Черният списък

ГЛАВА 13.

Заспал съм толкова дълбоко, че дори не съм чул телефона. Събудих се, когато Юра Мазаев ме разтърси.

— Слава! Събуди се, Слава, трябва да тръгваме.

С усилие разлепих натежалите си клепачи и видях Серьожа Лисицин, наведен над разтворена на масичката карта.

— Преди няколко минути колата на Заваруев е минала по ей този път — замислено каза той и посочи с молива един район на картата. — Пътят води към резервата, да се надяваме, че няма отклонения.

— Смяташ ли, че ще го настигнем? — усъмних се аз.

— Определено не! — поклати глава Серьожа. — Преднината му е голяма, а и Заваруев е бивш автомобилен състезател, спортували са заедно с брат си. Нямаме никакви шансове, дори не можем да мечтаем да го настигнем.

— Ами как тогава… — подзе Юра Мазаев, но аз го прекъснах:

— Няма страшно. Щом Заваруев е излязъл от къщи почти цял час след тяхното тръгване от хотела, значи не са замислили автокатастрофа, а нещо друго. Там ще бъде, в ловния дом. Затова е важно колкото може по-скоро да отидем дотам, а дали ще го настигнем, не е толкова важно. Серьожа, във вашата дефектна милиция има ли поне един човек, на когото може да се разчита?

— Паша Яковчик — без да се замисля, отговори той. — Нищо не му е интересно, нищо не му се прави, но само защото с единия крак е вече на друга служба. Инак обаче е честно момче и във всяко отношение е свестен човек, можете да ми повярвате.

— А умее ли нещо друго този свестен човек? Да бяга, да скача, да стреля, да се бие? Или може само да бъде честен? — попитах, без да крия сарказма си.

— Е, недейте така, Владислав Николаевич, защо смятате, че сме чак толкова за изхвърляне? — усмихна се Сергей.

След двайсет минути летяхме с колата към резервата и вече бяхме четирима. Измъкнахме Паша Яковчик направо от кабинета му в службата, по-точно: беше го направил Юра Мазаев, защото нито аз, нито Лисицин можехме да се появим в зданието на градското управление на вътрешните работи. Сега можах да видя Яковчик по-отблизо и докато Сергей обясняваше набързо същината на задачата, която стоеше пред нас, аз се вглеждах в неговото луничаво лице, леко чип нос и чорлава коса. Когато стана дума за Юрцев, Паша избухна:

— Абе вие какво!… Изобщо имате ли акъл?! Нали ще се местя в отдел „Безопасност“ на банката, контролирана от Юрцев! Направо ме заклахте! Ами ако той научи, че съм посмял да посегна на интересите му — край с новата ми работа. Не, момчета, хайде да минете без мен. Не играя такива игри.

Серьожа невъзмутимо натискаше педала на скоростта по серпантината, опасваща високо, обрасло с дървета плато, сякаш не чуваше възмутените викове на Паша.

— Тъй че трябва да направим приятни физиономии при лоша игра и бързичко да изведем навън актьорите и режисьора, но така, че никой да не се сети, че подозираме някого в лоши намерения — продължи той, без да откъсва внимателния си поглед от криволичещия път. — Тъй като Юрий Сергеевич и Владислав Николаевич ще си заминат оттук, а ние с тебе, Павлик, тепърва имаме да живеем в този град, няма да си създаваме врагове. Засега! — веднага уточни той. — А после ще видим.

Яковчик се поуспокои. Явно се зарадва, че Лисицин разсъждава правилно относно враговете и че тепърва им предстои да живеят в този град.

— Четиримата разполагаме с три пистолета, но ще ги използваме само при крайна необходимост — казах аз. — В идеалния случай всичко трябва да мине според легендата, че се налага Литвак спешно да замине за Москва, където детето му е тежко болно. При това трябва да направим така, че Руслан и Катерина да пожелаят да се върнат заедно с него. Заваруев не бива да се досети, че ги спасяваме от убиеца, тоест най-вероятно от него. Впрочем убиецът може да не е Заваруев, а да са го извикали само за помощ и охрана. Ще си изясним това на място. Най-важното е да стигнем там, преди да се е случило лошото.

Денят обещаваше да бъде горещ. Когато предната вечер тръгвах от къщи към хотела, бях наметнал върху ризата си едно леко яке, защото, първо, беше доста хладно, а второ: трябваше да скрия кобура на рамото си, в който бе пистолетът ми. Сега заради това не можех да си сваля якето и тъжно си мислех, че скоро жегата ще ме измъчи с тази неудобна екипировка.

Серпантината свърши. Минахме през поста на КАТ, покрай който бе минал Заваруев.

— Сега нашата задача е да не сбъркаме пътя — съсредоточено каза Лисицин. — Внимавайте за всички завои и отбивки, ще трябва да слизаме на тези места и да търсим следи от гумите.

Старата кола дрънчеше и сякаш всеки момент щеше да се разпадне, двигателят работеше слабо, но с усилие на волята аз си налагах да не се нервирам напразно. И без това нямахме друга кола — ще се ядосвам или не, трябва да пътуваме с тази. На няколко пъти спирахме да проверяваме накъде е поемал мерцедесът на Заваруев. При нашата смешна скорост би било непростимо да тръгнем в невярна посока, да се връщаме и да губим време. Въображението услужливо ми рисуваше късащи сърцето картини на мъчителната смърт, която вече е сполетяла тримата беззащитни хора в ловния дом насред гъстата гора. А закъснявахме, безнадеждно закъснявахме…

— Тук е — изведнъж каза Мазаев.

Огледах се наоколо, но не видях нищо освен гъста гора от двете страни на пътя.

— Кое? — попитах с недоумение.

Сергей намали скоростта и също започна да се оглежда:

— Нищо няма, Юрий Сергеевич, за какво говорите?

— Наблизо има хора. Някъде тук е.

— Откъде разбра? — учудих се аз.

— Не знам. Усещам. От Афганистан ми е останало, невъзможно е да го обясня: наоколо камъни и пясък, хора не се виждат, а после неизвестно откъде се появява чувството, че наблизо има живот. Не птица, не животно, а именно човек.

Лисицин угаси мотора и слезе. Ние останахме в колата, като се взирахме напрегнато в дърветата наоколо.

— Вярно — каза Серьожа, отвори вратата и седна на шофьорското място. — Къщата вече се вижда през клоните. Остават около двеста метра.

Изминахме тези двеста метра със скоростта на костенурка. Или може би на мен така ми се струваше, защото се притеснявах и изгарях от нетърпение? Най-сетне видяхме полянка, а на нея — приказната къщичка. На полянката имаше и черен мерцедес, изпод който стърчаха мъжки крака, обути с маратонки. Съвсем живи.

Картината изобщо беше мирна и не будеше никакви асоциации с нечии злодейски намерения. Ярко грееше слънцето, пееха птички и между другото — оглушително пищяха комари. Бяха толкова много, та човек имаше чувството, че ако се спре за миг — ще го изгризат за нула време. За пръв път през последните няколко часа ме споходи страхливата мисъл: а да не би да съм сгрешил? Вдигнах всички на крак, паникьосах, наплаших, наклеветих добри и достойни хора… Нали сам се убеди, Стасов, че губиш усета и изобщо детективските си качества!

Заваруев излезе изпод колата и ни изгледа смаяно. Никак не приличаше на по-големия си брат — беше нисък и на пръв поглед хилав. Очичките му бяха остри и злобни, гладко избръснатите му бузи се синееха.

— Абе вие какво правите тук?…

— Дойдохме за Литвак — бързо отговори Сергей. — Тъкмо беше заминал, когато пристигна телеграма от жена му, малкият им син бил в болница със сътресение на мозъка. Рудин изпрати хора за самолетни билети, за дневния полет, а ние сме тук, за да вземем Игор.

— Ами те сигурно вече спят — спокойно отговори Заваруев, бършейки с парцал мръсните си ръце.

По лицето му не се мерна и сянка на безпокойство. И аз още веднъж, усетил неприятен хлад отвътре, си помислих, че съм сгрешил. Какъв позор!

Влязох в къщата и веднага ме блъсна задушливо тръпчивата миризма на скъп парфюм. Къщата бе двуетажна, но компактна: на първия етаж имаше кухня и голяма стая, нещо като хол, на втория — три мънички спални. За броени секунди обиколих всички помещения и облекчено въздъхнах. Горе нямаше никого. Долу, в голямата стая, Катя и Руслан продължаваха да се наливат, при което Катя вече седеше в скута на Кийко и явно се канеше да провери дали наистина хомосексуалистите не се поддават на женския чар. И двамата бяха толкова пияни, че според мен дори не забелязаха появяването ни. Пак тук, на едно малко диванче, сгънат като джобно ножче, лежеше Игор Литвак и силно хъркаше. В стаята бе задушно от застоялия въздух, към който се примесваше миризмата на парфюм. Да не би Катерина, както е пияна, да е изляла върху себе си цялото шише?

— Защо не отворите прозорците? — попитах, като едва сдържах отвращението си. — Тук човек може да се задуши.

— Ами комарите? — Катя гаврътна поредната чашка и най-сетне благоволи да се извърне към мен. — Опитахме се да отворим, обаче те така налетяха! — Направи ужасена физиономия и очите й се окръглиха. — Гледай, вече нахапаха Русланчик, сега се чеше, горкият.

С тези думи тя хвана ръката на Руслан и започна нежно да гали сгъвката на лакътя му — уж ми предлагаше да се полюбувам на ужасните следи от коварството на комарите. Кийко изобщо не реагира на нейната недвусмислена ласка, седеше, отметнал глава назад върху облегалката на фотьойла, и издухваше цигарен дим към тавана. Да, тежък случай. Сега и с крик не можеш да ги вдигнеш, а трябва на всяка цена да ги махнем оттук. Но как?

— Тогава не трябваше да се парфюмираш — заявих сърдито. — Сладката миризма привлича комарите. Тук направо не може да се диша.

— О, без да искам! — кокетно замърка Иванникова. — Счупих си шишенцето. Костик е толкова миличък, избърса всичко, но пак мирише… Но на нас ни харесва, нали, Русик?

От тази сцена започваше да ми се повдига. Излязох навън. Заваруев пак лежеше под колата, а Лисицин и Юра, Мазаев тихичко си говореха нещо, застанали настрана. Дявол да го вземе, какво става?

Махнах им с ръка да дойдат.

— А всъщност какво прави тук Заваруев? — попитах ги. — За какво е дошъл?

— Казва, че брат му го помолил. Нали не може да остави хората в гората без никаква връзка с външния свят? Ами ако се случи нещо? Ако им потрябва нещо — продукти, да речем, или пък някой се разболее…

— Напълно правдоподобно — обади се Мазаев. — Щеше да е много по-странно, ако Юрцев не се бе погрижил за това и бе оставил хората в гората съвсем сами, без телефон и кола. Слава, ти абсолютно сигурен ли си?…

Той не довърши, но разбрах, че и него го гризат същите съмнения, които тормозят и мен.

— Вкарайте го в къщата да пиете чай — предложи Яковчик, който до този момент бе мълчал. — А аз ще прегледам колата. Може да има оръжие.

— Е, и какво, дори да има?

— Ами Костя няма разрешение, знам със сигурност. Наскоро беше дошъл в управата да пита какви документи се изискват за оформяне на разрешение. Ако намеря оръжие, ще имаме за какво да си говорим, а инак не можем да го разприказваме — той е в правото си.

— Добре, да опитаме — кимнах. — Може и да излезе нещо. Повикай го, а аз ще включа чайника.

Върнах се в къщата и влязох в кухнята. Тук миризмата на парфюм бе още по-силна. На масата имаше електрически котлон с две плочи и на него — чайник. Беше още горещ, явно нашата нетрезва компания вече бе пила чай, може би кафе. В ъгъла бяха изправени две газови буталки, но газова печка не виждах, макар че явно по-рано е била там — между бутилките и масата имаше празно пространство, по размери тъкмо колкото за печка.

Долях вода в чайника, включих котлона и взех да търся чаши и чай. Погледнах през прозореца и видях, че четиримата още стоят край колата и Костя Заваруев нещо разпалено обяснява на Паша Яковчик, а Серьожа и Юрий уж разсеяно разглеждат малините на близкия храст.

— Ей! Какво става? Идвате ли? — извиках от стълбището.

— Мен не ме чакайте — отвърна високо Заваруев. — Трябва да оправя колата. Днес съм в компенсация, взех я вкъщи да я постегна, да смажа това-онова, изобщо профилактика — и ей го, наложи се да тръгна спешно. Нося си всички инструменти.

— Я стига, Костя! — небрежно махна с ръка Яковчик. — Имаш цял вагон време, чак до утре по обяд. Ние ще вземем Игор с нас, а та ще пазиш тук останалите. Хайде, хайде, не разваляй компанията.

Но шофьорът изобщо не поддаваше и това никак не ми хареса. Страхуваше се да остави колата без надзор ли? Досетил се е, че искаме да я претърсим? Защото той прекрасно разбираше, че не може за едно влизане в къщата да заключи колата и да си вземе ключовете. От кого да я заключва в затънтената гора? Това веднага ще ни усъмни. Изглежда, все пак съм бил прав — оръжието на престъплението се намира в колата и трябва да го намерим.

— Абе не искам чай — продължи да се опъва Заваруев, — вече пих с тях преди един час. Така де, момчета, оставете ме да си гледам работата.

Кимнах леко и Сергей и Мазаев веднага скочиха върху шофьора отзад и му извиха ръцете.

— Най-важната мъжка работа знаеш ли коя е? — шеговито бърбореха те, докато влачеха насила Заваруев към къщата. — Да пие водка и да люби момите. Не е хубаво да разваляш компанията, компанията трябва да се уважава.

Погледнато отстрани, приличаше на весела шега, физиономиите на моите приятели бяха закачливи като на клоуни. Лицето на Константин Заваруев обаче с всяка крачка пребледняваше. Интересно: от какво ли се уплаши толкова? Да не би колата му да е претъпкана с компромати? Нищо, сега ще разберем.

Дружно нахълтахме в кухнята. Чайникът вече многообещаващо съскаше, на масата бяха чашите, които бях приготвил, а до тях — буркан нес кафе и захарница.

— Защо така братлето ти има само електрически котлон, като прост селски труженик? — попитах, докато насипвах в малкото чайниче чая за запарката.

— Ей тук е мястото на газовата печка, завчера я закараха на ремонт, утре ще я докарат. А засега ни е достатъчен и котлонът. Мястото тук е хубаво, Олег постоянно влачи някакви гости.

— Само дето има комари — възразих аз.

— Вярно, има — съгласи се Заваруев.

Говореше спокойно, но беше много блед. Защо ли е толкова нервен?

Вече бях налял чая в чашите и дори бях отпил, когато се появи Паша Яковчик. Физиономията му бе равнодушна, но по лекото движение на очите му, което успях да доловя, разбрах, че нищо не е намерил в колата. Нито оръжие, нито отрова, нито взривно вещество. Абсолютно нищо. Наистина ли съм сгрешил?

Дали ми се стори, или по лицето на Заваруев наистина се мерна усмивка? Той гаврътна горещия чай и стана от табуретката.

— Благодаря за чая, ще отида при моята красавица.

Така. Знаел е, че нищо няма да намерим в колата. Къде тогава? Скрил го е наблизо в гората? Мисли, Стасов, бързо мисли, напрегни остатъка от мозъка си, ако изобщо има нещо там!

— Седни, Костя. Трябва да си поприказваме.

Гласът ми навярно е бил напрегнат, защото Заваруев дори не се учуди, а някак отведнъж се смали още повече. Размахах пистолета пред физиономията му:

— Сядай, казах.

— Ама вие какво? — Той се заозърта, започна да мести очи от мен към Паша, Сергей и Мазаев. — Да не откачихте? Оставете ме да изляза, трябва да ремонтирам колата!

В гласа му се усетиха първите признаци на паника. Ох, Стасов, внимавай да не сбъркаш! Мислиш, че се е уплашил, задето го подозирате и ей сега ще го разобличите? Ами ако наистина се е уплашил, че вие сте престъпниците? Дойдохте тук, никой не го е предупреждавал за посещението ви, завлякохте го насила в къщата, а сега го заплашвате и с оръжие и настоявате да си приказва нещо с вас. Ами при такова положение всеки би се уплашил. Вие сте четирима и имате пистолет, а той е сам и не носи оръжие. Може би искате да го отвлечете за заложник като брат на крупен бизнесмен и после да искате откуп? Какво ли не може да си помисли човек…

Абе да става каквото ще! След една минута Заваруев седеше на пода, а двете му ръце бяха приковани с белезници към двата крака на тежката дъбова маса. Наведох се да му вържа краката и ми се зави свят. Остаряваш, Стасов, казах си, няма как, остаряваш — безсънните нощи не остават ненаказани. Много пушиш, малко почиваш и ето ти го резултата. Както ми каза един възрастен хирург, при когото отидох с поредната си обичайна травма и започнах да му се оплаквам, че по-рано болките ми минаваха за две седмици, а сега ме болят по три месеца: „Какво има за чудене, драги? Материалчето остарява вече…“

— Е, сега да си поговорим, Костя. За какво дойде тук?

— Нали ви обясних: брат ми ме помоли. Вие да не сте откачили? Какво смятате да правите? Пуснете ме!

— Добре, помисли си върху отговора три минути. След три минути пак ще те попитам.

Излязох от кухнята и надникнах в хола. Литвак продължаваше да хърка, обърнат към стената, а Катя и Руслан допиваха ликьора от голяма красива бутилка и тихичко пееха някакъв старинен романс. Сега бяха още по-пияни и човек можеше само да се чуди как все пак мърдат. Доколкото разбирам нещата, отдавна трябваше да са потънали в мъртвешки сън.

Седнах на външното стълбище и запалих цигара, като разглеждах замислено колата на Заваруев, паркирана в другия край на полянката. Нещо не бях предвидил докрай, нещо бях пропуснал, нещо се нуждаеше от повече мислене… Нямаше връщане назад, трябваше да изтръгна от Заваруев информацията по стария, изпитан начин и единствената ми надежда бе той да каже нещо. Ако каже, ще мога да спася положението, да му запуша устата и да направя така, че Юрцев да не закача оставащите в града Лисицин и Яковчик. Ами ако не каже? Ако нямаме в какво да го обвиним? Тогава Юрцев ще им види сметката веднага щом ние с Мазаев си заминем. Аз въвлякох Сергей и Паша в тази мръсна история и сега аз нося отговорност за тях. А излиза, че им причинявам големи неприятности…

От цигарата в устата ми се появи отвратителен метален привкус, както става винаги когато се разболяваш от грип и вдигаш температура. Само това ми липсваше сега — да се разболея!

Угасих недопушената цигара о каменното стъпало, хвърлих фаса в храстите и се върнах в кухнята. След свежия горски въздух от задухата и сладката парфюмена миризма ми се повдигна. На масата между чашите бяха дреболиите, предвидливо извадени от джобовете на Заваруев. Нищо, с което можеш да убиеш човек, или поне да го нараниш. Нито нож, нито пакетче с отрова.

— Какво, помисли ли си върху домашната работа? Още веднъж те питам: защо дойде тук? За какво те извика Юрцев?

Както се очакваше, не чухме нищо ново. Разговорът секна на една мъртва точка. За каквото и да питам Заваруев, той ще ми даде отговор, който няма да мога да опровергая, а бих могъл да го накарам да си изпее всичко само ако го хвана в лъжа. Лошото беше, че не биваше да го бия. Дори да не издържи и да каже нещо, батко му Юрцев определено ще забележи следите от побоя. Щом са го били — значи се е изтървал. Значи сега знаем нещо. Значи сме опасни. Пред мен стоеше една примитивно проста задача: да развържа езика на Заваруев така, че никой да не научи за това. Самият той сигурно няма да си признае. Но с какво да го подхвана?

Внезапно Паша Яковчик с грохот отмести от пътя си една табуретка и изскочи от къщата. Отвън се чуха характерни звуци — повръщаше. Грабнах чайничето със запарката, свалих капака и помирисах. Не, на нищо не миришеше. И от чашите не се долавяше никаква странична миризма. И вкусът на чая не бе странен… Нима все пак Заваруев е подхвърлил в чая някаква гадост? Но ако е подхвърлил, значи е било само в чашите, а не в запарката — нали и той пи от този чай пред очите ни!

Изтичах навън. Паша седеше на тревата, прибелял като платно, и дишаше дълбоко.

— Какво има, Паша? Боли ли те нещо? Режеща болка? Пробождаща? Да не би да имаш язва? Гастрит? — разпитвах го трескаво, като се вглеждах в изпотеното му лице.

Той поклати глава.

— Не, никога не съм имал нищо подобно — отговори с усилие. — Вие ми се свят…

— Полегни си — посъветвах го и се втурнах обратно към къщата.

Май всичко разбрах. Тази миризма на парфюм… Глупак, трябваше да се сетя по-рано! Пак добре, че и сега го проумях.

В кухнята прескочих проснатия на пода Заваруев и допрях ухо до газовата бутилка, на която с големи червени букви пишеше „Пропан“. Ами да, с почти нечуто съскане от бутилката излизаше газ.

Картината мигом се подреди. Не знам как Заваруев е разлял парфюма на Катя — имаше много начини и сега вече не беше важно кой от тях беше използвал. Събрал е локвичката с парцал и го е хвърлил в кухнята. Миризмата е силна и устойчива, надвива всички останали, включително и миризмата на газ. Не бива да се отварят прозорците — ще влязат комари. Литвак вече кърти, скоро и другите двама ще заспят. А после — едно от двете: или ще се надишат с пропан толкова, че повече няма да се събудят, или ще се събудят и някой ще щракне със запалката, за да запали цигара. И край. Колко е просто… Затова Заваруев не искаше да влезе в къщата, страхувал се е да не се отрови.

Концентрацията на газ в кухнята бе по-висока, отколкото в хола, затова Катя и Руслан още не усещаха нищо. Дори и да им е ставало лошо — нали са пили толкова, че не е чудно. А Паша реагира пръв — явно организмът му е по-слаб или има индивидуална непоносимост.

Със Сергей и Юра Мазаев се втурнахме да измъкваме целия кинематографичен елит на чист въздух. Най-трудно беше с Литвак: не можехме и не можехме да го събудим. В края на краищата двамата с Мазаев го хванахме за ръцете и краката и го изнесохме от къщата, после внимателно го положихме на тревата. Младите излязоха сами, пеейки с цяло гърло жесток романс за бялата и алената роза, едната от които била като опит плах, а другата, алената де — като мечта небивала.

…И двете мамеха и зовяха, и двете увехнаха…

Сладкогласните певци глътнаха кислород и също моментално увехнаха — още щом се отпуснаха на грижовно разстланото на земята одеяло.

Настанихме Паша Яковчик на задната седалка в колата на Лисицин, Сергей седна зад волана, Юра Мазаев — до него.

— Добре ли си помисли, Слава? — вече май за трети път попита Мазаев. — Я по-добре аз да остана.

— Не — отговорих твърдо. — Трябва да бъда сам, инак нищо няма да излезе.

Колата се скри зад дърветата, а аз се върнах в къщата и плътно затворих след себе си входната врата. Заваруев ме гледаше с ужас, като да бях избягал от клиниката луд.

— Значи така, Костя — казах бавно и седнах на табуретката до него. — Всички заминаха. Останахме сами с теб. Газта изтича. Следиш ли мисълта ми?

Той уплашено кимна.

— Ако ей сега бързичко ми разкажеш всичко, ще те освободя и ти ще излезеш да дишаш чист въздух колкото ти душа иска. Ако пък протакаш нещата и ми мънкаш, ще изгубя съзнание и тогава вече няма кой да те пусне оттук. Ще вдишваш сладкия аромат на пропана, докато не пукнеш заедно с мен. Схвана ли мисълта ми?

— Ти луд ли си? — попита той, облизвайки пресъхналите си устни. — Какво искаш от мен? Какво си се лепнал?

— Губиш време, Костя — вече ми се гади, кислороден глад, нали разбираш? Трудно е да се каже колко ще издържа, така че побързай, инак няма да успееш и ще останеш тук да изсъхваш. И да не ти хрумне да се преструваш, че изпадаш в несвяст преди мен. Докато мога да се движа, ще те връщам в съзнание и ще чакам да ми кажеш всичко. Е, харесват ли ти условията ми?

— Изнеси оттук бутилката, идиот такъв, или поне отвори прозорците, и двамата ще умрем! — произнесе Заваруев, като се стараеше да говори уверено.

— А, не. — Поклатих глава. — Там е смисълът я. Или и двамата ще останем живи, или и двамата ще пукнем. Това е, няма други варианти.

И той започна да говори. Слушах го и се борех с повдигането и слабостта, виеше ми се свят дори в седнало положение, целият бях потен, ризата бе полепнала по гърба ми. Сърцето ми биеше лудешки, та имах чувството, че гърдите ми подскачат. Но не мърдах и слушах.

— Милицията отдавна знае за тях, още от миналата година, откак започнаха своята агитация. Искаха да им вдигнат мерника, но умни хора им подсказаха, че не бива да закачат пенсионерите, по-добре е да ги използват тихомълком. Най-активните са трима, предвожда ги един бивш ракетчик, казва се Усанов.

— Ами Соколник? — попитах аз.

— Соколник е дребна риба, помощник. Усанов дава тон на всичко. Мрази всички, светът му е черен. И момчетата приучва. Инак клубът си е хубав, само тези тримата водят там основните кръжоци, учат ги как да действат с оръжие и взривни вещества… и все в тоя дух. С една дума — поканиха ги на среща и им наприказваха, че, нали, компартията е жива и действа нелегално, скоро ще се легализира и ще върне обратно съветския строй. А засега има секретна директива да се борим с аморалното поведение и разврата, изобщо с бизнеса. Те повярваха. Способни са да повярват на какво ли не, съвсем са изкуфели. Отначало изпращаха момчетата да изпълняват дребни задачи, а после хлапаците почувстваха вкуса на кръвта и стана трудно да ги удържат. Но кой би заподозрял деца? Хем и старците са опитни, не допускаха всекиго в своите кръжоци, първо ги проверяваха, наблюдаваха ги, подбираха най-тъпите и агресивните. Олег им подхвърляше по нещо — парици, техника, уж за кръжоците, за клуба. Съвсем ги опитоми. После преди фестивала Усанов казал на Олег, че иска да си разчисти сметките заради подигравките с армията. Олег отначало го разубеждаваше, после се разбраха всеки да извлече своята полза. На Олег му трябваше хотелът, дето го строяха турците. И той си бе правил сметки да строи на това място хотел и после да получава доходи, но се оказа, че кметът вече е сключил договор с турците. Усанов обеща да спре строителството и до края на лятото да проведе още няколко акции за Олег, той пък, на свой ред, му каза, че ще му помогне за кинаджиите. И така се разбраха де…

— За кого прави Юрцев всичко това? Кой ще е новият кмет?

Заваруев не отговори. Дишаше тежко, езикът му се преплиташе, устните и ноктите на ръцете му посиняваха.

— Добре, това не е важно… Защо откраднахте компютъра? Искахте да си заминем ли?

— И за това… Искахме да видим какво е написала. Научихме, че е вземала материали за пожара. В материалите няма нищо, сто пъти сме проверявали, но някой подхвърли, че тая била много печена, Образцова де. Че можело да забележи нещо, дето другите са го пропуснали…

— Кой я отрови?

— Хазяинът.

— Кой хазяин? На града ли? Така ли вече наричате Олег?

— Не, твоят — Вишняков. Григорий Филипович. Той е втората фигура след Усанов в тая шайка слабоумни старци…

Повече не можах да чуя. Главата ми се размъти, изгубил съм съзнание и съм паднал от табуретката на пода. Оборавих се от удара и едва вдигнах глава. Пред очите ми играеха разноцветни кръгове, погледът ми все не можеше да се фокусира върху Заваруев. Той явно се чувстваше по-добре от мен, защото беше по-млад и по-як, но аз имах едно преимущество — обема си. Бях по-висок и по-едър. Затова бях сигурен, че макар и да ми е лошо, ще издържа по-дълго. Просто бях много уморен…

— Какво друго искаш? — Заваруев вече хриптеше. — Всичко ти разказах. Пусни ме…

— Не още. Рано е. Вие ли убихте Вернигора?

— Не, сам си умря… Смятахме, вярно е. Но не успяхме. Нашите отишли, а той лежал на дивана, вече бил мъртъв.

— Какво ви пречеше пък той?

— Досещаше се. Даде на актрисата една касета, сигурно е искал тя да я покаже в Москва. Но тя и без това беше в списъка, затова я следяха, чакаха удобен момент… И разбрали, че е ходила при Вернигора. Уплашили се…

— Как може да се направи така, че да не закачат никого повече до края на фестивала? На кого има доверие брат ти?

— На мен… на никого другиго.

— Ще можеш ли да се оправиш с него, ако те пусна?

— Не знам… лошо ми е…

— Ще търпиш. Значи така. Откарали сме Игор Литвак и всички останали, защото синът на Игор се е разболял. Запомни ли?

— Да…

— Не си могъл нищо да направиш — били сме четирима. Никой за нищо не се досеща. Никой за нищо не те е разпитвал и ти нищо не си ми казвал. Пристигнали сме, след петнайсет минути сме си заминали — и толкоз. Запомни ли?

— Да… Моля ти се… не мога повече, зле съм…

— Няма да закачате Лисицин и Яковчик. Ще ни оставите спокойно да заминем. Ще оставите актьорите на мира. Ясно?

Той започна да повръща. Едва успях да застана на колене, припълзях до него и повдигнах главата му, за да не се задави. Жълто-кафявата зловонна каша се лееше върху ръцете ми, но аз не изпитвах погнуса, мислех само дали ще ми стигнат силите да го измъкна оттук. А и защо ли не го оставя да пукне тук, това животно?

Пръстите не ми се подчиняваха, дълго не можах да уцеля с ключа малката ключалка на белезниците. Когато разрязвах с ножа въжетата на краката на Заваруев, той загуби съзнание. Най-сетне преодолях няколкото метра, които ни деляха от входната врата, и с последно усилие я ритнах. Вече губех съзнание, когато видях как храстите помръднаха — Юра Мазаев тичаше към мен. Последното, което успях да си помисля, беше: „Нали им казах да се отдалечат поне на двеста метра, та Заваруев ясно да чуе шума на отдалечаващата се кола…“

След два дни взех от болницата Таня и си я прибрах в Москва. Ирочка и Мазаев заминаха за Питер да си доизкарат отпуска в разкошния тристаен апартамент в центъра на града.

До последната минута от пребиваването ми в черноморския курорт ме измъчваше мисълта за собствената ми страхливост, макар като разумен човек да разбирах, че нищо не мога да направя. Градът беше под железния контрол на Юрцев и купената от него част от администрацията, а силите на онази част, която Юрцев и неговите хора искаха да свалят, бяха абсолютно недостатъчни, за да се въведе в града поне някакво подобие на справедливост. Не споделях тежките си размисли с Татяна, но тя разбираше всичко и без думи. Когато събрах багажа й, купих билети и тръгнахме за летището, тя каза:

— Дима, поне накрая… Нима ще ги оставим да си разиграват коня?

Мълчаливо стиснах ръката й и леко я целунах по бузата. Серьожа Лисицин, който седеше отпред, се престори, че не е чул думите й, макар че мускулите на врата му се напрегнаха. Не биваше да му създаваме неприятности. Но и Таня бе права: нима ще ги оставим да си разиграват коня?

Решението дойде от само себе си, когато в самолета видяхме разотиващите се след фестивала журналисти. Двата часа полет бяха напълно достатъчни, за да споделим с тях впечатленията си от своето пребиваване в гостоприемното топло градче. Разказът ми беше посрещнат твърде скептично. Тоест отначало, докато говорех за четирите трупа и свързаните с тях събития, те ме слушаха със зяпнали уста, но когато стана дума за ветераните и клуб „Патриот“, интересът им поспадна. Всичко това твърде много приличаше на плод на болно въображение. Не настоях на твърденията си. В края на краищата бях направил, каквото можех.

В Москва заведох Татяна в своята гарсониера и се заклех през цялата идуща седмица да я храня само с грисена каша и чай със сухари, както трябва да се прави след отравяне. Тя вяло се съгласяваше и изобщо изглеждаше уморена и равнодушна. Сякаш дори не разбираше, че бе пристигнала в Москва, а не у дома си, в Петербург.

— Таня, не си ли доволна? — попитах я веднъж. — Съжаляваш ли, че се съгласи да дойдеш при мен?

— Не, не — помръдна рамене тя, — за нищо не съжалявам. Освен за едно: че живея този отвратителен безсмислен живот. Едва сега започвам да разбирам защо се пенсионираш. По-рано го възприемах някак… без да мисля много. Ами… като нещо нормално. На някого можеш да извиваш ръцете, а на друг не можеш. А ако случайно успееш да ухапеш такъв, дето не е за пипане, трябва просто да се зарадваш и да си купиш малък подарък по случай малкия си неочакван късмет. И в никакъв случай да не си мислиш, че така ще бъде винаги. Знаеш ли, аз се примирявах с тези неща и може би започнах да пиша книги специално за да не мисля за това и да не се разстройвам. Голямото чудо — професионалната гордост! На кого, по дяволите, е потрябвала тази гордост! Накичил си се с пагоните, получаваш си заплатата — кротувай сега, върши си работата, колкото умееш, недей се ерчи много-много! Един е законът по целия свят, не само у нас е така. Е, у нас може би всичко е по-нагло, но същината е еднаква. А сега ми е болно и противно. И не знам как ще продължа да работя.

— Колко ти остава до пенсия?

— Почти десет години. Защото съм завършила университета, а не милиционерската школа като теб — на нас времето за следване не ни се зачита за стаж.

— Напусни работа — предложих аз. — Напусни, без да чакаш пенсия, пиши книги. Аз ще те издържам.

Казвах това може би за стотен път. Но сега за пръв път Татяна отговори:

— Ще си помисля.

След една седмица прочетох в един вестник огромна статия за малкия южен курортен град. Някой от журналистите все пак ми беше повярвал. Статията започваше с думите:

„Хората изпращаха в последния му път младия участъков милиционер Сергей Лисицин…“

Този ден се напих и дори не ме беше срам от Татяна.