл това е метафора за битието на онова, пред което сега е изправен.

— Не! — отрязва Черният ангел или това, в което е той. — Става дума за извънредно необичайна курва. Прекалено много въпроси се задават за нея сега. Защо? Дори и полицейски доклад е подготвен.

По слепоочията на Брайтуел заиграват две големи сини вени, кръвта пулсира в тях и ги издува, подчертавайки релефа на ясно видимия под короната от рядка коса череп. Критиката го унижава, забележките не му се нравят търпението му бързо изтънява.

— Ако изпратените да убият Алън си бяха свършили работата, както се полага и дискретно, сега нямаше да водим този разговор — откликва той. — Би трябвало да се консултираш с мен.

— Ти си неоткриваем. Никога не знаем къде ходиш. Изчезваш внезапно, потъваш в сенките.

— Това си е моя работа.

Черният ангел се изправя в цялото си величие, опира ръце на тапицираното бюро.

— Забравяш се, Брайтуел! — отсича съществото.

— Не — отвръща другият, — никога не се самозабравям. Аз останах верен. Търсих и намерих. Открих теб, припомних ти какво си бил някога. Както бях обещал. Ти си онзи, който забравя. Аз помня. Всичко помня!

Брайтуел е прав. Черният ангел не е забравил онази среща, нито отвращението, която тя му е донесла, помни и сетнешното постепенно осъзнаване, връщането на миналото в огнени спомени, мощта на бунта, разбирането и възприемането. Сега решава да отстъпи от тази видимо ескалираща конфронтация, извръща се, пристъпва към прозореца. Вижда простосмъртните навън, радват се на слънцето, трафикът е тежък, колите бавно лазят по претоварените улици.

— Убий сводника — нарежда Черният ангел. — Занимай се и с онези, които задават толкова много въпроси. Научи за тях всичко нужно.

— А после?

Черният ангел решава да му подхвърли кокалче, отдавна умее да го прави.

— Прецени сам.

Няма смисъл да му припомня необходимостта, че повече не бива да привличат ничие внимание към самите себе си. Наближават целта, а Брайтуел става все по-неуправляем.

Ако изобщо някога наистина е бил под контрол.

Брайтуел излиза, но Черният ангел остава потънал в размишления, възпоминания. Странни са формите, които се налага да приемаме, казва си съществото. Изправя се, крачи към позлатеното огледало на стената. Там внимателно докосва лице с дясната ръка, проследява очертанията на черепа под кожата. Сетне бавно вади контактните лещи от очите. Принудено е да носи лещите часове наред — трябва да се среща с човеците, да подписва документи. Сега дясното око сякаш гори — прикритието не му действа добре.

Навежда се още напред, подръпва кожата под окото. Млечнобяла лъскавина покрива синьото на ириса; трепти болезнено, създава усещане за несигурност, досущ разкъсано корабно платно в открито море. Образ на скверен лик, мимолетно зърнат сред витаещи черни облаци, падащ в пламъци.

Същата вечер Джи Мак излезе на улицата със затъкнат на голо зад колана на джинсите пистолет. Беше деветмилиметров хай-пойнт, от специални сплави, с патрони „Кор-Бон П“ за максимално поразяващ ефект. Беше си го купил доста евтино — дори по цени на дребно нов хай-пойнт излиза не повече от десет на сто от сходния по характеристики валтер. Значи и да се наложи да го изхвърля при акция на ченгетата, пак с парите няма много да се мине. С него бе стрелял не повече от два пъти и все в горите на Ню Джърси. Знаеше, че този тип оръжие не реагира добре на муниции кор-бон, на точността му се отразява, пък и откатът пречи, но пък компенсацията е в ефективността. Удря и дори и едра мишена спира, на място поваля, няма мърдане. Пък Джи Мак е научил номера: стреля се отблизо, но поне си сигурен — уцелиш ли, онзи никога няма да стане.

Остави скъпата си лимузина в гаража и тръгна към Пойнт с доджа — втората кола, която най-често използваше, защото бе достатъчно сигурен автомобил. Не му пукаше, че доджовете минават за таратайки, дето само бабичките ги карат. Който от братоците важи, знае, че той си има кътлас сюприйм и може да го пришпорва когато си поиска. Иначе доджът никога не привлича внимание, а двигателчето си е достатъчно мощно и бързо те изнася извън опасната зона, ако не дай Боже се наложи. Паркира в една странична уличка — същата, дето Джаки О се бе опитал да се опъне на хората в черния пикап — само че Джи Мак не знаеше този факт. Заключи и закрачи към централните улици на Пойнт. Не излезе направо на откритото, а приведен, криещ глава зад храсти и автомобили, започна да проверява курвите — коя къде е и какво прави. Остана доволен от видяното и се върна при доджа. Беше наредил на младата кучка Елън да събира парите от другите жени и да му ги носи на ръка в колата. На светло не искаше да се появява.

Все още се шубелисваше, но не го беше срам да си го признае. Сега се наведе и изпод предната седалка извади „Глок“ 23 от импровизирано там скривалище. Другият пистолет на кръста — хай-пойнт — бе при случай, че загази на открито на улицата. Иначе любимият му патлак бе глокът. Беше си го купил от едно ченге, дето го изгониха за корупция от щатската полиция на Южна Каролина, ама той завъртя ужасно доходоносен бизнес, продавайки оръжие на по-изискани клиенти, като Джи Мак например. От него знаеше, че щатските ченгета в Каролина отдавна носят глок и досега не са имали повод да се оплакват от качеството му. Зареждаш го с патрони смит и уесън и само гледай — по-страшна машинка за убиване, здраве му кажи! Джи Мак измъкна и хай-пойнта от гащите и подхвърли на дланите и двете оръжия. Сравнявайки ги, си каза, че до глока другият изглежда направо лайно и половина, но пък какво толкова? Джи Мак да не е на модно шоу? Така де — тук може би става въпрос на живот и смърт, а два патлака са винаги по-добри от един.

На Хънтс Пойнт стигнахме някъде малко преди полунощ.

През деветнайсети век в района са живели предимно богати земевладелски семейства. Броят им постепенно нараствал, към тях се присъединявали и по-заможни градски жители, които завиждали на пищния им стил на живот. След Първата световна война покрай „Южния булевард“ била построена и жп линия, тогава големите имения с къщите започнали да се свиват, появили се сградите с апартаменти. Градският бизнес се поразширил, сменил си центровете, най-вече привличан от свободните за застрояване зони и достъпа до Трищатския район, наричан така поради това, че е допирна точка на Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът. Бедните и работническите семейства, всъщност близо 60 000 жители или две трети от населението през седемдесетте години, постепенно били изтикани от Хънтс Пойнт за сметка на разширяването на големия бизнес. Това на практика довело до откриването на Нюйоркския селскостопански пазар през 1967 г. и на Месния пазар — Хънтс Пойнт — през 1974 г. Като гъби никнели огромни складове, комерсиални градски бунища с инсталации за обработка и унищожение на боклука, магазини за стоки от рециклирани продукти, депа за продажба на автомобилни резервни части и стъкла, складове и магазини за скрап. Напълно естествено било по цялата обслужваща ги инфраструктура да се появят и проститутките. В района все още живеели поне 10 000 души и за тяхна чест те се борели за подобряване на битовите условия, за регулиране на трафика и въвеждане на светофари, за построяване на специализирани само за камиони шосета, за засаждане на нови дървета, създаване на брегови паркове. Така постепенно тясната ивица земя, на която е построен Южен Бронкс, се благоустроявала и превръщала в по-добро място за живот. Но въпреки това тамошните хора, както и поколенията след тях, са живели в район, където на практика се намират главните артерии и кръстопътищата за превоза на боклука на целия Ню Йорк. Само на този малък полуостров имало две дузини трансферни станции за боклук, където се натрупвали полуразложени отпадъци, а на същия терен завършвала и системата на битовите и промишлените отпадъчни води с цялата си утаечна нечистотия и кал. Лятно време целият район смърдял, местните жители масово страдали от астма. Боклуците се лепели по оградите, канавките отдавна били препълнени и задръстени, целогодишно се носел неспирен грохот на два милиона тежки камиона, придружен от свистенето и писъка на спирачки, ревящи сирени, клаксони и какви ли още не шумове. Хънтс Пойнт се превърнал в миниатюрен град с множество промишлености, а сред тях най-видима била проституцията.

Когато пристигнах, по улиците имаше прекалено много коли, а жените абсурдно щъкаха между тях на високите си токове, най-често облечени в почти нищо друго освен бельо: стотици професионалистки с какви ли не форми, на всякакви възрасти, от всички цветове.

По своя си, собствен начин Хънтс Пойнт е най-егалитарният център за платена любов. Забелязах жени, които танцуваха на място, тресейки се целите, като да са в последната фаза на Паркинсоновата болест, други гордо демонстрираха прелестите си, трети се опитваха да стоят изправени и с вирнати глави, но умората си казваше думата. Две момичета от Лафайет ядяха сандвичи, доставени в рамките на благотворителни програми за здравни грижи, сред които доставки на безплатни кондоми, игли и спринцовки за еднократна употреба, а когато е възможно, и храна. Главите на проститутките се въртяха непрекъснато като същински радари — много е важно да знаеш къде ти е сводникът, откъде може да се зададе потенциалният клиент или ченгето. Защото ченгетата обичат да се появяват изневиделица, заковават фургоните си по уличните ъгли, набарват най-близките проститутки и ги товарят като стока. Понякога им съставят актове за неморално поведение, възпрепятстване на правосъдието или пък на трафика например. Може и за бездомничество. Каквото им скимне. Главната цел е да се разстрои търговията с човешка плът, сетне идват и глобите. Например еднократни 250 долара не са малко пари за една проститутка, ако си няма сводник, който да поеме удара. Много от тях рутинно предпочитат да изкарат по 30 до 60 дни в кауша, отколкото да платят тези пари в съда. По-бедните направо не могат да си позволят да се лишат от такава сума.

Влязох в „Грийн Мил“ да изчакам другите. Това е легендарно за района ресторантче. Съществува вече десетилетия наред и е ужасно привлекателно място за простинали сводници и уморени проститутки. Сега беше относително празно и тихо, защото часът бе пиков за бизнеса. Неколцина сводници в модни спортни фланелки седяха край един от прозорците, разлистваха списания и лениво спореха за бизнеса. Седнах недалеч от вратата, търпеливо зачаках. В едно от сепаретата седеше само момиче. Беше чернокосо, облечено в къса черна рокля, малко по-длъжка от комбинезонче. Скоро забелязах, че доста по-възрастни от нея жени влизат в ресторанта, подават й банкноти и отново си излизат. По едно време затвори мъничката си чанта с парите и тръгна към вратата. Върна се може би след не повече от пет минути и същият цикъл се завъртя отново.

Ейнджъл се появи малко след като момичето се бе завърнало. За случая се беше облякъл максимално небрежно, ако изобщо това е точната дума. Джинсите му бяха най-изтритите, които съм виждал, а джинсовото яке бе сякаш свлечено от трупа на възможно най-нечистоплътния рокер.

— Засякохме го — рече той.

— Къде?

— В една странична уличка, през две пресечки оттук. Седи си в колата — додж, слуша си радио.

— Сам ли е?

— Така изглежда. Онова момиче до прозореца ей там му носи парите от жените може би на трийсетина минути. Само че тя е единствената, дето се е приближавала до него още от десет часа.

— Мислите ли, че е въоръжен?

— На негово място аз не бих седял с празни ръце.

— Е, не знае, че ще го посещаваме.

— Тц, усеща, че някой ще дойде, напрегнат е, може би изплашен. Луис говори с Джаки О.

— Онзи дъртият ли?

— Същият. Той ни даде информация и ни насочи. Според него Джи Мак е направил голяма грешка. Знае го още от онази вечер, когато е говорил с Марта. Ужасно е неспокоен.

— Изненадва ме тогава защо още е тук.

— Джаки О твърди, че би избягал, ама не може. Нямал достатъчно сухо, защото си профукал мангизите по супер автомобил, а с приятелите бил зле.

— Не думай, чак сърцето ме заболя.

— Тъкмо си мислех, че точно това ще кажеш. Хайде да тръгваме. Плати на касата. Тук оставиш ли пари на масата, тутакси някой ще ги свие.

Платих си кафето и го последвах.

Засякохме момичето тъкмо като влизаше в уличката. Доджът със сводника бе по-надолу зад ъгъла, а между нас се издигаше и неголяма къща. Мястото имаше изход тъкмо зад доджа и още един — отпред, отиващ перпендикулярно към друга задна уличка. В момента нямаше как да ни забележи, така бяхме подбрали мястото да спрем чернокосата.

— Здравей — рекох приветливо.

— Тази вечер не работя — отвърна тя.

Опита се да се измъкне покрай мен, но я хванах за ръката. Китката й се оказа толкова тъничка, че с мъка я задържах. Отвори уста да писне, но Луис я затисна с длан. Тогава я отмъкнахме в най-дълбоките сенки.

— Не се бой — рекох с приятелски глас. — Няма да ти направим нищо.

Показах й значката с разрешителното, но не я оставих да го чете на воля и да запомни подробностите.

— Аз съм частен детектив — добавих сега. — Разбираш ли? Налага се да поговорим. Само няколко думи, ясно ли е?

Кимнах на Луис, той внимателно свали ръка от устата й. Момичето не се опита да вика отново, обаче той си държеше дланта на подходящо разстояние. Не му се рискуваше.

— Как се казваш?

— Елън.

— Ти си от момичетата на Джи Мак, нали?

— Е, и какво?

— Откъде си?

— Абърдийн.

— Ти и още милион фенове на Кърт Кобейн, а? Виж, питам те сериозно, откъде си?

— Детройт — отвърна тя и раменете й увиснаха.

Стори ми се, че пак излъга.

— На колко си години?

— Не съм длъжна да ви отговарям на въпросите.

— Зная, че не си длъжна. Просто питам. Ако не искаш да ми отговаряш, не го прави.

— На деветнайсет години съм.

— Глупости — намеси се Луис. — На деветнайсет ще станеш през 2007 г.

— Я си го начукай.

— Добре, послушай ме за миг, Елън. Джи Мак е загазил здравата. След тази нощ повече няма да върти този бизнес, можеш да бъдеш повече от сигурна. Затова искам да вземеш тези пари, дето са ти в чантичката, и да се спасяваш с тях. Първо обаче ще се върнеш в „Грийн Мил“. Наш приятел ще дойде с теб, за да сме сигурни, че няма да говориш с никого.

Елън видимо се поколеба. Видях я, че в един миг почти настръхна, не съм сигурен какво ли се е канила да направи, но Луис незабавно залепи длан на устата й.

— Виж, Елън, просто го направи, хайде, моля те.

В този миг до нас от мрака като че повикан с помощта на магия изникна Уолтър.

— Хайде, дете — рече той мило и протегна ръка към нея. — Няма нищо страшно. Давай, аз ще те отведа в ресторанта, ще те почерпя кафе, каквото и да си пожелаеш.

Тя така и така особен избор нямаше. Уолтър я прегърна бащински през раменете и я поведе. Отстрани изглеждаше най-приятелски жест, но знаех, че я държи здраво в случай, че се опита да хукне. На втората крачка момичето се обърна към нас и подхвърли:

— Моля ви, не го наранявайте. Нямам си никого освен него.

С Уолтър пресякоха улицата и влязоха в ресторанта. Видях отдалеч, че тя седна на старата си маса, а Коул — зад нея, за да може да чува какво ще си говорят с носещите пари жени. И да я спре в случай, че побегне към вратата.

— Че тя е просто дете — рекох на Луис.

— Аха — поклати глава той. — Нея си я спасявай по-късно, след като свършим с този.

Джи Мак бе обещал на Елън десет процента от спечелените от другите жени пари, за да играе ролята на посредник и куриер през нощта. Чудесна сделка, на която тя се съгласи най-охотно. Още повече че щеше да прекара няколко от най-натоварените нощни часове на топло с чашка кафе и списание в ръка, вместо да й мръзне задникът по едни гащички отвън в гадни опити да хване разни пияни или дрогирани клиенти и да ги чука по празните паркинги.

Джи Мак обаче си повтаряше, че този план няма да е читав за него. Такава му е работата, че не бива да оставя кучките за по-продължително време без личен физически надзор. Те сто на сто вече го одират здравата и пак ще е късметлия, ако за него е останал някой и друг долар. Сигурен бе, че и самата Елън ще отдели банкнота-две за себе си, преди да му предаде общата сума. И по тази причина, като се преценят всичките меродавни фактори, то си беше ясно, че нощта едва ли ще бъде доходоносна. Не знаеше колко още време ще бъде нужно да се притайва в сенките, опитвайки се да избегне неизбежната конфронтация. Сигурен бе, че тя се задава отнейде — така ще стане, усещаше го отдавна. Значи му трябваха пари, и то повече, че да може да се разкара достатъчно удачно. Отначало бе размислил дали пък да не шитне олдсмобила? Но колебанията му изтраяха само пет-шест секунди. Обичаше я тази кола, по дяволите. На практика купуването й бе осъществяване на най-красивата му мечта. А продажбата й би означавало сам да си признае, че е напълно провалил се некадърник.

В същия миг усети движение в огледалото за задно виждане. Нечия фигура се мярна и изчезна. Хай-пойнтът бе отново затъкнат в колана на кръста, но глокът бе в ръката му, все така топъл от телесната температура, отпуснат надолу, прикрит зад бедрото. Стисна го силно, напълно интуитивно. Сега усети, че дланта му е изпотена, металът се хлъзга леко в нея. Размазан силует на човек се появи до оградата, май че залита, мамка му. Кой е пък тоя? Огледа го зорко, внимателно — точно така, някакъв си нехранимайко, бедняк, дребен при това. Мръсно яке, изтрити панталони, обувки с неясна марка, сякаш са купувани от магазин за преоценени стоки. Човекът забърка в дюкяна си, наведе глава напред и зае типичната стойка, почти допрял чело в стената, изчаквайки урината да потече. Джи Мак отпусна ръка, охлаби натиска на пръстите върху глока — пиянде някакво, да си пикае.

Страничното шофьорско стъкло на доджа внезапно изтрещя, сякаш избухна навътре, посипа го с парченца стъкло. Опита се да вдигне ръката с пистолета, а в същия миг се разби и стъклото на отсрещната страна, едновременно с това получи силен удар в слепоочието. Това го зашемети, но събитията не спряха дотук. Силна ръка го сграбчи за дясната мишка, в главата му болезнено се заби пистолет, доста по-голям от неговия. Периферно долови чертите на нападателя — чернокож беше, с много късо подстригана сивееща коса и типично сатанинска брадичка. И този човек го гледаше с омерзение, сякаш му бе сторил нещо. Опита се да плъзне лявата ръка назад към патлака на кръста, но се отвори отсрещната врата и друг глас каза:

— Хич не се и пробвай.

Джи Мак се подчини, взеха му хай-пойнта.

— Хвърли глока! — нареди Луис.

Джи. Мак разтвори пръсти, пистолетът меко тупна на пода.

Луис бавно отдалечи своя от слепоочието на сводника, отвори вратата.

— Излизай! — кратко добави той. — И ръцете високо горе. Да ги виждам.

Джи Мак се огледа. Вляво бях аз, приклекнал до дясната предна врата. Държах взетия от колана му пистолет. Оказа се хай-пойнт, видя ми се като детска играчка в сравнение с моя колт. Беше си вечер за големи патлаци, ама кой да му каже на Джи Мак? Той пристъпи встрани от колата, по земята се посипаха още стъкла. Луис го завъртя с лекота, опря го на доджа, накара го да се разкрачи широко. Джи Мак усети нечии умели, леки ръце да го опипват навсякъде и в следващия миг забеляза онзи същия — дребния, дето изглеждаше бая къркан. Не можеше да повярва, че са го извозили толкова левашки.

Луис го потупа с цевта на своя хеклер и кох.

— Виж се само колко си тъп, а? — каза тихо. — Но сега ще ти дадем шанс да докажеш обратното. Обърни се бавно.

Джи Мак изпълни нареждането. Сега беше с лице към Луис и Ейнджъл. Вторият държеше неговия глок. Нещо му казваше, че никога вече няма да си го получи обратно. Всъщност в този миг той бе така близо до смъртта, капо никога в предишния си живот, само че откъде да го знае?

— Какво искате? — попита ги Джи Мак.

— Информация. Разкажи ни за жена на име Алис. Била е едно от твоите момичета.

— Няма я. И не зная къде е.

Луис го удари в лицето с пистолета, звукът не беше никак приятен. По-младият мъж се преви на две, ръцете притиснаха счупения нос, кръвта шурна на фонтанчета между пръстите.

— Да помниш една жена? — продължи ледено Луис. — Дошла при теб преди две нощи, питала те същото, дето и аз те питам? Да помниш какво й направи?

Мина тежка секунда, Джи Мак с усилие кимна. Главата му висеше на гърдите, циментовата замазка на уличката и избилите през пукнатините бурени в краката червенееха от собствената му кръв.

— Виж, още дори не съм започнал истински да наказвам. Затова не запееш ли веднага, оттук на крака няма да излезеш. Разбираш ли?

Сега Луис вече говореше съвсем тихо, страховито.

— И най-лошото е, че няма да те убивам — продължи той. — Ще те осакатя, ще имаш ръце, дето нищо не държат, очи дето не виждат, уши, дето… крака и… Ясен ли съм?

Джи Мак кимна отново. Изобщо не се съмняваше, че този тип ще си изпълни заканите до дупка.

— Погледни ме! — нареди Луис.

Джи Мак отпусна ръце, повдигна очи към него. Долната му челюст висеше немощно, в очите му се четеше шок и неистов страх, зъбите бяха червени.

— Какво се случи на онова момиче?

Джи Мак заговори гъгниво, задавено. Гласът бе неясен заради счупения нос и кръвоизлива.

— При мен дойде един човек… рече, че добре ще заплати, ако му я намеря… нали беше изчезнала…

— Защо му е била нужна?

— Тя беше в една къща, при клиент на име Алън, и там имало нападение… Алън го убили, също и шофьора му. Алис беше там с едно друго момиче, Серета. Двете побягнали, ама Серета свила нещо от къщата. Онези, убийците, го искаха…

Джи Мак се опита да преглътне част от кръвта, в същото време подсмръкна и се задави. Кръвотечението бе спряло, само фина нишка се точеше по устните и брадичката. Видимо го болеше, често примигаше.

— Виж, човече, тя беше наркоманка… — сега вече пледираше, но гласът каканижеше монотонно, сякаш той самин не вярва в онова, което говори на Луис. — Ужасно бе западнала… вече не можеше и стотарка да заработи… само в най-сполучлива вечер изкарваше… аз така или иначе щях да я разкарвам… онзи рече нищо лошо няма да й се случи, само като им каже нужното и…

— …и ще я гръмнат. А ти ми казваш, че си му повярвал, така ли?

Джи Мак впери очи право в Луисовото лице. Изглежда, не загряваше добре.

— Че какво значение има? — рече той, а аз изтръпнах.

За пръв път през дългите години, откакто го познавам, Луис май стигна до прага да загуби контрол върху себе си. Видях, че повдига пистолета, пръстът му заобира мекия спусък. Боже мой! Протегнах ръка, натиснах неговата надолу, кротко рекох:

— Убиеш ли го, нищо няма да научим.

Мускулите му са като от желязо, ръката продължи хода си нагоре, все едно кулокран натискам. И така няколко секунди, сетне се отдръпна, наведе оръжието.

— Името?

— Не ми каза никво име — зафъфли Джи Мак. — Беше дебел и грозен, смърдеше ужасно… само веднъж се видяхме с него…

— Дал ли ти е телефон? Или адрес за контакт?

— Другият, дето беше с него, ми даде… Строен, в синьо облечен. Той се върна, когато му казах къде е. Парите ми донесе, плати, нареди да си трая…

— Колко? — запита Луис. — За колко я продаде?

Джи Мак преглътна.

— Десет бона. Обещаха още десет, ако им кажа къде е Серета.

Отстъпих назад, гадно ми стана. Ако Луис иска да го убие, така да бъде. И без това негово си е възмездието.

— С нея сме една кръв — рече той.

— Не знаех… човече — захленчи Джи Мак. — Не знаех, честна дума! Мислех, че тя си няма никого. Мислех, че няма значение…

Луис го сграбчи за гърлото и заби пистолета в гърдите му. Лицето му се изкриви жестоко, от устата му излезе див, но задавен вопъл. Някъде дълбоко вътре от него се откъсна, може би оттам, където се крият цялата му човешка любов и лоялност, някак разделени от немалкото сътворени злини.

— Недей! — изплака сводникът. — Моля те, недей! Зная още, още ще ви кажа…

Вече ридаеше неудържимо, а Луис доближи лице до неговото. Така близко, че цялото се изпръска със ситни капчици кръв.

— Казвай!

— Проследих онзи, след като ми плати… Исках да науча къде мога да го намеря по всяко време… значи потрябва ли ми…

— Значи в случай, че дойдат ченгетата да им го продадеш и на тях, своята кожица мръсна да спасиш, нали?

— Да, човече, да, както кажеш!

— И?

— Пусни ме… — изтърси Джи Мак просто ей така, чак се удивих. — Аз ще ти кажа, а ти ще ме пуснеш…

— Ебаваш се с мен, а!?

— Слушай, човече, аз постъпих лошо, много кофти, знам, но никога не съм я бил, ръка не съм й вдигал. Ти с някои други трябва да говориш за това, дето й се е случило. Ще ти кажа къде можеш да ги намериш, само ме пусни да си ходя. Ще се махна от този град, повече тук няма да ме видиш. Ей ти на, честен кръст, кълна ти се!

— Сделка ще ми правиш, а? С допрян в сърцето пистолет?

Този път се обади Ейнджъл.

— Не знаем със сигурност дали е мъртва — дипломатично рече той. — Все още може би има шанс да я намерим жива.

Луис извърна очи към мен. Щом Ейнджъл играе доброто ченге, а Луис — лошото, то значи моята роля е нещо по средата. В същото време убие ли Луис Джи Мак, нещата при мен ще се влошат. Изобщо не се и съмнявах, че Маки и Дън ще ме навестят незабавно, а аз алиби нямах. И откъде? В най-добрия случай може да се размине с неудобни въпроси и отваряне на стари рани, но и такава опция бих предпочел да избегна.

— Според мен най-добре е да го изслушаш. Сетне ще намерим онзи или онези, за които става дума. Ако се окаже, че нашето приятелче тук лъже, е, тогава ще си получи заслуженото — тоест каквото ти решиш.

Луис се замисли и това отне малко време. Животът на Джи Мак направо на косъм висеше и той отлично го разбираше. Накрая Луис свали оръжието и отстъпи крачка назад.

— Къде се намира въпросният тип?

— Проследих го до адрес край Бедфорд.

Луис кимна.

— Добре, май си откупи още няколко часа живот — рече той неопределено.

Гарсия наблюдаваше четиримата от импровизираното скривалище зад голяма кофа за боклук. Вярваше абсолютно във всичко, което му бе казал Брайтуел по-рано. Сигурен бе, че ще получи обещаните от него възнаграждения. Вече носеше тайния знак на китката, за да бъде разпознаван от другите като него, но за разлика от Брайтуел бе прост, обикновен боец — участник в голямата война, която се водеше. Брайтуел също имаше подобно клеймо на ръката и макар то да бе далеч по-старо от неговото, мястото имаше вид на незаздравяла рана. Всъщност застане ли до Брайтуел, Гарсия често долавяше миризма на изгорена плът. Невинаги обаче, само когато излъчващата се от дебелия отблъскваща воня бе по-слаба.

Гарсия не можеше да знае със сигурност дали името му наистина е Брайтуел. Но истината бе, че и пет пари не даваше така ли е или не. Вярваше на дебелия мъж, благодарен бе, че се е спрял на него, че го бе отвел в големия град. При това му бе намерил работа и място, където на воля да задоволява влеченията си. Сега изпитваше съмнения дали е най-разумно да не се намесват. Може би трябваше да го направят веднага, още щом като забелязаха тримата мъже да приближават автомобила на Джи Мак. Но бе само изпълнител и си знаеше мястото. Не биваше да прави нищо, преди да получи съответната команда от Брайтуел. За съжаление оказа се, че малко са закъснели. Няколко минути по-рано да бяха дошли и сводникът щеше да е мъртъв, така и щяха да го намерят онези непознати мъже.

Гарсия ясно видя как двама от онези хванаха Джи Мак а ръцете и го отведоха от колата. Третият, облечен в черно яке, се накани да ги последва, но се спря и внимателно огледа уличката. Погледът му се плъзна по терена, задържа се за миг върху сенките, където бе Гарсия, сетне продължи по-нататък — по околните сгради с мръсните прозорци и разнебитените метални стълбища на противопожарните изходи. Главата му бавно се извъртя, покри цялата околност, после третият закрачи след вече излизащите от уличката негови другари. Само че вървеше заднешком, очите му продължаваха да шарят по сенките и прозорците, сякаш усещаше нечие злокобно, враждебно присъствие.

Брайтуел бе решил да ги убие. Ще ги проследи тези четиримата, сетне с Гарсия ще ги изколят и ще скрият труповете на подходящо място. Не се боеше от тях, дори и от високия чернокож не го беше страх, въпреки че онзи се движеше като рис и имаше смъртоносно излъчване. Работата трябваше да бъде свършена бързо, сръчно и чисто, тогава последствията щяха да бъдат минимални.

Сега Брайтуел стоеше в силно замърсения коридор на четвъртия етаж в жилищна сграда, недалеч от противопожарния изход, встрани от който имаше гледащ към уличката прозорец с пожълтяло от нечистотии стъкло. Беше взел нужните предпазни мерки да повреди ключа на мигащото флуоресцентно осветление в случай, че някой случайно би пожелал да го запали. Тъкмо щеше да отстъпи от мястото си, когато белият мъж в черното кожено яке обърна лице и се загледа в неговата посока. Докато онези се разправяха с Джи Мак, бе стоял с гръб към Брайтуел, а сега очите му зашариха по сградите и за миг му се стори, че погледите им се срещат. И в същия този миг скритият в тъмното наблюдател усети необичайно свиване в гърлото. Пристъпи още и още малко към прозореца, а дясната му ръка инстинктивно излезе напред и опипа стъклото, върховете на пръстите му насочени право в силуета на онзи долу. Спомени проблеснаха в паметта му. Огнени сенки, проблясъци на обърнати наопаки в падението фигури, стремглаво политане надолу, пламъци, отчаяние, гняв.

Спомени за предателство.

Сега мъжът на уличката долу тръгна назад, но без да обръща гръб, сякаш също усещаше враждебното присъствие — едновременно незнайно, но и познато. Очите му не се отделяха от прозорците на къщите, сякаш търсят движение, някакъв сигнал за източника на онова, което усеща в себе си. След малко излезе от обсега на погледа му, но болезнено дебелият мъж дори не се и помръдна. Изведнъж затвори очи и изпусна продължително накъсан стон на облекчение, а мислите за смърт и убийство напуснаха съзнанието му. Дадено му бе да види онова, отбягвало му вече така незапомнено дълго. Напълно неочаквано и радостно събитие. Отдавна търсено откровение.

Най-сетне те намерихме, говореше глас в него.

Открихме те.

Глава седма

Вървях по уличката към края й и се опитвах да разпозная онова особено усещане, което получавах, докато гледах в прозорците. Изпитах нещо подобно още в мига, когато застанахме край колата на Джи Мак. Сетивата ми подаваха определен сигнал: някой те наблюдава. Само че така и не успях да забележа никакви видими следи от чуждо присъствие. Наоколо се редяха стари къщи от кафяв камък, складове, порутени жилища и във всяка една от тях би могло да има стаен наблюдател, може би чисто и просто любопитен местен човек, може би някоя проститутка с клиента си на път към тукашен апартамент за по-луксозно обслужване. Видели някакви мъже да измъкват друг мъж от кола и се спрели да погледат поредната нощна разправа. Само че такъв тип хора не биха имали толкова особено излъчване, нито биха си губили времето. За тях то е пари, женската плът — не търпящо отлагане удоволствие.

Но когато Ейнджъл и Луис поведоха Джи Мак, а аз огледах прозорците за сетен път, тогава усещането се промени и превърна в отдавна познатия ми бодеж ниско в основата на тила. Стар сигнал за опасност, за болка, за скверна, недобра вест. Усещах смут, може би изненада и раздвижване в нощта, като от далечен взрив, чиято ударна вълна сега бавно, но упорито се разпространява към мен. Сякаш голяма сила се движи към мен, тогава в съзнанието ми възникна и странен образ — въздухът блесна и затрептя в сияен кръг, който се разтваря и насочва към мен, а по пътя си гори безмилостно — изпепелявайки всичко, що му се изпречи. Сетне видението се разсея, но вниманието ми само се насочи към определен прозорец. Беше на четвъртия етаж на стара, градена с кафеникав камък къща, току до противопожарен изход, водещ към ръждиво, запуснато метално стълбище. Прозорецът тъмнееше, но за миг ми се стори, че различавам движение по стъклото, черна сянка, която внезапно посивя в центъра.

В съзнанието ми нахлуват отдавна забравени неща, смътни спомени, еднакво чужди, но и познати, завладяват ме, още нещо напира да излезе дълбоко вътре от мен. Усещам ги там, пъплят като червеи под заледена земя, като паразити под кожата, отчаяно се опитват да намерят пътя навън, да познаят живителната сила на светлината. Чувам ужасен рев и грохот, сякаш множество гласове вият в спонтанно единна ярост и болка, в отчаяние и безумие, в гневен протест. Виждам падащи в агония силуети, сгромолясващи се от огромна висота, въртят, извиват се в провала и черен мрак, мощните им крясъци се извисяват и глъхнат, сетне чезнат в тъмата надолу. И аз съм сред тях, разлюлян и разбит, сред блъскащите се в мен братя, сред махащи в ужас ръце и крака, сред техните удари и разпарящи плътта нокти в отчаяни опити да спрат падението. Страх трепти в мен, разкъсва ме и ме убива, страх и разкаяние. Но повече от всичко в мен гори страховито усещане за непоправима загуба. Съзнавам, че ми е отнето нещо неизмеримо, свещено скъпо и никога вече няма да ми бъде дадено.

А ние горим. Изгаряме в пламъци.

И тогава това полузабравено, може би полувъобразено минало, тези фантазии на напрегнатия ми мозък се сляха с реалната загуба, а болката ме върна към смъртта на съпругата и дъщеря ми, към ужасната пустота, която оставиха в мен, след като си отидоха завинаги. И все пак парливата мъка, завладяла ме в нощта, когато ми ги отнеха, самоунищожителната скръб, която последва, изглеждаха слаби в сравнение с това току-що забушувало в мен чувство. Стъпките на приятелите ми постепенно се отдалечаваха и заглъхваха, протестите на човека, който водеха помежду себе си — също. Оставаше далечният рев, пустотата, мимолетната фигура зад прозоречното стъкло, сякаш протегнала към мен ръце. Нещо хладно докосна бузата ми, напомняше нежелана милувка на някога обичан, но сетне отхвърлен човек. Отскочих като опарен, но побързах да си кажа, че реакциите ми са преувеличени, дължат се на превъзбуденост. Може би и на игра на въображението ми, което е създало онзи скрит зад прозореца образ. Сетне усетих нещо по-друго. Онази излъчваща се отгоре изненада сякаш мутира в многостранна омраза, помислих, че едва ли някога съм бил така близо до толкова могъща ярост. Поривът да хукна по стълбите нагоре към четвъртия етаж на къщата се стопи мигом, като захапан от ярко слънце сняг. Понечих да хукна, да бягам и да се скрия някъде. Да се превъплътя в нещо друго, нейде далече, далече, да се скрия зад нова самоличност и да се спотайвам, за да не ме намерят.

Те.

Той.

То.

Откъде зная всички тези неща?

И докато се отдалечавах бавно, вървейки по стъпките на Ейнджъл и Луис в посока главните улици, чух глас. Глас, който някога е бил и мой, произнесе думи, които не разбрах. Рече:

Ти си намерен.

Открихме те.

Настигнах ги бързо, Луис вече седеше на волана на неговия лексъс. Ейнджъл бе отзад с Джи Мак, а той се бе свил и привел, мълчеше намусено и тихо подсмърчаше през счупения си нос. Преди да седна до Луис, извадих белезници от джоба на сакото, закопчах дясната китка на сводника за дръжката на задната лява врата. Направих го по най-неудобния за него начин — притисната към стомаха, ръката минаваше неудобно пред тялото му. Така трудно би създал проблеми на Ейнджъл. Сетне потеглихме за Бруклин. След малко Луис хвърли кос поглед към мен.

— Забави се. Там всичко наред ли беше?

Извърнах се към Джи Мак, но той изглеждаше потънал в собствената си болка и унижение.

— Имах чувството, че някой ни наблюдава — казах му тихо. — Като че ни дебне. В една от къщите на горен етаж определено имаше присъствие.

— Ако е вярно, тогава и долу, на самата улица, е трябвало да има още някой. Мислиш, че са били там заради онзи говньо отзад ли?

— Може би да, но ние сме ги преварили.

— Значи сега знаят за нас?

— Допускам, че са знаели още отпреди. Иначе защо ще вървят след нашия човек? Изглежда са решили да заличават следите.

Луис се загледа в огледалото за задно виждане, но трафикът бе така наситен, че трудно бе да се каже дали ни следят. Всъщност едва ли имаше голямо значение. Логиката говореше, че е така, а ние трябваше просто да изчакаме развитието на нещата.

— Хей, мисля си, че имаш да ни казваш още неща — обърнах се към Джи Мак.

— Онзи човек в синьо дойде, плати ми, рече да не задавам въпроси, защото… Това е всичко, което зная по въпроса.

— А те как възнамеряваха да се доберат до нея?

— Нали обяснявам — каза, че нямало нужда да зная.

— Ти за твоите момичета си използвал професионален гарант на име Еди Тейджър.

— Мамка му, не е така. Ченгетата в повечето случаи налагат глоби и наказания. Стигне ли до сериозна беля, говоря с жените, увещавам, уреждам си ги някак сам. Нямам благотворителни пари да плащам на гаранти.

— На бас се ловя, че най-щедро им даваш „заеми“, а те после ти ги връщат с лихви, а? Влизаш им в положението, нали?

— Такъв си е бизнесът. Нищо не е безплатно на този свят.

— А когато арестуваха Алис, какво направи?

Премълча. Зашлевих го веднъж силно през раненото лице.

— Отговаряй!

— Обадих се на онзи номер, дето ми дадоха.

— Мобилен?

— Да.

— Пазиш ли номера?

— Помня го, пич.

По устните му бе избила кръв. Плюеше я на пода, изкашля се и каза номера цифра по цифра. Извадих моя телефон, въведох го, а за всеки случай си го записах и в тефтерчето. Знаех, че едва ли ще ни доведе до сериозна следа. Онези очевидно не бяха леваци, значи отдавна са изхвърлили телефона. Веднага щом са се докопали до момичето.

— Алис къде си държеше личните вещи? — попитах отново.

— Разреших й част от тях да остави в моя апартамент: гримове, бельо, такива работи, иначе тя повечето време живееше при Серета. Тя държеше стая на „Уестчестър“. Иначе аз постоянно дрогирана курва не бих държал при другите жени.

Изтърси думата „курва“ и уплашено погледна към Луис. Последният гледаше напред и поне видимо не реагира. Наближавахме мястото, където бях оставил моята кола. Там слязох и с нея потеглих след тях.

Също както Пойнт, така и Уилямсбърг е бил някога район, заселен с част от най-богатите хора в САЩ с големи домове, имения, частни клубове, бирарии на открито сред китни градини. Там едни до други живели милионерски семейства като Вандербилт и Уитни, строели на воля пищни сгради, басейни, частни пътища, и то недалеч от захарните рафинерии и дестилационните фабрики, корабостроителниците и леярните, така че задуха ли вятърът в погрешна посока, и на богатите им замирисвало.

В началото на миналия век нещата се променили. С построяването на едноименния мост Уилямсбърг престанал да бъде любимото кътче на богаташите. Там нахлули тълпи имигранти — поляци, руснаци, латвийци, италианци, — спасявайки се от пренаселените бордеи на Лоуър Ийст Сайд. Като гъби след дъжд никнели типичните евтини, строени с кафеникав камък къщи и жилищни блокове. Сетне дошли и евреите — през 30-те и 40-те години. Те се заселили главно в Саутсайд, а с тях и другите от сектите, хасидите от Румъния и Унгария, дето все още се събират в квартала североизточно от бруклинската корабостроителница.

Нортсайд бил малко по-различен. По-моден, по-бохемски, първата спирка на влака от Манхатън била на „Бедфорд Авеню“, а това означавало лесно, удобно придвижване, съответно цените на недвижимите имоти скачали често. Въпреки това обаче трябвало е да мине известно време, че районът наистина да стане привлекателен за хората с много пари. А старият му облик и традиции не се предавали, просто не били готови да си отидат току-така. Прочутата нортсайдска аптека на „Бедфорд“ не се отказвала от старото си име „Фармация“, плод-зеленчуковия магазин „При Едуин“ настойчиво продължавал да продава полската бира „Zywiec“, старите неонови реклами упорито си стояли, макар че техниката вървяла напред, а месният пазар запазил прочутото име „Polska-Masama“. Стояли си и старите деликатесни магазини, фризьорските салони, железарският магазин „Майкс Нортстар“. Появили се и нови, като малкото кафене на име „Редс“, дето продавало използвани книги и алтернативни списания, а старите стълбове с уличните фенери били все така нашарени с обяви за квартири и тавански помещения за художнически ателиета.

Завих вдясно на Десета, тъкмо при ресторант-бирхалето „Реймъндс“. Старата дървена табела с бутилката бира и плешката месо си висеше все така над вратата. Една пресечка по-нататък минах край голяма складова сграда, все още носеща белезите на бивша пивоварна, защото тъкмо тук някога е било сърцето на нюйоркската бирена промишленост. Зданието бе пететажно, здраво нашарено с графити от всякакъв вид и калибър. По средата на източната фасада минаваше противопожарна стълба, а под прозорците на най-горния етаж висеше надпис: „Живееш ли тук, значи вече си у дома.“ Някой бе зачертал „у дома“ и бе написал „поляк“. Отдолу имаше и телефонен номер. Прозорците бяха тъмни. Видях, че Луис направи пълна обиколка на карето между двойките успоредни преки, сетне спря на Единайсета. Заковах зад него, слязох. Той бе се извърнал назад, говореше с Джи Мак.

— Сигурен ли си, че е тук? — питаше го точно в мига, когато се наведох към прозореца.

— Да, сигурен съм.

— Излъжеш ли, пак ще те боли.

Джи Мак се опита да устои на Луисовия поглед, но не успя, сведе очи.

— Зная.

Луис се обърна към Ейнджъл.

— Слез. Наглеждайте мястото двамата. Аз момчето тук някъде ще го разтоваря.

Какво можех да кажа? Джи Мак изглеждаше още по-уплашен. И си имаше пълно право.

— Хей, човече, всичко, дето зная, ти го казах… — боязливо протестира той, а гласът му потрепваше, устните също, току ще се разплаче.

Луис не му обърна внимание. Сетне ме погледна и процеди:

— Няма да го убивам, не се бой.

Кимнах.

Ейнджъл излезе от автомобила, внимателно пристъпихме в сенките. Луис потегли с Джи Мак.

Настоящето е много нестабилно, крехко, земята под краката ни тънка и опасна. Под връхната й кора е разположен лабиринтът на миналото, шуплеста структура, цяла мрежа, създадена от слоевете на дни и години. Там лежат заровени спомените, изчакват мига, когато тънкото покритие над тях се пропука и заличи разликите между онова, което е било, и това, което е сега. Има живот там долу, в онзи порест кух свят, а сега Брайтуел му носеше вест за откритието си. Всичко се бе променило, налагаше се да бъдат съставени нови планове. Обади се на най-тайния номер и докато сънният глас му отговаряше, съзря подобието на бяла сламка — Божият знак трептеше в мрака.

— Оказаха се прекалено бързи — рече той. — Хванаха го, сега са в движение. Но излезе нещо много интересно…

Луис паркира зад магазин за китайска храна — близо до прозорчето за продажби на автомобилисти. Бяха съвсем близо до медицинския център „Удхил“ на Бродуей. Подхвърли на Джи Мак ключето за белезниците, безмълвно изчака онзи да си освободи ръката, сетне отвори вратата и отстъпи, за да го пусне да излезе.

— Лягай по корем.

— Моля те, човече…

— Лягай долу.

Джи Мак падна на колене, огледа се трагично, сетне се изпъна в цял ръст на земята.

— Разпери ръцете и краката.

— Съжалявам… — изхълца Джи Мак, лицето му разкривено от страх. — Повярвай ми, извинявай…

Главата му бе извърната на едната страна, за да може да вижда Луис. Разплака се горко в мига, докато Луис поставяше заглушителя на неголемия резервен пистолет, който винаги носи за подобни случаи.

— Сега ти вярвам, че съжаляваш. Усещам го в гласа ти.

— Моля ти се… — ридаеше Джи Мак, а от устните му течеше примесена с лиги кръв.

— Ето го и последния ти шанс. Всичко ли каза?

— Да, да! Друго не зная. Кълна ти се, човече!

— Ти десняк ли си?

— Какво?

— Питам десняк ли си?

— Да.

— Значи с дясната ръка си ударил онази жена?

— Аз такова… не съм иск…

Луис хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че няма никой, сетне стреля веднъж в дясната длан. Джи Мак изпищя, затупа с ранената ръка по бетонираната алея, сякаш да отхвърли болката. Луис отстъпи назад две крачки, стреля още веднъж в десния му глезен.

Джи Мак заскърца със зъби, притисна чело в бетона, но агонията бе прекалено голяма. Повдигна ранената ръка, опря се с лявата на земята и седна, вперил неистови очи в ранения крак.

— Сега не можеш да отидеш прекалено далеч, в случай, че пак ми потрябваш — рече Луис, повдигна пистолета и го насочи в лицето му. — Да знаеш, че извади късмет. Не го забравяй това. И се моли Алис жива да я намеря.

Отпусна пистолета и закрачи към колата.

— Болницата е от отсрещната страна на улицата — рече през рамо, качи се и замина.

Като изключим пожарникарската стълба, сградата, изглежда, имаше само един-единствен вход-изход и това бе голяма метална врата откъм „Бери“. Нямаше звънци, домофон, нито имена на живеещи.

— Мислиш, че не лъже ли? — попита Ейнджъл току-що завърналия се Луис.

Не посмях да го запитам за Джи Мак.

— Не. Не лъже — отвърна той. — Хайде, отваряй.

Думите бяха отправени към Ейнджъл. А Луис и аз заехме позиции на двата противоположни ъгъла на зданието, за да следим съседните улици и движението, докато Ейнджъл се оправя с бравата. Отне му цели пет минути, което бе ужасно много време за неговите възможности.

— Това старите ключалки са голяма работа — рече той вместо обяснение.

Вмъкнахме се вътре, тихо затворихме след себе си. Първият етаж бе просторно отворено помещение, всъщност цех, където някога са били инсталирани ферментационните съдове с достатъчно добавъчно място за големи метални бирени бъчви и достъп на транспортиращите камиони през високи метални плъзгащи се врати. Тях, разбира се, отдавна ги нямаше, бяха демонтирани, а отворите зазидани с едри промишлени тухли. Асансьор нямаше. Следващите три етажа приличаха на първия — предимно отворени помещения без преградни стени. Тук очевидно не живееше никой.

Най-горният бе доста по-различен. Някой бе направил неуспешен опит да раздели пространството на апартаменти и за целта бяха издигнати стени. Изглеждаше обаче, че по някаква си причина се бе отказал, защото работата бе изоставена почти на средата. Преградни тухлени стени наистина имаше, но повечето нямаха дограма с врати, виждаха се зеещи празни помещения. Изглежда е било планирано да има общо пет или шест апартамента, но напълно бе завършен само един. Поставена му бе врата, зелена на цвят, на нея нямаше надпис или табелка с име, нито каквато и да е друга маркировка, но изглеждаше достатъчно здрава и със сериозни ключалки. Застанах отляво, Ейнджъл и Луис се изтеглиха вдясно. Почуках два пъти, отдръпнах се, залепих гръб на стената встрани. Отговор не се получи. Отново опитах, резултатът бе същият. Оставаха ни две възможности, но нито една от тях не ми харесваше. Да разбием вратата или Ейнджъл да отвори двойната ключалка с инструментариума си на бивш елитен крадец. При което рискуваше някой спотаил се вътре юнак да му пробие главата с куршум.

Избора си го направи той сам. Клекна на коляно пред вратата, удобно разположи комплекта специализирани уреди пред себе си на пода и започна работа. По едно време подаде инструмент на Луис и му показа какво да прави. Работеха максимално тихо, съсредоточено, опитвайки се да бъдат минимална мишена. Вятър работа, имаше ли вътре някой въоръжен, пиши ги… Стори ми се, че мина ужасно много време, но вероятно нямаше дори и цяла минута. Ключалките изщракаха, Ейнджъл внимателно побутна вратата.

Влязохме. Отляво бе разположена кухничка бокс. На плота в картонени съдове седяха останки от купена готова храна. В хладилника намерих сметана, според опаковката имаше годност още цели три дни. Входният коридор водеше до подобие на гостна с голямо канапе, фотьойл, телевизор и видеокасетофон. По-нататък, също вляво, бе спалня — по-малката от общо две. Леглото бе оправено отгоре-отгоре, на стол пред прозореца бяха захвърлени дреха или две, отдолу — чифт боти. Ейнджъл ме прикриваше, докато отварях вратата на дрешника, но там намерих само евтини панталони и ризи на телени закачалки.

В същия миг някой тихичко подсвирна. Луис стоеше в коридора пред втората спалня, леко побутвайки вратата с дулото на пистолета, а тялото му закриваше отвора. Пристъпи встрани, тогава видяхме какво има вътре.

Подобие на свети мощи — или нещо като атрибут от езическо светилище.