Червената лястовица

14

Марта взе известно участие в конспирациите на Доминика. Помогна ѝ за попълването на присъствената книга и работните дневници, така че да демонстрира активност, и двете заедно обсъдиха начина, по който тя трябва да пише докладите си за проведените контакти, за да показват обнадеждаващ прогрес и същевременно да са достатъчно болкоуспокояващи, за да не събудят спящите мечки в центъра. Тя пишеше за приятни, но неопределени сесии с американеца в музея, на обяд, на кафе, със завоалирани препратки към неговата почти апатична неотзивчивост.

— Звучи така, сякаш е много противен — каза Доминика, — а също и аз. Ние ще бъдем две стари моми, ти и аз.

— Така ли мислиш? — попита Марта, палейки цигара. — Може би ще бъдем като двете момичета, които си купуват наденици. Месарят няма дребни за ресто, затова им дава още една наденица. „Какво ще правим с тази третата?“ — прошепва едното момиче. „Тихо — казва приятелката ѝ. — Тази третата ще я изядем!“

Доминика избухна в смях.

Волонтов непрестанно ѝ висеше на главата и предаваше надолу по веригата натиска, на който го подлагаха от Москва. Той забеляза очевидното приятелство между двете жени, застаряващата бивша лястовичка и нейната млада приятелка. А Егорова определено беше под влиянието на Йеленова. Почти хроничната липса на респект и подчинение у Марта с всеки изминал ден се увеличаваше и ставаше все по-очебийна.

В един ветровит бурен ден с проливен дъжд, който идваше на вълни от юг, от Естония, когато Доминика беше извън посолството, Волонтов привика Марта в кабинета си. Тя седна, без да бъде поканена, изпъвайки рамене.

— Искали сте да ме видите, полковник?

Волонтов я погледна, без да говори. Очите му шареха от краката до лицето ѝ. Марта го погледна в очите.

— Какво искате, полковник? — каза отново тя.

— Забелязах твоето близко приятелство с ефрейтор Егорова — каза Волонтов. — Двете, изглежда, прекарвате доста време заедно.

— Някакъв проблем ли има в това, полковник? — попита Марта. Тя си запали цигара, вдигна глава и издуха дима към тавана.

Волонтов я гледаше като селски ерген.

— Какво разправяш на Егорова?

— Не съм сигурна, че разбрах въпроса ви, полковник — каза Марта. — Излизаме на по чаша вино, говорим си за семействата, за пътувания, за храна.

— За какво друго си говорите? — попита Волонтов. — Говорите ли си за мъже, за гаджета?

Светлината от флуоресцентните тръби в кабинета се отразяваше в лъщящите ревери на българския му костюм.

— Извинете, полковник — каза Марта, — каква е причината за тези лични въпроси?

Сукин сын, кучият му син!

Волонтов удари с ръка върху бюрото си.

— Не е нужно да ти обяснявам причината — изкрещя той. — Каквото и да си говорила на Егорова, искам да спреш. Твоето всеизвестно цинично поведение и извратените ти схващания ѝ влияят зле. Продуктивността ѝ спадна. Тя изостава от поставената ѝ задача. Писмените ѝ доклади са неудовлетворителни. Остави я на мира. Или ще взема мерки.

Привикнала към всичко това и без да се засяга от флегматичните крясъци на съветския бюрократизъм, Марта хладнокръвно се наведе напред и заби цигарата си в пепелника на бюрото му. Очите му се стрелнаха надолу в отворената ѝ блуза. Тя постави ръцете си на ръба на бюрото и се наведе още по-близо, за да му предостави по-добър изглед.

— Полковник — започна тя, — трябва да ви кажа нещо. Вие сте отвратителен. Вие сте този, който трябва да остави Егорова на мира. Не я мърсете с вашите отвратителни маниери. Тя не е направила нищо лошо.

— На кого си мислиш, че говориш, а? — изкрещя Волонтов. — Ти не си нищо друго освен една изхабена курва, блядиша! Мога да те изпратя у дома още тази вечер, овързана като свиня, каквато си. И ще бъдеш изпратена в регионалното пътническо бюро в Магнитогорск, където по цял ден ще можеш да проверяваш пътнически разрешителни, а по цяла нощ ще правиш свирки на беззъбите хокеисти от „Металург“.

— А, да, полковник, всички тези познати заплахи — каза Марта. Тя познаваше този вид гадини, този вид страхливци. — Но какво ще кажете за тази заплаха, полковник? Аз ще ви прескоча. Ще ви създам толкова много проблеми в Москва, че вие ще сте този, който ще стои на колене в Магнитогорск. Ваня Егоров няма да остане доволен да чуе, че вашата резидентура е свалка, купчина боклук и че вашите постижения просто не съществуват. Той ще бъде доста заинтересован да чуе как похотливо оглеждате племенницата му и си мечтаете да заврете лицето ѝ между краката си. Мудак. Копеле.

Това беше колосално непокорство. Това беше предателство.

Волонтов се изправи зад бюрото си и закрещя на Марта:

— Събирай си багажа. До утре вечер да те няма тук. Не ме интересува как: с влак, с кораб, със самолет. Ако не си изчезнала до утре вечер…

— Жопа! Задник! — каза Марта, която бе обърнала гръб към Волонтов и вървеше към вратата.

Треперещ от ярост, той рязко отвори чекмеджето на бюрото си, задращи в него и извади малък автоматичен „Макаров“, пистолета, с който не се бе разделял през цялата си кариера. Никога не беше стрелял с него на бойното поле, никога не бе натискал спусъка от гняв. Сега, с трепереща ръка, той дръпна затвора назад и зареди патрон в цевта. Вече на вратата, Марта чу звука и се обърна. Пистолетът на Волонтов беше вдигнат, насочен право срещу нея.

— Аз не съм Димитрий Устинов, полковник Волонтов. Вие и тези като вас не можете да унищожите всяко същество, което не сте в състояние да контролирате.

Сърцето на Марта думкаше, тя не знаеше дали Волонтов ще дръпне спусъка.

Устинов? Убитият олигарх? Заклан в луксозния си апартамент, кофи кръв, слухове за мафиотска вендета? Волонтов нямаше представа за какво говори тази кучка, но съветските електронни лампи, модел петдесетте години, в главата му започнаха да загряват. Инстинктите му на хлебарка му казаха, че има нещо, скрито под повърхността. Той свали пистолета. Марта завъртя дръжката на вратата на кабинета му и излезе. Колегите ѝ стояха струпани в коридора — всички бяха чули крясъците.

Вътре в кабинета Волонтов пушеше цигара и се опитваше да се успокои. Пресегна се към обезопасения бежов телефон, с етикет ВЧ — високочастотный, високочестотен.

— Дайте ми Москва — каза той на оператора. След тридесет секунди говореше с първия заместник-директор Егоров. Две минути по-късно му бяха дадени инструкции. Те включваха следното: да игнорира това, което Йеленова му бе казала, да не го повтаря пред абсолютно никого и да не прави нищо повече. Волонтов се опита да възрази, че такова неподчинение подронва авторитета му. По пращящата линия Егоров му каза да внимава и да си отвори ушите.

— Есть человек, есть проблема. Нет человека, нет проблемы — натърти Еторов.

През Волонтов премина ледена тръпка. Той знаеше тази фраза наизуст. Един от афоризмите на другаря Сталин. „Има човек, има проблем. Няма човек, няма проблем.“

Нейт и Доминика седяха на дивана в неговия апартамент. Светлините от пристанището се процеждаха през прозореца, а от тъмнината зад островите в залива долиташе басовият звук на корабна сирена. Екип чистачи бе проверил апартамента на Нейт, за да може да я покани на вечеря. На този етап никой не знаеше кой има оперативно предимство. Никой не знаеше докъде ще доведат съответно неговите или нейните усилия. Нито пък някой разбираше напълно залозите на играта. И двамата знаеха, че очакват с нетърпение да се видят. Малката дневна на Нейт беше слабо осветена от две лампи. Свиреше тиха музика, балади на Бени Мур.

Нейт беше сготвил специално за Доминика vitello picatta, телешки ескалопи с лимонов сос и каперси. Тя стоеше, опряна на кухненската маса, за да го наблюдава как леко сотира изтънените като хартия медальони в олио и масло. Приближи се до печката, докато той наливаше вино и лимонов сок в тигана, за да глазира основата, след което добави лимонови резенчета и каперси и накрая парчета студено масло. Сложи парчетата телешко обратно в тигана, за да ги затопли. Изядоха вечерята на дивана, сложили чиниите в скута си. Доминика си изпи виното и си наля повторно.

Те бяха подновили отношенията си след прекъсването от няколко седмици и се бяха виждали вече няколко пъти. В една мразовита неделя, докато се разхождаха около старата крепост, беше започнал и познатият им спор.

— Ти си живял в Москва цяла година, за Бога! — каза Доминика. — Но не знаеш руски. Представите ти са черно-бели. Не си научил нищо.

Нейт се усмихна и ѝ предложи ръката си, за да се опре на нея, докато вървеше по тревистия парапет, част от крепостната стена. Доминика не я прие и упорито продължи сама напред.

— Виж, национализмът не е лошо нещо. Вие имате много неща, с които да се гордеете — каза ѝ Нейт. — Но светът не е населен с ваши врагове. Русия трябва да се концентрира върху това да помага на своя собствен народ.

— Ние се справяме много добре, благодаря ти — каза Доминика.

Те продължиха кавгата и в апартамента му след вечеря.

— Просто казвам, че Русия не се е променила фундаментално от старите времена, че тя пропуска великите възможности пред себе си. Че всички познати лоши навици са се завърнали.

— Какви лоши навици? — попита Доминика. Тя подсушаваше една чиния на мивката.

— Корупция, репресии, затвори. Съветското поведение отново е станало стандарт, то задушава демокрацията в Русия.

— Ти сякаш си доволен да го повтаряш като по списък — каза Доминика. — Предполагам, че в Америка няма нищо подобно?

— Със сигурност и ние си имаме нашите проблеми, но не хвърляме дисиденти в затвора и не убиваме политически опоненти. — Нейт видя как лицето ѝ се промени. — Има хора, които ценят хуманността, които вярват, че всички имат права, без значение от коя страна са. Е, има и хора, на които явно не им пука особено за техния събрат, които нямат съзнание, като някои от тези в бившия Съветски съюз, в старото КГБ. Някои от тях изобщо не са изчезнали.

Доминика не можеше да повярва, че водят този разговор. На първо място, беше обидно да седи тук и да бъде поучавана от този млад американец. На второ място, тя знаеше, че много от казаното е вярно, но беше немислимо да си го признае.

— О, значи си експерт — каза тя, остави чинията и взе друга —

по КГБ?

— Е, ами познавах един-двама от тях — каза Нейт. Доминика продължи да подсушава чинията, без да спира.

— Познавал си хора от КГБ? Невъзможно. И кои бяха те? — попита тя. И какво ще направиш, ако той ти каже?

— Никой, който ти би могла да познаваш. Но ако трябва да сравнявам, аз лично предпочитам да общувам с офицери от СВР. Те са много по-симпатични.

Пак тази ухилена усмивка и този наситен пурпур.

Доминика не реагира, но погледна часовника си и каза, че става късно. Нейт ѝ помогна да си облече палтото и издърпа косата ѝ от яката. Докато го правеше, тя почувства как пръстът му докосна врата ѝ.

— Благодаря ти за вечерята, Нейт — каза тя. Едва се сдържаше да не избухне.

— Може ли да те изпратя до вас? — попита той.

— Не, благодаря ти — каза Доминика, отиде до входната врата и се обърна, за да му подаде ръка, но той беше точно зад нея и постави своята на рамото и, а после я целуна леко по устата. — Лека нощ — каза тя и излезе в коридора с пламтящи устни.

ТЕЛЕШКА ПИКАТА НА НЕЙТ

Начукайте малки телешки медальони, докато станат тънки като хартия. Подправете и запържете бързо в масло и олио, докато придобият златист цвят. Извадете ги и ги покрийте. Сложете в тигана сухо бяло вино и лимонов сок и варете до сгъстяване. Намалете температурата, добавете тънки лимонови резенчета, каперси и студено масло. Варете, докато получите гъст сос на слаба температура (внимавайте да не заври отново). Върнете медальоните в соса, за да се стоплят.