Черният манастир

1.

Старият италиански свещеник клекна в ъгъла на килията си и се скри под сламеника. Артилерийски снаряди избухваха в меката африканска почва навън и шрапнелите обсипваха каменните стени на затвора. От време на време някой снаряд се пръскаше във въздуха и горещите осколки пробиваха гофрираната ламарина на покрива.

Старецът се сви на кълбо и плътно притегли жалкия сламеник върху тялото си. Изведнъж канонадата стихна и той си поотдъхна.

— Защо ни обстрелват? — извика на родния си език свещеникът на тъмничарите. — Кой стреля?

Но не получи отговор. По-възрастните етиопци, които знаеха италиански, през годините постепенно бяха изчезнали и през каменните стени все по-рядко долиташе италианска реч. Всъщност, осъзна старецът, от близо пет години не беше чувал и дума на италиански.

— Какво става? — повтори свещеникът първо на амхарски и после на тигриня. Ала пак никой не му отговори. Никога не му отговаряха. За тях той беше по-мъртъв от пръснатите на двора разлагащи се трупове. Ако четирийсет години задаваш въпроси и никой не ти отвръща, значи си мъртъв. Старецът обаче знаеше, че те просто не смеят да му отговарят. Когато бе влязъл в тази килия, един му отговори. Преди четирийсет години ли бе това? Малко по-малко май. Трудно следеше времето. Дори не си спомняше човека, който му отговори, освен черепа. Тъмничарите му дадоха черепа на онзи, който му бе отговорил. И черепът стана негова чаша. Той споменаваше добрината на онзи човек винаги, когато пиеше. И тъмничарите си го спомняха, когато му пълнеха чашата — спомняха си да не разговарят с него. Въпреки това ги питаше. — Война ли? — пак извика той. — Ще ме освободите ли? — Не, нямаше да му отговорят.

Вторачи се в желязната врата. Бяха я затворили зад един младеж през 1936-а, когато Етиопия беше италианска колония, и оттогава не я бяха отваряли. Използваха само отвора в долната й част. През него веднъж на ден му подаваха храна и взимаха гърнето с изпражненията му. Светлината, звуците и въздухът проникваха през прозорче, не по-голямо от разтворена книга, разположено над равнището на очите — всъщност изваден камък от стената.

В килията имаше само мивка, тъпа ножица, с която се подстригваше и си режеше ноктите, и Светата библия на италиански, която му бяха оставили при хвърлянето му в затвора. Ако не беше Библията, отдавна да е полудял. Беше я чел стотици пъти и въпреки че зрението му отслабваше, помнеше наизуст всяка дума. Старият и Новият завет му носеха утеха, не допускаха разумът му да умре и хранеха душата му.

Старецът се замисли за младежа, зад когото през 1936-а се беше захлопнала тази желязна врата. Помнеше и най-малката подробност от лицето му, всяко движение на тялото му. Нощем си говореше с него и го разпитваше за родната им Италия. Толкова добре познаваше този младеж, че знаеше дори какво става в главата му, как се чувства, къде е учил, от кое село е и на колко години е баща му. Младежът не остаряваше, естествено, и разказите му бяха едни и същи. Но това бе единственото лице, което свещеникът познаваше достатъчно, за да си го спомня. За последен път го беше видял в огледалото преди почти четирийсет години и нито веднъж оттогава, освен в съзнанието си. Заплака.

Избърса сълзите си с мръсната шама1, облегна се на стената и си пое дъх. Мислите му постепенно се върнаха към настоящето.

Около малкия му затвор избухваха и стихваха войни и той предполагаше, че по време на неговото отсъствие светът значително се е променил. Тъмничарите остаряваха и умираха. Остаряваха и младите войници, които маршируваха в двора на малката крепост. Като по-млад свещеникът можеше да се държи за перваза на прозореца много по-дълго. Ала вече не намираше сили да се набере на мускули за повече от няколко минути дневно.

Бомбардировката раздвижи много неща в ума му. Разбираше, че настъпва краят на неговия затвор — ако не загинеше от някой снаряд, щяха да го убият тъмничарите, защото имаха заповед да го ликвидират, ако не са в състояние да гарантират охраната му в килията. А вече чуваше шумотевицата на бягащите от гарнизона войници. И тъмничарите скоро щяха да отворят тази вечно затворена врата и да изпълнят дълга си. Ала той не изпитваше лоши чувства към тях. Имаха заповед и свещеникът им прощаваше. Всъщност нямаше значение дали ще го убият тъмничарите, или снарядите. Тялото му и без това отслабваше. Той умираше. В страната върлуваше глад и от близо година го хранеха оскъдно. Когато кашляше, белият му дроб издаваше влажно хъркане. Смъртта наближаваше. Във и извън неговата килия.

Най-много съжаляваше, че ще умре в неведение и че в резултат на десетилетията, през които го бяха държали на тъмно, знае по-малко за своя свят и от най-простия селянин. Не съжаляваше, че умира, не изпитваше страх от смъртта, обаче мисълта, че ще умре, без да знае какъв е станал светът в негово отсъствие, го натъжаваше. Но пък неговото призвание не беше от този свят, а от другия, и не би трябвало да има значение какъв е станал светът. И все пак щеше да е хубаво да знае поне малко за делата човешки. Не можеше да не се чуди какво се е случило с неговите приятели, с роднините му, със световните ръководители от неговото време.

Уви се по-плътно в шамата. Слънцето отминаваше прозореца му и от височините започваше да духа студен вятър. Едно гущерче с откъсната опашка тромаво пълзеше по стената до главата му. В настаналата тишина той чуваше войниците навън да обсъждат на амхарски кой да го убие, ако се наложи.

Подобно на безброй други затворени и осъдени хора, на мъченически загиналите светци, онова, което го крепеше в изпитанието му, беше същото, за което го бяха осъдили. А го бяха осъдили за това, че знае една тайна. И мисълта за нея го утешаваше и му даваше сили и той с радост щеше да даде още четирийсет години от живота си, ако ги имаше, разбира се, за да погледне още веднъж онова, което беше видял. Толкова силна вяра имаше. Прекараните в затвора години го натъжаваха, защото това означаваше, че светът още не е научил тайната. Защото иначе нямаше да има причина да го държат сам в тази килия.

Често му се искаше да го бяха убили още тогава и да му спестят тази жива смърт, траеща вече четири десетилетия. Ала той беше свещеник и хората, които го бяха заловили, монасите, както и другите, които го бяха хвърлили в затвора, войниците на императора, бяха коптски християни и затова го бяха пощадили. Но монасите бяха предупредили войниците никога да не разговарят със свещеника, по каквато и да е причина, иначе ще умрат. Монасите също бяха казали на войниците, че трябва да го убият, ако не могат да гарантират охраната и мълчанието му. И сега, помисли си той, този ден със сигурност настъпваше. И това го радваше. Скоро щеше да отиде при своя небесен отец.

Обстрелът се поднови. Той чу взривовете отвъд стените, после мерачът коригира точността си и снарядите започнаха да падат в границите на малката крепост. Грохотът на вторичните експлозии на складираните боеприпаси и гориво заглушиха самите изстрели. Пред прозореца му пищяха ранени. Един снаряд избухна наблизо, разтърси килията и гущерът падна до него. Оглушителните трясъци вцепениха мозъка му и замъглиха всяка друга мисъл, освен за гущерчето, което се опитваше да координира движенията си и се мяташе по разтърсващия се пръстен под. Стана му мъчно за клетото създание. И му хрумна, че войниците може да напуснат гарнизона и да го оставят да умре от жажда и глад.

Поредната ударна вълна отнесе част от гофрирания ламаринен покрив в синкавия здрач. По бузата го парна шрапнел и го накара да извика от болка. Пред желязната врата се разнесоха възбудени крясъци и тя едва забележимо помръдна. Старецът се вторачи в нея. Вратата отново помръдна. Сред рева на развихрилия се навън огнен ад до ушите му стигаха звуците на ръждясалата й неподатливост. Ала четирийсет години бяха много време и вратата не поддаваше. Пак чу викове. После стихнаха. Капакът на дупката под неподдаващата врата на килията бавно се повдигна. Идваха за него. Той притисна библията към гърдите си.

През отвора се запровира висок мършав етиопец — заприлича му на гущерчето. Мъжът се изправи, погледна го и изтегли от колана си извита сабя. Свещеникът различи фините му черти в сумрака. Амхарец от хамитската раса, несъмнено. Орловият нос и високите скули му придаваха почти семитски облик, но късата черна коса и мургавата кожа показваха, че е потомък на Хам. С ятагана и шамата си имаше почти библейски вид и старецът си помисли, че трябва да е тъкмо така, макар че не знаеше защо.

Старият свещеник се надигна с библията в ръце. Коленете му затрепериха толкова силно, че едва се крепеше. И устатата му беше пресъхнала. Но решително пристъпи към етиопеца. По-добре да умре бързо и достойно. Гонитбата из килията с размахани срещу ятагана ръце щеше да е жалка гледка.

Етиопецът се поколеба. Не му се щеше да изпълни дълга си, но на него се бе паднала ролята на палача. Как да постъпи?

Старият свещеник коленичи и се прекръсти. Етиопецът, християнин от древната Коптска църква, се разтрепери и каза:

— Прости ми, отче.

— Простено да ти е — отвърна старият свещеник и започна да се моли и за двамата на отдавна забравения латински. Просълзи се и целуна библията.

Отекна изстрел и заглуши разреждащата се артилерийска канонада. Разнесе се вик. Втори изстрел, после тракане на автомат.

— Това са гала — каза войникът.

Изглеждаше уплашен, и ненапразно. Старецът си спомняше племенния народ гала — безпощаден като древните хуни. Гала скопяваха пленниците си, преди да ги убият.

Вдигна поглед към войника с ятагана и видя, че трепери от страх.

— Давай! — извика му.

Ала етиопецът хвърли ятагана, измъкна от колана си пистолет и заотстъпва заднишком към вратата.

Явно се колебаеше, разкъсваше се между желанието да остане в сравнително безопасната килия и подтика да излезе при другарите си, за да се сражават срещу враговете от племето гала, които вече бяха в крепостта. Разкъсваше се и между дълга си да убие затворника и хрумването да го остави жив, което можеше да му струва собствения му живот, ако командирът му разбереше какво е направил — или по-скоро какво не е направил.

Старият свещеник реши, че предпочита бърза и милостива смърт от ръцете на този войник — онези от гала нямаше да са нито толкова бързи, нито толкова милостиви. Изправи се и му каза високо:

— Давай. Бързо. — И посочи сърцето си.

Войникът стоеше като вкаменен, но после вдигна пистолета. Ръката му трепереше толкова силно, че когато дръпна спусъка, куршумът изсвири нависоко и се заби в камъка зад главата на затворника.

Старецът беше страдал предостатъчно и в гърдите му закипя отдавна неизпитвано чувство — гняв. В тези последни мигове след близо четирийсет години затвор в единична килия изпитваше едно-единствено желание — да умре достойно и бързо, без да изгуби вярата си. Но ето че сега един добронамерен и негоден палач удължаваше мъките му и вярата започваше да го напуска.

— Давай! — изкрещя старецът.

Впери очи в пистолета и видя, че дулото отново бълва огън. И си представи онова нещо, за което го бяха осъдили. И то запламтя като огъня от оръжието, златно и ослепително, ярко като слънцето. После всичко помръкна.

Свести се и осъзна чудото, че е жив. Почти целият покрив липсваше и свещеникът виждаше звездите. Синкавата луна хвърляше сенки по осеяния с разбити греди и камъни под. Цареше неестествена тишина. Дори насекомите бяха напуснали крепостта.

Той се огледа и заопипва наоколо за библията, но не я откри, и реши, че я е взел войникът.

Запълзя към вратата и предпазливо се измъкна през дупката в пода.

Войникът лежеше гол навън. Гениталиите му бяха отрязани. Събличането на дрехите, скопяването — това бяха запазените марки на племето гала. Можеше да са наблизо.

Изправи се с усилие. На двора синята луна осветяваше голи трупове.

Вътрешностите му горяха, но иначе се чувстваше добре. Не можеше да не се чувства добре, нали вървеше под небето.

Хладен вятър вдигна облаци прах и свещеникът усети мирис на изгоряла пръст и смърт. Разрушените бетонни постройки се белееха като изпочупени зъби. Той затрепери и пъхна ръцете си под шамата. Кожата му беше студена и влажна. Втвърдилата се от изсъхнала кръв дреха лепнеше по тялото му и старецът забави ход, за да не отвори раната.

След четирийсет години още помнеше пътя. Тръгна към отворения портал и излезе навън, както беше правил хиляди пъти насън.

Най-после бе свободен.

2.

Американският джип бавно се друсаше по изровения път и халогенните му фарове осветяваха просеката в гъстата джунгла. В далечината ехтеше артилерийска стрелба и взривовете разцепваха черното небе като мълнии.

Франк Пърсел стискаше волана и се взираше в разкривените сенки на възлести дървета и увити лиани. Удари спирачки, после угаси измъчения от тътрузенето двигател и изключи фаровете.

— Какво има? — попита го седящият до него Хенри Меркадо.

Пърсел вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

Меркадо нервно се вторачи в заобикалящата ги джунгла. Сякаш се движеше всяка сянка наоколо. Той наклони посребрялата си глава и се заслуша, след това се огледа, но не видя нищо.

От затрупаната с провизии и фотографска техника каросерия зад тях се разнесе тих женски глас:

— Какво става?

— Няма проблем — отвърна Меркадо.

— Тогава защо спряхме?

— Резонен въпрос. Защо спряхме, Франк? — попита Меркадо.

Без да отговори, Пърсел запали мотора, включи на скорост и потегли. Сега караше по-бързо и друсането се усили. Меркадо се вкопчи в седалката. Свитата на кълбо отзад Вивиан надигна стройното си тяло, седна и се хвана за каквото там беше намерила в мрака.

След няколко минути Пърсел изведнъж зави надясно, джипът проби високите храсталаци и изскочи на някаква поляна.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Вивиан. — Франк?

В центъра на огряната от високо издигналата се луна поляна белееха развалини на италиански минерален курорт — странно, чуждо наследство от времето на италианската окупация. Беше построен в древноримски стил и приличаше на останки от времето на Цезар, само че в друго време и на друго място.

Пърсел се насочи към най-голямата постройка, увеличи скоростта и джипът заподскача из високата трева. Бялата сграда бързо се уголеми пред тях.

Предните гуми се блъснаха в долните стъпала, зацепиха и колата се изкачи между две канелирани колони, пресече равния каменен портик, мина през входа и спря в центъра на някогашното хотелско фоайе. Пърсел угаси двигателя и изключи фаровете. Стихналите нощни създания подновиха безсмисления си какофоничен концерт.

Синкавобелите лунни лъчи свободно минаваха през разрушения свод и хвърляха неземно сияние върху псевдоримското помещение. Стените бяха украсени с грамадни рушащи се фрески, изобразяващи класически сцени от римски бани. Пърсел избърса лице с потната си длан.

Меркадо си пое дъх.

— Защо беше всичко това?

Пърсел само сви рамене.

Вивиан възвърна самообладанието си и се засмя подигравателно.

— Май храбрецът си изпусна нервите в тъмната джунгла, а? — Говореше с общо взето британски акцент, в който се долавяше смесица от екзотични нотки. Меркадо беше обяснил на Пърсел, че родният й език бил неизвестен и произходът й бил също толкова неясен, макар да имала швейцарски паспорт с фамилното име Смит. „Загадъчна жена“ — бе казал той на Пърсел, който отговори: „Те всичките са загадъчни“.

Меркадо скочи от джипа и се протегна.

— Джунглата остана зад нас, но не и проблемите. — Собственият му акцент представляваше онази особена трансатлантическа реч, типична за хора, пътуващи през целия си живот между Британските острови и Северна Америка. Син на англичанка и испанец — откъдето и фамилията му, — той беше прекарал по-голямата част от младостта си в швейцарски пансиони и знаеше френски, немски и италиански все едно са му родни езици.

Франк Пърсел запали цигара и я скри в шепата си. На пламъчето на кибритената клечка изглеждаше по-възрастен от своите трийсетина години. Устата и тъмнокафявите му, почти черни очи бяха заобиколени от бръчки. Сиви косми осейваха рошавата му черна коса. Отпусна се уморено на седалката и издиша дълга струя дим.

— Какво всъщност е това място?

Меркадо обикаляше мозаечния под на просторното фоайе.

— Римска баня. На теб на какво ти прилича?

— На римска баня.

— Ами значи е баня. През трийсет и шеста гадните фашисти строяха много такива в хода на своята цивилизаторска мисия. Писал съм репортаж за това, доколкото си спомням. Има ги на най-невероятни места. Хайде слизай. Ако минералният извор още тече, ще се изкъпем хубаво.

Пърсел сковано слезе от колата.

— Говори по-тихо, Хенри.

— Как да говоря по-тихо, като съм тук, а ти си чак там, а, Франк? Ела насам да поразгледаме.

Вивиан тръгна с Меркадо към една колонада, водеща към вътрешен двор. Пърсел бавно ги последва. Петте години в Индокитай като военен кореспондент го бяха лишили от всякакъв интерес към руините. За последен път беше посещавал развалини в Камбоджа, в древния град Ангкор Ват, и това пътуване му струва цяла година в пленнически лагер на червените кхмери. Тази година завинаги щеше да остане изключително важна част от живота му. Освен всичко друго там бе изгубил всичките си илюзии за човечеството.

Настигна спътниците си в огряната от луната колонада. В центъра й имаше статуя на Нептун с вдигнат тризъбец. След нея галерията завиваше под прав ъгъл и скоро чуха тихо плискане на вода.

— Имаме късмет — каза Меркадо. — Мирише на сяра. Банята сигурно е някъде там.

Вивиан стъпи на една ниска мраморна пейка и погледна към отсрещния край на вътрешния двор.

— Да, виждам парата. Там, зад онези дървета.

Излязоха на двора и тръгнаха към редица евкалипти. Между белите плочи бе прорасла трева. От един храсталак надничаше статуя на двуликия Янус.

Галерията обграждаше двора и повечето колони бяха увити в лиани. Наоколо се валяха разбити фигури на римски богове и богини. Гледката приличаше на популярните едно време картини на Рим, както трябваше да е изглеждал през Средновековието, с пастири и стада сред огромни императорски дворци, обрасли в гъста растителност.

Заобиколиха градинка с пресъхнал фонтан, минаха между два евкалипта и стигнаха до вито стълбище с каменен парапет. Спуснаха се по порутените стъпала. Долу имаше басейн, голям четирийсетина квадратни метра. Серните изпарения почти не позволяваха да се диша.

Изглеждаше черен, но луната хвърляше отблясъци по леко поклащащите се вълнички. Грамадна каменна риба изливаше безкрайна струя минерална вода във вечно жадния басейн. Клокоченето отекваше в стените на банята от отсрещната страна.

— Вони — каза Пърсел.

— О, вие янките! — възкликна Меркадо. — Всичко трябва да ви мирише на дезодорант. Тези бани са древна европейска традиция. Те и пътищата са единственото хубаво дело на Мусолини за тази страна.

— Пътищата също са отврат — изсумтя Пърсел.

Вивиан беше съблякла зелено-кафявите си дрехи и стоеше гола до басейна. Млечнобялата й кожа сияеше на лунната светлина като полиран алабастър.

Пърсел я погледа няколко секунди. По време на тридневното пътуване от Адис Абеба я беше виждал в евино облекло всеки път, щом спираха да се изкъпят. Отначало тази липса на свян го стъписваше, но тя настояваше да не се отнасят към нея по-различно.

Меркадо седна на една покрита с мъх мраморна пейка и започна да си събува обувките. Пърсел се настани до него, като от време на време хвърляше поглед към Вивиан. Не й даваше повече от двайсет и пет години, което означаваше, че е била на петнайсет-шестнайсет, когато през 1965-а той беше слязъл от самолета във въртопа на сайгонското летище „Таншоннят“. В нейно присъствие се чувстваше стар. Чудеше се каква всъщност е тази жена. Лицето й изглеждаше европоидно и имаше кожа като мляко, но очите й бяха като истински бадеми и смолисточерната й коса беше дълга, права и гъста като на азиатка или индианка. Само че тези бадемовидни очи… бяха тъмнозелени. Питаше се дали е възможна такава генетична комбинация.

Вивиан вдигна ръце и дълбоко вдиша изпаренията.

— Обаче наистина вони, Хенри.

— Сярата освежава и действа здравословно. Подишай я.

Тя го послуша.

— Graviora quaedam sunt remedia periculis.

Пърсел я зяпна. Нямаше грешка, говореше на латински, нов език в нейния репертоар.

— Какво каза? — попита той.

Меркадо вдигна поглед.

— Какво? А, „Някои лекарства са по-лоши от болестта“2 — отговори той, докато изуваше втората си обувка.

Пърсел замълча.

— Сега да не вземеш да получиш комплекс за малоценност — прибави Меркадо. — Тя всъщност не знае латински, само някоя и друга сентенция. Просто се надува.

— Пред кого?

— Пред мене, естествено.

Пърсел си събу обувките и погледна Вивиан, която клечеше и опитваше водата с пръсти.

— Топла е! — извика тя.

Меркадо смъкна гащетата си и зашляпа към басейна. Тялото му, забеляза Пърсел, носеше белезите на старостта. На колко можеше да е? След като е бил в Етиопия по време на италианската окупация през 1935-а, трябваше да е поне на шейсет. Пърсел погледна Вивиан, после пак Меркадо и се запита каква е връзката между тях, ако изобщо имаше такава, разбира се. После също се събу и застана до Меркадо.

На няколко крачки от тях Вивиан се изправи, надигна се на пръсти и изпъна ръце напред.

— „Да, там е пъкъл, мрак и серен дим, жарава, пламъци, разпад и смрад!“3 — извика към небето, хвърли се в басейна и топлите черни минерални води беззвучно я погълнаха.

Меркадо се наведе и топна ръка във водата.

— Това беше Шекспир, Франк. Всъщност така крал Лир описва влагалището.

— Надявам се, че не се е опитал да свали някоя жена с тая реплика.

Меркадо се засмя.

Пърсел скочи и заплува. Топлата вода смърдеше на развалени яйца, но след малко се свикваше. Усещаше как умората се оттича от тялото му, но от горещината му се приспа.

Меркадо предпазливо стъпи в басейна, после се гмурна.

Пърсел се отпусна по гръб. Чувстваше се добре за пръв път от много дни. Дори от седмици. Парата го унесе. Чуваше лудуването на Вивиан, писъците й на животинска радост отекваха от стените около басейна. Искаше му се да й каже да не вдига толкова шум, но това, кой знае защо, нямаше значение. Членът му се беше втвърдил. Той се обърна по корем и заплува към каменната платформа в центъра на басейна. Тя беше залята с няколко сантиметра вода и Пърсел се покатери отгоре, легна по гръб и затвори очи.

Главата на Меркадо изскочи на повърхността до него.

— Жив ли си, Франк?

Пърсел отвори очи и видя лицето на по-възрастния мъж сред изпаренията.

— Кажи й да се кротне — рече малко замаяно. — Ще докара тук всички от племето гала в областта.

— Какво? А, тя спи край басейна, Франк. Вече й казах. Май си задрямал, а?

Пърсел си погледна часовника. Беше се изтърколил цял час.

— Да се връщаме при джипа. Безпокоя се за багажа.

— Добре. — Пърсел се претърколи във водата, заплува с равномерни движения към стената на басейна и се изкатери навън. Вивиан спеше, свита като ембрион. Все така гола.

Меркадо се огледа.

— Тук сто на сто има и сладководен извор. Сигурно в оная баня ей там.

— По-добре да се махаме оттук, Хенри. Достатъчно рискувахме.

— Прав си, разбира се. Обаче смърдим.

Пърсел седна на обраслата с лишеи мраморна пейка и се избърса със сафарито си. Меркадо се пльосна до него и той малко се притесни от голотата му.

По-възрастният кореспондент изцеди водата от гъстата си сива коса и посочи спящата гола Вивиан.

— Тя кара ли те да се чувстваш… неловко?

Пърсел сви рамене. Меркадо не му беше обяснил отношенията си с младата жена и не че това го интересуваше, но все пак му беше интересно. Типичното професионално любопитство на журналист, естествено, не досадното любопитство на натрапник. В Адис Абеба се бе съгласил да закара Хенри Меркадо и Вивиан Смит на северозапад, където гражданската война бушуваше най-свирепо, без да поиска нещо в замяна. Сега обаче смяташе, че Меркадо му е длъжник.

— Каква е тя?

Меркадо сви рамене.

— Всъщност нямам представа.

— Нали ти е фотографка?

— Да. Обаче се запознахме едва преди няколко месеца. В „Хилтън“ в Адис Абеба. Не знам дали може да снима. Направихме сума ти снимки, но още не сме ги проявили. Да ти кажа честно, даже не знам дали изобщо зарежда лента в апарата. — И се засмя.

Пърсел също се усмихна. Луната вече се спускаше зад голямата сграда и балнеокурортът тънеше в приятен мрак. Нощният ветрец носеше ухание на цветя и го изпълваше усещане за почти пълен душевен покой. Зачуди се дали започва да се освобождава от Индокитай. Тази мисъл му напомни за нещо.

— Лежал си в затвора, нали?

— Не в затвора. Ние, политическите затворници, не му викаме така. Ако ще говориш на тази тема, използвай точната дума, за бога. Викаме им „лагери“. Звучи по-добре. По-достойно.

— Пак си звучи кофти.

— Това, че се случи с мене, беше по-скоро ирония на съдбата, защото по онова време и аз си падах малко нещо червен — отбеляза Меркадо.

— По кое време?

— След войната. Руснаците ме пипнаха в Източен Берлин. През януари четирийсет и шеста. Не правех нищо, просто снимах някаква тъпа опашка за хранителни стоки. Така и не успях да го проумея. През зимата на четирийсет и шеста такива опашки имаше из цяла Европа. Обаче в работническия рай явно не е трябвало да има. А проклетите болшевики бяха там от девет месеца. Трудно се строи социалистически рай само за девет месеца. Тъкмо това им казах. Не го приемайте лично, момчета, казах им. Вие несравнимо превъзхождате хуните. Какво от това, че висели на опашки за хляб? Само им е от полза на тия нацистчета. Чат ли си? Ама те нещо не ми се вързаха.

Пърсел разсеяно кимна.

— Накарах „Ройтерс“ да им пратят всички прессъобщения, които бях писал от Испанската гражданска война през трийсет и шеста — продължи Меркадо. — Всичките ми антифашистки материали. В някои даже споменавах хубави неща за храбрата Червена армия. Не знам дали тия тъпанари изобщо са погледнали статиите ми. Знам само, че ме натириха в Сибир. Излязох чак през петдесета заради някаква размяна на пленници. Дори не ми се извиниха, сериозно. До вчера бях номер сто шейсет и осем АМ триста осемдесет и две, от днеска пак станах Хенри Меркадо, кореспондент на „Ройтерс“, и се прибрах в Лондон, където ме очакваше прилична сума от насъбралите ми се заплати. Четири години, Франк. А беше студено. Божичко, колко беше студено! Четири години заради една снимка. Мене, възчервеното колежанче от Кеймбридж. Член на Фабианското дружество4 и така нататък. Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

Пърсел пак премълча.

— Ти колко си лежал, Франк? — Меркадо повдигна вежди. — Една година в Камбоджа, нали? Е, не може да го сравняваме само по години. Адът си е ад и когато си там, ти се струва цяла вечност, нали така? Особено ако си с безсрочна присъда. Дори не можеш да броиш оставащите ти дни.

Пърсел отново кимна.

— Какво си ти за тях? — реторично попита възрастният мъж. — Нищо. Съобщават ли ти, че жена ти е починала? Естествено, че не ти съобщават. Та те сигурно изобщо не знаят, че си женен. Не знаят нищо за тебе, освен че си номер сто шейсет и осем АМ триста осемдесет и две и трябва да работиш. Какво като жена ти умира от пневмония и пеницилинът струва колкото злато, а сама жена не може да…

Изведнъж млъкна и воднистосините му очи потъмняха от умора.

— Гадни комуняги — каза тихо и прегракнало. — Гадни нацисти. Гадни политици. Не им вярвай, Франк. Послушай добрия съвет на по-възрастния. Всички искат тялото и душата ти. Тялото не е важно, за разлика от душата. А тя принадлежи на Господ, когато я призове.

— Моля те, Хенри, без религиозни проповеди.

— Извинявай. Аз съм вярващ, нали знаеш. Ония попове в лагерите. Руските православни попове. Имаше и неколцина баптисти. И малко кюрета и равини. С мене в лагера имаше много вярващи. Някои бяха там от двайсетте години. Те ми спасиха живота, Франк. Защото в тях имаше нещо.

— Моя живот в Камбоджа пък го спасиха гущерите и стоножките. — Пърсел си нахлузи панталона и се изправи. — Да вървим.

Гласовете им бяха събудили Вивиан и тя се размина с него в мрака. Чу я да шепне нещо на Меркадо. Не разбра думите, но звучаха утешаващо. „Бедният Хенри“, помисли Пърсел. Прошареният стар журналист се беше разлигавил пред жена два пъти по-млада от него.

Облякоха се и тръгнаха към джипа.

— Давам три звезди на този хотел — заяви Меркадо.

И тогава хоризонтът на север изведнъж се освети толкова ярко, че и тримата се заковаха на място и приклекнаха.

В нощното небе избухваха осветителни снаряди. Някъде из хълмовете започваше пехотна атака и едната или другата страна изстрелваше тези изкуствени слънца, за да освети терена. Затракаха автомати и над хълмовете полетяха червени и зелени трасиращи куршуми. В балнеоложкия комплекс отекна гърлен тътен на приглушена артилерийска канонада и експлозиите запламтяха по ниските склонове като десетки лагерни огньове.

Пърсел се взираше в небето и виждаше как осветителните снаряди се възпламеняват и парашутите им бавно се спускат към земята. Дори след всички години в Индокитай гледките и звуците на битките го изпълваха със страхопочитание и той стоеше като хипнотизиран. Приличаше на светлинно шоу, симфония от светлина и звук, изпълнявана специално за него.

— Кой кого убива тази нощ? — попита Меркадо.

— Има ли значение?

— Прав си, май няма. Стига жертвите да не сме ние. Най-добре да пренощуваме тук — предложи възрастният кореспондент.

Вивиан се съгласи и Пърсел кимна.

— Добре. Открихме армиите. Утре заран ще идем да видим кой е победил.

Влязоха в голямата сграда. Джипът ги очакваше в центъра на фоайето, където веднага се набиваше на очи, и Пърсел се заоглежда за място, където да го премести.

Единият ъгъл на останалото без покрив фоайе бе тъмен — сиянието на осветителните снаряди не стигаше дотам. Пърсел застана зад джипа и започна да го бута, тъй като не искаше да вдига шум, като запали двигателя. Вивиан седна зад волана, а Меркадо застана до него, за да му помогне.

Поредният снаряд освети фоайето и те видяха пред себе си мъж с череп в ръце.

3.

Сложиха го да легне на един спален чувал между джипа и тъмния ъгъл и Вивиан отвори консерва супа. Пърсел изхвърли черепа през близкия прозорец. Шамата на непознатия беше на парцали, затова завиха треперещото му тяло с единственото си одеяло. В мрака не забелязаха засъхналата кръв по дрипавата роба.

Не успяха да разберат и какъв е. Много етиопци имаха светла кожа, прави носове и семитско-хамитски черти и някои носеха бради като него.

Меркадо се наведе над мъжа и попита на амхарски:

— Кой си ти?

— Веха — отвърна на същия език непознатият. „Вода“.

Меркадо му даде да пие от една манерка, после извади от джипа фенерче и освети лицето му.

— Не е етиопец. Нито амхарец. Може да е еритрейски арабин. Знам малко…

— Italiano — каза старецът.

Последва дълго мълчание.

Меркадо приклекна до него и бавно заговори на италиански:

— Кой сте вие? Откъде сте? Болен ли сте?

Старецът затвори очи и не отговори.

Пърсел взе фенерчето от ръката на по-възрастния си колега, клекна до непознатия и го огледа. Брадата му беше дълга, кожата му не бе виждала слънце от години. Той извади ръката на стареца изпод одеялото. Дланта му беше мръсна, но мека.

— Струва ми се, че е бил затворен доста време.

Меркадо кимна в мрака.

Мъжът отвори очи и Вивиан се опита да излее лъжица супа в беззъбата му уста.

— Бедното старче, в ужасно състояние е.

Непознатият се опита да каже нещо, но устните му затрепериха и от гърлото му се изтръгна само тих хрип. Накрая проговори на италиански. Вивиан седна до Пърсел и шепнешком започна да превежда, като продължаваше да храни мъжа.

— Казва, че е ранен в корема.

Пърсел взе консервата и лъжицата от ръцете й и ги сложи на земята. Старецът се размърда неспокойно — явно беше гладен.

— Кажи му, че не бива да яде, докато не видим раната.

Меркадо отметна одеялото, разкъса шамата и пак включи фенерчето. Съсирена кръв покриваше корема на стареца.

— Как се случи? — попита го по-възрастният кореспондент. — От какво е тази рана?

Мъжът сви рамене.

— Сигурно от куршум. Или шрапнел.

— Ще трябва да го прегледаме утре сутринта — каза Меркадо. — Сега не можем да му помогнем. Да го оставим да поспи.

— До утре може да умре, Хенри — каза Пърсел. — И тогава няма да научим нищо. Поговори с него.

— Разбирам защо са те номинирали за „Пулицър“, Франк. Остави го да си почива.

— Скоро ще си почива цяла вечност.

— Не го отписвай просто така — възрази Вивиан.

Старецът въртеше главата си към онзи от тях, който говореше в момента, сякаш следеше разговора.

Меркадо го погледна и каза:

— Май дойде на себе си. Хайде да го разпитаме за името му и прочее, за всеки случай.

— Давай.

— Не можем да ви дадем да ядете повече заради раната в корема ви — започна Меркадо на италиански. — Сега трябва да си почивате и да поспите. Но първо ни кажете името си.

Старецът кимна и като че ли се усмихна.

— Вие сте добри хора. Какви сте?

— Журналисти — отвърна Меркадо.

— Заради войната ли сте тук?

— Да, заради войната.

— Americano? Inglese?

— И двете — потвърди Меркадо.

Мъжът пак се усмихна.

— Добри хора.

Меркадо постави длан върху ръката му.

— Как се казвате?

— Джузепе… Джузепе Армано. Свещеник съм.

Възцари се дълго мълчание. Грохотът на сражението навън постепенно стихваше, което показваше, че всички са удовлетворени от нощното клане. От време на време в небето избухваше осветителен снаряд, бавно се спускаше към земята и кръстосаната стоманена арматура на срутения бетонен покрив хвърляше специфичната си решетъчна сянка върху пода и помещението се окъпваше в синкавобяло сияние. Ала тяхното ъгълче от огромното фоайе оставаше тъмно.

Меркадо хвана ръката на стареца и я стисна.

— Какво се е случило с вас, отче?

Старият свещеник потрепери от болка.

Меркадо стисна ръката му по-силно.

— Можете ли да говорите, отче?

— Да… Да, мога. Трябва да говоря. Мисля, че умирам.

— Не. Не. Ще оздравеете. Ще…

— Мълчете и ме оставете да говоря. — Макар и слаб, гласът му излъчваше свещеническа авторитетност. — Повдигнете ми главата. — Меркадо пъхна един камък под спалния чувал. — Така. Добре. — Усетил, че пред него стои вярващ, старият свещеник отново се превърна в пастир — на паство от един-единствен човек. Вивиан навлажни устните му с мокра носна кърпичка.

Старецът си пое дълбоко дъх и поде:

— Аз съм отец Джузепе Армано и съм свещеник от ордена на свети Франциск. Енорията ми е сицилианското село Берини. Прекарах последните… четирийсет години, струва ми се, от хиляда деветстотин трийсет и шеста… коя година сме сега?

— Седемдесет и четвърта, отче.

— Да. От хиляда деветстотин трийсет и шеста досега са почти четирийсет години. Бях в затвор. На север. Някъде край Гондар.

— Четирийсет години?! — Меркадо и Пърсел се спогледаха. — Четирийсет години?! Защо? Защо сте били в затвор четирийсет години?

— Криеха ме от света. За да запазят тайната. Но не ме убиха, защото и аз съм духовник. Само че те са от друга църква. Коптите. Те пазят свещената кръв и… — Гласът му секна и той безмълвно се вторачи в небето.

— Продължавайте — настоя Меркадо. — Бавно. Говорете бавно.

— Да… Трябва да отидете в Берини и да разкажете какво ми се е случило. Джузепе Армано. Те ще си ме спомнят. Имам роднини там. Брат. Две сестри. Възможно ли е да са живи? — Очите на стария свещеник се насълзиха, но той продължи. Вече говореше по-бързо. — Напуснах селото си през хиляда деветстотин трийсет и пета. През август. Денят беше горещ. Дойде един човек и ми каза, че ме мобилизират. На Дучето му трябвали свещеници за армията. И ние заминахме… с още неколцина свещеници… и много момчета. Вървяхме пеш до Алкамо. В Алкамо ни чакаше влак, а после се качихме на кораб в Палермо. Никога не се бях качвал ни на влак, ни на кораб, и ме беше страх от влака, обаче от кораба — не особено. И някои от момчетата, селянчета като мене, също се страхуваха, но повечето се вълнуваха. Отплавахме с кораба за Реджо. И в Реджо взехме влак, и потеглихме на север за Рим… — Той се отпусна и облиза пресъхналите си устни. Вивиан пак ги навлажни, докато превеждаше на Пърсел.

Старецът се усмихна и й кимна признателно. След това отново отхвърли предложението на Меркадо да поспи.

— Зле ми е. Оставете ме да довърша. Стомахът ми пари.

— Това е от храната, отче. Киселини. Разбирате ли?

— Разбирам, че умирам. Млъкнете. Как се казвате?

— Хенри Меркадо.

— Хенри… добре. Та значи ние потеглихме за Рим, Хенри. Цял живот съм искал да ида в Рим. И най-после отидох. Какъв град… виждали ли сте го? Всеки трябва да види Рим, преди да умре… Католик ли сте, Хенри?

— Ами… Да.

— Добре. — Свещеникът помълча, после продължи: — Заведоха ни във Ватикана… всички свещеници от Сицилия… бяхме дванайсет, спомням си… във Ватикана, някъде във Ватикана. В малка сграда до Сикстинската капела. Там имаше един кардинал, целият в бяло. Не си каза името и аз си помислих, че не е учтиво, ама какво можех да кажа на един кардинал от Светата колегия? Седнахме на столове с фина дамаска и го изслушахме. Кардиналът ни каза, че заминаваме с армията на Мусолини. На война в Етиопия. Слушахме го и никой не го прекъсваше. Кардиналът ни показа един плик, красив плик от твърда хартия с цвят на масло. На плика беше печатът на негово светейшество… пръстенът на рибаря… — Старият свещеник замълча и Вивиан довърши превода.

На Пърсел му се стори, че мъжът е припаднал, но той отвори очи и попита:

— Кой е сега на престола на свети Петър? Колко папи са се сменили след Пий?

— Трима, отче — отвърна Меркадо.

— Човекът е на смъртното си ложе, обаче се интересува кой е шефът му — каза Пърсел. — Виж, Хенри, той ще ти задава хиляди безсмислени въпроси. Моля те, накарай го да продължи.

— Той разказва по свой начин, Франк. Страдал е много. И двамата с тебе знаем колко е страдал. Тези въпроси са важни за него.

Вивиан сложи длан върху ръката на Пърсел.

— Остави Хенри да се оправя.

Пърсел изсумтя.

— След Пий Единайсети дойде Пий Дванайсети — каза Меркадо на италиански. — После Йоан Двайсет и трети. Щеше да ви хареса, отче. Добър човек. Почина преди единайсет години. Сега на престола на свети Петър е Павел Шести. Също добър човек.

Старият свещеник тихо заплака. Когато отново заговори, гласът му звучеше дрезгаво.

— Да. Всички са добри хора, убеден съм. А Дучето? Още ли е жив?

— Имаше война — отвърна Меркадо. — В Европа. Мусолини беше убит. Сега в Европа е мир.

— Да. Война. Предвиждах я, дори в Берини. Всички я предвиждахме.

— Видяхте ли какво има в плика, отче? — попита Меркадо. — Оня, дето ви го показал кардиналът?

— В плика ли… — Старецът замълча за миг. — Да. Имаше по един плик за всеки свещеник. Кардиналът ни каза, че трябвало винаги да го носим със себе си. Никога, ама никога да не се разделяме с него… и не бивало да споменаваме пред никого за плика. Даже на офицерите. Обясни ни, че когато мобилизираният свещеник умре, всичките му вещи отиват при друг свещеник. Тъй че пликът винаги щял да е в ръцете на онези, които са се заклели… трябваше да положим клетва… които са се заклели никога да не го отварят… но сме щели да разберем кога да го разпечатаме. И освен това ни каза, че като допълнителна предпазна мярка писмото вътре било написано на латински и ако попаднело в чужди ръце, трудно щели да го разберат. Мене не ме биваше много в латинския и си спомням, че се засрамих. Селските свещеници не знаехме много латински. Само за месата, нали разбирате? Обаче писмото било на латински и ако го отворели по погрешка, несъмнено щели да го дадат на някой свещеник да им го преведе. Та кардиналът каза, че ако някога ни попадне такова писмо, трябвало да кажем, че ще го вземем, за да го проучим. И после да направим фалшив превод и да изгорим оригинала. — Въздъхна тежко, после изпъшка.

Вивиан довърши превода и каза:

— Става интересно. Хенри, побутни го мъничко.

— Той сам ще ни разкаже всичко по своя си начин — възрази Меркадо.

Старецът отново простена и Вивиан постави длан върху потното му чело.

— Той гори, Хенри. Съвсем нищо ли не можем да направим?

— Боя се, че не. Ако издържи до утре сутрин, можем да стигнем до Гондар за няколко часа. Към местната английска мисия има болница.

— Силите на княз Иясу и армията на временното правителство са на по-малко от един час път, ей на ония хълмове — напомни им Пърсел. — Сега не бих опитал, но сутринта бихме могли. Те би трябвало да имат лекар.

Меркадо се замисли за миг.

— Не знам. Той явно е беглец. Когато научим подробностите, ще решим къде да го закараме.

— Добре. Но го побутни мъничко, Хенри — повтори Вивиан.

Меркадо се обърна към свещеника.

— Можете ли да продължите, отче?

— Да. Какво обсъждахте? Не мога да отида в Гондар.

— Утре сутринта ще ви закараме в английска болница — успокои го журналистът. — Продължавайте, ако сте…

— Да. Трябва да довърша. Пликът… той ни каза, че при никакви обстоятелства не бивало да го отваряме, освен ако в Етиопия не видим черен манастир в джунглата. Черен като въглен, рече, построен от черен камък. Скрит… в джунглата. В Етиопия нямало друг като него, така ни каза. Това бил манастирът на староверците — коптите. И в този черен манастир имало реликварий, и в реликвария се пазели мощите на светец, така ни каза кардиналът. На светец, така каза, светец. Важен светец. Светец от времето на Иисус… Мощите на светеца били толкова важни, че негово светейшество искал да бъдат пренесени в Рим, където им било мястото, в истинската църква на Иисус Христос. В „Свети Петър“.

— Нямат ли си достатъчно такива неща във Ватикана? — подметна Пърсел, след като Вивиан преведе думите на стареца.

Меркадо се наведе към свещеника.

— На кой светец? Какви мощи? Кичур коса ли? Или кост? Къс от дреха?

Старецът се засмя.

— Това не бяха никакви мощи. Можете ли да си представите?! Кардинал от Светата колегия да лъже група селски свещеници… Да, ние бяхме идеално подбрани за служба в италианската пехота. Не задавахме такива въпроси, каквито сега задавате вие. Бяхме прости селски свещеници. Имахме здрави крака, силни сърца и яки гърбове, тъкмо за пехотата. И не задавахме никакви въпроси на кардинала, който ни говори в сянката на базиликата „Свети Петър“, човек, който нямаше име, но говореше от името на негово светейшество. Един свещеник обаче, младеж… та той попита защо трябва да изнасяме мощи от една християнска, та макар и не католическа страна. Резонен въпрос, нали? Но кардиналът рече, че мястото на мощите било в Рим. Онзи свещеник не дойде в Етиопия с нас. — Старецът се усмихна, после изпъшка и се отпусна по гръб.

Пърсел изслуша превода на Вивиан и отбеляза:

— Отец Армано май наистина е видял тези мощи — или там каквото всъщност са били.

Меркадо кимна.

— И сигурно се е опитал да ги отмъкне за папата, както му е било наредено — прибави Пърсел. — Сигурно затова са го тикнали в пандиза за четирийсет години.

— Това може би обяснява разказа му — съгласи се Меркадо.

— Може да се получи страхотен репортаж, Хенри.

Меркадо погледна свещеника, който или спеше, или беше изгубил съзнание, и каза:

— Това може да е краят на репортажа.

— Събуди го — подкани го Пърсел.

— Не, оставете го да спи — възпротиви се Вивиан.

Пърсел и Меркадо се спогледаха. Знаеха, че свещеникът може изобщо да не се събуди.

— Ако е писано, по-късно ще чуем продължението на неговата история — все пак реши възрастният кореспондент.

— Завиждам ти за вярата, Хенри.

Вивиан впери очи в стареца.

— Той е изминал дълъг път, за да се срещне с нас, и ще довърши разказа си, когато се събуди.

Пърсел не можеше да спори с нелогичността на вярата на Меркадо и мистиката на Вивиан, така че отстъпи.

— Ще оставим един от нас на пост, за да внимава за гала и да следи дали старецът няма да бълнува, да се събуди или да умре.

— Ти си изключително практичен човек — отвърна Вивиан и прибави: — Чист разум без сърце.

— Много ти благодаря — нацупи се Пърсел.

Меркадо предложи да поеме първата смяна и Пърсел и Вивиан легнаха върху спалните си чували.

Двете армии на хълмовете очевидно бяха изгубили бойния си ентусиазъм, макар че от време на време автоматични откоси разцепваха нощната тишина.

Пърсел се вторачи в черното небе и се замисли за историята на свещеника и Хенри Меркадо. Кореспондентът или знаеше нещо, или беше направил някаква връзка от разказа на стареца.

Замисли се и за лежащата до него Вивиан и си я представи гола, изправена до серния басейн.

Спомни си запознанството си с нея и Хенри Меркадо преди няколко дни в бара на столичния „Хилтън“. Срещата изглеждаше случайна и може би наистина беше случайна, също както напълно неочаквано бяха открили свещеника в тази пустош. И все пак… е, Вивиан би го нарекла съдба, а Хенри — воля Божия.

В небето избухна осветителен снаряд и бавно започна да се спуска към земята. Пърсел го погледа известно време, после затвори очи, за да запази ориентацията си в нощния мрак, и се унесе в неспокоен сън.

4.

Редуваха се на пост при спящия свещеник и се вслушваха за признаци на смърт или шумове, предвещаващи опасност.

Към три през нощта Пърсел разтърси Вивиан за рамото и й каза, че старецът е буден и е готов да продължи разказа си.

Тя се усъмни, че всъщност го е събудил самият Пърсел, и се сопна:

— Остави го да си почива.

— Той иска да говори, Вивиан.

Вивиан погледна отец Армано. Свещеникът като че ли наистина искаше да говори, така че тя побутна Меркадо.

— Отец Армано е буден.

По-възрастният кореспондент стана и се наведе над свещеника.

— Как сте, отче?

— Пари ми в стомаха. Дайте ми вода.

— Това е от раната. Не бива да пиете вода.

— Дай му малко, Хенри — намеси се Вивиан. — Иначе ще умре от обезводняване.

Меркадо се обърна към Пърсел в мрака.

— Франк?

— Права е — отговори Пърсел.

Вивиан напълни капачката на манерката до половината и му я подаде. Старият свещеник се задави и изкашля повечето вода. Пърсел видя, че е обагрена в червено.

— Не му остава много. Поговори с него, Хенри.

— Добре де. Отче, искате ли да…

— Да, ще продължа. — Свещеникът дълбоко си пое дъх. — В Рим… кардиналът… мощите… — Замисли се и заговори по-бавно. — Та той ни каза да заминем с армията на Дучето. Вървете в Етиопия, така рече. Скоро там ще има война. И после ни предупреди — монаси от старата вяра охранявали черния манастир. Имали военен орден… нещо като малтийските рицари или тамплиерите. Кардиналът не знаеше всичко за тези неща. Обаче знаеше, че ще защитават мощите с живота си. Това поне знаеше.

— Как си ги спомня тия работи след четирийсет години? — учуди се Пърсел, след като Вивиан преведе думите на свещеника.

— В затвора не е мислил за нищо друго — отвърна Меркадо.

Пърсел кимна.

— И все пак… може да халюцинира или пък паметта да му изневерява.

— Не, разказът му звучи логично — възрази Вивиан.

— Моля, продължавайте, отче — каза Меркадо на стареца.

Отец Армано закима енергично, сякаш разбираше, че се състезава със смъртта и трябва да смъкне от плещите си тайната, която го изгаряше като огъня в корема му.

— Кардиналът каза да сме предпазливи, да не се отделяме от войниците и ако случайно открием този черен манастир, да влезем вътре. Избягвайте кръвопролития, ако е възможно, така ни каза. Но трябва да действате бързо, защото монасите ще измъкнат мощите през подземни проходи, ако решат, че сте ги надвили. Говореше така, като че ли знаеше нещо по този въпрос. — Отец Армано пак поиска да пие. Пърсел взе манерката и бавно изля малко вода около устните му, докато Вивиан превеждаше.

Свещеникът помоли да го повдигнат и те го нагласиха така, че да се облегне на стената. Този път не се наложи да го подканят да продължи.

— Тогава един по-дързък свещеник попита: „Как ще разберем какво да търсим, когато влезем в манастира?“ И кардиналът отговори: „Указанията на негово светейшество са в плика. Ако откриете мястото, разпечатайте го и ще научите каквото е нужно“.

Отец Армано замълча и зарея поглед някъде надалеч. Отначало Пърсел си помисли, че старецът умира, но той се усмихна и заразказва отново.

— И после се случи нещо, което никога няма да забравя. В малкото помещение, в което седяхме, влезе негово светейшество. Поговори с кардинала и чухме да го нарича с малкото му име. Наричаше го Еудженио. И този безименен кардинал получи име, с което можехме да го наричаме, когато мислехме за него. Обаче не можехме да му казваме Еудженио, нали така? — Свещеникът млъкна, очевидно изтощен.

— Сещаш ли се кой може да е този кардинал Еудженио? — попита Пърсел умълчалия се Меркадо.

— Не…

— Колко кардинали е имало в Рим по онова време? И според тебе колко от тях са се казвали Еудженио?

— Тогава не бях вярващ и кардиналите изобщо не ме интересуваха… но помня един държавен секретар на Пий Единайсети… Еудженио Пачели.

— Не знам защо, обаче името ми звучи познато.

— През трийсет и девета той стана известен под друго име. Пий Дванайсети.

— Е, това ми звучи още по-познато.

— Но няма как да сме сигурни… — каза Вивиан.

— Няма — съгласи се Меркадо. — Когато се върнем в Адис Абеба, ще трябва да се отбием в Италианската библиотека.

Отец Армано явно разбираше част от разговора им. Възрастният журналист се обърна към него.

— Ако ви покажа снимка на този кардинал, както е изглеждал през хиляда деветстотин трийсет и пета, ще го…

— Да. Разбира се. Помня лицето му много добре.

— Висок и слаб ли беше? — попита Меркадо, осъзнал, че свещеникът може да не доживее да му покажат снимката. — С орлов нос? И светла кожа? — И прибави още няколко подробности.

— Може да е той, да.

Меркадо се наведе към него.

— Негово светейшество каза ли ви нещо?

— Да. Той дойде при нас. Всички станахме, естествено. Стори ми се благ човек. Даже се опита да говори на сицилиански диалект. Не му се удаваше, но никой не се засмя, разбира се. Говори ни за смирение и послушание… говори за дълг, за Църквата, за истинската Църква. Каза, че трябвало да се отнасяме към духовниците от Етиопската църква с уважение, но и с твърдост… Не спомена за пликовете. Те още бяха у кардинала. Негово светейшество ту сякаш не знаеше за задачата ни, ту сякаш знаеше. Говореше общо, нали разбирате. Благослови ни и си тръгна. После кардиналът ни раздаде пликовете и положихме клетва да пазим всичко това в тайна. Още съм обвързан с тази клетва, но понеже трябва да ви разкажа какво се случи, я нарушавам. След толкова много време вече няма значение… Та ние значи се заклехме с измама…

И замълча.

Меркадо го докосна по ръката.

— Успокойте се, отче…

— Спокоен съм. Оставете ме да довърша. Заведоха ни на Пиаца Венеция. Там имаше военен парад. Танкове, оръдия, камиони. Никога не бях виждал такива неща. Като че ли цяла Италия беше в униформа. Там беше и той. Новият Цезар, Дучето. Стоеше като Цезар на един балкон. Не ми хареса. Прекалено си падаше по оръжията, по войната. Там беше и кралят. Виктор Емануил. Свестен човек. Той още ли…

— Мъртъв е. Вече няма крале, отче. Продължавайте.

— Да. Мъртъв. Всички са мъртви. Четирийсет години са много време. Да… Трябва да довърша. На площада се осветяваше оръжието. Включиха в обреда и нас, сицилианските свещеници. Помогнахме в осветяването. После пристигна негово светейшество. И той благослови оръжията. Това не ми хареса. Негово светейшество застана при краля и Мусолини. След това дойде кардиналът, Еудженио. Аз бях наблизо. Разговаряха много напрегнато. Парадът минаваше покрай тях, войниците маршируваха, обаче те не им обръщаха внимание. Не ми харесаха погледите им. Съвсем близо бях, да. Може да съм си въобразил всичко по-късно… в затвора. Погледите им, искам да кажа. Може да са разговаряли за нещо друго. Кой знае? Обаче тогава ми се стори, а може и да е било по-късно, че приказват за това нещо… — Гласът на свещеника секна.

Пърсел вдигна манерката, но Меркадо го хвана за ръката.

— Това ще го убие, Франк.

— Ако не го убие раната в корема, ще го убием с обезводняване. А ако е толкова тежка, и без това ще умре. Още доста време няма да можем да го закараме на лекар.

Меркадо кимна.

Пърсел доизля манерката върху устата на стария свещеник и се обърна към Меркадо.

— Насочи го към темата, Хенри. Към манастира.

— Чувствам се виновен, че принуждаваме един умиращ свещеник да се придържа към фактите и да ни даде материал за сензационен репортаж — изсумтя Меркадо.

— Всичко в християнството се върти около вината — отвърна Пърсел.

Меркадо изхъмка, после попита отец Армано:

— Искате ли да си починете, отче?

— Не. Трябва да довърша. На другия ден ме отведоха в един пехотен батальон. Всички войници бяха селяни от моята провинция в Сицилия. Натовариха ни на кораб и плавахме много дни. Минахме по Суец и видях Египет от двете страни на канала. Корабът стигна в Масава, в Еритрея. Знаете ли къде е Масава? Това беше африканската империя на новия Цезар. Той ни нарече свои „легиони“. „Идете в Африка — каза — и направете Етиопия италианска“. В Масава нашите инженери строяха пристанището. Пристигаха кораби с войници и танкове… щеше да има война. И глупак можеше да го види. Армията продължи пеш за Асмара. Валеше всеки ден. После пък започна сухият сезон… Губернаторът на Еритрея събра войската пред двореца си и ни прочете телеграма от Дучето. „Avanti5! Заповядвам да започнете настъплението“. След това един генерал, не си спомням името му, прочете прокламация. Говори за новата фашистка Италия и за саможертва. Епископът на Асмара удари църковните камбани и всички запяха фашисткия химн. Външно всички изглеждаха щастливи. В душите им обаче имаше много скръб. Знам го, защото войниците идваха при мен и ми казваха, че са тъжни. Потеглихме към Етиопия. Отначало не беше толкова зле, освен жегата и изтощението. В началото на октомври влязохме в Адуа. Почти нямаше сражения. Но после напуснахме Адуа и етиопската армия оказваше съпротива. Етиопският император беше смелчак. Хайле Селасие — наричаха го цар на царете. Победоносният юдейски лъв. Потомък на цар Соломон и Савската царица, така твърдяха. На Давидовия род. Смелчак. Лично предвождаше армията си, докато нашият нов Цезар си седеше в Рим. Сигурен съм, че и той е мъртъв, нали? Трябва да е загинал в битка.

— Не, императорът избяга в Англия и после се завърна в Етиопия, след като британските сили прогониха италианците — отвърна Меркадо. — Още е жив, но вече е много стар.

Пърсел се зачуди дали отец Армано го е разбрал, но свещеникът въздъхна.

— Значи не всички са мъртви. Добре. Все някой от моето време още е жив. Та този император беше смелчак. Войниците му бяха екипирани зле, но се сражаваха като лъвове срещу нашите танкове и самолети. Ние обаче спечелихме тази война. Поне това успях да разбера в затвора.

— Да, спечелихте я — потвърди Меркадо. — Само че после изгубихте голямата война. Оная с американците и англичаните. Италия воюва на страната на Германия.

— На Германия ли? Лудост. Тогава каква е сегашната война?

От една страна, Меркадо искаше да задоволи жаждата на стария свещеник за информация, да му разкаже за всичко случило се през последните четирийсет години. И това всъщност му доставяше удоволствие. От друга страна обаче отец Армано трябваше да довърши собствения си разказ.

Възрастният кореспондент погледна Пърсел, който явно се беше примирил и с лъкатушното изложение на стареца на миналото, и с всичките му въпроси за настоящето, и каза:

— Това е гражданска война, отче. Сега някогашната италианска колония Еритрея е в Етиопия. Някои еритрейци, главно мюсюлманите, искат независимост и се бият с етиопците. В самата Етиопия има християни и мюсюлмани, които вече не искат императора. Главно военните не искат Хайле Селасие за император и го арестуваха, но той е добре. Живее в двореца си под домашен арест. Някои роялистки сили още оказват съпротива срещу армията. Други пък не искат нито военните, нито императора. Войната е страшно объркана и положението в страната е лошо. Освен това има глад. От две години вече.

— Да, знам за глада. А племето гала? Чух ви да го споменавате. На тях не бива да им се има доверие. През предишната война се възползваха от сраженията и убиха много хора и от двете страни. Те обожават битките. Харесва им, когато в страната се води война. — Иначе благият глас на стария свещеник трепереше от гняв. — Тъкмо племето гала нападна мястото, където бях затворен… избиха всички…

Хенри Меркадо добре си спомняше племето гала — свирепи диваци, които проявяваха лоялност единствено към съплеменниците си.

— Да, спомням си какво се случи през предишната война — каза той. — И тогава бях тук. И аз съм от вашето време, отче.

Отец Армано кимна.

— Внимавайте да не им паднете в ръцете. — Старият свещеник хвърли поглед към Вивиан.

Меркадо не отговори, но предупреждението на стареца събуди в него стари, страшни спомени от онази колониална война и особено за племето гала. От 1936 до 1940-а те се бяха сражавали на страната на етиопските патриоти, които все още се съпротивляваха срещу италианците, а когато през 1941-ва британците превзеха Етиопия, племето постоянно нападаше и отстъпващите италианци, и настъпващите британци, и възраждащата се етиопска армия. Гала научаваха за всеки въоръжен сблъсък и пришпорваха конете си натам. От това живееха: от военна плячка. И не признаваха бяло знаме или журналистическа карта. В спокойни времена обитаваха пустинята Данакил край Еритрея или Огаден край Сомалия. Но когато се разлаеха кучетата на войната, връхлитаха района, все едно някой е съборил пчелен кошер. А сега гладът ги беше направил още по-свирепи и хищни.

Кореспондентът и преди предполагаше, а сега го потвърждаваше и свещеникът, че гала са някъде в района, че сражението в хълмовете между роялистките сили на княз Иясу и армията на временното правителство ги е привлякло като мирис на кръв — акули. Криеха се на такива места като този балнеокурорт и търпеливо дебнеха изостанали от частите си бойци. А ако някоя армия бъдеше разбита и отстъпваше, я нападаха. Да, Меркадо ги помнеше добре. Те бяха избили до крак не една победена етиопска войска и никога не пощадяваха придвижващите се с нея западни репортери; а най-страшни бяха азебските гала, които обитаваха този район и не бяха нито мюсюлмани, нито християни, а езичници. Мразеха до смърт тукашните амхарци, но запазваха най-находчивите си изтезания и убийства за западняците.

Свещеникът отново се беше унесъл. Мислите на Меркадо се върнаха към първите седмици от италианската окупация, която отразяваше за лондонския „Таймс“. През февруари 1936-а имаше злощастието да е с амхарския княз Мулугета в планината Арадам, място, исторически и топографски сходно с Масада, последната твърдина на израилтяните срещу римляните, където князът бе установил последната си крепост срещу новите римски легиони на Мусолини. Дните се точеха и италианците систематично избиваха седемдесетхилядната армия на Мулугета. Меркадо бе в щаба на княза заедно със съветника от британската армия Бъргойн и един странен наемник от кубинско-американски произход — капитан Дел Вайе.

Князът, спомняше си Меркадо, плачеше в палатката си, след като му бяха съобщили, че азебските гала са кастрирали и убили сина му след битката; после реши да слезе от планината и да потърси трупа му. Меркадо, Бъргойн и Дел Вайе, млади, безразсъдни, вживели се в ролята на европейци, наследници на Киплинг, доброволно предложиха да се включат в групата. Ала там, където уж верните на княза разузнавачи от племето гала бяха казали, че лежи трупът, ги очакваше засада. И диваците щяха да ги изколят, ако самолети от италианските военновъздушни сили не бяха започнали да обстрелват района с картечници. Княз Мулугета загина заедно с повечето военни от щаба си. Дел Вайе и Бъргойн също. Оцелелите диваци съблякоха всички трупове и им отрязаха гениталиите, а Меркадо успя да се спаси, като се съблече и се намаза с кръв, тъй че да го помислят за вече убит и кастриран.

От днешна гледна точка Меркадо предполагаше, че всичко това е било грижливо организиран капан, навярно с италианско участие. Това бяха други времена, ала мястото си оставаше същото. Намираха се само на няколко километра от планината Арадам, където преди години беше лежал гол и бе полагал всички усилия да прилича на мъртъв.

Пое си дълбоко дъх и погледна събудилия се отец Армано.

— Били ли сте в планината Арадам?

— Да, бях. Няколко седмици преди да ме заловят. Там бе най-голямото клане. Хиляди. По онова време имах страшно много работа.

Какво удивително съвпадение, помисли си Меркадо. Преди близо четирийсет години двамата с този свещеник бяха участвали в една и съща битка. А може и да не беше случайно. Смъртта привличаше свещеници, журналисти и лешояди — за всички тях имаше работа.

Пърсел запали нова цигара и каза:

— Зазорява се. Хората най-често умират призори. Помоли го да продължи.

— Добре де. Просто си спомних за планината Арадам.

— Ще си я спомняш в мемоарите си.

— Не се дръж като безчувствен грубиян, Франк — скастри го Вивиан.

Меркадо се обърна към отец Армано.

— Искате ли да продължите, отче?

— Да. Крайно време е да довърша. Попитахте ме за Арадам. Да. Планината беше пропита с кръв, а после дойдоха воините от племето гала и избиха бягащата етиопска армия. Генерал Бадолио се опита да се съюзи с гала, защото много италиански части като моя батальон бяха слаби и нямаха сили да се бранят от тях, и италианските генерали купиха племето с храна и дрехи. Но гала бяха коварни и нападаха малки италиански части, обезсилени от сраженията. Пратиха моя батальон, около четиристотин от първоначалните хиляда души, към езерото Тана при извора на Сини Нил. По време на прехода воините гала постоянно ни атакуваха, нападаха ни и останките от етиопската армия, които от своя страна бяха подложени на удари от племето. Едва ли някога е имало такива непонятни, безсмислени кръвопролития. Бяха като акули, като лешояди. Нахвърляха се върху слабите и болните при всяка възможност. Погребвах убитите — още почти момчета. Но накрая стигнахме при Тана и се установихме на лагер с гръб към езерото, тъй че повече нямаше къде да отстъпваме.

Отец Армано млъкна. Меркадо не се съмняваше, че старецът не толкова си спомня, колкото отново преживява онази жестока битка и нейните последици.

— Командир на батальона беше един млад капитан, всички старши офицери бяха мъртви, и бяхме останали двестатина души — след цяла минута продължи свещеникът. — Та този млад капитан прати разузнавателен дозор в джунглата да провери какво има там. От десет души се върнаха само петима и докладваха, че се натъкнали на засада. Воините гала пленили двама или трима от петимата липсващи. Онези, които се върнаха, разказаха, че чули виковете на изтезаваните пленници… и че видели в джунглата висока черна стена. Черна като въглен. Приличала на крепост, така казаха, но зад стената забелязали кула с кръст, тъй че можело и да е манастир. Помолих капитана да отида да потърся телата на изчезналите войници. Той отказа, но аз настоях, че понеже съм батальонен свещеник, това е мой дълг, и капитанът отстъпи. А и исках да видя тази черна стена и кулата в джунглата… това обаче го премълчах.

— Наистина му е стискало на тоя старец — отбеляза Пърсел, след като Вивиан му преведе.

— Всъщност е действал по заповед на папата — отвърна Меркадо. — И е имал своята вяра.

— И е знаел, че е открил онова, което е търсел — прибави Вивиан.

Отец Армано наблюдаваше тримата си спасители като че ли разбираше какво си говорят. После кимна и продължи разказа си.

— Та с онези петима, които се бяха спасили и не бяха особено радостни, че се връщат там, и с още петима, отидохме на мястото на засадата. Войниците, които издирвахме, бяха мъртви, естествено. Пленените живи — оказаха се трима — бяха завързани за дървета и кастрирани. Опях ги всичките и после ги погребахме.

Свещеникът помълча няколко секунди.

— След това наредих на старшия на дозора, един млад сержант, помня само малкото му име, Джовани, да ме заведе при черната стена. Той ме помоли за прошка и отказа. Затова се наложи да им разкрия задачата си да намеря черния манастир… Показах им писмото с печата на негово светейшество и им съобщих, че светият отец лично ми е възложил да го направя… и че в този манастир има светиня от времето на Иисус… Обещах им, че ако открием този манастир и светите мощи, ще помоля негово светейшество да ги върне в родината и да ги отличи с високи награди… Може би им дадох нереално обещание, но те го обсъдиха и се съгласиха, така че тръгнахме през джунглата.

Отец Армано млъкна за още няколко секунди, вперил очи в мрака.

— Оказа се далече и пътят ни отне много дни. По едно време се изгубихме. Усещах, че етиопците или воините от племето гала ни следят… Моля ви, дайте ми вода.

Вивиан му даде да пие, докато превеждаше на Пърсел. Най-тъмният час преди зазоряване беше дошъл и отминал и небето започваше да светлее.

— След около половин час можем да тръгнем — каза Пърсел.

— Можем да тръгнем веднага — възрази Меркадо. — Трябва да го закараме в Гондар.

— Първо трябва да ни доразкаже историята си, Хенри.

Меркадо не каза нищо. Колебаеше се.

— Съгласна съм с Хенри — заяви Вивиан.

— Аз пък не съм. И джипът е мой — опъна се Пърсел. После прибави, за да смекчи последните си думи: — Не става дума само за манастира. Отец Армано иска да разкажем на неговия народ и света какво се е случило с него, ако умре.

— Всъщност става дума точно за манастира и светинята — каза Меркадо. — Обаче си прав, Франк.

Свещеникът се понадигна. Лицето му започваше да придобива очертания в сумрака и той вече не беше само безплътен глас. Тримата се вторачиха в него. Приличаше на смъртник, но очите му бяха ясни и кожата му, доколкото я виждаха под мръсотията и брадата, розовееше. Но тази руменина, знаеше Пърсел, се дължеше на треската, както и блясъкът на очите му, а може би и на мъничко лудост.

Меркадо избърса челото на стареца.

— Скоро ще тръгваме, отче.

Свещеникът кимна и каза:

— Да. Но първо трябва да довърша.

Пърсел го погледна. Свещеникът изведнъж беше станал съвсем реален. Гласът вече имаше тяло. Сърцето му се сви — не само заради свещеника, но и заради самия него. Видя се отново в лагера. Брадатото лице на стареца го върна в миналото и го накара да се почувства неловко. Лице, изразяващо единствено страдание. Индокитай пак завладя съзнанието му. Не можеше да се справи с мъката толкова рано сутринта.

Отец Армано въздъхна и заговори:

— И тогава се натъкнахме на стената. В една дълбока долина. И за милион години не можеш я откри, но онзи сержант беше добър войник и след като веднъж я беше намерил случайно, успя да се ориентира. Тук скала, там дърво, после поточе. Нали разбирате? И ние се приближихме към черната стена. Джунглата стигаше досами нея и я скриваше, но ние я видяхме през пролуката, оставена от едно повалено дърво. Обиколихме я цялата. Беше от черен камък и лъщеше като стъкло. Приличаше на най-ранните манастири — и нямаше вход.

Отец Армано помоли да напръскат лицето му с вода и Вивиан го избърса с мокра кърпа. Състрадателността й трогна Пърсел — вече разбираше защо старият Хенри се е привързал към тази млада жена.

— Та значи обиколихме стената и се върнахме на същото място, от което бяхме тръгнали — продължи разказа си свещеникът. — Сега там имаше кош, завързан за въже, като на едновремешните манастири през Тъмните векове. Преди това коша го нямаше, така че го приехме за проява на гостоприемство. Викахме, но никой не ни отговори. Кошът беше голям, затова се качихме вътре, всичките. Беше от тръстика, но се оказа много здрав. Събрахме се, и единайсетимата, и кошът започна да се издига.

Старецът си пое дъх.

— Войниците бяха малко нервни, но бяхме видели кръстове, изсечени в черния камък, и знаехме, че това място е християнско, затова не се страхувахме особено, въпреки че аз помнех думите на кардинала за монасите. Стигнахме до върха на стената и кошът спря. Нямаше никого. Бяхме сами… Слязохме от коша и стъпихме на стената.

Лицето на свещеника се сгърчи и той се хвана с две ръце за корема.

Вивиан приклекна до него и му каза:

— Трябва да легнете и да си починете.

— По-добре да си остане седнал — възрази Меркадо. — Така говори по-ясно.

— Трябва да го закараме в болницата — настоя тя. — Веднага.

— Попитайте него какво предпочита — предложи Пърсел.

— Трябва да довърша… — каза отец Армано. — Вече съм… към края…

Меркадо кимна.

Старецът се закашля и изхрачи кръв.

— Зад стените на манастира имаше красиви сгради от черен камък, заобиколени от тучни градини и езерца с фонтани. Войниците се зарадваха и започнаха да ми задават въпроси, на които не можех да отговоря. Обаче обясних на сержанта, Джовани, за монасите и той нареди всички да държат оръжията си в готовност. Започнахме да викаме, но чухме само ехото на собствените си гласове. После видяхме наблизо дъсчено стълбище, което водеше надолу. Тръгнахме по него предпазливо като разузнавателен дозор. Пак започнахме да викаме, но от ехото на гласовете ни се стреснахме още повече и престанахме. Тихо отидохме при централната сграда… Беше черква. Портата беше обкована с полирано сребро и слънчевите отблясъци ни заслепиха. По среброто имаше раннохристиянски знаци — риби, агнета, палми. Влязохме. Покривът бе направен от нещо като стъкло, но не беше стъклен. Може би беше от алабастър, който пропускаше светлината, и черквата се къпеше в светлина, от която ми се зави свят и очите ми засмъдяха. Никога не бях виждал такова нещо и съм убеден, че няма друга такава черква, даже в Рим.

Облегна глава на стената и затвори очи.

Пърсел, Меркадо и Вивиан го наблюдаваха внимателно.

— Правилно ли постъпваме? — попита възрастният кореспондент. — Не го ли убиваме?

— Според мен той се е примирил със смъртта си, така че и ние трябва да я приемем — отвърна Пърсел.

Вивиан се съгласи с него.

— Той иска светът да узнае неговата история… и съдбата му.

— В това най-много ни бива — каза Пърсел. — Смятам, че трябва да го събудим.

Меркадо се поколеба, после хвана свещеника за рамото и леко го разтърси.

Старецът бавно вдигна клепачи.

— Сега ви виждам и тримата. Тази жена е много красива. Не би трябвало да е толкова неприлично облечена.

— Жените в наше време правят каквото си искат, отче — осведоми го Пърсел, но никой не преведе думите му.

Отец Армано дълбоко си пое дъх.

— Вече сме към края, слушайте внимателно. — Притисна треперещите си ръце към очите си. — Излязохме от черквата със странната светлина и влязохме в съседната сграда. Стори ни се по-просторна, обаче сигурно изглеждаше така заради сумрака. Имаше много колони. Вървяхме в тъмнината и войниците бяха свалили каските си, защото се намирахме в храм, но не бяха преметнали пушките си на рамо, държаха ги в готовност. Макар да се оказа, че е било безсмислено. Изведнъж иззад колоните се появиха монаси. Случи се за секунди. Всички бяхме повалени с тояги на пода и никой не успя да стреля…

Свещеникът видимо отпадаше, но беше решен да продължи, така че заговори по-бързо.

— На моята каска имаше кръст, както беше по устав. Сигурно това ме е спасило. Защото не я бях свалил — нали не съм длъжен да свалям шапка в храм. Разбирате ли? Така че стоманата пое удара и Бог ме спаси. Монасите ме вдигнаха и ме завлякоха в една килия.

Старецът изведнъж се напрегна и пребледня. Стисна беззъбите си венци, докато болката го отпусне, а после занарежда на латински „Отче наш“. След като довърши молитвата, продължи разказа си.

— В монашеска килия… не затворническа… грижеха се за мен… двама-трима коптски монаси знаеха италиански… затова им казах… казах им: „Дошъл съм да видя светинята“… и един от тях отговори: „Щом си дошъл за това, ще я видиш“. Но ме предупреди: „Онези, които я видят, не бива никога да говорят за нея“. Съгласих се, макар да не разбирах, че с това подпечатвам собствената си съдба…

— Струва ми се, че го е разбирал — отбеляза Пърсел, след като Вивиан преведе.

И отец Армано наистина прибави:

— А може и да съм го разбирал… въпреки че когато видях светинята, всичко друго изгуби значение…

— Какво видяхте, отец Армано? — попита Меркадо. — Какво ви показаха?

Свещеникът помълча, после отвърна:

— Заведоха ме при нея и я видях… беше онова, за което се говореше в писмото… паднах на колене и започнах да се моля, и монасите се молеха с мен… и болката от удара в главата ми изчезна… и в душата ми се възцари покой.

Усмихна се и затвори очи, сякаш отново преживяваше обзелото го преди толкова години състояние. Тялото му потрепери и се отпусна неподвижно.

Меркадо постави длан върху сърцето му, Пърсел потърси пулс. Двамата се спогледаха.

— Мъртъв е — каза Меркадо.

Изчакаха да се съмне, за да го погребат.

Вивиан бе до свещеника. Държеше го за ръката, която още беше топла. Усети нещо — пръстите му стиснаха нейните.

— Хенри!

— Да?

— Той… ми стиска ръката!

— Вкочанява се. Пусни го, Вивиан.

Тя се опита да измъкне пръстите си от ръката на свещеника, но не успя. Притисна буза към челото му — то още пареше от треската.

— Хенри… той е жив!

— Не…

Изведнъж свещеникът отвори очи и ги впери в слънчевата светлина, нахлуваща през срутения таван.

Пърсел бързо му даде вода и тримата клекнаха около него.

— Можете ли да говорите, отче? — попита Меркадо.

Свещеникът кимна и произнесе с немощен глас:

— Видях… блестеше силно. Беше слънцето в Берини. Прибрах се у дома… беше невероятно красиво…

Никой не каза нищо.

— Сестра ми Ана… идете при нея и й разкажете. Тя иска да го чуе от вас.

— Ще отидем — обеща Меркадо.

Старецът кимна отново, после явно си спомни какво трябва да им каже и облиза напуканите си устни.

— И тогава… ме отведоха в джунглата и ме предадоха на войници от императорската войска. Помислих, че ме освобождават… че може би ме разменят за етиопски пленници, взети от нашата армия… обаче ме заведоха при един тамошен рас, етиопски княз, казваше се Теодрос, който командваше малък гарнизон в джунглата… — Отец Армано млъкна и се замисли, след това продължи: — Това се случи преди почти четирийсет години. И снощи излязох от тази крепост. — Погледна поред Меркадо, Пърсел и Вивиан. — Сега вече знаете и мога да почивам в мир. Трябва да идете в Берини и да им разкажете какво се е случило с Джузепе Армано. Отидете и във Ватикана. Кажете им, че съм открил черния манастир… и че съм видял светинята.

Пърсел реши, че май е пропуснал нещо от разказа или превода, и се обърна към Вивиан, но тя само сви рамене.

— Какво имаше в манастира, отче? — попита Меркадо.

Отец Армано го погледна.

— Няма да го намерите. И не бива да го търсите.

— Какво видяхте?

Свещеникът не му отговори директно.

— От удара с тоягата ми течеше кръв. Каската ме беше предпазила, но въпреки това някак си се бях наранил. Те го допряха до главата ми и болката изчезна, и раната веднага заздравя… и монасите казаха, че съм бил от блажените. От вярващите…

— Може да не е разбрал въпроса ти, Хенри — предположи Пърсел, след като изслуша превода.

Меркадо въздъхна ядосано.

— Франк… — Обърна се към стареца. — Моля ви, кажете ни какво видяхте, отче.

Свещеникът се усмихна.

— Естествено, че искате да знаете какво съм видял. Но то вече е донесло прекалено много страдания. Едновременно е благодатно и прокълнато. Не прокълнато само по себе си, а заради алчността и коварството човешки. Нека остане там, където си е. Предопределено е да е там, докато хората не станат по-добри… Така ми казаха монасите.

— Какво е то? — твърдо настоя Меркадо.

— Коремът ми пари. — Старецът пак помоли за вода. Вивиан му даде и той изпи повече, отколкото трябваше, но никой не го спря. Затвори очи и тихо произнесе: — Светият Граал… свещеният съсъд, който използвал на Тайната вечеря самият Христос… Пълен е с пресвята кръв. Лекува смъртоносни рани и успокоява измъчени души. Ако вярваш. И копието, което римският войник Лонгин забил в тялото на нашия Господ… виси над Граала и от него постоянно капе кръв в съсъда. Аз ги видях и преживях това чудо. — Той погледна Меркадо. — Вярвате ли, Хенри?

Възрастният кореспондент не отговори.

— Ако ги откриете, ще повярвате — с изненадващо ясен глас прибави отец Армано. — Идете в Рим, във Ватикана, и им съобщете какво съм открил, предайте им, че там са на сигурно място. И после забравете какво съм ви разказал. Ще го направите ли?

Тримата мълчаха.

— Идете и в Берини. — Свещеникът ги благослови, каза „Отче наш“ на латински и затвори клепачи.

Слънцето вече жълтееше и птичките, които гнездяха по тавана на просторното фоайе, летяха из разрушените сводове и приветстваха новия изгрев с утринни песни.

Коленичили около стария свещеник, те му говореха, ала той не отвръщаше и след петнайсетина минути спокойно издъхна.

Вивиан се наведе и целуна студеното му чело.

5.

Хенри Меркадо извади от джипа лопата и с Франк Пърсел изнесоха на двора увитото в одеяло тяло на мъртвия свещеник.

Вивиан избра място сред обраслата градина при пресъхналия фонтан и Пърсел изкопа достатъчно дълбок гроб, за да не го разровят чакалите.

Спуснаха тялото в ямата и като се редуваха, я засипаха с червена африканска пръст. Меркадо каза кратка молитва.

Вивиан избърса потното си лице, взе фотоапарата си и снима пресния гроб и развалините наоколо. Бяха се уговорили да не записват нищо за тази среща, в случай че самите те или бележниците им попаднат в лоши ръце, и Пърсел не беше сигурен, че Вивиан трябва да снима, но не я спря.

— Ще ги покажем на близките му — каза тя. — Може да решат да пренесат останките му в Италия.

Пърсел се съмняваше, че след четирийсет години някой от Берини ще прояви такова желание. Но разбира се, имаше такава възможност и беше много мило от страна на Вивиан, че се е сетила за нея.

Меркадо погледна гроба и каза:

— Все пак ми се струва, че го убихме с упоритото си подканяне… и с всичката тая вода…

— Той си беше смъртник още когато го открихме, Хенри — възрази Пърсел. — Ние направихме точно каквото искаше. Изслушахме го. Той искаше да разкажем на близките му какво се е случило с него. И желанието му ще бъде изпълнено.

Вивиан седна на една каменна пейка и се загледа в гроба.

— Той искаше да научим и за черния манастир… и Граала. Искаше да отидем в Рим… във Ватикана, и да съобщим, че отец Джузепе Армано е открил каквото са го пратили да търси.

Пърсел погледна Меркадо. Беше убеден, че и двамата си мислят едно и също: нямаше да предадат тази история на Ватикана. Поне засега. Всъщност самият отец Армано им беше казал, че Граалът е на сигурно място и трябва да остане там.

Възрастният кореспондент седна до Вивиан и заоглежда рушащата се псевдоримска баня.

— Това място е много подходящо за негов гроб — рече след малко. — Е, какво мислите за разказа му?

Никой не му отговори и Меркадо прибави:

— За черния манастир… и за Светия Граал?

Пърсел запали цигара.

— Ами… според мене разказът му по същество е верен… Искам да кажа, за кардинала, папата, военните му преживявания и манастира. Обаче не му повярвах за копието на Лонгин, от което капела кръв в Светия Граал.

Меркадо се замисли за момент, после кимна.

— Аз би трябвало да му повярвам, но… знаете ли, в лагера имаше един затворник, който твърдеше, че го пратили там, защото се опитал да убие Сталин. Всъщност го бяха осъдили на двайсет години за кражба на държавна собственост. Но разбирате ли, той си беше измислил достатъчно тежко престъпление, което да отговаря на присъдата, вместо да е обратното.

Другите двама мълчаха, затова Меркадо продължи:

— Не знаем какво е извършил отец Армано, за да го затворят за четирийсет години. Но според мен той сам се е убедил, че са го затворили, защото е видял нещо, което не е трябвало да вижда.

— Само че разказът му изобилстваше с подробности — отбеляза Вивиан.

— Ако разполагаш с четирийсет години, за да измислиш една история, ще изпипаш всички подробности идеално — отвърна Меркадо и прибави: — Той всъщност не ни лъжеше. Просто дотам се е самозаблуждавал, че в съзнанието му всичко е било истина.

Пърсел избърса лицето си с ръкав. Слънцето вече прежуряше безмилостно.

— От кое място смяташ, че разказът му не е верен?

Меркадо сви рамене.

— Може би от езерото Тана нататък. Може да е попаднал в ръцете на етиопската армия и да са го затворили като военнопленник.

— Но защо за четирийсет години? — Пърсел повдигна вежди. — Войната с италианците е свършила за една година.

Меркадо отново сви рамене.

— Не знам… онзи рас… княз Теодрос, е заловил италианец… свещеник, когото не са искали да убият… затова са го хвърлили в затвора и са забравили за него.

— Но когато италианците са спечелили войната, князът сигурно е щял да им предаде отец Армано, за да спечели тяхното благоволение, или срещу откуп — отбеляза Пърсел. — А те четири десетилетия са го държали в единична килия. Защо?

— Предполагам, че е възможно отец Армано да е открил този черен манастир и да е влязъл вътре, и монасите може да са убили италианските войници, които са го придружавали, и затова са го предали на етиопския княз, и са го затворили завинаги — за да не разкрие какво са направили или да не издаде местонахождението на манастира. Запушили са устата на свидетел, без да го убият. Да, много е вероятно, ако свидетелят е бил свещеник.

— Значи е възможно да е верен целият разказ, освен онзи момент за Светия Граал и копието, от което капела кръв — предположи Пърсел.

— Напълно е възможно — съгласи се Меркадо.

— Тогава не трябва ли да потърсим този черен манастир? — попита по-младият мъж.

— Опасно начинание.

— Обаче си струва риска, ако наистина търсим Светия Граал — посочи Пърсел.

— Да, но Светият Граал не съществува, Франк. Той е легенда. Мит.

— Ти нали беше вярващ, Хенри?

— Така е, приятелю. Само че не вярвам в средновековни митове. Вярвам в Бог.

Вивиан замислено се взираше в Меркадо.

— Струва ми се, че ти сам не си убеден в това, което казваш, Хенри.

— Убеден съм.

— Може би искаш да ни изключиш от играта — подметна Пърсел. — Или по-скоро да изключиш мене и да отидете с твоята фотографка да търсите черния манастир.

Меркадо го погледна обидено.

— Май нещо си слънчасал.

— Виж, Хенри, и тримата вярваме във всяка дума от разказа на отец Армано, включително в това, че е открил Светия Граал в манастира. Проблемът обаче е в самия Граал. Свещеникът го е видял, но дали действително е бил Граалът? Чашата, използвана от Христос на Тайната вечеря? Или е нещо, което монасите смятат за Светия Граал?

Меркадо кимна.

— Това е най-логичното заключение. Колко фалшиви реликви пази Католическата църква? — реторично попита той и сам си отговори: — Сигурно стотици. Например парче от истинския кръст. Гвоздеите, с които са разпнали Христос. Къс от хитона му. Ето какво е видял свещеникът — фалшива реликва.

— Точно така — съгласи се Пърсел. — Трябва обаче да решим дали да търсим този черен манастир и така наречения Граал. Материалът струва ли си да рискуваме живота си? Не забравяйте какво се е случило с… — Той кимна към гроба.

Меркадо също погледна прясно натрупаната пръст, но не отговори.

— Отец Армано каза, че пресветата кръв изцелила раната му — напомни им Вивиан.

— Ако вярваш достатъчно силно, може да преживееш психосоматично изцеление на тялото и определено на ума — обясни Пърсел. — Всички го знаят.

— Е… да… — провлече тя. — Но той описа и копието на Лонгин, от което постоянно капела кръв в Граала.

— Виж, тук вече ме хвана, Вивиан.

— И във Ватикана явно вярват в това, ако приемем тази част от разказа на отец Армано за истина — продължи тя. — Аз я приемам.

— Във Ватикана не вярват непременно, че Светият Граал съществува или че кой знае как се е озовал в Етиопия — отбеляза Пърсел. — Обаче са решили да се възползват от италианската окупация и да пратят група свещеници с армията, за да проверят нещо, което са чули или чели — и междувременно да отмъкнат всичко, каквото намерят.

Меркадо се съгласи с него.

— Италианската армия е ограбила огромно количество религиозни предмети от Етиопия. Стелите пред италианското външно министерство в Рим са докарани от древната етиопска столица Аксум. Етиопците си ги искат.

— Военната плячка отива при победителите — посочи Пърсел.

— Европа, Ватиканът, Британският музей са пълни с неща, ограбени от целия свят — потвърди по-възрастният му колега. — Но с тези времена е свършено, тъй че даже да решим да потърсим тези реликви и да ги открием, нямаме право да се опитваме да ги… вземем.

— Избързваш, Хенри — каза Пърсел. — Още не сме сигурни, че изобщо ще тръгнем да ги търсим. И дори да ги намерим, просто ще направим някоя и друга снимка и ще пуснем репортаж за тях — няма да ги крадем.

— Ние не вярваме, че това е истинската чаша, използвана от Христос на Тайната вечеря, пък и във всеки случай не можем да го докажем — уточни Меркадо. — И категорично не вярваме, че тя притежава каквито и да е мистични способности, противно на легендата. Обаче от разказа на свещеника за Ватикана, кардинала, папата, манастира, монасите, Граала и копието ще се получи страхотен материал. Човешка драма. Умиращият свещеник, който е лежал в затвора от времето на италианската окупация…

— Така е, но не можем само да предадем думите на умиращия свещеник и след това да не кажем, че сме ги проверили и сме потърсили черния манастир — прекъсна го по-младият мъж. — Ще излезе, че сме като всички ония журналисти, дето киснат в бара на „Хилтън“ в Адис Абеба и преписват правителствените комюникета.

— Определено не сме като тях — отвърна Меркадо. — Нали сме тук?

— Значи решаваме да го направим, така ли? — обобщи Пърсел. — Готови ли сме да рискуваме живота си, за да търсим Светия Граал, на дъното на който сигурно пише „Произведено в Япония“?

Меркадо се усмихна принудено.

— Мисля, че си струва да проучим този материал докрай.

— Така е постъпил и отец Армано — напомни му Пърсел.

Тримата потънаха в размисъл и се умълчаха.

— Ако не го направим, ще съжаляваме цял живот — накрая наруши тишината Вивиан.

— Който може да се окаже съвсем кратък, ако го направим — отбеляза Пърсел.

— И още по-кратък, ако не успеем да се измъкнем оттук — заяви Меркадо. — Най-неотложният ни проблем е, че се намираме в опасен район. Предлагам да не се опитваме да се върнем в Адис Абеба. Имам пропуск от временното правителство, така че трябва да настигнем етиопската армия, която е на по-малко от час оттук. Ако това не е възможно, да отидем при роялистките сили. Само не бива да се натъкваме на племето гала.

— Това никак няма да е добре — съгласи се Пърсел. — Ще останем няколко дни с армията, ще пишем за нейната победа, после ще им предложим нашия джип, ако ни осигурят хеликоптер до столицата. И там вече може да седнем на по чаша и да решим дали да се върнем тук и да потърсим черния манастир.

— Аз вече реших — каза Вивиан.

— Не бъди импулсивна — посъветва я Пърсел.

— Не можем да сме сигурни, че след четирийсет години този манастир още съществува, ако изобщо го е имало — рече Меркадо. — Ще се наложи да проучим нещата в Италианската библиотека в Адис Абеба, ще ни трябват топографски карти и така нататък, както и по-добра екипировка…

— Всичко това е хубаво, обаче дайте първо да се махнем от този курорт, преди гала да са дошли тук на баня — отново го прекъсна Пърсел.

Тримата тръгнаха към джипа.

— Как ще намерим щаба на армията? — попита Вивиан.

— Сигурно случайно — отвърна Меркадо. — Просто ще тръгнем към хълмовете и все ще стигнем до бойна част или аванпост. Поупражнявай се в размахване на журналистическата си карта.

Стигнаха до фоайето на хотела и се качиха в колата. Пърсел запали мотора и излезе през портика, после се спусна по стъпалата, по които се бяха качили предишната вечер, продължи през обраслото с треволяци пространство и зави по тесния път в джунглата.

И тримата отлично съзнаваха, че се намират в бойна зона, в която е възможно да се случи всичко, особено нещо лошо. Редовната армия най-вероятно щеше да уважи издадения от временното правителство пропуск. Предишната вечер роялистките сили сигурно бяха претърпели поражение и може и да не бяха в добро настроение. Арестуваният в момента император Хайле Селасие обаче си падаше по Запада и Пърсел смяташе, че роялистите, които бяха християни, ще се отнесат добре към тях, ако първо срещнат техни части. Но с армиите никога не се знаеше. Едно беше сигурно: воините гала щяха да ги убият, без да се замислят за статута им на акредитирани журналисти.

Той се опитваше да се съсредоточи върху лошия път и проблема с избягването на племето гала, но мислите му все се връщаха към свещеника и неговия разказ. Отец Армано беше открил черния манастир, за чието съществуване бяха знаели във Ватикана. Пърсел не се съмняваше в тази част от историята. По-нататък… е, както бе казал Хенри Меркадо, това бяха само средновековни легенди. Търсенето на Светия Граал продължаваше от хиляда години и имаше основателна причина да не го открият — той изобщо не съществуваше. А можеше и да е съществувал за час-два на Тайната вечеря — но го бяха вдигнали заедно с останалите съдове и завинаги го бяха изгубили. Нещо повече, той не притежаваше особени свойства. Този мит беше измислен от разказвачи на приказки, не от историци или теолози. Което не бе попречило да го търсят упорито.

Пърсел се зачуди колко души са прекарали или изгубили живота си в това търсене на нещо, което не съществува. Нямаше представа, но знаеше, че скоро към списъка може да се присъединят още трима идиоти.

6.

Тесният планински път не бе ремонтиран от края на дъждовния сезон. Колкото повече се изкачваха, толкова повече оредяваше джунглата и през праха, който вдигаха след себе си, различаваха развалините на белия балнеокурорт в долината. От червената почва пред тях се издигаха червеникави скални образувания. Нямаше следи от снощното сражение, забеляза Пърсел, но планинските ветрове носеха слаб мирис на барут и разлагаща се плът.

— Защо не се мярка никой? — попита Вивиан.

Пърсел я погледна в огледалото. Бяха свалили брезентовия покрив на джипа, за да ги разпознаят по-лесно като западняци. Фин червеникав прах покриваше черната й коса и високите й скули. Тя носеше широкопола шапка, за да предпази млечнобялата кожа на лицето си от слънцето.

— Те ще видят праха, който вдигаме, преди да ги видим ние — отвърна журналистът.

Меркадо разсеяно зяпаше лъкатушещия път. Мислите му витаеха другаде. След като го бяха освободили от руския лагер, бе насочил професионалните си интереси към издирване на религиозни преживявания. По време на служебните си пътувания се бе срещал с папа Йоан XXIII, Далай Лама, индуистки мистици, будистки монаси и хора, които се обявяваха за Бог или близки приятели с Него. Целият му живот и творчество до арестуването му бяха посветени на антифашизма и социализма, но с разпада на дотогавашната система и хвърлянето му в затвора от новия режим целият му живот и творчество също бяха съсипани, изчерпани, пусти.

Много хора го убеждаваха да пише за годините в съветския лагер, ала Хенри не можеше да разкаже преживяванията си с думи. Или по-точно, признаваше пред себе си той, не намираше смелост да потърси такива думи.

Спечели си нова слава като журналист с материал за бягството на Далай Лама от китайските комунисти и изгнанието му в Индия, който публикува в „Ню Йорк Таймс“. През 1962-ра смело се завърна в Съветския съюз и написа статии за религиозните гонения. За малко не го пратиха в затвора, но все пак го изгониха от страната. По-късно също имаше добри репортажи, ала напоследък отново започваше да се изчерпва.

Меркадо се опасяваше колкото за кариерата си, толкова и за затихващата си религиозна страст. Двете бяха тясно свързани. За да пише добре, се нуждаеше от парене под лъжичката, нещо като смъртоносната рана на свещеника. В момента имаше договор с Юнайтед Прес Интърнашънъл да публикува серия статии за състоянието на древната Коптска църква в условията на гражданската война. Освен това поддържаше връзки с ватиканския вестник „Л’Осерваторе Романо“, който купуваше голяма част от неговите материали. Ала в думите му вече нямаше плам и редакторите му го усещаха. Почти се беше предал. До този момент. Сега в съзнанието му пламтяха преживяванията от предишната нощ. Струваше му се, че Бог го е избрал да разкаже историята на свещеника. Нямаше друго обяснение за върволицата съвпадения, в резултат на които беше научил тази тайна. Външно запазваше спокойствие, но душата му гореше от нетърпение да се отправи в търсене на Граала. Само че тайната си беше негова.

Пърсел се обърна надясно и го погледна.

— Добре ли си?

Меркадо се откъсна от унеса си.

— Да, нищо ми няма.

Франк възприемаше Меркадо като ходещ барометър за опасност. Хенри отлично познаваше обстановката и когато го обземеше тревога, нещата не вървяха на добре.

Войната не беше нищо ново и за самия Пърсел — и двамата сигурно бяха виждали повече сражения и смърт от средния пехотинец. Меркадо обаче бе кален професионалист и по време на тридневното им пътуване сред хаоса и насилието в тази разкъсвана от гражданска война страна инстинктът за самосъхранение на по-възрастния мъж правеше изключително впечатление на Пърсел. Хенри Меркадо знаеше кога да блъфира и да вдига скандали, кога да дава подкупи или да се държи любезно и почтително и кога да си плюе на петите.

Пърсел си помисли, че въпреки излежаното от тях време двамата общо взето са имали късмет като военни кореспонденти или поне са били достатъчно умни, за да останат живи. Но Меркадо оцеляваше много по-отдавна от Франк Пърсел. Затова и когато Хенри и Вивиан бяха дошли при него в бара на „Хилтън“, въоръжени с пропуск от временното правителство, и го бяха попитали дали иска да ги придружи до горещата точка, в която се намираха в момента, той се съгласи, без много да се колебае.

Но сега… е, онова, което в Адис Абеба му звучеше добре, вече от три дни му се струваше кофти. Беше попадал и на по-лоши места и в много по-опасни ситуации, ала след като излежа една година в затвор на червените кхмери, през която ежедневно се сблъскваше със смърт от глад и болести и виждаше как безпричинно екзекутират мъже и жени, той смяташе, че е изчерпал полагащата му се квота късмет. За съжаление го осъзна цял ден след като напуснаха етиопската столица. А сега бяха стигнали до момент, от който нямаше връщане. Avanti.

Запали цигара, като държеше волана с една ръка, и каза:

— Надявам се да се натъкнем на редовната армия. Сигурен съм, че снощи са спукали от бой княз Иясу, и предпочитам да се движа с победителя. С победените пътуват воините от племето гала.

Меркадо оглеждаше хълмистия терен с военен бинокъл.

— Да, но според мене при княз Иясу за нас има повече хляб. От изгубените каузи и рухналите империи винаги излизат добри репортажи.

— Може ли повече да не споменаваме племето гала? — предложи Вивиан.

Хенри прибра бинокъла.

— По-добре да ги споменаваме ние, отколкото те — нас.

Отпусна се на седалката и добави:

— Най-голямата опасност в гражданските войни е това, че фронтовете се менят като спагети, подскачащи в цедка.

— Може ли да те цитирам? — попита го Пърсел.

— Отразявал съм Испанската гражданска война — без да му отговори, продължи по-възрастният кореспондент. — Стига да се движиш с едната или другата страна, ти си част от техния обоз. Но ако попаднеш между тях или изостанеш и се опиташ да се върнеш, вече подлежиш на арест. Знаеш ли, Франк, ако се беше движил с червените кхмери, сигурно нямаше да те затворят. Предполагам, че всичко това се дължи на шпионофобия. Не обичат хора, които търчат насам-натам между армиите. Номерът е да пресечеш фронта, без да те застрелят. Ако те спре часовой, трябва да се държиш дръзко и да размахваш журналистическия си пропуск и фотоапарата си, като че ли си получил специална покана за войната. Щом се озовеш там, големите началници обикновено са любезни. Но никога не бива да имаш вид на човек, който подлежи на арест. Освен с воюване армиите се занимават с арести и екзекуции. Няма как да се променят, така са програмирани. Не бива да имаш вид на човек, който подлежи на арест или екзекуция. Разбираш ли?

— Защо не вземеш да покараш ти, Хенри, пък аз ще държа проповедите?

Меркадо се засмя.

— Да не улучих болно място, а, Франк? Недей се ядосва, говоря от личен опит.

Пърсел обаче смяташе, че Меркадо всъщност иска да направи впечатление на Вивиан.

— В Източен Берлин имах възможност да вдигна гюрултия и да избегна ареста — отново поде Меркадо. — Само че се уплаших и те станаха по-самоуверени. Нататък всичко беше въпрос на техника. От един уличен ъгъл на няма и хиляда метра от Чекпойнт Чарли до уралския трудов лагер на хиляди ледени километри оттам. И все пак имаше момент, в който можех с дързост да се измъкна от тази ситуация. Така е, когато си имаш работа с общества, в които властват хора, а не законът. Франкистите в Испания застреляха един мой приятел, защото носеше червено-черната кърпа на анархистите. Той обаче нямаше представа, че кърпата е анархистка. Носеше я само заради потта. Кърпа, която всъщност си беше купил в Англия. Изправиха го до стената и го застреляха на светлината на фаровете на един камион. Нещастникът даже не знаеше испански. Така и не разбра защо го екзекутират. Ако беше направил съответните жестове, когато усети, че са се разгневили заради кърпата, ако я беше смъкнал и я беше заплюл или нещо от тоя род, сега щеше да е жив.

— Можело е да се издъни някъде другаде и пак да го застрелят.

— Възможно е. Но никога не бива да имаш вид на човек, който подлежи на арест, Франк.

Пърсел изсумтя. В Камбоджа имаше един момент… кхмерски офицер, който знаеше френски. Можеше да поговори с него. Американското гражданство не представляваше непременно основание за арест. Сред силите на комунистите в цял Индокитай имаше американци. При червените кхмери имаше американски журналисти. Само че той се издъни. Да, Меркадо наистина беше улучил болно място.

— Е, сега ще ти се удаде възможност да докажеш твърдението си, Хенри — каза Пърсел, когато излязоха от поредния завой. — Ей там стои човек, който е насочил автомата си към нас.

Вивиан светкавично се надигна.

— Къде?

— Спри! — извика Меркадо.

Пърсел продължи напред и посочи с ръка.

— Виждате ли го?

Преди Хенри или Вивиан да успеят да отговорят, мъжът натисна спусъка и високо над главите им изсвириха червени трасиращи куршуми.

Франк знаеше, че онзи не може да е чак толкова неточен и че изстрелите са предупредителни. Ала Меркадо скочи от джипа и се претърколи в крайпътната канавка.

Пърсел спря и му извика:

— Имаш вид на човек, който подлежи на арест, Хенри! — Изправи се и размаха ръце. — Хайле Селасие! Хайле Селасие! — После прибави: — Рас Иясу!

Войникът — носеше мръсна сива шама — отпусна автомата и им даде знак да се приближат.

Вивиан надникна измежду седалките.

— Откъде знаеш, че е роялист, Франк?

Пърсел отново седна зад волана и включи на скорост.

— Не знаех.

Меркадо се измъкна от канавката и се върна на мястото си.

— Пое адски глупав риск.

— А ти не поемаш никакви рискове, нали? — Франк бавно потегли напред.

По-възрастният кореспондент направи опит да обясни скока си в канавката.

— Помислих го за воин гала.

— Аз пък видях, че не е.

— Имаш ли изобщо представа как изглеждат те?

— Честно казано, не.

Приближиха се до мъжа, който носеше пояс с цветовете на Етиопия и императора: зелено, жълто и червено.

— Е, вече сме в императорската армия — обяви Пърсел.

— Чудесно — отвърна Меркадо. — Защото истинският репортаж е тук.

— Силите на временното правителство можеха да ни върнат в Адис Абеба — напомни му Франк. — Княз Иясу сигурно и себе си не може да измъкне оттук.

— Още не знаем какво е положението.

— Аз обаче знам, че твоят пропуск от временното правителство няма да ни е особено полезен пред княза.

Отговорът на Меркадо се позабави.

— Срещал съм се с Хайле Селасие, първо тук през трийсет и шеста и после, когато беше в изгнание в Лондон. Непременно ще го спомена пред княз Иясу.

— Наистина ли, Хенри? — попита Вивиан, която познаваше Хенри Меркадо по-добре.

— Не, но така ще си осигурим царско отношение.

— Точно затова те обичам, Хенри — възкликна тя.

— Гледай да нямаш вид на човек, който подлежи на арест — посъветва го Пърсел.

Бяха на двайсетина метра от войника и му махнаха. Той им посочи надясно, без да отговори на поздрава.

— Иска да отбием по оня път — каза Меркадо.

— Виждам го. — Франк зави надясно и махна за сбогом на дрипавия войник. Миризмата на смърт рязко се усили, въпреки че още не забелязваха трупове. Пътят, по който се движеха, приличаше по-скоро на козя пътека.

Меркадо посочи един равен участък пред тях. Десетина тела се разлагаха под слънцето. Към джипа се насочи войник със стара винтовка. Пърсел заобиколи телата и подкара джипа към мъжа, който ги наблюдаваше любопитно.

По-възрастният кореспондент се изправи и извика няколко приветствени думи на амхарски.

— Страхотен си, Хенри — похвали го Вивиан. — Питай го как се справят децата му в Йейл.

— Тъкмо това направих.

Войникът тръгна към тях и Пърсел спря. Меркадо размаха журналистическата си карта и каза: „Газетана“, а Франк му протегна пакет египетски цигари.

Мъжът носеше оръфана шама и части от военна екипировка. Усмихна се и взе цигарите. Пърсел му поднесе огънче и каза:

— Рас Иясу.

Онзи кимна и посочи.

Франк потегли нагоре по склона. Беше обрасъл с трева, която стигаше до предното стъкло. Почти не се забелязваха следи от бойни действия и признаци от среднощния артилерийски обстрел. Пърсел знаеше, че повечето армии в Третия свят използват модерните оръжия не толкова по предназначение, колкото за вдигане на шумотевица и разпалване на страстите. Пък и повечето снаряди не попадаха в целта. Истинските убийства се извършваха по начин, останал почти неизменен през последните две хилядолетия — с нож, копие, ятаган и понякога щик.

Скоро видя, че се намират в самия щаб на княза. От храсталаците се подаваха върховете на ниски палатки, прекалено пъстри за тактически цели. Малко по-нататък по пътя зърна зелено-жълто-червеното знаме на Етиопия, увенчано с юдейския лъв. Когато се приближиха, от храстите наизлязоха войници. Всички мълчаха.

— Махай им, Хенри — подкани Вивиан възрастния кореспондент. — Покани ги всичките на гости във вилата си в Съри. Дръж се приятелски.

— Млъкни и не си надигай главата, Вивиан.

Пърсел спря на прилично разстояние от шатрата с императорското знаме и тримата слязоха, като дружелюбно махаха с ръце и се усмихваха. Някои войници им отговаряха. Други обаче изглеждаха начумерени и зли, забеляза Франк, като всички пехотинци по света, които току-що са участвали в сражение. Те не си падаха по сравнително чисти и бодри непознати, които се мотаят наоколо. Особено ако армията е била разбита. Победената войска беше опасно нещо, разбираше той, много по-опасно от победителите. Бойният дух е нисък, уважението към командирите е подронено, настроението е отвратително. Беше го наблюдавал в южновиетнамската армия след загубата на войната. Меркадо го бе наблюдавал по целия свят. Срамът от поражението. Той води до изнасилвания, плячкосване и понякога до убийства. Това е своеобразен катарзис за войниците, които не могат да победят другите войници.

Тръгнаха бързо към шатрата на княза, сякаш закъсняваха за среща. Пърсел се безпокоеше за багажа им, ала всеки опит да го вземат със себе си или да направят съответните предупредителни жестове по посока на джипа щеше да им навлече неприятности. Знаеше, че най-добрата тактика е да оставиш скъпите си вещи като че ли очакваш да ги завариш непокътнати, когато се върнеш. Вивиан обаче взе един от фотоапаратите си.

Князът излезе да ги посрещне. Нямаше как да не го познаят. Беше още млад, четирийсетинагодишен, и много висок. Носеше златна корона със скъпоценни камъни в европейски стил, но и шама от лъвска кожа с леопардов пояс. И държеше копие. Зад него крачеха адютантите му, облечени в модерни бойни камуфлажи, само че с лъвска грива на шията. Явно се бяха издокарали така за пред европейците. Добър признак, помисли си Меркадо.

Князът и свитата му спряха. От двете страни на отъпканата във високата трева пътека се бяха струпали любопитни войници.

Меркадо ускори крачка, спря пред княза и се поклони.

— Рас Иясу — каза на амхарски. — Простете ни, че идваме без предизвестие. Изминахме дълъг път, за да дойдем при вашата армия…

— Знам английски — каза князът с британски акцент.

— Чудесно. Аз съм Хенри Меркадо. Това са Франк Пърсел, американски журналист, и нашата фотографка Вивиан Смит. — Отново се поклони и отстъпи настрани.

Вивиан се изправи до Меркадо и той й прошепна:

— Реверанс.

Тя се подчини и каза:

— Приятно ми е да се запознаем.

— Благодаря ви, че ни приемате — каза Пърсел.

— Елате — рече княз Иясу.

Последваха го към раираната червено-бяла шатра и влязоха.

Вътре цареше непоносима жега и миришеше на вкиснато. Князът им даде знак да седнат на възглавниците около ниска дървена маса с инкрустации, която приличаше на европейска антика с отрязани крака. Също толкова нелепо, каза си Пърсел, като всичко останало в тази страна.

Етиопия, беше установил той, представляваше смесица от великолепие, пищност и абсурдност. Антикварната маса с подкъсените крака обобщаваше всичко. Бойните камуфлажи с лъвски гриви може би го обобщаваха още по-точно. Тук я нямаше онази комбинация от каменната ера, бронзовата епоха и съвременността като в повечето африкански страни на юг от Сахара — тази древна изолирана цивилизация сама бе достигнала изключителни върхове много преди да се появят италианците. Но сега, както можеха да видят, уникалният аромат на някогашната култура умираше заедно със стария император.

— Искате ли да видите журналистическите ни акредитации? — попита Меркадо.

— Защо?

— За да се уверите…

— Какви други бихте могли да сте?

Възрастният кореспондент кимна.

— Как стигнахте дотук? — поинтересува се княз Иясу.

— С джип от Адис Абеба — отвърна Пърсел.

— Наистина ли? Изненадан съм, че сте стигнали толкова далече.

— Ние също — призна Франк.

Прислужниците на княза сложиха на масата бронзови бокали и ги напълниха от бутилка „Джони Уокър“ черен етикет. Меркадо и Пърсел се престориха, че не са учудени от подходящия избор на освежителна напитка, но Вивиан направи удивена физиономия, като че ли е очаквала да й поднесат ферментирало овче мляко.

— Я какво имало тук! — Тя се наведе над масата и вдигна фотоапарата си. — Нали не възразявате? — И снима шишето на фона на княз Иясу. — Страхотна снимка.

Меркадо потъна в земята от срам. Лошите обноски бяха едно от нещата, които не приемаше в младите хора. В Ню Йорк и Лондон това се смяташе за много яко, обаче в страни като тази можеше да е опасно. Князът изглеждаше приятен човек, ала никога не се знаеше какво може да разгневи тези хора. Така че той се усмихна на домакина и каза на амхарски:

— Младежи.

Иясу отговори на усмивката му и каза:

— Боя се, че нямаме сода. Нито лед за американеца. — Усмихна се на Пърсел, но Меркадо знаеше, че са нужни изключителни усилия да се държиш учтиво, когато една династия на три хиляди години пада позорно, императорът ти е арестуван и вече са екзекутирани стотина души от императорското семейство.

Княз Иясу ги огледа поред и попита:

— Е, защо сте дошли в „лъвовата яма“?

Хенри ясно съзнаваше, че се намира в старозаветна страна, в която важните неща винаги се изразяват с библейски алюзии.

— „И Господ беше с Иисуса, и славата му се разнасяше по цяла земя“6 — цитира той.

Князът пак се усмихна.

— „Може ли етиопец да промени кожата си, и леопард — петната си?“ — обади се Вивиан и също се усмихна.

Меркадо погледна Иясу, после фотографката.

— Вивиан!

— Това е от Книга на пророк Иеремия, Хенри. — Тя се заозърта. — Май не избрах подходящ цитат, а?

Князът впери очи в нея.

— „Не гледайте ме, че съм мургава… двете твои ненки са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове“. Песен на песните. — Продължи да се взира в лицето й.

Вивиан се усмихна.

— Харесва ми.

Иясу вдигна бокала си.

— Добре дошли.

Всички последваха примера му и Меркадо заяви:

— За императора!

Отпиха. Князът не каза нищо повече.

Меркадо пое инициативата.

— Бях тук през хиляда деветстотин трийсет и пета, когато италианците окупираха вашата страна. Тогава имах честта да се запозная с негово императорско величество. И после, когато императорът беше в изгнание в Англия, написах репортаж за него.

Княз Иясу се вгледа в Хенри с известен интерес.

— Не ми се струвате достатъчно възрастен за това, господин Меркадо.

— Ъъъ… благодаря. Но съм достатъчно възрастен, уверявам ви.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита Иясу.

— Ами, вижте, специално идваме от Адис Абеба при вас и вашата армия — отвърна кореспондентът. — По пътя преживяхме много злополуки. Воините гала опустошават района и навсякъде се водят сражения. Затова ви молим да ни дадете пропуск и ако е възможно, войници, които да ни осигурят безопасно връщане в столицата, за да отразим…

— Моля ви, господин Меркадо. Аз не съм глупак. Вие сте тук, защото не сте успели да откриете армията на временното правителство. Не съм в състояние да ви дам пропуск за никъде. В момента контролирам единствено този хълм. Моите части понесоха тежко поражение и армията всеки момент ще поиска да се предам, иначе пак ще ни атакува. Освен ако преди това не ни нападне племето гала, разбира се. Хората ми дезертират със стотици. Нашето време свърши.

Меркадо погледна спътниците си и отново се обърна към княза.

— Ясно… но… това ни поставя в доста неприятно положение…

— Е, много съжалявам, господин Меркадо.

— Напълно разбираме, че вие сте в много по-тежка ситуация от нас — включи се в разговора Пърсел. — Но бихме искали да отразим вашата история, да разкажем за храбростта на роялистките сили. Тъй че ако ни дадете няколко войници…

— Ще видя какво мога да направя, за да стигнете до армията на временното правителство — прекъсна го князът. — Оттам можете да вземете хеликоптер или да се присъедините към продоволствен конвой до столицата. Не искам да видя как загивате тук с мен. — Думите му прозвучаха малко принудено. — Нещо ново за императора? — попита той.

— Още е добре — отвърна Меркадо. — Военните го местят от един дворец в друг в столицата и покрайнините, но се твърди, че е жив и здрав. Един колега журналист го е видял миналата седмица.

— Добре. — Иясу отпи глътка скоч. — При мен има още един англичанин. Някой си полковник сър Едмънд Ган. Познавате ли го?

Хенри кимна.

— Чувал съм за него, да.

— Тук е като военен съветник. В момента инспектира позициите. Казах му, че не са останали позиции за инспектиране, обаче той настоя. — Князът поклати глава. — Англичаните понякога се държат странно.

Пърсел вдигна чашата си.

— Пия за това.

— Вече закъснява. Но когато се върне, ще се опитам да организирам безопасното ви прехвърляне, ако мога.

— Благодаря, княже. — Старата тъга отново обзе Меркадо. Пак преживя Испанската гражданска война, планината Арадам, попадналите в капан войници в Дюнкерк, бягството от Тибет с Далай Лама. На този хълм си даваха среща всички изгубени каузи. И той, Хенри Меркадо, винаги се измъкваше в последния момент, докато смелите обречени мъже му махаха за сбогом и му пожелаваха добър път. Но и той беше дал своето. В Берлин през 1946-а. С един скапан фотоапарат „Кодак“ от излишъците на американската армия. Вече не изпитваше угризения, че се измъква. Изпитваше облекчение. — Да, това напълно ни устройва.

— И ако успеете да стигнете до столицата, напишете хубав репортаж за императора и неговата армия — както по време на италианската окупация.

— Непременно.

— Добре. — Князът се изправи. — Трябва да се върна към задълженията си.

Пърсел, Меркадо и Вивиан също станаха и се поклониха. Князът понечи да излезе, но Вивиан го спря.

— Рас Иясу?

— Да?

— Сигурно знаете за княз Теодрос. Сражавал се е с италианците по време на окупацията и е имал крепост в джунглата на няколко дни път оттук.

Князът кимна.

— Теодрос ми е чичо. Загинал е в бой с италианците през трийсет и седма. Братовчед ми, който носи същото име, още държи гарнизона в джунглата. Яка крепост. От бетон и камък. Защо питате?

— Чух, че там се водели сражения и се чудех дали знаете за това.

— Не. Не съм чул нищо. Нямам представа коя страна е държала крепостта, нито кой я е нападнал. Защо?

— Просто си помислих, че ако боевете са свършили, може да намерим убежище там.

— Съмнявам се. Извинете ме.

— Рас Иясу?

Князът пак се обърна и въздъхна нетърпеливо.

— Да?

— В района има и един манастир. Надявахме се да го посетим. Манастир от черен камък, струва ми се.

— Няма такова нещо. Скоро ще дойде сър Едмънд и можете да зададете въпросите си на него. Извинете ме. — Той рязко се завъртя и излезе.

Пърсел избърса потта от тила си.

— Каква нахална кучка си, Вивиан! Ама въпросите си ги биваше.

Меркадо отново седна на възглавницата.

— Човека го заплашва клане от племето гала или наказателен взвод, а ти го дразниш! Наистина си безчувствена, Вивиан.

Тя също се настани на мястото си и си наля още скоч.

— Не се намираме в столичния „Хилтън“, нали знаеш, Хенри? Неговата съдба спокойно може да сполети и нас.

— Да, права си, разбира се. Само че ние имаме шанс.

Пърсел се опря на ниската маса и също си наля.

— Е, поне знаем, че гарнизонът в джунглата съществува.

Навън се чуваха възбудени гласове и типичната врява на разпадаща се войска. Избухваха кавги и най-малко един спор завърши с употреба на огнестрелно оръжие. Бягащи войници плячкосваха палатките наоколо, но знамето с юдейския лъв засега осигуряваше на тримата сигурност, макар да усещаха, че докато седят и пият скоч в горещата зловонна шатра, периметърът на безопасността им бързо се смалява.

Пърсел се обърна към Меркадо.

— Ти беше прав, Хенри. Тук е истинската история. И ние май ще участваме в нея.

По-възрастният му колега не отговори.

— Искам да поснимам — каза Вивиан.

Франк отиде до редицата церемониални щитове и копия, опрени на стената, и каза:

— Бива ги, Хенри, нали?

Меркадо отново не му обърна внимание. Погледна Вивиан и каза:

— Няма да мърдаш оттук.

Пърсел предложи да потърсят други оръжия в шатрата, освен копията.

— Не ни трябват оръжия — категорично възрази Меркадо. — Ние сме журналисти.

— Всички останали са въоръжени.

— Точно това е въпросът, Франк. Не можем да се измъкнем оттук със стрелба. Това не ти е американски филм за каубои и индианци.

Пърсел помълча, после рече:

— По-скоро си мислех как да избегнем участ, по-страшна от смъртта.

Никой не му отговори.

— Май си падаш фаталист, Франк — въздъхна Меркадо след малко. — Какво предлагаш?

Пърсел се замисли.

— Остава ни само една възможност.

— А именно?

— Да пием по още едно. — И изпразни бутилката в трите бронзови бокала. — Надявам се, че от върховете на тия копия в чашите ни ще потече още скоч.

— Не богохулствай.

Пърсел вдигна едно от копията и го заби в земята.

Франк нямаше представа кой ще влезе в шатрата — разбунтували се войници, полковник Ган, князът или воините гала. Ако извадеха късмет, щеше да пристигне кавалерията под формата на правителствени бойци и Хенри щеше да размаха журналистическата си акредитация и пропуска си и да си спомни как е на амхарски „Благодаря, че ни спасихте от княза“.

Междувременно глъчката на разпада и дезертирането навън стихна. Тишината започваше да става злокобна.

— Май останахме сами — отбеляза Вивиан.

Платнището се отметна.

— Вече не сме — отвърна Пърсел и посегна към копието.

7.

Висок слаб мъж с потна кафяво-зелена униформа се приведе и влезе в шатрата. Хвърли бегъл поглед на копието в ръцете на Пърсел и каза с британски акцент:

— Здравейте. Струва ми се, че изгубихме войната.

Полковник сър Едмънд Ган имаше възрижи мустаци и носеше камшик за езда. Беше гологлав, ала линията от загара на челото му показваше, че някъде е изгубил шапката си — но не и служебния си револвер, който висеше на кръста му. На шията му се поклащаше военен бинокъл.

Пърсел отново заби копието в земята.

Меркадо се представи и полковникът отвърна:

— Да, чел съм статиите ви.

— Благодаря. — По-възрастният кореспондент го запозна със спътниците си.

— Щом сте чели статиите на Хенри, вече ви харесвам — заяви Вивиан.

Полковник Ган се усмихна малко насила и каза:

— Трябва да побързаме. На по-малко от километър оттук има няколкостотин отвратително изглеждащи воини гала.

Никой не каза нищо, но Пърсел забеляза, че Меркадо пребледнява.

— Обаче са слезли от конете си и се придвижват бавно — добави полковникът и поясни: — Събличат труповете, довършват ранените и търсят плячка.

И кастрираха мъртвите и ранените, знаеше Пърсел, което щеше да им отнеме известно време.

Излезе от шатрата и се огледа. Лагерът пустееше, знамето на княза го нямаше. Нещо повече, нямаше го и техния джип.

Меркадо, Ган и Вивиан се присъединиха към него и Пърсел се обърна към полковника.

— Този камшик… случайно да имате и коне?

— За съжаление нямам.

— Къде е джипът ни? — попита Вивиан.

— Когато го видях за последен път, в него се бяха натоварили десетина роялистки войници и пътуваха на юг към долината в джунглата — отговори Ган.

— Целият ни багаж беше в джипа — каза тя.

— Както и шансът ни да се измъкнем оттук — прибави Меркадо и погледна полковника: — Къде е княз Иясу?

— Видях го да язди с шестима души от щаба си. Също на юг.

— Дано не си е забравил короната — подхвърли Пърсел.

— Положението изобщо не е смешно, Франк — скастри го фотографката.

— Погледни го от добрата страна, Вивиан.

— А именно?

— Воините гала не могат да ти отрежат топките.

— Армията на временното правителство е на север — прекъсна ги полковник Ган. — Бих ви посъветвал да се опитате да стигнете там и да им покажете журналистическата си акредитация. Преди да настъпят обаче те явно са оставили племето гала да се позабавлява. Което означава, че воините са точно на пътя към армията.

Никой не отговори и полковникът продължи:

— Но ако искате, може да опитате.

— А вие ще дойдете ли с нас? — попита Вивиан.

— Не. Правителствените сили знаят, че съм съветник в роялистката армия, и сигурно ще ме разстрелят, ако ме заловят.

— Тогава да тръгнем на юг и да настигнем отстъпващите роялисти — предложи Пърсел.

— Опасявам се, че и при тях не съм на голяма почит — каза британецът. — Опитвах се да налагам строга дисциплина, нали разбирате?

— Явно никой не ви харесва, полковник — отбеляза Франк.

— Не съм тук, за да ме харесват.

— Аз пък ви харесвам — увери го Вивиан. — Затова елате с нас.

— Къде? — поинтересува се Меркадо.

— Можем да тръгнем след ариергарда на роялистките сили и да ги следваме на разстояние, на няколко крачки пред настъпващите воини гала — каза Ган.

— Между чука и наковалнята — изсумтя Пърсел.

— Вие тримата навярно бихте могли да се присъедините към ариергарда на роялистите… макар да не съм сигурен, че ще се отнесат добре с вас — каза полковникът. — Князът избяга и дисциплината хич я няма.

— А вие вече не сте в положение да налагате ред и дисциплина — напомни му Франк.

— Именно.

— Ами…

От север долетя крясък.

— Воините гала са тук — каза полковник Ган.

Без да каже и дума, Меркадо бързо закрачи надолу по склона към козята пътека.

Вивиан направи няколко снимки на княжеската шатра и изоставения лагер и двамата с Ган понечиха да последват възрастния кореспондент.

— Аз ще потърся вода в шатрата и ще дойда — каза Пърсел.

— Вече търсихме — разочарова го полковникът. — Боя се, че го няма и уискито.

Настигнаха Меркадо и поеха на юг по същия път, по който бяха дошли от балнеокурорта до щаба на княз Иясу. Минаха през открития участък, където лежаха подуващите се под слънцето трупове, намериха изровената като малко дере козя пътека и се спуснаха към долината и джунглата. Пърсел забеляза, че следите от гумите на джипа са напълно изтрити от стъпките от сандали и боси крака на бягащите роялистки войници.

Слънцето прежуряше и скалите излъчваха непоносима топлина. Зад себе си чуха бойните викове на воините гала и Франк предположи, че са стигнали до опустелия лагер на княза.

Меркадо се задъхваше и се наложи да спрат, за да си починат. Полковник Ган извади от джоба си стара италианска топографска карта и се зае да разучи района. Пърсел запали цигара и впери очи в Хенри Меркадо. Въпреки добрата му физическа форма възрастта започваше да му проличава.

Вивиан избърса лицето на възрастния журналист с носната си кърпа и каза:

— Трябва ни вода.

Ган вдигна глава от картата.

— Наблизо има няколко планински потока, но сега сигурно са пресъхнали.

Вивиан бе оставила широкополата си шапка в джипа и сега бузите й бяха яркочервени.

Полковник Ган се изкатери от дерето и огледа района с бинокъла си.

— Неколцина воини гала на коне са ни изпреварили и са между нас и ариергарда на роялистката армия — каза на спътниците си. — Не, всъщност са навсякъде около нас.

Пърсел се качи при него и също погледна през бинокъла. От двете страни на пътеката под тях видя воини гала — конете им предпазливо, но ловко се спускаха по осеяните с камънаци склонове. Отгоре пък се приближаваха други конници с черни туники, главите и лицата им бяха увити с черни шалове. Носеха ятагани и му заприличаха на самата смърт.

На върха на хълма, откъдето бяха дошли, се вдигаха облаци прах. Още конници.

Той насочи бинокъла на запад. Към съседния връх минаваше висок, остър като бръснач скален хребет.

Франк свали бинокъла и посочи хребета.

Ган кимна.

— Да, почти е непроходим за коне… — Погледна картата. — Ако се доберем до хребета, той ще ни отведе до върха. — Показа му. — Оттам по ей това било — пак посочи картата — ще продължим до това плато под хълмовете, където са се окопали силите на временното правителство. Можете ли да четете топографски карти?

— Не. Но мога да се катеря по планини.

— Добре. Ако случайно се разделим, просто следвайте терена — на запад, после на север. Ще се ориентирате ли?

— Слънцето изгрява от изток.

Върнаха се в дерето.

— Изглежда, че има път, но е адски стръмен — каза Пърсел и погледна Меркадо. — Ще издържиш ли, Хенри?

По-възрастният кореспондент кимна. Франк му подаде ръка и му помогна да се изправи.

— Добре ли си? — попита Вивиан.

— Да — отвърна Меркадо. — И нямам намерение да остана тук и да чакам воините гала.

Ган взе бинокъла от Пърсел и се покатери от западната страна на пътеката. Огледа района и им махна да го последват.

Франк и Вивиан помогнаха на Меркадо да се изкатери от дерето и всички приклекнаха и се заоглеждаха за конници по осеяния с камънаци и обрасъл с високи до гърдите кафяви храсти склон.

И нагоре, и надолу по склона имаше облаци прах, но конници не се виждаха.

Ган тръгна пръв, следван от Вивиан и Меркадо. Пърсел вървеше последен. Притичваха приведени от скала до скала. От време на време Франк зърваше воините гала — някои се движеха пеш и водеха конете си, докато други продължаваха да яздят. Напредваха, без да бързат, като лешояди, каквито всъщност бяха, помисли си той. Повече ги интересуваха убитите и ранените, както и изоставената екипировка, и нямаха желание да влизат в бой с ариергарда на роялистката войска.

Полковникът обяви почивка сред група високи назъбени скали и каза:

— Щом прочистят района, гала ще се прегрупират и ще решат дали имат достатъчно сили да нападнат армията на княза. Със сигурност умират от желание да вземат короната на Иясу заедно с главата му.

— Да не споменаваме за най-голямата му скъпоценност — прибави Пърсел.

Като чу това, Меркадо като че ли се стресна и каза:

— Да тръгваме.

Скоро стигнаха в подножието на тесния хребет.

Франк вдигна глава и погледна нагоре. Стръмният склон беше осеян с назъбени канари и вездесъщите кафяви храсталаци.

— Чудесно прикритие, непроходимо с кон — заяви Ган. — Готови ли сме?

Пърсел се обърна към Меркадо, който кимна вяло.

Започнаха да се катерят между високите скали. Пътеките бяха тесни и това им вдъхваше увереност, че конниците няма да могат да ги последват. Но пък това не се отнасяше за пешаците.

По средата на пътя спряха да си починат в сянката на някакви скали.

Пърсел погледна Ган. Изглеждаше добре, въпреки че не беше млад. От друга страна, явно бе кален в не една война.

Погледна Меркадо. И кореспондентът беше преживял трудности, ала те бяха взели своето.

Вивиан пак бършеше лицето му, но Франк видя, че Меркадо почти не се поти, което не вещаеше нищо добро.

Самата фотографка изглеждаше в прилична форма, макар че ръцете и лицето й бяха изгорели от слънцето. Пърсел си свали сафарито — остана по подгизнала от пот тениска — и й го подхвърли.

— Покрий си главата.

Тя се поколеба, после вдигна зелено-кафявата дреха и му я метна обратно.

Полковник Ган се покатери върху една висока канара и заоглежда района през бинокъла си.

— Гала се събират… поне двеста-триста са… тръгват надолу към долината. Ще измъчват с набези останките от роялистката армия… и ако решат, че е съвсем отслабена, ще я атакуват.

Никой нямаше какво да каже по въпроса, но всички изпитваха облекчение, че конниците са отклонили вниманието си към отстъпващата войска.

Пърсел се надяваше, че революционните сили на временното правителство ще се впуснат в преследване на роялистите. Това щеше да им спести дългия преход.

— Някакви следи от армията? — попита той.

Ган продължаваше да гледа през бинокъла.

— Не. Явно ще оставят гала да им свършат работата. Мързеливци. Шайка гадни марксисти — прибави британецът.

— Ако се доберем до армията на временното правителство, можем да ви представим за журналист — предложи Вивиан.

— Само че ще трябва да си свалите роялистките отличителни знаци, да се отървете от тоя револвер и да се откажете от камшика — посъветва го Пърсел.

— Благодаря за предложението — отвърна Ган. — Но моето присъствие ще ви изложи на опасност. Ще ме разпознаят и без отличителни знаци на униформата и ще ме разстрелят като шпионин, вместо като роялист. Предпочитам да умра като войник.

Франк не виждаше разликата, но полковникът явно намираше такава, пък и изтъкваше основателен аргумент — щеше да изложи всички на опасност. Освен това в техния пропуск от временното правителство в Адис Абеба бяха вписани само три имена, нито едно от които не бе „полковник сър Едмънд Ган“.

Пърсел погледна Меркадо, който не се беше изказал по темата.

— Ти как смяташ, Хенри?

— Трябва да се прехвърлим оттатък този хребет — отвърна възрастният кореспондент. — Положението продължава да не е розово.

Ган се съгласи с него.

— Ще опитам да ви отведа колкото може по-близо до армията, после ще се махна.

— Къде? — поинтересува се Вивиан.

— Повечето амхарски селяни в тези краища са верни на императора. Ще потърся някое приятелски настроено село.

Никой не коментира, но планът на полковник Ган не направи особено впечатление на Пърсел. Всъщност и самият британец навярно нямаше високо мнение за него. Най-вероятно щеше да умре от жажда, глад или болест сред хълмовете или в джунглата. Но воините гала нямаше да се доберат до него. Стига в офицерския му револвер да останеше и един патрон.

— Според мен не бива да се разделяме — каза Франк на Ган и Меркадо. — Може да открием тоя рас Теодрос или някой друг княз.

— Глупости — тросна се полковникът. — Вие имате журналистическа акредитация и пропуск. Най-големият ви шанс е армията на временното правителство, която освен всичко е и наблизо.

— Ще решим на място — отвърна Пърсел. — Готови ли сме?

Продължиха изкачването. След половин час стигнаха билото, от което се разкриваше отличен изглед към околността.

Слънцето скоро щеше да достигне зенита си и почти нямаше сянка. Меркадо легна до една висока скала. Вивиан приклекна до него и покри лицето му с мократа си от пот носна кърпа.

Ган оглеждаше района с бинокъла.

— Виждам войници, окопали са се на съседните била.

И подаде бинокъла на Пърсел.

Под тях имаше тревисто плато. На север се издигаха хълмове, към които водеха скалисти хребети.

Франк насочи бинокъла към най-близкия, на по-малко от километър от тях, и забеляза група униформени мъже. Бяха построили защитена огнева позиция от купчини камъни и му се стори, че над тях стърчи дълга цев на минохвъргачка. Проследи билото до следващия връх и забеляза още огневи позиции.

— Основната част от армията на временното правителство е на онези хълмове — каза Ган. — Снощи ни атакуваха масирано на платото и дадоха доста жертви. За нещастие имат тежки минохвъргачки и ни обстрелваха цяла нощ.

Пърсел кимна. Бяха видели бомбардировката от италианския балнеокурорт.

— Призори очаквахме ново нападение и се бях подготвил за него, но войниците изпаднаха в паника и започнаха да дезертират — продължи полковникът. — А щом се стигне дотам, няма спиране.

— Князът плащаше ли ви достатъчно? — попита Франк.

Ган се замисли, после каза:

— Войнишката заплата никога не е достатъчна. Трябва и да вярваш в каузата.

— Вие сте наемник — напомни му Пърсел. — Почтена професия, сигурен съм. Но наемниците не вярват в каузи.

— През хиляда деветстотин четирийсет и първа бях тук с Британския експедиционен корпус, който прогони италианците — каза полковникът. — И заобичах Етиопия и нейния народ. И монархията. Императорът. Забележителен човек… последният от династия на три хиляди години.

— Точно така — каза Франк. — Последният.

— А вие защо сте тук? — зададе му същия въпрос Ган.

— За да отразявам войната — отвърна Пърсел.

— Плащат ли ви достатъчно за това?

— Не. Хайде да тръгваме — предложи той и погледна Вивиан, която бе клекнала до Меркадо и му правеше сянка. — Как е Хенри?

— Зле.

— Опитай се да го събудиш, Вивиан.

— Не. Той трябва да поспи.

— Трябва само да се спуснем на онова плато.

— Вижте, аз няма да дойда с вас при армията на временното правителство, затова мога да остана при него — предложи полковникът. — Вие двамата установете контакт с тях и се върнете да го вземете с полеви медик и хора, които да го носят. Аз ще изчезна още преди да се върнете.

Тази идея допадна на Пърсел, ала Вивиан се възпротиви.

— Няма да го изоставя!

— Няма да го изоставите. Ще идете за помощ — опита се да я убеди Ган.

— Щом искаш, остани тук — каза й Франк. — Мога да отида и сам.

Меркадо се събуди, надигна се и се облегна на скалата. Беше чул последните реплики.

— Върви с Франк — немощно рече той.

— Не. Оставам с теб. — Фотографката постави длан върху челото му. — Гориш…

Пърсел погледна Ган. И двамата разбираха, че има опасност Меркадо да получи топлинен удар.

— Най-добре да тръгнете веднага — каза полковникът на Франк.

Хенри извади от джоба си увит в найлон документ и го подаде на Вивиан.

— Пропускът… Върви с Франк.

Тя го взе и го подаде на Пърсел. Явно нямаше да тръгне. Франк прибра пропуска в джоба си и се обърна към Ган.

— Повече няма да се видим. Благодаря ви за помощта.

Стиснаха си ръцете.

— Успех — пожела му британецът и го предупреди: — Командващият силите на временното правителство се казва Гетачу. Гаден тип. Червен до мозъка на костите. Обича да разстрелва роялисти. Няма високо мнение и за западняците. Пропускът от временното правителство би трябвало да ви свърши работа, но внимавайте.

— Чувал съм за него — отвърна Пърсел и се обърна към Вивиан и Меркадо. — До скоро.

А после се обърна към полковника и попита:

— А вие чували ли сте за някакъв черен манастир в този район?

Отговорът на Ган се позабави.

— Да. Обаче не си струва отклонението. Може би след края на войната.

Пърсел кимна и тръгна надолу.

8.

Тревистото плато изглеждаше примамливо. Франк предполагаше, че някъде долу има вода. Или воини гала.

Победоносната армия на временното правителство се намираше на скалистите хълмове отвъд платото. Ала дори да стигнеше до някой аванпост, нямаше представа как ще го посрещнат. На теория неговият американски паспорт, журналистическата му акредитация и пропускът от революционното временно правителство трябваше да му осигурят добро отношение — и тъкмо затова той и спътниците му се опитваха да се доберат до тях. Но когато се сблъска с действителността, теорията понякога дава неочаквани резултати. Особено ако човек си има работа с генерал Гетачу, прочут с жестокостта си и навярно побъркан, идеален обект за интервю — стига да не убиеше репортера.

Чу зад себе си шум и се вцепени, после бързо се вмъкна в някаква цепнатина между скалите. Заслуша се и пак чу шума. Някой се спускаше надолу.

И тогава я видя да се пързаля по задник по дълга плоска скала: държеше провесения на шията й фотоапарат. Изхлузи се от скалата и Пърсел я остави да направи няколко крачки, след това излезе зад нея.

— Май си променила решението си.

Тя се сепна и се обърна към него.

— Господи… Франк… изкара ми акъла…

— И ти на мене. Накъде си тръгнала?

— Теб търся… — Вивиан си пое дъх. — Хенри ти е дал… не ти е дал пропуска.

— Така ли? — Пърсел извади увития в найлон документ от джоба си, погледна го, после се усмихна. — Да, това май е сметката му от бара в „Хилтън“.

— Та ти нося пропуска — каза фотографката.

— Добре, дай го.

Тя му го подаде.

Пърсел го погледна и го прибра.

— Благодаря. Е, до скоро.

Вивиан погледна нагоре към склона.

— Да, катеренето е мъчително — рече той. — Остани тук, ако искаш.

— Ще дойда с теб.

— Как е Хенри? — попита Пърсел, без да й отговори.

— Малко по-добре.

— Хубаво. А ти как си?

— Вие ми се свят.

Той постави длан върху изгорялото й чело.

— Подут ли ти е езикът?

— Малко…

Той си съблече сафарито и го наметна върху главата й.

— Добре. Да вървим.

Тя го последва надолу. След малко каза:

— Полковник Ган видя трима конници гала във високата трева отсреща.

— Виж, тази информация ще ми е от полза.

— Нямаше да го оставя сам… но той ме измами — каза Вивиан след малко. — Измами и теб.

Пърсел не реагира.

— С полковник Ган решиха, че ако дойда с теб, ще имаш по-голям шанс.

— Не виждам с какво можеш да увеличиш шанса ми.

— В случай че те ранят. Или… нещо друго. На спасителна мисия било най-добре да се пращат двама души.

— Така е. — Освен ако единият от тях не беше красива жена.

Склонът стана по-полегат и след малко спряха на трийсетина метра от високата трева, която покриваше платото.

— Остани тук — каза Пърсел. — Ако всичко е наред, ще се върна с медик и няколко войници и ще идем да пренесем Хенри. Ако ме няма до… да речем, два часа…

— Няма да остана тук.

— Ще правиш каквото ти кажа…

— Ако с теб се случи нещо, Франк, можеш да отпишеш и мен. Хенри също.

— Вивиан…

— Не мога да се изкатеря горе и нямам намерение да чакам тук племето гала — ако преди това не умра от жажда. — Тя се приближи до него и го сръга в ребрата. — Да вървим.

Продължиха напред и навлязоха във високата трева.

— Стой на пет-шест метра зад мен и ако чуеш тропот на копита, залегни и не мърдай — нареди Пърсел.

Тръгнаха през слонската трева, която надхвърляше човешки ръст. Навсякъде имаше следи от воденото предишната нощ сражение — голи подути трупове, покрити с едри зелени мухи. Не бяха кастрирани и Пърсел предположи, че този път не гала, а правителствените сили са събрали жалката военна плячка от убитите войници на княз Иясу. Имаше и пресни гробове, в които победителите бяха погребали своите хора.

Ужасната воня на смърт се усилваше. В небето кръжаха лешояди. Един се спусна и кацна върху недалечен труп, наведе дългата си шия и изкълва окото на мъртвеца. Вивиан, която вървеше отзад, не успя да сподави отвратения си възглас.

Пърсел размаха ръце и прогони птицата.

Тук-там сред високата трева имаше просеки от коне, отъпкани участъци с човешки тела, кратери от снаряди и изпепелени кръгове, сред които лъщяха шрапнели и изгорели човешки части. Месингови гилзи осейваха земята.

Пърсел се опита да си представи случилото се тук през нощта, но въпреки дългогодишния си опит на военен кореспондент не успя да възпроизведе мислено сцените на ръкопашни схватки. Все пак разбираше как се е чувствал полковник Ган, когато е осъзнал, че битката е загубена.

Платото започна да се издига към отсрещните хълмове, теренът стана скалист и тревата оредя.

Някъде от запад се разнесе тропот на копита. Франк се надяваше, че и Вивиан го е чула. Пренебрегна собствения си съвет да залегне и да не мърда, върна се и я видя да върви към него. Тропотът се усили и фотографката го чу в същия момент, в който зърна и него. Двамата се хвърлиха на земята сред рядката трева от двете страни на един гол участък и останаха неподвижни, вперили очи един в друг.

Конниците се приближаваха. Бяха трима-четирима, предположи Пърсел, на двайсет-трийсет метра от тях. Тропотът утихна и се смени с шумолене на трева. Онези се движеха бавно — търсеха нещо ценно или някой, който е имал нещастието още да е жив.

Франк виждаше, че Вивиан е ужасена. Но фотографката все пак не помръдваше, овладяла инстинктивното си желание да побегне.

Воините гала бяха толкова близо, че Пърсел чуваше гласовете им. Един от тях се засмя. Изцвили кон.

Сякаш мина цяла вечност, докато се отдалечиха.

Той даде знак на Вивиан да остане на мястото си, посочи си часовника и два пъти й показа пет пръста. Тя кимна.

След като изчакаха десет минути, Пърсел се изправи и Вивиан бързо се приближи до него. Той кимна към склона — беше на триста метра от тях — и каза:

— Ще се наложи да тичаме дотам. Готова ли си?

— Да.

Франк виждаше, че тя едва се държи на крака. Хвана я за ръка и се втурнаха към непроходимите за коне стръмни червени скали.

Вода. Трябваше им вода. В един момент на Пърсел му хрумна, че всички онези подути трупове съдържат деветдесет и осем процента вода… но не, още не бяха толкова отчаяни.

Стигнаха до подножието на скалите и се заизкачваха. Изведнъж Вивиан запълзя наляво и той я хвана за глезена, но тя се отскубна. Франк я последва и разбра какво е видяла: напомнящо на кактус растение между две плоски канари.

Тя започна да къса листата и да ги тъпче в устата си. Пърсел последва примера й. Ако се съдеше по меката им лепкава вътрешност, това беше някакъв вид алое. Той изцеди малко сок върху дланта си и разтърка пламналото си лице, после намаза и нейното, докато тя продължаваше да дъвче.

Бързо изядоха листата на алоето, а после и корените му, които Пърсел изрови с джобното си ножче.

— Слава богу… — въздъхна Вивиан.

Пърсел вдигна сафарито си, което беше паднало от косата й, и покри главите и на двамата. Загледаха платото долу. След малко Пърсел запали цигара.

На няколкостотин метра от скалите четирима конници гала бавно яздеха в слонската трева — явно още търсеха живи и мъртви войници.

— Вампири — каза Вивиан.

Франк се вторачи в отсрещния склон, от който бяха дошли. Надяваше се, че Хенри и Ган са живи. Полковникът сигурно ги виждаше с бинокъла си и Пърсел му помаха с ръка.

Вивиан също помаха и каза тихо:

— Дръж се, Хенри.

Пърсел пак погледна конниците. Едва ли щяха да ги видят от толкова далеко.

Погледна фотографката. Устните й бяха напукани и лицето й бе мръсно, но очите й изглеждаха будни. По окъсаното й сафари имаше засъхнала сол, но не и мокри петна от избила в момента пот. Имаше опасност да получи топлинен удар, обаче трябваше да е в състояние да продължи. Самият той се чувстваше относително добре. В лагера на червените кхмери беше преживявал и по-лоши дни. Дизентерия… треска… Тогава го спаси друг журналист, французин, който умря след няколко седмици.

— Как си? — попита Пърсел.

Тя се надигна и тръгна нагоре. Франк я последва.

Катереха се бавно, скала по скала. Щеше да им е по-лесно, ако в стомасите им имаше и нещо друго, освен алоето. А и тяхната цел, силите на временното правителство, можеше и да не се окаже краят на мъките им, ако Гетачу играеше по собствените си правила.

Излязоха на една плоска скала и Пърсел заслони очи с длан и огледа склона. На около двеста метра нагоре имаше стена от струпани камъни… и някакъв човек.

— Там май има огнева точка — каза Пърсел и посочи.

Продължиха нагоре. Когато се приближиха до купчината камъни, Франк преброи най-малко петима души в камуфлажни униформи, насядали под зелено платнище, опънато на рейки за палатка.

Това беше критичният момент, знаеше Пърсел, онези две-три секунди, през които хората с пушките трябваше да решат дали си приятел, враг или нещо друго.

Даде знак на Вивиан да залегне, извади бялата си носна кърпа и извика един от малкото известни му изрази на амхарски:

— Тена ясталан! — „Здравейте!“

Отекна изстрел и Франк се хвърли на земята. Стрелбата продължи и той разбра, че идва откъм воините гала под тях, а войниците отгоре им отговарят. Пърсел сложи ръка върху гърба на Вивиан и я натисна надолу.

Престрелката продължи няколко минути, после изведнъж престана.

— Не мърдай — прошепна Франк на фотографката.

Вивиан кимна.

Той се понадигна и надзърна иззад скалата, за да провери дали воините гала са зад тях. Не забеляза движение и насочи вниманието си към огневата точка. На една ръка разстояние пред лицето си видя два тъмни крака в кожени сандали. Вдигна глава и погледът му попадна върху дулото на АК-47.

Облеченият в камуфлажна униформа войник му даде знак с автомата да се изправи.

Франк бавно стана и се усмихна.

— Америкауи. Газетана.

Вивиан също се изправи.

— Capisce italiano? — попита тя боеца. „Знаете ли италиански?“

Етиопецът разбра въпроса, но поклати глава. Без да ги изпуска от прицел, погледна надолу, за да види дали не се приближават гала.

Пърсел посочи нагоре и каза:

— Искаме да се срещнем с генерал Гетачу.

— Газетана — включи се и Вивиан. — Генерал Гетачу.

Войникът я зяпна.

От огневата точка се спуснаха още двама войници със съветски автомати и заговориха с първия на амхарски, като поглеждаха Вивиан. Според Пърсел тя изглеждаше ужасно, но навярно не и за бойците.

Вивиан се потупа по джоба, за да покаже, че носи нещо за тях, и извади паспорта и журналистическата си акредитация.

Един от войниците ги грабна от ръката й и впери очи в акредитацията, която беше написана на няколко езика, включително на амхарски. След това разтвори паспорта й — швейцарски, както знаеше Франк, много полезно гражданство — и го прелисти.

Пърсел измъкна своя американски паспорт и акредитацията си, както и увития в найлон пропуск. Друг войник взе неговите документи и всички ги огледаха, макар че явно нито един от тях не може да чете, дори на амхарски.

— Подписан е от генерал Андом — каза Пърсел, посочи пропуска и импровизира: — Брежнев е супер! Цялата власт на народа! Avanti!

Първият войник го погледна и им даде знак да тръгнат нагоре. Тримата етиопци ги последваха.

— Няма ли да ни застрелят в гръб? — попита Вивиан.

Франк си спомни екзекуциите, на които беше станал свидетел в Камбоджа. Събличаха жертвите почти съвсем голи, за да не повредят дрехите им. Освен това първо изнасилваха жените. Предполагаше, че и в Етиопия е така.

— Не — отвърна той. — Само генералът може да разстрелва журналисти.

Стигнаха укритието и Пърсел видя 81-милиметрова минохвъргачка, подпряна с камъни. В една яма имаше овъглени останки от сандъци от боеприпаси и кости от дребни животни.

Всички спряха.

— Веха — каза той на амхарски. „Вода“.

Единият войник посочи двайсетлитрова туба от гориво. Пърсел я вдигна и поля Вивиан. Тя взе тубата от ръцете му и му върна жеста.

— Минерална баня по етиопски — рече фотографката.

Друг войник им даде манерка и те пиха жадно.

Вивиан се усмихна на войниците и им благодари на амхарски:

— Агзер ясталан.

Пърсел даде на войниците последния си пакет египетски цигари и всички запалиха. Засега добре, помисли си той, въпреки че полът на Вивиан усложняваше нещата.

Един от войниците се обади по радиостанцията си, после каза нещо на другарите си. Друг боец, който, изглежда, беше старши на групата, върна документите на Пърсел и Вивиан и посочи нагоре по склона.

Преди етиопците да са решили нещо друго, Франк хвана Вивиан за ръка и двамата се заизкачваха нагоре.

— Като че ли ни се размина — отбеляза тя.

— Щеше да е по-добре, ако бях сам.

— И аз смятам така.

Той не отговори и продължиха нагоре в мълчание.

— Да се продъниш в ада дано — измърмори фотографката по някое време, явно по отношение на нещо, което си мислеше.

— Вече съм там.

— Женен ли си? — попита тя. — Гадже?

— Не.

— Защо?

— Може ли да оставим тази тема за бара в „Хилтън“?

— Нямам никакво желание да те виждам, след като се измъкнем оттук.

— Жалко, че имаш такова отношение към мене.

— И не ни трябваш, когато тръгнем да търсим черния манастир.

Пърсел не отговори.

Замисли се за отец Армано, за черния манастир и за така наречения Граал. Никакъв Граал не съществуваше, разбира се, но неговите редактори и други военни кореспонденти понякога наричаха даден материал „Светия Граал на репортажите“ — публикация, която можеше да спечели „Пулицър“, Националната награда за журналистика или поне възхищението на колегията и няколко чаши в приличен бар.

Погледна Вивиан и си помисли за Хенри Меркадо. Можеше ли да ги пусне сами? Ами ако загинеха? Ами ако не загинеха и откриеха нещо? Искаше му се да има по-добра алтернатива за живота си.

9.

Седяха един до друг на походно легло в медицинската палатка. Лицето на фотографката беше намазано с бял крем. И двамата бяха облечени в сравнително чисти сиви шами.

Военният лекар д-р Мато седеше на сгъваем стол и пушеше цигара. Пърсел също пушеше от цигарите на доктора, а Вивиан довършваше паница просена каша.

— Много ви благодаря, докторе — каза тя на италиански. — Изключително сте любезен.

Едрият етиопец се усмихна.

— Няма за какво да ми благодарите. И не бършете крема.

Вивиан преведе на Пърсел и попита лекаря:

— Нещо ново за нашия колега?

— Както казах, пратихме десет войници с муле — отвърна д-р Мато. — Сигурен съм, че скоро ще доведат колегата ви.

Тя кимна и преведе отговора на Франк.

— Ще ме извините, но имаме много болни и ранени и се налага да се погрижа за тях. — Лекарят излезе и ги остави сами.

— Убеден съм, че разходката с мулето ще допадне на Хенри — рече Пърсел.

— Надявам се само да стигнат при него навреме — каза тя.

Франк премълча.

— И да не се натъкнат на воините гала — добави Вивиан.

— Гала нападат слабите и умиращите — каза Пърсел. — А не въоръжени войници.

Тя го погледна и се насили да се усмихне.

— Бива те да успокоиш една изтерзана дама.

Той отговори на усмивката й, макар че безпокойството й за Меркадо, колкото и да беше оправдано, кой знае защо, го дразнеше.

Стана и се огледа. Личните им вещи бяха подредени до походните им легла, но дрехите и обувките им ги нямаше.

— Ще хвърля едно око навън — рече Франк.

Тя също стана.

— Идвам с теб.

— Остани тук, в случай че доведат Хенри.

Вивиан се поколеба, после кимна и каза:

— Ако видиш някъде четки за зъби, купи ми.

Навън Пърсел видя бойците от армията на временното правителство да ядат, да разговарят и да пушат под импровизирани платнища — все неща, които правят войниците, когато не убиват други войници. Във всеки случай като че ли не се интересуваха особено от чужденеца, който се шляеше бос по сива шама — въпреки че някои го сочеха с пръст. Ако Вивиан беше с него, може би щяха да проявят по-задълбочен интерес.

Мина покрай отворена отстрани дълга палатка с бял медицински кръст. На пръстения под вътре лежаха един до друг войници, повечето голи и бинтовани. Оттам се разнасяше отвратителна смрад, чуваха се мъчителни стенания и викове. Човешки страдания. Войни, епидемии, глад, граждански безредици. В Етиопия имаше от всичко.

На близкия склон имаше голяма шатра, на която се вееше революционното знаме с червената звезда на нова Етиопия. Това трябваше да е щабът и когато — ако изобщо — пристигнеше Хенри, тримата заедно щяха да отидат там и да видят дали Гетачу е в достатъчно добро настроение, за да им предложи хеликоптер за Адис Абеба. След като направеха интервю с победоносния генерал, разбира се. По време на тази война нямаше много репортажи от предните линии и събитията от последните две денонощия нагледно обясняваха причината.

На склона над палатката имаше ветропоказател, който обозначаваше хеликоптерна площадка, въпреки че не се виждаше вертолет. Пърсел си представи как с Меркадо и Вивиан летят с машината на Гетачу високо над жегата и вонята. Хеликоптерът беше летящото килимче на модерната война и ако до утре по обед напуснеха това място, можеха да прекарат вечерта в бара на „Хилтън“ и да разказват на колегите си за пътешествието си във вътрешността на тази окаяна страна. Етикетът изискваше скромно да омаловажат опасната авантюра, като в същото време я представят достатъчно вълнуващо, за да задържат интереса на публиката и потока безплатни напитки. Замисли се как да вмъкне срещата с умиращия свещеник, без да разкрие цялата история.

Сети се и за полковник Ган. Този човек му харесваше. Беше започнал да го уважава, след като видя бойното поле. Надяваше се, че полковникът ще намери село с дружелюбни жители и ще успее да се измъкне от Етиопия, макар че нямаше особено голям шанс. Можеше да напише посмъртен материал за него — щеше да го озаглави „Странстващият рицар“. И щеше да отиде в командировка в Англия, за да потърси роднините на Едмънд Ган.

Слънцето залязваше, тъмнолилави сенки пълзяха из деретата и клисурите, които пресичаха лагера и в които воняха изпражненията на хиляди войници. Малкото военни коли бяха паркирани безредно. Главното транспортно средство тук, изглежда, бяха мулетата и конете, завързани за стълбовете на палатките.

През кариерата си Пърсел беше виждал стотици военни лагери и всеки от тях — бил той мръсен като този или безупречно чист и подреден като американските лагери — излъчваше усещане за живот, спрял за неопределено време, и за настъпваща смърт.

След като придоби достатъчно ясна представа за лагера на Гетачу, Франк реши да посети самия генерал, без да съобщи на фотографката, която щеше да настои да изчакат Меркадо. Във всеки случай смяташе, че поне трябва да оповести тяхното присъствие — изискваше го протоколът.

Докато вървеше към щабната шатра, си спомни прочетеното за Гетачу в излизащия на английски език вестник в Адис Абеба. Според този цензуриран от правителството и автоцензуриран хвалебствен материал генералът бил забележителен човек — верен на революцията, талантлив военачалник и човек от народа, роден в бедно селско семейство. Родителите му гладували, за да спестят пари и да пратят сина си в училището на британската мисия в Гондар. Естествено, Микаел Гетачу се оказал отличен ученик и научил английски, преди да навърши седем години. Освен това още съвсем млад отхвърлил голямата част от своето буржоазно образование и прегърнал марксизма. Не следвал в университет, а се върнал в селото си и организирал потиснатите селяни в борбата им срещу тамошните князе. Пърсел си помисли, че сред тях може да е бил и рас Иясу.

Ласкателната статия продължаваше с постъпването на Микаел в императорската армия. И когато военните взели властта и свалили императора, младият капитан Гетачу се оказал на точното място в точния момент и сега беше генерал, командващ армията в родната си провинция. Местно момче прави добрини и се завръща у дома, за да донесе мир и справедливост на своя народ.

Според слуховете в столичните барове и посолства Гетачу беше психопат, собственоръчно удушил десетина души от императорското семейство в техните дворци, включително жени и деца. Дори революционният съвет, така нареченият Дерг, се боял от него и за да го отдалечи от Адис Абеба, го назначил за командващ Северната армия.

Докато се изкачваше към голямата щабна шатра, Пърсел видя нещо, което не беше забелязал досега. Не го различаваше ясно на отслабващата светлина, но когато се приближи, разбра, че е хоризонтална греда, подпряна на два вертикални стълба — и на тази греда висяха няколко мъже, облечени в униформите на императорската армия.

Спря на три-четири метра от ешафода и установи, че войниците са обесени на телефонен кабел, което гарантираше бавна и мъчителна смърт. Ръцете им не бяха завързани, за да могат да се опитат да разхлабят кабела, ала накрая се бяха изтощили, изгубвайки борбата с гравитацията и смъртта.

Франк си пое дълбоко дъх и продължи да се взира в сгърчените лица, в окървавените пръсти и шии. Преброи тринайсет души и се зачуди още колко роялисти са разстреляни при залавянето им. Взимането на пленници не беше особено понятна концепция в тази страна и в тази война.

Неколцина от часовите около щабната шатра го наблюдаваха и Пърсел се отказа от посещението си при генерал Гетачу и се върна в медицинската палатка.

Вивиан я нямаше, а санитарят, когото завари там, не успя да отговори на зададените му с жестове въпроси.

Обичайната процедура в такива ситуации изискваше да остане на известно и за двамата място и да чака изчезналата си спътница. Ако тръгнеше да търси фотографката, сигурно щяха да се разминат и да продължават да се връщат в палатката, за да видят дали другият се е прибрал, като в скеч на братя Маркс. Провери дали не му е оставила бележка. Не намери нищо, но забеляза, че фотоапарата, паспорта и журналистическата й акредитация ги няма, което означаваше, че ги е взела. След това обаче установи, че липсва и неговият паспорт, както и портфейлът, акредитацията му и пропускът.

— Мамка му!

Излезе и се заоглежда в спускащия се здрач. Може да беше отишла да търси тоалетна, каквато тук нямаше, тъй че щеше да й отнеме доста време. Реши да изчака десетина минути и след това да отиде направо в щабната шатра и да поиска да се срещне с Гетачу. А можеше и Гетачу да прати да го отведат при него. Всъщност, помисли си, навярно тъкмо това се беше случило с Вивиан.

Само че не го свърташе на едно място и след пет минути тръгна към генералската шатра.

В мрака към него тичаше стройна фигура. Вивиан! Забеляза го и извика:

— Франк! Докараха Хенри!

— Добре.

Тя спря на няколко крачки от него.

— Заедно с полковник Ган.

Лошо.

— Полковник Ган бил изгубил съзнание — бързо обясни тя. — Хенри също. Войниците ги открили и…

— Чакай малко, откъде знаеш всичко това?

— От доктор Мато. В момента са в лазарета. Под арест. Доктор Мато казва, че щели да се оправят, обаче…

— Добре, да идем да ги видим.

— Не ме пуснаха вътре.

Така всъщност беше по-добре, помисли си той.

— Тогава ще отидем при генерала.

— Опитах, но…

— Да вървим.

Бързо се изкачиха по склона към щабната шатра. Няколко от страничните платнища бяха вдигнати и вътре се виждаше светлина.

Пърсел забеляза, че Вивиан не носи фотоапарата си, а в шамата й нямаше къде да е прибрала техните документи. Все пак можеше да ги е скрила някъде.

— Знаеш ли къде са паспортите и документите ни? — попита я той.

— Не. Доктор Мато дойде да ме вземе и аз просто се втурнах навън…

— Изчезнали са заедно с твоя фотоапарат.

— По дяволите!

— Точно така. Всичко е в Гетачу.

— Копелето му гадно! Фотоапаратът си е мой, вътре има трийсет снимки…

— Това е най-малкият ни проблем, Вивиан.

Франк разбираше, че е разстроена от арестуването на Меркадо, а сега негодуваше и срещу конфискуването на вещите й. Всичко това беше естествено и щеше да е уместно в Адис Абеба, но не и на фронта.

Преди да се срещнат с генерала, тя трябваше да осъзнае действителността, затова Пърсел я поведе встрани от щабната шатра и посочи.

— Ето какво прави генерал Гетачу с роялистите. Още не знаем как постъпва със западни журналисти, които го дразнят.

Вивиан се втренчи в обесените.

— Боже господи…

— Готова ли си вече?

Тя го погледна и кимна.

Приближиха се към охранявания вход на щабната шатра. Двамата войници, които стояха на пост с автомати АК-47, ги зяпаха любопитно. Вече бяха отпратили жената и сигурно се чудеха защо се връща. Единият направи заплашителен жест с оръжието си, а другият им даде знак да се махат.

Пърсел им каза амхарската дума, която знаеха всички журналисти в Етиопия.

— Газетана. — После прибави: — Генерал Гетачу. — Посочи лявата си китка, въпреки че нямаше часовник, с надеждата да си помислят, че има насрочена среща.

Войниците си казаха нещо и единият влезе в шатрата. Другият се вторачи в намазаното с крем лице на Вивиан и след това в стърчащите й под шамата крака.

— Страх ме е — прошепна тя. — А теб?

— Още не.

Часовият се върна и им даде знак да го последват.

Шатрата бе много по-просторна от тази на княз Иясу. Тук нямаше ритуални копия и щитове — само бойна екипировка, включително две радиостанции на сгъваема маса. Газени лампи едва осветяваха вътрешността.

Пространството беше разделено със завеса и войникът им махна да минат оттатък.

В другата половина цареше сумрак и им трябваха няколко секунди, докато различат мъжа, седящ зад походно бюро. Той не се изправи, само посочи двата брезентови стола пред бюрото и каза на английски:

— Седнете.

Те седнаха.

Генерал Гетачу запали цигара и се втренчи в тях през дима. Газената лампа, която висеше над бюрото, осветяваше дланите, но не и лицето му.

Очите на Пърсел постепенно се приспособиха към сумрака и той видя, че генералът има рошава брада и че главата му е плешива или бръсната. Линията на загара на челото му показваше, че носи шапка, а естествено мургавата му кожа беше почерняла още повече от слънцето.

Беше виждал негова снимка в един етиопски вестник и още тогава му направи впечатление, че Гетачу има по-широкото лице на хамитския народ, а не семитските черти на аристокрацията или арабското население. Всъщност тази война отчасти се водеше тъкмо затова — заради произход и расови белези, толкова незабележими, че обикновеният западняк не ги различаваше, но които етиопците отъждествяваха с управляващи и управлявани. Тези като Гетачу, помисли си Пърсел, си отмъщаваха след три хиляди години. Не можеше да ги обвинява, ала смяташе, че могат да минат и без такива жестокости.

Беше си имал работа с дошли на власт революционери в много страни и всички те се отличаваха с ксенофобска параноя, непредвидими изблици на гняв и опасно ирационално мислене. А сега му предстоеше да види дали този човек наистина е психопат.

Генералът явно нямаше нищо против журналистите да седят в кабинета му, докато той разучава документите на бюрото си. Там бяха и фотоапаратът на Вивиан, портфейлът и часовникът на Пърсел, паспортите и журналистическите им акредитации. Франк обаче не забеляза пропуска им, издаден от временното революционно правителство, и му хрумна, че Гетачу е решил просто да унищожи този неудобен за него документ.

Етиопецът запали нова цигара и отпи глътка вода. После ги погледна и попита със слаб британски акцент:

— Защо сте дошли?

— Да отразяваме войната — отвърна Пърсел.

— Да шпионирате за роялистите.

— Да отразяваме войната.

— Шпионите подлежат на разстрел. Ако извадят късмет.

— Ние сме журналисти, акредитирани от временното революционно правителство, и имаме пропуск, издаден от Дерга и подписан от генерал…

— Нямате такъв пропуск.

— Имаме — възрази Вивиан. — Защо арестувахте нашия колега?

Той я погледна.

— Млък!

Остави мълчанието да се проточи, после заяви:

— Вие двамата и вашият колега сте били в роялисткия лагер.

— Изгубихме се — поясни Пърсел. — На идване.

— Там сте се срещнали със своя колега полковник Ган.

— Той не ни е колега.

— Избягали сте с него, за да не попаднете на революционната армия, която твърдите, че сте търсили.

— Избягахме, за да не попаднем в ръцете на племето гала. И специално дойдохме на този хълм, за да ви открием.

Гетачу не отговори.

Франк реши, че няма смисъл да обяснява точно какво им се е случило. Генералът си беше направил заключенията и макар навярно да разбираше, че не са съвсем верни, те напълно устройваха параноята му.

— Ние сме тук, за да отразяваме войната — повтори Пърсел. — Не взимаме страна…

— Вие имате романтична представа за императора, неговото семейство, князете и управляващата класа.

Франк си помисли, че това може би е вярно за Меркадо, сигурно и за Вивиан, и определено за полковник Ган, но не и за него.

— Аз съм американец. Ние не си падаме по титулуваните особи.

— Значи си падате по марксистите, така ли?

— Не.

Гетачу го измери с поглед и кимна.

— Полковник Ган е виновен за гибелта на много мои хора. Осъдихме го на смърт.

Пърсел вече се досещаше за това, но отвърна:

— Ако го помилвате и го експулсирате, обещавам с колегите ми да напишем…

— Нищо няма да напишете. Всички вие сте съучастници. И сте роялистки шпиони. Утре сутрин ще бъдете изправени пред военен съд.

Кореспондентът го предвиждаше, както явно и Вивиан, защото фотографката решително заяви:

— Моят колега господин Меркадо е световноизвестен журналист. Често се е срещал с членове на Дерга и е интервюирал генерал Андом, който е ваш началник. Тъкмо той е подписал пропуска…

— Генерал Андом не е дал на Меркадо, нито на вас, разрешение да шпионирате в полза на контрареволюционерите.

Пърсел опита друг подход.

— Вижте, господин генерал, вие спечелихте битката и сигурно ще спечелите войната. Временното правителство покани журналистите да…

— Аз обаче не съм ви канил.

— Тогава ще си тръгнем.

Гетачу не отговори и Франк имаше чувството, че се колебае. Етиопецът трябваше да претегли инстинктивното си желание да убие всеки, когото иска да убие, срещу възможността новото правителство да не иска той да очисти тримата западни журналисти. На полковник Ган обаче нямаше да му се размине.

Пърсел се беше озовавал в подобни ситуации, всички с щастлив край, иначе нямаше да се озове в тази ситуация. Спомни си съвета на Меркадо да не изглежда като човек, който подлежи на арест, но съзнаваше, че този преломен момент отдавна е отминал. Нямаше представа какво трябва да каже или да направи, затова попита:

— Може ли една цигара?

Гетачу като че ли се изненада, но побутна пакета египетски цигари и кутия кибрит към него.

Пърсел запали.

— Ако ми намерите пишеща машина, ще напиша статия за „Интърнашънъл Хералд Трибюн“ и вестника на английски в Адис Абеба, в която ще разкажа за победата ви над княз Иясу и роялистките сили. Естествено, ще можете да я прочетете и после да я пратите в моята агенция в столицата, заедно с писмо от мен, в което заявявам, че съм на фронта с армията на генерал Гетачу.

Генералът мълчаливо се втренчи в него, след което погледна Вивиан, после фотоапарата й, и я попита:

— Какво ще видя, ако пратя да промият лентата в Адис Абеба?

— Главно кадри от пътуването ни от столицата до един стар италиански балнеокурорт… после няколко снимки от лагера на княз Иясу.

— Тези снимки ще бъдат показани на военния съд, госпожице… — Гетачу надникна в швейцарския й паспорт, — госпожице Смит.

— Аз съм фоторепортерка — осведоми го тя. — Снимам…

— Млъкнете. — Етиопецът се наведе напред и се вторачи в нея. — В другия край на лагера има една палатка с десетина жени — всички с роялистки пристрастия. Сред тях даже има една княгиня. И те са там за забавление на моите войници. — Побутна фотоапарата към Вивиан. — Искате ли да снимате какво става в палатката?

Пърсел се изправи.

— Господин генерал, вашето поведение…

Гетачу извади пистолета си и го насочи към него.

— Я сядайте.

Франк се подчини.

Генералът прибра оръжието в кобура си и продължи, сякаш не се е случило нищо:

— Също може да снимате роялистите, които сте видели обесени, госпожице Смит. И екзекуцията на полковник Ган. Както и екзекуцията на вашия приятел господин Меркадо. Искате ли?

Вивиан не отговори.

Гетачу продължаваше да се взира в нея. След това насочи вниманието си към Франк.

— Или пък, както предложи господин Пърсел, той може да напише чудесни статии за борбата на народа срещу неговите исторически потисници. И тогава сигурно няма да има военен съд и екзекуции.

Двамата журналисти мълчаха.

— Враговете на народа трябва или да се ликвидират, или да бъдат принудени да служат на революцията — прибави генералът. — Вие можете да сте ни по-полезни живи.

— А господин Меркадо? — попита Вивиан.

— Той някога е бил приятел на потиснатия народ, но е изпаднал в заблуда и трябва да бъде превъзпитан.

— А полковник Ган? — използва момента Пърсел.

— Той е тежък случай. Но го уважавам като войник. И имам известни пристрастия към британците. Учил съм в училището на една британска мисия — поясни Гетачу.

И явно беше пропуснал уроците по спортсменство и честна игра, помисли си Франк.

— Директорът си падаше по пръчката, обаче сигурно съм си я заслужавал — прибави генералът.

Определено.

— Полковник Ган навярно може да бъде убеден да сподели военните си познания с моите полковници — подхвърли Гетачу.

— Ще поговоря с него — обеща Пърсел.

Етиопецът остави думите му без отговор, но след малко каза:

— Лесно е да застреляш човек. Аз обаче предпочитам да пречупвам хората.

Франк не се съмняваше в искреността му.

— Можете да си вървите — каза генералът.

— Искаме да видим господин Меркадо — настоя Вивиан. — И полковник Ган.

— Ще ги намерите в лазарета.

Пърсел я хвана за ръката и понечи да я отведе, но Гетачу ги спря.

— Преди да си тръгнете, ето нещо, което може да ви заинтригува.

Те се обърнаха към него и видяха, че вдига някакъв предмет от пода до стола си. Златна корона, инкрустирана със скъпоценни камъни. Короната на княз Иясу.

— Позволих на воините гала да преследват роялистите — каза Гетачу. — В замяна поисках само да ми доведат княза, жив или мъртъв, заедно с короната му. И сега е моя.

Франк и Вивиан продължаваха да мълчат.

Етиопецът я заразглежда на светлината на лампата, като че ли обмисляше дали да я купи. После я остави на бюрото си.

— Ще ви покажа още нещо. — Генералът отиде в ъгъла на шатрата и един стоящ в сенките войник запали друга газена лампа.

На пръстения под лежаха по очи трима голи мъже. Гетачу даде знак на Пърсел и Вивиан да се приближат и те направиха няколко крачки към осветения от лампата кръг. Гърбовете и задниците на мъжете бяха окървавени и нашарени, сякаш са ги били с камшик.

Генералът изръмжа нещо на амхарски и те се изправиха на колене.

И тримата носеха нещо като кучешки нашийници с вериги. Лампата осветяваше лицата им и Франк позна в единия от нещастниците княз Иясу. Князът впери подутите си полузатворени очи в Пърсел и Вивиан. Дългият му аристократичен нос беше счупен.

— Разбирате ли, аз нито ги разстрелях, нито ги обесих, както възнамерявах — обясни им Гетачу. — Но ако ги погледнете внимателно, ще видите, че воините гала са ги кастрирали.

Пърсел не откъсваше очи от княза, ала фотографката се извърна.

Генералът бръкна в джоба на униформата си и измъкна къшей хляб. Поднесе го към подутите устни на Иясу и му каза на английски:

— Яж.

Князът се нахвърли на хляба. Гетачу повтори същото и с другите двама, които най-вероятно бяха офицери от щаба на роялистките сили.

После хвърли остатъка от хляба на земята.

— Революционното правителство екзекутира почти цялото императорско семейство и много князе, тъй че царствените особи се превърнаха в истинска рядкост. Затова ми хрумна идеята да извлека известна полза от тях — поясни генералът. — Сега тези хора са мои слуги. Щом ми омръзне да ги гледам, а това ще се случи съвсем скоро, ще ги направя евнуси в шатрата на жените, които са техни верноподаници. И между другото ще доставят удоволствие на онези от войниците ми, които обичат нещо по-така — прибави той.

Вивиан стоеше с гръб към тях, но Пърсел продължаваше да гледа Иясу, който беше свел глава.

— Все пак е по-добре, отколкото да си мъртъв, нали? — попита Гетачу княза.

Пленникът кимна.

Генералът отново заповяда нещо на амхарски и тримата застанаха на четири крака. Той извади кожен камшик за езда от дълбокия джоб на панталона си и мина зад пленниците.

— Камшикът на полковник Ган — поясни Гетачу и силно удари княза по задника. Мъжът изрева от болка. Войникът, който светеше с лампата, се засмя.

Генералът прибра камшика.

— Това е много по-добре, отколкото да те обесят или разстрелят. По-добре за мен. — Мина пред мъжете и направи престорен поклон. — Прости ми, княже, аз съм прост селянин и не ме бива да оказвам почит на господаря си.

Войникът отново се засмя.

Гетачу се обърна към Пърсел и Вивиан.

— Това е всичко.

Франк изведе Вивиан от шатрата. Тя трепереше и той я прегърна.

— Онези клетници… — промълви Вивиан, докато вървяха към лазарета. — Франк… обещай ми…

— Това няма да се случи с нас.

— Той е луд… садист…

— Да. — И олицетворяваше отмъщението на историята. — Обаче не е глупак. Знае какво ще му се размине и какво — не.

И двамата не вярваха в това, но в момента нямаха на какво друго да се надяват. Пърсел си помисли за злополучното им решение да напуснат сравнително безопасната столица и да потърсят генерал Гетачу. Хенри Меркадо не беше преценил правилно ситуацията, доверявайки се на хвалебствените отзиви за генерала в англо– и италианоезичните вестници в Адис Абеба. Обзе го гняв към възрастния кореспондент, а и към самия себе си, ала гневът нямаше да им помогне да се измъкнат оттук. Трябваше да поработят върху Гетачу. Малко ласкателство, малко заплахи… и много късмет.

Вивиан обаче имаше друга идея.

— Ще се спасим, защото трябва да открием черния манастир и Граала — прошепна тя. — Вярваш ли?

— Не. Но ти вярваш. Както и Хенри, сигурен съм.

— Всички признаци са налице, Франк.

— Добре. — Признаците предвещаваха безизходица. Той обаче си спомни думите на Хенри, че вярата го е спасила в съветския лагер, затова се опита да ободри фотографката. — Може и да си права.

Тя го хвана за ръка и продължиха към лазарета.

10.

Влязоха в дългата палатка. Вътре горяха свещи и газени лампи. Вонеше на кръв и изпражнения, болните и ранените стенеха и крещяха. В дъното светеше по-ярка лампа и край масата под нея стояха трима души с хирургически маски.

Франк хвана фотографката за ръка и двамата се запровираха между редиците бинтовани мъже, които лежаха голи върху тъмни одеяла. По лицата им бяха накацали грамадни мухи и Вивиан притисна с длан устата и носа си, докато въртеше глава в сумрака, за да открие Меркадо и Ган.

Д-р Мато ги забеляза, смъкна маската си, каза нещо на италиански на Вивиан, след което се върна към пациента си.

— Отвели са Хенри и полковника още щом доктор Мато позволил да ги преместят — каза тя на Пърсел. — Поставили са ги под арест.

— Това вече ни е известно. Къде са ги отвели?

— На петстотин метра на изток имало parata militare… плац, където държат пленниците.

Той отново я хвана за ръка и бързо я изведе от лазарета.

Почти пълната луна изгряваше над хълмовете и окъпваше смълчалия се лагер в зловещо сребристо сияние. Стотици огньове вдигаха червени искри, носеше се мирис на горяща слама и сушени говежди изпражнения.

Тръгнаха на изток, като заобикаляха струпалите се около огньовете хора.

Във всички военни лагери, помисли си Пърсел, имаше карцери, където провинилите се войници и престъпници чакаха да ги изправят пред военен съд. Само че тук нямаше по-стабилни постройки от палатките.

Малко по-нататък забеляза друг почти задължителен елемент на военните лагери, за който им беше споменал Гетачу. Дълга опашка войници пушеха и се шегуваха пред голяма палатка, докато чакаха реда си.

— Какво става там? — попита Вивиан.

Пърсел не отговори.

— О… — промълви тя.

След известно време реши, че са пропуснали плаца, и се обади:

— Хайде да попитаме…

— По-добре да не питаме — отсече Пърсел.

Наближиха голям дол с амфитеатрална форма. В единия му край имаше дъсчен подиум и Франк разбра, че това е плацът, на който генерал Гетачу и неговите офицери държат речи пред войниците си.

Пред подиума бяха забити стълбове. Такива имаше в много военни лагери в Третия свят — позорни стълбове, на които бичуваха или оковаваха войници, за да ги накажат и унизят пред другарите им. Край един от тях Франк забеляза движение и каза:

— Ей там. — И посочи.

Забързаха към подиума и когато го наближиха, видяха трима мъже, провесени за китките на съседни стълбове.

Меркадо и Ган още бяха с дрехите си, само че бяха боси. Третият, гол етиопец, изпаднал в безсъзнание, висеше между двамата европейци.

Вивиан се втурна към възрастния кореспондент и го прегърна. Той също изглеждаше в несвяст — или мъртъв, — но Пърсел забеляза, че гърдите му се надигат и спускат.

— Хенри… събуди се — изхлипа фотографката. — Хенри!

Меркадо отвори очи и я погледна. Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузите.

Оковите на китките на пленниците бяха заключени с вериги за железни пръстени, забити за стълбовете.

Франк погледна етиопеца. Лицето му беше подуто и покрито с мехури. По тъмната му кожа имаше следи от бичуване.

Меркадо дойде на себе си и разтърси глава. Вивиан притисна лице към гърдите му и заплака.

Пърсел отиде при Ган.

— Много се радвам да видя, че с госпожица Смит сте добре и сте свободни — каза полковникът.

Франк се позасрами от късмета си, ала положението лесно можеше да се промени.

— Разговарях с Гетачу и има шанс… — започна той, въпреки че не му се щеше да дава измамни надежди на окован и осъден на смърт човек.

— Гетачу се гаври с жертвите си. Спестете си усилията.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Доктор Мато ни нахрани и ни закрепи достатъчно, за да ни оставят да висим тук до разсъмване — отвърна полковникът. — Така ще мога без чужда помощ да отида на собствената си екзекуция.

Франк мълчеше. Нямаше какво да каже.

— Просто се опитайте да убедите Гетачу да го направи бързо и чисто с наказателен взвод — прибави британецът.

— Той каза, че ви уважавал като войник.

— Не мога да му отговоря със същото. Обаче ще му повярвам и ще очаквам просто да ме разстреля.

Пърсел кимна и каза:

— Ще останем при вас през нощта.

— Добре. Има предостатъчно свободни стълбове.

Въпреки обстоятелствата журналистът се усмихна на черния хумор. Огледа оковите на китките на Ган. Бяха заключени с катинар, както и веригата за желязната халка. Ако намереше с какво да отключи катинарите, можеше да освободи пленниците и да избягат.

Ган проследи погледа му и каза:

— Тук няма охрана, но ако погледнете надясно, ще видите вишка.

— Ясно… може би, след като залезе луната. — Пърсел си помисли дали да не му каже, че доскорошният му шеф, княз Иясу, е заловен и вече не е нито княз, нито мъж. Тази информация обаче с нищо нямаше да помогне на полковника, нито щеше да го обнадежди. — Ще ви оставя за малко.

— Ще ви изчакам. Няма къде да отида.

Франк мина покрай етиопеца, който продължаваше да е в безсъзнание, и застана до Вивиан. Тя шепнеше нещо на Меркадо и го галеше по гърдите и косата.

Франк погледна по-възрастния кореспондент и след малко Меркадо тежко въздъхна.

— Съжалявам за цялата тази история.

— Поне е интересно, Хенри.

— Страхотен репортаж, ако успееш да го пратиш.

— Така си е.

— Иди да видиш полковник Ган — каза Меркадо на Вивиан. — Сигурно се чувства пренебрегнат.

Тя се поколеба, след това мина покрай етиопеца, но след миг се върна и последователно постави длан върху лицето и гърдите му.

— Той умира.

Пърсел погледна тримата мъже, които висяха на стълбовете. На другата сутрин Гетачу щеше да събере войската си, за да й покаже какво ще сполети хората, които го дразнят. Ако беше луд, а той наистина бе луд, щеше да произнесе реч и да заплаши войниците си със същото наказание, в случай че дезертират. Но ако беше завършен садист, щеше да им говори за тяхната победа или нещо друго, без да спомене за тримата оковани мъже, и да остави войниците сами да си направят заключенията.

Хрумна му също, че може да приковат на стълбовете и тях двамата с Вивиан. Или… да отведат Вивиан в онази палатка. Като се имаше предвид съдбата на княза, самият той, Меркадо и Ган можеха също да бъдат пратени там.

Помисли си, че никак не е добре да си в ръцете на всемогъщ психопат, който сигурно е и сексуален садист. Трябваше да направи нещо, докато имаше възможност. Само че какво? Все още можеше да избяга. Но как да зареже Хенри и полковник Ган? И трябваше ли да вземе със себе си Вивиан?

— Аз съм виновен — каза Меркадо. — Не биваше да напускаме Адис Абеба.

— Тогава идеята ни се стори добра.

— Не трябваше да заспивам. Ган ме помоли да остана буден, докато той подремне… Казах му: „Нямай грижа. Легни и си почини“, и следващото, което помня, бяха заобиколилите ни войници. Водеха магаре.

— Муле.

— Няма значение. И сега всички сме виновни в съучастие с него.

— За нищо не сме виновни, Хенри, освен че имахме глупостта да очакваме тук да ни приемат като акредитирани журналисти.

— Е… може би щеше да е по-добре, ако не бяхме заедно с полковник Ган.

Пърсел си помисли, че макар полковникът да ги бе спасил от гала, Хенри има нужда да сподели вината с някого.

Меркадо усети, че Франк не е съгласен с неговото обяснение за ситуацията, и каза:

— Съдба. Тук ни доведе съдбата. Има причина за това…

— Кажи ми, когато я научиш.

— Когато доктор Мато ми каза, че двамата с Вивиан сте тук и сте добре, разбрах, че ни закриля висша сила — продължи възрастният кореспондент.

— Изобщо не ми е хрумвало подобно нещо, Хенри.

— Трябва да вярваш, Франк. Вярата ще ни помогне в това изпитание.

Пърсел се изкушаваше да отбележи, че макар да не вярва особено, не той виси на стълба, но вместо това каза:

— С Вивиан се срещнахме с Гетачу.

Меркадо не отговори.

— С две думи, той вече е провел военен съд в главата си и е осъдил Ган на смърт.

По-възрастният кореспондент продължаваше да мълчи и Франк го погледна, за да се увери, че е в съзнание. Меркадо напрегнато се взираше в него — очакваше да научи собствената си участ.

— Нас с тебе и Вивиан би трябвало да ни изправят пред военен съд утре сутринта — каза Пърсел. — Но може и да не се стигне дотам.

Колегата му не реагира и Франк му предаде разговора с революционния генерал, като се мъчеше да го представи едновременно оптимистично и реалистично, макар че не спомена за не особено завоалираната заплаха на Гетачу да прати фотографката в лагерния бардак. Хенри си имаше достатъчно проблеми.

— Гетачу може би чака заповед от началството си — завърши Пърсел. — Или пък ни готви нещо друго, което не ни казва.

Меркадо се замисли.

— Ще сме му по-полезни живи, отколкото мъртви.

— Това може и да е вярно, за съжаление.

— Или пък временното правителство просто ще му нареди да ни освободи. Дори съм сигурен, че ще го направи. С генерал Андом бяхме в отлични отношения.

— Чудесно. Надявам се, че и генерал Андом и генерал Гетачу са в отлични отношения.

Хенри не отговори.

— Вивиан каза ли ти, че гала са пленили княз Иясу и двама негови щабни офицери и са ги предали на Гетачу? — попита Пърсел.

— Не… Бог да се смили над тях.

— Тая седмица Бог е в отпуска, Хенри. Така че аз ще направя каквото мога за нас, стига да не увисна на съседния стълб.

— Убеден съм в това, Франк. Ако пак разговаряш с Гетачу…

— Трябва да те предупредя, Хенри, че може да реша да се чупя. Без Вивиан. Ако се добера до Гондар, ще хвана самолет за Адис Абеба, ще се свържа с американското, швейцарското или британското посолство и ще измъкна и вас. — Погледна по-възрастния си колега. — Какво ще кажеш?

Меркадо се замисли, после каза:

— Няма да успееш, Франк.

— Струва си да опитам.

— Нямаш пари и документи, нямаш… нямаш обувки, за бога.

— Ще последвам примера на Ган — ще потърся приятелски настроени роялисти.

— Те и на себе си не могат да помогнат. С тях е свършено. Гонят ги като псета. Трябва да останеш тук — заяви Меркадо. — За да помогнеш на всички ни.

— Ще ви оставя в Божиите ръце.

Вивиан се върна, прегърна възрастния кореспондент и каза на Пърсел:

— Трябва да им донесем вода, Франк.

— Добре. Стой тук.

Той се изкачи по склона на естествения амфитеатър, ориентира се и тръгна на запад към лазарета — единствения оазис на човечност в тази пустиня на смъртта. Макар че, ако не беше толкова циничен, щеше да признае, че тук навярно всеки щеше да му даде вода, както бяха постъпили войниците в огневата точка. Хората не бяха лоши, но както бе виждал толкова често на толкова много места, войната променяше човека.

Винаги щом започваше да вярва в човечността, Пърсел се сещаше за червените кхмери, които бяха избили милиони свои сънародници. А сега познаваше и племето гала, варварска проява на тъмната човешка страна. Всъщност, каза си той, вероятността да стигне до Гондар и Адис Абеба наистина се равняваше на нула.

Сред струпаните униформи и екипировка на вкараните в лазарета намери две манерки с вода и потърси нож, щик или нещо друго, което можеше да му е от полза, ала други вече бяха преровили всичко. Франк зави манерките в една униформена риза и тръгна обратно.

Нямаше представа защо Гетачу ги е оставил с Вивиан на свобода, но опитът му със садистични деспоти задължително предполагаше елемент на непоследователност — с нищо непредизвикани прояви на жестокост, редуващи се с безкрайно великодушие. Деспотът иска да се страхуват от него, но и да го обичат за милостта му. Деспотът иска да е като Бог.

Върна се при окованите и подаде едната манерка на Вивиан, която я повдигна към устните на Меркадо. Франк отиде до етиопеца, ала той явно беше умрял. Франк сложи длан на гърдите му, после притисна ухо до спрялото му сърце.

— Видях го да издъхва — каза Ган от съседния стълб.

Пърсел отиде при него и му даде да пие.

— Запазете малко вода за после — помоли го британецът.

— Утре сутрин всичко ще свърши — увери го Франк.

— Да, знам.

Пърсел нямаше какво друго да му каже, така че се върна при Вивиан, която миеше лицето на Меркадо, застана до тях и загледа тази проява на женско милосърдие и скръб. Pietà. На италиански това означаваше състрадание и благочестие. Умиращият син или съпруг, воин или баща, утешаван в предсмъртния му час от майка или съпруга, благочестива жена, изпълнена с обич и жалост. „Дано всички имаме щастието да умрем така“, помисли си Франк.

— Ще ида да поспя на подиума — каза той и се обърна към Меркадо: — Ако имаш нужда от нещо, тук съм. — Отправи същото уверение към Ган и изкачи трите стъпала на грубо скованата дъсчена трибуна.

Луната осветяваше огромното пусто поле.

Пред подиума се издигаха десет стълба. Полковникът бе вляво от трибуната. До него, прикован за китките, висеше мъртвият етиопец. Франк се зачуди какво е направил, за да го накажат с такава смърт. Навярно нищо особено. Меркадо беше на около три метра точно пред него. Вивиан му шепнеше нещо и го галеше по лицето. От време на време той й отговаряше, но Пърсел не чуваше думите, а и нямаше желание да подслушва личния им разговор — ако това място за публични наказания и смъртта изобщо можеха да се нарекат „лични“. Надяваше се обаче Хенри да прояви мъжество и да понесе страданията си с достойнство като Ган и думите, които отправя към любимата си, да са също толкова утешителни, колкото и нейните — към него.

Постла ризата от лазарета върху дъските на подиума и легна. Ала изтощението и тревогата не му позволиха да заспи. По някое време, може би след петнайсетина минути, Вивиан се качи на трибуната и безмълвно легна до него, въпреки че имаше достатъчно свободно място. Той се премести малко наляво.

— Легни върху ризата.

Тя го послуша, отпусна се по гръб и впери поглед в небето.

От планините задуха вятър и тя помоли:

— Прегърни ме, студено ми е.

Франк се премести към нея и двамата се обърнаха на една страна, преплетоха голите си ръце и крака и се притиснаха един към друг, за да се стоплят.

Той усещаше туптенето на сърцето й, дъха й, мекотата на гърдите й. Шамите се бяха вдигнали до бедрата им. Вивиан започна да се отърква в него, претърколи се по гръб и го привлече върху себе си.

Пърсел се поколеба, после я целуна и тя го прегърна, притисна устните си към неговите. Той отметна шамите още нагоре и проникна в нея, без да срещне съпротива. Вивиан го обгърна с крака и го притегли още по-силно. Тялото й затрепери, скова се, след това изведнъж се отпусна и тя простена високо. Франк свърши в нея и двамата останаха неподвижни, жадно вдишвайки студения нощен въздух.

Лежаха по гръб един до друг и се държаха за ръце, загледани в звездното небе. Не бяха изрекли нито дума и той си помисли, че няма какво да си кажат, ала накрая наруши мълчанието.

— Опитай се да поспиш.

— Трябва да видя как е Хенри. И полковник Ган.

Франк се надигна и седна.

— Мога и аз да отида.

Вивиан се изправи и взе манерката.

— Веднага се връщам.

Той стана и я проследи с поглед. Тя слезе по стъпалата и бързо тръгна към полковника.

Луната вече се спускаше на запад и стълбовете хвърляха дълги сенки. Пърсел видя, че Меркадо се е завъртял около стълба и е застанал с лице към подиума.

Вивиан остана за кратко при Ган, после бавно тръгна към възрастния кореспондент, който не гледаше към нея, а нагоре към Франк.

Дали ги беше видял или чул?

Вивиан спря пред Меркадо и той сякаш я забеляза едва сега.

— Махни се от мен — изсумтя с изненадващо силен глас окованият журналист, когато тя вдигна манерката към устата му и го погали по лицето.

Вивиан му заговори тихо, ала Хенри поклати глава и отказа да пие. Тя отново опита, но Меркадо повтори:

— Махни се от мен!

Тя се обърна и бавно закрачи със сведена глава към подиума.

Франк погледна към Хенри и очите им се срещнаха.

Вивиан се качи по стъпалата, пусна манерката на пода, легна върху ризата и се вторачи в небето.

Франк клекна на няколко крачки от нея.

— Съжалявам.

Вивиан не отговори.

Той се отпусна по гръб — деляха ги около три метра — и я чу да прошепва:

— Ти не си виновен.

Да, помисли си Пърсел, определено нямаше вина.

— Поспи. Очаква ни тежък ден.

— Утре ще умрем. И тогава всичко това няма да има значение.

— Утре ще се върнем в Адис Абеба.

— Едва ли. Ще ме любиш ли пак? — помоли го тя.

— Не… не тук. В Адис Абеба.

— Ако се измъкнем, това няма да се повтори.

— С Хенри ли ще бъдеш?

— Може би… Ако оцелее.

— Всички ще оцелеем.

— Да. Лека нощ.

— Лека.

Франк се вторачи в звездното африканско небе. Беше красиво. Невероятно красиво.

Затвори очи и докато се унасяше, я чу да ридае безмълвно. Искаше му се да я утеши, но не можеше. Заспа. Сънува Вивиан, гола във водата, и Меркадо, който крещеше името й.

11.

Призори взвод войници излязоха от ниско стелещата се мъгла и тръгнаха към тримата оковани на стълбовете мъже. Още беше рано за наказателния взвод, помисли си Франк — войската я нямаше, за да присъства на екзекуцията.

Остави Вивиан да спи и слезе от подиума.

Десетимата войници просто не му обърнаха внимание — заповедите им не се отнасяха за него и те не знаеха дали е гост, или следващата жертва на генерала.

Меркадо беше полубуден и гледаше етиопците.

— Как си? — попита Франк.

Възрастният кореспондент само го погледна.

Франк поднесе манерката към устата му и Меркадо отпи, а след това изплю водата в лицето му.

— Привидяло ти се е — каза му Пърсел.

— Махни се от очите ми!

Всъщност, помисли си Франк, на Хенри отдавна му се явяваше един и същи кошмар за Вивиан, който в крайна сметка се беше сбъднал.

Войниците свалиха оковите на Ган, после дойдоха при Меркадо. Оставиха мъртвия етиопец да виси, за да го види войската на сутрешния сбор.

Пърсел отиде при полковника, който разтриваше схванатите си китки, и му подаде манерката. Ган изпи водата до капка и попита:

— Как е Меркадо?

— Държи се.

— Прекара тежка нощ.

— И двамата нямаше да висите тук, ако той бе останал буден — напомни му Франк.

— Не го обвинявайте. Аз не биваше да заспивам.

Пърсел не отговори.

— Цяла нощ хули Господ — каза британецът.

Франк пак премълча. Беше чул виковете на Хенри, както и проклятията, насочени към него и Вивиан. Ган също ги бе чул и сигурно се досещаше за какво и на кого се е гневил възрастният кореспондент. Но това беше най-малкият им проблем.

— Къде е госпожица Смит? — попита Ган.

— Спи. Какво става?

— Не знам. Но или е много хубаво, или е много лошо.

— Ще се задоволя с нещо по средата.

— Тук няма такава възможност. Защо не се опитахте да избягате нощес?

— Защото заспах.

На утринната светлина Пърсел забеляза, че стълбът на Ган е нацепен и осеян с дупки, които можеха да са единствено от куршуми.

Полковникът видя какво гледа и каза:

— Това е добре — че екзекутират осъдените с разстрел. — Кимна към мъртвия етиопец. — Не като онзи нещастник.

Франк нямаше желание да участва в този разговор, така че се върна на предишната тема.

— Дори да бях избягал, къде можех да отида?

— Първо, бих ви посъветвал да тръгнете сам — отвърна Ган. — Нямате нужда от фотограф.

Пърсел не отговори. Не искаше да зареже Вивиан в лагера.

— На десетина километра северозападно от италианския балнеокурорт, в съседната долина в джунглата, има село на фалаши, етиопски юдеи. Те ще ви приемат и там ще сте в безопасност.

— Откъде знаете?

— Познавам Етиопия. Точно там се канех да се скрия. Те са роялисти.

— Роялистите ги гонят като псета — отбеляза Франк, спомнил си думите на Меркадо.

— Фалашите засега не са застрашени.

— Защо?

— Доста е сложно. Те водят произхода си от Соломон и Савската царица. Някои виждат в тях живата връзка със Соломоновото време, също като императора.

— А ние знаем какво се случи с него.

— Да. Обаче етиопците са суеверен народ и вярват, че ако направиш зло на фалаш, ще разгневиш Бог — общия Бог на християните, юдеите и мюсюлманите.

— Което е в полза на фалашите.

— Засега. Селото се казва Шоан. Ако днес не ви разстрелят или оковат на стълб, довечера опитайте да се измъкнете.

— Надявах се тази сутрин да заминем с хеликоптер за Адис Абеба.

— А аз се надявам довечера да ме черпите с уиски там. Но трябва да имате и резервен план.

— Разбрах.

— И ако случайно се озовете в Шоан, нощес или някой друг път, там не може да не знаят за черния манастир. — Полковникът го погледна в очите. — Ако това все още ви интересува.

Франк имаше чувството, че е попаднал в Средната земя на Толкин. Тайнственият умиращ свещеник, сюрреалистичните римски руини, градът крепост Гондар, добрият княз Иясу, злият генерал Гетачу, сър Едмънд Ган и черният манастир. И Светият Граал, естествено. А сега и фалашкото село. Всичко това му се струваше невъзможно, нереално — обаче съществуваше. Освен Граала.

— Мерси. — Франк реши, че трябва да разкаже на полковника за неговия бивш работодател княз Иясу, и го направи с най-големи подробности.

Ган го изслуша, без да го прекъсва. Изглеждаше по-скоро разгневен, отколкото уплашен, че същата участ може да сполети и него.

— Мръсна гад — изръмжа британецът накрая.

— Той е луд.

— Да. Но определено ще успеете да го убедите, че един британски военен заслужава наказателен взвод или поне куршум в главата.

— Ще опитам да направя нещо повече. Не съм сигурен обаче какви са намеренията му за когото и да било от нас — напомни Франк и на Ган, и на самия себе си.

— Гетачу се отнася предпазливо с вас с госпожица Смит. Иначе и вие щяхте да висите на тези стълбове.

— Прав сте.

— Той може и да е луд, обаче не е толкова безразсъден, че да се конфронтира с Дерга, който само търси повод да го отзове в Адис Абеба. Генерал Андом с удоволствие ще го арестува и ще го разстреля, понеже му е конкурент.

— Няма да е зле.

— Или ще го удуши.

— Още по-добре.

— Революцията изяжда собствените си деца — заключи полковникът.

— Винаги е било така.

— Според мен Гетачу ще ви прати с госпожица Смит с хеликоптер в столицата.

— А Меркадо?

— И него също, само че за да решат съдбата му на по-високо равнище. Сигурно ще го експулсират. Още не са почнали да разстрелват западни журналисти все пак.

— Чудесно. Е, вие явно ги познавате тези хора. — Пърсел помълча. — Гетачу намекна, че може да поиска да обучавате и съветвате офицерите му.

— Никога!

— Не отхвърляйте това предложение. — Ган мълчеше и Франк отбеляза: — Войната и без това скоро ще свърши. Няма да му помогнете почти с нищо.

— Изобщо няма да му помагам.

— Стига глупости!

— Просто ми направете услугата, за която ви помолих.

— Сам си я направете. — Франк погледна британеца в очите. — Вижте, полковник, аз се опитвам да ви спася живота, а вие се дърпате. Не взимайте рицарския си сан толкова навътре.

— Май е време да тръгваме — каза Ган, все едно не го беше чул.

Франк се обърна и видя, че Меркадо отблъсква Вивиан, която се мъчеше да му помогне. Войниците ги гледаха и може би се чудеха какво става.

Мъртвият етиопец приличаше на Иисус, както бе увиснал на стълба. Франк си помисли, че нова Етиопия не изглежда много по-различно от старата.

12.

Генерал Гетачу разговаряше на амхарски с един адютант, без да им обръща никакво внимание.

Меркадо седеше най-вдясно. Вивиан беше заела съседното място, въпреки че той подчертано я игнорираше. Ган се бе настанил на стола между нея и Пърсел, а зад тях стоеше войник с автомат АК-47.

Франк се изненада, че Гетачу е включил в срещата и Ган, но това можеше да е и съкратен военен съд, в който генералът играе ролята на съдия и съдебни заседатели, а войникът — на палач.

Лъчите на утринното слънце проникваха през мрежите срещу комари на прозорците. По пръстения под се въргаляха фасове. Полевият телефон иззвъня и Гетачу отговори, като продължаваше да подписва донесените от адютанта му документи. Изключително ангажиран ръководител, помисли си Пърсел, но пък сигурно винаги намираше време за развлечения и спорт.

Като ставаше дума за това, не забеляза наоколо нито княз Иясу, нито двамата му щабни офицери, и се зачуди дали генералът не е пратил негово императорско височество в шатрата на жените.

Адютантът излезе и Гетачу погледна Ган.

— Знаете ли, че вашият княз е тук?

Полковникът не отговори и това дръзко поведение явно ядоса етиопеца.

— Казах му — каза Пърсел.

— Не се обаждайте, освен ако не се обърнат към вас. — Генералът отново насочи вниманието си към Ган. — На това ме научиха в училището на английската мисия. — И добави: — Князът призна, че двамата с него сте участвали във военни престъпления.

Ган мълчеше.

Гетачу видя, че така няма да стигнат доникъде, и попита Пърсел:

— Кой ви даде разрешение да напуснете медицинската палатка и да обикаляте из моя лагер?

— Нищо не показваше, че сме поставени под арест.

— Това е секретно военно поделение.

— Както знаете, ние търсехме колегите си.

— Така ли? И полковник Ган ли ви е колега?

— Според вас да.

— Значи всички сте съучастници.

— Според вас.

Генералът наля вода от манерката си в едно канче и отпи.

— Имаме нужда от храна и вода — каза Пърсел.

— Защо да хабя храна и вода за хора, които ще бъдат екзекутирани? Но ви обещавам по цигара, преди да ви разстрелят. — Реши, че отговорът му е остроумен, и го преведе на войника, който се изхили.

Генералът потупа фотоапарата на Вивиан и повдигна три бележника.

— Тук има достатъчно доказателства, за да ви осъдим на смърт чрез разстрел, господин Пърсел, както и вас, госпожице Смит и господин Меркадо.

Франк се съмняваше, но също съзнаваше, че етиопецът не се нуждае от никакви доказателства, освен може би, за да оправдае екзекуцията пред началниците си в Адис Абеба.

— Трябва да ви помоля, господин генерал, да ни върнете личните вещи, включително акредитациите и паспортите ни, и да ни осигурите транспорт до столицата. Ние дойдохме тук, очаквайки да се отнесете с нас като с журналисти, не като с престъпници — каза той.

— Струва ми се, че вече го обсъдихме — отбеляза генералът.

— А на мене ми се струва, че се налага да го обсъдим пак.

Генерал Гетачу кимна към полковник Ган и каза:

— Преди да поговорим за вашето положение, съгласни ли сте, че този човек заслужава участта, която го очаква?

— Не, не сме съгласни — заяви Пърсел. — Полковник Ган е бил пленен с униформа и трябва да бъде третиран като военнопленник според Женевската конвенция, която е подписана от Етиопия.

— Това е било при предишната власт.

— Спестете си приказките — каза полковникът на Франк.

— Чудесен съвет — съгласи се Гетачу.

Меркадо се прокашля.

— Господин генерал… ако ни освободите, ние ще напишем и подпишем признания за всякакви простъпки, които може да сме извършили. Ще публикуваме и репортаж, в който ще възхвалим вашата победа и качествата ви на военачалник. Съгласни сме също етиопското външно министерство да задържи паспортите ни и да останем в Адис Абеба, за да пишем статии до края на войната.

Гетачу се вторачи в него.

— Хм, вие ми предлагате по-малко от господин Пърсел и госпожица Смит. Те се съгласиха да останат при мен до края на войната. Тяхната компания щеше да ми е много приятна.

Вивиан дълбоко си пое дъх, поколеба се, после каза:

— Това тук е истински фарс, господин генерал, а не разпит или военен съд. Държите ни незаконно и против волята ни. Нашите агенции и посолства знаят къде сме и ще направят съответните постъпки, ако вече не са го направили. Моля, осигурете ни транспорт до столицата и ни върнете личните вещи.

Гетачу продължително се втренчи в нея.

— Изглеждате чудесно с шама!

Тя не отговори, но не се и извърна.

— Революционната армия се сдоби с някои извънредно интересни уреди, осигурени на императорските сили от американците — накрая наруши мълчанието етиопецът. — Например уред за нощно виждане. Знаете ли какво е това? Телескопичен прицел, с който може да се гледа на тъмно. Моите часови го използват, за да наблюдават от вишката за врагове — извън лагера и в самия него.

Никой не реагира и генералът продължи:

— И изглежда, поне според моя часови, че вие, госпожице Смит, и вие, господин Пърсел, сте извършили нещо, което не се е харесало на господин Меркадо. Или часовият грешно е изтълкувал видяното?

Отново не последва отговор и дори някой да си мислеше, че Гетачу е повдигнал въпроса само за да се забавлява с тях, Пърсел не се заблуждаваше.

— И затова вие може би ще напишете в признанията си, че господин Пърсел и госпожица Смит са шпионирали за роялистите — обърна се генералът към Меркадо и го увери: — Няма нужда да пишете същото за себе си, иначе смъртната присъда ви е гарантирана.

Франк погледна Хенри. Очакваше по-възрастният му колега да разбере, че трябва да отговори с категоричен отказ, ала Меркадо мълчеше.

— Господин Меркадо?

— Ня… нямам представа за какво говорите, господин генерал.

— Разбира се, че имате представа. И ви съветвам да обмислите предложението ми.

Кореспондентът продължаваше да мълчи.

Гетачу си погледна часовника, като че ли всичко това му отнемаше повече време, отколкото възнамеряваше да му отдели.

— Според мен всички сте виновни, но както снощи казах на господин Пърсел и госпожица Смит, може да ви наложим по-меко наказание. — Погледна Ган. — Мога да пощадя дори вас, полковник.

— Както си пощадил княз Иясу.

— Радвам се, че господин Пърсел наистина ви е разказал всичко. Радвам се и че най-сетне проговорихте.

— Да гориш в ада дано!

— Ад не съществува. Както и рай. Няма нищо друго, освен онова, което виждате тук.

Полковникът не отговори и Гетачу продължи:

— В училището на британската мисия ни учеха обратното, но аз не им повярвах, не вярвам и сега. Вярвам обаче във физическата болка като наказание за лошо поведение или като начин да принудиш някого да си признае греховете. — Измъкна камшика на Ган от джоба си. — Или просто за да си доставиш удоволствие. — Огъна камшика.

Ган впери очи в него и срещна погледа му.

Гетачу се изправи.

— Е, добрият директор на онова английско училище ме биеше и ме научи на нещо — каза на полковника. — Само че не на онзи урок, на който си мислеше. Научи ме, че някои хора се пречупват с бой, а други — не. Моят дух не успя да прекърши.

Пърсел мислено го поправи, че директорът всъщност е нанесъл сериозни щети на психиката му. Досещаше се какво следва.

— Господин генерал, нямаме намерение да седим тук и да гледаме…

Гетачу силно удари с камшика по бюрото.

— Млък! — Обърна се към Ган. — Ще ти пощадя живота, ако си свалиш гащите, както съм правил аз много пъти, и ми позволиш да нанеса трийсет удара по голия ти задник. Наведи се над бюрото — още сега, пред приятелите ти.

— Според мене всъщност ти, Микаел, имаш нужда от още един як пердах.

Генералът буквално се разтрепери от ярост, извади пистолета си, насочи го срещу британеца и изкрещя:

— Давам ти пет секунди да изпълниш каквото ти заповядах!

— И пет години да ми дадеш, пак ще те пратя по дяволите.

— Едно…

— Спрете! — Пърсел скочи на крака.

Войникът, който стоеше зад него, го натисна обратно на стола.

— Две…

— Моля ви, полковник — обади се Вивиан. — Направете каквото ви казва… моля ви!

— Три…

Ган стана и Гетачу се усмихна. Британецът се обърна и си събу панталона.

— Цуни ме отзад!

Франк очакваше да чуе изстрел, ала в шатрата се възцари пълна тишина.

Накрая етиопецът се засмя принудено.

— Отлично, полковник, можете да седнете.

Ган си обу панталона, но остана прав с гръб към него.

Генералът видя, че британецът няма да се обърне, и го увери:

— Няма да успеете да ме предизвикате да ви подаря лесна смърт.

Ган продължаваше да стои с гръб към Гетачу и генералът нареди нещо на войника, който заобиколи и заби приклада на автомата си в слабините на полковника. Ган се преви и войникът го блъсна на стола.

Гетачу прибра оръжието в кобура си и остави камшика на бюрото, но не седна.

— Надявам се, всички разбирате, че мога да ви разстрелям до един като шпиони.

Реакцията на Вивиан изненада и другарите й, и самата нея.

— Ако беше вярно, вече щяхте да сте го направили.

Етиопецът я погледна.

— Вярно е, госпожице Смит, но както вече стана дума, предпочитам да пречупя някои хора, вместо да ги убия. И онези, които приемат да служат на народната революция, може да бъдат пощадени — напомни им той.

— Аз дълги години служих на революцията — заяви Меркадо. — И пак съм готов да й служа с писаното си слово…

— Вашето писано слово е като говна, които хвърляте в огъня.

Възрастният кореспондент направо потъна в стола си.

Гетачу се обърна към Ган, който видимо се измъчваше от болка.

— Ако се съгласите да постъпите като съветник в моята армия, полковник, какъвто сте били във войската на бившия княз, ще пощадя живота ви.

Ган поклати глава.

Неговата упоритост явно дразнеше генерала.

— Ще ви заведа да видите бившия си началник, както и неговите адютанти, които, сигурен съм, познавате, и тогава ще решите дали да помагате на революцията, или на княза — в новите му задължения.

Полковникът не отговори.

— А може да ви дам на племето гала и да си измия ръцете — прибави Гетачу.

Пърсел се наведе към Ган.

— Просто кажи, че приемаш.

Британецът отново поклати глава и Франк се зачуди дали Гетачу наистина се нуждае от военните познания на Ган, или ще изпита удовлетворение, ако види англичанина, истински благородник, да пълзи на колене, преди да го убие. Етиопецът прилагаше подхода на моркова и тоягата явно неуспешно. Пърсел подозираше, че Ган владее тази игра много по-добре от генерала.

Телефонът иззвъня. Гетачу отговори, размени няколко реплики и затвори. После каза:

— Хеликоптерът ми е пристигнал от Гондар. Искате ли да се повозите до столицата?

Франк предположи, че в това предложение има някаква уловка, но звучеше добре.

— Готови сме да тръгнем веднага.

— Вече го казахте. Първо обаче ми е нужна една информация от вас. Ако ми я предоставите, ще ви кача на хеликоптера за Адис Абеба. В противен случай ви очаква участ, по-страшна от смърт. — Погледна Вивиан. — Освен ако не ви доставят удоволствие ласките на трийсетина-четирийсет мъже дневно, разбира се.

Пърсел знаеше, че това не са само заплахи, но всички като че ли бяха претръпнали за думите на етиопеца. Той очевидно също го усещаше, защото седна и запали цигара, после се сети да предложи пакета на Франк, който отказа.

Гетачу дълбоко се замисли и започна:

— Една моя рота е заела италианския балнеокурорт. Хората ми открили празни консерви и следи от гуми. — Впери очи в Пърсел. — Били ли сте там?

— Бяхме. Вече ви го казахме — напомни му журналистът.

— Вярно. Войниците ми също се натъкнали на купчина прясно изкопана пръст, която взели за гроб, и го разкопали. Вие ли изкопахте гроба?

„Да, и какво от това?“ — гласеше лесният отговор. Само че Гетачу не ги разпитваше от празно любопитство и по-правилната реакция може би трябваше да е отрицателна. Но Вивиан беше заснела гроба и фотоапаратът й лежеше върху бюрото на този сатрап. Естествено, можеха да отрекат, че са изкопали гроба, и той би го направил, ако на въпросите на психопата отговаряха само двамата с Вивиан, но Хенри, виждаше той, бе готов да признае и да направи всичко, за да се спаси от смърт или изтезания. Някои хора като Ган можеха цяла нощ да висят на позорния стълб и после да кажат: „Цуни ме отзад“. Други, като Хенри, се пречупваха лесно. Пърсел обаче не можеше да съди Меркадо — нали самият той не беше висял на съседния стълб?

— Вие ли изкопахте този гроб?

— Да.

— Кого погребахте?

— Погребахме човека, когото вие сте изкопали.

— Хората ми са открили труп на старец, господин Пърсел. Питам ви кой е той.

— Един човек, когото заварихме да умира в балнеокурорта.

— От какво умираше?

— Беше ранен в корема.

— Как е бил ранен?

— Нямам представа.

— Не разговаряхте ли с него?

Франк реши, че е време да прехвърли топката на Хенри и да види какво има да каже по въпроса той — ако изобщо имаше да каже нещо.

— Човекът говореше на италиански, а аз не знам италиански.

Гетачу се обърна към Меркадо.

— Доктор Мато ми съобщи, че вие знаете италиански.

Възрастният кореспондент кимна.

— Разговаряхте ли с умиращия?

— Да… но… той умря преди да… да науча нещо от него.

Пърсел не се изненада особено, че Меркадо не разкрива истината на Гетачу. Колегата му смяташе, че си струва да запази тази тайна.

Генералът продължително се втренчи в него.

— Ако ме лъжете, ще разбера и ще разваля уговорката, господин Меркадо. И тогава… е, вие сам определихте съдбата си.

Хенри го погледна спокойно.

— Човекът умря, без да ни каже кой е.

Гетачу не откъсваше очи от него. След това насочи вниманието си към Вивиан.

— Доктор Мато ми съобщи, че и вие знаете италиански.

— Така е.

— И какво ви каза умиращият?

Пърсел се зачуди дали фотографката ще се възползва от възможността да си отмъсти на Меркадо, задето не я е защитил по-категорично от обвинението в шпионаж. Ала знаеше, че жените са верни на мъже, които не заслужават вярност. От друга страна, тъкмо Вивиан беше изневерила първа и сигурно изпитваше угризения, силни като гнева на Хенри. Сексът влече след себе си известни последици.

— Госпожице Смит?

— Нищо повече, отколкото на господин Меркадо — отвърна тя.

— Много удобно. Е, тогава аз ще ви кажа кой според мен е бил този старец. Може да е бил само отец Армано. — Гетачу обходи с поглед гостите си. — Както, убеден съм, ви е съобщил.

Никой не отговори и етиопският генерал продължи:

— Преди два дни една от артилерийските ми батареи бомбардира недалечната крепост на рас Теодрос, който е роднина на моя гост Иясу. Отец Армано е бил затворен в тази крепост още от италианската война. Известна ли ви е тази история?

Вивиан и Меркадо поклатиха глави.

— Както винаги, бомбардировката привлече вниманието на воините гала. Те атакуваха крепостта и изклаха оцелелите роялисти, макар че някои успяха да избягат в джунглата. Моята пехотна рота обаче залови част от тях и ги доведе тук. Всъщност можете да видите войниците на рас Теодрос обесени край шатрата ми до тези на рас Иясу.

Гетачу запали нова цигара и отпи от канчето.

— Но преди да ги доведат тук, са ги върнали в крепостта. Защо ли? За да помогнат на моите хора да узнаят съдбата на отец Армано — и както установили, килията на свещеника била празна. Пленените войници не го разпознали и сред убитите. Но на пода на килията му намерили една библия на италиански, в която имало дупка, може би от куршум. Затова предполагам, че раненият, когото сте заварили в балнеокурорта, е бил отец Армано. — Той внимателно се вгледа в гостите си, после се обърна към Меркадо. — Защо според вас този свещеник, на когото сте се натъкнали, е толкова важен за нас?

— Не знам — отвърна кореспондентът.

— Тогава аз ще ви кажа. Е, може и да не ви кажа. Явно нямате информация по този въпрос, следователно няма какво да обсъждаме и вие нямате какво да размените срещу свободата и живота си.

— Надявам се, че сте се сетили да погребете пак стареца — обади се Пърсел.

— Нямам представа. А и не ме интересува, даже чакалите да са изяли трупа му. Странно ми е обаче, че сте си направили труда да погребете един непознат.

— За вас може да е странно, но за нас го изисква нормалното приличие.

— Позицията ви на морално превъзходство не ми харесва, господин Пърсел. Достатъчно я търпях в училище.

— Явно не е било достатъчно.

— Не ме предизвиквайте.

— Нямаме информацията, която ви трябва, господин генерал. Може ли да си вървим?

Гетачу сякаш не го чу и се отпусна назад на стола си.

— Ще бъда откровен с вас и тогава може би вие ще ми отвърнете със същото. — Той последователно погледна в очите всеки от тях. — Черният манастир. Чували сте за него. Нямам представа какво има там, нито точно къде се намира. Но отец Армано е знаел и може да ви е разкрил нещо. — Генералът впери очи в Пърсел, след това във Вивиан и накрая в Меркадо. — Заради вас се надявам да го е направил.

— Не е — заяви Хенри.

— По-късно пак ще ви задам този въпрос, но първо ще ви обясня защо се интересувам от черния манастир. — Етиопецът се наведе напред. — Временното революционно правителство възнамерява да продаде някои скъпоценни предмети на чуждестранни музеи и църкви. В момента продаваме повечето дрънкулки на императора. Трябват ни пари за храна и лекарства за народа. Но когато се сгромолясва един много стар режим, някои хора се разстройват. Изпитват носталгия. Някои обичат царе, императори и аристократи на коне — стига да не са в родината им. Разбирате ли? Краят на империята е историческа необходимост. И в една модерна държава златото и скъпоценностите нямат никаква стойност. Имаме нужда от капитал. И го осигуряваме по единствения възможен за нас начин. По традиционния начин за всяка революционна власт. Отнемаме дрънкулките на богаташите. Някои страдат. Мнозина печелят. Особено църквите са по-добре без своето злато. Могат да се съсредоточат върху Бог и спасяването на душите, без да мислят за съхранението на имотите си. Това е от полза за всички. Затова срещу информация за местонахождението на този манастир и какво има в него ще ви пусна да се върнете в столицата, включително полковник Ган, с когото ще се занимават на по-високо равнище и съответно по-меко, отколкото щях да го направя аз на фронта. Имате думата ми — накрая прибави той.

Пърсел се зачуди дали Гетачу знае за така наречения Граал, или просто се кани да плячкоса поредния коптски манастир. За самия него нямаше значение, но за Хенри Меркадо имаше. Хенри искаше да се измъкне и да потърси манастира и Граала. Искаше да получи своя пай и да го изяде. Само че не можеше.

— Навярно искате да останете за малко насаме и да го обсъдите помежду си — предложи генералът.

Франк разбираше — и се надяваше Хенри и Вивиан също да са наясно, — че дори да могат да се доверят на думата на Гетачу, малкото, което им е известно, не стига, за да им осигури свободата. Обаче стигаше, за да запази положението им на гости за дълго — също както отец Армано за дълго беше останал гост в Етиопия. А ако Хенри решеше да признае лъжата си, Гетачу можеше просто да ги очисти.

— Господин Меркадо?

— Съобщихме ви каквото знаем за този човек — настоя кореспондентът. — Той умираше и страдаше от ужасни болки. Не ни каза почти нищо, само помоли да му дадем вода.

— Лъжете.

Пърсел смяташе, че колегата му не се справя особено добре, затова отбеляза:

— Защо да ви лъжем за нещо, което няма никакво значение за нас?

— Вече ви обясних. Някои обичат стария режим и старата църква, които всъщност са едно и също.

— Изобщо не ми пука за тях. И ако този старец ни беше казал нещо, ако наистина е бил отец Армано, според вас какво е щял да ни разкрие? Местонахождението на манастира ли? Не виждам откъде би могъл да го знае. Нали казахте, че е лежал в крепостта близо четирийсет години. Не разбирам какво според вас би трябвало да ни е известно.

Гетачу като че ли схвана логиката и кимна.

— Имате право. Вие наистина няма какво да ми дадете. И съответно аз няма да ви дам нищо.

— Освен личните ни вещи и транспорт до Адис Абеба — отвърна Франк и прибави: — Нашите агенции и посолства чакат вест от нас.

— Ще има да почакат. Срещата приключи — осведоми ги генералът. — Ще обмисля решението си. Дотогава ще останете под арест. — Каза нещо на войника и той ги изведе навън, където ги чакаха войници с пранги за краката им.

13.

Отведоха ги при дълбоко дере и Пърсел видя, че на дъното му има купчини прясно изкопана пръст и лопати. Явно беше масов гроб, а и самите екзекуции може да се извършваха на същото място. Заповядаха им да се спуснат долу и Франк си помисли, че решението на Гетачу е стигнало по-бързо от тях. Оптимистично погледнато обаче, генералът едва ли бе приключил с групата им.

В дерето вонеше на трупове. Пърсел и Ган погледнаха нагоре към войниците, за да видят дали не са техните палачи, но етиопците бяха насядали наоколо, пушеха и си приказваха.

— Лоша дисциплина — отбеляза полковникът.

— Трябваше да приемете предложението.

— Те са безнадеждна пасмина.

— Така е. — Само че бяха победили.

Никой нямаше какво друго да каже и Франк беше сигурен, че всички си мислят за случилото се в щабната шатра. Преживяването бе изключително неприятно, но можеше да е и по-лошо. Във всеки случай другарите му изглеждаха облекчени, че е свършило, макар че всъщност не беше.

— Този човек е побъркан — накрая наруши мълчанието Ган и след като никой не възрази, прибави: — Неблагодарно копеле! Получил е прилично образование от добрите англикански мисионери, а мърмори за няколко удара по задника. Донесли са му повече полза, отколкото вреда, сигурен съм.

Пърсел се усмихна, макар да си помисли, че малкият Микаел е пораснал с болно съзнание и сега търси отмъщение. И не се налагаше да търси надалеч.

— Много ме беше страх — призна Вивиан.

На Франк му се искаше да й каже, че се е справила чудесно, но това трябваше да направи Хенри, който обаче не й говореше. Самият Меркадо нервно се озърташе нагоре към войниците.

Ган забеляза тревогата му и се опита да го успокои:

— Няма да се дадем толкова лесно, господин Меркадо.

Възрастният кореспондент не отговори.

Вивиан погледна Пърсел.

— Ти ми даде кураж, Франк.

Той премълча.

— А вие се държахте невероятно смело — обърна се фотографката към Ган.

— Благодаря, но онова, което видяхте, по-скоро се дължеше на гняв, отколкото на смелост. Хора като него превземат целия свят — прибави британецът.

Това можеше и да е вярно, каза си Пърсел. Беше срещал близнаци на Гетачу в Югоизточна Азия — те като че ли никнеха навсякъде. А може и да ги имаше от памтивека. Той пишеше за тях и техните така наречени идеологии без коментари и присъди. Отразяваше фактите. Ако се измъкнеше оттук, помисли си Франк, навярно трябваше да стане по-критичен. Само че тогава щеше да заприлича на Хенри Меркадо.

Погледна по-възрастния си колега, който седеше на купчина прясно изкопана пръст и погледът му блуждаеше; явно не осъзнаваше, че под задника му сигурно се разлага труп. На него никой не му беше казал, че се е държал смело. Може би защото нямаше да е вярно. И все пак дръзко и безразсъдно бе излъгал Гетачу за отец Армано. И Вивиан лоялно беше потвърдила тази лъжа. Добра, правилна постъпка, макар Пърсел да знаеше, че Меркадо е излъгал от користни подбуди. И тъй като бяха останали насаме, както им предложи генералът, той се обърна към своя колега.

— Като излъга за свещеника, Хенри, ти ни изложи на опасност.

Хенри Меркадо явно нямаше какво да отговори на Франк Пърсел, но затова пък заяви пред всички:

— Гетачу няма как да установи истината.

— Напротив, има, ако ни остави да повисим на стълбовете някой и друг ден.

— А да ти е хрумвало, че даже да му бях казал малкото, което ни е известно, той пак нямаше да ни освободи? — нетърпеливо отвърна Меркадо.

— Така е. И без това ще останем тук завинаги. Но ти не ми отговори на въпроса, Хенри. Защо рискува да го излъжеш за отец Армано и черния манастир?

— Много добре знаеш защо — изсумтя по-възрастният кореспондент.

— Да, обаче ако все пак се измъкнем оттук, никой от нас няма да се върне да търси манастира.

Меркадо се озърна към Ган и каза на Франк:

— Нямам представа дали ще се измъкнем оттук и дали ще се върна, но определено не искам да го намерят тъкмо те.

Хенри Меркадо, разбираше Пърсел, се утешаваше с мисълта, че пази Светия Граал от Антихриста или нещо подобно. Можеше да се отправи към своето мъченичество с щастливото съзнание, че когато застане пред Иисус, ще има правото да заяви: „Аз спасих Твоята чаша, Господи!“

Полковник Ган усещаше напрежението между двамата журналисти и беше наясно с причината. Все същата прастара история: единият слага рога на другия и за да влоши още повече нещата, въпросната дама не отдава предпочитание на нито един от двамата. Неловко, помисли си той, и макар да беше сигурен, че има да се тревожи за много по-съществени проблеми, пак се чувстваше неудобно.

За да изясни поне един въпрос, полковникът ги осведоми:

— Както признах на господин Пърсел, аз съм чувал за черния манастир и въпреки че е скрит дълбоко в джунглата, Гетачу все някога ще го намери, гарантирам ви го.

Никой не отговори и той продължи:

— Както може би сте научили, навярно от този отец Армано, според легендата в манастира се пази Светият Граал.

Отново не получи отговор.

— Не мога да твърдя, че вярвам в Граала, но ви уверявам, че щом скапаните революционери се появят при някоя черква или манастир, свещениците и монасите отпрашват с всичките си земни съкровища.

Пърсел се досещаше за това. Църквите ги биваше в две неща: да се сдобиват със злато и да го пазят. Половината безценни религиозни предмети на света бяха откраднати по едно или друго време. И нямаше основания да смята, че когато етиопските революционери се доберат до черния манастир, картинката ще е по-различна. Нито пък ако до него се доберяха Хенри Меркадо и Вивиан. Бам! И Граалът отново изчезва.

— Ще се измъкнем оттук и ти гарантирам, че поне аз никога няма да се върна — увери Франк своя колега. — Съветвам ви с Вивиан да забравите, че сте срещали отец Армано и че изобщо сте чували за черния манастир. Тази информация е опасна.

Меркадо не реагира.

— Бог не те праща да търсиш Светия Граал, Хенри — прибави Пърсел. — Праща те обратно вкъщи.

— А пък аз те пращам по дяволите.

Франк реши да смени темата и попита Ган:

— Смятате ли, че Гетачу има някакви скрупули да превиши правомощията си?

— Това е въпросът. Е, мога да кажа, че той не е в състояние да превиши властта си, която тук е абсолютна, както виждате. Но може да превиши правомощията си и да се изправи срещу Дерта и своя конкурент генерал Андом. Не че тях ги е грижа за нас или за международното право, обаче Андом трябва да прецени дали за него ще е от полза, ако Гетачу ни убие.

— Според мене няма да е от полза.

— Дали някой друг, освен революционното правителство изобщо знае, че сме тук? — попита Вивиан.

— Нашите агенции знаят, че сме тръгнали насам — напомни на всички Меркадо. — Споменавали сме и пред колеги, че имаме пропуск до армията на генерал Гетачу.

Което, помисли си Пърсел, не означаваше почти нищо. Те бяха на свободна практика и това ги устройваше, освен когато попаднеха в беда или изчезнеха безследно. Ако не се появяха в бара на „Хилтън“ в рамките на около седмица, някой можеше и да се сети да се свърже със съответните им посолства, стига да си спомнеше националността на своите приятели на по чашка.

Що се отнасяше до него, Франк знаеше, че американското посолство в Адис Абеба почти не функционира и не е в добри отношения с новата власт. Ако не бяха оковали краката му в пранги, щеше да се изрита по задника, задето изобщо се е отправил на това пътуване.

А що се отнасяше до британския поданик Меркадо и швейцарската гражданка Вивиан, всяко искане на информация, отправено от посолствата им, в най-добрия случай щеше да бъде посрещнато с безразличие, ала по-скоро с враждебност и лъжи.

В заключение, каза си Пърсел, не се очертаваше да получат помощ отвън. Хенри трябваше да го разбира, но може би не и Вивиан.

Слънцето бързо се издигаше и все повече прежуряше. Температурата на дъното на дерето сигурно наближаваше четирийсет градуса. Той забеляза, че белият крем на фотографката почти е изчезнал и лицето и ръцете й са зачервени.

— Веха! — извика на войниците горе Франк.

Те го погледнаха, после един от тях откачи манерката от колана си и му я подхвърли.

Пърсел я даде на Вивиан и тя утоли жаждата си, но се поколеба на кого да я предаде. На стария си любовник? Или на новия? Подаде я на Ган, който пи и я протегна на Меркадо. Накрая Хенри я върна на Франк, който пресуши последните няколко глътки и го посъветва:

— Дай на Вивиан ризата си да си я наметне на главата.

Меркадо се ядоса, че се налага Пърсел да го подсеща да се държи кавалерски, и изсумтя:

— Дай й твоята!

Франк щеше да го направи, ако имаше риза, обаче носеше шама без бельо отдолу и не му се щеше да повдига този въпрос. Впери очи в Хенри, който започна да се разкопчава.

Но Ган вече беше съблякъл униформената си риза и я подаде на Вивиан, която му благодари и покри главата си с нея.

Пърсел разбираше причините за гнева на Меркадо, ала се удивяваше, че той продължава да се сърди в момент, в който го очаква разстрел или нещо още по-страшно. Е, мъжете са си мъже. Помисли си също, че ако му се удаде възможност да повтори предишната нощ, пак ще го направи, само че два пъти. Без угризения. Зачуди се дали може да убеди Хенри, че случилото се е по Божия воля.

Насочи вниманието си към Вивиан, която седеше в края на дерето, по-близо до Меркадо, отколкото до него, и погледите им се срещнаха. След няколко секунди тя се извърна.

Нямаше представа какво си мисли и чувства тя. Може би никога нямаше да научи и това напълно го устройваше.

При дерето се появи още една група войници. Скоро щеше да се случи нещо, при това явно не особено хубаво.

Изведнъж Вивиан се премести до Меркадо и го хвана за ръката.

— Хенри…

Той се взираше във войниците и като че ли не усещаше присъствието й. Пърсел я чу да прошепва:

— Обичам те… моля те, прости ми.

Меркадо сякаш я забеляза едва сега. Поколеба се, после я попита:

— Искрено ли съжаляваш?

— Да.

— Тогава ще ти простя.

Тя го прегърна и зарови лице в гърдите му.

Франк предполагаше, че прошката на Хенри не се отнася за него, дори да я поискаше, а той не смяташе, че има за какво да му прощават, и съответно не го направи. Искаше обаче да каже нещо на Вивиан, в случай че се виждат за последен път. Само че не можеше да й го каже, затова се извърна и погледна войниците, които оживено разговаряха и стрелкаха с погледи пленниците на дъното на дерето.

Меркадо знаеше малко амхарски, но имаше умислен вид, затова Пърсел се обърна към Ган.

— Разбирате ли какво говорят?

— Малко… Струва ми се, че вас тримата ще ви водят някъде.

— Защо смятате така?

— Прангите на краката са за пътуване. Виж, когато ви завържат ръцете зад гърба, е сигурно, че няма да стигнете далече.

В това имаше логика, но Франк възрази:

— И на вас ви сложиха пранги, полковник.

— Да, забелязах. Само че нямам представа защо.

Хенри и Вивиан сякаш не забелязваха какво става, ала после един от войниците им извика: „Елате! Елате!“ и им даде знак да излязат от дерето.

Всички се спогледаха, изправиха се и се закатериха по склона, като мъкнеха оковите си в ръце. Войникът продължаваше да вика: „Елате! Елате!“

Накрая стигнаха горе и застанаха сред етиопците, които не им обърнаха внимание. Пърсел видя, че в далечината, където се намираше хеликоптерната площадка, е кацнал американски „Хюи“ с въртящо се витло.

Войникът посочи вертолета.

— Вървете! Вървете!

Франк погледна Ган — очакваше да го дръпнат настрани, — но друг войник побутна полковника.

— Върви!

Вивиан и Меркадо се хванаха за ръце и се затичаха толкова бързо, колкото им позволяваха оковите. Пърсел и Ган ги последваха. Четирима войници ги придружиха, като ги подканяха да бързат. Фотографката се препъна и Хенри я подхвана, после продължиха към хеликоптера.

Двамата стигнаха до отворената му врата и ги изтеглиха в кабината. Франк погледна голямата червена звезда върху масленозеления корпус — червената звезда на революцията, нарисувана върху стария герб с юдейския лъв.

Ган се качи без чужда помощ. Пърсел го последва.

— Пилотът казва, че излитаме за Адис Абеба! — надвика рева на двигателя и витлата Вивиан. Усмихна се широко и възкликна: — Avanti!

Хеликоптерът се издигна, завъртя се и се понесе на юг към етиопската столица.