Червената лястовица

16

Нейт седеше с Гейбъл в задната част на „Индия Пранкари“ в Каллио и гледаше през прозорците. Ресторантът беше почти празен. Гейбъл настоя да си поръчат роган джош, ароматна, пикантна, мазна, яркочервена агнешка яхния. Хапнаха я с мек хляб, лют сос от домати и джинджифил и изобилно количество бира. Гейбъл сравни първата си лъжица с една непалска роган джош, която бе опитал около лагерен огън в Дахран преди стотина години, чакайки на импровизирана самолетна писта край пилатуса, с който бяха вкарали четирима тибетци в Китай.

— Шибаните скандинавци не могат да ти приготвят индийска храна — каза той, дъвчейки. — При тях всичко е еленско, боровинки в сметанов сос и варени картофи. Само да посегне готвачът към магданоза — и те получават удар.

Както обикновено, храната изчезваше в гушата на Гейбъл с изумителна скорост.

— Четири малки човечета, шерпи, корави като кратуни, тренирахме ги месец, учехме ги да се промушват вътре и да се измъкват бързо, да поставят снадки на телефонната линия на Народноосвободителната армия на Китай, минаваща покрай границата, буквално в сянката на Еверест и Кангчендзьонга. На шибания край на света. Излетяха над планините, влязоха в Китай, трябваше да излязат… но така и не се върнаха. Вероятно патрулът на китайските комуняги ги е хванал. — Той замъча за минута, после махна да му донесат още от соса и двамата започнаха да говорят за Дива и как да стартира. Нейт не можеше да измъкне никаква конкретна информация от нея, не можеше да премине повратната точка. Тя не омекваше, той губеше ценно време. Гейбъл спря да дъвче и го зяпна, когато си призна, че започва все повече да я харесва.

— Тя има желание да излизаме навън, да общуваме, да спорим за разни неща, но не поддава — каза Нейт.

— Да не би да мислиш, че тя те разработва, а не обратното, а? — каза Гейбъл, дъвчейки.

— Не е невъзможно — отговори Нейт. — Но няма повод да се занимава с разработки. Никакви тъпи амбиции за кариера, за пари, нищо.

— Мдааа, а какво ще направиш, ако тя ти се покаже без нищо под дъждобрана? Мисля, че би могъл да наречеш това повод за вербуване.

Нейт го погледна раздразнено.

— Не мисля, че тя ще излезе с подобен подход. Просто предчувствие.

— Така ти се иска. Абе, изглежда сякаш сте залепнали на място. Предлагам да измислиш нещо, за да отлепиш разработката. Разтърси я, смути я, объркай я, разклати равновесието ѝ.

Той довърши бирата си и поръча още две.

— Тя няма да поддаде на стандартни клишета — каза Нейт. — Опитвам се да ѝ говоря за Русия, за проблемите там, без да я притискам, просто ѝ давам благоприятен повод. Има нещо в очите ѝ, но не, все още не е готова.

— Трябва да потърсиш друг мотив. Хубавият живот на Запад.

Луксозни джунджурии. Банкова сметка.

— Погрешна посока — каза Нейт. — Тя не е такава. Тя е идеалистка, националистка, но не е тромава съветска смотанячка. Израснала е с балета, с музика, с книги, с езици.

— Говорите ли за Кремъл? За всички лайна, които се творят зад стените му?

— Аз определено говоря — каза Нейът. — Но тя е много надъхана. Гледа на всичко от гледна точка на своята Рóдина.

— Що за щуротия е това? — попита Гейбъл.

— Целият национален мит — отечеството, земята, химните, преследване на нацисти през степите.

— О, да! Някои мацки от руската Червена армия бяха много горещи — каза Гейбъл, поглеждайки нагоре към тавана. — С тези рубашки и ботуши те изглеждаха…

— Това ли е твоята представа за оперативна подготовка?

Дива ли обсъждаме или…?

— Добре де, трябва да намериш нещо, с което да я изтръгнеш от отбранителната ѝ позиция. — Той се облегна на стола, поклащайки се леко, с ръце зад главата си. — Не подценявай чувствата ѝ към теб. Може би тя ще поиска да помогне на кариерата ти, нещо като подарък. Така няма да ѝ се струва, че извършва държавна измяна. Или може би е пристрастена към тръпката. Някои агенти се опиват от адреналина.

Тази нощ звънецът в апартамента на Нейт иззвъня. Доминика стоеше на вратата с почервенели очи и измъчено лице. Не плачеше, но устните ѝ трепереха и тя сложи ръка на устата си, сякаш да задуши риданията си. Нейт я дръпна вътре и бързо провери коридора. Тя беше натежала като олово и не се възпротиви на силното му дръпване. Той взе палтото ѝ. Беше облечена в бяло еластично горнище и джинси. Той нежно я настани на дивана. Тя седна на крайчеца на възглавницата, гледайки надолу в ръцете си. Нейт не знаеше какво се е случило, нито какво да направи. Вероятно я отпращаха у дома предсрочно, сигурно беше в беда. Това щеше да бъде върховно. Отзоваване на СВР офицер, преди да бъде завербуван.

Започни да я успокояваш. Каквото и да е, тя е разстроена, уязвима. Чаша вино, скоч, водка? Зъбите ѝ потракваха в чашата, докато отпиваше първата глътка.

— Знам, че говориш руски — изведнъж каза тя на руски с равен и изтощен глас. Главата ѝ все още бе наведена надолу, косата ѝ се виеше от двете страни на лицето ѝ. — Ти си единственият, с когото мога да говоря, едно момче от ЦРУ, това е лудост, нали?

Момче от ЦРУ? Какво, по дяволите, ставаше? Нейт застина и се насили да мигне. Доминика отпи още една потракваща глътка.

После започна да говори бавно и тихо. Разказа му за Марта и за изчезването ѝ. Когато Нейт я запита защо, тя му каза за Устинов. Когато Нейт я запита как, тя му каза за обучението си. Тези слухове за Държавна школа № 4, помисли си той. Исусе!

После тя го погледна, опитвайки се да прецени реакцията му, когато чу, че е била в Школата за лястовички. Нямаше съжаление, нямаше презрение, просто очите му срещнаха нейните. Той винаги беше такъв. Пурпурната мантия около главата му пулсираше. Тя отчаяно искаше да му се довери. Той ѝ наля още една чаша.

— От какво се нуждаеш? — попита той на английски. — Искам да ти помогна.

Тя игнорира въпроса и превключи на английски.

— Знам, че ти не си американски дипломат от търговския отдел на посолството ви. Знам, че си офицер от ЦРУ. И ти много добре знаеш, че аз работя в резидентурата на моето посолство като офицер от нашата Държавна сигурност. Най-малкото би трябвало да си го разбрал, когато ти казах, че Волонтов е мой шеф. Предполагам, знаеш и че Ваня Егоров ми е чичо, първият заместник-директор на службата.

Нейт се опитваше да не мърда.

— В Москва, след академията за външно разузнаване, работих в Първо управление, в една операция срещу френски дипломат. Беше неуспешна. После бях назначена в Хелзинки. — Доминика вдигна поглед към него. Лицето ѝ бе подпухнало. Тя го гледаше изучаващо и той се протегна и хвана ръката ѝ. Беше студена.

— Марта беше моя приятелка. Тя цял живот им е служила лоялно, дали са ѝ медали, пенсия, задгранично назначение. Тя беше силна, независима. Не съжаляваше за живота си, наслаждаваше се на всичко. През времето, в което я познавах, тя успя да ми покаже коя съм аз.

Доминика леко стисна ръката на Нейт.

— Не знам какво се е случило с Марта, но тя изчезна без нито една дума и аз знам, че е мъртва. Тя не им е направила нищичко. Чичо ми се страхува да не се разкрие нещо за Устинов. Той иска да предпази себе си. Има един мъж, един кошмар, кошмарно създание, което принадлежи на чичо ми. Той го използва за такива работи.

— В опасност ли си? — попита Нейт. — Мислите му препускаха. Тя говореше за минали операции, политически убийства, ликвидиране на човек от техния собствен персонал, скандал на върха на СВР. Тя диктуваше поне половин дузина разузнавателни доклади направо там, на дивана. Той не посмя да си води бележки, не трябваше да спира потока на излиянията ѝ.

— Ти си била замесена в аферата „Устинов“ — каза Нейт, — затова може би чичо ти се притеснява от теб.

Тя поклати глава.

— Чичо ми знае, че не мога да му навредя. Майка ми е в Москва. Той я използва като заложница, като гаранция, досущ като в старите времена. Освен това той ме обучи, прекара ме през школата, изпрати ме в чужбина. Аз съм точно толкова негово създание, колкото и онова негово чудовище.

Бях изпратена в Хелзинки да се запозная и да се сприятеля с теб — продължи Доминика. — Чичо ми казва, че ме смята за един от своите оперативни работници, но той гледа на мен като на своята малка лястовичка, долетяла направо от шестдесетте години. Много са нетърпеливи за напредъка, който осъществявам с теб. Искат да чуят, че съм те вкарала в леглото.

— Готов съм да ти помогна в това отношение — каза Нейт. Тя го изгледа и леко изсумтя.

— Прави ти удоволствие да продължаваш с шегите — каза тя. — Може би няма да мислиш, че е толкова забавно, когато ти кажа, че трябва да разследвам предишната ти дейност в Москва и да открия къртицата, с която се срещаш. Чичо Ваня ме изпрати да те наблюдавам, да видя дали си на оперативен режим, дали си активен, както беше две седмици миналия месец.

Къртицата, с която се срещаш? Нейт се почувства като дете, застанало до железопътните релси, докато бърз товарен влак реве покрай него, на сантиметри от размазването си. Опита се да не реагира, но знаеше, че Доминика чете по лицето му.

— Не съм казала нищо на онзи плужек Волонтов — каза Доминика. — Тогава Марта все още беше жива. Тя разбра какво бях решила. — Нейт се опита да се концентрира върху думите ѝ, докато вцепенено мислеше, че Марбъл е бил на косъм от разкриване. Те нямаха и идея за опасността. Решението на Доминика да не докладва най-вероятно бе спасило живота му.

Откак се „натъкнах“ на теб в басейна, се опитвам да се сприятелим — каза Доминика. — По много начини ние сме си правили едни и същи неща един на друг. Знам, че ти се опитваше да идентифицираш моите слабости, моето уязвимое место, каква е думата, уязвимост?

Твоето очарователно преследване доведе единствено до това, че можехме да прекарваме повече време заедно. Предполагам, че такъв е бил и планът на чичо Ваня от самото начало. Това, което ме изненада, е, че аз продължавах да те оставям да ме разработваш — беше ми ясно, че го правиш — дори исках да продължаваш да ме разработваш. Харесваше ми да бъда с теб.

Нейт седеше неподвижен, все още хванал ръката ѝ. Исусе Христе, тя го е разработвала, точно както Гейбъл си мислеше. СВР издирваше Марбъл. Слава Богу, че тя бе взела това решение. И, помисли си Нейт, Бог да благослови Марта, каквато и да е била.

Той знаеше, че Доминика вече е преминала критичния стадий. Равният ѝ глас беше дестилат от гняв, страх, желание да удря. Вече му бе казала достатъчно, за да я накара да премине отвъд точката на кипене. Сега идваше безкрайно деликатният момент, когато тя или щеше да се отдръпне и да си отиде, или щеше да вземе решение да стане агент на ЦРУ.

— Доминика — каза той, — аз вече ти казах, че искам да ти помогна. Вече те попитах от какво се нуждаеш? Какво искаш да направиш?

Доминика издърпа ръката си от неговата. Бузите ѝ поруменяха.

— Не съжалявам за нищо — каза тя.

— Знам, че не съжаляваш — каза Нейт. В стаята не се чуваше никакъв звук. — Но какво искаш да направиш? — попита я меко той.

Тя сякаш му прочете мислите.

— Ти си много изкусен, нали, мистър Нейт Наш? — каза тя. — Дойдох да поплача на рамото ти, да ти кажа за моята мисия срещу теб, да ти кажа, че ти помогнах.

— Благодарен съм ти за всичко — каза Нейт, не искайки да показва колко скандално облекчен се чувства.

Но Доминика все пак го видя по лицето му.

— Но ти не ме молиш да работя с теб, за да отмъстя за Марта, за да си отмъстя на чичо ми, на Волонтов или на всички останали, нито за да се опитам да реформирам моята обична страна?

— Не е нужно да ти казвам нито едно от тези неща.

— Разбира се, че не е нужно — каза тя. — Ти си твърде внимателен, за да го направиш. — Нейт я гледаше, без да продумва. — Всичко, което правиш, е да ме попиташ какво аз искам да направя.

— Точно така — каза Нейт.

— Вместо ти да ми кажеш какво ти искаш да направя.

— Аз мисля, че ние трябва да започнем да работим заедно. Да крадем тайни — каза веднага Нейт. Сърцето се бе качило в устата му.

— За отмъщение, за Марта, за Родину, за…

— Не, за нито едно от тези неща — прекъсна я Нейт. Думите на Гейбъл изплуваха в главата му. Доминика го погледна. Пурпурната му аура се бе разпростряла като лъчи на изгряващо слънце. — А защото ти се нуждаеш от това, Доминика Егорова, защото то ще ти помогне да нахраниш тази твоя ярост, защото то ще бъде нещо твое, нещо лично, за първи път в живота ти.

Доминика се втренчи в него. Очите ѝ бяха непоколебими, отворени.

— Колко интересно нещо каза!

Най-доброто вербуване е това, при което агентите сами се вербуват, така беше крещял инструкторът му във „Фермата“. Помни това, не забравяй, без изненади, естествена еволюция, бе казал той. Е, това едва ли беше естествена еволюция на поетапно вербуване. Нейт се чувстваше така, като че ли току-що е минал по бързей от клас четири[54] във вана.

Беше минал почти час, а Доминика все още не бе казала: Да, ще го направя. Никой агент не взима решение с ръкостискане и подпис. Затова Нейт просто я накара да говори.

— Каквото и да решиш, аз ти обещавам, че ще работим по най-безопасния начин — изрецитира ѝ той стандартния катехизис при разговор с агенти. Когато казваш такова нещо, говориш искрено, но въпреки това всички — и оперативният работник, и агентът — знаят, че дългосрочното оцеляване на шпионин, особено в Русия, е малко вероятно. Но успокоителното изказване предизвика реакция.

— Ако ние двамата ще вършим тази работа правилно, не можем да избегнем риска. Ние и двамата го знаем — дяволито каза тя.

Тя каза ние, помисли си Нейт.

— И ще започнем бавно, внимателно… Ако решим да започнем изобщо — каза той.

— Именно. Ако решим.

— И ще караме толкова бързо или толкова бавно, колкото ти искаш — продължи Нейт.

— Твоите хора могат да проучат моята мотивация, когато им е удобно. Ако сътрудничеството ни се окаже неудовлетворително, аз ще ти кажа и ние ще се договорим за окончание, за приключване на нашите взаимоотношения.

Явно и в СВР имаха същия жаргон за действия при ръководене на агенти.

Тя премина през първия етап. Ставаше късно. Доминика стана и взе палтото си. Нейт ѝ помогна, гледайки очите ѝ, ъгълчетата на устата ѝ, ръцете ѝ. Щеше ли да устои? Те останаха неподвижни за миг, взиращи се един в друг. Доминика се обърна към него на вратата и му подаде ръка. Той я пое и каза спокойной ночи, лека нощ, и тя бързо си тръгна, без да вдигне никакъв шум по стълбите.

След като Доминика напусна апартамента му, Нейт остана буден до късно, надхвърляйки си бележки, припомняйки си това, което му бе казала. Устоя на идиотския порив да отиде до посолството, да събуди целия офис и да започне да пише грами до централата. Вербуване. Офицер от СВР, лястовичка, чичо ѝ управлява цялото разузнаване, политически убийства. Това е шпионски филм, за Бога! Нямаше търпение да се добере до бюрото утре.

После приповдигнатият му дух се изпари. Тръшна се на леглото, захвърляйки завивката на пода. Плодът на Мъртво море се превърна на пепел в устата му[55]. Въодушевлението се изпари. Той трябваше да подсигури и обезопаси вербовката, да гарантира нейната ангажираност. Тя би могла да се отметне, много агенти го правеха. Когато я впрегнеше на работа, централата неизбежно щеше да започне да му диша във врата. Каква е мотивацията ѝ? Какво заплащане? Какъв е допускът ѝ? Как мислиш, тя дали ще подпише споразумение за поверителност? Това е толкова внезапно! Дали не е провокатор?

Продуктивност. Те щяха да искат резултати, и то бързо. Те щяха да настояват първо за най-добрата информация, която тя би могла да даде, а това щеше да е опасно. Малките хорица в малките си кабинети с техните малки кръгли святкащи оченца щяха да искат да я валидират като източник bona fide[56]. Всичко щеше да бъде тест, те нямаше да бъдат удовлетворени, докато информацията ѝ не се потвърдеше, докато не я вкарат в „кутията“, докато не минеше през полиграфа. Нейт знаеше, че ако я притиснеха прекалено силно или я подтикнеха в погрешна посока, щяха да я загубят. А ако той я загубеше след обявяването на вербуването ѝ, щеше да има многозначителни погледи от централата — разработката била фалш от самия старт.

А това беше само началото. Ако Доминика бъдеше заловена, СВР щеше да я убие. Нямаше да има значение как ще я хванат: къртица в централата, грешка на водещия агент, вражеско проследяване или просто лош късмет, лампи, светващи върху нея, застанала пред отворено чекмедже на някой сейф с работеща камера. Нейт се обърна в леглото.

Щеше да има разпити и процес, но на тях нямаше да им пука за фактите. Чичо Ваня нямаше да я спаси. Те щяха да я отведат боса, облечена в затворнически комбинезон, в мазето на „Лу-янка“, Лефортово или Бутирка. Щяха да я бутат по коридор, обграден с очукани стоманени врати, да я вкарат в стая с отходен канал в олят с фекалии хлъзгав под, с куки на таванските греди и със закован със скоби, изправен до ъгъла в стената, ковчег от мукава. Щяха да я застрелят зад дясното око още преди да влезе до средата на стаята, без предупреждение и щяха да я гледат как ляга по лице долу на пода, преди да я вдигнат за китките и глезените и да я хвърлят в мукавения ковчег. Толкова просто. Толкова безвъзвратно.

РОГАН ДЖОШ

Счукайте в хаван едро нарязан лук, джинджифил, кардамон, скилидки чесън, карамфил, кориандър, червени пиперки, кимион и сол, за да получите мека паста. Добавете дафинов лист, канела и затоплено масло. Задушете, докато подправките си пуснат аромата. Добавете нарязани на кубчета агнешко, разбъркайте с йогурт, топла вода и чер пипер. Печете два часа в загрята на средна температура фурна. Накрая поръсете с кориандър.