Черният манастир

14.

— Здравей, Хенри.

Хенри Меркадо не се обърна към разнеслия се зад него глас, но хвърли поглед към огледалото на бара.

Франк Пърсел зае празното столче до по-възрастния си колега и си поръча „Джак Даниълс“ с лед.

— Добре изглеждаш.

— Случайна ли е тази среща?

— Чух, че си в Рим.

Меркадо не отговори.

— Може ли да те почерпя нещо?

— Тъкмо си тръгвах.

Барманът напълни чашата на Пърсел и той я вдигна.

— Cent’anni7.

Хенри поиска сметката си.

Франк разклати уискито си.

— Оставих ти писмо в адисабебския „Хилтън“.

— От затвора ме закараха направо на летището.

— Вивиан също ти остави писмо.

Меркадо не отговори.

Донесоха сметката му и той остави на плота банкнота от двайсет хиляди лири — три питиета по цените в „Харис Бар“, пресметна Пърсел.

Беше четири следобед и тихото елегантно заведение още пустееше. Тук-там имаше небрежна, но изискана коледна украса.

Както винаги Виа Венето гъмжеше от коли и пешеходци. Дори може би малко повече от обикновено, каза си Франк, заради коледния сезон. Ниското небе сивееше и беше влажно, затова той носеше шлифер, но забеляза, че Меркадо е само по спортно сако от туид, което малко му висеше. Всъщност Хенри не изглеждаше добре и между шията и яката му имаше доста голямо разстояние. И двамата бяха изгубили етиопския си загар и кожата на Меркадо сивееше като зимното небе.

По-възрастният журналист се смъкна от столчето.

— Живея в „Екселсиор“ и обикновено кисна в техния бар.

— Знам.

— В такъв случай знаеш и къде да не се засичаш с мен.

Пърсел кимна.

— Весела Коледа, Хенри.

Меркадо понечи да си тръгне, но после се обърна към него.

— Добре де, ще те попитам. Как е тя?

— По-скоро би трябвало да ме попиташ къде е.

— Е, къде е?

— Не знам. В края на октомври ме остави в Кайро. Каза, че имала работа в Женева и щяла да се върне след две седмици. Коя дата сме днес?

Хенри помълча малко.

— Откога си тук?

— От два дни. Дай да те черпя едно. Дойдох в Рим да се видя с тебе.

— Защо?

Пърсел слезе от столчето и го хвана за ръката.

— Ще ти отнема само десет минути. Имам добра новина за полковник Ган.

Меркадо се поколеба, но го остави да го отведе при една маса до прозореца.

— Още по едно, моля! — извика Франк на бармана.

Седнаха един срещу друг и Хенри си погледна часовника.

— Имам среща в пет.

— Добре. Е, току-що получих вест от Уилис в бюрото на Асошиейтед Прес в Адис Абеба. Познаваш ли го? Та според него Ган го пуснали от затвора под гаранция и щял да се прибере в Лондон за Коледа.

Меркадо кимна.

— Радвам се да го чуя.

— И аз. Само в страна като Етиопия може да те осъдят на смърт, а след това да те освободят и да ти позволят да си заминеш.

— Сигурен съм, че британското правителство е платило скъпо за своя странстващ рицар.

— Да. Парите са всичко, а на революционното правителство му трябват пари, затова е продало Ган. И всички са доволни. Лошата новина е, че след празниците полковникът трябва да се върне в Адис Абеба за обжалването, иначе ще изгуби гаранцията. — Франк се усмихна. — Съмнявам се, че ще го направи.

Меркадо също се усмихна.

— Ако го направи, определено заслужава да го разстрелят. За тези хора е важно да се отсрамят. Преди да ме изритат от страната, ме осъдиха на пет години за връзките ми с контрареволюционери.

— Само на пет? Кога би трябвало да се върнеш?

— Не е много ясно. Ами ти?

— Аз прекарах в пандиза само една седмица.

— И после една седмица под домашен арест в „Хилтън“.

— Точно така.

— И на двамата ви се размина леко.

— Да. Тебе те спипаха да спиш с Ган — напомни той на Меркадо. — Ние с Вивиан не бяхме направили нищо нередно.

— Е, сигурен съм, че в „Хилтън“ сте направили.

Пърсел смени темата.

— Хайде да отидем в Лондон при Ган.

Хенри не отстъпваше.

— Не съм направил нищо нередно и лежах цял месец в най-гадния затвор, който съм виждал, докато вие с Вивиан…

— Толкова дълго?! Е, с тебе сме били и на по-кофти места.

— Къде отиде, след като напусна Адис Абеба?

— В Кайро.

— Сам ли?

— Не. Решението да отидем там не беше наше… нито да заминем заедно. — Което отчасти беше лъжа. — Кайро явно е бунище за хора, изхвърлени от Етиопия. А тебе къде те пратиха?

— В Кайро.

— Ще ми се да знаех, че си бил там.

— Имах само два часа престой до първия полет за Лондон. А ти защо остана? — попита го Меркадо.

— Имах нужда от работа, затова се свързах с бюрото на Асошиейтед Прес и тамошният шеф Гибсън търсеше журналист на свободна практика. Той очаква нова война с Израел, пък мене много ме бива като военен кореспондент — прибави Пърсел.

Хенри не отговори, нито го попита защо Вивиан е останала в Кайро. Всъщност тя беше казала на Франк, че винаги е мечтала да снима пирамидите и всичко останало, а и искала да е негова фотографка, ако наистина избухне нова война. И освен това бяха влюбени един в друг.

Келнерът донесе напитките и Пърсел видя, че Меркадо още пие джин и швепс. Франк вдигна чашата си. Хенри се поколеба, после отговори на тоста.

— За свободата — каза Пърсел.

— И за живота.

Чукнаха се, след това се отпуснаха назад и се загледаха в преминаващия край тях Рим.

В италианската столица, беше забелязал Франк, нямаше толкова пищна коледна украса, колкото, да речем, в Лондон и Ню Йорк. Искаше му се да прекара Рождество в един от тези два града, при това с Вивиан, но желанието му едва ли щеше да се сбъдне. Коледата в Кайро нямаше да е празнична.

Мислите му се върнаха към Адис Абеба. Сега онези две седмици му се струваха недействителни. След пристигането ги откараха с различни коли, все още оковани, в мрачния централен затвор и ги заключиха в отделни килии, за да не могат да контактуват един с друг. Някакъв прокурор, който поназнайваше английски и го разпитваше всеки ден, му съобщи, че всичките му приятели признали престъпленията си, каквито и да бяха те, и го инкриминирали.

Във вътрешния двор на затвора бяха издигнати бесилки и ежедневно екзекутираха по един-двама души.

— На тебе дадоха ли ти стая с изглед към бесилките? — попита той по-възрастния си колега.

— Да. Надявах се да те видя там.

Двамата се усмихнаха.

Пърсел запали цигара и разклати чашата си.

След една седмица в затвора без вана или душ, с развалена храна и воняща вода, дойде една мила госпожа от американското посолство и го придружи, все още бос и по шама, до очакващата ги кола, която ги откара в „Хилтън“, само на няколко преки оттам.

Госпожата — казваше се Ан — го инструктира да не напуска стаята си, която хотелът му пазел и за която трябвало да плати. Не му предложи вана, но го посъветва да повика лекар в стаята си, за да го прегледа. В отговор на въпросите му за Вивиан, Ган и Хенри Меркадо го осведоми:

— Госпожица Смит е тук. Другите още са в затвора.

Ан понечи да го придружи вътре, но Франк отказа. Дипломатката му връчи паспорта и му пожела успех.

Той влезе в хотела бос и по шама.

— Добре сте се завърнали, господин Пърсел — поздрави го служителят на рецепцията и му подаде ключа.

Бяха претърсвали стаята му и повечето му вещи липсваха, включително бележниците му, ала това беше най-малкият му проблем.

Изчака цял ден преди да се обади на Вивиан. Срещнаха се на по чаша в нейната стая, защото се намираха под домашен арест, а и във всеки случай и двамата нямаха желание да се натъкнат на колегите си в бара или на тайната полиция във фоайето.

Стаята на Вивиан също беше претърсвана и бяха взели всичките й филми, което я вбесяваше, но и тя съзнаваше, че истинският им проблем е да напуснат Етиопия.

— Както ти казах, между нас няма да се случи нищо повече — напомни му фотографката, когато Пърсел изпи уискито си.

— Разбирам.

По-късно в леглото тя прошепна:

— Когато освободят Хенри…

— Разбирам.

— Съжалявам.

— И аз.

Само че не освободиха Хенри. След една седмица Франк и Вивиан официално бяха експулсирани от страната и ги качиха на самолет на „Иджипт Еър“ за Кайро.

— С Вивиан всеки ден питахме в британското посолство за тебе и Ган — каза Пърсел на колегата си. — Уверяваха ни, че двамата сте добре и че работят по вашето освобождаване. Тревожехме се за вас — прибави накрая.

— И не сте искали да се появя неочаквано.

Което беше вярно, но Франк се върна на предишната тема.

— Бях сигурен, че ще застрелят или обесят Ган.

— Всичко е добре, когато свършва добре.

— Така е. — Пърсел погледна през прозореца към римската стена, която опасваше града, и установи, че древните тухли са същите като на построения от италианците затвор в Адис Абеба. Посочи този факт на Меркадо и заключи: — Италианците са отлични строители.

Хенри мълчеше.

— Онази минерална баня беше много внушителна.

— Стига с тази престорена носталгия, Франк.

— Хенри… мислил ли си да се върнеш там?

Меркадо не отговори веднага.

— Честно казано, да. Само че явно е прекалено рисковано.

— Е, кажи ми, ако решиш да се върнеш.

Сервитьорът се приближи и Пърсел му поръча още по едно, после попита:

— Слуша ли днешните новини за Етиопия?

— Не.

— Някой си генерал Банти взел властта във военния съвет и обявил ново правителство. В Дерга са пак същата пасмина главорези, обаче ръководителите са нови хора и си мисля, че сега ще можем да се върнем, ако новите не са толкова побъркани, колкото предишните.

— Не ми говори за побъркани.

— Просто ми хрумна. Горещата точка е Близкият изток — каза Франк. — Суецкият канал още е затворен и Садат приказва неща от рода на „близкоизточна бомба със закъснител“. Бесен е на всички руски евреи, които емигрират в Израел. Наистина се очертава нова война.

— Ако избухне, отразявай я от Кайро.

— Добре. Пропуските за фронта не вършат никаква работа — усмихна се Пърсел. — Чух, че работиш за „Л’Осерваторе Романо“.

— Да. Пиша им разни материали на английски за настъпващата юбилейна година. Главно прессъобщения.

— Омръзнало ли ти е?

— Рим ми харесва.

— Кайро е отврат. Работиш ли по нещо друго?

— Нашето етиопско приключение ли имаш предвид?

— Тъкмо него имам предвид.

— Не. Обаче мислех, че ще видя нещо твое по този въпрос.

— Изчаквам — отвърна Франк. — Първо исках да разговарям с тебе.

— Не ти трябва моето разрешение или съдействие.

— Надявах се да направим нещо заедно.

— Нямам такова желание.

— Сериозно?

Меркадо се замисли.

— Ако напишеш… добре де, ако напишем нещо за това, не само Гетачу, но и цял куп други копелета и идиоти ще се юрнат в джунглата да търсят черния манастир.

Пърсел кимна. И той смяташе така.

— Гетачу може вече да го е открил.

— Може. Но ако го беше открил, според мен щяхме да чуем, че е обявен за продан безценен религиозен предмет.

— Много такива неща се продават скришом — напомни му Франк.

— Вярно е. А това нещо трябва да попадне във Ватикана. Възможно е и монасите да са го пренесли другаде.

— Е, бихме могли да идем да проверим.

— Нямам такова желание.

— Добре. Съобщи ли във Ватикана за смъртта на отец Армано?

— Не.

— Защо?

— Ъъъ… Няма защо да бързам. Ще стигна и до това.

— Кабинетът ти е в самия Ватикан, Хенри.

— Ще стигна и до това.

— Хубаво. Може би трябва да отидем в Берини и да потърсим роднините му.

— Защо?

— Защото ни помоли да го направим. Помоли ни също да разкажем историята му на някого във Ватикана. Можеш да я разкажеш и на твоите хора в „Л’Осерваторе Романо“.

— Добре, ще го направя.

— Не ми е много ясно защо протакаш, Хенри.

— А ти защо протакаш?

— Вече ти обясних. Първо исках да разговарям с тебе. Нали сключихме нещо като договор — напомни му Пърсел.

— Какво смята Вивиан? — попита Меркадо.

— Какво да смята. Иска да се върнем и да намерим Светия Граал.

— Пълна лудост.

— Съжалявам, че си изгубил ентусиазма си, Хенри.

— Аз пък съжалявам, че ти си се ентусиазирал.

— Мислих по въпроса.

— Опитай се да не мислиш повече.

— Това е страхотен материал, Хенри.

— Така изглеждаше навремето.

Франк го погледна.

— Поразровил ли си се във Ватиканския архив? Например в обедната почивка?

— Да… за да задоволя любопитството си за някои неща.

— Откри ли нещо?

— Ще ти извадя пропуск. Можеш да се поровиш сам.

— Сигурно ще имам проблем с езика.

— Можеш да наемеш преводачи.

— След няколко дни трябва да се върна в Кайро.

— Прости ми любопитството, Франк, обаче не разбирам защо не отидеш в Женева.

Пърсел поръча по още едно и Меркадо не възрази.

Известно време двамата помълчаха, после Франк каза:

— Получих писмо от Женева… тя пише, че се чувствала ужасно, задето те зарязала в Адис Абеба, и че имала угризения за случилото се.

— Напълно основателно.

— Да. Аз също имам угризения.

Хенри се втренчи в чашата си.

— Преживях го, Франк. Сега изпитвам само гняв. Двамата постъпихте лошо.

— Знаем го.

— И аз постъпих лошо… онзи момент в шатрата на Гетачу… когато той ме попита…

— Простено ти е.

Меркадо го погледна.

— Благодаря.

— Вивиан не го е споменавала нито веднъж.

— Сигурен съм, че е мислила за това.

— Просто трябва да продължим нататък. — Пърсел се усмихна. — Avanti.

— Време е да тръгвам.

— Имам новини и за княз Иясу. Екзекутирали го в Адис Абеба.

— Постъпили са милосърдно.

— Така е. Чете ли за масовите екзекуции в края на ноември?

— Не следя събитията в Етиопия.

— А би трябвало.

— Какво се е случило? — попита го Меркадо.

— Ами, разстреляли поредната група хора на стария режим. Бившият премиер Маконен, някой си генерал Аман, бивш шеф на генералния щаб или нещо подобно, друг бивш премиер на име Волде и внука на императора вицеадмирал Искендер Деста.

Хенри кимна.

— Революцията се храни с кръв.

— Вярно е. Разстреляли са още петдесет и шестима души, сред които княз Иясу.

— Съобщи ми, когато разстрелят Гетачу и Андом.

— Ще следя новините.

Меркадо се изправи и неуверено тръгна към тоалетната.

Пърсел запали нова цигара и се загледа в жителите на Рим. Стъмваше се и кафенетата по Виа Венето започваха да се пълнят.

Барът и масите в „Харис“ бяха заети главно от американски туристи, които искаха да изпият по едно с призрака на Ърнест Хемингуей или да вкусят от la dolce vita.

Франк не очакваше да открие Хенри Меркадо в такова заведение, но барманът в „Екселсиор“ му каза, че може да го намери тук, и ето че наистина се оказа в „Харис“ — пиеше с туристите. Хенри обаче беше предвоенен човек, помисли си Пърсел, и сигурно бе започнал да идва в този бар по времето, когато това е било нормално и тук са висели журналисти и американски писатели. Меркадо сякаш не забелязваше, че светът се променя, и Франк си представи самия себе си на неговата възраст, ако я доживееше — как отсяда в неправилни хотели, храни се в неправилни ресторанти и се напива в неправилни барове с неправилни хора.

Донякъде разбираше чувствата на Вивиан към Хенри Меркадо в Етиопия. Ала не разбираше защо остава емоционално привързана към възрастния кореспондент в негово отсъствие. Или защо не се опитва да го открие. Хрумна му обаче, че тя иска той да намери Хенри Меркадо. Всъщност писмото й съдържаше такъв намек. Искала тримата да се върнат в Етиопия и да потърсят черния манастир и Светия Граал. Е, това в много отношения намирисваше на пътуване към ада. И все пак… писмото го накара да се замисли. И сигурно затова беше започнал да разпитва за Хенри Меркадо.

Другият журналист се върна, но не седна.

— Трябва да тръгвам. Хайде да си поделим сметката.

Пърсел също се изправи.

— Утре вечер ще черпиш ти.

— Струва ми се, че си казахме каквото имахме да си кажем.

— Отседнал съм във „Форум“. В шест часа в бара на покрива. — Протегна ръка. Меркадо се поколеба, после я стисна. — Съжалявам за случилото се — рече Франк.

— Ако искаш прошка, в Рим има деветстотин черкви.

— Нека просто се радваме, че сме живи. Оцеляхме в лагерите, оцеляхме и в Етиопия. Ще оцелеем и от коктейлите. До утре вечер.

Хенри се обърна и излезе в студената вечер.

Пърсел го проследи с поглед, докато се скри в навалицата, след това седна и допи уискито си. Както и Вивиан, той разбираше, че още не са приключили съвсем един с друг. Разбираше го и Хенри.

15.

Франк Пърсел седеше на бара в облечения в стъкло ресторант на хотел „Форум“. Насреща прожектори окъпваха в светлина мраморните руини на истинския Форум.

Цяла сутрин бе работил в стаята си върху материал за египетския президент Ануар Садат — характеризира го като антисемит с пронацистко минало, а не умерен миротворец и реформатор, какъвто го изкарваха останалите информационни медии.

Неговите редактори в Щатите щяха да съкратят тази част, естествено, или да отхвърлят цялата статия, и шефът на бюрото в Кайро щеше да му напомни, че не му е възложил да води рубрика за особени мнения. Той обаче беше написал текста, защото се чувстваше преобразен, и съответно се преобразяваше самото му писане.

Следобед излезе на дълга разходка, първо до Пиаца Венеция, където някога Мусолини бе държал речи на балкона на двореца, правейки се на глупак Urbi et Orbi — пред града и целия свят. Ала градът и светът бе трябвало да го приемат по-сериозно, като отец Армано по време на осветяването на оръжията.

После мина през банята на Каракала, майката на всички римски бани, и построената от фашистите сграда на външното министерство, пред която се издигаха отмъкнатите от Аксум каменни стели, паметник на европейския империализъм и вкус към крадени произведения на изкуството. Рим всъщност изобилстваше на откраднати съкровища, датиращи отпреди повече от две хиляди години, и всички те изглеждаха добре в чуждата си среда, трябваше да признае той. А в замяна на онова, което бяха плячкосали, римляните бяха строили из цялата си империя пътища и мостове, амфитеатри и бани, храмове и форуми. Тъй че направеното от Мусолини в Етиопия само продължаваше древната традиция на имперско взимане и даване. Ватиканът обаче беше възнамерявал да похити Светия Граал без дори да се извини.

Освен физическото упражнение с тази разходка Пърсел целеше да получи нужната нагласа за историята, която пишеше и която се превръщаше в цяла книга. Историята за отец Армано, черния манастир и Светия Граал.

Тази история обаче нямаше да види бял свят, ако и докато не се върнеше в Етиопия, за да научи края й. А можеше да бъде публикувана и посмъртно, подозираше той, с епилог от редактора за съдбата на автора.

Джийн, красивата жена, която седеше до него на бара, прелистваше пътеводителя си.

— Тук пише, че за Коледа украсявали цялата Пиаца Навона.

— Снощи минах оттам. Струва си да се види.

— Добре. Кампо деи Фиори?

— Зеленчуков пазар денем, пазар за месо вечер.

— Ясно… — Тя отново насочи вниманието си към своя пътеводител, а Пърсел — към етиопската си книга. В историята щеше да повдигне следните въпроси: кой притежава една реликва на две хиляди години? Очевидно онзи, у когото се намира. Но как се е сдобил с нея настоящият собственик? И дали този предмет, ако наистина е безценен, всъщност не принадлежи на целия свят?

Другият въпрос, естествено, се отнасяше за автентичността на реликвата. Франк не се съмняваше, че каквото и да пазят монасите в черния манастир, то не притежава мистични свойства, въпреки твърдението на отец Армано, че изцерило раната и душата му. Чашата обаче можеше да е автентична в смисъл, че наистина е използвана от Иисус на Тайната вечеря. А можеше да е и обект на вяра, подобно на повечето религиозни реликви в Рим и навсякъде другаде.

Веднъж в параклиса „Quo vadis“ на Апиевия път край градската порта беше видял паве от черен базалт, върху което имаше стъпка. И по-конкретно, стъпката на Иисус Христос, който се явил на Петър на Виа Апия, докато светецът бягал от Рим, за да си спаси живота. Смаян, че е съзрял своя възкръснал Бог, апостолът изпелтечил: „Domine, quo vadis?“ — „Къде отиваш, Господи?“. И Христос отвърнал: „В Рим, Петре, за да ме разпнат пак“. И Петър, който изпитвал угризения, че бяга, и разбрал какво му казва Иисус, се върнал, за да се срещне със съдбата си, във Вечния град, където го разпнали.

Пърсел знаеше, че тази история е апокрифна и очертанието на ходило върху павето всъщност не е оставено от Христовия сандал номер четирийсет и две и половина. Ала един негов приятел италианец беше казал за камъка в „Quo vadis“: „Какво е реалност? Какво е истина? В каквото вярваш ли?“ Quo vadis?

Е, може би щеше да се върне в Етиопия, за да го разпнат пак. И това зависеше от Хенри Меркадо, който закъсняваше половин час за своята среща със съдбата. Франк знаеше, че колегата му ще дойде — Хенри нямаше избор, също като Петър.

Поръча още един „Джак Даниълс“ за себе си и червено вино за дамата. Барът се пръскаше по шевовете — предлагаше най-хубавата гледка в цял Рим. Повечето маси обаче бяха свободни — не предлагаше най-добрата храна в италианската столица.

Четирийсетинагодишната руса британка Джийн нямаше нищо общо с Вивиан, но му напомняше за нея, защото беше жена. Тя проявяваше интерес и привличаше такъв, двамата бяха отседнали във „Форум“ сами и какво пък, по дяволите, беше Коледа в Рим. Кафе и корнети в леглото. Чудесен спомен.

— Твоят приятел закъснява — отбеляза Джийн.

— Той винаги закъснява.

— Сигурно е италианец.

— Не. Но когато си в Рим…

Тя се засмя.

— Знаеш ли, че този хотел някога е бил женски манастир?

— Още утре се премествам.

Джийн пак се засмя и отново се задълбочи в пътеводителя.

Мислите му се върнаха към Адис Абеба. Седмицата в „Хилтън“ след освобождаването им от затвора беше бурна и напрегната. Чакаха новини за Хенри и Ган, както и среднощно почукване на вратата, телефонно обаждане или посещение от съответните им посолства, за да им съобщят, че могат да напуснат Етиопия. Това — що се отнасяше до напрегнатата част. Бурната се свеждаше до секса — и двамата знаеха или поне вярваха, че всичко това ще приключи, по един или друг начин.

Ако бяха оставили нещата дотам, ако се бяха разделили на летището в Кайро, както се бяха уговорили, всичко наистина щеше да свърши. Сега тя щеше да е с Меркадо и тримата щяха да заминат за Лондон, за да се видят с Ган. Само че решиха да прекарат последната нощ заедно в каирския „Гранд Найл“ и после наеха обзаведена квартира.

Кайро, както Франк знаеше от предишните си престои, не беше Париж, Лондон или Рим. Кайро беше истинско предизвикателство и романтиката, която криеха улиците и камъните му, изчезваше под сянката на неговата потисническа атмосфера. Въпреки това, въпреки слуховете за войната и неприятните спомени от Етиопия, с Вивиан преживяха един чудесен месец, преди тя да му съобщи, че заминава за Женева, където имала работа и роднини.

Като се замислеше, трябваше да я помоли да конкретизира плановете за завръщането си в Кайро, ала изобщо не му хрумна, че Вивиан повече няма да се появи там. Не знаеше телефонния й номер и вместо обратен адрес върху плика на единственото писмо от нея имаше само номер на пощенска кутия. Неговият отговор беше кратък, от редовете не бликаха нито любов и копнеж, нито разбиране. Всъщност изпитваше гняв, макар че не си проличаваше и това чувство. Не го биваше в такъв род писания и писмото му може би звучеше лаконично и дистанцирано. Така приключи кореспонденцията им, както навярно и връзката им. И тъкмо това беше намекнал на Меркадо, което си бе самата истина — или поне истината за момента.

Освен това едва сега осъзнаваше, че нейното заминаване е имало нещо общо с добрата новина, получена от британското посолство в Кайро, предстоящото освобождаване на Хенри Меркадо. Тогава за момент си помисли, че Вивиан отива да търси Хенри, но в такъв случай щеше да му го каже в лицето. Беше достатъчно пряма, откровена и смела, за да му заяви: „Всичко свърши. Връщам се при Хенри“.

Вивиан обаче знаеше, че макар да й е простил за онази безразсъдна нощ, когато си мислеха, че ще ги разстрелят, Хенри няма да й прости седмицата с Франк Пърсел в Адис Абеба, нито месеца в Кайро. Ала кой знае защо, след освобождаването на Меркадо тя повече не можеше да остане с Франк. Той донякъде я разбираше, но разбираше и че фотографката иска тримата отново да се съберат, по един или друг начин, и заедно да се върнат в Етиопия.

— С онзи човек ли имаш среща? — попита го Джийн.

Пърсел погледна към входа, където стоеше и се озърташе Меркадо. Франк привлече вниманието му и по-възрастният му колега се насочи към него. Хенри пак не носеше връхна дреха и ако не се броеше шалът на шията му, беше със същите дрехи като предишната вечер.

Не се ръкуваха и Пърсел го представи на Джийн, чиято фамилия не знаеше, както и номера на стаята й. След кратък общ разговор забеляза, че Хенри като че ли е в по-добро настроение и може да се държи чаровно пред една привлекателна дама. Представи си как се е запознал с Вивиан в бара на „Хилтън“ в Адис Абеба.

При нормални обстоятелства Франк може би щеше да покани блондинката да вечеря с тях, но сега се нуждаеше от Хенри само за себе си, без Джийн или отсъстващото присъствие на Вивиан.

— Непременно иди на Пиаца Навона — каза й той.

— По-добре в Трастевере — посъветва я Хенри и й даде името на един ресторант.

Джийн им благодари и отново се задълбочи в пътеводителя.

Пърсел заведе Меркадо при резервираната маса до прозореца и седнаха.

— Няма да остана за вечеря, но може да си поръчаме бутилка хубаво вино — осведоми го британецът.

— Както предпочиташ.

Меркадо прегледа винената листа, повика келнера и поведе с него дискусия на италиански относно избора им.

Франк запали цигара и се загледа в града навън. Никога не беше разбирал напълно защо Петър и после Павел са отишли толкова далеч от своя свят — тъкмо в Рим, търбуха на звяра. Не може да не са знаели, че извършват самоубийство.

— Размина ти се евтино с амароне за сто и петдесет хиляди лири — откъсна го от размислите му Хенри.

— Нали тая вечер щеше да черпиш ти?

— Първо да видим какво предлагаш.

— Добре. — Пърсел посочи Форума. — Каква е онази сграда?

— Там римският сенат е обсъждал съдбините на империята.

— Удивително.

— С право наричат Рим Вечния град. Струва ми се, че искам да изживея последните дни от живота си тук.

— Можеш да ги изживееш и на по-лошо място. И точно това е въпросът, по който ми се ще да си поговорим.

— Няма да се върна в Етиопия.

— Добре. Но чисто хипотетично… ако има възможност да се върнем, законно, като акредитирани журналисти, ще го обмислиш ли?

— Не.

— Да приемем, че си казал „да“. Имаш ли нещо против да отидем тримата заедно?

— Не искам повече да я виждам. Нито пък теб.

— Постигаме известен напредък.

— На нито един от нас няма да му позволят да се върне, Франк. Тъй че даже да ти кажа „да“, разговорът наистина е чисто хипотетичен.

— Добре. Но ако ни се отвори възможност…

— В момента, в който стъпя на етиопска земя, ме очакват пет години затвор.

— Тогава трябва да влезем в страната нелегално.

Сервитьорът донесе виното, Меркадо го опита, обяви го за meraviglioso8 и келнерът им наля.

Пърсел вдигна чашата си.

— За отец Армано и Божия план, какъвто и да е той.

— Не се съмнявам, че ти ще ми го изложиш.

— В момента ми се изяснява. Споменавал ли съм ти, че имам разрешително за пилот на едномоторен самолет?

Меркадо разклати виното си.

— Ако наемем малък аероплан в Судан…

— От твоите уста Божият план не звучи особено привлекателно. Какво мислиш за виното?

— Страхотно е. Хайде да помислим за фалшиви документи. Имам връзки в Кайро.

— Аз всъщност не ти трябвам — отвърна Хенри. — Ще ти е по-лесно просто да подадеш молба за виза и да видиш какво ще се случи. Новият режим може да те пусне в страната.

— Искам да дойдеш с нас.

— Предполагам, че под „нас“ имаш предвид и Вивиан.

— Точно така.

— Тя обаче те е зарязала. Или поне така ми каза снощи.

— Да, но също ти казах, че Вивиан иска да се върнем и да потърсим черния манастир.

Меркадо се замисли и проницателно отбеляза:

— Има и по-лесни начини да я спечелиш отново.

Франк не отговори.

— Ако искате да се върнете, господин Пърсел, трябва да имате правилните мотиви за това. А вашите мотиви не са такива.

— Няма да те убеждавам, че вярвам в Светия Граал — след кратко мълчание рече Франк. — Обаче съм сигурен, че от това ще се получи сензационен материал.

— Но Вивиан вярва в Граала, скъпи приятелю. Трябва да вярваш и ти, ако пак ще я мъкнеш в Етиопия — или ако тя ще те мъкне там.

— А ти в какво вярваш? — поинтересува се Пърсел.

— Вярвам в онова, което ни разказа отец Армано.

— Във всичко ли?

— Във всичко.

— Тогава как може да не искаш да се върнеш?

— Отец Армано явно смяташе, че Граалът трябва да остане в коптския манастир — напомни му Меркадо. — А той беше католически свещеник и е имал заповед от папата да го открие и да го занесе във Ватикана.

— Не предлагам да го откраднем. Само да го… видим. Да се докоснем до него.

— Това сигурно ще ни донесе доживотен затвор. Или смърт.

— Но ако наистина вярваш, че ще намерим истинския Граал, Хенри, какво значение има смъртта?

Меркадо внимателно се вгледа в него.

— Отец Армано се е изложил на смъртна опасност, като е отишъл с дозора да търси черния манастир. Защото е вярвал в Граала и във вечния живот.

— Това ми е ясно. Обаче…

— Рицарите на Кръглата маса са рискували живота си, за да търсят Граала…

— Митове и легенди.

— Да, но в тях има поука.

— А именно, че Граалът никога няма да бъде намерен.

— А именно, че никога не бива да преставаме да търсим онова, в което вярваме. Проблемът не е смъртта.

Хенри не отговори.

— Защо Петър е дошъл в Рим?

Възрастният журналист се усмихна.

— За да дразни римляните със своите доводи, както ти ме дразниш с твоите.

— И да им донесе Божието слово. А защо се е върнал в Рим?

— За да умре.

— Именно.

Меркадо потъна в размисъл.

— Виж, вземи се наспи както трябва… — кимна към Джийн, която още беше на бара, но вече плащаше сметката си, — и ако утре заран още ти се ще да се самоубиеш, ми се обади. — Остави визитката си на масата и се изправи.

Пърсел също стана.

— Трябва да го направим, Хенри. Само си мислим, че имаме избор, обаче нямаме.

— Това ми е ясно. Ясно ми е също, че не си онзи циник, за какъвто се смяташ или на какъвто се преструваш. Няма да рискуваш живота си заради един страхотен материал — или заради една жена. Нито си чак такъв журналист, нито си чак такъв романтик. Но ако вярваш в любовта, вярваш и в Бог. Не е сигурно дали в края на твоето пътешествие те очаква Светият Граал, но сами по себе си пътешествието и търсенето са проява на вяра. И както казваме ние римляните, Credo quia impossibile. Вярвам, защото е невъзможно.

Франк не отговори.

Ръкуваха се и Меркадо отиде при бара, размени няколко думи с Джийн и си тръгна.

Джийн се приближи до масата му и се усмихна колебливо. Пърсел се изправи и си помисли: „Милият Хенри пак върти старите си номера — оставя ми сметката, жената и следващия ход“.

16.

По Коледа в Рим винаги прииждаха тълпи духовници, поклонници и туристи, сега дори повече от обикновено, в очакване на Бъдни вечер папата да обяви настъпващата Юбилейна година. Таксиметровият шофьор ругаеше празничния трафик и чуждестранните идиоти, които не знаеха как се пресича улица.

Пърсел беше решил да остане тук за празниците и прати кратък телекс на Чарли Гибсън в Кайро, за да му го съобщи. Още по-краткият отговор гласеше: „УВОЛНЕН СИ. ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.

Надяваше се Чарли да му отговори така и се боеше да не получи втори телекс, отменящ първия. Но ако избухнеше война, както можеше да се случи, след като всички християнски туристи напуснат Йерусалим, Витлеем и Назарет, каирското бюро пак щеше да има нужда от него. Дотогава беше свободен да се занимава с други неща. Оказа се, че Джийн трябва да се върне в Англия за Коледа, което му оставяше още повече време за писане и размишления с какво иска да запълни остатъка от живота си.

На другата заран не се обади на Хенри, както му беше предложил по-възрастният кореспондент, който също не го потърси, нито щеше да го направи. От последния им разговор бяха минали три дни и след като сутринта позвъни в „Л’Осерваторе Романо“, Пърсел имаше среща в 16:00 със синьоре Меркадо. Дотогава оставаха петнайсет минути и трафикът се влачеше по-бавно от пешеходците, затова Франк помоли шофьора да го остави в подножието на Понте Виторио Емануеле и пресече пеш моста над Тибър.

Духаше силен вятър и по сивото небе заплашително се гонеха черни облаци. Реката също изглеждаше тъмна и разгневена.

Пиаца Сан Пиетро гъмжеше от туристи и вярващи, които се молеха на малки и големи групи. В центъра на площада се издигаше трихилядолетен египетски обелиск, а в дъното се извисяваше мраморната грамада на базиликата „Св. Петър“, под която уж почивали костите на самия свят мъченик. Пърсел се зачуди дали докато е умирал на кръста, Петър е съжалявал за решението си на Апиевия път.

Не излезе на площада, а тръгна покрай стената на Ватикана към Порта Санта Роза — входа на суверенния град-държава, охраняван от швейцарски гвардейци с алебарди. Франк показа паспорта и журналистическата си карта на папски жандарм, по-добре въоръжен от гвардейците.

— Buona sera. L’Osservatore Romano, Signore Mercado.

Жандармът хвърли поглед към списъка на клипборда си, каза нещо на италиански и му даде знак да влезе.

Веднъж беше идвал тук и лесно откри пресслужбата на тясна уличка, от двете страни на която се издигаха голи дървета. Прозорците на сградите хвърляха квадрати жълта светлина върху студената настилка.

Закъсняваше с петнайсет минути, което в Италия означаваше, че малко е подранил, но може би не и във Ватикана. Рецепционистът го покани да седне.

„Л’Осерваторе Романо“ се помещаваше в постройка, която навярно датираше отпреди печатната преса, ала интериорът имаше модерен вид или по-точно е бил модерен при основаването на вестника преди сто години. Бяха добавили електричество и телефони и резултатът представляваше съвременен вестник, излизащ на шест езика и съчетаващ истински новини и пропаганда. Папата, естествено, фигурираше във всеки брой.

Много статии съобщаваха за гоненията срещу католици в различни страни, например в комунистическа Полша. От време на време вестникът отразяваше премеждията и на други християни и Пърсел си спомни, че Хенри Меркадо бе отишъл в Етиопия да пише за състоянието на Коптската църква при новия марксистки режим, както и за малобройните етиопски католици. Сега Хенри пишеше прессъобщения за Юбилейната година и със сигурност искаше да се върне в Етиопия, за да продължи да отразява събитията в страната. Нима не беше обещал на генерал Гетачу няколко хвалебствени материала за военачалническите му качества?

Меркадо влезе в чакалнята, облечен с жилетка, риза и вратовръзка. Ръкуваха се и Хенри го заведе в малък кабинет без прозорци, задръстен с камари книги и вестници, които му придаваха вид на склад. Франк вече разбираше защо възрастният журналист бе киснал в „Харис Бар“ в четири следобед.

Меркадо изключи електрическата пишеща машина Ай Би Ем и каза:

— Хвърли си палтото някъде.

Седна, завъртя стола си и се обърна към своя гост. Франк се настани на единствения друг стол и попита:

— Нещо против да запаля?

Хенри махна с ръка към разхвърляните из стаята хартии.

— Ще подпалиш целия Ватикан.

Обаче извади бутилка „Будълс“ от чекмеджето на бюрото си, напълни две водни чаши и вдигна своята.

— Benvenuto.

— Наздраве.

Отпиха.

— Да ми кажеш, че си се опомнил, ли си дошъл? — започна Меркадо.

— Не.

— Добре. Защото реших да замина за Етиопия — информира го британецът.

Пърсел не се изненада особено от промяната в намеренията на колегата си. Всъщност промяна нямаше. Онова, което го беше обладало онази нощ в италианския балнеокурорт, все още го обсебваше. Отец Армано и странното преживяване, което Хенри и Вивиан бяха взели за предзнаменование, бе преобразило и двамата.

— Но не мога да ти обещая, че ще отида по-далеч от Адис Абеба — продължи Меркадо. — Нямам желание пак да попадна при Гетачу.

— Нали щеше да пишеш репортаж за него?

— Да, искам да му напиша некролога. — Посочи купчина документи върху бюрото си. — Ще използвам някои връзки, за да осигуря за вас двамата с Вивиан акредитации от „Л’Осерваторе Романо“.

— Добре. Защото загубих работата си в Асошиейтед Прес.

— Как така?

— Лесно.

— Ще отразяваме религиозни въпроси, естествено, и началната ти заплата е нула, но ще платят командировъчните и пътните ни до Етиопия.

— И обратно.

— Твоят оптимизъм ме удивява. Да придвижа ли нещата?

— Къде да подпиша?

Меркадо допи джина си, замисли се дали да си сипе още един и напомни на Пърсел:

— Всичко това ще отиде на вятъра, ако не ни дадат визи.

— Но е добре като първа стъпка.

— Фирмата на „Л’Осерваторе Романо“ ще стои добре на молбите ни за виза.

— Si.

Хенри се усмихна.

— Сигурен ли си, че Вивиан иска да дойде?

— Така твърдеше в писмото си.

— Чували ли сте се?

— Не.

— Можеш ли да се свържеш с нея?

— Ще опитам на последния й известен адрес. Пощенска кутия в Женева.

Меркадо кимна.

— Пиши й да дойде в Рим.

— Tutte le strade conducono a Roma.

— Да не си го упражнявал?

— Да. Имаш ли нещо против идването на Вивиан?

— Вече ти казах, преживях го.

Пърсел се съмняваше и имаше собствени проблеми с Вивиан.

Меркадо явно се досещаше за това, защото попита:

— А ти имаш ли нещо против идването на Вивиан?

— Не.

— Не съм сигурен, че разбирам отношенията ви.

— Значи сме двама. Сигурно даже трима.

— Добре де… Между другото, какво стана с оная жена? Джийн?

— Трябваше да се върне в Англия. Не спираше да приказва за тебе — прибави Франк.

Хенри се усмихна.

— Според теб каква е вероятността да получим визи? — попита Пърсел.

— Май ще се окажеш прав за смяната на режима. Като че ли искат да изгладят нещата със Запада.

— Просто играят третата световна игра — флиртуват със Запада, докато се въргалят в кревата с руснаците.

— Разбира се. Но това може да е в наша полза.

— Няма ли да е подозрително, ако ни издадат визи?

— „Заповядай, приятелко драга, ела — рекъл паякът на малката муха“9.

— Именно.

— Е, ако искаш моето мнение, самата идея е шантава. Обаче щом сме решили, запази параноята си за Етиопия.

— Дадено.

— А мислил ли си защо се връщаш в лапите на смъртта?

— Вече ти обясних.

— Повтори, ако обичаш.

— За да намеря Светия Граал, Хенри, и да изцеря измъчената си душа. Също като тебе.

— Е, да оставим този разговор за после, когато дойде и Вивиан.

Пърсел не отговори.

Меркадо отново напълни чашите.

— Ще помоля полковник Ган също да дойде в Рим.

— Защо?

— Може да получим ценна информация от него, преди да заминем. Освен това искам да го видя и да му благодаря.

— Аз също.

— Предлагам да го поканиш на пищна вечеря в „Хаслер“.

— На тебе не ти ли се полагат представителни, Хенри?

— Да, при това доста, и тъкмо затова ме настаниха в „Екселсиор“, докато си намеря квартира.

На Пърсел му се струваше, че Хенри Меркадо има по-голямо влияние в „Л’Осерваторе Романо“, отколкото предполагат кабинетът и постът му. Хрумна му, че Хенри е разговарял с някого във Ватикана за тяхното етиопско приключение, включително — противно на неговото твърдение — за срещата с отец Джузепе Армано. Ако беше вярно, някой изгаряше от желание да разнищи тази история. И какъвто си беше стар мошеник, Хенри въртеше своите шефове на пръста си и източваше средства от ватиканската хазна. При това го правеше от няколко месеца и бе настъпил моментът да се задейства или да се чупи.

— Ще пуснеш ли материал за отец Армано във вестника? — попита Франк.

— Разбира се. Само че чак след като се върнем. А ти?

— И аз работя тук, Хенри, забрави ли?

— Да бе. — Меркадо пресуши чашата си. — Ще напишем поредица сензационни статии, ти на английски, аз на италиански, и ще ги преведат на всички езици в света. Ти ще получиш славата и почитта, които винаги са ти убягвали, а аз ще увелича световната си известност.

Пърсел се усмихна.

— Ще обиколим всички възможни телевизии. Кой ще носи Граала?

— Вивиан.

— Да, хубавицата. И ще направим изложба с нейните снимки.

Замълчаха и Франк се замисли какво ще се случи, ако наистина открият черния манастир и някак си вземат Светия Граал от коптските монаси.

— Внимавай какво си пожелаваш — посъветва той Меркадо.

Хенри смени темата.

— Ще е чудесно, ако и полковник Ган дойде с нас.

— Етиопското правителство много ще му се зарадва.

— Тъй де, ако го помилват или оправдаят.

— Което е невъзможно.

— Може да им предложи услугите си като военен съветник.

— Едва ли, Хенри. Пък и той със сигурност няма такова желание.

— Ще разберем, когато се срещнем. Ще потърся телефона и адреса му във Великобритания и ще му се обадя или ще му пиша. Предлагам срещата да е в началото на януари.

— Тук съм.

— Надявам се Вивиан също да дойде.

— Ще те държа в течение.

— И ще отидем в Сицилия, там е по-топло. Ще посетим селото на отец Армано и ще потърсим роднините му.

— Чудесна първа стъпка в нашето пътешествие.

— Да, точно с това трябва да започнем — съгласи се Меркадо. — Дотогава, ако не си прекалено зает, вдругиден ще се срещнем в осем сутринта във Ватиканския архив и ще ти покажа какво съм открил.

— Това няма особено значение, Хенри. Ще разчитаме на вярата си.

— Да, но може да ти се стори интересно, даже информативно и полезно. Добро начало за твоя репортаж.

— За нашия репортаж.

— За нашия репортаж. Написал ли си вече нещо по въпроса? — полюбопитства Меркадо.

— Да.

— Добре. Това ще ни спести малко работа. Пропусни извънбрачния секс за публикацията в „Л’Осерваторе Романо“.

Пърсел не се усмихна.

— В Рим ли ще прекараш Коледата? — попита го по-възрастният журналист.

— Още не съм решил.

— Откъде си?

— От едно градче в северната част на щата Ню Йорк.

— Приятели? Роднини? Стари гаджета?

— От всичко по много.

— Тогава се прибери у дома.

— Ами ти?

— Коледа в Рим.

— Можеше да е и по-зле.

— Ако си тук, мога да уредя да се вмъкнем през задния вход на службата на Бъдни вечер в „Свети Петър“. Папската благословия няма да ти е излишна.

— Ще те държа в течение.

Меркадо се изправи.

— До вдругиден. Името ти ще е в списъка на входа на библиотеката.

Пърсел също стана и си облече шлифера.

— Няма значение дали ще успеем да се върнем в Етиопия, а ако отидем там, няма значение какво ще се случи — каза той на тръгване. — Важното е да опитаме.

— Аз винаги съм живял така, Франк. Това ще е третото ми пътуване до Етиопия, а предишните два пъти за малко да ме убият — напомни му Меркадо. — Както се казва, корабите са на сигурно място в пристанището, но не са направени за това.

Пърсел излезе от сградата на „Л’Осерваторе Романо“ и тръгна по обточената с голи дървета алея. Вече се беше стъмнило, но тесните улички бяха осветени и тъй като нямаше друга работа, той навлезе навътре в папския анклав, стигна до полята и парковете зад базиликата и седна на пейка край един фонтан — Фонтана на орела. Запали цигара и се загледа в стичащата се вода.

Хрумна му смущаващата мисъл, че Хенри Меркадо може да е прав за мотивите на Франк Пърсел. Че някъде дълбоко в съзнанието или душата си той вярва в същото, в което вярваха Хенри и Вивиан. В което бе вярвал и отец Армано. И че вярва, защото е невъзможно.

17.

Франк Пърсел и Хенри Меркадо седяха на дълга маса в една частна читалня в голямата Ватиканска библиотека. Безличното помещение нямаше прозорци и по пожълтелите стени висяха само няколко задължителни религиозни портрета. От високия таван висяха три пищни полилея, а на дървения кръст в дъното висеше Иисус Христос.

Върху махагоновата маса грижливо бяха подредени документи, поставени в папки от зелен филц.

— Събрах ги през последния месец — осведоми Меркадо по-младия си колега. — Някои от тези пергаменти и папируси датират отпреди близо две хиляди години.

— Може ли да запаля цигара?

— Монасите, които се грижат за библиотеката, ще те екзекутират.

Пърсел прие отговора му за отрицателен. Освен това го заинтригува фактът, че Хенри е прекарал тук толкова много време.

Меркадо носеше куфарче, чието съдържание изпразни на масата, и Франк видя куп листове с ръкописни бележки. Хенри му даде бележник и посочи документите.

— Възползвах се от услугите на библиотечните преводачи — от старогръцки и класически и църковен латински, староеврейски…

— Ясно.

— Ще започнем с Тайната вечеря.

— Кафе?

— След Тайната вечеря. Опитвам се не само да докажа съществуването на Граала, но и да картирам дългото му пътуване от Йерусалим до Етиопия — обясни му Меркадо.

— Защо?

— Тази информация ще ни е от полза, когато пишем поредицата статии. И може би книга. Мислил ли си за книга?

— Да.

— Когато приключим тук, ще отидем в Етиопския колеж — каза Хенри. — Той също се намира във Ватикана.

— Защо е във Ватикана?

— Точен въпрос. Отговорът е, че италианците и Ватиканът отдавна проявяват интерес към Етиопия, още от пристигането на етиопски поклонници в Рим през петнайсети век. Интересът им се възобновил през хиляда осемстотин шейсет и девета, когато италианците колонизирали Еритрея, а през хиляда осемстотин деветдесет и шеста се опитали да завладеят и съседна Етиопия, която отново нападнаха през хиляда деветстотин трийсет и пета.

— Всичките тези войни ли си отразявал?

Меркадо не обърна внимание на забележката му и продължи:

— Етиопският колеж е и семинария, в която Ватиканът обучава и ръкополага католически свещеници и подготвя миряни, главно етиопци, които праща в Етиопия да разпространяват католическата вяра.

— А може би и да търсят Светия Граал.

Хенри не отговори и на тази реплика, но за сметка на това го информира:

— Етиопският колеж притежава богата библиотека, в която се съхраняват редки древни карти на Етиопия, както и труднодостъпни съвременни карти, изработени през трийсетте години от италианската армия. Може да ги използваме, за да ограничим местонахождението на черния манастир въз основа на онова, което знаем от отец Армано.

— Добра идея. Да вървим.

— Трябва да започнем от самото начало. — Меркадо притегли към себе си дебела библия и запрелиства страниците. — Ето — Матей, Тайната вечеря: „И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“.

Хенри го погледна.

— Марк и Лука дават подобни бегли описания на този момент, който се е превърнал в главното тайнство на християнството — Светото Причастие, преосъществяването на хляба в тялото на Христос и на виното в Неговата кръв. Обаче Йоан не споменава абсолютно нищо за това.

В репортажите на Пърсел също имаше такива пропуски — липсващи или омаловажени епизоди, които впоследствие се оказваха изключително важни.

— Може да е бил излязъл за малко от стаята.

— Фактът, че евангелията се различават, всъщност им придава достоверност — отбеляза Меркадо. — Тези хора разказват спомените си за видените и преживени от тях неща и разликите доказват, че евангелистите не са се наговорили да си измислят историята.

— Тъкмо това повтарям и аз на редакторите си.

— Обърни внимание, че чашата, Граалът, няма особено значение в разказа за Тайната вечеря — продължи Хенри. — Но по-късно, в митовете и легендите, тя заема специално място.

— Става вълшебна.

— Наистина. Както и копието на римския войник Лонгин, хитонът на Христос, трийсетте сребърника, които взел за предателството му Юда, и всичко останало, което има нещо общо с Иисусовата смърт.

— С което доказваш, че чашата, използвана от Христос на Тайната вечеря, е съвсем обикновена — посочи Пърсел.

— Може би… но от всички предмети, свързани с Новия завет, тъкмо чашата, Граалът, в продължение на две хиляди години упорито продължава да има особено значение. И една от причините за това, струва ми се, е фактът, че потирът се използва в светото тайнство Причастие. Свещеникът буквално или образно превръща виното в кръвта на Христос и това чудо или тайнство е внушено дълбоко във всеки християнин, който поне веднъж е ходил на черква в неделя.

— Сигурно… Никога не съм мислил сериозно за това.

— Тогава не е зле да си водите бележки, господин Пърсел. Имате да пишете материал.

— По-важното е, че имаме Граал, който трябва да бъде открит.

— Ние го откриваме — първо в главите, а после и в сърцата си. Това първо е духовно пътуване, преди да стане физическо — напомни му Меркадо.

Франк взе химикалката си.

— Ще си го отбележа.

— Потирите, които използват свещениците, често са разкошни златни чаши, украсени със скъпоценни камъни. Иисус обаче използвал проста чаша за кидуш — навярно бронзов бокал, с какъвто се извършват ритуали на Пасха. Та тая чаша за кидуш, както и самата история, е разкрасена през вековете и сега изглежда съвсем различно на олтара. Тя блести. Само че на нас не ни трябва такава. На нас ни трябва бронзова чаша на две хиляди години, което е щяло да разочарова мнозина от нейните търсачи, ако я бяха открили.

Пърсел кимна и се опита да си спомни какво им бе казал отец Армано — ако изобщо им беше казал нещо — за чашата, която твърдеше, че видял.

— В тази история обаче има една съществена истина — отново поде Меркадо. — Иисус действително казва: „Аз превърнах това вино в Своята кръв за опрощаване на вашите грехове“.

— Но това е свързано повече с Иисус, отколкото с виното и чашата.

— Имаш право.

— А и в Стария и Новия завет има адски много алегории и символика — отбеляза Франк.

— Някои християни, юдеи, атеисти и агностици не са съгласни с това твърдение.

— Така е.

— Човек или вярва, или не вярва. Няма почти никакви доказателства. Чудеса се случват, само че рядко, а и за тях има и други обяснения.

— Трябваше да споменем това на отец Армано.

— Напълно разбирам скептицизма ти, Франк. Аз също не мога да кажа, че ми е чужд.

Преди беше твърдял друго, но Пърсел си премълча.

Меркадо отново разтвори библията.

— От Тайната вечеря минаваме през кръста и стигаме до Йосиф Ариматейски, който играе главна роля в по-късните легенди за Граала. — Той сведе поглед към Светото писание. — Евангелие от Марка, глава петнайсета, стихове от четирийсет и втори до четирийсет и шести. „И когато вече мръкна, — понеже беше петък, сиреч, срещу събота, — дойде Йосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и, като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни“.

Хенри вдигна очи.

— Тук за последен път в Новия завет чуваме за Йосиф Ариматейски, но за него има и други извори.

— А колко са достоверни тия извори?

Меркадо придърпа един бележник към себе си.

— Прочетох няколко разказа за пътуването на Светия Граал. Можеш да ги наречеш легенди, митове или квазиисторически съчинения. Тук получих достъп до някои първични извори, написани върху пергаменти и папируси… — той посочи папките от зелен филц, — и най-ранният паметник, който успях да открия, е един старогръцки папирус, датиран четирийсетина-петдесет години след смъртта на Христос. Накрая обобщих съвпадащите моменти във всички източници.

Пърсел беше съгласен с колегата си, че е полезно да разполагат с предварително проучване, но бе дошъл тук главно за да… е, за да угоди на Хенри. Да заздрави връзката си с него. Или пък в това чудесно слънчево утро беше дошъл в миришещата на мухъл Ватиканска библиотека, защото изпитваше угризения, че му е отмъкнал Вивиан. Това бе изкупление. Всъщност наказание. И той си го заслужаваше.

Хенри преглеждаше записките си.

— Ето как съм обобщил прочетеното. Започва като продължение на новозаветния разказ за разпятието. „И Йосиф Ариматейски повярва в Иисуса, и пожела да притежава нещо, що му е принадлежало, и затова отнесе чашата от Тайната вечеря…“

— Да не е ходил да раздигне масата?

Меркадо не му обърна внимание.

— „И след като измоли тялото Господне от Пилата, събра в чашата кръвта, що течеше от раните Иисусови. През ония дни Пилат взе Йосифа и го хвърли в тъмница за доброто му дело по настояване на същата гневна тълпа, що беше поискала смъртта на Иисуса. И лежа Йосиф четирийсет години в таен затвор, ала го подкрепяше Светият Граал, що още беше у него“.

Хенри спря да чете и погледна Пърсел.

Франк кимна. В древния разказ наистина имаше нещо от историята на отец Армано. Който сигурно го беше знаел.

Меркадо продължи:

— „И на четирийсетата година от заключението Йосифово кърпата на света Вероника изцери римския кесар Веспасиан от проказа, и понеже беше повярвал в Христа, лично отиде в Йерусалим да отмъсти за Христовата смърт, ала всички, що бяха виновни за нея, бяха мъртви. Но ето, яви се видение Веспасиану и узна той, че Йосиф, когото смятаха за умрял, още лежи в тайния затвор, и нареди да го спуснат в затвора, та освободи Йосифа. И сетне двамата заедно бяха кръстени от свети Климент“.

Хенри остави бележника настрани.

— В тази история има много исторически грешки и преувеличения. Тя обаче се е съхранила две хиляди години и милиони католици и други християни вярват в нея.

— А на какво мнение е Римската църква?

— Римската църква нито я потвърждава, нито я отрича. Римската църква обича такива истории, но разбира, че са преувеличения. Те обаче са добра реклама и циркулират сред християните, укрепвайки тяхната вяра.

— Ето какво се постига с умела пропаганда.

— Та научаваме, че Йосиф взел чашата на Иисус след пасхалната вечеря и Граалът бил при него в затвора, където го подкрепял четирийсет години.

Пърсел си го записа, за да покаже, че слуша внимателно.

Меркадо прелисти бележника си на следващата страница.

— После Йосиф се отправя с множество новопокръстени християни през Светите земи и стига до Сарас в Египет. Там Бог му заповядва да постави маса в памет на Христовата Тайна вечеря и той извършва светото тайнство Причастие с Граала за новопокръстените. След време Господ му нарежда да замине за Британия, където Граалът се пази в замък, според някои, край Гластънбъри. Всичките му пазители са потомци на Йосиф Ариматейски. След четиристотин години последният от рода се разболява и умира.

Хенри отново го погледна.

— Та значи сега Граалът е в Британия, което също изглежда преувеличение, но Британия е римска провинция, част от римския свят на Йосиф, следователно е възможно.

— Не искам да прозвучи цинично, Хенри, обаче цялото това нещо е преувеличение.

— Ако беше прочел всичко, което прочетох аз…

— Ти поначало си вярвал, подбирал си само фактите, които потвърждават историята, и си отдавал предпочитание на непотвърдени извори. Най-лошият вид репортаж. И си наясно с това. — Хенри може би прекалено отдавна работеше в „Л’Осерваторе Романо“, помисли си Пърсел.

— Аз не съм първият, който прави това проучване и стига до същото заключение.

— Има един, дето пише книги въз основа на проучванията си и твърди, че Земята била посещавана от извънземни, които построили пирамидите.

Меркадо помълча няколко секунди.

— Всички търсим отговори на въпросите кои сме, какво е мястото ни в този свят, в тази вселена. И се надяваме, че съществува нещо повече от онова, което знаем и виждаме. Че има Бог.

— И аз се надявам, Хенри, обаче… Добре де. Светият Граал е в Гластънбъри.

Меркадо погледна записките си.

— Стигаме до момента, когато римските легиони се изтеглят от Британия. Римският свят се разпада и Британия е нападната от различни германски племена. Легендарният или исторически Артур е крал на бритите и с това започва добре известната легенда за Артур и рицарите на Кръглата маса.

Пърсел беше гледал филма, но остави колегата си да продължи.

Хенри вдигна поглед от бележника.

— Магьосникът Мерлин съобщава на крал Артур, че Светият Граал е в Британия, и му нарежда да събере добродетелни рицари, за да го търсят. Така възниква Кръглата маса, на която оставят свободно място, символизиращо предателството на Юда, в традицията на Тайната вечеря и масата на Йосиф Ариматейски. След много приключения и опасности един от рицарите, сър Пърсивал, който е потомък на Йосиф, макар да не го знае, открива чашата и копието на римския войник Лонгин, пронизало Христа на кръста. То виси във въздуха и капещата от върха му кръв се събира в Граала.

Млъкна и Пърсел впери очи в него. Днес тази история бе известна на всички, ала никой не вярваше в нея. Освен може би Хенри Меркадо и отец Армано, както навярно и Вивиан и още неколцина избраници. Но дори легендите да не бяха верни, съзнаваше Франк, това не означаваше, че Граалът не съществува. Павето с отпечатъка на Христос съществуваше в реалния свят, както и торинският саван и още хиляди религиозни реликви. Граалът обаче винаги се свързваше със способността да носи изцеление и ако откриеха черния манастир и чашата, щяха да разберат дали е истинската. Особено ако над нея висеше копие, от чийто връх капе кръв. Виж, в това щеше да повярва, ако го видеше.

Меркадо продължи разказа си.

— Старият пазител на Граала разкрива родствената им връзка със сър Пърсивал и когато умира, сър Пърсивал и сър Гауейн усещат, че настъпват зли времена, и разбират, че Граалът трябва да бъде скрит от грешното човечество. Господ им се явява, казва им, че край замъка е закотвен кораб, и им нарежда да върнат Граала и копието в Светите земи. Двамата рицари отплават в мъглите и повече никой не ги вижда и чува.

Хенри затвори бележника си.

— Това ли е всичко? — попита Пърсел след няколко секунди.

— Не. Граалът, а понякога и копието, се срещат пак в други извори през Тъмните векове, Средновековието и по-късно.

Ясно, каза си Франк. Например преди няколко месеца.

— Ти намерил ли си нещо интересно и полезно? — поинтересува се Меркадо.

— Интересно, да, но не и полезно.

— Вярваш ли в нещо от тази история?

— След Марк, не.

— Защо да вярваме и на Новия завет?

— Задаваш ми въпроси, на които не мога да отговоря, Хенри.

— Тъкмо затова сме тук. Да потърсим отговори.

— Отговорите не са тук. Половината архив на огромната Ватиканска библиотека е само митове и легенди. Отговорът е в Етиопия.

— Отговорът е в сърцата ни.

— Хайде да започнем с Етиопия. И има по-малко от петдесет процента вероятност да ни позволят да се върнем там — напомни му Пърсел.

— Заминаваме за Етиопия.

— Да не си ни извадил визи?

— Не. Обаче ще ги извадя. — Меркадо го погледна. — Ти не разбираш, Франк. Ние — ти, аз, Вивиан и полковник Ган — сме избрани да се върнем в Етиопия и да открием Светия Граал.

Пърсел не си направи труда да го попита кой ги е избрал.

Хенри се съгласи, че е време да направят почивка за кафе, и излязоха на слънце.

Франк напълно разбираше защо древните хора са обожествявали слънцето — то имаше загадъчни проявления, изгряваше и се издигаше на небето, даряваше живот и светлина. Юдеите, християните и мюсюлманите обаче имаха по-сложна религия. Те искаха хората да вярват в неща, които не се виждат или усещат като слънчевите лъчи по лицето. Искаха вяра. Искаха да вярваш, защото е невъзможно.

И въз основа на това той се връщаше в Етиопия.

18.

Отидоха до близката лавка, взеха си кафе и бишкоти и седнаха на една пейка. Насреща се намираше казармата на швейцарските гвардейци, които се строяваха отпред по някакъв повод. Ватиканската поща също се управляваше от швейцарци.

— Швейцарска ефикасност и италиански бишкоти — отбеляза Пърсел. — Това място наистина е благословено.

— Италианците са единствените хора на света, които имат монументално его и в същото време страдат от комплекс за малоценност — отвърна Меркадо. — Намирам го за очарователно.

— Значи оставаш тук, така ли?

— Ще умра тук или в Етиопия.

— Може ли да те попитам… имаш ли си приятелка тук?

Хенри се поколеба.

— Ъъъ… Когато съм в Рим, се срещам с една жена на моята възраст.

Пърсел не попита повече. Запали цигара и се загледа в хората наоколо.

В тази част на Ватикана нямаше туристи и всички по улиците бяха служители на Светия престол или официални посетители като самия него. Този суверенен град-държава, знаеше Франк, имаше около хиляда жители, главно духовници, сред които папският щаб и свита или там както ги наричаха. Произведенията на изкуството и архитектурата във Ватикана нямаха равни в света и той разбираше защо папите, кардиналите и йерархията вярват, че това е единствената истинска църква на Иисус Христос. Тъкмо тук бяха костите на Петър, първия папа, погребани някъде под едноименната базилика. Онзи Петър, който поел чашата от Иисусовата ръка и пил от кръвта на своя Бог. Следователно би могло да се твърди, че тук е и мястото на същия този Свети Граал, ако изобщо съществуваше. Край на въпроса.

Ала дори отец Армано се беше съмнявал в това. Съмняваше се и Франк Пърсел.

— За онова, което научи преди малко, ли мислиш? — попита Меркадо.

— Не. Мисля си за отец Армано и черния манастир.

— Ще стигнем и до черния манастир.

Пърсел не знаеше дали Хенри има предвид, че ще стигнат до манастира по време на следващата им дискусия в библиотеката, или че ще отидат при него в Етиопия. Надяваше се да е второто.

— Кафето си го бива — каза той.

— Направено е със светена вода.

Франк се усмихна.

— И етиопско кафе.

— Наистина ли?

— Италианците още имат плантации за кафе в Етиопия. Въпреки че сега сигурно са в ръцете на гадните тъпи марксисти.

— Сигурно.

— В Адис Абеба живее един познат, синьоре Бокачо. Има плантации за кафе из цялата страна. Обикаля ги с аероплана си.

Пърсел кимна.

— Може да са го изхвърлили, естествено, или да са го пратили в затвора, обаче ако още е в Адис Абеба, не е зле да го потърсим, когато отидем там.

— Какъв е аеропланът му?

— Не знам. Никога не съм летял с него, но е возил журналисти.

— Дали ще ни го даде под наем, ако не е с нас?

— Ще го питаме.

Франк не се смяташе за изключителен пилот, ала можеше да управлява почти всякакъв едномоторен самолет, стига някой да му направеше едночасов инструктаж. Освен това разбираше, че Хенри вече е мислил по този въпрос. Не можеха просто да влязат в джунглата и да очакват, че ще се натъкнат на черния манастир. Малцина имаха такъв късмет и както бяха установили отец Армано и войниците от неговия дозор, късметът им стигаше само до стената на манастира — или още по-рано, когато се сблъскат с племето гала. А сега от манастира се интересуваше и генерал Гетачу.

Така че наистина трябваше да направят въздушно разузнаване и да се опитат да забележат нещо, което прилича на черен манастир — както и всичко, на което не искат да се натъкнат на земята.

Меркадо си погледна часовника.

— Ще се върнем в библиотеката, после ще отидем в Етиопския колеж.

— Свободен ден ли си си взел?

— Не, на работа съм. Както и ти.

— Ясно. Нали работя тук. Кога ще си получа акредитацията?

— След една-две седмици. Или след три. — Хенри се усмихна. — Тук не ти е Швейцария. След като снощи си тръгна от кабинета ми, пратих телекс до британското външно министерство, което се занимаваше с репатрирането на полковник сър Едмънд Ган. Помолих ги да му предадат да ми се обади в службата.

— Чудесно.

— Ти писа ли на Вивиан?

Беше й писал същата вечер, след като напусна кабинета на Меркадо и се прибра в хотел „Форум“. В писмото се казваше просто: „В Рим съм, отседнал съм във «Форум». Хенри е тук, работи в «Л’Осерваторе Романо». Срещнахме се и разговаряхме. Бихме искали да дойдеш при нас в Рим, ако е възможно, преди Коледа. Обсъждаме възможността да се върнем в Етиопия и е добре да участваш в дискусиите, ако все още проявяваш интерес. Моля, прати ми отговора си по телекс във «Форум». Надявам се, че си добре. Франк“.

Усещаше, че също като предишното, и това писмо е малко дистанцирано, и му се искаше да получи отговор, затова прибави послепис: „Много съм самотен без тебе“.

— Франк?

— Да… Писах й. Пуснах писмото вчера сутринта.

— Да се надяваме, че тази седмица италианската поща не стачкува. Половината послания на Павел до римляните още събират праха в пощата в Рим — пошегува се Меркадо.

Пърсел се усмихна.

— Всъщност го пратих по швейцарската поща.

— Разумно решение. Днес би трябвало да е в Женева. — Хенри се изправи. — Готов ли си?

Франк стана и тръгнаха към библиотеката.

— Тук се съхраняват над половин милион печатни томове и над петдесет хиляди редки ръкописи, много от които излезли от ръката на Цицерон, Вергилий и Тацит — каза Меркадо.

— Значи е забранено да се влиза с кафе.

— Нужен е цял живот, за да прочетеш дори само ръкописите, камо ли печатните томове — продължи другият журналист.

— Най-малко.

— Във всеки случай, след едномесечно проучване, не открих документални свидетелства за това как Граалът, след като отпътувал за Светите земи, се озовал в Етиопия. Обаче имам едно предположение. Ако си внимавал в часовете по история, би трябвало да знаеш, че през четиристотин петдесет и първа година в Халкидон е свикан Четвъртият вселенски събор, на който се опитват да решат някои теологически противоречия в раннохристиянската църква.

— Известно ми е.

— Папа Лъв Първи и християнският император на Източната римска империя Маркиан влизат в спор с египетските и етиопските представители, които отказват да приемат сложната доктрина за Светата Троица и твърдят, че Христос е един и е изцяло божествен. Та тия представители са прогонени и разколническите църкви са наречени „египетски“, а по-късно „коптски“. С това се поставя началото на изолацията на Етиопия от християнския свят, която продължава до ден-днешен.

— Забелязах.

— Така или иначе, липсващата част от пътуването на Граала може да е следната. Пърсивал и Гауейн…

— Които отплавали в мъглите…

— … стигат до Светите земи, които са в границите на Източната римска империя и се управляват от константинополския император — продължи Меркадо. — Двамата рицари трябва да са предали Граала на християнския епископ на Йерусалим, който по онова време е влиятелна личност в Църквата. Във Ватиканския архив се пазят документални свидетелства, че през следващите няколко века Граалът е циркулирал из важните черкви в Йерусалим. През шестстотин трийсет и шеста година обаче градът е превзет от мюсюлманите и огромен брой важни християнски реликви са изгубени или пренесени в Рим.

— Тогава как се е озовал в Етиопия, Хенри?

— Предполагам, че Граалът е стигнал до Александрия или някъде другаде в Египет. След шест години, през шестстотин четирийсет и втора, християнски Египет също пада под ударите на исляма. По онова време Граалът вече се съхранява от коптски свещеници или монаси, които го пренасят с лодка по Нил в Аксум. Това е логично от историческа, географска и теологична гледна точка — поясни Меркадо. — Египтяните са копти и са получили Граала от християнски бежанци от Йерусалим, който е паднал под мюсюлманска власт. След шест години са завладени и те и за да спасят чашата, я пренасят по сигурен път при своите едноверци в Етиопия.

— Вълнуваща история.

— Която се основава на известни исторически събития. Освен това има по-късни исторически извори за Светия Граал в Етиопия — и никъде не се споменава, че се е намирал другаде.

Пърсел не отговори.

— Не искам от тебе сляпа вяра. Опитвам се да запълня празнотите от момента, в който Граалът напуска Гластънбъри, до времето, когато първичните извори посочват, че вече се намира в Етиопия.

Имаше много по-просто обяснение, помисли си Франк: че чашата, използвана от Христос на Тайната вечеря, изобщо не е напускала Йерусалим. Британците обаче обожаваха своята история за крал Артур, рицарите на Кръглата маса и Светия Граал и хора като Меркадо подреждаха фактите така, че да съответстват на легендата. В крайна сметка нямаше значение как Граалът се е озовал в Етиопия, стига да се намираше там. Ако изобщо съществуваше, разбира се.

— Нали разбираш, Хенри, че ние не се стремим да проследим пътя на Светия Граал, нито даже как е стигнал до Етиопия? — отбеляза Пърсел. — Имаме информация от достоверен източник, отец Армано, че е в черния манастир. Сега остава само да открием това място.

— А аз ти обясних, че нашето пътуване, духовно и интелектуално, започва тук.

— Не споря с тебе, Хенри. Просто искам тази част от пътуването да приключи до обяд.

— Ако намерим Граала, непременно трябва да установим неговия произход, също като на всяка друга антика — да докажем автентичността му.

— Ако намерим Граала, Хенри, ще разберем дали е автентичен. Особено ако над него виси копие, от което капе кръв. И даже да няма копие, пак ще разберем още щом го зърнем. Ще го усетим. Ето в какво вярвам аз. В същото би трябвало да вярваш и ти. Тъй че няма значение как е стигнал там и не сме длъжни да доказваме нищо на никого. Res ipsa loquitur — нещата сами говорят за себе си.

Меркадо го погледна.

— Нямах представа, че знаеш латински.

— И аз.

Известно време помълчаха.

— Все пак успях ли да те убедя? — попита накрая Хенри.

— Справил си се чудесно. В работно време ли свърши цялата тази работа? Или ти плащат, за да я вършиш?

Меркадо не отговори.

Пърсел затвори бележника си.

— Е, имам достатъчно информация, за да напиша материала. А сега да вървим да търсим черния манастир, за да допиша края.

Той се изправи.

— За журналиста едно пътешествие на хиляда и петстотин километра започва в библиотеката и свършва пред пишещата машина.

— Ще имаме невероятен късмет, ако нашето пътешествие свърши пред пишещата машина.

Излязоха от читалнята и Меркадо каза нещо на италиански на един монах, който се насочи към вратата с голям ключ в ръка.

Навън ги посрещна декемврийското слънце. Тръгнаха през парка към Етиопския колеж, където Пърсел се надяваше да открият карта с надпис: „Черният манастир — местонаходище на Светия Граал“.

Щеше да е невероятен късмет, ако се натъкнеха на такава. Или може би нямаше да е късмет?

19.

По алеите в парка се разхождаха духовници и монахини и Пърсел си помисли, че откъдето и да идват, те са дошли в сърцето на своя свят и вяра. Тяхното духовно пътуване нямаше да свърши, докато не се завърнеха у дома, ала физическото им пътуване беше приключило и те изглеждаха в мир със себе си.

От друга страна, на тях двамата с Хенри им предстоеше дълъг път, за да открият онова, което търсят. Вивиан, която беше щастлива просто да се махне от Етиопия и да е с него, също не можеше да изхвърли тази страна, Хенри и отец Армано от главата си. Но ако всичко минеше добре, тези три неспокойни души щяха да се съберат в Рим, да намерят покой и да се отправят на своето пътуване.

— Следващото важно споменаване за Граала в Етиопия датира от хиляда петстотин двайсет и седма година — каза Меркадо, докато вървяха.

— Пак ли сме в библиотеката?

— Да. Намерих доклад до папа Климент Седми, написан на латински от португалския йезуит Алвариш. Отец Алвариш съобщава на папа Климент, че наскоро се завърнал от Етиопия, където срещнал друг португалец, пътешественика Жуселино Аланкар, чиято експедиция четирийсет години преди това стигнала до етиопската императорска столица Аксум. По-нататък отец Алвариш пише, че Аланкар се радвал на добро отношение, ала коптският предстоятел бил поставил него и хората му под пожизнен домашен арест.

— Тая тема явно винаги е на мода в Етиопия.

— Освен това научих, че в резултат от появата на Аланкар в Аксум група етиопци, повечето от които коптски монаси, се отправят на поклонение в Рим, за да видят Вечния град, където папа Сикст Четвърти ги приема и им предоставя за ползване черквата „Свети Стефан“ близо до базиликата „Свети Петър“ и с това поставя началото на Етиопския колеж, където отиваме сега.

— Папата е проявил голяма щедрост. Какво е искал в замяна?

— Може би информация. — Меркадо се върна към историята на португалеца. — Отец Алвариш с още неколцина йезуити търсили Аксум, защото градът се споменавал в множество древни текстове, които се разпространявали през Ренесанса. Освен това той вярвал, че Аксум е легендарното изгубено християнско царство на презвитер Йоан.

— Открил ли го е?

— Не, всъщност открил столицата на Етиопия и седалището на Етиопската коптска църква. Освен това открил последния жив участник в експедицията на Аланкар — самия него. — И прибави: — В доклада си до папа Климент Седми отец Алвариш пише, цитирам: „Жуселино Аланкар ми каза, че намерил и видял чашата, gradale, която Негово светейшество Сикст го пратил да търси“.

— С което сеньор Аланкар си осигурил доживотен затвор в Етиопия.

— Очевидно. И понеже Аланкар разказал на отец Алвариш какво открил и видял, йезуитът също бил поставен под домашен арест в Аксум.

— Обаче се е измъкнал и писал на папата.

— Да. Етиопия била нападната от турците и етиопският император Клавдий10 освободил отец Алвариш, за да разкаже на португалския крал Жуау Трети за изгубената християнска империя Етиопия и да го помоли за военна помощ. Самият Аланкар вече бил мъртъв. Отец Алвариш напуснал Аксум заедно с другите йезуити и се завърнал в Португалия. Крал Жуау наистина пратил експедиционен корпус в Етиопия и през хиляда петстотин двайсет и седма година обединените етиопско-португалски сили разгромили турците. Император Клавдий се заклел във вечно приятелство с Жуау Трети и йезуитите, които, пише в доклада си до папата отец Алвариш, вече били желани гости в Етиопия.

Докато вървяха през обширния парк, Пърсел видя в далечината сграда и Меркадо потвърди, че това е Етиопският колеж.

Хенри забави крачка и продължи разказа си.

— Попаднах на друг доклад от йезуитския монах Лопеш до следващия папа Павел Трети, в който се съобщава за влиянието на йезуитските мисионери в Етиопия и за огромния им принос за разпространението на католическата вяра. Там също се казва обаче, че йезуитите пак били прогонени, защото етиопският император и коптският патриарх ги обвинили, че прекалено се бъркат в делата на Коптската църква и разпитват за „обсидиановия манастир“. В този текст за пръв път се споменава за черния манастир и за вероятността Граалът да е там — прибави Меркадо.

— Където си остава и досега.

— Да. Освен това изглежда, че няколко римски папи проявявали интерес към Етиопия и черния манастир, а оттук и към Граала. Струва ми се, основателно може да се твърди, че тази тайна се е предавала от папа на папа и затова отец Армано е получил запечатания плик от Пий Единайсети. Ако се съди по други непреки свидетелства, изглежда също, че задачата да открият Светия Граал била възложена на йезуитите, които са ударният отряд на папството.

— Ако е така, явно не са се справили.

— Те са търпеливи. — Меркадо се замисли за момент. — Или пък най-вероятно те и последните папи са изгубили интерес, защото вече не вярват в съществуването на Светия Граал.

— Че то си е трудно да повярваш в него, Хенри.

— Така е. Обаче…

— Ти вярваш, защото е невъзможно.

— Да.

Стигнаха до Етиопския колеж, сграда в романски стил, по думите на Меркадо построена през 20-те години на XX век, когато колежът бил преместен от петвековния манастир „Св. Стефан“. Пърсел видя, че през главния вход влизат и излизат чернокожи монаси в черни раса, и нямаше как да не си спомни разказа на отец Армано за монасите в черния манастир, които посрещнали него и италианските войници с тояги.

— Тук не е ли опасно, Хенри?

Меркадо се усмихна.

— Те са добри католици. Не са копти, въоръжени с тояги.

— Хубаво.

На влизане Франк забеляза, че колегата му се прекръства, и последва примера му.

— Досега не съм идвал тук, но получихме разрешение и имаме среща — каза Меркадо. — Навреме сме.

Спряха в просторното преддверие и зачакаха.

Към тях се приближи висок и плешив чернокож монах и Хенри го поздрави на италиански. Двамата заговориха и Пърсел усети, че въпреки уговорената среща има някакъв проблем.

— Кажи му, че искаме само да видим картата, на която е посочен черният манастир — предложи Франк.

Отнякъде се появиха още двама монаси и дискусията продължи. Накрая Меркадо се обърна към по-младия си колега.

— Отказват да ни пуснат. Налага се пак да мина по същите канали.

— Опитай друг канал.

— Добре, да си вървим. Ще уредя въпроса.

Излязоха от Етиопския колеж и тръгнаха по алеята в парка.

— Какво стана всъщност? — попита Пърсел.

— Не съм сигурен.

— От кого поиска разрешение?

— Разговарях с един представител на папата. Светият отец се смята за личен закрилник на колежа — поясни Меркадо.

— Явно нямат нужда от външна закрила.

Хенри не отговори.

— И какво му каза на тоя представител на папата?

— Истината, естествено. Че наскоро съм се завърнал от Етиопия и искам да направя проучване за поредица статии за Коптската и Католическата църква в следреволюционна Етиопия, които ще публикувам в нашия вестник.

— Което е вярно, но не е цялата истина.

Меркадо отново премълча и двамата продължиха обратно към Ватиканската библиотека или, надяваше се Пърсел, към „Л’Осерваторе Романо“. Или пък още по-добре, към ресторанта.

— Предполагам, че не си споменал черния манастир — рече Франк.

— Не стана дума за него.

Пърсел се замисли за този инцидент. Ако Хенри наистина действаше в съучастие с някого или с някаква група във Ватикана, които искаха той да замине да търси Светия Граал, трябва да имаше друга група, която се противопоставяше на неговото заминаване. А може би Хенри Меркадо просто работеше за „Л’Осерваторе Романо“ и на Франк му се привиждаха съзаклятия там, където всъщност имаше само бюрократични недоглеждания или недоразумения. Не можеше да е сигурен, но все някога, в Рим или Етиопия, щеше да разбере какво е намислил Хенри — ако изобщо беше намислил нещо.

— Нищо, до пристигането на Ган ще уредим въпроса — увери го Меркадо. — Полковникът определено се справя с картите по-добре от нас с тебе.

— И това е вярно.

— Искаш ли да се върнем в библиотеката? Има още неща.

— Монахът заключи вратата.

— Пак ще я отключи.

— Дай да те заведа на обяд.

— Добре…

— Във „Форум“. Чакам телекс — поясни избора си на ресторант Пърсел.

Хенри го погледна и кимна.

Излязоха от Ватикана през площад „Св. Петър“ и на Борго Санто Спирито взеха такси, което ги откара до хотела.

— Качи се в ресторанта, запази маса до прозореца и поръчай бутилка хубаво вино — каза Франк.

Меркадо се поколеба, после тръгна към асансьора, а Пърсел отиде на рецепцията и попита дали има нещо за него. Служителят провери в купчината телефонни съобщения и телекси и му подаде запечатан плик.

Той го разпечата и прочете телекса:

Франк прибра телекса в джоба си и тръгна към асансьора.

Е… името на Хенри не се споменаваше. Нямаше резервация за хотел. Не ме посрещай на летището. Ще се видим в шест. Липсваш ми.

„И ти ми липсваш“ — помисли си той.

Качи се в ресторанта и завари Хенри да разговаря по телефона на салонния управител. По-възрастният кореспондент посочи една маса до прозореца и Франк седна.

— Нещо ново? — попита го Меркадо, когато се настани срещу него.

— Не.

Хенри го погледна.

— Всичко е наред.

Пърсел не беше сигурен какво означава това, но кимна.

— Поръчах същото амароне.

— Онази вечер не го ли изпихме всичкото?

— Чувстваш ли се интелектуално и духовно готов за това пътуване?

— Да, определено.

— А смяташ ли, че Вивиан ще дойде с нас?

— Ти май си мислиш, че Светият Дух й е казал да дойде — напомни му Пърсел. — Питай него.

Меркадо се усмихна.

— Хайде да говорим за нещо друго — предложи Франк.

— Добре. Току-що се свързах с редакцията. Има телекс от полковник Ган. Може да пристигне в Рим веднага след Нова година и после да дойде с нас в Берини.

— Добре. Споменава ли за Етиопия?

— Пише, че ще дойде, ако може да влезе в страната.

— Влизането е лесно. Трудно е излизането.

— Предполагам, че има предвид, ако може да влезе, без да го арестуват.

Донесоха виното и Хенри сам напълни чашите. Вдигна своята.

— Amicitia sine fraude — за приятелство без измама.

— Наздраве.

20.

В 17:30 барът на „Форум“ беше препълнен, затова Пърсел седна на една от масите до прозореца с лице към входа и си поръча чаша червено.

Не за пръв път в живота му бивша любовница или гадже държеше да се срещнат на обществено място. Понякога го предлагаше самият той. И като се имаше предвид, че Хенри още присъства в картината, идеята може би не беше лоша. Франк всъщност не знаеше точно какво иска да се случи тази вечер, освен че искаше Вивиан да отиде с него — и Хенри — в Етиопия. И тя очевидно имаше същото желание, въпреки че оставаше да се изясни дали е с него, с Хенри или с нито един от двамата.

Във всеки случай, въпреки тоста на Меркадо, Пърсел не изпитваше угризения, че го е излъгал за пристигането на Вивиан. Всъщност Хенри сигурно знаеше, че е получил телекс от нея, и разбираше, че една „тристранна“ среща не е подходяща първа стъпка към завръщането им в Етиопия. Франк беше сключил с Хенри Меркадо нещо като сепаративен мир и сега щеше да направи същото с Вивиан. Накрая тримата заедно щяха да изпият по чаша и да се държат цивилизовано — дори Вивиан да предпочетеше Хенри. Той обаче беше убеден, че Хенри няма да я приеме обратно дори тя да го желае. Подобно на своите италиански приятели, Меркадо притежаваше монументално его — и ако по-рано не бе страдал от комплекс за малоценност, със сигурност беше получил такъв в Етиопия.

Минаваше шест, но Пърсел знаеше, че тя ще закъснее, макар да нямаше представа по кое време пристига самолетът й от Женева. Трафикът от „Фиумичино“ винаги бе натоварен, а в момента течеше пиковият час, пък и идваше Коледа и Вивиан може би си търсеше хотел, сложна задача през празничния сезон.

Запали цигара и се загледа в Колизея. А може и да беше променила намеренията си. Което също го устройваше. По-малко усложнения.

— Здравей, Франк.

Пърсел се изправи и погледите им се срещнаха. Вивиан се поколеба, после постави длан върху ръката му. Той се наведе напред и леко се целунаха.

— Изглеждаш чудесно — каза Франк.

— И ти.

Вивиан носеше зелена копринена рокля в тон с очите й, дългата й черна коса обрамчваше алабастровата й кожа и той си я спомни такава, каквато я беше видял онази нощ в балнеокурорта, когато осъзна, че е хлътнал по нея.

— Франк?

— Ъъъ… Ще седнеш ли?

Появилият се изневиделица келнер изтегли стола й и тя седна. Пърсел се настани срещу нея.

— Un bicchiere di vino rosso, per favore — поръча си чаша червено и тя.

Известно време само се гледаха.

— Съжалявам — накрая наруши мълчанието Вивиан.

— Няма нужда да се извиняваш или да обясняваш.

— По-добре да го направя.

Той се усмихна.

— Просто исках да си изясня нещата.

— Успя ли?

— Нали съм тук.

Това не отговаряше на въпроса му.

— Благодаря ти, че дойде — все пак рече Пърсел.

— Изхвърли ли ми багажа?

— Изкушавах се.

Сервитьорът донесе виното й и Франк вдигна чашата си.

— Sono adirato.

— Защо си ядосан?

— Мислех, че това означава „обожавам те“.

Вивиан се засмя и се чукнаха.

— Ti amo — каза тя.

— И аз теб.

Фотографката отпусна дланта си върху масата и той хвана ръката й.

— Да се видиш с Хенри ли дойде в Рим? — след известно мълчание попита Вивиан.

— Да.

Тя кимна.

— Той знае ли, че съм тук?

— Не.

Ново кимване.

— Как е той?

— Adirato.

— Е… не го обвинявам… но… поне вие двамата си говорите.

— Мисля, че Хенри е готов да говори с тебе.

— Това е добре. Значи работи в „Л’Осерваторе Романо“, така ли?

— Да. Като че ли му харесва. Той обожава Рим.

— Радвам се за него.

— Някакви други чувства към Хенри, за които трябва да съм информиран?

Тя поклати глава.

— Добре… но когато се видите, можеш да уредиш въпроса с него.

— Ще го направя. Той го е преживял, сигурна съм — прибави Вивиан.

— Поне така твърди.

Тя смени темата.

— Докога ще останеш в Рим?

— Зависи. А ти докога ще останеш в Рим?

— Докато ти си тук.

— Добре. Напуснах бюрото на Асошиейтед Прес в Кайро.

— Защо?

— Защото Чарли Гибсън ме уволни.

— Чудесно. Тази работа не ти харесваше, нито пък Кайро.

— Да, не си падах по тях — призна Пърсел. — Но докато бяхме с тебе, поне беше поносимо.

Вивиан се усмихна.

— Аз мога да направя поносимо всяко място, Франк.

— Даже Етиопия.

— Виж, това може би няма да е по силите ми. Какво стана с апартамента ни в Кайро?

— Това е единственият ми дом за момента.

— И на мен.

— Ще го задържим за известно време. Къде отседна в Женева?

— В някогашния си пансион. Винаги сме добре дошли там — поясни тя. — Срещу двайсет франка на вечер. Най-добрата цена в Женева. Само че е забранено за мъже.

— Може ли поне да пиеш?

— Да. Трябва да пиеш, за да запазиш разсъдъка си.

Той се усмихна.

— Аз не съм по писането, обаче написах нещо като дневник за случилото се в Етиопия — осведоми го Вивиан. — И за нас в Кайро.

— Може ли да го видя?

— Някой ден… Още съм бясна, че изгубих всичките си снимки.

— Можеш да си ги поискаш от Гетачу, когато се върнем там.

Вивиан го погледна и след няколко секунди попита:

— Наистина ли ще го направим?

— Ами… така възнамеряваме. Още ли проявяваш интерес?

— Да. Изненадана съм, че Хенри иска да се върне.

— Аз не съм. Пък и ти всъщност не си. Той вярва, че Бог го е избрал да открие… онова — напомни й Пърсел.

Тя кимна.

— А ти?

Вивиан отново кимна.

— А ти?

— Според Хенри съм имал грешна мотивация, меко казано.

— Обаче искаш да се върнеш, нали?

— Да. Хенри ще ни извади журналистическа акредитация от „Л’Осерваторе Романо“, после трябва да кандидатстваме за визи. Ако не успеем, може да обмислим дали да не пресечем нелегално границата от Судан.

— Звучи опасно.

— Не по-опасно от преминаването през територията на Гетачу в търсене на черния манастир. Добрата новина е, че са освободили полковник Ган от затвора.

— Слава богу! Мислех, че ще го… убият.

— Щели са да го направят, но вместо това са го продали. Не знам къде е в момента, обаче Хенри получи телекс от него. Ган е готов да дойде с нас в Етиопия.

— Пълна лудост!

— Той сигурно си мисли същото за нас.

— Но Ган е… враг…

— Може да промени решението си. Междувременно ще дойде в Рим след Нова година и ако си съгласна, четиримата ще се разходим до слънчева Сицилия. До Берини.

Вивиан се усмихна.

— С удоволствие.

— По новините съобщиха… Разстреляли са княз Иясу — каза Пърсел.

— Научих… Бедният човек… и всички други от императорското семейство, както и от бившето правителство… — Тя го погледна. — Как е възможно хората да вършат такива неща с други хора?!

— Случва се доста често.

— Знам… но… на света има толкова зло… Това не поставя ли на изпитание вярата ти в Бог?

— Отец Армано, а и Хенри биха ти отговорили, че всичко е част от Божия план.

— Не е възможно.

— Тогава, че е от дявола.

Вивиан кимна и го погледна в очите.

— Винаги съм искала да те попитам… онази вечер… докато пътувахме с джипа, защо внезапно отби от пътя?

— Не знам.

— Мина директно през гъсталака и излезе при балнеокурорта.

Франк също беше мислил за това и не си спомняше какво го е накарало изведнъж да завие към онези храсти. Усмихна се.

— Един глас ми прошепна: „Завий надясно“.

— Дръж се сериозно.

— Не знам, Вивиан.

— Но не ти ли се струва повече от странно, че отби от пътя точно към балнеокурорта?

— Ще си помисля. — Пърсел смени темата. — С Хенри обсъдихме възможността Гетачу или някой друг вече да е открил черния манастир.

— Не са го открили.

— Добре де… — Искаше му се първата им вечер да е по-романтична, затова я попита: — Ще вечеряме ли?

— Не. Разхожда ми се.

— Чудесна идея. — Той даде знак на келнера да донесе сметката. — Къде си отседнала?

— В цял Рим няма нищо свободно.

— Съжалявам да го чуя. Къде ти е багажът?

— В твоята стая.

Франк се усмихна.

— Как успя?

— Стига, Франк. Нали сме в Италия?!

— Откъде знаеше, че всичко ще е наред? — попита я той сериозно.

— Нямаше значение дали ще е наред. Тази нощ ще спим заедно.

Пърсел не възрази и й предложи:

— Хайде да извадим багажа ти.

— Искам да се разходя. Вечерта е прекрасна.

— Добре. — Той плати, докато Вивиан си обличаше палтото. Взеха асансьора до фоайето и излязоха в хладната нощ.

Пиковият час беше отминал и улиците започваха да стихват. По широката Виа деи Фори Империали се разхождаха хора. Коледните украси, доколкото ги имаше, бяха главно от религиозен характер и нямаше и следа от Дядо Коледа и неговите елени.

Вървяха хванати за ръка и наблюдаваха града и хората почти без да разговарят.

— Тъкмо това си представих, когато получих романтичното ти писмо — по някое време каза Вивиан.

— Не знаех как да ти пиша.

— Затова реши да ми напишеш нещо като прессъобщение. Ако не беше послеписът ти, още да съм в Женева.

— Знам.

— Е, не те обвинявам, че си ми се сърдил.

— И не бива.

— Знам, че не трябваше да заминавам по измислен повод. И съжалявам. Но не можех да те погледна… и да ти кажа…

— Остави това.

Тя стисна ръката му.

— Все си мислех… „Върви в манастир11, Вивиан. Върви и премисли всичко!“

— Добре. Да продължим напред. Avanti.

— Сега се чувствам пречистена.

— По-късно ще се погрижим за това.

Вивиан се засмя и го попита:

— Кое е най-романтичното място в Рим?

— Моята стая.

— Следващото най-романтично?

— Ще те заведа.

Заобиколиха паметника на Виктор Емануил и се заизкачваха по стълбището на Кампидолио към площада на древния Капитолийски хълм, където край музеите и конната статуя на Марк Аврелий се разхождаха десетки двойки, хванати за ръце.

Пърсел я заведе в края на площада, откъдето се разкриваше гледка към осветения с прожектори Форум и извисяващия се над руините му Палатин. В далечината се виждаше и Колизеят.

— Изумително — ахна Вивиан.

— Пак ще се върнем тук след Етиопия.

— Ще се върнем.

Спуснаха се по дългото стълбище и тръгнаха към хотела.

21.

Пърсел позвъни на Хенри в редакцията, за да му съобщи, че Вивиан е в Рим, макар да не уточни кога е пристигнала, нито къде е отседнала, а и Меркадо не попита. Ако го беше направил, Франк щеше да му отговори, че е в банята.

Хенри предложи да обядват в ресторант „Етиопия“, който според него щял да е подходящо място за срещата им. Въпреки че не смяташе така, Пърсел си записа адреса, близо до гара „Термини“. Меркадо също предложи с Вивиан да се срещнат там в 12:30, а Пърсел да дойде към един или още по-късно.

Това не допадна особено на Франк, но щеше да остави Вивиан да реши сама.

По-късно, когато излязоха на утринна разходка, й предаде разговора си с Хенри. Предполагаше, че Вивиан ще иска да се върне в хотела, за да смени за обеда с бившето си гадже дънките, пуловера и туристическите обувки с нещо по-официално, ала тя отказа.

— И така съм си добре, ако ти не възразяваш.

— Не възразявам. Срещата е в някакъв етиопски ресторант — каза Пърсел.

— Типично в стила на Хенри.

Беше топла и слънчева сутрин, събота преди Коледа, затова нямаше много трафик и градът изглеждаше в празнично настроение.

Минаха през Кампо деи Фиори и той си спомни съвета си към Джийн, което на свой ред го накара да се замисли как Хенри я беше пратил на масата му под измислен претекст. Хенри Меркадо, разбираше Франк, го биваше да манипулира и компрометира хората. Ала бе и джентълмен от старата школа и нямаше да спомене на Вивиан за Джийн. Освен ако не смяташе, че така ще постигне конкретна цел.

Продължиха към фонтана Треви, намислиха си желания и хвърлиха през рамо монети във водата, което според традицията гарантираше, че някой ден ще се завърнат в Рим.

В 11:30 Пърсел предложи да се насочат към „Етиопия“. Пътят им минаваше покрай „Термини“, римската централна гара, около която се намираше единственият голям квартал с чернокожо население в столицата, обитаван главно от емигранти от бившите италиански колонии Етиопия, Еритрея и Сомалия. Районът гъмжеше от африкански улични търговци, чиито туземни стоки бяха наредени върху одеяла на земята.

— Още ли не изпитваш съмнения за срещата? — попита Франк.

Вивиан кимна, но той усещаше, че се страхува. За последен път беше видяла Хенри на слизане от хеликоптера на Гетачу в Адис Абеба. По време на почти целия полет от лагера бяха мълчали — само Ган им каза, че като чуждестранни журналисти, най-лошото, което ги заплашвало, бил показен процес, присъда и експулсиране от страната.

Полковник Ган не каза нищо за себе си — очакваше него да го обесят или разстрелят, но все пак бе загърбил собствените си страхове, за да окуражи трима души, които едва познаваше. Истински офицер и джентълмен. И сега според Меркадо той искаше да се върне в Етиопия, където имаше смъртна присъда. Безстрашието беше едно, ала безразсъдството бе съвсем друго. Франк се зачуди какви са мотивите на британеца.

Както бяха оковани, от хеликоптера ги бяха накарали да тичат боси по пистата към четири полицейски коли. Преди да ги разделят, Вивиан извика на Хенри: „Обичам те!“ Но Хенри не й отговори — а може и да не я беше чул.

После Вивиан се обърна към него и срещна погледа му. Преди полицаят да я натика в колата, му отправи малко тъжна усмивка.

И след това я видя чак в „Хилтън“. С Хенри пък не се бяха виждали до този момент.

— Ако имаш някакви съмнения, ще дойда с тебе — каза той.

— Не. Просто трябва да сложа точка, Франк. За да можем да продължим нататък.

— Добре. — Нямаше рецепти за такива неща — вечният триъгълник във Вечния град — и Пърсел предполагаше, че молбата на Хенри за половин час насаме с бившата му любовница е основателна и че неохотното съгласилата се с това Вивиан наистина възнамерява да сложи точка и да продължи нататък, както твърдеше. Хенри, от друга страна, преследваше много цели и Франк не знаеше коя от тях е на дневен ред.

Вивиан зяпаше стоките върху разгънатите на всяко свободно място около „Термини“ одеяла и уличните търговци й подвикваха на италиански. Тя каза нещо на амхарски на един от продавачите и той първо се изненада, после се зарадва.

Фотографката спря и разгледа стоката му. Човекът бързо й говореше на амхарски, след това премина на италиански.

Пърсел също насочи вниманието си към одеялото. Имаше няколко предмета от тиково дърво и абанос, мънистени гердани и скулптури от полиран до блясък черен обсидиан, сред които модел на осмоъгълната катедрала „Св. Георги“ в етиопската столица. Той се усмихна.

— Открихме черния манастир.

— Франк, това е „Свети Георги“ в Адис Абеба!

— Изглежда по-малка, отколкото си я спомням.

Една жена продаваше бродирани шами и Пърсел предложи:

— Хайде да отидем на обед, облечени така.

— Последния път, когато Хенри ни видя с шами, гледката не му хареса — отвърна Вивиан.

Франк не каза нищо. Премести се при друго одеяло с изделия от бронз и забеляза чаша за вино, която му напомни за бокалите в шатрата на княз Иясу. Продавачът искаше петдесет хиляди лири, Пърсел му предложи десет и се спазариха за двайсет.

Върна се при Вивиан, която се пазареше за цената на „Св. Георги“, и й показа бокала.

— Намерихме Светия Граал.

Тя се засмя.

— Ето, дай я на Хенри и му кажи, че задачата е изпълнена.

Вивиан разгледа чашата от кован бронз. Изглеждаше древна, но сигурно беше направена миналата седмица.

— Как ще разберем? — попита тя.

— Тя сама ще говори за себе си.

Тя кимна и му върна бокала.

— Ти му го дай.

Полицията правеше планова проверка в района на „Термини“ и гонеше уличните търговци, които пък събираха стоката си, сгъваха одеялата, преместваха се на няколко метра след ченгетата и отново нареждаха сергиите си. Явно никой не взимаше нещата сериозно, помисли Франк, и Хенри може би беше намерил точното място, където да живее и умре, ако не умреше в Етиопия. Същото се отнасяше за него и Вивиан.

Помоли един полицай да го упъти към Виа Гаета и придружи донякъде Вивиан.

— Ще се видим след половин час — каза й, когато спряха.

— Не закъснявай.

— Даже може да подраня.

Тя се усмихна, после стана сериозна.

— Ако той е готов да забрави миналото, да преглътне гнева си и да дойде с нас при тези… конфузни обстоятелства, да ги наречем, ти…

— Разбирам.

— Добре… — Вивиан го целуна по бузата и се отдалечи.

Пърсел си погледна часовника и се заскита из улиците около „Термини“. Стигна до една таверна и влезе. Повечето клиенти бяха чернокожи, макар че самото заведение изглеждаше традиционно италианско.

Седна на малкия бар и си поръча еспресо, после промени решението си и помоли за vino rosso.

Хенри Меркадо имаше склонност към драматизъм и мизансцен. Всъщност беше роден актьор. Илюзионист. Усещаше се в някои негови публикации. Никога нямаше сигурни факти, а само намеци за такива, съчетани с интуитивни прозрения. Хенри манипулираше думите така, както манипулираше хората. Пърсел не се съмняваше, че мистичното му преживяване в съветския лагер е действително, ала скритият в Меркадо езичник си оставаше все същият. Ако не беше католик и журналист, сигурно щеше да е фокусник. Вивиан едва ли щеше да попадне отново под неговата магия, но Хенри щеше да използва угризенията й в своя полза.

Поръча си още едно вино и се загледа в отраженията на клиентите в огледалото на бара. От Етиопия се изливаше огромен човешки поток, особено предприемачи и специалисти, както и старата аристокрация, успяла да избегне бесилките и разстрелите, и коптски и католически духовници, които се чувстваха застрашени от безбожните революционери. Повтаряше се историята от френската и руската революция — изолираният управляващ елит беше изгубил връзка с народа и действителността, затова народът стоварваше тази действителност върху дворците и черквите. Установеният от три хилядолетия ред се сгромолясваше и по тази причина всеки можеше да отмъкне Светия Граал.

Беше само въпрос на време, помисли си той, докато революционерите открият черния манастир. Нищо не можеше вечно да остане скрито, макар Франк да знаеше, че изчезналите градове на маите са останали скрити стотици години в джунгли, далеч по-скромни от етиопските.

Ала Пърсел бе сигурен, че който и да намери манастира, Светият Граал или там каквото се пазеше зад черните стени, ще изчезне още преди първите натрапници да проникнат вътре. И все пак…

Извади бронзовия бокал от джоба на шлифера си и го заразглежда.

Италианският собственик също му обърна внимание, после кимна към клиентелата си и каза на английски:

— Етиопски боклук.

— Това е Светият Граал — осведоми го Франк, понеже не искаше човекът да го смята за лековерен турист.

Собственикът се засмя.

— Колко платихте за него?

— Двайсет хиляди.

— Много е. Десет.

— Тази чаша може да превръща вино в Христовата кръв.

Италианецът отново се засмя.

— Добре де, двайсет бива.

Пърсел остави на бара банкнота от десет хиляди лири, излезе и тръгна към „Етиопия“.

22.

Вивиан и Меркадо седяха в дъното на сумрачния ресторант. Позите им не предполагаха особена близост, но изглеждаха отпуснати, приказваха си и се усмихваха.

Пърсел подмина салонната управителка и се приближи до масата.

— Извинявам се за закъснението.

— Всъщност малко си подранил — отбеляза Хенри.

Пърсел не се ръкува с него и не целуна Вивиан — просто седна, както си беше с шлифера. Меркадо, забеляза той, изглеждаше малко по-наконтен, с черно кожено яке и черна копринена риза.

— Хенри ме въвеждаше в обстановката — осведоми го Вивиан.

— Добре.

На масата имаше бутилка вино и Меркадо наля на Франк, после вдигна чашата си.

— Ad astra per aspera. През трудностите към звездите.

Пърсел се зачуди колко латински наздравици помни по-възрастният му колега.

Чукнаха се и Вивиан предложи:

— За мира и приятелството.

Франк запали цигара и се огледа. Ресторантът като че ли беше украсен с боклуците от одеялата, включително самите одеяла, които висяха по стените. Половината маси бяха свободни и повечето клиенти бяха добре облечени африканци. Каймакът на етиопското общество, помисли си той, изхвърлен на бреговете на Тибър.

Вивиан се опита да съживи разговора.

— Хенри ми разказа за своето проучване във Ватиканския архив.

Пърсел мълчеше.

— Франк не се впечатли особено — осведоми я Меркадо.

Тя зачака отговора на Пърсел и след като не получи такъв, прибави:

— Странно, че не са ви пуснали в Етиопския колеж.

— Ще реша този проблем — увери я Хенри. — Точно такова практическо проучване ще допадне на практичния ум на Франк.

Меркадо и Вивиан продължиха диалога си, както и преди неговата поява, и Пърсел осъзна, че не се държи цивилизовано и изискано, което сигурно доставяше безкрайно удоволствие на по-възрастния журналист. За да избегне по-късни сцени с Вивиан и за да не доставя на Хенри удоволствието да го вижда в такова неловко положение, той каза:

— С Хенри се разбрахме, че макар да не се разбираме за някои неща, се разбираме тримата да се върнем в Етиопия, ако успеем да влезем в страната, и да започнем от там, откъдето тръгнахме, след като погребахме отец Армано.

Вивиан кимна и му напомни:

— Носиш нещо за Хенри.

— Аз ли? А, да… — Той бръкна в джоба на шлифера си и постави бронзовия бокал на масата. Меркадо го вдигна и го разгледа.

— Открихме Светия Граал — заяви Пърсел.

— На една улична сергия край „Термини“ — прибави Вивиан.

Хенри се засмя и обърна бокала наопаки.

— Наистина. Произведен в Йерусалим през десета година след Христа, собственост на Й. Ариматейски.

Вивиан също избухна в смях.

— Добра работа сте свършили — продължи Меркадо. — Сега ние с Франк можем да допишем историята и после всеки да си хване пътя.

Пърсел си помисли, че това би било чудесно, но за да не допусне ледът да замръзне отново, отвърна:

— Сега трябва да проучиш този граал, Хенри.

И тримата се засмяха. Меркадо взе бутилката и наля вино в бронзовия бокал.

— Ще пием от тази чаша и това ще е нашият завет — тържествено произнесе той и подаде бокала на Вивиан, която го вдигна към устните си и отпи, след което го предаде на Пърсел. Накрая Хенри го пресуши. — Бог да благослови пътя ни.

Фотографката се пресегна и стисна ръцете на двамата мъже, макар че Пърсел и Меркадо не се хванаха за ръце. Тя сведе глава.

— Бог да даде покой на отец Армано и всички онези, които страдат и умират в Негово име в Етиопия и по целия свят.

— Амин — завърши Хенри.

Келнерът, висок и мършав чернокож мъж с пъстра шама, видя, че са приключили с молитвата, и се приближи с менюта, но Меркадо се изправи.

— Ще ви оставя да се насладите на прекрасната кухня и на компанията си след толкова дълга раздяла.

— Остани, моля те — насили се да отвърне Франк.

— Да, моля те, остани, Хенри.

— Натрупала ми се е доста работа.

Пърсел също стана и се ръкуваха. Меркадо заобиколи масата, целуна Вивиан по бузата и си тръгна.

Франк седна и сервитьорът им остави две менюта.

— Благодаря ти — каза му Вивиан.

Пърсел се задълбочи в менюто.

— Решихме проблема — осведоми го тя.

— Добре. Надявам се, че обичаш агнешко. Има и риба — казва се „Свети Петрова риба“.

— Той разбира какво и как се е случило, разбира и че с теб се обичаме.

— Добре.

— Ти каза ли му, че се обичаме?

Франк остави менюто.

— Когато разговарях с него, не знаех дали се обичаме.

— Е, вече знаеш.

— Да. — Той я погледна. — Един съвет, Вивиан. Хенри Меркадо е чаровен мошеник. Освен това е манипулатор и измамник. Не ме разбирай погрешно — прибави. — Хенри ми харесва. Но трябва да го държим под око.

Тя се замисли.

— Той не се опита да ме… съблазни пак.

— Ако можеше, щеше да го направи. Само че имам предвид съдружието ни с него. — Франк кимна към бокала. — Нашият нов завет.

Вивиан помълча няколко секунди, после проницателно отбеляза:

— Аз му бях лесна плячка. Според мен той разбира, че в теб е срещнал достоен съперник.

Самият Пърсел не би могъл да го изрази по-добре. Усмихна й се.

— Аз пък срещнах достоен съперник в тебе.

— Ти просто нямаше шанс, Франк.

— Така е, нямах.

Тя напълни бокала с вино и му го подаде. Пърсел отпи и й го върна.

— Ако вярваш в любовта, вярваш в Бог — каза Вивиан.

Къде беше чувал същото?

23.

През следващите няколко дни не се видяха с Хенри, но той или негов куриер им остави плик, в който бяха отчасти попълнените им молби за визи — само трябваше да въведат паспортните си данни и да се подпишат. В плика имаше и бележка от него: „При първа възможност ги подайте лично в етиопското посолство и стискайте палци“.

На другата сутрин Пърсел и Вивиан отидоха в посолството и половин час чакаха консулския служител, който приличаше на роднина на генерал Гетачу. Дипломатите на стария режим бяха уволнени, естествено, и несъмнено бяха предпочели да не се завърнат в родината си, където най-вероятно ги очакваше разстрел, затова сигурно бяха останали в Рим и киснеха с други свои сънародници в „Етиопия“. Колониалните връзки между двете страни не бяха здрави, но съществуваха, както се беше убедил Франк край „Термини“, и той предполагаше, че когато революцията загрубее още повече, в Италия ще се появят и по-високопоставени бежанци. Междувременно обаче трябваше да се изправи пред неприятния консул, който не знаеше английски и разговаряше с Вивиан на лош италиански. Тя беше запазила самообладание и се усмихваше. Онзи явно не вярваше, че някой има желание да посети Народната република със законни намерения, и имаше право. Взе паспортите им и ги информира, че щели да им ги върнат след около седмица на работното място, с други думи в „Л’Осерваторе Романо“, със или без визи. Освен това им взе по сто хиляди лири за експресна обработка.

В превод на Вивиан прощалният му съвет гласеше: „Ако ви откажат визи, не кандидатствайте повече. Ако ви приемат като журналисти, трябва да се въздържате от всякакви други дейности в Етиопия“.

Тя го увери, че разбират, и му пожела приятен ден.

През следващите дни преди Коледа разглеждаха града. Вивиан каза, че е била два пъти в Рим на ученически екскурзии, но не го познавала като възрастна, затова Пърсел й го показа през нощта, включително Трастевере и Виа Венето. Там се намираше „Екселсиор“, където живееше и сигурно пиеше Хенри. Не влязоха в бара на хотела, но той я заведе в „Харис“ и след като изпиха по едно, й разказа, че е намерил Меркадо там.

— Благодаря, че си го направил.

— Нали ти го искаше?

— Беше ли… неловко?

— Да, обаче преминахме към по-важни въпроси.

— Знаех, че и двамата ще се държите като зрели хора.

— Не съм ти обещавал такова нещо.

Тя се усмихна, наведе се и го целуна.

— Bellissimo — отбеляза мазният барман.

През деня обикаляха из града и Франк й показа някои по-далечни места, например параклиса „Quo vadis“. Вивиан се заинтригува от стъпката на Христос върху павето.

— Това би могло да е истинско — заяви тя.

— Не се знае.

След един телефонен разговор с Хенри имената на двамата се появиха в списъка на посетителите на Порта Санта Роза и те се разходиха из Ватикана. Пърсел й показа сградата, в която работеше Меркадо, както и Етиопския колеж, в който влизаха и излизаха монаси и семинаристи в черни раса.

— Ще ме пуснат ли вътре? — поинтересува се Вивиан.

— Основателен въпрос. Съмнявам се, че семинарията е смесена, но ще опитаме.

— Ще облека твоя шлифер.

— Те само са девствени, Вивиан, не са слепи.

Хенри им беше осигурил пропуски за полунощната меса на Бъдни вечер в „Св. Петър“ и тримата се срещнаха в единайсет на Порта Санта Роза, откъдето отидоха в базиликата, без да се блъскат сред тълпите на Пиаца Сан Пиетро. Пърсел реши, че службата е също като по телевизията — веднъж я беше гледал в един нюйоркски бар.

Както се очакваше, Вивиан се трогна от зрелищността и папското слово, както и от съобщението на папата, че 1975-а ще е Юбилейна година. Великолепието на католическата меса впечатли и Франк, въпреки че не знаеше нито италиански, нито латински. Зачуди се дали ще поставят Светия Граал на олтара в базиликата, или ще го приберат във Ватиканския музей. Залагаше на олтара и може би щеше да включи такова условие в сделката. Усмихна се на нелепите си мисли и Вивиан му прошепна:

— Приятно е да те видя щастлив.

Хенри им беше направил резервация за късна вечеря в еврейското гето.

— Тази вечер в Рим не е отворено нищо друго — обясни им.

Нямаше и таксита и обществен транспорт, затова отидоха пеш покрай Тибър и влязоха във „Векия Рома“ на Пиаца ди Кампители.

В ресторанта имаше места само за правостоящи, но салонната управителка ги настани веднага и Хенри им призна:

— Обещах им хвалебствен отзив в „Л’Осерваторе Романо“.

— Пишеш отзиви за ресторанти? — учуди се Вивиан.

— Не. А вестникът изобщо няма такава рубрика.

Вивиан и Пърсел се спогледаха.

— Червено или бяло? — попита Меркадо.

— И двете — отвърна Франк. Огледа фреските по стените и не забеляза нищо, което да му прилича на еврейско. Всъщност имаше коледна украса.

— В това гето живеят евреи още отпреди Христа и бих казал, че са по-истински римляни от римляните — отбеляза Хенри. — Сигурен съм, че Петър и Павел са се утешавали тук сред своите сънародници.

— Удивително — рече Вивиан.

Донесоха виното и Меркадо вдигна наздравица.

— Весела Коледа!

— И щастлива, здрава и мирна Нова година! — прибави Вивиан.

Пърсел не смяташе, че непосредствените им планове за новата година могат да се характеризират така, затова предложи:

— За едно безопасно и успешно пътуване!

— И ти благодарим за тази нощ — каза Вивиан на по-възрастния журналист.

— Ще си поделим сметката — заяви Франк.

— Не, не — възрази Меркадо. — Това е моят коледен подарък за вас двамата.

— Благодаря — повтори фотографката.

Пърсел забеляза, че на масата има прибори за четирима, и се зачуди дали няма да се появи приятелката на Хенри, ала не попита. Въпросът обаче повдигна самият Меркадо.

— Имам една стара приятелка в Рим, Джийн, за която съм споменавал на Франк, но тя няма да може да се присъедини към нас.

Франк се съмняваше, че жената се казва така, и погледна Хенри, който му се усмихна. „Гад такъв!“

— Много бихме искали да се запознаем с нея — каза Вивиан.

Прегледаха менюто и фотографката се изненада от традиционно италианската кухня, обаче Меркадо я увери, че имало тънки разлики, и предложи да поръча за всички, както и направи. Продължи да е център на вниманието до края на вечерята и ако не беше убеден в противното, Пърсел щеше да си помисли, че Хенри се опитва отново да завърти главата на Вивиан, която отлично балансираше и обръщаше еднакво внимание както на своя домакин и бивш любовник, така и на новото си гадже.

Тръгнаха си от ресторанта към три през нощта и Меркадо ги изпрати донякъде, после продължи към „Екселсиор“.

Пърсел и Вивиан тръгнаха ръка за ръка по смълчаните улици.

— Не знаех, че Хенри има приятелка в Рим — каза Вивиан.

— Хенри сигурно има приятелки във всички градове.

— А ти?

— Само в четири — Адис Абеба, Кайро, Женева и Рим.

Тя се наведе към него и го целуна. Продължиха нататък и Вивиан каза:

— Месата беше прекрасна, нали?

— Наистина.

— Би ли могъл да живееш в Рим?

— Ще трябва да си намеря работа.

— Ако открием Светия Граал, сигурно няма да се наложи — посочи Вивиан.

— Да бе, хайде да поискаме десет милиона. Долара, не италиански лири.

— Нито ще крадем Граала, нито ще го продаваме. Но вие с Хенри ще напишете книга с мои снимки и тримата ще се прочуем.

— Гледай да не си забравиш фотоапарата.

Що се отнасяше до парите, в Кайро Пърсел й беше казал, че от Асошиейтед Прес, за която работеше преди изчезването си в пленническия лагер на червените кхмери, след освобождаването му щедро са му изплатили едногодишна заплата. Също като заплатата на Хенри след четирите години в Гулаг, това не бяха най-лесно спечелените от Франк пари, но му дойдоха добре в Ню Йорк. Още пазеше повечето и сега плащаше с тях за ваканцията в Рим, а от „Л’Осерваторе Романо“ щяха да покрият разходите му в Етиопия, макар че нямаше да му дават заплата. Предполагаше, че Меркадо ще уреди нещо подобно и за Вивиан.

Що се отнасяше до нейното финансово състояние, в Кайро Вивиан му беше казала, че има малък попечителски фонд, макар да не спомена нищо за източника му, нито за семейството си. Пърсел знаеше за миналото й само, че е учила в женевски пансион. Ако тя искаше да му съобщи нещо друго, щеше да го направи. Но сега бяха в Рим и се обичаха. La dolce vita.

Повечето ресторанти в Рим бяха затворени на Коледа, но портиерът им беше резервирал празнична вечеря в Гранд Хотел де ла Минерва, защото, по собствените му думи, Вивиан била красива като тази римска богиня. Това струва на Пърсел трийсет хиляди лири, но самата вечеря плати Вивиан вместо коледен подарък за него. Неговият подарък за нея щеше да е екскурзия до Тоскана.

Пърсел взе под наем кола и заминаха за Тоскана, където останаха цяла седмица — отсядаха в провинциални странноприемници, после отидоха във Флоренция, вляха се в тълпите на Пиаца дела Синьория и отпразнуваха Нова година в студената и ясна зимна нощ.

На първи януари потеглиха обратно за Рим и следобед пристигнаха в хотел „Форум“.

На рецепцията ги очакваше писмо от Хенри, което гласеше: „Полк. Ган ще кацне на «Фиумичино» на 4 януари. Ще се настани в «Екселсиор». Вечеря в 20:00 на покрива в «Хаслер». Обадете ми се, когато се приберете. Може ли да отидем в Берини другата седмица? Добра новина за визите ни. С обич, Хенри“.

— Е, явно заминаваме за Етиопия — отбеляза Пърсел.

Вивиан кимна.

Върнаха се в стаята си и Франк позвъни в редакцията на Меркадо.

— Честита Нова година.

— И на тебе. В Рим ли сте?

— Да. Получихме писмото ти.

— Добре, елате да пием по коктейл при мене в „Екселсиор“ и ще обсъдим нещата. Да речем, в пет.

— В шест. До скоро. — Пърсел затвори и се обърна към Вивиан. — Мога да отида и сам.

— Ще дойда с теб. Има много за обсъждане.

— С Хенри винаги е така.

— Сега започва да ми изглежда реално и ме… хваща страх.

Той я погледна.

— Винаги съм се чувствал така преди задача във вражеска територия. Нормално е.

— В Етиопия за пръв път попаднах в бойни действия. — Вивиан се усмихна. — Бях развълнувана и си нямах никаква представа от действителността.

— Вече си опитен ветеран.

— Бог ще бди над нас. Като предишния път.

Пърсел си помисли, че Божието търпение към тях може да е на изчерпване, и не отговори.

24.

Барът на „Екселсиор“, каза си Пърсел, май датираше от Стария свят. Хенри обаче се чувстваше като у дома си и като че ли всички го познаваха. Някой ден сигурно щяха да кръстят на него коктейл.

Отведоха ги при маса до прозореца и те дадоха поръчките си на келнера, Джанкарло, който поздрави синьоре Меркадо по име, естествено, и знаеше какво пие.

Франк си спомни, че в „Харис Бар“ същият този синьоре Меркадо го беше предупредил никога да не прекрачва прага на „Екселсиор“. Оттогава бяха изминали дълъг път. Направи му впечатление, че Хенри носи модерен син костюм, бяла копринена риза и италианска копринена вратовръзка. Явно бе обиколил магазините. Вивиан беше направила същото във Флоренция и изглеждаше чудесно в бялата си зимна копринена рокля, за която Меркадо й направи комплимент.

Самият Пърсел се чувстваше почти гол в единственото спортно сако, което си носеше от Кайро. И той би отишъл на пазар, само че нямаше да се заседят тук още дълго.

Беше 1 януари, тиха вечер в Щатите, спомняше си Франк, но в бара на „Екселсиор“ цареше оживление.

— Италианците почиват до края на седмицата — осведоми го Хенри.

— А ти?

— Печатните преси никога не спират, както ти е добре известно. Но поне работя на половин ден.

— Джийн ще се присъедини ли към нас? — попита го Вивиан.

— Наложи се да замине за Лондон.

Пърсел запали цигара.

— Е, издали ли са ни визи? — попита фотографката.

Меркадо извади от вътрешния си джоб два паспорта и подаде синия на Франк, после разтвори червения швейцарски на Вивиан.

— Винаги съм смятал, че тази снимка не показва действителната ти красота.

Тя протегна ръка и Хенри й връчи паспорта.

При други обстоятелства, помисли си Пърсел, вече да е фраснал нахалника, който го дразнеше нарочно, но сега реши да види дали Меркадо ще продължи да се държи като гъз и чак тогава да предприеме съответните действия.

— Също като предишния път, визите ни са отпечатани в паспортите — делово заяви по-възрастният журналист и извади два листа от джоба си. — А това са копия на молбите ви, подписани и подпечатани от генералния консул. — И им ги даде.

Франк провери в паспорта си и видя, че някой е задраскал юдейския лъв с червено мастило върху новата виза. Молбата му носеше същия печат, аналогично коригиран, за да се вижда, че положението в Етиопия се е променило.

Донесоха поръчките им и Хенри каза:

— Тази вечер е за сметка на „Л’Осерваторе Романо“.

— Носиш ли журналистическите ни акредитации? — попита Пърсел, след като се чукнаха.

— Да. — Меркадо им даде картите, наред с по-голям документ, написан на няколко езика, включително амхарски, арабски и тигриня, който, по думите му, бил нещо като журналистически пропуск. И се усмихна.

Пърсел и Вивиан не отговориха на усмивката му.

Келнерът донесе ядки, маслини и сирена, които, подозираше Франк, сигурно представляваха обичайната вечеря на Меркадо.

— Нещо ново за Етиопския колеж? — попита Пърсел.

— Още не. Колежът е затворен до Богоявление.

— Подходящ момент да проникнем вътре с взлом.

Хенри само го погледна.

Вивиан също нямаше какво да каже по въпроса, но полюбопитства:

— Мен ще ме пуснат ли там?

— Не.

— Какво смяташ за отказа да ни допуснат до тяхната библиотека? — продължи да го разпитва Франк.

Меркадо се замисли за момент.

— Зависи от мащабите на параноята ти. Етиопският колеж е изключително затворена институция. В отказа им няма нищо странно, просто държат на уединението си.

— Всички държим на правото си на личен живот, Хенри, обаче това не е някакъв манастир на планински връх, нито пък в джунглата. Колежът се намира във Ватикана и е под властта на папската държава. Кой пише правилата, те или Ватиканът?

— Те се ползват с ограничена автономия. Аз им излизам с легендата, че правим проучване за етиопската си задача — което всъщност си е вярно. Обаче не ги притискам прекалено силно, за да не си помислят, че интересът ми е продиктуван от нещо друго.

— Добре — отстъпи Пърсел. — Тази библиотека изобщо струва ли си усилията?

— Предполагам, че техните карти ще са ни много полезни. Но може и да греша.

Франк кимна. Проучванията на Хенри във Ватиканската библиотека и неговата молба за достъп до Етиопския колеж не излизаха извън рамките на журналистическата му работа в „Л’Осерваторе Романо“. От друга страна, ако някой от ватиканската йерархия събереше две и две, включително искането на Меркадо да се върне в онзи ад със същия репортер и същата фотографка, с които беше лежал в затвора, щеше да се очертае подозрителна картина. Всъщност две картини: едната на журналист, който си върши работата, а другата на същия журналист, ровещ в нещо, което не би трябвало да знае. И картината щеше да е кристално ясна, ако Хенри беше съобщил във Ватикана за смъртта на отец Джузепе Армано, което щеше да означава, че е чул предсмъртните думи на италиански свещеник, някога получил папско писмо, нареждащо му да отмъкне Светия Граал от коптски манастир.

— За какво си се замислил, Франк? — попита го Меркадо.

— За нашата легенда.

— Нейният най-голям плюс е, че е вярна.

— Да. — Но само до навлизането им в джунглата. А и тогава пак щяха да си изпълняват задачата, макар и не непременно онази, която им бяха възложили от „Л’Осерваторе Романо“.

Освен това Пърсел виждаше, че Хенри проявява далеч по-голямо въодушевление, отколкото преди няма и месец в „Харис“. Зачуди се дали го е осенил Светият Дух, или просто е надушил добра история — Светия Граал на всички истории. А и искаше да компенсира предишното си слабо представяне в Етиопия, разбира се. Вивиан и Франк Пърсел не биваше да си помислят, че е изгубил някогашната си дързост. Меркадо трябваше да послуша собствения си съвет за правилните мотиви.

Хенри явно приключи с деловата част, защото започна да ги разпитва за екскурзията им в Тоскана и Вивиан задоволи любопитството му. Той заяви, че сигурно са си прекарали чудесно, и прибави:

— Ако още сте тук през пролетта или есента, това е най-прекрасното време в Тоскана. — След което ги посъветва: — Но не ходете там през лятото. Фрашкано е с британци. Италианците й викат Тосканшир.

Меркадо продължи с туристическите си препоръки и на Франк му хрумна, че Хенри може би се чувства самотен. Явно имаше доста познати в Рим, например колегите му в редакцията, както и всеки барман и келнер по Виа Венето. После пък идваше загадъчната жена, която не се казваше Джийн. Пърсел обаче усещаше самотата му — беше я преживял самият той. В рядка проява на съчувствие Франк осъзна, че Меркадо не е изгубил в Етиопия само любовницата си — беше изгубил приятел. Или като се имаше предвид възрастовата разлика, беше изгубил младо протеже. Човек, когото да наставлява. Или да манипулира?

Докато Хенри разказваше нещо за Перуджа, Пърсел насочи вниманието си към Вивиан и му се стори, че и тя, от своя страна, е изгубила романтичните си чувства към Меркадо. Всъщност преживяванията в Етиопия я бяха преобразили, също като самия него. Тогава му изглеждаше малко… незряла, почти като момиче, и в Адис Абеба, и по пътя за фронта, и още повече в балнеокурорта и шатрата на княз Иясу. Ала бързо беше пораснала — травмите на войната имаха такова въздействие върху хората. Той знаеше и че срещата с отец Армано дълбоко й е повлияла, както и неотдавнашните й любовни усложнения. Оценяваше нейното „оттегляне в манастир“ като зряло решение и макар да обичаше жената, която го беше напуснала в Кайро, харесваше и жената, която бе дошла при него в Рим.

Хенри, от друга страна, преживяваше обратното развитие. Само че Пърсел нямаше намерение да подценява старата лисица.

Меркадо се прехвърли на Милано и Вивиан съсредоточено кимаше, въпреки че очите й започваха да губят фокус.

На Франк му хрумна и че Хенри най-вероятно вече чува „на времето крилатата каляска“12 и че за него новото им пътуване до Етиопия във всички случаи е печеливша комбинация. Ако умреше там, нямаше да изгуби много от живота, но ако се завърнеше, със или без Светия Граал, щеше да има какво да разказва до края на дните си. За предпочитане на някоя красива жена, обаче и всякаква щеше да му свърши работа.

За Вивиан и Пърсел обаче въпросът с жизнения път не стоеше така. Особено за Вивиан. Хенри Меркадо се намираше в края на този път, а Пърсел — някъде в средата, докато Вивиан едва започваше живота и кариерата си на фоторепортерка. Тя вече трябваше да е разбрала, че животът не е лек и бляскав, но затова пък е безкрайно вълнуващ и интересен. За нещастие вълнуващите части бяха опасни, а интересните нямаха нищо общо с работата. И често щеше да я съпътства самота.

Франк не знаеше дали Хенри някога е водил този разговор с Вивиан, а и във всеки случай самият той не би го направил. Франк Пърсел нямаше да й изнесе Урока. Тя трябваше да го научи сама. Засега Вивиан смяташе, че между тях има нещо, и наистина имаше, ала бъдещето беше друга работа. В живота му се бяха изредили няколко като нея и имаше голяма вероятност в нейния живот да се изредят още няколко като него, а може би и още един-двама като Хенри Меркадо.

А можеше и Етиопия завинаги да ги свърже — по един или друг начин.

— Франк?

Той погледна Хенри.

— Тук ли си мислено?

— Не.

Меркадо се засмя.

— Научи се да послъгваш. Иначе е обидно.

— Уча се от майстор, Хенри.

— Така си е. Тъкмо обяснявах на Вивиан условията на редакцията. Покриват ви всички разходи, без да ви дават заплата.

— Ясно. Ватиканът е в криза.

Хенри се засмя.

— Вестникът се опитва да се самоиздържа.

— Пускайте реклама на цигари.

— Назначени сте за един месец. — Меркадо ги погледна. — Това време би трябвало да ни стигне… по един или друг начин.

Те не отговориха.

— Трябва да си подпишете договорите.

— Още преди години престанах да подписвам договори в барове — информира го Пърсел.

— Договорите са в редакцията, Франк, не ги нося със себе си — отново се засмя Хенри. — Всичко, което напишете и снимате, става изключителна собственост на „Л’Осерваторе Романо“.

— У кого остава Светият Граал?

— Ще видим.

Келнерът им донесе още по едно и плато хапки. Основното ястие.

— Между другото, писмено уведомих Ватикана за смъртта на отец Джузепе Армано от Берини, остров Сицилия — каза Меркадо. — Пратих копия от писмото до няколко ватикански служби, какъвто е бюрократичният обичай, и до военното министерство, понеже покойният е бил в армията, служила на отечеството в Етиопия.

— Получи ли отговор? — попита го Пърсел.

— Не.

— Описа ли им обстоятелствата на смъртта му? — поинтересува се Вивиан.

— Да, разбира се, но пропуснах да спомена за черния манастир и Светия Граал.

— Посочи ли нашите имена в писмото си? — Франк впери очи в него.

— Да. Не исках да си мислят, че съм получил халюцинации заради серните изпарения в банята — поясни Хенри.

— Не е зле да ни го покажеш това писмо — заяви Пърсел.

Меркадо извади от джоба си фотостатно копие и му го подаде. Франк го прочете и видя, че е сравнително вярно описание на случилото се онази нощ, макар че разказът на отец Армано за залавянето му от етиопски сили — които всъщност бяха коптски монаси — и четирийсетгодишното му затворничество в крепост на императорската армия беше съкратен до няколко реда. Забеляза също и че Хенри не пише нищо за голото им къпане.

Пърсел подаде писмото на Вивиан и се обърна към по-възрастния си колега.

— Струва ми се логично някой да ти отговори.

— Кореспонденцията с Ватикана обикновено е еднопосочна. Същото важи за министерствата.

— Добре, но няма ли да поискат още информация?

— Не непременно.

— Поне едно „благодаря“ няма ли да кажат?

— Доброто дело не чака благодарност. — Той лапна един от миниатюрните сандвичи. — Понеже не бях сигурен кого трябва да уведомя, пратих копия до шест ватикански служби и признавам, самият аз малко съм изненадан, че не ме потърси никой от Ватикана — обаче ме потърсиха от другаде.

— Откъде?

— От Францисканския орден. И в техния архив нямало човек с името Джузепе Армано от Берини, Сицилия.

Вивиан вдигна поглед от писмото и се вторачи в него.

— Какво мислиш за това? — попита го Пърсел.

— Не съм сигурен. Отец Армано със сигурност съществуваше. Видяхме го със собствените си очи. Или поне видяхме някого.

— На смъртния си одър човек не лъже, че е някой друг — отбеляза Вивиан.

Меркадо се съгласи с нея.

— Става все по-любопитно. Обадих се на францисканците в Асизи да проуча въпроса и някой там ми каза, че щели да се свържат с мен, само че не го направиха. После опитах във военното министерство и един майор ми съобщи, че войната в Етиопия през трийсет и пета не била най-неотложният му проблем. Все пак ми обеща да направи проверка.

Пърсел се замисли за всичко това.

— Ватиканската бюрокрация е мудна, не се съмнявам, но скоро може да те потърсят — каза на Хенри.

— От коя дата е писмото ми?

Вивиан погледна листа.

— От десети ноември.

— С други думи, по-малко от седмица след пристигането ми от Лондон. Тъкмо затова, както ще видите в писмото, не се извинявам, че съм се забавил да съобщя за смъртта на този човек на съответните власти.

— Нали ми каза, че не си уведомил Ватикана? — напомни му Франк.

— Излъгах те — усмихна се Меркадо. — Тогава не те харесвах. Сега сме приятели и съдружници в това голямо приключение и подпечатахме завета си с кръв. Е… с евтино вино. И както се казва, сваляме всички карти на масата.

Пърсел си помисли, че Хенри продължава да крие някой и друг коз, така че попита:

— Според тебе какво всъщност става?

Меркадо допи джина си.

— Ами, явно става нещо. Някой, сигурно от Ватикана, е поръчал на францисканците да пратят отговор и да ми кажат, че отец Армано не съществува.

— Защо?

— И аз съм на тъмно като теб.

— Във Ватикана знаят кой е отец Армано и какво е правел в Етиопия — каза Вивиан. — И сега се чудят какво пък знаем ние.

— Много проницателно заключение, Вивиан. И ще продължават да се чудят какво знаем — какви са били последните думи на отец Армано.

Франк не вярваше в световни конспирации, нито си падаше по хора, които вярват в тях. Отец Армано обаче им беше разкрил конспирация във Ватикана, целяща открадването на Светия Граал. Следователно все още съществуваше конспирация, пазеща в тайна неугасналия стремеж на Светия престол да лиши Коптската църква от Граала.

— Ще правиш ли още запитвания? — попита Вивиан.

— Това няма да е много разумно — отвърна Меркадо.

Тя кимна.

— Щеше да е по-разумно някой от Ватикана просто да ти каже: „Благодаря, ще уведомим роднините и Бог да ви благослови“ — отбеляза Пърсел.

— Наистина щеше да е по-разумно от тяхна страна — съгласи се Хенри. — Подозирам обаче, че моето писмо ги е разтревожило и са решили да… как се казваше? Да се направят на глухи.

— Може би изобщо не е трябвало да им пращаш това писмо — прибави Франк.

— Отначало и аз мислех така. Мислех да не им съобщавам нищо. Но после изникна работата в „Л’Осерваторе Романо“ и понеже се канех да пиша по въпроса, нямаше как месеци или години по-късно да разкрия тази история, без да обясня защо съм я пазил в тайна.

— А може би тъкмо писмото ти е причината да те вземат на работа във Ватикана — предположи Пърсел.

Меркадо се вторачи в него.

— Да. Може би.

— И да вземат на работа във Ватикана нас с Вивиан.

— Всъщност вие ще работите във вестника на Ватикана, Франк, обаче няма да се хващам за думата.

— Постъпил си правилно, като си съобщил за смъртта на отец Армано, Хенри — заключи Вивиан.

— Да, никога не можеш да навредиш, като постъпиш правилно. — Меркадо спря за момент. — Хайде да оставим конспирациите и да приемем, че това е типично бюрократично безразличие, придружено от нехайно водене на архиви във всички институции. И италианците като немците мразят да им се напомня за трийсетте и четирийсетте години.

— Това може да обясни безразличието на военното министерство, но не и на Ватикана — възрази Пърсел.

Хенри не отговори.

— Отец Армано е реална личност и ние ще се погрижим хората, които са го пратили на война, да признаят неговите страдания и смърт — заяви Вивиан.

Меркадо се вгледа в нея и на Франк му се стори, че по-възрастният журналист едва сега забелязва промяната в бившата си приятелка.

— Ще отидем в Берини и ще открием роднините му — прибави тя.

— Такъв е планът — съгласи се Хенри и поръча по още едно.

Пред Вивиан имаше две пълни чаши червено вино, а Пърсел още работеше по последния си „Джак Даниълс“. Зачуди се къде слага целия този джин неговият колега.

Обсъдиха пътуването си до Берини и Етиопия, както и проблема как да изпълнят възложената им от вестника задача, като в същото време търсят черния манастир, намиращ се на територията на Гетачу.

Вивиан изненада всички, включително себе си, с думите:

— Надявам се да арестуват и разстрелят Гетачу, преди да отидем там.

— Революцията не изяжда такива като него — осведоми я Меркадо. — Тъкмо те изяждат другите.

Тя кимна и каза:

— Може би не бива да предлагаме на полковник Ган да дойде с нас.

— Хайде да говорим за това по-късно, когато се срещнем с него — предложи Хенри.

Вивиан отиде до тоалетната и Пърсел каза на Меркадо:

— Както ти споменах в редакцията, входните визи не са непременно и изходни.

— И както ти отговорих аз, запази параноята си за Етиопия.

— Само се упражнявам.

Меркадо смени темата.

— Тя изглежда много щастлива.

Франк запази мълчание.

— Казах ти: преживях го, преживях и гнева си. Не го ли усещаш?

— Този разговор е излишен.

— Не става дума за нас, Франк. Нито пък за нея. А за нашата… задача.

— И тримата сме наясно с това. Нали затова сме тук.

— Ще ми се да сме истински приятели.

— Какво ще кажеш за близки колеги?

— Да не би аз да съм ти я отмъкнал?! Ти я отмъкна от мен!

— Май си ядосан.

— Постави се на мое място. Вися аз на тъпия стълб и какво гледам? Ебане!

— Ти си пиян, Хенри.

— Прав си… Извинявай.

— Извинен си. — Пърсел стана. — И ако още веднъж споменеш името Джийн, ще те фрасна.

— Това пък какво означава?

— Не ти трябва да знаеш.

Меркадо се изправи неуверено и му подаде ръка. Франк видя, че Вивиан се връща, затова я стисна.

— Тръгваме ли си? — попита тя.

— Да.

— Пътят от Флоренция беше уморителен — каза Вивиан на Хенри. — Благодаря ти за виното.

— Благодари на нашия вестник.

Тя се втренчи в него и каза:

— По-добре си тръгвай и ти.

Той се наведе към нея, Вивиан се поколеба, после се целунаха по бузите. И по двете.

— Buona notte, signorina.

— Buona notte.

Пърсел я хвана за ръка и излязоха от ресторанта.

— Никога не съм го виждала толкова пиян — каза тя, докато портиерът им спираше такси.

Франк не отговори.

Вивиан го погледна.

— Е, аз го познавах само няколко месеца…

Таксито спря пред тях и се качиха.

— Хотел „Форум“ — каза Пърсел.

Известно време пътуваха в мълчание, после Вивиан каза:

— Ако не го бях срещнала, нямаше да срещна и теб.

Франк запали цигара.

Тя стисна ръката му.

— Да не сте се скарали, докато ме нямаше?

— Не.

— Обичам те.

Той измъкна ръката си от нейната и я прегърна през раменете.

— Веднъж ме прати по дяволите.

— Бях ти сърдита. — Вивиан го имитира: — „Щеше да е по-добре, ако бях сам. Може ли да оставим тази тема за бара в «Хилтън»?“ Мръсник!

Пърсел я притегни към себе си и тя отпусна глава на рамото му.

— Аз дадох идеята да те поканим да дойдеш с нас.

— Нали беше Божият план?

— Да де. Просто се съобразих с него.

— И какво предвижда планът по-нататък?

Таксито спря.

— „Форум“.

— Да се качим горе и да се съблечем — каза тя.

— Страхотен план.

25.

Златните кубета и кръстове на черквите улавяха първите слънчеви лъчи. Пърсел се любуваше на изгряващото над града утро.

Обърна се към голата Вивиан. Кожата й беше по-бяла от чаршафите, толкова бяла, че тя приличаше на безплътно видение.

— Ела при мен, Франк.

Пърсел седна на ръба на леглото и Вивиан прокара длан по гърба му и каза тихо:

— Говореше насън.

— Извинявай.

Вивиан се надигна.

— Сънувах, че сме в балнеокурорта. Плувахме в басейна и се любихме във водата.

Пърсел се зачуди къде е бил Хенри, ала не я попита.

— И после се върнахме при джипа, и там беше отец Армано… и ние още бяхме голи…

— Истински кошмар за малката католичка.

Тя се засмя, после се умълча за малко.

— Защо отец Армано носеше онзи череп?

— Не знам.

— Дали е някакво предупреждение?

— Не ме бива в символиката, Вивиан.

— А ти какво сънува?

— Хенри във Ватиканския архив. Кошмар.

— Разкажи ми го.

— Хенри е разкрил как Светият Граал се е озовал в Етиопия.

— Има ли значение?

— Това го попитах и аз. — Той легна до нея. — Вярваш ли, че в черния манастир е истинският Граал?

— Казах ти, вярвам в онова, което ни разказа отец Армано. Вярвам, че Бог ни е отвел при него и него — при нас. Вярвам и че ако открием Светия Граал и ако вярваме в него, той ще ни се разкрие. Ако не вярваме, за нас той няма да е истински. Не ни изцелява самият Граал, а нашата вяра.

Това му прозвуча почти толкова сложно, колкото доктрината за Светата Троица, ала разбра какво иска да му каже.

— Добре де… но вярваш ли, че трябва да рискуваме живота си, за да го открием?

Вивиан се замисли.

— Ако такава е Божията воля… няма значение какво ще се случи с нас. Важното е да опитаме.

Пърсел я погледна и се зачуди дали Меркадо й е казал същото като на него.

— Ти вярваш ли в това, Франк? — на свой ред го попита тя.

— Хенри смята, че вярвам.

— А ти какво смяташ?

— Ту така, ту иначе.

— Тогава не бива да идваш в Етиопия.

— Ще дойда.

— Само че с правилни мотиви.

— Точно така.

Вивиан се притисна към него.

— Има още едно чудо. Ние.

— Виж, в това вече вярвам. Искаш ли закуска в леглото?

— Още е рано за закуска.

— Докато от румсървиса ни донесат поръчката, ще минат два часа. Това да не ти е Швейцария?

Тя се засмя.

— Искам да напълниш ваната и да ме любиш във водата. Исках го още в онзи балнеокурорт.

— Нямах представа.

— Айде бе!

— Изобщо не ми хрумна.

— Ти да не си си помислил, че се събличам пред всеки непознат?

Всъщност си беше помислил, че двамата с Хенри просто се правят на много печени и искат да шокират американския му морал.

— Франк?

— Въпросът не беше ли реторичен? — Той стана от леглото. — Отивам да пусна водата. Ти поръчай кафе.

Пърсел напълни ваната. Тя дойде в банята и двамата влязоха във водата. Наведоха се един към друг, прегърнаха се и устните им се сляха. Вивиан опря гърдите си в него, после се надигна, отпусна се върху втвърдения му член и започна да описва въртеливи движения с таза си в топлата вода. Свършиха едновременно.

Отдръпнаха се в двата края на ваната и Вивиан се отпусна назад със затворени очи; вдишваше дълбоко влажния въздух.

Франк си помисли, че е заспала, но тя тихо каза:

— Няма значение какво ще се случи с нас, стига да сме заедно.

— Вярвам в това… но искам да сме сигурни, че не избираме смъртта пред живота.

— Избираме вечния живот. Като свети Петър.

— Добре… само че аз не съм мъченик, нито пък ти. Ние сме журналисти.

Вивиан се засмя.

— Журналистите отиват в ада.

— Сигурно… Не сме и светци, Вивиан.

— Говори само за себе си.

Останаха във водата със затворени очи и Пърсел се унесе в сладостна дрямка. Стори му се, че чува Вивиан да казва: „Вземи тази чаша и пий от нея, защото това е моята кръв“.

— Франк?

Той отвори очи.

Вече по халат, Вивиан се бе навела над него с чаша в ръка.

— Кафе.

Пърсел взе чашата и отпи.

26.

Хотел „Хаслер“ се издигаше високо над Испанското стълбище и оттам се разкриваше панорамна гледка към Рим и Ватикана. Беше събота и в елегантния ресторант на покрива имаше много заможни туристи, бизнесмени и известни личности, но Меркадо им осигури чудесна маса до прозореца.

Пърсел не се съмняваше, че синьоре Меркадо използва връзките си с „Л’Осерваторе Романо“ из целия град. Всъщност никой не четеше този вестник, естествено, но медиите масово го цитираха и името му беше символ за качество, особено в Рим.

Хенри Меркадо и полковник Ган бяха дошли заедно от „Екселсиор“. Полковникът поначало си беше мършав, но сега имаше вид на човек, който поне няколко месеца е карал на минимални дажби, което си бе самата истина, и в Лондон явно не беше наддал. Туидовият костюм висеше на тялото му, а кожата му бе с типичната затворническа бледнота. Както Пърсел знаеше от личен опит, трябваше да мине известно време, докато тялото отново привикне към храната.

Ала очите на Ган бяха ясни и будни и в поведението му не се забелязваше особена промяна. Беше запазил разсъдъка си в затвора и организмът му просто се нуждаеше от малко италианска храна. И после пак в Етиопия за поредната среща със съдбата. Франк отново се зачуди какви са мотивите на този човек.

Направи му впечатление, че Хенри подчертава британския си акцент, за да накара госта да се чувства като у дома си, и че сега полковник Ган е станал сър Едмънд.

Меркадо ги осведоми, че е въвел сър Едмънд в обстановката на по няколко чашки в „Екселсиор“, но Пърсел нямаше представа дали го е запознал с всички подробности. Сър Едмънд обаче явно знаеше, че госпожица Смит вече е с господин Пърсел и господин Меркадо няма нищо против това — така че по време на вечерята нямаше да има недоразумения.

Донесоха им коктейлите и Хенри вдигна наздравица.

— За това, че сме живи и отново сме заедно!

— И благодарим на сър Едмънд, задето ни спаси живота — прибави Вивиан.

Чукнаха се и сър Едмънд скромно заяви:

— Всъщност се опитвах да спася собствената си кожа и се радвах, че имам компания — както и подкрепа.

Франк виждаше, че Ган няма желание да говори за трите си месеца в етиопски затвор, затова поде друга тъжна тема.

— Предполагам, сте научили за княз Иясу.

— Научих, да.

Полковникът очевидно не желаеше да говори и за това, така че се задълбочиха в менюто. Пърсел си спомни, че тази вечер черпи той. Цените, в италиански лири, приличаха на дълги телефонни номера, но Франк знаеше, че е длъжник на Ган, задето им е спасил живота, както и на Хенри, задето му е отмъкнал гаджето.

Келнерът дойде и дадоха поръчките си. Хенри намери същото амароне на два пъти по-висока цена, отколкото във „Форум“.

— Съобщих на сър Едмънд, че сме получили визи, и си позволих волността да му призная, че този черен манастир може да представлява интерес за нас, след като се приберем — информира Вивиан и Пърсел по-възрастният журналист.

— Когато го обсъждахме предишния път, в дерето, спомняте ли си, не ми ли казахте, че никога няма да се върнете в Етиопия? — попита полковникът Франк.

— Сега съм на друг акъл. Всъщност всички сме си изгубили акъла.

Полковник Ган се усмихна широко и зъбите му лъснаха.

— Израснах с крал Артур и рицарите на Кръглата маса, господин Пърсел. И като малък най-голямата ми мечта беше да се отправя да търся Светия Граал.

— Значи сте луд и вие.

Всички се засмяха и Ган продължи:

— Сега, разбира се, като повечето разумни хора, не вярвам в тези неща… но историята е прекрасна — история за вечното ни търсене на нещо добро и красиво… и тъкмо затова ни харесва… допада на сърцата и душите ни. Обожавах историите за Артур и неговите рицари, те ми оказаха огромно въздействие. И после пораснах.

Другите мълчаха и той прибави:

— Но не съм ги забравил… те все още са част от мен.

След малко Меркадо им призна:

— Аз вярвам, че крал Артур е съществувал, както и Камелот. Вярвам също, че са съществували добродетелните рицари на Кръглата маса, вярвам и че са търсили Светия Граал. — Поколеба се. — Освен това вярвам, че Пърсивал и Гауейн са открили замъка на Граала в Гластънбъри и са отплавали в мъглите, за да върнат чашата в Йерусалим.

Отново се възцари тишина. Наруши я Ган.

— Това за Йерусалим като че ли не си го спомням.

— Това е мое предположение — осведоми го Хенри.

— Аха… Е, възможно е.

Меркадо използва момента да обясни на Ган, а също и на Вивиан, че според него Светият Граал бил пренесен от Йерусалим в Египет и после в Етиопия, само на крачка пред ислямските войски.

Сър Едмънд и фотографката се съгласиха, че заключенията му изглеждат правдоподобно и логично.

— По-важното е, че според отец Армано, за когото ни разпитваше Гетачу, Граалът или нещо, което наричат Граал, се намира в онзи черен манастир — каза Пърсел на полковника.

— Разбирам.

— Та затова ще се върнем в Етиопия да видим кой е по-шантав — ние или отец Армано.

— Между смелостта и лудостта има почти незабележима граница, господин Пърсел.

— Няма две мнения.

— Някои хора приемат нещата на вяра. Други полагат невероятни усилия да намерят и видят онова, в което вярват. Vide et crede. Виж и повярвай. И точно тук смелостта и лудостта се сливат в едно.

— И тогава си купуваш билет за Етиопия.

Ган се усмихна и каза:

— Е, докато вървите по следите на Светия Граал, спокойно може да потърсите и Ковчега на завета.

— И той ли е там?

— Така изглежда. Само че не в черния манастир, а в древните руини на Аксум.

— Чувал ли си за това? — обърна се Франк към по-възрастния си колега.

— Да.

Явно в Етиопия се намираха поне две удивителни библейски реликви, което накара Пърсел да се зачуди за най-ранната и той попита полковника:

— Да не би и Ноевият ковчег да е там?

Ган отново се усмихна.

— Поне на мен не ми е известно. Обаче съм виждал къде пазят Ковчега на завета.

Вивиан го помоли да им разкаже и на Франк му се прииска да си бе замълчала.

— Ковчегът на завета е скрит в една коптска черквица в Аксум — започна сър Едмънд. — Пази го монахът Аба, когото наричат атанг — пазител на ковчега. Аба никога не напуска района на черквата и ще остане атанг до края на живота си.

— Вие виждали ли сте го? — попита го Вивиан.

— Даже съм разговарял с него. Той е единственият жив човек на света, който е виждал Ковчега, но никога не го е отварял, за да види каменните скрижали с десетте Божи заповеди. Каза ми, че който отвори Ковчега, моментално ще бъде поразен от смърт.

— Ковчегът на завета заедно със Светия Граал ли е пристигнал в Етиопия? — попита Пърсел.

— Не, той се е озовал там в съвсем друго време и при различни обстоятелства — отвърна полковникът. — Както знаете, Савската царица, която управлявала Аксум преди три хиляди години, отишла в Йерусалим и забременяла от цар Соломон. Върнала се в царството си, родила дете, което нарекла Менелик, и това е началото на Соломоновата династия, властвала над Етиопия до… е, допреди няколко месеца. Още съвсем млад, Менелик отишъл в Йерусалим да се срещне с баща си и останал там три години. На тръгване Соломон наредил Ковчегът на завета да придружи сина му, за да го пази. Менелик го занесъл в светилището Тана Киркос на източния бряг на езерото Тана, от което извира Сини Нил. Светилището, сега манастир, още съществува и аз дори съм гостувал на тамошните монаси.

— Монасите не настояха ли да останете при тях завинаги? — попита Франк.

— Моля?

— Продължавайте, полковник.

— След смъртта на Менелик следващият император Езана пренесъл Ковчега в Аксум, където е и до ден-днешен.

— Защо марксисткото правителство още не го е отмъкнало? — попита Пърсел.

— Интересен въпрос. Те наистина са експроприирали част от имотите на Църквата, но сред коптските вярващи се надига брожение и властите са поотпуснали юздите. Тъпите марксисти всъщност са предизвикали религиозно възраждане сред селяните.

Франк кимна. Знаеше, че същото се случило в Русия, когато комунистите започнали да разрушават черквите, но му се струваше странно, че историята се повтаря в Етиопия. Нещо повече, щом Ковчегът на завета засега се намираше в безопасност, може би нямаше да пострадат и черният манастир и Светият Граал — поне до пристигането на екипа от „Л’Осерваторе Романо“.

Меркадо явно стигна до същото заключение, защото каза:

— Това ще спечели известна отсрочка и за черния манастир.

— Новият режим се опитва да утвърди властта си и не иска да разгневи масите, които уж представлявал — поясни Ган. — Но самият вие казахте, че е въпрос на време пак да започнат да конфискуват църковно имущество. Засега се задоволяват да екзекутират членовете на императорското семейство и князете и да експроприират дворците и богатствата им.

— Още ли работите за роялистите? — попита го Пърсел.

Сър Едмънд се поколеба, после каза:

— Поддържам връзка с контрареволюционни елементи в Рим, Лондон, Кайро и Етиопия.

— Как се очертава тази контрареволюция?

— За момента не особено добре. Но не губим надежда.

Донесоха ордьовъра и след като го опита, Меркадо каза:

— Ако се докопат до Светия Граал, марксистите може и да не го продадат на онзи, който им предложи най-висока цена. Може да го унищожат.

Франк впери очи в него. Или Хенри, или някой друг от тях, помисли си той, неизбежно щеше да намери оправдание за кражбата на Граала от манастира — за да не попадне в лоши ръце, естествено. И честно казано, Меркадо имаше право.

— След три хиляди години на относителна стабилност при Соломоновата династия цялата страна е в хаос — продължи Хенри. — И ако революционната армия плячкоса черния манастир, например войниците на Гетачу, Граалът е в опасност. Даже да го продадат на онзи, който предложи най-висока цена, купувачът спокойно може да се окаже някой от саудитското кралско семейство — те харчат милиарди за всевъзможни прищевки. Не искам Светият Граал да се озове в Мека.

— Ти направи истински квантов скок, Хенри — отбеляза Пърсел.

— Добре де, нали разбираш какво искам да кажа?

— Искаш да кажеш, че трябва да вземем от коптските монаси нещо, което им принадлежи.

— Просто се опитвам да защитя Граала.

— И къде според тебе ще е в безопасност?

— Във Ватикана, естествено.

— Така си и мислех.

Всички се подсмихнаха.

— Съгласна съм с Хенри — заяви Вивиан.

— И аз смятам, че трябва да изнесете… да изнесем тази реликва от Етиопия — каза Ган.

Пърсел също изрази съгласието си, но с едно условие:

— Не завинаги обаче. Само докато в Етиопия не настъпят подобри времена.

— През последните две хиляди години се е налагало да пренасят Граала на огромни разстояния, за да го защитят от злото — доразви тезата си Меркадо. — И мисля, че се е паднало на нас да го направим пак.

— Значи сме единодушни, че ако открием черния манастир, имаме моралното право да откраднем Светия Граал, за да го защитим — обобщи Франк.

Всички кимнаха.

Полковник Ган ги изгледа поред и каза:

— Трябва да ви предупредя — аз не вярвам, че тази реликва е истинската чаша, от която е пил на Тайната вечеря Христос, нито че в аксумската черква е скрит Ковчегът на завета с десетте Божи заповеди. Но тези реликви са от изключително значение за Коптската църква в Етиопия и Египет. Египет може би никога повече няма да е християнски, обаче Етиопия ще се върне към християнството. И всички застрашени религиозни реликви трябва да бъдат защитени до свалянето на марксистите и възстановяването на императорската власт.

Франк си помисли, че ако по някакво чудо наистина открият Светия Граал и го пренесат във Ватикана — само на съхранение, естествено, — чашата няма да излезе оттам чак до Второто пришествие. Ала това не беше негов проблем.

— Разкажете ми малко по-подробно за този отец Армано — помоли ги Ган.

Меркадо погледна Пърсел и Вивиан и те му кимнаха.

— Сигурен съм, че знаете къде е италианският балнеокурорт, за който говореше Гетачу — започна Хенри.

— Да, знам го. Не е трябвало да нощувате там. Воините гала много обичат това място. Едва ли се къпят в римската баня — всъщност едва ли изобщо се къпят, — но има достатъчно прясна вода за конете им, а и за тях. Човек трябва да го избягва.

— Пътеводителят ни беше стар — подметна Франк.

— Така или иначе, решихме да останем за през нощта — продължи Меркадо. — Набързо се измихме и когато се върнахме при джипа, заварихме там отец Армано, ранен и умиращ.

— И преди да умре, той определено ви е казал повече, отколкото признахте на Гетачу.

— Така е. — Хенри предложи на Вивиан да довърши разказа и тя се съгласи.

Ган я изслуша внимателно, като от време на време кимаше.

— Удивително — каза той, когато фотографката свърши. — Вярвате ли в твърдението на този човек, че копието на Лонгин висяло във въздуха и от него капела кръв? И че тази кръв го е изцелила?

— Според нас неслучайно сме се озовали по едно и също време на едно и също място с отец Армано — отвърна Вивиан. — А сега вие ни съобщавате, че воините гала обикновено се отбивали там. Само че онази нощ ги нямаше. Според нас това беше чудо — заключи тя.

Полковник Ган кимна учтиво.

— А и фактът, че отец Армано и Хенри са участвали в битката на планината Арадам през трийсет и пета, е почти свръхестествено съвпадение — прибави Вивиан.

— Да… поразително съвпадение. — Ган погледна Пърсел.

— Аз вярвам в истинността на историята на отец Армано, обаче съм малко скептичен по отношение на копието на Лонгин, дето висяло във въздуха, и в това, че Светият Граал е изцелил свещеника — заяви Франк.

— Да… изглежда малко неестествено — потвърди сър Едмънд. — Но всички сме съгласни, че реликвата най-вероятно е в черния манастир, нали така?

Тримата кимнаха.

— Имате ли някакъв конкретен оперативен план за търсенето на този манастир? — попита Ган.

— Надявахме се вие да ни помогнете — каза Меркадо.

— Всъщност мисля, че мога да ви помогна. Имам обща представа за местонахождението му.

— Ние също — въз основа на разказа на отец Армано за пътуването му с военния дозор от езерото Тана до черния манастир, после отвеждането му пеш в роялистката крепост, бягството му след четирийсет години и озоваването му онази вечер в италианския балнеокурорт — каза Пърсел. — Сигурно ще можем да го локализираме, ако имаме подробна карта.

— Добре е като начало — съгласи се Ган. — Освен това, ако е възможно, е най-добре да започнете с въздушно разузнаване.

— Може би ще успеем да наемем малък аероплан в Адис Абеба — каза Франк.

— Чудесно. Това ще ви спести време и усилия и ще ви помогне да избегнете племето гала и Гетачу.

— Във ватиканския Етиопски колеж сигурно има точни италиански военни карти — каза Меркадо.

— Отлично. Няма да е зле да ги проуча.

— Работя по въпроса.

— Както споменах на господин Пърсел на плаца в лагера на Гетачу, наблизо има фалашко село — продължи полковникът. — Тези юдеи може да ни помогнат да намерим черния манастир. Тук като че ли има някаква… древна връзка…

— Каква връзка? — Вивиан повдигна вежди.

— Членовете на императорската династия, естествено, имат еврейска кръв от Соломон и се гордеят с това — поясни сър Едмънд. — Гордеят се и че чрез Коптската църква са пазители на Ковчега на завета, който уж съхраняват за евреите. Тамошните юдеи, фалашите, смятат Иисус за велик юдейски пророк и го почитат, и сигурно вярват и в Светия Граал — чашата за кидуш от последната пасхална вечеря на Христос. Виждате ли връзката?

Всички кимнаха.

— Освен това изглежда, че този черен манастир общува с външния свят единствено чрез фалашкото село Шоан.

— Как по-точно? — попита Пърсел.

— Духовно — отвърна Ган. — Но и физически. Храна, лекарства…

— Те си имат Светия Граал — напомни му Франк. — Който изцелява всички болежки.

— Хм… основателен аргумент — съгласи се сър Едмънд. — Подобно на повечето свети обители, манастирът се самоиздържа, но даже на монасите от време на време им трябва ново бельо. Сандали и свещи. И вино също.

— Откъде знаете всичко това?

— Хайде да обсъдим този въпрос в Етиопия.

— Добре. В такъв случай изглежда, че фалашите знаят къде е манастирът.

— Предполагам, че някъде между манастира и селото има място, където се срещат — отвърна полковникът.

Франк кимна. Както и в Етиопия, имаше чувството, че е попаднал в страната на чудесата.

— Това ще е цяла глава в нашата книга, Хенри — обърна се той към по-възрастния си колега. — Евреи, които почитат Иисус.

Ган смени темата.

— Мислили ли сте точно как ще проникнете през стените на манастира, ако го откриете?

— Не сме правили чак толкова далечни планове — призна Пърсел. — Сигурно не е лесно да ограбиш манастир, пълен с монаси, които размахват тояги.

Сър Едмънд кимна и каза:

— Е… може да го обсъдим ако и когато му дойде времето.

— Добре — отвърна Франк. Но колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че това време може изобщо да не настъпи. По-скоро пак щяха да се озоват в лагера на Гетачу, а ако късметът съвсем ги изоставеше, щяха да се натъкнат на воините гала. Хенри и Вивиан обаче вярваха, че са избрани да открият Светия Граал и Бог ще бди над тях. Що се отнасяше до него, той наполовина вярваше в половината от тези неща.

— Ако има възможност да се върнете в Етиопия, наистина ли ще дойдете с нас да търсим манастира? — попита Пърсел полковника.

— Това покана ли е?

— За вас ще е по-опасно, отколкото за нас — предупреди го Вивиан. — А и как ще влезете в страната?

— Официално аз съм избягал от етиопското правосъдие, затова няма да кандидатствам за виза — напомни им сър Едмънд. — Ще стигна до Адис Абеба с пътнически самолет от Кайро. Под чужда самоличност, разбира се. Няма проблем да си осигуря фалшив паспорт с виза.

— Доста рисковано.

— Не особено. Охраната на адисабебското летище е абсолютно некадърна — поясни той. — Е, освен онези, които са корумпирани. Така влязох в страната и предишния път. Тогава се казвах Чарлз Лоусън, канадски гражданин, и след няколко дни бях на север при княз Иясу, където пак станах полковник сър Едмънд Ган.

— Само че сега знаят как изглеждате — отбеляза Вивиан.

— Когато се срещнем в Етиопия, госпожице Смит, и вие няма да ме познаете.

— Какви са мотивите ви да рискувате живота си, полковник? — попита го Франк.

— Струва ми се, че веднъж вече водихме този разговор на един хълм. — Ган се обърна и към тримата. — Етиопската емиграция наистина ми плаща добре, но даже да не ми плащаха, пак щях да го направя, защото вярвам в каузата.

— В коя кауза?

— Във възстановяването на монархията и освобождаването на етиопския народ от комунистическата тирания и терор.

— Плащат ли ви за самото участие? Или само при евентуален успех?

— И за двете. Е, царско възнаграждение ще получа чак когато императорът или неговият наследник се върне на трона — призна той.

— С дворец ли ще ви възнаградят?

— Ще получа удовлетворение от добре свършената работа — и честта да съм променил историята.

— Ще дойдете ли в Сицилия с нас? — попита Вивиан.

— Опасявам се, че няма да мога. Както вече обясних на господин Меркадо, имам работа в Рим.

— Изглежда, че нито Ватиканът, нито военното министерство, нито францисканците имат каквито и да било данни за отец Джузепе Армано, така че трябва да отидем в Берини, за да установим самоличността му — каза Хенри. — И да съобщим на роднините му какво се е случило с него.

Ган се замисли.

— Е, да речем, че името му може да се изгуби. Но ако са искали да се изгуби, от Ватикана вече са ви изпреварили в Берини.

Същата идея беше хрумнала и на Пърсел, но му се струваше прекалено да смята, че отец Джузепе Армано е потънал в някаква оруелска черна дупка. Е, може пък и да не беше чак толкова прекалено. Щяха да разберат в Берини.

27.

— През хиляда осемстотин шейсет и осма етиопският император Теодрос праща писмо на кралица Виктория — каза Меркадо. — Тя не отговаря и за да си отмъсти за обидата, Теодрос хвърля в затвора неколцина британски поданици, сред които и консула. Тогава Короната стоварва на африканския бряг експедиционен корпус и напада Етиопия, за да им се притече на помощ.

— А сега плащаме на тия гадни просяци да освобождават поданиците на нейно величество — уж на шега подметна полковник Ган.

Пърсел не знаеше дали наистина пак е в читалнята на Ватиканската библиотека, или сънува един и същи кошмар. Вивиан обаче изглеждаше запленена от това място и събраните от Хенри документи й направиха огромно впечатление.

Меркадо беше уверил Франк, че ще дойдат тук за кратко, за да приключат с предварителната подготовка. След това щяха да отидат в Етиопския колеж и ако ги пуснеха да влязат, щяха да разполагат с един час в библиотеката. Заради пола си Вивиан нямаше да може да ги придружи.

— Начело на британския експедиционен корпус е сър Робърт Нейпиър — продължи Меркадо. — Той настъпва към новата етиопска столица Магдала и след като разбива Теодрос, императорът се самоубива на Великден хиляда осемстотин шейсет и осма.

Пърсел си погледна часовника. Докато тях тримата ги нямаше, Вивиан щеше да остане тук и да прегледа бележките на Хенри. Тя носеше и фотоапарата си, чисто нов „Канон Ф-1“, и щеше да започне да документира историята им, започвайки от читалнята и свършвайки, надяваше се Франк, с коктейлите на папския прием, където всички заедно щяха да държат Светия Граал като хокеисти — купата Стенли.

Вивиан забеляза, че Пърсел се усмихва, и го снима.

— Съобразно добрата стара имперска традиция Нейпиър плячкосва императорския дворец и библиотеката в Магдала и се натъква на истинска съкровищница от древни документи — продължи Меркадо. — Пренася около четиристотин от най-обещаващите паметници в Англия, плюс древната императорска корона, която попада в Британския музей.

— Май им я върнахме — отбеляза Ган.

— Да — потвърди Меркадо. — И сега сигурно е в ръцете на марксистите — а може да са я продали или да са я претопили заради златото и скъпоценните камъни.

— Схванахме идеята, Хенри — въздъхна Франк.

— Под долния ръб на короната са гравирани следните думи на древноетиопския език геез. — Той погледна записките си. — „Цар на царете, победоносен юдейски лъв, потомък на рода Давидов, пазител на Ковчега на завета и пазител на светия съсъд“. — Огледа ги един по един. — Може да приемем, че става въпрос за Светия Граал.

Никой не оспори това тълкуване, ала всички знаеха, че царете и императорите обичат да се титулуват. Теодрос сигурно наистина произхождаше от Давидовия род, помисли си Пърсел, но не можеше да се каже, че на Великден 1868-а е бил победоносен юдейски лъв. Нито цар на царете. Просто защото е бил мъртъв. Що се отнасяше до пазителя на Ковчега на завета и светия съсъд, императорът трябваше да е вярвал в това, което обаче не правеше реликвите истински.

— Нейпиър, вече лорд Нейпиър Магдалски, продава част от откраднатите документи на търг и няколко паметника попадат във Ватиканския архив. — Меркадо извади спаружен жълтеникав пергамент от една кадифена папка. — И това тук е един от тях.

Вдигна пергамента, като го държеше за ъгъла.

— Написан е на геез и помолих един етиопски семинарист да ми го преведе.

Ган внимателно се вторачи в листа, сякаш можеше да го прочете, но после призна:

— Това нещо ми е тъмна Индия.

Хенри се усмихна любезно и прибра документа в папката.

— Въз основа на палеографските особености и описаното историческо събитие семинаристът го датира към седми век — горе-долу по времето, когато ислямските войски завладяват Египет.

Отново сведе поглед към бележките си.

— Авторът е анонимен и пергаментът не е подписан, но сигурно е дело на църковен писар или монах и разказва за чудотворното изцеляване на някой си княз Яков, който едва не умрял от раните, получени в битка срещу мюсюлманите, нахлуващи от египетски Судан. Занесли княз Яков в Аксум на мястото — не се посочва кое е това място, — където се пазел светият съсъд. Аксумският абуна, архиепископът, дал последно причастие на княза, помазал го с кръвта от светия съсъд и понеже Яков вярвал в Бог, обичал Иисус и се сражавал храбро срещу мюсюлманите, раните му били изцелени от святата Христова кръв и той станал и пак се отправил на бой. За съжаление копието на Лонгин не се споменава конкретно.

Пърсел си помисли, че в тази история има и други проблеми. Звучеше му като пропаганден текст, целящ да въодушеви войската и народа по време на война. Но тъй като всички го разбираха, той си замълча.

Меркадо също виждаше, че историята е предназначена да повиши бойния дух и навярно е попреувеличена.

— Това не доказва нищо, естествено, обаче потвърждава, че по онова време Светият Граал е бил в Аксум, и е един от най-ранните извори за целебната сила на Граала.

— Силата да изцелява онези, които вярват — посочи Вивиан.

Хенри кимна на бившето си протеже и се обърна към всички.

— По-късно, когато Аксум бил застрашен от ислямските войски, пренесли Граала на сигурно място — а може да е обиколил много скривалища — и ние смятаме, че знаем къде се намира сега.

Помълча, после прибави:

— В „Залез и крах на Римската империя“ Едуард Гибън пише: „Заобиколени от всички страни от врагове на тяхната религия, етиопците заспали за близо хиляда години, забравили за света, от който били забравени“.

Погледна си часовника и каза:

— Време е да отидем в Етиопския колеж.

28.

В преддверието ги посрещна нисък дебел етиопски монах и безмълвно ги отведе в библиотеката на втория етаж. Колежът, изглежда, продължаваше да е затворен за дългата коледна ваканция и те като че ли бяха единствените посетители.

Друг монах, изключително едър, стоеше на входа на библиотеката, в която нямаше прозорци. Отрупаните с книги лавици стигаха до високия таван. В центъра на помещението имаше дълги маси.

Ниският монах си тръгна, но не и едрият. Меркадо му каза нещо на италиански и етиопецът му отговори на същия език, макар и със запъване.

— Той ще остане тук — каза Хенри на двамата си спътници.

— Има ли значение? — попита Пърсел.

— Струва ми се, не. Тук някъде има картографски отдел, който всъщност ни интересува.

— Не се насочвайте направо към него — посъветва го Ган. — Първо да се поогледаме тук, после ще търсим картографския отдел.

Меркадо кимна, отиде до лавиците и започна да чете заглавията. Полковникът последва примера му и Франк се присъедини към тях. Повечето книги като че ли бяха на латински, някои на италиански. Имаше и много на амхарски.

— Ето една библия на геез — посочи Хенри.

Трите минути преструвки на Пърсел изтекоха и той тръгна към затворената врата в дъното на дългата зала. Очакваше монахът да му се развика, ала етиопецът не каза нищо, така че Франк отвори вратата и влезе в помещението, което наистина се оказа картографският отдел.

В средата имаше продълговата маса с мраморен плот, а на лавиците бяха подредени стотици навити на руло карти, всяка със закачен етикет. Първият, който погледна, имаше надпис на италиански, на латински и амхарски.

Чу зад себе си шум и се обърна. Монахът стоеше на няколко крачки зад него.

— Нещо против да запаля цигара? — попита Пърсел.

Етиопецът не отговори.

Франк продължи покрай лавиците, като разглеждаше висящите етикети на картите, въпреки че не разбираше нищо от надписите.

Меркадо и Ган също влязоха в картографската зала и видимо се зарадваха, като видяха всички тези карти. Хенри веднага почна да чете етикетите.

— Ето ги италианските военни карти — бързо се ориентира полковник Ган и свали от една лавица няколко прашасали рула. Пърсел ги разви върху масата и затисна ъглите им с месингови тежести, оставени специално за тази цел.

Каталог, изглежда, нямаше, но Меркадо скоро разбра как са подредени картите и извади няколко древни документа, начертани на ръка върху пергаменти и папируси.

Монахът ги наблюдаваше и мълчеше.

Ган седна на масата и започна да проучва военните карти. Пърсел се настани от дясната му страна, Хенри — от лявата. Сър Едмънд отново се беше превърнал в полковник Ган.

Военните карти бяха цветни: зелените оттенъци означаваха растителност, кафявите — сухи области, бледосините — водни басейни. Височинните линии бяха тъмнокафяви, малобройните пътища бяха обозначени с черен пунктир. Символите за създадени от хора обекти също бяха черни, както и координатната мрежа, меридианите и паралелите. Легендата и всички други надписи бяха на италиански.

— През четирийсет и първа използвахме пленени карти и моят италиански се изчерпва с написаните на тях думи — каза Ган и посочи една от картите. — Това е източният бряг на езерото Тана в мащаб едно към петдесет хиляди. Районът донякъде е обходен от военнотопографската служба на италианската армия, но по-голямата част на картата е направена по въздушни снимки. А това тук е карта на града крепост Гондар и неговата околност. Тя е в мащаб едно към двайсет и пет хиляди и е обходен целият район. Всичко останало като че ли е в мащаб едно към сто хиляди или двеста и петдесет хиляди и теренът не е проверен на място.

Пърсел можеше да чете авиационни карти, но тези бяха топографски и му приличаха на цветни бои, разлети върху разграфена хартия.

— Колониалните сили са картографирали точно по-голямата част от Африка — продължи Ган. — Етиопия обаче стана европейска колония чак след италианската окупация и самите етиопци не са имали представа нито как се правят, нито как се използват карти. Затова повечето, с което разполагаме, е резултат от кратката власт на италианската армия.

— Нищо ли не е направено оттогава? — попита Меркадо.

— Бившето етиопско правителство имаше картографска служба, но тя тиражираше главно италиански карти — отвърна полковникът. — От време на време пускаха по някоя градска или пътна карта, въпреки че изобщо не ги проверяваха на терен. Двете армии в сегашната гражданска война използват карти като тези тук, направени от трийсет и пета до четирийсет и първа година.

— Предполагам, че черният манастир не се е преместил — отбеляза Пърсел. — Тъй че по-добре такива карти, отколкото никакви.

— Абсолютно.

Ган внимателно проучи картите и разви още няколко.

— Това тук е районът, в който бяхме, и това е същата карта като онази, която носех тогава. — Очерта с показалец кръг около един зелено-кафяв участък. — Това е долината в джунглата, в която се намира балнеокурортът, а това е черният път, по който сигурно сте пристигнали.

— Къде е балнеокурортът? — попита Франк.

— Всъщност не е нанесен. Сигурно е построен след съставянето на картата. Но се намира точно тук. — Той посочи с пръст. — Княз Иясу разположи лагера си на ето тези хълмове… А ето тук е лагерът на Гетачу. Това е платото между лагерите… където се срещнаха двете армии.

Пърсел се вторачи в картата, същата като онази, която навремето му беше показал Ган, и споменът за онзи неприятен ден го връхлетя, както току-що бе споходил полковника.

— Това пак ме връща в Етиопия, Хенри — каза той. — А тебе?

— Кара ме да се питам защо изобщо си тръгнахме.

И тримата избухнаха в смях. Ган погледна монаха до вратата и подметна:

— Не виждам знака за таен черен манастир.

— Виждате ли нещо, което би могло да е крепост? — попита го Франк. — Четирийсетгодишният затвор на отец Армано.

— Не… не забелязвам никакви постройки…

— Онази вечер отец Армано е стигнал пеш от крепостта до балнеокурорта — напомни им Меркадо.

— Да… но в каква посока е вървял?

— Той спомена нещо за Гондар на север — отвърна Пърсел. — Предполагам, че крепостта е в джунглата — в ето това тъмнозелено петно.

— Да, възможно е… тук има нещо, от което може да се стигне за една вечер до балнеокурорта… — Ган посочи едно черно квадратче с надпис incognita — „неизвестно“. — Сигурно се вижда от въздуха и са го нанесли на картата, но изобщо не са го проверили на терен.

— Може да е крепостта — съгласи се Хенри. — Не виждам други постройки в долината.

Полковникът кимна, но ги предупреди:

— Тази карта е в такъв мащаб, че даже хълмовете, които обхващат доста голяма площ, както знаем от личен опит, изглеждат съвсем малки.

Същите тези хълмове, помисли си Франк, едва не бяха погубили Хенри.

Монахът се приближи и се втренчи в тях.

— Надявам се, че не знае английски — отбеляза Ган.

— Все пак няма да е зле да се поотдръпне — каза Пърсел.

Меркадо каза нещо на етиопеца и той отстъпи няколко крачки назад.

— Свещеникът ни каза, че монасите го отвели от черния… от черното място и го предали на войниците на княз Теодрос, които го конвоирали до крепостта — почти шепнешком произнесе Франк. Замисли се за предсмъртните думи на отец Армано. — Не спомена нищо за дълъг преход, тъй че едва ли е продължил повече от един ден.

— Не съм сигурен, че можем да направим такова предположение — каза Хенри. — Ще ми се да бяхме знаели, че ще търсим това място. Тогава щях да го помоля да е по-конкретен.

— В един момент вече знаехме, но той умираше.

— Опитайте се да си спомните всичко, което ви е казал — каза Ган. — Може да ви е загатнал нещо.

— Добре, да се върнем малко по-назад — каза Франк. — Според свещеника неговият батальон се установил на лагер на източния бряг на езерото Тана. — Той посочи езерото на картата. — Дозорът тръгнал да търси мястото, където воините гала били издебнали от засада предишния дозор. Открили го… може би същия ден… и тръгнали да търсят черните стени и кулата, които онзи сержант, Джовани, видял по време на предишния дозор.

— Каза и че това им отнело още няколко дни — допълни Хенри. — Може би три? Или четири? Обаче се били изгубили и може да са обикаляли в кръг.

— Спокойно може да допуснем, че един километър от този терен отнема цял час — каза полковникът. — Ако са вървели по десет часа на ден, тръгвайки някъде от източния бряг на езерото Тана, за три дни са изминали трийсетина километра, а може и по-малко, ако дозорът се е придвижвал предпазливо.

Извади от джоба си бележник и химикалка.

— Не! — каза високо монахът.

— Успокойте го, че няма да му драскам по картата — каза полковникът на Меркадо.

Хенри преведе и Ган пренесе мащаба от легендата върху един лист.

— Това са десет километра. Но за да установим мястото на засадата, трябва да знаем къде приблизително е бил батальонният лагер, защото брегът на езерото е дълъг осемдесет километра. После трябва да начертаем десеткилометров радиус около него и някъде по радиуса е мястото на засадата. Само че не ни е известно от коя точка на брега да започнем.

— И след това са обикаляли още няколко дни до черната стена и кулата — прибави Меркадо. — Успяхме малко да стесним района, но това пак са си доста квадратни километри, при това в джунглата.

— Тъкмо затова няма да е зле да се направи въздушно разузнаване — отвърна полковникът.

Продължиха да проучват картата, като променяха изчисленията си въз основа на различни точки по брега на езерото Тана и различно време за придвижване и се опитваха да отгатнат какво е имал предвид отец Армано под „няколко дни“ от мястото на засадата до черния манастир. След това подходиха към проблема по друг начин: от установеното местонахождение на крепостта до манастира, макар свещеникът да не беше посочил колко е продължил този преход. А и онова, което смятаха за крепостта, спокойно можеше да е нещо друго, въпреки че районът incognita се намираше на около пет километра северно от балнеокурорта — една вечер път.

Меркадо и Пърсел се помъчиха да си спомнят дали отец Армано е споменал нещо друго, което може да ги насочи, и Франк посочи на по-възрастния журналист, че свещеникът е говорил на италиански и че Меркадо и Вивиан са превеждали, така че той може да не е чул цялата история или да не я е разбрал вярно.

— Вивиан може би ще си припомни още подробности — каза Хенри.

— Свещеникът спомена нещо за скала, поток и дърво — каза Франк на полковника.

— За жалост на тази карта няма скали и не съм сигурен кое от милионите дървета е имал предвид, но тук има едно пресъхнало поточе… още едно тук… и едно по-голямо ето тук. Всички се вливат в езерото Тана. Потърсете ги, когато отидете там, но сега изобщо не са ни от полза.

— Къде е това фалашко село? — попита Пърсел.

— Няма го на тази карта. — Ган придърпа към себе си друга. — Ето го, откъм юг… село Шоан. — Постави картите една до друга. — На четирийсетина километра югозападно от вероятната крепост.

— Те може да знаят къде се намира манастирът — каза Франк.

— Знаят къде се срещат с монасите — възрази военният. — Само че няма да ни заведат там.

Отново заразглеждаха картите.

— Италианските картографи са видели от въздуха тази неизвестна постройка и са я отбелязали, но явно не са видели това, което търсим, или поне не са го отбелязали — заключи Ган.

— Монахът твърдеше, че това нещо се намирало в дълбока долина и дърветата стигали до самите стени — каза Хенри.

— Разбирам… Е, човек лесно може да не го забележи от въздуха.

— Зад стените пък имало дървета, градини и езерце, доколкото си спомням — прибави Пърсел.

Полковникът кимна.

— Целият този район е заснет и картографиран. Онова, което търсим, е било на една от снимките, но когато са съставяли картите, картографите са го пропуснали. Въздушните снимки обикновено са черно-бели и някои неща — и постройки, и природни особености — не си личат толкова добре в черно, бяло и нюанси на сиво, колкото на цветни снимки. Тук всъщност виждаме онова, което си е мислил, че вижда на черно-белите снимки картографът. Почти нищо не е проверявано на терен. Можем също да допуснем, че картографите са били немарливи и сигурно са били претоварени с работа, а и са бързали да доставят тези карти на армията на Дучето.

— Когато облетим района, може да имаме повече късмет — отвърна Франк.

Ган се съгласи с него, но го посъветва:

— Недейте да прекалявате с облитането обаче, защото ще привлечете ненужно внимание. Правилно ли разбрах, че разполагате със самолет и пилот?

— Работим по въпроса — увери го Пърсел и призна: — Аз съм пилотът.

— Ясно. Е, успех.

— Нали щяхте да идвате с нас?

— Ще направя всичко възможно.

— Ще успеем, полковник — заяви Франк. — И ще открием каквото търсим.

— Убеден съм. Това обаче може да е по-лесната част.

Меркадо се изправи и отиде до лавиците с древните карти.

— Там няма да намериш каквото търсим, Хенри — каза Пърсел.

Ган се съгласи с него.

— Тези карти по-скоро са фантасмагории, отколкото вярно представяне на действителността. Змейове и така нататък.

Меркадо не им обърна внимание и разви няколко пергамента, на които имаше нарисувани на ръка езера, планини и черкви. После каза:

— Тук пише на геез.

Двамата мълчаха.

— Това май е Аксум — продължи Хенри. — Виждам корона, а на тази рисунка като че ли са каменните скрижали на десетте Божи заповеди.

— Е, това го доказва — отбеляза Пърсел.

— А тук, на югоизток от това езеро, което прилича на Тана… със Сини Нил… има рисунка на… — Той плъзна картата към тях и Ган и Франк видяха красиво изображение на златна чаша и черен кръст, заобиколени от палми. Полковникът отбеляза, че ако били съобразени с мащаба, дърветата трябвало да са високи поне половин километър.

— Значи точно с тази карта трябваше да започнем, Хенри — подметна Пърсел.

— Купете я от монаха с някой сребърник — прибави Ган.

Шегите им очевидно не допаднаха на Меркадо и той каза:

— Вижте, това тук може да не е много подробно и точно. Важното обаче е, че показва… че вероятно показва нашата цел. Кръстът и чашата. Манастирът и Граалът.

— Досетихме се и сами.

— И ги показва на югоизток от езерото Тана — каза полковникът. — Което може би е реално указание.

Етиопецът каза нещо на италиански.

— Отпуснатият ни час изтече — преведе Меркадо.

29.

Вивиан седеше на една пейка пред Етиопския колеж и ги чакаше. Посрещна ги с думите:

— Помолиха ме да напусна читалнята.

— Защо? — изненада се Хенри.

— Архивните материали били останали навън прекалено дълго, а и други хора също искали да ползват читалнята.

— Злоупотребил си с привилегиите си в библиотеката, Хенри.

— Не е смешно.

— Нали и без това каза, че сме приключили? — отбеляза Пърсел.

— Така е, но… — Той погледна Вивиан. — Къде ми е бележникът?

— В чантата ми. — Фотографката го извади и му го подаде.

— Ако бях параноик, щях да те посъветвам да не оставяш този бележник в кабинета си — каза Франк.

Меркадо кимна.

Тежки облаци покриваха привечерното небе и Хенри каза, че в редакцията имал бутилка ликьор „Стрега“, който щял да повдигне духа им.

— Как мина? — попита Вивиан по пътя.

— Стеснихме района — отвърна Хенри.

— Има ли вероятност пак да ни пуснат там? — попита Ган.

— Това вече ще е прекалено.

— Ако се свържете с военното министерство, там имат пълен комплект военни топографски карти на Етиопия — посъветва го полковникът. — А ако установите бойната част на отец Армано, можете да поискате информация къде точно на брега на езерото Тана е бил лагерът им.

Меркадо се замисли.

— Ще попитам за картите. Само че не знаем в коя бойна част е служил отец Армано, а пък във военното министерство не са и чували за него.

— Някой в Берини може да пази писма от свещеника с обратен адрес — предположи Вивиан.

— Чудесна идея — похвали я Хенри.

— Има вероятност обаче архивът на бойната част изобщо да не е стигнал до Италия — предупреди ги Ган.

— И даже да е стигнал, може да не ни допуснат до военния архив — отбеляза Пърсел. — Или пък онова, което ни трябва, вече да не е там.

Никой не му отговори.

Пътят им минаваше през парка на Ватикана. Франк насочи вниманието си към „Св. Петър“ и осъзна, че отзад катедралата изглежда много по-голяма, отколкото откъм прочутата й фасада. Базиликата и площадът с опасващите го колонади бяха публичното лице на Светия престол. Това обаче не изчерпваше всичко. Тук имаше канцеларии и архиви, имаше хора, които да управляват парите, да ръководят благотворителни заведения, да изобличават ересите, да разпространяват вярата и словото Божие, както и словата на папата и кардиналската колегия — както правеше Хенри в „Л’Осерваторе Романо“.

Пърсел се съмняваше, че зад затворените врати на всички тези служби се крият някакви големи конспирации, ала разбираше, че зад Ватикана и папството лежат две хилядолетия институционална памет и съществуват неизречени и неписани правила за поведение.

Най-често, подозираше той, всички бяха на едно мнение — ватиканските духовници, йерарси и бюрократи. От време на време обаче се явяваха скрити противоречия. И сега може би се случваше нещо подобно, ако се допуснеше, естествено, че онези хора търсят същото като него и тримата му спътници.

— Ако не успеем тук, в Италианската библиотека в Адис Абеба има колекция военни карти — продължи Ган. — Проблемът е, че временното революционно правителство може да ги е конфискувало с оглед на сигурността или да ги е разпратило по бойните си части.

— Онова село, Шоан, е едно от първите места, които трябва да открием — намеси се Франк. — Знаете ли как да стигнем до него?

— Ходил съм там — отвърна полковникът. — Вече ви споменах, че локализирането на манастира може да не е толкова трудно, колкото си мислим. Както с всяка военна операция обаче, проблемът е да проникнем вътре, да вземем каквото ни трябва и да се измъкнем.

Начинът на мислене на Ган допадаше на Пърсел. Военната логика обикновено беше ясна и ориентирана към практически въпроси и решаване на задачи. От нея зависеше животът на много хора. Вивиан и Хенри, от друга страна, се концентрираха върху мотивите за тяхната мисия и само мимоходом обръщаха внимание на логистиката и бойния план — като средновековни кръстоносци, тръгнали да освобождават Светите земи. Но светът сигурно имаше нужда и от такива хора.

Що се отнасяше до него, беше му писнало от карти, архиви и религиозни преживявания. Нямаше търпение да пристъпят към действие.

Стигнаха в редакцията и Меркадо извади бутилката „Стрега“. Заговориха за пътуването до Сицилия и той погледна календара си и отбеляза:

— Италианците имат най-много празници в цяла Европа. Общо четирийсет и два дена, струва ми се. Четиринайсети ми изглежда подходяща дата. Съгласни ли сте?

Пърсел и Вивиан кимнаха и Меркадо попита Ган:

— Сигурен ли сте, че не искате да дойдете в слънчева Сицилия?

— Опасявам се, че съм възпрепятстван.

— Няма да използвам ватиканското пътно бюро и предлагам всички да си купим самолетните билети до Палермо чрез различни туристически агенции — продължи Хенри. — Там ще наемем кола и ще отидем в Берини.

— Докато сме на тази тема, предлагам още сега да изберем датата за полет до Адис Абеба — каза Пърсел.

Никой не отговори и той прибави:

— Както ще потвърди полковник Ган, трябва да престанем да обмисляме самото нападение и да определим началната му дата.

— Аз всъщност трябва да тръгна някъде към двайсет и четвърти януари — каза британският военен.

— Добре. Екипът от „Л’Осерваторе Романо“ трябва да тръгне поединично, в случай че от отсрещната страна възникне проблем. Аз ще замина пръв, да речем на осемнайсети януари. Ако пратя телекс, че всичко е наред, Вивиан ще пристигне на двайсети януари…

— Ще заминем заедно, Франк.

Той не й обърна внимание.

— Ако не се обадя, приемете го като знак, че е възможно да са ме отстранили. — Обърна се към Меркадо. — За тебе май е най-рисковано, като се има предвид присъдата ти за съучастие с враг на етиопския народ. Но ако при нас с Вивиан не възникнат проблеми, накрая ще дойдеш и ти.

— Звучи разумно — съгласи се Ган.

— Освен ако не ни изчакат да се съберем всичките — посочи Франк.

— Ако параноята ти е основателна, би трябвало аз да отида пръв, за да видим как стоят нещата — отвърна Хенри.

— Предложението ти е отбелязано в протокола. Заминавам на осемнайсети — заяви Пърсел.

— Разполагам с няколко скривалища в Адис Абеба — каза полковникът. — Къде ще отседнете?

— При всички други журналисти в столичния „Хилтън“.

— Колективна безопасност, а? — усмихна се Ган.

— В журналистическите среди, полковник, по-скоро важи принципът за оцеляване на най-приспособения.

— „Алиталия“ все още поддържа ежедневни полети до Адис Абеба и не е трудно да си намериш билет — напомни им Меркадо. — Същото се отнася за стаите в тамошния „Хилтън“. Идната седмица ще съобщя за плановете ни в редакцията и пътното бюро. Така ще имаме време да го обмислим.

— Няма какво да обмисляме — възрази Франк.

Хенри кимна.

Обсъдиха още няколко оперативни подробности и Меркадо провери разписанието на „Алиталия“ във връзка с пътуването им до Берини на 14-и.

— Вземете си билети за полета до Палермо в девет и шестнайсет сутринта — каза на Пърсел и Вивиан. — Ще се срещнем на летището.

После се извини, че имал работа, и се сбогува с гостите си.

Ган каза, че искал да се поразходи из седалището на папата, и им пожела приятен ден.

Франк и Вивиан излязоха от Ватикана и тръгнаха покрай Тибър.

— Всичко започна да става реално — отбеляза тя.

— И ще стане още по-реално в Етиопия.

30.

Кацнаха в Палермо, взеха под наем един фиат и си купиха пътна карта на Сицилия.

До Берини водеха няколко пътя. Селото се намираше в планината край град Корлеоне и те решиха да минат по същия маршрут като отец Армано през 1935-а — от Алкамо до Палермо, — макар че вместо влак използваха новата магистрала. Оттам продължиха по разбитото шосе из хълмовете — същото, което преди четирийсет години несъмнено беше извървял свещеникът с другите новобранци, заминаващи за Палермо, а после и за Етиопия. Отец Армано обаче се бе отклонил през Рим и Ватикана, преди да се отправи за фаталната си среща със съдбата в Африка.

Беше слънчев ден, много по-топъл, отколкото в столицата. Бели облачета се рееха по яркосиньото небе над далечните планини. В тесните долини растяха лимони и портокали, терасираните склонове бяха покрити с маслини и лозя. Пинии хвърляха сянка върху белите къщи, в подножието на хълмовете стояха на пост високи кедри.

Пърсел си помисли, че това е последният образ на родната земя, който е зърнал отец Армано, и че докато е крачел към Алкамо с другите младежи, сигурно е съзнавал, че може никога повече да не я види.

— Красиво е — каза Вивиан. — Абсолютно девствено.

На Франк му направи впечатление, че почти няма автомобили, за сметка на магаретата, каруците, колелата и пешеходците. Както очакваше, селата бяха живописни — бели къщи с червени керемидени покриви, черкви с камбанарии дори в най-малките населени места.

— Сигурно се молят непрекъснато.

— Всички със сигурност ходят на черква всяка неделя и в празничен ден — отвърна Меркадо. — И разбира се, на сватби, погребения, кръщенета и прочее, да не споменавам за съботната изповед. Хората тук живеят просто и са много набожни — прибави той. — В Европа вече няма много такива.

— Трябва да се преселиш тук, Хенри — посъветва го Пърсел.

— След тебе, Франк.

— Бих си купила вила в Сицилия — замечтано рече Вивиан.

— Не знаеш местния диалект — напомни й Меркадо.

— И двамата разговаряхте с отец Армано — отбеляза Франк.

— Той говореше на книжовен италиански, сигурно в резултат на обучението в семинарията и службата в армията — поясни по-възрастният журналист.

— Искаш да кажеш, че ще имаме проблем да разговаряме със селяните в Берини ли?

— Сицилианците разбират италиански, когато решат. Свещеникът ще ме разбере, както и младежите — заради телевизията и киното.

— Значи може да ни отговорят на някои въпроси.

— Сицилианците не обичат да отговарят на въпроси, особено ако са зададени от чужденци — осведоми го Хенри.

— От „Л’Осерваторе Романо“ са ни възложили да напишем материал за техен съселянин.

— Няма значение. Те са подозрителни към външния свят.

— При това основателно.

— Вкарай в действие чара си, Хенри — предложи Вивиан.

— Тогава да обръщаме още сега — подметна Пърсел.

Меркадо не му обърна внимание.

— Селският свещеник ще ни помогне.

Стигнаха в Корлеоне, направиха справка с картата и знаците и поеха на югозапад към по-високите хълмове.

Франк си помисли, че спускането по склона към Алкамо не е било особено трудно. Завръщането пеш у дома в Берини обаче едва ли би било леко, макар че войникът, който се завръща у дома, не мисли за такива неща.

Тук-там по пътя бяха забелязали римски и гръцки руини и Хенри ги осведоми:

— Тук са идвали и картагенците, както и викингите, ислямските войски и още десетки нашественици. — Продължи да ги просветява: — Сицилия е била ценна плячка в древния свят, а сега е земя, забравена от времето, също като Етиопия.

— Светът се променя — съгласи се Пърсел. — Войните си имат последици.

— Един мой братовчед е служил при Монтгомъри и може да е минал оттук през четирийсет и трета.

— Ще се оглеждаме за човек, който прилича на тебе.

Берини имаше стратегическо разположение на върха на хълм, който се издигаше над долината. Еднолентовият път се виеше спираловидно по склона и изведнъж свършваше с каменна арка, бележеща входа на селото.

Франк вкара фиата през арката и продължи между белосаните къщи. Неколцината пешеходци се отдръпваха от пътя им и любопитно ги проследяваха с поглед.

След малко стигнаха до слънчево площадче, в отсрещния край на което се извисяваше доста голяма каменна черква — „Сан Анселмо“ според информацията от Ватикана. Ако данните бяха актуални, енорийският свещеник се казваше отец Джорджо Рули. Не се посочваха други свещеници.

Отдясно на площада имаше редица двуетажни сгради, една с оранжев навес и лаконична табела „Таверна“. От другата страна видяха „Кафене“ и „Табакерия“, нещо като ъглова дрогерия. Това явно изчерпваше търговския живот в селото. Всички други постройки явно бяха къщи, имаше и общински съвет. Пред сградите бяха паркирани няколко фиатчета, ала основното транспортно средство в Берини, изглежда, бяха колелата. На Пърсел му направи впечатление, че няма магарета.

Външните маси под навеса и чадърите на таверната и кафенето бяха пълни с хора и Франк забеляза, че са само мъже. Освен това видя, че техният по-голям фиат е привлякъл известно внимание. Тъкмо минаваше три следобед.

— Това е riposo, традиционната четиричасова следобедна почивка.

— Почивка от какво? — попита Пърсел.

— Паркирай някъде — предложи Вивиан.

— Търся паркинг метър.

— Тук паркирането е позволено навсякъде, Франк.

— Ясно.

Той бавно продължи по калдъръма и спря на порядъчно разстояние от черквата. Всички слязоха и се разкършиха. На тази височина беше по-студено и във въздуха миришеше на дим.

Един от колегите на Меркадо ги бе посъветвал да се облекат скромно и в убити цветове. Според него сицилианските селяни буквално се смеели на пъстрото облекло, както повечето хора биха се смели, ако видят на улицата човек с клоунски костюм. Франк и Хенри носеха черни панталони, бели ризи и тъмни спортни сака, а Вивиан — черна рокля, широк черен пуловер и практични обувки. Беше си взела и черен шал, за да си покрие главата, ако влязат в черквата.

По стълбището на храма се качваха или слизаха неколцина възрастни мъже и жени и Меркадо се обърна към една старица с черна рокля.

— Mi scusi, Signora… — После бавно и отчетливо я попита нещо.

Тя отговори, посочи с ръка и продължи, като след миг се обърна и огледа Вивиан. Хенри им каза, че жилището на енорийския свещеник било зад черквата, и ги поведе натам.

Озоваха се пред малка къща с двор и минаха по алеята до вратата. Бяха обсъдили какво ще говорят и се бяха разбрали да поверят инициативата на Меркадо. Той натисна звънеца и те зачакаха.

Вратата се отвори и на прага се появи съвсем млад свещеник.

— Si?

— Padre Rulli? — попита Хенри.

— Si.

Меркадо представи себе си и спътниците си и обясни, че са от „Л’Осерваторе Романо“. Пърсел разбра само последните думи: „Padre Armano“.

Свещеникът не им затръшна вратата под носа, но видимо се поколеба, после ги покани да влязат. Заведе ги в малка семпла дневна, даде им знак да седнат на тесен тапициран диван и се настани срещу тях на стол с висока облегалка.

Макар да беше млад и доста нисък, забеляза Франк, отец Рули имаше излъчване. Носът му изглеждаше така, като че ли има собствен пощенски адрес, а очите му бяха тъмни и интелигентни. Тънките устни и мургавата кожа придаваха на лицето му странна красота.

В печката горяха дърва, лампионът в ъгъла хвърляше слаба светлина, по грапавата мазилка на стените бяха закачени цветни щампи на брадати мъже и забулени жени. Белият мраморен Иисус висеше на кръст от маслинено дърво над стола на свещеника.

Очевидно малка и бедна селска черква в бедна енория, помисли си Франк, място, където свещеникът сам отваря вратата на дома си. Това не беше Ватиканът.

Меркадо каза нещо на отец Рули: произнасяше всяка дума отчетливо, та сицилианският свещеник да го разбере.

— Можете да преминете на английски, ако го говорите по-добре от италиански — увери го младежът.

Хенри се изненада, но бързо си възвърна самообладанието.

— Простете ни, отче, че не ви се обадихме предварително…

— Звънецът на вратата ми звъни всеки ден. Това е единственият звънец в Берини. Аз винаги съм тук.

— Да… Е, както казах, ние сме от „Л’Осерваторе Романо“. Синьорина Смит е моята фотографка, а синьоре Пърсел ми е… асистент.

— Разбирам. Аз сам съм учил английски. От книги и касети. Защо ли? Това е езикът на света, като някога латинският. Някой ден… — Свещеникът не довърши мисълта си. — Тъй че предварително се извинявам, ако не разбера нещо или сбъркам произношението.

— Английският ви е перфектен — увери го Меркадо.

— С какво мога да ви помогна? — попита отец Рули.

— През септември с колегите бяхме в Етиопия и срещнахме един умиращ свещеник…

— Отец Армано.

— Точно така. Съобщиха ли ви за смъртта му?

— Да.

— Разбирам… Кога ви съобщиха?

— През ноември. Защо питате?

— Пишем статия за отец Армано и събираме информация — заобиколи въпроса Пърсел.

— Да, разбира се. Но доколкото разбрах, пресслужбата на Ватикана ви е предоставила цялата необходима информация.

Франк знаеше, че ватиканската пресслужба и „Л’Осерваторе Романо“ не са едно и също, въпреки че понякога изглеждаше така.

— Не съм се обръщал към пресслужбата на Ватикана — каза Хенри.

— Те ми казаха, че били във връзка с „Л’Осерваторе Романо“

— Възможно е… само че не с мене.

— Нямам представа как стават тези неща в Рим — призна отец Рули.

— Аз също — увери го Меркадо.

Младият свещеник се усмихна.

— Но сигурно знаете, че са предприети стъпки за беатификацията на отец Армано.

Хенри буквално онемя.

— Нещо ми убягва — за пръв път се обади Вивиан.

— Предложили са отец Армано за канонизиране — за причисляването му към лика на светиите — поясни Меркадо.

— О…

— Не знаехте ли? — учуди се отец Рули.

— Ъъъ… чухме нещо…

— Това е истинската цел на идването ви тук, нали?

— Да… Е, искахме да съберем малко сведения за началото на живота му. За службата му в армията… може би писма, които е пращал на роднините и приятелите си.

— Можехте да си спестите пътя — осведоми ги отчето. — През ноември идваха представители на Ватикана и ми съобщиха за смъртта и предстоящото канонизиране на отец Армано. Както знаете, ако бъде въведен в сонма на светиите и ако построят храм в негова чест, за освещаването на храма е нужна реликва. Съставя се и пълна биография на бъдещия светец. Затова пуснахме обява в Берини и преровихме избата на тази къща. Намерихме куфари с негови стари одежди, а и роднините му бяха запазили снимки и писма. Включително от Етиопия. Човекът от ватиканската пресслужба интервюира близките и неколцина приятели от детството на Джузепе Армано. Тъй че цялата работа е свършена.

— Редакцията на „Л’Осерваторе Романо“ предпочита да я свършим независимо от тях — заяви Хенри.

— Както желаете. — Отец Рули сви рамене. — Когато ватиканските пратеници ни го съобщиха, отслужихме специална меса. Всички в село бяха развълнувани и камбаните на „Сан Анселмо“ биха цял ден. Роднините му много се зарадваха на неговата беатификация и на новината, че е правил чудеса в Етиопия.

Меркадо кимна.

— Съжаляваме, че сме го пропуснали.

Е, помисли си Пърсел, полковник Ган беше познал. От Ватикана ги бяха изпреварили и тук ги бе довело останалото без отговор писмо на Хенри. Естествено, в това можеше и да няма нищо особено. Може би от Ватикана просто изпълняваха задължението си да съобщят за смъртта на свещеник. И междувременно бяха пратили цяла делегация да обяви, че са предложили отец Джузепе Армано за канонизиране. И бяха взели всичко, каквото им трябва. Тази ефикасност му направи изключително впечатление.

— Казвате, че сте присъствали на смъртта на отец Армано, така ли? — попита отец Рули.

— Да.

— Обстоятелствата на смъртта му не са ми известни. — Никой не отговори и свещеникът продължи. — Монсеньор Маца от службата за беатификация ми разказа, че отец Армано лежал в затвора от хиляда деветстотин трийсет и шеста, после избягал и в предсмъртния му час го открили трима военни кореспонденти от Англия, които почти не говорели италиански. Значи сте били вие?

Меркадо потвърди.

— Е, това само по себе си е чудо — въздъхна отец Рули. — След четирийсет години да те открият… англичани на служба в „Л’Осерваторе Романо“. Ще ми разкажете ли за срещата си с него?

Хенри му предаде редактирана версия на случилото се онази нощ. Селският свещеник заинтригувано кимаше.

— Погребахме го в една градина в италианския балнеокурорт… и се помолихме на гроба му — заключи възрастният журналист.

— Чудесна история! Чудесно е и че човекът не е умрял сам.

— Той намери покой — отвърна Меркадо.

— Да. Добре. — Отчето се замисли. — Добре ли знаете италиански?

— Сносно.

Отец Рули отново се умълча, после рече:

— Но монсеньор Маца ми каза, че получил писмо от един от хората, които открили умиращия отец Армано, и той не съобщавал почти нищо за последните думи на отеца — поради езиков проблем и защото умрял скоро след като го намерили.

— Той… през повечето време беше в безсъзнание.

— Разбирам. — След малко младият свещеник прибави: — Както знаете, за причисляването на някого към светиите са нужни три чудеса. Питам се откъде в Рим биха могли да знаят за тях.

— Нямам представа — отвърна Меркадо притеснено.

— Може би тези чудеса са станали, докато е служел в армията през онази ужасна война.

— Възможно е.

— И за тях са съобщили оцелелите от неговата бойна част.

— Може би. Точно върху това работим за нашата публикация.

— Имате ли някакви данни за бойната част на отец Армано? — попита Пърсел.

— Ами, на писмата му трябва да е имало обратен адрес, но вече всичко е в Рим. — Отец Рули отново се вгледа в гостите си. — Цялата тази информация би трябвало да ви е достъпна във Ватикана.

— Разбира се.

— Предупредиха ме да не разговарям за това с външни хора — осведоми ги той. — Според вас защо?

— Не знам — излъга Хенри. — Рим си е Рим.

Отец Рули кимна и смени темата.

— Най-важната реликва от един светец е част от тялото му. Монсеньор Маца каза, че щял да прати хора в Етиопия да потърсят балнеокурорта и да пренесат тленните му останки.

Меркадо явно искаше да си даде вид на по-информиран, отколкото беше в действителност.

— Да, известно ни е и даже самите ние може пак да заминем за Етиопия.

— В Етиопия става опасно — предупреди ги свещеникът.

— Били сме там — напомни му Пърсел.

— Да, разбира се. — Отец Рули си погледна часовника. — След половин час имам опело.

— Можете ли да ни свържете с някой роднина на отец Армано? — попита го Франк. — И изобщо с някого от онова време? Той ни спомена, че имал брат и две сестри.

— Да, Ана още е жива. Вдовица е. И ако искате, мога да я помоля да се срещне тук с вас и да доведе други негови роднини и приятели.

— Ще ви бъдем безкрайно признателни.

— Срещата с последните хора, които са видели брат й жив, ще донесе известна утеха на Ана. Тя много страда за него, но сега й се случи истинско чудо.

Свещеникът се изправи и гостите му го последваха. Отец Рули ги изпрати до изхода.

— Ще ви очаквам в пет. Ще направя кафе.

Те му благодариха, тръгнаха си, заобиколиха черквата и излязоха на площада. Следобедната почивка, изглежда, беше свършила и таверната пустееше. Тримата пресякоха площада и седнаха на една маса под навеса.

— От Ватиканската пресслужба са ни изпреварили — каза Меркадо.

— И са заличили всички следи от отец Армано — прибави Пърсел.

— Не е за вярване… тъй де, това канонизиране… законно ли е? — попита Вивиан.

— Възможно е — отвърна Хенри.

Пърсел запали цигара и се вторачи в него.

Меркадо срещна погледа му.

— Наистина е възможно, Франк. Военните му писма им трябват, за да проверят дали не споменава за нещо, което може да се изтълкува като чудо.

— Военните му писма им трябват, за да проверят дали не споменава нещо за писмото от папата, което е носел.

— Не можем да сме сигурни.

— Не трябва ли да има свидетели на тези чудеса?

— Впечатлен съм от познанията ти за канонизационната процедура. Ватиканската служба за беатификация ще се опита да открие и интервюира хора, които са служили с отец Армано в Етиопия.

— Дори да не е направил чудо, той е преживял още по-голямото чудо да бъде… да бъде изцелен — каза Вивиан.

— Това брои ли се? — поинтересува се Франк.

Отговорът на Меркадо го изненада.

— Даже Тома Неверни е имал място сред апостолите. Винаги се нуждаем от скептик.

Вивиан се усмихна.

— С нетърпение очаквам да те видя в черния манастир, Франк, в присъствието на Светия Дух.

— Тогава ще си взема думите обратно.

Тя се замисли за момент.

— Отец Армано ни помоли да разкажем на сестра му Ана за неговата смърт.

Никой не й отговори.

— Защо точно на нея? Защо не спомена другата си сестра или брат си?

Очевидният отговор, знаеха и тримата, предполагаше, че Джузепе Армано всъщност се е прибрал в Берини и после се е завърнал в Етиопия щастлив, че Ана още е жива и ще очаква да научи от тях за сетните му мигове на тази земя.

— Логично погледнато, предполагам, че е бил най-близък с нея — отвърна Пърсел.

Двамата му спътници мълчаха.

— Но повече ми харесва втората възможност — продължи той. — Че се е завърнал у дома.

Собственикът дойде и Меркадо го поздрави и учтиво помоли за три чаши vino rosso и acqua minerale. Човекът явно нямаше нищо против и се скри вътре.

— Последните чужденци, които е виждал, са носели британска военна униформа — отбеляза Хенри.

— Като че ли е на подходящата възраст да е оня твой братовчед.

Вивиан се върна на въпроса.

— Отец Рули, изглежда, малко се смути, че не знаем за идването на хората от Ватикана и за всичко останало.

— Католическите свещеници са абсолютно наясно, че Ватиканът често действа тайнствено — увери я Меркадо. — Рим си е Рим.

— Според мене Римската църква е продължение на Римската империя, която също не се е отличавала с особена откритост — заяви Франк.

— Римската църква проповядва и следва словото Божие — възрази Хенри.

Пърсел си помисли, че всеки път щом чуе думата „Бог“, Хенри Меркадо чува и звуците на ангелски хор.

— Ти излъга свещеника — каза му той.

— И аз се смутих не по-малко от него, тъй че може и да не съм се изразил съвсем точно — отвърна Меркадо.

— Трябва да идеш да се изповядаш.

Хенри смени темата.

— Може би ще успеем да научим нещо за бойната част на отец Армано от неговите роднини. Честно казано обаче, военното министерство едва ли ще ни съдейства както за картите, така и за архива на неговия батальон. Тук ударихме на камък.

— Да, от това пътуване всъщност няма особена полза — съгласи се Франк. — Обаче може да стане подходящ фон за нашата история — но не и за статията ни в „Л’Осерваторе Романо“.

— Дойдохме тук и за да разкажем за смъртта му на неговите роднини, на Ана, и да ги успокоим, че накрая сме били с него — напомни им Вивиан.

— Ватиканът ни е изпреварил със съобщението за неговата смърт — отбеляза Пърсел. — А каквото и друго да им разкажем, то може да влезе в противоречие с думите на ватиканските представители. Тъй че не се разпростирай нашироко, генерале, и давай по-оптимистично.

— Той беше в безсъзнание през повечето време — подсети я Меркадо.

— Лъжите само раждат нови лъжи — сопна му се тя.

— Когато си в Рим… — усмихна се Франк.

Донесоха виното и минералната вода, наред със сметка, написана върху дъска, и Хенри даде на собственика банкнота от петдесет хиляди лири и осведоми спътниците си:

— Тук се плаща на момента.

— Да, имаме съмнителен вид — отбеляза Пърсел.

Италианецът извади шепа дребни от джоба на престилката си и Меркадо ги взе с обяснението:

— Прекалено щедрият бакшиш е проява на лош вкус. — После остави няколко монети на масата.

— Бог да даде покой на душата на отец Джузепе Армано. — Хенри вдигна чашата си.

— За сан Джузепе — последва примера му Франк.

Меркадо обяви виното за поносимо, после каза:

— Канонизирането е извънредно бавна процедура и няма да приключи до края на живота ни.

— Е, поне на твоя живот, Хенри.

— Никой не знае колко време ни остава на този свят, Франк. — Меркадо кимна към „Сан Анселмо“. Мъже, жени и деца, всички в черно, се качваха по стълбището на черквата. Камбаните бавно биеха и звънът им отекваше над площада.

— Хайде да отидем на опелото — предложи Вивиан.

— Познаваш ли покойника? — полюбопитства Пърсел.

— Искам да видя черквата на отец Армано.

Пърсел и Меркадо се спогледаха.

— Добре — отвърна Хенри, влезе вътре да каже arrivederci на собственика и отново се присъедини към тях. — Тук човек не си тръгва, без да се е сбогувал.

— Впечатлен съм от познанията ти за селския етикет — похвали го Франк.

— Струва ми се, че бих могла да живея в Сицилия — каза Вивиан.

— Половината италианци в Америка са от Сицилия — осведоми я Пърсел. — Защото не са можели да живеят тук.

— Навярно през лятото.

Тръгнаха към храма и когато се заизкачваха по стълбището, тя покри главата си с шала.

„Сан Анселмо“ се оказа голяма черква и Франк си помисли, че е построена, когато Берини е било по-многолюдно село. Гредите и мертеците на островърхия покрив бяха открити, дебелите каменни стени бяха белосани. Разкошният олтар от полиран камък и позлатено дърво обаче изглеждаше неуместно в тази скромна обстановка, както и пищните витражи.

Върху олтарния парапет лежеше ковчег, покрит с бял сатен. Отец Рули го благослови и се качи на олтара. Застана в средата, вдигна ръце и поздрави паството си на италиански. Всички се изправиха и опелото започна.

Пърсел впери очи в свещеника и видя отец Армано преди четирийсет години, млад селски свещеник, който завършил семинарията и се завърнал в родното си село при своите роднини и приятели, в същата черква, в която е бил кръстен. В един съвършен свят, в който не съществуваше война, отец Джузепе Армано може би щеше да остане тук, докато не опеят самия него. Ала новият Цезар в Рим беше имал много по-грандиозни планове за италианския народ и ветровете на войната бяха връхлетели Берини, отнасяйки неговите синове.

Отец Рули вече стоеше на аналоя и говореше, предположи Франк, за тайнството на смъртта и обещанието за вечен живот. А може и да възхваляваше покойника, защото хората плачеха. Дори Вивиан, която нямаше представа кой лежи в ковчега, бършеше очите си с кърпичка.

Мислите на Пърсел се върнаха към отец Армано и той се зачуди дали е смятал живота си за погубен, или за блажен, тъй като е видял и преживял чудо. Каза си, че навярно и свещеникът е имал мигове на съмнение в затворническата си килия, ала вярата и преживяването в черния манастир са го подкрепяли. И накрая, точно преди смъртта си, сигурно пак се е смятал за блажен, защото завършва живота си свободен, в компанията поне на един, а може би и на двама вярващи, които ще съобщят на роднините му и на света за неговата съдба и какво е видял и преживял. В предсмъртния си час, спомняше си Франк, отец Армано изглеждаше спокоен, готов да се завърне у дома.

Хрумна му, че не са били длъжни да идват в Берини, но са постъпили правилно, защото това е мястото, от което е редно да започнат собственото си завръщане там, откъдето е започнало всичко.