Черният манастир

31.

Франк Пърсел стоеше с лице към входа, с чаша в едната ръка и цигара в другата.

Барът на адисабебския „Хилтън“ беше пълен с обичайната клиентела, която човек може да види по време на война, епидемия и глад, макар на Пърсел да му се струваше, че има доста по-малко журналисти, отколкото през септември, и повече хора от ООН и охрана на посолства. И както винаги, тук-там се мяркаха тъмни субекти, чиито намерения бяха неизвестни, но трябваше да са свързани или с пари, или с шпионаж.

Друга разлика от предишния път беше изчезването на богатите етиопци. Онези, които не бяха убити или хвърлени в затвора, киснеха в римската „Етиопия“. Нямаше ги и италианците и бизнесмените.

Пърсел се радваше, че новодошлите съветски и кубински съветници не идват да пият в столичния „Хилтън“. В хотела се плащаше само в твърда валута, което държеше на разстояние отрепките и комунягите.

Преди два дни беше пратил на Вивиан във „Форум“ и в редакцията на Меркадо телекс, в който им съобщаваше, че е жив и здрав в „Хилтън“. Сега чакаше пристигането на фотографката.

През тези два дни се видя с неколцина от бившите си колеги, ала те съблюдаваха неписаното правило да не задават въпроси на друг журналист. Той обаче сам им разказа някои подробности за пътуването си до фронта през септември, както и за арестуването и изхвърлянето му от страната. Сега се бил върнал, осведоми ги Франк, като кореспондент на „Л’Осерваторе Романо“. Това не бяха новини и не му осигуриха безплатна почерпка, но колегите все пак му пожелаваха успех.

— Шантавата забавна фаза от революцията приключи — бе го информирала една симпатична журналистка от Асошиейтед Прес, казваше се Фран. — Почти всички, които комунистите искаха да отстранят, или са мъртви, или са в затвора, или са емигрирали. Сега новите трябва да управляват и не могат да се справят с глада и еритрейските бунтовници.

Франк я попита за племето гала, но тя не знаеше или не я интересуваше особено. От тях не се вълнуваше никой в столицата — те бяха като освирепели лъвове някъде из пустошта и не преследваха политически цели. А и не бяха налични за коментар.

— Ами роялистките партизани? — полюбопитства Пърсел.

— С тях е свършено.

Той си помисли за полковник Ган, който се завръщаше, за да се бори за изгубена кауза. Този път британецът щеше да намери смъртта си.

Фран също му каза, че фалашките юдеи започвали да се преселват в Израел. Тази новина си я биваше.

Той вдигна поглед към огромния витраж, който разсейваше помръкващите привечерни лъчи в модерния бар и който щеше да направи чест на всяка европейска катедрала. Произведение на съвременен етиопски художник в неопримитивистки стил, витражът изобразяваше основаването на етиопската царска династия. На първия панел чернокожата Савска царица се отправяше за Йерусалим със свитата си. На следващия ги приемаше цар Соломон. После царицата се завръщаше в родината си и раждаше син, Менелик, прародител на настоящия император, който щеше да е и последният император на Етиопия, освен ако полковник Ган не направеше чудо. Пърсел се зачуди дали новото правителство ще допусне витражът да остане тук. Гостите на хотела го харесваха.

Той си погледна часовника: 16:36. Самолетът на Вивиан трябваше да е кацнал. Влюбените се посрещаха на летището. За разлика от репортерите и фотографите, ако освен това бяха и любовници и не искаха да демонстрират връзката си пред органите на сигурността, които можеха да се възползват от тази информация. По същата причина и тъй като „Л’Осерваторе Романо“ беше католически вестник, Вивиан имаше отделна стая.

Франк обаче бе пратил шофьор с кола от хотела да я посрещне и да потвърди по телефона, че гостенката е пристигнала и е минала паспортната проверка.

Поръча си още един „Джак Даниълс“ и се зачете в оставения на бара англоезичен вестник. Кратък материал, скрит на вътрешните страници, съобщаваше, че бившият монарх, г-н Хайле Селасие, все още бил под арест по нареждане на временното революционно правителство.

Ако г-н Селасие беше по-млад, знаеше Пърсел, отдавна да са го екзекутирали. Това обаче бе едно от предимствата на старостта, ако изобщо имаше такива — хората, които искат смъртта ти, просто трябва да проявят малко търпение. А и г-н Селасие продължаваше да е популярен на Запад и убийството му щеше да влоши отношенията с Европа и Америка още повече. В случая срещу цареубийството щяха да се възпротивят дори съветските и кубинските съветници. Убитите Романови се бяха превърнали в мъченици и съвременните марксисти искаха този път да избегнат това.

Франк се замисли за Берини. Кафето и канолите в дома на отец Рули не бяха чак толкова ужасни, колкото очакваше. Сестрата на отец Армано, Ана, се оказа мила жена и очевидно хареса Вивиан въпреки нейната екзотична външност.

Фотографката й разказа, че брат й я споменал по име, което разплака старицата. Ана сподели с тях, че миналата година, когато имало много новини за Етиопия, сънувала брат си усмихнат, което според сицилианските поверия означавало, че е в рая. За съжаление тя не успя да си спомни точната дата на съня си, макар с известно окуражаване от страна на Вивиан да се съгласи, че може да е било през септември.

Съвпадение? Не и според Вивиан и Меркадо, които приеха съня като поредния знак за божествено предопределение. Дори на него, Франк Пърсел, му се искаше да вярва, че отец Армано за последен път се е завърнал у дома.

Малката къща на отец Рули се напълни с близки и далечни роднини на покойния Джузепе Армано. Както излишно поясни свещеникът, „Сицилианските семейства са големи“.

Имаха известни езикови проблеми, но общо взето се разбираха и Меркадо и Вивиан разказаха как тримата със синьоре Пърсел, който не знаел италиански, намерили смъртно ранения отец Армано и той ги помолил да предадат на роднините му, че в сетните си мигове мисли за тях. Всички много се трогнаха и никой не попита защо тримата giornalisti идват в Берини чак сега, макар Хенри да им спомена, че е лежал в етиопски затвор. Един старец, който се бил сражавал в Етиопия и се падал братовчед на отец Армано, им каза:

— Етиопия е гробище. Не бива да се връщате там.

Вивиан осведоми както него, така и останалите, че ще отидат при гроба на отец Армано и ще пренесат мощите на бъдещия светец в Италия. Пърсел намираше този обичай за отвратителен, но като че ли никой друг не смяташе така.

Към шест часа жените изчезнаха и бяха сервирани освежителни напитки. Към седем мъжете се извиниха и отец Рули покани тримата си гости да останат на вечеря. На Вивиан й се искаше да остане, но тъй като беше ясно, че свещеникът ще настои да изяснят някои противоречия между тяхната версия и тази на хората от Ватикана, Меркадо й напомни, че трябвало да хванат самолета за Рим — въпреки че всъщност щяха да летят на другия ден.

Благодариха на отец Рули за гостоприемството и помощта и му обещаха пак да посетят Берини след завръщането си от Етиопия. Свещеникът ги благослови и им пожела лек път.

— Беше невероятно трогателно и прекрасно преживяване — на път към колата каза Вивиан.

Хенри се съгласи, както и Пърсел, въпреки че за преживяването се беше наложило да разчита на техния превод.

— Ана ми продиктува военния адрес на отец Армано — каза Вивиан във фиата. — Знаеше го наизуст.

Пренощуваха в малък хотел в Корлеоне и на другия ден взеха обедния полет от Палермо за Рим.

Меркадо писа до военното министерство върху бланка на „Л’Осерваторе Романо“: заявяваше, че подготвял статия за етиопската война и искал сведения за батальона или полка, чийто военен адрес посочваше в писмото.

Необичайно бързият отговор гласеше, че всички данни за въпросния полк били изгубени в Етиопия.

И толкова.

Що се отнасяше до италианските военни карти, които щяха да са от решаващо значение за предстоящата им мисия, полковник Ган ги осведоми, че в Лондон можел да намери пленени италиански карти. Също така ги посъветва да не посещават Италианската библиотека в Адис Абеба, защото установил, че органите на сигурността са я поставили под наблюдение. Така че сега имаха нужда от него и неговите карти, за да се отправят на своето пътешествие. Британският военен трябваше да пристигне на 24-ти. Щял да се свърже с тях в „Хилтън“, но ако не ги потърсел до 28-и, повече никога нямало да го видят.

Пърсел пак погледна телефона на бара. Вече два пъти беше питал за телекси, за да провери дали Вивиан или Меркадо не са му пратили съобщение. Вдигна слушалката и отново се обади на рецепцията.

— Ако се получи телекс, веднага ще ви го пратим горе, господин Пърсел — увери го служителят.

— Прехвърляйте тук и телефонните обаждания за мене.

— Разбира се, господине.

Знаеше, че би трябвало да я посрещне на летището, но в Рим се бяха уговорили да не го прави. Тогава планът им се беше сторил добър.

Поръча си още едно и запали нова цигара. Вече беше 17:24 и Вивиан отдавна трябваше да е минала паспортната проверка. Но самолетът на „Алиталия“ от Рим можеше и да е закъснял.

Той се обърна и плъзна поглед по клиентите, които седяха по масите. Във време на стрес хората имаха склонност да се навъртат из хотелските барове. Идваха да научат новините и слуховете или заради колективната безопасност. Някои посетители бяха мълчаливи и затворени, други бяха по-шумни. Тези дискретно осветени островчета на комфорт бяха обгърнати в някакво усещане за недействителност, а понякога се просмукваше и угризение — там навън вилнееха смърт и глад.

Пърсел отново вдигна очи към витража. Скоро януарското слънце съвсем щеше да потъне под хоризонта и светлината падаше върху огромния прозорец под такъв ъгъл, че той забеляза черква — или манастир, — представена и в древната сцена, и в нейното съвременното изображение. Художникът бе избрал за черквата черно стъкло и наоколо се издигаха тъмнозелени палми. Франк се зачуди дали самият храм е черен, или това просто е творческо хрумване. Черната черква едва се различаваше на тъмнозеления фон на палмите, и то само на определена светлина, и все пак останалата част от сцената беше изпълнена в контрастни светли и тъмни багри. Той продължи да се взира в прозореца, докато слънцето се спусна още по-ниско и двете изображения на черквата, и в съвременната, и в древната панорама, изчезнаха, и мекото осветление на бара придаде на витража съвсем различен вид.

Телефонът иззвъня и барманът вдигна, после му подаде слушалката.

— Пърсел.

— Тук автомобилната служба на „Алиталия“ — произнесе с италиански акцент женски глас.

— Да?

— Имаме доставка на една млада дама за вашата стая.

Франк се усмихна и попита:

— Гола ли е?

— Due minuto.

— Веднага идвам.

32.

През следващите два дни Пърсел и Вивиан отново опознаваха града и възстановяваха някои журналистически контакти и местни връзки.

„Л’Осерваторе Романо“ нямаше бюро в Адис Абеба, но си поделяше едно малко помещение в стария хотел „Империал“ с други приходящи журналисти и репортери на свободна практика, които плащаха скромна такса, за да има къде да си окачат шапката и да използват пишещите машини и телекса.

Освен това се отбиха в американското посолство, за да регистрират присъствието си и да се срещнат с Ан, консулската служителка, която навремето ги беше взела от затвора. Вивиан й подари саксия с черни африкански теменужки, купени от един уличен продавач.

— Не биваше да се връщате — каза им дипломатката.

— Ще гледаме този път да не ни арестуват — увери я Франк.

Написа и прати в редакцията материал за етиопските католически бежанци от размирната еритрейска граница. Не знаеше нищо по въпроса и затова по примера на Меркадо си измисли по-голямата част, но за да придаде известна правдоподобност, спомена за посещението си във ватиканския Етиопски колеж и благодари на тамошните католически братя за тяхното гостоприемство и задето са благословили пътуването му до Етиопия.

— Тук изобщо има ли нещо вярно? — попита го Вивиан, след като прочете текста.

— Истината е първата жертва, която пада във всяка война — напомни й той. — Трябва да си заслужим прехраната. Снимай някой просяк и ще пуснем фотографията с надпис „католически бежанец“.

По два пъти дневно проверяваха за телекси, за да видят дали в крайна сметка Хенри Меркадо не е решил, че предпочита да си остане в Рим. Единственият телекс от него обаче се получи тази сутрин и гласеше: „ПОТВЪРЖДАВАМ ПРИСТИГАНЕТО СИ С «АЛИТАЛИЯ» В 16:23“.

Пърсел му прати отговор, потвърждаващ, че още са живи и здрави и с нетърпение очакват неговото пристигане.

Франк остави на рецепцията съобщение за Меркадо, че в 18:00 ще бъде в бара, и двамата с Вивиан се настаниха на една от масите и зачакаха да видят дали Хенри е минал проверката на летището.

Вече беше 18:35.

Вивиан отправи поглед към витража.

— Къде държат императора?

— Не казват.

— Мислиш ли, че още е жив?

— Ако беше мъртъв, щяха да обявят, че е починал от естествена смърт. Той е причината князете да продължават съпротивата.

— Кой трябва да го наследи на трона?

— Престолонаследникът княз Афса Восен, който успя да избяга в Лондон. Сигурно са дружки с Ган.

Тя кимна.

Пърсел си погледна часовника. 18:46. Хенри закъсняваше много.

— Знаеш ли, че растафарианите на Ямайка смятат Хайле Селасие за бог? — попита той.

— Нямах представа.

— После трябва да отидем там и да напишем материал за тях.

Вивиан се усмихна принудено.

Явно се безпокоеше за Хенри, ала не искаше да го признае от страх, че Франк ще изтълкува тревогата й погрешно.

— Ей там. — Франк посочи дългия бар. — Точно там седях и си гледах работата, когато двамата с Хенри дойдохте при мене.

Тя отново се насили да се усмихне.

— Здрасти — имитира Франк британския акцент на Меркадо. — Познаваш ли моята фотографка?

Усмивката й стана по-искрена.

— Веднага си паднах по теб.

— Всъщност ви трябваше моят джип.

— Нямах представа, че имаш джип.

— Е, вече нямам. Сега трябва да е при племето гала. Сигурно са впрегнали конете си в него. Трябва да потърся човека, от когото го взех под наем, и да си получа трите хиляди долара депозит.

— Мислиш ли, че ще ти ги върне? Ти си изгубил джипа му.

— Вината не беше моя.

— Нито пък негова. От кого всъщност взе джипа? Пак ще се наложи да наемем кола.

— От един тукашен италианец. Сигурно вече го няма.

— Трябва да го откриеш.

— Предполагам, че са му взели всички джипове. Един друг италианец, синьоре Бокачо, има или по-точно имаше малък аероплан. Разпитах за него, но явно никой не знае дали още е тук.

Вивиан кимна и си погледна часовника.

— Ще сляза на рецепцията да проверя дали е пристигнал. Ако го няма, ще видя дали полетът му не е закъснял.

— Добре.

Тя стана и излезе от бара.

Пърсел отпи глътка уиски. Бяха му дали телефонен номер за спешни случаи на британското, американското и швейцарското посолство.

Хрумна му, че без Меркадо и Ган търсенето на Светия Граал няма да стигне доникъде. Естествено, двамата с Вивиан можеха да направят опит, но това означаваше да прекрачат границата между смелостта и лудостта. И все пак… нещо му подсказваше, че след като вече е тук, всичко ще се нареди — че предчувствията и вярата им не лъжат и че наистина са избрани да го направят.

Освен това разбираше, че не са избрани непременно да успеят и дори да останат живи. Бяха избрани да открият Граала в себе си. И той си помисли, че всъщност винаги е било така, че Граалът е химера и пътуването е към самите тях, към сърцата и душите им.

Вивиан и Меркадо влязоха в бара усмихнати и хванати под ръка. Пърсел се изправи и също се усмихна.

— Познаваш ли моята фотографка, Хенри?

— Да. Обеща да ме черпи едно. И тебе също.

33.

Пърсел крачеше по ветровитата писта. Изгряващото слънце започваше да разнася влагата, която все още забулваше дъното на долината. Мъглата се вдигаше по-бързо в по-високите части и Адис Абеба вече се мержелееше в далечината.

Направи му впечатление състоянието на бетонната настилка, по която вървеше. Подобно на много граждански и военни обекти в страната, тази стара писта беше италианско наследство. Италианците бяха добри строители, ала четирийсет години бяха много време. Бетонните писти бяха осеяни с лошокачествени асфалтови кръпки и покривът на хангара беше поправен с преплетена тръстика. Край самия хангар се строяваше взвод войници. Роялистите може и да бяха победени, но еритрейците, които сега се бореха за независимост от новата етиопска власт, побеждаваха и цялата страна беше на военна нога.

Етиопските военновъздушни сили поддържаха тук крило транспортни самолети С-47 американско производство и синьоре Бокачо, италианският търговец на кафе, когото Хенри все пак успя да открие, също държеше тук своя американски „Нейвиън“. Каза на Пърсел, че преди го държал на адисабебското международно летище, но етиопските ВВС го накарали да премести престарелия аероплан по-близо до тях, та при нужда да им е подръка. Всъщност вече го използвали за разузнавателни полети в еритрейския конфликт и в резултат под корпуса на нейвиъна вече имаше ракетно устройство, което синьоре Бокачо посочи на господин Пърсел. Това ракетно устройство се използвало за изстрелване на димни маркери по еритрейските бунтовници, роялистките сили и всеки останал, по когото не си падали. После новите френски самолети „Мираж“ на етиопците бомбардирали означения с димни маркери район — с променлив успех.

Франк се приближи до стабилния нискокрил самолет и го огледа. Черната му боя се лющеше и навсякъде имаше голи алуминиеви участъци, освен по написаното с червена боя име, „Мия“. Гумата на носа се нуждаеше от напомпване и самолетът стоеше наклонен напред. Плъзгащият се люк бе отворен докрай. На едно от задните стъкла се виждаше дупка от куршум.

— Ще ме таксувате ли допълнително за ракетното устройство? — попита Пърсел.

Синьоре Бокачо му отговори с типично италианско свиване на рамене.

— Какво да правя? Да не си мислите, че тук е Америка? Или Италия? Те правят каквото си искат. Днес няма война, тъй че може да вземете аероплана. Ако го управлявате добре, сигурно ще ви произведат в полковник от военновъздушните сили. Това е Етиопия.

— Да, знам.

— Ако не бяхте журналист, изобщо нямаше да ми позволят да ви го дам. И без това ми създадоха проблеми. Наложи се да им платя.

— Тъкмо затова създават проблемите. — Франк отново обиколи самолета. Имаше поне шест дупки от куршуми. — Карат ли ви да подавате план на полета?

— Да. Задължително. Преди не ги интересуваше, но сега държат. Смятат всички за шпиони на императора. Затова искат плана. В цялата страна има всичко на всичко десет летища, а те искат план на полета?! Ха! Днес само ще го изпробваме и не ни трябва план, обаче, когато летите за Гондар, ще се наложи да им го съобщите.

Не бяха предвидили този проблем. Тази сутрин просто щеше да полети със синьоре Бокачо, за да се увери, че нейвиънът още е годен. Ала с Вивиан, Меркадо и Ган — ако полковникът се появеше, разбира се, — щяха да извършат въздушно разузнаване и той нямаше желание да каца в Гондар, където се намираше щабквартирата на Северната армия на Гетачу. Можеше обаче да заяви полет до Хартум, където уж отиват по работа.

— Може ли да летя до Хартум?

— Можете, ако искате да ви арестуват.

— Значи не се разбират със суданците.

— Определено. Пък и предпочитам да не летите с „Мия“ толкова надалеч. — Италианецът потупа написаното върху корпуса име. — Хартум е максималното разстояние за нейния капацитет, но при насрещен вятър или лошо време ще ви свърши горивото. — Усмихна се и имитира с ръка рязко пропадане във въздуха.

— Добре… Утре или вдругиден ще имам един пътник. А може да са двама-трима. Има ли задни седалки?

— Не, за съжаление. Свалих ги, за да има къде да товаря кафето — поясни Бокачо.

— Добре, но…

— Понякога взимам проби от плантациите. Нося стока и храна. Извън Адис Абеба не се намира нищо италианско за ядене. Всъщност, заради глада, понякога не се намира никакво ядене.

— Лоша работа. Може ли пак да монтирате седалките?

— Откраднаха ги.

— Естествено. Е, пътниците ми може да поседят и на вашите чували с кафе. Как се справя „Мия“ с четирима души на борда?

— А вие как бихте се справили с четирима души на гърба? Кои са другите?

— Giornalisti.

— Надявам се, че имат положително отношение към новата власт.

— Разбира се. — Пърсел се уплаши синьоре Бокачо да не се разколебае, затова отвлече вниманието му с технически въпроси. — Кога е произведена „Мия“?

— Преди двайсет години. „Мия“ е малко момиченце, обаче аеропланът е стар — усмихна се търговецът.

— Каква е скоростта на заглъхване?

— Тя си заглъхва при всякаква скорост. Тъй че си летете колкото бавно искате. „Мия“ заглъхва, когато й скимне, затова гледайте да сте достатъчно нависоко и да има време за нормализиране на скоростта.

— Каква е скоростта на заглъхване, синьоре Бокачо?

Италианецът сви рамене.

— Индикаторът не е верен и стрелката подскача. Състоянието на аероплана е доста окаяно. Атакуващият ръб на крилете е поочукан.

— Забелязах.

— Добре де, започва да заглъхва някъде към сто и десет километра в час. Но когато беше малка, „Мия“ можеше да лети и с осемдесет. Всъщност има ли значение? Движете се достатъчно високо, за да има време да се нормализира — пък и защо ви е да летите толкова бавно?

— Искам да летя ниско и бавно. И да правя резки завои. „Мия“ ще се справи ли с това?

Синьоре Бокачо се втренчи в него изпитателно.

— Пътят до Гондар не е такъв, приятелю. Гондар е на по-малко от петстотин километра северно от столицата. И няма никакви резки завои.

— Ние сме тук, за да отразяваме войната, синьоре.

— Този аероплан не е за такива неща. Той си знае пътя до Гондар по права линия. Не обича да стрелят по него. — Търговецът завря показалец в една от дупките от куршуми, после погали корпуса и изтупа длани. — Властите не искат никой друг да наблюдава войната от въздуха. Това е тяхна работа. Ако имате такива намерения, ще си помислят, че шпионирате за роялистите. Или за еритрейците, британците или американците…

— Полетна скорост? Височина?

— Тази писта е на две хиляди и четиристотин метра надморска височина. Ще наберете оптимална полетна скорост, ако се издигнете, да речем, на три хиляди и шестстотин. Ще ви отнеме прекалено много време да се издигнете по-нависоко. Особено с четирима души на борда. Когато летите над долини, може да се спускате по-ниско, ако искате, само недейте забравя, че при полет на височина две хиляди и петстотин метра може да се блъснете в някоя планина, висока две хиляди и седемстотин. Разбирате ли?

— Si. А максимална скорост?

— Сигурно може да наберете до двеста и осемдесет километра в час. Аз обикновено стигам до Гондар за два часа и половина.

— Как е витлото?

— Различно. Понякога сто-двеста оборота в минута. Не го мислете.

— Не ме интересува, стига да не отхвърчи от аероплана.

— Главината е здрава. Няма пукнатини.

— Да се надяваме.

— Да не ме мислите за… pazzo? — Италианецът се почука с пръст по слепоочието.

— Е, ако вие сте луд, синьоре Бокачо, и аз не съм наред.

Търговецът се засмя, после впери очи в Пърсел и го посъветва сериозно:

— Не си правете майтапи с „Мия“, приятелю. Иначе ще ви убие.

— Capisco. А сега ще ме научите ли да я управлявам?

Бокачо се усмихна.

— Още ли искате да летите с нея? След всичко, което ви казах?!

— Щом могат етиопците, мога и аз.

Бокачо отново се вторачи в него.

— Каквато и да е целта ви, явно е много важна.

— Не по-малко от вашето кафе, синьоре Бокачо.

— В тази страна стана много тягостно — изведнъж без връзка заяви италианецът.

— Най-добре да си заминете.

— Ще си замина… — Той се усмихна. — „Л’Осерваторе Романо“ не иска ли да купи „Мия“?

— Ще попитам. — Франк погледна нагоре към кабината. — Готов ли сте?

— Аз ще пилотирам, вие ще ме гледате, после обратно. А следващия път вие ще пилотирате и аз ще ви гледам от земята.

— Дано има следващ път.

Синьоре Бокачо пак се засмя и двамата се качиха в самолета.

34.

Хенри Меркадо седеше на балкона на хотелската си стая и пиеше кафе по халат и гащета. Мъглата се вдигаше и той видя в далечината черен едномоторен самолет, който излетя от пистата на хълмовете.

— Това трябва да е Франк — каза Меркадо и посочи.

— Той каза да се оглеждаме за него към седем — отвърна седналата на другия стол Вивиан.

Меркадо я погледна. Беше с къса бяла шама, която си беше купила отнякъде и очевидно я използваше вместо нощница. Шамата му напомни за лагера на Гетачу. За плаца. И стълба. Зачуди се дали Вивиан понякога си мисли за това.

— Франк каза, че щял да прелети наблизо и да ни даде знак с крилата — прибави фотографката.

Това сигурно означаваше, че тя трябва да се върне в стаята си — или в стаята на Пърсел, — за да не ги види Франк, че пият заедно кафе на балкона на Хенри Меркадо в седем сутринта. Ала Вивиан си седеше съвсем спокойно.

— Този град е върхът на мизерията — смени темата Меркадо.

— Това не ти е Рим.

— Не. Това е адът.

Вивиан се засмя.

Меркадо мразеше Адис Абеба още от 1935-а и през изтеклите оттогава четирийсет години не беше видял нищо, което да промени мнението му. Мразеха го и самите етиопци. Подобно на всички полуевропеизирани градове в Африка и Азия, които бе посещавал, етиопската столица съчетаваше най-лошите черти на всяка култура. Единственото хубаво нещо в нея беше разположението й на около две хиляди и четиристотин метра надморска височина, което правеше климата приятен, освен през дъждовния сезон от юни до септември, когато стичащата се от хълмовете кал заливаше улиците.

Той отново напълни чашите им с кафе. Вивиан опря босия си крак на парапета и шамата се вдигна до бедрата й.

Хенри се изненада, когато фотографката прие поканата му за кафе на балкона, и още повече, когато я видя да влиза само по шама и почти нищо друго. Или направо нищо друго.

Вивиан обаче принадлежеше към друго поколение. И той понякога я смяташе за рожба Божия: природно невинна и в същото време несъзнателно чувствена.

Впери очи в черния самолет, който кръжеше над хълмовете и правеше опасни наглед завои, и отбеляза:

— Надявам се, че е добър пилот.

Вивиан се взираше в самолета и не отговори.

Хенри отново насочи вниманието си към Адис Абеба. Мразеше я наред с всички други градове от младостта си, защото му напомняше за времето на младежките му надежди и оптимизъм — когато вярваше в Москва, а не в Рим. Сега върху плещите му тежеше бремето на годините и разочарованията — и на Бог.

Ако се вгледаше внимателно в стелещата се под тях мъгла, можеше да види как Хенри Меркадо тича към телеграфа по площад „Св. Георги“. Можеше да чуе рева на италианските бойни самолети в небето. Можеше да си спомни и усети — и той си го спомни и го усети — удоволствието от любенето с деветнайсетгодишната дъщеря на един американски дипломат в затъмненото фоайе на „Империал“. Защо във фоайето? Нали имаше стая в хотела? Ами ако включеха осветлението? Меркадо се усмихна.

— На какво се усмихваш, Хенри?

— На нещо, което винаги ме кара да се усмихвам.

— Разкажи ми го.

И той й разказа как е правил любов в затъмненото фоайе на хотел „Империал“ по време на въздушно нападение.

Вивиан го слушаше, без да го прекъсва, после известно време помълча.

— Значи разбираш.

Меркадо не отговори.

— Когато ни е страх, правим най-различни неща.

— Нас не ни беше страх от въздушното нападение.

— Вкопчваме се в някого.

— Аз не тръгнах с онова момиче за Кайро.

Тя остави думите му без отговор.

Меркадо отправи поглед към „Империал“. Опасващите хотела веранди като че ли бяха провиснали. Хрумна му носталгичната идея да се пренесе там, но навярно стигаше и да се отбива веднъж дневно, когато ходеше в пресслужбата. Всъщност беше най-добре местата, които човек свързва с хубави спомени, да си останат само спомени.

Самолетът се издигаше на север и Хенри видя, че за малко се е разминал с един далечен връх. Вивиан явно не го забеляза.

— Надявам се, че си готова за въздушни снимки с малък аероплан, управляван от начинаещ пилот — все пак й каза той.

— По-добре е ти да останеш тук, Хенри.

— Не ме е страх от смъртта, Вивиан. Страх ме е да не умреш ти.

— Никой не бива да умира. Но… думите ти ме трогват.

— Защото те обичам.

— Знам.

Меркадо не й зададе логичния следващ въпрос и се загледа в Адис Абеба. Улиците бяха мръсни и воняха отвратително. Старци с липсващи части на тялото напомняха за старорежимното етиопско правосъдие. До жертвите на съдебното членовредителство се нареждаха ранените в скорошни и отдавнашни войни. После пък идваха уродливите просяци, болните проститутки и гладните боси дечурлига, които тичаха из потъналите в магарешки изпражнения сокаци. Сегашният глад вече беше отнесъл четвърт милион души. Как се очакваше да вярва в Бог?

— Как е възможно?

— Кое?

— Ей това. — Хенри махна с ръка към града.

Вивиан се замисли за момент.

— Чудесно е, че още те е грижа.

— Вече не.

— Напротив.

— Понякога ми се струва, че съм живял прекалено дълго.

— Май веднъж ми го каза.

— Нима? И ти какво ми отвърна?

— Не си спомням.

Ала той си спомняше. Беше му отвърнала: „Как можеш да говориш така, щом имаш мен?“

Меркадо я погледна и сърцето му буквално секна за миг.

Сега самолетът описваше тесни кръгове точно над града, както щяха да правят по време на въздушните снимки. Той си помисли, че не е зле Вивиан да си тръгне, преди Пърсел да е решил да прелети покрай „Хилтън“. Тя обаче просто си седеше на мястото и опряла крака върху парапета, спокойно наблюдаваше полета на любовника си.

— Най-добре се премести на твоя балкон — накрая й рече Хенри. — Или на неговия.

Вивиан пак не отговори.

Той се изправи, но не влезе вътре.

Слънцето се издигаше над хълмовете и разнасяше последните остатъци от мъглата. В столицата на доскорошната империя имаше много пустеещи участъци с дерета и хълмчета. Малкото високи сгради бяха разделени едни от други с километри бедняшки колиби, скупчени като първобитни села. Бананови дървета и палми пазеха гофрираните им ламаринени покриви от палещите лъчи. Адис Абеба гъмжеше от плъхове и насекоми, нощем из околните хълмове виеха хиени. Каквато и надежда да бе имало за града и страната при вялите опити за реформи на императора, сега тя беше удавена в море от кръв. Над тази древна земя се спускаше дълга нощ и дори някога отново да изгрееше зора, Меркадо нямаше да доживее да я види.

— Добре ли си? — попита го Вивиан.

— Сега виждам нещата по-ясно. И ми е жал — и за самия мен, и за тези хора.

— Ти си добър човек, Хенри.

— Бях.

— Пак ще открием този добър, щастлив и оптимистичен човек. Нали затова сме тук.

Той кимна. Това беше последното пътуване. Надяваше се да намери спасение, но бе готов и за окончателно разочарование.

Меркадо отправи поглед надолу към площада, над който се извисяваше единствената красива постройка в града, катедралата „Св. Георги“. Денем около нея пъплеха просяци, нощем — проститутки. Бяха я построили италиански войници, пленени в Адова по време на първото италианско нашествие през 1896-а, факт, който още повече оскверняваше огромния коптски храм. Каква ирония, помисли си той, или пък грандиозна космическа шега.

— Той идва, Хенри. — Вивиан посочи.

Черният самолет се приближаваше от изток, така че страната на пилота да е обърната към хотела. Меркадо забеляза, че аеропланът лети опасно ниско и бавно. Ако заглъхнеше, нямаше достатъчно височина за нормализиране на скоростта.

Фотографката явно не разбираше риска и усмихнато му махаше с ръка.

Хенри не можеше да откъсне очи от самолета и очакваше всеки момент да се забие надолу. Какви ги вършеше Пърсел? Ето какво се случва, когато се перчиш пред някоя жена, помисли си Меркадо. Умираш. А ако Франк умреше… Той се озърна към Вивиан.

Тя стоеше изправена на пръсти и енергично размахваше ръце.

— Франк! Ехо! — Вивиан чак заподскача.

Самолетът разклати крила на стотина метра от балкона в знак, че пилотът ги е видял. Хенри вяло му махна и когато машината прелетя покрай тях, зърна лицето на Пърсел. Наблюдаваше ги.

— Видя ни! — извика Вивиан. — Ти видя ли го, Хенри?

Възрастният журналист не отговори. Самолетът набра скорост и се отдалечи на запад. Меркадо очакваше Пърсел да направи кръг и пак да мине покрай тях, но той продължи нататък и постепенно се сля с фона на високата планина.

Фотографката остана права до парапета, вторачена в забулените в мъгла върхове.

На Меркадо му се прииска да я помоли да си отиде, ала не го направи.

— Надявам се това да не предизвика проблем — каза накрая.

Вивиан завъртя глава към него.

— Ние просто пихме кафе. Докато чакахме Франк.

Хенри кимна.

Тя се обърна и се облегна на парапета.

— Ти не беше ревнив.

— Не бях.

— Тримата се къпахме заедно.

— Да… Е, едно е да се изкъпеш с някого, а съвсем друго — да спиш с него.

— Едното е прелюдия към другото. И ти го знаеше.

— Не ми излизай с тоя аргумент, Вивиан.

Тя мина покрай него и влезе в стаята.

Меркадо остана на балкона още няколко секунди и я последва през плъзгащата се врата.

Вивиан лежеше на неоправеното му легло, все още по шама, но я беше запретнала до кръста си, разкривайки черния си полов триъгълник.

— Това ще оправи нещата помежду ни — каза му.

Хенри разбра смисъла на тези думи. „Съжалявам — означаваха те. — Връщам ти твоята гордост. Освобождавам те от гнева“.

Той пусна халата си на пода, събу си гащетата, качи се на леглото и като коленичи между широко разтворените й крака, понечи да съблече шамата й.

— Недей — спря го Вивиан. — Така.

Меркадо я погледна въпросително.

— Така, Хенри. Нали разбираш.

Той кимна.

Тя протегна ръка, хвана твърдия му член и го притегли към себе си. Хенри се отпусна върху нея и Вивиан го вкара в себе си, обгърна го с бедра и го придърпа още по-близо.

Меркадо започна да тласка и след малко тя свърши, издавайки тих стон — същия като стона, който беше чул онази нощ. Той продължи движенията си и Вивиан свърши отново, после Хенри усети, че се изпразва в нея.

Лежаха един до друг и се държаха за ръце, загледани в бавно въртящия се вентилатор на тавана.

— Сега разбираш ли? — попита тя.

— Да.

— И разбираш, че това е между приятели.

Той не отговори.

— Нараних те и сега се чувствам по-добре. Искам да се успокоят и твоите чувства. Към мен. И към… всички нас.

— Разбирам.

— Надявам се. Ако не веднага, постепенно.

Когато Хенри отново видеше Пърсел, искаше да каже Вивиан. Когато седнеха заедно на по чаша, тримата щяха да са квит, макар че Франк нямаше да го знае. Но щеше да го знае Хенри Меркадо.

Сега той наистина се чувстваше по-добре. Не изпитваше гняв или ако изпитваше, вече го нямаше онова усещане за безпомощност. Ала изпитваше усещане за загуба. Искаше да е с нея.

— Поне ми кажи, че ти е доставило удоволствие — каза й.

— Винаги ми е доставяло удоволствие.

— Още веднъж?

Вивиан погледна часовника.

— Трябва да тръгвам.

— Някой друг път?

— Не. Това няма да се повтори. — Тя се надигна и понечи да спусне крака на пода, но Хенри постави длан на тила й и нежно я притегли към себе си.

Вивиан се поколеба, после му позволи да наведе лицето й към влажния си пенис и го пое в устата си. Застана на колене между краката му и дългата й черна коса се посипа върху бедрата му. Меркадо свърши, извивайки гръб, и Вивиан не се изправи, докато в него не остана нищо. След това клекна върху прасците си и го погледна. Спермата му се стичаше по брадичката й.

Погледите им се срещнаха и тя се усмихна, смъкна шамата и се изправи върху леглото, после направи кръг около Хенри, който безмълвно я наблюдаваше.

Вивиан скочи на пода, избърса лицето си със салфетка, облече си шамата и тръгна към вратата.

— Благодаря за кафето.

— Пак заповядай.

Тя излезе и Меркадо впери очи във вентилатора.

— Обичам те.

35.

Пърсел взе такси от летището до хотела и се обади в стаята на Меркадо. Срещнаха се на кафе в коктейлната на „Хилтън“, където поднасяха и закуската.

Меркадо се надяваше да дойде и Вивиан — така щеше да преживее онзи посткоитален миг, който според нея щял да го накара да се почувства по-добре. Срещата само на двамата рогоносци някак си не му донесе такова удовлетворение.

— Къде е Вивиан? — попита той.

— Позвъних и в двете стаи, но не ми вдигна.

На Хенри му се искаше да каже, че тя вече не е в неговата стая, ала вместо това отвърна:

— Може да е заспала, сутринта стана много рано. Потърси я пак.

— Сама ще слезе.

Келнерът им донесе менюто за закуска.

— Всяко ядене ми напомня за глада в страната — отбеляза Меркадо.

— Поръчай си нещо леко.

— Ти си голям циник, Франк. Ако Вивиан беше тук, нямаше да го кажеш.

Пърсел го погледна над горния ръб на менюто, но не отговори. Избра си богата закуска и поясни:

— Огладнявам от летенето.

Освен кафе Меркадо си поръча портокалов сок и корнето.

— Как е аеропланът?

— Не е особено повратлив, но изглежда достатъчно стабилен. На тебе как ти се стори от разстояние?

— Е, не мога да преценя, естествено, обаче ти явно си разбираш от работата.

— Вивиан на какво мнение е?

— Развълнува се, когато ти прелетя покрай нас. Сам я видя.

— Видях я.

— Да, ние също те видяхме в кабината.

— И как ти се сторих, Хенри?

— Моля?

— Сторих ли ти се приятно изненадан да видя Вивиан на балкона на твоята спалня?

Меркадо не отговори директно на въпроса.

— Я стига, ние просто пихме кафе, докато те чакахме. Надявам се, не си мислиш, че е имало нещо друго.

Пърсел безмълвно го измери с поглед.

Моментът не носеше на Меркадо онова удовлетворение, което очакваше. Щеше да е много по-добре, ако Вивиан и Пърсел вече се бяха сдърпали за случилото се и Франк се мусеше по време на коктейлите или на вечеря.

Хенри нямаше желание да се кара, затова отбеляза:

— Ние сме цивилизовани хора, Франк. И тримата непрекъснато ще сме заедно, когато се наврем в гъсталака. — Моментално съжали за избора на думи. „Да се наврем в гъсталака ли?“ Мръсно подсъзнание? Потисна усмивката си.

— Добре де. Няма нищо — каза по-младият журналист.

„Как така нищо?!“ На Меркадо му се искаше да му каже, че всъщност я е чукал, но така щеше да прати целия им план по дяволите.

— Тя е много привързана към тебе, Франк — вместо това каза той.

— Точка по въпроса.

— Впрочем, според мен трябва да обсъдиш този въпрос с нея.

Пърсел не отговори. Меркадо започваше да го дразни. Темата за Вивиан обтягаше отношенията им и фамилиарността на другия мъж щеше да му донесе най-малкото юмрук в корема, както го беше предупредил в Рим. Само че Франк не искаше да провали мисията им. Пък и Хенри му харесваше.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че когато минаваше покрай нас, летеше прекалено бавно — рече Меркадо.

— Остави пилотирането на мене, Хенри.

— Мисля за себе си. Аз съм твой пасажер. Както и Вивиан.

— Не се бой. Ако това ще те успокои, пилотските ми качества направиха силно впечатление на синьоре Бокачо.

— Добре. Обаче дали ще ти позволи пак да пилотираш аероплана му?

— В момента мисли по въпроса.

— Този аероплан ни е нужен. А как е самият синьоре Бокачо? Преструва ли се, че марксистите не са взели властта и досегашният му спокоен живот продължава постарому?

— Не, като че ли е наясно, че това е краят.

— Явно е по-голям реалист от мнозина мои сънародници в бившите британски колонии.

— Така е.

— Със стария световен ред е свършено.

— Абсолютно. Синьоре Бокачо се интересува дали нашият вестник иска да купи „Мия“.

— Кого?

— Аероплана. „Мия“.

— Ааа… едва ли.

— Попитай, ако обичаш. Синьоре Бокачо иска да се измъкне оттук — поясни Франк.

— И ще постъпи правилно. Трябваше да му кажеш, че обмисляме да купим неговия аероплан, за да продължи да ни го дава под наем.

— Може и да съм му намекнал нещо подобно.

— Голям си измамник, Франк.

— Аз ли?! Ти току-що ми каза, че е трябвало да го излъжа.

Донесоха им закуската и Пърсел каза:

— На отиване към летището с таксито видях деца с подути коремчета.

Меркадо помълча малко, после призна:

— Понякога ми се плаче за тази страна.

— Ако беше видял каквото видях в Камбоджа аз, щеше да ти се плаче и за нея. — Погледна го в очите. — Може да плачем за целия свят, Хенри, само че с това няма да го променим.

Меркадо кимна.

— На моята възраст, Франк, човек започва да си задава въпроса… какво се е объркало, по дяволите.

— Всичко се е объркало.

— Да. Но после срещаш… е, срещаш отец Армано. И онези от ООН. И всички доброволци и мисионери, които идват в страни като Етиопия да вършат добро. Да помагат на своите събратя.

— Звучи обнадеждаващо.

— За всеки Гетачу има по един свестен човек, който се бори със страданията на човечеството.

— Надявам се да е така — каза Пърсел и добави: — И кога ще победят добрите?

— Когато свърши последната битка между силите на доброто и злото. Когато Христос и Антихристът се срещнат при Армагедон.

— Ще е страхотно събитие. Дано си уредя да го отразявам.

— Ние го отразяваме всеки Божи ден, Франк.

Пърсел кимна.

Установи, че всъщност не е толкова гладен, колкото си мислеше, и след като си изпи кафето, запали цигара.

Меркадо — взираше се във витража — каза:

— Не е показано как се любят Соломон и Савската царица.

— Използвай въображението си.

— Такава сцена щеше да увеличи клиентелата.

— Или да докара полицията. Чувал ли си нещо за господин Селасие, както вече го наричат?

— Носи се слух, че предпазливо го разпитвали за авоарите му в страната и чужбина и той им давал по лъжичка на час в замяна на живота на свои роднини.

— А какво ще се случи, след като им даде всичко?

— Марксистите удушиха с възглавници няколко стари аристократи и обявиха смъртта им за естествена — отвърна Хенри. — Такава ще е и неговата съдба. Или нещо подобно.

Пърсел отново кимна.

— Според тебе императорът знае ли къде е черният манастир?

— Интересен въпрос. Императорският двор обикаляше страната, за да раздава правосъдие, да помилва осъдени, да дарява пари на черквите и така нататък. Редовно посещаваха Ковчега на завета в Аксум. Тъй че е възможно императорът да е ходил и в черния манастир, обаче инстинктът ми подсказва обратното. И даже да е ходил, не би могъл да даде координатите му на тъмничарите си.

— Да де, нали не е бил зад волана на туристическия автобус.

— По-скоро са му донасяли Граала някъде извън манастира.

— Например в Шоан.

— Възможно е. Императорският двор е бил забулен в тайнственост в продължение на три хилядолетия. В сравнение с него японският императорски двор е като разграден двор.

— А в сравнение с Ватикана всяка друга затворена институция прилича на бюро „Справки“.

— Твоите антипапистки възгледи ме дразнят, Франк. Не забравяй, че си на работа във ватиканския вестник.

— Бог да ми е на помощ.

— Така или иначе, етиопският императорски двор вече не съществува.

— Освен ако Ган не постигне своето.

— Това е невъзможно. Няма връщане назад.

— Според мене си прав, Хенри. И като стана дума за сър Едмънд, къде е той?

— И аз започвам да се чудя.

— Каза, че щял да пристигне на двайсет и четвърти, което беше вчера. Но помоли да го почакаме четири дни, преди да го отпишем.

— Значи ще го чакаме. Ако обаче не се появи, ще тръгнем. Без него.

— Онези карти ни трябват.

— Имаме аероплан.

— Въздушното разузнаване не може да замени топографските карти. Едното допълва другото. Пък и полковник Ган притежава умения, каквито ние нямаме.

— Мисля, че ще се справим и без него. Но няма да се справя без вас с Вивиан.

Пърсел го погледна.

— Би ли ми обяснил пак защо всъщност рискуваме живота си?

— Моите мотиви, Франк, както и твоите, се менят ежедневно. Понякога мисля за безсмъртната си душа, друг път си мечтая как ще стана богат и прочут и ще обикалям света с Граала. Сигурен съм само в едно: тримата сме избрани да го направим и ми се струва, че ще разберем причината чак в присъствието на Граала и Светия Дух.

— Добре. Брой ме, даже Ган да не се появи. Ще питам и Вивиан.

— Излишно е да я питаш. — Меркадо завъртя глава към фоайето. — Но ако непременно държиш, тя идва.

Вивиан влезе в коктейлната с голяма найлонова торба в ръка. Носеше панталон каки, торбест пуловер и практични обувки. Видя ги веднага и усмихнато се насочи към масата им.

Хенри се изправи, усмихна й се и изтегли стола й назад.

Вивиан целуна по бузата и двамата и седна.

— Предположих, че ще ви заваря в бара, както обикновено.

— Сега тук сервират закуската — осведоми я Меркадо. — Но мога да ти поръчам „Блъди Мери“.

— Не, мерси. За какво си приказвате?

— За въздушното разузнаване — отвърна Пърсел.

Тя го хвана за ръката.

— Ти беше невероятен, Франк! Имаш ли и други способности, за които още не си ни споменавал?

— Не мога да връзвам папийонка.

Вивиан се засмя и грабна препечената филийка от чинията му.

— Умирам от глад.

— Тъкмо разправях на Франк, че пилотирането му ни направи страхотно впечатление — каза Меркадо.

Тя погледна Пърсел, който се опитваше да привлече вниманието на келнера, после се обърна към Хенри. Той й се усмихна. Фотографката направи престорено сърдита гримаса.

Сервитьорът дойде и Вивиан си поръча чай и плодове, след това изяде една от наденичките на Франк.

— И двамата изпитваме угризение заради глада — каза й Меркадо.

— Ти ли си го предизвикал, Хенри?

— Аз си взех само едно корнето.

— Е, трябва да си поддържаш силите. Ще имаш нужда от тях.

— Основателен аргумент. — Меркадо не получаваше пълно удовлетворение от тази среща, така че предложи: — Може би не е зле да се изясним за сутринта.

Вивиан реагира с известно закъснение.

— Какво искаш да кажеш?

— Франк се чудеше защо сме пили заедно кафе на моя балкон.

Тя се обърна към Пърсел.

— Наистина ли си се чудил?

— Хенри вероятно е изтълкувал въпроса ми неправилно.

Вивиан отново погледна Меркадо, който каза на Пърсел:

— Извинявай. Стори ми се, че нещо ревнуваш.

Франк впери очи в него.

— Всъщност се чудех, че толкова рано си вдигнал дъртия си задник от кревата.

— Нагласих будилника, за да те гледам, Франк. И после си рекох: „Ами ако Вивиан се успи?“ Затова й позвъних и я поканих на кафе. Ако не ни беше видял, сигурно щеше да се чудиш къде сме. — И се засмя.

На Пърсел не му беше смешно и Вивиан срита Меркадо под масата.

— Хайде да сменим темата. Нещо ново за сър Едмънд?

— Не — отвърна Хенри.

— Не трябва ли вече да се безпокоим?

— Според Франк не.

— Ще се справим ли без него?

— Франк смята, че няма. Заради картите.

Тя бръкна в найлоновата торба, извади дебел кафяв плик и го остави на масата.

— Дадоха ми го на рецепцията.

Пликът бе адресиран на ръка до „Меркадо, Пърсел, Смит, «Л’Осерваторе Романо», хотел «Хилтън»“. Нямаше подател.

— Да го отворя ли? — попита Вивиан.

Франк се огледа дали не ги гледат и каза:

— Давай.

Тя сряза с ножа за масло здраво залепения капак, надникна в плика и възкликна:

— Карти!

— Виж дали няма писмо — каза Пърсел.

Вивиан бръкна ръка в плика, извади един лист и прочете на глас:

— „В Адис Абеба съм. Ще се свържа с вас. Чудесен полет, господин Пърсел“. Не е подписано.

— Слава богу, че е тук и е в безопасност — въздъхна Меркадо.

— Това, че е тук, не означава, че е в безопасност — поправи го Франк.

— Е, във всеки случай имаме картите и ако не се свърже с нас, можем да продължим и само тримата.

Вивиан погледна Пърсел и попита:

— Откъде е разбрал за полета?

— Предполагам, че роялисткото нелегално движение ни наблюдава.

— Колко вълнуващо! — възкликна тя.

— Ще стане още по-вълнуващо, когато на вратата ти почука държавна сигурност — увери я Франк.

След закуската Пърсел им каза, че ще се обади на синьоре Бокачо да види дали ще могат да разполагат със самолета в седем на другата сутрин.

— Не е задължително да идваш и ти, но още едни очи ще са ни от полза — каза на Меркадо.

Хенри се поколеба, но отвърна:

— За нищо на света не бих пропуснал такова преживяване, Франк.

— Добре.

От своя страна, Меркадо щеше да се отбие в „Империал“ да провери за телекси и да чуе слуховете и клюките.

— Ще напиша и материал за глада — каза той и се обърна към Пърсел. — Видях статията ти за католическите бежанци, в която пишеш, че временното правителство не им помагало.

— Надявам се, че ти е харесала.

— В това изобщо има ли някаква истина?

— Взимам пример от тебе, Хенри, и проявявам творчество.

— Вярно е, че вестниците са чернова на историческо повествование, но все пак не са чернова на исторически роман.

На Пърсел започна да му писва.

— С нетърпение очаквам твоя достоверен репортаж за глада.

— В моя материал ще се подчертава, че правителството продава национални богатства, за да купува храна за народа.

— Само че това не е вярно. Те купуват оръжие.

— Не говоря за истините и измислиците, Франк. Не бива да пишем нищо, заради което може да ни експулсират от страната. Или да ни арестуват.

— Това ми е известно, Хенри.

— Хубаво. Ще казваме истината, когато се махнем оттук.

— Не „когато“, а „ако“. Все пак сме в Етиопия.

— Междувременно съобщих в редакцията да задържат статията ти.

— Когато се махнем оттук, ще имаме да разказваме нещо много по-важно — обади се Вивиан, която ги слушаше внимателно. — Разбрахме се да работим заедно, Хенри, да сме приятели и колеги и да забравим миналото. — Тя впери очи в Меркадо. — Нали така?

Възрастният кореспондент се усмихна.

— Да.

Пожела им приятен ден и излезе.

Фотографката помълча, после погледна Пърсел.

— Съжалявам.

— За какво?

— Ти знаеш.

— Виж, Вивиан, знам, че още го обичаш, и в това няма нищо лошо. — Той си спомни думите на Меркадо. — Когато напуснем Адис Абеба, ще сме непрекъснато заедно, затова трябва да преглътнем… ревността.

Тя се усмихна.

— Значи може всички заедно да се къпем голи?

— Не.

— Виждаш ли? Все пак ревнуваш.

— Какво ти се прави днес?

— Искам да снимам всичко, което изгубих предишния път, след като онези гадове претършуваха стаята ми.

— Звучи добре.

— Трябва да си взема фотоапарата. — Вивиан стана. — Ще се качите ли с мен, господин Пърсел? Искам да ви покажа новия си „Канон“.

Той се усмихна и също стана.

— Не забравяйте, че сме на служба във Ватикана, госпожице Смит.

— В нужния момент ще извикам: „О, Господи!“

Пърсел вдигна плика и двамата тръгнаха към нейната стая.

Докато се събличаше, той забеляза бялата й шама, преметната на един стол. На леглото забеляза и хотелския й халат. Хрумна му, че Вивиан е трябвало да си го облече, преди да излезе на балкона на Хенри — сутринта беше доста хладна.

36.

Малкото такси „Фиат“ се изкачваше по мъгливия склон към летището. Пърсел и Вивиан седяха отзад, Меркадо — до шофьора.

Стелещата се мъгла скриваше пистата и хангарите.

— Няма проблем, ако решиш да не идваш — увери Франк своя по-възрастен колега. — Не е зле да се подсигурим все някой от нас да оцелее.

Хенри не отговори.

— Някой трябва да продължи мисията. И да разкаже нашата история.

Меркадо отвори вратата и слезе от таксито.

Пърсел каза на шофьора да почака и се обърна към Вивиан.

— В случай на проблем с властите. Или с Хенри.

— Сутрин никога не е в настроение.

— Няма откъде да го знам. — Той отиде в хангара да завери плана на полета и по пътя с изненада установи, че още е ядосан на Хенри, пък и на Вивиан, за кафето на балкона. Тя нямаше защо да остава насаме с Меркадо. Ала и тримата съзнаваха, че през идващите седмици ще има още такива моменти.

Зад бюрото в канцеларията седеше и пушеше млад лейтенант от военновъздушните сили. Синьоре Бокачо беше дал на Пърсел няколко заявки за план на полет, като го посъветва да ги попълни предварително, и Франк го бе направил на английски, международния език на въздухоплаването — освен в Етиопия, очевидно.

Лейтенантът хвърли поглед на формуляра и веднага си пролича, че не може да го прочете.

— Къде отива?

— В Гондар. — Пърсел посочи съответната графа.

— Защо?

Франк му показа журналистическата си карта и паспорта си.

— Газетана.

Етиопецът махна с ръка към пистата.

— Кой пътува с вас?

— Газетана. — Пърсел вдигна два пръста.

Лейтенантът поклати глава.

— Не. — И му даде знак да си върви.

Франк измъкна индиговото копие на заявката от джоба си и го остави на бюрото. Етиопският бир беше тотално обезценен, но с кламер за формуляра бе прикрепена банкнота от петдесет хиляди лири — четирийсетина долара.

Лейтенантът погледна парите, приблизително равняващи се на една негова месечна заплата, взе печата, подпечата копието и записа часа.

— Върви!

Пърсел грабна заявката и излезе от хангара.

Хенри не се беше възползвал от таксито и разговаряше с Вивиан край нейвиъна. Франк плати на шофьора и тръгна към самолета.

— Проблеми? — поинтересува се Меркадо.

— Ще ни компенсират ли подкупите?

— В Народната република няма подкупи. Само потребителски такси.

Вивиан намести чантата с фотоапарата си на рамо и се обърна към Франк.

— Тъкмо казвах на Хенри, че успях да взема няколко широкоъгълни обектива от бюрото на Ройтерс. Те имат и добра лаборатория за увеличения. — И добави: — И не задават въпроси.

— Чудесно. Готови ли сме? На някого да му се ходи до тоалетната? Как си с мехура, Хенри?

— Цялата система функционира перфектно.

Пърсел потупа брезентовия си сак.

— Взех от хотела едно шише с широко гърло, ако ни се наложи да го използваме. Сети ли се да купиш бинокъл?

— Взех назаем от пресслужбата — отвърна Меркадо, после, когато се приближиха до крилото, посочи ракетното устройство и попита: — Какво е това?

— На тебе на какво ти прилича, Хенри?

— На ракетно устройство. Ще обстрелваме ли нещо?

Докато Пърсел му обясняваше, Меркадо забеляза дупките от куршуми по корпуса и им ги показа.

— Случайни попадения — увери двамата си спътници Франк, покатери се на лявото крило, отключи люка и го плъзна назад. От кабината се разнесе мирис на мухлясала кожа и хидравлична течност. Пърсел подаде ръка на Меркадо и му помогна да се качи.

— Избери си което и да е място отзад.

— Няма седалки.

— Седни върху чувалите с кафе.

Хенри недоволно се вмъкна вътре и Франк помогна на Вивиан. Тя се настани на дясната седалка.

Пърсел влезе последен и затвори капака.

— Там отзад има предпазен колан, Хенри.

— Работя по въпроса.

Франк закопча своя колан. Фотографката последва примера му.

— В заявката на полета пише, че излитаме в шест трийсет и осем. Би трябвало да стигнем до Гондар за по-малко от три часа. Ако се забавим, онзи, който приеме заявката ни на тамошното летище, ще го направи на въпрос. Но понеже се налага да се отклоним от заявения маршрут, може да кацнем след десет. Ще се оправдая с насрещните ветрове.

— А ако знаят, че няма насрещни ветрове? — Меркадо повдигна вежди.

— Те знаят само онова, което им съобщават другите пристигащи пилоти. А се съмнявам, че от столицата до Гондар има особено голям въздушен трафик.

Разтвори картата на синьоре Бокачо и я погледна.

— Значи ще направим така. Издигаме се на три хиляди и шестстотин метра и се опитваме да развием двеста и осемдесет километра в час. Щом забележим езерото Тана, ще се спусна максимално ниско и бавно ще обиколим районите, където смятаме, че може да е черният манастир. Освен това ще хвърлим един поглед на балнеокурорта и постройката, означена като incognita. Вивиан ще направи широкоъгълни снимки, после по някое време ще трябва да се издигнем на хиляда и осемстотин метра, надморската височина на Гондар. С малко късмет ще кацнем там най-късно в десет.

— А ако някой ни пита каква работа имаме в Гондар? — попита Вивиан.

— Пишем статия за древния град крепост.

— Това е малко прекалено, Франк — възрази Меркадо.

— Добре тогава, искаме да вземем интервю от генерал Гетачу.

— Първата ти идея ми харесва повече — заяви фотографката.

— Ние сме журналисти — напомни им Пърсел. — Нямаме представа какво правим. — Погледна си часовника: вече закъсняваха с излитането. — Готови ли сте?

— Да, щом ти си готов.

Франк завъртя ключа, изтегли щурвала и Вивиан се сепна, когато щурвалът пред нея повтори движението на неговия. Той натисна кормилните педали и нейните също потънаха под краката й.

— Управлението е дублирано, което не означава, че ще пилотираме и двамата — обясни й Пърсел. — Гледай да не пипаш щурвала и да не настъпваш педалите.

— Слушам, господин капитан.

Той напомпи няколко пъти гориво, натисна един бутон и двигателят се закашля. Изпод обтекателя блъвна черен дим. Витлото се завъртя веднъж, после пак и моторът заработи равномерно.

Вивиан забеляза, че синьоре Бокачо е закачил над таблото медальон със св. Христофор. Докосна го и каза:

— Покровителят на пътешествениците. Той ще бди над нас.

— Чудесно.

Пърсел плъзна поглед по уредите, повечето от които не функционираха. Под пулта имаше нов ключ с надпис „предпазител“ и „огън“. Димните ракети се изстрелваха с отделен червен бутон. На въртящо се рамо пред него беше монтиран кръгъл мерник от прозрачна пластмаса. Франк знаеше, че в устройството са останали четири ракети. Според синьоре Бокачо това не било необичайно — етиопските наземни екипи не си давали много труд. Италианецът го бе посъветвал да не настоява да свалят ракетите. Както и да не ги изстрелва за развлечение.

Франк погледна към далечния ветропоказател, освободи ръчната спирачка и потегли към пистите. В края на дългата писта, от която бяха излетели предишния ден, стоеше транспортен С-47. Нямаше време да го чака да се премести, затова се насочи към по-късата писта, която според синьоре Бокачо спокойно можел да използва в зависимост от вятъра, количеството гориво и товара. Датчикът за горивото показваше, че резервоарът е пълен, но Вивиан не тежеше много, а Меркадо беше пропуснал закуската.

Пърсел продължи към по-късата писта. Шумът в кабината се търпеше и можеха да разговарят, ако повишат глас.

— Всички добре ли са? — попита той.

Вивиан кимна. Меркадо не отговори.

Франк направи предстартова проверка и излезе на пистата. Мъглата почти се беше разнесла. Той ориентира носа по останките от бялата линия. Състоянието на бетонната настилка малко го смущаваше и той се поколеба, после даде газ и нейвиънът се понесе напред и заподскача бясно по разбития бетон.

Пултът завибрира, плексигласовият люк се разхлопа и щурвалът затрепери в ръцете на Франк. В кабината закънтя неравномерното тропане на предното колело. Той погледна към Вивиан и видя, че настройва фотоапарата.

Нейвиънът набра осемдесет километра в час, после деветдесет и пет. Мъглата обгръщаше края на пистата, но Франк знаеше, че това е и краят на равния участък от хълма — беше го забелязал, когато летяха с Бокачо. Теренът от двете му страни рязко потъна в мъгла. Вече не можеше да се откаже от излитането.

— Франк!

Викаше го Меркадо, ала нямаше какво да обсъждат.

Вивиан вдигна поглед от фотоапарата, но не каза нищо.

Пърсел погледна скоростомера и установи, че показва нула. Движеше се с максимално ускорение, а „Мия“ все още не даваше признаци, че се готви да се издигне.

Пистата внезапно свърши и Вивиан сепнато възкликна, протегна ръка и пипна медальона със св. Христофор.

Щурвалът в ръцете на Франк изведнъж олекна и нейвиънът увисна за миг, сякаш се колебаеше дали да излети, или да падне в долината.

Носът се наклони надолу и Пърсел бавно изтегли щурвала, след това дръпна лоста за колесниците. „Мия“ леко се издигна. Съседният хълм прелетя покрай лявото му крило и той забеляза, че върхът се извисява над тях. Трясъкът на прибралите се колесници стресна Вивиан. Меркадо ахна.

Самолетът започна да набира височина. Франк погледна висотомера. Намираха се на две хиляди триста и петдесет метра и това не му хареса, като се имаше предвид, че е излетял от две хиляди и четиристотин. Върховете на околните хълмове бяха високи от три до три хиляди и петстотин метра и сякаш го притискаха от всички страни. В момента се насочваха точно към един от тях.

Нейвиънът продължи да се издига и на три хиляди и петстотин метра Пърсел си поотдъхна. Зави на северозапад и попита:

— Нещо против да запаля?

Очевидно никой нямаше нищо против и Франк запуши.

— На някого да му трябва шишето?

— Вече е късно — отвърна Вивиан.

— Как се справяш, Хенри? — осведоми се Пърсел.

Никакъв отговор.

Вивиан завъртя глава.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Искаш ли вода?

— Нищо ми няма.

— Вчера опитва ли се да излетиш? — обърна се тя към Франк.

— Вчера оставих синьоре Бокачо да излети. Освен това използвахме по-дългата писта.

— Може ли другия път пак да използваме нея?

— Може.

— А как мина кацането?

— Не се тревожи.

— Може ли да си дръпна?

Той й подаде цигарата.

Продължиха на северозапад и Пърсел предложи на Меркадо:

— Не е зле да се запознаеш с топографските карти.

— Не ги ли взе ти?

— Майтап ли си правиш, Хенри?

— А… ето къде били.

Вивиан се засмя.

Пърсел се отпусна назад, провери уредите и с радост установи, че скоростомерът е проработил.

— Съгласен съм другия път да играя ролята на потенциалния оцелял — информира го Меркадо.

— С удоволствие ще се лиша от малко баласт при излитането.

Франк погледна наляво. От въздуха пейзажът изглеждаше невероятно красив. Ето какво беше подарил на човечеството Бог. Всъщност най-древните останки от предшественици на човека, датиращи отпреди повече от три милиона години, бяха открити в долината на река Аваш. И оттогава хората дълго и мъчително се бяха изкачвали към… нещо.

Вивиан го снима, после снима седящия върху чувалите с кафе Хенри. Той взе апарата от ръцете й и каза:

— Обърни се насам.

Тя усмихнато се обърна и Меркадо я щракна.

— Е, нашето пътуване започна — каза Вивиан.

— За малко да го приключим още при излитането — отвърна Хенри.

— Усетих как свети Христофор и ангелите повдигат крилете ни — увери го тя.

Пърсел понечи да отговори нещо остроумно, но като се замислеше за излитането, не можеше да открие причина за случилото се.

Вивиан отново докосна медальона със св. Христофор.

— Благодаря ти.

— Ами на мене?

— Другия път използвай по-дългата писта.

Продължиха в мълчание. Етиопия се носеше под крилата им. Някъде долу, каза си Франк, се намираше обектът на тяхното търсене. И може би ги очакваше.

37.

На около час от Адис Абеба Пърсел забеляза големия завой на Сини Нил, наклони самолета надясно и последва течението на север. Летяха с двеста и осемдесет километра в час и засега всичко вървеше нормално, като се изключеха планинските течения. От кафето в конопените чували се разнасяше приятен аромат.

Франк си мислеше за логистиката на тяхното пътешествие, за изненадите, които се криеха в дреболиите.

— Ако възникне проблем, когато се приземим в Гондар, може да конфискуват лентата ти — каза той на Вивиан. — А ако видят, че сме снимали с широкоъгълен обектив, ще има да се обясняваме.

— Ще скрия заснетите филми.

— Може да те претърсят.

— Веднъж скрих един филм на онова място, дето не го огрява слънцето — сподели с тях Меркадо.

— Не ме изкушавай, Хенри. Не бива да открият филма в нас. Може би в чувалите с кафе — предложи Пърсел.

— Наземният екип в Гондар няма да пропусне да свие един-два чувала — предупреди Меркадо.

Франк забеляза, че сенникът над предното стъкло е разкъсан и е залепен с тиксо. Дръпна лепенката и каза.

— А тук може да скрием картите.

— Даже в Гондар да не възникнат проблеми, когато слезем от аероплана, властите ще го претърсят и сигурно ще намерят този тайник — отбеляза Хенри.

Пърсел не отговори.

— Ако заявим, че нямаме нищо общо с картите и филма, синьоре Бокачо ще трябва да дава обяснения в столичната полиция, докато ние даваме обяснения в гондарската щабквартира на Гетачу — прибави Меркадо.

Франк се замисли и реши, че колегата му е прав.

— Ти какво предлагаш?

— Предлагам да рискуваме и да приемем, че на летището в Гондар всичко ще е наред. И да носим филма и картите с нас. Ако все пак ни задържат, те вече ни очакват и филмът и картите ще са най-малкият ни проблем.

Инстинктът подсказваше на Пърсел да не се размотава с инкриминиращи доказателства в една полицейска държава. Особено след предишните им арести. Ала Хенри Меркадо участваше в тази игра много по-отдавна от Франк Пърсел. Пък и явно нямаха избор.

— Ще нося филма в чантата си — каза Вивиан. — Най-доброто скривалище е пред очите на всички. Още щом се опиташ да скриеш нещо, вече си загазил.

— Никой не го знае по-добре от тебе — отбеляза Меркадо.

Тя не му обърна внимание.

— Франк ще носи картите. Не е като да носим оръжие или портрет на императора.

Пърсел кимна.

— Добре. Кацаме в Гондар и взимаме всичко с нас. Аз давам плана на полета на дежурния и после хващаме такси до града.

Хенри също имаше известни съображения за целта на тяхното пътуване.

— Ако Гетачу някак си е научил, че сме се завърнали в неговото леговище, според мене той няма да се появи веднага. Ще ни наблюдава, за да види какво правим пак в Етиопия.

— Едва ли е толкова умен — възрази Пърсел. — Мисля, че се подчинява на първичните си импулси.

— Ще разберем в Гондар.

— Може ли да сменим темата? — обади се Вивиан.

— Да помислим по следния въпрос — предложи Франк. — Когато се отправим да търсим черния манастир, не бива да пътуваме на север от Адис Абеба като предишния път. Какво ще кажете?

— Аз лично не бих го направила — съгласи се фотографката.

— По някое време след въздушното разузнаване, когато установим възможните местонахождения на манастира, ще се върнем в Гондар, ще оставим там аероплана и ще купим или вземем под наем джип — продължи Пърсел. — Пътят от Гондар до района, който трябва да проучим, е пет-шест часа, докато от столицата е три-четири дни.

— Гондар наистина е най-подходящата отправна точка — потвърди Меркадо.

Известно време летяха в мълчание. Франк следваше Сини Нил на север и поддържаше еднаква скорост и височина.

— Ходи ми се по нужда — каза Вивиан.

Меркадо й подаде празното шише.

— Затвори си очите — помоли го фотографката. — И ти, Франк. — После си смъкна панталона и гащичките и се облекчи.

— Сега е мой ред — обяви Пърсел. — Затвори си очите, Хенри. — И си свали ципа.

— Ще ти го подържа, за да можеш да пилотираш. — Вивиан се засмя. — Шишето де!

Франк подозираше, че на Хенри не му е смешно. Хвана щурвала с лявата си ръка и члена си с другата, докато Вивиан му държеше шишето.

— Готов съм.

Тя протегна шишето на Меркадо, който също го използва. Всъщност, помисли си Пърсел, през идните дни и седмици непрекъснато щяха да са заедно и в много по-интимни моменти. Добре че и тримата бяха приятели.

В 08:32 Франк забеляза сред хълмовете езерото Тана. Висотомерът показваше три хиляди и шестстотин метра и водната повърхност изглеждаше на около два километра под тях, което означаваше, че се намира на около хиляда и шестстотин метра надморска височина. Гондар трябваше да е някъде в мъгливата далечина на трийсетина километра северно.

Франк посочи езерото и каза:

— Стигнахме доста бързо и сигурно ще имаме около час да огледаме района.

Започна да се спуска. След трийсет минути бяха на около триста метра над земята и висотомерът показваше хиляда и деветстотин метра надморска височина.

Бавно завиха над източния бряг на езерото и Хенри, който беше разгърнал една от картите пред себе си, заяви:

— Ей там е манастирът „Тана Киркос“, за който спомена полковник Ган. Виждате ли го? На онзи скалист полуостров, който се вдава в езерото.

Вивиан вдигна фотоапарата и снима през плексигласа.

— Преди близо четирийсет години някъде край този бряг се е установил на лагер батальонът на отец Армано — каза Меркадо.

Езерото лежеше сред скалисти хълмове, лесно отбраняем терен за останалия без хора батальон на отец Армано. Същото се отнасяше за разположения на скалист полуостров манастир „Тана Киркос“, помисли си Пърсел. Черният манастир обаче нямаше нужда да се отбранява, защото беше скрит. Не се забелязваше дори от въздуха.

Франк направи поредния бавен завой и каза:

— Да опитаме да открием балнеокурорта.

Меркадо вдигна бинокъла пред очите си, а Вивиан прилепи нос към плексигласа.

— Ей там! Виждате ли го?

Пърсел наклони самолета надясно и намали скоростта. Под края на крилото ясно различи белия балнеокурортен комплекс и тревистия район наоколо. Забеляза главната сграда, в която бяха паркирали джипа и бяха открили отец Армано, както и тесния път, по който бяха стигнали до баните. И отново се зачуди защо е завил точно по тази обрасла просека.

— Ето го серния басейн! — развълнувано съобщи Вивиан.

Франк впери очи в басейна, после я погледна. Онази нощ там долу бяха станали участници в невероятно стечение на обстоятелства и сега от въздуха и на светло всичко това си оставаше също толкова непонятно, колкото беше и в нощния мрак.

— Оттук е адски красиво! — каза Вивиан и направи няколко снимки. — Трябва да се върнем и да открием останките на отец Армано. Ватиканът има нужда от мощите му — напомни им тя.

Пърсел нямаше какво да каже по въпроса, но ги информира:

— Продължаваме по пътищата на спомените.

Зави на север.

— Мястото на последната битка.

Под тях се издигаха хълмовете, където последните роялистки сили под ръководството на княз Иясу се бяха установили на лагер, бяха се сражавали и бяха разгромени. Франк се спусна на височина шейсет метра. Пъстрите шатри на княжеската армия отдавна ги нямаше и от нея бяха останали само пръснати кости и черепи.

— Тук загина една цивилизация — каза Меркадо.

Пърсел кимна.

По голите склонове на хълмовете още имаше кратери от снаряди и освен костите те бяха единственото свидетелство за събитията, които се бяха разиграли на това място, докато те тримата се бяха къпали в италианския балнеокурорт. Ако бяха пристигнали един ден по-рано или по-късно, кой знае какво щеше да се случи.

Продължиха на север към хълмовете на Гетачу. Войниците отдавна бяха вдигнали лагера и само окопите и огневите точки напомняха, че там е имало хиляди хора.

Пърсел не можеше да определи къде е била щабната шатра, но после видя мястото, на което Гетачу беше обесил войниците на телефонен кабел, и забеляза дерето, където бяха чакали оковани, както и хеликоптерната площадка, от която бяха напуснали този ад.

Спусна се още по-ниско и съвсем бавно прелетя над естествения амфитеатър — плаца, — и Вивиан и Хенри със сигурност видяха петте стълба, които още стояха забити в земята, ала никой не каза нищо. Никой не посочи и дъсчения подиум, на който двамата с Вивиан се бяха вкопчили един в друг през последната си, както си мислеха тогава, нощ на земята.

За разлика от балнеокурорта, от тази перспектива събитията на това място бяха по-разбираеми.

Вивиан не направи нито една снимка.

Хенри, естествено, нямаше какво да каже, но на Пърсел му се искаше да научи за какво си мисли по-възрастният му колега.

Насочи се към платото между двата лагера. Наляво забеляза склона, по който се бяха измъкнали от воините гала, и върха, на който Хенри и полковник Ган бяха избрали неподходящ момент да подремнат. Наклони самолета надясно и пред тях се ширна тревистото плато между хълмовете.

— Там ли бяхме? — попита Вивиан.

— Да.

— Оттук изглежда красиво.

— Всичко изглежда красиво от въздуха. — Пърсел посочи. — Ето го склона, по който се изкатерихме, за да поискаме помощ от генерал Гетачу.

В ретроспекция звучеше смешно и тя се засмя.

— Как сме си го представяли?

— Изобщо не се замислихме.

Той зави на изток и прелетя над района между хълмовете, в който навремето бяха лагерите на двете армии.

Нещо привлече вниманието му във високата трева: десетина конници гала яздеха на запад към тях.

Меркадо също ги видя и каза:

— Тия гадини още са тук. Обстреляй ги с ракетите си.

— Ракетите не са мои. А и са обикновени димни маркери.

— Гадове!

Хенри си беше спомнил за планината Арадам, помисли си Франк, където воините гала за малко не го бяха кастрирали.

Конниците забелязаха летящия към тях аероплан и Пърсел понечи да завие надясно и да излезе извън обсега на оръжията им, но размисли и насочи нейвиъна рязко надолу.

— Какво правиш? — попита Вивиан. — Франк…

— За бога бе, човек… — изкрещя Меркадо.

Франк се спусна надолу. Воините гала спокойно седяха на конете си, втренчени в бързо приближаващия се самолет. Вероятно обаче видяха ракетните устройства, защото изведнъж започнаха да се пръскат. Уплашени от воя на двигателя, няколко коня се изправиха на задните си крака и хвърлиха ездачите си на земята.

Той се спусна още по-ниско и профуча над тях с максимална мощност. После рязко зави надясно, за да не им позволи да стрелят по него, продължи над роялисткия лагер и се насочи към долината, за да се скрие зад хълмовете от разлютените воини.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — надвика рева на мотора Меркадо.

— Търсех си джипа.

— Да не си се побъркал?

— Извинявай. Изпуснах си нервите.

Вивиан дълбоко си пое дъх.

— Не го прави пак.

Пърсел пое на югоизток над долината в джунглата.

— Ще потърсим крепостта на княз Теодрос.

Намали скоростта и височината. Долината се разшири и се превърна в огромно зелено море между хълмовете.

Хенри се наведе напред между двете седалки с картата на района.

— Ето го мястото, означено като incognita.

Пърсел погледна картата, посочи, отново насочи вниманието си напред, за да се ориентира, и леко зави надясно.

— След няколко минути би трябвало да го видим някъде напред и надясно от нас.

Намали още повече скоростта и нейвиънът се спусна над джунглата. Франк беше започнал да разпознава предупредителните признаци на заглъхването, но капризите на самолета като цяло си оставаха непредвидими.

Вече летеше на височина шейсет метра.

— Всичко профучава покрай нас прекалено бързо — възнегодува Вивиан.

— Когато летим ниско, виждаме терена с по-големи подробности, но колкото и бавно да се движим, всичко пак ще профучава прекалено бързо покрай нас — поясни той. — Ако се издигнем по-нависоко, ще ни се струва, че земята лети по-бавно под нас, но пък няма да виждаме по-малките обекти.

— Благодаря, Франк, направо ми отвори очите.

— Казвам ти го, защото ти си фотографката. Как искаш да процедираме?

— Трябва ми височина за широкоъгълните снимки. Ще поръчам да ги уголемят и ще ги проучим с лупа.

— Добре… Малко надясно от нас има нещо.

Хенри се наведе напред и тримата се втренчиха в мястото, което им сочеше Пърсел. Той издигна носа на самолета, за да намали скоростта, и те видяха пред себе си открито пространство, сред което се издигаха разрушени стени и изгорели постройки. Ако не знаеха, че допреди пет месеца всичко това е било непокътнато, щяха да го помислят за древни руини — само че джунглата още не ги беше погълнала.

Пърсел се замисли за свещеника. Отец Армано бе избягнал смъртта в крепостта на княз Теодрос и нещо, Бог, спомен или пътека, го беше отвело на юг, в италианския балнеокурорт. Ала Франк знаеше, че той не е вървял към балнеокурорта, защото минералните бани още не са били построени по време на неговото пленяване. Нямаше ги и на картата. Тогава какво го бе насочило на юг към балнеокурорта, за да се срещне с трима души, които също не бяха подозирали за съществуването на това място? Може би пътека в джунглата, предположи Пърсел, навярно животинска. Ако попиташе Вивиан и Хенри, щеше да получи прост отговор: Бог е отвел отец Армано при тях. Самият той залагаше на версията с животинската пътека.

Докато се приближаваха, Вивиан направи няколко снимки, след това разрушената крепост се стрелна покрай тях.

— Може ли да се върнем и да прелетим по-високо?

— Разбира се. — Франк зави по посока на часовниковата стрелка и се насочи нагоре.

След няколко минути крепостта отново се появи от дясната им страна на около триста метра под тях.

— Какво ли е четирийсет години да лежиш в килия в джунглата? — тихо каза Вивиан, докато снимаше, сякаш размишляваше на глас.

На Пърсел му се прииска да й каже, че ако открият черния манастир, има голяма вероятност и сама да си отговори на този въпрос.

По-важно обаче беше, че са потвърдили още една подробност от разказа на отец Армано. Бяха установили и няколко точки от неговото пътешествие — източния бряг на езерото Тана, балнеокурорта и крепостта. Сега оставаше само да намерят манастира.

Той се вгледа в гъстия килим на джунглата под тях. Веднъж пътуваше с разузнавателен самолет във Виетнам и пилотът му каза: „Под плътния покров на джунглата има вражески бази. И хиляди хора. А ние не виждаме нищо“.

Точно затова американците разчистваха и изгаряха с напалм джунглата. Но тук имаше безкрайни пространства гъсти девствени гори и дори под техния покров да се издигаше цял град, никой нямаше да го види. А и имаха съвсем смътна представа къде да търсят.

Меркадо явно мислеше за същото.

— Тук джунглата обхваща доста обширен район.

— Сериозно? Как забеляза?

— Ключът може да е в онази стара карта, която видяхме в Етиопския колеж.

— Я стига, Хенри.

— И в хилтънския витраж.

— Мозъкът ти май не се оросява достатъчно.

— Общото между тях са изобразените палми. А ако се вгледаш, ще видиш, че тук няма много палми.

Пърсел впери очи в джунглата. Вярно, нямаше много палми, но… това не беше сериозна следа.

— Добре, ще се оглеждаме за палми — отстъпи Франк. — Междувременно, след около половин час трябва да потегляме за Гондар, затова ще се издигна по широка спирала и Вивиан ще снима всичко долу. Опитвай се да застъпваш заснетите участъци, нали, Вивиан?

— Знам.

— Тогава да започваме. — Пърсел насочи нейвиъна нагоре и се обърна към Меркадо. — Наблюдавай с бинокъла и ни кажи, ако забележиш нещо необичайно. Ще отворя малко люка, за да не пречи на Вивиан. — Отключи плексигласовия капак, плъзна го назад и ревът на двигателя нахлу в кабината.

Вивиан откопча предпазния си колан, наведе се напред и насочи фотоапарата към отвора.

Закръжиха на изток от Тана над гористия район от разказа на отец Армано, който започваше от брега на езерото и стигаше до неговия затвор. Сто и трийсет километровият бряг беше известна величина в тяхното уравнение, макар че нямаха представа точно откъде е тръгнал свещеникът. Бяха намерили и крепостта на княз Теодрос. Неизвестно оставаше какво се крие под покрова на джунглата, включително местонахождението на черния манастир.

Пърсел насочи вниманието си към терена под тях. В зеления килим като че ли нямаше направени от хора просеки. Това обаче вече го знаеха.

Доверявайки се на идеята на Хенри, Вивиан направи много снимки на групи палмови дървета. Видяха и няколко езерца и тя засне и тях, защото свещеникът беше споменал, че зад стените на манастира имало езерце.

Що се отнасяше до дървото, потока и скалата, както бе посочил Ган, дърветата бяха много, а скалата нямаше да се забелязва, освен ако не е огромна или не се намира сред гол участък. Пърсел и Меркадо откриха на картата потоци, ала не успяха да ги видят в гъстата джунгла.

Франк се замисли за италианските картографи, които бяха направили десетки топографски карти въз основа на снимки от въздуха. Те бяха забелязали крепостта и още някои човешки обекти на снимките и ги бяха нанесли на картите. Не бяха забелязали обаче черния манастир или нещо друго, което да означат като incognita.

Игла в копа сено. Манастир в джунгла.

Ключът, знаеше Пърсел, най-вероятно се криеше в село Шоан. Погледна си часовника. Скоро щеше да стане десет и трябваше да се отправят за Гондар, иначе безпричинно щяха да закъснеят.

Изчака Вивиан да заснеме още няколко кадъра и надвика рева на двигателя:

— Край! — После затвори люка и го заключи. В кабината стана по-тихо, но никой не проговори. Дори да бяха разочаровани от въздушното разузнаване, никой не го каза.

Пърсел взе курс на северозапад и започна да се издига, за да набере надморската височина на Гондар.

Нямаше представа какво ги очаква там, далеч от относителната сигурност на столицата. Но ако резултатите от предишното им пътуване към територията на Гетачу бяха предвидими, тяхното търсене на Светия Граал можеше да приключи след половин час.

Имаше достатъчно гориво да обърне към Адис Абеба, само че нямаше как да обясни причините за това.

— Ще кацнем след двайсетина минути — каза той.

Не получи отговор.

38.

Езерото Тана се приближаваше от лявата им страна, а зад него се издигаше планината Симиен.

— На връщане ще минем над Шоан — каза Пърсел.

— Може да не видим никого — обади се Меркадо. — В момента фалашките юдеи масово се изселват.

— Чух. Но защо?

— Чувстват се застрашени.

— Това чувство ми е познато. Според Ган фалашите имали специално място в етиопското общество — напомни Франк на по-възрастния си колега.

— Вече не.

— Къде отиват? — попита Вивиан.

— В Израел, естествено. Израелците са организирали въздушен мост. По силата на Закона за завръщането всеки юдей по света има право да емигрира в Израел.

Пърсел си помисли, че всъщност си тръгват всички, които могат. Скоро в страната щяха да останат само марксисткото правителство, руските и кубинските съветници, селяните и побърканите журналисти. Монасите от черния манастир също спокойно можеше да са заминали и да са отнесли със себе си Светия Граал.

— Фалашите са единствените юдеи на света, които не са част от диаспората — продължи Меркадо. — Те са етиопци и изповядват юдаизма още отпреди времето на Савската царица. Етнически произхождат от тук, а не от Израил и Юдея, затова Законът за завръщането формално не се отнася за тях. Но израелското правителство ги приема с отворени обятия.

— Хубаво. Обаче се надявам още да са в Шоан, защото непременно ще включим селото в маршрута си.

— Струва ми се, че прекалено залагаш на Шоан за нашата мисия.

— Ще видим, когато стигнем там.

В десет и двайсет Пърсел видя града крепост Гондар да се издига над хълмовете. Приличаше на кинодекор за фантастичен филм, в който се разказва за дракони и магьосници. Всъщност обаче представляваше нещо много по-неприятно — щабквартирата на генерал Гетачу.

Летището, едновременно гражданско и военно, се намираше на едно недалечно плато и тъй като нямаше радиовръзка, Франк трябваше да се спусне, за да види ветрения конус и на свой ред да бъде видян от кулата, което го накара да се почувства като нарушител на вражеско въздушно пространство.

Контролната кула му даде зелена светлина, международния сигнал, означаващ разрешение за кацане.

Той се насочи към ориентираната в посока север-юг писта.

— Не виждам да ни очаква наказателен взвод — отбеляза Меркадо.

— Зад хангара са, Хенри.

— Може ли да престанем с черния хумор? — предложи Вивиан.

Нейвиънът стигна до дългата писта, Пърсел изтегли ръчката докрай и самолетът кацна.

— Добре дошли в Гондар.

Продължи до самия край на пистата, като се оглеждаше за признаци, че трябва да обърнат и да излетят за Судан или Френска Сомалия13 на около четиристотин километра на изток.

Хенри също се взираше към хангарите и паркираните около тях военни коли.

Нейвиънът спря и Франк рулира към хангарите.

Вивиан вдигна фотоапарата си, но Меркадо я спря.

— Тук не може да снимаш.

Тя прибра фотоапарата в чантата си.

Един транспортен С-47 бе кацнал наблизо и Пърсел се зачуди дали е онзи, който му беше попречил да излети по по-дългата писта на летището в Адис Абеба. Номерът на опашката му се струваше същият, ала не бе сигурен.

Спря до хангара и угаси двигателя. След четири часа във въздуха най-после се възцари тишина и можеха да разговарят спокойно, но никой нямаше какво да каже.

Франк отключи люка, плъзна го назад и студеният планински въздух нахлу в задушната кабина.

— Вземете всичко, оставете само шишето — каза той.

Измъкна се на крилото и се обърна, за да помогне на Вивиан и Меркадо.

Четирима мъже в масленозелени униформи и с кобури на кръста ги наблюдаваха.

Познаваха нейвиъна, естествено, и Франк виждаше, че са очаквали от кабината да излезе синьоре Бокачо или някой от етиопските пилоти, които използваха самолета, за да изстрелват димни ракети по враговете на държавата.

— Радостното е, че изглеждат изненадани от нашата поява — отбеляза той.

Тримата скочиха на бетона и тръгнаха към военните. Единият от етиопците, капитан, им даде знак да влязат в офиса на хангара, настани се зад бюрото и впери очи в тях.

Носеше червената звезда на новата марксистка власт, но допреди шест месеца сигурно беше носил юдейския лъв. Пърсел се надяваше, че няма да се окаже племенник на Гетачу и че знае международния език на пилотите, а също и че вярва в международното братство на хората, които покоряват висините. А можеше да се окаже и задник.

— Кои сте вие? — попита на английски капитанът.

— Журналисти от Адис Абеба и приятели на синьоре Бокачо — отвърна Франк.

— Каква е целта на посещението ви?

— Идваме да разгледаме древния град Гондар.

— Защо?

— Защото е много прочут.

Капитанът се позамисли, после каза:

— Планът на полета, паспортите и акредитациите ви.

Пърсел му даде формуляра, после му дадоха и паспортите и журналистическите си карти. Етиопецът проучи паспортите и провери имената им в някакъв напечатан списък. Франк, Вивиан и Меркадо се спогледаха.

Капитанът хвърли поглед на картите им, после върна всичко на Пърсел и каза:

— Има такса за кацане.

— Колко е днес?

Военният се втренчи в него.

— Каква валута имате?

— Лири.

— Петдесет хиляди.

Франк се обърна към Меркадо.

— Плати на господина, Хенри.

Меркадо изглеждаше едновременно облекчен и ядосан. Извади от портфейла си банкнота от петдесет хиляди лири и я подаде на капитана.

— Колко ще останете? — попита военният.

— Няколко часа.

— Дълъг полет за само няколко часа в Гондар.

— Аз съм фотографка — поясни Вивиан и потупа чантата си. — Днес ще направим пробни снимки и ако нашият вестник ги хареса, ще се върнем и ще подготвим фотоесе за древния град.

Капитанът я измери с поглед. Явно анализираше тази информация. После попита Пърсел:

— Имате ли друга работа тук?

— Не.

— Познавате ли някого в Гондар?

— Не. — Освен генерал Гетачу, естествено, но не си струваше да го отбелязва.

Етиопецът дълго ги наблюдава, после каза:

— Ако възникне военна необходимост, военновъздушните сили на временното революционно правителство имат правото да използват вашия самолет. Сигурен съм, че синьоре Бокачо ви е предупредил.

— Наясно сме с това.

— Като военни кореспонденти ли сте тук?

— Днес не.

— Каква е следващата ви дестинация?

— Адис Абеба.

— Докато ви няма, ще напълнят резервоара ви. Ще платите в западна валута. Ще заявите плана на полета и ще внесете такса за излитане.

— Разбирам.

— Преди да излетите, ще потърсите лично мен. Аз съм капитан Шареу.

— Добре.

— Можете да тръгвате.

Те се насочиха към изхода.

— Чакайте!

Тримата се обърнаха и Пърсел видя, че капитан Шареу чете формуляра.

— Излетели сте от Адис Абеба преди повече от четири часа — каза етиопецът.

— Имаше насрещен вятър.

Капитан Шареу посочи транспортния С-47 през прозореца.

— Онзи самолет е излетял от същото летище след вас. Пристигна преди два часа и не съобщи за насрещен вятър. Да не сте се отклонили от заявения маршрут?

— Всъщност се заблудих по картата и понеже не познавам района, се изгубих за около час.

— Значи сте имали насрещен вятър и сте се изгубили. Нямате късмет.

— Явно.

— Ще обърна внимание на използваното гориво от Адис Абеба дотук.

— Имайте предвид, че излетяхме с три четвърти резервоар.

— Сигурен съм, че някой в столицата ще си го спомни.

— Определено.

Известно време капитанът продължи да се взира в тях, после повтори:

— Можете да тръгвате.

Те се обърнаха и излязоха от хангара.

— Капитан Шареу не се върза на насрещния вятър и изгубването, Франк — каза Меркадо.

Пърсел беше забелязал малкия граждански терминал от въздуха и те тръгнаха натам, за да вземат такси.

— Моето обяснение като пилот беше логично и правдоподобно — увери Франк двамата си спътници.

— Според мен моето обяснение като фотографка за целта на двучасовия ни престой тук беше по-правдоподобно от твоето за четиричасовия ни полет — възрази Вивиан.

— Значи и двамата сме добри лъжци.

— Ще видим колко сме добри, когато се върнем на летището.

— Докато ни няма, може да ни реквизират аероплана — напомни Меркадо.

— Ще ни го върнат, ако междувременно някой не го свали.

— В този град има ли хотел? — попита Вивиан.

— Предишния път, когато идвах, имаше няколко доста прилични — отвърна Хенри.

— Кога е било това?

— През хиляда деветстотин четирийсет и първа.

Стигнаха до терминала и влязоха през задния вход. Малката сграда пустееше.

— Оттук изобщо има ли граждански полети до Адис Абеба? — полюбопитства Вивиан.

— По-рано имаше по един дневно — осведоми я Меркадо. — Доколкото чух, сега имало веднъж седмично.

— Явно сме го пропуснали — отбеляза Пърсел.

— Може за дълго да останем в Гондар. — Фотографката се намръщи.

— Това съвсем не е най-страшното, което може да ни се случи — посочи Пърсел. Забеляза, че единственото гише за автомобили под наем е затворено, и предложи: — Докато сме тук, хайде да потърсим джип под наем.

Излязоха от предния вход на терминала. На таксиметровата стоянка чакаше самотен черен фиат. Меркадо събуди шофьора и се качиха. Хенри седна отпред и каза:

— Гондар.

Шофьорът изглеждаше смутен, сякаш не е имал клиент отпреди революцията.

Пърсел потупа Меркадо по рамото и каза:

— Дай му двайсет хиляди.

— Това са петнайсет долара, Франк. Той печели по около един долар дневно.

— Това е повече, отколкото ми плаща „Л’Осерваторе Романо“. Да тръгваме.

Хенри неохотно даде на етиопеца банкнота от двайсет хиляди лири и шофьорът потегли.

Докато се спускаха от платото, Меркадо се опита да поведе разговор с шофьора на амхарски, италиански и английски.

— Според мен другия път не бива да идваме с нейвиъна — каза фотографката на Пърсел. — Това вече ще е прекалено. Може да дойдем с редовен полет, когато сме готови да започнем нашето пътуване.

— Трябва да направим още един разузнавателен полет, за да проверим всичко интересно на твоите снимки.

— Не съм сигурна, че изобщо ще се измъкнем оттук.

— Ние сме избрани да се измъкнем оттук.

Тя не отговори.

Меркадо се обърна към задната седалка.

— Шофьорът всъщност е чакал генерал от съветските военновъздушни сили.

Вивиан се засмя.

— Тогава защо ни взе?

— Защото Хенри му даде едномесечна заплата — обясни Пърсел.

— Днес нищо не върви както трябва — рече Хенри.

— Нито разбих аероплана, нито ни арестуваха — не се съгласи с него Франк.

— Денят още не е свършил — изсумтя Хенри.

39.

Меркадо насочи шофьора към построения от италианците площад в центъра на Гондар. Слязоха в студения слънчев ден и заразглеждаха магазините, киното и обществените сгради, проектирани от италиански архитекти в модерния за 30-те години на XX век фашистки стил.

— През четирийсет и първа изглеждаше по-добре — каза Хенри.

— Тогава и ти си изглеждал по-добре — отбеляза Пърсел.

По-възрастният журналист не обърна внимание на репликата му.

— През четирийсет и първа италианската армия превърна Гондар в последната си крепост срещу британците. — Замълча за миг, после продължи: — Тогава пътувах като военен кореспондент с британския експедиционен корпус… шест месеца преди това бяхме превзели Адис Абеба и Хайле Селасие се беше върнал на трона.

Пърсел впери очи в изправения на площада Хенри Меркадо. Този човек беше преживял какво ли не, бе видял много смърт и войни. А може би и малко мир. Всъщност беше преживял целия XX век дотук с всичките му триумфи и разочарования, успехи и провали.

Беше цяло чудо, помисли си Франк, че в Меркадо изобщо бе останало нещо. И че все още можеше да вярва в нещо като Светия Граал. И в любовта.

Погледна Вивиан, чието внимание беше насочено към Хенри. Не бе имал намерение да му я отнема.

Меркадо кимна към киното.

— Британските войници гледаха пленени италиански филми и аз стоях на сцената и превеждах на висок глас. — Засмя се. — Измислях си адски смешни еротични диалози.

Вивиан също се засмя и Пърсел се усмихна.

Хенри посочи една голяма обществена сграда.

— Британската армия установи там щабквартирата си и знамето ни се вееше отпред. Ган ми каза, че и той е бил тук, но не сме се срещали. А даже да сме се виждали, трябва да сме били толкова пияни, че не си спомняме.

Франк се зачуди дали след трийсет и пет години ще стои тук или на друго място от своето минало и ще разказва на спътниците си какво е било навремето. Навярно нямаше. Хенри имаше невероятен късмет, че толкова пъти е избягвал смъртта. Пърсел също се чувстваше късметлия, ала не чак толкова.

— Цели две години италианците водиха изненадващо ожесточена партизанска война в провинцията, преди накрая да отстъпят и този последен къс от своята Африканска империя. Само че тогава аз пътувах с британската армия в Северна Африка. — Меркадо направи нова пауза. — Винаги съм искал да се върна в Етиопия и особено в Гондар. И ето че сега съм тук.

— Покажи ни града, Хенри — помоли го Вивиан.

Напуснаха площада и навлязоха в стария град, който се оказа също толкова невероятен, колкото изглеждаше от въздуха: комбинация от тухлени и каменни дворци, черкви, укрепления, стара синагога, руини. Имаше почти средновековен вид, помисли си Пърсел, макар че не беше виждал подобна архитектура нито в Европа, нито никъде другаде.

Меркадо им сочеше сградите, които знаеше от едно време, и Вивиан ги снимаше.

— Като че ли хората са по-малко, отколкото си спомням — отбеляза Хенри. — Мнозинството от етиопските юдеи живееха в Гондар и неговите околности. Струва ми се обаче, че са заминали заедно с аристокрацията, търговците и последните италианци.

— И ти щеше да си отидеш, ако живееше в бърлогата на генерал Гетачу — отвърна Вивиан.

— Фалашите, последните роялисти и други традиционалистки елементи в околните провинции са организирали съпротива срещу марксистите — каза Меркадо. — Така че въпреки параноята си Гетачу има известно основание да смята, че отвсякъде е заобиколен от шпиони и врагове. Положението в страната е нестабилно и опасно.

— Това отнася ли се и за района, в който ще пътуваме ние? — попита Вивиан.

— Скоро ще разберем.

Повечето магазини и заведения бяха затворени, включително един италиански ресторант, който Хенри си спомняше. По почти пустите улици патрулираха войници с калашници и ги оглеждаха подозрително.

— Зловещо е — прошепна Вивиан.

— Кажи им, че познаваш генерал Гетачу — посъветва я Пърсел.

Откриха магазин, в който продаваха бутилки вода и пакетирана храна, и запомниха къде се намира — следващия път трябваше да се запасят с провизии.

На едно площадче с черква видяха отворено кафене и се насочиха към него, за да изпият по бира, но там седяха шестима войници, несъмнено кубинци, и ги наблюдаваха. Единият подвикна нещо на сеньоритата и Вивиан им прати въздушна целувка. Войниците се засмяха.

Пърсел искаше да намерят училището на английската мисия, в което бяха посинявали дупето на малкия Микаел Гетачу, но един старец, който знаеше италиански, осведоми Меркадо:

— Сега там е щабквартирата на войската.

Хенри предложи да пропуснат тази снимка.

— Микаел вероятно се опитва да преодолее известни проблеми от детството си — предположи Франк.

Запитванията им за най-добрия хотел в града ги отведоха при „Гоха“ близо до италианския площад. Поискаха да се срещнат с някой, който знае английски или италиански, и ги отведоха в кабинета на управителя, г-н Кидане, който знаеше и двата езика.

Поинтересуваха се за стаи за близкото бъдеще, въпреки че хотелът изглеждаше празен, както и за джип под наем. Г-н Кидане ги осведоми, че можел да осигури на бъдещите си гости британски ландроувър, но за съжаление, поради нестабилната ситуация, той щял да им струва по двеста щатски долара дневно. Отделно за шофьор и охрана, каквито настоятелно им препоръча. Освен това трябвало да дадат две хиляди долара депозит в брой — в случай че джипът и гостите му не се завърнат, макар че не го каза.

Те взеха визитката на управителя с телекса на „Гоха“. Пърсел му даде двайсет долара за отделеното време и г-н Кидане им повика такси.

Потеглиха обратно за летището.

— Тук е изумително — отбеляза Вивиан.

— Някой ден Гондар ще се превърне в туристическа атракция — увери ги Меркадо. — А сега е леговището на Гетачу, ако успее да се задържи.

— Май намерихме джип и ще можем да купим провизии в Гондар — каза Пърсел. — Само че трябва да действаме бързо, защото пак може да започнат сражения.

Хенри кимна и каза:

— Тези планини винаги са били място на отчаяна последна съпротива.

— Утре или вдругиден ще направим още един разузнавателен полет и ако още не сме се свързали с Ган, ще решим какъв да е следващият ни ход — обобщи Франк.

Всички се съгласиха и продължиха за летището, където ги очакваше капитан Шареу.

Нейвиънът още беше там, но капитан Шареу за щастие го нямаше. Друг клептократ прибра таксата за излитане от петдесет хиляди лири, която Меркадо плати, докато Пърсел бързо попълваше формуляра с плана на полета.

Франк нямаше нищо против подкупите — човек трябва да се тревожи тогава, когато властите престанат да взимат подкупи.

Офицерът записа като час на излитането им 13:30 и ги посъветва:

— Не се отклонявайте от маршрута. — После им връчи безбожна сметка за гориво, която трябваше да се плати в западна валута.

— Ти си на ред, Вивиан — каза Пърсел.

Качиха се на самолета и установиха, че липсват два чувала кафе, както и пълното с урина шише. Пърсел натисна ключа за запалване и каза:

— Надявам се, че са оставили свещите.

Двигателят заработи и той рулира с висока скорост към северния край на пистата. Кулата му даде зелена светлина и Франк натисна ръчката напред.

Нейвиънът излетя и Пърсел го насочи на юг към Адис Абеба.

След половин час взе курс на изток и се обърна към Меркадо.

— Подай ми картата, на която е означено Шоан.

— Не бива да закъсняваме.

— Имаме попътен вятър.

Хенри му даде картата и Франк я проучи.

— Искаш ли да прелетим над планината Арадам?

По-възрастният журналист не отговори и Пърсел не повтори въпроса.

Намери Шоан на картата и насочи вниманието си към терена под тях, после зави още по̀ на изток. Откри еднолентовия път, по който бяха минали за фронта, и видя балнеокурорта. На картата забеляза, че Шоан се намира само на двайсетина километра източно от пътя, в район с по-голяма надморска височина, означен като земеделски и заобиколен от гъста растителност. Ако Ган не грешеше, че селото снабдява черния манастир със свещи и сандали, Шоан трябваше да е на един-два дни път пеш от мястото на срещата. Същото се отнасяше за манастира. Следователно селото можеше да е на четири дни път до манастира. Само че в каква посока?

Отново проучи топографската карта. Донякъде бяха ограничили района, но той пак обхващаше стотици квадратни километри, повечето в джунглата.

— Какво гледаш? — попита Вивиан.

— Търся черна точка в зелено море.

— Той е някъде там долу, Франк. Ще го открием.

— Може да обикаляме цяла година и пак да не го намерим. Може да минем на сто метра от него и да не го забележим.

— До утре по обед ще проявя снимките и ще ги уголемя.

— Добре. И ако не видим нищо… трябва да тръгнем от място, което се открива лесно. От Шоан. — Той погледна през предното стъкло. — А ето го и него.

Зави леко наляво и започна да се спуска.

Пред тях се очертаха бели стопански постройки с покриви от гофрирана ламарина, заобиколени от ниви, овощни градини и пасища, по които се виждаха кози и магарета. Край едно езерце имаше оградено място с коне. Изглеждаше идилично — остров на спокойствие в море от хаос.

Самото село беше сгушено между два хълма — няколко къщи, разположени около площадче. Имаше и по-големи сгради, една от които можеше да е синагога. Друга голяма постройка в края на селото имаше вътрешен двор с кръгъл басейн и палми.

— Удивително! — възкликна Меркадо, който наблюдаваше Шоан през бинокъла.

— Виждаш ли хора? — попита Пърсел.

— Да… виждам и… кола… прилича на джип.

— Военен ли е?

— Нямам представа, Франк. Трябва да се приближиш още.

Пърсел си погледна часовника, след това провери скоростта. Измислените насрещни ветрове, с които беше оправдал закъснението им по време на полета на север, сега бяха реални и трябваше веднага да се отправят към Адис Абеба.

— Нямаме време. Връщаме се.

И взе курс към столицата.

— Щом в селото има кола, значи дотам води проходим път — каза след малко. — Сигурно отбива от шосето, по което минахме за балнеокурорта.

— Не си спомням никакви отбивки — възрази Меркадо.

— Естествено, че няма да видиш знак „Шоан, население няколкостотин юдеи“. Пътят може да е скрит умишлено.

— Не им трябват гости, да — съгласи се Хенри.

— Е, въпреки това ще ги посетят трима души — отвърна Пърсел. — Според сегашните ни наблюдения и предишните ни преживявания теренът е почти непроходим даже с джип. Предлагам шофьорът, когото ще наемем в Гондар, да ни закара с ландроувъра до балнеокурорта и оттам да продължим за Шоан пеш. Не би трябвало да е на повече от няколко часа път.

Никой не му отговори.

— Може да използваме Шоан като оперативна база за проучванията си.

— Не съм сигурен, че фалашите ще ни приемат с отворени обятия — отбеляза Меркадо. — Едва ли ще се зарадват и че търсим черния манастир.

— Ган искаше да ни каже нещо. И според мене искаше да ни каже: „Вървете в Шоан“.

— Англичаните са доста директни, Франк — осведоми го Хенри. — Ако е искал да отидем в Шоан, щеше да ни го каже направо. Такива сме си ние.

— Той беше пределно ясен.

— На мен ми е ясно само едно, а именно, че трябва да избягваме всякакъв контакт с хора в джунглата. Нищо няма да излезе, ако потърсим помощ от добронамерени туземци.

— Разбирам, Хенри, но както знаем и двамата, обикновено може да се разчита на отхвърлените елементи във всяко общество.

— Фалашките юдеи не са отхвърлени от обществото. Те просто искат да ги оставят на мира, както са живели в продължение на три хиляди години.

— С това е свършено.

— Явно. Обаче ако сър Едмънд е прав за връзката между фалашите и монасите и ако ние използваме фалашите, може да се окажем постоянни обитатели на черния манастир.

— Човек може да прекара остатъка от живота си и на по-лоши места, Хенри.

— Според мен и двамата сте прави донякъде — обади се Вивиан, която досега беше мълчала.

— С други думи, и двамата грешим донякъде? — Пърсел повдигна вежди.

— Може да изясним този въпрос, ако се появи полковник Ган — отбеляза тя.

Никой не й отговори.

Продължиха на юг към Адис Абеба.

— Май забравихме нещо — наруши мълчанието Вивиан.

— Шишето ли?

— Отец Армано каза нещо… Упъти ни, без да го съзнава.

Франк се беше сетил за същото и оттогава се опитваше да го изрови от паметта си, ала без успех.

— Още тогава трябваше да го разберем — продължи Вивиан.

— Той не искаше да търсим нито черния манастир, нито Светия Граал, затова и не ни обясни точно къде се намира манастирът — напомни им Меркадо. — Но Вивиан е права, аз също го усетих. Той ни каза нещо и трябва да разберем какво е то.

Никой не отговори и тримата отново потънаха в мислите си. Двигателят бучеше равномерно, нейвиънът подскачаше и потъваше под напора на въздушните течения. Пърсел провери уредите. Този самолет или гореше масло, или имаше изтичане. Моторът сигурно имаше няколко хиляди летателни часа и най-вероятно го бяха поддържали майстори на велосипеди.

Той погледна медальона на св. Христофор — навярно единственото нещо в самолета на синьоре Бокачо, което функционираше нормално.

Франк се опита да реши дали е изгубил здравия си разум, или това търсене на черния манастир и така наречения Свети Граал е в границите на психическото здраве. Всичко това до голяма степен беше свързано с Вивиан, разбира се. Cherchez la femme. Либидото и преди го бе вкарвало в неприятности, но никога чак толкова.

После пък идваше Хенри. Пърсел не само харесваше, но и уважаваше стария ветеран. Хенри Меркадо беше легенда и Франк Пърсел бе щастлив, че обстоятелствата — или съдбата — са го събрали с него.

Освен това съзнаваше, че цялото е повече от сбора на неговите части. Той нямаше да рискува живота си за нещо, в което не вярва, с които и да е други двама души. А и тримата споделяха еднакъв вкус към представителите на другия пол. Това обаче по-скоро представляваше проблем, отколкото сила.

Вивиан спеше, както и Хенри, свит върху останалите два чувала с кафе.

Три часа след излитането им от Гондар забеляза хълмовете около Адис Абеба, после видя летището. Южноафриканското небе беше пастелносиньо, осеяно с розови ивици на хоризонта.

Вивиан се събуди и погледна назад към Меркадо, който още спеше.

— Сънувах нещо…

Пърсел не отговори.

— С теб бяхме в Рим. Никога не съм била по-щастлива.

— Граалът с нас ли беше?

— Бяхме двамата с теб.

— Това е напълно достатъчно.

— Бил ли си женен? — попита тя.

— Не.

— Искаш ли да се оженим?

— Добре. Само че кой ще ни вземе?

Вивиан се засмя, но го смъмри:

— Не е смешно.

— Предлагам ти сделка, Вивиан. Ако открием Светия Граал и се окаже истински, ще се оженим.

— Дадено.

Чудеса се случваха, предполагаше той, ала човек не биваше да залага живота си на тях.

Изтегли ръчката и започна да се спуска към пистата.

40.

Вивиан излезе от офиса на Ройтерс с брезентовата си торба, в която имаше три дебели кафяви папки, съдържащи общо деветдесет и две снимки формат двайсет на двайсет и пет сантиметра.

Пърсел и Меркадо я чакаха и тримата тръгнаха към „Ристоранте Везувио“, който се рекламираше като най-добрия италиански ресторант в цяла Африка и сигурно беше единственият, носещ името на прочутия вулкан.

За неестествената и почти комична атмосфера на Адис Абеба допринасяше и фактът, че покрай улиците се издигаха сгради в швейцарски алпийски стил, които привидно се вписваха в планинския пейзаж, но Меркадо ги смяташе за гротескови пародии.

— Менелик Втори, основателят на Адис Абеба, възложил на швейцарски архитект да проектира града и ми се струва, че този швейцарец си е направил майтап с императора — поясни Хенри.

— Получаваш това, за което си си платил — отвърна Пърсел.

Влязоха във „Везувио“ и се настаниха на една от масите в дъното.

— Това заведение съществува откакто италианската армия е превзела града — осведоми спътниците си Меркадо.

— Явно не са променяли и обзавеждането — отбеляза Франк.

— Свалили са портрета на Мусолини. Преди висеше точно над главата ти.

— А къде е бил портретът на императора?

— Също там.

— Какво има сега над главата ми?

— Нищо. Собственикът чака да види кой ще оцелее след чистките на Дерга.

— Италианците са много практични хора.

Вивиан им подаде по една папка и те извадиха снимките и почнаха да ги разглеждат.

На някои се виждаше част от крилото, други представяха поглед почти право надолу към зеления килим на джунглата, без крило или хоризонт, и човек трудно се ориентираше, но тъкмо те проникваха под горския покров. Като цяло Вивиан се беше справила отлично.

— Можеш да работиш в италианската картографска служба — похвали я Пърсел.

— А ти можеш да работиш в италианските военновъздушни сили.

Франк внимателно проучваше снимките, сравняваше големината, формата, цвета и сенките на различни особености на терена. После каза:

— Ще ги разгледаме с лупа на силна светлина в някоя от нашите стаи.

— От въздуха не забелязахме нищо, което би могло да е постройка, и се съмнявам, че ще видим на тези снимки нещо повече от италианските картографи преди четирийсет години — каза Меркадо. — Манастирът е скрит. Под короните на дърветата.

— Отец Армано каза, че слънчевите лъчи преминавали през полупрозрачния покрив на черквата — напомни му Пърсел. — Щом светлината е преминавала през него, значи покривът може да се види от въздуха.

Хенри неохотно кимна, но отвърна:

— Това е било преди четирийсет години. Оттогава дърветата са пораснали.

— Или са изсъхнали.

— Отец Армано спомена за зелени градини, каквито не могат да съществуват под покрова на джунглата — намеси се Вивиан. — Според мен манастирът е скрит под палми — палмовите листа се поклащат на вятъра и спират лъчите, но пропускат светлина.

— Пак се връщаме към палмите — отбеляза Франк.

— Звучи логично.

— Обаче не си спомням отец Армано да е споменал нещо за палми.

— Но каза, че на черковната порта имало раннохристиянски символи — риби, агнета и палми.

— Не е същото като истинските дървета.

— Знам, Франк, но… — Тя впери очи в снимката, която държеше.

Пърсел се замисли.

— Добре… в Югоизточна Азия палмите бяха отличен камуфлаж против въздушно разузнаване. Техните листа създават своеобразна илюзия заради формата и движенията си, както и заради сенките, които хвърлят. Разчленяват очертанията на терена и лъжат окото. Снимките обаче улавят и замразяват образа и ако имаш опит в анализа на въздушни снимки, можеш да разграничиш действителността от зрителната измама.

— Сега ли го измисли това? — попита Вивиан.

— Отчасти. Добре, да се съсредоточим върху палмите. Освен това съществува нещо, наречено „отблясък“.

— Какъв отблясък? — попита тя.

— Ще ти обясня, ако ме черпиш един обяд.

— Ще те черпя два.

Келнерът се приближи до масата им — истински италианец, който подобно на синьоре Бокачо още не си беше купил билет за родината. Повечето ястия от менюто, които търсели неговите клиенти, вече не се намирали, но засега имало предостатъчно паста, увери ги той, въпреки че днес не се предлагал сос, а само зехтин. Освен това имало малък и все повече намаляващ избор на вина и Меркадо поръча кианти, чиято цена беше скочила тройно.

— Липсва ми Рим — въздъхна по-възрастният журналист.

— Защо го казваш? — попита Пърсел.

— В страната има глад — напомни им Вивиан. — Върнете се в действителността, ако обичате.

— Обожавам да се храня на ресторант, когато има глад — заяви Франк.

— Това беше цинично — укори го Меркадо.

— Извинявам се. Само че аз за малко не умрях от глад в затворническия лагер на червените кхмери, затова мога да се шегувам с глада. Как се казва етиопец, който ходи по голяма нужда? Фукльо.

— Стига, Франк, наистина не е смешно — навъси се Вивиан.

— Извинявай. — Той се обърна към по-възрастния журналист. — Можеш да използваш същия виц и за Гулаг. — Запали цигара. — Този глад е дело на една глупава и корумпирана власт, която провежда глупава политика. Правителството краде половината от чуждестранните хранителни помощи и ги продава на черния пазар. Бирът не струва нищо и не можеш да си купиш храна на никаква цена, само в твърда валута. Представителите на ООН са подложени на тормоз, а армията използва всички налични транспортни средства, за да придвижва войници вместо храна. — Обърна се към Меркадо. — Това ще е следващата ми статия за „Л’Осерваторе Романо“.

— Даже да я напишеш, няма да я отпечатат. А ако я пуснат, ще имаш късмет, ако само те експулсират от страната.

— Истината ще ни направи свободни, Хенри.

— Не и в Етиопия. Запази я за после, когато се махнем оттук.

— Кое е по-лошо: че аз не проявявам нужното угризение, задето ям по време на глад, или че ти не ми даваш да напиша истината за глада?

Меркадо помълча, след това отвърна:

— Имаш право, признавам. — Усмихна се. — От тебе някой ден ще се получи добър журналист.

— Свършихте ли с надприказването? — осведоми се Вивиан.

— Подай ми хляба — помоли Пърсел.

Донесоха виното и те продължиха да проучват снимките, като отпиваха от чашите си.

Франк се огледа. Ако можеше да говори, ресторантът щеше да разкаже страхотни истории. Клиентите бяха главно от западноевропейските посолства, макар че той забеляза на една от масите четирима руснаци с грозни костюми. За разлика от „Хилтън“ и други хотели, „Везувио“ не беше в положение да изисква само твърда валута, но пък собственикът и персоналът не се надпреварваха да заобикалят с грижи руснаците и кубинците, които плащаха с бирове.

Тази страна, помисли си Пърсел, се намираше в тежко състояние и най-лошото тепърва предстоеше. Старата Етиопия беше мъртва, а новата изобщо не трябваше да се е раждала.

— Предполагам, че в хотела не е имало съобщение от полковник Ган — наруши мълчанието Вивиан.

— Нямаше — потвърди Меркадо.

— Смяташ ли, че му се е случило нещо?

— Ако го бяха арестували и го държаха в Адис Абеба, все някой журналист щеше да научи от източниците си. Но ако са го убили в провинцията, може никога да не узнаем.

— Той ще се появи — уверено заяви Пърсел.

— Щеше да ни обясняваш за отблясъка — напомни му фотографката.

— „Отблясък“ е онова, което виждаш в очите ми, щом влезеш в стаята.

На Франк му се струваше, че отговорът му е забавен, за разлика от Вивиан, макар че може би и тя щеше да го намери за такъв, ако го нямаше Хенри. Явно отношенията им още я караха да се чувства неловко, но не повече от самия него. На Меркадо също не му беше смешно, въпреки че се усмихна за протокола.

— Отблясъкът просто е мигновено отражение на светлина в лъскава повърхност — поясни Пърсел. — Бойните пилоти внимават за отблясъци на вражески самолети или на метални обекти на земята. — Вдигна чашата си. — Стъклото също дава отблясък, например стъклените покриви, даже да не са прозрачни. — Отпи глътка вино.

Меркадо закима одобрително, а Вивиан отново се зае да преглежда снимките, като търсеше отблясъци.

— Слънчевите лъчи очевидно трябва да се отразят в обекта, който трябва да има достатъчно голяма отразяваща способност, за да даде отблясък — прибави Пърсел.

Хенри пак кимна и Франк продължи:

— Според отец Армано покривът бил от алабастър и пропускал слънчевата светлина. Тя окъпвала черквата в такова сияние, че му се завило свят и очите му засмъдели. Може също да е бил от кварц или рифлено стъкло, което обяснява странното сияние. Във всеки случай този материал не е пропускал свободно лъчите, което означава, че има известна отразяваща способност. Ще разберем, когато отидем там — завърши той.

Вивиан вдигна поглед от снимките и му се усмихна.

— Значи вече вярваме в палмите и отблясъците, така ли? — поинтересува се Меркадо.

— Мога да намеря повече аргументи в тяхна защита, отколкото в защита на съществуването на Светия Граал — отвърна Пърсел.

Хенри не отговори на думите му.

— В такъв случай, ако забележим отблясък между листата на палмите, според мене сме открили черния манастир — заключи по-възрастният журналист.

— Виждам палми, но не и отблясъци — каза Вивиан.

— Ще се наложи пак да извадим снимките, в гланц, и да ги проучим сантиметър по сантиметър — каза Франк.

— Човекът от фотолабораторията на Ройтерс е хлътнал по мен, но ако го помоля повторно да извади деветдесет и две снимки, и то в гланц, ще трябва да изляза на по чаша с него.

— Може и на няколко чаши — отвърна Пърсел.

Вивиан се усмихна.

— Той ме попита защо снимаме джунглата от въздуха.

— Не би трябвало да задава такива въпроси — намръщи се Меркадо. — Ти какво му отговори?

— Че търся подходящия зелен нюанс за завесите вкъщи.

— Дали споменаването за покрива на черквата е било онова неволно упътване на отец Армано към черния манастир? — замислено каза Хенри.

— Вероятно. Обаче има още нещо — отвърна Пърсел. — И продължава да ме гложди. Ще се сетя.

Вивиан напълни чашата му.

— Виното може да ти помогне.

— Във всеки случай няма да ми навреди.

Донесоха им обяда и Франк каза:

— Buon appetito.

41.

Подредиха новите гланцирани снимки до старите на леглото в стаята на Меркадо. Вивиан беше взела назаем от хлътналия фотолаборант две лупи с лампи.

Разтвориха завесите и наклякаха около леглото, Пърсел от едната къса страна, Вивиан и Меркадо — от двете дълги. Вивиан вдигна глава, за да каже нещо на Хенри, и установи, че се е вторачил в нея от отсрещната страна на кревата, който бяха споделили преди няколко дни. Тя срещна погледа му за миг и отново впери очи в снимката пред себе си.

Оградиха групите палми с восъчни моливи и се заеха да търсят отблясъци и изобщо всякакви странни източници на светлина.

— Когато търсите отблясъци, имайте предвид положението на слънцето и посоката на погледа ни — посъветва ги Пърсел.

Бяха разтворили и топографските карти, за да сравняват снимките с тях, но това се оказа трудно, освен ако на фотоса нямаше разпознаваема особеност, означена и на картата. Истинските въздушни фотографи, знаеше Франк, отпечатваха снимките си с координатни мрежи, докато те се опитваха да открият и отбележат мястото от съответния фотос на картата, която щяха да използват на терена.

— Тази задача се оказа по-сложна, отколкото си мислех — отбеляза Меркадо.

— Още отначало беше ясно, че няма да е нито лесно, нито забавно.

Вивиан откри край разрушената крепост нещо, което й приличаше на отблясък, и всички се изредиха да го проучат.

— Определено е някакво отражение, обаче наоколо няма палми — заяви Хенри.

— Освен това е само на около петстотин метра от крепостта — прибави Пърсел.

Вивиан се съгласи, че манастирът няма как да е толкова близо до някогашния затвор на отец Армано.

— Може да е езерце или някой поток — предположи Меркадо. — Ще проверим, когато отидем там.

Фотографката посочи серния басейн в балнеокурорта.

— Ето как изглежда водата на тези снимки. Тя по-скоро отразява светлината, а не хвърля отблясъци.

Франк кимна.

— Търсим нещо подобно… ако го видехме от въздуха, щяхме да кажем, че долу нещо блести. Или по-точно проблясва. Проблемът със снимките е, че трябва да уловиш отблясъка в точния момент. И даже тогава може да не излезе на лентата.

— Използвах и високочувствителен, и ниско чувствителен филм, но не съм сигурна кой е по-подходящ за улавяне на мигновен отблясък — отвърна Вивиан и прибави: — Всъщност на матовите снимки май по-добре ще се виждат светлинни аномалии.

— Денят общо взето беше слънчев, но тук-там на снимките има облаци и тогава няма да имаш отразена или пречупена светлина — отбеляза Франк.

— Следващия път ще се молим за ясно небе — отвърна Меркадо.

— Напомни на Бог, че ни е избрал — посъветва го Пърсел.

— Той ни поставя на изпитание.

— Добре де, обаче му кажи, че не е честно да ни праща облаци.

Продължиха да проучват снимките.

— Започвам да ослепявам и съвсем изгубих ориентация — заяви Франк след половин час, изправи се и взе снимките, които Вивиан беше направила в Гондар за измисленото си фотоесе.

Седна на стола и ги заразглежда. Една от тях представляваше художествена фотография на дворцов парк с езерце и растения, които се отразяваха във водата — това явно беше и идеята на фотоса. Пърсел се замисли и след малко каза:

— В зависимост от какво е направен, покривът на черквата може да отразява не само нещата отгоре, но и тези наоколо. Търсете палмови листа или клони, които имат огледални образи.

Вивиан го погледна.

— Добре… Ще се включиш ли и ти?

— Аз съм обикновен пилот. Пък и лупите са само две.

— Мога да взема още една от моя познат от лабораторията, но това ще си има цена. — Тя се усмихна.

— Изобщо не се колебай.

Вивиан и Меркадо продължиха да проучват снимките. След известно време Хенри се надигна от пода.

— Имам нужда от почивка.

— Изненадан съм, че старите ти очи издържаха толкова дълго. — Пърсел се изправи и зае мястото на по-възрастния си колега отстрани на леглото, а Меркадо седна на стола и взе фотографиите от Гондар.

— Открих три вероятни отблясъка — каза Вивиан. — Но може да са езерца или дори влага по листата на дърветата.

— Това е поредният проблем със снимките. Те са двуизмерни и можем да съдим за перспективата само по онова, което знаем за изображението. Фотографията не е точна наука.

— Много ти благодаря, Франк.

— Няма за какво.

Пърсел отмести поредната снимка настрани и забеляза нещо върху чаршафа. Вгледа се по-внимателно и видя дълъг прав черен косъм. Не му трябваше лупа, за да разбере чий е.

Вдигна очи към наведената над лупата Вивиан, после хвърли поглед към Меркадо, който разглеждаше снимките от Гондар. Опита се да си спомни дали фотографката е прикляквала от тази страна на леглото, но знаеше, че не е. Поне не днес.

Имаше две възможности: да вдигне косъма и да го постави на вниманието на другите двама или да забрави за него.

Отново погледна Вивиан. Ако я попиташе какво се е случило, тя щеше да му каже истината. Ала Пърсел вече я знаеше. Или се заблуждаваше? Беше типично в неин стил да се излегне удобно на кревата на свой приятел и да си приказва с него, докато нещастникът се мъчи да успокои оная си работа.

От друга страна… но защо Вивиан да прави секс с Хенри Меркадо? Франк си каза, че всъщност знае защо. Като се замислеше за промененото поведение на Хенри онази сутрин, можеше да си представи каква е била целта на Вивиан.

Или пък тълкуваше неправилно всички тези признаци по същия начин, по който можеше да изтълкува неправилно някоя снимка?

— Май открих двоен образ! — развълнувано каза Вивиан. — Две палмови листа, които са огледални образи едно на друго. — Огради мястото на снимката и му я подаде.

Пърсел го проучи с лупата.

— Не са съвсем еднакви — заключи той. — Просто две много сходни палмови листа.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— По дяволите.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — осведоми я Франк.

Вивиан го погледна и някакъв инстинкт или предишно преживяване я накара да насочи вниманието си към отпуснатата му върху светложълтия чаршаф ръка. После отново вдигна очи към него.

— Понякога обаче нещата са точно такива, каквито изглеждат.

Той кимна и продължи да проучва снимката.

Точно в пет следобед Меркадо реши, че повече няма какво да разглеждат, и предложи да слязат в бара.

Преди това се отбиха през рецепцията и служителят им връчи надписан на ръка плик, адресиран до „Меркадо, Пърсел и Смит, «Л’Осерваторе Романо», хотел «Хилтън»“. Почеркът се различаваше от онзи върху кафявия пакет с картите, но нямаше съмнение от кого е пратката.

Франк го взе и тримата отидоха в бара.

— Той е жив и здрав — каза Вивиан, след като се настаниха на една от масите.

— Поне е бил, когато ни е пратил плика — отбеляза Пърсел.

— Не бъди песимист. Отвори го.

— Първо трябва да пийнем.

Меркадо даде знак на келнера и поръча бутилка „Моет“.

— Или ще празнуваме нещо, или трябва да удавим мъката си в шампанско — каза на спътниците си.

— Логиката ти ми харесва, Хенри.

— Само на шест от деветдесет и двете снимки има оградени обекти, които отговарят на нашите критерии — обобщи резултата от работата им Вивиан и изброи критериите: — Палми и/или отблясък някъде не много близо до крепостта, балнеокурорта, пътя и изобщо на място, неподходящо за скрит манастир. Само на един фотос има и трите — палми, отблясък и вероятно местонахождение.

— Обаче критериите ни може да са погрешни — предположи Меркадо.

— Всъщност може да сме се самонавили за палмите и отблясъците — съгласи се Пърсел. — Затова утре заран трябва да проучим снимките с нов поглед.

— Ти ще го направиш — каза Хенри. — Аз трябва да отида на работа, за да оправдая престоя ни тук.

— Е, ти си на заплата — отвърна Франк. — Ние с Вивиан работим само за хотела и храната.

Известно време обсъждаха анализа на снимките и следващия си разузнавателен полет над района.

Пърсел впери очи във Вивиан, после в Меркадо. От онази сутрин Хенри определено се беше оживил. Интересно обаче, Вивиан си изглеждаше същата. Всъщност по време на закуската в деня на неговия полет със синьоре Бокачо, което трябваше да е било скоро след като е правила секс с Меркадо, тя се държеше постарому — като че ли е прибрала случката в чекмедже и е забравила за нея.

И след това беше предложила на Пърсел да прави секс с нея.

Но можеше и да не се е случило нищо, включващо сексуален контакт. Със сигурност нямаше да му е приятно да разбере какво е станало в спалнята на Хенри, но то можеше и да не се вписва в правната дефиниция на това да мамиш гаджето си.

Хенри обаче явно беше доволен от случилото се, въпреки че обектът на неговите въжделения не изглеждаше особено трогнат от въпросното преживяване.

Франк отново погледна Вивиан, която весело си бъбреше със стария си приятел.

От гледна точка на фотографката в нейния свят вече всичко беше наред и тримата пак можеха да са приятели и да продължат своята мисия, което за Вивиан имаше много по-голямо значение от похотта на двама мъже. Тя несъмнено обичаше Франк Пърсел, който й отговаряше със същото чувство и затова сега трябваше да реши как да реагира на постъпката й.

Появиха се двама сервитьори с кофичка лед, високи чаши и бутилка „Моет & Шандон“, която единият показа на Меркадо. Възрастният репортер обяви годината за „magnifique“14 и осведоми двамата си сътрапезници:

— Вестникът плаща.

— Кажи им, че си забавлявал член на Дерга — предложи му Пърсел.

— Винаги правя така.

Келнерът извади тапата, с което накара неколцина клиенти от съседните маси да завъртят глави към тях, после напълни чашите.

Хенри вдигна своята.

— За нас, за сър Едмънд и за нашето пътуване.

— Ооо, страхотно е! — възкликна Вивиан, след като отпиха.

— Ще вземем една бутилка с нас и ще я отворим, когато видим черния манастир в джунглата — обеща Меркадо.

— Това може да е последният алкохол в живота ти — предупреди го Франк.

— Глупости. Монасите пият вино.

Довършиха чашите и Хенри ги напълни отново.

— Добре, още един полет до Гондар и по пътя ще проверим всичко, което сме оградили на снимките — премина Пърсел към деловата част. — С малко късмет ще успеем да ограничим възможните места или да видим нещо друго. Във всеки случай ще кацнем в Гондар и ще отидем в хотел „Гоха“. Купуваме провизии, без да привличаме излишно внимание, след това пренощуваме и се качваме на ландроувъра. Ще кажем на шофьора и охранителя, че отиваме на разходка в джунглата. Слизаме при балнеокурорта, уговаряме се с тях да ни вземат оттам след шест часа и тръгваме. Първо ще минем през Шоан.

— Според мене първо трябва да обиколим местата от снимките, където е възможно да се намира нашата цел — възрази Хенри.

— Не искам да се мотаем цяла седмица из джунглата — отвърна Франк и му напомни: — Пътуването ще е тежко, приятелю, и нямам предвид само терена. Трябва да сведем до минимум ходенето и да не изразходваме провизиите си.

— Не ми е за пръв път, Франк.

— Добре. Значи си съгласен с мене. — Пърсел продължи: — Фалашите може да се окажат по-полезни от нашите снимки.

— Може да се окажат и обратното на полезни.

— Първата ни цел трябва да е балнеокурортът — включи се в дискусията Вивиан. — Обещахме да занесем реликва… кост от отец Армано.

— Ти ще носиш кокала. Довечера ще се обадя на синьоре Бокачо и ще осигуря аероплана. Искам да потеглим още утре.

Меркадо помисли над думите му, после попита:

— Това значи ли, че ще зарежем самолета в Гондар?

— Е, няма как да се върне сам. Обаче ще пратя телекс на синьоре Бокачо от „Гоха“ и ще му съобщя, че може да си го вземе от Гондар и да задържи депозита ни.

Другите двама не отговориха.

— След като се отправим на път, „Мия“ едва ли ще ни потрябва пак.

Отново мълчание.

— Няма защо да се връщаме тук — продължи Франк с обяснението си. — Не се налага да проявяваме повече снимки и е време да се задействаме — преди да ни попречат властите или нещо друго, над което нямаме власт. — Погледна Меркадо и Вивиан. — Цезар пресякъл Рубикон и изгорил мостовете зад себе си. Утре и ние ще направим така.

— Трябва да видим какво ни пише сър Едмънд — напомни му Хенри. — Това може да промени намеренията ни.

— Хайде първо да свършим със собствения ни план.

— Хубаво, Франк, вече имаме план. А сега отвори плика, ако обичаш.

Пърсел разкъса плика и извади един лист.

— Какво пише? — попита Вивиан.

— Ами… стихотворение. — Той се усмихна. — Озаглавено е „Пътешественикът“.

— От Киплинг е, ако не знаеш — осведоми го Меркадо.

— Много ти благодаря. — Франк прочете стиховете: — „Нещо скрито. Върви го намери. Върви и го търси оттатък планината — оттатък планината то е скрито. Изгубено е и те чака теб. Върви!“

Вдигна поглед към Хенри и Вивиан.

Двамата помълчаха, после тя попита:

— Само това ли е?

— Да, освен подписа.

— Сър Едмънд ли го е подписал?

— Не, нито пък Ръдиард Киплинг. — Пърсел сведе очи към подписа. — А. С. М. В. Шоан.

— Кой?

— Трябва да го произнесеш бързо, Хенри.

— Аз съм в Шоан — досети се Вивиан.

Франк й подаде листа.

— Ти печелиш.

Тя прочете писмото и го протегна на Меркадо.

— Ще се срещнем със сър Едмънд в Шоан — заключи Пърсел.

Меркадо имаше среща за вечеря и ги остави в ресторанта. Двамата известно време седяха в мълчание, после Вивиан предложи:

— Не съм гладна. Хайде да си поръчаме бутилка вино в стаята.

— Можеш да си я поръчаш в твоята стая — отвърна Франк.

Тя не отговори.

Пърсел се изправи.

— Лека нощ.

— Франк…

Той я погледна на слабата светлина и видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Разбираш ли ме?

— Да.

— Съжалявам.

— Тримата ще останем приятели докато напуснем Етиопия.

Тя кимна.

Пърсел се обърна и си тръгна.

42.

Нейвиънът се оказа свободен за следващия ден, включително пренощуването в Гондар. Синьоре Бокачо ги посрещна на летището по обед, за да вземе наема и да им съобщи новината.

— За съжаление това е последният ви полет. Създавате ми проблеми.

— Нали пилотирам аз?

Италианецът се усмихна, после лицето му отново стана сериозно.

— Не искам неприятности с властите.

— Разбирам.

— И вие трябва да внимавате с властите — посъветва го собственикът на самолета. — Вашите полети до Гондар ще породят подозрения.

— Ние сме журналисти.

— Веднъж седмично има пътнически самолет. Те сигурно ще се поинтересуват защо ви е моят „Нейвиън“.

— Не искаме да губим цяла седмица в Гондар. Как ви звучи това?

— На мене ми звучи добре, но на тях… Кой знае? — Синьоре Бокачо посочи стоящите до самолета Вивиан и Меркадо. — Вие сте добри хора, затова ви моля да внимавате.

— Не сме чак толкова добри. — Пърсел му плати двудневния наем в долари и го информира: — В Гондар откраднаха част от вашето кафе.

— То е за това: да го крадат.

— Ясно.

Уговориха се да се срещнат в „Хилтън“ на вечеря след завръщането им от Гондар. Тогава италианецът трябваше да им върне и депозита.

— Само че ще ми позволите да платя сметката, а аз ще задържа депозита като първоначална вноска за „Мия“ — усмихна се той.

Пърсел отговори на усмивката му.

— В седем вечерта обаче проверете на рецепцията за телекс от нас, в случай че не успеем да излетим от Гондар навреме.

Синьоре Бокачо го погледна.

— Внимавайте.

— До скоро.

Италианецът щеше да вечеря сам, но техният депозит от две хиляди долара щеше да му прави компания — и да покрие цената на самолетния му билет до Гондар, за да си прибере нейвиъна.

Франк понечи да каже arrivederci, но промени намерението си и го посъветва:

— Виждал съм емигранти и колонисти по целия свят да чакат подходящия момент да напуснат страна, която е станала враждебна към тях. Този момент е настъпил.

Синьоре Бокачо, собственик на плантации за кафе и други неща в Етиопия, кимна и каза:

— Обаче не е лесно. Моят дом е тук. Обичам Африка.

— Но тя вече не ви обича.

Италианецът се усмихна.

— Това е същото като с жените. Нима зарязвате любимата си само защото тя преживява тежък момент?

Пърсел не отговори.

— Съпругата ми е етиопка — осведоми го синьоре Бокачо. — Както и децата ми. Те ще бъдат ли щастливи в Италия?

— В Рим видях много етиопци.

— Да, знам.

— Поне си вземете дълга почивка.

— Още щом замина, властите ще конфискуват цялата ми собственост.

— И без това ще ви я конфискуват.

— Така е… Е, може би все пак ще си взема дълга почивка. — Той пак се усмихна. — Ще откарам семейството си в Рим с „Мия“.

— Лоша идея. Доведете жена си на вечерята в „Хилтън“ — предложи Франк.

— Много любезно от ваша страна.

Ръкуваха се и синьоре Бокачо им пожела buona fortuna15.

— Чао.

Пърсел вече беше подал плана на полета и като редовен клиент с банкнота от петдесет хиляди лири, прикрепена с кламер за формуляра, получи червения си печат без проблеми. Дежурният офицер записа като час на излитане 12:15 и оттогава бяха изтекли петнайсет минути, затова Франк се обърна към двамата си спътници.

— Да тръгваме.

Меркадо и Вивиан бяха натоварили багажа, съдържащ повече, отколкото им трябваше за една нощ в Гондар, и повечето от онова, което щеше да им върши работа в джунглата, както и бутилката „Моет“, за да отбележат откриването на черния манастир. Рано сутринта Хенри беше пратил един хотелски служител с триста долара и списък за покупки, включващ три раници, фенерчета и друга екипировка, налична в многобройните магазини за употребявани вещи в Адис Абеба, които бяха претъпкани с неща, продавани от хора, бягащи от страната или нуждаещи се от пари, за да си купуват храна. Момчето бе намерило почти всичко от списъка, не на последно място компас. Трябваха им само хранителни провизии, каквито можеха да си осигурят в Гондар, и късмет, какъвто не се продаваше никъде.

Пърсел се покатери на крилото и помогна на Меркадо да се качи, след това хвана Вивиан за ръката и я изтегли горе. Двамата се спогледаха за миг, после тя пусна ръката му, вмъкна се в кабината и се настани на дясната седалка.

Франк я последва, натисна главния ключ и провери уредите, натисна ръчката и запали двигателя, който реагира бързо. Той погледна пулта. Налягането на маслото продължаваше да е ниско.

— Тук отзад е възтясно заради багажа — измърмори Меркадо.

— Не смущавай пилота, докато си върши пилотските работи — скастри го Вивиан.

— Коланите — напомни им Пърсел.

Освободи спирачката и обърна нейвиъна. Видя, че синьоре Бокачо стои до стария си фиат и им маха. Франк му отвърна, затвори капака и рулира към началото на дългата писта, която този път беше свободна.

— Налага ли се да се моля на свети Христофор? — поинтересува се Вивиан.

Франк не й отговори.

Фотографката още от сутринта се опитваше да го въвлече в лек разговор, ала Пърсел не беше в настроение. Предишната вечер Вивиан бе проявила достатъчно разум да не му се обади в стаята и да не почука на вратата му и той бе абсолютно сигурен, че не е разговаряла с Меркадо за новото нощно прегрупиране, защото Хенри изглеждаше както обикновено.

Увеличи подаването на гориво, провери уредите още веднъж и излезе на пистата.

— Пригответе се за излитане. — Натисна ръчката и нейвиънът се понесе напред.

Самолетът се издигна и Пърсел зави на север към Гондар. Надясно се разстилаше Адис Абеба, град, който сигурно никога повече нямаше да види, а ако го видеше, щеше да е от затворническа килия — освен ако пак не го хвърлеха в предишната, с изглед към вътрешния двор с бесилките.

Насочи нейвиъна между два високи планински върха и погледна назад. Надяваше се, че това е последният му поглед към етиопската столица.

Беше се оказало, че онази сутрин Хенри не е отишъл в пресслужбата, а от хотела е пратил в „Л’Осерваторе Романо“ телекс, с който съобщава на шефовете си, че групата им заминава за няколко дни в Гондар, за да отрази преселението на фалашите.

Пърсел, Вивиан и Меркадо прекараха сутринта в стаята на Хенри, прегледаха пак снимките и отбелязаха на картите още няколко подозрителни местонахождения на черния манастир. Другото подозрително нещо в стаята, черният косъм, продължаваше да си е там. Хенри трябваше да се оплаче от камериерката си. Само че те повече нямаше да се върнат в хотела. Както ги съветваше полковник Ган, беше време да тръгнат и да ГО открият.

Що се отнасяше до това накъде ще се насочат, в случай че наистина ГО открият, сред пратените им от полковника карти имаше листове, покриващи района от Гондар и езерото Тана до крайбрежието на Френска Сомалия. Ган очевидно им предлагаше план за изтегляне.

Тъй че, със или без Светия Граал, щяха да отидат във Френска Сомалия, най-близкото убежище, където бяха избягали много западняци и етиопци. Френските власти помагаха на всеки пресякъл границата. Само трябваше да се доберат дотам.

— Нали ми каза, че ще бъдем приятели — прошепна му Вивиан.

— Приятели сме.

— Цяла сутрин почти не си ми продумал. — Хвърли поглед назад към Хенри, който разглеждаше с лупа една от снимките, и добави: — Това няма да се повтори. Обещавам ти.

— Хайде да го обсъдим в Гондар. В момента пилотирам.

Вивиан го погледна, после се извърна и се вторачи през страничния прозорец.

— Стигнахме до онази точка от нашето пътуване, от която няма връщане назад — каза Меркадо след малко.

— Още не сме — възрази Франк. — Не сме изгорили мостовете. Мога да обърна към Адис Абеба и да им кажа, че сме имали проблем с двигателя.

Отговори му Вивиан:

— Avanti!

43.

Пърсел забеляза еднолентовия път и го последва на север. Десетина километра напред и надясно видя Шоан, зави натам и започна да се спуска.

— Искам полковник Ган да знае, че пристигаме — обясни на спътниците си.

Когато наближиха, Меркадо се наведе напред с бинокъла.

— Не виждам колата.

— Не знаем дали тази кола има нещо общо с Ган — отвърна Пърсел.

Прелетя на около сто и двайсет метра над селото и разклати крилата на самолета.

— Виждам някой да маха — съобщи Хенри.

— Има ли мустаци и камшик за езда?

— Облечен е с бяла шама… но може да е той.

— Смесва се с местните.

Прелетяха над балнеокурорта, после Пърсел зави надясно към района на изток от еднолентовия път, където бяха заснети повечето им фотографии на джунглата между езерото Тана и разрушената крепост — район, който според Франк обхващаше около хиляда и триста квадратни километра.

Вивиан беше разгърнала едромащабните карти в скута си и той я помоли да му покаже тази на терена под тях.

Тя я повдигна към него и след като видя къде са оградените точки, Пърсел зави на изток към първата. Спусна се на деветдесет метра височина и намали скоростта максимално.

Меркадо се надвесваше между седалките и разделяше вниманието си между картата и гледката през плексигласовия капак.

Франк наближи мястото, означено на картата като № 1 — отблясък на съответната снимка, — и се спусна още по-ниско. Направи остър завой по посока на часовниковата стрелка и наклони надолу дясното крило, за да не им пречи да виждат. „Мия“ се разтърси, за да го предупреди, че двигателят заглъхва. Пърсел натисна ръчката и изравни крилата.

Хенри отпусна бинокъла.

— Струва ми се, че видях езерце… а може да е било мочурище.

— Вода беше — потвърди Вивиан. — Не е стъклен покрив.

— Поне се уверихме, че отблясъкът на снимката не е илюзия и че точно сме означили мястото на картата — каза Пърсел. — Това е добра новина.

— Един от нашите кръгове е черният манастир — съгласи се фотографката.

— Ако се окаже, че не е, най-малкото ще елиминираме някои места.

Продължиха към следващия кръг, който показваше голяма група палми на снимките, и Франк повтори същите маневри. Не забелязаха нищо, затова прелетяха повторно и този път Вивиан възкликна:

— Със сигурност видях вода под палмите!

— А лъскави покриви?

— Не.

Насочиха се към поредната точка, номер три, която Вивиан му показа на съответната снимка. Пърсел хвърли поглед и видя много палми, заобиколени от по-ниска растителност. Изглеждаше обещаващо и той намали скоростта и спусна задкрилките като за кацане. Стрелката на скоростомера заподскача между деветдесет и пет и сто и пет километра в час. Висотомерът показа деветдесет метра, после слезе на шейсет.

Палмите бързо се приближиха отпред и отдясно и Франк наклони надолу дясното крило. Нейвиънът отново започна да се тресе, но пък Вивиан и Меркадо имаха пълна видимост.

— Видях нещо! — извика тя. — Някакъв отблясък… не от вода.

Хенри потвърди. Пърсел също беше зърнал нещо, което определено не бе вода.

Той се издигна колкото може по-бързо на сто и осемдесет метра, обърна и отново се насочи натам, този път от запад, с гръб към следобедното слънце. Сега летеше по-високо, за да може да наклони носа на самолета надолу, докато летяха право към палмите.

Вивиан взе бинокъла от Меркадо, разкопча предпазния си колан и се надвеси над пулта, вперила поглед през прозореца.

Пърсел продължи спускането до последния възможен момент, натисна ръчката напред, изтегли щурвала и вдигна задкрилките. Нейвиънът продължи да се движи надолу още няколко секунди, след това носът му бавно се издигна и те прелетяха на шейсетина метра над върхарите, после постепенно набраха височина.

— За малко да ни утрепеш — отбеляза Хенри.

— Аха. — Франк хвърли поглед към Вивиан, която се беше отпуснала назад с бинокъла в скута си. — Видя ли нещо?

Тя кимна.

— Беше… черна скала. Просто скала.

Пърсел също кимна. И на него му се бе сторило така. Лъскава черна скала — сигурно обсидиан.

— Е, в този район има черни скали.

— Отец Армано спомена за скала, дърво, поток… — каза Вивиан.

— Да, само че там долу има по много от всичко това — каза Франк. — Утре ще проверим мястото.

Погледна си часовника. От излитането им бяха изтекли три часа. Можеха да продължат да облитат района още около половин час и освен това трябваше да разузнаят всички означени на картите точки. Навярно щеше да им остане малко време и да потърсят нещо друго обещаващо. Пак щяха да закъснеят с кацането в Гондар, но не с цели два часа като предишния път. Щеше да мисли за това, когато кацнеха. Сега трябваше да завършат въздушното си разузнаване, което, ако имаха късмет, щеше да им разкрие местонахождението на черния манастир.

— Картата — каза Пърсел.

Вивиан я вдигна към него и той я погледна в опит да реши в каква посока да продължи, за да стигне до следващата оградена точка.

— Вижте! — изведнъж извика фотографката, която гледаше през предното стъкло, и пусна картата.

Франк бързо проследи погледа й. На по-малко от километър от тях пътя им пресичаше хеликоптер.

— Мамка му!

— Може да са видели маневрите ни — предположи Меркадо.

— Мислиш ли? — Пърсел нямаше откъде да знае дали вертолетът е в района случайно, или е пратен да ги следи. — Ако имат радиостанция, а със сигурност имат, вече са се свързали с летището в Гондар.

— Може да не са ни забелязали — каза Вивиан.

— Щом ги видяхме ние, те също са ни видели.

Хеликоптерът зави на северозапад към Гондар, закъдето уж пътуваха и те. Затова Франк продължи в същата посока, но остана отляво на вертолета и запази дистанцията от около осемстотин метра.

— Откъде ще знаят, че сме ние? — попита Вивиан.

— В Източна Африка едва ли бъка от стари черни нейвиъни, Вивиан — въздъхна Пърсел. — Сигурно е само един.

Тя кимна.

— Всъщност не правим нищо нередно — обади се Меркадо.

— Не правехме нищо нередно и предишния път, когато се озовахме в затвора, а сега подозрително сме се отклонили от плана на полета — отвърна Франк.

— Така е. Какво ще правим?

Пърсел наблюдаваше хеликоптера, който летеше на същата височина и определено беше намалил скоростта си спрямо тяхната. Дистанцията се скъсяваше. Той изтегли ръчката и също намали.

— Франк?

— Ами… най-малкото няма да продължим към летището в Гондар, където вече ни очакват.

Никой не му отговори.

— Трябва да отидем във Френска Сомалия — заяви Меркадо след малко. — Ще успеем ли?

Пърсел хвърли поглед към датчика на резервоара.

— Горивото би трябвало да ни стигне. — Само че можеха да възникнат други проблеми.

Хеликоптерът отново намали скоростта, за да запази дистанцията. Пилотът му явно искаше да го следват до Гондар.

— Сега може би трябва да завиеш на изток — предложи Хенри и му напомни: — Френска Сомалия е натам.

— Знам.

Вивиан се беше свлякла на седалката.

— Всичко свърши — промълви тя. — Дори нямахме шанс да…

— Пак ще се върнем — опита се да я утеши Меркадо.

Франк забеляза, че вертолетът е завил надясно и сега е по-високо, тъй че не само той го виждаше отстрани, но и пилотът виждаше нейвиъна по-добре.

— Трябва да завием на изток — настоя Хенри. — Можем ли да му избягаме на тоя хеликоптер?

— Зависи от прекалено много неизвестни… — Пърсел се обърна към Вивиан. — Дай ми бинокъла.

Тя му го даде и Франк го вдигна пред очите си с лявата си ръка, като продължаваше да пилотира с дясната. Вертолетът беше масленозелен, определено военен, с червена звезда отстрани.

— „Хюи“ е — каза той. — Ю Ейч Уан Ди… във Виетнам съм виждал милиони такива… — Всъщност той беше същият като на Гетачу и имаше вероятност тъкмо с него да ги бяха откарали в затвора в Адис Абеба. — Максималната му скорост е горе-долу като нашата. — Отпусна бинокъла. — Освен това видях картечар на вратата.

— Какво си видял?!

— Стрелец, който седи зад монтирана на вратата картечница. Сигурно Ем шейсет. От другата страна би трябвало да има още една. Не забелязах никой в кабината, тъй че генерал Гетачу не е на борда.

Никой не му отговори.

Дистанцията между тях и хеликоптера се скъсяваше. Самолетът летеше едва със сто и десет километра в час, а стига да поискаше, пилотът на вертолета можеше да виси неподвижно във въздуха, естествено, така че Пърсел щеше да мине покрай картечницата, ако не завиеше.

— Наистина се налага да завиеш, Франк — за трети път му каза Меркадо.

— Да де… ама ми се струва, че тоя тип ще ни последва към Френска Сомалия и даже да му избягам, не мога да избягам от седем цяло шейсет и два милиметрови картечни куршуми.

Вивиан ахна.

— Божичко…

— А даже да можех да остана извън огневия му обсег, той ще повика подкрепления по радиостанцията и етиопските военновъздушни сили може да изнамерят някакъв изтребител — прибави Пърсел.

Хенри обмисли тази информация.

— Значи нямаме избор… трябва да продължим към Гондар — заключи накрая.

— Едва ли ще имаме същия късмет в щабквартирата на генерал Гетачу като предишния път — отвърна Франк.

Никой не му отговори, но след малко Меркадо повтори:

— Не правим нищо нередно. — После му хрумна нещо. — Да изхвърлим всичко инкриминиращо — фотоапарата, картите, снимките, лентата… екипировката за пътуването… абсолютно всичко.

— Това се подразбира от само себе си, Хенри — съгласи се Пърсел. — Но трябва да ви предупредя, че Гетачу знае или ще узнае какво вършим тук и няма да се поколебае да използва всички средства, които хрумнат на болния му мозък, за да ни принуди да признаем каквото го интересува.

Вивиан скри лицето си в шепи.

— Божичко…

— И ако ни попита за полковник Ган, някой от нас ще каже за Шоан — продължи Франк.

Видимо потресена, фотографката все пак се поизправи на седалката и дълбоко си пое дъх.

— По-добре да умра, но да се опитам да се измъкна.

— За предпочитане е пред онова, което ни чака в Гондар — съгласи се Пърсел. — Хенри?

Меркадо мълчеше.

Франк погледна през предното стъкло и видя, че е само на петстотин метра зад и вляво от хеликоптера. Вече различаваше надвесилия се от лявата врата и обезопасен с ремъци картечар, който ги наблюдаваше, насочил картечницата към нейвиъна.

Зави надясно, за да мине точно зад вертолета, ала пилотът направи същото, за да позволи на картечаря си да ги държи на мушка. Пърсел знаеше, че не може да играе тази игра с високоманеврения хеликоптер, затова запази позицията си, но намали скоростта колкото може повече, без двигателят да заглъхне. Искаше да спечели време, за да помисли.

Вивиан се обърна към него.

— Франк… трябва да им се измъкнем. Ще можеш ли?

Той вече обмисляше опциите. Ако направеше внезапен завой наляво или надясно, един от картечарите лесно щеше да го свали. Ако се издигнеше, може би щеше да успее да прелети над вертолета и ако продължеше право напред и се отдалечеше, картечарите нямаше да могат да завъртят картечниците чак дотам — но пилотът само трябваше да завие, за да даде възможност на единия или другия да обстреля отдалечаващия се нейвиън.

Оставаше му само един шанс — да се понесе напред и надолу и да се вмъкне в сляпата зона под пилота и картечарите. По този начин евентуално щеше да набере достатъчна скорост, за да излезе извън обсега на точност на картечниците преди пилотът да успее да завърти вертолета така, че да позволи на единия от картечарите да открие огън.

Вивиан сложи ръка на рамото му.

— Франк?

— Реши ли вече, Хенри? — попита той Меркадо. — Ще бягаме ли, или ще следваме тоя задник до Гондар?

По-възрастният журналист пак не отговори.

Пърсел впери очи в хоризонта. Езерото Тана се приближаваше, а съответно и Гондар. Имаше вероятност, помисли си той, етиопските военновъздушни сили вече да са изнамерили изтребители или още хеликоптери, за да са сигурни, че няма да ги изпуснат. След броени минути нямаше да има никакъв шанс.

— Ще бягаме — заяви Меркадо.

— Добре… — Франк провери скоростомера и висотомера и се замисли какво да направи и как най-добре да го постигне. Скоростта му на спускане щеше да е по-висока от тази на хюито, но както сам беше казал, не можеше да избяга от куршум.

Вертолетът вече висеше почти неподвижно на триста метра от тях и картечарят на лявата врата му даваше знак с ръка да мине пред тях, за да се насочи към Гондар.

Пърсел обаче нямаше такова намерение… и изведнъж му стана ясно как трябва да постъпи. Всъщност го беше знаел още отначало.

Пресегна се и премести монтирания на подвижно рамо прозрачен пластмасов диск на мерника пред лицето си.

— Какви ги вършиш? — възкликна Меркадо.

— А ти как мислиш?

— Да не си се побъркал?

Франк натисна ключа под таблото в положение „Огън“.

Вивиан го наблюдаваше мълчаливо.

Хеликоптерът се намираше на по-малко от двеста метра и картечарят продължаваше да му маха с ръка да мине отпред.

Пърсел наклони дясното крило, като че ли се готви да завие, и пилотът на вертолета, който или видя маневрата му, или научи за нея от картечаря, се плъзна надясно, за да остави нейвиъна от лявата си страна.

Франк натисна ръчката напред и рязко зави надясно, насочвайки носа на самолета към хюито. И когато хеликоптерът попадна в центъра на червените концентрични кръгове на мерника, натисна бутона за стрелба — молеше се електрическата връзка с ракетното устройство да работи.

Ракетата със свистене се стрелна към хюито, като оставяше бяла димна следа.

Вивиан ахна.

— Боже господи! — извика Меркадо.

Ракетата прелетя над вертолета и за малко не улучи роторната му ос.

Картечарят се беше вцепенил зад картечницата си.

Пърсел изстреля втората ракета, която мина ниско — между плазовете и корпуса, точно под краката на картечаря.

Войникът пусна дълъг откос по нейвиъна и трасиращите куршуми засвириха над плексигласовия капак. Вивиан запищя и се свлече на пода.

Пилотът на хеликоптера допусна инстинктивната грешка да предприеме избягваща маневра, която наруши прицела на картечаря и превърна машината в още по-добра мишена за Франк, защото хюито се завъртя странично и се наклони надолу. Пърсел зави още по-надясно и натисна щурвала напред, за да наведе носа на нейвиъна. И през цялото време не откъсваше поглед от пластмасовия диск — чакаше вертолетът да попадне в средата на концентричните кръгове. Картечарят отново откри огън и Франк чу характерния звук от куршум, улучил самолета. Натисна червения бутон, после още веднъж, изстрелвайки последните си две димни ракети.

Първата прелетя през отворената от двете страни кабина покрай главата на картечаря, а втората се заби в плексигласовия капак и избухна вътре. От дупката в плексигласа и вратите блъвнаха валма бял дим.

Пилотите бяха или ранени, или ослепени от дима, или пък в кабината беше повредено нещо важно, защото опашката на хюито започна да се клати наляво-надясно.

Пърсел не промени курса, а продължи право към изгубилия равновесие хеликоптер. Виждаше картечаря през дима, но войникът, явно ужасен, беше пуснал картечницата и дулото й висеше към земята.

Вертолетът бавно се наклони надясно, после внезапно се преобърна и падна като камък към джунглата точно в момента, в който нейвиънът прелетя през заеманото допреди миг от хюито пространство. Франк натисна ръчката докрай и започна стръмно издигане. Зад тях се разнесе далечна експлозия.

Той натисна ключа за стрелба, отмести пластмасовия мерник и се обърна към Вивиан.

— Готово.

Тя бавно се надигна и се отпусна на седалката си.

— Нещо против да запаля цигара? — попита Пърсел.

Никой не му отговори и той запали. Ръката му трепереше.

Погледна Вивиан. И без това светлата й кожа беше побеляла съвсем.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Хенри?

Мълчание.

Вивиан рязко се завъртя назад.

— Хенри? Хенри? — Тя се извърна към задното отделение. — Добре ли си? Да не си ранен?

— От какво?

Фотографката известно време се взира в Меркадо, после отново се обърна напред.

Пърсел натискаше ръчката докрай и нейвиънът продължаваше да се издига.

— Какво стана? — попита Хенри.

— Хеликоптерът… падна — отвърна Вивиан.

Възрастният журналист не каза нищо.

Тя погледна Франк.

— А сега?

— Хм… Френска Сомалия продължава да е възможност. Обаче е на повече от два часа път… и етиопските военновъздушни сили скоро може да започнат да ни търсят.

Меркадо окончателно дойде на себе си и се прокашля.

— Мислиш ли, че пилотът на вертолета е имал време да се свърже с някого по радиостанцията?

Пърсел се съмняваше, че пилотът е имал време дори да се напикае след прелитането на първата димна ракета над главата му.

— Едва ли. Но радиовръзката с хеликоптера е прекъсната и от Гондар ще го търсят. Нас също.

Хенри, помълча, после каза:

— Не виждам да ни остава друга възможност, освен Френска Сомалия… или пък Судан. Колко далече е Судан?

Пърсел погледна картата.

— Суданската граница е на малко повече от триста километра — на около час и половина път. Само че етиопските военновъздушни сили няма да се поколебаят да ни преследват и на суданска територия. Няма обаче да нарушат територията на Франция.

Хенри се замисли.

— Аз гласувам за френската граница — реши накрая и им напомни: — Там ще ни приемат по-добре, отколкото в Судан.

Пърсел кимна и хвърли поглед към Вивиан.

— А ти как гласуваш?

Нейният отговор вече беше готов.

— Можеш ли да кацнеш някъде наблизо?

— На моята карта няма писти в този район.

— В Шоан. Можеш ли да кацнеш там?

Той се замисли. Еднолентовият път беше прекалено тесен и дърветата от двете му страни бяха високи. Откритите пасища обаче определено бяха възможност.

— Не те разбирам, Вивиан — обади се Меркадо.

— Много добре ме разбираш, Хенри. Оставаме в Етиопия — заяви тя. — Дойдохме да търсим Светия Граал и никъде няма да бягаме.

— Ние вече сме бегълци, преследвани от властта — отбеляза Меркадо. — Току-що извършихме убийство.

— Просто свалих вражески хеликоптер — поправи го Пърсел.

— Наричай го както щеш, щом така ще се чувстваш по-добре, когато ти надянат примката на шията. — Меркадо се обърна към Вивиан. — Трябва да се махнем оттук.

— Ще се махнем, когато свършим онова, за което сме дошли.

Франк продължаваше да лети на изток към Френска Сомалия и ако щяха да променят курса към Судан, трябваше да го направят скоро, преди пътят дотам да стане по-дълъг, отколкото до френската колония.

— Имаме две възможности и кацането тук не е сред тях — каза той на Вивиан.

— Сигурен ли си, че ще успееш да стигнеш до границата преди етиопските военновъздушни сили да ни свалят?

— Не.

— Тогава кацни. В Шоан. Колко далече е оттук?

— Ами… на двайсет-трийсет минути.

— Там е полковник Ган — каза тя. — И ни чака. Там е и черният манастир. И също ни чака.

Пърсел се замисли. Вивиан пресичаше тънката линия между смелостта и безумието — или в най-добрия случай фиксидеята. Обаче изтъкваше сериозни аргументи.

В момента бяха на деветстотин метра височина и продължаваха да се издигат. Движеха се със сто и шейсет километра в час, но при спускане можеше да вдигне близо двеста и петдесет. Той наклони самолета надясно и нейвиънът започна да завива на юг.

— Какво правиш? — попита Меркадо.

— Ще кацнем в Шоан, Хенри. — И за да е съвсем честен, Пърсел прибави: — Или ще загинем при опит да кацнем.

— Не!

Вивиан се завъртя назад.

— Да!

Двамата с възрастния журналист се гледаха няколко секунди и Франк си представи как зелените очи на фотографката се впиват в душата на Хенри.

А после Меркадо каза:

— Е… добре. Изминахме дълъг път, за да търсим Граала, и сме прекалено близо, за да се откажем.

Вивиан протегна ръка и го погали по лицето, после се обърна напред и се вторачи през предното стъкло. Нейвиънът летеше на югозапад към Шоан и започваше да се спуска.

Тя завъртя глава към Пърсел и го гледа, докато и Франк не обърна глава към нея.

— Обичам те — каза Вивиан.

— Ти обичаш всеки, който ти играе по свирката.

Фотографката се усмихна.

— Каквото е най-добро за мен, е най-добро за всички нас.

Пърсел не отговори.

Продължиха бързото спускане и след малко той каза:

— Шоан е на десетина минути. — И прибави: — Ще опитам да кацна.

— Не искам нищо повече — каза Вивиан и след миг го увери: — Можеш да го направиш.

— Е, ще видим.

Франк намали скоростта и постепенно се сниши към селото, което вече се виждаше.

Ако дадеше воля на въображението си и се абстрахираше от джунглата наоколо, нивите край Шоан спокойно можеха да са в северната част на щата Ню Йорк, където се беше учил да пилотира като младеж. Майка му твърдеше, че пилотирането било рисковано, и го убеждаваше да се захване с нещо по-безопасно, например с писане.

— Радвам се да видя, че се усмихваш.

— Някога пишех в гимназиалния вестник и в седмичника в родния ми град. После завърших журналистика. Майка ми искаше да си намеря безопасна работа.

Тя също се усмихна.

— Чела съм само една твоя статия. Бива ли те?

— Майка ми е убедена в това.

— Бях дванайсетгодишна, когато изгубих родителите си. В самолетна катастрофа.

— Моите съболезнования.

— Може би трябваше да избера по-подходящо време да ти го кажа.

Пърсел не знаеше колко време всъщност им остава, но отвърна:

— Имаме да си разказваме много един на друг в Рим.

Вивиан свали медальона на св. Христофор и го закачи на ризата му.

— Христофор спасил едно дете от удавяне в река и въпреки че бил едър и як, под изненадващата тежест на малчугана едва не се препънал и паднал в бушуващите води. Обаче не изпуснал детето — и когато вече били в безопасност, то му разкрило, че е Иисус, понесъл цялото бреме на света.

— Познато ми е това усещане.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Ти ще ни отведеш на сигурния бряг.

— Ще го направя.

Изтегли ръчката и продължи да се спуска към земята.

44.

Франк се взираше в едно открито пасище сред стотици акри овощни градини и ниви. Трябваха му поне триста метра гол и сравнително равен терен, но парцелите бяха разделени с каменни и дъсчени огради, а и около повечето пасища растяха дървета.

Предпочиташе да кацне със спуснати колесници, обаче ако земята се окажеше прекалено влажна, камениста или изровена, можеше да се наложи да се приземи „по корем“, а и трябваше да се съобразява с ракетното устройство.

Нещо повече — имаше прекалено много гориво, около половин резервоар, а не можеше да рискува да остане във въздуха, за да го изразходва, така че каза на Вивиан и Хенри да скачат от самолета и да бягат надалече веднага щом кацнат.

Докато обикаляше над селото, видя няколко души, които гледаха нагоре към самолета. Надяваше се, че Ган е сред тях.

— Откри ли подходящо място за кацане? — попита Вивиан.

— Само едно. Онова пасище пред нас.

— Достатъчно ли е дълго? — обади се Меркадо.

— Ще гледам да е достатъчно.

Пасището се намираше върху полегат склон и Пърсел реши да заходи от долния му край, така че наклонът да намали скоростта им по-бързо.

Насочи се към дългото около триста метра пасище и видя в края му каменна ограда… но пък нямаше дървета и кладенци.

Не знаеше откъде духа вятърът и колко е силен, ала вече нямаше значение. Това щеше да е неговата писта и посоката беше нагоре по склона.

Спусна колесниците и задкрилките и изтегли ръчката. Летеше само с деветдесет и пет километра в час и предполагаше, че е на височина сто и петдесет метра, после на сто и двайсет, сто… Погледна приближаващата се ниска кафеникава трева. Козите се бяха пръснали, но виждаше камъни и дупки.

— Дръжте се!

Изтегли ръчката докрай, вдигна носа и нейвиънът кацна тежко, подскочи и продължи да се друса по каменистата повърхност. Франк угаси двигателя и натисна спирачките. Каменната ограда се приближаваше. Той задейства руля, с което накара самолета да поднесе, и започна да намалява скоростта, ала оградата беше на по-малко от сто метра, после петдесет…

— Франк…

— Дръжте се!

Натисна силно педала на руля и нейвиънът се запързаля странично. Очакваше колесниците да поддадат, но старата машина беше направена стабилно и издържа, докато колелата се въртяха косо по тревата.

Самолетът спря с разтърсване само на пет-шест метра от каменната ограда.

— Великолепно! — похвали го Вивиан.

— Браво — включи се и Меркадо.

Грабнаха раниците и Пърсел отвори капака и стъпи на крилото. Вивиан бързо се измъкна от кабината и скочи на земята, последвана от Хенри. Франк ги последва и затичаха настрани, в случай че нейвиънът реши да избухне в пламъци.

Пърсел впери поглед в самолета на синьоре Бокачо. Беше се приземил малко по-добре, отколкото бе летял. Вивиан откачи медальона на св. Христофор от ризата му, целуна го и го пъхна в горния му джоб.

Франк чу зад себе си шум, обърна се и видя приближаващ се ландроувър. Джипът спря, от него слезе полковник Ган — с бяла шама и по сандали — и тръгна към тях.

— Това кацане ли беше, или ви свалиха? — извика отдалече.

— Просто се отбихме да ви видим — в същия дух на британска налудничавост му отговори Меркадо.

— Тъкмо е време за чай — засмя се Ган.

Сега косата му беше съвсем къса и черна. И явно някъде бе изгубил рижите си мустаци и камшика за езда. Нямаше я и затворническата му бледност, заменена от чудесен загар.

Полковникът дойде при него и му стисна ръката.

— Всъщност кацнахте много добре. Е, подплашихте козите, но ще го преживеят.

— Аз също.

Белите зъби на Ган блеснаха в усмивка и той се ръкува с Вивиан.

— Прелестна, както винаги.

— И вие изглеждате чудесно с шама.

— Да не повярва човек. — Полковникът стисна ръката и на Меркадо и попита: — Гондарското летище да не е затворено днес?

— За нас е затворено.

— Е, сигурно имате много за разказване. Но първо да ви запозная с една приятелка.

Махна към ландроувъра и предната дясна врата се отвори.

От джипа слезе млада жена със зелена шама и Ган ги поведе към нея.

— Това е Мириам.

Жената кимна.

Пърсел я огледа. Трийсетинагодишна, може би дори по-млада, с къса къдрава черна коса. Определено имаше семитски черти, въпреки че кожата й беше много тъмна и очите й бяха тъмнокафяви. И бе много красива.

Полковникът ги запозна и тя каза:

— Добре дошли.

Ган не каза, че Мириам му е гадже, но това беше очевидно и обясняваше някои неща. Всичко винаги се свеждаше до cherchez la femme, Пърсел го знаеше много добре и отдавна.

— Преследват ли ви? — попита полковникът.

— Сигурно по въздух — отвърна Франк.

— Добре тогава… ще покрием аероплана с палмови клони. — Погледна Мириам и тя каза на английски:

— Аз ще се погрижа за това.

— Мириам е… е, тя командва тук — обясни Ган и добави: — Тя е княгиня от императорския род.

— Извиняваме се за натрапването, ваше височество. — Меркадо й се поклони.

— Наричайте ме просто Мириам, моля.

— Всъщност ни покани сър Едмънд — напомни на всички Пърсел.

— Така си е — потвърди Ган. — Радвам се, че сте разбрали писмото ми. Е, щом вече сте тук, да вървим. — Отвори вратата на ландроувъра на княгинята. — Качвайте се. Има кой да донесе багажа ви.

Пърсел, Меркадо и Вивиан се натикаха на задната седалка, Ган седна зад волана и потеглиха към селото.

— Опасявам се, че Шоан ще ви се стори малко пуст, както може би сте забелязали, когато прелетяхте оттук предния път. Почти всички заминаха за Израел. Останаха само десетина души, които скоро също ще заминат.

Никой не му отговори и той сложи ръка върху рамото на Мириам и добави:

— Но всички ще се върнат. Ще видите. След една-две години.

Княгинята не каза нищо.

Селото се състоеше от петдесетина измазани къщи и ако не бяха ламаринените покриви и непавираните улици, спокойно можеха да са в Берини. Нямаше черква, но Пърсел видя на площадчето сградата, която беше забелязал от въздуха, и тя наистина се оказа синагога. Над вратата синееше Давидовата звезда.

Площадът пустееше, както и тясната уличка, по която завиха и която свършваше в края на Шоан. Там се издигаше голямата къща, която също бяха видели по време на първото си въздушно разузнаване — дворецът на княгинята.

Ган паркира под няколко високи палми.

— Стигнахме.

Слязоха и полковникът отвори малка дървена врата в голата фасада без прозорци. Мириам влезе и той покани гостите си вътре.

Всъщност не беше дворец, установи Франк, но варосаните стени бяха чисти и светли, както и настланият с червени плочки под. В ниши в стените имаше керамични гърнета с цветя.

Последваха Мириам и Ган през сводест портал в павиран вътрешен двор с кръглото езерце, което бяха видели от въздуха. Под издигащите се наоколо палми растяха черни африкански теменужки, по стените на къщата пълзяха екзотични храсти.

Полковникът посочи няколко стола от тиково дърво и всички седнаха.

— Мога да ви предложа само плодови напитки и хляб — каза княгинята.

— В самолета имаме петдесетина килограма кафе на зърна — отвърна Пърсел. — Смятайте го за подарък за вас.

Мириам се усмихна, обърна се към Ган и му каза нещо на амхарски.

Той отговори на усмивката й и Франк си помисли, че сигурно й е разказвал за тях.

— Много красива къща — отбеляза Вивиан.

— Благодаря — отговори княгинята.

Пърсел премина към очевидния въпрос.

— Е, как се запознахте с княгинята?

— С бащата на Мириам бяхме приятели още от четирийсет и първа — отвърна Ган. — Запознахме се в Гондар, след като изхвърлихме италианците. Повечето тъкачници и магазини за сребро в Гондар са собственост на фалашите, а гадните фашисти им отнеха всичко, понеже са юдеи, и арестуваха всеки, който се опитваше да им се противопостави. Открих Сахле полумъртъв в затвора и му дадох хляб и чаша джин. Изправих го на крака за нула време. Та със Сахле се сприятелихме и преди да си замина през четирийсет и трета, дойдох в Шоан, за да присъствам на раждането на дъщеря му. — Погледна нежно Мириам. — Тя е хубавица като майка си.

Вивиан се усмихна и попита княгинята:

— Родителите ви… тук ли са?

— Починаха.

— Мириам има по-голям брат, Давид, който за съжаление отиде по работа в Гондар преди няколко месеца и не се върна — поясни Ган. — Твърди се, че бил жив. Гетачу го е арестувал.

Една прислужница донесе поднос с плодове, хляб и керамични чаши с някакъв лилав сок. Мириам я попита нещо и после каза на гостите си:

— Самолетът е скрит и багажът ви е донесен. Кафето също. После ще ни сервират.

Полковникът вдигна чашата си.

— Добре дошли в Шоан.

Отпиха от тръпчивия сок — леко газиран и ферментирал.

— Е, разкажете ми всичко — подкани ги Ган.

— Хенри го бива да разказва всичко — отбеляза Франк.

Меркадо започна с пристигането им един по един в Адис Абеба и как открили синьоре Бокачо и неговия самолет. Полковникът кимаше, но като че ли знаеше повечето неща, и Пърсел се впечатли от нелегалната роялистка организация — или там с каквито контрареволюционери имаше връзка Ган.

Хенри продължи с въздушното им разузнаване и чудесните снимки на Вивиан и не забрави да благодари на полковника за картите, обаче пропусна да спомене за доброто пилотиране на Пърсел. А и не каза на сър Едмънд, забеляза Франк, че наскоро е чукал гаджето на Франк Пърсел. Но пък това не беше тема за смесена компания — може би по-късно Хенри можеше да осведоми сър Едмънд по мъжки.

Пърсел погледна Ган и Мириам, после Меркадо и Вивиан. Надяваше се на шейсет и той да има същия късмет. Помисли си и за синьоре Бокачо с неговата етиопска съпруга и деца. Ако всичко минеше добре, което едва ли щеше да се случи, след няколко седмици всички те щяха да са в Рим: той, Вивиан, Хенри, полковник Ган, Мириам и семейство Бокачо; щяха да седят в „Ристоранте Етиопия“ и да пият вино от Светия Граал. И това нямаше да се случи, но беше приятно да си го мисли.

Хенри вече стигаше до най-хубавата част — когато Франк Пърсел бе свалил хеликоптера на етиопските военновъздушни сили.

— Може би трябва да го разкажеш ти, Франк — предложи му Меркадо.

Пърсел разбираше, че това е подходящ разказ за бар, далече от Етиопия, но не и тук. Той всъщност беше изложил спътниците си на смъртна опасност. Въпреки че в тази страна опасността се срещаше под път и над път.

— Франк?

— Ами, според мене хеликоптерът търсеше нас и мисля, че го е пратил нашият стар приятел генерал Гетачу. Тъй че залозите бяха направени и ние… аз де, реших да го извадя от играта.

— Въоръжени ли сте? — попита Ган.

— Не. — Пърсел му обясни за ракетното устройство и за това как се бе сетил да използва димните ракети. Не навлезе в подробности, но посочи: — Когато отразявах войната във Виетнам, съм се возил на много хюита и знам доста за димните ракети. Стори ми се лесно… а и без това бяхме мъртви, ако кацнехме в Гондар. Даже по-зле от мъртви.

— Съвършено вярно — съгласи се полковникът.

— Обстрелваха ни с картечница — каза Вивиан. — Франк беше невероятно смел. Аз се бях вцепенила от страх.

— И аз се бях поуплашил — призна Меркадо.

Ган се замисли, после попита:

— Срещнахте ли друг хеликоптер или самолет?

— Не — отвърна Пърсел.

— Сигурно ви търсят някъде към Френска Сомалия.

— Мислехме дали да не се насочим натам вместо към Шоан. Или към Судан.

— Е, добре че не сте. Нямаше да успеете. Етиопците нямат много самолети, само няколко миража, обаче им пращат руски бойни хеликоптери с руски пилоти и сигурно щяха да ви пресрещнат по пътя към Сомалия или Судан.

Франк кимна и каза:

— Все пак съжалявам, ако сме ви поставили в трудна ситуация.

Отговори му Мириам:

— Ние вече сме в трудна ситуация. Добре сте дошли при нас.

— Благодаря.

— Няма да останем дълго — увери я Вивиан.

Княгинята я погледна.

— Добре сте дошли, ако решите да останете. А ако искате да заминете за Френска Сомалия, можем да ви помогнем. Но бих предпочела да не ходите там, закъдето сте тръгнали.

— Изминахме дълъг път, за да намерим това място — отвърна фотографката. — Не желаем злото на тези монаси, нито на техните светини.

— Едмънд ми каза. Знам също, че според вас сте избрани да откриете това място. И уважавам вашата вяра. Но не мога да ви помогна в търсенето.

— Защо? — попита Пърсел и повдигна вежди.

Тя се обърна към него.

— Ние в Шоан имаме свят завет с монасите от черния манастир.

— Вие сте юдеи, а те са копти — напомни й Франк.

— Това няма значение. Имаме обща двехилядолетна традиция.

— Ясно. Е, тогава ще ви помолим само да ни позволите да се наспим и да ни снабдите с храна за из път.

— С удоволствие ще го направя, но бих искала да се откажете от пътуването.

— Това е невъзможно.

Мириам не отговори.

— И по някое време може да се наложи да се върнем тук — прибави Пърсел.

— Добре сте дошли, но когато се върнете, нас вече може да ни няма.

Франк погледна Ган и каза:

— Вие ни съобщихте, че сте тук. Защо?

Полковникът се поколеба.

— Искам да дойда с вас — отвърна накрая и поясни: — Разговарях с Мириам и тя разбира, че според нас онова, което търсите, е застрашено от опасност и трябва да бъде отнесено на сигурно място, макар да смята, че монасите могат да го направят и сами.

— Може и да е така. Но ако го вземем ние, къде да го отнесем?

Ган хвърли поглед към Меркадо.

— Аз не мога да взема такова решение. Ще трябва да го обсъдим.

— Още не сме го намерили и честно казано, сигурно няма да го намерим — отбеляза Пърсел. — Тъй че в момента навярно говорим чисто хипотетично.

— Когато го открием, ще разберем какво да направим — заяви Вивиан.

Франк смяташе, че Хенри несъмнено е обещал Граала на Ватикана, а Ган — може би на Британския музей, за да заеме мястото на етиопската императорска корона, която британците бяха отмъкнали и впоследствие бяха върнали. Така или иначе, Граалът, ако изобщо съществуваше и ако го намереха, трябваше да се съхранява на сигурно място до освобождението на Етиопия. Поне това можеха да обещаят.

— Какво е положението в провинцията? — попита Меркадо.

— Малко нестабилно. — И Ган им разказа за контрареволюционерите и роялистките партизани, двете организации, с които поддържал връзка. Накрая каза: — Гала като цяло се изтеглиха на изток, където еритрейците се борят за независимост от Етиопия. Отделни групи обаче останаха, за да видят дали сраженията тук няма да се възобновят.

— Видяхме ги от въздуха — каза Пърсел. — Отдавна искам да ви питам: какво правят с всичките тия ташаци?

— Ядат ги, приятелю. Не християнизираните и ислямизираните гала, естествено. Езичниците. Това им дава смелост.

— Ясно. Нужна е много смелост, за да правиш такова нещо.

— Не ми беше хрумвало. — Ган продължи отговора си на въпроса на Меркадо. — Израелците доставиха известно количество оръжие на фалашите, за да се погрижат преселването им да мине безпроблемно. — Бръкна в едно гърне и извади автомат „Узи“. — Добра стока. — Подаде го на Пърсел. — Ще го вземем с нас.

Франк разгледа компактното оръжие, чийто пълнител беше по-дълъг от цевта.

— Това би трябвало да изкара ангелите на ония монаси.

Ган се усмихна.

— По-скоро си мислех за племето гала — или който и да е друг, когото срещнем в джунглата. Гетачу прати насам военни части, обаче роялистките партизани и антимарксистките контрареволюционери не ги посрещнаха особено любезно.

— Чудесно. Имате ли още три узита?

— Не, съжалявам. Те са нужни на ония неколцина, които останаха в селото.

Пърсел подаде автомата на Меркадо.

— Напомня ми за стария британски картечен пистолет „Стен“ — отбеляза възрастният репортер и го протегна на Вивиан.

— Узито е просто оръжие — обясни полковникът. — Ще ви покажа как се борави с него, в случай че… не съм с вас.

Мириам погледна любимия си, ала не каза нищо.

— В Шоан безопасно ли е? — попита Хенри.

— Доколкото временното правителство се съгласи да позволи на юдеите да заминат, без да им пречи. Засега преселението върви нормално в цялата страна, макар че има някои инциденти. Затова са и узитата.

— Как се свързвате с роялистите тук и в Адис Абеба? — полюбопитства Франк.

— Имам късовълнова радиостанция. Пазя я извън селото, за да не компрометирам тукашните хора.

— Ще ни я покажете ли?

— Разбира се. Само че батериите ми се изтощиха и чакам нови. — И прибави: — Стихотворението на Киплинг, което ви пратих, беше последното ми излъчване.

— Можехме да ви донесем батерии, ако ни бяхте съобщили.

— Ако ви бяха заловили с батерии за късовълнова радиостанция, щяха да ви разстрелят. И то след като ви подложат на изтезания.

— Вярно. — Можеха да обяснят наличието на картите и снимките, но щеше да им е също толкова трудно да обяснят наличието на батериите, колкото и ако ги бяха хванали с оръжие. Пърсел всъщност предпочиташе да има оръжие, което можеше да се обяснява само.

Ган взе узито от Вивиан и каза:

— Трябва да тръгнем още утре. Имате ли представа къде да търсим?

— Надявах се вие — или Мириам — да предложите нещо — отвърна Франк.

— Боя се, че не мога, приятелю. Не сте ли видели нещо от въздуха?

— Видяхме. Обаче не искаме да проверяваме всичките тези места.

— Е, може и да ни се наложи. — Полковникът помълча, после погледна Мириам за миг и каза на гостите си: — Както ви споменах в Рим, фалашите от Шоан поддържат връзка с манастира. Само че онези, които поддържат връзката, са заминали.

Пърсел също погледна княгинята.

— Тайната се пази от старейшините, които заминаха и я отнесоха със себе си — каза тя.

— С тази връзка… с това приятелство, продължило четиристотин години, още от построяването на манастира, вече е свършено — обясни Ган. — Последната среща е била преди две седмици, когато е било съобщено на монасите.

Франк отново изпита усещането, че се е озовал в алтернативна вселена, и попита Мириам:

— Колко дълго отсъстваха хората, които ходеха на тези срещи?

Княгинята го погледна, ала не отговори.

— Накъде тръгваха?

— Всеки път в различна посока и се връщаха след различен брой дни — отвърна тя.

— Е, това ще ни е от голяма полза.

— Държиш се невъзпитано, Франк — смъмри го Вивиан.

— Извинявам се. Просто искам да открием това място и да се махнем оттук — обясни той безцеремонността си.

— Ще помисля над въпросите ви — обеща му Мириам.

— Благодаря.

— Това време е трудно за всички — тихо каза тя. — С християнската и юдейската цивилизация е свършено. Ала трябва да гледаме към бъдещето, което ще е по-хубаво. Сега всички трябва да си заминем, но когато се върнем, трябва да възстановим своите обичаи и традиции, своите завети.

— Разбирам. — Пърсел кимна.

— Ние сме тук, за да направим същото като вас — увери я Вивиан. — Да отнесем нещо, което не бива да остава тук. Да го съхраним, докато този кошмар не свърши.

— По-добре оставете монасите да се погрижат за това — отвърна Мириам и се изправи. — Трябва да се погрижа за настаняването ви. Скоро ще се върна.

Мъжете също станаха и княгинята се оттегли.

— С Мириам вече водихме този разговор и ви уверявам, тя не знае нищо повече от онова, което ви каза — осведоми гостите си Ган.

— Сигурен съм, че е щяла да ви каже, ако е знаела нещо повече — отговори Меркадо.

Пърсел се зачуди дали Хенри наистина вярва, че жените нямат тайни от мъжете. Ако вярваше, поне веднъж годишно щяха да му слагат рога.

— Утре искаме да отидем до балнеокурорта — каза Вивиан и обясни на Ган, че не става дума за носталгична разходка, а за експедиция за издирване на мощи.

— Доста странен обичай, не смятате ли? — Той повдигна вежди.

— Това е изключително важно за Римската църква, когато предлагат някого за канонизиране — поясни Меркадо, някогашен атеист, а сега набожен служител във ватиканския вестник. — Тленните останки се смятат за първокласни реликви. Късчетата от дрехи са второкласни, а другите…

— Добре, можем да се отбием до балнеокурорта и да изровим една-две кости. Набързо. Най-много за половин ден.

— Бихме искали да видим и крепостта, в която отец Армано е бил затворен почти четирийсет години — продължи фотографката.

— Забелязахме от въздуха постройката, означена на картата като incognita, и тя наистина се оказа крепостта на княз Теодрос — прибави Меркадо.

— Провели сте истинско разузнаване. И това ли е свързано с канонизирането? — попита полковникът.

— Свързано е с историята на отец Армано. Просто трябва да я видим — обясни Вивиан.

— Разбирам… Е, ако ни е на път…

— Повечето вероятни местонахождения на черния манастир са на един-два дни път от крепостта — каза Хенри.

— Там може да открием нещо, което да ни насочи — отбеляза Вивиан.

— Може би — съгласи се Ган.

Уговориха се пътуването им да продължи една седмица — или по-кратко, ако открият каквото търсят. В противен случай щяха да се върнат в Шоан и както се изрази полковник Ган:

— Ще се прегрупираме, ще се снабдим с провизии и ще ударим пак.

— Когато се върнем, тук ще е останал ли някой? — попита Вивиан.

Отговорът му се позабави.

— Всички ще са заминали. С Мириам ще се срещнем в Йерусалим.

Фотографката се усмихна.

— Много мило.

— Ще можеш ли пак да излетиш? — обърна се към Пърсел Меркадо, който отново обмисляше стратегия за измъкване.

— Не съм сигурен.

— Защо?

— Излитането е най-трудното, Хенри.

— Щом се приземи, можеш и да излетиш.

— Може да съм спукал гумите. Ще проверя. Къде искаш да отидеш?

— Във Френска Сомалия.

— Според мен трябва да се измъкнем пеш — намеси се Ган. — Доста роялистки партизани ходят до Сомалия и се връщат. Имам неколцина приятели, които ще дойдат с нас.

Мириам дойде и им съобщи, че след час ще поднесат вечерята. Междувременно им предложи да ги настани в стаите им.

Всички се изправиха и тя ги отведе в сводеста галерия, покрай която имаше дървени врати. Посочи първата и каза:

— За господин Меркадо. — След това, като си мислеше, че знае кой с кого спи, посочи втората. — За господин Пърсел и госпожица Смит. Надявам се, че не сме объркали багажа ви.

Ган махна към дъното на галерията.

— Банята е там. Предлагам да се срещнем на по чашка след час във вътрешния двор.

Пърсел, Вивиан и Меркадо благодариха на домакините и влязоха в стаите си.

Франк огледа малката варосана стая с гредоред на тавана. Нямаше прозорци, но високо на стената имаше малък отвор, през който проникваха въздух и светлина и не можеха да влизат животни и нежелани гости.

До едната стена имаше две сиви метални легла, които сякаш излизаха от болнично заведение. До отсрещната стена имаше дървена маса, на която бяха оставили багажа им и една газена лампа. В единия ъгъл имаше стол, а в другия — леген и кана върху подставка.

— Прилича на монашеска килия — отбеляза той.

— След една седмица в джунглата ще ти изглежда добре.

— Ще ми прилича на царски палат.

— Имаш ли нещо против, че сме заедно? — попита го Вивиан.

Пърсел не отговори.

— Мога да помоля за самостоятелна стая.

— Остави на мене.

— Франк. Погледни ме.

Той се подчини.

— Съжалявам. И те обичам.

— Ще го обсъдим в Гондар.

— Няма да ходим в Гондар.

— Именно.

Тя смени темата.

— Не подозирах, че сър Едмънд е такъв романтик.

— И аз се изненадах малко — призна Пърсел.

— Любовта побеждава всичко.

— Някакви добри новини?

— Отивам да потърся банята.

И излезе.

Той остана в стаята известно време, после реши, че също има нужда от баня.

Намери една врата в дъното на галерията и влезе в помещение без таван, в отсрещния край на което имаше басейнче. В стената беше вградена муцуна на лъв от черен камък, от устата течеше вода. Дрехите на Вивиан лежаха върху каменна пейка, а самата тя, чисто гола, плуваше по гръб в басейна.

Франк се съблече и влезе във водата, която се оказа топла.

— Никой няма да повярва, че насред етиопската джунгла има юдейско село — каза фотографката. — Или римска баня. И коптски манастир.

— Не забравяй за юдейската княгиня.

— Всичко това може би е сън.

Само че малко кошмарен сън, помисли си той.

Вивиан се умълча, отпусната със затворени очи на повърхността.

— Съвсем близо сме — промълви след малко.

— По-близо, отколкото изобщо предполагах, че ще стигнем.

— Смяташ ли, че Мириам ще ни помогне?

— Тя мисли по въпроса.

— Благодаря ти, че остана с нас — след кратко мълчание каза Вивиан.

Франк не отговори.

— Можеше да си тръгнеш. Нямаше да те обвинявам.

— От това ще излезе страхотен репортаж.

Вратата се отвори.

— Опа… извинявам се — възкликна Меркадо, после попита: — Нещо против да се включа и аз?

Вивиан не каза нищо, но Пърсел отвърна:

— Не ще и питане. Нали сме приятели!

45.

Освежени след съвместната баня, Пърсел, Вивиан и Меркадо се присъединиха към княгинята и полковника във вътрешния двор. Вивиан носеше най-хубавите си зелено-кафяви панталони и зелена тениска, а двамата господа бяха облечени в дрехи за джунглата.

Слънцето залязваше и се спускаше приятно прохладна вечер. Виолетовото африканско небе над палмите изглеждаше великолепно, помисли си Пърсел, и ако узито на полковник Ган не лежеше на масата, можеше да си представи, че е на друго място.

Полковник сър Едмънд Ган беше сменил туземното си одеяние със зелено-кафява униформа, макар че продължаваше да е със същите сандали.

Княгиня Мириам носеше лилава вечерна шама, поръбена с лъвска грива, императорския символ на стара Етиопия.

Напитките се свеждаха до джин „Будълс“, половин бутилка, която полковникът пазел за специални случаи, а този бил точно такъв — което достави удоволствие на Хенри. Джинът можеше да се пие със или без плодов сок.

Разговорът се въртеше главно около преселението на фалашите и положението в района.

— Армията на Гетачу контролира областта на Гондар и планината Симиен — обясни Ган. — В джунглите из тукашните южни земи, които са почти необитаеми, действат контрареволюционери и останки от роялистките сили. Тези две организации имат различни цели. Едните искат изборна власт, а другите — връщане на абсолютната монархия. Аз се опитвам да ги накарам да се обединят, за да се отърват от марксистите. Обясних и на двете страни, че във Великобритания имаме и монарх, и парламент. Тази концепция обаче им е непонятна.

— На мене също — призна Пърсел.

Скоро приключиха с коктейлите и ги отведоха в двореца. Вечерята беше сервирана в стая с дълга маса, на която можеха да седнат двайсетина души. Само че всички бяха заминали. Франк забеляза, че подът е настлан с черен камък.

Масата беше подредена семпло, но сребърните прибори бяха истински, видя Пърсел, и носеха герба с юдейския лъв, както и съдовете. Тази вечер, помисли си той, темата бяха лъвовете.

Помръкващите слънчеви лъчи проникваха през високи отвори в стените и на масата мъждукаха газени лампи.

Менюто се състоеше от козе месо на скара, някакви грудки и пърленки. Имаше и купи с фурми. Наляха им ферментирал плодов сок в бронзови бокали, които приличаха на онези на княз Иясу и на онзи, за който Пърсел беше дал луди пари в Рим.

Две прислужници на средна възраст им сервираха простата храна и им доливаха от тръпчивия плодов сок. Мириам обеща накрая да им поднесат кафе.

Оказа се интелигентна и интересна жена и Франк разбра защо другият дърт пръч в компанията, сър Едмънд, е хлътнал по нея.

Водеха лек неангажиращ разговор и в отговор на един въпрос на Вивиан Мириам обясни:

— Повечето потомци на Соломон са християни, разбира се, но има юдеи и даже мюсюлмани. Родът на Соломон и Савската царица е добре документиран, обаче през вековете трите религии са повлияли на вярата на някои семейства. — И прибави: — Юдаизмът не е най-древната религия в Етиопия. Преди това хората са били езичници. Ако езичеството може да се нарече религия.

Пърсел съвсем наскоро беше научил, че езичниците от племето гала ядат човешки тестиси, ала не знаеше как да го вмъкне в разговора — и дали изобщо трябва да прави такъв опит.

Освен това му се искаше да попита Мириам защо на нейните трийсетина години още не е омъжена и с десет деца, но за да прояви по-фина любезност, се поинтересува:

— Това означава ли, че трябва да се омъжите за представител на Соломоновия род?

Отговорът й се забави няколко секунди.

— Шестнайсетгодишна ме омъжиха за християнски княз, но понеже нямахме наследници, съпругът ми се разведе с мен. Това се среща често. Днес повечето князе или са мъртви, или избягаха, така че нямам особено голяма перспектива за брак. — Погледна приятеля си и добави, без да се усмихва: — Затова се спрях на англичанин.

Всички избухнаха в смях — оцениха хумора.

— Можеше да е и по-зле — отбеляза Ган.

— Възнамерявате ли да се ожените? — директно попита Вивиан.

— Ние нямаме дума за „лорд“, затова тук го наричат рас Едмънд и съответно го приемат — отвърна Мириам.

Темата явно беше деликатна и любопитните журналисти не зададоха доизясняващи въпроси.

Домакинята премина към друга деликатна тема — нейната тънеща в мрак родина.

— Етиопия в много отношения е жестока страна. Тази жестокост обаче не е случайна или примитивна. Тя е като жестокостта в Стария завет. Нашата древна цивилизация се намира на междинен етап от историята си — средновековен анахронизъм. Мюсюлманите имат хареми и роби. Християните раздават библейско правосъдие. Кастрират се мъже и стават евнуси, жени се продават за сексуални робини. Юдеите също налагат старозаветни наказания. Езичниците изпълняват невъобразими обреди, които включват кастриране и разпъване на кръст. А сега марксистите въведоха нова религия, религията на атеизма, и нов обществен ред — масово избиване на всички, които са свързани със стария режим.

Пърсел имаше нужда от още алкохол. Когато за пръв път пристигна в Етиопия през септември и се настани в „Хилтън“ в Адис Абеба, нямаше почти никаква представа за живота извън столицата, която също не беше цвете. Пътуването им до фронтовата линия на север му поотвори очите за положението в страната. Ган обаче я познаваше от 1941-ва, а Меркадо — още по-отдавна. И все пак се бяха върнали и полковникът намираше нещо непреодолимо в тази страна, нещо, което го привличаше така, както някои хора биват привличани от онези места на картата, означени като terra incognita. А синьоре Бокачо… той пък съвсем беше забравил, че има по-добри страни за бизнес.

Също като Пърсел, Вивиан беше дошла без конкретни представи и цели, но бе открила, че Бог я е избрал да е тук — все пак по-добре, отколкото да си избран от Асошиейтед Прес.

И сега бе ред на Франк Пърсел да помисли защо е тук.

По време на мисловното му отсъствие разговорът отново се беше върнал на мрачна тема.

— Бащата на Микаел Гетачу работеше в тъкачницата на моя баща в Гондар — разказваше Мириам. — Баща ми се отнасяше добре със семейството му и плащаше образованието на Микаел в училището на британската мисия.

— Според самия Гетачу родителите му гладували, за да плащат за учението му — каза високо Пърсел.

— Изобщо не са гладували — възрази Мириам.

— Гетачу всъщност примамил брата на Мириам в Гондар с обещанието да освободи две техни малки братовчедки и един братовчед, ако Давид подпише, че му прехвърля семейните имоти — каза Ган. — Гетачу знае, че не може да оскверни древната неприкосновеност на Шоан и още по-малко — международната спогодба за преселението на юдеите. Обаче прати на Мириам писмо, че ако тя доброволно отиде в Гондар, той ще освободи Давид и братовчедите им. Родителите на децата, сестрата и зетят на Сахле вече са разстреляни — прибави полковникът.

Пърсел насочи вниманието си към Мириам, която външно се държеше стоически, но той можеше да си представи борбата и мъката в душата й.

— Целта на Гетачу още отначало е била да спечели своята княгиня — каза Ган.

— Няма да ме получи — категорично заяви тя.

Вивиан я наблюдаваше мълчаливо.

— Трябва да се махнете оттук колкото се може по-скоро — тихо я посъветва Меркадо.

— Аз ще замина последна. Длъжна съм.

— Надяваме се идната седмица да пристигне хеликоптер на ООН — каза Ган.

На Пърсел му се искаше всички да се качат на този хеликоптер, ала знаеше, че това ще изложи на опасност не само фалашите, но и мисията на ООН. Самото им присъствие тук всъщност представляваше огромен риск за местните хора.

— Тръгваме по изгрев-слънце и ще се върнем чак след като всички тук заминат — каза той и се обърна към Ган: — Изгорете самолета, все едно сме се разбили и сме загинали. В резервоара има достатъчно гориво за хубава експлозия.

Това не се хареса на Меркадо, но възрастният журналист разбираше положението.

— Утре сутрин ще се погрижа — каза полковникът.

Мириам заразпитва гостите си за престоя им в Етиопия и те й разказаха някои подробности, макар че княгинята, изглежда, знаеше доста от приятеля си, реши Франк, включително факта, че са имали удоволствието да са в компанията на Гетачу.

— Той е злопаметен и е способен на невероятна жестокост и отмъстителност — предупреди ги тя. — Гледайте да не му паднете пак в ръцете. Но вие вече го знаете.

Що се отнасяше до княз Давид, Мириам не се заблуждаваше, че генералът се отнася добре с него, но вярваше или поне се надяваше, че след като тя замине за Израел, Гетачу ще освободи брат й и братовчедите й под натиска на израелците и ООН, както и по заповед на своите началници в Адис Абеба. Пърсел предполагаше, че има такава вероятност, но ако изобщо се добереше до Тел Авив, Давид със сигурност щеше да е пречупен. Както беше казал самият генерал Гетачу, лесно можеш да разстреляш някого, но е по-забавно да го пречупиш — особено ако този човек е арогантен аристократ или досаден журналист.

— Бихте могли да опишете какво сте видели тук — каза Мириам. — И да споменете за брат ми и братовчедите ми. Това ще помогне за тяхното освобождаване.

Те обещаха, че ще го направят, когато напуснат Етиопия. И щяха да изпълнят обещанието си — стига наистина да се измъкнеха от страната.

Княгинята им благодари, след което им обрисува мрачната картина на следреволюционна Етиопия, за да я включат в статията си.

— Страната е опустошена от войната, скакалците и сушата, пратени от Бог. Безброй измряха от глад, милиони са на ръба на гибелта. Разпространяват се епидемии и хората се затвориха в себе си. Плячкосват се черкви, монасите са се заключили в манастирите. Всичко това е Божие наказание, защото допуснахме онези безбожници в Адис Абеба да сторят всички тези злини. Господ ни поставя на изпитание и трябва да му покажем, че сме му останали верни. Едва тогава ще ни спаси.

Всички мълчаха и Ган, помисли си Пърсел, изглеждаше едновременно засрамен и горд от своята княгиня. Помежду им очевидно имаше огромна културна пропаст, ала и двамата бяха честни и свестни хора и онова, което ги разделяше, не можеше да е по-голямо от онова, което ги свързваше. Любовта побеждава всичко, както казваше Вивиан.

Поднесоха им кафето с някакъв буламач от козе мляко, мед и бадеми.

— След началото на бедствието търговията с Гондар и другите градове рязко намаля — продължи Мириам. — Затова имаме само това, което виждате. То обаче е повече, отколкото имат в унищожените от сушата и скакалците райони. — Усмихна се принудено. — Във всеки случай сега всички отиваме в земята, в която тече мляко и мед.

Попита дали някой е бил в Израел. Меркадо и Пърсел отговориха утвърдително и й обрисуваха светла картина, която явно съвпадаше с наученото от нейния английски лорд.

Из баровете в Хонконг, Сингапур и западноевропейските столици Франк беше срещал бивши благородници, земевладелци и капиталисти и повечето от тях негодуваха, че са станали невинни жертви на една или друга революция. Почти всички страдаха от загубата си и споделяха едно и също смаяно удивление, че светът толкова рязко се е променил или съвсем е полудял. Родени да управляват или да се наслаждават на огромни богатства, тези изтънчени бегълци не можеха да проумеят и да приемат, че най-нисшите социални елементи, събратята на Гетачу, са най-новата мутация на социалдарвинизма и че някогашните господари са птиците додо в естествения подбор и процеса на изчезване на видовете.

Пърсел си помисли, че княгиня Мириам е добра жена и че нито тя, нито нейното семейство съзнателно са навредили на някого. Дори бяха пратили Микаел Гетачу, а сигурно и други бедни деца, на училище. Но двете най-големи изкупителни жертви в световната история бяха благородниците и юдеите — а ако принадлежиш и към двете категории, имаш сериозен проблем.

Ган смени темата.

— В тукашните планини от древни времена се добива обсидиан. Пренасяли го по Нил в Египет, където го ценели заради здравината и лъскавата му чернота при полиране. Всички сме виждали в музеите египетски обсидианови статуи. Обсидианът се обработва трудно и рядко се използва за строителен материал, освен за подова настилка като в тази стая, която може да е отпреди хиляда години.

Франк нямаше представа накъде клони полковникът, но Ган продължи:

— Кариерите в този район не са използвани от векове и повечето са обрасли и забравени. Аз обаче открих няколко и ако предположим, че този черен манастир е построен от обсидиан, който е толкова тежък, че не може да се пренася много надалеч, според мен трябва да потърсим около трите древни кариери, които локализирах по картата.

Всички закимаха, освен Мириам, която очевидно не желаеше да участва в никакви разговори за търсенето на черния манастир.

На Пърсел му хрумна, че както беше казала Вивиан, вече са съвсем близо и с малко късмет и разум наистина може да видят онова, което преди четирийсет години е видял отец Армано — високи черни стени, издигащи се от джунглата пред тях. Ала манастирът можеше вече да е изоставен. Той подозираше, че е точно така, особено след като юдейските старейшини на Шоан бяха съобщили на монасите, че заминават. Нямаше да го има и Светия Граал, естествено. Но ако с Вивиан, Меркадо и Ган откриеха манастира, това щеше да му стигне, а може би щеше да задоволи и спътниците му. Пътуването щеше да свърши и Граалът, какъвто обичай имаше в древната си история, щеше да изчезне, но да се спаси от света, в който бяха настъпили зловещи времена.

Ако обаче стигнеха пред стените на черния манастир и оттам им спуснеха тръстиков кош… е, те бяха предупредени и щяха да са подготвени.

Вечерята свърши. Дългата нощ започваше и призори те щяха да се отправят на своя поход за слава, богатство, избавление и страхотен репортаж, на мисия за спасяване на Граала и постигане на вътрешен мир или каквото там ги тласкаше към неизвестността.

Ако наистина бяха избрани за това пътуване, отговорът на въпроса защо са избрани ги очакваше.