Черният манастир

46.

Станаха преди разсъмване и се срещнаха във вътрешния двор, където ги чакаше Мириам с кафе, плодове и хляб.

Носеха раниците и екипировката си, а всичко останало щеше да изгори заедно с нейвиъна, за да скрият всички следи от пребиваването си в селото.

Вивиан и Пърсел бяха спали в една стая, ала не и в едно легло. И съответно бяха приятели.

Небето започваше да просветлява и Франк виждаше, че денят ще е ясен. Почти не разговаряха, защото вече си бяха казали всичко, а и защото нямаше думи, с които да изразят момента на отправяне в неизвестността.

Пърсел, Вивиан и Меркадо благодариха на Мириам за гостоприемството и обещаха пак да се срещнат при по-приятни обстоятелства. Тя явно съжаляваше, че тръгват, помисли си Пърсел, но сигурно изпитваше и облекчение. Не им даде карта на черния манастир, но им каза:

— Ако иска да откриете това място, Бог ще ви отведе там. Едмънд ще ви бъде водач в джунглата. Моля ви, бъдете негови водачи по пътищата Господни.

Хенри и Вивиан й обещаха.

Оставиха полковник Ган да се сбогува насаме с любимата си и излязоха през един заден вход в цветна градина.

Бяха взели толкова храна, колкото побираха раниците им, главно варени яйца, хляб, фурми и сушено месо, всичко това, беше ги уверил полковникът, било извънредно питателно и достатъчно за една седмица. Всеки имаше по две манерки, една с вода и една с лилав сок, който Пърсел май започваше да харесва. Хенри носеше бутилката „Моет“, естествено, а Вивиан — фотоапарата си. Франк отговаряше за картите.

Полковник Ган дойде при тях. Личеше, че раздялата му с княгинята е била мъчителна. Пърсел не познаваше от личен опит това чувство, а дори да го познаваше, усещането за загуба винаги се облекчаваше от по-силното усещане за облекчение.

Той погледна Вивиан на утринната светлина и видя, че го наблюдава. Сигурно си мислеше същото като него: „Как ще се разделим ние?“ Дано се разделяха като приятели.

Полковник Ган им изнесе петминутен урок за узито, което наистина се оказа лесно за зареждане и употреба, после ги поведе през една овощна градина и съседното пасище към гъстата джунгла около Шоан.

Ган познаваше пътя и след петнайсет минути намери пътека, която никой от тях не би могъл да открие дори на ярка слънчева светлина. Навлязоха в джунглата и от човешката цивилизация се озоваха в свят на флора и фауна, който от памтивека почти никой не беше смущавал.

Джунглата надвисваше отвсякъде над тясната пътека. Крачеха мълчаливо в колона по един и непрекъснато се налагаше да се навеждат. Ган носеше мачете, ала не искаше да го използва, за да не оставя следи от преминаването им.

Първото им спиране, след десетина минути, беше при огромно възлесто дърво, почти изсъхнало, според полковника — баобаб. На няколко крачки от дънера се намираше късовълновата радиостанция, увита в найлон и затрупана с палмови клони.

Ган се надяваше, че роялистките партизани са донесли нови батерии, но радиостанцията все още не работеше.

— Тази пътека ще ни отведе до балнеокурорта — каза Ган. — По шосето щяхме да стигнем по-бързо, обаче има по-голяма вероятност да се натъкнем на някого — автомобил, военен патрул или конници гала. Познавам някои от тези пътеки, но не съм единственият. Трябва да сме тихи и да се вслушваме в джунглата. Аз ще водя, а господин Пърсел ще поеме ариергарда. Ако някой чуе нещо, нека бързо и тихо да предупреди всички и да посочи натам, откъдето идва шумът. И тогава спираме и се спотайваме. Някакви въпроси?

— Може ли да пуша? — попита Франк.

— Не.

Пътеката ставаше все по-непроходима. Вървяха на север, успоредно на тясното шосе, по което бяха минали през септември. Франк нямаше особено приятни спомени от шофирането по зловещия път в мрачната джунгла, не изпитваше удоволствие от прехода в джунглата и сега.

Небесната ивица над тясната просека изсветляваше все повече — някъде там горе сияеше слънцето.

Вивиан вървеше пред Пърсел и от време на време се обръщаше и му отправяше усмивка, на която той отвръщаше. Не можеше да се сърди дълго, когато всяка крачка можеше да е последна и бяха само на часове или дни от най-великото религиозно откритие, откакто Моисей записал десетте Божи заповеди — които, оказваше се, се намираха в Ковчега на завета в Аксум.

Франк продължаваше да не вярва във всичко това, но щеше да е щастлив, ако действителността го опровергае.

След около час Ган им даде знак да отбият надясно от пътеката, където сред ниската растителност под дърветата чернееше обсидиан. Насядаха на скалата и си починаха. Полковникът и Пърсел проучиха една от картите и се ориентираха.

— Балнеокурортът е на два-три часа път оттук — каза Ган.

Отново проучиха картата и решиха следващата им цел да е крепостта на княз Теодрос, която се намираше на пет-шест километра източно от псевдоримската баня.

— На картата не е означена пътека от балнеокурорта до крепостта и ако не успеем да намерим път и джунглата е прекалено непроходима като тук, ще се наложи да направим просека — каза сър Едмънд. — Тогава петте километра ще ни отнемат повече от ден.

— Отец Армано е стигнал от крепостта до балнеокурорта — отбеляза Вивиан. — Ние го видяхме към десет вечерта.

— По кое време е тръгнал от крепостта? — попита Ган.

— Не знам… но сигурно е било привечер… не може да е вървял дълго с тази рана.

— Гетачу каза, че неговите минохвъргачки обстрелвали крепостта на княз Теодрос — припомни им Пърсел. — Най-вероятно това е позволило на отец Армано да се измъкне от килията си.

Полковникът кимна и каза:

— Значи е било към седем и петнайсет. Аз засякох часа и се зачудих по какво стреля оня идиот, защото не стреляше нито по мен, нито по лагера на княз Иясу.

Така с малко проста аритметика стигнаха до заключението, че отец Армано е бил освободен от килията си — навярно от някой случаен снаряд — малко след седем и се е появил в балнеокурорта след около три часа, което означаваше, че от крепостта дотам има пряка пътека. Оставаше им само да я намерят.

Вивиан се загледа в обсидиана, върху който седяха, и попита:

— Възможно ли е това да е скалата, за която спомена отец Армано?

— В района има много оголени скали и точно в тази тук няма нищо особено — отвърна Ган. — Според мен трябва да забравите за скалата, дървото и потока, които може и да са имали някакво значение за свещеника, но ние нямаме никаква представа какво е то.

Продължиха през джунглата. Ставаше все по-топло и влажно и гъстата загниваща растителност изпускаше отвратителни изпарения, които напомняха на Пърсел за джунглите в Югоизточна Азия. Неслучайно почти никой не обитаваше тропическите гори по света — те бяха среда, враждебна към хората, и рай за насекоми, змии и зверове с нокти и зъби. Джунглата всъщност беше кофти място, реши той.

Полковник Ган се движеше с лекота, все едно правеше такива преходи всеки ден преди закуска, помисли си Франк. Вивиан имаше младостта на своя страна, но и трийсетина килограма багаж на гърба, и Пърсел виждаше, че вече започва да провлачва крака. Хенри също изглеждаше уморен и ако физическото изтощение бе най-вече в главата му, най-вероятно си спомняше за предишния им преход, когато силите му се бяха изчерпали в неподходящ момент и това бе довело до поредица събития, които за малко не бяха свършили със смъртта им. Сега той искаше да изкупи вината си и, естествено, да направи впечатление на Вивиан или поне да не припадне пред нея — и това сигурно щеше да го държи на крака. В противен случай трябваше да си мисли за воините от племето гала, които идваха да му резнат ташаците.

Вървяха през джунглата — или тропическата гора, както настояваха да я наричат редакторите на Пърсел. Насекомите и птиците вдигаха шум, който заглушаваше звуците, издаващи опасност. Но както Франк беше научил във Виетнам, докато пътуваше с военните патрули, ако птиците млъкнат, значи са чули нещо. Или теб, или нещо друго.

Самият той смяташе, че е в сравнително добра форма въпреки алкохола и цигарите и този преход, въпреки тежкия багаж, засега му приличаше на разходка в парка. Обаче предполагаше, че след една седмица път, спане на земята и оскъдни порциони всички ще имат проблеми. Сега разбираше защо воините гала яздят коне и защо много армии използват мулета за товарни животни. Полковник Ган беше отхвърлил и двете възможности от практични съображения, свързани главно с вдигането на шум и снабдяването на животните с вода и храна. Пърсел обикновено не отстъпваше пред никого в своята област и тъкмо затова беше на свободна практика и често сменяше работата си, но отстъпваше пред сър Едмънд в неговата област, поне доколкото смяташе, че Ган знае какво прави.

След около два часа полковникът им махна да спрат и каза:

— Балнеокурортът е на петдесетина метра пред нас. Ще отида пръв и ще проверя обстановката. — Взе бинокъла на Меркадо и подаде на Пърсел узито с три резервни пълнителя. — Прикривайте ме. — Измъкна револвер с дълга цев изпод сафарито си и тръгна напред. Франк даде знак на Вивиан и Хенри да стоят на място и го последва.

Пътеката излизаше на поляната около балнеокурорта. На петдесетина метра напред слънцето ярко огряваше страничната стена на белия хотел. Ган огледа района около сградата и тръгна към нея.

Пърсел свали предпазителя на автомата и също тръгна през високата трева на двайсетина метра зад него. Ган мина отпред, качи се по стълбището и влезе. Пърсел зачака. След няколко минути сър Едмънд се появи и му даде знак, че теренът е чист.

Франк се обърна и видя Меркадо и Вивиан във високата до гърдите трева. Махна им да се приближат и всички заедно тръгнаха към входа на хотела.

Спряха пред стъпалата, по които се бяха качили с джипа, и Вивиан каза тихо:

— Върнахме се.

Пърсел погледна към тясното шосе, по което бяха пътували онази вечер, и разпозна мястото, където беше пресякъл гъстите храсталаци, скриващи балнеокурорта от пътя. После отново се обърна към хотела. Сигурно бе зърнал купола, помисли си, или го беше регистрирал подсъзнателно. Точно затова бе свърнал от шосето.

Вивиан сякаш прочете мислите му и каза:

— Съдба, Франк. Не се мъчи да я проумееш.

— Виждам намесата на Божията ръка — заяви Меркадо.

С това трудно можеше да се спори, така че Пърсел изобщо не се и опита.

Вивиан се изкачи по няколко стъпала и Франк и Хенри я последваха.

Тя се огледа.

— Можете ли да повярвате? — Обърна се към Франк. — Върнахме се тук, откъдето започна всичко.

Всъщност всичко беше започнало в бара в „Хилтън“, поправи я той наум, когато Хенри го покани да отиде с тях на фронтовата линия. Едно просто „не“ щеше да е добър отговор. Само че поканата на Меркадо го поласка. А и Вивиан му се усмихна. И може да беше обърнал някоя и друга чаша повече.

Самолюбие, дързост, алкохол и безмозъчна похот — сигурна комбинация за слава или катастрофа.

— Ще започнем от тук, където свърши животът на отец Армано — каза Вивиан. — Бяхме в Берини, бяхме и в Рим и ще проследим пътя на свещеника до неговия затвор. И с неговата и Божията помощ ще проследим пътя на отец Армано до черния манастир и Светия Граал.

Хвана ги за ръце и продължиха заедно нагоре по стъпалата към мястото, където съдбата на отец Армано се беше пресякла с тяхната.

47.

Полковник Ган ги чакаше в осеяното с отломки фоайе. То изглеждаше също като предишния път, само че по мраморния под край покритата с фрески стена, където Пърсел беше паркирал джипа и където бяха чули разказа на отец Армано, бяха пръснати кости и черепи.

— Наказателен взвод — поясни сър Едмънд.

Вивиан се вторачи в костите и вдигна ръка пред устата си.

— Божичко…

Франк се приближи до мястото на екзекуцията. Частите от военна екипировка и гниещите шами потвърждаваха, че тук са разстреляни войници на княз Иясу. Чакалите и мравките почти бяха оголили костите, ала тук-там бе останала изсушена кафява плът и по мраморния под още тъмнееха кървави петна.

Фреските на стената носеха следи от многобройните залпове, разкъсали телата на обречените. Пръските кръв и мозък стигаха до три метра височина и придаваха зловещ вид на къпещите се розови нимфи.

— Това е доказателство за военно престъпление — заяви Меркадо, който също се взираше в ужасната сцена.

— Тая страна е удавена в кръв, Хенри — каза Франк, като се помъчи да не го каже прекалено равнодушно. — Какво значение има това тук?

— Просто е нечовешко.

— Прав си. — И двамата бяха виждали смърт на бойното поле, ала това минаваше за нещо нормално по време на война. От друга страна, масовите екзекуции бяха особено отвратителни.

Пърсел почна да брои черепите, но след петдесетия се отказа.

Ган обикаляше фоайето с револвер в ръка.

Вивиан се беше отдалечила от тях и стоеше в дъното, където фоайето се отваряше към вътрешния двор и градините.

Меркадо впери очи в ъгъла, където бяха сложили свещеника да легне, и дълго остана втренчен в оскверненото място, където според него и Вивиан се беше случило нещо като чудо.

— Кръвта на мъчениците подхранва Църквата — промълви той сякаш на себе си.

Франк не разбираше как хора като Хенри Меркадо и до известна степен Вивиан могат да упорстват във вярата си в някаква благосклонна сила, но беше установил, че има специален език, обясняващ едновременното съществуване на Бог и човешката греховност. Човек трябваше да използва съответните думи, смяташе той, еволюирали в продължение на хиляди години, за да съхрани вярата си.

Вивиан дойде при тях, пое си дъх и направи няколко снимки на страховитата сцена. После отиде до ъгъла, където беше лежал и умрял свещеникът, за да заснеме фотографски свидетелства и за светостта, и за масовото убийство.

Меркадо стоеше до нея, за да й оказва морална подкрепа и безмълвно да я насърчава. На Пърсел му хрумна, че Вивиан и Хенри спокойно може да са по-подходящи един за друг, отколкото Вивиан и Франк. Тази мисъл го смущаваше, ала можеше и да е истина. Хенри и Вивиан в известен смисъл бяха сродни личности, вечно свързани духом, докато той и Вивиан бяха свързани само веднъж на нощ. Е… но пък между тях имаше нещо повече.

— Костите на свещеника едва ли са сред тези тук, нали? — попита Ган.

— Не, ние го погребахме — отвърна Вивиан.

— Ясно. Е, тогава водете.

Излязоха от фоайето и бързо пресякоха павирания вътрешен двор, Вивиан и Меркадо отпред, а Пърсел и Ган по фланговете, с оръжия в ръце.

Полковникът посочи няколко конски фъшкии, очевидно свидетелство за присъствието на гала, но ги увери, че изглеждат отпреди месеци. Или поне отпреди седмици.

Франк си спомни как бяха вървели из балнеокурортния комплекс, без прекалено да се притесняват от гала, войници, партизани или въоръжени и отчаяни разбойници, вилнеещи из провинцията. Бог наистина пазеше идиотите.

— Невероятно строителство — отбеляза Ган, в момента едновременно и военен, и турист. После прибави: — Всъщност пълно прахосничество.

Отидоха в градината, в която бяха погребали отец Армано. Войниците на Гетачу бяха изровили тялото и чакалите бяха пръснали костите наоколо. Самият гроб зееше и в него се беше настанила колония червени мравки.

Полковникът видимо се зарадва за Вивиан заради всички тези кости и Пърсел си помисли, че британецът ще й подаде някоя с думите: „Ето ви един особено хубав кокал. Хайде сега да тръгваме, че няма време“. Ган обаче търпеливо и почтително зачака, вперил очи в гроба. Вивиан снима ямата и разпилените кости; Меркадо стоеше до нея.

Настъпи моментът да вземат кост като реликва от бъдещия светец.

— Черепът се смята за най-важната реликва от тленни останки — каза Хенри.

Само че наоколо не се мяркаше череп, така че почнаха да търсят из обраслата градина.

— Чакалите често отнасят плячката в леговищата си — каза сър Едмънд.

Части от скелета наистина липсваха. Все пак имаше няколко големи кости, една бедрена и тазовата. Франк би посочил този факт на Хенри и Вивиан, но не беше сигурен в етикета.

Фотографката вече май щеше да се задоволи с бедрената кост, когато Меркадо възкликна: „Ето го!“, измъкна един череп от храсталака и го вдигна високо във въздуха. Долната челюст я нямаше.

Франк беше близо до него и видя, че слава богу, меките тъкани са оглозгани докрай от чакалите и мравките. Дъждовете и слънцето бяха дали своя принос за чистотата на черепа, въпреки че по бялата кост имаше червеникава пръст.

Вивиан се поколеба да снима Хенри с черепа в ръце — това явно можеше да се сметне за зловещо във Ватикана, затова Меркадо го остави на каменната пейка, после промени решението си и го премести до гроба. Тя направи шест снимки от различен ъгъл и височина. Ган си погледна часовника.

Трябваше да вземат черепа, за да го отнесат във Ватикана. Пърсел знаеше, че ако изобщо се върнат в Рим, той няма да е с Хенри или Вивиан, когато предават реликвата на съответните църковни власти. А когато идеха в Берини, щяха да занесат снимките.

Вивиан носеше в раницата си найлонов чувал за пране от „Хилтън“, в който можеше да прибере черепа на отец Армано на сигурно и хигиенично място. Отвори чувала и Меркадо за последен път погледна черепа, сякаш се надяваше да му проговори. После го пусна в чувала и двамата го прибраха в раницата.

Трябваше да препогребат костите на свещеника и Пърсел помогна на Хенри да изровят с ръце пръстта от ямата — с което изхвърлиха от дома им червените мравки и други буболечки. Ган също се включи с мачетето си — разрохкваше почвата. Стигнаха до шейсетина сантиметра дълбочина, защото сега щяха да погребват само кости, при това не много.

Събраха останките и внимателно ги поставиха в плиткия гроб, без да ги подреждат специално. После тримата мъже запълниха ямата и Вивиан я снима. Франк предполагаше, че също като с фотосите, направени по време на изтощително пътешествие, да речем в пустинята Мохаве, щяха да оценят истински тези сцени едва когато се приберат у дома.

Дойде време за молитва и Меркадо я прочете.

— Пръст при пръстта, прах при праха, с твърда надежда във възкресението за вечен живот — каза той и прибави: — Почивай в мир.

Прекръсти се и всички последваха примера му.

Пърсел седна на каменната пейка, избърса потта от лицето си и си спомни, че смъртта на отец Армано му беше навяла мисли за собствената му тленност. Ала кой знае защо, сега видът на костите на свещеника и препогребването им го изпълниха с още по-силно усещане за смъртност. Разликата между двата момента, разбра той, се дължеше на видяното в лагера на Гетачу и на сцената във фоайето на тези зловещи руини. От личен опит в Югоизточна Азия знаеше, че животът е евтин, а смъртта се среща под път и над път. Но тук… тук той търсеше нещо отвъд гроба. И искаше да го открие преди гроба. „С твърда надежда във възкресението за вечен живот…“

Вивиан сложи ръка на рамото му.

— Какво ще кажеш да се изкъпем?

Франк се изправи и се усмихна. Отидоха при серния басейн, но в интерес на безопасността и може би от свенливост полковник Ган забрани каквото и да е голо къпане и предложи:

— Ние с господин Пърсел ще останем на пост, докато господин Меркадо и госпожица Смит се изкъпят, но не голи. Пет минути, после ще се разменим.

Беше приятно да се потопиш в топлата вода, която се оказа по-студена от горещия влажен въздух. Франк срещна погледа на Вивиан, която седеше на една каменна пейка до Меркадо, и тя му намигна.

След като Пърсел излезе от басейна, Ган му даде револвера и кутия патрони и взе много по-смъртоносното узи.

Тръгнаха към задната страна на балнеокурорта, където имаше стотина метра обрасло с треволяци пространство, свършващо при гъстата като стена джунгла.

— Оттук е минал отец Армано, след като е излязъл от гората — каза Вивиан, докато го пресичаха.

Обърна се и погледна назад към белите руини.

— Чудя се какво си е помислил, когато е видял тези сгради? И дали е знаел за съществуването им?

— Когато са хвърлили свещеника в затвора, балнеокурортът още не е бил построен — напомни на всички Ган. — Шосето също още не е било оправено, както видяхме на картата в Етиопския колеж.

— И сега не е оправено — увери го Пърсел.

— Е, настилката се е разрушила през годините. Но през трийсет и шеста или трийсет и седма италианската армия го е разширила, изкопала е дренажни канали и го е настлала с чакъл и асфалт чак до Гондар. Такова го заварих през четирийсет и първа, когато минах оттук с британския експедиционен корпус, преди да превземем Гондар.

— Значи знаем, че отец Армано не е вървял към балнеокурорта, нито даже към шосето — заключи Меркадо.

— Към балнеокурорта — със сигурност — отвърна Франк. — Но може да си е спомнял етиопския черен път от придвижването си със своя батальон или от онзи патрул. Може да е възнамерявал да стигне по него до Гондар.

— Когато са затворили отец Армано, Гондар още е бил в етиопски ръце. Неговата представа за света е замръзнала в онзи момент и се е съхранила непроменена до бягството му след четирийсет години — отново им напомни Ган.

— Вярно е — призна Пърсел. — Тогава къде е отивал?

— Може да е вървял без посока — предположи Меркадо. — Просто е бягал. И ако наистина е помнел черния път, може да е искал да стигне до езерото Тана на север, където преди четирийсет години се е установил на лагер неговият батальон. Или да тръгне на юг към Адис Абеба, откъдето главните части на италианската армия са настъпвали към Тана и Гондар. Както отбеляза полковник Ган, представите му са били замръзнали във времето и е действал въз основа на онова, което е знаел или си е мислел, че знае.

Всички се съгласиха с тази теория, освен Вивиан, която заяви:

— Не. Той е дошъл да ни намери.

Пърсел знаеше, че не бива да спори с нея, но не се сдържа да повтори:

— През трийсет и шеста балнеокурортът още не е съществувал.

— Няма значение — увери го тя. — Ние бяхме тук.

Стигнаха до дърветата, разделиха се и започнаха да търсят пътеката. Откри я Ган, който явно имаше нюх за просеки в джунглата.

Събраха се при нещо, което на пръв поглед приличаше на плътна стена от гъсталаци, но полковникът разтвори клоните и им показа тясната пътека, навлизаща в тъмните недра на гората.

— Животинска е — осведоми ги той. — Но става и за хора.

Пърсел извади картата и снимката на разрушената крепост.

Ориентира се с компаса и се увери, че пътеката наистина води на изток към крепостта, макар че нямаше откъде да знае дали някъде не завива в друга посока.

Провряха се през храстите и тръгнаха по обраслата просека.

Франк не се съмняваше, че тя ще ги отведе до крепостта, която бяха видели от въздуха. А от нея със сигурност тръгваха много пътеки. Само че отец Армано беше избрал тъкмо тази и Пърсел вече смяташе, че знае защо.

48.

По животинската пътека много отдавна не бяха минавали хора, освен може би отец Армано преди пет месеца, и по някое време се усъмниха, че са я изгубили. Ган продължаваше да не използва мачетето и на моменти се налагаше да лазят на четири крака по тунела от тропическа растителност.

Пърсел започваше да се чуди дали свещеникът е можел да го направи в своето състояние.

А може би не вървяха по вярната пътека. Петте или шест километра, каквото беше разстоянието според картата, трябваше да им отнемат около два часа, но вече бяха изтекли близо три заради бавното им напредване.

Изпиха почти всичката си вода и преминаха на плодов сок. Телата им бяха покрити с пот и привличаха насекомите. Ган ги увери, че в този район почти не са останали лъвове, но в недрата на джунглата ревеше нещо голямо, което караше всички да спират и да се вслушват. Змиите обаче изобилстваха и Франк забеляза няколко по дърветата, но засега нито една на земята.

Спряха да си починат и Меркадо заразмишлява на глас дали пътеката не е завила в друга посока и не са пропуснали крепостта.

— Според компаса общо взето се движим на изток — увери го Пърсел.

Ган потвърди и прибави:

— В действителност винаги изглежда по-дълго, отколкото на карта.

Франк погледна Вивиан, забеляза, че кожата й е обезпокоително червена, и я попита:

— Добре ли си?

Тя кимна.

Меркадо също бе зачервен. Джунглата изсмукваше живота от човек, знаеше Франк. Според един тип от спецчастите, когото беше интервюирал във Виетнам, тропическата гора теоретично не била смъртоносна като например вечната замръзналост. В джунглата имало вода и храна и макар и неприятен, климатът не можел да те убие, ако знаеш какво правиш. Змиите и зверовете можели да те убият, но и ти можеш да ги убиеш. Можели да те убият само болестите и ако пипнеш малария, денга17 или друга шибана тропическа треска, значи просто си нещастно копеле. Точка по въпроса.

Ган се изправи.

— Хайде.

Пътеката като че ли се разширяваше и растителността вече не надвисваше толкова ниско и можеха да вървят изправени. След петнайсетина минути полковникът вдигна ръка и посочи напред. После залегна, пропълзя десетина метра, вдигна бинокъла на Меркадо и погледна през него.

Клекна и даде знак на всички да се приближат. Краят на пътеката беше достатъчно широк и четиримата приклекнаха рамо до рамо, вперили очи в крепостта на княз Теодрос — купища камъни и бетон, нажежени от обедното слънце.

Ган продължаваше да наблюдава през бинокъла.

— Не забелязвам движение — каза след малко и подаде бинокъла на Меркадо, който потвърди и го предаде на Вивиан.

— Изглежда ужасно мъртвило — заключи тя.

Пърсел взе бинокъла от нея и го насочи към част от срутена стена, през която можеше да надникне в крепостта. Дори вътре да имаше някой, той не помръдваше.

Полковникът искаше да тръгне пръв, прикриван от Пърсел, но Франк възрази.

— Сега е мой ред.

Вивиан го хвана за ръката, ала не каза нищо.

Пърсел стана и измина петдесетте метра открито пространство до стените на крепостта.

На равни разстояния имаше дървени вишки и той ги държеше под око, както със сигурност правеше и Ган с бинокъла. Когато се приближи, вече виждаше много по-ясно през отвора в стената. В крепостта като че ли нямаше нищо живо.

Стигна до камарата останки от срутената стена, извади револвера и се покатери горе. Вътре видя каменни и бетонни сгради с покриви от гофрирана ламарина в различна степен на разрушение. Целият комплекс обхващаше около осем декара, което не беше много за крепост, но тук в джунглата изглеждаше внушително.

Франк се увери, че няма никой, и даде знак на другите да се приближат.

Ган, Меркадо и Вивиан бързо пресякоха откритото пространство и Пърсел се спусна от развалините и каза:

— Няма никой вкъщи. Порталът от другата страна е отворен.

Предпазливо влязоха в крепостта. Пред тях имаше плац, вече гъсто обрасъл. Сред кафявите треволяци навътре в комплекса се въргаляха бели кости и черепи. След пет месеца миризмата на тлен едва се долавяше, ала все още пропиваше прашната земя.

Ган се огледа и каза:

— Такива са резултатите от половин час минохвъргачен обстрел. — Кимна към срутения участък от стената. — Воините гала сигурно са проникнали оттам. Отвратителна комбинация от модерните минохвъргачки на Гетачу и първобитните кръвожадни диваци, чакащи като чакали да се нахвърлят върху победените.

Франк си представи мините, обсипващи тясното заградено пространство и превръщащи всичко в руини под лъчите на залязващото слънце. Представи си и войниците на княз Теодрос, взривявани и разкъсвани на парчета. След края на канонадата сигурно бяха последвали минута-две гробна тишина, преди гала с крясъци да се втурнат вътре.

Полковникът си представяше същото.

— Гала, които първи са проникнали в крепостта пеш, са отворили портала и тогава са дошли конниците — каза той. — Бойният им вик е нещо, което човек не иска да чуе повече от веднъж в живота си. Всъщност, ако го чуе веднъж, няма да го чуе никога повече.

Пърсел забеляза, че Меркадо поглежда към отворения портал, сякаш очакваше да влети орда диваци. Зачервеното му доскоро лице беше пребледняло. Хенри пак си спомняше планината Арадам.

Франк насочи вниманието си към пръснатите човешки кости. За оцелелите от обстрела войници наистина трябваше да е било ужасно, помисли си, да видят как конниците гала се изсипват с размахани ятагани през отворения портал. Смърт, възседнала коне.

— Не виждам конски кости, следователно не е имало сериозна схватка — каза Ган. — Даже стената да е разрушена и порталът да е отворен, трябва да запазиш дисциплината и да окажеш решителна съпротива. По-добре, отколкото да те изколят като овце в кошара.

Пърсел се съмняваше, че тази информация ще му е от полза, но военната храброст на полковника му подейства успокоително.

— Въпросът е как отец Армано е оцелял от тая касапница — каза той и побърза да се обърне към Вивиан. — Ти не отговаряй.

— Напротив, ще ти отговоря. Бог го е спасил.

Нейните божествени обяснения на всичко започваха да му лазят по нервите.

— Бог не се е погрижил за коптските войници на княз Теодрос — отбеляза Франк и предположи: — Може би защото Господ е католик.

Вивиан явно се разсърди и не отговори.

— Наистина изглежда цяло чудо, че отец Армано е избегнал всичко това — съгласи се Меркадо.

— Може да има някаква връзка с неговата килия — каза Пърсел. — Воините гала определено не бяха го пощадили. Хайде да поогледаме.

Обиколиха малката крепост, която се състоеше от двайсетина сгради, главно казармени помещения и складове. Големият воден резервоар беше разрушен от експлозия. Мините бяха улучили и бункера за боеприпаси и вторичните взривове бяха сравнили със земята всичко наоколо. Познаха щаба по юдейския лъв, нарисуван с избеляла жълта боя над отворения вход. Надникнаха вътре и видяха, че всичко е изгоряло. Фин пласт прах покриваше пода и скелетите на поне десетина души.

Ган привлече вниманието им към лонните кости на мъжете и посочи нарезите по тях.

— Извършили са отвратителното си дело с ятагани. Понякога тези нещастници даже не са мъртви.

— Много благодаря — измърмори Пърсел.

Продължиха сред разрушените постройки и стигнаха до една почти невредима квадратна сграда, чиито стени бяха дълги около три метра. Тя беше и единствената, чиято ръждива стоманена врата все още си стоеше на мястото. Ключалката на резето бе разбита. В долния край на вратата имаше отвор с капак.

— Прилича на затвор — каза Франк.

Той прескочи няколко разчленени скелета пред вратата и я натисна, ала тя не поддаде. Ган се приближи до него и двамата опряха рамене в стоманената повърхност, но ръждата явно я беше споила с касата.

Вивиан предложи да използват отвора. Пърсел застана на колене и натисна капака, който се отвори със скърцане.

Тя коленичи до него.

— Аз ще се провра. — Никой не възрази и фотографката смъкна раницата си, но задържа фотоапарата и вмъкна стройното си тяло вътре. Краката й изчезнаха и капакът падна на мястото си.

Всички я зачакаха да извика, но последва пълно мълчание.

Накрая Пърсел заудря по вратата.

— Вивиан!

— Да… влизайте.

Той влезе пръв, после Меркадо и Ган.

Изправиха се върху пръстения под и огледаха малката каменна килия. Навсякъде имаше отломки и покривът липсваше, освен един-единствен лист гофрирана ламарина. Високо на стената имаше малък отвор и в камъка под него беше издълбан кръст.

— Четирийсет години… Господи! — промълви Вивиан.

Протегна ръка и погали кръста.

— Каква вяра! Каква невероятна вяра!

Пърсел и Ган се спогледаха.

— Този човек наистина е светец и мъченик — заяви Меркадо. — И истински християнин.

На Пърсел му се прииска да отбележи, че свещеникът е бил затворен тук също от християни, но му беше писнало от теологически спорове.

Вивиан направи десетина снимки на килията и предложи едноминутна мълчалива молитва.

И без това почти не разговаряха, така че Франк нямаше проблем с това, стига да не коленичеха.

— Амин — каза накрая фотографката.

— Това според мене решава загадката за бягството на отец Армано от гала — заяви Пърсел.

Внимателно огледаха голата килия, в случай че са пропуснали нещо, например издраскано на стената послание или, надяваше се Франк, карта или упътване към черния манастир. После напомни на всички, че войниците на Гетачу са били тук преди пет месеца.

— Те са обрали крепостта до шушка. Време е да се махаме от тази килия.

Ган се съгласи с него.

— Ако някой се появи, не е добре да ни свари тук.

Изпълзя навън пръв с узито, последван от Меркадо, Вивиан и Пърсел.

— Можем да направим кратка обедна почивка и след това да продължим към следващата ни цел — предложи полковникът.

Намериха сенчесто място край крепостната стена и насядаха на земята. Извадиха хляб и фурми, но очевидно никой не искаше сушено месо, може би заради миризмата на смърт, полепнала по пръснатите навсякъде наоколо кости.

— Трябва да потърсим поток — каза сър Едмънд. — Не би трябвало да е много трудно, но понякога е. Не пийте от езера, обаче спокойно можете да се миете в тях.

— Край пътеката видях плодове — каза Меркадо.

— Да, някои стават за ядене. Други са смъртоносни.

— Познавате ли ги? — попита Вивиан.

— Не особено добре — призна Ган. — Така и не успях да запомня кои са отровни.

— Може да използваме Хенри като дегустатор — предложи Пърсел.

— Само след тебе, Франк.

Полковникът помоли Пърсел за картата на района и я огледа.

— Виждам, че сте оградили шест точки. По важност ли сте ги номерирали?

— Опитахме, но всъщност не се получи — призна Франк.

— Добре тогава… ще ги обиколим според местоположението им. — Полковникът отново насочи вниманието си към картата. — За съжаление не виждам означени пътеки, но всички тези места са в радиус петдесет километра от крепостта… а от нея водят много пътеки. Трябва да ги открием и да решим по коя да тръгнем. — Изхъмка. — Само че тези шест точки не са непременно свързани с пътеки, нито с открити площи. А ако се наложи да правим просека сред гъсталаците, това може да ни отнеме… е, около месец, опасявам се. Даже повече.

— Освен ако не извадим късмет от първия опит — отбеляза Меркадо.

— Да, естествено. Но нали сте наясно, приятелю, че може нито едно от тези кръгчета тук да не е мястото, което търсим.

— Всъщност според мен наистина нито едно от тях не е черният манастир — заяви Пърсел.

Никой не му отговори, затова той продължи:

— Както казахте, полковник, от тази крепост водят много пътеки, така че въпросът е защо отец Армано не е тръгнал по друга. Защо е избрал онази отвратителна животинска пътека? Чиста случайност? Едва ли. Как изобщо е успял да открие такава тясна просека? Освен ако не е дошъл по нея в крепостта.

Другите продължиха да мълчат.

— Връщал се е в черния манастир — промълви накрая Вивиан.

— Къде другаде е можел да иска да отиде?

— За бога, това е! — възкликна Ган.

— Още отначало ни е било под носа — съгласи се Меркадо.

— Цялото ни въздушно разузнаване се основаваше на много догадки и грешни предположения — отбеляза Пърсел. — Ние търсихме само на изток от шосето. Всъщност обаче, ако отец Армано се е връщал в черния манастир, той трябва да е на запад от пътя и балнеокурорта.

Всички се замислиха над думите му и Хенри съобщи очевидния факт:

— Нямаме нито снимки… нито представа какво има на запад от шосето.

— Да, нямаме — потвърди Франк. — Но пък имаме карта на част от района, както и два ориентира — тази крепост и балнеокурорта.

— Всеки две точки могат да се свържат в права линия… само че тази линия не ни дава непременно третата точка — отвърна по-възрастният журналист.

— Вярно е. Обаче трябва да се върнем в балнеокурорта, да пресечем шосето и да тръгнем на запад.

Меркадо потъна в размисъл.

— Значи предлагаш да зарежем всичко, което сме направили досега, и да поемем в напълно непозната територия, така ли? — попита накрая.

— Само ако всички сме убедени, че отец Армано е отивал в черния манастир.

— Трябва да сме убедени и че е помнел пътя, по който е дошъл от манастира — посочи Ган.

— Мисля, че той завинаги е бил запечатан в ума му — заяви Франк. — И когато е избягал от крепостта и е излязъл през отворения портал, свещеникът е знаел точно по кой път да тръгне.

— Чувал съм такива истории — потвърди полковникът.

— Според мен и четиримата вярваме, че отец Армано се е връщал в черния манастир и е знаел пътя — включи се и Вивиан.

Всички кимнаха утвърдително.

Събраха багажа си и се изправиха. Вивиан попита Пърсел:

— Кога се сети за това?

— По пътя насам.

— Защо не каза нищо?

— Ти искаше да снимаш затвора му. Трябваше да дойдем тук.

Фотографката кимна.

Напуснаха развалините на крепостта на княз Теодрос през портала, през който преди почти четирийсет години влязъл отец Армано, за да излезе преди пет месеца, и поеха през откритото пространство към животинската пътека, която, видяха сега, започваше край един висок и могъщ кедър.

Докато вървяха, Вивиан настигна Пърсел и му се усмихна.

— Това беше божествено вдъхновение, Франк. Не го отричай.

Той отговори на усмивката й.

— Ще ми се да мисля за себе си като за рационален гений. Обаче може и да греша за всичко това.

— Не грешиш. Приготви се за чудо.

Вече бяха станали свидетели на няколко чудеса, главно свързани с полетите.

— Винаги съм отворен за чудеса.

— И докато си на тази тема, отвори сърцето си за любов.

Пърсел не отговори.

— Всеки момент може да умрем тук, затова сега трябва да ми кажеш, че ми прощаваш и че ме обичаш. Преди да е станало късно.

Той помълча няколко секунди, обмисляйки думите си.

— Обичам те.

— Прости ми.

— Аз ти изневерих, преди да пристигнеш в Рим.

— Прощавам ти.

Франк я хвана за ръка.

— Всичко е простено.

49.

Привечер стигнаха до балнеокурорта и въпреки че оставаха още няколко часа дневна светлина, Ган реши да се установят там за през нощта.

— Не искам някой от нас да се пресили още първия ден.

Очевидно имаше предвид Хенри, Пърсел, а може би и Вивиан. Ган беше добър офицер.

— Нямаме представа накъде да тръгнем, след като пресечем шосето, затова не е зле да го обмислим — отбеляза Франк.

— Съвсем вярно.

— Нали казахте, че тук са идвали воините гала? — напомни Вивиан на полковника.

— Е, да, но повечето от тях се оттеглиха на изток, а и конските фъшкии изглеждат доста стари. Освен това комплексът е обширен и ние ще си изберем някое скришно кътче. И ще гледаме да не вдигаме шум. Аз съм с узито, а служебният ми револвер е в господин Пърсел — прибави той.

Намериха банята и установиха, че от устите на черните каменни лица, вградени в мраморните стени, в големите басейни все още се излива прясна изворна вода — нещо като банята на Мириам, помисли си Франк, само че не бяха лъвски муцуни, а лица на римски богове, едно от които подозрително приличаше на Бенито Мусолини.

Ган отново изрази почудата си от строителното майсторство на италианците.

— Малко ми напомня на римската баня в Бат18. Водата там още си тече по тръбите и след две хиляди години.

И това сто на сто е последният свестен водопровод в Англия, помисли си Пърсел.

Утолиха жаждата си от устите на боговете с надеждата, че водата е годна за пиене, и напълниха манерките си. Изворната вода беше студена, но те се изкъпаха един по един и изпраха дрехите си.

Доста приличен първи ден, реши Франк. На сутринта щяха да пресекат шосето и да навлязат в terra incognita.

Проучиха балнеокурортния комплекс и встрани от централното фоайе откриха крилото със стаите за гости.

— Италианските войници, администратори и бизнесмени са идвали тук от Гондар за уикенда след уморителна седмица, преминала в експлоатиране на етиопците — поясни Ган. — Всичко е построено главно с робския труд на пленени етиопски войници. Обслужващият персонал се е състоял от млади етиопки.

— Почти като във времената на Римската империя — отбеляза Пърсел.

— Така си е. Просто им е в кръвта.

Франк преглътна коментара си за Британската империя, но полковникът прочете мислите му.

— Ние поне носехме със себе си ред, образование и законност.

— Слава богу, че не сте носили и водопроводите си.

Сър Едмънд се усмихна.

Намериха една сравнително чиста стая с варосани стени и се настаниха в нея. Всички мебели бяха отмъкнати, разбира се, но в ъгъла имаше стол в напреднало състояние на разпадане.

В балнеокурорта някога беше имало електричество, несъмнено от генератор — Пърсел видя контакти, а на тавана вентилатор, който не се въртеше от четирийсет години.

Големият прозорец гледаше на изток и щеше да пропусне утринните слънчеви лъчи. Провисналите жалузи още бяха закрепени за каменната арка. Градината навън се беше превърнала в миниатюрна джунгла и Ган им я посочи като път за бягство, ако някой ги нападне през вратата. И обратно, ако пред прозореца се появеше противник, можеха да се измъкнат през вратата и да избягат в огромния хотелски комплекс.

Насядаха на настлания с червени плочки под и Франк разгъна картите.

— На път за Гондар и на връщане облетяхме земите на запад от шосето, но както знаете, не сме правили въздушно разузнаване на този район — каза на полковника. — Доколкото си спомням обаче, той е покрит с гъста джунгла, не много по-различна от тази на изток от шосето. Картата явно потвърждава моите наблюдения.

— Да, на юг от Тана има само гъсти гори — каза Ган. — Въпросът е дали в тях има пътеки. А ако короните са съвсем плътни и почти не пропускат слънчевата светлина, долу няма да има много храсталаци, което означава, че ще можем да вървим лесно.

— Спомняте ли си този район от четирийсет и първа? — попита Меркадо.

— Не, за жалост. Придвижвахме се по шосето и гледахме да не навлизаме в джунглата. Италианската армия също я избягваше и използваше главно пътищата и градовете. Когато превзехме Гондар, италианците отстъпиха към хълмовете и планината на север, а не към джунглата. Имали ли сте удоволствието да участвате в сражения в джунглата, когато сте били тук?

— Аз бях военен кореспондент — отвърна Меркадо. — Моите сражения обикновено бяха из баровете и бардаците.

Вивиан се засмя, Ган се усмихна, а Пърсел се уплаши, че Хенри и Едмънд ще почнат да си разправят военни истории за Гондар през 1941-ва в опит да установят дали познават едни и същи бармани и проститутки, така че побърза да смени темата.

— От въздушното разузнаване си спомням, че на запад оттук има някакви възвишения — нещо като скални хребети, които се издигат над дърветата.

Полковникът кимна.

— Според хората от Шоан две от трите находища на обсидиан са на запад от балнеокурорта. Селяните още добиват от древните кариери малки обсидианови късчета, които използват за резба или домашна украса.

— Можете ли да откриете тези кариери? — попита Вивиан.

— Едва ли ще е лесно. Но имам представа къде се намират.

— А смятате ли, че черният манастир е близо до тях? — попита Меркадо.

— Възможно е. Нямаме почти нищо друго, на което да се опрем.

— Така е — съгласи се Франк и го погледна. — Дали Мириам не ви е казала нещо, което, ако се замислите…

Сър Едмънд се позамисли над недовършения въпрос.

— Селяните, които отивали на среща с монасите, почти винаги се връщали с чували изделия от обсидиан и после ги продавали в Гондар. Кръстове, образи на светци, бокали… някоя и друга Давидова звезда или катедралата „Свети Георги“ в Адис Абеба.

— Вивиан за малко да купи една такава в Рим — каза Пърсел.

— Трябвало е да купите онази с гравираната отдолу карта — засмя се полковникът.

— Не можах да я намеря — отвърна Вивиан.

— Значи според вас монасите са изработвали тези предмети и са ги давали на селяните в замяна на провизии — върна се на темата Меркадо.

— Така изглежда. С какво друго да се занимават монаси по цял ден? — реторично попита сър Едмънд.

„Да се молят и да се наливат“, отговори му Франк наум, а на глас каза:

— Е, нашето търсене постепенно заприличва на мотаенето на Артуровите рицари без карта и посока в търсене на замъка на Граала.

— Те всъщност са го намерили, нали знаете — отвърна Ган.

— В Англия няма джунгли — напомни му Пърсел.

— Ако ни е писано, ще го открием — каза Вивиан и го погледна строго.

— Да де. — После му хрумна нещо друго. — Щом снабдяването на монасите със сандали и свещи от Шоан е прекратено, според вас колко време ще издържат те в черния манастир?

— Основателен въпрос — каза полковникът. — Мисля, че монасите са относително независими по отношение на храната, въпреки че фалашите винаги са им носели продукти, каквито те нямат. Вино, естествено, но и жито за хляб. Съмнявам се, че в манастира или джунглата наоколо расте жито. Тъй че хлябът им скоро ще свърши.

— Един хляб и една риба би трябвало да им стигнат — подхвърли Франк.

Ган се усмихна.

— Според вас откъде са тези монаси? — попита Меркадо. — Предполагам, че не са родени тук.

— Не са — потвърди сър Едмънд. — Мисля, че са избрани от манастири из цяла Етиопия. И че знаят, че ако отидат в черния манастир, никога няма да излязат от него. Като атанга, който пази Ковчега на завета в Аксум. Това е служба за цял живот.

— Етиопия е била замръзнала във времето и след свалянето на императора стремително лети към двайсети век, без да е подготвена за кацане — отбеляза Пърсел.

— Възможно е.

— Какво ви привлича тук? — попита Франк полковника. — Тъй де, освен вашата княгиня.

Ган се усмихна.

— Просто ти влиза в душата.

Пърсел се обърна към Меркадо и той заяви:

— Това е най-благословената и най-прокълнатата страна, в която съм бил. Тя притежава библейско величие, допълнено с апокалиптично усещане за обреченост. Мразя я, но винаги ще се връщам тук.

— Да не забравиш да ми пращаш пощенски картички. — Франк върна разговора към предишната тема. — Според мен времето на монасите в черния манастир изтича. За съжаление те не могат да умножават хляба и рибата и историята под формата на генерал Гетачу им диша във врата. Няма да се изненадам, ако вече са заминали, но даже да не са, скоро ще си тръгнат.

Всички се съгласиха с него.

— Дори само да открием черния манастир, пак ще съм удовлетворен — каза Меркадо.

— Аз няма — заяви Вивиан.

Отново се надвесиха над картата.

— Знаете ли за колко време войниците на княз Теодрос са отвели свещеника от черния манастир до неговия затвор? — попита Ган.

— Както споменах, отец Армано не каза нищо по въпроса — отвърна Меркадо. — За един-два дни, предполагам.

— Ясно. Вече знаем, че пътят оттук до крепостта е най-много четири часа. Тогава да приемем, че манастирът е на не повече от един ден път на запад оттук. По открит терен или прилична пътека, каквито трябва да са били известни на войниците, това прави… да речем, десет часа бърз ход с четири километра в час. Значи до манастира са четирийсет километра.

— Монасите отвели отец Армано при войниците — напомни му Вивиан. — Войниците не били в манастира.

— Вярно. И не ни е известно къде са били войниците по отношение на манастира. Все пак можем да приемем, че разстоянието общо е петдесет километра. — Сър Едмънд начерта на картата полукръг с център балнеокурорта. Радиусът стигаше до шосето. — Готово. Каква е формулата за площ на кръг?

Последва засрамено мълчание. Накрая Меркадо се обади:

— Ако беше правоъгълник, а не полукръг, площта му щеше да е пет хиляди квадратни километра… така че ако отрежем заоблената част на полукръга, ще получим… около четири хиляди квадратни километра.

— Добре. — Ган впери очи в картата. — Това е доста голяма площ, ако вървиш пеш.

— Площта всъщност няма значение — възрази Пърсел. — Важни са пътеките и малкото указания, с които разполагаме, например обсидиановите находища, които ще ни насочат къде да търсим.

— Съвършено вярно — съгласи се сър Едмънд. — И няма как да сме сигурни, че са водили свещеника само един ден. Може да са били два дни.

— Колко всъщност са отсъствали селяните от Шоан, когато са отивали на среща с монасите? — попита го Франк.

Полковникът не отговори веднага.

— Чувал съм, че ги нямало най-малко по два дни. По един ден път натам и обратно. Определено не са вървели по тъмно. Да речем, десетчасов преход, пренощуване и още десет часа до Шоан.

Пърсел извади картата на съседния район, на който беше означено фалашкото село, и от двете известни точки, Шоан и балнеокурорта, се опитаха да екстраполират времето и разстоянията на запад от шосето, за да видят кои се пресичат или застъпват.

Пърсел се опасяваше, че пак правят грешни предположения, тълкуват произволно указанията и се правят на много умни, ала този път, въз основа на неговото заключение, че отец Армано е отивал в черния манастир, когато го бяха открили в балнеокурорта, изпитваше малко по-силна увереност, че наистина стесняват обсега на търсенето.

И тогава Ган зададе един интересен въпрос:

— Свещеникът изобщо каза ли нещо за балнеокурорта? Попита ли какво е това място?

Другите трима се замислиха.

— Не спомена нищо за него, което от сегашна гледна точка ми се струва малко странно — накрая отвърна Меркадо.

— Той каза нещо… което Хенри може да е пропуснал — възрази Вивиан. Замълча за миг. — Попита: Dov’ѐ la strada? Къде е пътят?

Никой не отговори и фотографката прибави:

— Тогава не ми направи впечатление. Помислих си, че бълнува.

— Е, ако не друго, това поне потвърждава, че е търсел пътя, който си е спомнял — заключи Пърсел. — Въпросът е накъде е искал да тръгне по него. На север или на юг? Или просто е щял да го пресече и да продължи на запад към манастира?

— Това не ни е известно, но знаем, че е дошъл от манастира до крепостта по пътека, която е свършвала или пресичала пътя — каза Ган. — И искам утре да я открием. Въз основа на десетчасовите преходи на фалашите предполагам, че тя е наблизо, или малко по на юг към Шоан.

Всички отново се съгласиха и пак насочиха вниманието си към картите. Полковникът огради възможните райони.

Франк заяви, че е време да прекратят с умствените упражнения и да оставят заключенията си за сутринта. Запали цигара и пусна по кръга манерката си с ферментирал плодов сок.

Заговориха за други неща и Пърсел разказа на Ган за гадовете от летищата в Адис Абеба и Гондар, после за нейвиъна и синьоре Бокачо, чиято „Мия“ сега представляваше купчина изгорял и разкривен метал.

— Надявам се, че той и жена му са останали доволни от вечерята в „Хилтън“ — завърши той.

— Гузна съм, че не му пратихме телекс — каза Вивиан.

— Според мен той знаеше, че няма да се върнем — успокои я Франк и попита полковника: — Две хиляди долара ще компенсират ли загубата на аероплана му?

— Хората разпродават каквото могат за колкото могат и имат късмет, ако намерят купувачи — увери ги сър Едмънд. — А кой ще ти купи аероплан? Пък и властите и без това щяха да му го конфискуват.

— И аз така смятам — каза Пърсел и се обърна към Вивиан. — Синьоре Бокачо е късметлия — този самолет си беше опасен.

— Досега не си го споменавал. — Меркадо повдигна вежди.

— Вече мога.

— Как се научихте да пилотирате? — попита го Ган.

— Взимах частни уроци. Започнах в гимназията. Живеех в северната част на щата Ню Йорк и наблизо имаше летище. Взимаха петнайсет долара на час, а аз печелех по петнайсет седмично в местния ежедневник. Оставаше ми по един долар за евтини срещи и кофти вино.

Полковникът се усмихна.

— И колко часа инвестирахте в това?

— В пилотирането или в срещите?

— В пилотирането, естествено.

— Ами, след двайсет часа с инструктор позволяваха да летиш сам. След двайсет часа индивидуални полети можеше да положиш изпит за разрешително.

— Ясно. И защо не започнахте да се занимавате с нещо, свързано с това?

— Ами… — Пърсел хвърли поглед към Вивиан и Меркадо. — Така и не се явих на изпит.

— Искаш да кажеш, че нямаш разрешително, така ли? — възкликна Хенри.

— Тук не ми трябва. Никой не ми го иска.

— Да, но…

— Свършиха ми парите — обясни Франк. — Басирам се, че нямаше да направите никаква разлика.

Вивиан се засмя.

— Не виждате ли, че се шегува? — Тя го погледна. — Франк?

— Да, шегувам се.

— Така или иначе, въпросът е чисто хипотетичен — отбеляза Меркадо. — Вече изгорихме самолета, а няма да можем да наемем друг.

— Ще ви заведа на разходка със самолет в Ню Йорк.

— Не, мерси.

Пърсел стана и каза на Вивиан:

— Ела да се поразходим.

— Не се отдалечавайте много и се върнете, преди да се мръкне — предупреди ги Ган. — И не забравяйте да вземете револвера.

— Слушам, господин полковник.

Вивиан стана и Меркадо я погледна.

— Струва ми се, че не е много разумно.

— Не се безпокой, Хенри.

Франк я поведе по коридора към фоайето и оттам във вътрешния двор. Минаха по галерията и се спуснаха по стълбището към градините.

Небето беше тъмнолилаво, с червени и розови жилки. Нощните птици вече пееха. От планината подухваше ветрец и носеше аромат на тропически цветя.

— Мислех да се любим тук — каза той.

— Знам точно какво си мислиш.

— Понякога си мисля за алкохол.

— Знаеш ли, ти си доста първична натура.

— Благодаря.

Продължиха нататък.

— Коя беше? — попита Вивиан.

— Коя коя?… А, в Рим.

— Да, в Рим.

— Ами… Не съм сигурен. Някаква англичанка.

— Как се запознахте?

— В бара на нейния хотел.

— В нейния хотел ли отидохте, или в твоя?

Това всъщност беше едно и също място, ала на Вивиан едва ли щеше да й е приятно да си мисли, че и тя е спала в същото легло.

— В нейния — отвърна той и прибави: — Мислех, че си си отишла завинаги.

— Трябваше да знаеш, че не съм. Но те разбирам и ти прощавам.

— Благодаря.

— И когато се върнем в Рим, ако изляза по магазините, надявам се да не решиш, че съм те напуснала завинаги и да тръгнеш да чукаш първата, която срещнеш в асансьора или някъде другаде.

— Е, това определено няма да се случи. — Пърсел вдигна поглед към небето. — Мръква се.

Тя го хвана за ръка и го поведе зад статуята на двуликия Янус.

— По съображения за сигурност трябва да останем облечени, но ти предлагам да си свалиш панталона.

Предложението му допадна и той смъкна панталона и гащетата си. Вивиан клекна пред него.

— Днес ще научим една нова дума на италиански. Фелацио. — Лапна еректиралия му пенис и му показа значението на думата нагледно.

— В класическите руини има някаква романтика, нещо злокобно красиво във връщането на една голяма сграда към природата — заяви Вивиан по обратния път към хотела.

— Аха. Утре вечер трябва да се усамотим някъде.

— Това едва ли ще се случи в джунглата.

— Е… ще видим.

— И без това ме е срам, че Хенри и полковник Ган знаят какво сме правили.

— Мисля, че не знаят.

— Аз пък мисля, че няма как да не са чули как пъшкането ти отеква в галерията.

— Сериозно?

Влязоха във вече потъналото в мрак фоайе. В отсрещния край на просторното помещение лежаха костите на изкланите мъже. Там беше умрял и свещеникът.

— Утре ще идем там, където е отивал отец Армано — каза Вивиан. — Не бъди циничен, той ще ни покаже пътя.

— На това разчитам.

— Знаеш ли каква е онази статуя?

— На двуликия тип ли?

— На Янус, римския бог на новата година, който едновременно гледа назад и напред.

— Разбирам.

— Сега сме януари.

— Ясно.

— Това ми напомня за нещо. Когато учех в английския пансион, прочетох един страшно красив пасаж, откъс от коледното обръщение на Джордж Шести към английския народ в най-мрачната година от войната: „И аз казах на човека, който стоеше на портата на годината: «Дай ми светлина, за да се отправя сигурно в неизвестността». И човекът отвърнал: «Тръгни в мрака и постави ръката си в десницата Божия. Това е по-добре за теб от светлина и по-сигурно от известността»“.

— Наистина е красиво.

— Постави ръката си в десницата Божия, Франк.

— Ще опитам.

— Ще го направиш.

Върнаха се при другите.

50.

Станаха преди изгрев-слънце и докато чакаха да съмне, закусиха с хляб и варени яйца. Бяха прекарали дълга, неудобна нощ. Звуците на джунглата не им бяха дали да заспят. Пърсел започваше да се пита дали каквото и да е друго, освен Светия Граал, си заслужава да бъдат хапани от комари и непрекъснато да се вслушват за воините гала.

Вивиан изглеждаше бодра и това го дразнеше.

Ган също беше готов за тръгване, ала Хенри не изглеждаше добре и Франк малко се безпокоеше за него. Но ако по-възрастният му колега се оплачеше, той щеше да му напомни чия е била идеята за всичко това. Но дали пък всъщност не беше негова?

Най-после се съмна и напуснаха относителната безопасност на хотела и се спуснаха по стълбището. Бързо прекосиха откритото пространство, провряха се през храсталака и огледаха шосето.

— Аз ще мина пръв, после вие един по един — прошепна Ган.

Пресече тесния път и приклекна в гъсталака от отсрещната страна. Последва го Меркадо, после Вивиан и накрая Пърсел.

Започнаха да оглеждат храстите край пътя за пътеката, по която преди четирийсет години отец Армано можеше да е стигнал до своя затвор и която отново да е търсел, преди да умре в балнеокурорта. „Dov’ѐ la strada?“ Ала дори Ган не намери пролука в стената от преплетена растителност.

— Ще тръгнем по шосето, въпреки че не ми се ще — реши британският офицер. — Както виждате, дренажната канавка е частично запълнена с пръст и обрасла с храсти. Ако чуем автомобил или конски копита, ще залегнем в нея.

Особено конски копита, помисли си Франк.

Тръгнаха на юг по стария италиански път, по който сякаш преди цяла вечност Франк, Меркадо и Вивиан бяха пристигнали от Адис Абеба. Пътят, спомняше си Франк, беше трамбован, и сега той виждаше останки от асфалта и чакъла, положени от италианската армия преди четирийсет години. Но когато свещеникът бе минал по него, ако изобщо беше минал, италианските инженери още не бяха стигнали дотук. Нещо повече — всички пътеки, които го пресичаха, можеше да са били по-забележими преди четири десетилетия, преди районът да обезлюдее.

От време на време Ган спираше и разбутваше шубраците с мачетето си.

— Така скоро ще се върнем в Шоан — заяви Франк след половин час.

— Дотам има още два часа, господин Пърсел.

Пред тях се издигаше грамадно възлесто дърво и Франк ускори ход. Стигна до дървото и се обърна към спътниците си.

— Отивам на въздушно разузнаване. — Взе бинокъла от Меркадо, смъкна раницата си и се закатери по дебелия ствол.

— Внимавайте за змии — предупреди го полковникът.

— Благодаря.

Франк продължи да се катери и на десетина метра височина седна на един клон и огледа района.

Вторачи се на север към Тана и Гондар, но не видя никой да се приближава. Преди революцията и гражданската война сигурно бяха използвали това шосе повече, ала сега из провинцията имаше само въоръжени мъже и той нямаше желание да ги среща — освен ако не са приятели на полковник Ган.

Впери очи на юг. И натам също беше пусто, макар че на стотина метра някакви приличащи на котки животни пресичаха пътя. Той ги видя да се скриват в гъсталаците, после се съсредоточи върху мястото, където бяха изчезнали.

— Виждате ли нещо? — тихо подвикна сър Едмънд.

— Може би. — Франк запомни мястото, спусна се по дървото и скочи на шосето.

— Какво видяхте? — попита полковникът.

— Адски много дървета.

— Какви дървета по-точно?

Пърсел описа терена и предложи на Ган:

— Можете да се покатерите и вие. — После добави: — Добрата новина е, че забелязах някакви… не много големи котки да навлизат в гъсталака. Може да има животинска пътека.

— Да се надяваме — каза сър Едмънд.

— Опасни ли са? — попита Меркадо.

— Само ако имат нещо по-добро от моето деветмилиметрово узи.

Пърсел ги поведе и когато стигнаха до мястото, каза:

— Ето тук.

Ган застана на четири крака като котка.

— Това е начало на пътека.

Пропълзяха през гъсталака и се озоваха на тясна пътека. Клоните надвисваха над тях като таван.

Самата пътека беше чиста и явно се използваше често.

— Селяните може би са минавали оттук — каза Франк.

Полковникът се съгласи с него.

— Някой друг, освен мен, смята ли, че тези котки са пратени от Бог да ни покажат пътеката? — попита Вивиан.

— Никой — увери я Пърсел.

Вивиан се усмихна.

— Е, и аз не смятам така.

Ала според Франк смяташе. И този път може би имаше право.

— Ще се движим на пет-шест метра един от друг, но без да се изпускаме от поглед — нареди Ган. — И никакъв шум.

— Къде все пак отиваме? — попита Меркадо.

— Не знам, обаче бързо ще стигнем там — отвърна сър Едмънд, взе картата на Пърсел и я огледа. — Пътеката не е означена. Ще си отваряме очите на четири и ще разчитаме на късмет и интуиция. Намираме се в нужния ни район и съм убеден, че ще открием поне една от изоставените обсидианови кариери, която може да ни насочи към черния манастир.

— Ще можем ли да намерим храна от джунглата? — попита Пърсел, впечатлен от умението на полковник Ган да се справя с живота сред дивата природа. — В случай че провизиите ни свършат?

— Не съм голям любител на събирачеството в джунглата, приятелю.

— Аз също.

— Така че ще гледаме да се върнем в Шоан, преди да сме изяли цялата си храна. Ако всички са заминали, там ще ни очакват скрити за нас провизии.

— Къде ще намерим тези скрити провизии, ако вас случайно ви няма? — попита Франк.

— Търсете в каменните резервоари. Сега е сухият сезон и те са подходящи за съхранение на храна.

— В кой резервоар по-точно?

— Не знам. Всяка къща си има резервоар. Ще го намерите.

— Не можеха ли да оставят храната в кухнята на двореца?

— Не знаем кой ще се появи там, след като заминат и последните фалаши. В Шоан остават кози, кокошки и прочее, а това привлича гладни хора.

— Е, да се надяваме, че няма да се появят воините гала.

— По-скоро войници или партизани. Трябва да внимаваме на влизане в селото.

— Всъщност как ще се измъкнем оттук, след като изпълним мисията си? — попита Меркадо.

— На петдесетина километра западно от Шоан има пункт на роялистките партизани — отвърна полковник Ган. — Бил съм там и мога да го открия без карта. Както вече споменах, те ще ни заведат до границата с Френска Сомалия.

— А ако случайно не сте с нас, как ще намерим това място? — пак се обади Пърсел.

— Ако съм мъртъв, искате да кажете.

— Или просто не се чувствате добре.

Сър Едмънд се усмихна, после отново стана сериозен.

— Бих ви препоръчал да отидете в Гондар. Би трябвало да можете да се смесите с местните жители, въпреки че няма да е много лесно, понеже там вече няма западни туристи и бизнесмени и навсякъде патрулират войници. Но не е невъзможно.

— Може да се престорим на журналисти — подхвърли Франк.

— Може и да мине.

— И какво да правим, след като се смесим с местните?

— Опитайте се да се доберете до Адис Абеба със самолет или намерете някой с камион да ви закара в Судан. — Полковникът върна картата на Пърсел. — Изяснихме ли всичко?

— Да.

— Госпожице Смит? Някакви въпроси или колебания?

— Не. Да тръгваме.

Военен до мозъка на костите, Ган повтори целта на тяхната мисия:

— Търсим две неща. Първо, мястото, където фалашите се срещат с монасите. Ще се оглеждаме за следи от човешко присъствие — отпадъци от храна, лагерни огньове, стъпки и така нататък. Главната ни цел не е непременно подчинена на първата и е да открием черния манастир. Както вече знаем, от Шоан, който е на няколко часа южно оттук, до мястото на срещата е един ден път. Предполагаме, че от мястото на срещата до манастира е също толкова. Ако открием мястото на срещата, ще сме на един ден от манастира, макар че нямаме представа в каква посока да вървим. Естествено, възможно е да не намерим мястото на срещата, но затова пък да открием манастира. — Огледа ги един по един. — Всичко ясно ли е?

Франк си помисли, че всичко вече е било ясно и преди британският офицер да ги информира защо са в Етиопия, но като добър войник отговори:

— Тъй вярно.

Хенри кимна.

— Скала, дърво и поток — каза Вивиан. — И може би палми.

Сър Едмънд впери очи в нея.

— Да, добре. — Погледна си часовника. — Ще оставим господин Пърсел да ни води, а аз ще поема тила. — Усмихна се. — Следвайте котките.

Франк закрачи по пътеката. Оттук до мястото, което търсеха, лежеше огромна неизвестност. Неизвестен беше и краят на пътя. От неизвестност през неизвестност към неизвестност. „Постави ръката си в десницата Божия“. Всичко щеше да е наред.

51.

Обнадеждаващото начало преливаше в дълъг ден в джунглата.

Пътеката продължаваше да е широка, но скоро стана ясно, че не е единствената — пресичаха я множество по-тесни, макар че по тях нямаше пресни стъпки от хора и животни, нито следи от отсечени растения.

— В този район има цяла мрежа от пътеки — съобщи очевидния факт Ган.

По целия път Пърсел гледаше компаса — като цяло се движеха на запад, но и се отклоняваха на юг.

— Какво всъщност правим? — попита Меркадо.

— Вървим по пътеката и следваме пътя на най-малко съпротивление, за да изминем колкото може по-голямо разстояние — обясни полковникът.

Това напомни на Франк за думите на един десантник по време на патрул: „Не знаем къде сме и къде отиваме, обаче напредваме адски бързо“.

Ган и Пърсел пак огледаха картата в опит да определят местоположението си, ала на италианските военни карти нямаше пътеки под гъстия покров на джунглата. Не се виждаха и отличителни особености. Трябваше да разчитат единствено на компаса и на своите изчисления за разстоянието.

Сър Едмънд посочи с пръст.

— Според мен сме тук.

— Къде е това тук? — попита Франк.

— Където сме. Плюс-минус един километър.

— Аз дори не съм сигурен, че гледаме правилната карта.

— Мисля, че е правилната. Така или иначе, остава ни само да продължим по пътеката.

— Да. Но може да минем на петдесет метра от манастира и да не го забележим. Трябва да приемем, че той не е на самата пътека.

— Абсолютно сте прав.

— Според мен трябва да се придържаме към първоначалния план и да проверим оградените точки на снимките на изток от пътя — заяви Меркадо.

— Не, аз съм убедена, че Франк е прав и отец Армано е вървял насам, за да се върне в черния манастир — възрази Вивиан.

Хенри не отговори.

— Нали казахте, че можете да намерите някоя от обсидиановите кариери? — припомни Пърсел на полковника.

— Да, наистина го казах. За съжаление сега виждам, че не е толкова лесно. Никой войник или изследовател няма достатъчно опит за джунглата.

— Тоест ние също.

— Просто трябва да продължим напред, да се доверяваме на инстинкта си, да търсим следи и да се молим късметът да е с нас.

— Освен това ни е писано да открием манастира — подчерта Вивиан.

— Хубавото е, че не гоним срокове, както е с военните операции — ободри ги сър Едмънд. — Имаме толкова време, колкото ни трябва.

— Монасите вече може да си стягат куфарите — напомни му Франк.

— Да, но манастирът пак ще си е там.

— Вярно. Обаче провизиите и силите ни не са неизчерпаеми.

— Да, това винаги е проблем — съгласи се Ган.

— Да вървим — подкани ги фотографката.

— Трябва да сме сигурни, че ще успеем да се върнем в Шоан, преди да ни свършат продуктите — предупреди ги Меркадо. — Предлагам да си дадем още три дни търсене и после да тръгнем обратно.

Полковникът кимна, но каза:

— Само че по друг път, за да проучим нова територия.

Продължиха и скоро стигнаха до разклонение на пътеката. Огледаха и двата пътя и без конкретна причина решиха да поемат наляво.

Скоро пътеката започна да се стеснява.

От време на време Вивиан правеше снимки, ала нямаше почти нищо за снимане и тя като че ли изгуби интерес да документира тяхното търсене на Светия Граал. Щом си видял една пътека в джунглата, знаеше Пърсел, все едно си видял всички.

След час Франк забеляза край пътя един висок кедър, покатери се на него, огледа района с бинокъла и установи, че са на няколко километра от възвишенията на запад и гъстата джунгла, която беше видял от предишното дърво и по време на въздушното разузнаване. Слънцето щеше да се скрие зад дърветата след около час.

Слезе от кедъра и каза:

— На запад е гъстата джунгла. Предлагам да се насочим натам.

— Натам е и една от древните кариери, за които ми разказаха — каза полковникът.

— Вървим вече почти цял ден — отбеляза Меркадо. — Селяните явно са стигали до мястото на срещата за един ден, което означава, че наближаваме.

— Времето не е равно на разстоянието и обратно — каза Ган. — Ако знаеш къде отиваш, сигурно знаеш и как да стигнеш дотам по най-бързия и пряк маршрут.

— Няма обаче как да се изгубим, щом не знаем къде отиваме — обади се Пърсел.

Продължиха. Пътеката зави на юг. На запад нямаше други просеки. Сър Едмънд не искаше да се връщат, защото щяло да е загуба на време и енергия, както и признак на отчаяние, което щяло да доведе до спадане на бойния дух.

— Avanti! — каза Вивиан.

Слънцето вече залязваше и в джунглата се възцари онзи странен сумрак преди пълната тъмнина.

Спряха за нощувка на самата пътека.

Ган определи по един часови на смени до зазоряване, когато щяха да продължат пътя си — първо Меркадо, после Вивиан, Пърсел и накрая самият полковник.

Не бяха открили вода и манерките им бяха почти празни.

— Утре първата ни задача е водата — каза сър Едмънд. — Без вода ще се наложи да ядем плодовете, които виждаме по дърветата, а ядивните и отровните често си приличат. — Усмихна се. — Джунглата постоянно се опитва да те убие.

Прекараха поредната неспокойна нощ на гола земя, един до друг, заслушани в нощните звуци на тропическата гора.

Вторият ден повече или по-малко повтори първия, ала откриха едно задръстено от лиани поточе и напълниха манерките си.

Пърсел забеляза, че пътеките криволичат и че повечето водят на север, юг или изток. Всеки път, щом тръгнеха по нова просека на запад, тя завиваше в друга посока, като че ли богът на джунглата не искаше да вървят на запад към възвишенията и гъстата тропическа гора.

По някое време му се стори, че Меркадо започва да се влачи, и предложи на Ган да забавят ход. Полковникът се съгласи, но след час отново ускори крачка. И сър Едмънд си имаше своята мотивация, помисли си Франк, само че навярно не като тази на Вивиан и Хенри — да открият манастира и Граала. Неговата мотивация беше Ръдиард Киплинг: „Нещо скрито. Върви го намери“. Ако му бяха казали, че търсят баскетболно игрище в джунглата, той щеше да е също толкова въодушевен, колкото и от търсенето на Светия Граал. Е… може би не чак толкова. Ала за полковник сър Едмънд Ган това се беше превърнало в предизвикателство. Естествено, той искаше и да спаси Граала от безбожните марксисти. После можеше да се срещне със своята княгиня в Йерусалим и да пие уиски в хотел „Цар Давид“. Следващата спирка — неговият клуб в Лондон, където щеше да остави приятелите си да го увещават да им разкаже своята история. В крайна сметка Пърсел се радваше, че Ган е с тях, но започваше да се чуди дали той е с тях, или те са с него.

Що се отнасяше до самия Франк, понякога му се струваше, че е тук просто заради самото пътешествие, макар да знаеше, че мотивите му не се свеждат само до това. Една от причините да се озове на такова отвратително място беше Вивиан. Пак тя можеше да е втората и третата причина. Обикновено не го биваше особено за сериозни връзки. Значи за това пътуване буквално в сърцето на мрака имаше други, по-сложни основания.

Тропическият сумрак се спусна над джунглата и отново спряха на лагер на пътеката.

Пърсел беше един от малцината военни кореспонденти във Виетнам, на които бяха разрешили да пътуват с група за далечно разузнаване. Сержантът на десетчленния дозор го предупреди: „Кратка мисия. Десет дни“.

Десет дни дълбоко в територията на неприятеля, в изключително враждебна обстановка. Тогава беше по-млад и разузнавачите разполагаха с цялата най-съвършена полева екипировка на света, плюс достатъчно сухи порциони за два пъти повече време. Освен това бяха въоръжени с най-доброто, с което разполагаше американската армия, и имаха три радиостанции, ако се разхвърчаха говна, както се изразяваха те.

Сега обаче можеха да разчитат само на себе си в етиопските гъсталаци и никой от тях не познаваше джунглата, освен може би Ган, а Франк започваше да се съмнява в това. А и не бяха на разузнаване, а търсеха Светия Граал на Светите Граали — истинския Свети Граал — и това беше единствената причина да не тръгнат към Френска Сомалия, която всъщност се намираше в обратната посока.

Третият и четвъртият ден минаха пак в ходене, само че сега вървяха на запад през истинска джунгла, по-гореща, по-влажна и по-мрачна. Единствената положителна разлика се състоеше в това, че ниските храсталаци се бяха разредили и ако искаха, можеха да се отклоняват от предизвикващата клаустрофобия пътека и да вървят между грамадните дървета.

— Както вече казах, манастирът няма да е в края на пътеката — припомни Пърсел на полковника. — Може би трябва да вървим през джунглата, за да го открием.

— Ако сте прав, във всички посоки ни заобикаля неизбродимо пространство — отвърна Ган. — А само една посока ще ни отведе там, където искаме.

— Вярно, но според мен това е най-добрият начин да покрием част от тези четири хиляди квадратни километра.

Сър Едмънд предложи да си починат и те насядаха и пак разгънаха картата, която пак показваше същото зелено море като предишния път, когато я бяха проучвали.

Полковникът се опита да определи каква площ вече са обходили, начерта с молив линии по картата и заключи:

— Май сме обикаляли в кръг.

— Може би сте прав. Онази змия преди малко ми се стори позната.

— Със змиите е трудно човек да е сигурен — отвърна Ган съвсем сериозно.

— Скала, дърво, поток — напомни им Вивиан. — И може би палми.

Откакто преди четири дни беше споменала за тези вероятни ориентири, никой не говореше за тях, но всички внимаваха за нещата, които им се бяха стрували извънредно важни в Адис Абеба.

Тук в джунглата обаче действителността постоянно се менеше. Умът им играеше номера, също като в пустинята и морето. Очите виждат и ушите чуват, ала тълкува умът. Предишния ден бяха толкова жадни, че все забелязваха неща, които не съществуваха, особено вода.

Освен това не бяха забелязали признаци за човешко присъствие от първия ден, когато се бяха натъкнали на широката пътека. Това беше и добре, и зле. Хората бяха най-опасните зверове в джунглата, но търсачите на Граала трябваше да стигнат там, където се бяха срещали други хора — фалаши и монаси. Не бяха открили следи от лагерни огньове и изпуснати или изхвърлени вещи.

— Отец Армано не е вървял четири-пет дни от манастира до крепостта — отбеляза Хенри.

— Той е бил с войници, които явно са познавали местността и бързо са го отвели направо в крепостта, за да го хвърлят в тясната му килия — отвърна Ган. — Но съм убеден, че все още сме в района на най-вероятно местонахождение на манастира, на което се спряхме по време на обсъждането в балнеокурорта. Това съответства и на времето, за което селяните са стигали до мястото на срещата.

— Нямах представа колко обширна територия всъщност са четири хиляди квадратни километра — призна Пърсел.

— Монасите спокойно може да са избрали място за срещи на много голямо разстояние от манастира — заяви Меркадо. — Например на три-четири дни път.

— Надявам се да не сте прав — въздъхна полковникът.

— Хайде да се придържаме към логичната теория, че на монасите не им се върви повече от един ден, за да се срещат с фалашите — предложи Франк. — Нали мъкнат обсидианови джунджурии, за бога!

— Абсолютно вярно — съгласи се сър Едмънд.

Вивиан не си падаше особено по теориите и предположенията, помисли си Пърсел, и не се включваше в опитите на мъжете да демонстрират интелектуално надмощие.

Ган също го забеляза и каза:

— Дали пък да не почакаме да ни осени божествено вдъхновение?

— Няма смисъл да го чакаме — заяви фотографката. — То идва от само себе си. Човек обаче може да се моли за вдъхновение.

— Вече се помолих.

— Опитайте пак — посъветва го тя.

Що се отнасяше до другите отношения в групата, Пърсел виждаше, че Хенри като че ли е изгубил интерес към Вивиан — или поне желание да й направи впечатление. Нищо не смъква остарелите либидо и чурка така, както изнемогата, жаждата, гладът и страхът, знаеше Франк.

Надяваше се Хенри да издържи и да не се наложи Вивиан пак да се грижи за бившия си любовник. Но нямаше да има нищо против, ако се наложеше.

Заговориха по въпроси, свързани със сигурността и евентуалните сблъсъци с опасни хора.

— Гала не си падат по джунглата. Не забелязахме нито следи от копита, нито конски фъшкии — каза Ган. — Техният дом е пустинята и те идват на такива места само след битка. Роялистките партизани действат на запад, а контрареволюционерите са главно в планината Симиен край Гондар, така че няма причини и за присъствието на войниците на Гетачу. Той е зает другаде. Джунглата е изцяло на наше разположение.

— Видяхме да прелитат три военни хюита — напомни му Пърсел.

— Аз всъщност преброих четири. Но това са обичайни полети в посока север-юг от Гондар до Адис Абеба и обратно. Армията няма нито гориво, нито хеликоптери за разузнаване.

— Да не говорим, че хеликоптерите им вече са с един по-малко — отбеляза Франк.

— Абсолютно вярно.

— Един вертолет вчера летеше от изток на запад — каза Пърсел.

— Е, ако просто летят и не увисват във въздуха, значи не търсят нищо.

— Според мен търсят нас, полковник.

— Съмнявам се. Те си мислят, че сте отлетели за Сомалия. Защо ще оставате тук, след като сте свалили военен хеликоптер, за бога?

— Самият аз също си задавам този въпрос.

Ган се усмихна и каза:

— Е, да продължаваме.

— Трябва да се връщаме в Шоан — заяви Меркадо на петия ден. — Храната ни е на свършване.

Свършваха и силите му, знаеше Пърсел. Всички бяха изтощени и изпохапани от насекоми.

— „Ще се прегрупираме, ще се снабдим с провизии и пак ще ударим“ — цитира възрастният журналист полковника.

Ган кимна, ала не особено ентусиазирано.

— Според мен трябва да продължим още малко… може би на юг към линия, успоредна на Шоан. Натам може да имаме повече късмет. После ще тръгнем към шосето и селото.

Меркадо не отговори.

— Вече може да сме на юг от Шоан — отбеляза Пърсел.

— Възможно е.

— Ако просто тръгнем на изток, ще пресечем шосето — каза Хенри.

— Не можем да тръгнем в произволна посока — възрази сър Едмънд. — Тук не е пустиня или тундра. Ние сме в джунглата, както ви е известно.

— Що се отнася до храната, минахме точката, от която няма връщане — настоя Меркадо.

— Още не сме. Но я наближаваме.

— Така са загивали много хора.

— Е, това е един от начините — съгласи се Ган. — Има и други. — И попита направо: — Как се чувствате? Ще издържите ли?

Меркадо се поколеба, после каза:

— Ще издържа до Шоан.

— Добре. Трябва да внимаваме да не се нараним или да се разболеем — предупреди ги сър Едмънд.

— Надявам се да не се стига дотам — каза Пърсел и се обърна към Вивиан: — Ти как си?

— Чудесно.

Франк се вгледа в мрачната джунгла.

— Хайде да се отклоним от пътеката и да вървим между дърветата.

И извади компаса, за да определи накъде е юг.

Тръгнаха на юг през джунглата. Теренът изглеждаше измамно гол, но скоро установиха, че трябва да секат храсти и лиани и че наглед ниската растителна покривка под дърветата всъщност на повечето места е висока до коленете.

След около час разбраха, че не напредват особено бързо и че като са се отклонили от пътеката, са я изгубили окончателно, наред с всички останали просеки в това неизбродимо пространство. Все едно обикаляха из огромна сграда с колони, помисли си Пърсел, със зелен сводест таван и килим от препъващи ги лиани. Тук-там между върхарите проникваха слънчеви лъчи и те неволно се насочваха към тези огрени участъци.

Тъмнината се сгъстяваше бързо и скоро лъчите престанаха да стигат до земята. Спусна се познатият им сумрак и трябваше да потърсят място за пренощуване.

— Вижте! — посочи Вивиан. — Палми.

Всички погледнаха на запад и видяха характерните палмови стволове.

Стигнаха до тях, насядаха на почти голата земя и опряха гърбове на дънерите.

Ган вдигна лице към върхарите.

— Там горе май няма нищо годно за ядене.

Пърсел му подаде торбата си.

— Вземете си фурма.

Допиха останалата им вода и след като инвентаризираха провизиите си, установиха, че ще им стигнат за още един ден.

Сър Едмънд и Франк проучиха картата и стигнаха до заключението, че са на двайсет-трийсет километра западно от шосето, макар че не успяха да определят дали са на север, или на юг от Шоан. А селото се намираше на още трийсет километра източно от пътя.

— До Шоан ни предстои дълъг еднодневен преход — каза полковникът. — Освен ако на изток не попаднем на пресечен терен.

— До това „освен“ всичко звучеше много окуражително — отбеляза Пърсел.

Всички се съгласиха на сутринта да се отправят към селото на фалашите.

Вивиан се изправи и каза:

— Ей сега идвам.

Мъжете решиха, че отива по нужда, ала тя продължи да върви на запад и Франк се уплаши да не е изпаднала в умопомрачение и пак да е видяла мираж. Не можеше да я повика, защото трябваше да пазят тишина, така че стана и я настигна.

— Къде отиваш?

— Видях проблясък.

— Наистина ли?

— Ей там.

И го поведе в гъсталака.

Теренът се издигаше, забеляза той и си спомни скалистите възвишения, които бяха видели от самолета на връщане от Гондар.

Шубраците започнаха да оредяват и Пърсел усети камъни под краката си.

Трябваше да внимава къде стъпва и в същото време да се озърта, за да се увери, че няма никой. Вивиан отново се отдалечи напред. Той извади револвера от големия джоб на сафарито си и го затъкна под колана си.

Вивиан спря.

— Ето я скалата.

Франк стигна до нея и погледна на запад към залязващото слънце. Пред тях се простираше дълбока пропаст. Тук-там по дъното й се издигаха дървета, но иначе беше голо и растителността се свеждаше до храсти, лиани и тропически цветя, през които стърчаха черни скали. Древна обсидианова кариера.

— Ето я. — Фотографката посочи.

На стотина метра от отсрещната страна на изоставената кариера се извисяваше огромен черен монолит — каменна плоча, висока поне шест и широка около три метра, оформена от човешка ръка. Привечерното слънце подчертаваше черния блясък на горния й край. Пърсел нямаше представа как я е видяла Вивиан от джунглата.

Чу зад себе си шум, натисна Вивиан на земята, извади револвера и приклекна с лице към посоката на звука.

По възвишението се изкачиха Ган и Меркадо.

— А, ето ви — каза полковникът. — Не стреляйте, още сме приятели.

Франк прибра револвера и им махна да се приближат.

— Какво намерихте? — попита сър Едмънд.

— Кариера.

— Скалата на отец Армано — каза Вивиан и посочи.

— Да, наистина е кариера — каза полковникът. — И отсреща наистина има скала.

Хенри се взираше в черния монолит от отсрещната страна на кариерата. После се обърна към Вивиан.

— Как разбра?

— Това е тя, Хенри.

— Ами да я разгледаме отблизо — каза Ган.

Слънцето се спусна зад високия монолит и над древната кариера плъзна дълга сянка.

— Тя няма да ни избяга — каза Пърсел. — Предлагам да установим лагера си тук и да я разгледаме утре сутринта.

Вивиан се съгласи.

— Знаех си, че е тук, Франк.

Той се вгледа в нея, после насочи вниманието си към склона, по който бяха дошли. „Невъзможно“.

Тя сложи длан върху ръката му.

— Не, не е невъзможно.

52.

Събудиха се призори и доядоха последния хляб и фурми. Остана им само сушено козе месо, което щеше да им се стори като сочна пържола, помисли си Франк, ако умираха от глад.

Знаеше, че храната им ще свърши, преди да стигнат в Шоан, но едва ли щяха да тръгнат натам днес. Не и след като черният монолит ги гледаше в лицето. Погледна над кариерата. Още беше прекалено тъмно, за да види обсидиановата скала — но тя бе там.

Трябваше да вземат решение дали да търсят дървото на отец Армано. И после потока. Вивиан почти със сигурност имаше право — това наистина беше Скалата.

— Ще продължим ли нататък от тази скала, или ще тръгнем обратно към Шоан и ще се върнем тук, след като си отдъхнем и се приготвим? — зададе той въпроса, който измъчваше всички.

Никой не му отговори. Освен Вивиан, разбира се.

— Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме.

— Скоро ще изядем и последното козе месо — напомни й Франк.

— Трябва ни само вода.

— Лесно е да го кажеш на корем, пълен с фурми. — Той се обърна към Меркадо. — Хенри?

Меркадо погледна Вивиан и каза:

— Продължаваме.

Ган също се съгласи.

— Няма да умрем от глад. Има предостатъчно змии — информира ги той. — Отровната им глава лесно се отсича с мачетето. Изстискваш гадината в чашата си и получаваш цели триста грама кръв. И месото си го бива.

— Хайде да сменим темата — предложи Пърсел. — В гипсовите кариери, край които израснах, имаше много подпочвена вода. Даже трябваше да я изпомпват.

— Там долу наистина трябва да има прясна вода — съгласи се полковникът.

— Е, съгласни ли сме всички, че сме открили скалата? — попита Франк.

Всички отговориха утвърдително.

— И че сега трябва да потърсим дърво — което отдавна може да го няма след тия четирийсет години?

— Ще намерим дървото — отвърна Вивиан. — И потока. И черния манастир.

— Добре — каза Франк. — Отец Армано не ни е подвел. Можеш да изстудяваш шампанското, Меркадо.

Хенри се усмихна немощно. Откакто преди седмица бяха тръгнали от Шоан, изобщо не изглеждаше добре, помисли си Пърсел. Лицето му беше изпито и очите му бяха тъмни и хлътнали. Франк му подаде последния къшей хляб.

— Изяж го.

Меркадо поклати глава.

Пърсел хвърли хляба в скута му.

— Изяж го, Хенри — подкрепи го Вивиан, вдигна хляба и го поднесе към устата на възрастния журналист, но той отново поклати глава.

— Нищо ми няма.

Тя прибра хляба в раницата му.

Пърсел и Ган проучиха картата на слабата светлина.

— Не виждам нищо, което да предполага изоставена кариера, така че не съм съвсем сигурен къде се намираме… но мисля, че сме тук… — Полковникът посочи място, където тъмнозеленото изсветляваше: указание, че картографите са забелязали по-рядката растителност на снимките от въздуха.

— Хоризонталите на картата показват, че теренът оттатък кариерата се снижава и има дълбока котловина с гъста растителност — прибави той.

— Не е означен обаче поток, другият ориентир на отец Армано — каза Франк.

— На картата е означено само онова, което се вижда на снимките от въздуха — напомни му сър Едмънд. — А то не е много.

— Не ме интересува какво е означено на картата — заяви Вивиан. — Трябва да видим какво има там. — И посочи черната скала.

— Основателен аргумент — съгласи се Пърсел и се изправи. — Да тръгваме.

Нарамиха раниците си и се заспускаха по терасирания склон на кариерата. На места обсидианът беше хлъзгав, а лианите коварно ги препъваха.

Франк се обърна към Меркадо, който като че ли се справяше добре със спускането.

Дъното на кариерата беше на около шест метра надолу и от скалите над него бликаше вода. Те спряха, измиха се, след това пиха и си напълниха манерките. Ган предложи да си починат и четиримата седнаха на един скален перваз.

Вивиан впери очи в черната плоча от отсрещната страна на кариерата. Слънцето вече надничаше над дърветата зад тях и лъчите му осветяваха монолита.

— Вижте! — възкликна тя и посочи.

Всички погледнаха шестметровата плоча и видяха, че върху нея е издялан кръст.

— Тя е! — каза фотографката. — Близо сме.

Тримата се изправиха. Меркадо обаче остана седнал, вторачен в кръста.

— Хайде, Хенри — подкани го Вивиан. — Почти стигнахме.

Той кимна, стана и за пръв път от няколко дни се усмихна.

Продължиха надолу и тръгнаха по неравното скално дъно, покрито с преплетена растителност.

— Ако се съди по вида на това място, предполагам, че е изоставено много отдавна — каза полковникът.

Пърсел се зачуди дали манастирът е построен с материал от тази кариера. Трябваше да е така. Или пък отново правеха онова, в което толкова много ги биваше — основаваха теориите си върху грешни догадки, тълкуваха свидетелствата невярно и нагаждаха указанията според собствените си хипотези? Този път може и да не се заблуждаваха. Някъде дълбоко в душата си Франк чувстваше, че са на прага на черния манастир.

Стигнаха отсрещната страна на кариерата и започнаха да се изкачват по склона. Не беше трудно, но всички осъзнаха, че са по-изнемощели, отколкото си мислеха.

Изправиха се пред черния монолит. Кръстът бе изсечен дълбоко в плочата. Не беше латински кръст, забеляза Пърсел, а коптски.

По ръба на кариерата лъщяха места, от които наскоро бе отцепван камък — доказателство, че тук продължават да идват хора.

— Предполагам, че монасите взимат материал за фигурките си оттук — каза Ган.

— По-добре е, отколкото да отцепват парчета от стените на манастира — съгласи се Франк.

— Елате да видите — повика ги Меркадо, който стоеше на няколко крачки от тях.

Те отидоха при него. По земята имаше останки от огън, пилешки кости и яйчени черупки.

— Фалашите сигурно са се срещали с монасите тук и са лагерували преди на другата сутрин да се отправят обратно към Шоан — каза полковникът.

Всички се съгласиха с това заключение.

— Селото трябва да е на един ден път — прибави Пърсел. — А на нас ни отне пет.

— Просто сме избрали дългия маршрут — отвърна сър Едмънд. — Явно има кратък и пряк път. Ще го намерим.

— Аха. Засега обаче можем да приемем, че черният манастир е на еднодневен преход от мястото на срещата.

— Само че в каква посока? — попита Меркадо.

— Сигурно не е на изток, към Шоан — каза Ган. — Значи е на север или юг, или пък още по̀ на запад.

Вивиан — беше се отдалечила на няколко крачки — извика:

— На запад.

Отидоха до фотографката. Непосредствено около кариерата нямаше много дървета и по голата земя се въргаляха камънаци от стотиците години добив на обсидиан, но по-нататък започваше гъста джунгла. На трийсетина метра на запад, накъдето гледаше Вивиан, се издигаше изсъхнал кедър. Могъщият дънер на устойчивото на гниене дърво беше станал сребристосив и всичките му клони бяха опадали или отсечени — освен два, разперени като ръце успоредно на земята, които му придаваха вид на грамаден кръст.

— Дървото — заяви тя.

Пърсел впери поглед в огромния кедър, който сигурно бе тук от векове.

Ган и Меркадо също се взираха в него. После полковникът погледна назад към монолита и каза:

— Май имаме две точки, които ни дават права линия.

Франк извади компаса и застанал с гръб към обсидиановата плоча и с лице към дървото, определи посоката.

— Няколко градуса на север от магнитния запад.

— Сега остава да открием потока — каза Вивиан.

— Това сигурно ще е най-лесното, което сме правили тази седмица — подметна Пърсел. — Приготви шампанското, Хенри.

Меркадо се усмихна.

Франк прегърна Вивиан, после тя прегърна Хенри и полковник Ган. Мъжете си стиснаха ръцете.

Духът им се повиши и всички забравиха умората.

На трийсетина метра на север имаше някаква ниска постройка от черен камък. Около нея цъфтяха храсти, а над нея бяха надвиснали клоните на висок евкалипт.

— Къщичката на гадния надзирател, басирам се — заяви Франк.

Тръгнаха натам и когато стигнаха на няколко метра от нея, от сенките на отворения вход изведнъж се появи някакъв мъж и бързо излезе навън, последван от втори и след това от още трима.

Франк преброи общо петима, облечени в маскировъчни униформи и въоръжени с АК-47, насочени срещу тях.

Вивиан нададе сподавен вик и се вкопчи в ръката му.

Единият от войниците извика нещо на амхарски и всички завъртяха автоматите си към Ган, закрещяха и му засочиха да хвърли узито.

Той се поколеба и първият войник изстреля оглушителен откос над главата му.

Полковникът пусна узито на земята.

Вивиан се притисна към Франк.

От сумрачната вътрешност на постройката излезе още един човек.

Утринните лъчи осветиха лицето на генерал Гетачу. Водеше — всъщност почти влачеше — княгиня Мириам.

Блъсна я на земята, погледна Пърсел, Меркадо, Ган и Вивиан и каза:

— Очаквах ви.

53.

Франк Пърсел си пое дъх и се опита да анализира ситуацията — която всъщност не се нуждаеше от много анализ.

Умът му регистрира наличието на петима войници. Хюито побираше седем души. Следователно, ако Гетачу и Мириам бяха дошли тук с хеликоптер, нямаше повече войници — освен ако имаше.

Генералът имаше пистолет на кръста, но не го беше извадил.

Франк хвърли поглед към узито, което лежеше само на около метър и половина от него, между него и сър Едмънд. Дали беше на предпазител? Сигурно. Можеше ли да го вдигне, преди да бъде разкъсан от калашниците? Особено след като Вивиан бе притиснала глава към гърдите му? Едва ли.

Погледна Меркадо и видя, че очите му са пълни със сълзи. Ган се взираше в Мириам, която лежеше по очи на земята в краката на Гетачу. Носеше бяла шама, разкъсана и покрита с кървави петна.

— Полковник Ган май не се радва да види своята княгиня — отбеляза генералът.

Знаеше, че няма да дочака отговор от англичанина, затова продължи:

— Отбих се за малко в Шоан, за да поднеса почитанията си на моята княгиня, преди да я отведат хората от ООН.

Погледна сър Едмънд, после Франк.

— И какво заварвам там? Заварвам изгорен самолет. Вашият самолет, господин Пърсел. Същият самолет, който изстрелял ракета по моя хеликоптер, както ми съобщи пилотът по радиостанцията. И сега хеликоптера го няма и го смятаме за унищожен с всички на борда. Според правилата на военния съд вие ще бъдете разстрелян. До пет минути.

Франк усещаше тежестта на револвера в джоба на сафарито си. Беше сигурен, че може да го извади и да застреля Гетачу, преди петимата войници да повалят всички с автоматите. Поне щяха да загинат с мисълта, че Гетачу е мъртъв.

Генералът запали цигара и продължи очевидно репетираната си реч:

— Когато бяхте в лагера ми, господин Пърсел, ви обещах, че преди да ви разстрелям, ще ви дам цигара. За съжаление обаче ще се наложи да наруша това обещание. В замяна ви обещавам светкавичен куршум в мозъка.

Пърсел даде същото обещание на Гетачу — наум.

— Та значи селяните от Шоан са оказали помощ на убиец — продължи генералът. — Освен това ми признаха, че господин Меркадо и госпожица Смит са слезли от същия самолет и че княгинята е дала подслон на всички. Затова господин Меркадо ще сподели съдбата на господин Пърсел, а госпожица Смит… — Той й се усмихна. — Госпожица Смит, Вивиан, ще стане моя за известно време. После ще я дам на войниците си. — Каза нещо на своите хора на амхарски и те се разсмяха.

Вивиан вече трепереше и Франк я притисна към себе си.

Ган се взираше в Мириам, но каза на Гетачу:

— Какво сте направили в Шоан?

— О! Вие сте можели да говорите?! Според вас какво съм направил?

— Ще увиснете на бесилото за това.

— За какво? Защото гала са нападнали селото и са избили всички, след което са го опожарили ли? Какво общо има това с мен?

— Копеле!

— Да, да, полковник Ган. Гетачу е копеле. А вие сте благородник. Благороден наемник. Човек, който се продава, за да убива. Проститутките от Сейнт Джордж Скуеър взимат по-малко и ги бива повече в работата им от вас.

Сър Едмънд прониза с очи етиопския генерал.

— Вие сте най-некадърният командир, когото съм срещал.

— Не ме предизвиквайте да ви пръсна черепа. Приготвил съм ви да видите нещо специално, преди да умрете. — Погледна проснатата в краката му Мириам и я срита.

Княгинята изпъшка, но остана да лежи по очи.

Ган пристъпи към нея, ала войниците насочиха автоматите си към него и той спря.

— Когато бях млад и тази княгиня стана жена, на около четиринайсет, струва ми се, започнах да си мисля за нея по този начин — информира ги генералът. — Микаел Гетачу, син на тъкач, който работеше при техни височества. Признах на баща си, че желая княгинята, и той ме наби, естествено. Но ако сега беше жив, щях да му кажа: „Виждаш ли? Аз получих своята княгиня“. — Гетачу пъхна носа на кубинката си под шамата на Мириам и я повдигна така, че да се види голото й дупе.

Пак каза нещо на войниците и те пак се разсмяха.

— Сега поне всички притежаваме тази жена — каза генералът. Гледаше Ган в очите.

Сър Едмънд си пое дъх и Пърсел разбра, че се кани да се хвърли към узито, и го спря.

— Недейте.

Ган отново си пое дъх и изпъна гръб, сякаш е на парад.

— Вие не сте войник — каза на Гетачу. — Вие сте скот.

— Не ме предизвиквайте. Ще умрете, когато и както искам аз. И ще ви кажа как ще умрете — разпънат на кръст, и ще гледате как се забавлявам с вашата възлюбена.

Генералът се обърна към Вивиан.

— А може да се позабавлявам и с двете. Да. Мисля, че ще ми хареса да гледам как госпожица Пърсел и княгинята се радват на взаимната си близост.

Цялата разтреперана, Вивиан продължаваше да се притиска към Пърсел.

Гетачу се обърна към Меркадо, който стоеше със затворени очи и сведена глава, и го попита:

— Сега ще ми обещаете ли да напишете хубави неща за мен?

Меркадо мълчеше.

— На вас говоря! — повиши глас генералът. — Погледнете ме!

Меркадо вдигна глава и го погледна.

— Ще пощадя живота ви, господин Меркадо. Ще направим интервютата и вие ще напишете добри думи за генерал Гетачу, човек от народа. Нали?

Хенри се вторачи в него.

— Еби си майката!

— Какво?! — викна Гетачу.

— Еби си майката! — повтори Меркадо.

Генералът посегна към пистолета си.

— Какво казахте, господин Меркадо?

Хенри му отвърна нещо на амхарски. Смаяни, петимата войници завъртяха автоматите си към него.

Гетачу им даде знак да не стрелят.

— Готвех ви бърза смърт, понеже нямате никакво значение за мен. Сега обаче ще променя намеренията си.

Може би спомнил си реакцията на Ган в шатрата на Гетачу, Меркадо му обърна гръб.

Генералът се вторачи в гърба му, после изсумтя и като че ли се успокои.

— Значи на това място се срещат и обменят стоки фалашите и монасите — каза и отново се огледа. — Съобщиха ми, че това е продължило стотици години, което е чудесно. Научих за тази история и ми се прииска да видя мястото лично. А сега научавам, че всичко е приключило, защото фалашите са заминали. Затова дойдох да донеса храна на монасите и ги очаквах — както и вас. Надявах се да дойдете. — Кимна към Мириам. — Тя е упорита жена, полковник. Обаче ми разкри къде е мястото. На мен, а не на вас, струва ми се, иначе щяхте да пристигнете много по-рано. Чакам ви вече шест дни и бях изгубил надежда. Но княгинята беше така любезна да ме забавлява.

Пърсел отново си помисли, че Ган ще се хвърли към узито. Знаеше, че Гетачу нарочно е оставил оръжието близо до полковника, за да го измъчва още повече. И наистина, генералът попита:

— Защо никой от вас не вдигне този автомат, а? Не е ли по-добре да умрете смело? Заповядайте. Покажете ми колко сте храбри.

Франк леко се завъртя, така че Вивиан да скрива дясната му ръка от Гетачу, и започна да я плъзга към джоба на сафарито си. Беше убеден, че може да убие генерала, и се надяваше в същия момент Ган да се хвърли към узито — или ако не го направеше и той още бе жив, можеше да го вдигне сам и евентуално да стреля поне веднъж. Ала какъвто и сценарий да се разиграеше, четиримата щяха да бъдат разкъсани от калашниците. От друга страна, това щеше да е по-добре от намеренията на Гетачу.

— Когато свърша с вас, ще намеря манастира — каза генералът. — Знам, че е наблизо. И ще взема съкровището на онези свети мъже — а може би и живота им. За това нещо, което наричат Граал, са загинали много хора, други са умрели, докато са го търсили. Като вас например. Вие намерихте своята смърт.

— Не… недей, Франк… — прошепна Вивиан.

Той я притисна към себе си.

Гетачу погледна надолу към Мириам и завря носа на кубинката си в голото й дупе. Тя изхлипа и каза нещо на амхарски.

— Не тъжи, княгиньо моя — отвърна й генералът. — Аз ще се грижа за теб. Заради загубата на своя възлюбен англичанин ли скърбиш? Искаш ли да поговориш с него? Да му разкажеш как си го предала? Той ще те разбере. Боляло те е. Съвсем скоро и той ще изпита същата болка. И ще ти прости, защото ще осъзнае какво е способна да постигне болката.

Ръката на Пърсел вече беше в джоба му и той стисна револвера. Никой не забеляза. Надяваше се още да е жив, когато умре Гетачу.

Изведнъж Ган издаде странен звук и Франк се обърна към него. Полковникът скри лицето си в шепи и заплака. Тялото му се разтресе.

— Мириам! — извика той. — Мириам!

Тя извърна глава към него и почти изплака:

— Едмънд… съжалявам…

Ган протегна ръце към княгинята, направи три големи крачки и почти стигна до нея, ала двама войници го хванаха и го заблъскаха назад.

Франк мигновено усети, че сър Едмънд е намислил нещо, и разбра, че моментът е настъпил. Извади револвера и в същия миг нещо внезапно прелетя във въздуха и тупна на земята. Предпазен шплент на ръчна граната. Веднага разбра какво е направил Ган.

Гетачу крещеше на амхарски на двамата войници и не забеляза гранатата в ръката на полковника, която сър Едмънд беше откачил от колана на единия етиопски боец, както не забеляза и че англичанинът я пуска на земята.

Седемсекундният взривател вече действаше от три-четири секунди, знаеше Франк, и трябваше да залегне с Вивиан и да извика на Меркадо също да залегне. Само че искаше да убие Гетачу лично. Натисна Вивиан да се просне по очи, вдигна револвера и го насочи право към сърцето на генерала.

Гетачу видя две неща в бърза последователност едно след друго — гранатата и прицелването на Пърсел. Очите му се ококориха.

Франк стреля и куршумът отхвърли етиопския генерал към каменната стена на постройката.

Пърсел се метна върху Вивиан, която се опитваше да се изправи, и изкрещя на Меркадо:

— Залегни!

Гранатата избухна.

Тъпанчетата на Франк едва не се пръснаха. Земята под него се разтърси.

А после се възцари пълна тишина.

Франк усети парене в десния прасец — в крака му се беше забил шрапнел.

— Не мърдай — прошепна в ухото на Вивиан. — Гетачу е мъртъв.

Ала не беше сигурен в това.

Бързо се изтърколи от Вивиан, надигна на коляно и насочи револвера към постройката.

Нямаше изправени хора.

Франк си пое дъх, изправи се и направи няколко крачки към каменната постройка. Във въздуха висеше пелена от прах, миришеше на изгорял експлозив.

Двамата войници, които бяха държали Ган, бяха целите в кръв от врязалите се в телата им многобройни нажежени осколки.

Полковникът си беше жив труп. Зелено-кафявата му униформа беше подгизнала от кръв. Още дишаше, ала от устата му бликаше кървава пяна.

Франк погледна тримата войници, които бяха стояли до Гетачу. Те не се бяха намирали в непосредствения обсег на гранатата, но също бяха паднали на земята, окървавени и зашеметени от взрива. Единият го погледна.

Пърсел вдигна револвера и ги застреля в главите един по един.

След това отиде при Мириам. Не видя кръв и реши, че тъй като е лежала на земята, не е улучена от осколките. Клекна до нея и я разтърси.

— Мириам. — И видя раната на главата й, точно в слепоочието. Провери за пулс. Нямаше. Въздъхна и смъкна полите на шамата към бедрата й.

Изправи се и погледна Гетачу, който седеше до стената. Няколко осколки го бяха улучили в лицето и едното му око не се виждаше от кръв.

Кръв течеше и от устата му — гърдите му бяха пронизани от куршума на Пърсел. Здравото му око следеше Франк.

Гетачу сякаш се опитваше да каже нещо и Пърсел клекна до него, за да го чуе. Генералът го заплю с кървава храчка.

Франк избърса кръвта от лицето си, опря дулото на револвера в здравото око на Гетачу и дръпна спусъка.

После се изправи и се обърна към Вивиан. Тя още трепереше, но изглеждаше невредима.

Меркадо лежеше по очи на земята.

Франк клекна до Вивиан.

— Ранена ли си?

— Не — отвърна тя, без да вдига глава. Беше скрила лицето си с ръце.

— Добре. Лежи и не мърдай.

Франк отиде при Хенри. В раницата на по-възрастния журналист се бяха забили много осколки, в краката и задника му също. През кафяво-зелените му дрехи се процеждаше кръв. Ризата му също тъмнееше, забеляза Франк, но от друго. Бутилката шампанско се беше строшила.

— Хенри? Как си?

— Ранен съм. Ще ми изтече кръвта.

Франк не знаеше дали раните са тежки, но кръвта не шуртеше.

— Няма — каза му. — Ще се оправиш. Ей сега идвам.

Върна се при Вивиан и я хвана за рамото.

— Можеш ли да се изправиш?

Тя кимна и Франк й помогна да стане. Тя го прегърна.

— Франк… Господи… — Разплака се, после си пое дъх и попита: — Какво стана?

— Гетачу е мъртъв. И войниците му също. — Притисна я към себе си. — Но и полковник Ган. И Мириам.

— А Хенри?

— Хенри… ще се оправи. — Може би.

Вивиан го пусна, огледа се и видя проснатия по очи окървавен Меркадо.

— Хенри!

Втурна се към Меркадо и клекна до него.

— Хенри!

Той обърна глава към нея и й се усмихна.

— Слава богу, че си невредима!

Тя го погали по косата, после по лицето.

— Ще се оправиш. Нищо ти няма. Само лежи и не мърдай… Боли ли те?

— Малко. Да. — Той завъртя глава към Пърсел. — Ще оцелея ли?

Франк приклекна от другата му страна и постави пръстите си върху гърлото му, за да провери пулса му. Стори му се забързан.

— Как си с дишането?

— Добре…

Франк сложи ръка на челото му. Не беше студено, нито влажно.

— Ган е мъртъв — каза му. — Мириам също.

— О! Какво се случи?

— Ган хвърли граната.

Франк се изправи и отиде при един от мъртвите войници. На колана му висеше американски военен пакет за първа помощ. Той откачи брезентовата чантичка, занесе я на Вивиан и й я даде.

— Вътре трябва да има компресивен бинт и йод. Махни му дрехите и ще го превържем.

Тя кимна и попита Меркадо:

— Можеш ли да седнеш?

После му помогна да се претърколи по гръб, което видимо му причини болка, и да седне, свали раницата му и започна да му разкопчава ризата.

Франк отиде при другите двама застреляни войници и взе и техните аптечки. Провери и другите двама, които се бяха намирали в непосредствения обсег на гранатата, ала тяхната екипировка беше разкъсана също като телата им. От корема на единия висяха вътрешностите му.

Пърсел отиде при Ган, клекна до него и потърси пулс. Нямаше. Затвори клепачите му.

— Добре се справихте, полковник.

Вече голият Хенри стоеше на четири крака и Вивиан мажеше с йод краката и задника му, което го караше да вика от болка.

Франк се върна при тях и клекна от другата страна на Меркадо. Преброи три рани от осколки на левия му крак и две на задника. От едната стърчеше крайчето на осколка. Той я измъкна и Меркадо изкрещя.

— Май си извадил късмет — каза Пърсел и бръкна за джобното си ножче. — Сега ще те заболи, обаче не мърдай и мълчи.

Не успя да извади само едно от металните парчета. Хенри общо взето се държеше добре и Вивиан постоянно му говореше.

Франк й подаде другите две аптечки.

— Бинтовай раните, които изглеждат най-тежки.

Впери очи в нея, както бе коленичила от другата страна на Меркадо, и Вивиан също го погледна.

— Побързай — подкани я Пърсел. — Трябва да се махнем оттук.

— Къде ще отидем?

— Знаеш къде.

Тя кимна и почна да отваря аптечките.

Франк се изправи и се огледа, после запали цигара.

Искаше му се да погребе сър Едмънд и Мириам, а не да ги остави на чакалите, но нямаше лопата, а и не биваше да се бавят.

Отиде при Ган и го вдигна, занесе го при Мириам, положи го до нея и скръсти ръцете им на гърдите. Надяваше се, че когато дойдат да търсят своя генерал, хората на Гетачу ще разберат, че някой е отдал почит на тези двама, и че може би ще направят същото. А може би щяха и да се зарадват да видят генерала с куршум в черепа.

Вивиан помогна на Хенри да се облече. Меркадо изглеждаше по-добре.

Пърсел вдигна крачола на панталона си и огледа раната на прасеца си. От нея стърчеше парче метал и той го издърпа.

Осколките от взривена граната или снаряд действаха на чисто случаен принцип, Франк го знаеше от Югоизточна Азия — нажежени метални парчета, които убиваха и осакатяваха едни, а други оставяха невредими. Всъщност нямаше особено голямо значение къде стоиш или лежиш в момента на експлозията — наблизо, надалеч, прав или проснат по очи като Мириам. Случваше се, когато ти дойде времето. Ако още не е дошло, оцеляваш. Времето на полковник Ган бе дошло, както и на Мириам. Но не и на Хенри Меркадо. Нито на Вивиан и неговото. Те наистина бяха избрани.

Той се обърна към спътниците си.

— Отиваме в черния манастир. При Светия Граал.

54.

Пърсел взе узито и даде револвера на Вивиан, а Хенри се въоръжи с един от калашниците. Нарамиха раниците и излязоха от обсидиановата кариера, спуснаха се по склона към грамадния кедър и продължиха към стената от тропическа растителност пред тях.

Известно време мълчаха, после Меркадо попита:

— Взе ли храна от войниците, Франк?

— Не.

— Трябва да се върнем.

— Постави ръката си в десницата Божия, Хенри. Нали затова сме тук.

Меркадо помълча, после каза:

— Да… ще го направя.

— Сега всички сме в Божиите ръце — заяви Вивиан.

Пърсел нямаше нужда от компаса, за да знае, че вървят право на запад — кедърът и монолитът зад него му показваха посоката.

На земята пред дърветата имаше изтъркана черна плоча, а зад нея започваше пътека. Минаха през черния праг и навлязоха в джунглата. Над главите им надвисваха клони и лиани, които веднага спряха слънчевата светлина.

Теренът плавно се спускаше и дърветата ставаха по-високи, короните им — по-гъсти. След известно време Франк забеляза, че почвата е мека и влажна, сякаш наближаваха блато или мочурище.

Пътеката вече не се ограничаваше от стени от растителност, но можеше да се различи, ако човек погледнеше напред и видеше разликата между отъпканата и околната пръст.

— Къде е потокът? — попита Меркадо.

Никой не му отговори.

Почвата определено стана мочурлива и Пърсел забелязваше промени в джунглата. Започнаха да се появяват огромни бананови палми, блатни кедри и кипариси, каквито си спомняше от тресавищата в Югоизточна Азия.

Склонът ставаше по-стръмен и Франк предположи, че са в речния басейн, който беше видял от въздуха и на картата, но който не се бяха сетили да включат сред вероятните местонахождения на черния манастир.

Всъщност те се бяха… бяха се вкопчили в отец Армано и неговия разказ, а свещеникът им беше дал информация, но не и факти. Бе им казал само толкова, колкото да ги прати по пътя, ала недостатъчно, за да стигнат до края му. Трябваше да го направят сами. И ако наистина бяха избрани, бяха на верния път.

Теренът изглеждаше измамно приятен, но от двете страни на изчезващата пътека вече проблясваха водни площи, обрасли с блатна папрат. Издигаха се облаци блатни газове, въздухът ставаше все по-зловонен. От клоните на дърветата висяха бради от сивкав мъх, имаше много гнили дънери и по съчките, осейващи влажната почва, пълзяха блатни растения. Големи безмълвни черни птици бяха накацали по голите клони и сякаш ги следяха. Направи му впечатление, че блатото е много по-тихо от джунглата и почти не се чуват звуци на насекоми и птици. Обзе го лошо предчувствие, ала той не каза нищо на другите.

Вече вървяха през истинско тресавище и Франк се чудеше дали е проходимо. Чудеше се и дали се движат в правилната посока. Пътеката беше изчезнала напълно, но сред мочурището се виждаше лъкатушеща ивица по-висок терен. Обувките им потъваха в калта и Вивиан се събу боса. Пърсел и Меркадо последваха примера й.

Тя най-после забеляза, че Франк има кръв по крачола, и попита:

— Ранен ли си?

— Нищо ми няма.

— Дай да видя.

— Вече видях.

Вивиан настоя да спрат и Пърсел седна на един дънер, а Вивиан коленичи в калта, изпъна крака му и разгледа раната.

— Наистина не е сериозно — каза той.

Тя извади шишенце йод и намаза раната, после седна до него на дънера.

Огледаха се. И без да го казват, знаеха, че отец Армано изобщо не бе споменал за блато.

— Седни, Хенри — каза тя на Меркадо.

Възрастният репортер бавно седна на дънера и сбърчи лице от болка.

— Струва ми се, че оставих в теб едно парче метал — осведоми го Франк.

— Правилно ти се струва.

Тримата се усмихнаха, ала уморено и принудено. Шокът и ужасът от случилото се им идваше прекалено и сега бе моментът да кажат нещо.

— Едмънд Ган беше много смел човек — рече Пърсел.

— Той беше войник и джентълмен… благородник — прибави Меркадо.

— Убедена съм, че сега са заедно с Мириам — допълни Вивиан.

— Така е — съгласи се Хенри.

Вивиан прегърна Франк и го притегли към себе си.

— И ти си много смел човек, Франк Пърсел. — Обърна се към Хенри. — Когато избухна гранатата, той се хвърли върху мен.

Меркадо кимна.

Вивиан постави ръка на рамото му.

— Какво каза на амхарски на Гетачу?

— Обичайното: че майка му е сифилистична проститутка и е трябвало да го удуши при раждането му.

— Малко грубо, Хенри — усмихна се тя.

— Надявам се, че Гетачу вече се пържи в ада.

Известно време никой не каза нищо, после Меркадо я попита:

— Още ли носиш черепа на отец Армано?

— Да.

— Е, ще го занесем там, където искаше той. — Хенри се изправи. — Готови ли сте?

Вивиан и Пърсел станаха и тя ги увери:

— Потокът е пред нас.

И те продължиха нататък.

Теренът постепенно се издигна и тресавището отново се превърна в джунгла. Пред тях се появи отъпкан път.

Вивиан рязко спря и се заслуша, но нито Пърсел, нито Меркадо чуха нещо.

— Какво има? — попита Хенри.

— Вода. — Тя тръгна надясно и двамата мъже я последваха.

По склона течеше поточе, задръстено с водни лилии и лиани. Ручей от хълмовете, разбра Франк, който се вливаше в блатото.

Вивиан клекна и потопи дланта си в течащата вода. После се обърна към Пърсел и Меркадо и безмълвно ги подкани да направят същото.

Те клекнаха до нея и оставиха водата да тече през пръстите им.

— Това е потокът — каза Вивиан. — Покрай него ли да тръгнем? Или по пътеката?

Франк си помисли, че пътеката и потокът са успоредни, ала можеше да се отклонят в различни посоки.

— Ruscello — каза Меркадо. — Той го повтори два пъти. Il Ruscello. Потокът.

Вивиан кимна и се изправи. Все още боси, тримата заедно нагазиха в прохладната плитка вода и тръгнаха срещу течението.

И без да си поглежда часовника, Пърсел знаеше, че вече вървят около пет часа и наближава пладне — половин ден път от мястото на срещата между монасите и фалашите. И се движеха главно на запад, въпреки лъкатушещата в блатото пътека. Изглеждаше съвсем просто, след като вече си го направил, и той се опита да си представи отец Армано по време на патрула със сержанта Джовани. Разбира се, свещеникът и войниците не бяха знаели, че при черната скала се срещат копти и юдеи. После Джовани отвел хората си при огромния кедър и оттам през джунглата и блатото до потока, ориентири, които бил открил случайно по време на предишно разузнаване. И отново стигнали до черния манастир — само че този път влезли вътре с тръстиковия кош и оттам излязъл жив само отец Армано.

И когато раните му заздравели — по естествен път или с вяра, — свещеникът бил предаден на роялистките войници, които го повели по същия или по друг път до неговия затвор в крепостта, и той останал там близо четирийсет години. И го крепяло онова, което видял в манастира, не само през всички онези десетилетия в килията, но и по обратния път към мястото, където преживял нещо толкова забележително — или чудотворно, — че трябвало да се върне там, въпреки че умирал. Така и не стигнал, ала се добрал чак до руините на балнеокурорта, който още не съществувал предишния път, когато отец Армано минал оттам. И на това място заварил трима души, които също търсели нещо. Търсели войната. И той ги попитал… или по-точно, попитал Вивиан: Dov’ѐ la strada? Къде е пътят?

Къде е пътят, наистина? Има много пътища.

Джунглата се сгъсти и потокът стана по-тесен. От възвишенията се спускаха други поточета и се вливаха в него. Имаше още палмови горички. Никой от тримата не се съмняваше, че наближават черния манастир. Беше само въпрос на часове или дни, но той бе някъде тук, все още скрит от човешки очи, все още недружелюбен към гости, и все пак готов да ги приеме с направения от тръстика кош.

Слънцето залязваше и малкото светлина помръкваше. Трудно виждаха и на десет метра пред себе си, ала потокът ги водеше.

Джунглата някак се промени, при това не само заради сумрака. Пърсел забеляза финикови палми, хлебни дървета и други, с месести плодове. Черни африкански теменужки покриваха земята, за която някой явно се грижеше — тропическа градина, каквито беше виждал в Югоизточна Азия, едва различима от дивата джунгла.

— Манастирът е точно пред нас — каза Франк.

— Знам — отвърна Вивиан, която вървеше първа.

Потокът рязко зави надясно и те го последваха за кратко, а после Вивиан излезе от водата и мина между две високи палми.

Пърсел и Меркадо я последваха.

Над шестметров бамбуков гъсталак на десетина метра от тях се издигаше черна стена.

Вивиан вдигна поглед към лъскавия камък и каза простичко:

— Стигнахме.

55.

Пърсел не си беше представял как изглежда стената. Сега видя, че черните камъни са с големината и формата на тухли, иззидани без спойка на височина дванайсетина метра — колкото четириетажна сграда.

Слънцето почти залязваше и източната страна на манастира, където се намираха, тънеше в мрак, но стената лъщеше и бамбуковия гъсталак и палмите наоколо сякаш се отразяваха в камъка.

Явно никой от спътниците не знаеше какво да направи или да каже, ала и тримата разбираха, помисли си Франк, че довелият ги тук път е бил обсипан с предателства и смърт — но и с прояви на смелост и обич, както и със спомени, които щяха да останат до края на живота им, колкото и къс или дълъг да беше.

— Дали вътре има някой? — попита Меркадо.

— Да идем да проверим — отвърна Вивиан.

Продължиха през бамбуковия гъсталак и стигнаха до тясна пътека, която опасваше подножието на стената. Поеха надясно.

Изминаха около двеста метра до ъгъла и завиха покрай северната страна, после покрай западната и южната, и накрая се върнаха там, откъдето бяха тръгнали. Както знаеха от разказа на отец Армано, манастирът напомняше на замък от Тъмните векове и нямаше вход. Сега обаче на земята лежеше голям кош, завързан с дебело въже. Монасите още бяха тук.

Пърсел понечи да попита дали са убедени, че искат да се качат в коша, като очакваше известни колебания и дискусии, но Вивиан пусна револвера на тревата и безмълвно се качи в импровизирания асансьор. Меркадо хвърли калашника и я последва. Двамата погледнаха Франк.

— Може би не е зле да се подсигурим, та един от нас… със сигурност да оцелее — каза той.

— Ти си решаваш, Франк — отвърна Вивиан.

— Само не се бави — прибави Хенри.

Пърсел отново се поколеба, после захвърли узито, качи се в коша и се хвана за въжето, за което се държаха двамата му спътници.

Кошът започна да се издига.

Не си направиха труда да погледнат нагоре — там нямаше да има никого.

Кошът спря и те видяха покрива на черквата, описана им от отец Армано.

Прекрачиха парапета, слязоха на дъсченото скеле, което опасваше стените, и впериха очи в манастира под тях. Той напълно съответстваше на разказа на свещеника — градини, евкалипти, палми и езерце. И островърхият покрив на голямата черква наистина бе от прозрачен материал. Манастирът изглеждаше безлюден. Но не беше, разбира се.

Пак без колебание и излишни приказки Вивиан ги поведе по скелето. Стигнаха до стълбището и слязоха долу.

Тръгнаха към затворените врати на черквата — бяха обковани със сребро, явно излъскано не много отдавна, — и видяха раннохристиянските символи: агнета, риба и палми. В центъра и на двете крила имаше коптски кръст.

— Носиш ли някакво оръжие? — обърна се Вивиан към Франк.

— Не.

— Тогава отвори вратата.

Отвътре голямата черква се оказа проста и почти примитивна. Стените и подът бяха от черен камък и нямаше никаква украса, което напомни на Пърсел за „Сан Анселмо“. Но за разлика от черквата в Берини, олтарът тук представляваше обикновена груба маса, отчасти покрита с бяло платно, върху което стоеше коптски кръст. И пак, за разлика от сицилианския храм, нямаше витражи — всъщност изобщо нямаше прозорци.

Ала слънцето още беше достатъчно високо, за да прониква през високия прозрачен таван, и в сградата нахлуваше странна призматична светлина, хвърляща дъги по пода и стените. Багрите сякаш танцуваха и се разпадаха на основните си елементи, червено, зелено и синьо, и после отново се сливаха в различни оттенъци.

Франк видя врата зад олтара и тръгна към нея. Меркадо и Вивиан го последваха и фотографката им напомни почти шепнешком:

— Оттук е минал отец Армано.

Вратата беше отворена и Пърсел мина през нея. Макар че не виждаше нищо, усети, че се намира в просторно помещение. Когато зрението му се приспособи към мрака, установи, че е в дълга тясна галерия, фланкирана от два реда каменни колони.

Вивиан го настигна и сложи ръка на рамото му. Меркадо спря до нея и тримата застанаха там, където преди почти четирийсет години бяха стояли отец Армано и десетимата войници от неговия патрул. За разлика от свещеника, сержант Джовани и другите, тримата не продължиха напред — но и не се върнаха.

В дъното на галерията мъждукаха две свещи, ала не осветяваха нищо — виждаха се само трепкащите пламъчета.

Тримата се втренчиха в тях.

— Там е — заяви Вивиан, хвана ги за ръце и ги поведе между двата реда колони.

Пърсел си помисли, че би трябвало да изпитва страх, но го беше обзело усещане за покой и той продължаваше напред ръка за ръка с Вивиан.

Когато се приближиха, светлината на двете свещи се усили и Франк видя, че са поставени в средата на една маса. Много дълга маса, покрита с бяло платно, което сякаш сияеше.

Зад масата имаше тринайсет дървени стола с високи облегалки, обърнати към тях, и Пърсел разбра, че сцената представя Тайната вечеря — имаше столове за Иисус и всички апостоли, включително Юда, въпреки че точно този стол често липсваше в такива възстановки.

Отначало Вивиан и Меркадо не я забелязаха, защото беше малка и бронзът не бе полиран — но в средата на масата между двете свещи срещу стола на Иисус стоеше чашата за кидуш. Светият Граал.

Фотографката пусна ръцете на двамата мъже, пристъпи към масата и се втренчи в чашата. Меркадо също направи крачка напред, наведе се и каза:

— Пълна е.

— Прекрасна е — ахна Вивиан и се обърна към Пърсел. — Франк?

Той не откъсваше поглед от мястото, в което бяха вперени очите на двамата му спътници, ала мълчеше.

— Франк? — загрижено повтори Вивиан. — Не я ли виждаш?

Пърсел не отговори.

— Как така не я виждаш? — учуди се Меркадо.

— Там няма нищо — каза Франк.

Вивиан пак го погледна, после се обърна към мястото между свещите.

— Франк… усещаш ли я?

— Не… не виждам нищо, Вивиан. — Той я погледна, после погледна и Меркадо; разбираше, че двамата имат една и съща халюцинация.

По лицето на Вивиан потекоха сълзи.

— Франк… трябва да я видиш. Как така не можеш?…

Пърсел се приближи към масата и протегна ръка между свещите, ала там нямаше нищо.

— Чашата ли искаш да видиш, или искаш да докажеш правотата си? — попита го Вивиан.

Франк просто стоеше и мълчеше; не знаеше какво да каже или да направи.

— Искам да я видя и да повярвам в нея — промълви накрая.

Меркадо отвори раницата на Вивиан, извади черепа и бързо го разви.

— Какво правиш, Хенри? — попита Пърсел.

— Върнахме отец Армано у дома — отвърна Вивиан.

— Не, приберете го!

Ала Хенри вече беше поставил черепа на масата — в средата, срещу стола и чашата на Христос.

Франк дълбоко си пое дъх, пресегна се към черепа и усети, че нещо капва на ръката му. После пак. Той я погледна. На светлината на свещите на ръката му лъщяха две червени капки.

Пърсел се втренчи в червените капки, които потекоха към китката му. После отново погледна масата — и там стоеше малък бронзов бокал, който досега не беше видял.

— Виждам го — каза той на двамата си спътници, без да откъсва очи от него, за да е сигурен, че е там.

Вдигна ръката си към Вивиан и Меркадо и фотографката се усмихна.

— Нито за миг не съм се съмнявал в теб — също усмихнат му каза Хенри. — Просто трябваше да повярваш в душата си в нещо, което в сърцето си вече знаеш.

Пърсел кимна.

Тримата вдигнаха глави и видяха висящото във въздуха копие, и докато се взираха в него, на върха му се образува червена капка и падна в чашата.

В този момент чуха зад себе си стъпки и се обърнаха. Измежду колоните в тъмната галерия се появяваха фигури, идваха към тях. Мъже в монашески раса с качулки. Вървяха по двойки, после се разделиха от двете страни и застанаха в редица зад тях, ала сякаш не ги забелязаха, въпреки че бяха само на няколко крачки.

Монасите коленичиха пред дългата маса, сведоха глави и се отдадоха на безмълвна молитва.

Вивиан хвана Пърсел и Меркадо за ръце и ги завъртя към масата. Тримата също коленичиха. Фотографката пак стисна ръцете им и те склониха глави.

— Изминахме дълъг път и не се боим — промълви тя.

Пърсел не знаеше дали говори на него, на монасите или на Бог. Но вече не усещаше и онази боязън, която беше изпитал при появата на монасите. Стисна ръката на Вивиан.

— Няма от какво да се боим.

— Нали ти казвах, Франк, ние сме избрани — каза Меркадо.

— Вече можем да се приберем у дома — заяви Вивиан.

Пърсел кимна. Беше готов за това завръщане.