Червената лястовица

27

Американският сенатор Стефани Баучър от Калифорния не бе свикнала да кара сама колата си или да върви по коридорите без ескорт, нито пък да си отваря сама вратите. Като заместник-председател на сенатската комисия по разузнаване тя имаше цяла фаланга от стажанти и служители, които щяха да я носят и в паланкин, ако пожелаеше. Точно сега малко помощ щеше да ѝ дойде добре: предната броня на колата ѝ целуна бронята на колата отпред с леко хрущене. Шибаното паралелно паркиране. Сенатор Баучър изви волана и докосна газта. Задната ѝ гума удари бордюра, а предницата на колата все още стърчеше на улицата. Баучър удари волана с дланта си. Мръдна леко напред, за да се придвижи под нов ъгъл. Колата зад нея наду клаксона. Заемай мястото или тръгвай.

Сенатор Баучър смъкна дясното стъкло и изкрещя: „Майната ти!“, по другата кола, която се провираше край нея. Тя знаеше, че трябва да бъде дискретна, беше известно лице — дори знаменитост — на Хълма, но този минетчия не можеше да си позволи да ѝ свирка, без да си го получи. На четвъртия опит Баучър успя да се намести в паркомястото. Беше ранна вечер в тъмната и озеленена улица N във Вашингтон, окръг Колумбия. Докато заключваше колата, видя, че лявата ѝ задна гума е на бордюра. Майната му! Обърна се и тръгна по тротоара покрай елегантните сгради от червеникавокафяв камък, с портали в джорджиански стил, осветени от стъклени фенери.

Баучър беше на четиридесет години, ниска и слаба, с момчешка фигура и стройни крака. Пронизващите зелени очи и чипият нос бяха обградени от дълга до раменете руса коса. Единствено устата ѝ не беше в унисон с тази вибрираща енергия и корпоративна мощ. Тя беше малка, намусена и стисната, с тънки устни — уста, готова по-скоро да захапе, отколкото да се намръщи. Баучър се изкачваше бързо по властовата верига на Хълма, твърде млада за сенатор, но тя знаеше, че си е заслужила поста в комисията по разузнаване с усилена подготовка и здрава работа. Тя участваше и в други комисии, но нито една не беше толкова престижна като тази. Преди дванадесет години влезе в Конгреса след ожесточена изнурителна кампания в Южна Калифорния — пълна с предприемачи в областта на отбраната и на космическата програма. Тя стана веща в присвояването и подаването на торби с пари над главите на хората, за да получава това, което искаше. Издигането ѝ на сенаторски пост беше следващата логична стъпка и сега, при втория си мандат, като новия заместник-председател тя имаше пръст в законодателството, в бюджетните кредити и надзора в министерството на отбраната, министерството на националната сигурност и комисията по разузнаване. Груба, злъчна, нетърпелива и оскърбителна по време на изслушванията в комисията, тя покровителстваше министерство на отбраната в бизнеса, който развиваше в нейния щат. Познаваше политическата непристъпност на министерството на националната сигурност, за което тайно си мислеше, че е колекция от трети резерви, опериращи в свят, който едва познаваха, опитващи се да правят мозъчна операция с бейзболни ръкавици.

Но Баучър пазеше най-злостните си критики именно за комисията по разузнаване — конгломерат от шестнадесет отделни агенции. Органите на разузнаването в отбраната не я интересуваха. Те бяха войници от кариерата и се напъваха безплодно в полето на международното разузнаване, докато всъщност искаха хубава снимка на следващия мост зад следващия хълм. В бюрото за разузнаване и проучване имаше няколко брилянтни анализатори, но държавата вече рядко събираше тайни. Те имаха нужда да стоят повечко на слънце, за да получат малко витамин D. ФБР бяха неохотни невести, натикани в ролята на вътрешно разузнаване, което нито разбираха, нито желаеха, неизбежно връщайки се съм техните консервативни традиционни корени на ченгета, предпочитащи да работят по измами на арабски тийнейджъри в Детройт, вместо да създават мрежа от дългосрочни източници.

Но всички те бяха просто тълпа. Сенатор Баучър всъщност се целеше само в една агенция, в ЦРУ. Тя ненавиждаше служителите от разузнаването, които сядаха отпуснато в столовете си пред нея в залата на комисията, ту сериозни и искрени, ту уклончиви. Баучър знаеше, че я лъжеха всеки път, когато говореха, самоуверени, плъзгави, усмихващи се, хитри, сякаш знаеха всичко. Знаеше и че информационните документи, които носеха в закопчаните си обезопасени чанти, бяха досущ като тапети, скриващи истинската история. „Родолюбивите мъже и жени в разузнаването“ — казваха те. „Националната тайна служба — фукаха се те, — златният стандарт на събирането на разузнавателна информация.“

Това бяха до болка познати фрази, които вбесяваха Баучър.

При първия си мандат като член на Конгреса Баучър се запозна със седемдесет и петгодишния Малкълм Алджърнън Филипс, свободен лобист, извънредно разточителен домакин на партита и задкулисен властов брокер във Вашингтон. Филипс познаваше всички в града и — нещо по-важно — знаеше (на вашингтонски жаргон) кой кого пляска, с какво и защо. Множеството му почитатели щяха да бъдат скандализирани, ако научеха, че среброкосият безупречно облечен Филипс още от средата на шестдесетте е талантлив наблюдател на КГБ, вербуван още като млад представител на хайлайфа по времето на Хрушчов. Русия му плащаше добре, но Филипс го правеше заради чистата радост от клюката, повтарянето на тайни, нарушаването на поверителността — и на усещането за властта, която идваше с това. Не го интересуваше ни най-малко какво правят руснаците с неговата информация. Те на свой ред проявяваха нетипично търпение с него. Не го притискаха да изтръгва тайни, да плаща подкупи или да краде документи. Задоволяваха се да го оставят сам да набелязва кандидати за вербуване от най-вътрешния водовъртеж на правителствения Вашингтон. Беше го правил почти четиридесет години и беше много добър в тази работа.

По време на едно вечерно парти в дома му в Джорджтаун фино настроените му антени уловиха в младата дама от Калифорния, отскоро член на Конгреса, нещо повече от обичайния за Капитолийския хълм коктейл от амбиция, его и алчност. Един обяд насаме с Баучър шест седмици по-късно потвърди подозренията му. Филипс каза на своя водещ от КГБ, че може би е намерил перфектния двигател за техните нужди. Стефани Баучър беше — според оценката на Филипс — тотално лишена от съзнателна съвест. Идеите за правилно и неправилно не занимаваха ума ѝ. Нито пък патриотизмът, лоялността към Бог и семейство или родина. Тя беше заинтересована единствено и само от себе си. Стига да я устройваше, съобщи Филипс, Стефани Баучър нямаше да мисли два пъти за моралността на шпионирането за Русия.

Тя беше израснала на Саут Бей, в Хермоса Бийч, и всеки ден носеше къси панталони, сърфираше, пушеше и отблъскваше зализаните загорели момчета. Баща ѝ беше жалък, оставяше майка ѝ да развратничи и тя все повече презираше родителите си. Тогава баща ѝ изненада всички. Когато стана на осемнадесет, той застреля майка ѝ, намираща се в обятията на един куриер от „Федекс“. Стефани се разстрои за кратко, но бързо се окопити и успя да завърши Университета на Южна Калифорния, после взе научна степен, после се впусна в местната политика с нарастващото убеждение, че приятелството се надценява и че човешките взаимоотношения си струват само ако можеш да ги използваш за личния си напредък. Част от ДНК-то на майка ѝ обаче бе прилепнало в нея и заедно с мизантропията ѝ Стефани прогресивно откриваше, че обича секса, и то много, без никакво обвързване и никакви ангажименти. Трябваше да се контролира, докато професионалната ѝ политическа кариера разцъфтяваше, но това винаги беше там, точно под повърхността.

Резидентурата във Вашингтон направи внимателно проучване на новата си мишена за вербуване. Картината бавно се намести и всичко, което СВР видя и чу, съответстваше на това, което Малкълм Филипс им бе съобщил. Започнаха операцията по вербуването, като цяла поредица офицери и влиятелни агенти на СВР продължиха да проучват сенатора. Но едва когато вашингтонският резидент Анатолий Голов — изискан, вежлив, харизматично ироничен, осъществи контакт с нея, Баучър получи първата си възможност да надзърне зад вратата на съкровищницата. Шаблонните примамки за вербуване не направиха никакво впечатление на младата жена. Тя не се интересуваше от концепцията за мирните отношения между нациите, нито от идеята за световен баланс между Русия и Съединените щати. Голов разбра всичко това и реши да не си губи времето. Той знаеше какво иска тя — кариера, влияние, власт.

Голов подготви серия добре замислени неофициални информационни материали и ги предложи на сенатора „за обсъждане“. Международни отношения, глобални политики за петрола и природния газ, развитията в Южна Азия, Иран и Китай. Благодарение на тези специално подготвени данни за разузнаване, икономика и военно дело тя бързо се наложи като експерт в комисията си. Председателят, впечатлен от нейната ерудиция и дар слово, ѝ предложи мястото на заместник-председател на комисията по разузнаването. Баучър схвана, че са възможни и по-големи неща. Докато отношенията се развиваха, тя дори бегло не се притесняваше от идеята за шпионаж. Обсъждаше изслушванията и темите, разглеждани в комисията, по време на вечерите си с Голов, въпрос на „дай, за да вземеш“, нещо естествено за един вашингтонски политик. Голов измъкваше информацията от нея така, сякаш махаше черната вена на скарида. Стефани смяташе, че увеличаващото се и все по-често плащане от негова страна „за разноски“ ѝ се полага по право. Тя отдавна бе преминала повратната точка, от която би могла да се върне, но изобщо не беше нужно да ѝ се напомня това. В ума си Баучър градеше своята изгода, подготвяше се за своя напредък, работеше за своята цел. СВР имаше активен източник в Конгреса. Лебед.

Анатолий Голов чакаше сенатор Баучър в малката градинска трапезария в задната част на „Табард Ин“ на улица N. По клоните на посадените в кашпи дървета, разположени в тясната градина, оградена от висока тухлена стена, бяха окачени малки лампички. Шумът на трафика от близкия „Скот Съркъл“ приличаше на ромон на лек нощен прибой.

Голов беше резидент във Вашингтон от година и беше персонален водещ агент на Лебед. Той имаше огромен предишен опит в оперативната дейност и му беше пределно ясно, че тя би могла да се смята за най-ценния американски източник, който Русия някога е имала.

Но въпреки това той не я харесваше, не харесваше и разработката. Всъщност Лебед леко го ужасяваше. Той се замисли за миналото, когато агентите биваха вербувани заради идеологическите им убеждения, заради вярата им в света на комунизма, за посветеността им на мечтата за съвършената социалистическа държава. Сега всичко това беше шарада, игра на думи. Лебед беше алчна неудържима социопатка.

Той издърпа маншетите на ризата си. Голов беше царствено висок, с отъняваща сивкава коса, сресана право напред. Дългият прав нос и деликатната челюст намекваха за Романови, но това вече нямаше значение, дори и в СВР. Беше облечен в страхотен тъмен костюм „Бриони“ с две копчета, силно колосана бяла риза и копринена морскосиня вратовръзка от „Маринела“ с миниатюрни алени точици. Носеше черни обувки „Тод Гомино“ с тъмносиви чорапи. Би могъл да бъде елегантен европейски граф на ваканция в Съединените щати. Единствената дразнеща нотка беше простият златен пръстен на малкия му пръст. Това беше странно за него и намекваше за някаква скрита история.

Той довършваше вечерята си от агнешко фрикасе с яйца и лимон, червено къдраво зеле, сотирано в балсамов оцет и pommes de terre aligot[92], толкова добри, че го караха да се чувства така, сякаш е в Южна Франция. Макар обикновено да не пиеше, когато е на оперативна среща, той имаше нужда да се подкрепи — или поскоро да се вкочани — за срещата със сенатора. Довърши втората си чаша шардоне и си поръча еспресо doppio, двойно еспресо.

Докато прибраха масата, Голов си напомни още веднъж, че Лебед е твърде важен източник, за да пилее време и техники в опити да я укротява, дисциплинира или контролира. СВР щеше да ѝ даде всичко, което Стефани поискаше. Тя им предаваше протоколите на закритите сесии на комисията по разузнаването, стотици дигитални страници свидетелски показания, давани от офицери от разузнаването и отбраната във връзка с оръжейни системи, разузнавателни операции, политиката на САЩ — все неща, каквито в центъра никога не бяха виждали, нито знаеха, че съществуват. В замяна СВР ѝ плащаше безпрецедентни суми, нечувани в аналите на хронично стиснатата руска разузнавателна служба.

Нейната стойност я издигна над статута на обикновен агент — тя беше супер къртица, потенциален агент с влияние, манджурски кандидат[93]. Голов бе започнал да я насочва, да ѝ помага, да я обучава, да я подготвя за по-нататъшния ѝ напредък в кариерата. Това не беше нещо ново. През годините руснаците го бяха правили и преди по заобиколен начин, с други членове на Конгреса на САЩ. За нещастие повечето от тези покварени законотворци накрая или се забиваха в някой уличен стълб, или гумите им поднасяха, преди да пльоснат във Водното огледало[94], или се плъзваха от някой мост в естуар по време на прилив. В сравнение с онези цирозни некадърници Лебед нямаше такива слабости. И не само това, никой от тях нямаше нейния потенциал. Центърът си представяше Лебед като член на кабинета, като директор на ЦРУ, а може би дори като вицепрезидент.

Нейната информация беше изумителна, най-добрата, която някога бяха получавали. Тя беше на прага на проникването си в най-чувствителното място на Пентагона — Програмата за специален достъп (SAP), посветена на развитието на една глобална орбитална станция („Гло V“)[95].

Първоначалната информация, вече подсигурена от Лебед, изуми руснаците. „Гло V“ щеше да бъде хибридна платформа, даваща възможност за събиране на SIGINT и ELINT[96], като същевременно щеше да подсигурява GPS поддръжка. Можеше да се предпазва сама от сателити убийци. По-тревожното за Москва беше, че се очакваше тази платформа да има възможност да изстрелва снаряди по наземни мишени. Директно. Без военни самолети, без презареждане, без радари, без стелт технологии, без противосамолетни ракети, без загуба на пилоти, без предупреждение. Изключително точни удари по повърхността на планетата от триста мили разстояние в Космоса. Инструкторите от американските военновъздушни сили я наричаха „Пръстът на Бога“. Изграждането на струващата милиарди долари SAP беше изцяло поверена на „Патфайндър Сатълайт Корпорейшън“ в Лос Анджелис, намираща се в хайтек парка[97] покрай пътя за летището и LAAFB[98] в Ел Сегундо. По случайно съвпадение това беше бившият конгресен окръг на Баучър. Да, наистина, помисли си Голов, най-доброто тепърва предстои.

Сенатор Баучър мина бързо през малкото английско лоби на „Табард Ин“, промъкна се покрай хората в тесния, покрит с картини коридор, свързващ салоните и фоайето, преди да влезе в градината. Тя видя Голов на масата в дъното и се устреми към него. Той се изправи, пое ръката ѝ и я поднесе на сантиметри от лицето си, без да я докосва с устни. Спомни си ранните доклади с оценки за нейните социални навици и за това какво обича да прави с тези ръце.

— Добър вечер, Стефани — каза Голов, подбирайки внимателно думите си. Той се обръщаше към нея с първото ѝ име, за да създаде фамилиарност и да избегне използването на титлата ѝ, заигравайки на струната между куртоазията и интимността. Никога не се знаеше в какво настроение ще бъде Лебед. Голов изчака отговора ѝ, докато тя се настаняваше в стола.

— Здрасти, Анатолий — каза Баучър. Тя постави лакти на масата. — Съжалявам, че трябва да карам направо по работа, но ти получи ли отговор от твоите хора? — Сенаторът измъкна цигара от чантичката си. Голов се наведе напред, за да я запали с тънката си като молив златна запалка „Бугати“.

— Предадох искането ти, Стефани — отговори Голов, — заедно с моята препоръка да се съгласят без колебание. Очаквам отговор до няколко дни. — Той седеше с ръце, спокойно облегнати на покривката. Кафето му пристигна и Стефани си поръча уиски със сода.

— Много ми е приятно, че си препоръчал да платят, Анатолий — каза Баучър с комитетския си глас. — Не знам какво щях да правя без твоята подкрепа.

Каква непоносима жена, помисли си Голов. Но той знаеше, че центърът ще плати. Те щяха да платят петкратно поисканата от нея цена за информацията. Първите дискове от брифингите на комисията по разузнаване за „Патфайндър Сатълайт“, които тя вече бе предала, бяха изумили руските изследователи. Допълнителните дискове, наръчници и софтуерът от бъдещия „Патфайндър“ и брифингите на министерството на отбраната щяха да бъдат наистина безценни.

— Стефани, знаеш, че винаги можеш да разчиташ на моята подкрепа. Не се тревожи, центърът ще се съгласи, и то с удоволствие. — Голов устоя на импулса да я потупа по ръката.

— Това е добре, Анатолий, защото ни информираха, че „Патфайндър“ е близо до завършване на първия етап от работните тестове за някои от навигационните и насочващите вериги. Аз настоях за редовни доклади за хода на работата. Ще посещавам

„Патфайндър“ в Лос Анджелис веднъж на тримесечие. Проектът ще бъде финансиран в продължение на още едно десетилетие. — Баучър издуха облак дим нагоре. — Така че, ако твоите другари в Москва — това последното бе казано прекалено високо, помисли си Голов, като заплаха — не искат да платят, тогава окей, прекратяваме и аз приключвам.

Голов още веднъж забеляза, че това е показател за сублимната арогантност на Баучър — да живее в свят, лишен от последствия. Тя беше неспособна да допусне неизбежността на факта, че центърът никога няма да ѝ позволи да „приключи“, че изборът вече не е неин. Голов се опита да си представи среща, на която на Баучър ще бъде казано, че тя трябва да продължи да шпионира за Москва или ще бъде разкрита.

— Разбира се, че ще продължим нашето сътрудничество — меко каза Голов. — Не си и помисляй, че има някаква друга възможност. Ние ще продължим по най-безопасния и сигурен начин, ти ще продължаваш да изумяваш и удивяваш нашите хора, ние ще продължим да те възнаграждаваме за твоите усилия и кариерата ти ще процъфтява.

Голов отдавна бе отхвърлил изкушението да добавя идеологически примамки. Простото декламиране на фактите бе достатъчно. Ти ни предаваш тайни, ние ти плащаме за тях.

— Искам да продължа нашата дискусия от миналия път за твоята сигурност — каза Голов. — Знам, че не го мислиш за необходимо, но се налага да ме изслушаш. Правя го за теб, Стефани, не за някой друг. Това е много важно. — Голов отпи от еспресото и я погледна над ръба на чашката си. Баучър намусено издуха дима от цигарата и изпухтя от досада.

— Ти си известна личност във Вашингтон — меко продължи Голов. — В определени кръгове аз също съм познат като висш руски дипломат. Продължаващите ни публични срещи са крайно нежелателни. Москва се тревожи. Аз се тревожа. Трябва да действаме по-далновидно. — Голов сдържаше гласа си стабилен и дистанциран. Те действително се срещаха твърде често. Не биваше да предизвиква късмета си.

Баучър издуха още дим във въздуха.

— Отново ли ще водим този разговор? — каза тя, тръсвайки пепелта от цигарата си на масата. — Обсъждали сме всичко това и преди и аз мисля, че бях достатъчно ясна.

— Разбира се, че сме го обсъждали, Стефани, но аз настоявам да премислиш. За начало трябва да се срещаме в по-уединени места, по-далеч от хорски очи. Освен това честотата на тези лични срещи също трябва да се редуцира в полза на неперсоналните комуникации.

— Чуй ме, Анатолий, казах ти и преди. Нямам намерение да се завирам под някакъв гъмжащ от буболечки пън в Грейт Фолс парк посред нощ, за да търся пакет, оставен от теб. Няма да приема един от твоите скапани трансмитери, които ще започнат да димят в чантата ми и ще включат алармите в Дирксън Билдинг[99]. — Тя вдигна ръка. — Не ми говори за вашите технологии. Знам всичко за шпионското оборудване. Вашите руски джаджи не са и наполовина толкова добри, колкото нашите. — Баучър оголи зъби. — И аз подчертавам, че няма да започна да се срещам с някой офицер с първи мандат от Абхазия, с оборски тор по обувките. — Преди инструктажа ѝ от СВР сенаторът дори не знаеше, че съществува Абхазия, още по-малко пък къде се намира. — Защо продължаваме с тази дискусия?

Голов знаеше как да ръководи агентите си, но този случай беше различен от всички останали разработки, които беше водил. Знаеше, че в Москва Егоров нервничи заради сигурността. Голов също се изнервяше. Но беше невъзможно да се забави оперативното темпо, когато информацията беше толкова впечатляваща.

— Стефани, разбирам колко са трудни тези предпазни мерки. Нека се договорим за следното: ние двамата ще продължим да се срещаме. Ако се съгласиш, аз ще ангажирам хотелски стаи извън Вашингтон за срещите ни. И тъй като ще имаме много време, предлагам да се срещаме не толкова често. Така ще е много по-безопасно.

— Извън Вашингтон? — възкликна Баучър. — Сериозно ли говориш? Достатъчно трудно ми е да си освободя една вечер в този град. Нима очакваш от мен да се измъквам от персонала си, от разписанието си и да шофирам по магистралата до някакъв нелеп провинциален „Шератон“, за да си шушукаме двамката с теб над пакетче чипс? Като къде например Балтимор, Филаделфия, Ричмънд? Това няма да стане, Анатолий, дори не си го и помисляй.

Голов погледна спокойно Лебед. Той не възнамеряваше да настоява за каквото и да било. Тази разработка беше прекалено голяма. Затова се усмихна и отново заговори.

— Стефани, ти имаш логична мисъл. Наблюдателна си. Практична си. Ще те помоля да се съгласиш поне за едно. Ще продължим двамата, но не публично. Всеки месец ще се срещаме във вашингтонски хотел. В апартамент. Когато на теб ти е удобно. Дори и в това малко местенце има стаи, но те са малки. Ще бъдем иновативни, приспособими, гъвкави. Твоята сигурност е единствената ми грижа.

Сенатор Баучър кимна разсеяно.

— Добре, но нека започнем със стая тук. Този малък хотел означава нещо за мен, някак си ме предразполага, не знам. — Тя погледна към Голов и се наведе напред, за да може той да ѝ запали новата цигара. — О, и, Анатолий, аз все още чакам номера на банковата си сметка в Лихтенщайн. Кажи им да ми го дадат.

— Стефани, ние обсъждахме и тази тема няколко пъти. Против процедурата на центъра е да се дава достъп до тази сметка. Единственото съображение е твоята сигурност. Повярвай ми, парите са там, всички депозити са преведени. Ти видя числата в салдото.

— Анатолий, ти си мил човек — каза Баучър, — но ще имаш ли нещо против, ако се направя на примадона и настоявам? Хайде, угоди ми! — Баучър се изправи и пусна цигарата си в уискито. Голов стана от стола си и ѝ пожела лека нощ. Докато се обръщаше, за да си тръгне, тя бръкна в чантичката си, извади диск в черен хартиен плик и го метна небрежно на масата. — Протоколът от изслушванията в комисията от последната седмица относно

„Патфайндър“ — каза тя. — Смятах да го задържа, докато твоите другарчета в Москва платят, но те харесвам твърде много, Анатолий. Лека нощ.

Той я гледаше как марширува в хотела и как русата и коса се поклаща от стремителната и походка. После небрежно пъхна плика в джоба на сакото си и седна отново до масата. Градината беше празна и тиха. Той си поръча коняк и започна да съставя грамата до Егоров в главата си.

ЛИМОНОВО-ЯЙЧЕНАТА ЯХНИЯ НА ГОЛОВ

Запържете нарязано на кубчета агнешко месо с наситнен бекон и лук, добавете бяло вино и бульон, подправете със сол, чер пипер и мускатово орехче. Извадете месото. Разбийте яйчени жълтъци с лимон и стрит чесън и ги добавете с енергично бъркане в бульона, без да завира. Подправете лимоново-яйчения сос още веднъж със сол, пипер и мускатово орехче и изсипете върху агнешкото. Гарнирайте с тънко нарязани кори от лимон.