Червената лястовица

39

След ареста на Доминика гръцката полиция тихомълком я предаде на Форсайт и тя бе преместена в нова тайна квартира в крайбрежното градче Глифада. В един ветровит дъждовен следобед Бенфорд и Форсайт ѝ казаха, че има „индикации“, които почти сигурно потвърждават, че генерал Корчной е арестуван от ФСБ. Тя бе навела лицето си, без да покаже никакви емоции. Още една загуба.

— Ние живеем с възможността това да се случи — каза Бенфорд.

— Но защо точно сега? — попита Доминика. — Ние щяхме да работим заедно. Как се е случило?

Бенфорд забеляза, че тя е загрижена единствено за Корчной. Не мислеше за себе си.

— Не сме сигурни — отвърна Бенфорд. — След загубата на къртицата им в САЩ контраразузнаването им е започнало да търси изтичането. Може да е допуснал някаква грешка.

Доминика поклати глава.

— След четиринадесет години? Не мисля. Той беше твърде добър, за да го допусне.

Форсайт упорито не поглеждаше Бенфорд и синята му мантия днес беше по-бледа, може би се чувстваше уморен. За разлика от него Бенфорд излъчваше мастиленосиньо. Той пресмята, мисли, планира, крои нещо, помисли си тя. Доминика разбра, че нещо не е наред.

Бенфорд гледаше в ръцете си, докато говореше.

— Ти знаеш, Доминика, че Володя много ти се възхищаваше.

Доминика го наблюдаваше внимателно, особено как си държи ръцете. Той определено кроеше нещо.

— Аз съм убеден, че той си те представяше като свой заместник, който ще продължи работата му. Ние мислехме, че ще имаме две години, може би дори три, за да изградим това заедно. Не бихме могли да знаем. И така, сега това пада на твоите плещи, стана по-скоро, отколкото искахме, но така се получи.

Доминика се обърна към Форсайт, който се протегна и я потупа по ръката, но тя леко се издърпа от обхвата му. Много синя мъгла имаше в тази стая, помисли си тя.

— Аз съм съкрушена от ареста на генерала. Никога няма да го забравя — каза бавно тя. — Но вие сте много директен, господин Бенфорд. Веднага след загубата му вие ми казвате, че това е ответственость, как го казвате, моя отговорност, да продължа борбата. Така е, нали? За мен остава само да реша дали ще продължа да работя. — Тя спря и ги погледна, четейки по лицата им. — Господин Форсайт. Какво мислите вие с Браток?

— Бих ти казал точно това, което и Марти Гейбъл ти каза — отговори Форсайт. — Следвай сърцето си, прави това, в което вярваш.

Бенфорд го погледна и сви раздразнено устни. Проклетият Форсайт би могъл да бъде поне мъничко по-убедителен.

— Твоите мотиви за присъединяването ти към нас бяха сложни — каза Форсайт, който знаеше какво прави и на кого говори. — Приятелството с Нейт, отчаянието ти при изчезването на приятелката ти, подценяването и тормозът от страна на твоята собствена служба. Желанието ти да имаш контрол над живота и кариерата си. Нищо от това не се е променило, нали?

— Вие би трябвало да бъдете университетски професор — каза Доминика, наблюдавайки го как лавира.

— Ние не искаме да те притискаме — каза Форсайт.

— Да, но го правим — засмя се Бенфорд. — По дяволите, Доми, ние се нуждаем от теб.

Мастиленосиньо, като опашката на паун. Тя погледна превръзката на крака си.

— Не съм сигурна, че мога да се съглася. Трябва да го обмисля.

— Знаем, че ще го направиш — каза Форсайт. — Ако се съгласиш, най-важно е да те върнем в Москва бързо и сигурно. И точно за това само ние тримата знаем, че ти си тук.

— Дори и Натаниъл ли не знае? — попита е Доминика.

— Боя се, че не — каза Бенфорд, без цветът му изобщо да се промени.

Поне казва истината, помисли си Доминика.

Доминика се събуди рано и застана боса в просторната дневна на тайната квартира. Тройните врати бяха дръпнати назад, отварящи цялата стая към широк балкон с мраморен под, над който имаше опъната синя тента, която леко се издуваше и плющеше с последните подухвания на крайбрежния бриз. Отвъд крайбрежния път на Глифада Егейско море блещукаше в утринната светлина на слънцето, все още ниско до хоризонта. Доминика почувства топлината, натрупваща се по мраморния под. Бе облякла памучна хавлия, препасана с колан, а косата ѝ беше пълна бъркотия. На дясното ѝ бедро беше стегната чиста превръзка. Гейбъл бе излязъл за хляб.

Тя подскочи при лекото почукване на вратата, застана от едната ѝ страна и постави сгънат вестник на шпионката, изчака, после погледна. Нейт, застанал в коридора, гледащ надолу. Доминика отключи и отвари вратата. Той закуцука право към центъра на стаята, опирайки се на бастун. Тя се обърна и отиде до него, обви ръце около врата му и го целуна. Не го беше виждала, откакто бяха напуснали първата тайна квартира, след като бе държала торбичката за кръвопреливане над главата му в колата на Гейбъл. Тя беше останала при него първата нощ, но после той изчезна.

— Къде беше? — попита тя, дърпайки косата му. — Все питах за теб. — Тя погледна шокирано пурпурното му лице, което се съчетаваше с яркото му хало. — Ти ми спаси живота, беше много глупава грешка от моя страна, че те накарах да отидем в хотелската ми стая. — Тя отново го целуна. — Как си? Дай да ти видя ръката. — Тя поднесе ръката му до устните си и я целуна. — Защо не дойде при мен?

Той се отдръпна от нея и отстъпи назад.

— Щяхте ли изобщо някога да ми кажете за тази тайна квартира? — каза студено Нейт. — Щяхте ли изобщо някога да ми кажете къде си?

Думите му летяха срещу нея, всяка една като пурпурен диск във въздуха. Сякаш ги усещаше как удряха тялото ѝ. Тя излезе на балкона.

— Да, разбира се, щяхме — каза Доминика, — след няколко дни. Бенфорд поиска да се покрия за два-три дни. Докато нещата утихнат.

Тя се облегна на парапета. Нейт я последва и се опря на касата на вратата. Пурпурният му облак пулсираше, сякаш някой включваше и изключваше лампа вътре него. Ръцете на Нейт трепереха и той ги пъхна в джобовете си.

— Как ме намери? — попита го Доминика.

— Всичко, което се случва по тази разработка — тайни квартири, сигнали, SIGINT, — се докладва на централата — каза Нейт. — Аз пишех някои от грамите, но Бенфорд и Форсайт очевидно са написали някои свои по каналите с ограничен достъп. Успях да прочета някои от тях против правилата. Прочетох доста, всъщност.

Доминика го гледаше, наблюдаваше ореола му, четеше по лицето му, чувстваше гнева му.

— Знаеш ли, че генерал Корчной е арестуван в Москва? — каза грубо Нейт. — Че има SIGINT, че има паралелни рапорти, че високочестотната линия в Москва не спира да бръмчи? Знаеш ли, че е в Лефортово?

Доминика не отговори.

— Какво каза на чичо ти, когато се обади в Москва? — попита Нейт. Тонът му беше равен, лишен от емоции. Стомахът на Доминика се сви и натежа.

— Неит, Бенфорд не иска да говорим за това. Беше достатъчно ясен.

— Грамите казват, че ти си се обадила на чичо си. Казала си, че сме били заедно. От грамите се вижда, че аз съм ти казал за къртицата, която съм ръководил в Москва. Кой ти нареди да кажеш това? — Нейт стоеше мълчаливо, с ръце, спуснати встрани, а цветът му пулсираше все по-силно. — Знаеш ли, че твоят разговор най-вероятно е довел до ареста на Корчной. Какво каза на Егоров?

— За какво говориш? — попита Доминика, объркана и уплашена. Тя чувстваше надигащ се гняв, най-вече защото Нейт ѝ говореше тези неща. Трябваше да го попита само веднъж.

— Ти вярваш ли, че аз съзнателно бих направила подобно нещо?

— Значи, не знаеш, а? Всичко е в телеграфния трафик — каза Нейт.

— Не ми пука какво има в грамите — извика тя, пристъпвайки крачка към него. — Вярваш ли, че аз бих могла да му навредя, на него, на този човек?

Тя си спомни инструкциите на Бенфорд да не казва нищо.

— Когато не ми се обади, когато се укри, мислех, че това е за по-голяма безопасност. Но как си могла да се съгласиш да предадеш генерала? Твоят разговор до Москва е бил спусъкът.

Доминика можеше само да се взира в него.

— Бенфорд ли ти каза да го направиш? Нейт прокара пръсти през косата си.

— Ти си последвала заповедите, съгласила си се с плана им. Каквато и да е целта, твоето място на главен агент е осигурено. Поздравления!

Пурпур и емоция, лава, стичаща се надолу по хълма.

— За какво говориш? — попита Доминика. — Не съм предала никого.

— Е, добре, но Корчной е в Лефортово благодарение на твоето обаждане. Ти си номер едно. Той е загубен.

— Ти мислиш, че аз съм направила това? — каза Доминика. — Не можеш да ми говориш по такъв начин. — Тя искаше да запищи, но вместо това плюеше думите, шепнейки. — След всичко, което преживяхме, след всичко, което имаше между нас.

Доминика не можеше да си позволи да заплаче.

— Това няма да помогне на Корчной сега — каза Нейт. Той се изпъна и тръгна към вратата на апартамента. Тя можеше да го спре с дума, с половин дузина изречения за обяснение, но не го направи. Вратата се затвори зад неговия светещ гняв.

Форсайт едва удържа Доминика, когато Бенфорд ѝ каза, че записът на телефонния ѝ разговор с чичо Ваня наистина е довел директно до ареста на Корчной.

— Как смеете да ме използвате по този начин? — изсъска ядно Доминика, докато се дърпаше от ръцете на Форсайт. Той я насочи към едно кресло и продължи да стои между нея и Бенфорд, докато тя стискаше яростно облегалките. — Вие ме използвахте като обикновен доносчик, информатор.

Тя понечи отново да стане, но спря, когато Форсайт вдигна ръка.

— Вие сте толкова умни, не можахте ли да измислите нещо по-добро от това?

Бенфорд крачеше в дневната, разстилайки след себе си тъмносиния плащ на измамата. Морският бриз нахлуваше през балконските врати.

— Ние взехме решение, Доминика. — каза Бенфорд. — Володя измисли този план, той настояваше за осъществяването му. За него това беше кулминацията на кариерата му като агент. Той те забеляза, избра те и те подготви за свой приемник преди да отиде в Лефортово. Сега ще бъде удовлетворен.

Ръцете на Доминика стиснаха стола.

— Ще го оставите да умре, за да продължи потока на тайните? Нима тъпата информация е по-важна за вас от този човек?

Тя стана и закрачи из стаята с ръце около тялото, с коса, развяваща се във всички посоки.

— Тъпата информация всъщност е смисълът на това, което ние правим. Ние всички се жертваме, за да продължи Играта. Никой не е имунизиран — каза Бенфорд.

Доминика го изгледа и с огромна сила помете лампата от страничната масичка, разбивайки я върху мраморния под.

— Попитах ви дали информацията е по-важна от човека, от Владимир Корчной — изкрещя тя. Гледаше Бенфорд така, сякаш бе готова да забие зъби във врата му. Форсайт беше шокиран от нейната ярост. Той направи половин крачка към нея, в случай че се хвърли в нападение.

— Да ви кажа истината — отговори Бенфорд, поглеждайки първо Форсайт, после Доминика, — не. Но ние трябва да продължим напред. Сега е по-важно от всякога ти да се върнеш. Това е най-важната задача в момента.

— По-важно от всякога? Вие ме направихте отговорна за убийството на този човек! Вие ме придвижихте с нечестни маневри до тази позиция. А ако откажа, знаейки какво ме карате да направя, жертвата на генерала ще отиде нахалост.

Тя се завъртя кръгом и отново започна да крачи. Изгледа ги с присвити очи. Подгъвът на роклята ѝ потрепваше, докато тялото ѝ се тресеше.

— Вие не сте по-добри от тях.

— Овладей се. Не е време за това — каза Бенфорд. — Володя би ти казал същото. Сега ти трябва да се подготвиш за връщане в Русия. Трябва да извлечем цялата полза от тази ситуация. Да изградиш твоята слава като офицер, който е разкрил къртицата, офицер, който е предал изключително важна информация, довела до ареста на предателя. Ти трябва да използваш предимствата си в твоята служба.

Ореолът на Бенфорд беше син като алпийско езеро. Той беше концентриран, нервен, тревожен.

— Хрень — каза Доминика, — фъшкии. Вие не ми казахте истината. Никога нямаше да се съглася на това.

Никой не продумваше. Те стояха в дневната, без да помръдват, гледайки се един друг. Форсайт наблюдаваше как Доминика диша бавно, видя как ръцете ѝ се отпуснаха и лицето ѝ се успокои. Щеше ли да продължи нататък?

Бенфорд наруши мълчанието.

— Трябва да действаме бързо — каза той. — Доминика, съгласна ли си? Можеш ли да приемеш това?

Доминика изпъна плещи.

— Не, Бенфорд, аз няма да приема това, не мога! — Тя погледна към Форсайт. — Аз съм обучен офицер разузнавач от СВР — каза тя. — Познавам Играта. Знам всичко за саможертвата, за гадкие меры, за отвратителните мерки, за оперативната изгода. — Тя изгледа и двамата. — Но има неща, които са по-важни от дълга. Уважението и доверието между колеги и партньори. Вие го изисквате от мен, защо и аз да не го изисквам от вас?

— Искам да имаш предвид, че тази ситуация е именно това, което Володя искаше. Дори не искам и да си помисля, че смелата му саможертва ще отиде нахалост — каза Бенфорд, усещайки как пясъкът се изплъзва между пръстите му.

Доминика изгледа за миг двамата мъже, после отиде в спалнята и затвори тихо вратата. Не е добре, помисли си Форсайт и се обърна към Бенфорд.

— Мислиш ли, че ще ни напусне?

— Петдесет на петдесет — отвърна Бенфорд уморено, облягайки се на дивана. — Нямаме много време. Ако ще се връща, ще трябва да реши до утре. Марбъл беше убеден, че тя ще приеме. Не искам и да си помисля за удара по нас, за провала, който ще настъпи, ако оставим Марбъл да загине за нищо, ако тя откаже да се върне обратно там, вътре.

— Но това все още не е всичко — каза Форсайт, — нали така?

— Ти ми кажи.

— Ти имаш една последна карта в ръцете си. Нещо, което ще я убеди да продължи.

— Не ми харесва метафората. Това не е хазартна игра.

— Определено е такава, Саймън — каза Форсайт. — Всичко е хазарт в тази игра.

Бенфорд седеше на дивана до кашпа с лаймово дърво в атриума на хотел „Кьоних фон Унгарн“ във Виена, на ъгъла на

„Шулештрасе“, зад катедралата „Свети Стефан“. Току-що се бе върнал от една забавна половинчасова среща с шефа на КР в СВР Алексей Зюганов, който се бе появил с необяснима филцова шапка със спусната периферия. Придружаваше го тъмнокос млад мъж от руското посолство. На чашка полска водка и малка чинийка солено-сладки краставички Зюганов продължаваше да твърди, че не знае нищо за кървавата баня в Атина. Отказваше да говори за Владимир Корчной, само повтаряше, че е виновен в измяна. Настоя Бенфорд да притисне гръцкото правителство незабавно да освободи Егорова и да я прехвърли в руското посолство в Атина. Бенфорд с безизразно лице каза на Зюганов, че гърците са неуправляеми и не само разпитват Егорова за смъртта на бившия спецназ в хотел „Гранд Бретан“, но и настояват тя да участва в пресконференция за цялостната си дейност в замяна на по-лека присъда. Зюганов седеше с изпънат гръб и отново настоя Егорова да бъде освободена. В този момент Бенфорд направи своето предложение. Половин час по-късно Алексей Зюганов напусна „Бристол“, треперейки, без да си плати пиенето. Много добре, каза си Бенфорд. Ще платят за това повече, отколкото могат да си представят.

В кабинета в Кремъл сините очи горяха и устата като ку-пидонов лък бе извита почти до счупване. Политикът в него незабавно видя ползата от американското предложение. Бившият функционер от КГБ, дремещ в него, оцени оперативната изгода. Но силният човек, посветен на консолидирането на абсолютната власт в неговата реорганизирана Руска империя, не можеше да приеме второ място, не дори и при този залог. Зюганов стоеше в облицования с дървена ламперия кремълски кабинет с наведена глава, докато президентът тихо му говореше в ухото, сложил бащинска ръка на малкото рамо на джуджето.

САЛАТА ОТ КРАСТАВИЧКИ В ХОТЕЛ „БРИСТОЛ“

Обелете и изчистете от семето разполовени краставици и нарежете на тънко. Накълцайте на ситно лук и една люта чушка. Смесете ги в купа с бял ябълков оцет, сол, чер пипер, захар, семена от копър и добавете малко сусамово олио. Сервирайте охладена.