Черният списък

ГЛАВА 10.

На другия ден в седем и половина сутринта седях на двора в къщата на „Първомайска“ и се преструвах, че старателно чета местния вестник. Хазяите на Юра вече се бяха върнали от своите роднини, така че той прекара нощта в стаята на Ирочка, а Таня спа при мен. Всички те още спяха, а аз чаках контролния сигнал и нетърпеливо поглеждах часовника си.

Най-сетне през отворения прозорец на първия етаж се чу телефонно иззвъняване. Григорий Филипович вдигна слушалката.

— Ало — чух възглухия му глас. — Не, имате грешка. Не, не е пощата, а частен дом.

Облекчено си поех дъх. Значи първата бележка, която бях оставил до кухнята в онзи ресторант, бе стигнала до адресата. В бележката имаше указание да се обадят между 7,30 и 8,00 на нашия телефон и да сбъркат номера — като потвърждение, че бележката е получена и човекът, до когото бе адресирана, е готов да се срещне с мен.

Точно в дванайсет и петнайсет бях на морската гара, тъжно загледан в пристана, до който съвсем доскоро бе стоял снежнобелият „Иля Глазунов“ с разкошните каюти, предназначени за нас. Защо ли не заминахме? Защото съм глупак.

Влязох в зданието на гарата и се качих на втория етаж, където бяха касите. От петте касови гишета бяха отворени две и пред всяко от тях имаше опашка от седем-осем души. Наредих се на едната, извадих справочник по лекарствени растения с ярка обложка и се престорих, че усилено чета. С крайчеца на окото си наблюдавах стълбището и скоро видях едър чичка с шкембе и очила, който с пъхтене се качваше към втория етаж. Чичката застана зад мен и попита:

— Вие ли сте последен?

— Цял живот съм последен — въздъхнах. — Когато е да бият някого, все мен бият. Надявам се това да не ми се случи и тук.

Дебеланкото шумно си пое дъх и се помъчи да погледне обложката на моята книга. Разбрах, че трябва да му помогна, затова затворих книгата и я поставих на парапета, покрай който се бе наредила опашката, и бръкнах в джоба си за носната кърпа.

След няколко минути вече разговаряхме на едно тихо и закътано местенце, далеч от любопитни очи и уши.

— Помислих си, че е пристигнал самият Николай Дмитриевич — каза дебеланкото, който се оказа главен готвач в същия ресторант, в който бяхме обядвали вчера. — Гледам: почеркът в бележката неговият.

— Почеркът е неговият — съгласих се аз. — А помощта ви е нужна на мен. Е, мога ли да разчитам на вас?

— Ами… — Той неопределено помръдна широките си рамене. — Ще видя какво мога да направя.

— Иван Александрович, това не ми върши работа. Ако можех да избирам от десетина помощници, бих могъл да се съглася някой от тях да не е в състояние да ми помогне. Ако един не е в състояние, друг ще е. Но аз съм чужд човек в този град и нямам избор. Разбирате ли? Надеждата ми е само във вас. — Вярно, послъгах, но Бог ще ми прости. — И после — продължих, — аз не искам от вас някакви активни действия. Нужно ми е само да се ослушвате и оглеждате, за да разберете кой се интересува от мен. И после да ми казвате това. Толкоз. А как да го направите — не е нужно да ви обяснявам, вие си знаете не по-зле от мен.

Иван Александрович въздъхна шумно и жално. Ролята на доброволен помощник на милицията му тежеше, но явно не можеше да откаже на Коля Шчипанов.

След като се разделих с главния готвач, аз се поразходих из центъра на града. Днес бе все така студено, но облачността постепенно се разчистваше, небето вече не бе толкова сиво и дори на моменти плахо надничаше слънцето. Май след ден-два времето отново щеше да се оправи.

Крачех бавно по кипарисовата алея и се опитвах да свържа в група три кинозвезди и един кинорежисьор. Какво общо имаше между тях? На кого може толкова дружно да са попречили? Касетата на Вернигора, която се бе набъркала в това кинематографично кълбо, съвсем заплиташе моите размисли. Тя не можеше да има никакво отношение към тези четири убийства. Защото ако цялата работа бе в касетата, щяха да загинат само Оля Доренко и Люся Довжук. А Олег Юшкевич и Витя Бабаян щяха да са живи. Значи работата не е в касетата… При мисълта за Юшкевич и Бабаян някакъв неясен спомен префуча през главата ми, но не успях да го уловя.

Към четири часа отидох до фотоателието и първо проверих телефонната кабина. Пъхнах жетон в цепнатината, вдигнах слушалката и набрах номера на Ритка в хотела, а същевременно започнах внимателно да изучавам надрасканите по стената на кабината думи и цифри. В момента, когато тя вдигна слушалката, видях това, което търсех — московския телефонен номер на Коля Шчипанов. Вчера този номер го нямаше тук. Значи и вторият адресат бе получил посланието ми.

— Аз съм, здрасти! — казах в слушалката.

Изглежда, бях събудил Маргарита с позвъняването си, защото тя не забеляза, че разговорът не е междуградски.

— Владик? Какво се е случило?

— Нищо, всичко е наред. Обаждам ти се, за да не се тревожиш.

— Добре ли пътувахте?

— Прекрасно.

— Как е Лиля?

— Добре е. Рита, може ли да те помоля нещо?

— Какво искаш?

— Трябват ми филмографиите на Доренко, Довжук, Юшкевич и Виктор Бабаян. Със сигурност ги имате.

— Имаме ги. Защо ти са?

— Рита, трябват ми. Не задавай излишни въпроси! При теб ще дойде Серьожа Лисицин, едно симпатично момче — около двайсет и пет годишно, ще ги дадеш на него, нали?

— Но не разбирам защо! — опъваше се Ритка с глупавия си инат.

— Серьожа работи в милицията и се занимава с тези убийства. Налага се да провери една версия и затова му трябват филмографиите на четиримата. Направи го, моля те.

— Добре де, ще го направя — предаде се тя. — Ужасен си, Стасов.

— Защо да съм ужасен?

— Ами защото ти самият можеше да се занимаваш с тези убийства, ако бе приел да работиш при Борис. А сега се правиш на глупак.

— Край, Рита, жетоните ми свършиха. Чао!

Затворих телефона и отидох във фотоателието. Зад щанда този път стоеше младо създание на около седемнайсет, с немита коса и небрежно гримирани очи. Създанието ядеше фъстъци от пакетче и преглеждаше купчинка квитанции.

— Добър ден, прелестно дете — казах, след като се приближих. — Къде е вашият небръснат колега?

— Кой по-точно?

Момичето лениво вдигна очи от квитанциите и се втренчи в мен с такъв тъп израз на лицето, че започнах да се съмнявам дали разбира, че пред нея стои живо същество, а не някакъв пън.

— Ами дето вчера по това време беше тук.

— А, Жорик ли… Няма го.

— Тъй. А кога ще дойде?

Бавно, сякаш насън, тя вдигна ръка, приближи часовничето до очите си и се замисли:

— След четирийсет и осем минути.

И аз погледнах часовника си. Беше четири и дванайсет минути. Интересно девойче, можеше просто да каже, че Жорик ще дойде в пет часа, ама не, прави се на математичка. „След четирийсет и осем минути!“ Ха, виж я ти!

— Сигурно ли е, че ще дойде? Има ли смисъл да чакам или той може да не дойде и до утре?

— Кой, Жорик ли? А, може, той си е такъв.

Тя отново се отнесе към квитанциите, а аз излязох и седнах на една пейка наблизо. В края на краищата нямаше да е трудно да намеря Жорик, но човек трябва да държи на думата си. Вчера бях тук почти в пет и половина и обещах да дойда днес по същото време. Тъй че до пет и половина небръснатото доносниче имаше право да се разхожда спокойно по улиците, а после, ако трябва, аз ще се занимавам с него.

Седях на тази пейка цял час. В пет и петнайсет в края на улицата се показа кола — тъмносиня жигула, която изсвистя с гумите си иззад ъгъла и светкавично довтаса до ателието. От колата изскочи Жорик и започна припряно да я заключва. Изглежда, страхуваше се да не закъснее за визитата на своя нов командир. Очевидно здравата се бе стреснал вчера.

След десет минути напуснах гостоприемното магазинче, отнасяйки със себе си сведенията за човека, който имал апаратура за нощни снимки, както и информацията, че на уплашения Жорик дори през ум не му минало да крие, че в града се е появил някакъв любопитен тип. Какво пък, неговата бъбривост ми беше полезна. Колкото повече се чува за мен, толкова по-добре.

Щастливият притежател на фотоапаратура за нощни снимки живееше в другия край на града и аз с удоволствие си направих една разходка с бърз ход. Винаги съм обичал бързото ходене, но когато до мен беше Лиля, трябваше да забавям крачка. Моята книголюбива дебеланка едва успяваше да следва крачищата на татко си.

Първото разочарование не закъсня. Никита Гушчин, чието име ми каза небръснатият Жорик, не бил в града. Заминал преди почти две седмици при годеницата си в Магнитогорск. Майката на Гушчин, мършава като сарък, изнервена и свадлива, разговаряше с мен през зъби, без да прекъсва заниманието си — пълнеше буркани с домати и краставици за консервиране. Разбрах, че от нея няма да имам никаква полза и вече се канех да се сбогувам, когато забелязах сред простряното на въжето бельо две бели тениски, които по размер не можеха да принадлежат на двайсет и осем годишен мъж. Значи Никита имаше брат или сестра. Това вече беше по-добре.

Беше въпрос на пет минути да си изясня, че Никита Гушчин има петнайсетгодишен брат Толик и че той се шляе някъде по крайбрежната улица. Придружен от две близначки от съседната къща, се разходих до центъра където те ми показаха Гушчин младши, който в захлас се правеше на възрастен с цигара в устата и кутия бира в ръка, заобиколен от тийнейджъри като него. Благодарих на момичетата и ги изпратих да си вървят, след което седнах близо до веселата компания, също с бира в ръка, и внимателно се заслушах в разговора.

— Ще се охарчи ли Толянич да почерпи по още една? — ехидно го подсторваше огромен хаймана с още съвсем детско лице, но с внушителна мускулатура.

— Не ми се свиди — лениво процеди Гушчин и се изплю пред крака си, — но не обичам използвачи. Хич недей да ме врънкаш.

— Нашият милионер си стиска копейките — закикоти се мускулестият.

Останалите плахо захихикаха. Личеше си, че уважават здравеняка и му имат страха, но същевременно не искат да си развалят и отношенията с Толик.

— Стига де, Льоха! — примирително каза един от хлапаците. — Толянич и без това вече колко дни черпи. Имай малко съвест!

— Именно — одобрително заяви Гушчин. Той допи бирата, небрежно хвърли кутията, без да се цели в кошчето, и бавно се надигна от мястото си. — Ще ида да взема още две-три — каза с тон, в който ясно се долавяше пренебрежение към другарите му.

Толик Гушчин се оказа слабичко ниско момче, уплашеният израз беше пуснал корени върху пъпчивото му лице. Разбрах, че в тази компания, ръководена от мускулестия хаймана Льоха, той е без никакъв авторитет и фактът, че е незабележим, го тормози. Сега обаче положението се е променило. Толик черпи приятелите си с бира и както личеше от току-що чутото — вече не за пръв път. Завоюва си внимание. А с какви пари, интересно? Онова, което видях в дома му, никак не приличаше на високо благосъстояние. Може би краде? Много любопитно. Ако наистина крадеше, щеше да бъде авторитет в тази гнила компания: хлапаците си падат по апашката романтика. Откъде тогава този израз на лошо самочувствие, на уплаха? Първа кражба, първи доходи?

Отидох до павилиона, където продаваха бира, и застанах зад гърба на момчето. За да плати, то извади от джоба си плик и от него — банкнота от петдесет хиляди. Пликът беше съвсем тъничък — ако в него бяха останали още пари, те не бяха повече от три-четири банкноти. Но фактът, че парите бяха в плик, красноречиво говореше, че отначало са били много.

— Анатолий — повиках го, когато Толик вече тръгваше с по една кутия бира в двете ръце. — Ела за малко, искам да те питам нещо.

Той уплашено се извърна:

— Защо?

Гласът му бе пресилено нахален, но въпреки това момчето не можа да прикрие дълбоко заседналия у него навик постоянно да го подритват.

— Ела насам де! Не бой се, не хапя.

Похватът беше банален и изтъркан от многократна употреба, но това не го правеше по-малко ефективен. За един петнайсетгодишен хлапак няма по-лошо от това приятелите му да го заподозрат в страхливост. Толик покорно ме последва малко по-нататък, по-далеч от компанията му. Спряхме до каменния парапет, който делеше плажа от крайбрежната улица, и се облегнахме на него с лице към морето.

— На кого даде апаратурата? — започнах без заобикалки.

Толик побеля, от което пъпките по лицето му станаха ярки и още по-грозни.

— Каква апаратура? — попита все още мъжествено.

— За нощни снимки. Е, на кого?

— Не знам за какво говорите.

— Хайде де! Ами парите откъде са? Открадна ли ги?

— Не съм крал. Какво се лепнахте за мен?

— Сега ще ти обясня. Брат ти, Никита, има фотоапаратура за снимане през нощта. Никита е заминал при годеницата си, а тебе някой те е помолил да дадеш тази апаратура за няколко часа. Нали така? И са ти дали цяла купчина пари. С тези пари гуляеш вече няколко дни. Какво, ще отречеш ли?

— И така да е! Какво толкова? Имам право. Нищо не съм крал.

— Да бе, да. А знаеш ли какво ще те прави Никита, като се върне?

— Какво?

— Ще те пребие, това. Поразмърдай си мозъка, ако изобщо го имаш. Защо не са помолили за това брат ти? Защо са изчакали да замине в Магнитогорск? Ами защото той нямаше да им даде тази апаратура, колкото и да му платят. Защото той със сигурност знае, че те са замислили нещо отвратително и подсъдно, и щеше да ги изхвърли от дома си като мръсни котета. И ето че те са съблазнили тебе — малкото глупаче, а ти си се поддал.

— Я стига сте ме плашили! — смотолеви недоверчиво Гушчин младши. — Те да не са някакви шпиони? Хора като хора бяха.

— Да бе, много шпиони си виждал ти! Те са хора като нас, нормално изглеждат. Две ръце, два крака, една глава. Впрочем прав си — не са шпиони. Те са нещо много по-лошо. Знаеш ли какво са направили тези хора като хора? Фотографирали са моя шеф по време на една секретна среща. И сега моят шеф иска да разбере кой го е направил. И брат ти Никита ще си има големи неприятности заради това.

— Защо пък той? — обърна се към мен Толик. — Нали не е снимал той. И изобщо сега го няма в града.

— Това ще го обясняваш на шефа ми, не на мен. Чия е апаратурата? На Никита. И толкоз. И ако сега не ми кажеш на кого си я дал, ще се смята, че е снимал брат ти. Шефът ми ще се разправя с него. Виждаш ли колко е просто?

— Ама аз откъде да знам кои са! — отчаяно възкликна Толик. — Не съм им искал документите. Дойдоха, предложиха ми пари… и аз я дадох. Какво толкова?

— Ей така дойдоха, от улицата? — усъмних се аз. — Нали е трябвало да знаят отнякъде, че Никита има апаратура. Може би са негови познати?

— Може би. — Той сви рамене. — Аз ги виждах за пръв път.

— У вас ли дойдоха?

— Не, спряха ме на улицата, когато се разкарвахме с момчетата.

— И момчетата ли ги видяха?

— Не. — Той завъртя глава. — Хванаха ме сам, когато бях изтичал за цигари.

— Е, и как изглеждаха? Колко души бяха?

— Двама. Единият беше по-възрастен, изобщо възстар. А другият — горе-долу колкото Никита. А сега ще трябва ли да връщам парите? Защото почти ги похарчих.

— Много ли ти дадоха? — поинтересувах се аз.

— Двеста долара в рубли.

— И вече си ги похарчил всичките? Ама ти си много бърз, Анатолий. Дори аз живея по-скромно.

От бледо момчето стана мораво. Явно бе свикнало майка му вкъщи вечно да мърмори, че нямат пари, и е разбирало, че пилее неочаквано споходилото го богатство непростимо глупаво, но не е можело да се овладее. Мнението на компанията му е било по-скъпо. В науката това се нарича референтна група. А и как е можел да обясни на майка си откъде има толкова пари? Ако беше по-умен и по-силен психически, щеше да си остави този почти милион рубли за джобни пари и да престане всеки ден да врънка майка си. Но Толик Гушчин не бе нито умен, нито силен.

— И никога повече ли не видя тези хора?

— Защо, видях ги.

— Къде?

— Ами тук, на крайбрежната. Тук човек може да види кого ли не. Същински Бродуей.

— Кога ги видя?

— Май завчера беше. Или вчера. Не си спомням точно.

— Те познаха ли те?

— Не. Разговаряха помежду си, видях ги в гръб.

— И какво, в гръб ли ги позна? Не мога да повярвам — казах убедено, вътрешно силно напрегнат.

Ако Толик не лъже и наистина е познал поне единия в гръб, значи съществува ясен признак. Господи, дано не се излъжа!

— Ами ако щете, ми вярвайте. Но аз със сигурност го познах. Ходи, сякаш е глътнал бастун, и се извръща с цялото тяло, като вдървен.

— Да не е инвалид?

— Ами… нещо такова. Не инвалид, но прилича на сакат.

— За кого говориш? За младия или за по-възрастния?

— За по-възрастния.

— Днес не си ли ги виждал насам?

— Не, днес не съм.

— Добре, Анатолий. Ще ти повярвам. А ти, ако искаш да живееш спокойно, послушай съвета ми: ако ги видиш още веднъж, не се издавай, че си ги познал. Веднага се извръщай настрана и се махай по-далеч. Ясно? Ще имаш късмет, ако ги намеря бързо. Ако ли не, ще трябва да стиснем за гушата братлето ти Никита, та да видим на кого е разправял, че има такава апаратура.

Ударът улучи целта. Момчето се страхуваше от брат си — беше очевидно. И много му се искаше да намеря тези юнаци колкото може по-скоро, докато Никита не се е върнал от Магнитогорск. Но реших да не го притискам. Нека си мисли, че самият той е толкова съобразителен.

— А ако ги видя, да ви кажа ли?

— Ха, че къде ще ме намериш? — позасмях се аз.

— Ами… — Хлапакът се смути. — Искате ли да дойда у вас, ако ги видя? Къде живеете?

— На „Първомайска“ номер осем. Знаеш ли къде се намира?

Той кимна. Лицето му придоби нормален цвят, очите му пламнаха от ловна страст. Ето го онова нещо, което ще му позволи да не се чувства като загубеняк в компанията си. То се знае, сега ще отърчи при тях и с пяна на устата ще им разправи какво важно и отговорно поръчение са му дали. Един чичка от „Първомайска“ номер осем следи двама престъпници. И той му помага.

— И още нещо, Анатолий. Ти сигурен ли си в приятелите си?

— Да, защо?

— Да не би тъкмо някой от тях да е насочил ония двамата към теб? Ти сега ще разкажеш на момчетата за нашите работи, а някой от тях веднага ще отърчи при онези мъже и ще им докладва, че си ги издал. Не те ли е страх, че може и така да стане?

— Да не съм луд да разправям на всички? — презрително изкриви устни Толик. — Та те не знаят откъде имам тези пари.

— Наистина какво им каза — откъде са?

Толик се смути:

— Ами… няма значение. Но не съм им казвал, че са за апаратурата. Онези хора ме предупредиха да не приказвам много. В смисъл после някой да не ме издаде на Никитка. Той строго ми е забранил да пипам нещата му.

— Глупаво момче си, Толя! — казах ядосано. — Да не си мислиш, че онези много ги интересува да не си изпатиш от брат си. Пука им на тях! За себе си ги е страх. Затова не приказвай много, чу ли? А на твоите приятели кажи, че съм те питал за някакво момиче, което се е срещало с Никита. Че уж съм й годеник и съм искал да разбера сериозни ли са отношенията й с Никита. А ти си ми обяснил, че няма страшно, защото Никита си има годеница, при която в момента е заминал. Разбра ли всичко?

Загледан след отдалечаващия се Толик Гушчин, аз си мислех, че ето такива слаби хлапета с ниско самочувствие стават лесна плячка за хора, които искат да ги използват. Имах предвид не само себе си.

Вече беше съвсем тъмно, когато се срещнах с човека, за когото бях оставил послание в телефонната кабина. Той се оказа пълна противоположност на главния готвач: слаб, дребен, подвижен и лек. В тъмнината не можах веднага да определя възрастта му, но гласът му ми говореше, че не е в първа младост. Отношението му към Коля Шчипанов беше едва ли не благоговейно, затова човекът веднага изрази готовност да направи за мен всичко, което ми е нужно.

— Прекарал съм целия си живот в този град, разбира се, освен годините в затвора — каза той. — Тук всяко куче ме познава. От една страна, това не е много хубаво, но пък нали и аз познавам всяко куче!

Интересно, помислих си, колко ли пъти е влизал в затвора благодарение на Коля Шчипанов? Имах в Москва такъв един човек: успях да го вкарам зад решетките пет пъти поред. Когато шестия път го хвана друг детектив, той го приел едва ли не като смъртна обида. „Вие, Владислав Николаевич, имате лека ръка, след вас винаги добре си изкарвам присъдата. А след това ченге непременно нещо ще ми се случи в лагера. Нека да се предам на вас, ще разкажа един-два епизода, дето никой не ги знае, та да излезе, че пак вие сте ме пипнали! А аз ще ви се отблагодари, както си му е редът“ — заяви, докато беше под следствие за шести път. Колко престъпления съм разкрил благодарение на този рецидивист — чет нямат. Вярно, и той си имаше принципи: никога не предаваше крадци и мошеници, но мразеше насилниците и убийците, затова добросъвестно ни предаваше всякаква информация във връзка с тежките престъпления. Изглежда, днешният ми познайник беше от същата категория. Но бе неприлично да питам чужд агент за такива неща.

Връщах се вкъщи на „Първомайска“, гладен като вълк, защото цял ден се бях мотал из града и нищо не бях ял. В стомаха ми тъжно се плискаше една самотна кутийка бира, която бях изпил на крайбрежната улица в очакване на удобен момент да заговоря Толик Гушчин. Вече беше късно, но бях сигурен, че грижовната Ирочка ми е оставила нещо за ядене. Освен това ме сгряваше мисълта, че вкъщи, на „Първомайска“, ме чака Татяна. Все пак понякога с човешката психика стават чудеса! Сега, след като едва не загубих детето си и обявих война на престъпниците, влюбеността ми в Татяна се засилваше с всеки час, макар че според всички закони на жанра би трябвало изобщо да не ми е до това. Какво толкова бях намерил у нея — не разбирах. По-точно: прекрасно разбирах какво съм намерил, но до този момент и през ум не ми бе минавало, че тези качества могат да бъдат важни за мен. Какво ти важни — просто жизненонеобходими. Наистина чудни са делата ти, Господи!

На около двеста метра от къщи почувствах, че в един от подготвените от мен капани се е хванал някой. Шумът от стъпки зад гърба ми ме преследваше най-малко десет минути. Аз ту ускорявах крачка, ту я забавях, но звукът оставаше еднакъв — нито по-тих, нито по-силен, а това означаваше, че човекът, който ме следва, стриктно спазва дистанцията. Какво пък, значи денят ми не бе минал напразно.

На двора заварих картинка от серията в очакване на войник от фронта. Около сервираната маса седяха Татяна, Ирочка и Юра Мазаев и напрегнато мълчаха. Пред тях имаше чисти чинии и недокоснати блюда с гозби. И въпреки опашката, която бях усетил, за миг се отпуснах, усещайки как по лицето ми се разлива идиотска усмивка. Те са ме чакали. Те са се тревожили за мен!

— Владик!

— Дима!

— Слава! — казаха те в един глас, а Ирочка, неизвестно защо, се разплака.

— Толкова се тревожехме! — хлипаше тя. — Каза, че няма да закъсняваш… От осем часа седим като на тръни, а сега е почти единайсет.

— Глупости! — заявих гръмогласно. — Какво е единайсет часа за човека отпускар! Час за лягане на децата! Сега ще хапнем и ще излезем да се поразходим.

— Не се ли находи? — присмехулно попита Таня. — Какво прави цял ден?

Краката ме боляха, аз седях на пейката до масата и мисълта да стана и да тръгна нанякъде ми се виждаше непоносима. Но трябваше непременно да извадя наяве моя преследвач, затова продължавах на висок глас да приказвам разни глупости: колко е полезно човек да се разходи преди лягане, а най-вече е полезно да подиша морски въздух.

— В края на краищата не ви насилвам — казах и направих обидена физиономия. — Вие — както искате, но ние с Таня отиваме към морето. Тръгваме ли, Танюша?

При тези думи доста силно настъпих по крака седналия до мен Мазаев. Изненадан така, Юра се намръщи и извика от болка.

— Да бе, вървете двамата, погукайте си, гълъбчета — ехидно отвърна той. — А ние с Ирочка сме достатъчно възрастни, за да се разхождаме, хванати за ръце. Ще намерим какво да правим и тук.

Понечих да прихна, както беше редно според сценария, но срещнах студения поглед на Татяна и си затворих устата. Тя не разбираше замисъла ми и поведението ми й изглеждаше глупаво и просташко. Пресегнах се през масата, улових пръстите на Таня и ги целунах, като я гледах предано в очите. Лицето й омекна, устните трепнаха в едва забележима усмивка. Знаех със сигурност, че сред гъстия кадифен мрак на южната нощ само на няколко метра от нас стои някакъв човек и внимателно слуша всяка произнесена от нас дума, затова не казах нищо повече, само целунах нежните прохладни пръсти на жената, за която смятах да се оженя.

В дванайсет без няколко минути Татяна слезе от стаята си, облечена с широката пола и тънкия нежно люляков пуловер, и ние тръгнахме на разходка, като помахахме с ръце на Ирочка и Юра Мазаев.

— Обиди ли се? — плахо попитах Таня и по-силно притиснах до себе си топлия й, заоблен лакът.

— Не. Но не обичам да съм мор, особено когато моите карти напълно позволяват да играя активно.

— Играеш преферанс? — учудих се аз. — Откъде тези сравнения?

— Дима, но нали съм следовател — засмя се тя, — а не търговка на пазара! Не произвеждам незаконно алкохол, но знам как се прави. Познавам технологията на злоупотребите в химическата промишленост, макар че по професия не съм химичка или крадец.

— Сега ще проверим — казах весело. — Аз отидох при криминално проявения тип Жорик и му казах да научи кой има апаратура за нощни снимки. Шест пики.

— Искал си да намериш човека, който ни е снимал по време на непристойното прелюбодеяние в градината. Шест спатии.

— Отидох при криминалния тип Жорик. Шестте спатии са тук.

— Искал си местните криминални среди да научат за намеренията ти. Шест кари.

— Намерих човека, който има такава апаратура и научих, че по-малкото му глупаво братче я е дал назаем на някого срещу добри пари. Шест купи.

— Информирал си за намеренията си средата на полукриминализираните непълнолетни. Шест без коз.

— По пътя към къщи разбрах, че някой се мъкне подире ми. Седем пики.

— И ни предложи да излезем на разходка, за да го примамиш да ни последва. Седем спатии.

— Не предложих просто на вас да излезем на разходка. Седемте спатии са тук.

— Предложи на мен да излезем. Искаш Юра Мазаев да те прикрие. Седем кари. Предай се, Стасов. Червените ти бои са слаби, а на осем спатии не можеш да ги изкараш.

Разсмях се и силно притиснах Татяна до себе си.

— Таня, а ако ти направя предложение, ще го приемеш ли?

— Какво предложение?

— За брак.

От изненада тя се препъна:

— Ти си откачил, Дима! Познаваме се само от една седмица. Откъде тези шантави мисли?

— Това означава, че ми отказваш, така ли?

— А ще се съгласиш ли да се преместиш в Питер?

— Като нищо.

— Ами Лиля? Нали ако напуснеш Москва, ще я виждаш съвсем рядко.

— Тогава ще взема теб в Москва.

— Сериозно? Ще ме опаковаш в кашон и ще ме качиш на товарния вагон?

— Пак ли не ти харесва? Тогава ще взема Лиля в Питер. Така става ли?

— А как ще погледне на това Маргарита?

— Лошо, разбира се — въздъхнах аз. — Но в края на краищата няма неразрешими проблеми, има неприятни решения. Ще измисля нещо.

— Добре, мисли, мисли. Когато го измислиш, тогава ще се върнем към този разговор.

Като си разменяхме незначителни фрази, ние стигнахме до морето. Не при градския плаж, а просто до крайбрежната ивица, покрай която минаваха железопътни коловози. Днес вече бях идвал на това място, бях се оглеждал и пресмятал докъде ще е най-добре да довлека опашката, ако тя се появи, тъй че да ми е удобно да я нападна изотзад. Бях избрах такова място и сега целенасочено водех към него Татяна.

Когато стигнахме, се спрях, прегърнах Таня и тихичко й казах на ухото:

— А сега да си говорим нещо глупаво. Отстрани трябва да изглежда, сякаш обсъждаме нещо много сериозно, но да не се разбира нито една дума. Ако тук има някой трети, той трябва да насочи цялото си внимание към нас.

— И за какво ще говорим?

— Няма значение. Ако искаш, рецитирай стихове или проза — каквото знаеш наизуст.

— Добре. Таласъмът, който страдаше от зъбобол — започна Татяна. — Това не ви ли звучи като клевета срещу същество, което се радва на помощта на толкова вещици и магьосници, че може безнаказано да яде захар с чували?

— Какво е това? — учудих се аз.

— Александър Грин, „Словоохотливият таласъм“. Да продължавам ли или искаш нещо друго?

— Не, не, недей друго. Продължавай, ако обичаш — помолих я заинтригувано.

Да си започнал оперативна комбинация, да стоиш след полунощ на пустинния морски бряг, да знаеш, че във врата ти диша невидим враг, и същевременно да слушаш приказка за таласъми — и това си го биваше!

— Но не беше клевета, а истина — отново заговори Татяна с мек, гальовен глас. — Малкото тъжно таласъмче седеше до студената пещ, отдавна забравила що е огън. Ритмично поклащаше чорлавата си глава, държеше се за превързаната буза, стенеше жално като дете и в неговите мътни червени очи се четеше страдание. Валеше дъжд. Влязох в тази изоставена къща да изчакам, докато времето се пооправи, и го видях — то бе забравило, че трябва да изчезне…

В храстите зад гърба ми запукаха съчки, чу се тежко дишане и шум от борба. След няколко секунди пред нас застана Юра Мазаев, а до него бе същият оня мускулест хаймана Льоха, предводителят на хлапаците, които бях видял днес на крайбрежната улица. Именно нещо подобно бях очаквал. Юра държеше здраво Льоха за косата.

— Шпионираш значи? — попитах го заплашително.

Мускулестият младок сумтеше, но пазеше гордо мълчание.

— Или подслушваш? — уточни Мазаев.

Льоха продължаваше да мълчи, накокошинен и загледан някъде встрани.

— Защо се мъкнеш подире ми? Кой те изпрати?

— Никой — измуча той. — Разхождам се тук. Не е забранено.

Ръцете ме сърбяха да му фрасна един и да му изтръскам мозъка от гнилата тиква заедно с интересуващите ме сведения. Но разбирах, че не бива да го правя. Тоя Льоха може и да не беше само на петнайсет, на колкото бе Толик Гушчин, но определено нямаше осемнайсет. И ако дам воля на ръцете си, утре на „Първомайска“ ще пристигне бяла кола със синя ивица и ще бъда обвинен в нанасяне на телесна повреда на малолетния Алексей Тюткин или Пупкин — каквото и да е там фамилното му име. Много удобно: подполковник от милицията пребил малолетен! Ау, колко грозно! Начаса ще повдигнат обвинение и ще ме тикнат в някоя килия. Вярно, лошият чичко подполковник може да каже, че не е знаел, че Льоха е малолетен, нали възрастта не е написана на челото му, а я какви мускули има — същински Шварценегер на млади години, пък и откъм ръст природата не го е ощетила, а в тъмното лицето не се вижда. Но умният Льоха веднага ще заяви пред следователя, че лошият побойник-милиционер го е видял на дневна светлина на крайбрежната и за това има поне десетина свидетели, тъй че изобщо не може да се е излъгал за възрастта на потърпевшия. Интересно: дали онези са инструктирали хлапака по този въпрос?

— Ако мълчиш, ще има шамари — предупредих го лаконично. — Много лошо удрям.

— Не е нужно да си много умен, за да биеш малолетен — изгъгна Льоха, вече по-уверено.

Да, инструктирали са го. Сега в случай че го напердаша, ще каже, че ме е предупредил за възрастта си. Ах, кучият син! Кой ли ги управлява толкова хитро?

— Да бе, а да слугуваш на твоя инвалид е необходим гигантски интелект — изтърсих напосоки. — Кой ни фотографира? Ти ли?

— Нищо не знам. Пуснете ме! — захленчи Льоха.

Можех да си изгубя още време, за да накарам да пропее, но разбирах, че в сегашните условия това е безсмислено. За да накараш някого да пропее, трябва или да знаеш за човека и неговото обкръжение достатъчно много, или да имаш възможност да прилагаш некоректни методи. Ако бях в Москва… Но бях тук, в този южен град нямах нито познанства, нито връзки, нито източници на информация. За сметка на това наоколо имаше хора, които — неизвестно защо — не ме харесваха. Защо ли? Та нали практически изобщо не бях се месил в разкриването на убийствата на кинофестивала, а и дори и да опитах да направя нещо, помагайки на Серьожа Лисицин, не разкрих нищо съществено и не му подсказах нищо умно. С какво толкова им преча? Хем не просто им преча, а съм застанал като кост на гърлото им, инак нямаше да посягат на осемгодишно момиченце…

— Пусни го, Юра! — казах с треперещ от яд глас. — Да върви на майната си! Ако ми потрябва, ще го намеря и под земята.

Загубих интерес към мускулестия Льоха, защото най-сетне се сетих какво толкова ме безпокоеше, когато си мислех за Лиля. Как не се сетих за това по-рано?