Червената лястовица

33

Резидент Анатолий Голов щеше да се разтревожи, ако научеше до каква степен екипът „Орион“ го предусещаше персонално благодарение на проучването на неговите улични конспиративни техники. Това е маестро, казваха те, интелектуалец, артист. Той не прилагаше тромавите правила на старомодните улични техники на изтощаване, на използване на лошата игра на противника, на високоскоростни тактически обходни маршрути, арогантно поведение, обидни „провокации“ в края на маратона. Стилът на Голов отразяваше дългогодишната му практика на оперативен офицер в Европа и в Америка. Маршрутите му галеха проследяващите екипи, функционираха в мир с тях и едва след много часове деликатно манипулиране той им разбиваше сърцата. Но „Орион“ бяха идентифицирали моделите на поведение, предпочитанията и склонностите на тактическите обходи на Голов. Той нямаше представа, че стилът му е вече толкова предсказуем, нито че е издал своите любими маневри. Една от тях беше да направи рыболовный крючок, обърната рибарска кука, в маршрута си, да върви през три четвърти от пътя направо и тогава да започне тактическия обход. Това беше убийствено ефективна маневра — той просто изчезваше.

Рибарската кука объркваше шефа на федералния проследяващ екип, който от месеци си удряше десния заден калник. Недоволните му подчинени бяха готови в най-близко време да му дадат урок, като го натикат в колата му и го разходят три пъти по околовръстното, преди да му позволят да излезе. „Орион“ ци, наблюдаващи от фланговете, бяха по-търпеливи. Те тихомълком изучаваха маневрите на Голов, искаха да ги разберат, да ги окачествят, да потвърдят това, което всички бяха започнали да осъзнават. След като се дематериализираше, истинският курс на Голов беше оста на рибарската кука; той сочеше към финалната дестинация — и неговия агент — така директно, както водещият ъгъл на Голямата мечка сочеше към Полярната звезда.

Това всъщност беше математика. Голов щеше да бъде в безопасност, ако правеше само обичайните пет тактически обхода годишно. Но руските шпиони във вашингтонската резидентура бяха изгладнели. Те, и най-вече Голов, имаха работа, контакти, явки с източници. Резидентът имаше тежката задача да котка Лебед и трябваше да остава чист за срещите с нея. Това изискваше два или три тактически обхода седмично. Като при застаряваща филмова звезда, приемаща всяка работа, която ѝ предложат, и триковете в маршрутите на Голов ставаха все по-очевидни.

Насядали около голяма маса „Сизлър“ в предградието на Мериленд, членовете на „Орион“ се наслаждаваха на специалното меню за ранна вечеря преди старта на вечерта. Този нощ екипът беше малък, само петима, но това нямаше значение. Те всички бяха стари рок звезди.

Орест Яворский бе успял да разположи полистиренови дънери, натъпкани с електроника в снега на Фулда Гап[107], за да чуват тътена на съветските танкове. Мел Флипо бе извела своя ослепен агент от Брашов за ръка. Клио Бависото бе свирила Шопен за Тито, докато съпругът ѝ разбиваше сейфа на горния етаж. Джони Пармънт бе вербувал един виетконгски генерал в Ханой под носа на двадесетчленен екип, който го следваше по петите. А в края на масата седеше „философът“ с козя брадичка, Сократ Бърбанк, почти на осемдесет, три пъти женен и три пъти разведен, същият този Буда, който бе измислил TrapDoor, изпреварващото проследяване, който даваше командите, оставайки в сянка, и направляваше екипа.

Бърбанк беше врял и кипял в оперативната работа, нямаше нещо в сферата на вербуването и воденето на агенти или в проследяването, което той да не е правил. Малко след двадесетата си година бе извел един агент заедно със семейството му от Будапеща, покрай работещите на празен ход танкове на Площада на героите. Той бе забил сигналните огньове в обречените брегове на Залива на свинете[108]. В една преотоплена тайна квартира в Берлин пак той бе измъкнал ценна информация от оглупял от изпитата водка съветски военен генерал, държейки кофа за повръщане между краката на руснака. Дори и Бенфорд не се намесваше, когато Бърбанк ръководеше „Орион“, с восъчен молив между пръстите и ламинирана улична карта на коленете, Тулуз Лотрек, държащ радиостанция, говорещ спокойно на амебата.

През един следобед натрупващите се буреносни облаци на запад се разразиха в изумителна последователност от вихрушки и гръмотевични удари, които парализираха цял Вашингтон. Наводнените улици се покриха с изпочупени клони. Околовръстното се превърна в неподвижен пръстен и двете летища спряха полетите. Това беше най-лошата нощ за тактически обход, но и най-добрата за някого.

Голов използва трафика, за да се прикрие, докато пълзеше от посолството на юг през Джорджтаун, през реката, по Кий Бридж, и после на юг по Потомак, спирайки ту тук, ту там в Кристал Сити и в Олд Таун Александрия. Спирането в такива тропически порои е повече от некомфортно — когато Голов приключи с безцелното пазаруване в Александрия, вече бе мокър до кости. А също и екипът на ФБР, който го следваше унило по петите.

Независимо от времето, Голов се опитваше са им пробута „Маунт Върнън“ като своя крайна дестинация, използвайки лекия дълъг маршрут в тази посока. Вечерните концерти и банкети в това имение бяха много популярни и никой проследяващ екип, който беше на ниво, не би пропуснал да наводни този район, ако заекът дава дори и най-малък намек за тази посока. ФБР направи точно това, изпращайки две коли напред, оставяйки четири зад резидентна. Беше време за магията на Голов. Ходът му щеше да бъде прикрит от трафика, ФБР щеше да остане доста назад. Неговата рибарска кука беше бърз завой по детелината на Уилсън Бридж, през Потомак към Мериленд и Оксън Хил, през Форест Хейтс към Анакостия.

И изчезна яко дим. Тридесет минути по-късно екипът на ФБР мрачно предаде по радиостанцията, че някак си са изпуснали заека на юг от парковата алея „Джордж Вашингтон,“ че „Маунт Върнън“ е с отрицателен статус и че те са претърсили отново маршрута, профучавайки обратно през Александрия и на север в предградието Вирджиния. Рибарската кука на Голов беше здраво забита в устата им, дърпайки ги все по-далеч и по-далеч.

Дъждът спря и трафикът изтъня, докато Голов прекосяваше зигзагообразно югозападен Вашингтон, внезапно връщане, паркиране до бордюра, изчакване, наблюдаване. Чистачките набраздяваха предното му стъкло на пресекулки. Сега той трябваше само да премине през националния парк „Нешънъл Мол“, за да влезе в центъра. Щеше да паркира колата си в подземния гараж в Кей Стрийт и да повърви десетина пресечки до „Табард Ин“. Не беше доловил никаква индикация за проследяване, многогодишният му опит му казваше, че е чист, сам, свободен.

Восъчният молив на Сок Бърбанк скърцаше по картата. Обръщането бе станало на Уилсън Бридж — единственото обяснение — и оста на куката сочеше към центъра. Той метна радиостанцията на ФБР настрани — единствените неща, които сега излизаха от техните честоти, бяха псувни. Моливът му поскърца още малко и той постави статичен кордон по южната страна на парка „Мол“, три коли на Седма, Четиринадесета и Седемнадесета улица, оставяйки тунелите на Девета и Дванадесета непокрити. На здрачаване Клио забеляза черното БМВ на Голов да се промъква по Четиринадесета. Тя тихичко съобщи за него, само посока и скорост, после се включи в движението и го последва така, както само една баба би могла да го направи, нежно и с голямо внимание.

Двете други коли на „Орион“ се приближиха до Голов, използвайки паралелните пътища по Осемнадесета и Пенсилвания. Мел и Сок отстъпиха наблюдението на Джони до Макферсън скуеър, където той видя Голов да влиза в подземен гараж. Екипът се подготви да покрие руснака пеш, а точно в това те бяха наистина перфектни. Не използваха АВС формация[109] от десет години. Вместо това се въртяха около заека, обвиваха го като шоколад. Движеха се напред, вървяха назад, пресичаха отпред, правеха остри завои далеч напред. Ако се случеше Голов да погледне към някой от „Орион“, той или тя нямаше да побегне или да се извърне, или да започне да разглежда витрините. Сълзливите очи срещаха неговите за миг, после продължаваха с разсеяна приветливост, синкави коси под невероятни барети, килнати рибарски шапки, пакети, чантички, библиотекарски очила и лули от корен на изтравниче. Голов, висок и аристократичен, който се бе чувствал като у дома си по улиците на Париж или Лондон, не забеляза нищо.

Те бяха твърде добри, твърде естествени, твърде гъвкави. Те бяха невидими сред случайните минувачи на улицата, особено за старши офицер от СВР, изтощен от напрежение, на когото му е писнало от непосилния товар на конспирацията и който провежда сериозна разработка в ограничено зрително поле, приближаващ се с всяка стъпка до „Табард Ин“. Руснакът беше засечен от петима пенсионери с витилиго и слаби колене. Ако беше забелязал някого, би могъл да обърне, да си купи вестник, да си поръча кафе, да се отправи към вкъщи, да не проведе срещата. Но той не видя нищо.

Дъждът бе спрял и когато Голов зави по N стрийт, капанът се затвори. Беше „Табард Ин“, единствената възможност на N, забравӰ за „Топаз хотел“. Мел и Клио вече чакаха в лобито със свалени обувки, разтриваха краката си и възклицаваха: „Боже мой, колко боли!“ Видяха как Голов взе ключ от рецепцията и изчезна по тясното стълбище.

Тяхната дисциплина — и стриктно установена процедура — ги задължаваше да останат на място половин час и да наблюдават за активност и потенциално интересни лица. Те нямаха власт да извършват арести и не можеха да се размотават толкова дълго, че да подадат сигнал за тревога на мишената. Затова Сок се обади на Бенфорд, направи кратък доклад и затвори. После включи радиостанцията и им сигнализира да изчезват.

Те не станаха свидетели на срещата и не видяха нищо. Бяха надхитрили резидента на СВР, но нямаше никакъв агент, никакъв заподозрян. Търпението и перспективата им помогнаха да се справят с неудовлетворението от незавършената вечер. Както и наденичките, които хапнаха късно посред нощ на „Шейк Шак“ на Осемнадесета.

Беше много вероятно офицерът от руското разузнаване да проведе тайна среща с неидентифицираната къртица в правителството на САЩ, докато хората от „Орион“ си поръчваха порциите с наденички. Китайското оперативно минало на Джони се изрази в сусамова салата със зеле и чили. Орест беше пурист и можеше да приеме само горчица и кисело зеле. Мел предпочиташе лук и кетчуп, Клио, класическа пианистка, поръча своите с маруля, домати, бекон и синьо сирене. Преди години Сократ ги бе докарал до неловко мълчание с изобретяването на Дълбокото предизвикателство, съставките за което бяха налични само в „Шейк Шак“: отвратителен буламач от пържени картофи, карамелизиран лук, аншоа и лют аржентински чимчури сос. „Орион“ единодушно решиха, че никога няма да ядат в техните коли със Сократ.

Бенфорд говореше по телефона с ФБР и редуваше крясъци с ругатни, а после и с молби да разгърнат един екип, който да покрие веднага „Табард Ин“. Няколкото му обаждания бяха предадени, супервайзърът на смяната бе уведомен, членовете на наблюдаващия отряд бяха активирани. За двата часа, които бяха необходими на федералните, за да се разгърнат около малкия хотел, Стефани Баучър пристигна, срещна се с Голов и си замина. Нямаше да е трудно да се проследи сенаторът, определено не беше толкова сложно, колкото да се следи Анатолий Голов. Нямаше да е по-сложно от проследяване на ято японски туристи, разхождащи се по Тайъдъл Бейзин, държащи розови чадъри в ръце. Всъщност нямаше да е по-сложно от проследяване на слон, минаващ през фабрика за оризова хартия със звънче на опашката.

Арогантността и социопатията на сенатор Баучър бяха толкова огромни, че тя дори и не помисляше да се огледа и да провери дали някой не я следи, докато е на улицата, въпреки че се бе въвлякла в крайно рискованата авантюра на държавната измяна. Тя бе паркирала в натоварената зона на N стрийт, единственото свободно пространство наоколо — разчиташе на неприкосновеността, която ѝ даваше червено-белият конгресен регистрационен номер. Когато си тръгна от срещата с Голов, олекнала с още един диск на „Патфайндър Корпорейшън“, тя се насочи право към дома си.

ФБР пропусна всичко това.

Бенфорд резюмира данните от проследяването на „Орион“ на следващия ден, докато изливаше яростта си срещу специалните агенти на ФБР. Нейт, редови участник, седеше тихо до стената.

— Извинете ме — каза Бенфорд със своя писклив професорски глас, в който Нейт разпозна първото от червените предупредителни флагчета, вещаещи огромна буря. — Аз ви подадох сигнал, че резидентът на СВР във Вашингтон е отишъл на терена след многочасов тактически обход, със съмнения, че ще се срещне с американската къртица, класифицирана като „Директорската разработка“ от техния център. Отне ви над сто и двадесет минути от момента на моето обаждане, за да се разгърнете около „Табард Ин“, който е приблизително на едно-точка-шест мили от Дж. Едгар Хувър Билдинг[110]. Въпреки емпиричните доказателства за контакт между руснака и американския предател вашите хора не провериха регистъра, нито говориха с хотелския персонал, нито пък се качиха по стълбите, за да влязат в стаята на Голов. Ако бяхте влезли в тази стая и я бяхте претърсили физически, щяхте да откриете класифицирана информация — под една или друга форма, — доставена същата тази вечер от американския агент на Голов.

Специалните агенти на ФБР се въртяха в столовете си.

— И все пак ФБР не направи нищо. В тази по всяка вероятност най-голяма шпионска разработка от 2001 година насам, вие оставихте предателя да излезе неидентифициран от стаята, напълно свободен.

— Заподозрения — каза Чаз Монтгомъри. На вратовръзката му имаше репродукция на Гоген на полегнало полинезийско момиче.

Бенфорд изпитваше физическа болка, като я гледаше.

— Какво? — повиши глас той.

Нейт се зачуди дали този разговор няма да стигне дотам, че някой от спецагентите на ФБР да изрита Бенфорд, за да го накара да млъкне.

— Казах „заподозрян“ — отговори Монтгомъри. — Който и да се е срещал с Голов, е заподозрян.

Бенфорд огледа стаята.

— Чаз, би ли ми изпратил настоящата програма на базовия курс на обучение в академията ви? — каза той. — Очаквам да открия няколко оцветени картинки на понита и цветенца.

— Я си го начукай, Бенфорд — каза Монгомъри. — Знаеш правилата и аз предполагам, че поне малко си запознат и със закона. Ние имаме нужда от доказателство, неопровержимо доказателство, преди да пристъпим към ареста на когото и да било.

— И да изпуснете Голов?

— Ти чувал ли си някога за дипломатически имунитет? Ние дори не знаем дали е имало среща или какво, ако изобщо нещо е било предадено. Той би могъл да е там, за да предаде покани за приема за националния празник на Русия в посолството.

— Не говориш сериозно! — каза Бенфорд.

— Ти не по-зле от мен знаеш, че ние имаме нужда да създадем сериозно досие, преди да действаме. Тези разследвания искат време. Пробивът може да дойде утре, следващата седмица, следващата година.

— Вие, хора, сте татари, монголи, вестготи, картагенци — простена Бенфорд, клатейки глава.

— Какво общо има това с някакъв си канцер? — попита един млад спецагент, чиито бицепси изпъкваха под колосаната му бяла риза.

— Картаген, мой млади образован приятелю, не карциноген — каза Бенфорд. — Бих споменал името на Ханибал, за да размърдам спомените ти от часовете ти в селскостопанския техникум, но се боя, че ти ще си спомниш само художествения образ на Ханибал.

— Ханибал канибалът — каза спецагентът. — Жесток филм, бюрото здравата му срита задника там.[111]

— Млъкни, Проктър — каза Монтгомъри и се обърна към Бенфорд: — Не съм длъжен да ти се обяснявам. Ако ние си направим домашното, UNSUB, неидентифицираният обект, отива в държавния затвор Супермакс без право на помилване на сто процента. Допуснем ли и една грешка, той ще се пенсионира като консултант със седемцифрена заплата. Мислиш ли, че можеш да устискаш още малко?

— При едно условие — отвърна Бенфорд с такъв тон, сякаш бе обиден от резкия начин, по който му се говореше. — Искам офицер от ЦРУ да присъства, когато извършвате ареста. Случаят е колкото в криминалната, толкова и в разузнавателната сфера.

— Не мога да се съглася — каза Монтгомъри. — Директорът няма да се съгласи. Освен това всеки, който участва в разследването, в проследяването или в ареста, е длъжен да се яви в съда. Би ли искал да изгориш прикритието на оперативния си работник заради това, освен ако нямаш предвид някой, чиято легенда не се нуждае от запазване?

— Заради залавянето на тази личност управлението вероятно ще се лиши от много ценен източник — каза Бенфорд. — Искам поне един от нашите да присъства там.

— Все още мисля, че директорът няма да одобри, но ще попитам — отстъпи Монтгомъри. — Но трябва да им кажа кого имаш предвид?

— Този човек — отговори Бенфорд, сочейки Нейт. — Той е персонално ангажиран в тази разработка.

Седнал сам до стената, Нейт не беше сигурен дали трябва да се почувства поласкан или обратното. От този момент прикритието му вече беше доста разпокъсано. Но той не възнамеряваше да задава въпроси на Бенфорд, особено пък пред дузина федерални.

Специалният агент с бицепсите погледна назад към Нейт, опитвайки се да схване какво би могло да означава „персонално ангажиран“.

— Проктър, не говори, по дяволите, освен ако някой не ти зададе директен въпрос — каза Монтгомъри.

ЧИМЧУРИ СОС

С нож или блендер накълцайте на ситно китка магданоз, цяла глава чесън и един среден морков. Добавете зехтин, бял винен оцет, сол, сух риган, едър лют нервен пипер, чер пипер и стрийте на гъст сос. Най-добре е да се сервира веднага след приготвянето.