Черният списък

ГЛАВА 8.

Сутринта беше мрачна и прохладна и за мое огромно облекчение разбрах, че може да не ходим на плаж. Инак аз обичах да се поизлежавам под топлото слънце, да си попека кокалите, да поплувам, да подремя. Но сега нямах никакво желание за тези неща. Исках само едно: да седя до Таня като вярно куче — да положа глава на коленете й и предано да търся погледа й. Един дявол знае какво ми ставаше! Но друго беше странното: същото се бе случило с детето ми, вярно — малко по-рано. Тя преди мен бе усетила излъчваното от Татяна нещо. В обсега на неговото действие човек изпитваше чувството на покой, топлина, доброта и защитеност.

Измих се, избръснах се и хукнах към пазара, въоръжен с три мрежи и дълъг списък, съставен от въртокъщната Ирочка. По това време излезе и Юра Мазаев, който също носеше мрежи и списък, но него бяха пратили не на пазара, а по гастрономите. Определено у Ирочка дремеше велик организатор. Впрочем може би не дремеше, като се има предвид, че под нейното умело ръководство Таня — въпреки безумно тежката си работа като следовател — успяваше да напише по няколко повести годишно.

Поради цялото това пазаруване седнахме на закуска почти в единайсет часа, но ако се съдеше по изобилието и разнообразието на трапезата, тази късна закуска заплашваше плавно да се превърне в обяд, после във вечеря, а може би и в закуска на следващия ден.

— И без това задигнаха компютъра — заяви оптимистично Ирочка, — а и времето е лошо. Така че — нито работа, нито плаж. Остава само плюскането. Все е някаква радост.

Беше невероятно смешно да чуеш това от устата на тази стройна и изящна млада жена. Наистина обичаше не само да готви, но и да си похапне с апетит. Къде ли се дяваше всичката тази храна? Защото по нея нямаше нито грам тегло в повече, нито милиметър тлъстина. Някои хора са големи късметлии! Аз например надебелявам моментално. Достатъчно е една седмица да се храня със сандвичи с пресен бял хляб и над колана на панталона ми започва заплашително да провисва отвратителна гънка. Вярно, премина ли на месо и зеленчуци с черен хляб, гънката веднага изчезва. Но ако се хранех редовно с гозбите на Ирочка, след месец трябваше изцяло да сменя гардероба си — нямаше да ми стане нито един панталон.

Сега гледах мечтателно увитото в крехък нежнозелен лист маруля парче шунка, посипано като в сандвич с настърган кашкавал, забъркан с майонеза и чесън, и пресмятах колко калории има в белия хляб и колко — в майонезата. Реших, че майонезата все пак е по-нискокалорична от меката бяла франзела и е напълно допустимо да излапам още един марулено-шунково-кашкавален сандвич. Четвъртия. Защото три вече бях излапал.

След като взех това решение, аз радостно се облизах и протегнах алчна лапа към поставения в центъра на масата поднос, но в този момент пред нашата портичка застана млад мъж с ослепително джентълменски вид. Сивият костюм от тежка коприна му стоеше като на манекен, без нито една гънчица, а вратовръзката върху изумително чистата риза будеше чувство на черна завист. Той погледна някакво листче, а после пощенската кутия, на която беше написан адресът ни, след което решително влезе в двора.

— Добър апетит — учтиво поздрави той. — Тук ли е улица „Първомайска“ номер осем?

— Тъй вярно — потвърдих с натъпкана уста, защото все пак бях успял да грабна бяло-розово-зеленото чудо.

— Да сте разговаряли вчера с младо момиче, което правеше социологическо допитване?

— Разговаряхме.

— Извинете, а да сте запазили случайно талончетата, които тя ви е дала?

— Какви талончета? — навъсих се аз. Не си спомнях за никакви талончета.

— Нашата служителка попълва анкетна бланка с отговорите на всеки анкетиран, където отбелязва също възрастта и професията, а след интервюто откъсва и му дава талонче, на което е посочен номерът на анкетата и един специален код. Това се прави, за да можем да проверим доколко добросъвестно работи интервюиращият. Не са ли ви дали талоните?

— Ох, дадоха ни ги, разбира се — изведнъж се обади Ирочка. — Съвсем ги бях забравила. Владик, когато вие с Таня отидохте към централния вход, онова момиче се върна и даде талончетата на Юра и на мен. И тя била забравила в началото да ни ги даде.

— Бихте ли ми показали вашите талони? — загадъчно усмихнат, попита джентълменът.

— Ако не съм ги изхвърлила… Сега ще погледна.

Ирочка скочи от мястото си и се завтече нагоре по стълбището. След две минути слезе и подаде на копринения костюм четири синьо-бели листчета. Той внимателно ги разгледа, свери номерата им с някакви записки в бележника си, после тържествено се усмихна:

— Господа, честито! Вашите анкети са участвали томбола и две от тях са спечелили. На вашите номера 734 АВ и 737 АВ се падат печалби във вид на семейни карти за пътешествие по Черно море. Анкета 734 — Владислав Николаевич Стасов, анкета 737 — Ирина Павловна Милованова. Моите поздравления!

Около масата се възцари мълчание. Всички дружно онемяхме. Не, все пак в живота има справедливост. Прав е бил старецът Ломоносов, когато е формулирал закона за запазване на веществото: ако на едно място то намалее, на друго непременно ще се увеличи. Татяна си изгуби компютър за хиляда и петстотин долара, но пък Ирочка спечели екскурзия, и то семейна, която определено не е по-евтина, а може да е и по-скъпа.

— А какво значи семейна карта? — угрижено попита Ира, която първа се съвзе от смайването.

— Това значи, че имате на разположение каюта лукс, която се състои от две стаи с общо четири спални места. И безплатна храна за четирима. Прието е да се смяха, че едно стандартно семейство се състои от двама съпрузи и две деца.

— А ако нямам съпруг и две деца? — продължи да разпитва Ирочка, която мигом помръкна. — Губя ли картата?

— Моля ви се, нищо подобно! — разсмя се коприненият костюм. — Смисълът на печалбата е, че получавате право на безплатна екскурзия за четирима души. А кои ще са тези четирима — избирате вие. Каютата е платена, можете да настаните в нея, ако искате, и десет души, стига да са съгласни да спят на пода. В ресторанта ще се хранят безплатно само четирима, а останалите — за своя сметка. Разбирате ли?

— Трябва да си помислим — решително заяви Татяна, която до този момент бе мълчала.

— Добре — сговорчиво се усмихна джентълменът. — Посъветвайте се, макар да ми се струва, че няма какво толкоз да се мисли. Параходът „Иля Глазунов“ тръгва след два дни. Оставям ви картите, а днес можете да се качите на парахода и да разгледате каютите си. Сигурен съм, че след като ги видите, всички колебания ще се изпарят — те са много хубави, а нивото на пътешествието е петзвездно. Закуската и вечерята са на шведска маса, обядът — по предварителна заявка. Ще останете много доволни, уверявам ви. На парахода има два басейна, три ресторанта, барове, кафенета, киносалон, сауна, кабинет за масажи и така нататък. Всичко е от категория екстра. Ако решите още сега, когато дойдете да видите каютите, аз ще ви посрещна и ще ви разведа.

Погледнах Лиля и веднага взех решението. В очите й прочетох такова изгарящо желание да направи морско пътешествие, че бащиното ми сърце трепна. Абе стига с тоя Серьожа Лисицин и всичките тези трупове и кинозвезди!

— Не се безпокойте, ние ще огледаме всичко сами — отговорих. — Но сигурен ли сте, че с тези две карти можем да пътуваме петимата, дори да не представляваме две семейства?

— Разбира се, без никакво съмнение. Не живеем в онези застойни времена, когато в хотела настаняваха заедно само съпрузи или лица от един и същи пол. Сега се гледа с разбиране на тези проблеми.

Известно време мълчаливо сподиряхме с погледи отдалечаващия се копринен костюм. После Юра Мазаев взе от масата двете сгънати като брошурка карти за парахода „Иля Глазунов“. Там бяха налице всички възможни подписи и печати, липсваха само нашите имена и паспортните ни данни. На едната пишеше: Ирина Павловна Милованова. И после: придружават я… и три празни реда. На другата карта беше изписано моето име, последвано от други три празни реда. Господи, колко примамливо!

— Питам се колко карти са разиграли на томбола, щом на нашите четири анкети са се паднали две печалби — замислено каза Таня и аз разбрах, че я измъчва мисълта за битовата статистика. Наистина, мигар е възможно една компания от четирима души да печели два пъти!

Но Юра Мазаев веднага разсея съмненията ни.

— Вие не знаете ли как се прави това? — каза той. — То не е лотария, при която бръкват в един барабан и вадят номер. Решението се взема от комисия, която е разгледала всички анкети от гледна точка на перспективността на анкетираните. А нашата компания се е оказала много изгодна в този смисъл. Онова момиче, което ни интервюира, веднага е схванало, че сме заедно, но същевременно сме от три различни града. Слава е московчанин, момичетата са от Питер, аз пък съм от Новосибирск. Излиза, че като ни подарят само две карти, си осигуряват реклама в три града. Ако им трябваха истински семейни двойки, би трябвало да заделят за същата цел три карти. Тоест чрез нас правят икономия. После: ние сме петима, а с две семейни карти могат да пътуват осем души. И това е икономия. Ние изглеждаме достатъчно бедни, за да се изкушим от безплатна екскурзия, а не да заявим гордо, че не, по-добре да прескочим до Канарските острови. И същевременно не сме пълни сиромаси, не сме лумпени, тоест в контактната среда на всеки от нас в три града влизат хора, които — след нашите възторжени разкази — като нищо може да се съблазнят да направят едно пътуване с „Глазунов“. Ако не точно пътуване, във всеки случай може да се възползват от услугите на туристическата фирма, която организира всичко това. Така че, приятели, няма нищо за чудене. Всичко е абсолютно закономерно.

— И какво излиза: че правят социологическо изследване с една-единствена цел — да намерят изгоден носител на реклама? — все още недоумяваше Таня.

Виждах по очите й, че тази работа не й харесва.

— Не, не — търпеливо обясни Юра. — Експресни изследвания се провеждат обикновено по поръчка на различни туристически фирми с цел да се изясни конюнктурата. Какви категории граждани, с какви доходи, от какви социални групи какво предпочитат. Между другото и аз понякога припечелвам от такива изследвания, доста добре плащат. Но тъй като нашите граждани не са свикнали да ги спират на улицата и да им задават разни въпроси, туристическата фирма винаги има в резерва по някое бонбонче: ако отговорите на нашите въпроси, анкетата ви ще вземе участие в томбола за безплатни екскурзии. За всяко изследване се заделят по няколко карти за реклама. Виж, доколко томболата е томбола — това вече е друг въпрос. Тук наистина има някаква, меко казано, измама. Една моя съседка спечели по този начин безплатна почивка на Канарските острови. После бра много ядове, горката, макар да я бях предупредил, че на света няма нищо безплатно.

— Защо, какво стана? — полюбопитства Ирочка.

— Ами казали й, че трябва да си плати пътуването на отиване и връщане, а безплатно ще бъде настаняването — в отделна вила. И тя взе самолета, сглупи, клетницата. Вилата се оказала кирпичена къщурка без никакви удобства. Накрая се разбрало, че били платени само нощувките, но не и храненето. С една дума екскурзията й струваше доста… Така че ако сте решили да пътувате с парахода, непременно идете да видите каютите. Може да се окаже, че този лукс е някоя кучешка колибка до машинното отделение.

— Какво значи решили сте? — изведнъж подскочи Ира. — Ти няма ли да дойдеш с нас?

— Не бих отишъл на морско пътешествие за сметка на дамата — позасмя се Мазаев. — Виж, ако аз бях спечелил картата, тогава друг въпрос.

— Как не те е срам! Това не е за моя сметка, а за сметка на добрия чичко от туристическата фирма — ти току-що го обясни.

— Ирина, няма да спорим — каза социологът съвсем миролюбиво, но твърдо.

По хубавичкото лице на Ирочка се изписа такова отчаяние, че ужасно ми дожаля за нея. Реших да направя всичко възможно, за да придумам Мазаев да дойде с нас.

— Добре, защо да го обсъждаме сега, може наистина да е някоя колиба. Хайде първо да видим, а после ще решаваме — предложих на всички.

Предложението ми бе прието.

Параходът „Иля Глазунов“ беше огромен и снежнобял. Още щом го зърнах, ми се дощя да направя с него не само морско пътешествие, но и околосветско. Никога не бях плавал на такива параходи, а отдавна мечтаех за това. Някак все не успявах да го сторя.

Подадох картите ни на застаналия до трапа човек с бял кител и му казах, че искаме да видим каютите си. Качихме се на палубата, придружени от някакъв дебел потен чичка, който се представи като член на организационния комитет.

Нашите каюти не бяха колиби. Нищо подобно! Бяха си съвсем истински луксозни каюти с телевизори, музикални уредби, климатици, барчета, телефони и всички други атрибути на разкошния петзвезден живот. Най-много ме смаяха цветята. Във всяка каюта имаше по една огромна ваза с живи цветя. В баните — разноцветни огромни пешкири и малки кърпи за ръце.

Погледнах Лиля и видях в очите й сълзи.

— Какво има, дъще? — попитах я загрижено. — Да не те боли нещо?

— Не — почти прошепна тя. — Толкова ме е страх, че чичо Юра няма да иска да дойде, тогава и ние няма да отидем.

Горкото дете! В нейния малък живот толкова рядко се случваха ярки събития. Какво беше виждала тя? Четири стени и своите книги. И ето че сега толкова й се искаше да тръгне из Черно море в разкошна каюта! Имах ли право да я лиша от това? Не, не и не.

— Юра — извиках Мазаев, който придирчиво разглеждаше музикалната уредба. — Щастието на детето ми е в твоите ръце. Трябва да тръгнем всички заедно.

— Наистина, Юрик, хайде! — веднага подхвана и Ирочка. — Погледни колко е прекрасно тук! Поне после ще имаме какво да си спомняме.

Приближих се до Татяна и я хванах за ръката.

— Хайде да излезем на палубата — прошепнах на ухото й. — Нека си поговорят насаме. Мисля, че Иришка ще успее да го придума, но трябва да са насаме. Да излезем да запалим по цигара.

Заедно с Лиля тихичко се измъкнахме и отидохме на палубата, където имаше раирани шезлонги. Аз се настаних удобно на един от тях, запалих цигара и се загледах в оловносивото небе, плътно закрито от ниски тежки облаци. Лиля и Татяна разпалено си говореха нещо и аз изведнъж се сетих, че поради природното си лекомислие изобщо не бях помислил как ще се настаним в двете каюти. Ира естествено ще бъде с Мазаев. Ами ние с Лиля и Таня? Едно е детето да ти зададе въпроса: „Да не си се целувал с леля Таня?“ и ти да не отговориш, и съвсем друго — да живеете в една каюта и да спите в една стая. Разбира се, бихме могли да се настаним тримата с Мазаев и да дадем другата каюта на дамите, а после да правим любов тайно, като намираме удобно време за това през деня. Можем да живеем заедно с Таня, но тя трябва да спи в едната стая с Лиля, а аз съответно в другата. Този вариант почти не се различаваше от предишния…

От дълбокомисленото разпределяне на членовете на нашата компания по наличните легла ме откъсна един глас, който принадлежеше на пооплешивял млад мъж с шорти и пуловер.

— Вие ли имате билети за директорските каюти?

Сепнах се, та дори подскочих:

— Какво значи директорските? Нима параходът има директор? Мислех, че има само капитан.

— Така е — усмихна се плешивият с пуловера. — Параходът има капитан, а организираното пътешествие — директор. Всички каюти категория лукс се числят към директорския фонд, лично той ги разпределя. Вашите карти ли са за тази категория?

— Да. Защо?

— Исках да ви попитам дали ви харесаха каютите. Може би имате някакви желания? До отплаването има почти две денонощия, бихме могли да ги задоволим дотогава.

— Защо толкова специални грижи? — попитах саркастично.

С крайчеца на окото си видях, че Татяна е прекъснала диалога с дъщеря ми и внимателно се вслушва в разговора ми с плешивия с шортите.

— Извинете, ако се бъркам в чужди работи, но когато каютите от директорския фонд спешно се отдават на пътници, всички разбираме, че става дума за много важни гости. А щом е така, и ние трябва да се постараем да не се изложим нещо.

— Не е нужно да се стараете — хладно се намеси Татяна. — Всичко ни харесва. И изобщо не сме решили окончателно дали ще пътуваме или не.

По лицето на плешивия се изписа такова недоумение, че аз едва не прихнах. Ами да, откъде ще знае той, че сме получили тези карти безплатно! За него ние сме пътници с карти и естествено му е трудно да разбере как така хората са си платили картите, а после почват да решават разни там неща. На този свят има луди милионери, но чак до такава степен!

— Отплаването е в понеделник в тринайсет часа — каза обидено плешивият. — Чакаме ви на борда на нашия параход.

Не знам защо, но ми дожаля за него.

— Благодаря — казах сърдечно и незабелязано намигнах на Лиля.

Хлапето ми се усмихна толкова радостно, че се разтопих. Не, трябва да тръгнем на всяка цена! По дяволите този принципен Мазаев! Дори заради него да не тръгне Ира, а и Татяна да се откаже заради нея, аз ще тръгна с Лиля. Ще отплавам към незнайни хоризонти, по-далеч от проблемите. И същевременно — от Рита Мезенцева.

Всичко се подреждаше от добре по-добре. Ирочка все пак придума Юра Мазаев да дойде на морското пътешествие. Моето приятелче с крилцата явно се бе засрамило от вчерашното си поведение и днес поработи чудесно. Седнали около изобилната обедна трапеза, ние въодушевено обсъждахме предстоящото пътешествие. Благоразумната Ирочка най-много се вълнуваше от проблема за вече платения наем за квартирите ни тук, на „Първомайска“.

— Нали сме платили за двайсет и пет дни, а си тръгваме след дванайсет. Ами ако Вера Илинична не ни върне парите?

— Е, голяма работа! — безгрижно махна с ръка Татяна. — Нали през следващите две седмици ще живеем безплатно, така че нищо не губим.

— Ама как така! — възмути се нейната приятелка и роднина. — Ако остане на теб, ще пропилееш всички пари за три дни. Трябва да пестим за нов компютър.

Да си призная, и мен ме безпокоеше проблема за наема. Аз не пиша книги, не получавам хонорари от по двеста долара за авторска кола, живея от милиционерската си заплата. Освен това се тревожех за реакцията на Рита, когато й кажех, че тръгвам с Лиля на екскурзия с параход. Не знам защо, но бях сигурен, че Ритка ще побеснее.

Юра Мазаев сдържано мълчеше и само от време на време се усмихваше, но явно идеята за това пътуване не му харесваше особено. Просто не му се разделяше с Ирочка. Интересно — дали беше женен? Изглежда, не беше, щом Ирочка така се бе вкопчила в него. Ако беше семеен, тя едва ли щеше да се старае толкова. Щом отпускът му свърши, той ще си замине за Новосибирск — това ще е цялата им любов! Но тя май се надяваше на нещо…

Както и трябваше да се очаква, Маргарита довтаса в най-неподходящия момент. До вечерта аз вече съвсем се бях успокоил с решението, че изобщо не ми пука за нейната реакция по повод предстоящото ни пътешествие, още повече че деликатният ни разговор с хазяйката беше дал положителен резултат: Вера Илинична веднага каза, че ще ни върне парите — няма проблеми. Къщата й била регистрирана в местното туристическо бюро и щом й се освобождавала стая, тя се обаждала и оттам й изпращали квартиранта от пристигащите всеки ден неорганизирани туристи. Така че стаите нямало да останат празни. Всичко се подреждаше толкова добре, но ето че изведнъж на нашата улица „Първомайска“ довтаса мадам Мезенцева. Впрочем не можеше да се иска невъзможното от моя ангел пазител, той бездруго днес направи, каквото можа.

— А къде е Лиля? — попита най-напред Рита, без дори да поздрави.

Ние с Мазаев още седяхме до масата в двора, а нашите дами шетаха в кухнята, приготвяха вечерята. Аз всъщност така и не можах да разбера какво толкова творят, след като от закуската и обяда беше останала толкова храна, че според мен можехме да минем без готвене още три дни. Но Ирочка си имаше свои правила по домакинските въпроси.

— Запознай се, Юра, това е Рита, майката на Лиля — казах сухо, като наруших всички правила на етикецията и представих жената на мъжа, а не обратното, както изискваше доброто възпитание.

— Много ми е приятно — учтиво кимна Мазаев и се изправи.

Вероятно той беше по-възпитан от мен. На мен например и през ум не ми мина да стана при появяването на бившата ми съпруга.

— Та къде е Лиля? — настойчиво повтори Рита, като хвърли кокетен поглед на Мазаев.

— Горе е, чете.

— Пак си оставил детето в къщата! За какво си го довел тук? За да диша чист въздух, а не да седи в задушната стая.

— Тя е на верандата, успокой се.

Рита заизважда от своя голям бял сак праскови, кайсии и сливи.

— Ако не съм аз да ви донеса плодове, на теб и през ум няма да ти мине да отидеш на пазара и да купиш на детето витамини. Какъв баща си бе, Стасов!

Не се захванах да й разправям как тази сутрин бях отишъл на пазара и колко плодове и зеленчуци, претъпкани с витамини, бях домъкнал вкъщи. Мазаев ми хвърли бърз, разбиращ поглед и аз с облекчение си поех дъх: няма да ме предаде. Добро момче е все пак този социолог афганец.

От кухнята излязоха Таня и Ира, понесли чинии с нарязани зеленчуци и зелени подправки. Разбрах, че сега може да избухне скандал, и мислено благодарих на съдбата, че Лиля не беше на двора.

— Запознай се, Рита — произнесох, след като събрах повечко въздух в гърдите си. Ако можех, в този момент щях да замижа. — Ирина, съпругата на Юрий. Татяна, нейна сестра. Тъкмо исках да ти кажа: в понеделник всички заедно заминаваме на пътешествие по Черно море.

Слава богу, Рита онемя от подобна наглост. Кратка пауза даде възможност на онези, които току-що бях мистифицирал, като им бях натрапил несъществуващи роднински връзки, да се поокопитят. Първа се оборави Ирочка. Тя приветливо се усмихна на Рита:

— Ще вечеряте ли с нас?

— Благодаря, не — сухо отвърна тя. — Скоро обядвах, а и нямам много време. Нещо не разбрах относно пътуването. Къде каза, че сте се запътили?

— Нали обясних: на пътешествие из Черно море. С парахода „Иля Глазунов“.

— От къде на къде, ако мога да попитам?

— Ами просто така. Дощя ни се и тръгваме. На Лиля много й се иска да пътува. Тук вече й омръзна.

— Ами карти?

— Купихме си.

Ритка буквално изяждаше с очи Татяна — явно смяташе, че съм измислил това пътуване заради нея. Преценяваше съперницата си. Изглежда, искрено бе смятала, че през целия си останал живот трябва да страдам по бившата си съпруга и до гроб да вехна от тайна любов по нея. И не щеш ли, някаква си…

— Боже, не знам, Стасов, ти просто… — измънка тя. — Човек не бива да пуска дете с теб.

— Защо пък? — невинно попитах аз. — Там има осигурени закуска, обяд и вечеря, така че няма да я уморя от глад.

Таня и Ира продължаваха мълчаливо да носят от кухнята чинии и купички. Като издебна един момент, когато те се бяха отдалечили, Рита злобно изсъска:

— Да не си посмял да помъкнеш едновременно и детето, и любовницата си! Това е безнравствено. Аз ти забранявам!

Боже, тя не се смути дори от присъствието на Мазаев. Ах, Маргарита!

— Ти нищо не можеш да ми забраниш, драга — отговорих спокойно, разбирайки, че вече съм спечелил тази битка. Щом Рита не смее да приказва в присъствието на Татяна, значи е напълно победена. — Ние сме разведени, извинявай, че ти го напомням. А да я оставя тук, при теб и любовника ти Рудин, е не по-малко безнравствено. Хайде да не се занимаваме с дребнави пазарлъци. Какво ще кажеш? Още повече че — повтарям — Лиля иска да пътува. Аз нищо не обсъждам с теб, просто ти съобщавам.

Рита бързо разбра, че е безполезно да спори с мен. Нямаше избор — не можеше да остави Лиля тук без мен, беше прекалено заета с бурния живот на кинофестивала. И после: май вече й бе омръзнало да си играе на дъщери и майки.

— Тук има ли телефон? — попита угрижено, бързо превключвайки към друг проблем.

Заведох я при хазяйката и помолих за разрешение да се обадим. Рита остана в стаята, а аз се върнах на двора при Мазаев.

— Как така не те е страх? — позасмя се той.

— От какво да ме е страх?

— От скандал.

— Кой казва, че не ме е страх? Страх ме е, и още как. Именно затова се ерча — за да не си го спечеля.

— Откъде е научила за Татяна?

— И аз не знам. Някакъв доброжелателен гад ни е снимал и е подхвърлил снимките в хотелската стая на Рита. Още вчера ми ги размахваше и се опитваше да прави скандали.

Рита се върна с недоволна физиономия.

— Всичко е тръгнало наопаки с тоя фестивал — каза ядосано, после седна до масата и си взе от една чиния изящно корнишонче, въпреки че само преди десет минути пренебрежително бе отказала предложената й вечеря. — Ден не минава, без да се случи нещо. След един час започва пресконференцията за филма на Бабаян, а той е изчезнал някъде. Сигурно пак се е запил, тоя глупак.

Виктор Бабаян беше от породата на гениалните алкохолици. Правеше великолепни филми, но периодично, и то като правило — в най-неподходящи моменти, изпадаше в не по-малко великолепни запои, без да му пука за целия снимачен екип и закъсващия производствен процес. Бабаян се впускаше в своите запои сред антураж от градското дъно — наливаше се с алкохол в компанията на бездомници, изпаднали наркомани и отдавна състарени и беззъби бивши гарови проститутки. Какво ли толкова го теглеше към помията — никой не знаеше, но всички бяха свикнали. По едно време имаше връзка с Оля Доренко и Виктор се оказа единственият мъж в живота й, когото тя заряза сама, след като не издържа неговата пияна гениалност. Или гениалното му пиянство?

— Потърсете го на морската гара — посъветвах Рита. — Днес ходихме там, видяхме много колоритни личности, от които Витя може да се е заинтересувал.

— И без да ми казваш, знам — вяло се озъби Рита, хрускайки корнишона. — Каква полза има да го търсим, ако се е напил? Нали не можем в този вид да го покажем на журналистите!

— Не вдигай паника преждевременно, може и да не е пиян. Може да се разхожда някъде и да се появи точно преди началото на пресконференцията. И изобщо — защо толкова се вълнуваш? Нали си кинокритичка, а не претендентка за награда за роля във филма на Бабаян! Заради Рудин ли си се притеснила?

— Разбира се. — Рита ме погледна предизвикателно. — Ти никога не си разбирал как човек може да се тревожи заради неприятностите на другите. Ти, Стасов, цял живот си бил егоист. Дори егоцентрик. Впрочем фактът, че си се наканил да правиш морско пътешествие, означава ли, че окончателно отхвърляш предложението на Рудин да работиш в неговата служба за безопасност?

— Означава — потвърдих уверено. — Излизам в пенсия и вашите звездни кинематографични трупове изобщо не ме интересуват.

— И с какво ще се занимаваш, ако мога да знам? Та теб не те бива за нищо друго, освен да ловиш престъпници. Метач ли ще станеш?

— Защо пък метач? Ще стана иконом.

— Какъв, какъв? — смая се Рита.

Ръката й, която бе посегнала за второ корнишонче, увисна във въздуха.

— Иконом. На Татяна Григориевна. Ще поддържам домакинството й, за да й дам възможност да печели много пари.

Рита позеленя. Все пак не беше глупачка, макар че имаше в изобилие всякакви други недостатъци.

— Да не си решил да се жениш, Стасов? — бавно попита тя, като поглеждаше ту към мен, ту към Таня.

— Решил съм. А ти, мисля, си решила да не закъсняваш за пресконференцията.

Рита разбра, че учтиво я гонят. С ослепителна усмивка изтича на втория етаж, изчурулика веднъж-дваж, олигавяйки Лиля, и напусна нашия гостоприемен двор на „Първомайска“ номер 8.

На разсъмване, когато, потрепервайки от хладния въздух излязох от стаята на Таня и тръгнах на пръсти по галерията, за да заобиколя и да стигна до моята стаичка, видях до масата на двора една прегърбена фигура. Серьожа Лисицин седеше с приведени рамене и от него лъхаше на нещастие и безизходност.

Слязох и седнах до него:

— Какво е станало?

— Намериха Бабаян — тихо отвърна той. — На един изоставен строеж.

— Какво правеше там? — учудих се.

— Лежеше.

Изстинах. Нима?…

— Жив ли?

— Не, разбира се. Удавили са го, после са го извадили и захвърлили на строежа. А мен ме изгониха от работа.

— Как така?

— Още вчера. Казаха, че не се справям, че показателите ми са ниски, никакви успехи. Направиха ме участъков. Веднага скалъпиха заповедта.

Пелената мигом падна от очите ми. Права беше Ритка, като каза снощи, че съм егоист и не виждам нищо около себе си. Стопроцентово права.

Първо й подхвърлиха онези снимки с надеждата, че както е редно между съпрузи, ще избухне скандал, след който ще бъда принуден да напусна града или в най-добрия случай — да не припарвам близо до хотела. Скандал не избухна. Тогава ни пробутаха картите за морско пътешествие, които уж сме били спечелили и от които само пълен идиот би се отказал.

Някой искаше да ме махне от този южен курортен град. Разкриването на няколко шумни престъпления бе поверено на неопитно хлапе. На всяко друго място отдавна щеше да бъде сформирана бригада от най-добрите сили от областта и дори от министерството. А тук — тишина. Неопитното момче се оказа умна глава и без глупава горделивост помоли за помощ московски детектив, макар че строго му бяха забранили да го прави. Момчето да се отстрани от случая, детективът да се махне от града. Просто като две и две — четири.

Кражбата на компютъра бе положена в тази схема като точен психологически щрих. Таня пише повест, тя не толкова почива, колкото работи, и този град за нея не е толкова курорт, колкото място на действието, където се развиват описваните събития. Ако я подмамят с безплатна карта за морско пътешествие, може и да откаже — за нея работата е много по-важна, тя печели пари. Ако Таня откаже, и аз може да се откача от примамката на тази въдица — нали сме любовници! Изчезването на лаптопа бе подготвило почвата, та всички ние да отидем на майната си, подмамени от безплатното удоволствие.

Гледах нещастния младеж, който седеше пред мен като убит, с тъжните очи на изхвърлено на студа кутре, и разбирах, че няма да тръгна на никакво морско пътешествие. Юра Мазаев ще ме подкрепи — и на него не му се ходи. И Таня ще ме разбере, сигурен съм, че ще ме разбере и ще одобри решението ми. Остават Лиля и Ирочка. Какво да правя с тях? Та те толкова мечтаят за екскурзията!

— Не плачи, Серьожа — заявих с пресилено бодър тон, макар че самият аз се чувствах отвратително. — Дори е по-добре, че сега си участъков: ръцете ти ще бъдат развързани, от оперативния отдел никой няма да те контролира. И следователят няма да ти търси сметка. Ще правиш каквото сметнеш за нужно. Първо трябва да провериш туристическата фирма, която провеждаше експресното социологическо изследване. Чрез тази фирма ни пробутаха безплатните карти, за да ме накарат да се махна оттук. Нека си изясним кой тук е толкова богат. Крадците, които задигнаха компютъра на Таня, трябва да са свързани по някакъв начин с тези ротшилдовци…

Слънцето сигурно отдавна бе изгряло, но не се виждаше иззад плътните оловни облаци. Ние полугласно обсъждахме ситуацията и така се бяхме заплеснали, че когато на двора излезе Вера Илинична, аз глупаво попитах:

— Защо сте станали толкова рано? Нашето бърборене ли ви събуди?

— Как ще е рано, Владислав Николаевич! — учуди се хазяйката. — Вече е седем и половина. Аз дори съм си поспала повечко, защото времето е мрачно. Точно навреме решихте да попътувате с парахода — тези черни облаци ще останат дълго, никакъв тен няма да хванете, тъй че по-добре да поплавате — все е развлечение.

— Обаче няма да тръгнем — заявих аз. — По-точно, аз няма да тръгна. За Танечка и Ира още не знам.

— Отказахте ли се? Защо така?

Неопределено свих рамене:

— Ами някак си, разбирате ли… отказах се. Не ми е притрябвал този параход. Никога не съм се качвал, представете си, че ме хване морска болест? Или дъщеря ми, което е още по-лошо. Няма да рискувам. Тъй че, ако обичате, не съобщавайте за моята стая в туристическото бюро, ще поживея у вас още известно време.

— Добре, щом е тъй — кимна Вера Илинична.

Тя дори сякаш беше доволна, че оставаме. Знае ли се, може в нашата стая да настанят семейство с малко дете, което ще плаче или пък ще крещи, ще тича навсякъде и ще досажда на всички. Лиля поне беше кротко и послушно дете — нито го виждаш, нито го чуваш.

Сбогувах се с Лисицин и се качих в стаята с надеждата да се поизлежавам още малко. Лиля лежеше с отворени очи и личицето й бе напрегнато.

— Татко, къде беше? Събудих се, видях, че те няма, и се изплаших.

— Говорехме си с чичо Серьожа. А ти отдавна ли си будна?

— Отдавна. От шест часа.

— Да, чичо Серьожа дойде именно в шест часа. Сигурно съм те събудил, когато съм излизал от стаята — излъгах, като криех очите си: гризеше ме съвестта. Не стига, че я излъгах, ами сега ми предстоеше и да й кажа, че екскурзията с парахода се отменя. Трябваше да й го обясня някак. Но как? — Котенце, трябва сериозно да си поговоря с теб — започнах предпазливо, без да имам и представа какво друго ще кажа.

— За леля Таня ли?

— Не. Какво имаш предвид всъщност за леля Таня? — Приседнах в края на леглото й и взех малките й топли ръчички в своите.

— Ще се жениш за нея, знам.

— Ама откъде ти хрумна? — изумих се искрено. — Исках да си поговоря с теб за екскурзията с парахода. Разбираш ли, слънчице, трябва да се откажем от нея.

От очите на Лиля моментално бликнаха сълзи:

— Защо?

— Трябва да останем и да помогнем на чичо Серьожа. Той е в много тежко положение и ние с теб не можем да го изоставим сега. Разбираш ли?

Лиля мълчаливо кимна и облиза от устните си горчивите детски сълзи. Не можех да й обясня, че на тоя свят най-много мразя да се опитват да ме манипулират. Мога да изтърпя много неща — простащина, несправедливост, обида. Никога не съм се трогвал особено от чуждата мъка, не съм се вълнувал от чуждите неприятности. Но да ме манипулират — с това не можех да се примирявам. Неизвестни сили, които стояха зад убийствата на кинозвездите, ме изритваха от този град и аз не смятах да преглътна тази мръсотия с апетит и с думи на вечна благодарност. Вече съм на трийсет и осем години, имам зад гърба си двайсет и една години служба, през четири от които ме обучаваха в милиционерската школа, а седемнайсет бях оперативен работник. И никой не може да ми се подиграва в очите! Но за осемгодишно момиченце тези разсъждения бяха прекалено сложни.

Татяна се съгласи с мен веднага и без уговорки, но и тя се опасяваше от реакцията на Ирочка на моето — нека си го кажем — оригинално решение.

— В края на краищата тя да върви с Мазаев. След две седмици ще се върне, а аз ще я почакам тук — каза Таня.

— Разбираш ли, не съм съвсем сигурен, че Юра ще тръгне, ако му кажем всичко, както си е — възразих аз. — Някак не ми прилича на любител на леки развлечения. Може би ще е по-добре ти да отидеш с нея?

— Хайде де — отсече Татяна, — как пък не! Притрябвала съм й аз. Тя иска Мазаев, не мен. И после: аз искам да остана с теб. Не можеш да зарежеш Лисицин, защото му е трудно, а по същата тази причина аз не искам да зарежа теб. Ако нямаш нищо против, разбира се.

Има си хас да имам нещо против! Бях готов да я разцелувам направо тук, на двора! Бях влюбен и — като всички влюбени — сляп и глупав. В онзи момент и през ум не ми мина, че правя страшна, непоправима грешка.