Червеният змей

Първа глава: ЗА СТОПАНИНА ТОСТЕ И НЕГОВОТО ДОМАКИНСТВО

По крайбрежието хората живееха събрани в села отчасти за да осигурят по-добре препитанието си и да не зависят единствено от собствения си улов и късмет, а също и за по-голяма безопасност. Корабите, заобикалящи полуостров Сконе, често изпращаха на брега грабителски шайки — напролет, за да попълнят без много разходи запасите си от прясно месо за дългия път на запад, а през зимата, за да не се връщат с празни ръце от загубени войни. Ако надушеха, че през нощта на брега са слезли разбойници, хората надуваха роговете си, за да могат съседите на нападнатите да им се притекат на помощ. В по-големите села понякога дори се случваше останалото по домовете население да превземе един-два кораба от някои недостатъчно предпазливи чужденци и да покаже собствени трофеи на морските воини, когато те се завърнат у дома за зимния си престой.

Но някои богати и горделиви притежатели на кораби намираха за неприятно близкото съседство и предпочитаха да живеят откъснато, тъй като дори и да пътуват по море, те можеха да поддържат платени войници, които да живеят в домовете им и да ги защитават. В областта Възвишението живееха много такива знатни господари и богатите танове там се славеха като най-гордите владетели в цялото датско кралство. Когато си бяха у дома, те често враждуваха помежду си, въпреки че именията им бяха разположени на голямо разстояние едно от друго; но повечето време прекарваха по чуждите земи, от детинство бяха свикнали да се взират в морето, гледаха на него като на собствено владение и всеки, който дръзнеше да наруши границите му, трябваше да отговаря за това.

В тази област живееше един стопанин на име Тосте — достоен мъж и опитен моряк. Продължаваше да управлява кораба си, въпреки че не беше вече млад, и през лятото тръгваше към далечни брегове. Имаше роднини сред викингите, заселили се в Лимърик, Ирландия, и всяка година отплаваше на запад, за да търгува с тях и да помага на главатаря им, потомък на Рагнар Рунтавите гащи3, да събира данък от ирландските манастири и църкви Но напоследък нещата бяха тръгнали зле за викингите в Ирландия, откакто Мюркяртах Кожените дрехи, кралят на Конот, бе обходил острова с насочена към морето лява ръка в знак на предизвикателство. Сега местното население се защитаваше по-добре и с повече желание следваше кралете си, ето защо бе станало много трудно да се изкопчат данъци от него; дори манастирите и църквите, досега лесна плячка, бяха построили високи каменни кули за убежище на свещениците и нито силата на оръжието, нито огънят можеха да ги изкарат оттам. Всичко това бе накарало другарите на Тосте да мислят, че сега може би е по-изгодно да се плячкосва в Англия и Франция, които процъфтяваха, и че там могат да спечелят повече с по-малко усилия. Но Тосте предпочиташе да не променя навиците си, смяташе, че е прекалено стар тепърва да тръгне за страни, които не познава тъй добре.

Жена му се наричаше Аса. Бе родом от граничните горски области и освен че имаше остър език, бе доста избухлива, ето защо хората понякога чуваха Тосте да казва, че не е забелязал времето да е изгладило грапавините в нейния характер, както гласеше народната мъдрост. Тя бе опитна домакиня и се грижеше добре за стопанството в негово отсъствие. Родила му бе петима сина и три дъщери; ала синовете им не бяха случили в живота. Злощастието бе сполетяло най-големия, когато, опиянен от бирата на една сватба, се бе опитал да язди неоседлан бик; следващият бе паднал зад борда при първото си пътуване по море. Но най-нещастен бе четвъртият им син на име Аре — едно лято, когато бе на деветнадесет години, от него бяха забременели две от съпругите на техни съседи, които в този момент пътуваха из странство. Това бе причинило много неприятности и иронични подмятания, а когато съпрузите се върнаха — и доста разноски на Тосте. Тази история потисна духа на Аре, направи го затворен; след това той уби един човек, който през цялото време се бе присмивал на неговата „надареност“, и трябваше да напусне родината си. Носеше се мълва, че се наел при някакви шведски търговци и отплавал с тях на изток, за Да не среща хора, които знаят за миналото му, но оттогава не се чу нищо повече за него. Само Аса бе сънувала черен кон с облят в кърви гръб и беше решила, че е умрял.

Така Аса и Тосте останаха само с двама синове. По-големият от тях се казваше Од. Беше нисък младеж с недодялано тяло и криви крака, но имаше силни и мазолести ръце; по природа бе спокоен н разсъдлив и от малък придружаваше Тосте в пътуванията му. Там се проявяваше като сръчен моряк и добър боец, но дългите скучни зими го изнервяха и вкъщи се държеше по съвсем различен начин — двамата с Аса непрекъснато се дърлеха за нещо. Понякога казваше, че предпочита да се храни с вмирисано осолено месо и да стои на кораба, отколкото да яде коледните4 плешки вкъщи, а Аса му отвръщаше, че той сякаш най-малко от всички посяга към храната, поставена пред него. Дремеше толкова много през деня, че често се оплакваше от безсъние нощем; твърдеше, че не помага дори когато вземе в леглото си някоя от прислужниците. На Аса не й бе приятно той да спи със слугините; казваше, че това може да ги направи прекалено самомнителни и нагли към господарката си; настояваше Од да си вземе жена. Но той отвръщаше, че не бързал и освен това, че жени по негов вкус имало само в Ирландия, а оттам не би довел съпруга, защото двете с Аса веднага биха си издрали очите. При тези думи Аса се ядосваше, питаше възможно ли е човек, който й говори по този начин, да бъде неин син и пожелаваше смъртта си; на което Од грубо отвръщаше, че дали ще живее, или не, си е лично нейна работа и не би посмял да я съветва кое от двете да избере, но ще приеме със смирение каквото и да ги сполети.

Въпреки че той говореше бавно. Аса невинаги успяваше да каже последната дума в спора и често се оплакваше, че наистина е много тежко да загубиш трима добри синове и да останеш с този, чиято загуба би понесъл с най-голяма лекота.

С баща си Од се разбираше по-добре и щом дойдеше пролет и от навеса за лодки към пристана започнеше да се носи мирисът на смола, настроението му се оправяше. Понякога дори се опитваше, макар да нямаше поетичен талант, да съчини един-два стиха — за това как ливадите на морските птици са готови и го чакат да ги разоре; или как морските коне скоро ще го понесат към земите на летни пътешествия.

Но той никога не си спечели име на добър поет, поне сред дъщерите на съседските танове, които бяха на възраст за женене, и когато отплаваше в морето, рядко обръщаше глава назад.

Брат му бе най-младият от децата на Тосте и любимецът на майка си. Името му бе Орм. Израсна бързо, стана висок, с дълги крайници и безпокоеше майка си със слабостта си; ако не изядеше много повече храна от големите мъже, тя решаваше, че скоро ще го загуби и че липсата на апетит със сигурност ще го съсипе. Всъщност Орм обичаше да си похапва и не се дразнеше, когато Аса се тревожеше за апетита му; но понякога, когато тя запазваше за него всички вкуснотии. Тосте и Од не можеха да не протестират. Веднъж или два пъти в детството си Орм се бе разболявал и оттогава Аса бе убедена, че има крехко здраве, непрекъснато се суетеше около него и загрижено го обсипваше със съвети, внушаваше му, че най-ужаснн спазми разкъсвали тялото му, че имал нужда от светен лук, от магически заклинания и горещи глинени плочки, а истинският проблем всъщност бе, че е прекалил с овесената каша и свинското.

С годините безпокойствата на Аса се увеличиха. Надяваше се, че след време синът й ще стане известен мъж и голям вожд; тя споделяше с Тосте задоволството си, че Орм се е превърнал в едър, силен и умен младеж, във всяко отношение достоен потомък на майчиния си род. Но много се страхуваше от всички опасност, които го очакваха в зрялата му възраст, често припомняше злата участ на братята му и го караше да обещае, че ще се пази от биковете, ще бъде внимателен на корабната палуба и няма да прелюбодействува с чуждите жени; ала имаше още толкова много опасности, които можеха да го сполетят, че тя просто не знаеше за кое по-напред да го съветва. Когато стана на шестнадесет години и бе готов да отплава с останалите, Аса го спря — твърдеше, че бил прекалено млад и с много крехко здраве; а когато Тосте я попита дали смята да го превърне във вожд на кухнята и герой на бабите, тя така яростно избухна, че той се изплаши и я остави на мира, самият доволен да замине, без да губи много време.

Същата есен Тосте и Од се върнаха късно от пътуването си, бяха загубили голяма част от екипажа и почти нямаха хора, които да застанат зад греблата; въпреки това всички бяха доволни от резултатите и имаха много да разказват. В Лимърик не постигнали голям успех, тъй като ирландските крале в Мунстер станали толкова силни, че местните викинги се отказали от плячкосване, за да могат да се защитават. Но тогава едни приятели на Тосте (който бил закотвил кораба си недалеч от брега) го попитали дали не би посетил с тях тайничко големия летен панаир, уреждан всяка година в Мерионет, Уелска област, където до този момент викингите не били прониквали, но до там можело да се стигне с помощта на откритите от тях двама опитни водачи. Од склонил Тосте да приеме предложението, другите от екипажа също горели от желание. Така общо седем техни кораба пуснали котва край Мерионет и след тежък преход по суша успели да пристигнат на панаира, без някой да подозира за присъствието им. Имало жестоки боеве и мнозина, паднали убити, но накрая викингите победили и взели огромна плячка, както и много пленници. Продали ги в Корк, като за целта направили специално пътешествие. Дългогодишен обичай било там да се събират търговците на роби от всички краища на света и да наддават за пленници, водени от викингите. Самият крал на тази област, Олоф със Скъпоценните камъни, много стар и мъдър християнин, купувал всеки роб, който привлече вниманието му, и давал възможност на роднините му да го откупят, като винаги печелел добре. От Корк Од и Тосте тръгнали за вкъщи, придружени от много други кораби на викинги, които да ги пазят от пирати — нямали желание да водят повече битки, както били с малък екипаж и натежали от съкровища. Така бяха успели невредими да заобиколят Скаге, където хората от Вик и Вестфолд, скрити в засада, изненадващо нападаха натоварените с богатства кораби, които се завръщаха от юг и запад.

За Тосте остана много плячка, след като всеки оцелял от екипажа получи своя дял. Той я претегли, заключи я в ковчежето си и обяви, че такъв поход е добър завършек на странстванията му и отсега нататък с удоволствие ще си стои вкъщи, още повече, че започва да не се чувствува толкова подвижен; Од вече е в състояние да се справя с подготовката на експедициите не по-зле от него, а освен това има и Орм до себе си.

Тази идея се хареса на Од, но Аса беше на различно мнение. Тя твърдеше, че многото сребро, което са спечелили, едва ли щяло да стигне за дълго, като се има предвид колко гърла има да храни тя всяка зима. Освен това как можели да бъдат сигурни, че Од няма да разпилее цялата спечелена в бъдещите походи плячка по своите ирландки, или пък че сам господар на себе си, изобщо ще се сети да се върне вкъщи? А колкото до това схващане в гърба, от което Тосте се оплаква, отдавна трябвало да е разбрал, че то се дължи не на пътешествията, а на месеците прекарани всяка зима в мързелуване пред огъня; додеяло й да се спъва в прострените му нозе шест месеца в годината. Не можела да разбере, продължаваше тя, какво им става на мъжете в тяхно време. Собственият й прачичо Свен Мишия нос, могъщ човек сред гьоингите, паднал геройски в битка със смаландците три години, след като бил надпил и оставил да се търкалят под масата всички на сватбата на най-големия му правнук; а сега мъже в разцвета на силите си се оплаквали от болки и очевидно се готвели да мрат, най-безсрамно изтегнати в сламата като крави. Но това скоро щяло да се оправи, завърши тя, а междувременно ще е най-добре Тосте, Од и всички, които са се върнали с тях вкъщи, да удавят грижите си в хубава бира, която би задоволила и най-придирчивия вкус, и Тосте да изхвърли от главата си глупавите идеи и да пие за нов, пак такъв богат поход догодина. После всички ще прекарат заедно една приятна зима, пък дано никой не измисля повече глупости, с които да я предизвиква.

Щом тя излезе да приготви бирата, Од отбеляза, че ако всичките й предшественици от женски пол са имали такъв език, най-вероятно е Свен Мишия нос да е предпочел смаландците като по-малкото зло. Тосте се възпротиви и каза, че до известна степен е съгласен, но тя в много отношения е добра съпруга и не бива да я предизвиква ненужно, а трябва да прави всичко възможно да не й противоречи.

Тази зима всички в къщата забелязаха, че Аса върши домакинската си работа с по-малко плам и оживление от обикновено и че не дава такава свобода на острия си език. Беше повече от всякога грижовна към Орм, често стоеше и се вглеждаше в него, сякаш виждаше призрак. Той вече бе пораснал, можеше да се мери по сила с всеки на неговата възраст, а дори и с много по-големи младежи. Беше червенокос, с бяла кожа и раздалечени очи, с чип нос и голяма уста, дълги ръце и доста развити рамене; беше бърз и подвижен, боравеше сигурно с копието и лъка. Езикът му сипеше огън и жупел, а когато някой го предизвикаше, нахвърляше се слепешката върху него, така че дори Од, който преди обичаше да го дразни, докато лицето му побелее от ярост, сега бе по-внимателен; със своята сила Орм бе опасен противник. Но неразярен бе тих и сговорчив, винаги готов да помогне на Аса и само понякога, когато му досадеше нейното суетене, й отправяше остри думи.

Тосте му беше дал вече оръжията на мъж — меч, брадва с широко острие и добър шлем, — а той си направи щит; не можеше само да си намери метална ризница, защото в дома му нямаше мъж с неговите размери, а по това време в страната не бяха останали много добри оръжейници — повечето от тях бяха отишли в Англия или при графа на Руан, където им плащаха повече. Тосте каза, че засега ще трябва да се задоволи с кожена туника, докато стигнат до Ирландия — там във всяко пристанище може да се купи евтино снаряжението на загиналите воини.

Един ден, когато обсъждаха този въпрос на масата, Аса внезапно обгърна с ръце лицето си и заплака. Всички млъкнаха и впериха поглед в нея, защото рядко бяха виждали сълзи по страните й; а Орм я попита дали няма зъбобол. Тя се избърса и се обърна към Тосте. Каза, че целият този разговор за доспехи на умрели воини й приличал на лоша поличба и че със сигурност знаела как нещастие ще сполети Орм веднага щом тръгне с тях по море; три пъти насън го виждала да лежи окървавен на корабната банка, а всички вече забелязали, че сънищата й винаги. се сбъдват. Ето защо моли мъжа си да се вслуша в пламенната й молба и да не излага без нужда на опасност сина им, а да го остави вкъщи само още едно лято. Била убедена, че в близко бъдеще животът му е застрашен и ако успее да преживее този момент, по-нататък рисковете щели да намалеят.

Орм я попита дали в съня си е видяла коя част от тялото му е ранена. Тя отвърна, че всеки път се събуждала вкочанена от ужас, по косата му имало кръв, а лицето му било бледо. При всяко явяване тази гледка я измъчвала все повече и повече, но досега не желаела да им разкаже за това.

Тосте помълча известно време, като размисляше върху казаното; после рече, че не разбирал много от сънища и самият той никога не им обръщал особено внимание.

— Защото, както са казали древните хора — продължи той, — каквото съдбата ни е отредила, това ще бъде. Но щом ти, Аса, си сънувала три пъти един и същи сън, може то да е предзнаменование и предупреждение за нас; действително загубихме доста синове. Така че няма да се противопоставям и ще оставя Орм вкъщи това лято, ако такава е и неговата воля. А за себе си започвам да мисля, че не бих се отказал от още едно пътуване на запад; накрая може би твоето предложение ще се окаже най-доброто разрешение.

Од се съгласи с Тосте, защото няколко пъти вече бе забелязвал, че сънищата на Аса предсказват бъдещето точно Орм не бе особено щастлив от това решение, но бе свикнал за по-важните неща да изпълнява желанията й, така че въпросът приключи дотук.

Когато настъпи пролет, Тосте и Од наеха мъже от вътрешността на страната, за да попълнят екипажа, и отплаваха както обикновено, а Орм остана вкъщи. Той се държеше малко нацупено с майка си и понякога, за да я изплаши, се правеше на болен, но щом тя почнеше да се суети около него и да го тъпче с лекарства, той се вживяваше дотолкова в ролята си, че тази игра не му доставяше вече никакво удоволствие. Аса не можеше да забрави съня си и независимо от безпокойствата, които й създаваше, бе доволна, че е вкъщи при нея.

И все пак това лято той отплава на първото си морско пътешествие.

Втора глава: ЗА ПОХОДА НА КРОК И ЗА ТОВА КАК ОРМ ТРЪГНА НА ПЪРВОТО СИ ПЪТЕШЕСТВИЕ ПО МОРЕ

В четиридесетата година от царуването на крал Харалд Синия зъб и шест лета преди похода на йомсвикингите в Норвегия три кораба с нови платна и смел екипаж отплаваха на юг от Листерланд, за да плячкосват в земята на венедите. Предвождаше ги главатар на име Крок. Той бе мургав, висок, с дълги крайници и много силен; беше известен в родния си край с това, че притежава талант да крои смели планове и обича да се присмива на тези, които не успяват в начинанията си, като обяснява какво би направил на тяхно място. Всъщност никога не бе постигнал нещо забележително, тъй като предпочиташе да говори за нещата, които възнамерява да извърши в близко бъдеше; но накрая така запали младите мъже в родния си край с приказки за плячката, която всеки смел воин можел да разграби при добре проведен поход срещу венедите, че те се организираха, снабдиха се с кораби и го назначиха за свой главатар. Той ги увери, че в страната на венедите имало много съкровища, особено сребро, янтар и роби.

Крок и неговите хора стигнаха крайбрежието на техните земи и откриха устието на някаква река; загребаха нагоре срещу силното течение, докато наближиха една дървена крепост с колове, които образуваха бараж през реката. В сивата мрачина на зората те слязоха на брега, промъкнаха се през външните защитни укрепления и нападнаха венедите. Но крепостта бе силна, защитниците й сръчно ги засипваха със стрели, а хората на Крок бяха уморени от тежкото гребане. Води се люта битка и накрая венедите бяха принудени да отстъпят. Крок загуби много добри воини, а когато направиха преглед на плячката, се разбра, че тя се състои от няколко железни чайника и овчи кожуси. Спуснаха се обратно по реката и опитаха късмета си в друго село по на запад, но и то бе добре защитено. След трудна битка, в която претърпяха още загуби, спечелиха няколко пушени бута, една съдрана метална ризница и огърлица от малки, ощърбени сребърни монети.

Погребаха мъртвите на брега и седнаха да се съвещават. Крок срещна известни затруднения да обясни защо походът не е дал такива резултати, каквито предсказваше. Все пак успя да успокои духовете с добре подбрани думи, като припомни, че никой не е застрахован срещу лош късмет или капризите на обстоятелствата и че истинските викинги не позволяват на дребните неприятности да ги обезкуражат. Венедите, обясни той, ставали опасни противници и той щял да им предложи добър план, който ще възнагради всички. Идеята била да направят опит да разграбят Борнхолм. На всички било известно, че населението на този остров притежава големи богатства и тъй като повечето от воините им наскоро тръгнали на поход за Англия, очаквало се той да бъде слабо защитен. При внезапно нападение на брега щели да срещнат много слаба съпротива и със сигурност да сложат ръка на много злато, брокат и изящно изработени оръжия.

Те харесаха словата му и духовете отново се ободриха; вдигнаха котва и се отправиха към Борнхолм. Стигнаха там в ранна сутрин. Гребяха покрай източния бряг на острова в спокойно море и надигаща се мараня и търсеха подходящо място за пристан. Движенията им бяха бързи и отмерени, защото настроението им бе добро; но пазеха тишина — искаха да слязат на сушата незабелязани. Изведнъж пред себе си чуха тракане на ключове и плисък на гребла, равномерно порещи водата. Изпод мъглата се появи един-едннствен дракон, който, заобикаляйки близкия нос, се насочи към тях. Приближи, без гребците да намалят темпото си. Всички го гледаха втренчено — беше голям и представляваше красива гледка, с червена драконова глава на носа и двадесет и четири чифта гребла; доволни бяха, че няма придружител. Крок нареди на мъжете, които не гребат, да вземат оръжието и да се приготвят за нападение; очевидно щеше да има богата плячка. Но самотният кораб плаваше точно срещу тях, сякаш кормчията не бе забелязал присъствието им. На носа стоеше набит мъж с широка брада, която се виждаше под изпъкналия му шлем. Той сви ръце на фуния, допря ги до устата си и щом те приближиха, грубо изкрещя:

— Махнете се от пътя ни, иначе ще трябва да се биете!

Крок се засмя, а заедно с него и всички останали. В отговор извика:

— Виждали ли сте някога три кораба да дават път на един?

— Да, и повече от три! — нетърпеливо викна дебелият. — Обикновено мъжете отстъпват пред Стюрбьорн. Но решавайте бързо! Отстранете се или се бийте!

Крок не отговори, но мълчаливо зави настрана. Гребците спряха и самотният кораб отплава покрай тях; никой не извади меч от ножницата. Видяха как от площадката до кормчията се надигна висок млад мъж със синьо наметало и светъл мъх по брадата. Той стоеше и ги наблюдаваше със сънливи очи, а в ръката си държеше копие. Прозина се широко, пусна копието и отново се изтегна. Хората на Крок осъзнаха, че това е Бьорн Олофсон, когото обикновено наричаха Стюрбьорн, прогоненият в изгнание племенник на Ерик, кралят на Упсала, който рядко се криеше от буря н никога от битки и с когото малко мъже имаха желание да се срещнат по море. Неговият кораб продължи пътя си, размахвайки равномерно дълги гребла, и изчезна на юг в маранята. За Крок и останалите бе трудно да възвърнат предишния си бодър дух.

Те се запътиха към източните рифове, които бяха ненаселени. Там слязоха на брега, приготвиха си ядене и дълго се съвещаваха. Мнозина от тях смятаха, че е най-добре да си тръгнат за вкъщи, след като лошият късмет ги следва до Борнхолм. Островът със сигурност гъмжи от йомсвикинги, щом Стюрбьорн плава наоколо; в такъв случай за други нападатели не би останала никаква плячка. Някои казаха, че няма полза да се тръгва по море с главатар, който отстъпва пред един-единствен кораб.

В началото Крок не бе така красноречив, както обикновено; но поръча да донесат на брега бира за всички и чак след като пиха, държа окуражителна реч. От една страна, бил готов да признае, че срещата със Стюрбьорн може да се сметне за провал; но ако погледнели по иначе на нещата, имали голям късмет да попаднат на него точно тогава, защото, ако били слезли на брега и се били сблъскали с тях или с други йомсвикинги, скъпо щели да платят за това. Всички те, и най-вече хората на Стюрбьорн, били полу-берсерки5, понякога дори меч не ги повалял; можели да секат наляво и надясно с две ръце както най-добрите воини на Листер. На пръв поглед за някой празноглавец можело да изглежда странно, че Корк не заповядал да атакуват кораба на Стюрбьорн; но той смятал нежеланието си за съвсем основателно; късмет имали, че взел толкова бързо решение. Такъв бездомен пират и изгнаник надали би натрупал достатъчно голямо богатство на едно място, та да си струва кървавите битки. И той им припомни, че не са излезли в морето да печелят празна слава, а да търсят богата плячка. Като се има предвид всичко това, сметнал за по-редно да се съобрази с общото благо, вместо да защити репутацията си на воин, и ако поразмислели, сигурно щели да се съгласят, че е постъпил като истински вожд,

Като разпръсна така изкусно сянката на отчаянието, помрачила духа на неговите другари, Крок възвърна смелостта си и продължи да ги увещава да не се връщат вкъщи. Хората от Листер, рече той, не са особено милостиви, особено жените; ще ги обсипят с мъчителни въпроси за това какво са правили, колко са спечелили и защо се връщат толкова рано. Мъж, който се гордее с доброто си име, не би се оставил доброволно на острия им присмех, ето защо предлага да отложат завръщането си, докато спечелят по-ценна плячка. Нан-важното сега е, завърши той, да останат заедно, да посрещнат неприятностите смело и решително и да поставят разумна цел за по-нататъшните си действия. Но преди да продължи, би желал да чуе мнението па мъдрите си другари.

Един предложи да отидат до земите на ливите и курите6, където има много богатства за плячкосване, но това предложение не бе подкрепено. По-опитните мъже знаеха, че всяка година тези области се посещават от големи шведски кораби — те надали биха посрещнали топло чужденци, пристигнали там със същата цел. Друг бе чул, че единственото и най-голямо сребърно съкровище в света се намира в Готланд и искаше да си опита късмета; но някои техни другари бяха по-осведомени. Те казаха, че откакто забогатели напоследък, местните хора живеели в големи села, които могат да бъдат нападнати успешно само с голяма войска.

Тогава стана трети и се обърна към тях — бе воинът Берсе — мъдър оратор, уважаван от всички за разумните си преценки. Той каза, че източните морета са вече пренаселени и не са благодарно място за плячкосване. Прекалено много хора разграбват бреговете и островите им — сега дори венедите знаят как да се защитават. Неприятно ще бъде, ако се уплашат и се върнат вкъщи, тук е съгласен с Крок, но си струва да помислят дали да не отплават към западните земи. Той самият никога не е бил в тези области; срещнал някакви мъже на панаира миналото лято, които ходили в Англия и в Бретан с Токе Гормсон и Ярл Сигвалде и се хвалели много. Носели златни пръстени и скъпи дрехи и според разказите им големи групи викинги оставяли корабите си, закотвени в устията на франкските реки в продължение на месеци, докато теплячкосвали навътре в сушата. Често на масата им прислужвали кметове и абати, а в леглото ги забавлявали графски дъщери. Разбира се, не може да каже до каква степен тези разказвачи са се придържали към истината, но, общо взето, може да се приеме за вярно половината от това, което разказват хората от Сконе. Те самите правели впечатление на доста богати, поканили него, чужденец от Блекинге, да се присъедини към едно голямо пиршество и дори не се опитали да го окрадат, докато спи; така че историята им не може да бъде напълно измислена и освен това горе-долу се покрива с нещата, които е чувал от други места. Щом мъжете от Сконе са успели някъде, би трябвало тези от Блекинге да бъдат поне наравно с тях. Следователно, завърши той, неговото предложение е да отидат в западните земи, ако мнозинството от другарите им са на същото мнение.

Много от тях го аплодираха и се развикаха одобрително.

Други се съмняваха, че имат достатъчно провизии да стигнат до целта.

После думата отново взе Крок. Каза, че Берсе предложил точно това, което самият той смятал да постави на разискване, а за разните графски дъщери и абати, които споменал, биха получили голям откуп. Ще добави, че в Ирландия, както знаят, има най-малко сто и шестдесет крале, някои могъщи, други по-незначителни, но всички те притежават много злато и хубави жени, а войниците им се сражават, облечени в ленени дрехи, така че няма Да е трудно да ги победят. Най-много неприятности ще им създаде преминаването през Сунд7, където може да ги нападнат местните жители от околността; но три силно въоръжени кораба, които самият Стюрбьорн не посмя да предизвика, сигурни ще сплашат и тях. Освен това в този сезон повечето викинги от областта вече ще са отплавали на запад, а и следващите няколко нощи ще са безлунни. Колкото до храната, всичко, от което се нуждаят, ще си набавят много лесно, след като веднъж успешно преплават Сунд.

До този момент моряците бяха възвърнали предишното си настроение. Казаха, че планът е добър, а Крок е най-мъдрият и най-умният от всички главатари, че с гордост откриват как изгледите за пътуване до земите на запад почти не ги тревожат, макар, доколкото си спомнят, никой кораб от родните им места да не е предприемал такова пътешествие.

Вдигнаха котва и скоро пристигнаха в Мьон. Там почиваха едно денонощие, внимателно се оглеждаха и чакаха попътен вятър. След това в бурно море тръгнаха нагоре през Сунд и същата вечер стигнаха до най-тясната му точка, без да срещнат неприятели. По-късно през нощта пуснаха котва в подветрената страна на Възвишението и решиха да слязат на брега, за да търсят провизии. Прехвърлиха се на брега тайно на три различни места. Групата на Крок има късмет — веднага попадна на някаква кошара, разположена близо до голяма къща, и успя да убие овчаря и кучето му, преди те да вдигнат тревога. Хванаха овцете и заколиха толкова, колкото можеха да вземат със себе си, но животните започнаха да блеят силно, затова Крок и хората му напрегнаха сили да си свършат работата.

Възможно най-бързо се върнаха по пътя, по който бяха дошли, като-всеки мъкнеше на раменете си по една овца. Зад себе си чуха суетенето на хората от къщата, които се бяха събудили, и скоро по следите им прегракнало завиха кучета. После от по-далеч се разнесе женски глас, който се извиси над глъчката от лай и човешки гласове: „Чакай! Стой при мен!“ Изкрещя няколко пъти:

„Орм“, а после отчаяно и пронизително извика: „Чакай!“

Хората на Крок не можеха да се движат бързо с товара си, тъй като пътеката бе стръмна, камениста, а нощта — облачна и още съвсем тъмна. Самият Крок бе последен от колоната. Носеше овцата си през рамо, а в другата ръка държаше брадва. Гледаше по възможност да не влиза в бой заради товара — не си струваше да рискува живота или крайниците си за толкова малко; ето защо подканяше хората си напред с остри думи, когато се спъваха или забавяха.

Корабът бе хвърлил котва край едни плоски скали и моряците с гребла го държаха настрани от тях. Бяха готови да отплават веднага щом Крок се върне, другите групи бяха пристигнали вече с празни ръце. Неколцина го чакаха на брега в случай, че той се нуждае от помощ. Групата бе само на няколко крачки от кораба, когато две огромни кучета се спуснаха със скокове надолу по пътеката. Едното се хвърли върху Крок, но той се извърна и го удари с брадвата: другото със страхотен скок префуча край него към мъжа отпред, събори го на земята с инерцията си и заби зъби в гърлото му. Двамина бързо приближиха и убиха кучето, но когато заедно с Крок се наведоха над ранения, видяха, че гръклянът му е съвсем разкъсан и той скоро ще умре от загуба на кръв.

В същия момент край главата на Крок извистя копие, по склона се спуснаха двама мъже и изскочиха на скалната площадка; бяха тичали толкова бързо, че всички други останаха далеч назад. Първият, който бе гологлав и не носеше шлем, а в ръце държеше къса сабя, се спъна и се просна с цялата си дължина върху скалите; две копия прелетяха над него н се забиха в другаря му. Той се строполи на земята. Но гологлавият стапа веднага; зави като вълк и се хвърли върху мъжа, който при падането му бе скочил към него с извадена сабя; повали го с удар в слепоочието. После се спусна към Крок, застанал зад гърба му. Всичко това се случи много бързо. Замахна свирепо към него, но Крок все още носеше овцата и я завъртя, за да посрещне удара, като същевременно улучи противника си по челото с опакото на брадвата. Той падна в безсъзнание Крок се надвеси над него и видя, че е още младеж — с червена коса, чип нос и бяло лице. Опипа с ръка мястото, където бе попаднала дръжката, и се увери, че черепът му не е счупен.

— Ще взема и телето заедно с овцата — рече той. — Може да гребе на мястото на този, когото уби.

Вдигнаха го, занесоха го на кораба и го хвърлиха под една седалка за гребане: после, след като всички с изключение на двамата загинали на брега се качиха на борда, отплаваха в морето. Междувременно на скалите се бе събрала огромна тълпа от преследвачи. Небето бе започнало да просвстлява. Те изпратиха по кораба няколко копия, но не улучиха нищо. Мъжете въртяха греблата с все сила, щастливи, че имат прясно месо на борда. Доста се бяха отдалечили от сушата, когато към фигурите на брега се присъедини една жена с дълга синя роба и разпиляна коса. Изтича до ръба на скалите, протегна ръце към кораба и извика нещо. Викът й достигна до тях но водата като леко шумолене. Тя остана там дълго след като бяха престанали да я чуват.

Ето така Орм, синът на Тосте, който впоследствие стана известен като Червения Орм или Орм Далечния пътешественик, тръгна на първото си пътуване по море.

Трета глава: КАК ХОРАТА НА КРОК ОТПЛАВАХА НА ЮГ И КАК СЕ СДОБИХА С ДОБЪР ВОДАЧ

Хората на Крок стигнаха до остров Ведер много гладни, тъй като трябваше да гребат през целия път. Застанаха на дрейф и слязоха на брега да съберат дърва и да си сготвят вкусен обяд. Там откриха само няколко стари рибари, които не се страхуваха от разбойници, защото бяха много бедни. При разрязването на овцете забелязаха колко добре са угоени и захвалиха явно превъзходните пролетни ливади на Възвишението. Нанизваха на копията си късове месо и ги протегнаха над огъня, лойта започна да цвърчи и устите им се напълниха със слюнка — ноздрите им отдавна не бяха усещали такъв съблазнителен аромат. Мнозина разказваха кога за последен път са опитвали такова вкусно ядене и всички се съгласиха, че началото на пътешествието им до западните земи е многообещаващо. След това започнаха да ядат и сокът от месото закапа по брадите им.

Орм вече бе дошъл в съзнание, но все още беше замаян и се чувствуваше зле, така че единственото, което смогваше да направи, когато слезе на брега, бе да се държи на краката си. Седна и хвана главата си с ръце, не реагираше, когато му говореха. Но се почувствува по-добре, след като повърна и пи вода. Помириса ароматното печено месо; вдигна глава като човек, който току-що се е събудил, и огледа хората около себе си. Мъжът, седнал най-близо до него, приятелски се ухили, отряза парченце от месото си и му го предложи.

— На, опитай — каза той. — Не си ял по-вкусно нещо през живота си.

— Зная качествата му — отговори Орм, — аз го произвеждам.

Взе месото, като го хвана с два пръста, но не го изяде. Замислено заразглежда всеки от насядалите в кръг мъже и рече.

— Къде е този, когото ударих? Мъртъв ли е?

— Мъртъв е — отвърна съседът му. — Но никой от присъствуващите не му бе достатъчно близък, за да ти отмъсти, така че ти ще гребеш вместо него. Греблото му е пред моето, добре ще е да станем приятели. Името ми е Токе. А твоето?

Орм каза името си и попита:

— Мъжът, когото убих, беше ли добър воин? — Както забеляза, бе малко муден — отвърна Токе — и не толкова сръчен с меча като мен. Но не мога да очаквам това от всички, аз съм най-добрият тук. Все пак той бе силен и непоколебим мъж с добро име; казваше се Але и вече два пъти бе излизал по-море. Баща му сее по дванадесет бурета ръж. Бива си те, ако можеш да гребеш като него.

Орм сякаш се ободри, като чу това, и започна да яде. Но след няколко минути попита:

— А кой ме повали?

Крок седеше близо до тях и чу въпроса му. Засмя се, вдигна брадвата, сдъвка хапката си и каза:

— Ето я момата, дето те целуна. Ако те беше ухапала, сега нямаше да питаш за името й.

Орм се втренчи в Крок с разширени очи, които сякаш никога не премигваха, после въздъхна и рече:

— Не носех шлем и не можех да си взема дъх от търчане, иначе нещата щяха да се развият по друг начин.

— Ти си едно нафукапо паленце, скониецо — каза Крок, — и мога да си представя що за войник, си. Но още си млад и ти липсва предпазливостта на добрия воин. Защото предвидливите мъже не си забравят шлема, когато се спускат навън след овцете; та ако ще да отвличат и собствените им жени. Но ти приличаш на галеник на съдбата и нищо чудно да ни донесеш щастие. Вече видяхме как на три пъти тя прояви благосклонност към теб. Първо, спъна се на скалите, когато към тебе летяха две копия; второ. Але, когото уби, няма роднини и близки приятели сред нас, за да отмъстят за него; и трето, аз не те убих, защото ми трябваше гребец да го замести. Затова вярвам, че си човек с голям късмет, следователно би бил полезен за нас. Ще ти позволя да се движиш свободно в нашата компания, ако се съгласиш да вземеш греблото на Але.

Всички решиха, че Крок е говорил убедително. Орм предъвкваше месото си замислено, после рече:

— Приемам свободата, която ми предлагаш, и макар да ми откраднахте овцете, не мисля, че трябва да се срамувам от това. Но не бих гребал като роб, защото съм от благородно потекло. Мисля се за добър воин, ако и да съм млад — убих Але, а той е бил такъв. Затова дайте ми обратно меча.

Тези думи бяха причина за дълго и сложно разискване. Някои смятаха искането на Орм за доста безразсъдно и казаха, че трябвало да се смята за щастлив, ако му подарят живота. Други отбелязаха, че самоуважението не е голям недостатък у един млад мъж и че претенциите на покровителствуваните от съдбата не може да се пренебрегват с лека ръка. Токе се разсмя. Каза, че е изумен как толкова много мъже, екипажът на цели три кораба, могат да се вълнуват от това дали едно момче носи, или не носи меч. Мъж на име Калв, който се бе изказал против молбата на Орм, поиска да се бие с него заради думите му, а Токе отговори, че с удоволствие ще го удовлетвори веднага щом приключи с чудесния бъбрек, който го занимава в момента. Но Крок им забрани да се бият за такова нещо. Накрая всичко свърши, като Орм си получи меча при условие, че бъдещето му държание ще определи дали ще го смятат за роб или за другар. Но трябваше да плати на Крок за красиво изработеното оръжие от първата си плячка в това пътешествие.

Беше излязъл лек бриз. Крок каза, че трябва да се възползуват от него, и те отплаваха. Качиха се на борда и преминаха през Категат8 с опънати от вятъра платна. Орм се загледа назад в морето и отбеляза, че Крок има късмет — по това време иа годината из тези области били останали много малко кораби по родните места; иначе, ако познавал добре майка си, досега да е тръгнала по петите им заедно с половината жители на Възвишението.

После проми раната на главата си и изчисти засъхналата по косата кръв. Крок му каза, че с белега на челото може да се хвали пред жените. Токе намери стар кожен шлем с метална обшивка. Обясни, че не бил много ценен за тези времена; намерил го при венедите и нямал на разположение по-добър. Не би го предпазил от удар с брадва, но все пак бил повече от нищо. Орм го изпробва и реши, че ще му стане, след като отокът спадне. Благодари му и двамата разбраха, че ще станат приятели.

Заобиколиха Скаге9 при попътен вятър и по старинния обичаи принесоха в жертва на Агир10 и всичките му родственици овче, свинско месо и бира. След тях дълго се носеха крясъците на чайките, което те сметнаха за добра поличба. Гребаха до бреговете на Ютланд11. Там местността бе запустяла и по пясъка често се виждаха останки на потънали кораби. По на юг слязоха на два малки острова. Там имаше вода и храна, но нищо повече. Продължиха надолу по бреговата ивица, като почти през цялото време се радваха на попътен вятър. Настроението на мъжете, освободени от необходимостта да гребат, непрекъснато се повишаваше. Токе отбеляза, че вероятно Орм носи добро време, освен че има късмет за обикновените неща, а това е много важно и ако наистина се окаже така, той може да се надява на благополучно бъдеще. Орм се съгласи с думите му, но Крок бе на друго мнение по въпроса.

— Аз нося хубавото време — рече той, — тъй като от самото начало, много преди да дойде Орм, ни съпътствуваха добро време и попътни ветрове. Всъщност ако не бях уверен, че имам такъв късмет, не бих посмял да предприема тази експедиция. Може би не чак като мене, ама и Орм е късметлия, а колкото повече такива мъже имаме на борда, толкова по-добре за всички ни.

Берсе Мъдрия потвърди това и добави, че хората с лош късмет били най-голямото бреме.

— Човек с човек може да се бори и оръжие с оръжие; на боговете се правят жертвоприношения, срещу черна магия помагат чудеса, но на лошия късмет човек няма какво да противопостави.

За себе си Токе каза, че не знаел дали е късметлия, но винаги имал щастие при риболова. Освен това се справял с противниците си, но пък това можело да се дължи просто на силата и умението му.

— Най-много ме вълнува — продължи той — дали ще имаме късмет да награбим злато и жени в този поход. Чувал съм невероятни разкази за всички хубави неща, които имало на Запад, а май от доста време не съм видял златен пръстен или пък жена. Няма да се оплача дори ако има само сребро и жените не са принцеси, както разказваше Берсе, а просто франкски домакини; не съм много придирчив.

Крок отвърна, че се налагало да потрае още малко, колкото и да било силно желанието му, а Токе се съгласи и рече, че очевидно било така, като не изглеждало по тези места златото и жените да растат по дърветата.

Плаваха покрай брега, не се виждаше нищо освен пясък, блата и от време на време някоя рибарска колиба. Заобикаляха носове, на които стърчаха високи кръстове. Така разбраха, че са стигнали до християнските земи и франкските брегове. Мъдрите хора знаеха, че тези кръстове са били поставени от великия император Карл12, баща на всички императори, за да прогонва северните мореплаватели далеч от земите си; но боговете на Севера се оказали по-силни от неговите.

Влязоха в заливчетата, за да се приютят от задаващата се буря и да преспят на спокойствие — водите им бяха по-солени и по-наситенозелени от тези, които познаваха досега, и се надигаха и спадаха с морските приливи и отливи. Не се виждаха кораби, нито пък хора, само тук-там имаше следи от стари сгради. Много села са процъфтявали по тези места, преди да дойдат хората от Север, по отдавна всичко бе разграбено и опустошено, така че сега човек трябваше да пътува доста дълго на юг, докато се добере до някаква по-ценна плячка.

Стигнаха до мястото, където морето между Англия и континента се стеснява; някои предложиха да обърнат към английския бряг. Знаеха, че крал Едгар13 е умрял наскоро и наследниците му са още малолетни, поради което викингите често посещават тези земи. Но Крок и Берсе заедно с по-мъдрите от екипажа настояваха, че все пак земята на франките е най-добрата, ако успеят да стигнат достатъчно на юг. Кралят им и императорът на Германия водели спор за границата си и били във война, а за скандинавците крайбрежните области на воюващите страни винаги били добър обект за плячкосване.

Продължиха надолу покрай франкския бряг, но сега плаваха по-навътре в морето и бяха нащрек, защото минаваха близо до областите, които северните хора бяха завоювали от краля на франките. Тук по носовете и по устията на реките непрекъснато се виждаха кръстове, а още по-често се срещаха колове с набучени на тях брадати глави, които показваха нежеланието на владетелите на тези земи да посрещат по бреговете си мореплаватели от родния Север: Крок и другарите му бяха на мнение, че това е доста негостоприемно от страна на хората, които се радват на благата на тази плодородна земя, но, казаха си те, „какво може да се очаква от сконийци и сяландци“ и попитаха Орм дали няма роднини тук. Той отвърна, че доколкото знае, няма, роднините му винаги ходят в Ирландия, но ще има предвид идеята да се набучват глави върху колове, когато се върне вкъщи — от тях стават чудесни плашила, които ще пазят овцете му. Всички се разсмяха и решиха, че той си служи добре с думите и съвсем не е толкова беззащитен.

В устието на една река нападнаха от засада няколко рибарски лодки, но не намериха нищо ценно; а когато попитаха мъжете къде наоколо се намират богатите села, не изкопчиха никакъв отговор. Убиха няколко от тях, но останалите продължаваха да мълчат: пуснаха ги живи — бяха в окаян вид и не можеха да служат за гребци, а не биха донесли и печалба, ако ги продадяха като роби. Неведнъж под прикритието на нощта се промъкваха на брега, но не спечелиха нищо — хората тук живееха в големи и добре защитени села и на няколко пъти трябваше да бързат назад към корабите си, за да не ги обградят или избият. Надяваха се, че скоро ще отминат владенията на скандинавците.

Една вечер срещнаха четири дракона, които идваха от юг. Изглеждаха тежко натоварени и Крок остави корабите си да минат близо до тях, за да прецени силата на екипажа им. Беше тиха вечер и те бавно гребяха едни срещу други; непознатите поставиха на мачтата си дълъг щит, обърнат нагоре, за да покажат, че са с приятелски намерения. Хората на Крок разговаряха с тях от разстояние един хвърлей, а всеки от главатарите се мъчеше да прецени силата на другия. Чужденците казаха, че били родом от Ютланд и се връщали вкъщи след дълъг поход. Предното лято плячкосвали в Бретан със седем кораба, а после проникнали още по на юг, зимували на някакъв остров край устието на Лоара н тръгнали нагоре по реката, но сред тях избухнала страшна епидемия и сега се връщали у дома с всички кораби, за които успели да намерят сили и хора. Когато ги попитаха каква плячка носят, те отвърнаха, че мъдрите мореплаватели никога не броят богатството си, преди да го закарат непокътнато вкъщи. Можели да им кажат само, че нямат основание да се оплакват от спечеленото — явно в случая се смятаха за достатъчно силни да се защитят. В сравнение с миналото сега опасността от неуспешна експедиция била по-голяма. Това важело дори за най-южните земи, но пък този, който попаднел в някоя неразграбвана досега област на Бретан, щял да бъде щедро възнаграден за усилията.

Крок попита дали имат вино или добра бира, които искат да разменят срещу свинско н сушена риба, а междувременно се опитваше да приближи до корабите им. Силно бе изкушен да ги нападне и така с един удар да получи компенсация за всичките си неволи досега. Но ютландският капитан веднага обърна кораба си срещу техния, така че им препречи пътя. Отвърна, че предпочита да запази виното и бирата за собствените им нужди.

— Но непременно се приближете — продължи той, — ако искате да опитате нещо друго.

Крок държеше насочено копие в ръка и се колебаеше какво да предприеме, но в същия момент на един от ютландските кораби настъпи суматоха. До планшира14 се биеха двама мъже. После, както бяха вкопчени един в Друг, те паднаха във водата. За момент потънаха и единият не се появи повече. Другият изплува на повърхността настрана от кораба и отново се гмурна, за да избегне копието, което един от мъжете хвърли по него. Хората на ютландския кораб се разкрещяха, но не отговориха, когато екипажът на Крок го попита какво става. Започваше да се смрачава и след като размениха по няколко думи, чужденците отново загребаха напред, преди Крок да вземе решение дали да се бие, или не. После Токе, който в кораба на Крог седеше точно зад Орм, на греблото на бакборда, извика:

— Я погледнете! Имам все по-голям късмет при риболова!

Една ръка се бе вкопчила в греблото му, а друга в греблото на Орм и между тях във водата изплува човешко лице с поглед, прикован в кораба. Бе много бледо, с големи очи н обрамчено с черна коса и брада.

— Какъв смелчага и при това добър плувец — възкликна един от мъжете. — Гмурнал се е под нашия кораб, за да се спаси от ютите.

— И е мъдър — каза друг, — защото е видял, че сме по-свестни от тях. Трети добави:

— Черен е като трол15 и е жълт като мъртвец, няма вид на човек, който носи късмет. Опасно е да го взимаме на борда.

Обсъдиха всички преимущества и недостатъци по този въпрос, а някои заразпитваха човека във водата. Но той лежеше там неподвижно, премигваше с очи и здраво хванат за греблата, се полюшваше в морето. Накрая Крок нареди да го качат на борда; винаги можели да го убият, обясни той на тези, които се противопоставиха на идеята, ако събитията покажели, че това е най-разумното.

Токе и Орм изтеглиха греблата си и вдигнаха мъжа на борда; кожата му беше жълтеникава, но изглеждаше силен; беше гол до кръста, и само няколко парцала прикриваха тялото му. Краката му се огъваха и едва стоеше прав, но стисна юмрука си и го размаха към изчезващите в далечината ютски кораби, като плюеше след тях и скърцаше със зъби. Извика нещо и се просна по лице, заклатен от кораба; после скочи веднага на крака, започна да се бие в гърдите и да протяга ръце към небето, като говореше със съвсем различен тон, но никой не разбра словата му. Когато Орм остаря и разказваше преживелиците си, той твърдеше, че никога не бил чувал по-ужасяващо скърцане на зъби или пък по-жалостив и пронизителен глас от този, с който чужденецът се провиквал към небето.

Всички бяха удивени, заразпитваха го подробно кой е и какво му се с случило. Той разбираше някои неща и отговаряше на развален скандинавски. Стори им се да казва, че бил ют, че не обичал да гребе в събота и затова мразел хората, от които бил избягал. Това звучеше безсмислено и някои го сметнаха за луд. Дадоха му храна и вода; той яде лакомо от зрелия фасул и рибата, но когато му предложиха солено свинско, възмутен отказа. Крок сметна, че ще върши работа на греблата, а когато пътешествието свърши, ще го продадат изгодно. Помоли Мъдрия Берсе междувременно да се опита да схване нещо от бръщолевенето му, да получи някаква полезна информация за земите, от които идва.

Така следващите няколко дни Берсе седеше и разговаряше с чужденеца; разбираха се както могат. Берсе бе спокоен н търпелив човек, голям чревоугодник и добър поет, тръгнал но море, за да се отърве от злонравната си жена. Беше мъдър и много хитър и полека-лека успя да свърже по смисъл повечето от това, което разказа чужденецът. Ето какво обясни на Крок и останалите:

— Не е луд, въпреки че прилича на такъв; нито пък е ют, както ние смятахме. Казва, че е евреин16. Това бил някакъв източен народ, който убил мъжа, почитан като бог от християните. Всичко се случило много отдавна, но те още изпитвали силна омраза към евреите и с удоволствие ги избивали; не приемали за тях откуп и не проявявали никакво снизхождение. Затова повечето евреи живеели във владенията на халифа на Кордова — там човекът, когото убили, не бил смятан за бог.

Берсе добави, че и той бил чувал нещо за това; мнозина други от екипажа казаха същото. Орм знаеше, че мъжът бил закован за едно дърво, нещо, което и синовете на Рагнар Рунтавите гащи в миналото направили с църковния глава на Англия. Как християните са могли да продължат да го почитат, след като бил убит от евреите, бе неразбираемо за тях — ясно бе, че един истински бог не може да бъде умъртвен от човешка ръка. После Берсе им разказа още подробности от историята на евреина:

— Бил роб на ютите повече от година и страдал много, защото не искал да гребе в събота; богът на евреите се сърдел, ако някой работи в този ден. Но те не разбирали това, въпреки че често се опитвал да им го обясни, биели го и го държали гладен, когато отказвал да гребе. Малкото, което знае от нашия език, го научил, докато бил при тях, но когато ги споменава, ругае на родния си език, защото речникът му на скандинавски не достига. Каза, че плакал много и призовавал бога си на помощ. После. като видял нашия кораб, разбрал, че молитвите му са чути. Когато скочил зад борда, повлякъл със себе си — и човека, който най-често го биел. Помолил бога си да го закриля и да не позволи на другия да избяга. Ето защо, твърди той, копията не го улучили и намерил сили да се гмурне под нашия кораб. Колкото да го увещавам, не иска да назове името на бога си, толкова могъщо било то. Ето това разказа за ютите и за бягството си от тях. Имал да разказва още неща, които мисли, че ще ни бъдат от полза. Но голяма част от разказа му не мога да разбера добре.

Всички бяха любопитни да чуят какво друго ценно за тях има да каже евреинът. Накрая Берсе успя да схване най-същественото.

— Твърди — продължи той, — че в родината си бил богат човек. Тя била разположена във владенията на халифа на Кордова. Казва се Соломон и бил златар, освен че очевидно е голям поет. Бил отвлечен от някакъв християнски вожд от север, нападнал областта, в която живее. Той го заставил да поиска от близките си голям откуп, а след това го продал на един търговец на роби — християните не обичат да спазват обещанията си към евреите, защото те убили бога им. Когато били по море, този търговец от своя страна го препродал на други, от които пък попаднал в плен при ютите, и злочестата му съдба веднага го принудила да върти греблата в събота. Към ютите изпитвал смъртна омраза, но дори и тя била нищо в сравнение с ненавистта му към християнския вожд, който го измамил. Той бил много богат и живеел само на един ден път от морето. Евреинът казва, че с удоволствие ще ни покаже как да стигнем дотам, за да разграбим всичките му богатства, да изгорим къщата му, да му извадим очите и да го пуснем гол сред камънаците и дърветата. Твърди, че при него има богатство за всички ни.

Целият екипаж бе на мнение, че това е най-добрата новина от много време насам. Соломон, който седеше до Берсе по време на разказа и го следеше, доколкото може, със силен вик и щастлива усмивка скочи на крака и с цялата си дължина се просна на палубата пред Крок, напъха в уста кичур от брадата си и я задъвка; после сграбчи единия му крак и го сложи върху врата си, като през цялото време бръщолевеше като пиян непонятни неща.

Когато се поуспокои, започна да подбира думи от техния език и каза, че желае да служи вярно на Крок и хората му, докато те спечелят споменатите богатства, а той постигне своето отмъщение; но поиска да му обещаят, че ще му позволят лично да избоде очите на християнския вожд. Крок и Берсе решиха, че молбата му е приемлива.

Хората на всеки от трите кораба започнаха разгорещено да обсъждат думите му и настроението се повиши много. Казваха, че съдейки по преживелиците му, сам за себе си чужденецът сякаш нямал голям късмет, но пък можел на тях да донесе сполука. Токе твърдеше, че никога не бил имал по-добър улов. Отнасяха се с евреина като с приятел, намериха му малко дрехи и му дадоха да пие бира, макар да не им бе останала много в запас. Мястото, на което искаше да ги заведе, се наричаше Леон17. В общи линии знаеха къде се намира — надясно, между земите па франките и тези на халифа на Кордова, на около пет дни бързо плаване на юг от нос Бретон, който вече се виждаше. Отново направиха жертвоприношение на Морските хора и бяха възнаградени с попътни ветрове, с тяхна помощ излязоха в открито море.

Четвърта глава: КАК ХОРАТА НА КРОК ПРИСТИГНАХА В КРАЛСТВОТО НА РАМИРО И НАПРАВИХА СПОЛУЧЛИВО НАПАДЕНИЕ

Когато Орм остаря и разказваше приключенията си, той твърдеше, че не може да се оплаче от престоя си в кораба на Крок, въпреки че се присъединил към него не по собствено желание. От получения удар в главата бе страдал само няколко дни, а с мъжете се разбираше добре и те скоро престанаха да го смятат за пленник. С благодарност се сещаха за придобитите чрез него хубави овце, а с другите си качества той бе чудесен другар за плаване. Знаеше не по-малко балади от Берсе и от майка си бе научил да ги рецитира като истински поет. Можеше още така умело да разказва измислени истории, че всички им вярваха, макар че сам признаваше Токе за по-вещ в това изкуство. Затова мъжете го ценяха като добър и умен другар, които им помагаше Да прекарват приятно дългите дни на скука, когато плаваха с попътни ветрове и почиваха на греблата.

Някои от екипажа бяха недоволни, че Крок бе тръгнал от Бретан, без да се опита да поднови запасите от прясно месо; храната на борда вече започваше да понамирисва. Свинското беше гранясало, по сушената треска имаше плесен, яденето бе развалено, хлябът червясъл, а водата киселееше. Но Крок и другите, вече участвували в подобни походи, твърдяха, че това било нещо съвсем обичайно за моряците. Орм ядеше дажбата си с апетит, макар че често в това време описваше на останалите деликатесите, с които бе свикнал вкъщи. Берсе отбеляза, че според него боговете много мъдро разпоредили, когато човек е по море, с удоволствие да яде това, което в дома си не би предложил дори на робите и кучетата, а само на свинете, иначе дългите морски пътешествия щели да бъдат направо отвратителни.

Токе пък каза, че най-много го притеснява липсата на бира. Увери ги, че не е претенциозен и когато е необходимо, стомахът му приема почти всичко, включително и обувки от тюленова кожа, стига да е придружено от хубава бира, с която да смаже гърлото си. „Ужасно е — продължи той — да си представиш живота без бира независимо дали на сушата или в морето“, и зададе доста въпроси на евреина за качеството й в страната, за която пътуваха, без обаче да получи някаква информация за това. Разказваше на останалите истории за празненства и пиянски събирания, на които е присъствувал, и съжаляваше, че тогава не е пил повече.

На втората вечер в морето излезе силен вятър и надигна голямо вълнение. Моряците бяха доволни, че небето е ясно, защото се ориентираха по звездите. Крок се колебаеше дали е разумно да излиза в безкрайната морска шир; но по-мъдрите им другари твърдяха, че колкото и на юг да отплават, винаги ще виждат земя от лявата си страна освен в Ньорва Суид18, чиито води водеха към Рим, разположен в центъра на света Берсе каза, че онези, които плават от Норвегия за Исландия, са много по-зле, защото нямат наоколо си земя, където да се прислонят на завет, и само безбрежно море от всички страни.

Евреинът знаеше много за звездите и твърдеше, че е опитен навигатор; но се оказа безполезен, тъй като употребяваше различни наименования за небесните тела и освен това страдаше от морска болест. Същото сполетя Орм и двамата със Соломон висяха измъчени над планшира — бяха сигурни, че ще умрат. Евреинът стенеше сърцераздирателно на собствения си език в промеждутъците между повръщанията. Орм му нареди да млъкне, но той отвърна, че се моли на бога си, който е в буреносния вятър. Орм го сграбчи за врата и му каза, че въпреки ужасното състояние, в което се намира, все още има сили да го изхвърли през борда, ако продължава да вика — и без неговия бог около тях бушуват достатъчно ветрове.

Тези думи затвориха устата на Соломон и на сутринта вятърът утихна, морето се успокои н двамата се почувствуваха по-добре. Лицето на евреина бе зеленикаво, но той се усмихна приятелски на Орм — явно не му се сърдеше за предната нощ — и му посочи с пръст изгряващото над морето слънце. Каза, като с труд подбираше думите си, че това са червените криле на утринта далеч в морето и че там е неговият бог. Орм отвърна, че той, изглежда, е от тези божества, които предпочитат да стоят на почтено разстояние.

По-късно същата сутрин различиха в далечината планински очертания. Приближиха до брега, но трудно намериха тих залив, в който да пуснат котва. Евреинът каза, че тази част от крайбрежието му била непозната. Още щом слязоха, се натъкнаха на цели орди от местни жители, но те бързо се разбягаха. Хората на Крок претършуваха колибите им и се завърнаха с няколко кози, хранителни продукти и двама пленници. Запалиха огньове радостни, че са стигнали без премеждия сушата, и доволни отново да вкусят печено месо. Токе търсеше бира под дърво и камък, но успя да открие само няколко меха вино, което по неговите думи било толкова тръпчиво и кисело, че червата му се свивали, така че не можа да го изпие сам и даде остатъка на другите. Прекара вечерта в усамотение, като си пееше тъжно, а сълзите му се стичаха по брадата. Берсе ги предупреди да не го закачат, защото ставал опасен, когато се е напил до сълзи.

Соломон разпита пленниците и съобщи, че вече се намират в земята на кастилския граф и че мястото, към което ги води, е далеч на запад. Крок каза, че за да плават в тази посока, трябва да чакат други ветрове, а междувременно могат само да си почиват и да се хранят. Добави, че биха се озовали в трудно положение, ако ги нападнат силни врагове, докато вятърът духа откъм морето, или пък ако неприятелски кораби блокират изхода им от залива. Доколкото можеше, Соломон обясни, че подобна вероятност едва ли съществува, тъй като графът на Кастилия почти не разполагал с кораби, а щяло да му трябва доста време, за да събере достатъчно силна армия, с която да ги победи. Разказа им, че в миналото този граф бил могъщ владетел, но бил принуден да се подчинява на мавърския халиф на Кордова, та дори и да му плаща данък, защото сега в света нямало по-велик монарх от него освен германския император Ото и император Василий от Константинопол. Като чуха това, мъжете се разсмяха и казаха, че несъмнено евреинът говори неща, за които вярва, че са истина, но очевидно е зле информиран по въпроса. Попитаха го дали е чувал за крал Харалд от Дания и не знае ли, че няма по-могъщ владетел на света от него.

Орм беше все още изтощен от морската болест и нямаше апетит, това го безпокоеше и го караше да мисли, че страда от нещо сериозно — той непрекъснато се притесняваше за здравето си, — затова се сви пред огъня и заспа дълбоко. През нощта, когато целият лагер бе притихнал, Токе дойде и го събуди. С обляно в сълзи лице заяви, че той е единственият му приятел и ако му позволи, би желал да му изпее една песен, която в момента си е припомнил. Обясни, че в нея се разказва за две мечета и като дете я е научил на майчините си колене. Била най-хубавата песен, която някога е чувал. Като каза това, седна до Орм на земята и започна да пее. Орм пък имаше една особеност — не бе от най-общителните, когато току-що са го събудили от дълбок сън; но не протестира, само се обърна на другата страна и се опита отново да заспи.

Токе не успя да си спомни много от песента и пак посърна. Оплака се, че цяла вечер седи сам и никои не му прави компания. По най-много, каза той, го наранява това, че Орм нито веднъж не го е погледнал, за да го ободри. Досега винаги го е смятал за най-добрия си приятел, още от момента, в който за пръв път го видял. Но вече разбрал, че в крайна сметка той е само един мизерен негодник като всички други сконийци, и когато паленце като него не се държи както трябва, можеш само да му хвърлиш един як бой. Изричайки това; той се огледа наоколо за тояга; но Орм, който вече се беше разбудил напълно, седна. Токе го видя и се опита да го ритне, но още щом вдигна крак, Орм грабна от огъня една главня и я хвърли в лицето му. Както бе с едни крак във въздуха, Токе се сви, за да избегне удара, и падна по гръб. После скочи веднага с обезумяло от ярост и пребледняло лице. Орм също бе на крака и сега двамата стояха един срещу друг. Макар че нощта беше светла, виждаше се как очите на Орм искрят с опасен червен пламък. Той настървено се хвърли към Токе, който се опитваше да изтегли меча си. Преди да заспи, Орм бе оставил своя настрана и сега не бе имал време да го грабне. Токе бе едър и силен мъж, с яки бедра и огромни ръце, а Орм още не бе напълно възмъжал, въпреки че беше достатъчно силен да се справи с повечето от мъжете наоколо. С една ръка притисна в хватка врата на Токе, а с другата сграбчи дясната му китка, за да не може да извади меча; но Токе бе хванал здраво дрехите му. С рязко движение той вдигна Орм във въздуха и го просна по лице като морска звезда. Орм не разхлаби хватката си, въпреки че се чувствуваше така, сякаш гръбнакът му всеки момент ще се счупи, и като се извъртя, успя да натисне с коляно тила му. След това се хвърли назад, повличайки Токе върху себе си, напрегна всичките си сили и го обърна, притискайки го под себе си с лице в праха. Някои от другарите им вече се бяха събудили, а Берсе дотича с въже, като мърмореше, че друго не биха могли да очакват, след като са позволили на Токе да се натряска. Завързаха здраво ръцете и краката му, въпреки че той бясно се съпротивяваше. Но скоро се укроти и подвикна на Орм, че си е спомнил останалата част от песента. Започна да я пее, но Берсе го плисна с вода и той заспа.

Като се събуди на следващата сутрин и откри, че е завързан, Токе започна ужасно да ругае — изобщо не си спомняше какво се е случило. Разказаха му всичко и той беше много гузен заради държанието си. Обясни, че за нещастие става доста неприятен, когато се напие. Каза, че бирата го преобразява изцяло и сега разбира, че виното явно има същия ефект. Притеснен, попита Орм дали след ужасното му поведение предната вечер го смята за свой враг. Орм отговори отрицателно и добави, че с удоволствие би довършил двубоя по приятелски, стига Токе да пожелае това; но го помоли да обещае, че ще се въздържа от песни, защото според него стържещите звуци на козодоя и граченето на враните са далеч по-мелодични от нощните му серенади. Токе се засмя и даде дума, че ще се опита да развие способностите си в тази насока; по природа е кротък чоwек, освен когато бирата или виното го карат да пощръклее по този начин.

Всички смятаха, че Орм се е справил чудесно с положението, особено като се има предвид младостта му — малцина от тези, които са се приближавали до Токе, след като е достигнал сълзливия стадии, са се измъквали невредими. Ето защо Орм се издигна в очите на другарите си, а също и в своите собствени. След този инцидент те започнаха да го наричат Червения Орм не само заради цвета на косата му, а и защото се бе показал като мъж с характер, когото никой безпричинно не бива да предизвиква.

След няколко дни излезе благоприятен вятър и те отплаваха. Движеха се на разстояние от брега, за да избягнат опасните течения, и се насочиха на запад покрай земите на Рамиро, докато заобиколиха носа. После загребаха на юг покрай стръмния н набразден бряг, преминаха малък архипелаг, който им напомни на групата островчета край родния Блекинге19. Най-после стигнаха до устието на някаква река. Точно нея търсеше евреинът. Навлязоха вътре с прилива и загребаха нагоре, докато стигнаха до бента. Там слязоха и спряха да обсъдят положението. Соломон им описа предстоящото пътешествие и каза, че смели мъже като тях могат да изминат разстоянието до крепостта за по-малко от два дни. Човекът, на който искаше да отмъсти, беше един от маркграфовете20 на Рамиро и се казваше Ордоно, по неговете думи „най-ужасният мошеник и бандит в целия християнски свят“.

Крог и Берсе го разпитаха подробно за крепостта, поискаха сведения за якостта и разположението й, за това колко е голяма армията, която я защитава. Соломон отвърна, че се намира в толкова скалиста и запустяла местност, та войската на халифа, която е предимно конница, не припарва там. Това я прави чудесно убежище за разбойници и зад стените й се крият огромни богатства. Построена е върху дъбови трупи и е защитена от земен насип, върху който има ограда от колове. Войниците й вероятно не наброяват повече от 200 души. Соломон смяташе, че сигурно няма да са особено бдителни заради изолираното й разположение; а освен това хората на маркграфа много често правят набези на юг и отсъствуват от крепостта.

Крок каза, че броят на защитниците го притеснява по-малко, отколкото насипът и оградата, защото ще им попречат да направят изненадваща атака. Някои мислеха, че ще бъде най-лесно да запалят оградата, но Берсе напомни, че пожарът може да обхване цялата крепост, а това значи, че няма да стигнат до богатствата й, каквито и да са те. Накрая решиха да се доверят на късмета си и да съставят плана на място. Споразумяха се да оставят на корабите четиридесет мъже, а другите да потеглят привечер, когато се разхлади. После теглиха жребий, за да определят кои ще останат, защото всички предпочитаха да присъствуват, когато се разпределя плячката.

Погрижиха се за оръжието си и прекараха в сън дневната жега, скрити в дъбова горичка. След това се подкрепиха с храна и пиене и щом се свечери, целият отряд, който наброяваше 136 мъже, тръгна на път. Крок вървеше начело заедно с евреина и Берсе, а останалите ги следваха. Едни носеха метални ризници, други — кожени нагръдници. Повечето бяха въоръжени с меч и копие, а някои имаха и бойни секири; всички носеха щит и шлем. Орм вървете до Токе. Той отбеляза, че след толкова седмици, прекарани на пейките за гребане, това е добра възможност да раздвижат ставите си преди боя.

Минаваха през гола пустош, в която нямаше никакъв признак па човешки живот; тези гранични области между християнското и андалузкото кралство отдавна бяха изоставени. Движеха се по северния бряг на реката и по пътя си прекосиха множество нейни притоци. Междувременно тъмнината се сгъсти и след няколко часа направиха почивка, изчаквайки да изгрее луната. После завиха на север покрай една долина; придвижваха се бързо по равния терен. Соломон се оказа добър водач — достигнаха околностите на крепостта още преди небето да просветлее. Скриха се в шубраците и пак починаха малко, взирайки се в мрачината, за да различат нещо па бледата лунна светлина. Видът на оградата ги обезсърчи — беше направена от необработени трупи с височина два пъти човешки бой, а огромната порта с укрепен свод направо вдъхваше страх.

Крок отбеляза, че лесно можели да я подпалят, но при всички случаи би предпочел да проникне вътре, без да използува огън. Все пак ако не открият друг начин, ще се наложи да струпат съчки в основата й и да ги запалят, като се надяват да не се възпламени цялата сграда. Попита дали Берсе има по-добро предложение, но той поклати глава, въздъхна и каза, че не се сеща за нищо друго, макар и той да не одобрява този метод. Соломон също не намери друго разрешение; промърмори, че трябва да се задоволи само да гледа как неверникът гори, а се е надявал на по-пълно отмъщение.

В този момент на разговора към Крок и Берсе се присламчи Токе и попита защо се бавят — започвал вече да ожаднява, а колкото по-скоро нападнели крепостта, толкова по-бързо щял да си намери нещо за пиене. Крок го осведоми, че проблемът е как да атакуват. Като чу това, Токе заяви, че ако му предоставят пет копия, ще им покаже, че е способен и на други неща, освен да гребе и да пие бира. Другите започнаха да го разпитват за плана му, но той отговори само, че ако всичко мине добре, ще им пробие път в крепостта, макар и да се наложи собствениците на копията да ги сглобяват отново, като си ги получат. Берсе, който го познаваше отдавна, им препоръча да го послушат. И така, донесоха копията, а Токе отсече върховете там, където металът се допира до дървото, така че от острието остана да стърчи къса дръжка. После обяви, че е готов да започнат. Двамата с Крок се запромъкваха тихо към крепостния вал, прикривайки се зад скали и храсти, а отзад ги следваха няколко отбрани воини. От вътрешността на крепостта пропяха петли, но иначе в нощта цареше абсолютна тишина.

Припълзяха към насипа близо до портата. Токе се изкачи до основата на оградата и заби едно от копията в процепа между два кола на разстояние няколко лакътя от земята, като го вклини здраво с въртеливо движение, използувайки цялата си сила. По-нагоре, в следващата пролука, вкара друго острие. Безшумно се увери, че и двете ще издържат тежестта, и стъпи внимателно на скъсените прътове. Постави трето, но от това положение се оказа невъзможно да го закрепи здраво, без да вдигне шум. Крок, който вече беше схванал идеята на Токе, му направи знак да слезе и прошепна, че сега ще трябва малко да почукат, дори с риск да обезпокоят съня на някои хора. После, хванал останалите две остриета в ръка, зае мястото му върху вече заздравелите стъпала и с няколко удара с опаката страна на брадвата заби копието на място. Веднага след това повтори същото с четвъртото и петото копие все по-високо нагоре по оградата. След като вклини и последното острие, се изкачи и стигна до върха й.

В този момент от крепостта се разнесоха викове, шум и суетня, пронизително засвириха рогове; но след Крок по стълбата на Токе по най-бърз начин се изкачваха и други викинги, присъединяваха се към него на върха. Вътрешната страна на оградата беше обточена с дървен мост, който служеше за площадка на стрелците. Крок и другарите му скочиха на него, сблъскаха се с няколко още сънени мъже, въоръжени с лъкове и копия, изтичали да ги пресрещнат, и ги повалиха. От земята вече ги обсипваха със стрели, даама паднаха, но Крок и останалите се затичаха по моста към портата и слязоха на земята с надеждата, че ще могат да я отворят отвътре и да пуснат другарите си. Там се развихри схватка, тъй като мнозина от защитниците на крепостта вече бяха притичали да отбраняват входа и с всяка изминала минута на помощ прииждаха нови подкрепления. Един от двадесетината мъже, последвали Крок, висеше от оградата със стрела в окото, а трима други бяха улучени при преминаването на моста. Но всички, които бяха успели да скочат невредими на земята, се групираха плътно във фаланга и с боен вик: „Напред!“ си пробиваха път с копие и меч към портата. Тук се озоваха наистина в тежко положение — беше много тъмно и враговете се трупаха както отпред, така и отзад.

Отвън в отговор се разнесе боен вик — чакащите на хълма мъже се бяха спуснали към насипа веднага щом бяха видели, че опитът да се прехвърли оградата е успял, и много от тях вече забиваха брадвите си в портата, докато други се катереха по стъпалата на Токе и скачаха вътре на помощ на другарите си. Тук се водеше ожесточено и доста хаотично сражение, трудно се разпознаваше кой е враг и кой — приятел. Крок повали неколцина с брадвата си, но после сам получи удар с тояга по врата. Нанесе го един огромен мъж с черна, сплетена на плитки брада, който, изглежда, бе водачът на защитниците. Шлемът на Крок отчасти притъпи силата на удара, но той се залюля и падна на колене. Накрая Токе и Орм успяха да си пробият път през масата от плътно преплетени хора и щитове, където копието беше напълно неизползваемо, по лепкавата н разхлъзгана от кръв земя, по която на няколко пъти едва не загубиха равновесие, и издърпаха резето на портата. Другарите им нахлуха вътре и защитниците, които не смогнаха да избягат, бяха победени и убити.

Сред християните настъпи ужасна паника, те бягаха, а смъртта буквално ги следваше по петите. Соломон, един от първите, нахлули през портата, се биеше въодушевено начело на викингите, препъвайки се в телата на убитите. Грабна някакъв меч от земята и го размаха над главата си. Крещеше през глъчката към другарите си и ги подканяше да бързат към главната постройка. Крок бе все още замаян от удара и не можеше да се изправи на крака. От мястото до портата, където лежеше, им извика да следват евреина. Много от викингите се спуснаха към къщите, които ограждаха вътрешната страна на насипа, за да утолят жаждата си или пък да търсят жени. Но повечето преследваха отстъпващите защитници чак до цитаделата, която се намираше в центъра на крепостта. Вратата й бе обградена от християни. Те се опитваха да влязат, но преди да успеят да я затворят, сред тях нахлуха преследвачите и вътре се разрази битка — нямаха друг избор, освен да се защитават. Едрият мъж със сплетената брада се биеше храбро, повали двама нападатели, но накрая бе притиснат до стената и падна на колене, тежко ранен от нанесените удари. Като го видя да се свлича, Соломон се хвърли върху му, сграбчи го за брадата и го заплю, хленчейки като пияница. Брадатият, сякаш вперил в него неразбиращ поглед, се търколи на една страна, склопи очи и умря.

Соломон започна да се жалва на висок глас как го измамили и не му дали, възможност истински да си отмъсти, как не могъл сам да убие своя враг. Щом видяха вожда си да пада, оцелелите християни престанаха да се отбраняват и се предадоха на милостта на победителите. Някои от тях те пощадиха, за да ги продадат в робство. След като добре си хапнаха месо и пийнаха вино и бира, викингите претършуваха крепостта за плячка. Бяха прекарали много седмици без жени. ето защо възникнаха спорове, когато откриха няколко, свити по ъглите. Струпаха цялата плячка на огромна камара — пари, украшения, оръжие, дрехи, брокати, ризници, принадлежности от домакинството. конски амуниции, сребърни съдове и какво ли не още — и след като я преброиха, се оказа, че надвишава и най-смелите им очаквания. Соломон им обясни, че тези съкровища са плод на многогодишно плячкосване из Андалусия. Крок, които вече бе на крака, превързал главата си с напоен във вино парцал, се радваше на гледката и единственото му притеснение беше дали на корабите ще се намери достатъчно място за всичко това. Берсе го увери, че ще успеят да го сместят.

— Никои — рече той — не се оплаква от тежестта на товара, щом собствената му плячка го кара да опъва греблата.

Остатъка от деня те прекараха в чревоугодничество и в чудесно настроение, после поспаха, а когато настъпи нощ, тръгнаха по обратния път към корабите. Всички пленници бяха тежко натоварени с плячка, а и самите те имаха доста за носене. В тъмниците на цитаделата откриха андалуски затворници, които, щом ги пуснаха, се разплакаха от щастие, но имаха прекалени окаян и немощен вид, за да пренасят товари, затова ги оставиха на свобода. Те придружиха викингите до корабите им и оттам продължиха със Соломон на юг към родината си. Викингите бяха отмъкнали няколко магарета и качен на едно от тях, Крок оглавяваше колоната с провиспали до земята крака. Зад него водеха останалите животни, натоварени с храна и бира, но техният багаж бързо се стопяваше, тъй като мъжете спираха честичко да си починат и се подкрепят.

Берсе ги подканяше напред, за да стигнат до корабите възможно нап-бързо. Страхуваше се да не ги преследват — някои от бранителите на крепостта бяха успели да избягат и може би бяха стигнали достатъчно далеч, за да потърсят помощ. Мъжете почти не обръщаха внимание на увещанията му — бяха в добро настроение и повечето от тях бяха замаяни от пиене. Орм бе взел бала коприна, бронзово огледало и висок стъклен бокал, който се оказа много неудобен за носене. А Токе бе поставил на рамото си голям дървен сандък, красиво инкрустиран и пълен с най-различни предмети. С другата ръка водеше някакво момиче, което си бе харесал и искаше да задържи колкото е възможно по-дълго. Беше в отлично разположение на духа и сподели с Орм надеждата, че то може да се окаже дъщеря на маркграфа; после пък стана меланхоличен и започна да се съмнява, че на борда ще се намери място за нея. Ходеше нестабилно от многото пиене, но девойката, която сякаш вече се бе привързала към него, внимателно го подкрепяше. Беше добре сложена и много млада. Орм призна, че не е виждал толкова хубаво момиче и че не би било зле да има късмета на Токе с жените. А той отвърна, че въпреки приятелството им не можел да я Дели с него, защото проявявал по-специален интерес и би Желал да я задържи за себе си, ако боговете проявят благоволение към него.

Най-после стигнаха до корабите. Моряците, останали на борда, засияха от щастие при вида на толкова много плячка. Предварително се бяха споразумели, че всички ще делят по равно. Мъжете изказаха благодарности на Соломон и му дадоха различни скъпи подаръци; след това той тръгна с освободените пленници — изгаряше от нетърпение да напусне християнските земи колкото е възможно по-бързо. Токе, който още не бе спрял да пие, се разплака, щом чу, че Соломон си е тръгнал. Завайка се, че сега няма кои да му помогне да разговаря с девойката. Извади меча си и бе готов да хукне след него, но Орм и останалите го укротиха, без да се наложи да употребят сила. Накрая, след като я завърза здраво за себе си, за да ме се измъкне или да не му я откраднат, докато спи, той се сгуши доволно на земята до нея.

На следващата сутрин започна разпределението на плячката, което се оказа немного лека задача. Всеки държеше да има абсолютно същия дял като останалите, но решиха Крок, Берсе, кормчиите и още един-двама да получат три пъти повече от другите. Дори тогава бе трудно да задоволят всички, въпреки че тази задача бе възложена на най-мъдрите измежду тях. Берсе каза, че до голяма степен дължат на Токе превземането на крепостта, затова той също трябва да получи троен дял; екипажът се съгласи с това. Токе пък отвърна, че предпочита да не увеличават плячката му, но да му позволят да качи момичето си на борда и да не възразяват срещу присъствието му там.

— Много искам да я заведа с мен вкъщи — рече той, — макар че не съм съвсем сигурен дали е дъщеря на маркграфа. Вече се разбираме чудесно и съм уверен, че като научи езика ни и можем да водим разговор, ще бъде още по-добре.

Берсе отбеляза, че това може да се окаже не особено бляскава перспектива за Токе. Корабите ще са така натоварени с плячка, добави Крок, че макар да са загубили в боя единадесет мъже, се съмнява да й намерят място на борда. Нещо повече, при това положение сигурно ще се наложи да оставят някои по-незначителни предмети.

Токе се изправи, вдигна девойката на раменете си и накара всички да я разгледат добре, да видят колко е красива, какво хубаво тяло има.

— Няма съмнение — продължи той, — че е в състояние да възбуди страстите на всеки мъж. Хайде, ако някой от вас я желае, с удоволствие ще се бия с него, тук на място, с меч или с брадва — с каквото оръжие си избере. Победителят ще задържи момичето, а онзи, който умре, ще облекчи товара на кораба повече, отколкото тя би натежала. По такъв начин съвсем честно ще могат да я взема.

С една ръка девойката се държеше здраво за брадата на Токе; поруменя, замърда с крака и закри с другата ръка очите си. После я свали и сякаш се наслаждаваше на мъжките погледи. Съгласиха се, че предложението на Токе е хитро измислено, но никои не пожела да се бие — всички го харесваха, а и се страхуваха от него — беше силен и умееше да върти оръжието.

След като разделиха цялата плячка и я натовариха, те решиха, че Токе може да качи момичето при Крок, макар корабът му да беше претъпкан — заслужаваше тази награда заради участието си в щурмуването на крепостта. После обсъдиха обратния път. Решиха, че ако времето е лошо, ще се движат покрай бреговете на Астурия и Франкските земи. В противен случай щяха да се опитат да стигнат до Ирландия и оттам да продължат за родината, заобикаляйки Шотландските острови. С плячката, която носеха, биха поели излишен риск да плават в открито море, където можеха да срещнат други кораби.

Ядоха и пиха до насита, сега имаха големи запаси, дори повече, отколкото можеха да вземат със себе си. Мъжете бяха радостно възбудени, говореха какво ще си купят с новопридобитото богатство, когато се върнат у дома. Крок вече се бе възстановил, но капитанът на един от другите кораби беше загинал при крепостта и Берсе зае неговото място. Токе и Орм седнаха отново на веслата си в кораба на Крок и загребаха с лекота по течението. Токе зорко наблюдаваше девойката, която повечето време седеше до него; внимаваше да не би някой да приближи до нея, без да има причина за това.

Пета глава: КАК КЪСМЕТЪТ НА КРОК СЕ ОБЪРНА НА ДВА. ПЪТИ И КАК ОРМ СТАНА ЛЕВАК

Стигнаха устието на реката при отлив и поднесоха дарове на боговете — мях с вино и гърне с месо — за щастливо завръщане. После опънаха платната, прибраха веслата и гонени от лек вятър, излязоха в широкия залив. Тежко натоварени, корабите бяха легнали ниско във водата и се придвижваха бавно. Крок отбеляза, че ще трябва да гребат, докато ги заболят ръцете, ако искат да видят отново родния бряг. По-късно, вече остарял, Орм твърдеше, че от всичко, което бил чувал през живота си, тия думи му донесли най-много нещастия — от този момент нататък добрият късмет на Крок внезапно се обърнал, сякаш някой бог чул словата му и решил наистина да го превърне в пророк.

Откъм южния край на залива изникнаха седем кораба; плаваха на север, но щом забелязаха викингите, свърнаха навътре и бързо започнаха да приближават, порейки водата чевръсто с греблата си. Хората на Крок не бяха виждали подобни съдове — дълги и ниски; движеха се леко и бяха пълни с въоръжени мъже, които имаха черни бради и странни покрития на шлемовете. Гребците, по двама на весло, бяха голи, с лъскава, кафеникавочерна кожа. Приближаваха към тях с дрезгави крясъци и пронизително думкане на малки барабани.

Трите кораба на Крок веднага се подредиха в една редица, придържайки се плътно, до брега, за да не могат да ги обградят. На Крок не му се щеше да даде заповед за сваляне на платната; твърдеше, че ако излезе вятър, ще имат голяма полза от тях. Токе побърза да скрие момичето сред балите плячка, натрупа ги около него, та дори и. отгоре му, за да го предпази от копня и стрели. Орм му помогна. После двамата заеха местата си на планшира заедно с останалите. Орм вече бе успял да се въоръжи добре — от крепостта се беше снабдил с ризница, щит и здрав шлем. Един от моряците, застанал наблизо, се чудеше дали непознатите са християни, дошли да търсят отмъщение. Орм смяташе, че е по-вероятно да са хора на халифа, защото по щитовете и знамената им не се виждаха кръстове. Токе пък с радост сподели, че е успял да утоли жаждата си, преди боят да започне, защото предполагал, че сега щяло доста да се сгорещи.

— И онези от нас, които оцелеят, ще имат какво да разказват на децата си. У тия хора има нещо дивашко, а са и далеч повече от нас.

Чужденците бяха вече съвсем близо и обсипваха викингите с дъжд от стрели. Управляваха корабите си много умело, прокрадваха се около тях и ги нападаха от всички страни. Корабът на Берсе беше непосредствено до брега и него не успяха да обкръжат, но този на Крок бе най-отдясно и най-навътре, затова там веднага се разрази ожесточен бой. Двама противници го притиснаха откъм морето, застанаха един до друг и така закачиха трите кораба с вериги и железни куки, образувайки мост. Мъжете от най-външния с диви викове се прехвърлиха през средния и нахлуха на викингския дракон. Прииждаха на огромни тълпи и се биеха умело и настървено — скоро Крок с кораба си, вече потънал доста ниско във водата, изостана унило зад двамата си другари. След това още един противник успя да се промъкне под носа му и го взе на абордаж откъм брега. Положението сега беше такова: драконът на Берсе и третият от викингските кораби успяха да се измъкнат от залива, макар че ги преследваха четирима противници и те с всичка сила се мъчеха да ги отблъснат, а корабът на Крок съвсем сам се бореше с трима. В този момент излезе вятър и двата дракона на Берсе се отдалечиха още повече от брега; на палубите им се водеха ожесточени боеве, а след тях във водата оставаха широки кървави дири.

Но моряците на Крок нямаха време да се безпокоят за другарите си, на собствения си гръб имаха повече противници, отколкото можеха да отблъснат. От едната страна на планшира се бяха прехвърлили толкова много врагове, че корабът се бе наклонил застрашително и имаше опасност да потъне. Макар че много нападатели бяха посечени и падаха в морето или обратно на собствения си кораб, голяма част от тях останаха на борда и други им идваха на помощ от всички страни. Крок се биеше храбро, бързо секваха бойните викове на тези, които го предизвикваха. Но скоро трябваше да признае, че противникът далеч ги превъзхожда по численост. Тогава той захвърли шита, втурна се към планшира и хванал меча с две ръце, замахна и отсече веригите, които ги приковаваха към вражеския кораб. Но мъжът, който току-що беше повалил, го сграбчи за крака, а същевременно копие прониза рамото му. Крок се просна с главата напред върху противниковата палуба — веднага го обградиха, плениха го и го завързаха здраво.

Сдед това мнозина от неговите мъже паднаха убити, макар че се защитаваха до последния дъх. Накрая чужденците превзеха целия кораб, останаха само неколцина, изтласкани в предната му част, сред които бяха Токе и Орм. Бедрото на Токе бе пронизано от стрела, но той успяваше да се държи на крака, а Орм бе ударен в челото и едва виждаше от кръвта, която се стичаше в очите му. И двамата бяха съвсем изтощени. Мечът на Токе се пречупи в розетката на един щит, но отстъпвайки, кракът му се блъсна в буренцето с вино, което бяха взели от крепостта и складирали на носа. Той захвърли дръжката на счупеното оръжие, грабна с две ръце бъчвата и я вдигна над главата си.

— Това няма да отиде на вятъра — прошепна той и я запрати по най-близките нападатели; тя премаза двамина и повали още няколко, които се строполиха върху им.

После викна на Орм и останалите, че повече няма какво да правят на кораба, и пръв скочи с главата напред в морето с надеждата, че ще се добере до брега. Орм к всички, които успяха да се освободят от противника, го последваха. След тях се изсипа дъжд от стрели и копия; двама бяха улучени. Орм се гмурна, излезе на повърхността и заплува с всички сили; но, както често отбелязваше на старини, едва ли съществува по-трудно нещо от това да плуваш с ризница, и то тясна, когато си много уморен. Скоро нито Токе, нито Орм имаха сили да продължат; вече потъваха, когато един вражески кораб ги застигна. Издърпаха ги на борда и ги завързаха здраво, без двамата да могат да окажат някаква съпротива.

Така викингите загубиха битката; победителите се отправиха към брега, за да погребат мъртвите си и да разгледат спечелената плячка. Изчистиха палубите на завладения кораб, изхвърлиха труповете в морето и започнаха да се ровят из товара му, а пленниците заведоха на брега. Там, под строга охрана, те седнаха на плажа със завързани ръце. Бяха деветима, всичките ранени. Чакаха смъртта, мълчаливо загледани в морето. Нямаше следа нито от кораба на Берсе, нито от неговите преследвачи.

Токе въздъхна и започна да си мърмори. После подхвана:

Орм лежеше по гръб и гледаше небето с широко отворени очи. Той отвърна:

В оня дом, където съм израснал аз, щях да си похапвам мляко в тоя час.

Но най-много от всички страдаше Крок. Още от самото начало на похода той се смяташе за късметлия и за герой — а сега виждаше как щастието му с всеки изминал час се руши. Наблюдаваше как хвърлят от борда на кораба, който доскоро бе негов, телата на убитите му другари и каза:

Със своя тежък труд моряците, пребродили морето все на път, една награда си спечелиха -беди и ранна, недостойна смърт.

Токе се обади, че било невероятно съвпадение да открият трима поети сред толкова малка група от хора.

— Макар и да не сте съвсем на моето ниво, не унивайте! — добави той. — Помнете, че поетите пият от най-големия рог на пиршеството на боговете.

В този момент от кораба се разнесе пронизителен писък, а след това се надигна страшна олелия — очевидно чужденците бяха открили девойката на Токе в скривалището й. Доведоха я на брега. Изглежда, възникна спор кой да я притежава, защото неколцина мъже започнаха да се разправят с писклив глас, а черните им бради мърдаха нагоре-надолу. Токе промълви:

— Сега враните се карат кой да вземе кокошката, а в това време соколът се грижи за счупеното си крило.

Изведоха момичето пред водача на чужденците — дебел мъж с прошарена брада и златни халки на ушите, облечен в червена наметка; в ръката си държеше сребърен чук с дълга бяла дръжка. Той заразглежда девойката, поглаждайки брадата си, после й заговори; двамата явно приказваха на един и същи език. Момичето държа дълга реч, като няколко пъти посочи към пленниците; но на два от въпросите, които той й зададе, също показвайки към тях, тя отговори с отрицателен жест и поклащане на глава. Водачът кимна и й нареди нещо, което тя сякаш не желаеше да изпълни, защото простря ръце към небето и извика, но той повтори заповедта с още по-строг глас и девойката се подчини — съблече дрехите си и застана гола пред него. Всички мъже наоколо започнаха да въздишат, подръпваха брадите си и шепнеха захласнато — от глава до пети тя беше неописуемо красива. Главатарят на чужденците я накара да се обърне — разгледа я внимателно, опипа дългата й кафява коса, докосна кожата й. После се изправи и допря до корема, гърдите и устните й пръстена с печат, който носеше на показалеца. След това каза нещо на хората си, свали червената наметка и я уви около нея. Щом чуха думите му, всички опряха длани на челото си и се поклониха, шепнейки раболепно. Девойката се облече отново, но задържа наметалото; дадоха й да яде и да пие и всички се отнасяха с уважение към нея.

Пленниците гледаха мълчаливо всичко това, а когато я загърнаха в наметката и й предложиха храна и пиене, Орм отбеляза, че според него тя е извадила най-голям късмет от целия екипаж па Крок. Токе се съгласи и добави, че за него е мъчително да я види за пръв път в цялата и хубост чак сега, когато вече принадлежи другиму. Имал малко време да бъде с нея и винаги трябвало да бърза, а сега му се ревяло, като си помисли, че никога няма да може да счупи главата на тоя шкембест сивобрадко, който измърсил тялото й с мазните си пръсти.

— Единствената ми надежда е, че старикът няма дълго да й се наслаждава. Още щом я видях, разбрах, че е умна и има безпогрешен вкус, макар че не можехме да се разбираме добре. Затова мисля, че няма да мине много време, и тя ще разпори корема на тоя стар пръч.

През цялото време Крок седеше, потънал в мълчание и потиснат от злата си участ. Беше се обърнал с лице към морето, без да проявява интерес към това, което се разиграва на брега. В този момент той изведнъж изкрещя, а чужденците започнаха да бърборят възбудено помежду си — в далечния край на залива се появиха четири кораба, които гребяха към сушата. Много скоро видяха, че единият бе легнал доста ниско във водата — беше тежко пострадал, централната част на единия планшир бе смачкана навътре и много от греблата бяха счупени.

При тази гледка пленниците, макар и потиснати от сполетялата ги беда и омаломощени от рани и жажда, се развикаха и избухнаха в жизнерадостен смях. Веднага се досетиха, че щом в открито море е задухал вятър, врагът е останал само с три здрави кораба и е бил принуден да прекрати боя, а Берсе е успял да го разбие и е поел обратно заедно с повредения кораб. Някои започнаха да хранят надежда, че Берсе ще се върне и ще ги спаси. Но Крок им каза:

— Загубил е много хора. Последното, което видях, бе, че корабът му е пълен с врагове и там се води ожесточен бой. Освен това сигурно се е досетил, че малцина от нас са останали живи, след като не ни е видял да излизаме от залива. Най-вероятно ще се опита с оцелелите от екипажа да стигне до родината с двата кораба или, ако няма достатъчно хора, само с единия от тях. Но ако се добере до Блекинге, макар и с един кораб, историята за похода на Крок ще обиколи Листерланд и ще се помни с години. Сега тия сигурно ще ни убият, ще се ядосат още повече, като разберат, че двата дракона са се измъкнали от лапите им.

Тук обаче пророчеството на Крок не се сбъдна. Нахраниха ги и ги напоиха, а някакъв мъж прегледа раните им — стана ясно, че ще ги направят роби. Някои смятаха, че робството е по-добро от смъртта, но други подозираха, че тази участ ще е далеч по-тежка за тях. Чуждестранният главатар заповяда на робите си да слязат на брега и да разговарят с викингите. Те бяха събрани от най-различни земи и говореха на множество неизвестни езици, но пленниците не разбираха нито един от тях. Чужденците останаха тук няколко дни, за да поправят повредения кораб.

Мнозина от гребците на кораба били убити, когато Берсе се врязал в него, затова сега на тяхно място сложиха викингите. Те бяха свикнали да гребат и отначало работа не им изглеждаше много тежка, още повече, че седяха по двама на гребло. Но трябваше да стоят почти голи и те се срамуваха от това, а единият им крак беше окован. Кожата им бе снежнобяла в сравнение с тази на останалите роби и гърбовете им така изгоряха от слънцето, че всеки изгрев беше ново изтезание за тях. Но след време почерняха като другите и престанаха да броят дните. Съзнаваха само, че гребат и спят, усещаха глад и жажда, пиеха, ядяха и отново сядаха на греблата, докато накрая стигнаха дотам, че изтощени след някой необичайно тежък ден, заспиваха на веслата и в съня си продължаваха да ги въртят, без да губят ритъма и без да има нужда надзирателят да ги буди с камшика си. Това показваше, че са се превърнали в истински корабни роби.

Гребяха в жега и проливен дъжд, а понякога в приятна хладина, но никога не страдаха от студ. Бяха роби на халифа, но не знаеха къде отиват или каква е крайната цел на този труд. Минаваха край стръмни брегове и богати низини, с мъка се придвижваха нагоре по пълноводни и бързотечнн реки, по чиито брегове виждаха мъже с кафяв или черен цвят на кожата, а тук-там. но винаги от разстояние, и забулени жени. Прекосиха Ньорва Сунд и стигнаха до най-отдалечените краища на халифата, посетиха множество богати острови и красиви градове, чиито имена не знаеха. Спираха в огромни пристанища — на сушата ги затваряха в специални постройки, докато дойде време да отплават отново. Преследваха чуждестранни кораби, гребяха с всичка сила и сърцата им щяха да се пръснат — лежаха без дъх на палубата, а над главите им се развихряха ожесточени битки, които те нямаха сили да наблюдават.

За тях не съществуваше ни скръб, ни надежда, не се молеха на ничий бог — бяха прекалено заети да въртят греблата и да си отварят очите за мъжа, който ги надзираваше. Мразеха го до болка, щом замахнеше към тях с камшика, но ненавистта им се засилваше още повече, когато душата им излизаше от напрежение, а той се разхождаше сред тях и пъхаше в устите им големи залъци хляб, напоен с вино — тогава знаеха, че ще трябва дълго да гребат без почивка, до пълно изтощение. Не разбираха какво им говори, но скоро се научиха по тона му да определят с колко камшични удара смята да ги възнагради и за най-малкото провинение. Единствената им надежда беше, че краят му ще бъде мъчителен, че ще умре с преризан гръклян или с окървавен и съдран до кости гръб.

Когато остаря, Орм казваше, че този период от живота му изглеждал дълъг по времетраене, но бил кратък за разказване, защото дните си приличали толкова много, че в известен смисъл времето сякаш било спряло за тях. Само някои признаци показваха, че всъщност то тече — един от тях беше брадата му. В началото, когато стана роб, бе иай-млад от всички и беше голобрад. Скоро тя започна да расте, беше дори по-червена от косата му и постепенно стана толкова дълга, че когато се привеждаше над греблото, тя се закачаше в дръжката му. Но повече не порасна — ударът на греблото му я подкъсяваше непрекъснато. Според Орм от всички начини да си подстрижеш брадата, този бе най-неприятният.

Вторият признак беше телесната му сила. Когато попадна в робство, беше вече доста заякнал, свикнал бе да гребе в кораба на Крок. Но робът се труди по-напрегнато от свободния човек; усиленото гребане го измъчваше ужасно и през първите няколко седмици понякога му прилошаваше и се чувствуваше замаян. Виждаше как някои от другарите му не издържат, как по брадите им потича кървава пяна. Те се свличаха по гръб със сгърчени тела и умираха, а след това ги изхвърляха зад борда. Орм знаеше, че има само две възможности: или да гребе заедно с останалите, дори ако това означава смърт за него, или да усети по гърба си целувката на камшика. Твърдеше, че предпочита първото, макар да не му е леко — веднъж, в самото начало, бе опитал бича. Знаеше, че няма. да се примири с него; че ще го обземе такава луда ярост, която непременно ще му навлече смъртно наказание. Затова гребеше до пълно изтощение, дори когато погледът му се замъгляваше от изтощение, а ръцете и гърбът му пареха от болка. Но след няколко седмици откри, че е престанал да чувствува умората си. Беше заякнал, дори трябваше да внимава да не строши греблото, когато напрегне мишци — сега то бе като пръчица в ръцете му, а едно счупено весло би довело до неприятен удар с камшика. През всичките години, които прекара като корабен роб на халифа, Орм седеше на бакборта — това означава, че греблото му се падаше отдясно и напрежението при удар поемаше лявата ръка. Оттогава чак до края на живота си той винаги държеше с нея меча и другите оръжия, само копието хвърляше с дясната. Тази невероятна сила, придобита в годините на робски труд, той не загуби цял живот; запазил я бе до голяма степен на старини.

Но освен брадата и силните мускули имаше още един признак, който да му напомня, че времето тече — откри, че постепенно започва да разбира по малко от непонятните езици, които чуваше наоколо си. Отначало тук-таме по една дума, а после — много повече. Някои от пленниците идваха от земи, разположени далеч на юг или на изток — техният говор наподобяваше кучешки лай и само те си го разбираха. Други бяха от християнските земи на север и използуваха тамошните наречия. Мнозина бяха андалусци, превърнати в роби — пирати, бунтовници или хора, разгневили халифа, защото са проповядвали учения, насочени срещу Аллаха и Пророка. Те, както и господарите им, говореха арабски. Надзирателят с камшика си служеше със същия език и тъй като всички роби държаха да разбират какво се иска от тях, без да си дава особен труд, той се оказа най-добрият учител на Орм.

Арабският бе труден за разбиране и още по-труден за говорене — състоеше се от гърлени звуци, които се учленяват дълбоко в трахеята и невероятно приличаше на волско сумтене или пък на жабешко квакане. Орм и другарите му така и не престанаха да се чудят защо тия чужденци са решили да си дават такъв труд и да произнасят тия сложни звуци, вместо да говорят простичко и естествено, както правеха те на север. Оказа се, че Орм най-бързо от всички усвоява езика — донякъде може би, защото бе по-млад, а също и защото винаги бе проявявал склонност да произнася трудните и непознати думи, които се срещаха в старинните балади, дори когато не разбираше значението им.

Стана така, че Орм пръв започна да разбира какво им говорят и беше единственият, който можеше с дума или две да отговори. Затова той се превърна в говорител и преводач на своите другари; към него отправяха всички заповеди. Освен това как да е успя да зададе доста въпроси и да разбере много неща от останалите роби, които говореха арабски и бяха по-осведомени. Така, макар да беше най-младият от викингите и роб като всички други, започнаха да го смятат за техен водач — нито Крок, нито Токе успяха да научат и дума от този странен език. След години Орм все казваше, че когато си в чужда страна, след късмета, силата и умението да се биеш няма по-полезно нещо от способността да учиш езици.

На кораба имаше петдесетина войници, а робите бяха седемдесет и двама — за осемнадесетте чифта гребла. Често по банките шепнешком обсъждаха възможността да се освободят от веригите, да надвият пазачите и да се отърват от робство. Но оковите бяха яки, наблюдаваха ги внимателно и винаги ги поставяха под охрана, ако бяха на котва в някое пристанище. Дори когато воюваха с вражески кораби, част от войниците неотлъчно следяха робите — имаха заповед да убият всеки, който прояви непокорство. На брега, когато ги сваляха в големите военни пристанища на халифа, ги затваряха в специални постройки за роби, докато дойде време да отплават отново. Непрекъснато бяха под. стража и не им позволяваха да се събират на големи групи. Единственото бъдеще за тях бе да гребат, докато имат и искрица живот в тялото си, или пък до момента, в който някой неприятелски кораб случайно успее да плени техния и да ги освободи. Но флотата на халифа беше огромна, тя винаги побеждаваше и на тази възможност едва ли можеше да се разчита. Робите, които се бунтуваха или изливаха омразата си с ругатни, бяха пребивани до смърт с камшик или хвърляни зад борда. Понякога, ако провинилият се беше силен мъж, само го кастрираха и го връщаха обратно на греблото. И макар че на робите не се позволяваше и да припарят до жена, това се смяташе за възможно най-тежкото наказание.

Когато на стари години Орм разказваше за робството си на галерата, той все още помнеше мястото на всеки викинг в кораба, както и на повечето роби. Разказвайки, той пренасяше слушателите си от гребло на гребло, описваше характера на всеки поотделно н отбелязваше кой е получавал най-много удари с камшика. Твърдеше, че не му е трудно да си спомни тези неща, защото в съня си често се връща на кораба, вижда как изподраните гърбове се напрягат, чува стенанията на мъжете, когато с последни сили опъват греблата, и винаги долавя откъм гърба си приближаващите стъпки на надзирателя. Добре, че леглото му беше майсторска изработка, иначе щеше да стане на парчета, когато се вкопчваше в дъските и усилено гребеше насън. Често казваше, че на света няма по-голяма радост от това да се събудиш след тякава нощ и да откриеш, че всичко е било само сън.

Крок седеше три гребла пред Орм, също от страната на бакборта, сега той беше много променен. Орм и останалите знаеха, че понася съдбата на корабен роб още по-тежко — беше човек, свикнал да командува, и винаги бе вярвал, че е късметлия. Много мълчалив, той почти не отговаряше, когато съседите му го заприказваха. Какъвто беше силен, за него не бе проблем да се справя с работата си, но винаги гребеше сякаш в полусън, потънал в размишления за съвсем други неща. Постепенно ударът му се забавяше, той губеше ритъм и надзирателят жестоко го биеше с камшика, но никога не го чуха да извика или да изругае под нос. Дръпваше здраво греблото и влизаше в такт, а погледът му замислено проследяваше мъжа с камшика, сякаш гледаше някоя досадна оса, която не може да улови.

Крок делеше греблото с един мъж на име Гуне. Той се оплакваше много, че заради Крок го налагат често с камшика, но водачът не обръщаше никакво внимание на жалбите му. Най-после веднъж, когато надзирателят бе набил жестоко и двамата и протестите и омразата на Гуне бяха особено силни, Крок се обърна към него и сякаш забелязвайки за пръв път присъствието му, рече:

— Трай, Гуне. Няма да се наложи да ме понасяш дълго. Аз съм водач, не съм роден да служа на други. Имам да свърша само още едно нещо на тоя свят, ако съдбата не ме изостави и ми позволи да изпълня задачата си.

Повече не отрони нито дума, не обясни какво смята да прави и Гуне не успя да измъкне нищо друго от него.

Точно пред Орм седяха двама мъже. Хале и Огмунд. Те често си приказваха за добрите стари времена, за гозбите, бирата и хубавите момичета у дома на север. Измисляха какви ли не видове смърт за надзирателя, но никога не намериха начин да ги приложат на практика. Орм пък седеше с тъмнокож чужденец, комуто като наказание за някакво провинение бяха отрязали езика.. Беше добър гребец и рядко го биеха, но Орм би предпочел да е до някой от своите сънародници или поне до човек, с когото може да си поговори. Най-ужасното за него бе, че съседът му, неспособен да приказва, в замяна кашляше непрекъснато — по-страшна кашлица Орм не беше чувал досега — лицето му посивяваше, той започваше да преглъща като риба на сухо и изобщо имаше толкова нещастен и измъчен вид, че изглеждаше невъзможно да остане жив. Това пък стана причина Орм да се притеснява за собственото си здраве. Не че ценеше особено живота си като корабен роб, но не му се щеше да го отнесе някаква си кашлица — гледката, която представляваше мъжът с отрязания език, го беше убедила в това. Колкото повече мислеше за вероятността да умре по този начин, толкова повече униваше духът му. Съжаляваше, че Токе не седи по-наблизо.

Другарят му гребеше няколко места по-назад, така че те рядко имаха възможност да разговарят; това ставаше само когато ги водеха на брега или обратно на кораба. В постройките за роби ги набутваха в тесни килийки на групички по четирима, подредени според местата им на кораба. Токе вече бе възвърнал част от предишното си весело настроение, все още намираше на какво да се посмее, макар че обикновено се дърлеше с Туме, съседа си по гребло. Според Токе той гребеше по-малко и ядеше повече, отколкото му се полага. Викингът съчиняваше обидни памфлети, някои за съседа си, други за надзирателя, и ги тананикаше като песнички, докато гребат, така че Орм и останалите да ги чуят.

Повечето време обаче мислите му бяха заети с планове за бягство. Първия път, когато двамата с Орм успяха да разменят няколко думи, той му прошепна, че е разработил почти докрай една чудесна система. Имал нужда само от парченце желязо. С него можел да разбие веригата на глезена си някоя тъмна нощ, когато корабът е на пристан и всички освен пазачите спят. След това щял да подаде желязото на останалите викнги и всеки от тях тихичко можел да стори същото. Щом се освободят, в тъмното щели да удушат охраната, без да вдигат шум, и да вземат оръжието й; така нямало да бъдат беззащитни, когато слязат на брега.

Орм отвърна, че идеята му харесва, но е съвсем неприложима. Щял с удоволствие да помогне, когато душат пазачите, ако се стигнело дотам, но той се съмнявал в това. Къде щели да намерят подходящо желязо и как, голи мъже като тях, които винаги са под строго наблюдение, щели да го вмъкнат на борда, без да ги забележат? Токе въздъхна и призна, че тези трудности изискват сериозно обмисляне, но не може да се сети за нещо по-добро; трябва просто да чакат да им се представи някоя възможност.

Той успя да поговори тайно с Крок и му обясни плана си, но Крок слушаше разсеяно и не прояви никакъв интерес или ентусиазъм.

Скоро след това корабът спря на сух док в едно от пристанищата на халифа, за да го изстържат и насмолят. На много от робите, оковани по двойки, бе заповядано да помагат при тая работа. Скандинавците, които разбираха от морски съдове, бяха сред тях. Пазеше ги въоръжена охрана. Надзирателят с камшика правеше обиколките си и ги подканяше да работят по-бързо, а двама телохранители с мечове и лъкове го следваха навсякъде. Близо до кораба беше поставен голям казан с вряла смола, а до него варел с вода за робите.

Крок и Гуне тъкмо пиеха от него, когато до тях приближи един роб, подхванал с ръка съседа си, който бе стъпил накриво, докато работили, навехнал крака си и сега не можеше да прекрачи. Помогнаха му да се наведе и той започна да пие, а надзирателят пристигна веднага да види какво става. Пострадалият лежеше настрана и стенеше; мъжът с камшика помисли, че се преструва, и го перна с бича, за да го вдигне на крака, но той не помръдна. Всички бяха вперили очи в него.

Крок бе застанал няколко крачки по-назад от другата страна на варела. Той се завъртя към тях и повлече Гуне след себе си. Изведнъж сякаш цялата му предишна апатия се стопи. Щом приближи достатъчно и видя, че веригата е отпусната, хвърли се напред, сграбчи надзирателя за колана и за врата и го вдигна над главата си. Онзи изкрещя ужасен, а най-близкият пазач от охраната се обърна и прониза Крок с меча си, но той сякаш не усети удара. Направи две крачки встрани и метна надзирателя с главата надолу в горещата смола. В същия момент пазачът го удари с меча си по главата. Той се олюля, но очите му продължаваха да гледат втренчено тази част от тялото, която не бе потънала в казана. Изсмя се и каза:

— Ето че късметът ми отново се обърна. — Падна на земята и умря.

Всички роби нададоха радостни възгласи, като видяха смъртта на мъжа с камшика, но задоволството на викингите бе примесено със скръб. През следващите няколко месеца те често си спомняха за постъпката на Крок и за последните му думи. Всички смятаха, че е умрял достойно, като истински водач. Надяваха се, че надзирателят е живял достатъчно дълго в казана и си е получил заслуженото във врящата смола. Токе съчини една строфа в негова чест:

Изпати надзирателят по-зле,

отколкото от удар с бич дори;

във ваната на морските коне

потъна и добре се изгори.

А Крок, по волята на участ зла

превърнат в роб на чуждите гребла,

се отърва от своята беда

и оттогава е на свобода.

Когато отплаваха, имаха вече нов надзирател, но, изглежда, той си беше взел бележка от съдбата на своя предшественик, защото не се развихряше много с камшика.

Шеста глава: ЗА ЕВРЕИНА СОЛОМОН И ГОСПОДАРКАТА ЗУБАЙДА И ЗА ТОВА КАК ОРМ СЕ СДОБИ С МЕЧА СИ СИНИЯ ЕЗИК

Мъжът без език, който седеше до Орм, ставаше все по-зле, докато накрая съвсем не можеше да гребе; затова, когато корабът пусна котва по на юг, в едно военно пристанище на халифа, наречено Малага, го заведоха на брега и изчакаха да доведат друг на негово място. През последните няколко седмици Орм трябваше да върши почти цялата работа на греблото, сега бе любопитен да види дали ще му се падне някой по-общителен за другар. Мъжът се появи на следващата сутрин. Домъкнаха го четирима войници, които трябваше да спрат работа, за да го качат на мостчето; не бе необходимо да се взират отблизо, за да се уверят, че езикът му си е на мястото. Беше млад, красив, без брада и с изящно оформени крайници, сипеше такива ужасни ругатни, каквито на кораба досега не бяха чували.

Заведоха го до мястото за гребане и го държаха здраво, докато поставяха веригата на глезена му. По страните му потекоха сълзи, които бяха по-скоро от яд, отколкото от мъка. Капитанът и надзирателят дойдоха да го видят и той веднага се нахвърли върху им с клетви и обиди, наричаше ги с такива имена, каквито Орм не бе и чувал, затова всички очакваха, че здравата ще го наложат.

Но те само си гладеха замислено брадите и четяха някакво писмо, което войниците бяха донесли на кораба. На някои места от текста кимаха с глава, на други я клатеха отрицателно и шепнеха тихичко помежду си, а през цялото време новодошлият ругаеше, наричаше ги кучи синове, свинеядци, женски задници. Накрая надзирателят го заплаши с камшика и му каза да си затваря устата. После, след като те си отидоха, започна да плаче истински и цялото му тяло се разтресе.

Орм не разбра нищо от всичко това, но реши, че ще получи малко помощ от него, ако бичът не поиграе върху гърба му. Все пак след роба с извадения език щеше да бъде добре да има другар, който поне може да говори. Но отначало новодошлият не желаеше да влиза в разговор и отхвърляше приятелските му опити за общуване. И както Орм се опасяваше, оказа се много слаб гребец, изобщо не можеше да се нагоди към този нов начин на живот, особено се оплакваше от храната; Орм пък смятате, че е добра, но недостатъчна. Той бе търпелив с него, работеше за двама и доколкото се справяше с арабския, му шепнеше окуражителни слова. На няколко пъти го попита кой е и защо са го докарали на кораба, ни в отговор получаваше само надменни погледи и свиване на рамене. Накрая мъжът благоволи да му проговори и обяви, че е от благородно потекло и не е свикнал да го разпитват разни роби, които дори не знаят как да говорят.

На това Орм отвърна:

— Би трябвало да ти извия врата за тези думи, но по-добре да има мир и да станем приятели. На кораба всички сме роби, и ти не по-малко от другите, нито пък си единственият тук е благородна кръв. Това се отнася и за мен — казвам се Орм и съм син на вожд. Вярно, че говоря езика ти лошо, но пък ти си още по-зле, защото съвсем не знаеш моя. Така че, ако трябва да избираме между двамата, не ти, а аз те превъзхождам.

— Произношението ти е отчайващо — рече новият. — но изглеждаш интелигентен. Възможно е в родината ти да те смятат за благородник, но едва ли можеш да се сравняваш с мен, защото по майчина линия произхождам направо от пророка, мир на безсмъртната му душа! И помни, че говоря езика на самия Аллах; всички други са създадени от злите духове, за да спъват разпространението на истинската вяра. Виждаш, че между нас не може ла става дума за сравнение. Казвам се Халид, син на Йезид, баща ми беше висш служител на халифа, имам огромно богатство и не работя нищо, само наглеждам градините, забавлявам приятелите си и съчинявам музика и поезия. Вярно е, признавам, сега временно се занимавам с по-различни неща, но това не ще е за дълго, дано червеи разядат очите на този, който ме прати тук! Писал съм песни, които пее цяла Малага, малко са живите поети, които имат моя талант.

Орм отбеляза, че вероятно във владенията на халифа има доста поети, защото вече е срещнал един. Халид отговори, че били много, в смисъл, че мнозина се опитвали да пишат стихове, но съвсем малко били онези, които са смятани за истински поети.

След този разговор те се посприятелиха, въпреки че Халид бе все така слаб в гребането и понякога дори не можеше да издърпа веслото, тъй като ръцете му бяха изпожулени. Малко по-късно разказа на Орм как се случило да го пратят на кораба. Налагаше се да повтаря по няколко пъти и да перифразира, защото Орм го следваше трудно; но накрая той успя да схване същината на разказа.

Сегашната му беда, обясни Халид, идвала оттам, че най-красивата девойка на Малага била дъщеря на управителя на града, човек с долен произход и зъл нрав. Но красотата на дъщеря му била изключителна, дори един поет не можел да си представи нещо по-съвършено, а веднъж Халид имал щастието да я види незабулена на празника на жътвата. От този момент той се влюбил лудо в нея, посвещавал й песни, конто сладостно се леели от устата му. Накрая, благодарение на това, че се преместил да живее на най-горния етаж на една къща, разположена близо до нейната, той успял да я зърне отново, когато седяла сама на терасата. Започнал да я поздравява екзалтирано и с умолително протегнати към нея ръце я убедил отново да открие лицето си. Това било знак, че тя споделя любовта му; а неземната й, неотразима красота едва не го довела до припадък.

След като се уверил, че девойката е благоразположена към него, дал на камериерката й богати подаръци и така предавал бележки до любимата си. После управителят заминал за Кордова да представи на халифа годишния си отчет и тя изпратила на Халид червено цвете. Тогава той се предрешил на старец и с помощта на камериерката бил въведен при нея — там двамата се забавлявали много. Но един ден, наскоро след това, брат й го спрял в града и се сбил с него. Халид си служел ловко с оръжието и го ранил. Щом управителят се завърнал, арестували Халид и го завели при него.

Тук лицето му се сгърчи от гняв, той презрително се изхрачи и започна да крещи най-ужасни клетви по негов адрес. После продължи:

— Нямаше законно основание да се оплаква. Вярно, бях спал с дъщеря му, но в замяна на това я бях обезсмъртил във възвишените си песни, а дори и той, изглежда, осъзнаваше, че не може да очаква от човек с моя произход да се ожени за дъщерята на един обикновен бербер. Бях ранил сина му, защото ме нападна. Всъщност, ако не си бях умерен по природа, едва ли щеше да се отърве толкова леко. Така че, ако бе справедлив човек, управителят трябваше да ми е благодарен. Вместо това той отприщи злия си нрав, изключителен дори за град като Малага, и ето ти резултата. Слушай внимателно, о, невернико, и изумявай!

Орм слушаше с интерес, въпреки че много от думите му бяха непознати. Мъжете от съседните седалки също следяха историята, тъй като Халид я разказваше на висок глас.

— Прочете на всеослушание една моя поема и попита аз ли съм я писал. Отвърнах, че всички в Малага я знаят и ме смятат за неин автор — тя е химн в прослава на града, най-хубавият химн, написан досега. В него има следният пасаж:

Плода на тез лози да бе опитал

поне веднъж вликият пророк,

не би ни забранявал толкоз строго

да пием гроздовия сладък сок.

С преливаща от вино чаша, с упоение

по би помогнал той на своето учение.

След като спря да рецитира, Халид избухна в сълзи и обясни, че заради това го били наказали да служи за корабен роб. Халифът, като защитник на истинската вяра и земен пратеник на пророка, бил заповядал да наказват строго всеки, който богохулствува или критикува неговото учение, и управителят се възползувал от това, за да си отмъсти под претекст, че иска справедливост.

— Утешавам се само с мисълта, че дълго не може да продължи така — рече Халид. — Семейството ми е по-влиятелно от неговото и думата му тежи пред халифа. Скоро би трябвало да ме освободят. Ето защо никой на кораба не смее да ме заплашва с камшик — всички знаят, че не могат да бият безнаказано един потомък на Пророка.

Орм попита кога е живял Пророкът и Халид му обясни, че бил умрял преди повече от 350 години. Викингът възкликна, че трябва наистина да е бил могъщ човек, щом е в състояние и след толкова години да осигурява защита на роднините си и да решава дали хората могат да пият, или не. Никой мъж в Сконе нямал такава власт, дори Ивар Широката прегръдка — най-великият човек, живял на север.

— В моята страна — добави той — никой не може да наложи другиму какво да пие, независимо дали е крал или обикновен селянин.

Сега, като имаше Халид за другар, познанията на Орм по арабски рязко се обогатиха, новодошлият дрънкаше непрекъснато и бе пълен с много интересни истории. След няколко дни той попита къде се намира родината на Орм и как е попаднал на този кораб. Орм му разказа за похода на Крок, как се бе присъединил към него и последвалите събития. Като описа преживелиците си, доколкото можа, Орм заключи:

— Както виждаш, повечето ни приключения се дължат на срещата с евреина Соломон. Според мен сигурно е бил човек с късмет — освободи се от робство и докато беше с нас, щастието ни се усмихваше. Каза, че бил важна личност в някакъв град на име Толедо, бил златар, а освен това и известен поет.

Халид каза, че е чувал за него — бил много добър и търсен като златар, и нелош поет, поне за Толедо.

— Неотдавна — добави той — чух една негова поема. Пееше я някакъв поет-музикант от север. В нея описваше как попаднал в ръцете на маркграфа на Астурия, който се отнасял зле с него, как избягал и завел жестоките пирати в неговата крепост, как те го победили, убили го и забили главата му на кол, за да го кълват враните, и как след това се върнал у дома със златото на маркграфа. Беше талантлива творба, но й липсваше тази изисканост на израза, към която се стремим ние в Малага.

— Не си е пестил хвалбите — рече Орм, — но след като е могъл да си даде толкова труд, за да отмъсти на враговете, би трябвало да се опита да помогне с нещо на приятелите, които са му направили такава услуга. Освободихме го от робство, нападнахме крепостта и изпълнихме отмъщението му. Ако действително е важен човек в родината си, може би е в състояние да ни направи услуга, която ще бъде равностойна на нашата. По друг начин и не виждам как ще постигнем свободата си.

Халид отвърна, че Соломон бил известен с богатството си и халифът го покровителствувал, макар да не изповядвал правата вяра. Това вдъхна надежди на Орм, но той не спомена за разказа на Халид пред останалите викинги. След този разговор Халид обеща веднага щом го освободят, да изпрати на Соломон в Толедо съобщение и поздрави от Орм.

Но минаваха дни, а заповед да го пуснат не пристигаше. Това забавяне го правеше още по-невъздържан и той яростно хулеше безразличието на роднините си. Започна да съчинява някаква дълга поема за вредата от виното, като се надяваше някой да я запише, докато чакат в пристанището, и да я изпрати на халифа, за да изрази истинското си мнение по този въпрос. Но когато трябваше да възхвалява достойнствата на водата и лимоновия сок и да доказва преимуществата им пред виното, вдъхновението му сякаш секна. Не го докосваха с камшика, въпреки че продължаваше да крещи и проклина всеки път, щом екипажът на кораба го приближеше; Орм смяташе това за добър знак, че той няма да се задържи още дълго при тях.

Една сутрин, когато бяха хвърлили котва в някакво източно пристанище и току-що се бяха върнали от дълго преследване на пиратски кораби от Африка, на борда се качиха четирима мъже. Краката на Халид се подкосиха от щастие, щом ги видя. Орм го попита кои са те, но той не му обърна никакво внимание. Единият бе служител с голяма чалма и наметало до петите. Подаде някакво писмо на капитана, който го допря до челото си и го зачете почтително. Друг пък, изглежда, бе роднина на Халид, защото, щом го освободиха от веригите, двамата се хвърлиха в прегръдките си, плачеха, целуваха се и бърбореха като луди. Останалите бяха слуги, носеха дрехи и кошници с храна. Облякоха Халид в красива роба и му предложиха да хапне. Орм му подвикна да не забравя обещанието си, но той вече отправяше упреци към роднината си, че е пропуснал да доведе бръснар, и не го чу. После слезе на брега със свитата си. Капитанът и екипажът се сбогуваха най-роболепно с него, а той снизходително им кимна, сякаш почти не забелязваше присъствието им, и изчезна, хванал под ръка родственика си.

Орм съжаляваше за занимателния си другар; освен това се страхуваше, че опиянен от свободата, Халид ще забрави да изпълни обещанието си. На мястото му до Орм оковаха друг — някакъв търговец, когото хванали да използува неточни везни. Уморяваше се бързо, не го биваше с греблата и го биеха често, а той стенеше и си мърмореше жаловито. Компанията му не доставяше удоволствие на Орм и според него това бе най-скучният период от робството му на галерата. Всичките му надеж.ди бяха насочени към Халид и Соломон, но мина доста време и те започнаха да помръкват.

Но в Кадис щастливият ден най-после дойде. На борда се качи някакъв служител с въоръжена свита, освободиха всички скандинавци от оковите, дадоха им дрехи и обувки и ги прехвърлиха на друг кораб, който се отправи нагоре по голямата река към Кордова. Накараха ги да помагат, тъй като гребяха срещу течението, но не им сложиха вериги и не ги биеха с камшик. Сменяха се често, позволиха им да седят заедно и те за пръв път от дълго време насам можеха спокойно да си поговорят. Бяха прекарали повече от две години и половина като роби гребци и Токе, който почти през цялото време се смееше и пееше, каза, че не знаел какво ще стане с тях сега, но със сигурност щял да си отпие до насита. Орм пък го предупреди, че било по-добре да почака разрешение, защото, ако не му изневерявала паметта, следвали бурни сцени, когато започнел да утолява жаждата; си, а това би им навредило. Токе се съгласи, макар че щяло да му коства много усилия. Всички се чудеха каква съдба ги очаква, а Орм им разказа подробности за разговора си с Халид относно евреина. Започнаха да възхваляват Соломон, а също и Орм, и въпреки че той бе най-младият, сега го признаха за свой вожд.

Орм попита служителя какво ще правят с тях и дали познава някакъв евреин на име Соломон, но всичко, което той знаеше, бе, че му е заповядано да ги отведе в Кордова, а за Соломон не бе чувал нищо.

Пристигнаха в града на халифа, разпрострял се на двата бряга на реката — множество скупчени къщи, бели дворци, дворове, украсени с палми и кули. Удивяваха се на големината и красотата му — тя надхвърляше всичките им представи, богатствата му бяха достатъчни да задоволят мореплавателите от цялото датско кралство.

Преведоха ги през града и те изумено следяха огромните тълпи от хора. Само се оплакваха, че почти не виждат жени сред тях, а и малкото, които срещаха, бяха целите увити в дрехи и забулени.

— Три години, откак попаднахме при тези чужденци — рече Токе. — И през цялото време не ни позволиха дори да помиришем жена. Така че, стига да не е лишена от женските си органи, всяка жена сега ще ми се види красива; само да можех да побъбря с някоя.

— Ако ни освободят — каза Огмунд, — сигурно ще ощастливим жените в тая страна. В сравнение с нас мъжете им изглеждат съвсем невзрачни.

— Тук мъжът може да притежава четири жени — каза Орм, — ако признава Пророка и учението му, но пък му е забранено да пие вино.

— Труден избор — обади се Токе. — Бирата им е много слаба и не ми е по вкуса. Но може би още не сме опитали най-доброкачествената. А пък четирите жени са точно това, от което имам-нужда.

Стигнаха до голяма сграда с много войници и там прекараха нощта. Следващата сутрин някакъв непознат ги заведе в друга къща наблизо, където ги изкъпаха хубаво и ги обръснаха, предложиха им студено питие в красиви миниатюрни чашки. После им дадоха по-меко облекло, което не претриваше кожата. Толкова дълго бяха ходили голи, че дрехите жулеха телата им. Спогледаха се и се засмяха на преобразената си външност. След това, още учудени от промяната, ги въведоха в една трапезария, където някакъв мъж пристъпи към тях и ги поздрави с добре дошли. Веднага го разпознаха — бе Соломон, макар че изглеждаше много различен, не такъв, какъвто го помнеха от последната им среща — имаше осанка и облекло на богат и могъщ принц.

Поздрави ги любезно, предложи им да хапнат и да пият и да се чувствуват у дома си; но бе забравил повечето от предишните си знания по скандинавски, така че само Орм можеше да разговаря с него. Соломон ги осведоми, че щом чул за нещастието им, направил за тях всичко, което е по силите му, защото те му свършили такава услуга, за която с удоволствие бил готов да се отплати. Орм му благодари колкото се може по-красноречиво и каза, че с нетърпение очакват да разберат дали са вече свободни, или са все още роби.

Евреинът отвърна, че и занапред ще бъдат роби на халифа. Тук не може с нищо да помогне, но сега ще служат в личната охрана на владетеля, която се подбирала измежду най-добрите пленени воини и от роби, купени в чужбина. Халифите на Кордова, продължи той, винаги са притежавали такава охрана и я смятат за по-безопасна, отколкото да са заобиколени от въоръжени свои поданици, тъй като те по-лесно биха могли да бъдат подкупени от роднини и приятели и да извършат покушение върху господаря си, ако в страната се надигне недоволство.

Но преди да се присъединят към охраната, каза Соломон, ще бъдат негови гости, за да възстановят поне отчасти силите си след тежката физическа работа. Те останаха в дома му пет дни, отнасяха се с тях като с герои на трапезата на Один. Опитаха много изискани гозби и щом пожелаеха, ;им носеха пиене; свиреха им музиканти и всяка вечер се оливаха с вино, тъй като Пророкът не можеше да забрани на Соломон това.вкусно питие. Но Орм и другарите му през цялото време внимателно следяха Токе — да не пие прекалено много, да не се рахленчи и да стигне опасния стадий. Домакинът предостави на всеки по една млада робиня за компания в леглото и това им достави огромно удоволствие. Единодушно решиха, че евреинът е чудесен и достоен мъж, сякаш във вените му течеше най-добрата северна кръв; а Токе обяви, че надали някога имал повече успех в риболова, отколкото в момента, когато е изтеглил този благороден семит от морето. Спяха до късно сутринта в легла с пухени дюшеци, по-меки от всичко познато досега; а на масата шеговито спореха кой от тях има най-хубавата робиня — всеки настояваше, че неговата е най-красива.

На третата вечер от престоя им Соломон помоли Орм и Токе да го придружат в града, като каза, че имат да благодарят за освобождението си на още някой, който сигурно е направил повече за тях от него. Минаха през много улици; Орм попита дали случайно Халид, големият поет на Малага, не е дошъл в Кордова, дали на него не са тръгнали на гости; но евреинът отвърна, че ще посетят една много по-високопоставена личност.

— И само чужденец — разгорещено добави той — може да сметне този Халид за велик поет, въпреки че самият той тръби това навсякъде. Понякога се опитвам да преброя колко са сега наистина големите поети във владенията на халифа и не мисля, че подобна чест може основателно да се присъди на повече от петима, между които Халид не би намерил място, макар да има известен талант да си служи с римите. Все пак, Орм, не грешиш, като го наричаш приятел, защото без неговата помощ никога нямаше да открия какво е станало с теб и другарите ти, така че, ако се срещнете и той говори за себе си като за поет, по-добре не го поправяй.

Орм отбеляза, че толкова поне познава хората, та да не спори с поетите за достойнствата им. Но Токе прекъсна разговора им и се оплака,.че не вижда защо са го принудили да участвува в тазвечершната разходка, след като не разбира нищо от бърборенето им и иначе така хубаво се забавлява в къщата на Соломон. Последният отвърна само, че това е необходимо и че така е заповядано.

Стигнаха до някакъв двор, опасан с висока стена, в която личеше тясна портичка, оставена отворена за тях. влязоха, минаха покрай красиви дървета, екзотични растения и цветя и спряха пред огромен фонтан, чиято кристална вода се стичаше по тучните треви на малки ручейчета. От противоположната на входа посока се зададоха четирима роби, които носеха покрита носилка, а след тях вървяха две робини и двама чернокожи с извадени мечове.

Соломон спря, Орм и Токе сториха същото. Поставиха носилката на земята и робините притичаха, заставайки почтително от двете й страни. Една забулена жена слезе от нея. Соломон й се поклони три пъти с ръце на челото; по това разбраха, че е от семейството на владетеля, но останаха прави, защото не можеха да приемат мъж да се унижи по такъв начин пред една жена.

Господарката кимна леко и грациозно с глава към Соломон. После се обърна към Орм и Токе и прошепна нещо под булото си; гледаше ги приятелски. Соломон й се поклони отново и каза:

— Войници на севера, благодарете на нейно височество Зубайда, заради нея сте свободни сега. Орм каза:

— Ако си ни помогнала да бъдем освободени, много сме ти задължени и безкрайно благодарни. Но не знаем коя си и защо си проявила такова благоволение към нас.

— Познаваме се — отвърна тя — и може би ще си спомните лицето ми.

Като рече това, Зубайда повдигна воала си, а евреинът пак се поклони. Токе подръпна брадата си и промърмори:

— Но това е моята девойка от крепостта, сега е по-красива от всякога. Щастието наистина трябва да й се е усмихнало, от последната ни среща насам се е превърнала в господарка. Искам да знам дали й е приятно да ме види пак.

Жената погледна Токе и попита:

— Защо се обръщаш към приятеля си, а не към мен? Орм й обясни, че Токе не разбира арабски, но я познал и казал, че е още по-красива отпреди.

— И двамата се радваме — добави той, — че си имала късмет да придобиеш такова високо положение, смятаме, че си го заслужила по достойнство.

Тя погледна Орм, усмихна се и каза:

— Но ти, Червенокосия, така добре си усвоил езика на тази страна, както и аз. Кой от вас е по-достоен мъж, ти или приятелят ти, който някога бе мой господар?

— И двамата се мислим за достойни мъже — отвърна Орм. — Но аз съм млад и по-неопитен от него; а когато превземахме крепостта, която бе твой дом, Токе извърши героични дела. Затова го смятам по-достоен, независимо че той не може да говори твоя език. Но най-достойният бе Крок, нашият вожд, който е мъртъв сега.

Тя каза, че помни Крок и че истинският вожд рядко живее до дълбока старост. Орм й разказа как е умрял, а тя кимна и продължи:

— Случайността преплете съдбите ни по странен начин. Вие превзехте къщата на баща ми, убихте него и повечето му довереници и затова би трябвало да ви накарам да платите, с живота си. Но моят баща бе жесток човек, особено към майка ми, и аз го мразех и се страхувах от него като от дявола. Доволна бях, като го убихте, и не съжалявах, че попаднах сред чужденци, нито пък че бях любовница на твоя приятел. Жалко е само, че не можехме да разговаряме. Вярно, миризмата на брадата му не бе особено приятна, но пък имаше весели очи и добродушен смях, а те ми харесваха; и се отнасяше мило с мен дори когато бе пиян или нетърпелив в страстта си. Никога не употреби физическо насилие и ми даде да нося съвсем лек багаж по пътя към кораба. Кажи му, че бях готова да го последвам в родината му.

Орм повтори всичко на приятеля си, който слушаше с доволно изражение. Когато свърши, Токе рече:

— Виждаш ли как ми върви с жените! Но тя наистина е най-хубавата, която съм срещал, кажи й го. Мислиш ли. че смята да ме направи важен човек в тази нейна страна?

Орм отвърна, че не е споменала такова нещо. После преведе комплиментите му и я помоли да им разкаже какво й се е случило след раздялата им на брега.

— Капитанът на кораба ме доведе тук в Кордова — рече тя — и макар че ме накара да стоя гола пред него, не ме пипна с пръст. Разбра, че от мен ще стане чудесен подарък за господаря му. И ето, сега принадлежа на великия везир на халифа, който се казва Алмансур и е най-могъщият човек във владенията му. След като ме запозна с учението на Пророка, от робиня ме направи своя първа съпруга. Видя, че съм по-красива от всичките му жени. Хвала на Аллах за това! Донесохте ми щастие — ако не бяхте нападнали бащината ми крепост, още щях да си живея в непрекъснат страх от него и въпреки красотата ми щяха да ми натрапят някой зъл и неприятен съпруг. Затова, когато Соломон ми съобщи, че сте още живи, реших да ви помогна с каквото мога.

— На трима души дължим свободата си — каза Орм, — на теб, на Соломон й на един човек от Малага, наречен Халид. Но сега знаем, че твоята дума е помогнала най-много, затова на теб сме най-благодарни. Имахме късмет, че се запознахме с теб и с тези двама поети, иначе още щяхме да си седим на корабните банки и да опъваме греблата с единствената надежда, че скоро ще умрем. С гордост ще постъпим на служба при твоя господар и ще го защитаваме от враговете. Изненадани сме, независимо от властта, с която разполагаш, че си успяла да го убедиш да ни освободи — нас, моряците от север, ни смятат за кръвни врагове и това датира още от времето на Рагнар Рунтавите гащи.

Зубайда отвърна:

— Направихте на Алмансур огромна услуга, като превзехте бащината ми крепост. Иначе той нямаше и да знае за съществуването ми. Освен това в тази страна хората смятат, че скандинавците са смели воини и държат на думата си. Халифът Абдерахман, а също и баща му, емирът Абдула, поддържали в охраната си много мъже от север. Тогава викингите непрекъснато опустошавали испанските брегове, но напоследък тук рядко се появяват скандинавци, ето защо сега в господарската охрана няма ваши сънародници. Ако служите добре на Алмансур и сте му верни, той ще ви възнагради богато, а началникът на охраната ще ви даде на всички пълно бойно облекло и хубаво оръжие. Но сега аз съм приготвила за двама ви подаръци.

Тя махна с ръка на един от робите, застанал до носилката. Той й подаде два меча с разкошно украсени ножници и ремъци с тежки сребърни токи. Единия подаде на Токе, а другия — на Орм. Те с радост ги приеха — последните няколко години се бяха чувствували като голи без меч на кръста. Всеки изтегли своя, внимателно разгледа острието му и го претегли с ръка. Соломон погледна мечовете и каза:

— Изработени са в Толедо, където са събрани най-добрите оръжейници на сребро и желязо в света. Там все още ги работят прави, както бе обичаят по времето на готическите крале, преди последователите на Пророка Да дойдат в тези земи. Никой жив майстор не може да изработи по-съвършен меч от тези тук..

От щастие Токе се разсмя на глас и започна да си мърмори нещо под нос. Най-накрая изрецитира:

Ръцете на воина дълго познаваха греблата на кораба само, но ето сега се усмихват отново, докосвайки на бойния меч острието.

Орм, който от своя страна гледаше да не го надминат като поет, се позамисли минута-две, вдигна меча пред лицето си и каза:

Зубайда се засмя и рече:

— Да дадеш на мъжа меч, е все едно да подариш на жената огледало; очите й не виждат нищо друго. Приятно е да приемат подаръците ти с такава благодарност. Дано ви донесат щастие.

С това срещата им завърши, Зубайда ги предупреди, че е дошло време да си кажат сбогом, въпреки че можело да се случи някога отново да се срещнат. Качи се на носилката и робите я отнесоха.

По обратния път към къщата на Соломон тримата се надпреварваха да хвалят господарката и богатите й дарове. Евреинът обясни, че я познавал повече от година и често й продавал украшения. От самото начало разбрал, че е същата девойка, която Токе взел от крепостта на ужасния маркграф, въпреки че сега била още по-красива отпреди. А Токе допълни:

— Тя е хубава и добра. Не забравя тези, които са й били близки. Тежко е да я видя, като знам, че сега е съпруга на великия везир. Все пак се радвам, че не е при оня шкембест стар козел със сребърния чук, който ни плени. Общо взето, не мога да се оплача, момичето, което ми намери Соломон, много ми харесва.

Орм разпита евреина за господаря на Зубайда, Алмансур; не разбирал защо е най-високопоставсният човек в страната. Естествено, халифът би трябвало да е по-горен от него. Но Соломон им обясни как стоят нещата. Предишният халиф, Хакам Учения, син на Абдерахман Велики, бил могъщ владетел, независимо че прекарвал повечето време в разговори с начетени мъже. Когато умрял, не оставил друг наследник освен невръстния си син Хишам, сегашния халиф. Хакам разпоредил, докато синът му стане пълнолетен, страната да управляват най-довереният му съветник и най-любимата му жена, майка на наследника. Но на двамата така им харесало да упражняват властта си, че затворили младия халиф в един дворец под предлог, че бил прекалено свята личност, за да го занимават със светски дела. Съветникът, в качеството си на регент, спечели толкова победи над християните от север, че му дали титлата Алмансур, което значи „Завоевател“. Господарката, майката на младия халиф, отдавна била много влюбена в него, обичала го повече от всичко на света, но той й се наситил бързо; била по-стара от него и много властолюбива, затова сега била затворена при сина си, а Алмансур властвувал сам в страната като регент на халифа. Много от поданиците го мразели за тези му деяния, но и мнозина го обичали заради победите над християните; а към охраната си бил добър, защото разчитал на нея да го защитава от тези, които хранят към него завист и омраза. Така че Орм и хората му можели да се надяват, че в мирно време ще живеят добре в двореца на Алмансур; но щели да имат и възможност да се бият колкото си искат, защото всяка пролет той потеглял с голяма армия или срещу.краля на Астурия и графа на Кастилия, или срещу краля на Навара и графовете на Арагон далеч на север до границата с франките. Всички тези владетели живеели в непрестанен ужас от него и с удоволствие му пращали подаръци само да отложат посещението му.

— Но не е лесно да го подкупиш — продължи Соломон, — той е безкрайно нещастен човек. Има много власт и е велик завоевател, всяко негово начинание винаги е завършвало с успех, но независимо от това хората знаят, че се тормози непрекъснато. Посегнал е на халифа, който е сянката на Пророка, и е откраднал властта от него; затова живее в постоянен страх от гнева на Аллах и душата му не може да намери покой. Всяка година се мъчи да го умилостиви, като води войни срещу християните, затова и не приема наведнъж подкупите на всички техни владетели, а позволява на всеки един поотделно да си откупи няколко месеца спокойствие, така че винаги да има и такива, с които да води ожесточени боеве. Той е най-силният от всички воини, които са се раждали по тези земи, и е дал клетва да умре на бойното поле с лице към неверниците, които почитат сина на Йосиф като бог. Малко се интересува от поезия и музика, затова сега времената са тежки за постите, нямат привилегиите, на които се радваха при Хакам Мъдрия; но в свободните си часове се развлича със златни и сребърни украшения и със скъпоценни камъни, така че аз не мога да се оплача. Купих си къща в Кордова, за да мога да му служа по-добре; и дано да властвува дълго и щастието да го съпътствува, защото за един златар той наистина е чудесен господар.

Соломон разказа всичко това на Орм, които от своя страна го предаде на Токе и останалите; съгласиха се, че Алмансур трябва да е забележителен господар. Не можеха да разберат само страха му от Аллах — не знаеха някой от северните хора да се страхува от боговете.

Преди да дойде време да напуснат къщата на евреина, той им даде мъдри съвети за много неща; най-вече предупреди Токе никога да не издава, че преди е бил господар на Зубайда.

— Мисля, че владетелите не са по-различни от нас в това отношение. Не изпитват особено удоволствие да видят предишните любовници на жените си — рече той. — От нейна страна бе много дръзко да ти позволи отново да я видиш, независимо че присъствуваха свидетели, които, ако е необходимо, да се закълнат, че не се е случило нищо нередно. Както за всичко друго, така и за тези неща Алмансур има много зорко око, ето защо най-добре ще е Токе да си държи езика зад зъбите.

Викингът отвърна, че нямало опасност да направи другояче и че най-голямата му грижа в момента била да кръсти меча си. Меч като неговия сигурно бил творение на не по-малко велик майстор от този, създал меча на Сигурд Грам; или Миминг, принадлежал на Дидрик; или пък Скофнунг, с конто се е бил Ролф Крантата. Ето защо и той като тях трябвало да си има име, но въпреки старанието си не можел да измисли нищо подходящо. Орм нарече своя Синия език.

Разделиха се със Соломон и му изразиха горещата си благодарност. Отведоха ги в двореца на Алмансур, където ги посрещна служител от неговото домакинство. Седмината скандинавци избраха Орм за свой вожд.

Седма глава: КАК ОРМ СЛУЖИ ПРИ АЛМАНСУР И КАК ОТПЛАВА С КАМБАНАТА НА СВЕТИ ЯКОВ

Орм започна службата си в императорската охрана в Кордова през осмата година от царуването па халифа Хишам или три години преди Бю Дебелия и Вагн Акесон да отплават с иомсвикингите срещу норвежците. Остана на това място в продължение на четири години.

В Кордова уважаваха много хората от императорската охрана. Те се обличаха по-изискано от обикновените граждани, ризниците им бяха тънки и леки, но по-устойчиви и по-изящно изработени от всички, които Орм и другарите му бяха виждали дотогава. Шлемовете им блестяха като сребърни, а понякога носеха над доспехите си червени наметала; по края на щитовете им, в полукръг, много фино беше гравиран някакъв надпис. Същите думи бяха избродирани и върху огромните знамена на Алмансур, които на военни походи винаги носеха начело на армията му. Те означаваха: „Само Аллах е победител.“

При първото си появяване пред Алмансур, когато началникът на охраната ги заведе, за да ги представи, Орм и хората му се изненадаха от вида му, — те си го представяха с размери на истински герой. Всъщност не правеше никакво впечатление, беше мършав и полуплешив, с жълтеникавозелен тен на лицето и надвиснали вежди. Седеше на широко легло сред куп възглавници и замислено подръпваше брадата си, като отправяше бързи нареждания към двамата секретари, седнали на пода пред него. Те записваха всяка негова дума. На една маса до леглото имаше медна кутия, а до нея — съд с плодове и голяма плетена клетка, в която си играеха и подскачаха на едно колело няколко мънички маймунки. Докато секретарите пишеха, той взимаше плодове от купата, пъхаше ги между решетките на клетката и наблюдаваше как маймуните се бият за подаръка и протягат изкривените си малки ръце за още; но вместо да се усмихне на лудориите им, той се взираше в тях с тъжни очи, мушкаше още плодове и продължаваше да диктува.

Скоро позволи на секретарите да починат и направи знак на началника на охраната да приближи с хората си. Извърна лице от клетката и се вторачи в Орм и другите викинги. Очите му бяха черни и изглеждаха помръкнали от скръб, но дълбоко в тях нещо гореше и проблясваше, затова не можеха да задържат погледа си на него повече от няколко секунди. Алмансур ги разгледа внимателно, един по един, и кимна с глава.

— Тези мъже имат вид на истински воини — каза той на началника. — Разбират ли нашия език?

Началникът посочи Орм и отвърна, че говорел арабски, но останалите знаели малко или съвсем нищо, и че него смятали за свой вожд.

Алмансур го запита:

— Как се казваш?

Орм му каза името си и добави, че на неговия език то означава змей.

После Алмансур попита:

— Кой е вашият крал?

— Харалд, син на Горм — отвърна Орм, — той е владетелят на цялото датско кралство.

— Не съм чувал за него — рече Алмансур.

— Бъди доволен за това, господарю — каза Орм, — защото накъдето и да се запътят корабите му, кралете пребледняват, щом чуят името му.

Известно време владетелят се взираше в Орм, а след това каза:

— Езикът ти е остър; заслужаваш си името. Твоят крал приятел ли е с франките? Орм се засмя и рече:

— Когато в собствената му страна има размирици, им е приятел, но когато всичко е наред, изгаря градовете им във франкските земи и в Саксония — а нашият крал е глезеник на съдбата.

— Сигурно е добър владетел — рече Алмансур. — Кой е богът ти?

— Това е труден въпрос, господарю. Моите богове са боговете на всички мои съотечественици. Смятаме, че са силни като нас самите. На брой са много, но някои са стари и освен поетите малко хора ги почитат. Най-силният се нарича Тор. Червенокос е като мен и го смятат за приятел на всички смъртни. А най-мъдрият е Один — той е богът на воините. Казват, че благодарение на него ние, северните мъже, сме най-добрите воини на света. Но не зная дали някой от тях ми е помогнал с нещо; аз самият със сигурност не съм направил много за тях. Струва ми се, в тези земи те нямат особено влияние.

— Сега, невернико, слушай внимателно — рече Алмансур. — Няма друг бог освен Аллах. Да не говорим за много, нито дори за три. За теб ще е добре, ако в деня на Страшния съд не ги споменаваш. Един е Аллах, Вечният, Великият, а Мохамед е неговият пророк. Ето, това е истината й в това ще вярваш. Когато водя войни срещу християните, правя го заради Аллах и Пророка и нека беда сполети всеки мъж от армията ми, който не ги почита. Ето защо отсега нататък ти и твоите хора ще вярвате само в истинския бог и в никой друг.

Орм отвърна:

— Ние, скандинавците, не се кланяме на боговете, без да е необходимо, мислим, че е глупаво да им досаждаме с празнословия. Откакто сме тук, не сме изрекли ни една молитва, за последен път поднесохме дарове на морския бог, за да ни закриля на път за вкъщи, но това явно не ни помогна, защото малко по-късно се появиха твоите кораби и всички, дето ни виждаш, бяхме пленени. Сигурно нашите богове тук нямат власт; така че, господарю, аз самият с удоволствие ще се подчиня на заповедта ти и докато ти служа, ще се кланям на твоя бог. Ако желаеш, ще попитам другарите си какво мислят по въпроса.

Алмансур кимна и Орм преведе на останалите:

— Казва, че трябва да вярваме в неговия бог. Той е един-единствен, нарича се Аллах и не зачита останалите богове. Изглежда, е силен в тази страна, а нашите са слаби на такова разстояние от дома. Ако спазваме техните обичаи в това отношение, ще се отнасят с нас по-добре. Мисля, че ще е глупаво да се противопоставяме на желанията на Алмансур.

Мъжете се съгласиха, че нямат избор и ще е лудост от тяхна страна да предизвикват гнева на такъв могъщ владетел. Накрая Орм го осведоми, че всички ще почитат Аллах и обещават да не се кланят на никой друг освен на него.

Тогава владетелят повика двама свещеници и един магистрат. Накараха Орм и другарите му да повтарят пред тях свещеното верую на последователите на Мохамед, диктувано дума по дума от Алмансур: че нямало друг бог освен Аллах, че Мохамед бил неговият пророк. За всички освен за Орм бе трудно да произнасят думите, въпреки че им ги изговаряха отчетливо.

Когато тази церемония завърши, Алмансур изглеждаше доволен. Сподели със свещениците усещането си, че е служил добре на Аллах, и те се съгласиха. После бръкна в медната кутия, поставена на масата, и извади шепа златни монети; даде на всеки по петнадесет, а на Орм тридесет. Благодариха му и началникът ги заведе обратно в квартирата им.

Токе се обади:

— Ето че се сбогувахме с боговете си. Може би така е редно в чужда страна, където властвуват други божества, но ако някога пак се върна вкъщи, те ще са ми по присърце, отколкото техният Аллах. Изглежда, наистина е най-силният в тези земи и ето, вече ни помогна да се сдобием със злато. Ако успее да ни намери и по някоя жена, още повече ще ми се издигне в очите.

Скоро след това Алмансур обяви война на християните и се запъти на север, придружен от охраната си и голяма армия. Три месеца разграбваше Навара и Арагон. Междувременно Орм и хората му се сдобиха със злато и жени, затова бяха доволни, че служат на такъв господар. Всяка пролет и есен те бяха на бойното поле под знамената на Алмансур, а през най-горещите месеци на лятото и в сезона, който хората на юг наричат зима, почиваха в Кордова. Полагаха всички усилия да се приспособят към обичаите в страната и нямаха основания да се оплакват от службата си — за да му бъдат верни, Алмансур често им правеше скъпи подаръци, а всичко, което спечелеха с бой или грабеж, им позволяваше да задържат за себе си — на него даваха само една пета част.

Но понякога не им беше особено приятно да са последователи на Аллах и слуги на Пророка. Забраняваха им да си угаждат с вино и свинско месо, което при походите си често намираха в домовете на християните; а те бленуваха за тези удоволствия. Рядко се престрашаваха да пренебрегнат забраната, макар че тя им се струваше по-странна от всичко. Алмансур строго наказваше за всяко неподчинение. Освен това непрекъснато трябваше да се молят на Аллах и да падат на колене пред Пророка, което не им се харесваше много. Всяка сутрин и вечер, когато Алмансур воюваше, цялата му армия коленичеше с лице, обърнато в посоката, където се намираше градът на Пророка, и всички трябваше да се поклонят по няколко пъти, като докосват с чело земята. Това им се струваше унизително и смешно, но знаеха, че нямат друг избор, освен да следват този обичай, доколкото могат, и да правят като всички останали.

В битките се проявиха много и станаха известни в охраната. Смятаха се за най-добрите воини там и никой не оспорваше правото им на избор, когато дойдеше време да разпределят плячката. На брой бяха осмина: Орм и Токе, Хале и Огмунд, Туме, който преди гребеше с Токе, Гуне, който гребеше с Крок, Едноокия Рап и Улв, най-старият от всички. Преди много години на едно коледно празненство му бяха разцепили устата и оттогава му викаха Гринулв, защото тя зееше накриво и бе по-широка от нормалното. Съдбата бе толкова благосклонна към тях през тези четири години служба при Алмансур, че загубиха само един от другарите си.

Пътуваха надлъж и нашир; колкото повече посребряваше брадата на Алмансур, толкова по-яростно нападаше той християните, прекарваше все по-малко време на спокойствие у дома в двореца си в Кордова. Те го придружаваха, когато предприе поход далеч на север до Памплона, в Наварското кралство; на два пъти безуспешно се опитваха да превземат града; но на третия успяха и започнаха да секат с мечове наляво и надясно. Тук един изхвърлен от катапулта камък уби Туме, който гребеше заедно с Токе в галерата. Веднъж управителят на Майорка прояви непокорство и те отплаваха с кораба на самия Алмансур до острова и стояха на пост, когато обезглавяваха управителя и още тридесет негови родственици. Сред прахоляк и жеги се биха в тежкото сражение при Енарес, където армията на кастилскня граф здравата ги бе притиснала, но накрая те я обградиха и избиха войните й до крак. Вечерта след битката натрупаха телата на убитите християни и направиха камара от трупове, от чиито връх един от свещениците на Алмансур призова слугите на Пророка към молитва. Друг път участвуваха в огромен поход в кралство Леон, където така разгромиха крал Санчо Дебелия, че накрая собствените му хора решиха, че е безполезен (беше толкова дебел, че вече не можеше да се държи на коня), и го свалиха, като след това поднесоха дарове на Алмансур.

По време на всички тези походи Орм и другарите му не престанаха да се удивляват на Алмансур, на неговата сила и прозорливост, на неизменното щастие, което съпътствуваше всичките му начинания; но най-много ги изумяваше невероятното му страхопочитание пред Аллах, разнообразието от средства, които измисляше, за да умилостиви своя бог. Всяка вечер след битка слугите внимателно изстъргваха цялата мръсотия и кал, останала по обувките и дрехите му, и я събираха в копринена торба; а когато походът свършеше, я носеха в Кордова. Владетелят бе заповядал тази пръст от войните с християните да се погребе заедно с него при смъртта му, защото Пророкът бил казал: „Благословени са тези, конто са минали по прашни пътища, за да се бият срещу неверниците.“

Но въпреки калта страхът на Алмансур от Аллах не се уталожи. Накрая реши да предприеме едно грандиозно, ненадминато до този момент начинание — да унищожи свещения град на християните в Астурия, където бе погребан великият чудотворец апостол Яков. През есента на дванадесетата година от владичеството на халифа Хишам, която бе четвъртата от службата на Орм и другарите му при Алмансур, владетелят събра армия, невиждана по големина дотогава в Испания, и се отправи на северозапад, като прекоси Пустата земя, която от години бе разделителна граница между андалуските и астурийските християни.

Стигнаха до техните поселища отвъд тази земя, където, откакто се помнеха хората, андалусец не бе прониквал. Християните се прикриваха хитро из планините и клисурите и не минаваше ден, без да се водят жестоки битки. Една вечер, когато войниците бяха построили вече лагера си и Алмансур почиваше след вечерна молитва в огромната си шатра, враговете ги нападнаха изненадващо. Отначало те сякаш надделяха — един техен взвод проникна в лагера и създаде паника; във въздуха ехтяха диви бойни викове и писъци за помощ. Щом ги чу, Алмансур бързо изскочи от шатрата, за да види какво става. Носеше шлем на главата, в ръката си държеше меч, но не бе облякъл бойните си доспехи. Същата вечер на пост пред входа стояха Орм и двама негови другари, Хале и Едноокия Рап. Щом Алмансур се появи, към него се стрелнаха в галоп няколко вражески конници. Познаха го по зелената лицева част на шлема (той единствен в цялата армия носеше този цвят) и с тържествуващи викове насочиха копията си към него. Нощта бе тъмна, а владетелят бе вече стар и не би могъл да ги избегне; но Орм, който бе най-близо, внезапно се хвърли на гърба му и го събори по лице; две от копията се пречупиха в щита му, а трето се заби в рамото му. Четвъртото закачи Алмансур отстрани, както бе проснат на земята, и го рани леко. Хале и Рап се втурнаха да посрещнат враговете, метнаха копията си и повалиха единия конник, после от всички посоки им се притекоха и други воини на помощ. Много от християните бяха убити или принудени да избягат.

Орм изтегли острието от рамото си и помогна на Алмансур да стане, като се чудеше как ли ще реагира господарят на това, че го бе съборил по лице на земята. Но Алмансур изглеждаше изключително доволен, че е ранен. Бе първата му рана и смяташе, че е имал невероятен късмет да може да пролее кръвта си за Аллах, като същевременно не страда особено от това. Заповяда да доведат трима от командуващите кавалерията и публично ги порица пред събраните офицери, че не са защитили добре лагера. Те се проснаха в краката му и признаха небрежността си, при което Алмансур им позволи да си кажат молитвата и да си завържат брадите, преди да ги екзекутират, както правеше, когато бе в добро настроение.

На Хале и на Рап даде по шепа злато. После, докато всички офицери от армията бяха все още там, накара Орм да излезе крачка напред. Втренчи се в него и каза:

— Червенобради боецо, ти вдигна ръка срещу господаря си, а никой войник не може да направи това. Какво ще отговориш на обвинението ми?

Орм отвърна:

— Въздухът гъмжеше от копия и друго не можех да сторя. Но вярвам, господарю, че ти си толкова велик, та случилото се не би могло да нарани твоето достойнство. Освен това ти падна с лице срещу врага и никой не може да те обвини, че си отстъпил.

Алмансур мълчаливо заопипва брадата си. После кимна и рече:

— Това е хубав отговор. Но ти ми спаси живота, аз имам още неща да върша на този свят.

Накара да донесат от ковчежето му един златен синджир и се обърна към Орм:

— Видях, че копие е разкъсало рамото ти. Сигурно боли. Ето ти лек за болката.

И с тези думи го окачи на врата му. Това бе невероятно голяма чест за него. След това премеждие Орм и хората му спечелиха още повече благоволението на Алмансур. Токе разгледа верижката и се зарадва, че Орм е получил такъв скъп подарък.

— Без съмнение — каза той — този Алмансур е най-добрият господар, за когото можем да си мечтаем. Все пак мисля, че както ти, така и всички ние имахме късмет, като го бутна да падне по лице, а не по гръб.

На следващия ден армията продължи похода си; накрая пристигнаха в свещения град на християните, където бе погребан апостол Яков. Над гроба му се издигаше величествена църква. Тук боевете бяха много тежки, християните вярваха, че апостолът ще им се притече на помощ, и се сражаваха до последен дъх; но накрая Алмансур ги победи и градът бе превзет и изгорен. Християни от всички краища на страната бяха донесли за съхранение в града ценностите си, тъй като никога досега враг не го бе заплашвал. Затова спечелиха невероятно голяма плячка и много пленници. Съкровеното желание на Алмансур бе да унищожи красивата църква над гроба на апостола, но тя бе от камък и не можеше да гори. Той изпрати пленниците и войници от собствената си армия да я сринат. В камбанарията й имаше дванадесет камбани, всяка от които носеше името на някой, апостол. Те имаха чудно мелодичен звук и християните ги ценяха много, особено иай-голямата, наречена Яков.

Алмансур нареди да закарат камбаните в Кордова и да ги поставят обърнати нагоре в голямата джамия, където, напълнени с благовонни масла, да горят като светилници за прослава на Аллах и Пророка. Бяха неимоверно тежки; построиха за тях огромни носилки; във всяка поставиха по една камбана и шестдесет пленници я носеха на смени. Но камбаната Яков бе толкова тежка, че не можеха да направят достатъчно здрава носилка, а знаеха, че е невъзможно да я прекарат с волски каруци през планинските проходи. Но на Алмансур никак не му се щеше да я остави, защото я смяташе за най-ценния трофей, който някога е печелил.

Затова заповяда да изградят за нея платформа, която ще могат да изтеглят върху дървени трупи до най-близката река, а оттам с кораб да я превозят заедно с камбаната до Кордова. Щом я направиха и сложиха под нея трупите, промушиха през куките на камбаната железни пръти и се опитаха да я повдигнат; но на мъжете от юг сякаш им липсваше сила или пък ентусиазъм за тази работа. А когато прикачиха по-дълги пръти, за да могат да включат повече хора, желязото се пречупи, но камбаната не помръдна от земята. Орм и хората му, които бяха дошли да гледат, се разсмяха. Токе рече:

— Шестима здрави мъже би трябвало да я повдигнат без особени усилия. А Орм се намеси:

— И четирима могат да се справят.

Той, Токе, Огмунд и Едноокия Рап се приближиха, промушиха един къс прът през куките и я повдигнаха върху платформата.

Алмансур, който минаваше на кон край тях, се спря да ги наблюдава. Повика Орм и му каза:

— Аллах е надарил теб и приятелите ти с невероятна сила, хвала на името му. Изглежда, на вас е отредено да се погрижите камбаната да стигне невредима до кораба, а оттам в Кордова. Не познавам други, които могат да се справят с това.

Орм се поклони и отвърна, че задачата не му се вижда трудна.

Алмансур подбра измежду пленниците група силни роби и им нареди да изтеглят камбаната долу до реката на мястото, където става плавателна. След това те щяха да служат за гребци на един пленен от астурийците кораб, който ги чакаше там. Изпрати двама свои служители като надзиратели по време на пътешествието.

Прикрепиха към платформата въжета и Орм и другарите му тръгнаха с камбаната и робите. Някои от тях я теглеха, други поставяха пред нея трупи. Пътуването бе неприятно, в по-голямата си част пътеката бе стръмна, понякога камбаната се хлъзваше надолу от собствената си инерция и в началото премаза неколцина от робите, които сменяха колелата. Но Орм ги накара да привържат към задната част на платформата въже, така че да могат да я контролират, когато стръмнината стана по-голяма. Оттам нататък се придвижваха по-лесно и накрая се спуснаха до реката, където ги чакаше закотвеният кораб.

Беше неголям търговски кораб, но построен здраво, с добра палуба и десет чифта гребла, мачта и ветрило. Орм и останалите качиха камбаната на борда и я закрепиха с клинове и въжета; после наредиха робите при греблата и отплаваха надолу по реката. Тя течеше на запад, коритото й бе по на север от онази, по която с Крок бяха стигнали до крепостта на маркграфа. Скандинавците се радваха, че отново управляват кораб.

Редуваха се да надзирават гребците, които според тях бяха доста тромави и непокорни. С разочарование откриха, че на кораба няма окови, защото така някой трябваше да стои на пост през нощта; и въпреки това няколко пленници, наказани с камшик, успяха да избягат. Хората на Орм бяха единодушни, че не са виждали по-нескопосано гребане и че ако продължава така, никога няма да стигнат до Кордова.

Щом доближиха устието, видяха много от гигантските бойни кораби на Алмансур, които поради размерите си не можеха да навлязат в реката, въпреки че повечето войници бяха слезли на брега и се бяха присъединили към плячкосването.

Когато ги видяха, викингите се зарадваха и веднага изпратиха двамата служители да заемат от капитаните им колкото е възможно повече вериги. Така се снабдиха с необходимото и оковаха робите по местата им. Орм се възползува да се запаси с храна, защото пътят до Кордова бе дълъг. После останаха на котва редом с бойните кораби в един тих залив, за да чакат време, подходящо за отплаване.

Вечерта Орм слезе на брега с Токе и Гуне и остави другарите си да пазят кораба. Тръгнаха по посока на няколко малки склада, в които търговци се пазаряха за спечелената плячка и продаваха някои вещи, необходими за кораба. Почти бяха стигнали първия склад, когато в него влязоха шестима моряци от един боен кораб; Гуне се закова на място.

— Имаме сметки за уреждане с тези тук — рече той. — Забелязахте ли първите двама?

Нито Орм, нито Токе бяха видели лицата им. Гуне продължи:

— Това бяха убийците на Крок.

Орм пребледня, тръпка премина по тялото му.

— Ако са те — промълви той, — няма още дълго да живеят.

Изтеглиха мечовете си. Бяха същите, които им даде господарката Зубайда. Токе все още не бе успял да измисли толкова подходящо име за своя като Синия език.

— Дългът ни към Крок стои над задълженията ни към Алмансур — каза Орм. — Всички желаем да си отмъстим. Но аз трябва да съм пръв, като вожд съм негов наследник. Вие двамата тичайте зад склада, да им пресечете пътя за бягство.

Сградата имаше врати откъм двете си къси страни. Орм влезе през по-близката и откри вътре шестимата, които разговаряха с търговеца. А той самият, щом го видя да влиза с изваден меч в ръка, се сниши зад някакви торби. Шестимата от кораба извадиха оръжието си и пискливо му заподвикваха разни въпроси. Въпреки че вътре бе сбутано и тъмно, Орм веднага позна мъжа, който бе убил Крок.

— Каза ли си вечерната молитва? — извика той и с такава сила му посече врата, че главата му буквално изхвръкна от раменете.

Двама други моментално нападнаха Орм и той едва смогваше да се защитава. През това време останалите трима хукнаха към задната врата, но Токе и Гуне вече ги чакаха. Токе повали единия на място, като изкрещя името на Крок и замахна с все сила към следващия, но пространството не позволяваше да се развихрят — складът бе малък и отрупан със стока, да не говорим за биещите се вътре мъже. Един скочи на някаква скамейка и се опита да удари Орм, но мечът му закачи някаква греда и Орм го удари с щита си в лицето. Шипът се заби в окото му, той падна по лице и остана неподвижен. Битката не продължи дълго. Вторият убиец на Крок бе повален от Гуне; Орм бе убил двама, а Токе трима. Те пуснаха търговеца, който, скрит в ъгъла, почти не се виждаше, да избяга невредим, тъй като нямаше нищо общо със случилото се.

На излизане от склада забелязаха, че привлечени от шума, към тях вече приближават хора, но щом ги съзряха с кървавите мечове в ръце, те хукнаха обратно. Токе изправи своя меч пред лицето си; по острието му се стичаше кръв, която капеше от дръжката на едри капки.

— Ето, давам ти име, о, сестрице на Синия език! — рече той. — Отсега нататък ще те наричам Алената шия. А Орм гледаше бягащите в далечината моряци.

— И ние трябва да побързаме — промълви той. — Тук сме вече извън закона, но си струваше заради отмъщението.

Бързо се прибраха на кораба и разказаха на останалите за случилото се. Веднага вдигнаха котва и отплаваха, въпреки че вече се беше стъмнило. Мисълта, че са отмъстили за Крок, ги радваше, но същевременно съзнаваха, че трябва да избягат от страната и крайбрежните й води, без да губят време. С бой накараха робите да гребат възможно най-бързо, а Орм сам застана на кормилното гребло. Секретарите на Алмансур не разбраха какво се е случило и го обсипваха с въпроси, но той рядко им отговаряше. Най-сетне корабът излезе от залива в открито море; от юг задуха вятър и те издигнаха ветрилото. До зазоряване поддържаха курс на север, отдалечавайки се от брега; не забелязаха някой да ги преследва.

Зърнаха група острови откъм носа на бакборта и Орм се отправи към един от тях. Там свали двамата секретари и ги помоли да предадат поздрави на Алмансур.

— Невъзпитано ще бъде, ако напуснем службата си при такъв господар — рече той, — без да се сбогуваме с него. Затова предайте му от наше име, че съдбата ни е отредила да убием шестима негови подчинени, за да отмъстим за Крок, предишния ни вожд, независимо че животът на шест човеци съвсем не е достатъчна отплата за неговата смърт. Корабът и робите му взимаме с нас — Не смятаме, че ще е голяма загуба за него. Камбаната също ще ни придружава, защото балансира товара; чака ни опасен път по море. Всички сме на мнение, че Алмансур бе добър господар и ако не бяхме убили тези мъже, с удоволствие щяхме да останем на служба при него; но събитията се развиха така, че нямаме друг избор, ако искаме да си спасим кожите.

Секретарите, се съгласиха да предадат посланието дума по дума. После Орм добави:

— Освен това ще ни направите услуга, ако, щом се върнете в Кордова, предадете поздрави на заможния евреин Соломон, поет и, златар. Благодарете.му от наше име за безрезервните приятелски чувства, ние повече няма да го видим.

— И кажете на господарката Зубайда — прибави Токе, — че двама мъже от север, които познава, й пращат своите поздрави и благодарности. Предайте й, че мечовете, които ни подари, ни служат добре, и независимо че често ги използуваме, остриетата им още не са ощърбени. Само не говорете, когато Алмансур е наоколо, иначе може да ви се случи нещо лошо.

Секретарите носеха със себе си всичките си принадлежности за писане и отбелязаха казаното дотук. После хората на Крок ги оставиха на острова и им дадоха достатъчно храна, за да издържат, докато ги открие някой кораб или пък докато стигнат до сушата сами.

Щом видяха, че корабът се отправя към открито море, робите на греблата се разкрещяха недоволно — очевидно предпочитаха да ги свалят на острова заедно със секретарите. Наложи се хората на Орм да развъртят пръчки и въжета, за да ги укротят и да ги заставят да гребат; вятърът бе стихнал и те бързаха да напуснат опасните крайбрежни води.

— Добре, че са оковани — каза Гуне, — иначе досега повечето да са наскачали във водата, въпреки че имаме мечове. Жалко, че заедно с веригите не взехме и истински бич. Пръчките и въжетата не вършат работа за такива безчувствени животни като тях.

— Колкото и да е странно — рече Токе, — прав си; едва ли преди, когато седяхме на банките в галерата, би ни дошло наум, че един ден камшикът ще ни липсва.

— Е, казват, че на чужд гръб и сто камшика са малко — отвърна Гуне. — Но се опасявам, че ако искаме да избягаме, тези гърбове тук ще трябва по-силничко да ги засърби. — Токе се съгласи с него; обиколиха отново банките и здраво наложиха робите, за да ги накарат да увеличат скоростта. И все пак се придвижваха бавно — гребците не можеха да синхронизират удара си. Орм забеляза това и промълви:

— Само с въжета не можем да ги научим да гребат, щом не са свикнали на това. Хайде да опитаме с камбаната.

При тези думи той вдигна една секира и удари с дръжката й по камбаната точно в момента, когато греблата влизаха във водата. Проехтя силен звън и в отговор робите напрегнаха мишци. Скоро викингите разбраха, че се получава много по-мелодичен звук, ако я бият с дървен прът, обвит в кожа, и това откритие ги зарадва.

Не след дълго излезе вятър и вече не беше необходимо да гребат. Той постепенно се засили; духаше на тласъци с голяма скорост, докато накрая почти се разрасна в буря. Положението изглеждаше критично. Гринулв отбеляза, че точно това трябва да очакват, след като не са принесли жертва, за да омилостивят морските брегове.

Други му възразиха, като му припомниха как при последния случай, в който извършиха жертвоприношение, моментално се натъкнаха на корабите на Алмансур. Гуне боязливо се обади, че може би за по-сигурно е трябвало да поднесат дарове и на Аллах, и някои подкрепиха това мнение; но Токе отбеляза, че според него Аллах нямал особено влияние при морските дела. Орм пък рече:

— Мисля, че никой не може да знае колко е могъщ този или онзи бог или с какво може да ни помогне. Глупаво е да пренебрегваме някои от тях, за да не оскверним други. Знаем само, че в това премеждие едно божество ни служеше добре, имам предвид свети Яков; единствено неговата камбана предпази кораба от преобръщане и помогна на робите да гребат едновременно. Нека не го забравяме!

Всички се съгласиха с мъдрите слова на Орм и принесоха месо и пиене на Агир, Аллах и свети Яков — това поободри духовете.

Вече нямаха точна представа къде се намират, знаеха само, че са далеч от Астурия и държат курс на север, в посоката, накъдето ги тласкаше бурята; че ако не се отклонят прекалено на запад, в един момент със сигурност ще се натъкнат на земя — Ирландия, Англия или пък Бретан. Ето защо събраха смелост и продължиха да се борят със стихията. Един-два пъти успяха да разпознаят някои звезди; надяваха се, че ще намерят пътя.

Най-много се безпокояха за робите. Въпреки че бездействуваха на греблата, те бяха прималели от страх, чувствуваха се зле от морската болест, лицата им бяха позеленели от влагата и студа, а зъбите им тракаха; някои от тях умряха. На кораба имаше малко топли дрехи, а вече беше късна есен и всеки ден ставаше по-студено н ветровито. На Орм и другарите му им беше жал за нещастните роби, грижеха се за тях колкото могат и на малкото, които смееха да приемат храна, даваха от най-хубавото. Знаеха, че ако успеят да ги свалят в добро състояние на сушата, ще бъдат много ценна плячка.

Най-накрая бурята утихна и през целия ден времето бе хубаво, а вятърът поддържаше курса им на североизток; робите се посъживиха, окуражели от слънцето, Но същата вечер настана пълно безветрие, спусна се мъгла, която бързо се сгъстяваше. Беше студено и влажно, всички, и най-вече робите, трепереха от студ; не чувствуваха ни полъх, а корабът се поклащаше безжизнено в мъртвото вълнение. Орм се обади:

— Ето че загазихме. Ако стоим и чакаме да излезе вятър, робите ще измрат от студ; но и да ги заставим да гребат, както са изнемощели, пак няма да издържат. Освен това, докато не се виждат ни слънце, ни звезди, няма кой знае какъв смисъл да гребем.

— Смятам, че трябва да им наредим да работят — каза Рап, — за да се сгреят малко. Можем да плаваме по мъртвото вълнение, защото бурята дойде от юг, а докато трае тази мъгла, нямаме по какво друго да се ориентираме.

Всички решиха, че Рап е дал мъдър съвет. Накараха робите да хванат граблата и те, мърморейки, се подчиниха; наистина бяха останали без сили. Скандинавците отново започнаха на смени да отмерват ритъма с камбаната. Струваше им се, че сега звукът й е още по-приятен, всеки удар отекваше продължително и това ги успокояваше в мъглата. Понякога оставяха робите да починат и да дремнат, но, общо взето, гребаха цялата нощ и направляваха кораба по мъртвото вълнение, а мъглата продължаваше плътно да ги обгръща.

Сутринта на руля бе Огмунд, а Рап биеше камбаната; останалите спяха. Изведнъж двамата се ослушаха, спогледаха се и отново напрегнаха слух. Някъде много отдалеч се носеше едва доловим звън. Изумени, те събудиха другарите си и всички наостриха уши. Звукът се повтори няколко пъти и сякаш идваше отпред.

— Изглежда, не сме единствените моряци с камбана на борда — обади се Токе.

— Да се движим внимателно — рече Гринулв. — Може да са Ран и дъщерите й, които прелъстяват мъжете в морето с музика и заклинания.

— По-скоро са джуджета, които чукат по наковалня — възрази Хале, — и хич няма да се радвам, ако ги срещнем. Сигурно сме близо до някой остров на тролове.

А звънът все още отекваше леко в далечината. Сега всички ги изби студена пот; чакаха да чуят какво ще каже Орм. Робите също слушаха и започнаха да бъбрят възбудено помежду си; но езиците, които използуваха, бяха непонятни за Орм и останалите.

— Никой не би могъл д.а каже какво е това — промълви Орм, — но нека не се плашим от такоаа незначително нещо. Хайде да гребем, както досега, и да си отваряме очите на четири. Аз лично никога не съм чувал за магия, която се прави сутрин на светло.

Съгласиха се с това и продължиха да гребат; междувременно звънът се чуваше все по-близо и по-ясно. По косите им заигра лек полъх на вятър и мъглата се разпръсна; после изведнъж всички се развикаха, че виждат земя. Беше скалистият бряг на някакъв остров или нос. Нямаше съмнение, че звукът е идвал оттам, въпреки че сега бе заглъхнал. Съзряха зелена поляна, на която пасяха кози; също две-три колиби, а край тях хора, загледани в морето.

— Тези не ми приличат на тролове — каза Орм, — нито пък на дъщерите на Ран. Хайде да слезем на брега и да разберем къде сме.

Така и направиха; мъжете от острова не проявиха страх, когато въоръжените моряци слязоха на сушата, а радостно се втурнаха към тях да ги посрещнат. Бяха шестима, всичките стари, с бели бради и дълги кафяви наметала; никой не разбираше езика им.

— В коя земя сме? — попита Орм. — И кои сте вие? Един старец разбра въпроса му и извика на останалите:

— Лохланах! Лохланах!23

А после отговори на Орм на скандинавски:

— Това е Ирландия, а ние сме монаси от Ордена на свети Финиан.

Щом чуха тези думи, Орм и хората му много се зарадваха; смятаха, че са почти вкъщи. Сега разбраха, че са спрели на малък остров, а зад него се очертаваше ирландският бряг. Тук живееха само старците и техните кози.

Островитяните възбудено разговаряха помежду си; изглеждаха изумени. Този, който знаеше скандинавски, се обърна към Орм:

— Говориш езика на северните мъже; аз го разбирам, защото като млад, още преди да дойда тук, познавах много скандинавци. Но никога не съм виждал хора от Лохлан24, облечени като теб и другарите ти. Откъде идвате? Какви сте: бели или черни лохланци? И защо пристигате със звън на камбана? Днес е празникът на свети Брандан и ние бихме нашата, за да почетем паметта му; после чухме как в отговор откъм морето се разнесе звън и решихме, че ни отвръща самият светия, който бил голям моряк. Но, за бога, всичките ли, дето плавате с този божествен звук, сте покръстени?

— Как дрънка тоя старец! — обади се Токе. — Отговорът ти ще трябва да бъде дълъг, Орм. Орм отвърна:

— От черните лохланци сме, от земите на крал Харалд; но не знаем дали е още жив, защото много дълго не сме си били у дома. Дрехите и наметалата ни са испански, тъй като идваме от Андалусия, там служихме на великия господар Алмансур. Камбаната ни се нарича Яков и е от някаква църква в Астурия, където е погребан същият апостол. Бе най-голямата от всички в нея; а това как и защо пътува с нас, е дълга история. Чували сме за вашия Христос, но там, откъдето пристигаме, не го почитат и затова не сме покръстени. Щом сте християни, сигурно ще ви е приятно да чуете, че гребците ни са от вашата вяра. Те са роби и са оттам, откъдето е камбаната. Само че пътуването беше много тежко за тях и сега са изнемощели. Няма да е зле да ги свалим на брега да починат малко, преди да продължим за родината. Не се страхувайте от нас; изглеждате добри хора, а ние не използуваме насилие, когато не се опитват да ни противоречат. Няколко от вашите кози ще ни свършат добра работа, но с нищо друго няма да ви ощетим — не смятаме да стоим дълго.

Старецът предаде тези думи на останалите; те заклатиха глави и си зашепнаха. Преводачът обясни, че тук често посрещат моряци и никой досега не им е сторил зло.

— Защото и ние не вредим на никого — продължи той — и не притежаваме нищо освен тези кози, лодките и колибите си; а самият остров е на свети Финиан, той е много могъщ в очите на бога и ни е взел под крилото си. Тази година е благословил козите, та имаме доста, няма да ви липсва храна. Така че добре сте дошли на скромната ни трапеза; а за нас, старците, които от години седим самотни тук, ще е удоволствие да чуем историята на вашето пътешествие.

Свалиха робите на брега и изтеглиха кораба. Орм н другарите му останаха на острова на свети Финиан и заживяха с монасите в мир и разбирателство. Ловяха риба с тях и уловът бе добър, хранеха робите, за да оправят изнемощелия им вид; разправяха на монасите за всичките си приключения. Въпреки че трудно следяха речта им, старците с трепет слушаха разказите за далечни земи. Но най-много се възхищаваха на камбаната — толкова голяма не бяха виждали в Ирландия. Смятаха, че се е случило чудо — че свети Яков и свети Финиан са разговаряли от разстояние с камбаните си; а понякога биеха Свети Яков вместо своята и на висок глас изразяваха радостта си, когато мощният й звън ехтеше навътре в морето.

Осма глава: ЗА ПРЕБИВАВАНЕТО НА ОРМ ПРИ МОНАСИТЕ НА СВЕТИ ФИНИАН И ЗА ТОВА КАК В ЙЕЛИНГЕ СЕ СЛУЧИ ЧУДО

Докато си почиваха при монасите на свети Финиан, Орм и другарите му задълбочено разискваха по въпроса какъв курс да вземат, след като робите се възстановят достатъчно и са в състояние да продължат пътуването. Всички, и Орм не по-малко от другите, бързаха да се върнат вкъщи. През този сезон в морето имаше малко кораби и не съществуваше сериозна опасност да срещнат пирати, но при зимни условия плаването сигурно щеше да е трудно, а това можеше да причини смъртта на много роби. Затова сметнаха, че ще постъпят наи-разумно, ако ги продадат при първа възможност. За тази цел трябваше или да слязат до Лимърик, където бащата на Орм бе известен, или да отидат на север до Корк, където от години Олоф със Скъпоценните камъни държеше цялата търговия с роби в околността. Попитаха монасите какво ще им препоръчат.

Като чуха въпроса им, те възбудено забъбриха помежду си. Очевидно се забавляваха много. Преводачът им каза:

— Явно пристигате отдалеч и не сте наясно как стоят днес нещата в Ирландия. Няма да е лесно да търгувате нито в Лимърик, нито в Корк; сега на власт тук е Бриън Бору и въпреки че идвате от далечни земи, сигурно сте чували за него.

Орм отвърна, че баща му често е споменавал за крал Бриън, който воювал срещу викингите и Лимърик.

— Вече няма сражения — продължи монахът. — Отпърво той бе вожд на далкасийците; след това викингите в Лимърик поведоха война с него. После стана крал на Томонд и пак воюваше с тях. След време се издигна в крал на целия Мунстер и нападна града, като уби голяма част от викингите там, а тези, които останаха живи, прогони. И ето, сега е най-великият воин и герой в Ирландия, крал на Мюнстър и граф на Лейнстър; а малкото чужденци, крито останаха да живеят в крайбрежните градове, са негови васали. В момента е във война с Малахи, краля на кралете в Ирландия, иска да му отнеме жената и властта. Олоф със Скъпоценните камъни му се подчинява и праща войски, за да му помага; та дори и Сигтрюг Копринената брада от Дъблин, най-силният от чуждите вождове в страната, на два пъти му поднася дарове.

— Лоши новини — рече Орм, — този крал Бриън трябва наистина да е много силен, въпреки че сме виждали и по-могъщ от него. Но дори думите ти да са верни, не виждам защо това ще попречи да му продадем робите си.

— Крал Бриън не купува роби — отвърна монахът. — Той просто си взима всичко необходимо от съседите и от жителите на Лохлан. Освен това известно е, че три неща желае да притежава повече от всичко на света и от три неща се отвращава — последните не са във ваша полза. Трите му съкровени мечти са: върховна власт, която вече има; неограничено количество злато, с което също разполага; и най-красивата жена, която цял свят знае под името Гормлай, сестра на Мелмор, крал на Лейнстър. Нея все още не е спечелил. Преди тя бе съпруга на краля на Дъблин Олоф Кваран, който я изгони заради острия й език, а сега е омъжена за краля на всички наши крале Малахи; той така се забавлява в нейната спалня, че едва ли вече може да излезе на бойното поле. Когато Бриън го победи, ще спечели и Гормлай, а той винаги получава това, което иска. Но трите неща, които не понася, са езичниците, хората от Лохлан и поети, които възпяват другите крале. Омразата му е безпределна като алчността му и нищо не е в състояние да притъпи тези чувства, така че, след като сте езичници и чистокръвни лохланци, не ви съветваме да се навъртате около него — не ви желаем смъртта.

Мъжете изслушаха внимателно всичко това и се съгласиха, че търговията с крал Бриън няма да им се отрази добре. А Орм каза:

— Според мен камбаната ни донесе щастие, като ни доведе на този остров, вместо в неговите земи.

— Свети Финиан също ви помогна — добави монахът. — А сега, след като се уверихте колко много могат да направят светците дори за езичници като вас, няма ли да е по-разумно да повярвате в бога и да се покръстите в християнската вяра?

Орм отвърна, че не се с замислял много по този въпрос, но че не смятал за наложително взимането на подобно решение.

— Може и да е по-спешно, отколкото си мислите — ги осведоми монахът, — защото остават само единадесет години до края на света, когато Христос ще се яви на небето и ще съди всички смъртни. Езичниците ще сторят добре, ако се покръстят, преди да се случи това. Няма да е разумно да чакате последния момент. Сега повече от всякога тълпи от неверници преминават към бога, малцина ще останат да живеят в тъмнина. Христос очевидно ще дойде съвсем скоро, щом като дори най-грешният от всички, датският крал Харалд, току-що се покръсти. Ето защо време е и вие да го последвате, да се откажете от лъжовните си богове и да приемете правата вяра.

Викингите го гледаха втрещени, а един-двама се разкикотиха и запляскаха по коленете си.

— Скоро ще започнеш да ни разправяш — обади се Токе, — че е станал монах като теб и си е обръснал главата.

А Орм рече:

— Ние пътувахме надлъж и нашир, докато ти и братята ти сте седели па този самотен остров; а ето че имате по-важни новини за нас, отколкото ние ви носим. Но искате да повярваме нещо невероятно — че крал Харалд е станал християнин. Мога да си обясня това единствено така: някой моряк, като е видял колко сте простодушни и невинни, ви е внушил тази идея, за да се пошегува.

Но монахът ги уверяваше, че им е казал истината, а не е повтарял просто дрънканиците на случайни пътешественици. Чули тази невероятна новина от устата на собствения си епископ, когато ги посетил преди две години; след това седем поредни недели благодарели на бога от името на всички християни, пострадали от викингите, за голямата победа, която е спечелил.

Това убеди скандинавците в правотата на думите му, въпреки че не им помогна да приемат по-лесно тази изумителна вест.

— Сам той е потомък на Один — казваха си те и се споглеждаха в недоумение, — как е възможно да се обвърже с друг бог?

— Щастието го е следвало цял живот; това е дар от асите25; флотата му нападаше християните и се връщаше отрупана с техните богатства. Какво общо има той с християнския бог? — чудеха се те.

Седяха стъписани и клатеха глави.

— Остарял е вече — промълви Гринулв — и може би се е вдетинил както крал Ане от Упсала преди години. Кралете пият по-силна бира и имат много жени; с течение на времето това може така да изтощи един мъж, че да замъгли разсъдъка му и той да не знае какво върши. Но на тях всичко е позволено, дори когато разумът им ги напусне. Сигурно по този начин и крал Харалд се е забъркал в християнската религия.

Мъжете кимаха в съгласие и започнаха да разказват за разни хора от родните си земи, които на старини станали чудаци и причинили много неприятности на семействата си със странните си капризи. Всички смятаха, че не е хубаво човек да живее до възраст, когато зъбите му изпопадат и умът му залинее. Монасите се обадиха, че ще ги сполетят и по-страшни неща — след единадесет години в деня на Страшния съд внезапно ще бъдат изтръгнати от земята. Но викингите отвърнаха, че ще се притесняват за това, когато му дойде времето, и само от страх няма да си направят труда да приемат християнството.

А Орм бе зает с други мисли; трябваше да реши какъв курс да поемат, щом не смеят да тръгнат към пазарите навътре в страната. Накрая се обърна към другарите си:

— Хубаво е да си водач, като има да се разпределя плячка или да се раздава бира, но не и когато трябва да се взимат решения. Не успях да измисля нещо кой знае какво. Ясно е, че трябва да отплаваме — робите са във възможно най-добро състояние, тук си починаха и похапнаха добре. Колкото повече се бавим, толкова по-лошо ще става времето и по-трудно ще пътуваме, Според мен най-добрият план е да отидем при крал Харалд — в неговия двор има много богати хора, които биха дали добра цена за робите; а ако действително е станал християнин, носим му чудесен подарък, който сигурно ще го предразположи към нас. Аз самият бих предпочел да постъпя на служба при него, отколкото да седя в бащината си къща като най-малкия син на семейството, ако изобщо старецът и Од, брат ми, са още живи. Тези от вас, които бързат за дома, ще се придвижат лесно от кралския двор до Блекинге, след като продадем робите и си разделим парите. Но най-важното е да се погрижим те да не умрат, като излезем в студените северни води.

После каза на монасите, че иска да изправи сделка с тях: те да му дадат всички ярешки кожи и излишни дрехи, които имат, а той да им остави двама от иай-слабите роби, защото ако ги вземе, те ще умрат, но ако останат и възстановят силите си, ще им бъдат полезни. Освен това ще им даде и андалуски сребърни монети. Монасите се разсмяха и казаха, че не са чували ирландец да е сключвал по-добра сделка с лохланах, но че биха предпочели в замяна камбаната на свети Яков. Орм отвърна, че не може да им я остави, и пазарлъкът приключи на първоначалното предложение. Така робите бяха снабдени с нещо като зимно облекло.

Приготвиха си пушена риба и козе месо за пътуването. Взеха и от репите, които монасите отглеждаха. Те им помагаха много, държаха се като приятели и не се оплакваха, че гостите им са причина стадото от кози да намалее толкова. Единственото, което ги безпокоеше, бе, че камбаната ще остане в ръцете на езичници, че Орм и хората му не си знаят интереса и не искат да се покръстят. Когато дойде време да се сбогуват, направиха последен опит да убедят приятелите си в правотата на Христа, на свети Финиан, на Страшния съд и на истинската вяра. Орм им отвърна, че точно в този момент няма време да се занимава с подобни проблеми, но че както подобава на истински вожд, трябва да изрази с нещо благодарността на всички за гостоприемството, което са им оказали. После пъхна ръка в пояса си, извади три златни монети и им ги даде.

Като видя щедростта му, Токе се засмя; каза, че не е по-беден от Орм, а и много скоро възнамерява да се задоми в едно от най-добрите семейства на Листер и да се издигне в родния си край. Затова той също даде три златни монети; монасите се изумиха от тази разточителност. Останалите не бяха особено ентусиазирани от примера на водачите си, но за да защитят доброто си име, и те извадиха по нещо; всички освен Гринулв. Подиграваха го, че е стиснат, но той се хилеше с кривата си усмивка и си чешеше брадата, явно доволен от себе си.

— Аз не съм вожд — рече той — и освен това започвам да остарявам, никое момиче няма да се ожени за мен и да ми донесе за зестра хубава къща, в която да живея; дори някоя бабушкера няма да го стори. Така че моето скъперничество е просто проява на здрав разум.

Качиха робите отново на борда и ги оковаха по местата им. Орм отплава от остров Свети Финиан и се насочи на изток покрай ирландския бряг. Имаха силен попътен вятър и се движеха бързо. Всички трепереха от есенния хлад, въпреки че се бяха увили в ярешките кожи. Орм и другарите му бяха прекарали толкова дълго на юг, че сега повече отпреди усещаха студа в кастите си. Въпреки това бяха в добро настроение — знаеха, че са съвсем близо до дома, и единственото им безпокойство беше да не ги нападнат някои техни сънародници, каквито имаше вероятност да срещнат в тези води; затова бяха много бдителни. Монасите им бяха казали, че сега, когато крал Бриън е затворил за тях по-голямата част от Ирландия, около английските брегове се навъртат все по-многочислени орди викинги от Дания — смятат Англия за най-подходяща цел на своите набези. Орм държеше кораба далеч от брега, за да не се натъкнат на викингски кораби, когато преминават през Ламанша. Имаха късмет и не срещнаха никого; излязоха в открито море и почувствуваха как пръските на морските вълни станаха по-студени. Плаваха, докато пред очите им се появи крайбрежието на Ютланд. Всички се засмяха от облекчение, сърцата им преливаха от радост, че отново виждат датска земя; сочеха си различни места от сушата, които бяха преминали преди много време, когато тръгнаха с Крок на юг.

Заобиколиха Скаге и насочиха кораба надолу край подветрения бряг на залива; сега, доколкото можеха, робите отново трябваше да гребат под ударите на камбаната на свети Яков. Тук Орм поговори с мъжете от някакви рибарски лодки, които им пресякоха пътя. От тях разбра на какво разстояние се намират от Йелинге, където бе настанен дворът на крал Харалд Синия зъб. После всички лъснаха оръжието и се погрижиха за облеклото си, за да се представят пред краля по достоен за положението си вид.

Рано една сутрин стигнаха в Йелинге и завързаха кораба си на пристана. Оттам се виждаше кралският дворец, заобиколен с висока стена. Долу край кея имаше някакви колиби. От тях наизлязоха хора и започнаха да разглеждат Орм и другарите му с любопитство заради чуждоземния им вид. Викингите пренесоха камбаната на брега, като използуваха същите трупи и платформа, с които я придвижваха в Астурия. През това време от околните постройки се събра тълпа от изумени зрители — те гледаха чудото с разширени очи и разпитваха откъде идват тези чужденци. След като бяха прекарали в чужбина толкова много години, за Орм и останалите звучеше странно да чуят родния си език от устата на други хора. Освободиха робите от веригите и ги впрегнаха да теглят камбаната към кралския двор.

Изведнъж откъм двореца се разнесоха викове и глъчка, по хълма към тях тичешком се спускаше някакъв дебел мъж, загърнат в дълга наметка с качулка. Беше с обръсната глава и на гърдите му висеше сребърен кръст; ужас се четеше в лицето му. Пристигна при колибите задъхан, разперя широко ръце и извика:

— Пиявици! Пиявици! Няма ли тук милосърдна душа да ми даде пиявици? Спешно ми трябват силни млади пиявици за изсмукване на кръв!

Личеше, че е чужденец, но въпреки че бе останал без дъх, говореше датски правилно.

— Пиявиците в двореца се разболяха и не искат да пият кръв — продължи той задъхано, — а единствено те могат да облекчат зъбобола му. В името на Всевишния, сина му и Светия дух, няма ли кой тук да ми даде пиявици?

Но никой от колибите не разполагаше с такива и дебелият свещеник заохка, започна да се отчайва. Сега бе слязъл долу на кея, където бе закотвен корабът на Орм — там изведнъж съзря камбаната и струпаните хора. Очите му бавно се ококориха и той затича напред да я разгледа.

— Какво е това? — извика той. — Камбана, свещена камбана? Сънувам ли? Наистина ли е камбана, или е творение на дявола? Как е попаднала тук, в тази земя на мрак и зли духове? През живота си не съм виждал такова разкошно нещо, дори в катедралата на самия император във Вормс.

— Наречена е на свети Яков, апостола — отвърна Орм, — донесохме я тук от неговата църква в Астурия. Научихме, че крал Харалд е станал християнин, и решихме, че такъв подарък ще го зарадва.

— Чудо, чудо! — разкрещя се свещеникът и избухна в сълзи от облекчение, простирайки ръце към небето. — Ангелите небесни се смилиха над нас в момент на нужда, когато пиявиците се разболяха. Това е най-доброто лекарство. Но хайде, побързайте! Не бива да се бавим, зъбът много го боли.

Робите бавно затеглиха камбаната към двореца, а той през цялото време ги увещаваше да се напрегнат и да се движат по-живо. Бърбореше непрекъснато, сякаш беше обезумял, бършеше очи, вдигаше поглед към небето и редеше безразборно свети слова. Орм и другарите му успяха да разберат, че кралят има зъбобол, но не схващаха по какъв начин се предполагаше камбаната да му помогне. Свещеникът само ломотеше нещо за късмет, наричаше ги божи пратеници и твърдеше, че сега всичко ще е наред.

— Слава на Всевишния, не са му останали много зъби — продължи той, — но и тези, които има, ни създават толкова неприятности, както всички други творения на дявола из цялата тази варварска земя. И независимо че е стар, често го болят, всички освен двата сини зъба; а когато е в такова състояние, направо става опасен и сипе ужасни богохулства. Веднъж това лято един кътник така го измъчваше, че за малко да прати брат Вилибалд при светите мъченици — удари го по главата с голямото разпятие, което всъщност се използува за успокоение на болки. Сега, слава богу, се съвзе, но цели седмици бе замаян и се чувствуваше зле. Оставихме живота си в ръцете на бога, брат Вилибалд и аз, когато дойдохме с епископ Попо в тази земя на мрака и донесохме Евангелието заедно с лечителските си способности; все пак не си струва да се превръщаме в мъченици заради няколко болни зъба. А не ни позволява да ги извадим. Заплашва ни със смърт, ако го сторим — казва, че не иска да го сполети участта на някакъв стар шведски крал, който през последните си години пиел само мляко от рога си. Виждате какви опасности и препятствия трябва да преодоляваме ние двамата заради този крал в стремежа си да разпространяваме правата вяра: брат Вилибалд, най-способният знахар в цялата бременска епархия, и аз, брат Матиас, лечител и едновременно с това ръководител на църковния хор.

Той се спря да поеме въздух, избърса потта от лицето си и подкани задъхано робите да побързат. После продължи:

— Най-трудното за знахарите в тази страна е, че не разполагат с никакви свети мощи, които да им помагат, нямаме ни един от зъбите на свети Лазар — те са несравними за лечение на зъбобол и ги има навсякъде другаде из християнските владения. На нас, мисионерите от варварските земи, не ни разрешават да носим каквито и да било мощи със себе си, за да не попаднат в ръцете на езичниците и да бъдат осквернени. Трябва да разчитаме само на молитвите си, на кръста и на земните средства за лечение, а понякога те не са достатъчни. Затова никой тук в Дания не може да използува светите начини за лекуване без наличието на мощи, а времето за тях още не е дошло. Въпреки че местните хора вече убиха трима епископи и безброй обикновени свещеници и телата на някои от тези мъченици бяха намерени и погребани по християнски, така че знаем местонахождението им, Светата църква ни забранява да изкопаем за лечение дори една тяхна кост, докато не минат тридесет и шест години. Дотогава за лекарите ще е трудно да работят тук.

Заклати глава и замърмори тъжно нещо под носа си; след малко сякаш се пооживи.

— Но сега — продължи той, — след като божията воля нареди да се случи това невероятно чудо, за нас с брат Вилибалд ще бъде по-леко. Вярно, никъде в Светото писание не съм видял да се споменава, че свети Яков притежава определени способности да лекува зъбобол, но не е възможно в камбаната от собствената му свята гробница да не е съсредоточена огромна сила срещу всякакъв вид злина, включително и развалени зъби. Ето защо, вожде, за нас с брат Вилибалд, както и за цялото християнство в тази земя, вие не сте нищо друго освен божи пратеници. Орм се обади:

— Мъдрецо, как може да се излекува зъбобол с камбана? Ние с моите другари пътувахме по далечни земи и видяхме много невероятни неща, но това наистина би било чудо.

— За зъбобол ние, посветените в лечителското изкуство, знаем две лекарства — отвърна брат Матиас. — И двете са ефикасни. Аз самият съм на мнение, и сигурно брат Вилибалд ще ме подкрепи, че старинната рецепта на свети Григорий е най-добра. Скоро ще имате възможност да видите как се прилага.

Бяха стигнали вече до насипа с високата ограда. Един стар вратар им отвори огромната външна порта, а друг наду рога си, за да съобщи, че посетителите са пристигнали. Брат Матиас застана начело на процесията и с въодушевление запя някаква църковна песен: Vexilla regis prodeunt. След него крачеха Орм и Токе, следвани от впрегатните роби и останалите викинги, които ги подканяха напред.

Зад оградата имаше множество къщи, които принадлежаха на членове от кралското домакинство. Крал Харалд живееше в, по-голям разкош и демонстрираше своята власт по-очебийно от баща си. Бе наредил да разширят просторната трапезария на крал Горм и я бе подредил още по-богато, а за прислугата и придворните си бе наредил да построят общежития. Когато кухнята и пивоварната бяха завършени, поетите им посветиха стихове. Някои осведомени люде твърдяха, че са дори по-големи от тези на краля на Упсала, Брат Матиас ги поведе направо към спалнята на краля; вече доста остарял, той прекарваше повечето време там заедно с жените и съкровищницата си.

Спалнята беше висока и просторна сграда, но сега не бе така населена, както преди години. След като епископ Попо многократно бе предупреждавал крал Харалд, че трябва във всяко отношение да води праведен живот, той се лиши от услугите на повечето от жените си и задържа само някои от най-младите. По-възрастните, които му бяха родили деца, живееха също в неговия двор, но на друго място. Тази сутрин из къщата и около нея кипеше трескава дейност, множество придворни и от двата пола търчаха възбудено и се суетяха напред-назад. Някои се спряха и се загледаха в приближаващата процесия, като се питаха какво ли означава всичко това; а брат Матиас престана да пее и като пиян се втурна в галоп през тълпата към кралските покои, следван по петите от Орм и Токе.

— Брате Вилибалд, брате Вилибалд! — извика той. — Има лек в Галаад26! Велики кралю, радвай се и благодари на бога, заради теб се случи чудо; болката скоро ще бъде прогонена. Аз съм като Саул27, синът на Киш — излязох да търся пиявици, а вместо това открих нещо свещено.

Докато хората на Орм с неимоверни усилия се опитваха да докарат камбаната в спалнята, брат Матиас започна да изрежда всичко, което се беше случило до този момент.

Орм и другарите му поздравиха крал Харалд много почтително и с любопитство го заразглеждаха; откак се помнеха, непрекъснато бяха чували името му, струваше им се нелепо най-после да го видят, а той да е болен и нещастен.

Леглото му беше поставено с лице към вратата до късата стена в стаята. Беше доста високо и изработено от масивно дърво, отрупано с продълговати възглавници и с кожи — толкова голямо, че на него можеха да легнат без притеснение трима-четирима души. Крал Харалд седеше на края му, подпрян с въглавници и загърнат в дълга наметка от видрова кожа, на главата си имаше жълта плетена вълнена шапчица. На пода в краката му седяха две млади жени, поставили помежду си тава с горяща жарава. Те държаха стъпалата му и ги разтриваха, за да ги сгреят.

Дори и най-непросветените биха се досетили, че крал Харалд е велик владетел, въпреки че в момента липсваха атрибутите на кралската власт и на лицето му бе изписан страдалчески израз. Големите му кръгли очи се бяха разширили в меланхолично предчувствие за близката агония, а погледът му се прехвърляше от лице на лице и накрая се спря на камбаната, която точно вкарваха в стаята. Но тази сцена, изглежда, не бе в състояние да възбуди у него особен интерес; дишаше на пресекулки, сякаш останал без дъх — болката временно бе поспряла и той я чакаше да се върне и да започне отново да го измъчва. На вид бе як и набит, с широк гръден кош и огромно шкембе; имаше едро и червено лице с гладка лъскава кожа. Косата му беше бяла, но брадата, гъста и заплетена, разстлана по гърдите му като множество островърхи езици, имаше сивкаво-жълтеникав оттенък; само в средата, от долната устна, се спускаше тънка ивица, която не бе посребряла и бе запазила първоначалния си рус цвят. Устата му бе мокра от взимането на обезболяващи лекарства и двата сини кучешки зъба, известни заради дължината и цвета си, блестяха дори повече от обичайно като бивниците на някои стар глиган. Очите бяха изцъклени и кръвясали; но те, както високото чело и огромните посивели вежди, излъчваха несравнима царственост.

Епископ Попо не бе сред присъствуващите. Беше бдял до леглото му през цялата нощ с молитва па уста, слушал бе ужасните му заплахи и богохулства, когато болката се усилваше много, затова накрая го принудиха да се оттегли и да си почине. Но брат Вилибалд, които заедно с брат Матиас цяла нощ опитваше различни лекарства, бе останал буден, запазвайки бодрия си дух. Беше дребничък съсухрен мъж с голям нос и свити устни; на слепоочието му имаше червен белег. Слушаше с интерес разказа на брат Матиас за случилото се и кимаше с глава, а когато камбаната се появи на входа, простря ръце нагоре.

— Това наистина е чудо! — извика той пронизително и възторжено. — Тези странници ни се притекоха на помощ с мисия от небето, така както божествените гарвани нахраниха пророк Елия28, когато бе сам в пустинята. Всичките ни церове успяваха да прогонят болката само за няколко минути; но щом нашият господар, кралят, загубеше търпение и отвореше уста, болката веднага се връщаше. Така бе през цялата нощ. Сега обаче със сигурност ще го излекуваме. Първо, брат Матиас, измийте камбаната хубаво със светена вода, после я обърнете на една страна и я почистете отвътре, тъй като не забелязвам по външната й повърхност праха, който ми е необходим. Трябва веднага да го смеся с другите съставки.

Обърнаха камбаната, а брат Матиас я избърса отвътре с парцал, напоен в светена вода, който след това изстиска в приготвения за целта съд. По нея имаше доста стар прах и събраната вода излезе почти черна — това много зарадва брат Вилибалд. Той се зае да размесва разни лекарства, подредени в голям съндък от кожа, като междувременно държеше поучителна реч на тези от присъствуващите, които бяха любопитни да узнаят с какво се занимава.

— Старинната рецепта на свети Григорий29 е най-ефикасна в подобни случаи — препоръча той. — Формулата е проста и около приготовлението и няма никаква тайна. Сок от трънка, жлъчка от глиган, селитра и бича кръв, щипка хрян и няколко капки хвойнова вода — всичко това смесено с равно количество светена вода, в която е изплакната някоя свещена реликва. Държите тази смес в устата, докато се изпеят три куплета от псалмите; процедурата се повтаря три пъти. Това е най-сигурното средство срещу зъбобол, което ние, практикуващите този занаят, познаваме. Винаги помага, стига реликвата да има достатъчно силно действие. Апулийските30 лечители на стария император Ото смятаха, че жабешката кръв е по-ефикасна от бичата, но сега малцина са на това мнение, което е щастливо съвпадение, тъй като през зимата жабешката кръв се намира много трудно.

Той извади от сандъка си две малки метални шишенца, изтегли запушалките, помириса ги, поклати глава и изпрати един слуга в кухнята да донесе прясна жлъчка и бича кръв.

— В случаи като този е необходимо най-доброто — рече той — и когато реликвата е толкова силна, трябва много да се внимава с останалите съставки.

Всичко това отне няколко минути и сега крал Харалд сякаш страдаше по-малко. Той отправи поглед към Орм и Токе — явно беше изненадан, че вижда край себе си непознати хора, облечени в чуждестранни доспехи; те още носеха червените наметки и гравираните щитове на Алмансур, а шлемовете им покриваха носа и падаха ниско по страните и врата. Кралят им махна да се приближат.

— Чии хора сте? — попита той.

— Твои поданици сме, кралю — отвърна Орм, — но идваме от Андалусия. Там служихме на Алмансур, великия владетел на Кордова, докато помежду ни се проля кръв. Когато тръгнахме на пътешествие с три кораба, Крок от Листер бе наш водач, но бе убит заедно с много други. Аз се казвам Орм, син на Тосте, родом съм от местността Възвишението в Сконе и съм водач на тези, които останаха живи. Донесохме ти тази камбана; щом чухме, че си станал християнин, кралю, решихме, че такъв подарък ще ти достави удоволствие. Нямам представа дали притежава някаква сила, с която се лекува зъбобол, но в морето ни помагаше много. Тя бе най-голямата от всички, поставени над гроба на свети Яков в Астурия, където има много невероятни неща. Бяхме там с господаря Алмансур; той много ценеше камбаната.

Крал Харалд кимна, без да отрони дума; но едната от младите жени в краката му обърна глава, взря се в Орм и Токе и заговори много бързо на арабски:

— В името на Аллах, милостивия, състадателния! Вие хора на Алмансур ли сте?

Двамата се втренчиха в нея, изумени да чуят този език в двора на крал Харалд. Девойката бе хубава, с големи кафяви очи, разположени раздалечено на бледото й лице. Имаше черна коса, която се спускаше от слепоочията на две дълги плитки. Токе не говореше добре арабски, но тъй като отдавна не бе разговарял с жена, побърза да отговори.

— Сигурно си от Андалусия — рече той. — Там съм виждал жени като теб; но не толкова красиви.

Тя му се усмихна набързо и показа белите си зъби, но веднага след това тъжно наведе поглед.

— Страннико, който говориш моя език — тихо промълви тя, — виждаш каква награда получих за красотата си. Ето ме, андалуска със селбитийска кръв, сега безсрамно разбудена, съм принудена да робувам на най-дивите варвари, да разтривам разкапаните стъпала на тоя старчок със сините зъби. В тази страна няма друго освен студ и тъмнина, животински кожи и въшки, и храна, от която дори севилските кучета биха повърнали. Само в Аллах мога да търся утеха от злата съдба, която си навлякох с красотата си.

— Според мен не си заслужила такава долна работа — топло се отзова Токе. — Сигурно можеш да си намериш мъж, който ще ти предложи нещо повече от краката си.

Тя пак му отправи слънчевата си усмивка, въпреки че очите й бяха плувнали в сълзи; но в това време крал Харалд се раздвижи и сърдито попита:

— Кой си ти, дето си шепнеш тайно с моята робиня?

— Казвам се Токе, син на Сивата чайка от Листер — отвърна той, — и цялото ми богатство на този свят са мечът и бързият ми език. Но не проявявам неуважение, като разговаряме една от жените ти, кралю. Тя просто ме разпитваше за камбаната и аз й отговорих. Смята, че този подарък ще ти достави толкова удоволствие, колкото тя самата ти е дала, и че ще ти бъде не по-малко полезен.

Крал Харалд понечи да му отвърне, но щом отвори уста, лицето му се сгърчи, нададе страхотен рев и се тръшна назад върху възглавниците. Двете млади жени, които масажираха краката му, се търколиха по гръб; разваленият зъб отново бе започнал непоносимо да боли.

Това създаде голямо объркване в спалнята и тези, които стояха най-близо до кралското ложе, отстъпиха крачка назад, да не би болният да започне да буйствува. Но брат Вилибалд вече бе приготвил лекарството и приближи смело с бодро изражение и окуражителни думи.

— Хайде, хайде, велики кралю — увещаваше го той, като прекръсти първо него, а после съда с лечебната доза, който държеше в едната си ръка. С другата взе малка лъжичка от рог и занарежда с тържествен глас:

В целебната течност сега ще удавим ужасната болка, която влудява, и ти ще усетиш, че тя преминава.

Кралят се бе втренчил в него и в лекарството му, сумтеше сърдито, клатеше глава и пъшкаше; от мъка и болка замахна с юмрук и ядосано изкрещя:

— Бягай оттук, свещенико! Измитай се заедно с твоите заклинания и варива. Ей, Халбьорн, Арнкел, Грим, тук! Вдигнете брадви и пред мен разсечете тоя въшлив свещеник.

Но подчинените му често бяха чували подобни изблици и не обръщаха внимание на избухванията му; а брат Вилибалд, без ни най-малко да се уплаши, смело му заговори:

— Търпение, кралю, понадигни се и изпий това; в него има свещена сила. Само три лъжички, кралю, дори не е необходимо да ги гълташ. Пей, братко Матиас!

Брат Матиас, застанал зад него с голямо разпятие в ръце, подхвана някакъв свещен химн:

Solve vincla reis

Profer limen caecis,

Mala nostra pelle,

Bona cuncta posce.

Това сякаш поуспокои краля, тъй като той търпеливо се остави да го вдигнат. Брат Вилибалд моментално пъхна лъжичка от сместта в устата му, като междувременно продължаваше да пее с брат Матиас, а всички останали в спалното помещение ги гледаха очаквателно. Лицето на краля стана яркочервено от силното действие на лекарството, но той не отвори уста; чак след като изпяха три куплета, послушно го изплю, при което брат Вилибалд, без да спира да пее, му даде още една лъжичка,

Впоследствие всички присъствуващи потвърдиха, че само няколко секунди след вземането на втората доза и преди свещениците да са успели да изпеят първия куплет, кралят внезапно затворил очи и се вкаменил. После ги отворил и изплюл лекарството, въздъхнал дълбоко и креснал да му донесат бира. Брат Вилибалд спря да пее и развълнувано се наведе към него:

— По-добре ли ви е, ваше величество? Болката стихна ли?

— Да — отговори кралят и отново се изплю. — Лекарството ти е кисело, но явно е ефикасно.

От радост брат Вйдибалд протегна ръце нагоре.

— Слава тебе господи! — извика той. — Случи се чудо! Свети Яков от Испания отвърна на молитвите ни. Благодари на бога, кралю, настъпват по-добри времена. Зъбоболът вече нима да помрачава духа ти, сърцата на твоите слуги няма да се свиват от безпокойство.

Крал Харалд кимна с глава и поглади краищата на брадата си. Грабна с две ръце високата чаша, която му поднесе един паж, и я надигна към устните си. Отначало преглъщаше внимателно, очевидно от страх да не се върне болката, но след това спокойно я изпразни до дъно. Нареди да я напълнят повторно и я предложи на Орм.

— Пий! — заповяда тон. — И приеми нашите благодарности за помощта.

Орм пое съда и пи. Не бе вкусвал по-хубава бира — силна, гъста бира, каквато само кралете можеха да си позволят да правят. Той я изпи с удоволствие. Токе го наблюдаваше. Въздъхна и каза:

Сухото ми гърло сякаш пари.

Ах, проклета болест — нямам мира!

Но едва ли лекарите знаят,

че най-добър лек е халба бира.

— Щом си поет, пий и ти — рече кралят. — Но след това ще трябва да съчиниш стихове за пивото.

Напълниха пак чашата за Токе. Той я надигна и пи, като навеждаше все по-пазад главата си. Всички, които бяла в спалнята на краля, смятаха, че едва ли друг път са виждали така да се изпразва чаша. После Токе постоя малко, обърса пяната от брадата си и започна да декламира с доста по-силен глас от този, с който отправи молбата:

Години скитах зажаднял,

извърших набези за трима.

Наследнико на Горм,

хвала за питието ми любимо.

Присъствуващите похвалиха стиховете му, а кралят рече:

— Малко са поетите днес, а още по-малко тези, които могат да съчиняват стихове, без да размишляват с часове преди това. Мнозина идваха при мен с разни оди и лирика; а после цяла зима се дразнех, като ги гледах как само се мотаят из салоните ми и гадните им муцуни лочат бирата ми, без да създадат нещо повече от това, което са представили в началото. Харесвам хората, които редят стиховете с лекота и могат всеки ден, докато се храня, да ме развличат с нещо ново. В това отношение теб, Токе от Листер, те бива много; от времето, когато Ейнар Скалаглам и Вигфус Вига-Глумсон ми бяха на гости, не съм чувал друг поет да рецитира така гладко. Ще прекарате Юл при мен заедно с другарите си; ще пиете от най-хубавата ми бира — заслужихте я с подаръка, който ми донесохте.

После кралят се прозя широко — беше изтощен от мъчително прекараната нощ. Придърпа плътно около себе си кожената наметка и се сви на леглото в по-удобна за сън поза; младите жени продължаваха да седят от двете му страни. Покриха го с кожите и брат Матиас и брат Вилибалд описаха кръст над главата му, мърморейки под носа си молитви. След това всички напуснаха стаята, а придворният на спалнята застана отпред в средата на двора с меч в ръка и извика силно три пъти: „Кралят на Дания спи!“, за да се пази тишина и да не се обезпокоява сънят му.

Девета глава: КАК КРАЛ ХАРАЛД СИНИЯ ЗЪБ ПРАЗНУВАШЕ ЮЛ

От целия север в йелинге пристигнаха знатни гости да празнуват Юл с крал Харалд, затова спалните помещения и масите бяха претъпкани. Но Орм и другарите му не се оплакваха от теснотията; бяха получили добра цена за робите си и успяха да приключат сделките, преди да започнат празниците. Орм бе поделил печалбата и всички се чувствуваха наистина богати и свободни, започнаха да мечтаят за Листер, искаха да узнаят дали двата кораба на Берсе са се завърнали, или те са единствените оцелели от похода на Крок. Все пак не възразиха, когато им предложиха да останат в Йелинге, докато завърши празненството — да прекараш Юл с краля на Дания, се смяташе за голяма чест, придаваше на името блясък за цял живот.

Най-важният гост бе синът на крал Харалд, крал Свен Раздвоената брада, който бе дошъл от Хедебю с голяма свита. Като всички синове на краля и той бе дете от наложница; затова баща и син не се обичаха много и избягваха да се срещат, когато бе възможно. Но всяка година по Юл крал Свен идваше в Йелинге и хората знаеха защо. Често по празниците, когато храната бе по-обилна и пиенето по-силно от обичайното, се случваше някой възрастен мъж да умре в леглото или пирувайки на масата. Така бе станало със стария крал Горм, който, преял със свинско, лежа два дни в безсъзнание и след това умря. А крал Свен държеше да е близо до кралското съкровище, когато баща му предаде богу дух. Но досега, в продължение на много години, той предприемаше пътешествието напразно и ставаше все по-нетърпелив. Мъжете от свитата му представляваха тълпа от грубияни и арогантни скандалджии, те трудно се спогаждаха с хората от двора на крал Харалд, още повече сега, когато последният бе приел християнството и много от придворните му го бяха последвали. Крал Свен бе запазил старата си вяра и злостно се присмиваше на превъплъщението на баща си, като казваше, че старецът би спестил на датчаните тази своя глупава прищявка, ако бе имал достатъчно разум да разбере, че е живял прекалено дълго.

Той обаче не тръбеше наляво и надясно из Йелинге тези си размишления — не беше трудно да разгневиш крал Харалд, а ако това се случи, не се знаеше какво може да те сполети. Освен формалните приветствия те рядко разменяха дума и вдигаха един за друг тостове от почетните си места в голямата зала само тогава, когато елементарната вежливост го изискваше.

На Бъдни вечер се разрази снежна виелица, но тя бързо отмина и времето се установи тихо и студено. Сутринта на Коледа, когато свещениците отслужиха литургия и из кралския двор се стелеха ароматни изпарения от трескавите приготовления в кухнята, от юг се появи голям боен кораб и хвърли котва на пристана; ветрилото му бе разкъсано, а греблата бяха покрити с блестяща ледена кора. В този момент крал Харалд беше на богослужение, но изпратиха човек да го уведоми. Той се изкачи по стълбите, за да разгледа кораба, като се чудеше кои ли са новите гости. Бордовете му бяха стръмни, а на носа над грациозно извит врат надменно се издигаше червена драконова глава с челюсти, сковани в лед от морските стихии, през които бе преминала. На брега се изкатериха неколцина мъже, дрехите им бяха заледени. Сред тях бе водачът им — висок мъжага със синьо наметало и друг, с не по-малко представителен вид, облечен с червено. Крал Харалд ги заразглежда внимателно от мястото си и рече:

— Приличат на йомсвикинги, но може да е и шведски кораб; очевидно екипажът му е смел, щом пристига при краля на Дания, без да е издигнал щит на мачтата, за да покаже, че няма враждебни намерения. Познавам само трима, които биха се престрашили да дойдат по този начин: Скоглар-Тосте, Вагн Акесон и Стюрбьорн. Освен това пристанаха, без да свалят драконовата глава, макар добре да знаят, че троловете от сушата не я обичат; а единствено двама от тях не се безпокоят от троловете — Вагн и Стюрбьорн. От състоянието на кораба пък съдя, че капитанът му не е поискал да търси подслон от снощната буря; а има само един човек, който не би склонил глава пред такава стихия. Ето защо смятам, че е зет ми Стюрбьорн, когото не съм виждал от четири години; още повече, че единият е облечен в синьо, а Стюрбьорн се зарече да носи само този цвят, докато не си възвърне наследството от крал Ерик. Не мога да кажа със сигурност кой е този с него, дето му е р-авен по ргьст; ’но и тримата синове на Струт-Харалд са необичайно високи и всичките са негови приятели. Не може да е ярл Сигвалде, най-големнят — сега не му е до празници, защото опетни името си, като изтегли без-славцо корабите си от битката при Иорундфиорд; а пък брат му Хеминг е в Англия. Торкел Високия е третият син на Струт-Харалд; това тук може да е той.

Такива бяха мъдрите догадки на крал Харалд, а когато непознатите пристигнаха в двореца и се оказа, че е познал, за пръв път откакто бе дошъл крал Свен, настроението му се повиши много. Поздрави Стюрбьорн и Торкел с добре дошли, заповяда веднага да затоплят банята и предложи на тях и на хората им подгрята бира.

— Дори най-великите воини имат нужда от нещо за загряване след такова пътешествие — каза той. — Има нещо вярно в старата поговорка:

За измръзнал — топла бира,

за отпаднал — топла бира:

тялото тя бързо сгрява,

морния дух ободрява.

Някои от екипажа бяха толкова изтощени, че едва стояха прави, но се оказа, че ръцете им са по-стабилни — не разляха нито капка, когато им подадоха халбите.

— Веднага щом се изкъпете и си починете — продължи крал Харалд, — пиршеството по случаи Юл ще започне; сега апетитът ми ще бъде по-добър, отколкото ако трябваше да гледам само лицето на сина ми срещу мен на масата.

— Раздвоената брада тук ли е? — запита Стюрбьорн и се огледа. — Вих искал да поговоря с него.

— Все още се надява, че някой хубав ден ще умра пред очите му от препиване — отвърна кралят, — затова е дошъл. Но ако въобще се случи да умра по Юл, то ще е, мисля, от това, че ми се повдига, като гледам уродливото му лице. Скоро ще имаш възможност да говориш с него. Но едно нещо ми кажи — прозливана ли е кръв помежду ви?

— Още не — рече Стюрбьорн, — но не мога да гарантирам това за в бъдеще. Обещал е да ме подкрепи с кораби и хора срещу роднините ми в Упсала, но досега нищо не съм получил.

— Не искам да има сбивания в къщата ми по време на светите празници — предупреди го крал Харалд. — Трябва да си наясно с това; въпреки че знам, скучно ще ти бъде да кротуваш. Вече съм последовател на Христос, беше ми добър помощник досега я няма да търпи никакви разправии навръх Коледа — неговия рожден ден, нито пък в някои от следващите дни, конто са свещени празници.

Стюрбьорн отговори:

— Аз съм човек без родина и като такъв не мога да си позволя лукса да не воювам, предпочитам да съм гарванът, а не мършата. Но докато съм ти гост, мисля, че ще мога да съблюдавам реда не по-зле от всеки друг независимо какви богове покровителствуват празненството. Като тъст досега си се държал добре с мен и между нас никога не е имало повод за спор. Но ти нося лоши вести — дъщеря ти Тюра умря. Бих искал да пристигам с по-приятни новини.

— Това наистина е тъжно — рече кралят. — Как умря? — Засегна се, защото си взех една наложница от венедите. Така се разгневи, че започна да храчи кръв, залиня и накрая умря. Иначе във всяко отношение беше чудесна съпруга.

— Напоследък забелязвам — каза крал Харалд, че младите не ценят живота така, както старите. Но нека не позволяваме скръбта да помрачи празничното ни настроение; във всеки случай останаха ми още много дъщери и с тях дори не знам какво да правя. Такива са буйни и жизнерадостни и никоя не би се омъжила за човек без благородно потекло и прочуто име; така че дълго не оставай вдовец, ако си харесаш някоя от тях. Ще ги видиш всичките. Страх ме е само от едно — като узнаят, че отново си сам, трудно ще ги усмирим и ще поддържаме реда по празниците.

— Тъкмо сега умът ми е в по-важни дела от женитбата — възрази Стюрбьорн, — но за това ще поговорим по-късно.

Множество погледи от прагове и прозорчета проследиха йомсвикинга, когато той и хората му отиваха към банята. Стюрбьорн рядко се възползуваше от предложеното му гостоприемство; смятаха го за най-великия воин на севера от времето на синовете на Рагнар Рунтавите гащи насам. Имаше къса светла брада и бледосини очи; тези, които го виждаха за първи път, си шушукаха изненадано, като откриеха, че има такова крехко телосложение и тънък кръст. Защото силата му бе известна на всички; пореше щитовете, сякаш реже хляб, и разсичаше с меча си Люлчина песен въоръжени мъже от врата до слабините.

Мъдрите хора твърдяха, че е наследил щастливата звезда, съпътствувала от древни времена кралете на Упсала, и че тя му давала сила и успех във всички начинания. Но се знаеше също, че проклятието и лошият късмет на неговия род са паднали отчасти върху него затова сега бе вожд без родина и често изпадаше в меланхолия и апатия. Когато преживяваше подобни кризи, той се затваряше съвсем сам, дни наред въздишаше и си мърмореше мрачно, не понасяше ничие присъствие, допускаше до себе си само една жена, която да му реши косата, и един стар арфист, който му носеше бира и му свиреше тъжно. Но веднага щом кризата преминеше, бързаше да тръгне отново по море да воюва и тогава докарваше до отчаяние и най-издръжливите воини с безразсъдството си и отвратителния си късмет с времето.

От него се страхуваха така, както от никой друг водач на севера, в него сякаш се криеше нещо едва ли не от силата и величието на боговете; а имаше и такива, които вярваха, че един ден, когато достигне своя апогей, той ще отплава за Миклагард31, ще се провъзгласи за император и триумфално ще тръгне по ръба на кръглата земя със страшната си флота.

Други пък твърдяха, че по очите му виждат как ще умре млад и нещастен.

Най-после всичко в огромната трапезария на крал Харалд бе готово за празника Юл, тълпата гости се събра и насяда по пейките. Не беше позволено на такъв голям пир да присъствуват жени, според краля бе достатъчно трудно да се поддържа мир дори само между мъжете, а при наличието на жени, пред които те да се перчат с пиене, това би било почти невъзможно. След като всички се настаниха, личният камериер на краля гръмко съобщи, че Христос и крал Харалд искат мир в залата и че е забранено използуването на каквито и да е остри предмети с друга цел освен за хранене; че всяка драскотина, намушкване или открита рана, причинена от някакво оръжие, от бирена халба, кост, дървена чиния, лъжица или пък юмручен удар ще е равна на убийство и ще се смята за светотатство и смъртно престъпление; на врата на провинилия се ще завържат камък и ще го удавят. Заповедта гласеше, че всяко оръжие освен ножовете за хранене трябва да се остави във вестибюла и само високопоставените гости от кралската маса могат да задържат мечовете си; явно смятаха, че дори и пияни, те ще могат да се владеят. В залата се събираха преспокойно 600 души, в центъра й бе разположена масата на крал Харалд, на която бяха настанени около тридесет от най-важните гости. Останалите маси бяха наредени от край до край по протежение на дългата й стена. Стюрбьорн седеше отдясно на краля, а епископ Попо — отляво; срещу тях бе крал Свен, от дясната му страна бе Торкел Високия, а от лявата — един стар плешив ярл с червено лице на име Сибе, пристигнал от Малките острови. Другите бяха настанени в зависимост от ранга си, крал Харалд сам бе определил местата. На Орм, въпреки че не минаваше за знатен вожд, бе отредено по-добро място, отколкото очакваше; също и на Токе. Кралят им бе благодарен за подаръка, а освен това харесваше стиховете, които Токе съчиняваше. Затова Орм седеше през три места от епископа, а другарят му през четири. Орм бе изразил желание, ако е възможно, да бъде до приятеля си, да не би да се разбуйствува, като пие. Срещу тях седяха някакви мъже от свитата на крал Свен.

Предупреден от краля да бъде кратък, епископът каза молитвата. Вдигнаха първите три тоста: за прослава на Христос, за щастието на владетеля и за завръщането на слънцето и лятото. Дори и непосветените в християнството пиха за Христос, тъй като това бе първият тост, а те бяха много жадни, някои обаче описаха с ръка чук над халбите си и прошепнаха името на Тор, преди да посегнат към тях. А когато вдигнаха наздравица за краля, синът му се задави и така силно се разкашля, че Стюрбьорн го попита дали бирата не е прекалено силна за.него.

После донесоха традиционното за празника свинско; всички, воини и водачи, се смълчаха при тази гледка, вдишваха дълбоко и въздъхваха, предчувствувайки радостно вкуса му. Много от тях разхлабиха коланите си още отсега. И въпреки че някои пошушваха, че като поостарял, крал Харалд не бил така щедър на злато и сребро както преди, по отношение на яденето и пиенето никой не отправяше към него подобни упреци, най-малко тези, които бяха посрещали Юл в двореца му.

Доставяше му удоволствие всяка година за този празник да колят четиридесет и осем шопара, добре охранени с жълъди. Обичаше да казва, че ако те не стигнат до края на празненството, поне ще послужат като вкусно предястие за всеки гост, а после може да си довършат с говеждо и овче. Кухненската прислуга се нареди по двама в дълга колона и всяка двойка бе натоварена с огромно димящо блюдо; тук-там, някои носеха подноси с кървавица. Придружаваха ги момчета с дълги вили. С тях те бъркаха в горещото задушено, вече поставено край масите, и вадеха големи късове месо, които раздаваха поред, така че никой да не остане ощетен.

Освен това всеки получи по парче кървавица, дълго един лакът, а даваха и повече, ако някой пожелаеше. Имаше още глинени табли с пити хляб и пържена тиква, а в края на всяка маса бе поставена бъчва бира, така че ничий рог или халба не останаха празни.

Когато донесоха яденето, Орм и Токе притихнаха: обърнати към блюдата, следяха как момчето търси месо и въздъхнаха блажено, щом извади и сложи в чиниите им по едно чудесно парче свински бут, припомниха си колко отдавна не са вкусвали такава гозба, чудеха се как са преживели всичките тия години в страна, където бе забранено да се яде свинско. А когато пристигна кървавицата, очите им се просълзиха; твърдяха, че откакто бяха тръгнали с Крок, не са хапнали ни едно прилично ястие.

— Това е най-хубавата от всички миризми — тихо промълви Орм.

— Вътре има мащерка — прегракнало добави Токе. Напъха докрай в устата си кървавицата, отхапа и бавно задъвка; после се завъртя бързо, докопа дрехата на момчето с тавата, което вече отминаваше, и рече:

— Веднага ми дай още толкова, ако не нарушавам с това, кралските разпоредби. През всичките тия години, докато бях в Андалусия, храната ми беше безразлична, тъй като там нямат нищо, което си заслужава да вкусиш; а на последните седем празника Юл все съм си мечтал за кървавица — но нямаше.

— Моят случай е същият — обади се Орм. Момчето се засмя на безпокойствата им и ги увери, че крал Харалд разполагал с достатъчно от нея. Постави с черпака в чиниите им по едно доста дълго парче от най-дебелата кървавица; доволни, те сериозно се заловиха за яденето.

От известно време никой не говореше, нито на кралската маса, нито на някоя друга в салона; само понякога се чуваше молба, за още бира или шепот между хапките — хвалебствия за празничните гозби на крал Харалд.

Отдясно на Орм седеше един младеж. Той режеше месото си със сребърен нож с гравирана дръжка. Имаше бяла кожа и много дълга, хубава, грижливо сресана коса. Беше от свитата на Торкел Високия и очевидно произхождаше от добро семейство — въпреки че още нямаше брада, бе настанен на кралската маса. Благородното му потекло личеше и от изисканите му дрехи и сребърния колан. След като засити първоначалния си глад, той се обърна към Орм и рече:

— Хубаво е на такъв гуляй човек да седи до хора, които много са пътешествували; чух, че ти и другарят ти сте пътували из места, по-далечни от тези, до които мнозинството от нас тук са стигали.

Орм отвърна, че това е вярно, Токе и той са прекарали шест години в Испания.

— По най-различни причини пътешествието ни се оказа по-продължително от предвиденото и доста хора от тези, които тръгнаха с нас, не се завърнала — добави той.

— Сигурно имате много приключения за разказване — рече младежът. — Аз самият, въпреки че не съм скитал като вас, наскоро си дойдох от едно плаване, от което малцина се върнаха живи.

Орм го попита кой е и за какво пътуване говори. Другият отвърна:

— От Борнхолм съм и се казвам Сигурд. Баща ми бе Бю Дебелия, може би сте чували за него, независимо че дълго сте били в чужбина. Бях с него в Йорундфиорд, когато го убиха. Плениха ме заедно с Вагн Акесон и много други и ако не беше дългата ми коса, сега нямаше да седя тук и да ви разказвам — тя ми спаси живота, Вече бяха дали заповед да убият всички пленници.

Повечето гости от тяхната маса се бяха наяли и започваха да развързват езиците си за разговор. Токе също се включи, като отбеляза, че последните думи на младежа звучат доста невероятно и разказът му обещава да е интересен: той обаче винаги е смятал дългата коса по-скоро за неудобство, а не за преимущество, особено за един воин. Торкел Високия си чистеше зъбите с извърнато настрана лице, изискано поставил длан пред устата си, нещо, което напоследък бе излязло на мода сред знатните мъже, пътували надлъж и нашир. Дочул разговора им, той каза, че дългата коса в миналото е причинявала много неприятности на войниците и по-разумните винаги са внимавали да я вържат добре под шлема си. Но Сигурд Бюсон щял с разказа си да покаже как съобразителният човек може да извлече полза от дългата си коса и се надявал, че всички присъствуващи щели да го изслушат.

Крал Свен вече бе в по-добро разположение на духа — появата на Стюрбьорн временно бе помрачила настроението му. Клатеше се на стола си и глозгаше един свински крак, като плюеше кокалите върху сламата на пода. Със задоволство забеляза как крал Харалд, който разговаряше със Стюрбьорн за жени, ядеше и пиеше повече от всички. Той също чу какво се говореше на другия край на масата и се намеси. Твърдеше, че предвидливият войник се грижи и за брадата си; когато се сражават във ветровито време, тя лесно може да влезе в очите ти точно когато се опитваш да парираш някой удар с меч или да избегнеш летящо копие; затова, обясни той, винаги настоява да му сплитат старателно косата, преди да влезе в бой. Но иска да чуе как Сигурд Бюсон е извлякъл полза от дългата си коса — тези, които са се били при Иорундфиорд, обикновено разказват интересни преживелици.

Епископ Попо не бе успял да изяде всичко в чинията си и бе започнал да хълца от погълнатата бира; все пак можеше да говори и също се включи в разговора. Каза, че с удоволствие ще им разкаже за принц Авесалом, чиято дълга коса била причина за неговото падение. Твърдеше, че това е една хубава и поучителна история, написана в свещената книга на Господа. Но крал Свен веднага го прекъсна и каза, че може да я запази за жените и децата, ако изобщо успее да ги убеди да го изслушат. Двамата размениха няколко реплики по този въпрос; но крал Харалд се обади:

— На такъв гуляй, който продължава шест дни, има време за всички да разказват, едва ли съществува по-приятно нещо от това да слушаш интересни истории, когато си се нахранил добре и в чашата ти е останала бира. Помага времето между две яденета да минава по-бързо, без да дава възможност за спорове. Но да кажа нещо в защита на епископа — неговите истории са интересни, самият аз много пъти съм ги слушал с удоволствие, разправят за разни светци и апостоли и за старите крале, управлявали източните земи. Разказвал ми е доста за един от тях, наречен Соломон, когото господ много обичал и който, изглежда, съвсем приличал на мен, макар че безспорно е имал повече жени. Мисля, че епископът трябва да разказва пръв, преди яденето и пиенето да са го приспали; празничният гуляй му се отразява по-различно, не е имал достатъчно време да свикне като нас. После нека други разказват за приключенията си в Йорундфиорд или при венедите със Стюрбьорн, или пък някъде другаде. Освен това сред нас има мъже, които са били чак в Испания; оттам донесоха една свещена камбана. Тя много ми помогна и преди да свърши гуляят, искам да чуя и тяхната история.

Всички се съгласиха с мъдрите думи на краля и постъпиха както той предложи: вечерта, след като донесоха факли, епископът им разказа за крал Давид и сина му Авесалом. Говореше високо, да го чуват навсякъде, и много увлекателно, така че всички освен крал Свен бяха доволни. Когато свърши, крал Харалд каза, че това си заслужава да се запомни по няколко причини, а Стюрбьорн се засмя, надигна чашата си, обърна се към крал Свен и рече:

— Ще постъпиш мъдро, принце, ако се поучиш от тази история и се подстрижеш като свещеник.

Забележката хареса на крал Харалд, той започна да се пляска по бедрата и така гръмко се разсмя, че цялата пейка от неговата страна на масата се тресеше; а когато придворните му и хората на Стюрбьорн видяха, че господарите им се смеят, всички се присъединиха, дори и тези, които не знаеха за какво става дума; накрая цялата зала заехтя. Хората на крал Свен обаче се мръщеха, а той, свъсен, мрачно мърмореше нещо в чашата и дъвчеше брадата под устната си; имаше нещо застрашително във вида му, сякаш всеки момент може да скочи и да се разбеснее. Както седеше, Стюрбьорн се наведе напред, поусмихна се и втренчи в него светлите си очи, които никога не премигваха. В залата настъпи голямо раздвижване, изглеждаше, че всеки момент мирната коледна атмосфера може да бъде нарушена. Епископът протегна ръце и извика нещо, но никой не го чу; мъжете от срещуположните страни на масите кръстосаха погледи и протегнаха ръце към най-близкия предмет, който можеше да послужи като оръжие. Но тогава шутовете на крал Харалд, двама малки ирландци, известни с умението си, подскочиха на масата. Бяха облечели с пъстри туники, а в косите си имаха пера. Започнаха да пърхат с широките си ръкави и да издуват гърди, да тупкат с крака и да източват вратове; после, съвсем като петли закукуригаха един срещу друг; никой от присъствуващите не бе чувал петел да пее по-хубаво от тях. За секунди всички забравиха яда си и се запревиваха от смях, развеселени от изпълнението им. Така завърши първият ден от пиршеството.

На следващия, когато приключиха с яденето и в залага донесоха факли, Сигурд Бюсон им разказа за преживелиците си при Йорундфиорд и за това как дългата коса му спасила живота. Всички бяха чували за този поход: как йомсвикингите заедно с воини от Борнхолм отплавали с голяма флота, командувана от синовете на Струт-Харалд, Бю Дебелия и Вагн Акесон, да превземат Норвегия от ярл Хаакон и как малко от тях се завърнали живи. Ето защо Сигурд се спря на това съвсем накратко и не спомена изобщо как Сигвалде заедно с корабите си побягнал от битката. Не бе подходящо да говори за него в присъствието на Торкел Високия, въпреки че самият Торкел бе известен като смел боец и всички знаеха, че още в началото голям камък то ударил по главата и бил в безсъзнание, когато брат му отплавал.

А Сигурд бил на, бащиния си кораб, погълнат от битката, която се водела наоколо му. Разказа им за смъртта на баща си; как той се бил безстрашно, но накрая норвежците нахлули в кораба; как лицето му било така разсечено, че носът и по-голямата част от челюстите му били отнесени; и как тогава грабнал ковчежето си и с него скочил в морето. Разказа също как негов родственик, Аслак Холмскале, изпаднал в берсеркски пристъп, захвърлил щита и шлема си, нещо, което днес рядко се случва, и започнал с две ръце да сече наоколо си, неуязвим за оръжието на противника; докато най-накрая един исландски поет, последовател на Ерик, синът на ярл Хаакон, грабнал от палубата една наковалня и разбил с нея черепа му.

— После — продължи Сигурд — за нас, останалите живи на борда, нямаше избор. Бяхме малцина и много уморени, повечето ни кораби бяха вече превзети, само корабът на Вагн продължаваше да се бие. Бяхме изтласкани в бака, толкова изтощени, че не можехме да помръднем ни крак, ни ръка; накрая останахме само деветима, всичките ранени. Притиснаха ни с щитовете си и ни плениха. Взеха ни оръжието и ни свалиха на брега. Скоро след това домъкнаха при нас и оцелелите от кораба на Вагн; самият той, носен от двама мъже, бе също сред тях. Имаше рани от меч и от копие, беше блед и изнемощял. Не каза нито дума. Накараха ни да седнем върху едно повалено дърво на брега. Завързаха краката на всички ни с дълго въже; ръцете оставиха свободни. Седяхме и чакахме; бяха изпратили хора при ярл Хаакон, за да разберат какво ще правят с нас. Нареди да ни убият веднага. Ярл Ерик, синът му, и много от неговите хора дойдоха да гледат екзекуцията — норвежците бяха любопитни да видят как йомсвикингите ще посрещнат смъртта. На дървото бяхме тридесет души — девет от кораба на Бю, осем от този на Вагн и останалите — от другите кораби. Вагн седеше най-отдясно; ще ви кажа имената на тези, които познавах.

Той изброи пленниците, чиито имена знаеше в реда, по който са седели на дървото. Всички в огромната зала слушаха в гробовно мълчание — много от споменатите те познаваха, а някои от присъствуващите имаха роднини сред умрелите.

Сигурд продължи:

— После пристигна един мъж с остра като бръснач брадва и застана пред Вагн. Попита:

— Знаеш ли кой съм?

Вагн вдигна поглед, но сякаш не го забеляза. Мълчеше, беше много изтощен. Другият рече:

— Аз съм Торкел Лейра. Може би си спомняш как се закле да ме убиеш и да отведеш дъщеря ми Ингебьорг в леглото си?

Това бе истина. Вагн действително бе дал такава клетва, преди да отплава. Беше чул, че дъщерята на Торкел била най-красивата девойка в Норвегия, освен че била много богата.

— Но сега — продължи Торкел Лейра и се усмихна широко — май аз ще те убия. Вагн присви устни и промълви:

— Има още живи йомсвикинги.

— Няма да живеят дълго — отвърна Торкел. — Аз сам ще се погрижа за това, да не би да стане някоя грешка. Ще гледаш как всички твои хора умират от ръката ми, а след това и ти ще ги последваш.

Отиде от другия край на редицата и започна поред да обезглавява пленниците. Брадвата му бе остра, а и работеше с усърдие — нито веднъж не се наложи да повтори удара. Но мисля, че тези, които наблюдаваха сцената, не можеха да не признаят, че хората на Вагн и на Бю знаят как да посрещнат смъртта. Дори двама, които седяха недалеч от мен, започнаха да разискват как ли се чувствува човек, като му махнат главата, и накрая решиха, че такова нещо трудно може да се предскаже.

Единият рече:

— Тук в ръката си държа брошка. Ако умът ми продължава да работи, след като ме обезглавят, ще я заровя в земята.

Торкел приближи до него; но щом му отсече главата, украшението се изхлузи от дланта му. Сега от палача ме деляха само двама души.

Сигурд Бюсон се усмихна леко на слушателите си, затихнали в напрегнато мълчание. Вдигна чашата и отпи голяма глътка. Крал Харалд се обади:

— Виждам, че главата ти си е още на раменете. И по звука от преглъщането всички могат да се уверят, че на врата ти му няма нищо. Но здравата си бил загазил на онова дърво в Норвегия; и колкото и да е дълга косата ти, никак не е лесно да се досети човек как си успял да се спасиш, та да можеш сега да ни разказваш. Историята е интересна, не ни карай да чакаме дълго, за да чуем края.

Всички потвърдиха думите му с викове, а Сигурд Бюсон продължи:

— Докато седях там, не мисля, че се страхувах повече от останалите; но чувствувах, че ще е жалко да умра, без да съм направил нещо, с което да ме запомнят след смъртта ми. Затова, когато Торкел дойде при мен, му казах: „Притеснявам се за косата си, не искам да се изцапа с кръв“ — и я вдигнах над главата си. Някакъв мъж, който вървеше след него — после чух, че му бил зет, притича напред, хвана я с ръка, нави я на пръстите си и му каза: „Хайде, удряй!“ Торкел замахна, но в същия момент аз дръпнах рязко глава назад и брадвата попадна между мен и зет му, отсичайки и двете му длани. Едната остана да виси в косата ми.

Всичики в залата избухнаха в гръмогласен смях, Сигурд също се засмя, после продължи:

— Здравата се смеете сега, но това нищо не е в сравнение с буйното веселие, което настъпи сред норвежците, когато съзряха зетя на Торкел да се гърчи на земята, а той смръщен да се надвесва над него; някои дори се търколиха от смях. Ерик дойде при мен и попита:

— Кой си ти? Отговорих:

— Казвам се Сигурд, баща ми беше Бю; има още живи йомсвикинги. Графът отвърна:

— В теб наистина тече кръвта на Бю. Ще приемеш ли, ако ти подаря живота?

— Да.

После ме развързаха. Но Торкел недоволно се развика:

— Така ли! Тогава аз да побързам и да обезглавя Вагн.

Вдигна брадвата и се втурна към него, а той си седеше кротко на края на поваленото дърво. Но един от хората му, Скарде от Кивик, достоен мъж, който седеше четири места по-напред, реши, че не е редно Вагн да загуби главата си, преди да му дойде редът, и се хвърли напред; препъна с въжето тичащия Торкел, така че той се просна с цялата си дължина върху него в краката на Вагн. Вагн се наведе, вдигна брадвата и я заби в главата му.

— Изпълних половината от клетвата си — рече той. — И има още живи йомсвикинги.

Норвежците се разсмяха по-силно, ярл Ерик попита:

— Искаш ли да живееш, Вагн?

— Ако подариш живота на всички — отговори той.

— Така да бъде! — рече ярлът.

Освободиха ни. Дванадесет от хората на поваленото дърво се спасиха живи.

Всички бурно аплодираха Сигурд Бюсон за разказа му и за съобразителността, с която се бе възползувал от дългата си коса. На масите обсъждаха чутото, възхищаваха се от късмета му и от този на Вагн. А Орм каза:

— Всички тук са наясно с повечето събития, но Токе и аз прекарахме дълго време в чужбина и сме по-неосведомени. Къде е сега Вагн и какво се случи с него, след като се спаси? От разказа ти изглежда, че е човек с невероятен късмет.

— Така е — потвърди Сигурд — и щастието никога не го изоставя на средата. Ярл Ерик прояви голяма благосклонност към нас. След известно време Вагн откри дъщерята на Торкел Лейра. Оказа се, че е дори по-красива, отколкото бе очаквал; и не му създаде трудности, когато реши да изпълни втората част от клетвата си. Сега са щастливо семейство. Смята да се върне в Борнхолм с нея веднага щом намери време. Но последните новини са, че е още в Норвегия. Оплаквал се, че дълго няма да може да предприеме пътуването за дома. Сега, след женитбата си, е господар на толкова много красиви къщи с огромни имоти около тях, че няма да е лесно бързо да им вземе парите; а Вагн не обича без нужда да продава имуществото си на безценица.

Токе се обади:

— Едно нещо ме притеснява в цялата тая история. Ковчежето на баща ти, на Бю, което отнесъл, като скочил зад борда. Извадихте ли го, преди да напуснете Норвегия? Да не би някой да го е докопал преди вас? Ако още си стои на морското дъно, знам какво ще направя, щом попадна по тия места. Ще преровя морето за това ковчеже; среброто на Бю трябва да е представлявало огромно богатство.

— Дълго го търсихме — отвърна Сигурд; — не само норвежците, но и оцелелите от екипажа на Бю. Мнозина влачиха абордажни куки във водата, но нищо не уловиха. А едного от Вик, който се гмурна с въже, повече не видяхме. Накрая решихме, че Бю бе викинг, който би пазил съкровището си дори в морето, и че не би простил на човека, който се опита да му го вземе; бе силен мъж и обичаше разкоша. Мъдрите знаят, че обитателите на небесното царство стават по-силни, отколкото са били приживе; може и с Бю да е така, въпреки че не отиде там, а дълбоко на морското дъно заедно със съкровищата си.

— Жалко е да загубите толкова много сребро — рече Токе. — Но както казваш, дори и най-смелите не биха пожелали да попаднат на морското дъно в хватката на Широкоплещестия Бю.

Така приключи и тази вечер.

На следващата вечер Харалд пожела да чуе приключенията на Стюрбьорн при венедите и курите. Стюрбьорн отвърна, че не бил добър разказвач, но един исландец от групата му поде разказа. Казваше се Бьорн Асбрандсон, бе известен воин и наистина талантлив поет, както всички странствуващи исландци. И макар че бе леко пиян, успя да импровизира стихове в чест на крал Харалд в стихосложението тъоглаг. Това бе най-новата и най-сложна метрична форма, измислена от исландските поети, и действително стиховете му бяха дотам витиевати, че съдържанието им бе почти непонятно. Но всички си придаваха разбиращ вид, защото онези воини, които нямат отношение към поезията, се смятаха за недостойни. Крал Харалд похвали творбата и подари на автора й златен пръстен. Токе, захлупил глава върху масата, въздишаше безутешно; това било истинска поезия, шепнеше той, знаел, че никога няма да успее да създаде стихове, достойни да бъдат възнаградени със златен пръстен.

После исландецът, наричан от някои Бьорн — Героят на мъжете от Брейдифиорд32, вече две лета последовател на Стюрбьорн, продължи разказа си за различните му походи и за интересни случки от тях. Говореше добре, с часове никой не се умори да го слуша; и всички знаеха, че им казва истината, защото сред тях бе и самият Стюрбьорн. Посочи много примера за смелостта му и за невероятния му късмет. Разказа за богатата плячка, която са спечелили. Завърши с рецитацията на древна поема за прадедите на Стюрбьорн, която започваше от боговете и свършваше с чичо му Ерик, сегашният владетел на Упсала. Към нея бе добавил от себе си една последна строфа:

Посрещнаха я с взрив от аплодисменти, мнозина скочиха върху пейките и вдигнаха наздравица за Стюрбьорн. А той поръча да му донесат една скъпа чаша и я подари на поета с думите:

— Това не е короната ти на поет, исландецо; нея ще поставя на главата ти, когато се възкача на престола в Упсала. За всички мои последователи там ще има голямо богатство; чичо ми Ерик е много заможен, натрупал е съкровище, което ние бихме оползотворили по-добре от него; сега само събира прах и потъмнява в сандъците му. Щом напролет напъпят цветовете, ще отплавам на север да ги отворя. Всеки, който иска да ме последва, ще е добре дошъл.

Това предизвикателство разпали кръвта на много от привържениците на крал Свен и на крал Харалд; мигом те се развикаха, че ще го придружат — съкровищата на крал Ерик бяха известни из целия север, а освен това Упсала не бе плячкосвана от времето на Ивар Широката прегръдка. Ярл Сибе от Малките острови се беше напил и с усилия контролираше както главата, така и чашата си. Но също се включи в гръмките овации, ревеше, че ще доведе пет кораба за експедицията на Стюрбьорн на север; започвал да се схваща и да се удрямва, предпочитал да умре сред воини, а не като крава върху сламата. Крал Харалд се обади, че за съжаление е прекалено стар да излезе на бойното поле и че трябва да държи войските си у дома, за да поддържат мира в кралството; но не би спрял сина си, ако пожелаел да се присъедини заедно с хората и корабите си към похода на Стюрбьорн.

Крал Свен се изплю замислено, отпи глътка от чашата си, опипа брадата си и каза, че за него ще е трудно да отдели хора или кораби, защото не може да пренебрегне задълженията към собствения си народ и да го остави беззащитен срещу набезите на сакси и оботрити.

— Мисля, че е по-разумно, ако ще изпращаме помощ, да я даде баща ми; вече е стар и хората му нямат друга работа, освен да чакат кога ще дойде време за ядене да слушат брътвежите на разни свещеници.

При тази забележка крал Харалд яростно избухна, а мъжете в залата се разбунтуваха. Той каза, че очевидно Свен с удоволствие би го оставил беззащитен в Йелинге.

— Но ще стане така, както аз заповядам! — изкрещя с пламнало от яд лице. — Аз съм кралят на Дания, само аз! Затова, Свен, ти ще дадеш кораби и хора на Стюрбьорн!

Крал Свен замълча, като чу тези думи; беше го страх от гнева на баща му; а освен това много от хората му явно искаха да последват йомсвикинга в Упсала; Стюрбьорн заговори:

— Радвам се да видя колко много искате да ми помогнете и двамата: мисля, че ще е най-добре ти, Харалд, да определиш колко кораба ще изпрати Свен; а ти, Свен, добри ми приятелю, ще предложиш каква да бъде помощта на баща ти.

Това силно развесели пируващите, напрежението в залата спадна; най-накрая решиха, че както Харалд, така и Свен ще му изпратят по дванадесет добре екипирани кораба, а отделно той ще види как може да убеди сконийците да го подкрепят. В замяна Харалд и Свен щяха да вземат дял от съкровищата на крал Ерик. С това завърши вечерта.

На следващия ден на масите се появиха зелева чорба и овче месо, тъй като свинското бе свършило. За всички промяната бе добре дошла. Вечерта един мъж от Халанд им разказа за някаква голяма сватба, на която присъствувал във Финведен сред дивото население на Смаланд.

По време на празненството възникнал спор за някаква сделка с коне; набързо се появили ножове, при което булката и шаферките й се разсмели от удоволствие и започнали да ръкопляскат, като окуражавали спорещите да разрешат въпроса на място. Но булката, която произхождала от известно в този край семейство, като видяла как някакъв родственик на младоженеца избол окото на чичо й, грабнала от стената запален факел, заудряла с него съпруга си по главата и му подпалила косата. Една от шаферките запазила самообладание и напъхала насила главата му под фустата си, извила краищата й и я стегнала здраво, като по този начин му спасила живота, а в това време той ревял неистово. Когато показал отново главата си, тя била черна от изгарянията и цялата в рани. Междувременно сламата на пода прихванала огъня и в нея изгорели единадесет мъже, които, пияни или ранени, се били излегнали там. Всички местни хора единодушно смятали, че това била една от най-хубавите сватби във Финведен от години насам и че дълго щели да я помнят. После булката и младоженецът заживели заедно блажени и щастливи, въпреки че на него вече не му израснала коса.

Когато разказът свърши, крал Харалд каза, че е приятно да чуят такива весели случки от живота на смаландците; особено като се има предвид, че те са мрачни и коварни хора; епископ Попо, продължи той, трябва да благодари на бога всеки път, когато се моли, за това, че го изпратили в Дания, където хората знаят как да се държат, а не попаднал при крадливото население на Финведен или Веренд.

— Но утре — завърши той — ще слушаме за Андалусия и за невероятните приключения на Орм, син на Тосте, и Токе, син на Сивата чайка, по време на пътешествията им; мисля, че това ще бъде занимателно за всички.

Така завърши и гази вечер.

На сутринта Орм и Токе спориха кой от двамата да разкаже историята на тяхното пътуване.

— Ти си водачът — рече Токе, — значи ти ще бъдеш и историкът.

— Но ти си тръгнал на тоя поход преди моето идване — възрази Орм. — Освен това се изразяваш по-добре от мен. Така или иначе, май е време да се наговориш до насита. През последните няколко вечери сякаш забелязах, че ти беше трудно понякога да следиш търпеливо всички тия разкази, които трябваше да изслушаме.

— Не се притеснявам, че ще говоря — отвърна Токе. — Мисля, че се изразявам не по-зле от всеки друг. Безпокои ме това, че не мога да разказвам, без да си пийвам добре, защото гърлото ми лесно пресъхва; а няма как да опиша приключенията ни само с няколко изречения. Изминалите четири вечери успявах да се овладея; винаги напусках мирен и трезв залата. Но не ми беше лесно, независимо че имах малко възможности да говоря. Жалко ще е, ако изпадна в някое от моите меланхолични настроения и ми излезе име, че съм невъзпитан и не заслужавам честта да се храня на кралската маса.

— Е, да се надяваме на най-доброто — отговори Орм. — Дори пиенето да ти завърти главата, докато разказваш, не вярвам, че хубавата бира на крал Харалд може да те направи буен и войнствен.

— Каквото стане, това — съгласи се Токе и поклати недоверчиво глава.

Така същата вечер Токе разказа за похода на Крок и за всичките им преживелици по време на пътешествието: как Орм се присъединил към тях, как открили евреина в морето, как разграбили крепостта в кралството на Рамиро; обрисува морската, битка срещу андалусците и превръщането им в корабни роби. Разказа им за смъртта на Крок. После описа как ги освободили от робство и каква услуга им направил евреинът, а също и по какъв начин получили мечовете си от Зубайда.

На това място от разказа крал Харалд и Стюрбьорн пожелаха да видят мечовете. Орм и Токе подадоха Синия език и Алената шия през масата. Кралят и Стюрбьорн ги извадиха от ножниците и ги претеглиха с ръце, огледаха ги най-внимателно. И двамата признаха, че не са виждали досега по-хубави мечове. После те преминаха от ръка на ръка по цялата маса — много от гостите бяха любопитни да разгледат красивото оръжие. Орм се въртеше неспокойно, чувствуваше се като разголен, когато не усещаше до бедрото си допира на Синия език. Най-после той бе отново на кръста му.

Почти срещу Орм и Токе седяха двама от привържениците на крал Свен — братята Сигтриг и Дире. Сигтриг бе от екипажа на кралския кораб. Беше огромен на ръст, с недодялана фигура, с широка и невероятно рунтава брада, която сгигаше чак до веждите. Дире бе по-млад; но също го смятаха за един от най-смелите воини на крал Свен. Орм бе забелязал, че от един момент нататък в разказа на Токе Сигтриг бе започнал да им хвърля мрачни погледи и на няколко пъти за малко не го прекъсна. А когато мечовете стигнаха при него, той ги разгледа внимателно и кимна с глава, сякаш не му се щеше да ги върне.

Крал Свен обичаше да слуша за далечни земи, затова подкани Токе да продължи; а той му отговори — след като добре се бе възползувал от прекъсването, — че с удоволствие ще довърши историята веднага щом двамата с Орм получат мечовете си от мъжете, седнали срещу тях. При тези думи Сигтриг и Дире безмълвно подадоха оръжието и Токе продължи.

Разказа им за Алмансур, за неговата мощ и богатство, за това как постъпили на служба като войници от императорската охрана и как трябвало да почитат Пророка, кланяйки се всяка вечер на изток, и да се отрекат от много удоволствия в живота; описа им войните, в които бяха участвували, и спечелената плячка. Когато стигна до похода през Пустата земя към мястото, където е погребан свети Яков, и описа как Орм спасил живота на Алмансур, а той от благодарност му подарил златна верига, крал Харалд се обади:

— Щом още я имаш, Орм, интересно ми е да я видя и ако е като меча ти — образец на златарското изкуство, трябва да е истинско чудо.

— У мен е, кралю — отвърна Орм, — и ще я пазя цял живот; но винаги съм смятал, че не е много разумно да я показвам често. Толкова е красива, че може лесно да събуди завист — не у крале и у пребогати господари — а у обикновените мъже. Невъзпитано ще е да не я покажа, кралю, на теб, на крал Стюрбьорн и на крал Свен, както и на ярловете; но моля, не я пускайте, да обикаля в ръцете на другите гости.

Той разкри отпред туниката си и издърпа веригата, закачена на врата му. Връчи я на Сигтриг Бюсон, а той — на Халбьорн, личния камериер на краля, седнал от дясната му страна; от своя страна той я подаде през мястото на епископ Попо към крал Харалд. Епископът бе гулял, докато можеше, и сега се бе оттеглил в леглото си, където за него се грижеше брат Вилибалд; затова мястото му на масата беше празно.

Кралят претегли с ръка веригата, вдигна я срещу светлината, за да може най-добре да оцени красотата й. После обяви, че цял живот е събирал украшения и скъпоценности, но не си спомня да е виждал по-изящно творение на изкуството. Веригата се състоеше от масивни ромбове от чисто злато с удължена форма, не по-къси от палеца на ръката и широки в средната си, най-издута част, колкото нокътя на пръста; краищата им постепенно се стесняваха. Всеки ромб бе съединен със съседния посредством малки златни халкички. В цялата верига имаше тридесет и шест такива фигури; върху тях през един бяха монтирани скъпоценни камъни с червен и зелен цвят.

Когато украшението попадна в ръцете на Стюрбьорн, той отбеляза, че спокойно може да мине за произведение от златарските работилници на венедите; но че е възможно да открият подобни предмети и в сандъците на чичо му. На свой ред крал Свен се обади, че много воини с удоволствие биха дали кръвта си за такова украшение, а кралските дъщери — своята невинност.

После я разгледа Торкел Високия, похвали я както останалите и се протегна през масата, за да я върне на притежателя й. В този момент Сигтриг направи опит да я грабне, но Орм бе по-бърз и я хвана първи.

— Кой си ти, дето се опитваш да присвоиш веригата? — попита го той. — Не чух да си от ярловете, а казах, че не желая да я пипа никой друг.

— Ще се бия с теб за това украшение — отвърна Сигтриг.

— Вярвам ти — рече Орм, защото виждам, че си просто един алчен и невъзпитан грубиян. Съветвам те да си прибереш ръцете и да не се бъркаш в работата на хора, които знаят как да се държат.

— Страх те е да се биеш с мен, така ли — разкрещя се Сигтриг, — но няма да ми се измъкнеш, или в противен случаи ще ми дадеш веригата; и без това отдавна си ми длъжник, ще си платиш с нея.

— Бирата ти се е качила в главата, говориш глупости — рече Орм. — Не съм те виждал никога преди този гуляй, така че не е възможно да съм ти задължен. Ще направиш най-добре да си седиш кротко и да си държиш езика зад зъбите, преди да съм поискал от крал Харалд разрешение да ти смачкам носа така, както си седнал. Аз съм мирен човек, не желая да си цапам ръцете с мутра като твоята; но дори и на най-търпеливия ще му се прище да те научи на добри обноски.

Сигтриг беше известен боец — страхуваха се от силата и жестокостта му — и далеч не бе свикнал да му говорят по този начин. Той скочи с рев от мястото си като бик, изливайки дъжд от ругатни; но над всички се извиси раздразненият глас на крал Харалд; той ги призова към тишина и попита каква е причината за тази кавга.

— Хубавата ти бира, кралю — рече Орм, — и алчността на този човек за злато са го накарали да си загуби ума; крещи, че ще ми отнеме веригата, че съм му длъжник; а аз дори не съм го виждал досега.

Крал Харалд отбеляза троснато, че хората на Свен винаги причиняват неприятности, после строго заразпитва Снгтриг какво го е подтикнало да бъде така неразумен и да загуби контрол над себе си, след като ясно е чул, че гостите в залата трябва да уважават мира на Христа и на крал Харалд.

— Ваше величество — отвърна Сигтриг, — нека да обясня как точно стоят нещата и ще се уверите, че имам право да претендирам. Преди седем години бях несправедливо ощетен и сега, на празненството, разбрах, че двамата виновници за това са тук, сред поканените. Онова лято се връщахме у дома от южните земи с четири кораба, Борк от Хвен, Силверпале, Фаревиде Свенсон и аз, когато срещнахме три кораба, отправили се на юг. Заприказвахме с екипажа им. Сега от думите на този Токе разбирам чии са били. По това време на моя кораб гребеше един испански роб с тъмна коса и жълтеникав тен. Докато говорехме с непознатите, този мъж скочи зад борда, като повлече със себе си и зет ми Оскел — добър човек беше; не ги видяхме повече. Тук всички чухме, че тия хора са изтеглили роба на кораба си, същия, който те наричат Соломон, и че той наистина добре им е служил. Двамата, Орм и Токе, са хората, които са го извадили от морето, това го чухме от собствената им уста. Сега Орм е водач на останалите живи от екипажа на Крок, съвсем справедливо е да ми плати загубите, които съм претърпял. Затова, Орм, имам претенции върху тази верига като отплата за загубения роб и за зет ми. Дай ми я мирно и доброволно; иначе ще трябва да се срещнеш в единоборство с мен пред тези стени, върху утъпкана земя, с щит и меч, още сега, в този момент. И все едно дали ще я дадеш, или не, ще те убия, защото каза, че искаш да ми смачкаш носа, а няма човек, който да си е позволил да се държи нахално с мен и да не е платил с живота си за това още до залез-слънце на същия ден.

— Само две неща ме въздържаха да не избухна, докато слушах думите ти — отговори Орм. — Първото е, че тази верига е моя и ще си остане моя независимо кой какво е правил преди седем години. А второто е, че Синия език и аз ще се занимаем с въпроса кой от нас двамата ще остане жив да види утрешния изгрев. Но нека чуем и мнението на крал Харалд.

Всички присъствуващи с удоволствие предвкусваха вероятността за въоръжен двубой; дуел между воини от класата на Орм и Сигтриг несъмнено си струваше да се гледа. Крал Свен и Стюрбьорн бяха на мнение, че това би създало приятно разнообразие в безкрайното коледно пируване; но крал Харалд се замисли дълбоко, като гладеше брадата си, а лицето му придоби объркан и колеблив израз. Накрая се произнесе:

— Трудно е да отсъдя при такъв заплетен случай. Не съм сигурен, че Сигтриг има право да иска обезщетение от Орм заради загуби, които той не му е причинил пряко. От друга страна, не можем да очакваме, че някой би пожертвувал един добър роб, а камо ли зет си, без да иска отплата. Така или иначе, след като вече си размениха обиди, те сигурно ще се бият веднага щом се махнат от погледа ми. А и украшението на Орм сигурно и досега е било причина за много битки и ще предизвиква още доста за в бъдеще. При това положение не виждам защо да не им позволя да си разчистят сметките тук, във въоръжен двубой, за да можем всички да ги наблюдаваме. Хайде, Халбьорн, нека да утъпчат и да оградят площадка за бой тук, пред залата, където земята е най-равна, а също да осветят мястото с факли и огньове. Съобщи ми, щом всичко е готово.

— Кралю — обади се Орм и гласът му неочаквано прозвуча унило, — нямам желание да участвувам в подобно състезание.

Всички се вторачиха изумени в него, а Сигтриг и доста от привържениците на крал Свен избухнаха в смях. Крал Харалд тъжно поклати глава и рече:

— Ако се боиш да се биеш, нямаш друг избор, освен да му дадеш веригата си и да се надяваш, че това ще потуши гнева му. Сякаш преди гласът ти звучеше по-смело, отколкото сега.

— Не ме безпокои двубоят — каза Орм, — а студът. Винаги съм имал крехко здраве, а най-трудно понасям ниските температури. За мен няма нищо по-опасно от това да изляза от сгорещеното помещение на студения нощен въздух, особено когато съм пил много; а сега, след като дълги години живях в южен климат, съвсем съм отвикнал от северните зими. Не виждам защо, само заради удоволствието на този Сигтриг, да си навлека кашлица за през цялата зима; такива настинки не ми минават лесно. Спомням си как майка ми все казваше, че ако не се грижа за себе си, те ще ме вкарат в гроба. Затова, кралю, най-смирено моля двубоят да се състои тук, в залата пред масата ти, където има достатъчно място и откъдето ще ти бъде по-удобно да наблюдаваш това зрелище.

Мнозина от гостите се засмяха на безпокойствата на Орм; но не и Сигтриг; той разярено крещеше, че скоро ще премахне всичките му страхове относно здравето. Но Орм не му обръщаше внимание, седеше си кротко, обърнат към краля, и чакаше решението му. Най-после крал Харалд рече:

— Жал ми е, че младежта в наши дни стана по-неиздръжлива и кекава — не е това, което беше едно време. Синовете на Рагнар Рунтавите гащи никога не се притесняваха от такива дреболии като здравето си или времето навън; нито пък аз в младежките години. И наистина днес не познавам друг млад мъж освен Стюрбьорн, който притежава качествата от моите младини. Е, признавам, сега на преклонна възраст ще ми е по-удобно да гледам двубоя, без да се местя от стола си. Добре, че епископът е вече в леглото си — иначе никога не би позволил това. Все пак смятам, че не сме нарушили мира, повода за това празненство — след като аз съм дал съгласието си; и не мисля, че Христос би се възпротивил на едно състезание по боеви качества, ако то е проведено достойно и по правилата. Нека Орм и Сигтриг се бият тук пред моята маса на разчистен терен, с щит и меч, шлем и ризница. Никой да не се притичва на помощ, без да си сложи доспехите. Спорът ще се разреши, когато единият падне убит; но ако някой от тях не е в състояние да стои прав или хвърли меча си, или пък потърси убежище под масата, противникът му трябва да спре да нанася удари — първият ще е загубил битката, а с това и веригата. Аз, Стюрбьорн и Халбьорн ще следим за спазването на правилата.

Разтичаха се да донесат за Орм и Сигтриг доспехи. В залата стана много шумно; обсъждаха и оспорваха качествата на двамата противници. Хората на крал Харалд смятаха Орм за по-добрия, а приближените на крал Свен шумно възхваляваха Сигтриг; твърдяха, че сам убил деветима, без да получи достатъчно сериозна рана, че да има нужда от превръзка. Най-гръмогласен от тях бе Дире. Попита дали Орм не се страхува, че хладината на гроба ще му докара кашлица. После се обърна към брат си и го помоли да задържи веригата като свой дял от обезщетението, а нему позволи да вземе меча.

През всичкото време, от момента, в който бяха прекъснали разказа му, Токе мълчеше навъсено, мърмореше нещо и пиеше; но като чу думите на Дире, сякаш умът му прищракна. Заби ножа си в масата пред него, тъй че дръжката му затрептя в дървото; стрелна се напред и преди Дире да успее да се дръпне, го сграбчи за ушите и отстрани за брадата и силом наведе главата му към меча си.

— Ето, не е по-лош от меча на Орм; но ако го искаш, ще трябва да си го спечелиш, а не да се молиш на друг — каза той.

Дире беше силен мъж, хвана китките на Токе и опита да се освободи, но само успя да засили натиска върху ушите и страните си, запъшка и засумтя, но не можа да се отърве.

— Държа те тук на приятелски разговор — продължи Токе, — защото не искам да нарушавам мира на краля в тази зала. Но няма да те пусна, докато не дадеш дума, че ще се биеш с мен. Алената шия не обича да държи хубостта си скрита от хорските очи, докато сестра й танцува гола.

— Пусни ме — изръмжа Дире с притиснати към масата устни, — да не губя повече време и да ти запуша устата.

— Ще сметна това за обещание — рече Токе, като същевременно разхлаби хватката и издуха от пръстите си кичурите косми, които бе изскубнал от брадата му.

Лицето на Дире бе побеляло от ярост, само ушите му горяха аленочервени; отначало дори изглеждаше, че е загубил способността си да говори. После бавно се надигна и каза:

— Ще си разчистим сметките веднага. Предложението ти е добро — така с брат ми ще имаме по един испански меч. Да отидем навън да се изпикаем, без да си забравяме оръжието.

— Добре казано — отвърна Токе. — С теб можем да си спестим кралските формалности. Ще ти остана задължен до края на живота ти, че прие предложението ми, а колко ще трае това, ще узнаем скоро.

После всеки от своята страна мина покрай кралската маса и двамата рамо до рамо прекосиха пътеката между дългите трапези, наредени една срещу друга в залата. Излязоха през една от вратите на стената в дъното. Крал Свен ги забеляза и се усмихна. Доволен бе, когато хората му се държаха арогантно, това допринасяше за славата му и за страха, който името му всяваше.

Междувременно Орм и Сигтриг бяха започнали да се въоръжават. Теренът за бой бе изметен добре, за да не се подхлъзне някой на сламата или да се спъне в кокалите, хвърлени на пода за кучетата на крал Харалд. Мъжете от двата края на залата се скупчиха напред, за да виждат по-добре, сместиха се по пейките и по дългите маси, разположиха се зад масата на краля и покрай отсрещната стена. Крал Харалд ’бе в чудесно настроение, с нетърпение чакаше началото на двубоя; а когато, обръщайки глава, забеляза, че две от робините му надничат възбудено през една от вратите, заповяда да пуснат всичките му жени и дъщери да наблюдават зрелището. Не било честно, каза той, да им отнемат удоволствието да присъствуват на подобно представление. За някои от тях направи място на собствената си пейка, до себе си и на коленете си; други настани на празното място на епископа; а двете му най-красиви дъщери някак си успяха да седнат до Стюрбьорн и съвсем не се оплакваха, че теснотйята ги кара да се притискат много плътно в него; кокетно се разкискаха, когато той им предложи бира, и я изпиха със смело изражение. За тези, които не се поместиха на кралската пейка, донесоха друга, която поставиха отзад, така че кралят и гостите му да не пречат на зрителите.

Камериерът Халбьорн нареди фанфарът да изсвири и помоли за тишина. Заповяда всички да стоят мирно по време на боя н да не хвърлят нищо на арената. Двамата противници бяха вече готови и излязоха един срещу друг. В залата премина вълна от възбуден шепот и спорни реплики, когато зрителите забелязаха, че Орм е хванал меча с лявата ръка — когато противниците държаха оръжието с различни ръце, и за двамата възникваха допълнителни трудности; това означаваше, че ударите ще попадат от страната на меча, а щитът прикриваше тази ръка много по-трудно.

Явно бе, че нито един от двамата не бе противник, с когото някои доброволно би избрал да се срещне; и никой от тях сякаш не се безпокоеше как ще завърши двубоят. Орм бе с половин глава по-висок и имаше по-дълги ръце, но Сигтриг бе много снажен и изглеждаше по-як. Държаха щитовете си доста високо, та да предпазват добре врата си, всеки бе вперил поглед в противниковия меч, за да предугажда ударите. Веднага щом се приближиха достатъчно, Орм замахна към краката на Сигтриг, но той чевръсто подскочи и отговори с ожесточен удар, който с трясък се стовари върху шлема на Орм. След това начало и двамата станаха предпазливи, парираха умело ударите с щитовете си; крал Харалд сподели с жените си, че е приятно да гледаш такива опитни майстори на меча, а не младоци, които се хвърлят неразумно в боя и се разкриват; това означава, че зрелището ще продължи дълго.

— Не е лесно да се предскаже кой ще излезе победител — добави той. — Но май не съм виждал отдавна такъв майстор на меча като червенокосия, нищо, че се бои от студа; и не бих се изненадал, ако тази вечер Свен остане с един роднина по-малко.

Крал Свен, който като графовете седеше върху масата, за да вижда по-добре, презрително се усмихна и отвърна грубо, че човек, който познава Сигтриг, не може да се плаши от изхода на двубоя.

— Въпреки че хората ми нямат нищо против да се бият за удоволствие — добави той, — аз рядко губя някой от тях, освен когато застанат един срещу друг.

В този момент в залата се върна Токе. Куцаше лошо, чуваше се как си мърмори някакъв стих; когато се преметна през пейката, за да се настани на мястото си, на крака му зейна огромна черна рана, цялото пространство между бедрото и коляното бе обляно в кръв.

— Как беше с Дире? — запита Сигурд Бюсон.

— Отне ми доста време — отвърна Токе, — но най-после спря да пикае.

Очите на всички сега бяха насочени към арената. Изглежда, Сигтриг се стремеше да приключи бързо. Диво се нахвърляше върху Орм, опитваше се да пробие защитата му, като насочи усилията си към краката, лицето и пръстите на лявата ръка. Орм се отбраняваше умело, но сякаш не успяваше да направи много повече. Очевидно щитът на Сигтриг му създаваше проблеми. Беше по-голям от неговия и от масивно дърво, подсилено с кожа; само централната издутина бе желязна и Орм трябваше да внимава мечът му да не потъне в периферията, защото тогава противникът му лесно можеше да го отскубне или избие от ръката му с въртеливо движение. Щитът на Орм бе целият от желязо с остър шип в средата.

Сигтриг насмешливо попита противника си дали вече се е сгрял. По бузата на Орм се стичаше кръв от първия удар по шлема, беше получил и рана в крака, а ръката му бе разрязана; на Сигтриг му нямаше нищо. Орм не отговори; стъпка по стъпка се отдръпваше назад покрай една от дългите маси. Свил се зад щита си, Сигтриг бързо настъпваше, крачеше напред, като от време на време отскачаше на една или друга страна; сипеше все по-ожесточени удари върху Орм и повечето зрители вече смятаха, че краят ще настъпи скоро.

Внезапно Орм скочи в атака, пое удара му върху меча си и с всичка сила блъсна щита си в неговия; шипът му проби кожената обвивка, заби се в дървото под нея и остана там. Орм се напрегна и успя да ги смъкне надолу, като употреби цялата си сила; дръжките им се счупиха от натиска. Двамата отстъпиха, освободиха мечовете си. подскочиха и същевременно замахнаха един срещу друг. Ударът на Сигтриг закачи Орм отстрани, проби ризницата му и го рани дълбоко; но мечът на Орм се заби в шията на противника; неистов рев изпълни залата, брадатата глава изхвърча от раменете, заподскача по края на масата и шумно цопна в бъчвата с бира до нея.

Орм залитна и се подпря на масата. Избърса на коляното меча си и го прибра в ножницата. Взря се в обезглавеното тяло, после в краката си и рече:

— Сега знаеш на кого е веригата.

Десета глава: КАК ОРМ ЗАГУБИ ОГЪРЛИЦАТА СИ

Из целия дворец, дори в кухните и в женските спални коментираха подробно двубоя за златното украшение в залата. Хората, присъствували лично, внимателно бяха запечатали в паметта си подробностите, всичко казано и извършено, за да могат да разказват тази интересна история и в бъдеще. Най-много похвали получи Орм заради начина, по който извади от действие щита на противника си. А на следващата вечер исландецът на Стюрбьорн рецитира стихове в стихосложението Ijodahattr за това колко опасно става, когато пиенето ти завърти главата. Всички бяха единодушни, че такова зрелище не може да се наблюдава всеки Юл, дори и в двора на крал Харалд.

Но Орм и Токе прекараха следващите няколко дни в леглото заради раните си и не бяха в състояние да се радват на нищо, въпреки че брат Вилибалд ги лекуваше с най-благите си балсами. Раната на Токе загнои, той започна да бълнува и да буйствува; трябваше четирима мъже да го държат, докато брат Вилибалд го превързва. Орм също се чувствуваше омаломощен от болка, имаше две счупени ребра и бе загубил доста кръв; липсваше и обичайният му добър апетит. Това той прие като лош признак, който не вещае нищо добро за възстановяването му. Обзеха го мрачни мисли.

Крал Харалд бе заповядал да приготвят за тях една от най-хубавите му спални, с огнище в стената и дюшеци, натъпкани със сено вместо със слама. В деня след двубоя много от хората на краля и на Стюрбьорн ги навестиха, за да обсъдят събитията от предната вечер и да се надсмеят над поражението на крал Свен. С тях в стаята стана много шумно и задушно, наложи се брат Вилибалд да им се скара и да ги изгони. Орм и Токе не знаеха кое е по-потискащо — да са сред хора, или да останат съвсем сами. Скоро след това другарите им ги напуснаха, бързаха да се върнат вкъщи след приключването на празненствата; заминаха всички с изключение на Едноокия Рап, който бе извън закона в Листер и предпочиташе да остане в Йелинге. След няколко дни, когато ледът в морето се разчупи при една буря, крал Свен навъсено каза няколко думи за сбогом и отплава. Стюрбьорн също си тръгна — не искаше да губи време, бързаше да набира мъже за пролетната си експедиция. Хората на Орм получиха разрешение да преминат част от пътя с тях, като заплатят за превоза с гребане. Стюрбьорн с удоволствие би приел Орм и Токе да му правят компания. Посети ги лично в спалнята им и каза, че са допринесли много за приятното прекарване на празника Юл, и че е жалко, ако сега трябва да пазят цяла седмица леглото заради няколко драскотини.

— Елате при мен в Борнхолм, щом жеравите разперят криле — рече той — За хора като вас ще намеря място на носа на собствения си кораб.

Тръгна си, без да изчака отговор — умът му бе зает с важни дела. Това бе целият им разговор със Стюрбьорн.

Известно време лежаха в мълчание. После Токе изрецитира:

Чакам с нетърпение деня, когато

тук, от палубата, аз ще съзерцавам

жеравите, щъркелите, патиците

как на север път отново си проправят.

Но Орм, след като помисли малко, му отвърна тъжно:

За жерави недей ми говори —

тогава аз ще бъда вече мъртъв

и ще усещам допира студен

на любопитни мишки и на къртици.

След като повечето гости си заминаха и в кухните не бе така напрегнато, брат Вилибалд поръча два пъти на ден да се приготвя супа от месо за ранените викинги, за да се подсилят. Няколко от жените на крал Харалд доброволно предложиха да я носят от кухнята до спалнята им; бяха любопитни да ги видят по-отблизо. Това можеше да стане безпрепятствено, защото сега, след като празненствата бяха отминали, кралят се бе оттеглил в покоите си; брат Вилибалд, брат Матиас и най-вече епископът прекарваха по цял ден в молитви над него, даваха му разхлабителни, за да прочистят кръвта и червата му.

Първа надзърна в стаята младата мавританка, с която викингите бяха разговаряли още в началото, когато влязоха при крал Харалд с камбаната. Щом я позна, Токе извика от радост и веднага й направи знак да приближи. Тя се вмъкна боязливо вътре с канче и лъжица в ръце, настани се на ръба на леглото му и започна да го храни. След нея влезе друга девойка, седна до Орм и също почна да го храни. Беше млада и висока, добре сложена, с бяла кожа, сиви очи и красиви устни; косата й беше тъмна, прибрана с кехлибарена диадема. Орм не я бе виждал досега, но не му приличаше на момиче от прислугата.

Преглъщаше супата трудно, защото раната му пречеше да седне. След като изяде няколко лъжици, в трахеята му влезе късче месо и той се разкашля. Устните на момичето се разтеглиха в усмивка, при което Орм го изгледа сърдито. Щом спря да кашля, рече намусено:

— Не съм тук, за да ми се присмиват. Ти коя си?

— Името ми е Юлва — отвърна тя — и до тоя момент не знаех, че си човек, способен да разсмее някого. Как може ти, който уби най-добрия воин на брат ми Свен, да хленчиш от лъжица гореща супа?

— Не е от нея — каза Орм. — Но рана като моята понякога боли. Мислех, че една жена ще се досети за това. Щом си сестра на крал Свен, тогава може супата, която ми донесе, да е развалена; сега като си мисля, тя наистина имаше неприятен вкус. Дошла си да отмъстиш за онова, дето сторих на брат ти, така ли?

Девойката скочи и захвърли канчето и лъжицата в огнището; супата изпръска всичко в стаята. Очите й заискриха и се впериха гневно в Орм; после изведнъж се успокои, засмя се и отново седна на ръба на леглото.

— Значи не криеш, че се страхуваш — рече тя. — Това поне трябва да ти се признае. Макар че трудно е да се каже кой от двамата ни е по-разумен. Видях те, като се биеше със Сигтриг, славен двубой беше; но бъди сигурен, че не смятам някого за свой враг само защото е обидил брат ми Свен. Крайно време беше да му се даде урок на тоя Сигтриг. Устата му вонеше отвратително и двамата с брат ми се уговаряха той да ме вземе за жена. Тогава едва ли щеше да се радва на млого брачни нощи. Не съм създадена да доставям удоволствие на всеки случаен берсерк, който е решил, че му харесвам. Поне съм ти благодарна, задето ме предпази от изстъпление.

— Ти си нахално и безочливо момиче — отвърна Орм — и на всичко отгоре си дивачка, но кралските дъщери са все такива. Е, не отричам, изглеждаш прекалено добра партия за мъж като Сигтриг. Аз самият бях тежко ранен в този двубой и не зная как ще свърши всичко това за мен.

Юлва прехапа връхчето на езика си, кимна и се замисли.

— Може би има и други освен теб, Сигтриг и Свен, които са загубили от двубоя — рече тя. — Чух за тая твоя огърлица, дето Сигтриг толкова искаше да притежава. Казват, че си я получил от някакъв крал на юг и че е най-красивото украшение на света. Искам да я видя, не бой се, няма да ти я открадна, макар че сега можеше да бъде моя, ако ти беше загинал в двубоя.

— Нещастие е да притежаваш нещо, на което всеки иска да сложи ръка — каза Орм.

— Ако мислиш така — рече Юлва, — защо не я остави на Сигтриг? Щеше да се освободиш от грижите, които ти създава.

— В едно съм сигурен, независимо че те познавам съвсем отскоро — каза Орм. — Който и да те вземе за жена, трудно ще излезе наглава с теб.

— Смятам, че ти едва ли някога ще бъдеш в състоя ние да докажеш правотата на тази забележка — отвърна Юлва. — Както изглеждаш сега, не бих легнала с теб дори да ми предложиш и пет такива огърлици. Защо не накараш някой да ти измие косата и брадата? Изглеждаш по-зле от смаландец. Хайде, кажи ми направо, ще ми покажеш ли веригата, или не?

— Така ли се говори на болен човек? — отвърна Орм. — Да го оприличаваш на смаландец. Трябва да знаеш, че съм от благородно потекло както по бащина, така и по майчина линия. Доведеният брат на бабата на майка ми е бил Свен Мишия нос от Гьоинге, а той, както навярно знаеш, произхожда по майчина линия направо от Ивар Широката прегръдка. Търпя наглостта ти само защото съм болен, иначе отдавна да съм те изхвърлил от стаята. Признавам, бих искал да ме измият, макар че не се чувствувам достатъчно добре, за да ме пипат; и ако ти искаш да ми направиш тази услуга, ще мога да се уверя дали се справяш по-добре с другите неща, отколкото със супата. Но сигурно кралските дъщери изобщо не са в състояние да извършват такива полезни дейности.

— Предлагаш ми да ти прислужвам като робиня — възмути се Юлва. — Никой досега не е дръзвал да го стори. Имаш късмет, че във вените ти тече кръвта на Широката прегръдка. Наистина ще ми бъде забавно да видя как ще изглеждаш измит, затова ще дойда утре рано сутринта; тогава ще видиш, че мога да се справя с подобни задължения не по-зле от всеки друг.

— Освен това трябва да ме срешеш — добави Орм. — И ако направиш всичко както искам, може да ти покажа огърлицата.

Междувременно събитията в другия край на стаята, където лежеше Токе, се развиваха по-бурно. Супата и присъствието на жена бяха ободрили значително духа му. Успял бе да се надигне и да седне и се опитваше да разговаря с девойката на родния й език. Правеше го доста неумело; но пък бе по-ловък в ръцете и вече се стремеше да я привлече към себе си. Тя се защитаваше от настъплението, като го удряше с лъжицата по кокалчетата на ръката. Но не полагаше кой знае какви усилия да се отдръпне и, общо взето, не изглеждаше недоволна, когато Токе, доколкото можеше, хвалеше красотата й и проклинаше сакатия си крак, който го приковаваше към леглото.

Започнаха да вдигат доста шум и Орм и Юлва се обърнаха да ги гледат. Юлва се усмихна на лудориите им, но Орм сърдито подвикна на Токе да се държи прилично и да остави девойката на мира.

— Какво ли ще каже крал Харалд — добави той, — ако разбере, че си галил една от жените му по бедрата?

— Може би — рече Юлва — и той като теб ще отбележи, че е нещастие да притежаваш нещо, на което всеки иска да сложи ръка. Но от моята уста няма да чуе нищо. И без това има много жени за мъж на неговата възраст; а тя, горката девойка, среща малко радости тук сред нас, плаче често и едва можем да я успокоим, почти не схваща какво й говорим. Затова не се притеснявай, че се забавлява с мъж, чиито комплименти разбира и който при това изглежда смел човек.

Но Орм настояваше приятелят му да контролира страстите си, докато се радва на гостоприемството на крал Харалд.

Междувременно Токе се бе поуспокоил и сега само държеше девойката за едната плитка. Увери Орм, че няма причини да се безпокои.

— Защото никой не може да ме обвини в нищо — рече той, — докато кракът ми е в такова състояние; освен това ти с ушите си чу какво каза малкият свещеник: крал Харалд изрично бил заповядал да правят всичко възможно да се чувствуваме добре затова, че подложихме крал Свен на подобно унижение. А аз, както всички знаят, съм мъж, който има нужда от жени, за да се чувствува добре, и тази тук според мен е възхитителен образец на своя пол. Не мога да се сетя за нещо, което би ускорило възстановяването ми така, както нейното присъствие; и наистина вече започвам да чувствувам подобрение. Казах й да идва колкото може по-често заради здравето ми и мисля, че не се страхува от мен, въпреки че флиртувах доста смело с нея.

Орм изсумтя недоверчиво. Накрая двете жени се уговориха да дойдат на следващата сутрин да им измият косите и брадите. После влезе припряно брат Вилибалд, за да превърже раните им, и като видя разляната супа, се развика гневно и изпъди жените от стаята. Дори Юлва не смееше да му противоречи — всички се страхуваха от човека, който имаше такава власт над живота и здравето им. Орм и Токе останаха сами и мълчаливо лежаха в леглата си — имаха да мислят за много неща. Накрая Токе се обади:

— Щастието ни се усмихна отново, край нас се появиха пак жени. Нещата започват да изглеждат по-розови.

Но Орм рече:

— Ще ни сполети нещастие, ако не си обуздаваш страстите; щеше да ми е по-леко, ако бях сигурен, че можеш да го направиш.

Токе отговори, че такава вероятност съществува, ако наистина сериозно се опита да го стори.

— Но се съмнявам дали щеше да ме отблъсне — добави той, — ако бях здрав и можех да настоявам, защото старият крал не е достатъчно добра компания за една толкова жизнерадостна девойка, а откакто е дошла тук, винаги са я пазили строго. Казва се Мира, произхожда от добро семейство и е родом от някакъв далечен край, наречен Ронда. Пленена била от викинги, които ги нападнали през нощта и я отвели заедно с много други от селото. Продали ги на краля на Корк. Той пък заради това, че е много красива, я дал на крал Харалд в знак на приятелство. Тя твърди, че за нея би било голяма чест, ако я бе подарил на някой млад мъж или на човек, с когото може да разговаря. Рядко съм виждал толкова изящна девойка, с такива форми и тъй гладка кожа; но тази, която седеше при теб, бе също хубава — може би е малко слаба и недостатъчно закръглена за моя вкус. И изглежда благоразположена към теб. Явно притежаваме доста качества, щом дори тук, приковани на легло, печелим симпатиите на жените.

Но Орм отвърна, че последното, което го занимава в момента, е любовта, чувствува се по-болен и по-изтощен от всякога, съмнява се, че му остава още дълго да живее.

На следващата сутрин жените дойдоха при изгрев слънце, както бяха обещали; носеха топла луга, вода и кърпи за ръце. Измиха им старателно главите и брадите. На Юлва й беше трудно с Орм, защото той не можеше да седи; но го поддържаше с ръка и беше много внимателна, така че накрая изпълни задачата си успешно — направи го чист и хубав, без да вкара луга в очите или устата му. После седна в горната част на леглото, постави главата му между коленете си и започна да го реши. Попита дали му е удобно и Орм трябваше да признае, че е така. Прекарваше трудно гребена през косата му — беше гъста, твърда и съвсем заплетена от миенето, но продължаваше с такова търпение и упорство, та Орм реши, че никога досега не е бил сресан по-добре. Говореше му фамилиарно, сякаш бяха стари приятели; той се чувствуваше добре в нейно присъствие.

— Ще ви измият косите още веднъж, преди да се изправите на крака — рече тя. — Епископът и неговите хора обичат да кръщават болни, които са на легло; изненадана съм, че още не е дошъл да ви убеждава. Покръстиха баща ми, докато бе в тежко състояние и почти не се надяваше да оздравее. Повечето хора смятат, че е най-добре да те покръстят през зимата, когато си болен. В такива случаи свещениците само ти напръскват главата с вода, но ако си здрав, трябва целия да те потопят в морето. А това едва ли допада на някого, особено когато водата е още покрита с остри късове лед. Еднакво неприятно е и за свещениците, тъй като трябва да нагазят до колене, стоят там и лицето им посинява, а зъбите им тракат така, че не са в състояние да си кажат благословиите. Затова през зимата предпочитат да кръщават болни, които не могат да помръднат от леглото. Мен епископът ме покръсти в деня на лятното слънцестоене, който те наричат Ден на кръстителя, и никак не беше неприятно. Насядахме около него в белите си ризи, аз и сестрите ми, а той четеше над главите ни; после вдигна ръка. Запушихме си носовете и се потопихме във водата. Аз стоях най-дълго от всички, затова решиха, че моето покръстване е най-добро. След това ни дадоха светени дрехи и малки кръстчета, които да носим на врата си. Всичко това не ни е причинило досега никакви неприятности.

Орм отвърна, че знае много за тези странни обичаи, нали е живял на юг, където е забранено да се яде свинско, а също и при монасите в Ирландия, които се опитали да го привлекат към новата вяра.

— Но няма да е скоро денят — продължи той, — в който някой ще успее да ме убеди, че тези ритуали могат да помогнат на хората или да задоволят нечий бог. Бих искал да видя кой ще е тоя свещеник или епископ, дето ще ме накара да стоя потопен до ушите във вода, лете или зиме. Нито пък имам желание да ми пръскат косата или да ми четат над главата. Сигурен съм, че човек трябва да се пази от всички тия магьосничества и тролщини.

Юлва каза, че след това неколцина от последователите на крал Харалд се били оплакали от болки в кръста и поискали от епископа да им плати за страданията, но иначе не били по-зле от обикновено. Нещо повече, вече мнозина смятали, че покръстването действува благотворно на здравето. Свещениците нямали нищо против да се яде свинско, както Орм сам бил забелязал на гуляя по Юл, и не поставяли никакви ограничения при храненето; само веднъж, когато им предложили конско месо, се изхрачили и се прекръстили, а понякога ги чували да мърморят, че в петък не би трябвало да се яде месо. Но баща й твърдо заявил, че не иска и да чуе за това. Самата тя не можела да каже, че новата религия й създава някакви неудобства. Но някои хора твърдели, че напоследък реколтата била по-бедна и кравето мляко — по-рядко и че това било, защото пренебрегнали старите богове.

Юлва прекара гребена си през един току-що разресан кичур коса, вдигна го срещу светлината и го заоглежда внимателно.

— Не разбирам как е възможно — рече тя, — но в косата ти, изглежда, няма ни една въшка.

— Не може да бъде — отвърна Орм. — Сигурно гребенът нещо не е в ред.

Юлва твърдеше, че бил чудесен гребен за въшки, и започна така да стърже главата му, че тя почервеня. Но не намери нищо.

— Ако думите ти са верни, трябва наистина да съм много болен — каза Орм. — Явно нещата са по-сернозни, отколкото си мислех. Това може само да означава, че кръвта ми е отровена.

Юлва се опита да го успокои, каза, че сигурно не е чак толкова страшно, но Орм изпадна в истинска депресия от това откритие. Лежеше мълчаливо, докато тя приключи с ресането, и отговаряше на забележките й само с унило сумтене. Междувременно Токе и Мира имаха все повече и повече неща да си казват и сякаш откриваха все нови прилики помежду си.

Накрая косата и брадата на Орм бяха сресани и Юлва със задоволство заразглежда резултата от труда си.

— Сега по-малко приличаш на плашило — забеляза тя — и повече на водач. Малко жени биха побягнали, като те видят — можеш да ми благодариш за това.

Вдигна щита му, изчисти с ръкава си мястото, където имаше най-малко нарези, и го постави пред лицето му. Орм разгледа отражението си и кимна с глава.

— Добре си ме сресала — призна той. — По-добре, отколкото очаквах от една, принцеса. Може би си по-свястна от другите. Заслужаваш да видиш огърлицата.

Той разгърди ризата си, издърпа веригата и й я даде. Поемайки я, тя тихичко извика, претегли я в ръка и започна да й се любува. Мира притича, за да я зърне, и също изрази възхищението си. Орм помоли Юлва:

— Сложи я на шията си.

Тя го стори. Беше прекалено дълга за нея и стигаше до под гърдите й. Юлва припряно подпря щита на стената и се огледа.

— Толкова е дълга, че ще се увие два пъти около шията ми — рече тя, неспособна да откъсне поглед и пръсти от нея. — Как се носи?

— Алмансур я държеше в ковчежето си — отвърна Орм, — скрита от хорските очи, Откакто е моя, все я нося под ризата, макар че ми претрива кожата. Не я бях показвал на никого до празниците и ето, веднага ми създаде главоболия. Но не може да се отрече, че сега си намери най-подходящо място; затова, Юлва, смятай я за твоя и я носи както намериш за добре.

Тя сграбчи веригата с две ръце; очите й се разшириха и го погледнаха изумено.

— Да не си си загубил ума? — извика тя. — Какво съм направила, та да заслужа такъв царствен подарък? И най-великата кралица на света би легнала с някой само за да получи дори по-обикновено украшение от това.

— Хубаво ме среса — отговори той и се усмихна. — Ние, потомците на Широката прегръдка, подаряваме на приятелите си или нещо ценно, или нищо.

Мира също искаше да пробва огърлицата, но Токе я накара да се върне и да не се занимава с разни дрънкулки; вече бе придобил такава власт над нея, че тя смирено му се подчини. А Юлва рече:

— Сигурно ще е най-разумно да я скрия под дрехите си. Сестрите ми, пък и жените в двореца ще ми издерат очите, за да я докопат. И още не мога да разбера защо ми я даваш, независимо че във вените ти тече кръвта на Широката прегръдка.

Орм въздъхна и отговори:

— Каква полза ще имам от нея, когато над костите ми поникне трева? Сега със сигурност знам, че ще умра. Нали току-що откри, че в тялото ми дори и въшките не искат да живеят. Всъщност вече имах подобни предчувствия. Може би щеше да стане твоя и да не бях обречен на смърт; но тогава щях да поискам нещо от теб в замяна. Мисля, че си достойна за това украшение, и не се съмнявам, че ще го браниш чудесно, ако те предизвикат да се състезаваш по дране с нокти. Е, естествено, бих предпочел да живея достатъчно дълго, за да гледам как блести на гърдите ти.

Единадесета глава: ЗА ГНЕВА НА БРАТ ВИЛИБАЛД И ЗА ТОВА КАК ОРМ ЗАПОЧНА ДА УХАЖВА

Събитията се развиха точно така, както предсказа Юлва. След няколко дни епископът започна да намеква на двамата ранени, че трябва да се съгласят да ги покръсти, но не успя да убеди никого от тях. Орм веднага загуби търпение и остро отвърна, че не желае да слуша нищо по този въпрос, така или иначе, му остава още малко да живее. А Токе каза, че за себе си е сигурен, че скоро ще оздравее, затова няма нужда от каквато и да е духовна подкрепа. После епископът изпрати брат Матиас да се опита да ги спечели с търпеливо обучение; на няколко пъти той започваше да им преподава вероучение, без да обръща внимание, когато го молеха да ги остави на мира. Накрая Токе поръча да му донесат едно хубаво копие с тънък и остър връх. Следващия път, когато брат Матиас дойде да ги напътствува, го завари замислено да подмята копието в свободната си ръка, подпрян на лакет в леглото.

— Колко неприятно ще е да нарушим мира в двореца на крал Харалд — рече Токе, — но мисля, че никой не би обвинил един инвалид, ако го стори при самозащита. Жалко ще е да изцапаме пода на тая хубава стая с кръвта на един дебелак — вените ти изглеждат препълнени. Но не, убеден съм, че ако те забуча чистичко с копието за стената, все пак бликналата струя ще бъде в границите на поносимото. Няма да е много лесно за човек, прикован в леглото като мен, но ще се опитам да го изпълня майсторски; а това ще стане в момента, в който си отвориш устата, за да ни досаждаш с брътвежите си. Както казахме, не искаме да чуем нищо повече по този въпрос.

Брат Матиас пребледня от ужас и протегна умолително ръце напред. Сякаш понечи да каже нещо, но крайниците му се разтрепераха, хукна назад и тръшна вратата зад себе си. Повече не ги обезпокои. Но брат Вилибалд, който не се страхуваше от нищо, дойде както обикновено в часа за превръзки и строго ги смъмри, че така са го наплашили.

— Може да си дребничък — рече Токе, — но изглеждаш човек с характер. Макар че си груб и избухлив, признавам, че си ми най-симпатичен от себеподобните ти; сигурно защото не се опитваш да ни пробутваш вашето християнство.

Брат Вилибалд отвърна, че е прекарал в тази земя на мрака повече време от останалите свещеници и е успял да се отърси от подобни неосъществими идеи й амбиции.

— Когато за първи път дойдох тук — продължи той, — бях не по-малко фанатизиран от кой да е член на Светия орден на бенедиктинците; ревностно се стремях да покръстя всяка езическа душа. Сега помъдрях — зная кое е във възможностите ми и кое е просто химера. Редно е да покръстваме децата на тази страна и онези жени, които не са потънали в грехове, ако въобще съществуват такива. Но мъжете тук са истински апостоли на Сатаната и колкото и усърдно да ги покръстваме, те трябва да горят в огъня на ада в името на свещената справедливост. Няма изкупление, което да успее да заличи цялата гнусотия в душите им. Сигурен съм в това, познавам ги добре. Затова не си губя времето; не се опитвам да печеля такива като вас за правата вяра.

В гласа му прозвуча нотка на безумие; яростно фиксираше с поглед ту единия, ту другия, размахваше ръце и крещеше: вълци-кръвопийци, убийци и престъпници, блудна сган, гадаренски свине33, издънки на Сатаната, любимци ла Велзевул, потомци на усойници и базилиски34, ще ви пречисти ли светото кръщение, за да застанете сред божествените ангели бели като сняг? Не, казвам ви, това е невъзможно. Достатъчно дълго съм живял в този дворец, прекалено много съм видял с очите си; зная какви сте. Няма отец или епископ, който някога да успее да ме убеди, че такива като вас могат да бъдат спасени. Как да ви пуснем вас, скандинавците, през прага на рая? Ще се домогвате с похотливите си пръсти до светите деви, ще надавате бойните си викове срещу серафимите и архангелите, ще ревете за бира пред трона на самия Господ-бог! Не, не, знам какво говоря, покръстени, или не, за вас е само адът. Хвала на всевишния, единствения, вечния. Амин!

Той затършува сърдито из лекарствата и превръзките и се втурна към другия край на стаята, за да намаже раната на Токе.

— Защо полагаш такива усилия да ни излекуваш — попита Орм, — след като толкова ни мразиш?

— Защото съм християнин и съм се научил да отвръщам на злото с добро — отговори той, — а това е повече от всичко, което вие ще научите през целия си живот — нали още имам на челото си белег от удара, който крал Харалд ми нанесе със светото разпятие? И все пак всеки божи ден продължавам да използувам всичките си умения и знания заради осквернената му плът. Освен това в крайна сметка може да е за добро, че помагаме на такива войнолюбиви и жестоки мъже като вас да живеят тук. Много вероятно е да изпратите доста от себеподобните си в ада, преди вие самите да отидете там, както вече стана на тазгодишното коледно празненство. Нека вълците се разкъсват взаимно, за да могат господ и агнецът да живеят в мир.

Когато най-после той си тръгна, Токе каза, че сигурно дребничкото човече си е загубило ума, когато кралят го ударил по главата с кръста — повечето от крясъците му били съвсем безсмислени. Орм се съгласи с това. Но и двамата бяха на мнение, че е много вещ в медицината и полага доста старания и грижи за тях.

Токе започваше да се възстановява, вече можеше да куцука из стаята и дори навън, а в това време Орм лежеше сам в леглото, беше му трудно да запълва времето, освен когато Юлва идваше да си говорят. Когато тя седеше до него, мисълта за предстоящата смърт го тормозеше по-малко, беше винаги весела, бъбреше жизнерадостно и той изпитваше удоволствие да я слуша. Щом му каза, че изглежда по-добре и че скоро ще може да става и да се движи, посърна отново. Отвърна, че колкото до това, той си знае най-добре какво ще се случи. Но не след дълго откри, че може да сяда в леглото, без да изпитва особена болка; а при следващото ресане Юлва намери в косата му голяма млада въшка, пълна с кръв. Това го накара да се замисли сериозно, каза, че не знае какъв извод да си направи.

— Не трябва да се безпокоиш за огърлицата — предупреди го тя. — Даде ми я, когато смяташе, че ще умреш; и сега, като разбра, че си сгрешил, споменът за това те притеснява. С удоволствие ще ти я върна, въпреки че по красота надминава всичко, което сме виждали тук. Не искам да разправят, че съм ти взела златото с измама, когато си бил болен и ранен; вече неведнъж чувах да шепнат нещо подобно.

— Права си, хубаво е такова украшение да не излиза от семейството — рече Орм. — Бих предпочел да имам и теб, и огърлицата. И няма да я приема обратно при никое друго условие. Но преди да отида при баща ти и да разбера какво мисли по този въпрос, трябва да зная дали ти самата имаш нещо против. Когато разговаряхме за първи път, ми каза, че ако те бяха заставили да се омъжиш за Сигтриг, още първата брачна нощ си щяла да го намушкаш с нож; а искам да съм сигурен, че към мен изпитваш по-различни чувства.

Юлва се засмя весело и му препоръча да не се чувствува прекалено сигурен в това.

— Имам по-капризен характер, отколкото си мислиш — рече тя, — и трудно можеш да ми угодиш. А и кралските дъщери създават повече грижи от другите жени, когато се оженят и напуснат бащиния си дом. Чувал ли си какво се случило преди много години с краля на шведите Агне? Взел за жена една кралска дъщеря от земите на изток от морето, която не искала да спи в леглото му. Първата вечер след сватбата легнали в палатка под едно дърво. Щом заспал дълбоко, тя прекарала въже през пръстеновидното колие на врата му, което било много здраво, и го обесила на дървото, макар че той бил велик владетел, а тя притежавала само една робиня. Затова обмисли внимателно всичко, преди да поискаш ръката ми.

Юлва се наведе над него и погали челото му, щипна го по ушите и се вгледа усмихната в очите му. За пръв път от доста време насам Орм се почувствува наистина добре.

После изведнъж тя стана сериозна и замислена, заяви, че е излишно да говорят за това, преди да си е казал думата баща й; че няма да бъде лесно да го убедят и да получат съгласието му, освен ако Орм не е изключително богат на земи, добитък и злато.

— Непрекъснато се оплаква, че има толкова неомъжени дъщери — рече тя, — но никога не би признал някой за достатъчно богат и благороден, та да ни заслужава. Не е толкова приятно да си кралска дъщеря, колкото хората си мислят. Много смели младежи тайно ни намигат или докосват края на полите ни, но малцина се осмеляват да ни поискат от баща ми, а дори и те се връщат обезкуражени от разговора си с него. Колко жалко, че така твърдо е решил да ни намери достойни съпрузи, макар че беден мъж наистина не би ми подхождал. Но ти, Орм, без съмнение трябва да си един от най-богатите принцове в Сконе, щом ми подаряваш такава скъпа огърлица и щом във вените ти тече кръвта на Широката прегръдка.

Орм отговори, че се надява да убеди краля и да спечели съгласието му — знае, че той го цени много както заради камбаната, която му подари, така и за победата му над Сигтриг.

— Но нямам представа — продължи той — дали в Сконе ме чака богатство. Напуснах дома си преди седем години и не зная какво е положението на семейството ми. Може би не всички, които оставих, сега са живи; тогава наследството ми се е увеличило. Освен огърлицата, дето ти подарих, донесох доста злато от юг, така че дори да притежавам само това, никой не би могъл да ме нарече беден. И мога да спечеля още по същия начин.

Юлва кимна без ентусиазъм и каза, че това не звучи обещаващо — баща й е много претенциозен. Токе, който се бе върнал междувременно, се съгласи с нея и потвърди, че при това положение трябва внимателно да обмислят какво да правят.

— Случайно — добави той — мога да ви кажа най-добрия начин да се спечели богата жена с благородна кръв, когато, баща й е против, а самата тя е съгласна. Бащата на майка ми се казвал Носе-Тьоне. Въртял търговия със смаландците и притежавал малка къщичка, дванадесет крави и бил много мъдър. Един ден пътувал по работа във Веренд и видял там едно момиче на име Гюда. Била дъщеря на много богат господар. Зарекъл се да я спечели отчасти от честолюбие, но и защото желаел красивото й тяло, гъстата й червена коса. Но бащата, който се казвал Глум, бил горд човек и твърдял, че Тьоне не е достоен да му бъде зет, въпреки че момичето било на друго мнение. Затова Гюда и Тьоне не си губили времето да ругаят упорството на стареца, а бързо съставили план и си устроили среща в гората, докато тя беряла лешници с прислужничките си. Резултатът бил, че тя забременяла и се наложило Тьоне на два пъти да се бие с брат й; и двамата носили белезите от дуелите до последния си ден. След време тя родила близнаци и старецът решил, че вече няма смисъл да рита срещу ръжена. Така се оженили и живяли заедно в съгласие и блаженство, родили им се още седем деца и всички в тоя край се възхищавали на мъдростта и късмета на дядо ми. А след като старият Глум умрял и му оставил голямо богатство, той станал изключително уважаван и известен човек. Ако дядо ми не бе измислил такъв хитър начин да се ожени за девойката, която си е избрал, нямаше сега да седя тук и да ви давам съвети; майка ми била една от близначките, заченати в лешниковата горичка.

— Ако можем да се оженим само при условие, че родя близнаци — рече Юлва, — тогава на думи съветите ти са лесни, но са трудни за изпълнение. Голяма е разликата дали баща ти е селянин от Веренд, или е кралят на Дания. Съмнявам се, че подобен опит ще ни помогне така, както е помогнал на баба ти и дядо ти.

Орм смяташе, че планът на Токе има и преимущества и недостатъци; а освен това не е голямо успокоение за болен човек без всякакви плътски желания; но няма да взима решения, докато не се възстанови дотолкова, че да може да отиде при крал Харалд и да разбере мнението му по този въпрос.

Това отне доста време; но накрая състоянието му се подобри и раната зарасна; той започна да възвръща силите си. Зимата вече беше почти отминала. Крал Харалд също се бе възстановил от коледните празници и бе в блестящо настроение, с оживление надзираваше подготовката на бойните си кораби; тъкмеше се да отплава за Сканьор и да събира данъка за херингата а също да закара на Стюрбьорн корабите, които му беше обещал на гуляя. Орм го потърси и му обясни намеренията си. Крал Харалд изслуша благосклонно молбата му и не прояви никаква неприязън, но директно го попита колко е богат, че да се смята достоен за такава партия. Орм подробно му описа произхода си и изброи имотите на баща си, като не забрави да спомене и онова, което бе донесъл от пътуванията,

— Освен това — завърши той — майка ми очакваше да наследи обширни земи в Гьоинге, но не зная дали вече са преминали в нейни ръце. И не мога да кажа колко от роднините ми са живи и как стоят нещата там сега. Много работи са се случили в Сконе през последните седем години, докато бях далеч от дома.

— Дал си на дъщеря ми невероятно щедър подарък — рече крал Харалд, — а ми направи и няколко добри услуги — не съм ги забравил. Но да се ожениш за една от дъщерите на краля на Дания, е най-високата цел, която човек може да си постави. Мъжете, които досега са искали ръката на някоя от тях, са предлагали далеч повече от цялото ти имущество. А имаш и брат, който стои между теб и бащиното ти богатство. Ако е жив и има синове, тогава как ще издържаш дъщеря ми? Макар и незабелязано, годините ми вече напредват. Докато съм жив, искам да омъжа дъщерите си добре. Не вярвам след смъртта ми Свен да се загрижи за тях.

Орм трябваше да признае, че ако получи ръката на девойка като Юлва, няма кой знае какво да предложи в замяна.

— Но много вероятно е, като се върна вкъщи — каза той, — да се окаже, че цялото имущество е мое. Възрастта на баща ми започваше да се чувствува още по-времето, когато отплавах, а брат ми Од прекарваше цяло лято в Ирландия и рядко се задържаше у дома. Чух, че през последните няколко години, откакто крал Бриън е на власт, там са настъпили тежки времена за викингите.

Кралят кимна и потвърди, че крал Бриън е убил много датчани, а също и голяма част от моряците, дръзнали да навлязат в крайбрежните му води. От друга страна, донякъде това било добре дошло, защото доста от тях създавали неприятности и в собствената си страна.

— Но на тоя Бриън, краля на Мунстер — добави той, — успехът му е замаял главата. Сега иска данъци не само от моя добър приятел Олоф, краля на Корк, но и от роднината ми Сигтриг Копринената брада от Дъблин. Такава самонадеяност не подхожда на един ирландски крал; ще трябва скоро да изпратя флотата си, за да му подреже крилете. Може би ще го доведа тук и ще го привържа за вратата на салона, та да забавлява хората ми, докато пируват, пък така ще го науча малко и на християнско смирение; това ще послужи още като предупреждение към другите крале — винаги съм смятал, че всички монарси трябва да се прекланят пред краля на Дания.

— Аз също мисля, господарю — рече Орм, — че ти си най-могъщият владетел. Дори сред андалусците и черните хора има воини, които знаят името ти и говорят за великите ти дела.

— Добре се изрази — каза кралят, — въпреки че преди малко се показа нескромен, като поиска ръката на една от най-хубавите ми дъщери, без дори да си сигурен какво е материалното ти положение. Но няма да те упреквам прекалено строго, още си млад и безразсъден. Сега нито ще приема, нито ще откажа на молбата ти. Това е решението ми. Ела пак през есента, щом се върна от поход, когато ще си по-осведомен за богатството и бъдещето си. Ако тогава задоволиш претенциите ми, девойката е твоя, давам ти я от приятелски чувства. Ако ли не, в охраната ми винаги ще има място за теб. Дотогава трябва да се заредиш с търпение.

Когато Орм разказа на Юлва за срещата си с баща й, тя побесня. Очите й се напълниха със сълзи, разкрещя се, че ще му оскубе брадата заради неговата стиснатост и упорство, а после ще последва без колебание съветите на Токе. Но когато се поуспокои, реши, че е по-разумно да се откаже от този план.

— Не се боя от гнева му — добави тя — дори когато реве като бик и ме замеря с халбата си; прекалено съм пъргава, досега никога не е успявал да ме улучи, а изблиците му преминават бързо. Но ако някой веднъж му се противопостави, това се загнездва в мозъка му, помни обидата и никога не пропуска да си отмъсти. Затова мисля, че е най-добре да не му противоречим по този въпрос; иначе ще се обърне срещу нас и само напук ще ме даде на първия срещнат, който му хване окото и е достатъчно богат, за да ми покаже кой е по-силният от нас. Но помни, Орм, друг освен теб не искам за съпруг, ще чакам до есента, въпреки че времето ще тече бавно и скучно. Ако и тогава откаже, няма да се колебая и ще те последвам където и да ме заведеш.

— Като те слушам — промълви Орм, — започвам да се чувствувам отново мъж.

Дванадесета глава: КАК ОРМ СЕ ЗАВЪРНА ВКЪЩИ СЛЕД ДЪЛГОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Крал Харалд екипира за похода си двадесет кораба. Дванадесет от тях бяха за Стюрбьорн, а с останалите смяташе да поддържа авторитета си в Сканьор; винаги се налагаше да има повечко войници подръка, докато събира данъка за херингата. Подбираше екипажа много внимателно; нямаше датчанин, който да не изгаря от желание да служи на някой от корабите, предназначени за Стюрбьорн. Всички знаеха, че могат да спечелят богата плячка.

Много мъже пристигнаха в Йелинге, за да постъпят във флотата. След като крал Харалд направи избора си измежду останалите, Орм и Токе се опитаха да наемат гребци, които да ги закарат до дома с кораба на Алмансур; но искаха много висока цена, а на тях не им се харчеше вече от спечеленото, особено сега, когато бяха тъй близо до родните си места. В крайна сметка, за да си спестят разходите, се споразумяха така с един мъж от Фюн, на име Аке: той да купи кораба, а в замяна да наеме екипаж и да заведе всекиго до дома му: Орм във Възвишението и Токе в Листер. Поемаше и задълженията за прехраната по пътя. Пазариха се много, а в един момент дори изглеждаше, че Токе и мъжът от Фюн ще се сбият — Токе настояваше освен превоза да получи и известна сума, твърдеше, че макар и неголям, корабът е съвсем нов, много устойчив и издръжлив. Аке не бе съгласен с неговата преценка. Протестираше, че е чуждестранен, по-лошо изработен и няма никаква практическа стойност, че и без това той губи от сделката. Накрая помолиха Халбьорн, камериера, да им бъде арбитър и до бой не се стигна, но Орм и Токе не спечелиха почти нищо от пазарлъка.

И двамата нямаха желание да се включат в похода на Стюрбьорн; мисълта им бе заета с други неща, а Орм се възстановяваше много бавно, дори мислеше, че ще остане инвалид за цял живот. Беше му мъчно, че трябва скоро да се раздели с Юлва. Сега тя бе постоянно придружавана от две възрастни жени. Те следяха двамата с Орм да не прекаляват със срещите си; и макар че си изпълняваха съвестно задълженията, често се оплакваха, че крал Харалд е възложил прекалено тежка задача за старите им кокали.

Когато най-после флотата бе готова да отплава, кралят помоли епископа да благослови всички кораби, но отказа да го вземе със себе си, защото всеизвестно бе, че свещениците носят лошо време в морето. Епископът искаше да иде в Сконе, за да посети своите събратя духовници и църквите там, да отчете броя на извършените покръствания. Но крал Харалд възрази, че трябва да чака някой друг кораб да се запъти натам, кълнеше се, че никога не би взел със себе си на път дори обикновен свещеник.

— Много съм стар, за да предизвиквам съдбата — добави той. — Всички моряци знаят, че пиратите, водните троли и разните обитатели на морето мразят най-много мъжете с бръснати глави и още щом напуснат сушата, им поставят клопки, за да ги удавят. Веднъж племенникът ми Харалд Златния се връщал от Бретан. Зад греблата седели много роби, които наскоро били пленени. Изведнъж се натъкнали на буря, виелица и силно вълнение, въпреки че било още ранна есен. Малко преди корабът да потъне, той се замислил; тогава открил сред гребците двамина с бръснати глави. Хвърлил ги зад борда и от този момент нататък се радвали на чудесно време. Но е могъл да направи такова нещо, защото е езичник; аз не бих си позволил да удавя един епископ, за да оправя времето. Така че епископ Попо ще трябва да остане тук.

На сутринта, определена за отплаване на флотата, същата, в която Орм и Токе смятаха да заминат, крал Харалд се появи на кея, готов да се качи на кораба си. Носеше бяло наметало и сребърен шлем; обкръжен бе от огромна свита, а отпред се вееха знамената му. Щом стигна до кораба на Орм, той се спря, направи знак да го почакат и се качи да поговори с него насаме.

— Оказвам ти публично такава чест — рече той, — за да покажа приятелските си чувства. Не искам никой да помисли, че сме във вражда, защото още не съм ти обещал ръката на дъщеря си. Сега тя е затворена в помещенията на жените и причинява там доста неприятности. Напористо момиче е; ако беше на свобода, сигурно би дотърчала на кораба ти веднага щом ми види гърба, за да те увещава да я вземеш, а това щеше да се отрази зле и на двама ви. За известно време с теб ще трябва да се разделим. За съжаление в момента не разполагам с достатъчно ценен подарък, с който да ти се отблагодаря за камбаната, но съм сигурен, че няма да е така, когато се върнеш наесен.

Беше чудесна пролетна утрин, небето синееше, духаше лек бриз и крал Харалд бе във весело настроение. Внимателно разгледа кораба, отбеляза чуждестранната му направа; той бе наясно с морските съдове, разбираше от палуби и гребни ключове не по-малко от всеки корабостроител. Откри и някои особености, които си струваше да коментира. През това време, залитайки под тежестта на огромен сандък, на борда се качи Токе. Присъствието на краля сякаш го стресна, но той внимателно свали сандъка на палубата и се приближи, за да го поздрави.

— Какъв обемист товар си нарамил — рече кралят. — Какво има вътре?

— Някои дреболии за старата ми майка, ако е още жива — отвърна Токе. — Хубаво е човек да занесе подарък при положение, че е пътувал дълго като мен.

Крал Харалд кимна в знак на съгласие и каза, че му е приятно да види млади хора, които все още уважават и обичат родителите си, като добави, че в собственото му семейство не се забелязва подобно нещо.

— А сега — рече той и се настани върху сандъка на Токе, — преди да се сбогуваме, мога да изпия чаша бира. Ожаднях.

Сандъкът изскърца под тежестта му и Токе с разтревожен вид пристъпи към него; но дървото издържа. Орм източи една халба от бъчвата и я предложи на краля, който я пресуши и им пожела добър път. Избърса пяната от брадата си и помоли да му налеят още, като отбеляза, че бирата е най-вкусна в морето. Орм му напълни халбата. Той я изпи бавно; после им кимна за сбогом, слезе на брега и се запъти към своя огромен кораб. Знамената му вече се вееха на мачтата — представляваха два черни гарвана с разперени криле, извезани върху алена коприна.

Орм изгледа Токе с любопитство и попита:

— Защо си толкова блед?

— И аз като всички си имам грижи — отвърна той. — Ти самият също не цъфтиш от щастие.

— Знам какво оставям след себе си — рече Орм, — но и най-проницателният човек не би могъл да предскаже какво ме очаква и дали лошите ми предчувствия ще се окажат верни.

Най-после всички кораби отплаваха и поеха всеки по своя курс. Крал Харалд и флотата му се отправиха на изток през архипелага, а корабът на Орм потегли на север покрай брега към най-високата точка на Сяланд. Кралските кораби имаха попътен вятър и бързо започнаха да изчезват в далечината. Токе се взираше след тях, докато платната им се превърнаха в малки точици. После рече:

Тромаво приседна датският монарх на капака крехък и примрях от страх, че под тежестта на седналия мъж може да се счупи нещо изведнъж.

Отиде при сандъка, отвори го и извади съдържанието му — оказа се, че това е мавърската девойка. Имаше блед и нещастен вид, в сандъка бе тясно и задушно, а беше прекарала там доста време. Щом Токе я освободи, коленете й се подкосиха и тя се свлече на палубата, задъхваше се и трепереше ни жива, ни умряла. Токе й помогна да стане и тя се разрида, озъртайки се с ужас наоколо.

— Не се бой — промълви той. — Вече е много далеч. Пребледняла, с разширени от страх очи, тя седна на дъските и мълчаливо заоглежда кораба и екипажа му; а гребците, не по-малко ококорени, се втренчиха в нея и се питаха какво ли значи всичко това. Но най-блед от всички бе Орм, в погледа му се четеше неописуем ужас, сякаш току-що го бе сполетяло голямо нещастие.

Аке, господарят на кораба, сумтеше нещо, мънкаше и си подръпваше брадата.

— Не споменахте нищо за жена, когато сключвахме сделката — обади се той. — Трябва поне да знам коя е и защо я качихте на борда по този начин.

— Това не те засяга — мрачно отвърна Орм. — Ти се грижи за кораба, а ние ще си гледаме нашата работа.

— Който отказва да отговаря, може да крие опасни тайни — рече Аке. — Не живея в Йелинге и не зная какво става там, но не е нужно да си много умен, за да се досетиш, че тук има нещо гнило, което може да ни докара маса неприятности. От кого сте я откраднали?

Орм седна върху една намотка въже и сключи ръце на коленете си, обърнат с гръб към Аке. Без да поглежда назад, му отговори с равен тон.

— Давам ти две възможности: или ще си държиш езика, или ще те хвърлим в морето с главата надолу. Избирай, но бързичко, защото джафкаш като помиярче и ми надуваш главата.

Мърморейки, Аке се отдалечи, извърна се и се изхрачи. Запъти се обратно към кормилното гребло; по движенията му личеше, че е мрачен и замислен, че настроението му е спаднало. Но Орм не помръдна, седеше мълчалив и гледаше с празен поглед.

След малко девойката се посъживи, дадоха й нещо за подсилване, но то моментално й разбърка стомаха. Тя застена, увисна над планшира и утешителните думи на Токе съвсем не можеха да я успокоят. Накрая той я остави на мира, само я привърза с въже, за да не падне, и седна до Орм.

— Най-лошото отмина — рече той, — но не мога да отрека, този начин да се сдобиеш с жена е свързан с доста безпокойства и нервно напрежение. Повечето мъже не биха дръзнали да го сторят, но пък аз винаги съм имал невероятен късмет.

— Едно е сигурно — обади се Орм, — по-добър е от моя.

— Не съм убеден в това — възрази Токе. — Късметът ти винаги е работел добре. А една кралска дъщеря представлява много повече от жената, която взех аз. Затова не трябва да съжаляваш, че не постъпи като мен. Дори и аз нямаше да мога да отвлека така строго охранявана девойка.

Орм се засмя през зъби. Известно време мълча; после нареди на Рап да смени Аке на кормилото — ушите му така се бяха наострили, че за малко да се скъсат от напрежение. После се обърна към Токе:

— Мислех, че ни свързва здраво приятелство, толкова години сме прекарали заедно. Но както казват старите хора, много време трябва да мине, за да докажеш, че си мъж. Ти въвлече и двама ни в тая твоя лудория и се държа така, сякаш аз не съществувам или не си струва да се притесняваш заради мен. Токе му отговори:

— Имаш една черта, Орм, която не подхожда на водач като теб — обиждаш се много лесно. Повечето хора биха се възхитили как съвсем сам отвлякох момичето, без да изложа на опасност някой друг, а ти смяташ, че е обидно, защото не съм ти казал всичко предварително. Какво приятелство е това, щом такова малко камъче може да го разклати?

Орм го изгледа пребледнял от ярост.

— Толкова си шашав, че едва се траеш! — каза той. — Не ми влиза в работата какви начини използуваш, за да си осигуряваш жени, или дали криеш намеренията си! Това, което ме интересува, е, че сега ни навлече гнева и враждебното отношение на крал Харалд, затова където и да отидем из датското кралство, навсякъде ще ни преследват. Ти си взе избраницата, а на мен завинаги ми пресече пътя към моята. Не е нужно да си обидчив, за да се възмутиш от подобна проява на приятелски чувства.

Токе не успя да възрази срещу това обвинение, но бе принуден да признае, че не е погледнал на нещата от тази страна. Опита се да успокои Орм, като твърдеше, че кралят е вече стар, с крехко здраве и надали ще живее още дълго. Това бе малка утеха за Орм и колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-безвъзвратна изглеждаше раздялата му с Юлва и гневът му нарастваше.

Спряха да прекарат нощта в подветрената страна на едно заливче и запалиха на две места огън. Около единия седнаха Орм, Токе, Рап и Мира, а Аке и хората му се настаниха край другия. Никой от викингите не бе разговорлив, но другите мъже не спираха възбудено да шепнат и да обсъждат нещо. Говореха много тихо, та не се чуваше за какво става дума.

След като се нахраниха, жената се сви до огъня и заспа, покрита с една наметка. Орм и Токе седяха мълчаливо на известно разстояние един от друг. Започна да се свечерява, излезе студен вятър и морето стана оловносиво; от запад се зададе буреносен облак. На няколко пъти Орм въздъхна дълбоко, като дърпаше брадата си. И на двамата им бе причерняло от яд.

— Най-добре ще е да уредим този въпрос — промълви Токе.

— Както кажеш — отвърна Орм.

Рап се бе отдалечил да събира дърва за огъня и връщайки се, чу последните им думи. Бе мълчалив човек и рядко се месеше в чуждите работи. Но сега се обади:

— Вие двамата ще направите най-добре да оставите сметките си за по-късно, сега имаме да вършим други неща. Мъжете от екипажа са четиринадесет на брой, а ние сме трима; това съвсем не е малка разлика.

Попитаха го какво има предвид.

— Смятат да ни убият заради жената — отговори Рап. — Чух ги, като събирах дърва.

Орм се изсмя и се обърна с укор към приятеля си:

— Хубава каша забърка.

Токе тъжно поклати глава. С разтревожени- очи се се взираше в спящата край огъня жена.

— Нищо не мога да променя — отрони, той. — Сега най-важното е да решим кой е най-добрият начин да се измъкнем. Мисля, че е най-разумно да ги убием всички както са седнали, докато още обсъждат плана си. Много са, но далеч не са мъже като нас.

— Утре май ще имаме бурно време — обади се Рап, — затова не можем да си позволим да ги убием — ще ни трябват на кораба; освен ако искаме да прекараме остатъка от живота си тук. Но каквото и да е, трябва да действуваме незабавно, иначе нощта ни ще бъде тежка.

— Тия от Фюн са глупаци — рече Токе. — Като убием Аке и още един-двама, другите ще се изпопребият да изпълняват заповедите ни. Но ти решаваш какво да правим, Орм. Може би ще е по-добре да изчакаме да заспят и тогава да ги нападнем.

Меланхолията на Орм го напусна веднага щом разбра, че предстои работа. Стана и се престори, че взема вода, за да може добре да разгледа групата около съседния огън, без да привлече вниманието.

— Там са дванадесет — каза той, сядайки обратно на мястото си. — Значи може незабелязано да са изпратили двама навътре в сушата за помощ. Ако е така, скоро ще се видим обградени от безброй врагове. Трябва, без да се бавим повече, да уредим въпроса. Явно не са особено предвидливи и не им се бие, иначе биха се опитали да надвият Рап, когато беше сам в гората. Сега ще им покажем, че трябва да изпипват повече нещата, когато имат насреща си мъже като нас. Ще отида сам и ще ги заговоря; когато погледът им се впери в мен, приближете тихо изотзад и сечете бързо, или лошо ни се пише. Няма как трябва да отида без щита си.

Взе една използувана халба и се запъти към съседния огън, за да я напълни от бъчвата, която бяха донесли на брега и бяха поставили там. Двама-трима от екипажа вече бяха легнали да спят, но повечето седяха будни; очите им следяха приближаващия се Орм. Той напълни халбата, издуха пяната и отпи голяма глътка.

— В бъчвата ти има изгнило дърво — каза той на Аке, — бирата вече намирисва.

— Беше достатъчно добра за крал Харалд — троснато отвърна Аке, — трябва и теб да задоволи. Но мога да ти обещая, няма да ти се наложи да пиеш от нея още дълго.

При тези думи мъжете се изсмяха. Орм му подаде чашата, сякаш не бе забелязал нищо нередно.

— Опитай сам — рече той — и провери дали казвам истината.

Аке я пое, без да се отмести. Щом я допря до устните си, Орм ритна с все сила дъното н и ченето на Аке увисна счупено чак до гърдите.

— Не мирише ли на дърво? — запита Орм, като в същия миг изтегли меча от ножницата и повали мъжа до себе си в момента, когато той скочи на крака.

Останалите, зашеметени от светкавичния развой на нещата, едва имаха време да грабнат оръжието си, когато Токе и Рап ги нападнаха в гръб. После вече нямаше време да показват колко са юначни. Аке и още четирима бяха убити; двама побягнаха в гората. Другите хукнаха към кораба, за да се защитават там. Орм им извика да хвърлят оръжието, обеща да им пощади живота, ако се подчинят. Но те започнаха да се колебаят, не знаеха дали да му повярват.

— Не можем да сме сигурни, че ще удържиш на думата си — викнаха те в отговор.

— Вярно е — отвърна Орм. — Можете само да се надявате, че съм по-малко коварен от вас.

Шепнешком започнаха да се съветват; после се провикнаха, че предложението му не звучи много убедително, че предпочитат да си запазят оръжието, а викингите да ги пуснат да си вървят, като задържат кораба и всичко останало.

— Ето ви тогава друго уверение — изкрещя Орм. — Ако не се подчините моментално, ще убия всички на място. Може би това ще ви успокои.

При тези думи той подскочи и се прехвърли на кораба; тръгна бавно срещу тях, без да чака Токе и Рап. Някой от екипажа беше хвърлил камък и бе избил от главата му шлема; беше присвил очи от ярост, а Синия език блестеше мокър в ръката му. Крачеше напред и ги измерваше с поглед, сякаш бяха хрътки, които си просеха камшика. Тогава мъжете се подчиниха, хвърлиха оръжието, мърморейки ужасни ругатни по адрес на Аке. Бяха вбесени, че нищо не бе станало така, както им беше обещал.

Беше се стъмнило, вече вилнееше силен вятър, но Орм сметна за неразумно да останат в залива. Ако се забавят, каза той, ще ги нападне цяла армия верни сяландци, за да върне робинята на законния й господар. Затова, независимо от тъмнината и лошото време, както и от малобройния екипаж, според него нямат друг избор, освен риска да излязат в открито море. Страхуваше се, че поради глупостта на Токе щели още дълго ще ги преследват по петите.

Без да губят време, те бързо качиха на борда сандъка с провизиите и бъчвата бира. Момичето се подчини безропотно, но се разплака и стисна зъби от страх пред изгледите да плава в такова време. Орм надзираваше пленниците при греблата с изваден меч, докато Токе и Рап товареха нещата. Токе беше много тромав и несръчен и Орм ядосано им извика да побързат.

— Дървото е хлъзгаво, не мога да го хвана добре — отвърна Токе измъчено. — Ръката ми нещо не е наред.

Орм никога не го беше чувал да говори по този начин. Десницата му бе разрязана между средния и безименния пръст, така че два; пръста стърчаха на една страна, а другите два — на друга.

— Не ме безпокои загубата на кръв — рече той, — а това, че тази ръка няма да ми помогне много при гребането през нощта. Лоша работа, ако искаме да се измъкнем преди изгрев слънце от тоя залив, ще трябва доста да се потрудим.

Изплакна с вода ръката си и се обърна към жената.

— Бедна моя Мира, досега винаги ми беше в помощ — рече той, — макар и да поех повечето неща в свои ръце. Сега да видим ще можеш ли да ми помогнеш пак.

Тя избърса сълзите и разгледа ръката му. Леко изстена, като видя колко сериозна е раната. Все пак сръчно започна да я превързва; каза, че би било по-добре, ако можеше да я промие с вино и да я увие в паяжина, но след като нямаше, се справи само с вода, трева и сдъвкан хляб. После я завърза с бинтове, които раздра от дрехите си.

— И от най-непотребните неща може да се извлече полза — възхити се Орм. — А сега и двамата сме леваци.

От начина, по който говореше, личеше, че ядът му към Токе се е уталожил.

Отплаваха. Седмина гребяха, а Токе седеше на кормилното гребло. От времето, когато бе изнемогвал като корабен роб, Орм не помнеше да се е трудил така, както сега — за да изведат кораба от залива, да заобиколят носа и да излязат откъм подветрения.бряг. Държеше копието си готово да убие първия пленник, конто се опита да помръдне. Затова, когато един от тях не загреба достатъчно дълбоко и падна по гръб, той побърза да се изправи на седалката и моментално продължи да гребе. Жената седеше сгушена в краката на Токе и въртеше очи от уплаха и притеснение. Токе я подпираше; помоли я да вземе кофата и да изгребва водата.

Тя се опита да изпълни това, но не постигна нищо — корабът бе наполовина потопен, докато най-сетне заобиколиха носа и бяха в състояние да опънат платната и да изхвърлят излишната вода.

През остатъка от нощта се оставиха в ръцете на стихията. Орм сам пое руля, но успяваше единствено да държи курс на североизток с надеждата, че вятърът няма да изтласка кораба на сушата преди зазоряване. Никой не вярваше, че имат големи шансове в такава буря, по-ужасна дори от тази, която бяха преживели на път за Ирландия. По едно време Рап се обади:

— На борда имаме петима невъоръжени пленници, те са в наша власт. Оттук нататък надали ще ни бъдат полезни като гребци, но може да успеят да умилостивят бурята, ако ги принесем в жертва на морските хора.

Токе се съгласи, че предложението е чудесно, но смяташе първоначално да хвърлят зад борда един-двама и да видят дали това ще даде резултат. Орм пък възрази, че изобщо не бива да ги пипат, тъй като са обещали да им пощадят живота.

— Ако искаш да поднесеш дар на морските хора — обърна се той към Токе, — предлагам това да бъде твоята жена. Мисля, че действително ще ни бъде от полза, ако се отървем от тази, която ни докара толкова нещастия.

Токе отговори, че няма да позволи такова нещо, докато още диша и е в състояние да държи меч.

Не говориха повече по-този въпрос. Призори заваля като из ведро, дъждът ги обгръщаше, сякаш бе димна завеса; бурята започна да утихва. Когато просветля, различиха пред себе си бреговете на Халанд и успяха най-после да приютят кораба в едно заливче; ветрилото му бе раздрано, а вътрешността бе пълна до половината с вода.

— Тия дъски ме докараха тук чак от гробницата на свети Яков — рече Орм. — Сега ми остава още малко път. И ще се върна вкъщи без огърлицата и без камбаната на свети Яков, макар че не спечелих много, като ги подарих.

— Носиш меч и кораб у дома — отвърна, Токе, — а аз — меч и жена. Малцина от тези, който тръгнаха с Крок, могат да се похвалят с такава плячка.

— Но над нас тегне и ужасният гняв на краля — додаде Орм, — а по-страшна тежест едва ли могат да ти окачат на врата.

Премеждията им вече бяха свършили. Свалиха петимата пленници на брега и ги пуснаха да си вървят; после си починаха малко и поправиха кораба и ветрилото. Щом времето се оправи, подгонени от лекия бриз, отплаваха надолу покрай брега. Сега дори жената беше в добро настроение и им помагаше с разни дреболии, така че Орм започна да понася присъствието й.

Надвечер приближиха плоските скали под къщата на Тосте; край тях, когато за последен път видяха това място, леко се поклащаха корабите на Крок. Изкачиха се по пътеката, която водеше към постройката; Орм вървеше начело. Близо до брега пътят пресичаше пенесто поточе — три греди образуваха дървено мостче над него. Орм се обади:

— Внимавайте с лявата! Гнила е.

Взря се в дървото и каза:

— Така си беше още преди да напусна дома. Всеки път, когато баща ми минаваше оттук, казваше, че веднага ще нареди да го поправят. А виждам, стои си така и не се е разпаднало, макар да ми се струва, че много дълго съм отсъствувал. Щом мостчето още държи, нищо чудно и старецът да е жив.

Малко по-нататък на едно високо дърво видяха щъркелово гнездо и самата птица, кацнала на него. Орм се спря и изсвири с уста; в отговор щъркелът плесна с криле и заграка с клюн.

— Помни ме — рече той. — Същият е. Сякаш вчера беше, когато за последен път си говорихме така.

После преминаха през залостената порта. Орм предупреди:

— Добре я затворете. Майка ми много се ядосва, когато има избягали овце, а ако не е в настроение, това се отразява на вечерята.

Чу се кучешки лай. На вратата се появиха някакви мъже и се облещиха, като видяха приближаващите викинги. После между отрупаните хора се провря жена и излезе напред. Беше Аса. Изглеждаше бледа, но иначе бе все така жизнена и пъргава както последния път, когато Орм я бе видял.

— Орм — промълви тя и гласът й потрепера. — Най-после господ чу молитвите ми.

— Напоследък май му проглушават ушите с молитви — рече той. — Никога не съм си представял, че и ти ще се покръстиш.

— Самотно ми беше — отвърна Аса. — Но сега всичко е наред.

— Мъжете отплаваха ли вече? — попита Орм.

— Никой не остана — отговори ти. — Од не се завърна у дома в годината, когато ти замина, а Тосте умря преди три години, по времето на голямата болест по добитъка. Но аз успях да оцелея, защото приех новата вяра. Тогава разбрах, че господ ще чуе молитвите ми и ти ще се върнеш при мен.

— Имаме много да си разказваме — рече Орм. — Но добре ще е да похапнем първо. Това са моите хора, а жената е чужденка и принадлежи другиму.

Аса обяви, че сега Орм е господар на къщата и неговите приятели са и нейни. Влязоха вътре; отнасяха се с тях като с герои. Очите й се насълзиха, когато носеше на масата най-любимите му ястия. Имаха много неща да си казват и това отне няколко последователни вечери. Не споменаха нищо за начина, по който Токе се бе събрал с жена си — Орм не искаше да помрачава радостта на майка си така скоро след завръщането си. Аса веднага хареса Токе, грижовно и умело превързваше ранената му ръка и тя бързо започна да заздравява; бе майчински настроена и ласкава към Мира, макар че почти не можеха да разговарят; възхищаваше се от красотата й, от черната й коса. Разочарована бе, че Орм и другарите му не искаха заедно с нея да благодарят на бога за щастливото завръщане, но беше прекалено доволна, за да се обиди от това. Каза, че Орм и останалите ще разберат тия неща по-добре, когато остареят и помъдреят.

В началото това безгрижие и мекота у Аса се сториха на, Орм малко странни; минаха цели шест дни, докато отправи първата остра забележка към прислугата — тогава тя отново заприлича на себе си.

Орм и Токе се бяха сближили отново, но никой не споменаваше името на Юлва. Когато разказваха на Аса за преживелиците си, след като отплавали с Крок. Орм почувствува как старата му привързаност към Токе се съживява и го хвалеше красноречиво. Но щом мислите му се насочеха към Юлва, настроението му помръкваше — тогава Токе и жена му не бяха приятна гледка за него. С всеки изминал ден Мира ставаше все по-хубава, през цялото време пееше и се смееше; двамата с Токе бяха толкова щастливи, че нямаха време да забележат чуждите грижи. Аса им предсказа, че ще си родят хубави деца, и Мира, когато й обясниха това, се усмихна и обясни, че правят всичко, което е по силите им, за да стане така. Аса пък спомена, че трябва вече да търси жена и за Орм, но той с мрачен вид отвърна, че не бърза толкова.

При това положение за Токе не бе препоръчително да се връща по море, поне докато корабите на крал Харалд бяха в Сканьор. Затова реши да тръгнат за Листер по суша сами с жена си (Рап щеше да остане с Орм) и купи ездитни коне. Заминаха рано една сутрин, като благодариха на Аса за гостоприемството; а Орм ги придружи донякъде, за да им покаже пътя за Листер.

— Тук трябва да се разделим — каза той. — От все сърце вя желая добър път. Но едва ли имаме основание да чакаме добро от бъдещето, крал Харалд няма да се успокои, докато не ви открие, където и да избягате.

— Боя се, че така ни е било писано — отвърна Токе. — И макар че сме кротки хора, кралете ни носят нещастие. Алмансур, крал Свен, сега и крал Харалд — превърнахме ги всички в свои врагове; а този, който занесе главите ни на кой да е от тях, ще бъде щедро възнаграден. Все пак аз възнамерявам да си пазя моята.

Така се разделиха. Токе и Мира тръгнаха на изток и се скриха в гората, а Орм се върна вкъщи, за да разкаже на Аса за опасността, която ги грози.