Черният списък

ГЛАВА 9.

Ирочка се цупи през целия неделен ден, въпреки меките придумки на Татяна и насмешливите реплики на Мазаев. Юра беше избрал своя линия, според която зад всяко безплатно благодеяние се крие някаква измама и е по-добре човек да не приема такива благодеяния, ако не иска после да се озове в криминална ситуация, от която няма да знае как да се измъкне. Аз авторитетно го подкрепях, като разказвах различни истории от своята милиционерска практика, в които някой се бе съблазнявал от нещо на далавера и докато се опомни, се бе озовавал до уши в кал.

Наистина това бе силен удар за Ирочка и бе глупаво да се надяваме, че ще го понесе стоически. Едва привечер в неделя тя започна полека-лека да се успокоява. Но в понеделник сутринта отново бе по-мрачна от облак, току поглеждаше часовника си и въздишаше. Най-сетне, след като за пореден път погледна циферблата, тя горчиво въздъхна:

— Край!

И се разплака. Беше точно 13 часът и аз разбрах, че през цялото време тя бе хранила някаква — макар и слаба — надежда, че ще сменим решението си. Сега вече беше късно. Огромният снежнобял „Иля Глазунов“ плаваше по Черно море, отнасяйки в утробата си две празни разкошни каюти категория лукс. Чувствах се ужасно виновен пред нея и пред моята дъщеря.

Но това бяха последните й сълзи. Ира разбираше, че вече е невъзможно да се направи нещо и трябва да се примири. Тя избърса очите си, подсмръкна и делово превключи на кухненско-обедни теми.

На обяд всички се стараехме да развеселим Лиля и Ирочка, като крояхме някакви феерични планове за развлечения, които ще си създадем в замяна на несъстоялото се морско пътешествие. Обещах на Лиля да я повозя на поничките и на гъсеницата — няколко пъти ме бе молила, но аз постоянно отказвах от съображения за сигурност: все ми се струваше, че дъщеря ми непременно ще се катурне и ще се удави, въпреки че пред очите ни стотици деца и възрастни се качваха на тези огромни гумени надуваеми неща, завързани с въжета за катер, и с писъци и викове се носеха по вълните.

— Аз пък ще ти разреша да полетиш с парашута — обеща Татяна на Ирочка.

Тук работата бе малко по-различна. И парашутът се връзваше с въже за катер, но човекът още от брега излиташе във въздуха и десет минути летеше на ужасяваща височина над морето. После катерът се връщаше до брега, намаляваше скоростта на точно определено място и плажният парашутист попадаше право в прегръдките на инструктора, който го улавяше и внимателно го поставяше на пясъка. Ирочка ужасно искала да опита, но Татяна категорично й забранявала това развлечение.

— Докато ти летиш, ще умра от страх за теб — казвала доскоро. — Да не искаш да падна в несвяст?

А и десетте минути летателно удоволствие стрували сто хиляди рубли или двайсет долара, тъй че това донякъде възпирало пестеливата Ирочка.

— Приятели, мисля, че доста се заседяхме вкъщи. Трябва да престанем с това безкрайно лапане и да се поразходим. Хайде да отидем до морето! — предложи Мазаев.

Бързо разтребихме масата, измихме чиниите, облякохме се по-топло и тръгнахме към плажа. Вятърът беше гаден, въздухът — влажен, небето — мрачно, а и настроението ни не бе твърде весело, макар и по различни причини. Но всички дружно се преструвахме, че се веселим и ликуваме, като целия народ в известната „Попътна песен“ на Глинка. По пътя купих от някакъв павилион две бутилки шампанско и заявих, че трябва непременно да ги изпием на плажа, сред шума на вълните. Предвидливата Ирочка веднага започна да търси по витрините на павилиони и магазини евтини пластмасови чашки. Най-сетне намерихме чашки, след което купихме и няколко шоколадчета за мезе.

Плажът бе съвсем пуст и мрачен. Пясъкът, толкова топъл и златист в хубавите дни, сега бе студен и сив, а дългите редици празни дървени скари под сенниците, кой знае защо, напомняха казарма. Ние бавно поехме по лепкавия пясък към скарите, за да се разположим по-удобно и да отворим шампанското.

— То сигурно е топло — предположи Ирочка.

— Аз обаче ще го сложа във водата, след петнайсет минути ще стане точно каквото трябва да бъде — отговорих й весело и с бодра крачка тръгнах към морето.

Свалих обувките си, приклекнах и тъкмо бях започнал да заравям бутилките в студения пясък досами водата, когато чух зад гърба си вик:

— Лиля! Не пипай!

Рязко се извърнах и видях как детето ми пъргаво се е завтекло към една от скарите, а Юра Мазаев с два огромни скока го настига и го хваща за ръката. Забравил за бутилките шампанско, хукнах към тях.

— Какво стана? — попитах, задъхан.

— Там някой си е забравил книгата — жално отговори Лиля. — Исках само да я видя. Честна дума, знам, че не бива да се вземат чужди неща, но аз не завинаги, а само да я видя…

— Лилечка, иди при леля Таня — ласкаво каза Мазаев и побутна Лиля към нашите дами. — Поискай им по едно шоколадче за мен и за татко ти.

Когато Лиля се отдалечи на безопасно разстояние, Юра тихо каза:

— Извинявай, Слава, не си мисли, че съм паникьор. Но в Афганистан се нагледах на какви ли не ужасии. След онова, което научихме и видяхме тук, изтръпвам от всичко. Иди при момичетата и гледай да не идват насам. Аз ще видя какво е това. Дай боже да съм сгрешил.

Послушах го — на двайсетина метра от нас на две скари бяха седнали нашите три красавици — две големи и една малка. А Юра бавно пое към другия край на дългата редица скари. Виждах как — сякаш се прокрадваше към див звяр в джунглите — той се приближи до една от скарите, на която като ярко петно се открояваше забравена от някого дебела книга.

— Владик, искал си шоколад? Ето, вземи.

Извърнах поглед към Ирочка и вече бях се приготвил учтиво да откажа, когато изведнъж се разнесе силният глас на Мазаев:

— Залегни! Залегни!

Преди да осъзная какво правя, аз грабнах Лиля, повалих я на студения влажен пясък и се проснах върху нея, прикривайки я с тялото си. От това положение в партер виждах нозете на препускащия насам Мазаев, който буквално прелетя половината от делящото ни разстояние и също се просна по очи, като прикри главата си с ръце. След миг се чу взрив.

При мисълта какво можеше да стане с детето ми се сковах от такъв ужас, че още дълго лежах, заровил глава в пясъка и притискайки Лиля до себе си.

— Слава! — чух гласа на Мазаев точно над ухото си. — Слава, добре ли си? Можеш да станеш.

Той измъкна изпод мен примрялата от страх Лиля и ми помогна да стана.

— Господи! Какво беше това? — промърмори Таня, като едва мърдаше скованите си устни.

— Някаква хулиганска шега — злобно отговори Юрий и отърси от пясъка дънките и пуловера си. — Слава богу, размина ни се. Хайде, хайде, момичета, успокойте се, вече няма страшно. Усмихнете се и извадете нашите нови чаши, а ние със Слава ще донесем шампанското.

Той ме дръпна за ръката и аз покорно се потътрих след него към водата. Краката ми бяха измръзнали и чак сега се сетих, че бях събул маратонките си, за да заровя бутилките, застанал във водата до глезените. Но студът ми подейства отрезвяващо и аз отново нагазих във водата, за да уталожа малко нервното треперене.

— Е? — попитах настойчиво, втренчен в очите на Мазаев.

— Нещо странно. — Той замислено поклати глава. — Обикновено в такива играчки натъпкват толкова взрив, че човекът да бъде разкъсан на парчета. Затова ви крещях: „Залегнете!“ Бях сигурен, че ей сега всички скари ще се разхвърчат във въздуха и парчетата им ще се изсипят върху главите ни. А взривът се оказа много по-слаб, отколкото очаквах. Много по-слаб. Дори не разбирам защо. Имам чувството, че целта е била не да убият, а да осакатят някого.

— С други думи — да го сплашат?

— Не, не бих казал точно това.

— А какво? — попитах, но вече знаех отговора.

— Ако предположим… Слава, не се стряскай предварително, аз само предполагам. Та ако предположим, че книгата е била приготвена специално за Лиля, те не са искали тя да загине. Защото ако това бе станало, ти щеше да останеш в града до края на дните си или докато не разбереш какво става тук. Но нали те не искат това? Те искат да те махнат от града, да те махнат на всяка цена и слагат толкова взрив, колкото е нужен само за да рани детето. Много сериозно, но не смъртоносно. Такъв взрив би й откъснал китките на ръцете. Тогава ти би я грабнал и с първия самолет би отлетял в Москва, за да я настаниш в най-добрата клиника. При никакви условия нямаше да останеш тук. Така е, нали?

Кимнах. Гърлото ми бе толкова пресъхнало, че не можех да проговоря. Идиот! Кретен! Самонадеян егоистичен гад! Не ми било харесвало, видите ли, да ме манипулират! Ами че всичкото мое достойнство с все гордостта и самолюбието ми не струват колкото дори едно косъмче от къдрокосата главица на Лиля!

— Слава, стегни се и престани да се самобичуваш! — строго каза Мазаев и извади от пясъка бутилките шампанско. — От твоите нервни кризи никой няма да се почувства по-добре. Трябва да бъдем много предпазливи и внимателни.

Наведох се, гребнах с шепи солена вода и няколко пъти наплисках лицето си.

— Трябва веднага да махна Лиля оттук — промърморих дрезгаво. — Добре ще е да отпратим и Таня и Ирочка. Боже мой, какъв съм глупак! Сега щяхме да си плаваме с парахода и да си гледаме живота.

— Добре де, защо да се тръшкаме! — махна с ръка Юра. — Не можем да настигнем парахода. Трябва да помислим как да се оправяме в ситуацията. Хайде да идем да пийнем шампанско, ще ни поотпусне.

Той бързо тръгна обратно към скарите, понесъл във всяка ръка по една голяма тъмнозелена бутилка с черно-златист етикет, а аз се потирих след него, загребвайки пясъка с боси ходила, с маратонките в ръце. Мрачно бе в душата ми.

Веселбата не се получи. Изпихме скъпото френско шампанско в тягостно мълчание. Аз мъчително си блъсках главата как да направя така, че Лиля да замине за Москва, а аз да остана. Можех да се опитам да придумам Рита да си тръгне от фестивала предварително, но за целта трябваше да й разкажа всичко. Знам ли как ще реагира? Когато снощи дойде да се сбогува с нас и научи, че няма да пътуваме, тя ме погледна със съчувствие, като че бях тежко болен. Моите внезапни решения и не по-малко внезапните промени на тези решения я объркваха. Разбрах, че вече е била планирала живота си за близките две седмици с оглед на това, че ние с Лиля няма да сме тук и няма да е нужно по два пъти на ден да ни носи сакове с витамини и да се прави на грижовна майка. Може би дори се бе наканила да отиде някъде със своя ненагледен Рудин — нали фестивалът щеше да свърши след три-четири дни. И не щеш ли, аз й заявявам, че трябва да вземе Лиля и да се прибере в Москва…

— Да се махаме оттук — изведнъж каза Ира. — Тук е някак… страшно ли, не знам. Неуютно е.

Тя потрепери и изпи до дъно чашата си. Станахме мълчаливо, изхвърлихме в едно кошче бутилките и обвивките от шоколада и се потътрихме към изхода на плажа и крайбрежната улица.

— Къде ще отидем? — попита Татяна.

— Наляво е хотелът с кинаджиите. Да тръгнем надясно, там още не сме се разхождали — предложих аз.

Вървях, здраво стиснал ръката на Лиля. След това, което се случи, обикновеният ми бащински страх за детето се удесетори и стана почти панически. Имах чувството, че ако го пусна по-далеч от метър от мен, веднага ще му се случи нещо лошо. Трябваше да махна Лиля оттук — без никакво съмнение! Въпросът беше само дали аз да остана, или също трябва да замина и да спра да се интересувам от невидимите благодетели, които убиваха кинодейци и ме пропъждаха от града. И този въпрос трябваше да бъде решен бързо.

Асфалтираната крайбрежна улица свърши, по-нататък покрай морето водеше чакълест път с малки палми от двете страни. Пред нас изникна недостроена сграда с изящна и необичайна архитектура. От дясната страна на алеята, по която крачехме, голяма табела, закачена на стълб, гласеше, че строежът на хотел „Палас“ се изпълнява от турската строителна фирма „Касиду“. Но не забелязахме никакво движение из строежа. Разбрах, че това е същата изоставена строителна площадка, за която ми бе разказал вчера на разсъмване Серьожа Лисицин — тук бяха намерили мъртъв режисьора Виктор Бабаян. Строителните работи вървели бързо и гладко и при такива темпове хотелът трябвало да бъде завършен до ноември-декември. Но се намесила политиката. След събитията в Будьоновск в средствата за масова информация се появи дезинформация, че ръководителят на завзелите Будьоновск терористи Шамил Басаев е избягал в Турция и е получил убежище там. На следващия ден някакви хулигани подхвърлили на строежа листовки със снимката на министър-председателя на Турция с избодени очи и текст, оскърбяващ религиозните чувства на мюсюлманите. Строителите турци веднага си събрали багажа и гордо заминали за родината си. Едва ли можем да ги упрекваме, че не са пожелали да останат в такава враждебна обстановка.

Поехме обратно, защото оттатък недостроения хотел започваше пущинак и не бе интересно да се разхождаме там. Когато отново се озовахме в центъра на града, аз бях взел решението си.

В телефонната палата на пощата беше пълно с народ и трябваше да чакам на опашка за телефон доста дълго. Най-сетне влязох в задушната тясна кабина и започнах да набирам един след друг московски телефонни номера. Наложи се да похабя за тези обаждания безброй жетони, но в края на краищата намерих хората, които ми трябваха, и направих необходимите уговорки. От местния телефон се обадих в хотела и си поговорих с Рита. Както и предполагах, тя изпадна в ужас, задето Лиля толкова бързо се връща в Москва, преди да е прекарала на морето и две седмици, но успях да я успокоя с приказки за лошото време, което ще остане такова още дълго, и с измислици за необикновено луксозната вила на мои приятели, у които ще живеем и които имат две деца, приблизително на възрастта на Лиля, така че детето няма да скучае. Рита бързо се предаде, имайки предвид ежедневните синоптични сведения, които радостно съобщаваха, че в Москва и Подмосковието е топло и слънчево и че прогнозите са времето да остане такова до края на юли, а може би и до средата на август.

Когато се върнах на „Първомайска“, събрах бързо багажа си, сбогувах се с всички и с Лиля заминахме за летището. В тукашния отдел на милицията показах служебното си удостоверение и направих едновременно строга и жална физиономия. Момчетата се смилиха и ни качиха на първия самолет за Москва.

През целия път мълчах, отново и отново мислено проследявайки всички минали и предстоящи събития. Само дано всичко мине без издънки! В града останаха Таня и Ирочка, и те се нуждаеха от защита не по-малко от Лиля. Вярно; с тях беше Юра Мазаев, но все пак…

На летището в Москва ни посрещна Игорьок Дивин — един от най-чевръстите и съобразителни мои колеги.

— Взе ли билет? — беше първият ми въпрос към него.

— Тъй вярно, Владислав Николаевич, летите утре, по-точно — още днес рано сутринта, в шест и петдесет.

— Намери ли Марина?

— Намерих я. Чака ви.

— Предупреди ли Борзенков?

— Предупредих го. Той ми даде и колата да ви посрещна. Ако искате, можем веднага да тръгваме за Барвиха. Той ми обясни пътя.

— Браво, Игорьок! — похвалих го аз.

Излязохме от залата за пристигащи и се качихме в уютния просторен мерцедес на Алик Борзенков, мой стар приятел и някогашен съученик. Беше вече два часът през нощта, а аз трябваше да успея да откарам Лиля във вилата на Алик в Барвиха и после да прескоча до Марина. Програмата се получаваше много сгъстена, като се има предвид, че трябваше да се върна на летището най-късно в шест сутринта.

Лиля спеше, свита на клъбце на задната седалка и положила глава на коленете ми. Направих си сметката, че ако прекарам при Марина поне един час, трябва да съм при нея не по-късно от четири и петнайсет, та до шест да успея да пристигна на летището. Два часа до Барвиха и обратно с добър мерцедес и по пустото нощно шосе бе напълно изпълнима задача, ако не се случеше нещо непредвидено. А аз открай време познавах Игорьок като много добър шофьор. Не би било зле да се отбия и вкъщи.

И на мен ми се искаше да подремна, отметнал глава на високата, тапицирана с велур облегалка, но не можах. Сега, когато Лиля беше в безопасност, започна да ме гризе остра тревога за двете жени, останали на юг, край Черно море. Как ли са? Дали не им се е случило нещо лошо? Дали не ги е страх? Впрочем този въпрос бе риторичен. Естествено че ги е страх. Горките ми момичета! В каква каша ви забърках! И всичко стана, защото ми се дощя да защитя Игор Литвак. Знае ли човек…

Алик Борзенков не спеше, чакаше ни. Щом чу шума на мотора, той изскочи от къщата и се втурна към колата.

— Влад! Добре ли си?

Внимателно събудих Лиля и слязох от колата. Алик винаги ужасно се страхуваше за мен. Той беше известен композитор, съчиняваше шлагери, печелеше луди пари, но моята детективска работа му се струваше нещо свръхестествено и изпълнено с ежечасни и ежесекундни опасности. При нормално развитие на събитията той ми се обаждаше горе-долу веднъж месечно — разбира се, ако ме откриеше. Обадех ли му се аз обаче, това непременно бе свързано с някакви екстремни ситуации. Затова щом вдигнеше слушалката и чуеше гласа ми, той се плашеше и веднага започваше да пита здрав ли съм и дали всичко е наред.

Прегърнахме се с Алик. Ръцете му бяха ледени и аз разбрах, че през цялото това време се е тревожил и място не си е намирал, представял си е, че съм смъртоносно ранен, целият в окървавени бинтове и с пресъхнали устни. Странно, но в целия свят нямаше човек, който повече да се страхува за мен. Мама не я броя. Тя бе прекарала целия си живот със съпруг детектив и си бе изстрахувала страха, докато всяка вечер бе чакала баща ми да се прибере от работа. Естествено тревожеше се и за мен, но вече не толкова много, защото прекалено добре си представяше нашата работа. И после — добре познаваше сина си, тоест мен. Аз никога не съм се отличавал с безумна храброст и склонност да разбивам стени с главата си. Почти никога не се набърквам в авантюри. Просто нямам такава жилка, какво да правя! Аз съм сух, емоционално хладен егоист, умерено мързелив и умерено предпазлив. Такъв поне ме виждаше мама и май не бе в голяма грешка.

— Знам, че бързаш — каза Алик, когато влязохме в къщата. — Твоят Игор ме предупреди, че имаш съвсем малко време. Ето, приготвил съм ви сандвичи, всичко е в пакетчета, ще хапнете в колата, за да не губите време.

Приех с благодарност огромната торба. Една от легендите, стабилно възцарили се в хуманитарно-музикалната глава на моя съученик, бе тази за вечно гладните детективи. Впрочем тя не бе твърде далеч от истината.

Прегърнах почти спящата си дъщеричка, тупнах по рамото грижовния Алик Борзенков и двамата с Игорьок потеглихме обратно за Москва. Когато в три и половина пристигнахме пред блока на крайбрежната улица „Овчинниковска“, вдигнах глава и видях, че един прозорец свети. Клетата Маринка също не спеше в очакване на безпътния и непредсказуем Стасов. Тя винаги казваше, че през първите два часа след събуждане ръцете й са несигурни, затова за най-отговорната работа определяше часове следобед. А случеше ли се услугите й да потрябват нощем, не си лягаше, докато не завършеше работата. Нашата Марина беше вълшебница: и мало, и голямо се възползваше от таланта й. На нас тя никога не отказваше и не ни вземаше пари, но ние смятахме за свой дълг да й правим подаръци за всякакви истински и измислени празници и за рождения й ден, защото разбирахме: много често успехът в нашата работа зависеше от нея.

Марина ни очакваше в пълна бойна готовност, облечена с небесносиня найлонова престилка, бодра и съсредоточена. Всеки път, когато се вглеждах в нейното хубавичко луничаво личице и в ярките й, постоянно готови за усмивка устни, аз с недоумение си мислех защо ли на никого от нашите момчета не бе хрумнало да се ожени за нея. Тя можеше да бъде идеална съпруга на милиционер: търпелива, дисциплинирана, делова, Маринка никога не хленчеше и не се оплакваше от живота. Дори в деня, когато дойде на „Петровка“ и ни разказа, че постоянно я рекетират, заплашват и настояват да освободи апартамента, тя не престана да се смее и много картинно изигра всички свои разговори с въоръжените мутри. Ние защитихме апартамента й и оттогава младата жена се смяташе задължена да работи за нас безплатно, макар понякога това да й отнемаше много време.

Тя ме настани в ярко осветената стая с въртящ се фотьойл пред голямо огледало, а Игор изгони в съседната.

— Върви, зайко, почакай там, пусни си видеото, погледай нещо. Давай тука паспорта и чупка — няма да ме надзираваш!

Нашата Марина на никого не разрешаваше да наблюдава работата й. Дори обръщаше с гръб към огледалото човека, седнал във фотьойла.

— Да не би да си пазиш професионалните тайни по този начин? — бях я питал много пъти.

— Не е там работата. Ако наблюдаваш целия процес, няма да можеш да оцениш резултата. Просто няма да го забележиш.

Беше права. Когато след час и нещо ме обърна с лице към огледалото, аз отново преживях вече познатия, но не по-малко радостен и възторжен миг на непознаването. Отсреща ме гледаше абсолютно непознат мъж. Той имаше тъмнокестенява коса, а благодарение на умелото подстригване формата на главата му с нищо не напомняше формата на Стасовата глава. Нещо повече — тя се бе изхитрила да ме подстриже така, че косата ми изглеждаше права и гладка, а не къдрава, каквато я знаех през целия си съзнателен живот. Над горната ми устна се мъдреха възрижави мустаци, с един тон по-светли от косата, и то с такава форма, че ме променяха до неузнаваемост. Веднъж Маринка ми бе изнесла цяла лекция на тема мустаци.

— Уверявам те, Владик, формата на мустаците отговаря на характера, на типажа. Хората невинаги разбират това, тъй че се лъжат по мустаците като по табелка. Например от старото кино си спомняме, че тънката ивичка над устните с белег на шпионина или донжуана. Мустаци с дълги, увиснали краища — председател на колхоз или украинец от Запорожието. Равни и гъсти — положителен секретар на районен комитет. А ако са равни и гъсти, но въздълги, те са запазената марка на влюбения в живота оптимист, който обича чашката и жените, не е особено умен, но има самочувствие. Правоъгълни мустачки — комичен персонаж. Засукани нагоре — офицер от царската армия или храбър казак. Тези образи са се загнездили в главите ни от ранно детство, живеят в подсъзнанието ни и неволно ни диктуват как да възприемаме хората, които външно приличат на един или друг типаж.

Изпод ръцете на Марина аз излязох като нов руснак — нагъл, самоуверен и богат. В реалния живот не притежавах нито една от тези характерни черти, но умеех се преструвам. Маришка извая тази муцуна, като гледаше снимката в паспорта, който Игорьок бе успял да намери за мен.

Оставаше да проверим ефекта върху Игор.

— Зайко, можеш да влезеш! — весело извика моята визажистка.

Физиономията му ни каза всичко. Все пак неслучайно наричаме нашата Маруся вълшебница. Тя извади от своите скринове перука, която абсолютно точно възпроизвеждаше моята истинска прическа, отлепи мустаците ми и аз отново се превърнах в обикновения и мил на сърцето ми Стасов. Известно време ми предстоеше да си бъда аз, а по-късно, ако трябва, рязко ще се превърна нагъл и богат тип.

Вече в антрето, се наведох и мляснах Марина по бузката.

— Благодаря ти, Маняша, господ здраве да ти дава… и един хубав съпруг.

В отговор тя звънливо се разсмя. Често ли ви се случва да видите жени, способни да избухват във весел смях в пет часа сутринта, след като цяла нощ не са спали, и то не за собствено удоволствие, а за да работят безплатно за филанкишията? Аз лично не съм срещал такива. Освен Марина, разбира се.

От „Овчинниковска“ отидохме до Черьомушки, където беше моето жилище, а оттам — на летището. Момчетата от милицията ме качиха на самолета без проверка и в седем сутринта вече бях във въздуха.

През целия път от Москва до Черноморското крайбрежие спах. Сънувах взрив, в който загиват близките ми, и с всички сили се мъчех да се събудя, за да не изживявам този кошмар, но умората ми бе толкова смазваща, че продължавах да спя и да сънувам все по-ужасни сънища. Събуди ме стюардесата, когато почти всички вече бяха слезли от самолета.

Навън веднага видях Серьожа Лисицин, който въртеше глава и ме търсеше.

— Как е, участъковия? — попитах го весело, когато приближих.

— Засега е мирно и тихо — усмихна се Серьожа и аз разбрах, че се радва на завръщането ми.

— Момичетата добре ли са?

— Да, сутринта наминах към тях, преди да дойда да ви посрещна. Намерих ви квартира на същата улица, та да сте по-близо. Какво ще кажете?

— Чудесно, благодаря ти! — похвалих го. — Сега ще се върна на старото място, а довечера, като се мръкне, ще отида у новите хазяи да се представя.

Качихме се в колата и отидохме на улица „Първомайска“ да демонстрираме щастливото завръщане на страстния любовник.

— Успя ли да научиш нещо за нашите екскурзионни карти? — попитах Серьожа.

— Много малко. Ето какво: туристическата фирма, чисто име е посочено в анкетите ви, не е регистрирана в града. Пътуването с „Глазунов“ е организирано от туристическа фирма „Лада“. Три дни преди отплаването някой се е изръсил луди пари и е откупил двете каюти от директорския фонд. По всяка вероятност са действали чрез директора на организираното пътешествие, инак той никога не би си дал каютите лукс. Но при този директор лесно не се припарва, има огромна елегантна къща с въоръжена охрана, която не пусна някакъв си въшкав участъков дори да приближи.

— Не уважават значи родната милиция — усмихнах се през зъби.

— Че кой я уважава днес, Владислав Николаевич? — въздъхна Лисицин. — И куцо, и сакато ни подритва.

— Вярно си е. А в нашата управа, приятелю, някой си скъсва задника, за да потули четирите трупа. Моето момче се поинтересува в министерството от сводките и знаеш ли какво прочете там? В хотела е убита гражданката Доренко, жителка на Москва. При опит за ограбване е убита гражданката Довжук, жителка на Московска област. По време на провеждане на масово мероприятие в тълпата е загинал гражданинът Юшкевич, жител на Санкт Петербург. По време на къпане в нетрезво състояние се е удавил гражданинът Бабаян. Страхотно, нали? На такива сводки никой не обръща внимание. Още повече че сега в нашето министерство никой от нищо не се интересува. След Будьоновск свалят министъра, след него ще изхвърчат някои от заместниците, ще се започнат кадрови игри, така че всички се вълнуват най-вече от това, а не от някакви си там граждани и гражданки, които са имали лошия късмет да умрат, когато са били на курорт. А пък аз с всичкия си акъл се чудех как може за разследването на такива шумни престъпления досега да не е създадена бригада!

Хазяйката ми, Вера Илинична, ме посрещна като близък човек. Когато тръгвахме вчера, й казах, че Лиля е получила слънчева уртикария и трябва спешно да я закарам в Москва, като обещах да се върна колкото може по-скоро. При това правех страдалческа физиономия и хвърлях изразителни погледи към Татяна. Вера Илинична разбиращо кимаше и дори се опитваше да ми намигне, в смисъл че напълно одобрява нашите младежки лудории.

— А момичетата отидоха на плаж с Юрий Сергеевич — каза тя със съжаление в гласа, когато ми даваше ключа от стаята. — Не очакваха да се върнете толкова скоро. Времето е лошо, няма слънце, но пак отидоха. Казаха, че било полезно да се диша морски въздух.

— Нищо — отвърнах безгрижно, — ще ги намеря там. Знам къде сядат обикновено.

Хвърлих сака си на леглото, преоблякох се и с бодър и весел вид тръгнах към морето. Въпреки мрачното и ветровито време, плажът далеч не бе толкова пуст, колкото очаквах. Явно курортистите бяха решили да не чакат времето да се оправи, след като са похарчили толкова пари, за да дойдат тук. В края на краищата морето си е море, а за профилактика на простудата съществуват отдавна изпитани народни средства, като например силните спиртни напитки.

Намерих моята компания там, където бях очаквал. Ирочка дремеше на една скара, завита с якето на Мазаев, а Татяна и Юра играеха на карти. Отдалеч зърнах нежно люляковия пуловер на Таня, нейните вдигнати високо на тила светлоруси коси над пълната и почти съвсем бяла шия и внезапно разбрах колко силно съм влюбен в нея. Маргарита сигурно много би се изненадала да научи, че съм способен на такова силно чувство. А и самият аз се изненадвах.

— Не смей да флиртуваш с моята дама! — казах, когато приближих до тях. — Отмъщението ми ще бъде страшно.

Таня изтърва картите, скочи от скарата и силно ме прегърна.

— Дима — промърмори тя, свряла лице в шията ми, — Димочка! Ти се върна.

Реакцията на Мазаев бе по-спокойна. Той сякаш изобщо не се учуди на неочакваното ми появяване. Оцених това по достойнство, защото разбрах: той през цялото време незабелязано се е оглеждал наоколо, та внезапна опасност да не го свари неподготвен. Отдавна ме е забелязал, но понеже не е знаел моите планове и намерения, решил е да не вдига шум преждевременно. Защо ли се е насочил към социологията? Истинското му място е в криминалната милиция. Впрочем защо ли реших, че е социолог? Защото той ми каза? Мисълта, че Юра Мазаев не е човекът, за когото се представя, не ме бе спохождала до този момент. Но може би е трябвало? Стасов, изгубил си не само храбростта, но и професионалната си предпазливост! Наистина ти е време за пенсия…

— Как е Лиля? — попита той и ми стисна ръка. — Настани ли я?

— Да, всичко е наред. А вие как сте тук без мен?

— Както виждаш — позасмя се Юра. — Ирина спи ли, спи. След вчерашното произшествие с книгата така се притесни, че цяла нощ не мигна. Поне сега се поотпусна, Ириша! Ставай! — високо извика той и потупа Ирочка по бедрото. — Събуди се, красавице, Стасов пристигна.

Ирочка с усилие разлепи клепачи и се втренчи в мен с неразбиращ поглед.

— Владик… — смотолеви тя с дрезгав от съня глас. — Ама ти не замина ли?

— Вече се върнах. Ставай, приятелко, тръбата ни зове! Каня ви да обядваме на ресторант.

— По какъв повод? — намръщи се Мазаев.

— Ами просто така. По случай щастливото ми завръщане.

Ирочка, седнала на скарата, въртеше глава в опити да се разсъни и да отхвърли тежката дрямка. Погалих застаналата до мен Татяна по мекото топло рамо и я притиснах до себе си. Интересно: ако й направя предложение, ще се съгласи ли или ще ми откаже? По-скоро ще ми откаже.

След половин час вече влизахме в един крайморски ресторант с надвиснала над оловносивото море веранда. Имаше съвсем малко свободни места, което не бе за чудене при такова лошо време. След като направихме поръчката, аз излязох от залата — уж до тоалетната — и тръгнах да търся входа към кухнята. До този вход трябваше да се намира мястото, което ми бе нужно.

Намерих кухнята доста лесно. Като се озъртах крадливо, пъхнах зад дървената вратичка, прикриваща пожарния кран, една донесена от Москва бележчица, извадих от устата си късче дъвка и го залепих върху металното резе на вратичката. Дъвката беше сигнал, че в скривалището има бележка. Дадоха ми тази връзка в Москва, защото в този южен град нямах никого освен Серьожа Лисицин, а и на него не възлагах големи надежди, още повече че го бяха отстранили от оперативна работа. В портфейла си имах още една бележка — тепърва предстоеше да поставя и нея в предварително уговорено скривалище.

Когато се върнах в залата, предястията вече бяха на масата. Тук обслужваха бързо, което ме зарадва. Бяхме в същия ресторант, където преди няколко дни бяхме вечеряли с Лиля, и бях любопитен дали ще ме познае дебелият, мустакат келнер, който ни обслужваше тогава. Дори и масата бях избрал специално в неговия район.

Келнерът ме позна. И това също ме зарадва.

— А къде е дъщеричката ви? — попита той, като поставяше пред нас огромни чинии с пържоли и пържени картофи.

— Наложи се да я върна у дома. Представяте ли си, разви слънчева уртикария! — оплаках му се аз. — И температура вдигна, и всичко я сърби, горкичката.

— Колко неприятно! — изрази съчувствието си той. — Такова мило момиченце!

Засега всичко вървеше по план. Не само не криех завръщането си, но се стараех да направя присъствието си в града колкото може по-забележимо. Разбира се, нямах ни най-малко основание да подозирам дебелия келнер във връзки с невидимата организация, която бе положила толкова усилия, за да се отърве от мен. Но от десетина случайни изстрела един или два непременно ще улучат болното място. Дори в такъв огромен град като Москва тази тактика е изигравала ролята си, за тук пък — да не говорим…

След ресторанта тръгнахме да обикаляме града без посока. Впрочем разходката беше без посока за всеки друг, но не и за мен. Аз съвсем целенасочено водех приятелите си към улица „Сапунов“, където се намираше най-голямото в града фотоателие. Трябваше ми не само това ателие, но и телефонната кабина до него.

Фотоателието имаше солиден вид и се намираше отделна едноетажна сграда. Поставените на витрината табла съобщаваха на гражданите, че тук се извършват всички видове фотографски услуги: снимане, проявяване на черно-бели и цветни филми, изработване на диапозитиви и снимки, снимки за документи и художествени фотопортрети. Приемали се поръчки и за заснемане на тържествени събития. Дори ремонтирали фотоапарати.

Вътре зад щанда седеше млад мъж — кавказки тип с тридневна четина, каквато напоследък бе станала модерна по подражание на известен западен актьор.

— Добър ден — радушно ни поздрави той. — Какво ще снимаме? Компанията на фона на морските вълни за спомен?

— Няма да снимаме — прекъснах го аз. — Ще задаваме въпроси и ще им отговаряме.

Момчето веднага помръкна. Очевидно думите пробудиха у него неприятни асоциации с милицията. Нищо чудно — все пак си е имал работа с нея.

— Тук не е бюро „Справки“ — мрачно промърмори той, като се постара да изглежда предизвикателен.

— Аха! — уж се съгласих аз. — Я ми кажи, приятелче, кой във вашия град се занимава с нощни снимки?

— Не разбрах?

Момчето въпросително вдигна глава, но лицето му изразяваше явно облекчение. Въпросът му се видя странен, но не опасен. От една страна, това беше добре. Но, от друга — лошо. Впрочем ще видим.

— Какво има за разбиране? Трябва да направя някои нощни снимки. А нямам съответната апаратура. Затова искам да науча кой има такава и кой може да ми помогне. Ясен ли е въпросът сега?

— Ясно — отново промърмори небръснатият, но гласът му бе станал мъничко по-дружелюбен. — Ние нямаме такава апаратура.

— А кой има?

— Откъде да знам? — Той сви мощните си рамене, изопнали трикотажно поло. — Трябва да попитате колеги които си намират работа по хотелите. Богаташите имат своите капризи, обичат да се снимат за спомен с момичетата си при големите нощни къпания.

— Ами хайде поразпитай, приятелче. А аз ще прескоча утре. Разбра ли ме?

Момчето очевидно възприе ситуацията като съвсем безопасна за него, тъй че си позволи да бъде неотстъпчиво.

— Аз, чичка, си имам работодатели. Не се подчинявам на чужди команди — заяви с по-уверен глас.

Боже, боже, колко сме били самостоятелни! Обърнах се към Таня, Ирочка и Мазаев, които търпеливо ме изчакваха, разглеждайки снимките на ослепителни красавици и мъжествени герои, изпълнили стените наоколо. Мазаев улови погледа ми, веднага хвана нашите дами под ръка и ги изведе навън. Нещо много съобразителен ми се вижда този Мазаев. Може пък наистина да не е никакъв социолог?

След като останах насаме с небръснатия кавказец, аз леко прескочих разделящия ни плот и с отработено движение заключих главата му.

— Сега ще се подчиняваш на моите команди, ясно? Временно, не бой се. За няколко дни. Не е хубаво да се караш с мен — бягам по-бързо, скачам по-високо и стрелям по-добре. Схващаш ли? Утре ще дойда, за да получа отговора на въпроса си. Ако се държиш неправилно, ще те нашляпам по дупето. Дупето ти е меко, така че ръката няма да ме заболи. А за да не изпиташ желание да експериментираш, предупреждавам те отсега: все още само аз знам за гадните ти номера в лагера, но кръгът на осведомените лица може да се разшири.

Отпуснах главата на небръснатия, хванах го за косата и го обърнах с лице към мен. То бе станало смъртнобледо от корените на космите до врата. Значи Серьожа Лисицин не бе сбъркал, като ме насочи към този фотодеятел. Беше ми казал името му още вчера и докато летях с Лиля за Москва, Игорьок Дивин, освен всичко друго, бе получил сведения за този небръснат красавец, включително и за поведението му в лагера, докато бе излежавал присъда за въоръжен обир. Защото нашият герой не се държал твърде красиво — поне от гледна точка на затворническите нравствени закони. Администрацията била повече от доволна от него, защото не само донасял за различни провинения на другарите си по съдба, но и помагал при провокации срещу неугодни на шефа затворници. В средите на бившите, а и на действащите престъпници такова поведение не се прощава. Нашето приятелче било от Ростов, излежавало присъдата си в Самарска област, след освобождаването поживяло известно време край Курск, после се установило тук, в това южно градче на брега на Черно море. Слуховете за неговите неприятни номера още не били стигнали дотук, но това не бе трудно да се направи — именно за това информирах току-що твърде независимия фотограф, дето не признавал чужди команди. Вярно, шантажът не е особено благородно дело, но изобщо не ми пукаше за това, защото аз търсех хората, които бяха посегнали на детето ми. И за да ги намеря, бях готов на постъпки, които нямат нищо общо нито с благородството, нито с етиката. Сигурно в някой минал живот съм бил квачка, глупава и ограничена, но готова да се нахвърли дори на ястреб, за да защити пиленцата си.

На прага се извърнах и още веднъж напомних:

— Ще намина утре по същото време. Гледай да не се разболееш или да не заминеш спешно за погребението на любимата си леля. Новият ти командир не обича тези работи.

Излязох от фотоателието и потърсих с очи телефонната кабина. Тя беше там, където ми бяха обяснили — на десетина метра от сградата, в която се помещаваше фотоателието. Помолих компанията да ме почака още минутка, влязох в кабината, разиграх една няма сцена дава ми заето, като през това време оставих в малкото скривалище втората бележка, а после с чиста съвест поведох приятелите си към един бар на крайбрежната улица да пием коктейли. Първите стъпки бяха направени. Сега щяхме да чакаме кой и как ще реагира на тях.