Черният списък

ГЛАВА 4.

Рита се появи, както обикновено, към обяд. Днес отново беше на трийсет и две; явно първият шок, предизвикан от убийството на приятелката й Олга, беше отминал, а смъртта на Люся Довжук сякаш предупреждаваше: Граждани, започва серия от кошмари, отсега нататък ще е така, свиквайте! Във всеки случай, съдейки по външния й вид, Маргарита приемаше ситуацията именно така. Тя вървеше към нас през плажа, заоблените й колене святкаха през цепките на дрипелите и видът й не беше потиснат като вчера, а напълно делови.

— Представяш ли си… — възбудено подзе тя, докато вадеше от сака кайсии и грозде, но аз я спрях, като докоснах лакътя й.

— Лиля, не искаш ли да се топнеш за малко? — казах, понеже смятах, че не е нужно едно дете да слуша страшни истории.

— Не, татко, ще почета — отговори тя, без да вдига очи от отворената книга. Но бях готов да се закълна, че няма да чете, а ще слуша какво си говорим.

— А какво четеш, дъще?

Рита, не щеш ли, реши да си поиграе на педагогика и да се заинтересува с какво се занимава осемгодишната й дъщеря. Но при тези думи аз изстинах. Сега ще види обложката на криминалния роман и Лиля непременно ще й каже за леля Таня, авторката на тази книга, с която живеем в една къща и с която късно снощи татко й е излизал на разходка. И се е върнал, целият омазан с червило. Съвсем бях загубил бдителността си. Трябваше още щом Лиля съобщи, както обикновено: „Сега ще дойде мама“, да я посъветвам да прибере синята книга в сака и да извади „Тролът Муми“. Впрочем не, това също щеше да бъде неправилно — да уча детето да лъже майка си.

И тогава Лиля — за кой ли път вече този ден? — отново ме смая. Направи се, че не чува въпроса, и продължи да седи, подвила крака под себе си и забола поглед в книгата. Слава богу, поривът на Рита да се заеме с възпитанието на дъщеря ни угасна така бързо и внезапно, както се бе породил, и тя мигом се върна на темата за снощната трагедия.

— Чу ли вече?

— Да, съобщиха по телевизията — отговорих предпазливо, като се надявах, че Рита ще прояви достатъчна съобразителност да не нарича нещата със собствените им имена.

— Представяш ли си, изчезнали всички скъпи украшения на Казанская! Ами че тя ще откачи, тя и до клозета не ходи без кило злато по себе си.

Ах, тази Маргарита! Аз пък си мислех, че през шестте години съвместен живот плюс двете години познанство преди сватбата съм я опознал достатъчно добре и със собствените си ръце съм измерил дълбочината на нейното злословие, но тя постоянно надминаваше себе си. Сергей ми беше казал днес, че изчезнали не всички украшения, а само онези, които били в заключеното ковчеже.

— Не ти ли е жал за съседката й по апартамент? — попитах я с укор.

— Жал ми е — на драго сърце се съгласи Рита, но по физиономията й личеше, че някак не се е замисляла за това. Било й е интересно. Вече си е представяла как ще се прибере в Москва и ще разказва наляво и надясно за страшните събития, на които е имала късмет да стане очевидка. — Мисля, че цялата работа тук е в председателя на журито. — Погледна ме многозначително. — Тъй като първата награда със сигурност щеше да получи Оля, това никак не се е харесало на някого.

— И как мислиш ти — на кого?

— Аз знам, а не мисля — уверено отвърна тя. — Какво има да се мисли? То е очевидно!

— Е, на кого все пак?

— На онази милионерка, на кого другиго! — тръсна Рита. — Кой има пари да плати всичко това? Тя и двата пъти се въртеше пред очите на всички, така че е абсолютно очевидно, че е наела някого.

Разбрах, че Рита има предвид Регина Голетиани. Наистина защо аз толкова бързо отхвърлих кандидатурата й? Защо всъщност сметнах, че не й трябват петдесет хиляди долара? Защото баща й е председател на управата на най-голямата банка в Литва, а съпругът й има огромни валутни сметки най-малко в четири чужди държави? Но нали е добре известно, че измежду милионерите често се срещат пресметливи и пестеливи хора, които на драго сърце инвестират милиарди в проекти, обещаващи печалба, но същевременно икономисват от дреболии и не дават на жена си пари за нова рокля, защото тя и без това си има какво да облече. Може би на Регина й е писнало вечно да моли мъжа си за пари? Може той да е стиснат? Трябваше внимателно да поразпитам Рита.

— Че за какво са й пари на нея? Толкова богато семейство… — хвърлих въдицата и с интерес зачаках да видя ще се улови ли нещо на кукичката.

— Как за какво? Ами детето? Знаеш ли колко пари отиват за него? А мъжът й не й дава нито копейка.

— Какво дете? — изненадах се аз.

— Ами нали съм ти разказвала, обаче ти никога не ме слушаш — каза раздразнено Рита. — Тя има момченце, на три годинки. Същински Ален Делон, нали разбираш за кого говоря?

Да, разбирах. По-точно — изведнъж си спомних, че Рита наистина ми бе разказвала как Регина Голетиани родила дете от изключително популярния актьор Владимир Ковач, който страшно приличаше на Ален Делон. Но не знам защо не бях се замислял какво ли е казал по този повод съпругът й. Чак сега схванах, че не я е изгонил, защото е бил тясно свързан във финансово отношение с тъста си — бащата на Регина, и се е страхувал да не разруши стабилизираната от години машина на съвместния им бизнес. Регина си останала при съпруга си милионер, но при условие че момчето не се отглежда в семейството. И е неин проблем как ще решава този въпрос. Той е грузинец, горд и самолюбив, и няма да търпи в дома си живото свидетелство за грехопадението на собствената си съпруга. Мисля, че за Жора Голетиани това дете е щяло да бъде като огледало, в което непрестанно щели да се отразяват разкошните рога на самия Жора.

— А къде е детето? — попитах, като тайно се надявах, че Лиля, заплесната по криминалето, няма да схване същността на нашия разговор.

— Отглежда го сестра й, тя не е омъжена.

Ситуацията придобиваше нови оттенъци. Трябваше спешно да реша коя дама от списъка на заподозрените да предпочета: Марина Целяева или Регина Голетиани. Ако разполагахме с повече сили, въпросът нямаше да стои по този начин, щяхме да работим и по двете версии. Но нашият лагер беше беден в това отношение, можех да разчитам само на Сергей Лисицин и на двамата му колеги, а всичките заедно струваха колкото седемдесет и пет процента от един добър, детектив, не повече. Но като бях решил да ловя риба, трябваше да я ловя и аз за втори път хвърлих въдицата:

— Нима на никоя друга от претендентките не й трябват пари? Защо точно Регина?

— Ох, Владик, и питаш още! Разбира се, пари трябват на всички. Но най-вече на Регина. На онази фръцла Целяева например спонсорите са й наели луксозен апартамент като на Казалская. Ти разбираш ли какво значи това? Ами значи, че е приятелка на някой от спонсорите. Е, щом човекът има свободни пари, за да организира кинофестивал и да пробута своята позната бездарна статистка в списъка на номинираните, ще захване ли тази статистка да си цапа ръцете? И бездруго си има всичко благодарение на своя покровител. Тя може просто да му поиска тези петдесет хиляди и да не си създава главоболия. Не е ли така?

— Може би. А другите? И те ли имат богати покровители?

Ние старателно избягвахме в присъствието на Лиля думи, като любовник, любовница, като ги заменяхме с евфемизмите покровител и приятелка.

— Малката блондинка — със сигурност, нейни покровители са всички московчани, които носят панталони. А Сауле е бедно момиче, знам го със сигурност. Ами че нейните родители са в Казахстан, баща й е казах, а майка й — рускиня. Когато започнали гоненията срещу руснаците, изхвърлили майка й от работа. А знаеш ли каква е била?

— Не знам. Каква?

— Заместник-ректор на най-големия технически университет в Казахстан. И винаги е следяла в института да бъдат приемани само кандидати, които наистина знаят и си вземат изпитите. Разбира се, навремето имаше задължителна квота за националните кадри, партията се грижеше за това, но някъде около осемдесет и шеста, когато започна играта на равенство и демокрация, майката на Сауле с твърда ръка разкъсала всички специални списъци пред очите на изумената публика. И лично стояла като квестор на всички кандидатстудентски изпити по физика и математика. Представяш ли си колко ябълково-мандаринени крале са изпратили чедата си да кандидатстват в този институт и са останали с пръст в устата? Хем са си били платили на всички, на които трябвало: на секретаря на приемната комисия, на преподавателите, на проверяващите изпитните работи — абе на всички. Това продължило пет-шест години, а после я уволнили, нещо повече — подпалили апартамента й в Алма Ата. Сауле била принудена спешно да премести родителите си в Москва, да им търси жилище, да им купува мебели, дрехи. Защото всичко в апартамента изгоряло до шушка. Пак добре, че те самите останали живи. С една дума — похарчила за тях всичките си спестявания.

— Ето, виждаш ли, а ми разправяш — не й трябвали пари. И още как са й трябвали!

— Ти не разбираш! — пак се ядоса Рита. — За да се направи това — натърти на думата това, — трябва да се наеме специален човек. Регина може да си позволи да плати десет хиляди, за да получи петдесет. Разбираш ли? А Сауле няма толкова пари. Понякога е принудена да ходи с кърпен чорапогащник вместо да си купи нов.

— Не е задължително да се наема човек — възразих аз. — Всяка жена има поне един приятел, който може да й направи такава услуга безплатно. Защо не помислиш и не си спомниш имат ли Регина и Сауле такива безкористни приятели? А може би и останалите две актриси. А, Рита?

— Защо толкова те интересува? — Тя ме изгледа с подозрение. — Нали не си на работа? Пак ли искаш да се бъркаш в чужди дела?

Понякога Рита съвсем забравяше, че от три години бяхме разведени и се държеше като съпруга и собственик. Това страхотно ме забавляваше.

— Тренирам си мозъка — отговорих. — Представи си че успея тъй, както си седя на плажната хавлия, да направя нещо, което не могат да направят местните официални органи? Е, кажи все пак, Рита, сещаш ли се за такива техни приятели?

— Едва ли имат. — Тя поклати глава. — Сауле, мисля няма. Знаеш ли, тя не е по тази част. Предполагам, че още е девствена. Освен ако е свършила всичко сама… Малката блондинка със сигурност има безброй познати с тъмно минало, които биха могли да го направят просто за развлечение. Да, сигурно си прав, кръгът на нейните познати е такъв, че спокойно биха се намерили подходящи личности, които не биха поискали пари.

Този път на кукичката не се хвана нищо. Разсъжденията на Рита като цяло бяха правилни, но съвсем неконкретни. Единственото, което успях да направя, беше изключването на Сауле Ибрайбекова от списъка. Оставаха три кандидатки:

Марина Целяева, която не би имала никакъв шанс, докато бе жива поне една от другите претендентки за наградата, но пък очевидно имаше много богат приятел, комуто страхотно се искаше да има за любовница кинозвезда.

Екатерина Иванникова, на която не й липсваше дарба и бе свикнала да постига всичко в живота с помощта на секса — предимно оралния.

И Регина Голетиани, която бе принудена самостоятелно да издържа своя извънбрачен син, когото ревнивият и съпруг беше отлъчил от семейството.

Какво пък, с бройката три задачата олекваше. Три не са петдесет и далеч не са сто. Току-виж, справили сме се.

Вечерта ние тримата — Татяна, Лиля и аз — тръгнахме към дома на Сергей Лисицин. След като се върнахме от плажа, срещата ми с Татяна — въпреки всичките ми опасения — мина лесно и спокойно, тя ми се усмихна и веднага започна да ме разпитва какви са новините във връзка с разследването на убийствата. На драго сърце прие поканата на младия детектив, особено след като научи, че съм се спазарил срещу това тя да прегледа материалите относно априлския пожар в Летния театър.

— Дима, вие сте страхотен! — каза. — Длъжница съм ви.

Точно когато излизахме, захладня, изви се ветрец. Нашата хазяйка, Вера Илинична, изведнъж се защура, втурна се да затваря всички прозорци и да прибира изсъхналото пране от въжетата.

— Ще има ураган — каза тя угрижено, като гледаше към небето и припряно събираше от голямата маса под навеса чиниите и кутията за хляб. — Не се отдалечавайте много.

— Но ние отиваме на гости, Вера Илинична, не се тревожете — отговорих безгрижно.

Така де, какъв ти ураган? Е, позахлади се, но небето беше абсолютно безоблачно, слънцето вече залязваше, след половин час щеше да се мръкне, затова се позахлади.

Прекосихме бавно центъра на града и отново се озовахме в район с частни къщи, където улиците бяха непавирани, тихи и зелени като нашата „Първомайска“. Според плана, който Сергей ни бе нарисувал на листче, оставаха ни триста метра до дома му.

Ураганът се изви толкова внезапно, че дори не успял да разбера какво става. Просто налетя вятър и един възрастен мъж с вестник под мишница, който вървеше на няколко метра пред нас, изведнъж вдигна двете си ръце и се хвана за оградата на къщата, покрай която минаваше. Вестникът падна на земята, вятърът веднага го подхвана, развя го и го донесе право в краката ни. Изпадналите от вестника бели листове от тетрадка уплашено затрепкаха във въздуха. Виждах, че старецът трескаво се е вкопчил в оградата и стъписано се оглежда наоколо, търсейки вестника си.

— Лиля, помогни на дядото — казах и й посочих полетелия към нас вестник и изпадналите от него листове.

Лиля послушно вдигна и вестника, и белите листове и изтича при стареца. Вятърът се укроти също тъй мигновено, както се бе извил.

— Благодаря, чедо.

Гласът на стареца се оказа мощен и плътен. За миг ме досмеша, задето човек с такъв силен бас се бе уплашил от един порив на вятъра дотолкова, че се бе хванал с двете ръце за оградата. Но още в следващата секунда смехът ми секна. Новият пристъп на вятъра се оказа много по-сериозен от предишния. Здраво стиснах Лиля за ръката и изкомандвах:

— Момичета, да побързаме! Май наистина е ураган. Трябва бързичко да дотичаме до е-ей онази къща.

Затичахме се с всички сили. За мое учудване Татяна тичаше тежко, но бързо, не бях очаквал от нея такава скорост. Лиля обаче — нали в живота си никога не бе пробягала повече от три метра — много изоставаше, трябваше да я влача за ръката. Облак прах се носеше точно към нас.

— Момичета, затворете очи! — едва успях да извикам, когато почувствах, че пясъкът напълни носа и заскърца по зъбите ми.

Пробягахме метър-два със затворени очи. Облакът отмина, а пред себе си видях как портата на една ограда се отвори и се появи Серьожа Лисицин с плащ-палатка в ръцете.

— По-бързо! — извика той. — Ей сега ще заплющи!

И беше прав. Първите капки ни заудряха, когато до заветната портичка оставаха двайсетина метра. Сергей тичаше към нас, но пороят рукна, преди той да успее да покрие Татяна и Лиля с плащ-палатката. Една секунда — и бяхме мокри до кости. Като се кикотехме и отръсквахме водата от себе си, ние нахлухме в топлата и безопасна къща. От нас се стичаха потоци вода.

Майката на Серьожа, Антонина Прокофиевна, още съвсем млада жена, веднага ни изпрати да се сушим и преобличаме: Татяна и Лиля — в стаята на Лариса, сестрата на Серьожа, а мен — в банята. Докато навличах нечия суха фланелка и сини дънки, се чудех колко ли ще бъда смешен в този вид. За моя ръст тези панталони определено щяха да бъдат къси. Така и излезе, но пък фланелката изобщо не ми беше тясна в раменете, както бях очаквал. Очевидно не беше на Серьожа, а на баща му, когото още не бях видял. И освен това присмехулно си помислих с какво ли слабичката Лариса ще преоблече едрата и пълна Татяна? Ами мъничката Лиля?

Когато след десет минути се събрахме около празнично подредената маса, ахнах. Татяна беше с много широка черна рокля с безброй драпирани гънки, които красиво се спускаха от пищния й бюст и скриваха изцяло тежките бедра. За сметка на това изящните й глезени бяха открити и се създаваше впечатление, че тя цялата под тази преливаща рокля е също тъй тънка и изящна, с тънка талия и едър бюст. Със сигурност знаех, че не е така, но илюзията бе толкова пълна, че за момент повярвах в нея. Татяна беше разпуснала стегнатите си в строго кокче платинени коси, за да изсъхнат, и бе заприличала на оперна певица, излязла на сцената с концертна рокля. Впрочем оказа се, че не съм бил далеч от истината. Роклята наистина била концертна. Обясниха ми, че била на Антонина Прокофиевна, виолончелистка в симфоничния оркестър при местната опера. Сестрата на Сергей — Лариса — също работела в тази опера, но за разлика от майка си, свирела на цигулка. Тя беше облякла Лиля в някаква своя дълга фланелка, май им казват фланелка-рокля. Тя стигаше до под колената на Лиля, но пък беше плътна и суха.

На масата веднага се заговори за литературното творчество на Татяна. Антонина Прокофиевна и Лариса я засипаха с въпроси и Таня добросъвестно отговаряше на всички, разказваше забавни истории, шегуваше се, ръсеше някакви смешни думички и неочаквани, но точни сравнения. Ние със Сергей седяхме един до друг в другия край на масата и по едно време започнахме тихо да обсъждаме нашите нерадостни криминални проблеми.

Сергей много си го биваше: по някакъв буквално невероятен начин беше успял да разбере къде е ходила Олга Доренко през последния ден от живота си. Оказало се, че някаква нейна московска приятелка, като научила че Олга ще идва тук на кинофестивал, я помолила да предаде малък пакет на неин далечен роднина. Именно при този роднина ходила Оля в деня, когато закъсняла за пресконференцията. Нещо повече — докато аз егоистично се излежавах на плажа, Сергей звънял на безброй телефони в Москва, докато накрая намерил тази приятелка и научил от нея адреса и името на роднината, за когото била пратката. Само не успял да го посети, защото се беше уговорил с мен за осем часа, а не му се искало да се прояви като неучтив домакин.

Отвън се чуваше постоянен трясък — ураганният вятър чупеше клоните на дърветата в градината. Дъждът се лееше като плътна стена и аз нямах представа как ще се приберем на нашата улица „Първомайска“. Току поглеждах слисано към прозореца и виждах колко тъмно и страшно е навън. Щом забеляза това, Лисицин побърза да ме успокои.

— Ще отмине след около час, Владислав Николаевич не се тревожете. Нали знаете — южните бури са силни, но кратки. Впрочем, както и южните любовни връзки — добави и се позасмя.

Помислих си, че мадамата, която е приличала на ангелче и някога болезнено е наскърбила Сергей, вероятно е била курортистка.

Сергей не ни излъга. Бурята утихна още преди да допием чая си с вкусните бухнали млинове. Антонина Прокофиевна веднага широко отвори прозорците и в стаята, която двамата със Сергей здравата бяхме опушили, нахлу приятен влажен въздух с аромат на море, мокра пръст и някакви цветя. Не знам на какво специално място стопанката бе сушила мокрите ни дрехи, но когато се наканихме да си тръгваме, те бяха абсолютно сухи, както и обувките.

Вече застанал на прага, аз се поддадох на някакъв неразбираем порив и казах на Сергей:

— Я ми дай адреса на оня човек, комуто Оля е трябвало да предаде пакета. Утре ще прескоча до него, за да не си губиш времето, а да се заемеш с обкръжението на нашите три хубавици.

Той ме погледна с благодарност и ми подаде листчето с адреса.

Прибирахме се по същия път: отначало по тъмните улици с частни къщи, после през шумния и грейнал в светлини многолюден център на града и после пак по тихите непавирани улички.

— Танечка, май наруших графика ви.

— В смисъл?

— Тристате реда. Нали днес не ги написахте, защото дойдохте с мен на гости!

— Значи ще трябва утре да станат шестстотин. Няма да отида на плаж, докато не ги напиша — туйто.

— Таня, това е жестоко! — разсмях се аз. — Бива ли така да се изтезавате? Да дойдете на море и да се затворите между четири стени!

— Не ме разбирате, Дима. Първо — за мен е удоволствие, а не каторга. И второ, не забравяйте — това са пари. В издателството ми плащат по двеста долара на авторска кола, тоест двайсет и четири машинописни страници. Триста реда са приблизително осемдесет долара или в нашите нещастни пари — триста и петдесет хиляди. Направя ли триста реда — печеля ги. Разбирате ли? Това стимулира, и то много. Трето, имам си Ирочка. Тя се съгласи да пожертва апартамента си, за да мога да не заменям моя — само защото й обещах да спечеля за нейното ново жилище. И ако аз мързелувам и не пиша, а Ира през това време готви или пере, можете да си представите как се чувствам.

— Между другото вашата Ирочка не се ли обиди, задето я изоставихте днес и тръгнахте да се забавлявате?

— Надявам се, че не. След нашата снощна разходка тя се натъжи малко, като разбра, че с вас не й излиза късметът, но тази сутрин си хареса един симпатичен курортист от съседната къща, тъй че сигурно е прекарала много приятно вечерта, която й освободих. Тя изобщо има прекрасен характер — лек, сговорчив, а е и много добра домакиня. Щастливец ще е, който я вземе!

— Нещо много дълго не се е появил този щастливец — казах с шеговито съмнение. — На колко години е?

— На двайсет и шест. По-млада е от мен. Доколкото разбирам, плавно си проправяте път към въпроса за моята възраст?

— Таня!

— Е, оставете, Дима, аз съм жена без комплекси. Ако ви интересува, отдавна трябваше да ме попитате и да не се тормозите.

— Смятайте, че съм ви попитал.

— На трийсет и четири съм.

— Не може да бъде! Наистина ли сте на трийсет и четири?

— Наистина. Какво толкова ви смущава?

— Кожата ви е толкова гладка… Не бих ви дал повече от двайсет и осем.

— Димочка, вие сте сладур! Кожата ми е гладка, защото съм дебела. Там се крие цялата тайна.

— Таня! Недейте така, постоянно ме поставяте в неудобно положение!

— Не, защо? Да, дебела съм, но какво от това — да се обеся ли сега? Или да си въобразявам, че съм млада газела, а всички, които виждат пълнотата ми, са просто зле възпитани простаци, лишени от чувство за красота?

— Лельо Таня — внезапно се намеси Лиля, която до този момент мълчаливо бе вървяла до нас, хваната за ръката ми. — Защо постоянно наричате татко Дима?

— Защото в цялото му име — Владислав — се съдържат буквите Ди и татко ти ми разреши да го наричам Дима — обясни й Татяна.

— Ясно — каза Лиля и отново млъкна.

Благодарение на нейната намеса можехме да приключим с опасната тема за външността. Винаги съм се страхувал от подобни разсъждения. Кажеш ли истината — излиза, че си неучтив, започнеш ли да хвалиш и да ръсиш комплименти — съществува риск дамата да ги вземе за чиста монета и твоите джентълменски възторзи да бъдат възприети едва ли не като признание в любов.

— Танечка, знаете ли какво си помислих? Ако смятате утре да се посветите на своята нетленна творба, може би ще ми позволите да оставя Лиля при вас? Трябва да прескоча до едно място, а не искам да я влача със себе си. Откри ми се възможност да разбера защо Олга Доренко е закъсняла за пресконференцията.

— Разбира се, Дима, няма проблем. Не се тревожете, Ира ще отиде на плаж, а ние с Лиля ще поседим в градината. Между другото, Лиля, когато се приберем, напомни ми, ако обичаш, да заредя акумулатора, инак утре вместо в градината, ще трябва да останем в стаята с включен в мрежата компютър.

— Добре, лельо Таня.

Да, моето дете не страда от многословие. Понякога се замислям какво ли става в къдрокосата й главица, когато се умълчи? Какви ли мисли се раждат там? Какви ли въпроси, които няма на кого да зададе, защото родителите й вечно ги няма? Какво впечатление й правят прочетените книги? Какво разбира, когато слуша разговорите на възрастните?

Пред нашата портичка стоеше Ирочка с някакъв брадат белокос тип със скъпи очила. По физиономията й личеше, че вечерта й не е минала напразно: най-сетне си е намерила обект за курортен флирт. Е, слава богу.

На сутринта дадох на Лиля да закуси, предадох я в ръцете на Татяна и тръгнах да търся Николай Фьодорович със странното фамилно име Вернигора. Именно за него Олга Доренко била донесла от Москва малка пратка от някакви далечни негови роднини.

Ако съдех по адреса, Николай Фьодорович не живееше далеч и аз наистина стигнах до къщата му за двайсетина минути. Къщичката беше кукленски красива и добре поддържана, боядисана в бяло и червено — веднага си личеше, че стопанинът й е работлив и сръчен човек.

Влязох през портичката, качих се по външното стълбище и натиснах дръжката на вратата. Заключено. Обиколих къщата, като надничах през прозорците, но не намерих стопанина. Нямах успех и в търсенето на Николай Фьодорович в градината. Реших да чакам. В края на краищата един възрастен човек не можеше да е отишъл далеч, пък и още бе ранно утро. Най-много да е отишъл на пазар и ще се върне след не повече от час.

Седнах до масата под навеса, който бе абсолютно същият като в двора на нашата къща на „Първомайска“, с удоволствие запалих цигара и заразглеждах дърветата наоколо. Така минаха около четирийсет минути.

— Младежо — чух женски глас откъм улицата, — да не би случайно да сте Юрий?

— Не, не съм Юрий — отвърнах.

Интересно — кой ли е този Юрий? Синът му? Тогава защо съседката не го познава по физиономия? За пръв път е пристигнал от друг град?

— Не сте ли мъжът на Леночка? — продължи разпита си любопитната съседка.

— Не, не съм мъжът на Леночка. Просто чакам Николай Фьодорович. По работа.

Жената се приближи и се спря, като се облегна на оградата.

— Ама не знаете ли? — попита тя с някак променен глас и на мен веднага ми стана чоглаво. Види се, моят хлапак с крилцата вече беше посегнал с пухкавите си ръчички към барабана и измъкваше късметче, а на него бе написана една дума, която никак не обичам.

— Какво трябва да знам?

— Николай Фьодорович почина.

— Кога?!

— Вчера. Още снощи бихме телеграма до Мурманск, там живее дъщеря му — Леночка, омъжена е за подводничар. Та си помислих, че те вече са долетели. Ами вие кой сте?

— Аз ли… никой. Отбих се да го питам нещо, но явно не е било писано. А вие наблизо ли живеете?

— През две къщи.

— Добре ли познавахте Николай Фьодорович?

— Как да ви кажа… — Жената сви рамене. — По съседски се отбивахме… за сол или пипер… и изобщо… Николай Фьодорович си живееше добре и сам, не търсеше компания. Все беше зает с нещо. И с домакинството сам се оправяше — отдавна беше вдовец.

— И от какво почина? — попитах.

— Че от какво умират старите хора? От старост. Лекарят каза, че сърцето му спряло. Беше надхвърлил седемдесет — не е за чудене.

— А кога ще е погребението?

— Чакаме да дойдат дъщеря му и мъжът й. Откараха Николай Фьодорович в моргата, тъй че щом децата му дойдат, веднага ще го погребат. Ау, младежо, вие много ли бързате?

— Не, закъде да бързам, на почивка съм.

— Вижте, искам да ви помоля нещо. Трябва да изтичам до поликлиниката, за едни процедури, та бихте ли поседели тук да почакате — може да пристигнат Леночка и Юрий? Инак аз през десетина минути поглеждам през прозореца, за да не ги пропусна. Защото те дори нямат ключове от къщата, ще дойдат уморени, с багаж и ще се чудят какво да правят. Разбира се, още вчера написах бележка, че ключовете са у нас, на номер 16, и я забодох на портичката, но гледам — бележката май вече я няма. — Тя примижа късогледо и затърси около мястото, където според нея трябваше да бъде бележката. Но аз вече бях влязъл през вратата и със сигурност знаех, че там няма никаква бележка. — Какви хора бе, ха кажете на какво прилича това! — завайка се жената. — На кого беше потрябвала тази бележка? Ама не, откъснали са я ей така, да направят беля на някого. Е, ще поседите ли тук? Ако пристигнат — ключовете са вкъщи, номер 16, синът ми ще ви ги даде.

— Ще поседя, ще поседя — успокоих загрижената съседка.

— Аз само за малко. Щом свършат процедурите — и се връщам.

Тя припряно си тръгна, аз останах да седя в двора, а в главата ми цареше пълна бъркотия. Беше умрял човекът, който по моите сметки трябваше да ми каже какво е имало в безследно изчезналата виолетова торбичка с жълти дръжки. Освен това той трябваше да ми каже защо Олга е закъсняла, докато се е връщала от неговата къща в хотела. Може да му е казала къде другаде е смятала да ходи? А може да е била на друго място, преди да донесе пакета на Николай Фьодорович, и да му е казала нещо за това. А пък може и нещо да я е забавило именно тук, в тази къща. При всяко положение вече нямаше да науча тези неща. А толкова се надявах…

Размислите ми бяха прекъснати от мутиращо басче, което принадлежеше на осемнайсет-деветнайсет годишно момче.

— Добър ден. Не сте ли случайно от милицията?

Въпросът ме озадачи. Случайно бях от милицията, а и неслучайно. Но трябваше ли да го афиширам?

— Засега не — пошегувах се. — От къщи съм. Защо?

— Жалко! — искрено се огорчи момчето. — Аз пък си помислих, че сте от милицията.

— Защо, какъв е проблемът?

Стана ми интересно. Може пък отговорите на моите въпроси да се разхождат някъде наоколо?

— Ако бяхте от милицията, щяхте да ми отключите да вляза в къщата. Много е важно.

— Защо, роднина ли си?

Но момчето не отговори. Вместо това бързо отиде до един от прозорците, делово огледа рамката и се върна до масата.

— Разбирате ли, у дядо Николай остана една касета, която му бях дал. Чужда е, трябва да я върна. Той я взе само за три дни. Там — врътна неопределено глава — вече ми вдигат скандали, искат или да върна касетата, или да я платя.

— Каква е тая касета?

— „Заложник № 1“, американски екшън.

— Защо, Николай Фьодорович по екшъните ли си падаше? Седни де, докога ще стърчиш така?

Момчето седна срещу мен и хвърли поглед към пакета цигари.

— Може ли да си взема една цигарка?

— Вземи си. Как се казваш?

— Льоня.

— Е, та какво казваш за екшъните, Льоня?

— Дядо Николай ги гледаше с удоволствие, винаги питаше има ли нещо ново. Аз работя във видеотека — поясни Льоня. — Дядото вече беше възрастен, та му носех касетите вкъщи — да не се разкарва. Имахме си уговорка: появи ли се нещо ново, грабвам го и му го нося, той гледа първите пет минути и веднага ми казва ще вземе ли касетата или не. Знаете ли, той различаваше хубавите от лошите филми по първите пет минути. Казваше, че ако във филма има настроение, ако е правен от майстор, това се разбира дори по титрите, по графиката и по музиката. Е, и ако пожелаеше да му оставя филма, плащаше си таксата за касетата.

— А ако не пожелаеше, ти плащаше за разкарването, нали? — попитах разбиращо. Да не съм паднал от Луната, та да повярвам, че съвременен младеж ей така, за нищо, за едното благодаря ще тича при пенсионера с касети под мишница.

— Ами… — Момчето толкова явно се смути, че и на мен ми стана неудобно. — Какво лошо има?

В гласа му звучеше предизвикателство и аз се уплаших, че контактът ни ще се прекъсне.

— Нищо, нормално си е — побързах да го успокоя. — Но когато ти идваше, а него го нямаше вкъщи? Тогава?

Въпросът улучи целта. Явно именно за това искаше да заговори Льоня, но не знаеше как да започне.

— На един от прозорците му има резе, много хитро направено — можеше да се отвори отвън и после да се затвори. Който не знае, никога няма да се сети. Дядото беше майстор на тези неща — нали цял живот е работил във военното разузнаване, та…

— Сериозно?

— Да. Вие не знаехте ли? С една дума имахме си уговорка: ако го няма вкъщи, отварям прозорчето, слагам касетата на масата — а тя е точно под прозореца, затварям отново с резето и си отивам. На другия ден идвам и ако например пак го няма, пак отварям прозореца, а на масата намирам или парите, или касетата.

— Добре сте го измислили — похвалих го аз. — А не те ли беше страх, че дядо Николай ще те метне?

— Как така? — намръщи се Льоня.

— Ами така. Да си изгледа целия филм, а на другия ден да ти върне касетата, защото, нали, филмът не бил хубав и не желае да го гледа.

— А, няма такова нещо — разсмя се момчето с явно облекчение. — Вие не знаете как гледа филмите дядо Николай. Първо два пъти гледа филма изцяло, а после започва да го изучава на части. Спира кадрите, връща ги назад, гледа на забавен каданс. Разглежда като под микроскоп всеки боен епизод. Особено войсковите операции. За един филм му отива най-малко седмица.

Момчето говореше за Николай Фьодорович в сегашно време, явно още не бе свикнало със скоропостижната му смърт. Да, интересна личност е бил Николай Фьодорович Вернигора. Военен разузнавач от запаса, той и на преклонна възраст не е загубил интерес към професията, на която е посветил целия си живот. Сигурно е бил интересен събеседник, нищо чудно, че Олга се е заседяла на гости при него — заплеснала се е по приказките му, особено ако е засегнал чисто кинаджийски теми: как трябва да се заснема, кое е правилно, кое не е, кое е успешно, кое не е и така нататък.

— Всъщност аз — обади се Льоня — си помислих, че…

И без това знаех какво си е помислил. Искал е да отвори прозореца и да си вземе касетата. Междувпрочем в това нямаше нищо лошо.

— Льоня, не бива така — казах лицемерно. — Хайде да изчакаме дъщерята на Николай Фьодорович, тя ще дойде днес или утре, с нея ще решаваш всичките си проблеми.

— Ама не мога нищо да решавам с нея! — отчаяно възкликна той. — Мислите, че ще й е до мене ли? Та тя ще дойде да погребва баща си, а аз ще мрънкам за моята касета… А пък вие ще ми бъдете свидетел, че нищо няма да взема — само касетата. Ако стане нещо, ще потвърдите, че нищо не съм откраднал.

— Добре — съгласих се неочаквано. — Давай, отваряй това хитро резе. Ще ме вкараш в грях на стари години, ей богу!

— Благодаря!

Льоня скочи, зарадван. Дори не успях да забележа бързото движение, с което отвори прозореца. Явно неведнъж го бе правил и имаше опит.

— Добре де, влизай сега, докато никой не гледа насам.

— Ами вие?

— И аз след тебе, нали трябва да те контролирам! — засмях се пресилено.

Льоня ловко скочи през прозореца в стаята и аз го последвах. В къщата на Николай Фьодорович Вернигора цареше идеален ред, дори внезапната му смърт и последвалото посещение на медиците и милицията не бяха успели да го нарушат. Забелязах, че Льоня не загуби нито секунда, за да се огледа, а веднага уверено тръгна към една секция. Явно наистина е бил чест гост тук и се е ползвал с доверието на домакина. Отвори вратичката на един от шкафовете и надникна вътре.

— Ето я. — Той радостно се обърна към мен и ми показа видеокасета с пъстър етикет.

Приближих се, безсилен да се преборя с любопитството си. На две полици бяха подредени касети, на горната — с имена на филми върху етикетите, на долната — с номера. Подборът на филмите говореше, че Николай Фьодорович е имал взискателен вкус. Очевидно тук бяха подредени филмите, които бе купувал, за да ги има винаги подръка. Сред заглавията забелязах „Професионалистът“ с Белмондо и Осейн, „Списъкът на Шиндлер“, „Уморени от слънцето“, „Меморандумът на Куилър“ с блестящия Макс фон Зюдов и Джон Сигал, няколко други много интересни филма. Разбира се, тук бяха и нашите „Офицери“ и „Мястото на срещата не се променя“, и дори всичките дванайсет серии за Щирлиц — филми, ценени не само от хората над седемдесетгодишна възраст. Аз например също гледам „Офицери“ с удоволствие колкото и пъти да го повторят по телевизията. И всеки път на гърлото ми застава буца, когато командирът на полка, чиято роля играе Георгий Юматов, се връща от Москва, след като е отказал назначението в Генералния щаб. Той пътува с жена си в открита кола, а покрай тях минават танкове, поели за маневри. И един от танкистите отваря люка и пита: „Другарю генерал, за постоянно ли се върнахте или само да си вземете багажа?“ Тоест всички в полка са знаели защо командирът им е ходил в Москва. Генералът направо онемява от това нахалство, седи и не може да продума. А жена му спокойно, някак по домашному отговаря: „За постоянно, Паша. За постоянно.“ Тоест тя, разбирате ли, познава по име всеки човек от полка. Този танкист се изправя на машината и извиква, та цялата колона да го чуе: „За постоянно! За постоянно!!!“ Значи всеки човек в този полк се е безпокоял дали любимият командир няма да ги изостави заради топлото щабно кресло. А той не ги е изоставил. Защото е Офицер. И синът му, загинал във войната, е служил в същия този полк. Мъничък епизод, по-кратък от минута, но колко много е казано в него! Именно това е майсторството, което очевидно е разбирал и ценил Николай Фьодорович Вернигора.

Но не това най-силно привлече вниманието ми. Гледах подредените на долната полица касети с налепени номера от 1 до 12 и виждах, че една липсва. След номер 8 идваше номер 10. Всички останали си бяха по местата, идеално подредени.

— А какви са тези касети? — попитах Льоня.

— Дядо Николай сам ги е снимал, има хубава видеокамера — подарък от дъщеря му.

— И какво е снимал?

— Ами разни събития, градски празници, фестивали, конкурси, сбирки на ветерани. Често го канеха да снима сватби. Дядото казваше, че от млади години имал влечение към киното.

Така. Много интересно. Гена от организационния комитет казал, че във виолетовата торбичка на Олга Доренко е имало нещо, по размери подобно на книга. Дали не е било касета? Касета номер 9? Какво ли може да е имало на тази касета, защо Вернигора я е дал на Олга? Семейно тържество или честване, посветено на него самия — и той е решил да подари записа за спомен на московските си роднини? Като благодарност за онази пратка, да речем? Напълно е възможно. Но пак не е ясно къде се е дянала онази виолетова торбичка с жълтите дръжки. Вчера Сергей Лисицин още веднъж много внимателно разгледал всички вещи на Доренко — торбичката я нямало между тях. Къде може да се е дянала? Трябва да кажа на Серьожа да помоли следователя официално да изземе касетите и да види какво е записано на тях. Впрочем защо ли? Какво отношение имат тези любителски видеозаписи към планомерното изтребване на претендентките за първата награда на кинофестивала „Златният орел“? Никакво.

По познатия път през прозореца излязохме навън и Льоня ловко пусна хитрото резе. Отново не забелязах как го направи. Не го попитах, за да не притесня момчето: довери тайната на непознат човек, а той може да излезе някой обирджия.

Успяхме да направим всичко това точно навреме. Буквално пет минути след като се разделих с младия видео-бизнесмен от поликлиниката се върна жената от номер 16. Аз с облекчение сдадох поста и тръгнах да се прибирам на „Първомайска“.